Тъмната река

— Ами ти, Вики?

— Ще Дойда по-късно. Първо трябва да се погрижа странникът да е в безопасност.

Алис погледна Вики и тръгна, поведе сестрите в мрака на нощта. Вики се върна на средната тераса и видя, че хеликоптерите вече са много по-близо — червените светлини се виеха над острова като зли духове. Чуваше приглушеното тупкане на въртящите се перки.

Влезе в складовото помещение, запали една свещ и дръпна капака. Почти вярваше, че Матю Кориган може да усети наближаващата опасност. Може би светлината щеше да се върне в тялото му и тя щеше да открие бащата на Гейбриъл седнал в гробницата си… Но странникът продължаваше да лежи неподвижно под памучния чаршаф.

Бързо се качи горе, затвори капака и го покри с един чувал. Сложи върху чувала мотор от лодка и разпръсна наоколо инструменти, все едно някой се опитва да го поправя.

— Пази твоя слуга Матю, Господи — помоли се тя. — Моля те, запази го да не пострада.

Нищо повече не можеше да направи. Време беше да иде при останалите в пещерата. Но когато излезе, видя на горната тераса фенери и тъмните фигури на наемниците на Табулата, очертани на фона на звездите. Върна се в склада и залости вратата с металния прът. Беше казала на Мая, че ще пази странника. Това беше обещание. Задължение. Арлекинското значение на думата я завладя със страшна сила, докато буташе един огромен сандък, за да подпре дъбовата врата.

Преди повече от сто години един арлекин — Лъвът от Храма — беше хванат, измъчван и убит заедно с, пророка Айзак Джоунс. Вики и малка група хора от църквата й вярваха, че не са се отплатили за саможертвата. Защо Господ беше довел Мая и Гейбриъл в живота й? Защо се беше озовала на този остров, за да пази странник? «Дългът не е платен — помисли си. — Дългът не е платен».

Три от подобните на кошери сгради бяха празни, но четвъртата беше заключена и наемниците не можаха да отворят вратата със сила. Преди да дойде на Скелиг Кълъмба, Бун беше прочел цялата налична информация за острова и знаеше, че древните постройки имат дебели каменни стени, които затрудняват използването на инфрачервен скенер. Затова отрядът на Бун си носеше преносим бекскетър.

Когато двата хеликоптера кацнаха на острова, всички наскачаха на земята с желание да залавят и убиват. Сега агресията им се беше стопила. Въоръжените мъже говореха шепнешком, докато лъчите на фенерите им прерязваха скалистия пейзаж. Двама мъже се спускаха по склона с оборудването от хеликоптера. Една част от бекскетъра приличаше на рефракторен телескоп на статив. Тя пускаше рентгенови лъчи през целта и малка параболична чиния улавяше отделените фотони.

Рентгеновите апарати в болниците действат на принципа, че обекти с по-голяма плътност абсорбират повече рентгенови лъчи от обекти с по-малка плътност. Бекскетърът действаше на принципа, че рентгеновите фотони се движат по различен начин през различните материали. Материи с по-малки атомни номера — като човешката плът — създават различен образ от пластмасата или метала. Гражданите, които живееха в Голямата машина, не знаеха, че по летищата има монтирани подобни устройства и че охраната наднича под дрехите на пътниците.

Майкъл Кориган излезе от параклиса заедно с още двама наемници. Беше облечен с грейка и маратонки, сякаш се канеше да прави крос.

— В параклиса няма никой. Ами в тази сграда?

— Сега ще разберем. — Бун свърза лаптопа си с приемателя на бекскетъра, включи устройството и седна на една варовикова скала. Майкъл и още няколко души застанаха зад него. Появата на черно-бялото изображение от бекскетъра отне няколко секунди. Някаква жена трупаше сандъци до вратата на складовото помещение. «Не ще да е от бедните кларитинки», помисли Бун. Бекскетърът щеше да покаже одеянията им като сянка.

— Вижте — каза на Майкъл. — В сградата има човек. Жена. В момента барикадира входа.

Майкъл се ядоса.

— Ами баща ми? Каза ми, че на острова е или Гейбриъл, или баща ми.

— Такава информация получих — отвърна Бун и завъртя образа, за да провери помещението от различни ъгли. — Може да е Мая. Тя беше арлекинът, който пазеше брат ти в Ню Йорк и…

— Знам коя е — прекъсна го Майкъл. — Не забравяй, че я видях вечерта, когато нападна изследователския център.

— Вероятно ще можем да я разпитаме.

— Ще убие хората ти и ще се самоубие, освен ако не я принудим да излезе. Харкнес да донесе снадките.

Бун се помъчи да не кипне.

— Не е наложително на този етап.

— Аз решавам кое е наложително, Бун. Направих някои проучвания, преди с госпожа Брюстър да се разберем за тази операция. Тези стари сгради са с невероятно дебели стени. Точно затова настоях да дойде и господин Харкнес.

При градежа средновековните монаси бяха оставили дупки в горната част на стените, за да излиза пушекът. След много години тези отдушници бяха превърнати в прозорци на горния етаж на постройката. Бяха само по трийсет-четирийсет сантиметра в диаметър. Дори нападателите да строшаха стъклата, нямаше да могат да се проврат вътре.

Вики чу на вратата да се тропа, после някой заблъска с юмрук. Тишина. Последва силен трясък. Дъбовата врата потрепери, но тежкият метален прът удържа — скобите бяха взидани дълбоко в стената. Вики си спомни как монахините разправяха за викингските набези срещу ирландските манастири през дванайсети век. Ако монасите не успеели да избягат, се затваряли в някоя каменна кула със златните си кръстове и покритите със скъпоценни камъни реликви. Молели се — и чакали, — докато скандинавците се опитвали да нахлуят.

Избута още сандъци до вратата. Тропането започна отново, после спря. Тя отиде до стълбите и видя светъл лъч да се промушва през един от малките кръгли прозорци на горния етаж.

В писмото си от Меридиан, Мисисипи, Айзак Ти Джоунс беше написал на вярващите: «Вгледайте се в себе си и намерете кладенеца, който никога не пресъхва. Сърцата ни преливат от храброст и любов…»

Само преди няколко месеца Вики стоеше на летището в Лос Анжелис — набожно момиче, притеснено и уплашено — и чакаше да посрещне един арлекин. От онзи момент беше подлагана на много изпитания, но нито веднъж не понечи да избяга. Айзак Джоунс беше прав. Смелостта никога не я беше напускала.

Чу се трясък, някой разби прозореца. Парчета стъкло паднаха на пода. «Могат ли да влязат?» Не, само дете можеше да се провре през отвора. Зачака да чуе стрелба или експлозия. Вместо това чу дрезгав крясък, все едно някой убиваше птица.

— Боже, опази ме. Моля те, спаси ме… — прошепна Вики. Затърси някакво оръжие. Откри две въдици, торба цимент и празна туба от бензин. Намери и градински инструменти до стената и грабна една покрита със засъхнала кал лопата.

Чу тихо ръмжене и се спотаи в ъгъла. На стълбата се появи нещо — приличаше на набито малко джудже с шкембе и широки рамене. Джуджето слезе до средата на стълбите и извърна лице към нея. И тя видя, че изобщо не е човек, а някакво животно с черна кучешка муцуна.

С вой и скимтене животното скочи през перилата на стълбите към нея. Тя замахна с лопатата, веднъж и още веднъж. Животното изпищя, падна и оголи зъби. Кръв се процеждаше от устата му и то вдървено размърда предните си лапи. Опита да се изправи, но тя продължи да го удря с лопатата. Накрая то престана да се движи. Умря.

Две от свещите бяха паднали и бяха угаснали. Вики вдигна единствената, която още гореше, и огледа съществото. Беше малък павиан с жълтеникавокафява козина. Имаше големи бузи, дълга гола муцуна и силни предни и задни лапи. Очите му все още бяха отворени и мъртвото същество сякаш я гледаше.

Спомни си, че Холис й беше разправял за животните, които го били нападнали в дома му в Лос Анжелис. Това беше същото. Холис ги беше нарекъл… снадки. Хромозомите на павиана бяха променени и снадени от учените на Табулата, в резултат на което се беше получил генетичен хибрид, чието единствено желание беше да напада и убива.

Мъжете отвън разбиха втори прозорец горе. Вики стисна лопатата по-здраво. По левия й крак се стичаше кръв и обувките й я размазваха по пода. Близо минута нищо не се случи. После пламъкът на единствената свещ леко потрепна и Вики видя още три снадки — слизаха по стълбите. Спряха, подушиха въздуха и водачът нададе гърлен вой.

Бяха прекалено много и прекалено силни. Вики знаеше, че ще умре. Мисли се появяваха в главата й като снимки от стар албум — майка й, училището, приятелите — толкова неща, важни за нея навремето, вече бяха избледнели. Най-ясно си спомняше Холис. Стана й много тъжно, че никога вече няма да го види. «Обичам те — помисли си. — Помни го винаги. Любовта ми никога няма да бъде погубена».

Снадките надушиха кръвта й, скочиха от стълбата и се понесоха към нея с бясна скорост. Врявата им изпълни малкото помещение. Острите им зъби бяха като на вълци. «Нямам шанс — помисли си Вики. — Никакъв шанс». Но вдигна лопатата и посрещна нападението.

26.

София Бригс беше казала на Гейбриъл, че всяко живо същество съдържа вечна неунищожима енергия, наречена светлина. Когато хората умират, светлината им се превръща в енергия, която се намира навсякъде във Вселената. Но само странниците са в състояние да изпращат светлината си в различни светове и после да се връщат в материалните си тела.

Шестте различни свята, както му беше обяснила София, били паралелни реалности, разделени от серия прегради, образувани от вода, земя, огън и въздух. Гейбриъл беше открил коридори през всяка преграда, когато се научи как Да прекосява. И сега, когато тялото му остана в задната стаичка на магазина за барабани в Камдън Маркет, се чувстваше така, сякаш се носи в пространството, заобиколен от непрогледен мрак. Мислеше за баща си. И изведнъж усети как се понася напред към непознатото, воден от силното си желание да открие един-единствен човек.

Усещането, че се носи изчезна; напипа кал и остри парчета чакъл. Отвори очи и видя, че лежи по гръб на няколко крачки от голяма река.

Стана и се огледа за някакъв признак на опасност. Стоеше върху кално възвишение, зарито с изпочупени автомобили и ръждясали чаркове от машини. Почернели руини на някакви сгради се издигаха на десетина метра над него по склона. Гейбриъл не беше сигурен ден ли е, нощ ли е, тъй като небето беше покрито с жълтеникавосиви облаци, които от време на време се разкъсваха и през тях се показваше по-светъл пепеляв оттенък. Беше виждал такива облаци на няколко пъти в Лос Анжелис, когато димът от пожарите по хълмовете се смесваше със замърсения въздух и скриваше слънцето.

На петстотин метра нагоре по реката имаше срутен мост. Изглеждаше така, сякаш е взривен с експлозив или бомбардиран. Във водата бяха останали купища тухли и две елегантно извити арки, които придържаха изкривените трегери и части от пътя.

Гейбриъл направи няколко предпазливи крачки към реката и се помъчи да си спомни какво беше казал Холис в Ню Йорк, когато разговаряше с Наз, водача им през тунелите на метрото. Холис и Вики вечно цитираха писмата на Айзак Джоунс, но Гейбриъл не им беше обърнал голямо внимание. Беше нещо за грешния път, който те води до тъмна река.

«Е, Айзак Джоунс се оказа прав за мястото», помисли си. Тази река беше черна като нефт, с изключение на малките късчета мръснобяла пяна, които се носеха по повърхността. Имаше остра, кисела миризма, сякаш бе замърсена с химикали. Гейбриъл коленичи, гребна малко вода и бързо я лисна и изтръска ръка — щипеше.

Изправи се и се огледа. За миг му се прииска да беше взел меча-талисман, подарък от баща му, но Мая го беше прибрала. «Нямаш нужда от оръжие — рече си. — Не си дошъл да убиваш никого». Тръгна предпазливо, мъчеше се да остане незабелязан. Може би щеше да намери баща си, докато търсеше обратния път към собствения си свят.

Беше напълно убеден, че се намира в Първия свят. В различните култури беше познат като Подземния свят, Хадес, Шеол — тоест ад. Историята за Орфей и Евридика беше старогръцки мит, който се учеше в училище, но показваше и преживяванията на безименен странник, дошъл някога на това място. Важно беше да не се яде от храната — дори да е поднесена от могъщ владетел. И когато накрая стигнеш до изхода, не бива да се обръщаш назад.

В изповедта на свети Кълъмба, преведена от бащата на Гейбриъл, ирландският светец описваше ада като град, пълен с човеци. Гражданите на ада разказваха на Кълъмба за други градове, познати от слухове или видени отдалече. Гейбриъл знаеше, че може да бъде убит или хвърлен в затвора. Реши да следва реката и се отдалечи от срутения мост. Ако се приближеше до преграда или видеше нещо опасно, щеше да се върне до това място.

Склонът беше стръмен и хлъзгав, трябваха му няколко минути, за да стигне до тухлените руини. Отвътре проблясваше светлина и той предпазливо надникна през един прозорец. Вместо огън видя тъмнооранжев пламък, който изригваше от, както изглежда, спукан газопровод. Явно виждаше бивша кухня. Мивката и печката бяха покрити със сажди, единственото обзавеждане беше прекатурена дървена маса с един-единствен крак. Чу тътрене на обувки. Преди да успее да реагира, една ръка го сграбчи изотзад, а друга притисна острие в гърлото му.

— Дай ми храната си — прошепна мъжът. Гласът беше запъхтян, колеблив, сякаш говорещият не вярваше в собствените си думи. — Дай ми всичката си храна и няма да умреш.

— Добре — рече Гейбриъл и понечи да се извърне.

— Не мърдай! Не ме поглеждай!

— Не се опитвам да те поглеждам — отвърна Гейбриъл. — Храната ми е долу до моста. Скрита на едно тайно място.

— Никой няма тайни от мен — отвърна гласът малко по-уверено. — Заведи ме до храната. По-бързо!

Все още с нож, опрян в гърлото, Гейбриъл бавно тръгна. Когато стигна до ръба, направи няколко крачки надолу по склона, за да е малко по-ниско от нападателя си.

Сграбчи китката му, дръпна я надолу и я изви надясно. Мъжът изкрещя от болка, изпусна ножа и политна надолу. Гейбриъл вдигна ножа. Приличаше на стоманена скоба, заточена с камък от едната страна.

Нападателят му — невероятно слаб човек — страхливо се беше свил на земята. Беше с мазна коса, рошава черна брада, скъсани панталони — почти на парцали — и дрипаво сако от туид. Кокалестите пръсти на лявата му ръка поглаждаха мърлявата зелена вратовръзка, сякаш беше важна съставна част от облеклото, която някак си можеше да му спаси живота.

— Извинявам се — прошепна кльощавият. — Не биваше да го правя. — Кръстоса мършавите си ръце на гърдите си и наведе глава. — Хлебарките не правят подобни неща. Хлебарките нямат право да се държат като вълци.

Гейбриъл вдигна ножа.

— Ще ми разкажеш всичко. Разбра ли? Не ме карай да използвам това…

— Разбрах, сър. — Мъжът вдигна мръсните си ръце във въздуха и замръзна. — Не мърдам.

— Как се казваш?

— Как се казвам ли, сър? Пикъринг. Да, Пикъринг. Някога имах и малко име, но съм го забравил. Трябваше да си го запиша. — Той се разсмя нервно. — Беше… Томас, Тиодор — нещо, дето започваше с Т. Но Пикъринг е вярно. Няма съмнение. Все ми викаха: «Ела, Пикъринг. Направи това, Пикъринг». А аз знам как да се подчинявам, сър. Питайте, когото поискате.

— Добре, Пикъринг. Къде се намираме? Как се казва това място.

Пикъринг изглеждаше изненадан, че някой може да му задава подобен въпрос. Очите му се стрелкаха притеснено наляво-надясно.

— На острова сме. Така го наричаме. Острова.

Гейбриъл погледна нагоре по реката към срутения мост. Поради някаква причина беше решил, че може да напусне това място и да намери безопасно скривалище. Ако това беше единственият мост — или ако всички мостове бяха унищожени, — значи се намираше в капан, докато не намереше изход. Това ли се беше случило и с баща му? Скиташе се из този изпълнен със сенки свят и търсеше пътя към дома?

— Сигурно сте посетител, сър. — Пикъринг се замисли за миг и побърза да добави притеснено: — Това не значи, че искам да кажа, че не сте вълк, сър. Нищо подобно! Явно всъщност сте много силен вълк. Не сте хлебарка. В никакъв случай.

— Не разбирам за какво говориш. Посетител съм. И търся друг посетител също като мен, но по-възрастен.

— Бих могъл да ви помогна — рече Пикъринг. — Да, разбира се. Аз съм човекът, който може да ви помогне. — Той се изправи и приглади зелената си вратовръзка. — Обиколил съм целия остров. Видял съм всичко.

Гейбриъл напъха самоделния нож в колана си.

— Ако ми помогнеш, ще те пазя. Ще съм ти приятел.

Устните на Пикъринг потрепериха и той прошепна:

— Приятел. Да, разбира се, приятел… — Сякаш казваше тази дума за пръв път.

Нещо избухна в града — приглушен гръм — и Пикъринг се закатери нагоре по склона.

— С цялото ми уважение, сър — не можем да останем тук. Идва патрул. Много неприятно. Последвайте ме.

Пикъринг се беше нарекъл «хлебарка» и наистина се движеше бързо като насекомо, стреснато от ярка светлина. Влезе в една от унищожените сгради, мина през лабиринт от стаи, пълни с изпотрошени мебели и купчини отломки. В един момент Гейбриъл осъзна, че стъпва по кости от човешки скелет. Нямаше време да мисли какво е станало.

— Внимавайте къде стъпвате, сър. Но не спирайте. Не можем да спираме.

И Гейбриъл последва слабия човек през вратата, която водеше на улицата.

Стресна се от светлината на огромен газов пламък, който се издигаше с рев от пукнатина в паважа. Беше оранжев и потрепваше като зъл дух. Димът оставяше лепкави черни сажди, които покриваха стените на околните сгради, както и шасито на едно смачкано такси.

Гейбриъл спря по средата на улицата. Пикъринг стигна до отсрещния тротоар. Бясно размахваше ръце, като майка, която подканва детето си да продължи.

— По-бързо, приятелю мой. Моля те! Патрулът идва. Трябва да се скрием.

— Какъв патрул? — попита Гейбриъл, но Пикъринг вече беше изчезнал в един вход. Странникът се затича да настигне дрипавия си водач и го последва през празните помещения към друга улица. Опита се да си представи как е изглеждал градът преди разрушенията. Белите сгради бяха на по четири-пет етажа, с плоски покриви и балкони пред много от прозорците. Изкривена метална козирка покриваше изпочупените маси на някогашно кафене на тротоара. Гейбриъл беше виждал подобни градове по филми и списания. Приличаше на провинциална столица на тропическа държава — от местата, на които хората ходят на море през деня и на ресторант вечер.

Сега всички прозорци бяха изпотрошени и повечето врати бяха изтръгнати от пантите. Балконски парапет от ковано желязо висеше килнат на фасадата на сградата като живо същество, което се опитва да не падне на улицата. Всички стени бяха покрити с графити. Гейбриъл видя числа, имена и думи, изписани с огромни букви. Грубо изрисувани стрелки сочеха в неизвестна посока.

Пикъринг хлътна в друга сграда и започна да се прокрадва предпазливо. На няколко пъти спря и се ослуша, не помръдна, докато не се увери, че са сами. Гейбриъл го последва по мраморни стълби и после по коридор към едно помещение, в което на стената имаше полуизгорял дюшек. Пикъринг го отмести. Зад него имаше врата. Влязоха в някаква стая. Прозорците бяха покрити с шперплат. Единствената светлина идваше от малък газов пламък, който гореше от медна тръба на стената.

Докато Пикъринг пак нагласяваше дюшека на входа, Гейбриъл се огледа. Стаята беше пълна с боклуци, които Пикъринг явно беше събирал по време на обиколките си из града. Имаше празни бутилки, цял куп плесенясали одеяла, зелен фотьойл само с два крака и парчета от огледала. Гейбриъл реши, че тапетите се белят, но после видя, че Пикъринг е закачил картинки от моден журнал. Жените от избледнелите рисунки носеха дълги до земята рокли и блузи с високи яки отпреди сто години.

— Тук ли живееш?

Пикъринг погледна рисунките на стената и каза без капчица ирония:

— Надявам се, че го намирате за уютен. Моят хубав дом.

— Винаги ли си живял в тази сграда? Тук ли си роден?

— Как се казваш, приятелю мой? Можеш ли да ми кажеш? Приятелите трябва да си говорят на име.

— Гейбриъл.

— Седни, Гейбриъл. Ти си мой гост. Заповядай, седни.

Гейбриъл седна на фотьойла. Зелената тапицерия миришеше на прах и застояло. Пикъринг изглеждаше едновременно притеснен и доволен, че в дома му има друг човек. Като прилежен домакин, той непрекъснато се щураше, събираше разни боклуци и ги трупаше на купчинки.

— Никой не е роден на Острова. Всички просто се събудихме тук една сутрин. Имахме апартаменти, дрехи и храна в хладилниците. Когато натиснехме копчето, лампата светваше. Когато завъртахме кранчето, водата потичаше. Имахме и работа. На нощното си шкафче имах ключове от магазин на няколко пресечки оттук. — Пикъринг се усмихна блажено, завладян от спомена. — Бях господин Пикъринг, дамски шивач. В ателието ми имаше цели топове скъпи платове. Не бях обикновен шивач. По всичко си личеше. Бях моделиер.

— Не се ли зачуди защо си тук?

— Онази първа сутрин беше вълшебно време, защото — за няколко часа — всички си мислеха, че са в рая. Обикаляхме целия остров, разглеждахме сградите и разрушения мост.

За пръв път Гейбриъл долови искрица разум и чувствителност зад страха.

— Беше толкова щастлив ден, Гейбриъл. Представа си нямаш колко щастлив. Защото всички вярвахме, че се намираме на чудно място. Някои дори наистина смятаха, че са ни преместили в рая.

— Но не помниш ли родителите си, детството си?

— Нямам лични спомени преди този първи ден. Няколко сънища. Това е всичко. Всички тук могат да пишат букви и да събират числа. Можем да боравим с инструменти и да караме коли. Но никой не помни да са го учили на всичко това.

— Значи градът е бил унищожен първия ден?

— Разбира се, че не. — Пикъринг вдигна няколко бутилки от вино и ги подреди до стената. — Имаше електричество. Всички коли имаха бензин. През онзи първи следобед хората говореха за това как щели да организират правителство и да оправят моста. Ако се качиш на покрива, можеш да видиш, че Островът е насред огромна река. Другият бряг е на няколко километра.

— И после какво стана?

— Боят избухна вечерта — няколко мъже започнаха да се ритат и удрят, а всички останали ги гледахме като деца, които учат нова игра. До сутринта всички започнаха да убиват. — Пикъринг изглеждаше почти горд със себе си. — Дори аз убих човек, който се опитваше да влезе с взлом в ателието ми. С ножиците за кроене.

— Но защо хората са унищожили собствените си домове?

— Градът беше разделен на сектори и се управляваше от различни военни диктатори. Имаше контролно-пропускателни пунктове, граници и мъртви зони. Това тук се водеше Зеленият сектор. Нашият диктатор се казваше Виник. После заместникът му го уби.

— И колко продължиха боевете?

— На Острова няма календар и всички часовници са унищожени. Хората брояха дните, но различни хора излизаха с различни цифри и, разбира се, започваха да се бият кой е прав. За известно време нашият Зелен сектор сключи примирие с Червения сектор, но създадохме таен съюз и ги предадохме на Синия. В началото имаше пистолети и пушки, но после патроните свършиха и хората трябваше да си правят самоделни оръжия. Накрая диктаторите бяха убити и армиите им се стопиха. Сега има комисар, който разпраща патрули.

— Но защо всички не вземете да се споразумеете?

Пикъринг се разсмя, после се огледа уплашено.

— Не исках да те обидя, сър. Приятелю мой Гейбриъл. Не се сърди. Просто въпросът ти е… неочакван.

— Не се сърдя.

— По времето на диктаторите хората разправяха, че сраженията ще продължат, докато не останат само определен брой хора. Спорехме за цифрата. Деветдесет и девет, тринайсет, трима? Никой не знае. Но вярваме, че тези, които оцелеят, ще намерят начин да напуснат това място, а останалите ще се преродим, за да страдаме отново.

— И колко души са останали?

— Вероятно десет процента от първоначалното население. Някои сме хлебарки. Крием се в стените и под земята — и оцеляваме. Хората, които не се крият, се наричат вълци. Патрулите им обикалят из града и убиват всеки, когото видят.

— Затова ли се криеш?

— Да! С цялото си сърце мога да те уверя, че хлебарките ще надживеят вълците.

— Виж, аз не съм част от тази война и не искам да бъда на ничия страна. Търся друг посетител. Това е.

— Разбирам, Гейбриъл. — Пикъринг вдигна една спукана мивка от баня и я постави в ъгъла на стаята.

— Моля те, приеми гостоприемството ми. Остани тук, докато потърся твоя посетител. Не рискувай живота си, приятелю мой. Ако те открие някой патрул, ще те убият веднага.

Преди Гейбриъл да успее да отвърне, Пикъринг бутна дюшека настрани, промуши се през отвора и пак нагласи преградата на мястото й. Гейбриъл остана да седи във фотьойла и се замисли за всичко, което беше видял, откакто се беше озовал на брега на реката. Жестоките души в този свят бяха заточени завинаги тук, в безкрайния кръговрат на насилие и унищожение. Но нямаше нищо необичайно в ада. Собственият му свят вече имаше представа за жестокостта му.

Газовият пламък, който гореше от тънката тръба, като че изсмукваше целия кислород в стаята. Гейбриъл се потеше, устата му беше изсъхнала. Знаеше, че не бива да яде от храната на това място, но трябваше да открие поне вода.

Изправи се, избута дюшека настрани и напусна скривалището на Пикъринг. Докато проучваше сградата, откри, че някога е била разделена на офиси. Имаше изоставени бюра, столове, шкафове и старовремски пишещи машини — и всичко беше покрито с фин бял прах. Кой беше работил тук? Бяха ли напуснали апартаментите си онази първа сутрин, за да дойдат на работа със смътното усещане, че просто продължават да сънуват?

Докато търсеше вода, откри разбит прозорец, който гледаше към улицата. Два покрити със сажди автомобила се бяха блъснали, броните им се бяха сгърчили като смачкани картонени кашони. Пикъринг се появи на ъгъла и Гейбриъл се отдръпна от прозореца. Слабият мъж спря и погледна през рамо, сякаш чакаше някого.

След секунди се появиха петима мъже. Щом Пикъринг казваше, че е хлебарка, тези мъже явно бяха вълци. Бяха облечени в странна комбинация от дрехи, събрани от най-различни места. Рус мъж със сплетена на плитчици коса беше облечен с къси срязани дънки и черен смокинг със сатенени ревери. Вълците бяха въоръжени със самоделни оръжия — сопи, мечове, брадви и ножове.

Гейбриъл веднага излезе от стаята, но сбърка пътя и се озова в друга кантора с празни офиси. Стигна до мраморното стълбище и чу запъхтяния глас на Пикъринг от партера.

— Насам всички! Насам!

Гейбриъл се качи до третия етаж. Погледна надолу и видя оранжев пламък. Един от вълците току-що беше запалил грубо направена факла от крак на маса, увит с парцали.

— Не ви лъжа — рече Пикъринг. — Беше тук. Вижте, качил се е нагоре по стълбите. Не виждате ли?

Гейбриъл осъзна, че е оставил стъпки по белия прах, който покриваше стълбите. Коридорът зад него също беше покрит с прах. Където й да стъпеше, вълците щяха да го проследят.

«Не мога да остана тук», помисли си и продължи нагоре. Стълбите свършваха на петия етаж. Той мина през метална противопожарна врата, която висеше само на една панта, и се озова на покрива. Жълтеникаво-сивкавите облаци, които покриваха небето, бяха станали по-тъмни и по-купести, сякаш щеше да завали зловонен дъжд. Погледна към хоризонта и видя разрушения мост и черната линия на реката.

Приближи се до ниския парапет по ръба на покрива. До съседната сграда имаше пет метра. Ако не успееше да прескочи, никога нямаше да се върне в своя свят. Дали Мая щеше да види някога мъртвото му тяло? Щеше ли да притисне ухо до гърдите му и да разбере, че сърцето му най-накрая е спряло да бие? Направи една, втора обиколка на покрива и накрая се върна на първоначалното място. Заради парапета нямаше как да се засили и да скочи.

Металната врата изскърца, падна и издрънча. Пикъринг и патрулът излязоха на покрива.

— Виждате ли? Нали ви казах! — рече Пикъринг. Гейбриъл стъпи на бетонния парапет и погледна към съседната сграда. «Далече е», помисли си той. Прекалено далече.

Вълците вдигнаха оръжията си и тръгнаха към него.

27.

Двама от наемниците на Табулата се качиха до хеликоптерите и се върнаха с преносим електрогенератор. Сложиха го до складовото помещение и прикачиха натриева лампа. Майкъл погледна нагоре. Хилядите звезди в нощното небе приличаха на малки парченца лед. Беше много студено и дъхът му излизаше на пара.

Майкъл беше разочарован, че нито Гейбриъл, нито баща му са на острова. Но операцията все пак не беше пълен провал. Вероятно отрядът щеше да открие документи или информация на компютър, която да ги отведе до по-обещаваща мишена. До ушите на госпожа Брюстър щеше да стигне слухът, че е взел снадки и е наредил крути мерки по време на претърсването. Братството обичаше хора, която държат нещата под контрол.

Седеше на скалата и наблюдаваше как Бун раздава заповеди на хората си. Когато бекскетърът показа, че човекът в сградата е неутрализиран, един мъж с брадва започна да сече дъбовата врата. Щом изкърти трийсетина сантиметрова дупка, Бун му нареди да спре. След миг един от павианите надникна от дупката като любопитно куче. Бун го застреля в главата.

Двете останали вътре снадки се разкрещяха. Бяха достатъчно умни, за да усетят опасността и да стоят далеч от дупката. Мъжът с брадвата отново почна да сече. След петнайсет минути вратата падна. Хората на Бун отместиха сандъците и влязоха с вдигнати оръжия. Майкъл чу още крясъци и после изстрели.

Майкъл чакаше нова информация. След десетина минути Бун излезе през изкъртената врата. Усмихваше се уверено, сякаш си беше възвърнал силата. Приближи се до Майкъл.

— Арлекинът мъртъв ли е? — попита Майкъл.

— Не беше Мая. Мъртвата е Виктори Син Фрейзър. — Бун се изсмя. — Ега ти тъпото име.

— «Мъртвата»? Още някой ли има?

— Хм… да. Долу в подземието. — Бун спря за секунда, наслаждаваше се на напрежението, изписано върху лицето на Майкъл. — Току-що открихме баща ти. Тоест… тялото му.

Майкъл взе фенер от един наемник и последва Бун вътре. Подът и стените бяха опръскани с кръв, все още ярка и лъскава. Четирите мъртви снадки бяха покрити с найлоново покривало. Второ покривало беше метнато върху Виктори Фрейзър, но Майкъл видя протритите подметки на обувките й.

Слязоха в подземие с чакъл по пода и минаха през една врата в странично помещение. Матю Кориган лежеше на каменна плоча, краката му бяха покрити с бял чаршаф. Майкъл го погледна и спомени от миналото го връхлетяха с неочаквана сила. Спомни си как баща му плевеше градината зад къщата, караше очукания пикап и точеше ножа за коледната пуйка. Спомни си го как цепеше дърва в един мразовит зимен ден, снегът се сипеше по дългата му кестенява коса, докато брадвата се вдигаше към небето. Дните от детството вече си бяха отишли. И то завинаги. Но спомените успяха да го развълнуват и това го ядоса.

— Не е мъртъв — обясни Бун. — Чух пулса му със стетоскоп. Така изглеждаш и ти, когато прекосиш в друг свят.

Майкъл се вбеси на арогантната усмивка на Бун и подигравателния му тон и каза:

— Добре, намери го. Сега се махай от тук.

— Защо?

— Няма «защо». Ако искаш да си запазиш работата, бих те посъветвал да показваш известно уважение към борда на директорите. Качвай се горе и ме остави сам.

Устата на Бун се превърна в тънка права линия, но той кимна и излезе. Майкъл чуваше как другите крачат горе и избутват сандъците до стените. Загледа се в Майкъл Кориган. Когато с брат му бяха малки, казваха, че Гейбриъл приличал на баща им. Макар че косата на Матю беше побеляла, а лицето му — покрито с дълбоки бръчки, Майкъл успя да види приликата. Зачуди се дали има нещо вярно в слуха, засечен от компютрите на Табулата. Наистина ли Гейбриъл беше идвал на острова и беше открил тялото?

— Чуваш ли ме? — попита Майкъл баща си. — Чуваш… ли… ме?

Никакъв отговор. Сложи ръка върху гърлото на баща си и натисна. За миг си помисли, че усеща слаб пулс. Ако оставеше фенера, можеше да стисне гърлото с две ръце. Дори светлината ти да пътува през друг свят, тялото ти може да умре в този. Никой не би могъл да му попречи да убие Матю. Никой не би осъдил решението му. Госпожа Брюстър щеше да види в действието му поредното доказателство за предаността му на каузата.

Постави фенера върху една издатина на стената и пак застана над баща си. Дъхът му се появяваше и изчезваше в студения въздух. Никога през живота си не се беше чувствал толкова отдаден на момента. «Направи го — помисли си. — Той избяга преди петнайсет години. Сега може да изчезне завинаги».

Повдигна клепачите на баща си. Едно синьо око се загледа в него, без в тъмната зеница да проблесне дори искрица живот. Майкъл имаше чувството, че все едно гледа мъртвец — и това беше проблемът. В този свят или в друг искаше да се изправи пред баща си и да го накара да признае, че е изоставил семейството си. Унищожаването на тази празна черупка не означаваше нищо: никога нямаше да изпита удовлетворение.

В ума му пробяга споменът за едно сбиване в училище в Южна Дакота. След като беше удрял и ритал съперника си, другото момче беше паднало на земята и беше покрило лицето си ръце. Но това не беше достатъчно. Не това търсеше. Искаше пълна капитулация. Страх.

Взе фенера и се качи по стълбите в покритата с кръв стая, където Бун го чакаше с двама наемници.

— Натоварете го на хеликоптера — каза Майкъл.

28.

Вълците се нахвърлиха върху него. Извиха ръцете му, вързаха китките му с жица и омотаха около очите му скъсана риза. Един го удари в гърлото. Гейбриъл падна на покрития с мушама покрив и се опита да се свие на кълбо, защото вълците започнаха да го ритат. Нищо не виждаше, беше отчаян и се мъчеше да си поеме въздух.

Някой го цапардоса със сопа в кръста и болка заля цялото му тяло. Чу гласове, които говореха за някакво училище. «Отведете го в училището». Изправиха го и го повлякоха надолу по мраморните стълби. Докато вървяха по улицата, непрекъснато залиташе и се препъваше в разни боклуци. Опита се да запомни къде го водят. Завой наляво. Завой надясно. Спиране. Но болката му пречеше да мисли. Накрая го качиха по друга стълба и го отведоха в стая с гладък, покрит с плочки под. Развързаха жицата и я смениха с белезници. Сложиха му пранга на врата и го приковаха към забита в земята метална халка.

Цялото му тяло беше натъртено; усещаше засъхналата кръв по лицето и ръцете си. Мислите му бяха завладени от образи на реката, разрушения мост, газовите пламъци, които горяха около руините. Унесе се в неспокоен сън, сепна се от тракането на метална врата. Махнаха превръзката от очите му и той се озова пред чернокож мъж с бяла лабораторна престилка и русия с плитчиците.

— Не можеш да избягаш от тази сграда — каза русият. — Животът не ти принадлежи, освен ако не се смилим.

Свалиха му прангите. Гейбриъл се огледа. Видя учителска катедра и старовремска черна дъска. На стената имаше закачена картонена азбука, някои от избледнелите зелени букви висяха преобърнати, хванати с едно-единствено пиронче.

— Идваш с нас — рече чернокожият. — Комисарят иска да се срещне с теб.

Двамата вълци го хванаха за ръцете и го повлякоха по коридора. Триетажната сграда беше с тухлени стени и малки прозорци с капаци. В някой етап от безкрайните сражения вълците бяха превърнали училището в крепост, спално помещение, склад и затвор. Какъв ли беше комисарят? Сигурно по-едър, по-силен и още по-свиреп от мъжете, които го влачеха по коридора, мъжете със сопите и затъкнатите в коланите ножове.

Завиха, минаха през една люлееща се врата и влязоха в просторно помещение, някога вероятно училищен салон. Извити редове дървени седалки, обърнати към сцената. Метална тръба минаваше през сцената и подаваше газ на лампа, която гореше с ярка светлина. До стената в дъното имаше две пейки — неколцина вълци седяха на тях като просители пред кралски трон.

В средата на сцената имаше огромна маса, затрупана с папки и счетоводни книги. Мъжът на масата носеше строг тъмносин костюм, бяла риза и червена папийонка. Беше слаб и плешив, със самодоволно излъчване. Дори от разстояние Гейбриъл усети, че този човек познава всички закони и е готов да ги приложи по всякакъв възможен начин. Нямаше да има никакви преговори или отстъпки. Всички бяха виновни — и щяха да бъдат наказани.

Двамата пазачи на Гейбриъл спряха по средата на пътеката и изчакаха комисарят да приключи разпита на един едър мъж, който държеше окървавен чувал от зебло. Един от помощниците на комисаря преброи какво има в чувала и после прошепна някакво число.

— Добре. — Гласът на комисаря беше силен и самоуверен. — Можеш да получиш дажбата си.

Мъжът с чувала слезе от подиума, а комисарят си отбеляза нещо в един черен тефтер. Без да обръщат внимание на останалите просители, двамата вълци качиха Гейбриъл подиума и го натиснаха да седне на един дървен стол пред масата. Комисарят затвори тефтера и погледна новия проблем.

— А, ето го и нашия посетител от друго място. Разбрах, че се казваш Гейбриъл. Вярно ли е?

Гейбриъл продължи да мълчи, докато русият не го фрасна със сопата по гърба.

— Вярно е. А ти кой си?

— Предшествениците ми обичали да се кичат с грандиозни и безсмислени титли като генерал-майор или генерален директор. Един даже се нарече пожизнен президент. Аз си избрах по-скромна титла. Аз съм комисар на патрула в този сектор на града.

Гейбриъл кимна, без да каже нищо. Газовият пламък, който гореше зад гърба му, изсъска.

— Външни посетители са се появявали и друг път, но ти си първият, когото виждам. Кой си и как дойде тук?

— Аз съм като всички останали — отвърна Гейбриъл. — Отворих очи и се озовах до реката.

— Не ти вярвам. — Комисарят на патрулите стана и Гейбриъл видя, че има револвер на колана. Щракна с пръсти и един от помощниците му побърза да донесе втори стол. Комисарят седна срещу Гейбриъл, наведе се напред и прошепна:

— Някои казват, че божествена сила ще спаси последната група оцелели. Разбира се, в мой интерес е да подклаждам подобни фантасмагории. Лично аз вярвам, че сме осъдени вечно да се избиваме отново и отново. Това означава, че ще бъда вечно тук, освен ако не намеря начин да се измъкна.

— Това ли е единственият град на този свят?

— Разбира се, че не. По светло надолу по реката се виждат още острови. Но предполагам, че са други пък ли, вероятно с жители от различни култури или различни исторически епохи. Но всички острови са едни и същи — място, където душите са осъдени да повтарят вечно този кръговрат.

— Ако ме оставите да разгледам острова, бих могъл да потърся изход.

— Иска ти се, нали? — Комисарят се изправи и щракна с пръсти. — Донесете специалния стол.

Един от помощниците се затича и се върна със старомодна инвалидна количка — сложна конструкция, направена от извито дърво, ракитена седалка и гумени колела. Свалиха белезниците на Гейбриъл и вързаха ръцете и краката му за стола с найлоново въже и парчета електрически кабели. Комисарят на патрулите наблюдаваше, като от време навреме нареждаше на хората си да направят по някой допълнителен възел.

— Ти си командирът тук — рече Гейбриъл. — Защо не спреш убийствата?

— Не мога да се освободя от гнева и омразата. Мога само да ги канализирам в различни посоки. Оцелях, защото мога да различавам враговете ни — дегенериралите форми на живот, които трябва да бъдат унищожени. В момента изтребваме хлебарките, които се крият в тъмното.

Комисарят слезе по рампата. Русият го последва с количката на Гейбриъл. Още веднъж минаха през училищния коридор на партера. Вълците, които чакаха там, свеждаха глави, когато комисарят на патрулите минаваше покрай тях. Ако видеше и сянка на неподчинение в очите им, мигновено щяха да се превърнат в негови врагове.

В края на коридора комисарят извади от джоба си ключ и отвори вратата в дъното.

— Стой тук — каза на русия мъж, после избута Гейбриъл през вратата.

Озоваха се в просторна стая, пълна с редици зелени метални шкафове. Някои чекмеджета бяха извадени и съдържанието им бе изсипано по пода. Гейбриъл погледна надолу и видя оценки, резултати от тестове и забележки на учители. Някои от папките бяха опръскани с кръв.

— Всички тези шкафове са пълни с папки на ученици — обясни Комисарят. — На острова няма деца, но когато се събудихме първата сутрин, това беше истинско училище. Имаше тебешир за черните дъски, листове, моливи и храна в консерви в училищното кафе. Подобни незначителни подробности засилват степента на жестокост. Не сме унищожили измислен град, а истинско място със светофари и колички за сладолед.

— Затова ли ме доведохте тук?

Комисарят буташе Гейбриъл покрай шкафовете с папки. Две малки газови пламъчета горяха от тръби в стените, но сенките в стаята поглъщаха светлината почти напълно.

— Има причина, поради която избрах това училище за своя щабквартира. Всички истории за посетители са свързани с тази стая. Има нещо особено в това място, но не успях да разкрия тайната му.

Стигнаха до работното пространство по средата — имаше маси, подноси и метални столове. Гейбриъл беше пленник в инвалидна количка, но завъртя главата си, търсеше ивицата безкрайно черно пространство, която щеше да му осигури изход към Четвъртия свят.

— Щом посетители могат да идват в този свят, значи сигурно има и изход от него. Къде е той, Гейбриъл? Трябва да ми кажеш.

— Не знам.

— Това не е приемлив отговор. Чуй ме внимателно. В момента виждам само две възможности. Ти или си единствената ми надежда за бягство, или си заплаха за оцеляването ми. Нямам нито време, нито намерение да гадая кое от двете е вярно. — Комисарят извади револвера и го насочи в главата на Гейбриъл. — Имам три куршума — може би последните три, които съществуват на този остров. Не ме карай да хабя един от тях, за да те убия.

29.

Мая все още носеше револвера с късо дуло, с който се беше сдобила в Ню Йорк. Оръжието определяше избора й на транспорт. Налагаше се да избягва летищата, затова използваше селски рейсове, ферибот и влак от Ирландия до Лондон. Пристигна на гара «Виктория» посред нощ, без ясна представа как да открие Гейбриъл. Преди да напусне Скелиг Кълъмба, бе обещала да се свърже със свободните бегачи, затова реши да се отбие до Къщата с лозите в Саут Банк. Най-вероятно Джагър и приятелите му щяха да знаят дали Гейбриъл е още в града.

Пресече Темза и тръгна по Лангли Лейн към Бонингтън Скуеър. Улиците бяха пусти в този късен час, но виждаше как в тъмните стаи проблясват телевизори. Мина покрай няколко обновени редици къщи и училище от червени тухли, строено през викторианската епоха — сега беше превърнато в луксозна жилищна сграда. В подобна обстановка Къщата с лозите изглеждаше като опърпан старец, заобиколен от наконтени банкери и адвокати.

Стигна до двуметровата ограда около градината на Къщата с лозите и подуши остра миризма, която й напомни за горене на боклуци. Спря и надникна иззад ъгъла на къщата. На тротоара нямаше никого, в малката градинка в центъра на площада също не се виждаше никой. Всичко наоколо изглеждаше чисто… а после забеляза двама мъже в един ван за доставка на цветя в дъното на пресечката. Съмняваше се, че някой би поръчал букет рози в един след полунощ.

Задната градина нямаше вход от Лангли Лейн, така че Мая подскочи и се прехвърли през каменната ограда. Миризмата на изгоряло се засили, но все още не се виждаше огън. Колкото се може по-тихо, Мая се промъкна по пътеката към задната страна на къщата, откри, че вратата не е заключена, и тихо я отвори.

Отвътре блъвна пушек и се понесе около нея като порой мръсна сива вода. Мая залитна назад, закашля се и размаха ръце. Къщата гореше, дъбовите греди и дъски пушеха като въглищна мина, запалена под земята.

Къде бяха свободните бегачи? Бяха ли избягали от къщата, или бяха мъртви? На четири крака Мая пропълзя във фоайето на партера. Вратата вляво водеше до празната кухня. Вратата вдясно беше отворена към спалня с една-единствена електрическа крушка, която мъждиво светеше в мрака.

Насред стаята лежеше мъж — половината на пода, половината на дюшека, сякаш беше прекалено изтощен, за да стигне до леглото. Мая го сграбчи за ръцете и го повлече към градината. Кашляше силно и очите й бяха пълни със сълзи, но успя да види, че изпадналият в безсъзнание мъж е приятелят на Гейбриъл Джагър. Възседна го и го шамароса здраво през лицето. Очите на Джагър се отвориха и той започна да кашля.

— Чуй ме! — каза Мая. — Има ли някой друг в къщата?

— Роланд. Себастиан… — Джагър отново се закашля.

— Какво стана? Мъртви ли са?

— Дойдоха двама мъже с ван. С пистолети. Накараха ни да легнем на пода. Биха ни инжекции…

Мая се върна при вратата, пое си дълбоко въздух и влезе пак. На четири крака, като животно, се промъкна по коридора и взе да се качва по тясната стълба. Умът и беше бистър, макар дробовете й да се бореха за глътка въздух. Убийството на свободни бегачи с пистолети или ножове щеше да привлече прекалено много вниманието на властите. Вместо това наемниците на Табулата бяха упоили тримата мъже й бяха подпалили порутената къща. Сега наблюдаваха предната врата и входа откъм градината да не би някой Да избяга. На сутринта пожарникарите щяха да открият обгорелите тела сред почернелите руини. Общината щеше да продаде земята на някой спекулант и лондонските вестници щяха да публикуват историята на задните си страници: «Трима умират в незаконно обитавана къща».

Откри Себастиан в спалнята горе, сграбчи го за ръцете и го извлече надолу по стълбите и в градината. Когато влезе за трети път, видя пламъци да просветват в мрака: Дъските под креслото в салона горяха и пламъците пълзяха нагоре по стените към перилата. По стълбите се виеше черен дим и тя не виждаше нищо. Качи се опипом и откри тялото на Роланд в мансардата. Дърпай — спирай. Пак дърпай, пак спирай. Картината и звукът изчезнаха и тя се превърна в малка частица съзнание, което минава през дима.

Извлече Роланд от задната врата, пусна го и клекна до него. Цяла минута кашля и се задъхва, после се изправи и разтърка очи. Джагър още беше в съзнание и говореше завалено за инжекциите. Мая докосна гърдите на другите двама свободни бегачи и усети, че дишат. Бяха живи.

Имаше оръжие, но щеше да е опасно да го използва В този квартал. Холис веднъж й беше обяснил, че в Лос Анжелис имало толкова много оръжие, че посрещането на Нова година звучало като ожесточено сражение във военна зона. В Лондон обаче пистолетният изстрел беше нещо необичайно. Ако стреляше, половината от хората, които живееха наоколо, щяха да чуят и да се обадят в полицията.

Къщата продължаваше да гори, пердетата в спалнята на Джагър лумнаха в оранжеви пламъци. Мая се изправи, приближи се до задната врата и усети гореща вълна да напира в студената нощ. Спомни си разговора между баща си и Блажената майка за заглушителите. Заглушителите за пистолети бяха незаконни в Европа, трудно се намираха и не бяха удобни. Понякога беше по-лесно да импровизираш и да им намериш заместител.

Огледа задния двор и видя няколко претъпкани кофи за боклук близо до стената. Прерови боклука и измъкна празна двулитрова пластмасова бутилка и парче розова гумирана материя, приличаше на балатум. Натъпка парченца от нея в бутилката, после навря дулото на пистолета в отвора. На стълбите пред задната врата имаше стара ролка с лепенка и тя я уви здраво около пистолета и бутилката. Джагър беше седнал и я наблюдаваше от другия край на двора.

— Какво… какво правиш?

— Събуди приятелите си. Трябва да се махаме от тук.

Стиснала здраво импровизираното си оръжие, тя се прехвърли през стената, забърза по улицата и се приближи от задната страна на вана за доставки. Страничният прозорец беше смъкнат наполовина, за да излиза цигареният дим. Чу как двамата вътре си говорят:

— Колко още трябва да чакаме? — попита шофьорът. — Взех да огладнявам.

Другият се изсмя.

— Ами иди в къщата. Има печено месо…

Мая застана пред прозореца на шофьора, вдигна револвера и стреля. Първият куршум проби дъното на пластмасовата бутилка и мина през стъклото. Пистолетът издаде звук като от ръкопляскане — два бързи изстрела и после тишина.

30.

Час преди самолетът му да кацне на летище «Хийтроу», Холис влезе в една от тоалетните и се преоблече. Притесняваше се да се върне на мястото си, облечен в морскосиня риза и панталони, но хората бяха уморени от дългото нощно пътуване и като че ли никой не забеляза. Старите му дрехи бяха натъпкани в малка чанта, която щеше да остане в самолета. Всичко, от което се нуждаеше, за да влезе в Европа, се намираше в един хартиен плик, който носеше под мишница.

През последните би няколко дни в Ню Йорк беше получил имейл от Липата: пишеше, че работата му е приключила и е време да отиде в Англия. Френският арлекин не можел да намери търговски кораб, който незаконно да го транспортира до Европа. Възможно било Табулата да е вкарала биометричните данни на Холис в базата данни на системата за сигурност, от която черпеха информация митническите власти по целия свят; Липата съобщи на Холис, че има и друг начин — извън мрежов начин — да влезе във Великобритания, но той изисквал известна ловкост на летището.

Полетът на «Американ Еърлайнс» кацна навреме и хората, които седяха около Холис, започнаха да включват мобилните си телефони. Служителите на охраната наблюдаваха внимателно пътниците, които слизаха на пистата, после ги натовариха на транзитни автобуси, за да ги откарат до терминал номер четири.

Тъй като Холис нямаше да се прехвърля на друг полет, трябваше да вземе друг автобус, за да прекоси огромното летище до паспортния контрол в терминал едно. Влезе в мъжката тоалетна за няколко минути, после излезе и се смеси с пътниците, които пристигаха с различни полети. Постепенно започваше да схваща гениалната простота на плана на Липата. Около него вече нямаше никой, който да знае, че току-що е пристигнал от Ню Йорк. Другите пътници бяха уморени, отегчени и готови да напуснат терминала.

Качи се на автобус, който отиваше до терминал номер едно. Когато автобусът се напълни с хора, извади яркожълтата спасителна жилетка от плика и я облече. Със синята риза, панталоните и жилетката изглеждаше точно като служител от летището. Картата, която висеше на врата му, беше фалшива, но това нямаше никакво значение. Зомбираните хора, които работеха на летището, гледаха само отгоре на нещата и търсеха как набързо да напъхат всеки чужденец в определена категория.

Автобусът пристигна на терминал едно и останалите пътници слязоха и бързо се запътиха към автоматичната врата. Холис се престори, че говори по мобилния телефон, докато стоеше на тротоара пред вратата. После кимна на отегчения служител от охраната, който седеше зад бюрото вътре, и се отдалечи. Почти очакваше да завият сирени и полицаи да наскачат с извадени пистолети, но никой не го спря. Свръхмодерната охранителна система на летището беше сразена от една светлоотразителна жилетка, купена за осем долара от магазин за велосипеди в Бруклин.

След двайсет минути Холис седеше в един ван за доставки заедно с Уинртън Абоса, пълен млад мъж от Нигерия с благ глас и приятни обноски. Холис гледаше през прозореца. Макар че беше обиколил Мексико и почти цяла Латинска Америка, никога не беше идвал в Европа. Британските пътища имаха много спящи полицаи и зебри за пешеходците. Повечето къщи бяха двуетажни, тухлени, с малки градинки. Наблюдателни камери имаше навсякъде, насочени към регистрационната табела на всяко преминаващо превозно средство.

Новият пейзаж напомняше на Холис на пасаж от книгата на Врабеца «Пътят на меча». Според японския арлекин воинът имал голямо преимущество, ако познавал града, който щял да му послужи за бойно поле. Когато се налагало да се сражаваш на ново място, било все едно сутрин да се събудиш и да се окажеш в друга стая.

— Срещал ли си се с Вики Фрейзър? — попита Холис.

— Разбира се. — Уинстън караше внимателно, с две ръце върху кормилото. — Познавам всичките ви приятели.

— В Англия ли са? Така и не получих отговор на имейлите си.

— Госпожица Фрейзър, госпожица Мая и момиченцето са в Ирландия. Господин Гейбриъл е… — Уинстън се поколеба. — Господин Гейбриъл е в Лондон.

— Какво се е случило? Защо не са заедно?

— Аз съм обикновен служител, сър. Липата и Мадам ми плащат добре и не оспорвам решенията им.

— За какво говориш? Коя е Мадам?

Уинстън изглеждаше напрегнат.

— Нищо не знам, сър. Липата ще отговори на всичките ви въпроси.

Уинстън паркира вана близо до Риджънтс Канал и преведе Холис през задните улички към претъпканите безистени и дворчета на Камдън Маркет. Вървяха на зигзаг, за да избегнат камерите, и стигнаха до входа на катакомбите под повдигнатите железопътни релси. Възрастна британка, боядисала косата си в светлорозово, седеше до табела, на която пишеше, че гледа на карти таро. Уинстън остави банкнота от десет паунда върху сгъваемата й масичка. Докато жената прибираше парите, Холис видя, че в дясната й ръка има малък радиопредавател. Значи тази възрастна жена беше първата отбранителна линия срещу нежелани посетители.

Тръгнаха по един тунел и стигнаха до магазин, пълен с барабани и африкански статуетки. В единия край имаше плакат, зад който беше скрита металната врата на таен апартамент.

— Кажете на Липата, че ще съм в магазина — рече Уинстън. — Ако желаете още нещо, само кажете.

Холис се озова в коридор, който водеше към четири стаи. В първата нямаше никого. Липата седеше в кухнята, пиеше кафе и четеше вестник. Холис прецени набързо френския арлекин. Някои от едрите мъже, с които се беше сражавал в Бразилия, бяха много яки, нетърпеливи да използват превъзходството на ръста си срещу по-дребен противник. Липата тежеше поне 120 килограма, но във външния му вид и в държането му нямаше нищо самодоволно. Беше спокоен и мълчалив, очите му сякаш забелязваха всичко. — Добро утро, мосю Уилсън. Надявам се, че всичко на летището е минало добре?

Холис присви рамене.

— Отне ми малко време да открия служебния изход. После вече беше лесно и бързо намерих Уинстън.

— Искате ли кафе? Чай?

— Искам да видя Вики. Уинстън каза, че била в Ирландия.

— Моля ви седнете. — Липата махна към стола срещу себе си. — Много неща се случиха през последните десет дни.

Холис остави хартиения плик, в който беше дегизировката му, и седна. Липата се изправи, включи електрическия чайник и сложи кафе във френската кафеварка. Непрекъснато поглеждаше Холис, все едно беше боксьор, който преценява новия си противник от другата страна на ринга.

— Уморен ли сте от полета, мосю Уилсън?

— Добре съм. Тази страна е просто «различна стая». Това е. Трябва да се приспособя към промените.

Липата изглеждаше изненадан.

— Прочели сте книгата на Врабеца?

— Разбира се. Това в разрез ли е с арлекинските закони?

— Не. Накарах да я преведат на френски и я публикувах чрез едно малко издателство в Париж. Бащата на Мая се запознал с Врабеца в Токио. А аз срещнах сина му, преди да бъде убит от Табулата.

— Да, знам. Нека обаче поговорим за това по-късно. Кога ще видя Вики, Мая и Гейбриъл? В имейла пишете, че ще ми отговорите на всички въпроси, когато пристигна.

— Вики и Мая са на един остров край западния бряг на Ирландия. Мая пази Матю Кориган.

Холис се разсмя и поклати глава.

— Е, това вече е изненада. И къде се е крил бащата на Гейбриъл през всичките тези години?

— Там е само черупката му — празното му тяло. Матю е прекосил в Първия свят и нещо се е объркало. Не се е върнал.

— Какъв е този Първи свят? Нищо не разбирам.

— L'enfer — отвърна Липата, но осъзна, че Холис не знае френски. — Подземният свят. Адът.

— Но Вики е добре, нали?

— Предполагам, че да. Блажената майка, ирландски арлекин, е оставила на Мая сателитен телефон. През последните няколко дни звъняхме многократно, но никой не се обажда. Мадам е доста ядосана от този факт. В момента пътува към острова.

— Мая ми е разказвала за Блажената майка. Мислех, че е мъртва.

Липата наля врящата вода във френската кафеварка.

— Мога да ви уверя, че Мадам си е съвсем жива.

— Ами Гейбриъл? Мога ли да го видя? Уинстън каза, че бил в Лондон.

— Блажената майка доведе Гейбриъл в Лондон, но после той изчезна.

Холис се извъртя на стола и погледна Липата.

— Какво искате да кажете?

— Нашият странник отиде да търси баща си в Първото царство. Все още е жив, но също не се върнал.

— Къде е тялото му?

— Защо първо не си изпиете кафето?

— Не ви ща проклетото кафе. Къде е Гейбриъл? Той ми е приятел.

Липата присви огромните си рамене.

— В следващата стая…

Холис излезе от кухнята и влезе в мизерната малка стаичка, в която лежеше Гейбриъл. Тялото на странника беше отпуснато и не реагираше — сякаш беше изпаднал в дълбок сън. Холис седна на ръба на леглото и докосна ръката му. Макар че знаеше, че Гейбриъл вероятно няма да го чуе, му се искаше да поговори с него.

— Здрасти, Гейб! Аз съм — Холис. Не се тревожи. Ще те пазя.

— Добре. Точно това искаме. — Холис се извърна и видя Липата да стои на прага. — Ще ти плащаме по петстотин паунда на седмица.

— Не съм наемник и не желая да се отнасяте с мен като с такъв. Ще пазя Гейбриъл, защото ми е приятел. Но първо трябва да се уверя, че Вики е добре. Разбрахте ли?

Холис винаги предпочиташе да се държи агресивно, когато някой се опитваше да му нарежда, но сега не беше толкова самоуверен. Липата се наведе и извади деветмилиметров полуавтоматичен пистолет от кобур на глезена си. Като видя оръжието и студеното изражение на арлекина, Холис реши, че е мъртъв. «Това копеле ще ме убие».

Липата завъртя пистолета и му го подаде с дръжката напред.

— Знаете ли как да използвате това, мосю, Уилсън?

— Разбира се. — Холис взе пистолета и го скри под ризата си.

— Блажената майка ще стигне до острова утре. Ще говори с мадмоазел Фрейзър и ще види дали й се пътува до Лондон. Сигурен съм, че ще видите младата дама до няколко дни.

— Благодаря.

— Никога не благодарете на арлекин. Не го правя, защото ви харесвам. Имаме нужда от още един боец и вие пристигнахте в подходящия момент.

Холис и Уинстън Абоса вървяха по Чок Фарм Роуд. Повечето магазини по улицата продаваха различни стилове бунтарство: черни кожени мотористки панталони, вампирски готически дрехи или тениски с нецензурни послания. Пънкове с лимоненозелена коса и пиърсинг на веждите се разхождаха на малки групички и се наслаждаваха на удивените погледи на минувачите.

Купиха Си сирене, хляб, мляко и кафе и Уинстън заведе Холис до една гола врата между ателие за татуировки и магазин, в който се продаваха пеперудени крила за карнавал. На втория етаж имаше стая с креват и телевизор. Банята и кухнята бяха в дъното на коридора.

— Тук ще живееш — каза Уинстън. — Ако имаш въпроси, в магазина за барабани съм по цял ден.

Уинстън си тръгна, а Холис седна на леглото и хапна сирене и хляб. Някъде от сградата се носеше аромат на къри. Колите надуваха клаксони навън. В Ню Йорк можеше да намери начин да се измъкне, но Сега Голямата машина го беше обградила. Всичко щеше да е наред, ако можеше да прегърне Вики Фрейзър и да чуе гласа й. Любовта й го караше да се чувства по-силен. Любовта те прави по-голям. Свързва те със светлината.

Преди да иде до банята да си вземе душ, залепи върху процепа между пода и долния край на вратата дъвка. Около канала на банята имаше плесен и водата беше хладка. Когато се облече и се върна в стаята, забеляза, че дъвката е разделена на две.

Постави внимателно сапуна и кърпата на пода, бръкна под ризата си й извади пистолета. Никога не беше убивал, но сега щеше да го направи. Беше сигурен, че наемниците на Табулата го очакват. Щяха да го нападнат в мига, в който влезеше.

Стиснал пистолета в дясната си ръка, той пъхна ключа в топката колкото се може по-тихо. «Едно — преброи наум. — Две. Три». Завъртя топката, вдигна пистолета и се втурна в стаята.

До прозореца стоеше Мая.

31.

Рано на другата сутрин Мая се качи на покрива на някогашната конска болница в центъра на Камдън Маркет. Болните коне и конете за клане бяха изчезнали в края на викторианската епоха и сега триетажната сграда беше заета от бутици за органични сапуни и тибетски молитвени килимчета. Никой не забеляза Мая, когато застана до един скърцащ ветропоказател с галопиращ кон.

Видя как Холис минава през пазара и влиза в тухления тунел, който водеше към катакомбите. Липата беше прекарал нощта в магазина за барабани и Холис щеше да й каже, когато френският арлекин напусне тайната квартира.

През последните двайсет и четири часа беше обикаляла из Лондон. Когато Къщата с лозите избухна в пламъци, бе помогнала на Джагър и приятелите му да се измъкнат през задния двор. Хванаха едно такси близо до Воксхол Бридж и шофьорът ги закара до един празен апартамент в Чизик, собственост на брата на Роланд. Тримата свободни бегачи бяха свикнали да живеят извън Мрежата и й обещаха да не се показват, докато властите не приключат с разследването на двамата убити в цветарския ван.

Гейбриъл беше казал на Джагър, че е отседнал в магазин за барабани в Камдън Маркет. Мая предположи, че Липата и Блажената майка заедно пазят странника. През останалата част от деня беше наблюдавала входа към катакомбите, докато Холис не пристигна в магазина. Блажената майка щеше да я убие за неподчинение, но Холис беше приятел. Щеше да уреди всичко, за да може тя да се види с Гейбриъл на безопасно място.

Най-накрая Липата излезе от тунела и отиде да закуси в едно кафене с изглед към канала. След десет минути Холис излезе от тунела и размаха ръце. Беше чисто.

Холис я преведе през барабаните и африканските статуетки към студената малка стаичка, където лежеше тялото на Гейбриъл. Мая коленичи на циментовия под и хвана ръката му. Знаеше, че е още жив, но се чувстваше като вдовица, която докосва мъртвия си съпруг. Беше разгледала светата книга на Скелиг Кълъбма и внимателно беше разучила ярките рисунки на ада. Не се съмняваше, че Гейбриъл е отишъл там да търси баща си.

Всичко, на което я беше научил Тръна — и останалите арлекини, — изглеждаше безполезно в момента. Нямаше с кого да се бие, нямаше охраняван замък с каменни стени и желязна порта. Беше готова на всякаква саможертва, за да спаси Гейбриъл, но беше с вързани ръце.

Стоманената врата на апартамента изскърца.

— Ти ли си, Уинстън? — изненадано попита Холис.

Мая скочи и извади револвера. Тишина. А после на прага на спалнята се появи Липата. Беше с ръце в джобовете и се подсмихваше.

— Ще ме застреляш ли, Мая? Винаги помни да се целиш малко по-ниско. Когато хората са изнервени, се целят прекалено високо.

— Не знаехме кой е. — Мая прибра револвера.

— Помислих си, че може да дойдеш. Блажената майка каза, че си имала сантиментална връзка с Гейбриъл Кориган. Когато изключи сателитния си телефон, разбрах, че вероятно си напуснала острова.

— Каза ли й?

— Не. Ще се ядоса достатъчно, когато се появи на Скелиг Кълъмба и открие странник, пазен от една американка и няколко монахини.

— Трябваше да го видя.

— Струваше ли си? — Липата възседна единствения стол в стаята. — Той пропадна, също като баща си. Не остана нищо, освен една празна черупка.

— Аз ще спася Гейбриъл — каза Мая. — Просто трябва да открия как.

— Невъзможно е. Него го няма. Изчезна.

Мая помисли, после каза:

— Трябва да говоря с човек, който знае колкото се може повече за световете. Познаваш ли някой в Англия?

— Това не е наша грижа, Мая. Правилото гласи, че пазим странниците само в този свят.

— Не ме интересуват правилата. «Отглеждай случайността». Нали това пише Врабеца? Може би е време да се направи нещо различно, защото тази стратегия не действа.

— Права е, Липа — обади се Холис. — В момента Майкъл Кориган е единственият странник на този свят и той работи за Табулата.

— Помогни ми, Липа. Трябва ми само едно име.

Френският арлекин се изправи и тръгна към вратата. На прага спря и премести тежестта си от крак на крак, като човек, който се опитва да избере верния път в тъмна нощ.

— В Европа живеят няколко специалисти по различните светове, но можем да се доверим само на един — Симон Лумброзо. Беше приятел на баща ти. Доколкото знам, още живее в Рим.

— Баща ми никога не е имал приятели. Знаеш го също толкова добре, колкото и аз.

— Това е думата, която използва Тръна — отвърна Липата. — Трябва да идеш до Рим и да се убедиш сама.

32.

Холис тъкмо си бе направил кафе. Липата влезе от магазина за барабани.

Държеше сателитен телефон.

— Току-що се чух с Блажената майка. Тя е на Скелиг Кълъмба.

— На бас, че не се е зарадвала особено, когато е разбрала, че Мая я няма.

— Разговорът беше много кратък. Казах й, че си пристигнал в Лондон, и тя настоя веднага да отидеш на острова.

— Иска да пазя тялото на Матю Кориган ли?

Липата кимна.

— Логично заключение.

— Ами Вики?

— Не спомена нищо за мадмоазел Фрейзър.

Холис сложи кафето пред френския арлекин и каза:

— Трябва да ми обясниш как да стигна до Ирландия и ще ми трябва лодка, за да ида до манастира.

— Мадам каза, че иска да отидеш колкото се може по-скоро на острова. Затова… организирах нещата по друг начин.

«Другият начин» означаваше наемането на частен хеликоптер, който да го откара до острова. След два часа Уинстън Абоса го закара до Уайт Уолтам — малко летище със затревена писта близо до Мейнхед в Бъркшир. Холис носеше хартиен плик с пари. На паркинга го посрещна пилот, който минаваше шейсетте. Имаше нещо във външния му вид — късата подстрижка и изпънатия гръб, — което говореше за военна подготовка.

— Вие ли сте клиентът за Ирландия? — попита пилотът.

— Да. Аз съм…

— Не искам да знам кой сте. Искам само да видя парите.

Холис имаше чувството, че пилотът би откарал и Джак Изкормвача в девическо училище, стига в плика да има достатъчно евро. След десет минути хеликоптерът беше във въздуха и летеше на запад. Пилотът мълчеше, ако не се брояха няколкото кратки отговора към въздушните диспечери. Характерът му се проявяваше единствено в агресивния начин, по който бръмчеше над хълмовете и се спускаше към зелените долини, където всяко поле беше оградено с каменна стена.

— Може да ме наричаш Ричард — каза в един момент, но така и не попита Холис за името му.

Тласкани от източния вятър, прелетяха Ирландско море и презаредиха на едно малко летище близо до Дъблин. Докато летяха над провинцията, Холис гледаше надолу и видя купа сено, скупчени домове и тесни пътища, които рядко вървяха в права линия. Когато стигнаха западното крайбрежие на Ирландия, Ричард свали очилата си и започна да поглежда джипиеса на таблото. Летеше съвсем ниско. Минаха покрай ято пеликани, които летяха под формата на буквата V. Точно под птиците вълните се надигаха и после се свличаха в бяла пяна.

Накрая се показаха двата остри върха на Скелиг Кълъмба. Ричард заобиколи острова, докато не видя на един прът да се вее бял парцал. Кръжи над импровизирания флаг почти минута и после се приземи върху ивица равна камениста земя. Перката спря да се върти и Холис чу как вятърът свири през отвора на отдушника.

— На острова има няколко монахини — рече Холис. — Сигурен съм, че с удоволствие биха ти предложили чай.

— Инструкциите ми са да остана в хеликоптера — отвърна Ричард. — И ми платиха определена премия, за да ги следвам.

— Както желаеш. Може да се наложи да почакаш обаче. Има една ирландка, която вероятно ще иска да се върне в Лондон.

Холи слезе от хеликоптера и погледна каменистия склон надолу към манастира. «Къде е Вики, помисли си — Не са ли й казали, че идвам?»

Вместо Вики видя Алис: тичаше към хеликоптера, следвана от една монахиня — и на още няколко метра — от жена с тъмночервена коса. Алис стигна до него и скочи на една скала, за да са на еднаква височина. Косата й беше разрошена, а обувките — покрити с кал.

— Къде е Мая? — попита Алис.

Холис за пръв път чуваше гласа й.

— Мая е в Лондон. Добре е. Не се притеснявай.

Алис скочи от скалата и продължи нагоре по склона, последвана от пълничката монахиня. Тя му кимна и той видя в очите й тъга. Но монахинята отмина и Холис се изправи пред Блажената майка.

Ирландският арлекин носеше черни вълнени панталони и кожено яке. Изглеждаше по-дребна, отколкото си я беше представял, и имаше гордо, дори царствено изражение.

— Добре дошли на Скелиг Кълъмба, господин Уилсън.

— Благодаря за хеликоптера.

— Сестра Джоун говори ли с вас?

— Не. Трябваше ли? — Холис погледна надолу по склона. — Къде е Вики? Всъщност дойдох заради нея.

— Да. Последвайте ме.

Холис последва арлекина надолу към четирите подобни на кошери сгради на втората тераса. Имаше чувството, че е катастрофирала кола и сега го водят на местопроизшествието.

— Някога удряли ли са ви много силно, господин Уилсън?

— Разбира се. Бил съм се професионално в Бразилия.

— И как оцелявате?

— Ако не можеш да избегнеш нечий юмрук, се опитваш да се движиш заедно с него. Ако стоиш като камък, ще те свалят на земята.

— Добър съвет — отвърна Блажената майка и спря пред една от постройките. — Преди два дни Табулата е пристигнала на острова с хеликоптерите си. Монахините са избягали в една пещера заедно с момичето, но госпожица Фрейзър явно е останала да пази странника.

— Къде е тя? Какво се е случило?

— Няма да е лесно, господин Уилсън. Но можете да видите, ако желаете.

Блажената майка отвори вратата и го пусна да влезе пръв. Холис влезе в студено помещение с натрупани покрай стените кашони и сандъци. Нещо беше оцапало дървения под. Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че е кръв.

Блажената майка стоеше зад него. Гласът й беше спокоен и безстрастен, сякаш говореше за времето.

— Табулата водела снадки, за да се промъкнат през прозорците. Сигурна съм, че после са убили животните и са хвърлили телата им в морето.

Доближи се до нещо покрито с найлоново платнище и Холис мигновено разбра, че това е Вики. Приближи се като насън, наведе се и дръпна покривалото. Вики беше почти неразпознаваема, но следите от зъби по ръцете и краката показваха, че са я убили зверовете.

Холис стоеше над обезобразеното тяло и се чувстваше така, сякаш и с него самия е свършено. Лявата ръка на Вики представляваше кървава каша от разкъсана плът и натрошени кости, но дясната беше недокосната. Сребърен медальон с формата на сърце лежеше на дланта й. Холис веднага го позна. Повечето жени от църквата носеха подобни медальони. Ако човек го отвореше, щеше да открие вътре черно-бял портрет на Айзак Джоунс.

— Аз го свалих от шията й — рече Блажената майка. — Реших, че може да искаш да видиш какво има вътре.

Холис взе медальона и пъхна нокът в горната част на малкото сребърно сърце. То щракна и се отвори. Познатата снимка на пророка беше изчезнала, на нейно място имаше парче бял лист. Той бавно разгъна листа и го изглади върху дланта си. Вики беше изписала седем думи със старовремска мастилена писалка, като се беше помъчила всяка буква да е съвършена: «Холис Уилсън е в моето сърце — завинаги.»

Шокът и болката изчезнаха, смениха се с такава ярост, че му се искаше да вие. Независимо какво се беше случило той щеше да преследва хората, които я бяха убили, и щеше да ги унищожи. Нямаше да се спре. Никога.

— Не видя ли достатъчно? — попита Блажената майка. — Мисля, че е време да изкопаем гроб.

И понеже Холис не й отговори, направи крачка напред и дръпна платнището върху тялото.

33.

Мая излезе от магазина за барабани и тръгна към едно кибер кафе на Чок Фарм Роуд. Липата бе казал, че има доверие на един от специалистите по Шестте свята, италианеца Симон Лумброзо. Бързо търсене в интернет показа, че мъж с такова име работи като оценител на художествени произведения в Рим. Мая записа адреса на офиса на Лумброзо и телефонния му номер, но не му се обади. Реши да лети до Рим и да се срещне лично с човека, който се предполагаше, че е бил приятел на баща й.

След като си резервира билет, взе такси до шкафчето, което държеше в източната част на Лондон, и взе нов комплект фалшиви документи за самоличност. За пътуването си до Рим реши да ползва най-безопасния вариант, един от неизползваните си ОП-ФС паспорти. ОП-ФС беше съкращение за «оригинален произход — фалшива самоличност». Тези паспорти бяха получени от правителството и всички данни в тях бяха вкарани в Голямата машина.

Бяха минали години, докато успее да се сдобие с ОП-ФС документите си. Когато беше на девет, Тръна се беше сдобил с актовете за раждане на няколко умрели деца. За всичко в «живота» им се бяха погрижили така, както се грижеха за плодни дръвчета, които от време на време се нуждаят от напояване и подкастряне. На хартия момичетата бяха завършили гимназия и имаха шофьорски книжки, работеха и бяха кандидатствали за кредитни карти. Мая се беше грижила да набавя нужните документи дори и в периода, когато беше живяла в Мрежата и се беше опитвала да се държи като гражданка.

Когато британското правителство въведе биометричните документи за самоличност, физическите данни, вградени във всеки електронен паспорт, трябваше да отговарят на всяка фалшива самоличност. Мая си беше купила специални контактни лещи, които й позволяваха да се оправя с ирисовите скенери по летищата, както и тънки пластмасови напръстници, които да слага върху показалците си. Снимките в някои от паспортите бяха на истинското й лице, а в други бяха направени, след като беше променила вида си с препарати и други помощни средства.

С годините беше започнала да смята всеки паспорт за различна страна от собствената си индивидуалност. Фалшивият й паспорт на името на Джудит Странд я караше да се чувства като амбициозна делова жена. Паспортът, с който щеше да замине в Италия, използваше името на едно мъртво момиченце от Брайтън, Ребека Грийн. Мая беше решила, че Ребека е артистична натура, която харесва електронната музика.

Беше прекалено опасно да носи оръжие в самолета — дори и в багажа, който се чекираше, — затова Мая остави револвера си в шкафчето и взе меча-талисман на Гейбриъл, заедно със стилета и ножа за хвърляне. Трите оръжия бяха скрити в металната рамка на сгъваема детска количка, изработена специално по поръчка преди няколко години от един от испанските контакти на баща й.

От летище «Да Винчи» взе такси до Рим. Рим можеше да се вмести в триъгълника до река Тибър. В основата на триъгълника се намираха популярните туристически забележителности Форумът и Колизеят. Мая се настани в един хотел до северния връх на триъгълника, близо до Пиаца дел Пополо. Затъкна ножовете в ръкавите си и се запъти на юг, през мавзолея на император Август, по калдъръмените улици на стария град.

Първите етажи на сградите, строени през осемнайсети век, бяха заети от туристически ресторанти и шикозни бутици. Отегчени продавачки с тесни поли стояха пред малките магазинчета и бъбреха с гаджетата си по мобилни телефони. Мая избегна наблюдателните камери около сградата на Парламента и излезе на площада, на който се намираше Пантеонът. Огромната тухлено-мраморна сграда беше построена от император Адриан като храм на всички богове. Издигаше се в центъра на Рим вече две хиляди години.

Мая мина през гранитните колони на портика. Припряността на групите туристи и техните водачи изчезваше под купола. Те шепнеха, докато вървяха по мраморния под, за да видят гроба на Рафаело. Застанала по средата на огромния храм, Мая се опита да състави план. Какво щеше да каже, когато се срещнеше с Лумброзо? Дали той знаеше някакъв начин, по който да бъде спасен Гейбриъл?

Нещо премина през въздуха и тя вдигна поглед към «окото» — кръглия отвор на върха на купола. В храма беше влетял сив гълъб и се мъчеше да излезе. Отчаяно махаше с криле и се виеше нагоре из въздуха. Но «окото» беше прекалено далече и гълъбът все се отказваше на няколко метра от свободата. А и явно вече бе уморен. Всеки нов опит носеше нов провал и той се спускаше все по-ниско — дърпан надолу от тежестта на изтощеното си тяло. Птицата беше толкова уплашена и отчаяна, че можеше само да продължи да лети, сякаш самото движение щеше да даде решение.

Увереността, която я беше завладяла в Лондон, сякаш се стопи. Почувства се слаба и глупава. Излезе от храма и се забърза към тълпите, които се качваха по рейсовете и тролеите близо до Театро Аржентино. Обиколи руините в центъра на площада и влезе в лабиринта тесни улички, бил някога еврейско гето.