Тъмната река

Генерал Наш, Майкъл и госпожа Брюстър седяха в единия край на дълга маса. Бяха приключили с доматената супа и Наш държеше плато със сандвичи.

— Какво правиш тук? — попита Наш.

— Получих разпореждания от борда.

— Какви разпореждания? Аз съм председател на борда и не знам нищо.

Госпожа Брюстър взе платото от ръцете му, постави го по средата на масата и каза:

— Свиках втора телеконференция, Кенард.

Наш изглеждаше изненадан.

— Кога?

— Рано тази сутрин, докато ти още спеше. Братството е разочаровано от отказа ти да подадеш оставка.

— И защо трябва да подавам оставка? Случилото се вчера в Берлин няма нищо общо с мен. Виновни са германците или пък Бун — той е шеф на охраната.

— Ти си начело на организацията, а отказваш да поемеш отговорност — отвърна Майкъл. — Не забравяй и нападението преди няколко месеца, когато изгубихме квантовия компютър.

— Какво искаш да кажеш с това «изгубихме»? Ти не си член на борда.

— Вече е — отвърна госпожа Брюстър.

Генерал Наш погледна Бун.

— Не забравяй кой те нае, Бун. Аз съм начело на организацията и ти си над прякото ми разпореждане. Искам да отведеш тези двамата в мазето и да ги заключиш. Ще свикам среща на Братството колкото се може по-скоро.

— Не ме слушаш, Кенард. — Госпожа Брюстър говореше като учителка, която вече е изгубила търпение да обяснява на упорит ученик. — Бордът се събра тази сутрин и гласува. Единодушно. От днес вече не си изпълнителен директор. Няма какво да обсъждаме. Оттегли се с почести и ще получиш заплата и вероятно служба някъде.

— Даваш ли си сметка с кого разговаряш? — попита Наш. — Мога да се обадя на президента на Съединените щати. На президента и на трима министър-председатели.

— Точно това не искаме да става — отвърна госпожа Брюстър. — Това е вътрешна работа. Не е нещо, което трябва да се обсъжда с различните ни съюзници.

Ако Наш беше останал седнал, Бун можеше и да го остави да продължи с приказките. Вместо това генералът блъсна стола си назад, сякаш наистина се канеше да хукне към библиотеката и да се обади, в Белия дом. Майкъл погледна Бун. Време беше да изпълни заповедите.

Бун кимна на наемниците и те сграбчиха Наш за ръцете и ги приковаха на масата.

— Да не сте се побъркали? Пуснете ме!

— Искам да е ясно едно — каза госпожа Брюстър. — Винаги съм те смятала за приятел, Кенард. Но не забравяй, че всички ние се стремим към по-висша цел.

Бун застана зад стола на Наш, отвори пластмасовата кутийка и извади спринцовката. Токсинът се намираше в стъклен контейнер с размерите на флакон с хапчета. Той проби запушалката с иглата и напълни спринцовката с прозрачната течност. Кенард Наш погледна през рамо и видя какво ще се случи. Започна да псува и се задърпа. Сребърни прибори и чинии се посипаха на земята, една се строши.

— Успокой се — каза Бун. — Имай поне малко достойнство. — Заби иглата във врата на Наш, точно над гръбнака, и инжектира токсина. Наш припадна. Главата му се удари в масата и от устата му потече лига.

Бун погледна новия си шеф и каза:

— Става само за секунди. Мъртъв е.

— Внезапен сърдечен удар — каза госпожа Брюстър.

— Колко тъжно. Генерал Наш служеше вярно на страната си. Ще липсва на приятелите си.

Двамата румънци продължаваха да държат ръцете на Наш, сякаш току-виж се съживил и скочил през прозореца.

— Вървете в лодката и чакайте — нареди им Бун. — Приключих с вас.

— Да, сър. — Ейбъл оправи черната си вратовръзка, кимна и двамата с Бейкър излязоха.

— Кога ще извикаш полиция? — попита Майкъл.

— След пет-десет минути.

— Колко време ще им трябва, за да дойдат до острова?

— Поне два часа. Дотогава няма да остане и следа от токсина.

— Просни го на пода и му разкопчай ризата — нареди Майкъл. — Нека изглежда така, сякаш сме се опитвали да го спасим.

— Да, сър.

— Бих пийнала глътка уиски — каза госпожа Брюстър и двамата с Майкъл тръгнаха към страничната врата, която водеше към библиотеката.

— О, господин Бун. Още нещо…

— Да, мадам?

— Нуждаем се от по-високо ниво на експедитивност във всичките си начинания. Генерал Наш не го разбираше. Надявам се, че вие сте наясно.

— Разбирам — отвърна Бун и после остана сам с мъртвеца. Дръпна стола, бутна тялото и то тупна на пода. Коленичи и разкъса синята риза на генерала. Едно седефено копче изхвърча във въздуха.

Първо щеше да се обади на полицията и след това щеше да си измие ръцете. Жадуваше за гореща вода, хубав сапун и чиста хавлия. Отиде до прозореца и погледна през дърветата към устието на Сейнт Лорънс. Водата приличаше на тъмно сребро.

42.

Мая премина през мрак, толкова абсолютен, че тялото й сякаш изчезна.

Времето си течеше, но тя нямаше ориентир, нямаше как да прецени дали са минали няколко минути, или няколко години. Съществуваше само като проблясък на съзнание, поредица мисли, обединени от желанието да открие Гейбриъл.

Отвори уста и тя се напълни с вода. Нямаше представа къде се намира, но водата я заобикаляше отвсякъде и нямаше как да излезе на повърхността. Отчаяно размаха ръце и зарита, после овладя паниката си. Тялото й крещеше за кислород, но тя се отпусна и остави мехурчетата въздух в дробовете й да я издигнат нагоре. Когато се увери, че е на прав път, се оттласна силно с крака и излезе на повърхността.

Вдиша дълбоко, обърна се по гръб и погледна сивкаво-жълтеникавото небе. Водата около нея беше черна, с насъбрала се на места бяла пяна. Миришеше на киселина; кожата и очите й пареха. Беше в река и течението я влачеше. В далечината имаше сгради и оранжеви точки, които приличаха на пламъци.

Затвори очи и заплува натам. Презрамката на ножницата се беше увила около врата й и тя усещаше как мечът я подръпва. Спря, за да я оправи, и си даде сметка, че брегът вече е по-далеч. Течението беше прекалено силно.

Погледна надолу по течението и видя в далечината очертанията на разрушен мост. Вместо да се бори с реката, се извъртя и заплува натам. Плува дълго, но най-после стигна едната груба сива подпора. Течението не беше толкова силно тук и тя успя да излезе на брега.

«Не мога да остана тук — помисли си. — Прекалено е голо». Покатери се по брега и стигна до гората. Окапалите листа шумоляха под краката й. Някои от дърветата бяха паднали, други се опираха едно в друго като мълчаливи оцелели воини.

На стотина метра от реката приклекна и се опита да се нагоди към новата обстановка. Тъмната гора не беше нито фантазия, нито сън. Можеше да се пресегне и да докосне сухите стръкчета трева. Подушваше мирис на изгоряло и чуваше тътен в далечината. Тялото й усещаше опасност, но — не, беше повече от това. Това беше свят, управляван от гнева и желанието за унищожение.

Изправи се и предпазливо тръгна през дърветата. Излезе на някаква чакълеста пътека и по нея стигна до бяла мраморна пейка и фонтан, пълен с нападали листа, й пейката, и фонтанът изглеждаха толкова не на място в мъртвата гора, че тя се зачуди дали не са поставени за подигравка с човека, който ги открие. Фонтанът предполагаше наличието на изтънчен европейски парк с възрастни господа, които четат вестник, и гувернантки, които бутат колички.

Една алея водеше до сграда от червени тухли с избити прозорци и врати. Мая намести меча по-удобно.

Влезе, мина през празните стаи и надникна през един прозорец. Видя четирима мъже да тичат през изоставения парк. Бяха с най-различни пъстри дрехи и всичките до един бяха въоръжени със самоделни оръжия — ножове, сопи и копия.

Когато стигнаха до другия край на парка, се появи друга група. Мая очакваше да се сбият, но двете групи се поздравиха и хукнаха в една и съща посока — далече от реката. Мая реши да ги последва и бързо, изтича навън. Тичаше през руините на града и от време на време спираше, за да надникне през някой счупен прозорец. Мракът скриваше движенията й — тя избягваше газовите пламъци, които излизаха от счупените тръби. Повечето бяха малки и само съскаха, но големите приличаха на извиващи се огнени колони. Смърдеше на изгоряла гума.

Видя около един пламък напред да се събира тълпа. Вмъкна се в някаква сграда — мазна вода се стичаше като река по бетонните коридори. Качи се до третия етаж и надникна през една дупка в стената.

Поне двеста въоръжени мъже се бяха събрали в двора на П-образна сграда. На фасадата бяха изсечени имена: ПЛАТОН, АРИСТОТЕЛ, ГАЛИЛЕЙ, ДАНТЕ, ШЕКСПИР. Зачуди се дали сградата някога не е била училище, макар да беше трудно за вярване, че някога тук е имало деца.

Един бял мъж с коса на масури и един черен, със скъсана лабораторна престилка, стояха върху столове под бесилка. Ръцете им бяха вързани зад гърба. Тълпата се блъсваше около тях, подиграваше им се и ги бодеше с ножове. Изведнъж някой изкрещя заповедно и от училището с маршова стъпка излезе друга група. Предвождаше я мъж със син костюм. Зад него един охранител буташе млад мъж, вързан на старомодна инвалидна количка. Гейбриъл. Беше открила странника си!

Мъжът със синия костюм се покатери върху покрива на една кола. Стоеше, бръкнал с лявата си ръка в джоба, а с дясната ръкомахаше на всяка дума, която излизаше от устата му.

— Като комисар на патрулите ви предвождам и защитавам свободата ви. Под моето командване преследваме хлебарките, които палят пожари и крадат храната ни. Когато този сектор бъде прочистен от паразитите, ще се отправим към другите сектори и ще завладеем Острова.

Тълпата нададе радостни възгласи и заразмахва оръжията си. Мая гледаше Гейбриъл. Дали беше в съзнание? Под носа му имаше засъхнала кръв. Очите му бяха затворени.

— Както знаете, заловихме този посетител от външния свят. По време на щателните разпити научих още повече за положението, в което се намираме. За съжаление, шпиони и предатели осуетиха плановете ми. Тези двама негодници са сключили тайно съглашение с посетителя. Те ни предадоха и се опитаха да открият собствен път за бягство. Ще позволим ли това? Ще ги оставим ли да избягат, докато ние стоим пленници в този град?

— Не! — изкрещя тълпата.

— Като комисар на патрулите, осъдих предателите на…

— Смърт!

Комисарят размърда пръсти, сякаш муха бе кацнала на ръката му. Двама палачи ритнаха столовете и двамата затворници увиснаха на въжетата и заритаха. Когато престанаха да се движат, водачът вдигна ръце и смири тълпата.

— Бъдете нащрек, вълци мои. Следете всекиго край вас. Не всички предатели са открити и унищожени.

Макар че явно държеше вълците в подчинение, мъжът със синия костюм непрекъснато въртеше глава, сякаш очакваше да го нападнат. След малко слезе от колата и бързо се прибра в училището с Гейбриъл и гвардията си.

Мая остана в скривалището си, докато тълпата не се пръсна. По време на екзекуцията патрулите се бяха обединили, но сега всеки гледаше околните подозрително. Двамата екзекутирани останаха да висят на въжетата. Последният патрул остана толкова, колкото да им свали обувките.

Когато всички си отидоха, Мая пресече опустялата улица и се вмъкна в сградата до училището. Тук явно беше избухнала някаква бомба и от стълбището беше останала само металната рамка с няколко стъпенки. Тя се покатери до най-горния етаж и скочи на покрива на училището.

Във фоайето на третия етаж видя мършав брадат мъж, закопчан за радиатора. Носеше зелена копринена вратовръзка: възелът беше толкова здраво стегнат, че приличаше на примка.

Мъжът изглеждаше в безсъзнание, но Мая клекна до него и го мушна в гърдите с дръжката на меча си. Той отвори очи и се усмихна.

— Ти жена ли си? Приличаш на жена. Аз съм Пикъринг, дамски шивач.

— Търся мъжа в инвалидната количка. Къде го…

— А, Гейбриъл. Всички искат да говорят с него. Нали е посетител.

— Къде е?

— Долу, в салона.

— Колко пазачи има?

— В сградата са десетина, но в салона са по-малко. Комисарят няма доверие дори на собствените си вълци.

— Можеш ли да ме заведеш в салона?

— Съжалявам. Не мога да ходя.

Мая кимна и се изправи.

— Запомни името ми — рече мъжът. — Аз съм господин Пикъринг. Приятел на Гейбриъл.

Мая му обърна гръб и излезе на площадката. Дишаше равномерно и се подготвяше за дълга, наистина дълга битка. И баща й, и Блажената майка винаги правеха разлика между това да наблюдаваш и това да разбираш врага. Повечето граждани прекарваха живота си, като пасивно наблюдаваха случващото се около тях. В битка трябваше да използваш всичките си сетива и да се съсредоточиш върху съперника си, да предвиждаш следващия му ход.

Слезе бавно до следващата площадка, като ученик, на когото не му се връща в класната стая. Чу, че някой се движи долу, и затича, взимаше по две стъпала наведнъж. Беше човек от охраната на комисаря, вървеше нагоре. Тя заби меча в ребрата му. След секунди вече беше във фоайето на партера и тичаше към други двама вълци. Преряза гърлото на първия, отби удар със сопа и наръга втория в корема.

Стиснала здраво меча, затича към салона и се втурна вътре. Прониза един вълк, който й се изпречи на пътя, и скочи на сцената. Комисарят на патрулите измъкна револвер. Преди да успее да го вдигне и да се прицели, Мая замахна и му отряза ръката. Комисарят изкрещя, но тя замахна втори път и секна гласа му завинаги.

Извърна се. И се озова пред инвалидната количка на Гейбриъл. Сряза въжетата на ръцете му и той отвори очи.

— Добре ли си? — попита го. — Можеш ли да ходиш?

Гейбриъл отвори уста да отговори, но в същия миг в дъното на салона се чу шум. Мая се обърна и видя четирима въоръжени мъже. Зад тях идваха още. Шестима вълци се изправиха срещу нея. Седем. Осем. Девет.

Гейбриъл се изправи и пристъпи тромаво към вълците.

— Какво ще кажете за храната? — попита високо. — Сега, след като комисарят е мъртъв, всичката храна е за вас. Складът е от другата страна на двора.

Вълците се спогледаха. Мая си помисли, че може да атакуват, но мъжът, крито стоеше най-близо до изхода, се изниза от салона. Останалите свалиха оръжията си и се втурнаха след него.

Гейбриъл погали Мая по ръката и се усмихна така, сякаш отново се бяха озовали на тавана в Чайнатаун.

— Наистина ли си тук, Мая? Или просто отново сънувам…

— Не е сън. Тук съм. Намерих те.

Мая прибра меча в ножницата и го прегърна. Усети колко е отслабнал. Беше кожа и кости.

— Не можем да останем тук — каза Гейбриъл. — Щом си поделят храната, ще дойдат да ни търсят.

— Значи са като човеците в нашия свят? Могат да огладняват и ожадняват?

— Могат и да умират.

Мая кимна.

— Видях екзекуцията пред сградата.

— Тези хора не помнят миналото си — продължи Гейбриъл. — Нямат спомен за любов и надежда, за никакво преживяно щастие.

Прегърна я през раменете и Мая го поведе навън. В коридора се препънаха в двамата, които беше убила.

— Как се озова тук? Ти не си странник.

— Използвах точка на достъп.

— Какво означава това?

Мая набързо му разказа за слънчевия часовник на император Август и за пътуването до Етиопия със Симон Лумброзо. Реши да не споменава, че Табулата за малко не е убила приятелите му свободни бегачи. Щеше да има време и за това. Но сега трябваше да бягат.

Гейбриъл отвори вратата на една стая, пълна със зелени шкафове. Миризмата на спарено напомни на Мая за стари книги, гниещи в мазе. Единствената светлина идваше от два газови пламъка, които горяха от изтръгнатите от стените тръби.

— Тук не сме в безопасност — рече Мая. — Трябва да се махнем.

— Няма къде да се скрием на този остров. Трябва да намерим изхода към нашия свят.

— Но той може да е навсякъде!

— Комисарят на патрулите каза, че легендите за странници винаги били свързвани с това помещение. Изходът е тук, усещам го.

Забута една метална маса и подпря вратата с нея. Явно беше събрал сили, защото започна да трупа върху масата кашони и столове. От седмици Мая си беше мечтала за този момент — двамата с Гейбриъл да са заедно в този странен свят. Но какво щеше да стане сега? Когато Симон Лумброзо й беше казал за точката за достъп, беше подчертал изрично, че трябва да се върне от там, откъдето е дошла. А единственият й път назад бе някъде в тъмната река. Щеше ли да може да си тръгне с Гейбриъл, или щеше да остане завинаги тук?

Гейбриъл приключи с барикадирането, огледа се и се втренчи в една полица.

— Виждаш ли тази черна черта? Може да е това.

Усмихна й се като ученик, който току-що е решил трудна задача.

— Пътят ни към дома…

— Какво искаш да кажеш, Гейбриъл?

— Ето го. Това е изходът. — Очерта го с показалец. — Виждаш ли го?

Мая се втренчи напред, но не видя нищо, освен напукана мазилка. И в този миг разбра — без думи, — че ще го изгуби. Бързо отстъпи назад в тъмното, за да не може Гейбриъл да види лицето й.

— Да — излъга го, — виждам го.

Вълците вече думкаха по вратата и барикадата поддаваше.

Странникът сграбчи ръката й и я стисна здраво.

— Не се страхувай, Мая. Ще прекосим заедно.

— Може нещо да се обърка. Може да се изгубим.

— Винаги ще сме заедно — рече Гейбриъл. — Обещавам. Каквото и да се случи, ще сме заедно.

Направи крачка напред и тя видя как тялото му минава през мазилката, сякаш стената беше водопад със скрита зад него пещера. Дърпаше я след себе си. Но ръката й се удари в твърдата стена и пръстите на Гейбриъл се изплъзнаха от нейните…

С един последен напън вълците изкъртиха вратата. Барикадата на Гейбриъл се килна и всичко се изсипа на пода. Мая бързо се обърна и се вмъкна между две редици шкафове. Чуваше задъхано дишане и шепот. Беше дошло времето за Пътя на воина.

Изчака пет тупкания на сърцето и излезе. На пет метра от нея стоеше мъж с метален прът с нож, завързан на върха. Втори мъж с копие изникна вляво…

Мая скочи напред.

Излезе от училището, забравила вече за труповете в салона. На стотина метра огромен газов пламък трептеше като пламък на свещ до някакъв избит прозорец. Тя бавно се завъртя, за да огледа новия си свят. Вече нямаше значение дали върви наляво, или надясно. Вълците бяха навсякъде. Можеше и да успее да си намери скривалище, но скривалището щеше да е само началото на една безкрайна битка.

Двама мъже със сопи и ножове се втурнаха към нея.

— Насам! — крещяха. — Ето я! Насам!

След секунди отнякъде дотърчаха още трима.

Чак сега, съвсем сама, Мая осъзна пълното значение на избора си. Щеше да остане в този свят на гняв и омраза, докато не бъде унищожена. «Прокълната от плътта». Да, това беше истината. Но не беше ли и спасена?

Спомни си какво й беше казал Гейбриъл за тези хора — че не помнят миналото. Тя обаче помнеше живота си в Четвъртия свят. Много красив свят, изпълнен обаче с лъскави изкушения и фалшиви богове. Какво беше истинско? Какво даваше смисъл на живота? В мига на смъртта човек губеше всичко, освен любовта. Единствено любовта можеше да те съхрани, изцери и спаси.

Петимата бяха спрели и изчакваха. Мая развъртя меча и светлината от пламъка проблесна в острието.

— Хайде! — извика им. — Готова съм! Нападайте!

И понеже те не помръднаха, вдигна меча с две ръце и събра всички сили в краката си. «Спасена от кръвта», помисли си.

Пое си дълбоко дъх и скочи към вълците, а сянката й се стрелна по олющената стена.