Тъмната река

Гетото едно време било също като Източен Лондон по време на викторианската епоха — убежище, където можели да се скрият бегълци и да намерят съюзници. Евреите живеели в Рим от втори век преди Христа, но през шестнайсети век били принудени със сила да живеят в ограден със стени район близо до стария рибен пазар. Дори еврейските лекари, които лекували италианските аристократи, можели да напускат гетото само през деня. Всяка неделя еврейските деца били принуждавани да присъстват на службата в църквата «Свети Анджело» в Пескерия, където един калугер им казвал, че вечно ще горят в ада. Църквата още си стоеше до една голяма бяла синагога, която приличаше на музей от бел епок, изтръгнат от центъра на Париж.

Симон Лумброзо живееше в двуетажна къща близо до руините на Портика на Октавий. Името му беше изписано на месингова табелка до вратата, заедно с описание на услугите му, на италиански, немски, френски, иврит и английски:

«СИМОН ЛУМБРОЗО

ОЦЕНИТЕЛ НА ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ИЗКУСТВОТО

ИЗДАВАНЕ НА СЕРТИФИКАТИ»

Мая натисна черното копче на звънеца, но никой не отвори. Посегна да опита отново и от домофона на стената се чу мъжки глас:

— Бонджорно.

— Добър ден. Търся господин Лумброзо.

— По какъв повод? — Гласът, в първия момент мил и приятелски, беше станал рязък и сериозен.

— Искам да купя един предмет и искам да знам колко е стар.

— Гледам ви на видеоекрана и не виждам нито рисунка, нито статуя.

— Става дума за бижу. Златна брошка.

— Разбира се. Красиво бижу за една bella donna.

Ключалката избръмча и се отвори и Мая влезе.

Партерът се състоеше от две свързани стаи, които водеха до заграден вътрешен двор. Апартаментът изглеждаше така, сякаш цяла изследователска лаборатория плюс една арт галерия е натоварена на камион и после изсипана на едно място. В предната стая Мая видя спектроскоп, центрофуга и разни други уреди, заобиколени от бронзови статуи и стари картини.

Заобиколи няколко антикварни мебели и влезе в задната стая. Брадат мъж около седемдесетте седеше на бюрото си и проверяваше един пергамент с цветни букви. Беше с черни панталони, бяла риза с дълги ръкави и черно кепе. Подобно на повечето ортодоксални евреи показваше белите ресни на своя талит катана ленената наметка, подобна на пончо, която носеше под ризата си.

Мъжът посочи пергамента и каза:

— Стар е. Вероятно отрязан от някоя Библия, но надписът е съвременен. Вместо мастило средновековните монаси използвали сажди, натрошени раковини, дори собствената си кръв. Не можели да идат с колата до магазина и да си купят продукти на нефтохимичната индустрия.

— Вие ли сте Симон Лумброзо?

— Май сте скептична. Имам визитни картички, но постоянно ги губя. — Лумброзо си сложи очила с дебели стъкла, които увеличиха тъмнокафявите му очи.

— Имената са чуплива стока в днешно време. Някои хора си сменят имената като обувките. Та как е вашето име, синьорина?

— Казвам се Ребека Грийн и съм от Лондон. Оставих брошката си в хотела, но мога да ви я нарисувам, за да видите как изглежда.

Лумброзо се усмихна и поклати глава.

— Боя се, че ще ми трябва истинската брошка. Ако има камък, ще мога да го махна и да огледам патината отдолу.

— Дайте ми лист. Може да познаете модела.

Той я изгледа скептично, но й подаде скицник и маркер.

— Както желаете, синьорина.

Мая бързо нарисува арлекинската лютня. Скъса листа и го постави на бюрото му. Симон Лумброзо погледна овала с трите черти, после се извърна и взе да изучава лицето й. Мая се почувства така, сякаш е предмет на изкуството, донесен за оценка в тази къща.

— Да, разбира се. Познавам модела. Ако ми позволите, бих могъл да ви дам малко допълнителна информация.

Отиде до един огромен сейф и започна да върти шайбата.

— Казахте, че сте от Лондон. Родителите ви във Великобритания ли са родени?

— Майка ми произхожда от сикхско семейство, което живее в Манчестър.

— А баща ви?

— Баща ми е германец.

Лумброзо отвори сейфа и извади картонена кутия от обувки, пълна с над стотина писма, очевидно подредени по дати. Постави я върху бюрото и я прерови.

— Не мога да ви кажа за брошката. Даже мисля, че брошка изобщо няма. Но знам нещо за вашия произход.

Отвори един плик, извади черно-бяла снимка и я постави върху бюрото.

— Мисля, че сте дъщерята на Дитрих Шьолер. Поне така се казваше, преди да стане Тръна.

Мая погледна снимката и се изненада, когато видя себе си, на девет години, седнала до баща си на една пейка в парка «Сейнт Джеймс». Някой, най-вероятно майка й, беше снимал.

— Откъде имате това?

— Баща ти ми пишеше повече от четирийсет години. Имам и една твоя бебешка снимка, ако искаш да я видиш.

— Арлекините никога не си правят снимки, освен за фалшив паспорт или някакъв друг документ за самоличност. Винаги си стоях у дома, когато ни правеха снимки в училище.

— Е, баща ти все пак е направил няколко и после ги даде на съхранение при мен. И така, къде е той, Мая? Пращах писма до една пощенска кутия в Прага, но всичките се върнаха.

— Мъртъв е. Табулата го уби.

Сълзи за бащата на Мая — нейния жесток, арогантен баща — изпълниха очите на Лумброзо. Той смръкна силно, намери някаква кърпа на бюрото и си издуха носа.

— Не съм изненадан всъщност. Дитрих водеше много опасен живот. Но смъртта му много ме натъжава. Той беше най-близкият ми приятел.

— Не мисля, че изобщо сте познавали баща ми. Той никога през живота си не е имал приятели. Никога не е обичал никого, включително майка ми.

Лумброзо изглеждаше сащисан, после се натъжи. Поклати бавно глава.

— Как можеш Да кажеш подобно нещо? Баща ти много държеше на майка ти. Когато тя почина, много дълго не можа да се съвземе.

— Не знам нищо за това, но знам какво се случваше, когато бях малка. Баща ми ме учеше как да убивам хора.

— Да, той те е превърнал в арлекин. Няма да защитавам решението му. — Лумброзо се изправи, отиде до дървената закачалка и свали черното си сако. — Ела с мен, Мая. Да идем да хапнем нещо. Както казваме ние, римляните: «Приказки на гладен стомах не вървят».

С черно сако и с черна филцова шапка Симон Лумброзо я придружи през гетото. Слънцето се беше скрило зад червените керемидени покриви, но доста хора седяха на кухненски столове на улицата и клюкарстваха, докато децата ритаха топка. Явно всички познаваха Лумброзо, който поздравяваше всички, като хващаше с два пръста широката периферия на шапката си.

— Преди четирийсет години предлагах на туристите да ги разведа наоколо. Така се запознах с баща ти. Един следобед той беше единственият човек, който влезе в синагогата. Баща ти не беше евреин, но знаеше много неща от еврейската история. Задаваше интелигентни въпроси и ни беше приятно да обсъждаме различни теории. Казах му, че за мен е било удоволствие да опресня немския си и че не ми дължи нищо.

— Това означава, че баща ми има дълг.

Лумброзо се усмихна.

— Да, така изглежда в очите на един арлекин. Но тогава не си давах сметка за това. По това време група богати млади мъже бяха сформирали фашистка организация тук, в Рим, идваха посред нощ в гетото и пребиваха евреи. Хванаха ме до Тибър — на неколкостотин метра от тук. Петима срещу един. И изневиделица се появи баща ти.

— Справил се е с тях…

— Да. Но ме шокира начинът, по който го направи. Не показа гняв, докато се биеше — само студена, съсредоточена агресия и пълна липса на страх. Преби ги и петимата до безсъзнание и щеше да ги хвърли в реката да се удавят, ако не го бях спрял.

— Е, вече съм сигурна, че е бил баща ми.

— Оттогава започнахме да се виждаме, да обикаляме заедно града и да вечеряме заедно. Постепенно Дитрих ми разказа живота си. Баща ти произхождаше от арлекински род, но не смяташе, че това е съдбата му. Доколкото си спомням, учел история в Свободния университет в Берлин; после решил да стане художник и се преместил в Рим. По онова време някои млади мъже експериментираха с наркотици и секс. За баща ти да има приятел беше също толкова забранено. Той никога не беше имал приятел — дори като ученик.

Минаха покрай синагогата по Лонготевере и поеха по пешеходния мост Понте Фабрицио към малък остров насред Тибър. По средата на моста Лумброзо спря и Мая се загледа в мътната зелена вода, която течеше през Рим.

— Когато бях малка, баща ми казваше, че приятелите те правят слаб.

— Приятелството е необходимо като храната и водата. Мина известно време, но накрая станахме близки приятели, без тайни помежду си. Не бях изненадан, когато научих за съществуването на странниците. Съществува мистичен клон от юдаизма, основан върху Кабалата, който описва тези откровения. Що се отнася до Табулата — достатъчно е да прочетеш вестниците, за да разбереш, че съществува.

— Не мога да повярвам, че баща ми не е искал да бъде арлекин.

— И кое е толкова чудното? Че е бил човек — като всички нас? Мислех, че се е откъснал от семейството си и ще остане в Рим да рисува. Тогава дойде един испански арлекин и го помоли за помощ. И Дитрих се съгласи. Когато се върна след осем месеца, беше приел арлекинско име. Всичко се промени — нормалният му живот приключи, — но той запази любовта към Рим в сърцето си. Виждахме се от време на време и той ми пращаше писма два пъти в годината. Понякога в писмата имаше и твоя снимка. Гледах те как растеш и се превръщаш в млада дама.

— Обучаваше ме да стана арлекин — рече Мая. — Знаеш ли какво означава това?

Лумброзо леко я докосна по рамото.

— Само ти можеш да простиш на баща си. Мога само да кажа, че той наистина те обичаше.

Зареяни в мислите си, минаха по моста и влязоха в квартал Трастевере, от другата страна на реката. От двете страни на тесните улици имаше къщи на по три-четири етажа. Къщите бяха боядисани в бледи пастелни цветове, тъмен бръшлян се виеше по стените им.

Лумброзо я поведе по една уличка, която свършваше на покрития с калдъръм площад Пиаца Мерканти. Беше пуст, с изключение на дузината гладни чайки, които се биеха за съдържанието на една обърната кофа за боклук. Птиците си кряскаха като римляни, които спорят за футболен мач.

— Само туристите и инвалидите ядат в такъв ранен час — рече Лумброзо. — Но времето е подходящо за поверителен разговор. — Влязоха в една тратория, в която нямаше жива душа. Сервитьорът с импозантни мустаци ги придружи до маса в дъното и Лумброзо поръча бутилка пино гриджо и пържено филе от треска за предястие.

Мая отпи глътка вино, но не докосна храната. Мнението на Лумброзо за баща й се различаваше от всичко, което си беше представяла. Тръна наистина ли беше държал на нея? Възможно ли беше никога да не е искал да става арлекин? Изводите, които будеха тези въпроси, бяха толкова смущаващи, че тя ги изтласка от съзнанието си и се съсредоточи върху повода за пътуването си до Рим.

— Не съм дошла да говорим за баща ми — рече тя. — Арлекин на име Липата ми каза, че си специалист по Шестте царства.

Лумброзо се усмихна и наряза рибата на малки хапки.

— Само един странник може да е истински специалист, но и аз знам доста неща. Срещата с баща ти промени живота ми. Работя като оценител, но истинската ми страст е да уча за тези различни светове. Опитвам се да се снабдя с екземпляр от всяка книга, дневник или писмо, в които се описва заплетеността им.

Като сниши глас, Мая разказа как е открила Гейбриъл в Лос Анжелис и как са се озовали в Европа. Лумброзо остави вилицата си и се заслуша съсредоточено, когато му каза какво са открили на Скелиг Кълъмба.

— Мисля, че Гейбриъл отиде да намери баща си в Първото царство. Ако е попаднал в плен, има ли начин да го върна?

— Не — отвърна Лумброзо. — Освен ако ти самата не отидеш там.

Спряха да говорят, когато сервитьорът донесе пастата — малки тестени топчици. Мая изобщо не докосна храната, но Лумброзо й наля още вино.

— Какво искаш да кажеш? Как е възможно това?

— Трябва да знаеш, че древните гърци и римляни не смятали, че има твърди прегради между нашия свят и останалите реалности. По това време също имало странници, но древните също така вярвали, че съществуват определени «порти», които позволяват на всеки да прекосява в различните светове.

— Нещо като входове?

— По-скоро бих ги нарекъл точки за достъп, на разположение на всеки, който търси. Модерна аналогия на това са така наречените «червееви дупки», описвани от теоретичната физика. Те са пряк път през времето и пространството, който ни позволява да преминаваме по-бързо от една паралелна вселена в друга. Много физици в днешно време са същите като делфийските оракули, само че използват уравнения вместо думи.

Лумброзо вдигна салфетката и избърса доматения сос от брадичката си.

— От древните текстове става ясно, че много от свещените места в древния свят, като Стоунхендж например, първоначално са били построени около предмет, който е осигурявал точка на достъп до друг свят. Доколкото на мен ми е известно, нито една от тези точки вече не съществува. Но римляните може би са ни оставили ориентир, който ще ни покаже къде да намерим такава точка.

Мая остави чашата си.

— Карта ли има?

— Много по-добро е от карта. Картите могат да се загубят или унищожат. Този ориентир е скрит под улиците на Рим. Това е Horologium Augusti — слънчевият часовник, създаден по времето на император Август.

Сервитьорът се приближи и Лумброзо обсъди различни варианти за следващото блюдо и накрая се спря на говеждо с пресен градински чай. Щом отново останаха сами, си наля още вино и продължи:

— Часовникът на Август не е някакъв малък кръгъл камък, открит в задната градина. Той се намира в центъра на Рим — огромен кръг от бял травертин, инкрустиран с бронзови линии и букви. Ако си минавала покрай сградата на италианския парламент на Пиаца ди Монтечиторио, значи си видяла египетския обелиск, който хвърля сянката.

— Но сега слънчевият часовник е заровен под земята, така ли?

— По-голямата част от древния Рим е под земята. Може да се твърди, че всеки град има призрачен град, който не се вижда. Малка част от слънчевия часовник беше изкопана през 70-те години на XX век от немски археолози — някои ми бяха приятели, — но след година работа спряха. Под улиците на Рим все още съществуват естествени извори и един поток тече през циферблата на часовника. Имаше и проблеми със сигурността. Карабинерите не искаха археолозите да копаят тунел, който да води директно към сградата на парламента.

— Какво общо има това с намирането на точка за достъп до друг свят?

— Слънчевият часовник е бил нещо повече от часовник и календар. Той е служил за център на римската вселена. Върху външния ръб на часовника имало стрелки, които сочели към Африка и Галия, както и към различни духовни порти, които водели към други светове. За тях Първият свят бил далечна провинция на края на познатия свят… Та значи когато немските археолози приключиха с разкопките, по-голямата част от часовника беше засипана с пръст и камъни. Но това беше преди повече от трийсет години и оттогава Рим преживя няколко наводнения. Спомни си — подводен поток тече през часовника. Огледах мястото и съм убеден, че сега се вижда доста по-голяма част от него.

— Защо не провери дали става? — попита Мая.

— Всеки, който влиза на това място, трябва да е гъвкав, атлетичен и — Лумброзо посочи корема си — не толкова натъпкан. Имаш нужда от кислородна бутилка и дихателен апарат, за да се гмурнеш под водата. И трябва да си много смел. Земните пластове са страшно нестабилни.

За известно време замълчаха. Мая отпи глътка вино.

— Ами ако си купя нужното оборудване?

— Оборудването не е проблем. Ти си дъщеря на моя приятел — това означава, че искам да ти помогна, — но никой не е изследвал мястото от наводненията насам. Искам да ми обещаеш, че ще направиш обратен завой и ще се върнеш, ако се окаже опасно.

Първата реакция на Мая беше да каже: «Арлекините никога не обещават», но вече беше нарушила това правило с Гейбриъл.

— Ще се опитам да внимавам, Симон. Не мога да ти обещая нищо повече от това.

Лумброзо смачка салфетката и я хвърли на масата.

— На стомаха ми не му харесва тази идея. Това е лош знак.

— Аз пък вече умирам от глад — рече Мая. — Къде изчезна сервитьорът?

34.

На следващата вечер Мая се срещна със Симон Лумброзо пред Пантеона. През деня беше купила екипировка за гмуркачи в един спортен магазин в западните предградия и беше натъпкала всичко в два брезентови сака. Лумброзо също беше ходил на пазар: беше купил голям акумулаторен фенер, от онези, които използват миньорите в мините. Погледна към туристите, които ближеха сладолед на площада, и се усмихна.

— Гръцкият философ Диоген обикалял из Атина по цял ден със запален фенер и търсел човека. Ние търсим нещо не по-малко рядко, Мая. Трябва да направиш снимка — само една снимка — на стрелките, които ще ни отведат в друг свят. — Усмихна й се. — Готови ли сме?

Мая кимна.

Лумброзо я поведе към Кампо Марцио, странична уличка близо до сградата на парламента. По средата на уличката спря пред една врата между чайна и парфюмерия.

— Имаш ли пропуск? — попита Мая.

Лумброзо бръкна в джоба на сакото си и извади една пачка евро.

— Това е единственият пропуск, от който се нуждаеш в Рим.

Почука силно и един плешив възрастен мъж, обут с гумени ботуши, отвори. Лумброзо любезно го поздрави и му стисна ръката, като същевременно му бутна подкупа, без вулгарно да говори за пари. Плешивият ги заведе до един коридор, каза нещо на италиански и излезе.

— Какво ти каза, Симон?

— «Да не забравиш да заключиш, когато свършиш».

Минаха по коридора и излязоха в двор, пълен с дъски, скелета и празни кутии от боя. В продължение на векове тук бяха живели хора, но сега сградата беше празна и по мазилката имаше петна от наводнение. Всички прозорци бяха разбити, но железните пръчки още си стояха. Ръждясалите решетки придаваха на сградата вид на изоставен затвор.

Лумброзо дръпна една незаключена врата и заслизаха по стълби, покрити с изкъртена мазилка. Когато стигнаха до това, което явно бе служило за мазе, Лумброзо светна фенера и отвори една врата, върху която с големи червени букви беше изписано: «Pericolo — no entri»⁵.

— От тук нататък няма електричество, затова ще трябва да използваме фенера — обясни Лумброзо. — Внимавай къде стъпваш.

И той бавно тръгна по един коридор с тухлени стени. Подът бе от шперплатови плоскости, поставени върху бетонни греди. На петнайсетина крачки от входа Лумброзо спря и коленичи до една дупка в шперплата. Мая застана зад него, надникна през рамото му — и видя Horologium Augusti.

Изкопаната част от императорския слънчев часовник беше послужила за под на каменно мазе около два и половина метра широко и седем метра дълго. Макар че часовникът беше покрит с вода, Мая можа да види травертина отгоре, както и няколко бронзови линии и гръцки букви, инкрустирани в камъка. Немските археолози бяха изчистили всички камънаци и помещението приличаше на ограбена гробница. Единственото модерно нещо беше металната стълба, която се спускаше от дупката в шперплата към пода три метра под тях.

— Ти мини първа — рече Лумброзо. — Аз ще ти подам екипировката и ще сляза с фенера.

Мая сложи двата сака върху шперплата и си свали сакото, обувките и чорапите. После се спусна по стълбата към слънчевия часовник. Водата беше студена и дълбока близо метър. Лумброзо й подаде саковете с екипировката и тя завърза презрамките им на стъпалата на стълбата, така че да висят от двете страни.

Докато Симон сваляше шапката, сакото и обувките си, Мая огледа мазето. Малки вълнички се плискаха напред-назад и се разбиваха в стените. С годините минералите във водата бяха превърнали белия травертин на слънчевия часовник в сивкави каменни плочи; на много места беше изронен, напукан и потъмнял. Бронзовите линии и гръцките символи, инкрустирани във варовика, някога яркожълти и проблясвали под римското слънце, се бяха окислили и сега бяха тъмнозелени.

— Не обичам стълби — рече Лумброзо. Сложи единия си крак на най-горната пречка, сякаш за да изпробва дали стълбата ще го издържи, и после бавно се спусна с фенера в ръка. Мая се приближи до ъгъла и откри в сивата каменна стена отточен канал. Дупката беше квадратна, шейсетина сантиметра широка, и изцяло под водата. Долният й край беше на едно ниво с повърхността на слънчевия часовник.

— Водата изтича от тук?

— Точно така. Точно там трябва да влезеш. — Все още с бялата си риза с дълги ръкави, вратовръзка и черни панталони, Лумброзо стоеше във водата някак тържествено. — Връщай се веднага, ако стане прекалено трудно за придвижване.

Мая отиде до стълбата и извади водолазната екипировка от брезентовите сакове. Имаше колан с оловни тежести, дихателен регулатор с две степени, маска и кислородна бутилка с дължина трийсет сантиметра и диаметър десет. Беше купила и подводна светкавица и цифров подводен фотоапарат.

— Тази кислородна бутилка изглежда много малка — рече Лумброзо.

— Това е минибутилка. Нали каза, че в тунела нямало много място.

Сложи си първо баластния колан, закачи единия край на регулатора за бутилката и метна пластмасовия ремък на камерата около врата си. Тунелът беше толкова тесен, че щеше да се наложи с една ръка да притиска силно бутилката към тялото си.

— Какво да търся?

— Трябва да заснемеш всички латински или гръцки изрази по края на слънчевия часовник. Някои от тях ще означават градове в древния свят, а други — духовни местонахождения, тоест точки на достъп.

— Ами ако думите са покрити с баластра?

— Можеш да я изчистиш, но не се опирай в стените.

Мая си сложи маската, пусна кислорода и започна да диша през мундщука.

— Късмет! — рече Лумброзо. — И моля те, бъди внимателна.

Тя коленичи на пода и потопи глава във водата. Легна на дъното и се плъзна към отвора в стената. Чуваше собственото си дишане, мехурчетата, които излизаха от регулатора, и стържещия звук от ръба на бутилката, докато я влачеше по варовиковия под.

Стигна до отвора, протегна ръка и насочи светкавицата към мрака. С годините течащата вода беше прокопала подземен тунел през древните руини. Стените на тунела представляваха смесица от камъни, римски тухли и парчета бял мрамор. Изглеждаха трошливи, сякаш всичко можеше да се срути, но истинската опасност беше дело на съвременността. За да укрепи поддаващите основи на сградата, някой беше набил метални пръти дълбоко в земята. Краищата на прътите стърчаха в тунела като върхове на ръждясали мечове.

Като се избутваше с пръсти, Мая се вмъкна в тунела. Когато погледнеше нагоре към камъните и металните остриета, имаше чувството, че цялата тежест на Рим е точно над главата й. Притискаше се до травертина на слънчевия часовник. Не виждаше обаче никакви думи от бронз.

Регулаторът задра. Мехурчета се надигнаха покрай лицето й. Сантиметър по сантиметър тя се провираше напред. Тунелът беше толкова нисък и тесен, че не можеше дори да се обърне. За да се върне в мазето, трябваше да се избута назад с ръце.

«Забрави за страха си — повтаряше й Тръна. — Съсредоточи се върху меча си». Беше смятала баща си за непоколебим. А ето, че беше прекарал две години в Рим, опитвайки се да избяга от съдбата си. Мая избута всичко, освен тунела от главата си и продължи напред.

След четири-пет метра тунелът зави надясно. Мая се промуши под един метален прът и се озова в по-широко помещение, приличаше на пещера. Повърхността на слънчевия часовник изглеждаше по-тъмна и когато тя се промъкна по-близо, видя, че на пода са гравирани бронзови думи, както на гръцки, така и на латински.

Вдигна светкавицата с лявата си ръка, стисна подводния фотоапарат в дясната и започна да снима. С всяко помръдване на тялото й ту се появяваха, ту изчезваха сенки.

Бутилката изстърга по стената на тунела. Няколко камъчета се откъртиха и паднаха върху слънчевия часовник. Нищо кой знае какво — само няколко черни камъчета, — но Мая усети как я пронизва страх.

Още пясък и камъни продължиха да се сипят от стената. Падна и едно доста голямо парче. Мая направи още няколко бързи снимки и се опита да се оттегли, но изведнъж от тавана се откърти голямо парче и падна точно пред нея.

Водата помътня. Мая се опита да избяга, но нещо я дърпаше. Като се бореше с паниката, тя опря длани в мраморния под и се оттласна силно. Последва експлозия от въздушни мехурчета и устата й се напълни с вода.

Беше срязала маркуча на един от металните пръти. Нямаше кислород, нямаше и изход. Беше загубила фенера и сега се бореше в пълен мрак. Стисна мундщука със зъби и потърси опипом двата края на скъсания маркуч. Частта към устата й беше пълна с вода, но от маркуча, свързан с бутилката, излизаха мехурчета. Тя събра двете парчета и ги стисна здраво. От мундщука започна да излиза примесен с вода въздух. Мая преглътна водата и пое кислород.

Стиснала здраво двата края на маркуча с дясната си ръка, тя се оттласна с лявата. Пясъкът ожули краката й. Също като на очевидец на катастрофа, мозъкът й се беше отдръпнал от ситуацията и само спокойно наблюдаваше и си правеше изводи. Не виждаше нищо. След около минута кислородната бутилка щеше да е празна. Единственият й шанс беше да намери тунела към мазето.

Намери го! Кракът й се плъзна в дупката. Тя се вмъкна вътре с краката напред. Животът й се беше сринал на парченца кости, кръв и плът.

Промушваше се сантиметър по сантиметър. Регулаторът тихо изгъргори и езикът й усети нещо, което й напомни суха пепел. Опита се да си поеме въздух, но въздух нямаше. Бутилката беше празна.

Мая протегна ръце назад, изтласка се и пръстите на краката й опряха в завоя на тунела. Продължи да се движи, като се молеше да не закачи някой прът. Имаше чувството, че умът й реагира забавено. Помисли си, че ще изгуби съзнание.

Само след секунди обаче усети ръце на глезените си. С рязко дръпване Лумброзо я измъкна от тунела.

— Какво стана? Видях от тунела да излиза пясък. Удари ли се? Добре ли си?

Мая смъкна маската от лицето си, изплю мундщука и си пое въздух. Дробовете й горяха. Лумброзо продължаваше да й говори, но тя не можеше да му отвърне. Беше изгубила способността си да говори и само една мисъл се въртеше в главата й: «Жива съм».

Камерата висеше на врата й и тя му я подаде, все едно беше безценен камък.

Към осем часа на следващата сутрин Мая седеше на терасата на едно кафе на Пиаца Сан Лоренцо в Лучина. Площадчето беше на стотина метра от входа на изоставената сграда, която скриваше слънчевия часовник. Точно под краката й се намираха пластове от миналото и тайни реки се виеха през мрака.

Щом затвореше очи, се виждаше отново приклещена в подводния тунел, но нямаше желание да мисли за това сега. Беше жива и на този свят. Всичко, което я заобикаляше, й изглеждаше едновременно обикновено — и красиво. Докосваше гладкия мраморен плот на масата, докато един млад италианец й сервираше капучино и торта с праскови, украсена със стръкче мента. Блатът на тортата беше лек и на пластове и тя остави сладкия прасковен пълнеж да се разтопи на езика й. Изведнъж я обзе налудничав копнеж да се разходи из площада като обикновена жена, да влиза по магазините, да пробва парфюми и копринени шалчета.

Лумброзо пристигна тъкмо когато приключваше с тортата. Беше облечен с обичайните си черни дрехи и носеше под мишница кожено портфолио.

— Добро утро, Мая! Как си? Радвам се да те видя. — Седна и си поръча капучино. — Миналата седмица видях турист да си поръчва капучино в пет следобед. Това е Рим все пак, а не «Старбъкс»! Сервитьорът се обиди, наистина. Във всички тратории трябва да има надпис: «Да се поръчва капучино след десет сутринта е строго забранено».

Мая се усмихна.

— Ами еспресо?

— Еспресо може. — Той отвори портфолиото й извади папка, пълна с лъскави снимки. — Свалих ги снощи и ги разпечатах на гланцирана хартия. Свършила си чудесна работа, Мая. Можах да прочета всичко съвсем ясно.

— Споменава ли се точка на достъп?

— Слънчевият часовник съчетава места, които съвременното ни светоусещане би сметнало за «реални», с места, които ни свързват с други светове. Виж това изображение… — Той сложи една снимка пред нея. — Надписът е на латински и се отнася до Египет. След смъртта на Клеопатра Египет станал част от империята. Вдясно от латинския надпис има думи на гръцки.

Лумброзо й, подаде друга снимка и отпи от капучиното си. Мая погледна снимката, която показваше едновременно и гръцките, и латинските думи.

— Надписът използва дума, която означава «вход» или «портал». — Лумброзо вдигна снимката и започна да превежда. — Портата към господ беше взета от Лудея и отнесена в Та Неджер — Земята на Бога.

— С други думи, не знаем къде е входът.

— Не съм съгласен. Упътването е толкова ясно, колкото и упътванията в пътеводителите, които туристите разнасят из Рим. Лудея е римското название на провинцията, която включвала Йерусалим. Та Неджер — Земята на Бога — се наричала още Пунт. По принцип се смята, че това е било Северна Етиопия.

Мая повдигна рамене.

— Не разбирам, Симон. Как може един портал — една точка на достъп — да се пренася?

— Само един прословут предмет е бил пренесен от Йерусалим до Етиопия. Това е «порталът», който днес наричаме Ковчега на Завета.

— Ковчегът е просто легенда — отвърна Мая. — Както Атлантида или крал Артур.

Лумброзо се наведе напред и прошепна:

— Не съм изследвал писанията за крал Артур, но знам доста неща за Ковчега на Завета, или Откровението. Той е направен от акация и е обкован със злато, има капак от чисто злато, наречен капорет. Библията дори ни дава размерите на този свещен предмет. Дълъг е сто и четиринайсет сантиметра и е широк шейсет и осем — тогава са мерели в лакти. Ковчегът е направен от израилтяните по време на изгнанието им в пустинята. Бил е на почетно място в първия храм, построен от Соломон. Традиционното схващане е, че Ковчегът е съдържал Десетте Божи заповеди, но според мен е по-логично да е някакъв вид точка на достъп. Бил е пазен в Светая Светих — най-вътрешната част на храма.

— Но не е ли бил унищожен от асирийците?

— Сигурно искаш да кажеш вавилонците — усмихна се Лумброзо. — Фактът, който се повтаря неизменно във всички източници, е, че Ковчегът не е бил в храма, когато Навуходоносор плячкосва Йерусалим. Вавилонците направили подробен опис на плячката си, но никъде не се споменава за Ковчега. Прочутият меден свитък — един от свитъците от Мъртво море, открити през 1947 година — подробно обяснява, че мишканът — преносимият храм за Ковчега, е бил пренесен от храма преди нашествието. Някои смятат, че Йосия е скрил Ковчега някъде в Израел, но надписът върху слънчевия часовник отразява легендата, че е бил отнесен в Етиопия от Менелик, сина на Соломон и Савската царица. Римляните са го знаели, когато са правили надписа.

— Значи Ковчегът е в Африка?

— Това не е тайна, Мая. Влез в интернет и ще намериш поне десет книги по въпроса. Ковчегът понастоящем се пази в църквата «Света Мария от Сион» в северния етиопски град Аксум. Пазят го етиопски свещеници и само един от тях има право да влиза в светилището.

— Има само един проблем в теорията ти — рече Мая. — Щом Ковчегът е в Етиопия, защо Израел не е предприел нещо, за да си го върне или да го защити?

— А, предприеха. През 1972 година група археолози от Израелския музей отлетяха до Етиопия. Получиха позволение от император Хайле Селасие да изучат определени исторически артефакти. По това време имаше страшна суша в провинция Воло и императорът отчаяно се нуждаел от международна помощ.

— Та археолозите отишли до манастирите на езерото Тана и до град Аксум — продължи той. — Но странно защо никога не публикували доклад, нито направили каквото и да било публично изявление. Две седмици след завръщането им в Йерусалим Израел започнал да изпраща военна и хуманитарна помощ на Етиопия. Помощта продължила и след смъртта на императора през 1975 година. Продължава и до днес. — Лумброзо се усмихна и си допи капучиното. — Нито израелците, нито етиопците оповестяват публично помощта. Защото, много ясно, няма политически причини за даването на парите — освен ако не вярваш в Ковчега.

Мая поклати глава.

— Може някои историци да са измислили тази теория и на някои етиопски свещеници да им се иска да й повярват. Но защо израелците просто не са грабнали Ковчега и не са го върнали в Йерусалим?

— Защото Ковчегът е бил пазен в храм, който вече не съществува. В момента на негово място се издига Омаровата джамия — мястото, откъдето пророк Мохамед се възкачил в Рая. Ако Ковчегът се върне в Йерусалим, редица фундаменталистки групи — както християнски, така и еврейски, — ще искат, да унищожат Скалния купол и да построят храма отново. Заради това може да избухне война, в сравнение с която всички предишни конфликти ще изглеждат нищожни. Разбери — хората, които ръководят Израел, са ревностни евреи, но освен това са и прагматици. Целта им е оцеляването на еврейския народ, а не Трета световна война. Най-добре за всички е, ако Ковчегът остане в Етиопия и хората продължат да вярват, че е бил унищожен преди хиляди години.

— И какво ще стане, ако отида в Етиопия? — попита Мая. — Не мога просто да вляза в храма и да поискам да видя Ковчега.

— Разбира се, че не можеш. Затова трябва да дойда с теб. През последните няколко години купувам артефакти от един етиопски евреин, Петрос Семо. Ще го помоля да ни посрещне в Адис Абеба и да ни помогне да убедим свещениците.

— И Ковчегът е точка на достъп, която ще ме отведе в Първото царство?

— Вероятно във всяко царство. Текстовете не са единодушни по този въпрос. Генералният извод е, че първо трябва да изпратиш духа си, а после да го последваш. Според мен това означава, че трябва да искаш да отидеш там, и то с цялото си сърце. В този момент и историята, и науката остават далече зад нас. Прекрачиш ли през този портал, изоставяш собствената си реалност.

— Но ще открия ли Гейбриъл?

— Не знам.

— Ами ако не успея да го открия? Мога ли да се върна в този свят?

— И това не знам, Мая. Сигурно си изучавала класическите митове за подземния свят и ще се съгласиш с едно — трябва да се върнеш по същия път, по който си тръгнала.

Мая огледа площада и красотата, която я беше очаровала само допреди минути. Беше обещала на Гейбриъл, че винаги ще е до него. Ако не удържеше на думата си, случилото се между тях губеше значението си.

— Е, и как ще стигнем до Етиопия? — попита тя рязко.

Лумброзо натъпка снимките в плика и каза с усмивка:

— Първо ще си поръчаме по още едно капучино. — И махна на сервитьора.

35.

Беше ранна пролет. Майкъл излезе на балкона на третия етаж на имението Уелспринг и видя блед озелените листенца на буковете, които растяха по хълмовете наоколо. Точно под него гостите от следобедното парти се разхождаха в градината. Сервитьори с бели сака сервираха пенливо вино и хапки, свиреше струнен квартет. Вчера следобед беше валяло, но днешният неделен ден беше ясен и топъл и небето изглеждаше леко изкуствено — като синя копринена тента, опъната, за да приюти събитието.

Уелспринг също беше собственост на фондация «Евъргрийн». На първите два етажа се развиваше обществена дейност, а третият бе частен апартамент, пазен от охрана. Майкъл живееше в имението вече осем дни. През тези дни госпожа Брюстър изцяло му беше обяснила обществените и частни цели на Програмата за млади световни лидери. Армейски генерали и полицейски началници, които опитваха хапките с раци в градината, бяха дошли в Европа, за да се учат как да се борят с тероризма. По време на тридневния семинар бяха научили за следенето в интернет, наблюдателните камери, РЧР чиповете и общите информационни системи.

Градинското парти беше кулминацията на учебния процес. Лидерите щяха да се срещнат с представители на корпорации, които нямаха търпение да въведат новите технологии в развиващите се страни. На всеки лидер беше дадена специална кожена папка, в която да си събира визитките, раздавани след първата чаша вино.

Опрян на перилата на балкона, Майкъл наблюдаваше как госпожа Брюстър се движи из тълпата. Тюркоазносинята й блуза и сако се открояваха сред тъмните делови костюми и маслиненозелените военни униформи. От разстояние приличаше на молекула катализатор, пусната в стъкленица, пълна с различни химикали. Докато се запознаваше, разговаряше и се разделяше с целувка, тя създаваше нови връзки между младите лидери и онези, които искаха да им служат.

Майкъл се обърна, мина през няколко широки врати и влезе в това, което някога беше служило за господарска спалня. Баща му лежеше на една операционна маса по средата на стаята. От тавана го гледаха бели гипсови купидони. Главата на Матю Кориган беше обръсната и в мозъка му бяха поставени сензори. Сърдечният пулс и температурата се следяха постоянно. Един от невролозите беше заявил, че изгубеният странник «не би могъл да е по-мъртъв и въпреки това е жив».

Майкъл малко се тревожеше, че нещо постоянно го тегли да идва тук и да проверява безжизненото тяло. Чувстваше се като боксьор, който е притиснал съперника си в ъгъла на ринга. Изглеждаше така, сякаш битката е свършила, но по някакъв начин баща му отбягваше ударите и се въртеше около него.

— А ето го и прочутия Матю Кориган — рече един познат глас.

Майкъл се извърна и видя на прага Кенард Наш. Наш носеше син костюм със значка на фондация «Евъргрийн» на ревера.

— Здравейте, генерал е. Мислех, че още сте на Дарк Айланд.

— Снощи бях в Ню Йорк, но винаги идвам за заключителната церемония на Програмата за млади световни лидери. Освен това исках да видя най-новата придобивка на Господин Бун… — Наш отиде при масата и внимателно огледа Матю Кориган. — Това наистина ли е баща ти?

— Да.

Генералът навря показалеца си в лицето на Майкъл.

— Трябва да призная, че съм малко изненадан. Мислех, че ще е доста по-впечатляващ на вид.

— Ако продължаваше да действа, можеше да предизвика значителна съпротива на програмата сянка в Берлин.

— Но това няма да стане, нали? — Наш се ухили на Майкъл, без да прави опит да скрие презрението си. — Разбрах, че си манипулирал борда и си ги накарал да се уплашат от безжизненото тяло на масата. Според мен странниците вече не са значим фактор. Това се отнася също за теб — и за брат ти.

— Трябва да разговаряте с госпожа Брюстър. Смятам, че помагам на Братството да постигне целите си.

— Чух за различните ти предложения и не съм впечатлен. Госпожа Брюстър винаги е била твърд привърженик на нашата кауза, но според мен нанася голяма вреда, като ти позволява да обикаляш Европа и да плещиш глупости.

— Вие сте човекът, който ме представи на борда, генерале.

— Тази грешка скоро ще бъде поправена. Време е да се върнеш в изследователския център, Майкъл. Или пък можеш да идеш при баща ти в някой друг свят. Искам да кажа — нали това са длъжни да правят странниците? Вие сте генетично увредени. Също като нашите снадки.

Френските прозорци бяха отворени и Майкъл чу как струнният квартет плавно приключи изпълнението си. След няколко секунди се чу приглушен писък на микрофон и после гласът на госпожа Брюстър гръмна от преносимите високоговорители.

— Добре дошли! — започна тя, като отчетливо раздели двете думи. — Днес е прекрасен ден и подходящ завършек на тридневния симпозиум на Програмата за млади световни лидери. Изключително съм развълнувана — не, не просто развълнувана — вдъхновена съм от коментарите, които чух в градината днес…

— Госпожа Брюстър очевидно ще произнесе малкото си слово. — Наш завря ръце в джобовете си и тръгна към вратата. — Идваш ли?

— Не е необходимо.

— Разбира се, че не е. Ти всъщност не си един от нас. Нали?

Генерал Наш излезе, а Майкъл остана при тялото на баща си. Заплахата на Наш беше съвсем истинска, но Майкъл беше спокоен, поне в момента. Нямаше никакво намерение да се връща в охраняваната стая, нито пък да се пренесе в друг свят. Все още имаше какво да се направи. Вече беше създал съюз с госпожа Брюстър. Сега трябваше да привлече и останалите членове на Братството на своя страна. Напоследък му беше лесно да намери общ език с всички. Тъй като беше в състояние да види неуловимите промени в изражението на всеки, за частица от секундата можеше да подбере думите си, така че да насочи събеседниците си в правилната посока.

— Защо не си го направил? — попита сега баща си. — Да беше изкарал пари. Да беше се сдобил с власт. Да беше направил нещо. Вместо това ни накара да се крием…

Чакаше отговор, но баща му мълчеше. Майкъл се обърна, излезе от стаята и се върна на балкона. Госпожа Брюстър продължаваше с речта си.

— Всички вие сте истински идеалисти — говореше тя. — И аз ви поздравявам за силата и мъдростта ви. Вие отхвърляте глупавите лозунги на тези, които защитават така нареченото свещено право на свобода. Свобода за кого? За престъпниците и терористите? Почтените трудолюбиви хора на този свят искат ред, а не реторика. Почтените трудолюбиви хора копнеят за силни лидери. Благодаря на Бога, че всички вие сте готови да отвърнете на предизвикателството. През следващата година една европейска страна ще направи първата крачка към въвеждането на систематичен контрол на населението си. Успехът на програмата ще вдъхнови правителствата по целия свят. — Госпожа Брюстър вдигна чашата си. — Предлагам тост за мира и стабилността.

Чу се уважително мърморене. Из цялата градина проблеснаха чаши на слънцето.

36.

Холис и Блажената майка оставиха Алис при монахините и се върнаха в Лондон. Холис беше прекарал в града само двайсет и четири часа, но вече имаше готов план. Един от свободните бегачи, колежанинът Себастиан, беше отишъл при родителите си в Южна Англия, но Джагър и Роланд нямаше да ходят никъде. Джагър цял час крачи из двустайния апартамент в Чизик — изнасяше речи срещу Табулата и ръкомахаше. Роланд седеше на един стол, приведен напред, с ръце върху коленете. Холис го попита за какво си мисли и момчето от Йоркшир отвърна с тих заплашителен тон:

— Ще си платят.

В шест часа Холис се върна в магазина за барабани, за да пази Гейбриъл. Джагър дойде след четири часа и започна да се разхожда из претъпканото помещение, да оглежда африканските статуи и да потропва с пръсти по барабаните.

— Страхотна дупка — каза. — Все едно си в Конго.

Към полунощ свободният бегач започна да се изнервя. Непрекъснато набиваше шоколад и вирваше глава, щом чуеше някакъв шум.

— Знаят ли, че ще идвам?

— Не — отвърна Холис.

— Защо не?

— Няма от какво да се страхуваш. Просто им кажи това, което каза и на мен.

— Не се страхувам. — Джагър се изпъчи и глътна шкембето си. — Просто не харесвам ирландката. А бе тая ще те убие дори ако кихнеш към нея.

Секретната брава тихо изщрака и Липата и Блажената майка влязоха в магазина. Не изглеждаха доволни да видят Джагър. Блажената майка инстинктивно мина през стаята и застана на пост пред входа на тайната квартира, където лежеше тялото на Гейбриъл, и каза сухо:

— Изглежда, имате нов приятел в Лондон, господин Уилсън. Но не помня да съм ви запознавала.

— Това е Джагър. Мая е спасила него и приятелите му, когато се е върнала в Лондон. Каза ми къде се крият. Както знаете, Гейбриъл е говорил със свободните бегачи. Помолил е да разберат какво планира Табулата.

— И точно затова онези двамата се опитаха да ни убият — намеси се Джагър. — Предполагам, че хората говорят прекалено много по мобилните си телефони или пращат клюки по интернет. Но получихме много важна информация, преди да подпалят къщата.

Блажената майка го изглежда скептично.

— Съмнявам се, че младеж като теб може да знае нещо важно.

— Табулата има публична фасада, наречена фондация «Евъргрийн» — продължи Джагър. — Занимават се с генетични изследвания и водят чужди политици тук, в Англия, за да ги учат как да следят хората в интернет.

— Знаем всичко за Програмата за млади световни лидери — отвърна Блажената майка. — Тя върви от години.

Джагър застана между един барабан от зебра и дървена статуя на бог на дъжда.

— Приятелите ни в Берлин казват, че фондация «Евъргрийн» изпробва бета-версия на компютърна програма сянка. Използват данни от РЧР чипове и наблюдателни камери, за да следят всички жители на града. Ако стане в Берлин, ще я въведат в цяла Германия и после и в цяла Европа.

Липата погледна Блажената майка и каза:

— Берлин е подходящо място за тях. Там в момента се намира компютърният им център.

— И ние знаем къде е компютърният център — каза Джагър. — Един свободен бегач, Тристан, открил сградата. Намира се в района, в който някога е била мъртвата зона около Берлинската стена.

— Засега това е всичко, което имаме нужда да знаем. Благодаря ти, че се отби тази вечер, Джагър. — Холис отвори вратата на магазина. — Ще се свържа с теб.

— Знаеш къде да ме намериш. — Джагър бавно тръгна да излиза. — Искам обаче да разбера още нещо. Гейбриъл добре ли е?

— Няма нужда да се тревожиш — отвърна Липата. — Има кой да го пази.

— Не се съмнявам в това. Имайте предвид обаче, че свободните бегачи още говорят за него. Накара ни да почувстваме, че още има искрица надежда.

Джагър излезе и тримата останаха сами. Блажената майка изсумтя:

— Може да каже на приятелите си за това място. Това означава, че трябва да преместим странника.

— Само това ли ще кажете? — попита Холис. — Няма ли да направим нещо?

— Какво става в Берлин не е наша грижа.

— Ако програмата сянка действа, всяко правителство на света накрая ще тръгне да я използва.

— Развитието на технологията е неизбежно — отвърна Блажената майка.

Холис се втренчи в сребърния талисман, който висеше на врата му, и леденостуден гняв промени тона му:

— Мислете каквото си искате, търчете по света с проклетите си мечове, но аз няма да оставя Табулата да спечели.

— Искам от вас подчинение, господин Уилсън. Не инициативност. Сляпо подчинение и безумна смелост.

— Затова ли ме извикахте да видя трупа на Вики? — попита Холис. — За да ме превърнете в идеалния малък войник?

Блажената майка се усмихна студено.

— Май не съм успяла.

— Искам да унищожа хората, които убиха Вики. Но правя нещата по свой собствен начин.

— Не познавате историята на Табулата и арлекините. Този конфликт продължава вече хиляди години.

— И вижте какво става. Вие, арлекините, сте толкова погълнати от миналото — от всичките си дребни традиции, — че сте изгубили войната.

Липата седна на една пейка и каза:

— Не мисля, че сме напълно сразени. Но сме в повратен момент. Време е да направим нещо.

Блажената майка се завъртя и изгледа другия арлекин. Макар че лицето и представляваше непроницаема маска, тъмнозелените й очи бяха напрегнати и съсредоточени.

— Значи сега сте на страната на господин Уилсън?

— Не съм на ничия страна, но е време да се изправим лице в лице с врага. Табулата вече не се страхува от нас, мадам. Прекалено дълго се крихме.

Блажената майка докосна ножницата си и огледа претъпканото помещение. Холис усети, че й се иска да убие някого дори само за да докаже, че е жива.

— И какво предлагате? — попита тя Холис.

— Ще отида в Берлин, ще се свържа със свободните бегачи там и ще унищожа програмата сянка.

— И ще го направите сам?

— Така изглежда.

— Ще се провалите, освен ако не ви придружи някой арлекин. За да успее планът, трябва да участвам и аз.

— А ако не желая да идвате с мен?

— Нямате избор, господин Уилсън. Казахте, че искате да сте съюзник, а не наемник. Добре. Приемам промяната в статута. Но дори и съюзникът има нужда от надзор.

Холис се замисли за няколко секунди, после кимна. Блажената майка се усмихна на Липата.

— Не мога да разбера защо господин Уилсън не иска да иде в Берлин с мен. Аз съм просто една приятна ирландка на средна възраст…

— Да, мадам. Приятна ирландка… с много остър меч.

37.

От време на време мъжът с русите плитки и чернокожият с бялата престилка извеждаха Гейбриъл от килията му и го повличаха надолу по стълбите към края на училищния салон. В дългото тясно помещение все още имаше пейки от едната страна, а по дървения под — червени линии. Вместо за баскетбол и бадминтон обаче салонът се използваше за изтезание на затворници.

Нямаше нови форми на мъчение в ада. Всички техники, използвани за причиняването на болка, страх и унижение, вече бяха използвани в света на Гейбриъл. Преди известно време вълците бяха научили за четирите прегради, които разделяли техния свят от останалите, и средствата им за изтезание съответстваха на преградите от въздух, огън, вода и земя.

За разпита, вдъхновен от въздуха, вързаха китките на Гейбриъл зад гърба му, преметнаха въжето през един баскетболен кош и го вдигнаха да виси на няколко сантиметра от земята.

— Летиш ли? — питаха го. — Защо не литнеш още малко?

И някой го буташе и Гейбриъл започваше да се люлее, ръцете му още малко и щяха да се извадят от раменете.

За огъня нагорещяваха на газова горелка метални пръти и ги допираха до кожата му. За водата навираха главата му в една вана и го пускаха чак когато нагълташе вода в дробовете си.

«Земният» разпит беше най-страшен. Един ден му завързаха очите и го извлякоха от килията до едно разровено място зад училището. В една дълбока яма в земята беше поставен стол с права облегалка. Вързаха го за стола и после — бавно — започнаха да го заравят жив.

Студената кал първо покри краката му, после се качи нагоре до бедрата, кръста и гърдите. От време на време двамата вълци спираха и задаваха едни и същи въпроси: «Къде е проходът? Как да го открием? Кой знае изхода от това място?» Накрая пръстта покри и лицето на Гейбриъл. Беше напълно затрупан, с всяко вдишване вкарваше пръст в ноздрите си… После двамата го изровиха.

Гейбриъл се чудеше дали баща му също е пленен. Може би друга група от Острова го държеше затворен, а може би Матю най-сетне бе открил пътя към дома. Мъчеше се да разбере какъв урок е научил баща му от това място. Омразата и гневът му не стихваха, но в сърцето му имаше място и за състрадание.

Отказваше да се храни с огризките, които носеха в килията му, и изгладнелите пазачи изгълтваха всичко от паницата. Постепенно се стопи съвсем, но спомените му за Мая останаха. Виждаше животинската грация на тялото й, докато тренираха заедно на тавана в Ню Йорк. Спомняше си тъгата в очите й, усещането от кожата й върху неговата, докато се любеха в параклиса. Тези мигове си бяха отишли — завинаги, но понякога му изглеждаха по-реални от всичко, което го заобикаляше.

Русият мъж се наричаше господин Дюит, а черният беше господин Луис. Страшно се гордееха с имената си, сякаш това, че имаха имена, означаваше едновременно богато минало и възможно бъдеще. Може би заради лабораторната престилка Луис подхождаше спокойно и делово. Дюит пък приличаше на едро момче в училищния двор. Понякога, когато двамата влачеха пленника си по коридорите, разказваше вицове и се смееше. И двамата се бояха от комисаря на патрулите, от когото зависеше животът и смъртта в тази част на града.

За пореден път го завлякоха в салона, където го очакваше ваната с вода. Докато връзваха китките му, Гейбриъл изведнъж вдигна поглед към тях и попита:

— Смятате ли, че е правилно да постъпвате така?

И двамата се сепнаха — сякаш никога не бяха чували подобен въпрос. Спогледаха се и Луис поклати глава.

— На този остров няма правилно и неправилно.

— Какво ви учеха родителите ви, когато бяхте малки?

— Никой не е отраснал тук — изръмжа Дюит.

— В училищната библиотека нямаше ли книги? За философия или религия — като Библията?

Двамата се спогледаха пак, сякаш имаха обща тайна; после Луис бръкна в джоба на престилката си и извади изпомачкана училищна тетрадка с мърляви корици.

— На това викаме Библия. След началото на сраженията някои хора разбраха, че ще бъдат убити. Преди да умрат, пишеха книги за това къде има скрити оръжия и как да се унищожи врагът.

— Това е нещо като наръчник, в който се обяснява как да излезеш победител следващия път — обясни Дюит. — Хората крият библии из целия град, за да ги откриват в началото на следващия кръговрат. Видя ли думите и цифрите, изписани по стените? Повечето числа са ключове към откриването на библии и скрито оръжие.

— Разбира се, някои хора са много коварни — рече Луис. — Пишат лъжливи библии и нарочно дават лоши съвети. — Малко боязливо протегна «книгата» на Гейбриъл. — Можеш ли да ни кажеш дали това е фалшива библия?

Гейбриъл взе тетрадката и я отвори. Всяка страница беше изписана с инструкции как да откриеш оръжия и къде да организираш отбранителни позиции. Някои страници бяха изпълнени с усукани обяснения защо съществувал адът и кой трябвало да живее в него.

Гейбриъл върна тетрадката на Луис.

— Не мога да ти кажа дали е истинска, или не.

— Да — изломоти Дюит. — Никой нищо не знае.

— Тук има само едно правило — допълни Луис. — Правиш това, което е добре за теб.

— По-добре е да преосмислите стратегията си — каза Гейбриъл. — Накрая комисарят на патрулите ще ви екзекутира. Той ще се погрижи да е последният оцелял.

Дюит се нацупи като малко момче.

— Добре. Може и да е вярно. Но ние нищо не можем да направим за това.

— Можем да си помогнем взаимно. Ако открия изход от тук, вие двамата можете да дойдете с мен.

— Можеш ли да го направиш? — попита Луис.

— Трябва просто да открия изхода. Комисарят казва, че повечето от легендите са свързани със стаята, в която е училищният архив.

Вълците се спогледаха. Страхът им от комисаря почти надделя над желанието за бягство.

— Може би… бих могъл да те отведа да хвърлиш един бърз поглед — обади се Дюит.

— Щом ти ще се махаш от Острова, и аз изчезвам — рече Луис. — Дай да го направим сега. Няма никой — всички отидоха на лов за хлебарки…

Развързаха китките на Гейбриъл и му помогнаха да се изправи. Държаха го здраво за ръцете обаче. Бързо тръгнаха по празния коридор към архива.

Помещението не се беше променило от последната му визита. Единствената светлина идваше от малките пламъчета, които горяха от спуканите тръби. Гейбриъл настръхна. Имаше нещо в тази стая. Изход. Обърна се към Дюит и Луис. Гледаха го така, сякаш е фокусник, който се кани да изпълни зрелищен трик.

Той бавно затътри крака покрай металните шкафове с документи. Когато с Майкъл бяха малки, играеха с майка си на «топло — студено». Същото беше и сега. Първо покрай едните шкафове. После покрай другите. Имаше нещо… имаше нещо тук, по средата на помещението. «Топло — помисли си той. — Още по-топло. Не, студено».

Изведнъж вратата се отвори с трясък и преди Луис и Дюит да успеят да реагират, група въоръжени мъже се спуснаха покрай шкафовете.

— Вземете им оръжията — нареди един глас. — Не ги оставяйте да се измъкнат.

Мъжете сграбчиха двамата предатели, а комисарят се появи с пистолет в ръка.

38.

Холис гледаше през прозореца на влака. «Юростар» тъкмо се спускаше към тунела под Ламанша.

Вагонът първа класа приличаше на салон на самолет. Стюард французин буташе по пътеката количка и сервираше кроасани, портокалов сок и шампанско.

Блажената майка седеше до Холис. Носеше сив делови костюм и слънчеви очила. Непокорната й коса беше събрана на кок на тила. Четеше кодирани имейли на лаптопа си и приличаше на инвестиционен банкер на път за среща с клиент в Париж.

Холис беше впечатлен от експедитивността, с която ирландският арлекин бе организирал пътуването им до Берлин. Само за четирийсет и осем часа след срещата в магазина за барабани на Уинстън Абоса Холис беше снабден не само с официален костюм, но и с подправена лична карта и документи, потвърждаващи новата му самоличност на шеф на компания за разпространение на филми със седалище в Лондон…

Влакът излезе от тунела и зафуча на изток. Блажената майка изключи компютъра и си поръча шампанско. Имаше нещо в царственото й поведение, нещо, което караше хората да свеждат глава, когато й сервират.

— Да ви донеса още нещо, мадам? — попита стюардът угоднически. — Не си поръчахте нищо за закуска…

— Свършихте си отлично работата — отвърна Блажената майка. — Не се нуждаем повече от услугите ви.

Като държеше увитата с кърпа бутилка шампанско, стюардът се оттегли заднешком по пътеката.

За пръв път, откакто бяха напуснали Лондон, Блажената майка извърна глава към Холис и призна факта, че до нея седи друго човешко същество. Преди няколко седмици той щеше да се усмихне и да се опита да очарова тази недостъпна жена, но всичко се беше променило. Гневът от смъртта на Вики беше толкова силен и ожесточен, че понякога Холис се чувстваше като обладан от зъл дух.

Блажената майка свали златната верижка, която висеше на врата й. На нея беше закачено черно пластмасово устройство с размерите на къс молив.

— Вземете го, господин Уилсън. Това е флаш памет. Ако успеете да влезете в компютърния център на Табулата, трябва да я вкарате в някой USB порт. Няма нужда да пипате дори клавиатурата. Флашката е програмирана да даунлоудва автоматично.

— Какво има на нея?

— Чували ли сте за банши? Това е същество, което вие пред къщата в Ирландия, преди някой да умре. Е, това пък е банши вирус. Унищожава не само данните от основния компютър, но и самия компютър.

— Откъде го намерихте? От някой хакер ли?

— Властите обичат да обвиняват за компютърните вируси седемнайсетгодишни момчета, но много добре знаят, че най-страшните вируси идват от правителствени изследователски екипи или криминални групи. Конкретно този го купих от бивши бойци от ИРА, които живеят в Лондон. Специализирали са се в източването на хазартни уебсайтове.

Холис увеси верижката на врата си и прибра флашката под ризата, до сребърния медальон на Вики.

— Какво ще стане, ако този вирус изтече в интернет?

— Това е твърде малко вероятно. Предназначен е за самостоятелна система.

— Но може да се случи, нали?

— Много неприятни неща могат да се случат на този свят. Това не е мой проблем.

— Всички арлекини ли са толкова себични?

Блажената майка свали очилата си и хвърли на Уилис строг и изпитателен поглед.

— Не съм себична, господин Уилсън. Съсредоточавам се върху няколко цели и изключвам всичко останало.

— Винаги ли действате по този начин?

— Не сте вие човекът, на когото да се обяснявам.

— Просто се опитвам да разбера защо някой решава да стане арлекин.

— Предполагам, че бих могла да зарежа всичко и да избягам, но този начин на живот ми допада. Арлекините са се освободили от дребните несгоди на ежедневието. Не се тревожим, че има плесен в мазето, нито за месечната вноска по кредита. Нямаме любовници, които да разстройваме, защото не сме се прибрали, навреме у дома, или приятели, които да се чувстват пренебрегнати, защото не сме отговорили на обажданията им. Не сме привързани към нищо друго, освен към мечовете си. Дори имената ни не са от значение. Когато остарея, ще трябва да се насиля да запомня какво е новото ми име в паспорта.

— И това ви прави щастлива?

— «Щастлив» е толкова изтъркана от употреба дума, че почти е изгубила значението си. Щастието съществува, но то е миг и отлита. Ако приемете идеята, че повечето странници предизвикват положителни промени в този свят, тогава животът на арлекина има смисъл. Защитаваме правото на човечеството да израства и да се развива.

— Защитавате бъдещето?

— Да. Може и така да са каже. — Блажената майка си допи шампанското и постави чашата на сгъваемата масичка. Гледаше го изпитателно и Холис усети проницателния ум, който се криеше зад суровата външност. — Интересува ли ви такъв живот? Арлекините обикновено произхождат от определени семейства, но понякога приемаме и аутсайдери.

— Изобщо не ми пука за арлекините. Искам само да накарам Табулата да страда за това, което направи с Вики.

— Както желаете, господин Уилсън. Но ви предупреждавам от личен опит: някои жажди никога не могат да се утолят.

Влакът спря на Гар дьо Норд в десет сутринта. Взеха такси до североизточното предградие Клиши су Боа. В района имаше предимно общински жилища — огромни сиви сгради с видеотеки и месарници на партерните етажи. Навсякъде имаше изгорени шасита от коли и единствените ярки цветове бяха на чаршафите и бебешките дрешки, накачени да съхнат по просторите. Минаваха покрай жени в чадри и намръщени младежи със суичъри с вдигнати качулки. Шофьорът беше заключил вратите.

Слязоха на една автобусна спирка и Блажената майка поведе Холис към една арабска книжарница. Собственикът прие плика с пари, без да пророни нито дума, и й подаде ключ. Тя поведе Холис през задната врата на книжарницата и отключи една метална гаражна врата. В гаража имаше последен модел «Мерцедес-Бенц». За всичко се бяха погрижили. Резервоарът беше пълен с гориво, в поставките имаше бутилки с минерална, вода, ключът беше на таблото.

— Ами регистрацията на колата?

— Собственост е на куха корпорация със седалище в Цюрих.

— Оръжия?

— Трябва да са в багажника.

Блажената майка отвори багажника и извади колет, в който беше арлекинският й меч и черна брезентова чанта. Сложи лаптопа в чантата и Холис видя, че вътре има секачи, шперцове и флакон с течен азот за обезвреждане на инфрачервени детектори на движение. В багажника имаше и две алуминиеви куфарчета. В едното имаше белгийски автомат, а в другото два деветмилиметрови автоматични пистолета.

— Как се сдобихте с всичко това?

— Оръжия се намират лесно. Все едно си на пазар. Знаеш какво търсиш и се спазаряваш за цената.

Блажената майка отиде до тоалетната и се върна облечена с черни вълнени панталони и пуловер. Отвори чантата с инструментите и извади електрическа отвертка.

— Ще блокирам черната кутия на колата. Прикачена е към въздушната възглавница.

— Защо? В нея не се ли събира информация при катастрофи?

— Това е първоначалното й предназначение. — Арлекинът отвори вратата откъм страната на шофьора, легна на седалката и започна да развива пластмасовия капак под волана. — Първоначално устройствата за запис на данни били само за инциденти, после обаче компаниите за коли под наем започнали да следят с тяхна помощ шофьорите, които превишавали скоростта. В днешно време всички нови превозни средства имат прикачена към джипиеса черна кутия. Тоест не само знаят местоположението на колата ти, но могат да кажат дали даваш газ, дали използваш спирачки и дали си си сложил колана.

— Как им се е разминало?

Блажената майка откачи капака и отдолу се показа въздушната възглавница.

— Ако правото на лична свобода имаше надгробен камък, на него щеше да е изсечен надписът: «Не се тревожете. Това беше за ваше добро».

Влязоха в Белгия и Холис прикачи сателитен телефон към компютъра и се свърза с Джагър в Лондон. Джагър беше получил ново съобщение от свободните бегачи в Берлин. Щом Холис и Блажената майка стигнеха там, трябваше да се срещнат с тях в жилищна сграда на Аугустщрасе.

— Имена? — попита Блажената майка.

— Дваада са. Единият се казва Тристан, а другият — Крьоте.

Блажената майка се усмихна.

— Крьоте означава «жаба».

— Сигурно е прякор. Какво толкова? И вие се казвате Блажената майка.

— Не съм го избрала аз. Израснах в семейство с шест деца. Чичо ми беше арлекин и семейството избра мен да продължа традицията. Братята и сестрите ми станаха граждани с работа и семейства, аз се научих как да убивам хора.

— Изпитвате ли гняв за това?

— Понякога говорите като психолог, господин Уилсън. Това американска черта ли е? Ако бях на ваше място, не бих си губила времето да се тревожа за детството. Живеем в настоящето и се препъваме към бъдещето.

Когато влязоха в Германия, зад волана седна Холис. Учуди се, че по аутобана няма ограничение на скоростта. Мерцедесът се движеше със 160 километра в час, но другите коли профучаваха покрай тях. След шест часа каране се появиха табели за Дортмунд, Билфелд, Магдебург и накрая — Берлин. Холис отби по изход седем към Кайзердам и след няколко минути вече бяха на Софи Шарлотен Щрасе. Наближаваше полунощ. Небостъргачите от стъкло и стомана бяха целите в светлини, но навън имаше много малко хора.

Паркираха в една странична уличка и извадиха оръжията от багажника. Скриха деветмилиметровите си пистолети под дрехите си. Блажената майка пъхна арлекинския си меч в един метален тубус и го метна през рамо, а Холис напъха автомата в чантата с инструментите — наложи се да свали пълнителя.

Чудеше се дали ще умре тази вечер. Чувстваше се празен, откъснат от собствения си живот. Вероятно точно това беше видяла Блажената майка у него — беше достатъчно безчувствен, за да стане арлекин. Имаше шанс да защити бъдещето. Но арлекините вечно щяха да бъдат преследвани. Без приятели. Без любов. Нищо чудно, че в очите на Мая се четеше толкова болка и самота.

Адресът на Аугустщрасе се оказа занемарена пететажна сграда. На партера се намираше «Балхаус Мите», бивша зала за танци за работническата класа, в която сега се помещаваше ресторант и нощен клуб.

Млади германци чакаха на опашка, за да влязат. Пушеха и гледаха как една двойка страстно се целува. Отвътре на вълни долиташе електронна музика.

— Отиваме в 4В — каза Блажената майка.

Холис си погледна часовника.

— Подранили сме с един час.

— Винаги е по-добре да си по-рано. Ако не познаваш контакта си, никога не се появявай в уречения час.

Влязоха и тръгнаха нагоре по стълбите. Явно бяха сменяли жиците в сградата, защото стените бяха разкъртени и по пода имаше мазилка. Музиката, която идваше от нощния клуб, започна да заглъхва и накрая изобщо престана да се чува.

Стигнаха до четвъртия етаж и Блажената майка му даде знак с ръка. «Тихо. Бъди готов». Холис докосна топката на апартамент 4В и усети, че вратата не е заключена. Погледна през рамо. Блажената майка беше извадила пистолета и го държеше пред гърдите си. Щом Холис отвори вратата, арлекинът се прицели в… празната стая.

Влязоха. Апартаментът беше пълен с вехтории. Кушетка без крака, два стари дюшека и различни маси и столове. Всички стени бяха украсени със снимки на свободни бегачи, които правеха цигански колела, задни салта и скокове от една сграда на друга. Изглеждаше така, сякаш за младите мъже и жени по снимките законите за гравитацията не важат.

— Сега какво? — попита Холис.

— Сега чакаме — рече Блажената майка, пъхна пистолета в кобура под мишницата си и седна на един стол.

Точно в един след полунощ някой се спусна по фасадата на сградата. Холис видя как два крака увиснаха пред прозореца, после левият крак на катерача напипа орнаментирания перваз. След миг непознатият скочи в стаята. Беше около седемнайсетгодишен, със скъсани дънки и суичър с качулка. Дългата му черна коса беше на фитили. Имаше геометрични татуировки по ръцете.

След секунди още два крака се провесиха пред прозореца и влезе вторият свободен бегач — той пък беше на не повече от единайсет или дванайсет, с огромна къдрава кестенява коса. Приличаше на диво дете, отраснало в гората. На колана му беше закачено цифрово записващо устройство и в ушите му имаше слушалки.

Щом момчето влезе в стаята, по-големият му приятел се поклони. Имаше известна доза пресиленост в жестовете му — приличаше на актьор, който вечно мисли за публиката.

— Гутен абенд. Добре дошли в Берлин!

— Не съм впечатлена от катеренето ви — отвърна Блажената майка. — Следващия път можете да използвате стълбите.

— Реших, че това е бърз начин да покажем — как беше на английски — «акредитивите» си. Ние сме от отбора на Шпандау. Аз съм Тристан, а това е братовчед ми Крьоте.

Къдрокосото момче клатеше главата си в такт с музиката от сваления файл. Изведнъж забеляза, че всички го зяпат, засрами се и се дръпна към прозореца. Холис се зачуди дали няма да скочи на перваза и да избяга.

— Знае ли английски?

— Само няколко думи. — Тристан се обърна към братовчед си. — Крьоте! Кажи нещо на английски!

— Многоизмерен — прошепна момчето.

—Зер гут — Тристан се усмихна гордо. — Научил го е от интернет.

— Така ли научихте за програмата сянка?

— Не. От свободните бегачи. Приятелката ни Ингрид работи в компания «Пърсънал Къстъмър». Явно си я бива, защото един тип, Ларс Райнхард, я поканил да работи за неговия отдел. На всеки член от екипа била възложена малка част от работата и им било наредено да не споделят информация с колегите си. Преди две седмици Ингрид получила достъп до друга част от системата и така разбрала за програмата сянка. Тогава дойде и имейлът от английските свободни бегачи.

— С Холис трябва да влезем в компютърния център — каза Блажената майка. — Можете ли да ни помогнете?

— Разбира се! — Тристан протегна ръце, сякаш им поднасяха подарък. — Ще дойдем с вас.

— Трябва ли да се катерим по стени? — попита Блажената майка. — Не съм взела въжета.

— Няма да ни трябват. Ще минем под улиците. По време на Втората световна война хиляди бомби паднали в Берлин, но Хитлер бил в безопасност в бункера си. Повечето бункери и тунели още си съществуват. Крьоте обикаля из тях от деветгодишен.

— Като гледам, май нямате време да ходите на училище — рече Холис.

— А, ходим. Понякога. Момичетата са там, а и обичам да играя футбол.

След няколко минути четиримата излязоха от сградата. Крьоте носеше найлонова раница, в която държеше екипировката си за спускане под земята. Приличаше на рошав бойскаут и непрекъснато се стрелкаше пред братовчед си.

Спуснаха се по широката улица покрай Тиргартен и стигнаха до Мемориала на избитите евреи. Паметникът на Холокоста представляваше огромна вълнообразна скара, покрита с бетонни плочи с различна височина. Холис си помисли, че приличат на хиляди сиви ковчези. Тристан обясни, че били покрити със специално вещество против графити, било предоставено от клон на компанията, която произвеждала «Циклон-Б», използван в газовите камери.

— За война произвеждат отровен газ. В мирно време се борят с графоманите. — Тристан сви рамене. — Всичко това е част от Голямата машина.

От другата страна на улицата имаше магазини за сувенири и кафе. Крьоте притича покрай един «Дънкин Донътс» и изчезна зад ъгъла. Когато стигнаха при него, той вече отключваше катинара на един метален капак в бетона.

— Откъде имаш ключове? — попита Блажената майка.

— Миналата година срязахме общинския катинар и го сменихме с наш.

Крьоте отвори раницата и извади три фенера. За себе си използваше фенер за чело с ярка крушка.

Отвориха капака и се спуснаха по металната стълба. Холис се държеше за пречките с една ръка, а с другата притискаше торбата с инструменти към гърдите си. Стигнаха до авариен тунел, пълен с комуникационни кабели, и Крьоте отключи друг катинар на метална врата без никакъв надпис.

— Защо никой не е забелязал, че сте подменили катинарите? — попита Холис.

— Никой от властите не иска да влиза тук — само изследователи като нас. Тук е тъмно и опасно. Това е altes Deutschland. Старата Германия.

Един по един минаха през вратата и влязоха в един коридор с бетонен под. Сега се намираха точно под Мемориала, в бункера, използван от Йозеф Гьобелс и хората му по време на бомбардировките. Холис очакваше нещо малко по-впечатляващо — покрити с прах кабинетни мебели и нацисткото знаме, окачено на стената. Вместо това видя дебели бетонни стени, боядисани със сивкавобяла боя, и думите Rauchen Verboten. Пушенето забранено.

— Боята е флуоресцентна. След толкова години още се вижда.

Крьоте бавно тръгна по коридора и прошепна:

— Светлината.

Тристан каза на Холис и Блажената майка да изгасят фенерчетата. В тъмното видяха, че движенията на Крьоте създават на стената яркозелена линия — светеше три-четири секунди и после избледняваше.

Светнаха отново фенерчетата и последваха Крьоте. В едно от помещенията имаше стар креват, дюшек нямаше. Друго помещение приличаше на малка клиника с бяла маса за прегледи и празен стъклен шкаф.

— Руснаците изнасилвали жените в Берлин и плячкосвали всичко — каза Тристан. — Не са влезли само на едно място в този бункер. Може да ги е мързяло или пък да им се е видяло прекалено страшно.

— За какво говориш? — попита Блажената майка.

— Хиляди германци се самоубили, когато дошли руснаците. И къде мислите, че го направили? В тоалетната. Това било едно от малкото места, където можело да останеш сам.

Крьоте стоеше до отворена врата, над която пишеше Waschraum. Стрелките сочеха в две посоки към две табелки: Männer и Frauen.

— Костите още си седят в кабинките — заяви Тристан. — Можете да ги видите, ако не ви е страх.

Блажената майка поклати глава.

— Загуба на време.

Но Холис се почувства длъжен да последва момчето по трите стъпала нагоре и да влезе в дамската тоалетна. Двата лъча светлина осветиха редица дървени тоалетни кабинки. Вратите им бяха затворени и Холис имаше усещането, че крият останките на повече от едно самоубийство. Крьоте пристъпи напред и посочи. В дъното на помещението една от дървените врати беше открехната. Мумифицирана ръка, досущ като закривен черен нокът, се подаваше през пролуката. Холис се почувства така, сякаш са го довели в земята на мъртвите. Потръпна и побърза да излезе.

— Видя ли ръката? — попита Тристан.

— Да, видях я.

— Цял Берлин е построен върху такива неща. Построен върху смърт.

— Изобщо не ме интересува — отсече Блажената майка. — Да вървим!

В края на коридора имаше още един метален люк, незаключен.

— Сега влизаме в старата канализационна система — каза Тристан. — Понеже районът е бил близо до стената, и Източна, и Западна Германия не са я пипали.

Спуснаха се в една канализационна тръба, два метра и половина в диаметър. По дъното й течеше струйка мръсна вода. Солени сталактити се спускаха отгоре като нанизи с бели мъниста. Имаше някакви бели гъби и странна плесен, която приличаше на жълти буци мас. Крьоте зацапа из водата и ги поведе напред. Когато стигна до мястото, където тръбата се съединяваше със следващата, спря и ги изчака; светлината на челото му проблясваше като светулка.

Стигнаха до една много по-тясна тръба, която се заустваше в по-голямата. Крьоте заговори нещо на братовчед си, сочеше тръбата и жестикулираше.

— Това е. Трябва да пролазите десетина метра по тръбата и сте вътре.

— Обещахте да ни заведете до края — каза сухо Блажената майка.

— Няма да влезем в компютърния център на Табулата — рече Тристан. — Прекалено опасно е.

— Истинската опасност е пред теб, млади човече. Мразя хора, които не си държат на думата…

— Но ние ви правим услуга!

— Така е според теб, не според мен. Аз знам само, че поехте задължение.

Студенината в очите й и твърдият й тон бяха заплашителни. Тристан замръзна. Крьоте погледна братовчед си и явно се уплаши.

Холис пристъпи напред.

— Нека мина пръв. Ще проверя нещата.

— Ще изчакам десет минути, господин Уилсън. Ако не се върнете, ще има последствия.

39.

Холис залази в тръбата към някаква светла точка в далечината. Тръбата беше тясна и ръцете му докосваха хлъзгава течност — приличаше на моторно масло, смесено с вода. Стигна до метална дренажна решетка, поставена в рамка върху тръбата. Решетката разделяше светлината от помещението над него на малки квадратчета и той лежеше точно под пресечените линии.

Присви глава така, че докосна с брадичка гърдите си, надигна се и опря гръб в решетката. Стоманеният правоъгълник беше дебел десетина сантиметра и много тежък, но краката на Холис бяха силни, а и решетката явно не беше заварена. Холис се напъна и правоъгълникът изскочи от рамката. Холис вдигна ръце и отмести решетката няколко сантиметра вдясно. Когато пролуката стана десетина сантиметра, смени позата си и я избута встрани.

Измъкна се от дренажната тръба и извади пистолета. Намираше се в подземен коридор, опасан с електрически кабели и водопроводни тръби. Нямаше никого. Той се върна в тръбата и пролази обратно до Блажената майка и двамата свободни бегачи.

— Тръбата води до зоната за поддръжка. Входът изглежда безопасен. Няма никой.

Тристан явно си отдъхна и каза на Блажената майка:

— Видяхте ли? Всичко е идеално.

— Съмнявам се — отвърна тя и подаде чантата с инструментите на Холис.

— Можем ли да си вървим? — попита Тристан.

— Разбира се. Благодарим ви — отвърна Холис. — И умната.

Тристан беше възвърнал част от самообладанието си. Поклони се ниско, а Крьоте се усмихна широко на Холис.

— На добър час от отбора на свободните бегачи от Шпандау!

Холис влачеше торбата с инструментите през тръбата. Блажената майка го следваше. Когато се измъкнаха в коридора на поддръжката, арлекинът допря устата си до ухото му:

— Говори тихо. Може да има гласови сензори.

Тръгнаха предпазливо по коридора и стигнаха до тежка метална врата с прорез за карта вместо ключалка. Блажената майка сложи чантата с инструментите на пода и дръпна ципа. Извади автомата и нещо, което приличаше на кредитна карта, завързана за тънък електрически кабел. Свърза кабела с лаптопа си, набра някаква команда на клавиатурата и пъхна картата в процепа на вратата.

На компютърния екран се появиха шест квадратчета. Трябваше около минута, за да се появи трицифрено число в първото квадратче, но после процесът се ускори. След четири минути всичките шест квадратчета бяха пълни и ключалката щракна и се отвори.

— Влизаме ли? — прошепна Холис.

— Не още. Не можем да избегнем охранителните камери, така че трябва да използваме щит. — Тя извади нещо, което приличаше на малка видеокамера. — Носи го на рамото си. Когато отворя вратата, натисни сребърното копче.

Докато Блажената майка затваряше чантата, Холис постави устройството върху дясното си рамо и го насочи напред.

— Готови?

Стиснала автомата, Блажената майка бутна леко вратата. Холис прекрачи прага, видя охранителната камера и натисна копчето на щита, сякаш снимаше филм. В коридора се появи инфрачервен лъч: атакуваше ретрорефлективния обектив на охранителната камера и инфрачервената светлина се отразяваше обратно към източника. Щом положението на камерата се установеше, зелен лазерен лъч автоматично се насочваше към обектива й.

— Не стой като пън — изръмжа Блажената майка. — Движи се.

— Ами охранителната камера?

— Лазерът ще се погрижи за нея. Дори някой от охраната да гледа монитора в момента, ще види на екрана само проблясване.

Завиха зад ъгъла. Щитът отново засече камера и лазерният лъч улучи обектива в центъра. В дъното на коридора имаше втора врата, която водеше до аварийно стълбище. Качиха се по стълбите до горната площадка и спряха.

— Готов ли си? — попита Блажената майка.

Холис кимна.

— Давай!

— Прекалено много месеци се размотавах на онзи проклет остров — рече Блажената майка. — Това е много по-забавно.

Бутна вратата и влязоха в мазе, пълно с машини и свързочна техника. Бяла пътека на пода водеше до бюро, където човек от охраната похапваше сандвич, увит в оризова хартия.

— Стой тук — нареди Блажената майка на Холис, подаде му автомата, излезе от сенките и бързо тръгна към бюрото.

— Не бой се! Всичко е наред! Обадиха ли ти се по телефона?

Без да пуска сандвича, охранителят поклати глава и попита:

— Кой да ми се обади?

Ирландката извади пистолета изпод якето си и стреля. Куршумът улучи мъжа в средата на гръдния кош и той се свлече от стола. Блажената майка не забави крачка. Напъха оръжието обратно в кобура, заобиколи зад бюрото и се приближи до една метална врата.

Холис я настигна.

— Няма дръжка.

— С електронно задвижване е. — Блажената майка огледа малката метална кутия на стената до вратата. — Това е скенер за вени на ръката, използва инфрачервена светлина.

— И какво ще правим?

— Когато се опитваш да преодоляваш охранителни съоръжения, изборът е: или допотопна техника, или свръхмодерна.

Взе автомата от Холис, извади резервния пълнител от торбата и го затъкна в колана си. После насочи оръжието към вратата и направи знак на Холис да се дръпне встрани.

— Приготви се. Ще действаме допотопно.

И натисна спусъка. Куршумите очертаха назъбена дупка в левия край на вратата, парчета метал и дърво се разхвърчаха из въздуха. Докато Блажената майка сменяше пълнителите, Холис провря ръка през дупката и дръпна силно. Чу се стържене на метал и вратата се отвори.

Втурнаха се в помещението и се озоваха пред стъклена кула, висока поне три етажа. В кулата бяха подредени купища компютърно оборудване, мигащите им светлини се отразяваха в стъклото като миниатюрни фойерверки. Цялата постройка имаше едновременно красив и тайнствен вид — като извънземен космически кораб, който изведнъж се е материализирал в сградата.

Огромен монитор висеше на стената на шест-седем метра от кулата. Показваше някакво място в Берлин, копие на света, в което компютърно генерирани фигури се разхождаха по някакъв площад. Драма уплашени компютърни специалисти стояха до контролния пулт точно под монитора. Стояха като замръзнали няколко секунди, след което по-младият натисна едно копче и хукна да бяга.

Блажената майка извади пистолета, прицели се и простреля беглеца в крака. Компютърджията се просна на пода, В същия миг запремигва аварийна светлина и от високоговорителите се чу компютърно генериран глас.

— Verlassen Sie das Gebauder. Velassen Sie.

Ядосана, Блажената майка пусна един куршум във високоговорителя и изсумтя:

— Не желаем да напускаме сградата. Прекарваме си чудесно.

Раненият лежеше на една страна, стискаше крака си и крещеше. Блажената майка се приближи до него.

— Мълчи и се радвай, че си жив. Не обичам хора, които задействат аларми.

Той изобщо не й обърна внимание. Крещеше да извикат лекар и започна да се търкаля.

— Наредих ти да замълчиш — рече Блажената майка. — Съвсем елементарно нареждане.

Изчака няколко секунди да види дали раненият ще й се подчини. Той обаче продължи да крещи и тя го застреля в главата и тръгна към контролния пулт.

Оцелелият компютърджия беше строен мъж с къса черна коса и кокалесто лице. Дишането му беше толкова ускорено, че Холис си помисли, че ще припадне.

— Как се казвате? — попита Блажената майка.

— Гюнтер Линдеман.

— Добър вечер, господин Линдеман. Това, което искаме, е достъп до USB порт за флаш памет.

— Не… не тук — отвърна Линдеман. — Вътре в кулата има три порта.

— Добре. Да се поразходим.

Линдеман ги заведе до плъзгаща се врата от едната страна кулата. Холис се огледа и видя, че стените на кулата са дебели петнайсет сантиметра. Всеки стъклен панел беше закрепен върху външна метална рамка. На стената беше монтиран още един скенер за длани. Линдеман пъхна ръка в него, вратата изщрака и се отвори.

Лъхна ги студен въздух — влизаха в стерилна среда. Холис бързо отиде до едно работно място с компютър, клавиатура и монитор, свали златната верижка, на която беше закачена флашката, и я пъхна в един USB порт.

Съобщение на четири езика премина през монитора: «ЗАСЕЧЕН НЕПОЗНАТ ВИРУС. РИСК — ВИСОК». Екранът за миг остана празен, после се появи червен квадрат, в който имаше деветдесет малки квадратчета. Само една от кутийките беше яркочервена на цвят и примигваше — все едно една-единствена ракова клетка се беше появила в здраво тяло.

Блажената майка се обърна към Линдеман.

— Колко души охрана има в сградата?

— Моля ви не…

Тя го прекъсна.

— Отговори на въпроса ми.

— Един отпред на бюрото и двама на горния етаж. Тези, които не са на смяна, живеят в апартамент от другата страна на улицата. Ще пристигнат всеки момент.

— Значи трябва да се подготвя да ги посрещна. — Извърна се към Холис. — Кажи ми, когато станем готови.

И изведе Линдеман през вратата, а Холис остана на компютъра. Втора червена клетка започна да мига и Холис се зачуди каква ли битка се води в компютъра. Докато чакаше, си мислеше за Вики. Какво щеше да каже, ако стоеше до него в този момент? Смъртта на пазача и на компютърния спец щяха дълбоко да я разстроят. Каквото семето, такава и фиданката. Все това повтаряше. Всичко, сторено с омраза, можеше да избуи и да скрие Светлината.

Погледна пак монитора. Двете червени квадратчета искряха. Вирусът започна да се удвоява на всеки десет секунди. Всички останали светлини по терминала започнаха да мигат и някъде в кулата се включи аларма. За по-малко от минута вирусът беше завладял машината. Мониторът стана яркочервен, а после абсолютно черен.

Холис излезе тичешком от кулата. Линдеман лежеше по корем на пода. Блажената майка стоеше на три метра от него, насочила автомата към входа.

— Готово. Да вървим!

Тя се обърна към Линдеман със същия студен поглед в очите.

— Не си губи времето да го убиваш — рече Холис. — Да се махаме от тук.

— Както искаш — отвърна Блажената майка, сякаш беше пощадила някое насекомо. — Може да каже на Табулата, че вече не се крия на остров.

Върнаха се в мазето. Докато заобикаляха оборудването, някой — някои? — откри стрелба. Холис и Блажената майка се хвърлиха на пода зад един авариен генератор. Куршуми от различни ъгли се забиваха в тръбите на парното над главите им.

Стрелбата престана. Холис чу щраканията на пълнители. Някой извика нещо и всички лампи в мазето угаснаха.

Холис и Блажената майка лежаха един до друг на бетона. Мъждива светлина идваше от светещите червени бутони на генератора. Блажената майка се размърда, седна и сграбчи сака с оборудването.

— Стълбите са на трийсетина метра — прошепна Холис. — Да се пробваме.

— Загасиха лампите — отвърна Блажената майка. — Което означава, че вероятно имат очила за нощно виждане. Ние не виждаме, но те виждат.

— Какво да правим? — попита Холис. — Да се бием, така ли?

— Изстуди ме — каза арлекинът и му подаде фенера и малък метален флакон. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че това е течният азот, който носеха за обезвреждане на детекторите за движение.

— Искаш да те напръскам с това?!

— Не по кожата. Напръскай ми дрехите и косата. Толкова е студен, че няма да се виждам.

Холис включи фенера и го стисна така, че светлината да прозира през пръстите му. Блажената майка легна по корем и Холис напръска с азот панталоните, обувките и якето й. Тя се обърна по гръб и той се помъчи да не пръска по ръцете и очите й. Флаконът изгъргори и свърши.

Блажената майка седна; устните й трепереха. Холис докосна рамото й и усети парещ студ.

— Автомата ли ще вземеш? — попита я той.

— Не. Огънят ще разкрие местоположението ми. Ще взема меча.

— Но как ще ги откриеш?

— Дай ми пет секунди и после открий стрелба вдясно.

Тръгна наляво и изчезна в сенките. Холис се надигна и натисна спусъка. Наемниците отвърнаха на огъня — от три точки вляво. След секунда се чу вик и после отново стрелба.

Холис пусна автомата — беше изпразнил пълнителя, — извади пистолета и зареди куршум в цевта. Чу как щрака пълнител й се спусна към звука. Светлина идваше от отворения асансьор в дъното на помещението и той стреля към тъмната фигура, която стоеше до някаква машина.

Нов огън. И после тишина. Холис светна и видя един убит на три крачки от себе си. Предпазливо тръгна през мазето и видя още един труп близо до климатика. Дясната ръка на наемника беше отсечена.

Развъртя лъча на фенерчето из стаята и забеляза още един мъртвец до стената в дъното и четвърти труп близо до асансьора. Видя и една присвита фигура — Блажената майка. Затича към нея. Тя беше простреляна в гърдите, пуловерът й беше целият в кръв. Все още стискаше меча, сякаш той можеше да спаси живота й.

— Тоя извади късмет — каза тихо. — Случаен изстрел. — Гласът й беше изгубил обичайната си суровост и звучеше така, сякаш се опитва да си поеме дъх. — Изглежда е вярно, че смъртта идва случайно.

— Няма да умреш — отвърна Холис. — Ще те измъкна.

Главата й се врътна към него.

— Само без глупости. Вземи го. — Блажената майка му тикна меча в ръцете. — Погрижете се да си изберете подходящо име, господин Уилсън. Майка ми избра моето. Винаги съм го мразела.

Холис сложи меча на земята и се наведе да я вдигне. С остатъка от силите си Блажената майка го отблъсна.

— Бях красиво дете. Всички така казваха… — От устата й потече кръв. — Красиво малко момиченце…

40.

Когато беше на осемнайсет, я пратиха до Нигерия, за да вземе съдържанието на един банков сейф в центъра на Лагос. Един мъртъв британски арлекин, Зеления, беше оставил там пакет с диаманти, а на Тръна му трябваха пари.

На летището беше спрял токът и нито една от лентите за багаж не работеше. Заваля, докато чакаше багажа си. Мръсна вода се изливаше през дупките на тавана. След като даде подкуп на всеки, който носеше униформа, Мая се озова в централното фоайе на летището и беше заобиколена от тълпа нигерийци. Шофьори на таксита се биеха за куфарите й, крещяха и размахваха юмруци. Докато си пробиваше път към изхода, усети как някой дърпа чантата й. Един осемгодишен крадец се опитваше да среже кожената презрамка и се наложи да му измъкне ножа от ръката.

Беше съвсем различно, когато слезе на международното летище «Боле» в Етиопия. С Лумброзо пристигнаха час преди зазоряване. Терминалът беше чист и тих, служителите не спираха да повтарят тенас тьольон — което на амхарски означаваше «Господ здраве да ти дава!»

— Етиопия е консервативна страна — каза Симон Лумброзо. — Не повишавай глас и винаги бъди любезна. Етиопците обикновено се обръщат един към друг на малки имена. За мъжете е уважително да добавиш «ато», което означава «господин». Понеже не си омъжена, теб ще те наричат «уейзерит» Мая.

— Какво е отношението към жените?

— Жените гласуват, заемат ръководни постове и учат в университета в Адис. Ти си «фаранджи» — чужденка, — така че спадаш към специална категория. — Лумброзо погледна пътните дрехи на Мая и кимна одобрително: тя носеше свободни ленени панталони и бяла риза с дълги ръкави. — Облечена си скромно и това е важно. Смята се за неприлично жените да показват голи рамене или колене.

Минаха през митницата и излязоха в чакалнята, където ги посрещна Петрос Семо, дребен фин човек с тъмни очи. С Лумброзо си стискаха ръцете почти цяла минута, говореха си на иврит.

— Добре дошла в моята родина — каза Петрос на Мая. — Наел съм ландроувър за пътуването ни до Аксум.

— Разговаря ли с църковните власти? — попита Лумброзо.

— Разбира се, ато Симон. Всички свещеници ме познават доста добре.

— Означава ли това, че ще мога да видя Ковчега? — попита Мая.

— Не мога да обещая. В Етиопия казваме егзиабхер кале — ако е рекъл Господ.

Излязоха от терминала и се качиха в белия ландроувър, върху който още си стоеше емблемата на някаква норвежка хуманитарна организация. Мая седна отпред при Петрос, а Лумброзо се настани на задната седалка. Преди да напуснат Рим, Мая беше изпратила японския меч на Гейбриъл в Адис Абеба. Оръжието още беше в пощенската си опаковка и Петрос подаде картонената кутия на Мая така, сякаш вътре има бомба.

— Прости ми, че питам, уейзерит Мая. Това твое оръжие ли е?

— Това е меч талисман, изкован през тринайсети век в Япония. Твърди се, че странниците могат да носят талисмани в различните светове. Не знам за нас останалите.

— Мисля, че ти си първият текелакай, който идва в Етиопия от много години. Текелакай означава защитник на пророк. Преди е имало много такива хора в Етиопия, но ги преследвали и ги избили по време на размириците.

За да стигнат до северния път, трябваше да минат през Адис Абеба — най-големия град на Етиопия. Беше рано сутринта, но улиците вече бяха задръстени със синьо-бели таксита, пикапи и жълти обществени автобуси, покрити с прах. Центърът — десетки модерни хотели и правителствени сгради — бе заобиколен от хиляди двустайни къщи с ламаринени покриви.

Главните улици бяха като реки, захранвани от прашни пътища и улички. По тротоарите имаше ярко боядисани будки, в които се продаваше всичко: от сурово месо до пиратски дискове на холивудски филми. Повечето мъже носеха западни дрехи. Плюс чадър или бастун, наречен дула. Жените бяха със сандали, широки поли и бели шалове, загърнати плътно около раменете.

В покрайнините ландроувърът трябваше да си пробива път през стада кози, поведени на заколение в града. Козите бяха само прелюдия към по-нататъшните срещи с животни — кокошки, овце и бавно пристъпващи мършави африкански крави. Всеки път, когато ландроувърът намаляваше скоростта, децата покрай пътя виждаха двамата чужденци вътре. Малки момченца с бръснати глави и клечкави крака тичаха покрай колата, смееха се, махаха с ръце и викаха: «Ти, ти» на английски.

Симон Лумброзо се беше облегнал на седалката и се хилеше.

— Мисля, че спокойно можем да кажем, че сме излезли от Голямата машина.

Минаха през ниски хълмове, покрити с евкалиптови дървета, и поеха по прашен път на север през скалист планински пейзаж. Сезонните дъждове бяха отминали преди няколко месеца, но тревата още беше жълтеникавозелена. Минаха покрай къща, около която се трупаха облечени в бяло жени. От вратата се чуваха пронизителни викове и Петрос обясни, че смъртта е вътре. След три села смъртта се появи пак: на един завой за малко не се блъснаха в погребално шествие. Увити в шалове мъже и жени носеха черен ковчег, който сякаш плуваше над главите им като лодка в бяло море.

Етиопските свещеници по селата бяха облечени в памучни тоги, наречени шама, а на главите си носеха огромни памучни шапки, които напомниха на Мая за кожените шапки на руснаците. Един свещеник с черен чадър със златни ресни по края стоеше в началото на криволичещия път, който водеше надолу през една клисура към Сини Нил. Петрос спря и му даде пари, за да се помоли пътуването им да е безопасно.

Спуснаха се в клисурата, гумите на ландроувъра бяха на сантиметри от ръба на пътя. Мая погледна през страничния прозорец и видя само облаци и небе. Все едно двете колела бяха на пътя, а другите две се въртяха във въздуха.

— Колко му даде? — попита Лумброзо.

— Малко. Петдесет бир.

— Следващия път му дай сто — промърмори Лумброзо, докато Петрос се мъчеше да вземе следващия завой.

Минаха през Нил по метален мост. Сега сред пейзажа преобладаваха кактусите и пустинните растения. И пак стада кози, но и керван камили с дървени рамки за багаж на гърбиците. Лумброзо заспа на задната седалка, меката му шапка се беше притиснала към стъклото. Спа въпреки дупките и камъните, които се удряха в колелата, въпреки лешоядите, очертани в синьото небе, и покритите с прах товарни камиони, които ръмжаха по нанагорнищата на всеки нов хълм.

Мая свали страничното стъкло, за да влезе малко чист въздух, и каза на Петрос:

— Нося евро и американски долари. Ако направя дарение на свещениците, това ще задвижи ли нещата?

— Парите решават много проблеми — отвърна той. — Но тук става дума за Ковчега на Завета. Ковчегът е много ценен за народа на Етиопия. Свещениците никога няма да позволят подкуп да повлияе на решението им.

— Ами ти, Петрос? Мислиш ли, че Ковчегът е истински?

— Има сила. Само това мога да кажа.

— Израелското правителство мисли ли, че е истински?

— Повечето етиопски евреи сега са в Израел. Израелците нямат изгода да оказват чуждестранна помощ на страната ни, но помощта продължава. — Петрос се усмихна. — Интересен факт, ако се замисли човек.

— Според легендата Ковчегът бил донесен в Африка от сина на цар Соломон и Савската царица.

Петрос кимна.

— Според друга теория бил преместен от Йерусалим, когато цар Манасия внесъл идол в Соломоновия храм. Някои учени вярват, че Ковчегът първо бил пренесен в едно еврейско поселище на остров Елефантин в горната част на Нил. Стотици години по-късно, когато египтяните нападнали поселището, бил преместен на един остров насред езерото Тана.

— И сега се намира в Аксум?

— Да, пази се в специално светилище. Само един свещеник има право да се приближава до Ковчега, и то само веднъж годишно.

— И защо биха ми позволили да вляза?

— Както ти казах на летището, имаме дълга традиция на воини, защитавали странници. Свещениците могат да разберат тази идея, но при теб има и друг проблем.

— Защото съм чужденка?

Петрос изглеждаше смутен.

— Защото си жена. Не е имало жена текелакай от триста, че и от четиристотин години.

Вече бяха в планините на Северна Етиопия. Заваля. Пътят минаваше през пуст пейзаж, нямаше никаква зеленина, освен няколко тераси с някакви насаждения и тук-там евкалипти. Къщите, училищата и полицейските участъци бяха от блокове жълт пясъчник. Камъни бяха струпани върху ламаринените покриви и каменни стени опасваха Хълмовете в безуспешни усилия да се спре ерозията.

Мая държеше меча на коленете си и гледаше през прозореца. В този район единствените интересни неща бяха хората, В едно село всички мъже бяха обути със сини гумени ботуши. В друго едно тригодишно момиченце стоеше до една канавка, стиснало яйце между палеца и показалеца си. Беше петък и фермерите отиваха на пазар. Чадърите подскачаха нагоре–надолу като армия разноцветни гъби, маршируващи по хълма.

Стигнаха до древния град Аксум по залез. Дъждът беше спрял и във въздуха се носеше лека омара. Петрос изглеждаше напрегнат и разтревожен. Непрекъснато поглеждаше Мая и Лумброзо.

— Пригответе се. Свещениците вече знаят, че идваме.

— Как ще действаме? — попита Лумброзо.

— Първо ще говоря аз. Мая трябва да си носи меча, за да покаже, че е текелакай, но може да я убият, ако го извади от ножницата. Тези свещеници биха умрели, за да защитят Ковчега. Не можеш да влезеш насила в светилището.

Храмовият комплекс се намираше в центъра на града и лъскавата модерна архитектура се смесваше със сивия камък на стените на църквата «Света Мария от Сион». Петрос вкара ландроувъра в централния двор и слязоха. Застанаха по средата и зачакаха. Над главите им минаваха буреносни облаци.

— Там… — прошепна Петрос. — Ковчегът е там. — Мая погледна вляво и видя бетонна постройка с формата на куб, с коптски кръст на покрива. Прозорците бяха с метални капаци и железни решетки, а вратата беше покрита с червено найлоново платнище.

Изведнъж от всички сгради заизлизаха етиопски свещеници. Носеха разноцветни пелерини върху белите си роби и най-различни покривала за глава. Повечето бяха възрастни и много слаби. Но имаше и трима по-млади, с пушки в ръце, които заградиха ландроувъра в триъгълник.

А после се отвори една странична врата и излезе старец със снежнобяла роба и малка шапчица. Стискаше здраво дула с извита дръжка и пристъпваше стъпка по стъпка. Сандалите му тихо шляпаха по плочите.

— Това е тебаки — каза Петрос. — Пазителят на Ковчега. Само той има право да влиза в светилището.

Пазителят се приближи на двайсетина крачки от ландроувъра, спря и махна с ръка. Петрос тръгна към него, поклони се три пъти и се впусна в пламенна реч на амхарски. От време на време махаше към Мая, сякаш изброяваше дълъг списък с нейни добродетели. Словото му трая десетина минути. Когато свърши, лицето му беше плувнало в пот. Старецът закима, сякаш мислеше по въпроса, след това най-после каза нещо.

Петрос бързо се върна при Мая и прошепна:

— Добре върви. Има надежда. Един стар монах от езерото Тана казал, че в Етиопия щял да дойде могъщ текелакай.

— Жена или мъж? — попита Мая.

— Мъж вероятно. Но явно има някакво недоразумение. Пазителят ще обмисли молбата ти. Иска обаче да му кажеш нещо.

— Какво?

— Ами обясни му например защо трябва да те допусне в светилището.

«Какво да кажа? — зачуди се Мая. — Сигурно ще наруша традициите им и ще ме застрелят». Направи няколко крачки напред — държеше ръцете си далеч от меча — и докато се покланяше на пазителя, си спомни израза, който Петрос беше използвал на летището.

—Егзиабхер кале — рече тя. «Ако е рекъл Господ». После отново се поклони и се върна при ландроувъра.

Петрос отпусна рамене, сякаш бяха избегнали голямо нещастие. Симон Лумброзо стоеше зад Мая, но тя го чу как се засмя. А после й каза тихо:

— Браво!

Пазителят стоя мълчаливо известно време, замислен над думите й, каза нещо на Петрос и после, стиснал здраво бастуна, се обърна и си тръгна, последван от останалите свещеници. Останаха само тримата младежи с пушките.

— Какво стана? — попита Мая.

— Няма да ни убият.

— Е, това си е постижение — каза Лумброзо.

— Тук е Етиопия, така че следва дълъг разговор — каза Петрос. — Пазителят ще вземе решението, но първо ще изслуша мнението на всички по въпроса.

— Какво ще правим сега, Петрос?

— Ще идем да хапнем и ще си починем. После ще дойдем пак и ще видим дали ще ти позволят да влезеш.

Мая не искаше да се храни по хотелите, където можеха да се срещнат с туристи, така че Петрос ги закара до един ресторант извън града. След вечеря заведението започна да се пълни. Двама музиканти излязоха на малката сцена. Единият носеше барабан, а приятелят му държеше еднострунен инструмент, наречен масинко, на който се свиреше с извит лък като на цигулка. Изпълниха няколко песни, но никой не им обърна внимание. А после едно малко момче доведе една сляпа жена.

Беше едра, с дълга коса. Беше облечена с дълга бяла рокля и носеше медни и сребърни нанизи. Седна на един стол по средата на сцената и леко разтвори крака, сякаш за по-добра опора. Взе микрофона и запя с мощен глас, който стигаше до всяко ъгълче на помещението.

— Това е певица на възхвали. Много е прочута — каза Петрос. — Ако й платите, ще изпее нещо специално за вас.

Барабанистът обикаляше клиентите, без да спира да бие барабана. Взимаше пари от някого, научаваше нещо за него и после се връщаше на сцената и прошепваше информацията на ухото на сляпата жена. В такт с ритъма тя запяваше за клиента и песента й караше приятелите му да се разсмеят и да тропат с ръце по масата.

След час оркестърът направи почивка и барабанистът се приближи до Петрос и каза:

— Можем да попеем за теб и приятелите ти.

— Не е необходимо.

— Не, почакай — обади се Мая, когато мъжът понечи да си върви. Като арлекин беше водила таен живот под цял куп тайни имена. Ако умреше, нямаше да има паметник на гроба й. — Казвам се Мая — каза тя на барабаниста и му подаде пачка етиопски банкноти. — Нека приятелката ти да съчини някоя песен за мен.

Барабанистът прошепна нещо на ухото на сляпата жена и после се върна до масата им.

— Моля за извинение, но тя държи да говори с теб.

Мая се качи на сцената и седна на един сгъваем стол. Барабанистът коленичи до тях, за да превежда, а певицата стисна с палец китката на Мая, като лекар, който измерва пулс.

— Омъжена ли си?

— Не.

— Къде е любимият ти?

— Търся го?

— Пътуването трудно ли е?

— Да. Много трудно.

— Знам. Усещам го. Трябва да прекосиш тъмната река. — Певицата докосна ушите, устните и клепачите на Мая. — Дано светците те пазят от това, което трябва да чуеш, вкусиш и видиш.

После започна да пее, а Мая се върна на мястото си. Изненадан, свирачът на масинко побърза да се качи на сцената. Песента за Мая се различаваше от възхвалите, които сляпата беше изпяла по-рано. Думите бяха тъжни, бавни, изпълнени с чувство. Момичетата на бара престанаха да се смеят; пиячите оставиха бирите си. Дори сервитьорите застинаха насред помещението, стиснали парите в ръце.

Изведнъж, също толкова внезапно, колкото беше почнала, песента секна и вцепенението отмина. В очите на Петрос проблеснаха сълзи и той се извърна, за да не го види Мая. Хвърли няколко банкноти на масата и рязко рече:

— Хайде! Време е да се махаме от тук.

Мая не го накара да й превежда. За пръв път в живота й някой й беше посветил песен. Това стигаше.

Върнаха се в църквата час след полунощ и застанаха под единствената лампа. Петрос явно беше нервен. Беше вперил поглед в църквата.

Този път всичко стана доста по-бързо. Първо се появиха младежите с пушките; после вратата на църквата се отвори и излезе пазителят, последван от останалите свещеници. Всички изглеждаха много сериозни. Беше невъзможно да се предскаже какво е решението на стареца.

Пазителят спря и вдигна глава. Петрос се приближи към него. Мая очакваше специална церемония — нещо като провъзгласяване, — но пазителят просто тропна с бастуна по земята и каза няколко думи. Петрос се поклони и забърза към ландроувъра.

— Светците ни се усмихнаха. Решил е, че наистина си текелакай. Разрешено ти е да влезеш в светилището.

Мая преметна меча-талисман през рамо и последва пазителя към светилището. Свещеник с газена лампа отключи и влязоха в ограденото пространство. Лицето на пазителя представляваше безстрастна маска, но ясно си личеше, че всяко движение му причинява болка. Той изкачи едно стъпало към входа на светилището, спря, за да събере сили, и после стъпи на следващото.

— Само уейзерит Мая и тебаки ще влязат в светилището — каза Петрос. — Всички останали остават тук.

— Благодаря ти за помощта, Петрос.

— За мен беше чест да се срещна с теб, Мая. На добър час!

Мая понечи да стисне ръката на Симон Лумброзо, но той пристъпи към нея и я прегърна. Това беше най-трудният момент. Една малка частица от нея искаше да остане на сигурно и безопасно място тук, с тези хора.

— Благодаря ти, Симон.

— Ти си смела като баща си. Знам, не той би се гордял с теб.

Един свещеник вдигна червеното покривало и пазителят отключи вратата на светилището. После прибра връзката с ключове под робата си и взе газената лампа, измърмори нещо и направи знак на Мая да го последва.

Влязоха в тясно преддверие и вратата се затвори зад тях. Газената лампа се полюшваше в ръката на пазителя, докато той тътреше крака по бетонния под към втора врата. Мая се огледа и видя, че по стените е нарисувана историята на Ковчега. Израилтяни — с цвета на кожата на етиопци — следваха Ковчега по време на дългото пътуване през Синайската пустиня. Ковчегът в битката срещу филистимците. Ковчегът в Соломоновия храм.

Последва пазителя през втората врата в едно доста по-голямо помещение. Ковчегът беше в средата, покрит с извезано покривало. Около него бяха наредени дванайсет глинени гърнета, капаците им бяха залепени с восък. Мая си спомни, че Петрос й беше казал, че светената вода се сменяла веднъж годишно и се давала на жени, които не могат да заченат.

Пазителят не изпускаше Мая от поглед, сякаш очакваше тя да прибегне до насилие. Сложи лампата на пода, отиде до ковчега и махна покривалото.

Ковчегът бе дървен сандък, обкован със злато. Стигаше до коленете й и беше дълъг четири стъпки. От двете страни имаше пръти, захванати с пръстени, два херувима бяха коленичили на капака. Имаха човешки тела и глави и крила на орли. Крилата искряха на светлината на лампата.

Мая се приближи до Ковчега и коленичи. Хвана двата херувима, вдигна капака и го постави върху извезаното покривало. «Внимавай — каза си. — Няма за къде да бързаш». Наведе се и погледна в Ковчега, но не видя нищо, освен дървените стени. «Няма нищо — помисли си. — Пълна измама». Това не беше точка на достъп към друг свят — беше просто един стар дървен сандък, пазен от суеверие.

Ядосана и разочарована, тя погледна пазителя. Той се опря на бастуна си и се усмихна на глупостта й. Тя отново погледна в Ковчега и видя в единия край на дъното малко черно петънце. «Следа от изгорено ли е? Или дефект в дървото?» Докато се взираше, черното петно се уголеми — стана колкото монета — и започна да се плъзга по дървото.

Петното изглеждаше невероятно дълбоко, парченце тъмно пространство без край. Когато стана голямо колкото чиния, Мая се пресегна и докосна мрака. Върховете на пръстите й изчезнаха. Сепната, тя дръпна ръка обратно. Беше все още на този свят. Все още жива.

Точката на достъп престана да се движи и тя забрави за пазителя и свещениците, забрави всичко, освен Гейбриъл. Ако се пресегнеше напред, щеше ли да го открие?

Стъпи здраво на земята и напъха дясната си ръка в мрака. Този пъти усети нещо — мъчителен студ, от който я побиха тръпки. Бръкна и с лявата ръка и отново я заболя. Изведнъж се почувства така, сякаш я помита огромна вълна и силно течение я повлича навътре в морето. Тялото й потрепери и после полетя напред в нищото. Мая искаше да прошепне името на Гейбриъл, но беше невъзможно. Мракът я погълна. И от устата й не излезе нито звук.

41.

Валеше проливно и Бун едва виждаше замъка на Дарк Айланд. Беше идвал на острова само няколко пъти. Наскоро тук се беше състояла среща, на която Наш беше представил програмата сянка пред борда на директорите. Бун беше очаквал, че сега ще е в Берлин и ще търси престъпниците, които бяха унищожили компютърния център, но от борда бяха настояли да дойде тук. Макар че работата щеше да е неприятна, беше длъжен да се подчинява на заповедите.

Опитваше се да прецени мъжете, които щяха да му помогнат при убийството. Двамата наемници бяха скорошни имигранти от Румъния и май имаха някаква роднинска връзка. Имената им бяха дълги, с прекалено много гласни, и Бун не смяташе за необходимо да учи точното им произношение. Що се отнася до него, по-дребният румънец беше Ейбъл, а едрият — Бейкър. Ейбъл беше по-приказливият и бръщолевеше нервно на румънски, а Бейкър кимаше на няколко секунди, за да покаже, че го слуша.

Вълните се надигаха и се удряха в носа. Дъждовни капки барабаняха по покрива от фибростъкло, все едно някой барабанеше с пръсти по маса. Чистачките тракаха по стъклото. Канадският капитан слушаше съобщенията от корабите по трасето.

— На половин миля дясно на борд сме — повтаряше настойчиво нечий глас. — Виждате ли ни?

Бун докосна предницата на якето си и напипа двете твърди неща под непромокаемата материя. Епруветката с CS токсина беше в левия му джоб. В десния беше черната пластмасова кутийка със спринцовката. Бун мразеше да докосва хора, особено когато умират, но спринцовката изискваше все пак известна степен на физически контакт.

Шефът на охраната на острова, бивш полицай, казваше се Фарингтън, излезе да ги посрещне. Сграбчи въжето и го завърза за един кнехт.

— Къде са останалите? — попита Бун, щом слезе.

— Обядват в кухнята.

— Ами Наш и гостите му?

— Генерал Наш, господин Кориган и госпожа Брюстър са в салона.

— Задръжте хората в кухнята през следващите двайсет минути. Трябва да съобщя важна информация. Никой не бива да влиза в салона.

— Разбрано, сър.

Тръгнаха по стръмния тунел, който свързваше брега с приземния етаж на замъка. Бун премести спринцовката и токсина в джоба на панталоните си, а двамата наемници си свалиха мокрите якета. И двамата бяха облечени с черни костюми и вратовръзки, сякаш се бяха върнали в Румъния и бяха отишли на погребение на село. Подметките им шляпаха по парадното стълбище.

— Дъбовата врата беше затворена и Бун се поколеба за секунда. Чуваше как румънците дишат и се чешат. Вероятно се чудеха защо е спрял. Бун приглади мократа си коса, изправи се и ги въведе в салона.