Тъмната река

Генерал Наш изглеждаше изненадан.

— Тук не е нито мястото, нито времето, Майкъл. Можеш да споделиш мнението си с мен след срещата.

— Не съм съгласна — намеси се госпожа Брюстър. — Бих желала да чуя възгледите на нашия странник.

Йенсен побърза да кимне. Нямаше търпение да преминат на тема, различна от двойника професор на телевизионния екран.

— Понякога е добре да се види различната гледна точка.

Майкъл се изправи и се обърна към Братството. Всеки човек, който седеше пред него, носеше маска, създадена от цял един живот, изпълнен с измами: лицето на възрастния скрива емоциите, които е изразявало, когато е бил дете. Докато се взираше в присъстващите, маските се разпаднаха на малки късчета реалност.

— Програмата сянка е гениално достижение — започна Майкъл. — Наложи ли се успешно в Берлин, може лесно да се въведе и в други страни. Но има една заплаха, която може да унищожи цялата система. — Той замълча и бавно огледа всички. — В света има действащ странник. Човек, който може да окаже съпротива на плановете ви.

— Брат ти не представлява голям проблем — обади се Наш. — Той е беглец и не разполага с никаква подкрепа.

— Не говоря за Гейбриъл. Говоря за баща си.

Видя изненада по лицата им и после гнева на Кенард Наш. Генералът не им беше казал за Матю Кориган. Вероятно не желаеше да изглежда слаб и неподготвен.

— Моля за извинение. — Госпожа Брюстър говореше така, сякаш току-що е открила грешка в сметката от ресторанта. — Баща ти не изчезна ли преди много години?

— Все още е жив. В момента може да е навсякъде по света и да организира съпротива срещу Паноптикона.

— Разследваме — измърмори Наш. — Господин Бун се е заел с проблема и ме увери, че…

Майкъл го прекъсна:

— Програмата сянка ще се провали — всичките ви програми ще се провалят, ако не откриете баща ми. Знаете, че той е основал комуната Нова хармония в Аризона. Кой знае още какви центрове на съпротива е създал — или организира в същия този момент?

Залата потъна в напрегнато мълчание. Като се вглеждаше в лицата на Братството, Майкъл разбра, че е успял да се възползва от страха им.

— И какво трябва да направим? — попита Йенсен. — Имате ли някакви идеи?

Майкъл сведе глава като скромен слуга.

— Само странник може да открие друг странник. Искам да ви помогна.

12.

На Флатсбърн Авеню в Бруклин Гейбриъл откри една туристическа агенция с прашна сбирка от плажни играчки на витрината. Шефката на агенцията се казваше госпожа Гарсия, възрастна доминиканка, тежеше поне сто и петдесет кила. Заговори му на смесица от английски и испански, бутна вратата с крак и се понесе вътре в офиса върху един въртящ се стол със скърцащи колела. Когато Гейбриъл каза, че иска да купи еднопосочен билет за Лондон — и че плаща в брой, — госпожа Гарсия спря да се движи и заизучава новия си клиент.

— Паспорт имаш?

Гейбриъл постави новия си паспорт върху бюрото. Госпожа Гарсия го инспектира като митнически служител и реши, че става.

— Еднопосочен билет вика въпроси от immigracion у la polictxa. Може въпроси нежелани. Si?

Гейбриъл си спомни как Мая му беше описала пътуването със самолет. Как претърсват бабички, които носят ножички за нокти, и всички пътници, които нарушават и най-простите правила. Докато госпожа Гарсия ровеше из бюрото, той преброи парите в портфейла си. Ако си купеше билет отиване и връщане, щяха да му останат сто и двайсет долара.

— Добре — каза той. — Дайте ми билет отиване и връщане. За първия възможен полет.

Госпожа Гарсия използва личната си кредитна карта, за да купи билета, и даде на Гейбриъл информация за хотел в Лондон.

— Не оставаш там — обясни тя. — Но трябва дадеш el official del pasporte адрес и телефонен номер. — Когато Гейбриъл призна, че не носи никакъв багаж освен чантата си, агентката му продаде брезентов куфар за двайсет долара и го натъпка с разни стари дрехи. — Сега вече турист. Какво искаш видиш в Лондон? Може питат тебе това.

«Манастирът «Тайбърн» — помисли си Гейбриъл. — Там е баща ми». Но повдигна рамене и погледна към изтъркания линолеум.

— Лондонският мост, предполагам. Бъкингамският Дворец…

— Bueno, господин Бентли. Поздрави на кралицата.

Гейбриъл никога не беше летял през океана, но беше виждал как се прави по филми и реклами. Добре облечени хора биваха настанявани на удобни места и разговаряха с други приятни пътници. Истинското преживяване го накара да си спомни за лятото, през което двамата с Майкъл бяха работили на едно пасище в Далас, Тексас. Добитъкът имаше защипани табелки с баркодове на ушите. През повечето време избираха животните, които се бяха заседели повече, проверяваха ги, претегляха ги, вкарваха ги в краварниците, подкарваха ги по тесни проходи и насила ги товареха на камиони.

След единайсет часа седеше на опашка пред митницата на летище «Хийтроу». Когато дойде неговият ред, се приближи до служителя, който проверяваше паспортите, сикх с дълга брада. Служителят взе паспорта му и го разгледа внимателно.

— Посещавали ли сте друг път Обединеното кралство?

Гейбриъл го дари с най-спокойната си усмивка.

— Не. За пръв път ми е.

Служителят прокара паспорта през скенера и се загледа в екрана пред себе си. Биометричната информация на РЧР чипа съвпадаше със снимката и информацията съществуваше в системата. Като повечето граждани със скучна работа, служителят вярваше на машината повече, отколкото на собствените си инстинкти.

— Добре дошли във Великобритания — каза той и изведнъж Гейбриъл се озова в нова страна.

Почти наближаваше единайсет вечерта, когато смени доларите, напусна летището и взе метрото към Лондон. Слезе на Кинг Крос и пообикаля, докато открие хотел. Единичната стая беше голяма колкото килер и от вътрешната страна на прозореца имаше скреж, но той се уви в тънкото одеяло, без да се съблича, и се опита да поспи.

Беше навършил двайсет и седем няколко месеца преди да напусне Лос Анжелис. От петнайсет години не беше виждал баща си. Най-ясните му спомени бяха от периода, когато живееха без електричество и телефон в една ферма в Южна Дакота. Още си спомняше как баща му го учеше да сменя маслото на пикапа и вечерта, когато родителите му танцуваха пред камината в гостната. Помнеше как слизаше крадешком по стълбите нощно време, когато трябваше да е в леглото, надничаше през вратата и виждаше баща си да седи сам до кухненската маса. В такива моменти Матю Кориган изглеждаше замислен и тъжен — сякаш носеше огромен товар върху раменете си.

Но най-добре си спомняше, когато той беше на дванайсет, а Майкъл на шестнайсет. По време на една снежна буря наемници на Табулата нападнаха фермата. Момчетата, заедно с майка си, се скриха в мазето, а вятърът виеше навън. На следващата сутрин братята Кориган откриха в снега четири тела. Но баща им го нямаше, беше изчезнал от живота им. Гейбриъл имаше чувството, че някой е бръкнал в гърдите му и е извадил част от тялото му. Вътре имаше празнина, чувство на пустота, което така й не си беше отишло.

Сутринта мъжът на рецепцията го упъти и Гейбриъл се отправи на юг към района на Хайд Парк. Чувстваше се притеснен и не на място в този нов за него град. Някой беше написал «ПОГЛЕДНИ ВЛЯВО и ПОГЛЕДНИ ВДЯСНО» на кръстовищата, сякаш чужденците, които изпълваха Лондон, щяха да се блъснат в черните таксита и белите камиони на доставчиците. Гейбриъл се опита да върви по права линия, но непрекъснато се губеше из калдъръмените тесни улички, които завиваха под странни ъгли. В Америка носиш доларови банкноти в портфейла си — а сега джобовете му бяха натежали от монети.

В Ню Йорк Мая му беше разказвала за представата за Лондон, която беше добила от баща си. Близо до Госуел Роуд имаше място, където в голяма яма бяха заровени хиляди жертви на чумата. Може би бяха останали кости, някоя и друга монета, метален кръст, носен някога около врата на жена, но земята, в която бяха погребани, сега беше автопарк, украсен с бил-бордове. Имаше много подобни места, пръснати из целия град, места на живот и смърт, голямо богатство и още по-голяма бедност.

Призраците все още витаеха, но настъпваше фундаментална промяна. Наблюдателните камери бяха навсякъде — по кръстовищата и в магазините. Имаше скенери за лица, радари за превозни средства и сензори по вратите за разпознавателните радиочестотни чипове, вградени в личните карти на повечето възрастни. Лондончани се изпаряваха от метростанциите и бързаха за работа, а Голямата машина поглъщаше цифровите им образи.

Гейбриъл беше решил, че Тайбърн ще е сива каменна църква с бръшлян по стените. Вместо това се озова пред две слепени на калкан къщи от деветнайсети век със стъклописи по прозорците и черен, покрит с плочи покрив. Манастирът се намираше на Бейзуотър Роуд, от другата страна на Хайд Парк. Колони коли бучаха към Марбъл Арч.

Къса метална стълба водеше към дъбова врата с месингова дръжка. Гейбриъл позвъни и му отвори възрастна бенедиктинка с искрящо бели дрехи и черно покривало на главата.

— Подранили сте — заяви монахинята. Имаше силен ирландски акцент.

— Подранил за какво?

— О, вие сте американец. — Националността му явно обясняваше всичко. — Туристическата обиколка на манастира започва в десет часа, но предполагам, че няколко минути не са от значение.

Поведе го към едно преддверие, което приличаше на малка клетка. Една от вратите на клетката осигуряваше достъп до стълба, която водеше към подземието. Друга врата водеше към параклиса на манастира и килиите на монахините.

— Аз съм сестра Ан. — Монахинята носеше старомодни очила с позлатени рамки. Забраденото й лице беше гладко, силно и сякаш нямаше възраст. — Имам роднини в Чикаго — добави тя. — Вие от Чикаго ли сте?

— Не, съжалявам. — Гейбриъл докосна железните пречки.

— Ние сме сестри бенедиктинки — поясни сестра Ан. — Това означава, че прекарваме времето си в молитви и размисъл. Винаги има две сестри, които се грижат за посетителите. Едната винаги съм аз, а другата се сменя всеки месец.

Гейбриъл кимна учтиво, сякаш информацията беше полезна. Чудеше се как да попита за баща си.

— Щях да ви заведа до криптата, но трябва да се оправя със сметките. — Сестра Ан извади голяма връзка ключове и отвори една от вратите. — Изчакайте тук. Ще повикам сестра Бриджит.

После изчезна по коридора и остави Гейбриъл сам в клетката. Имаше полица с религиозни брошури и призив за даряване на пари на дъската за обяви. Явно някой бюрократ, който работеше в лондонската община, беше решил, че монахините трябва да похарчат триста хиляди лири, за да направят манастира достъпен за инвалидни колички.

Гейбриъл чу шумолене на дрехи и сестра Бриджит сякаш доплува по коридора до металните пречки. Беше доста по-млада от сестра Ан. Бенедиктинските одежди скриваха всичко, освен розовите бузи и тъмнокафявите очи.

— Вие сте американец. — Сестра Бриджит говореше тихо, почти бездиханно. — Много американци идват тук. Обикновено правят доста големи дарения.

Влезе в клетката и отключи втората врата. Докато я следваше надолу по извитата метална стълба, Гейбриъл научи, че стотици католици са били обесени или обезглавени на ешафодите в Тайбърн, съвсем наблизо по улицата. По времето на Елизабет I явно бе имало своего рода дипломатически имунитет, защото на испанския посланик било разрешено да присъства на екзекуциите и да взима кичури от косите на мъртъвците. Повечето реликви се били появили в днешно време, когато мястото около ешафодите било разкопано, за да бъде построено кръгово движение.

— Значи всички са били католици? — попита Гейбриъл. Гледаше вторачено една жълта подбедрена кост и две ребра.

— Да, католици.

Гейбриъл я погледна в лицето и разбра, че лъже. Смутена от греха, тя се пребори със съвестта си и предпазливо добави:

— Католици и… малцина други.

— Искате да кажете странници?

Тя се сепна.

— Не ви разбрах.

— Търся баща си.

Монахинята му се усмихна съчувствено.

— В Лондон ли е?

— Баща ми е Матю Кориган. Мисля, че е изпратил писмо от това място.

Сестра Бриджит вдигна дясната си ръка към гърдите, сякаш да се предпази от удар.

— В този манастир не се допускат мъже.

— Баща ми се крие от хора, които искат да го убият.

Смущението на монахинята се превърна в паника.

Тя залитна назад и се отдръпна към стълбата.

— Матю каза, че ще остави знак тук, в криптата. Само това мога да ви кажа.

— Трябва да го намеря — каза Гейбриъл. — Моля ви, кажете ми къде е.

— Съжалявам, нищо повече не мога да ви кажа — прошепна монахинята. И си тръгна, тежките й обувки изтрополиха нагоре по металната стълба.

Гейбриъл обикаляше криптата като човек, попаднал в капан. Кости. Светци. Пропита с кръв риза. Как щеше да го доведе това до баща му?

Стъпки по стълбата. Очакваше да види отново сестра Бриджит, но се оказа сестра Ан. Изглеждаше ядосана. Стъклата на очилата й проблясваха.

— Мога ли да ви помогна, млади човече?

— Да. Търся баща си, Матю Кориган. Другата монахиня, сестра Бриджит, ми каза…

— Достатъчно. Трябва да си вървите.

— Каза, че е оставил знак…

— Напуснете незабавно. Или ще извикам полиция.

Изражението на възрастната монахиня не търпеше възражения. Ключовете на металната халка подрънкваха, докато тя се качваше по стълбите след Гейбриъл, за да го изведе от манастира. Той излезе на студа, а сестра Ан понечи да затвори вратата.

— Сестро, моля ви. Трябва да разберете…

— Знаем за случилото се в Америка. Прочетох във вестника как са били убити онези хора. Децата също. Не са пожалили дори най-малките. Няма да допуснем подобно нещо тук!

Затръшна вратата — силно — и Гейбриъл чу щракане на ключалки. Искаше му се да крещи и да блъска, но полицията щеше да дойде. Без да знае какво да направи, странникът се загледа в движението и голите дървета в Хайд Парк. Беше в чужд град, без пари и приятели, и никой нямаше да го защити от Табулата. Беше сам, съвсем сам в невидимия затвор.

13.

След като се пошля безцелно няколко часа, Гейбриъл откри едно интернет кафе на Тудж Стрийт близо до Лондонския университет. Кафето беше собственост на някакви любезни корейци, които знаеха само една-две думи на английски. Дадоха му карта и той тръгна към компютрите. Някои хора гледаха порнография, други купуваха евтини самолетни билети. Русото момче на съседния компютър играеше онлайн игра, в която аватарът³ му трябваше да се скрие в една сграда и да убие всички непознати, които се покажат.

Гейбриъл седна на компютъра и започна да влиза в различни стаи за чат, мъчеше се да открие Липата, френския арлекин, който им беше пращал пари в Ню Йорк. След два безуспешни часа остави съобщение на един уебсайт за колекционери на антични мечове. «Г. в Лондон. Нуждае се от финансиране.» Плати на корейците за изразходваното време на компютъра и прекара остатъка от деня в читалнята на Лондонския университет. Когато в седем библиотеката затвори, се върна в интернет кафето и видя, че никой не е отговорил на съобщението му. Излезе на улицата. Беше студено и дъхът му излизаше на пара. Група студенти минаха покрай него, смееха се. Имаше по-малко от десет лири в джоба.

Беше прекалено студено, за да спи навън, а в метрото имаше камери за наблюдение. Тръгна по Тотнъм Корт Роуд, покрай ярко осветените магазини, които продаваха телевизори и компютри, и си спомни, че Мая му беше разказвала за едно място в Уест Смитфийлд, където властите екзекутирали еретици, бунтовници и арлекини. Беше използвала езика на баща си, когато говореше за него, нарече го Blutacker. Немската дума първоначално бе означавала гробището край Йерусалим, купено със сребърниците, дадени на Юда, но впоследствие се беше сдобила с по-широко значение. С нея се означаваше всяко прокълнато място — кървава земя. Ако наистина беше арлекинско място, вероятно някъде в района имаше «табло» за съобщения или поне знак къде би могъл да намери помощ.

Тръгна към източната част на Лондон, молеше да го упътят все хора, които изглеждаха или пияни, или заблудени. Един мъж, който едва се държеше на крака, започна да маха с ръце, все едно пъди мухи. Най-накрая Гейбриъл се качи по Гилтспър Стрийт, мина покрай болницата «Сейнт Бартоломю» и видя два паметника само на няколко крачки един от друг. Едната плоча беше в чест на шотландския бунтовник Уилям Уолъс, а другата беше поставена на няколко крачки от мястото, където Короната беше изгаряла на клада католици. Blutacker. Но не се виждаха никакви арлекински символи.

Обърна се с гръб към паметниците и се приближи към малката църква. Каменните стени бяха нащърбени и потъмнели от годините, алеята от червени камъни беше омазана с кал. Гейбриъл мина под един свод и се озова в гробище. Точно пред него имаше тежка дървена врата с железни панти, вратата на църквата. В долния й ъгъл беше надраскано нещо. Той се приближи и видя три думи, изписани с маркер: «НАДЕЖДА ЗА СТРАННИК».

Църквата убежище ли беше? Гейбриъл почука на вратата, после започна да удря по нея с юмруци, но никой не отвори. Може хората да се надяваха за странник, но той беше измръзнал, уморен и имаше нужда от помощ. Изпита непреодолимо желание да се освободи от тялото си и завинаги да напусне този свят. Майкъл беше прав. Битката беше свършила и Табулата беше спечелила.

Изведнъж си спомни как Мая беше използвала местата за съобщения в Ню Йорк. Написаното от нея приличаше на графити, но всяка буква и всяка чертичка бяха послание. Коленичи пред вратата и видя, че «НАДЕЖДА» е подчертана. Може да бе чиста случайност, но черната линия имаше малко зъбче от единия край, почти като стрела.

Мина под свода и видя, че стрелата — ако беше стрела — сочи към Смитфийлд Маркет. Огромен мъж с бяла касапска престилка мина покрай него с цяла торба кутийки бира.

— Извинете — спря го Гейбриъл — Къде е… надежда?

Касапинът нито се разсмя, нито го нарече глупак. Просто кимна към пазара.

— Ей нататък, приятел. Не е далеч.

Гейбриъл пресече Лонг Лейн и наближи тържището за месо Смитфийлд Маркет. Столетия наред този квартал се бе водил едно от най-опасните места в Лондон. Просяци, проститутки и джебчии се смесвали със стадата говеда, подкарвани с камшици по тесните улици към кланицата. Топла кръв течала в канавките и от нея в зимния въздух се вдигала бяла пара. Ята гарвани кръжали над касапницата, спускали се и се биели за карантиите.

Тези времена бяха отминали и сега централният площад беше ограден с ресторанти и книжарници. Но нощно време, когато всички се бяха прибрали по домовете си, духът на стария Смитфийлд се завръщаше. Беше мрачно място, злокобно място, място за убийства.

На главния площад между Лонг Лейн и Чартърхаус Стрийт имаше предимно двуетажни постройки, от които цял Лондон се зареждаше с месо. Огромният площад беше разделен от четири улици. Сградите бяха заобиколени с огромни плексигласови навеси, които предпазваха шофьорите на камиони, докато товарят стоката в дъжда, но самият пазар беше обновен пример на викторианско самочувствие. Стените бяха с бели каменни арки, запълнени с тухли. От всяка страна имаше масивни железни порти, боядисани в мораво и зелено.

Гейбриъл обиколи сградата веднъж, после още веднъж, търсеше графити. Струваше му се нелепо да търси «надежда» на подобно място. Защо мъжът с касапската престилка му беше казал да дойде тук? Изтощен, Гейбриъл седна на една бетонна пейка на малкото площадче от отсрещната страна. Духна в шепи, за да си стопли пръстите, после огледа площада. Беше на кръстовището на Каукрос и Сейнт Джон. Светеше единствено една кръчма с дървена фасада.

Гейбриъл се взря, прочете името на табелата… и се разсмя. Надежда. Кръчма «Надежда». Стана от пейката, приближи се до топлата светлина, струяща през скосените прозорци, и огледа внимателно табелата, която се полюшваше над входа. В далечината се поклащаше кораб и двама мъже махала отчаяно. Друга малка табела указваше, че ресторант «Говеждо филе» се намира на втория етаж, но че в него са престанали да сервират преди час.

Влезе. Едва ли не очакваше да го поздравят. «Ти реши загадката, Гейбриъл. Добре дошъл у дома.» Вместо това откри собственика да се чеше, а една кисела сервитьорка бършеше бара с парцал. Отпред имаше малки черни маси, а отзад — пейки. На горното рафтче на една витрина беше кацнал препариран фазан, а около него се мъдреха четири прашни бутилки шампанско.

Имаше само трима клиенти: женена двойка на средна възраст се караше шепнешком и един изпосталял възрастен мъж гледаше втренчено празната си чаша. Гейбриъл си взе бира и се усамоти в една ниша с тапицирани пейки и дървена ламперия. Стомахът му абсорбира алкохола и гладът му беше залъган. Гейбриъл затвори очи. «Само за миг — каза си. — Мъничко.» Но умората си каза думата и той заспа.

Тялото му първо усети промяната. Преди час помещението беше студено и почти празно. Сега беше изпълнено с енергия. Той се разсъни и чу смях и гласове: усещаше студения полъх при всяко отваряне и, затваряне на вратата.

Отвори очи. Кръчмата беше пълна с младежи на неговата възраст, сякаш не се бяха виждали от седмици. От време на време избухваха добронамерени препирни, а после двамата спорещи даваха пари на един висок мъж с огромни слънчеви очила.

Футболни запалянковци ли бяха? Знаеше, че англичаните са луди на тема футбол. Мъжете в кръчмата носеха суичъри с качулки и джинси. Някои имаха татуировки — заплетени мотиви, които се показваха от тениските им и се виеха по вратовете им. Нито една от жените не беше с рокля или пола: всичките бяха подстригани много късо или носеха косите си прибрани назад.

Огледа внимателно няколко души, които стояха близо до бара, и осъзна, че всичките си приличат по едно — обувките. Маратонките не бяха от традиционните модели за баскетбол или крос в парка; бяха с ярки цветове и преплетени фигури, с яки подметки, подходящи за тичане през всякакъв терен.

Още един студен порив и влезе нов клиент. Беше по-шумен, по-приятелски настроен и определено по-дебел от останалите тук. Мазната му черна коса беше покрита наполовина от вълнена шапка с нелеп бял помпон. Найлоновото му яке беше отворено и разкриваше огромен тумбак и тениска с избродирана отпред наблюдателна камера, зачеркната с червена черта.

Мъжът с шапката си купи бира и направи една бърза обиколка на бара, като раздаваше потупвания по гърбовете и ръкостискания, сякаш беше политик, който се кандидатира за пост. След като поздрави няколко души; влезе в сепарето, седна на пейката и набра някакъв телефон на мобилния си. Когато не му вдигнаха, остави съобщение:

— Пес! Джагър е! В «Надежда» и «Говеждо филе» сме. Всички отбори са тук. Ти къде си бе, пич? Обади се.

Затвори телефона и забеляза Гейбриъл до себе си.

— От Манчестър ли си?

Гейбриъл поклати глава.

— А от кой отбор си?

— В смисъл?

— А, ти си от Щатите. Аз съм Джагър. Ти как се казваш?

— Гейбриъл.

Джагър махна към тълпата.

— Всичките тук са свободни бегачи. Тази вечер тука има три лондонски отбора, плюс един от Манчестър.

— Какво е свободни бегачи?

— Стига! Знам, че и в Щатите ги има. Започнало е във Франция, където няколко момчета просто се забавлявали по покривите. Гледаме на града като на голямо пълно с препятствия трасе. Прескачаш стени и скачаш между сградите. Освобождаваш се. Всичко е свързано с това да се почувстваш свободен. Разбираш ли?

— Значи това е спорт?

— За някои. Но отборите тази вечер са доста ъндърграунд. Това значи, че тичаме, където си искаме. Никакви граници. Никакви правила. — Джагър погледна първо вляво, после вдясно, сякаш се канеше да сподели някаква тайна. — Чувал ли си за Голямата машина?

Гейбриъл удържа първоначалния си порив и не кимна.

— Какво е това?

— Това е компютърна система, която ни бройка чрез сканиращи програми и наблюдателни камери. Свободните бегачи отказват да са част от Голямата машина. Тичането ни е над всичко.

Гейбриъл видя нова група свободни бегачи да влиза през вратата.

— Значи това е нещо като седмична сбирка, така ли?

— Никаква сбирка, пич. Дошли сме да се състезаваме. Песа е нашият човек, но още не е цъфнал.

Джагър остана на пейката, а отборът му започна да се събира в сепарето. Айс беше шестнайсетинагодишно момиче, дребно и свирепо на вид, с изрисувани вежди, които го правеха да изглежда като малолетна гейша. Роланд беше от Йоркшир и говореше малко завалено. Себастиан учеше в колеж и джобовете на оръфаното му яке бяха натъпкани с книги с мека подвързия.

Гейбриъл никога не беше идвал в Англия и му беше трудно да разбере всичко, което си говореха. Джагър някога беше карал «джагърна» — както британците наричаха определен вид камиони, само дето не беше камион, а камионетка. На картофения чипс викаха «крисп», а на чаша бира — «битър». Джагър беше неформалният лидер на отбора, но непрекъснато го дразнеха заради килограмите и «помпонката».

Освен британските думи свободните бегачи си имаха собствен жаргон. Четиримата членове на отбора постоянно говореха за маймунски скокове, котешки подскоци и пробези по стени. Те не просто се катереха по сградата — те я «убиваха» или «изгълтваха».

Продължаваха да говорят за най-добрия си бегач — Песа, — но той така и не се появи. Накрая мобилният на Джагър звънна и той направи знак на всички да мълчат.

— Къде си? — попита Джагър. Докато разговаряха, започна да се ядосва и накрая се вбеси: — Ти обеща, пич. Това е твоят отбор. Проваляш ни… Да ни прецакаш заради една игра на войници… Не можеш просто… Мамка му!

Затвори телефона и започна да ругае. Гейбриъл не можеше да разбере и половината от това, което казваше.

— Доколкото разбирам, Песа няма да се появи — рече Себастиан.

— Било си изкълчило крака това копеле. Залагам десетачка, че е в леглото с някоя катеричка.

Останалите от отбора започнаха да се жалват от предателството на приятеля си, но млъкнаха, когато мъжът с огромните слънчеви очила се приближи до тях.

— Това е Хаос — прошепна Роланд на Гейбриъл. — Той държи всички странични залози за довечера.

— Къде ви е бегачът? — попита Хаос.

— Току-що говорих с него — рече Джагър. — Той… чака такси.

Хаос се ухили на отбора на Джагър, сякаш вече беше наясно.

— Ако не се появи до десет минути, губите страничните си залози плюс предварителната стотачка.

— Може да си е навехнал крака…

— Знаеш правилата. Няма ли бегач, губите първоначалния залог.

— Ей че алчно копеле — промърмори Джагър, след като Хаос се върна на бара, изгледа останалите и попита: — Добре. Кой ще бяга? Има ли доброволци?

— Технически по права линия не бягат — заяви Айс. — Знаеш го много добре.

— Имам адска настинка — рече Роналд.

— Имаш я от три години!

— Защо ти не се състезаваш, Джагър?

Гейбриъл винаги беше обичал да се катери по дървета и да прескача по гредите на покрива на фермата. В Калифорния беше продължил да изпитва издръжливостта си с мотоциклетизъм и скокове с парашут. Но силата и бързината му се бяха издигнали на друго ниво в Ню Йорк, когато Мая се беше възстановила от раните си. Вечер тренираха кендо. Вместо да кръстосват бамбукови тояги, Мая използваше арлекинския си меч, а той се биеше със своя меч талисман. Това беше единственото време, когато свободно гледаха телата си. Напрегнатите им взаимоотношения явно се свеждаха до непрестанна битка. В края на всяка тренировка дишаха трудно и бяха вир-вода.

Гейбриъл се наведе напред и каза на Джагър:

— Аз ще го направя. Аз ще тичам за отбора ти.

— И кой, по дяволите, си ти? — попита Айс.

— Това е Гейбриъл — бързо го представи Джагър. — Американски свободен бегач. Първокласен.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? — попита Себастиан.

Гейбриъл кимна.

— Да се надбягвам. Да прескоча няколко стени.

— Трябва да пробягаш по покрива на Смитфийлд Маркет, да прескочиш върху старата кланица, да слезеш на улицата и да стигнеш до двора на църквата «Светата Гробница до Нюгейт» — рече Айс. — Ако паднеш, ще се размажеш от двайсет метра.

Сега беше моментът — все още можеше да промени решението си. Но Гейбриъл се чувстваше така, сякаш е паднал в река и изведнъж се е появила лодка. Имаше само няколко секунди да сграбчи въжето.

— Кога започваме?

В мига, в който взе решение, се почувства така, сякаш е заобиколен от нова група верни приятели. Когато призна, че е гладен, Себастиан отиде до бара и се върна с един шоколад и няколко пликчета чипс. Гейбриъл бързо изяде всичко и почувства прилив на енергия. Реши да не пие алкохол, макар че Роланд му предложи да го черпи една бира.

Сега, когато отборът му вече си имаше бегач, Джагър вече си беше възвърнал увереността. Обиколи бара за втори път и Гейбриъл чу как буботещият му глас се издига над общата врява. След няколко минути половината народ вече вярваше, че Гейбриъл е известен свободен бегач от Щатите и е долетял в Лондон, защото бил приятел на отбора на Джагър.

Гейбриъл изяде още един шоколад и после отиде до тоалетната да си наплиска лицето. Когато излезе, Джагър го чакаше. Отвори една врата и поведе Гейбриъл към вътрешен двор, който се използваше от кръчмата през лятото.

— Сега сме само двамата — почна Джагър. Цялата му самоувереност се беше изпарила и се държеше плахо и неуверено — дебелото момче, което всички тормозят в училище. — Кажи ми честно, Гейбриъл. Правил ли си го някога досега?

— Не.

— Това нещо не е за новаци. Това е просто бърз начин да се претрепеш. Ако искаш, можеш да се измъкнеш отзад.

— Не — отвърна Гейбриъл. — Мога да го направя…

Вратата се отвори със замах и Себастиан и още двама свободни бегачи изскочиха на двора.

— Ето го! — извика някой. — Хайде! Време е!

Тръгнаха. Джагър се изгуби в тълпата, но Айс беше плътно до Гейбриъл. Беше го стиснала здраво за ръката и му говореше шепнешком:

— Гледай си в краката, но не гледай надолу.

— Добре.

— Когато се прехвърляш през стена, не я прегръщай. Изнеси тялото си малко встрани. Това ще ти помогне за равновесието.

— Още нещо?

— Ако се уплашиш, не продължавай. Спри и ще те свалим от покрива. Който се уплаши, пада.

На улицата нямаше никой друг, освен свободните бегачи и някои от тях започнаха да се перчат — скачаха върху бетонните бариери по улицата и правеха задно салто. Осветеният от охранителни прожектори Смитфийлд Маркет изглеждаше като огромен храм от камък и тухли, стоварен в центъра на Лондон. Металните врати бяха покрити с найлонови тенти, които се полюшваха от нощния вятър.

Хаос ги поведе от другата страна на пазара и обясни маршрута на бягането по права линия. Трябваше да се качат на покрива, да минат по него над сградата и по един метален навес да се прехвърлят през улицата върху изоставената кланица. После трябваше някак си да слязат на улицата и да тичат нагоре по Сноу Хил до църквата «Светата Гробница». Който пръв стигне оградения с метална ограда двор на църквата, е победител.

Докато вървяха, Айс му показа останалите участници в надпреварата. Резачката беше известен лидер на отбор от Манчестър. Носеше скъпи маратонки и червен спортен екип от сатинирана материя, която проблясваше под светлините. Ганджи беше от лондонските бегачи — персиец имигрант, двайсетинагодишен, със стройно атлетично тяло. Малой беше четвъртият състезател, нисък и мускулест, със счупен нос. Според Айс работел на четири часа като барман в дискотека.

Стигнаха северния край на пазара и застанаха от другата страна на улицата, близо до една месарница, в която се продаваше карантия. Гладът на Гейбриъл беше изчезнал и той забелязваше и най-малката подробност в новата обстановка. Чу смях и глъчка, долови лекия мирис на чесън, който идваше от тайландския ресторант наблизо. Калдъръмът беше мокър и камъните приличаха на лъскав черен обсидиан.

— Без страх… — шепнеше Айс като заклинание. — Без страх… без страх…

Сградата на пазара се издигаше пред свободните бегачи като масивна стена. Гейбриъл си даде сметка, че ще трябва да се изкачи по портата от ковано желязо до прозрачната тента от плексиглас, която беше на поне десет метра височина. Държеше се на метални прътове, които излизаха от стената под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Трябваше да се изкатери по някой от тях, за да стигне до покрива.

Изведнъж настъпи тишина и всички погледи се устремиха към четиримата бегачи. Джагър застана пред Гейбриъл и му подаде ръкавици без пръсти.

— Сложи си ги. Желязото става адски студено през нощта.

— Искам парите, когато свърша.

— Не се притеснявай, пич. Обещавам. — Джагър го потупа по рамото. — Странен тип си ти. Много странен.

Червеният анцуг на Резачката проблесна под прожекторите. Свободният бегач от Манчестър спря пред Гейбриъл и му кимна.

— Ти ли си от Щатите?

— Да.

— Знаеш ли какво значи «мазало»?

Джагър се ядоса.

— Престани. Всеки момент започваме.

— Искам само да помогна — отвърна Резачката. — Малко знания за американския братовчед. «Мазало» е, когато не знаеш какво правиш и паднеш от покрива.

Гейбриъл не помръдна, беше се втренчил в очите на Резачката.

— Винаги има вероятност да паднеш. Въпросът е дали мислиш за нея. И дали можеш да я избиеш от ума си.

Бузата на Резачката потрепери, но той се овладя и се изплю на земята.

— Край на залаганията — извика някой. — Край на залаганията. — Тълпата се раздели на две и Хаос се изправи пред тях.

— Поводът за състезанието е предизвикателството, което Манчестър отправи към лондонските отбори. Нека най-добрият да спечели — и всички останали простотии. Но това, което правим, е повече от обикновено състезание. Повечето от вас знаят, че стени и огради няма да ни спрат. Голямата машина не може да ни проследи. Създаваме наша си карта на града.

Хаос вдигна дясната си ръка и започна да брои:

— Едно, две…

Резачката се спусна през улицата, останалите го последваха. Портите от ковано желязо бяха украсени с мотиви на цветя и лози. Като използваше пролуките между тях, Гейбриъл започна да се катери.

Щом стигнаха върха на портата, гъвкавият Ганджи се промуши между козирката и стената. Резачката го последва. След него минаха Гейбриъл и Малой. Подметките им барабаняха по прозрачната пластмаса и козирката трепереше. Гейбриъл сграбчи един от прътите, които стърчаха от горната част на стената. Стоманеният прът беше тънък като въже и човек трудно можеше да се задържи.

Едната ръка, после другата, тялото му увисна на пръта и той започна да се издърпва нагоре. Когато стигна до края на пръта, откри, че между крепежната скоба и горната част на бялата каменна фасада има еднометров луфт. «Как да се кача горе? Невъзможно е».

Погледна вляво и видя как тримата други се опитват да преодолеят опасното разстояние до покрива. Малой — беше с най-здрави ръце и рамене — се залюля и се прехвърли върху пръта, очите му гледаха надолу. Залюля се да премести центъра на тежестта си в Долната част на тялото си, пусна се да сграбчи козирката… и падна върху плексигласовата козирка. Затъркаля се надолу, но успя да се хване на ръба и спря. Поне беше още жив.

Гейбриъл забрави за другите и се съсредоточи върху собствените си действия. Като имитираше стратегията на Малой, се завъртя, така че краката му да са в горния край на наклонения прът; ръцете му бяха няколко сантиметра по-високо. Сви се, като че ли го бяха напъхали в кутия, премести тежестта на цялото си тяло върху краката и се оттласна нагоре. Успя да се вкопчи в ръба на покрива и да се издърпа горе.

Наклоненият покрив на Смитфийлд Маркет се простираше пред него като тъмносив път. Нощното небе беше ясно; звездите бяха изрядни точки от синкаво синя светлина. Умът на Гейбриъл започна да се носи върху крилете на съзнанието на странник. Виждаше реалността наоколо все едно беше изображение върху екран.

Резачката и Ганджи профучаха покрай него и Гейбриъл се върна в реалността. Разхлабените плочки на покрива тракаха, докато догонваше противниците си. След няколко секунди стигна до първата дупка в покрива: десетметров участък, в който сградата се разделяше на две. Дупката беше запълнена с бетонни арки, покрити с листове фибростъкло с цвят на слонова кост; фибростъклото обаче изглеждаше прекалено крехко, за да издържи тежестта му. Гейбриъл се движеше като въжеиграч, стъпваше върху арките и така стигна до другата страна на покрива. Резачката и Ганджи бяха отпред и встрани. Той отклони поглед от тях и за миг вдигна очи към звездите. Стори му се, че всички те тичат към тъмния безкрай на космоса.

При втората дупка фибростъклото беше махнато и по покрива бяха останали само бетонните арки. Спомни си какво му беше казала Айс и се съсредоточи върху краката си, мъчеше се да не гледа надолу под тях, където шепа любопитни свободни бегачи следяха с вдигнати глави състезанието.

Беше спокоен и се движеше уверено, но губеше състезанието. Трябваше да спре и да прекоси трета част с арки. На половината път видя как Резачката и Ганджи скачат върху наклонения метален навес, който покриваше Лонг Лейн и водеше до оградената тухлена постройка, била някога кланица на тържището.

Досега Резачката беше тичал с всички сили. Сега обаче действаше предпазливо: прекрачи върху навеса и тръгна бавно. Ганджи беше на три метра зад него и реши да поведе. Стъпи върху лявата страна на навеса, направи три крачки и загуби равновесие. Падаше, търкаляше се и крещеше, краката му изхвърчаха през ръба, ръцете му сграбчиха улука…

Увисна във въздуха. Отборът му беше на улицата под него и всички му крещяха да се държи — само се дръж! — и че ще се качат и ще го спасят. Но Ганджи не се нуждаеше от помощта им. Издърпа се нагоре и прехвърли крак върху хлъзгавия метален навес, после се изтегли целият. Когато Гейбриъл стигна до него, вече пълзеше по корем на безопасно разстояние от стряхата.

— Добре ли си? — извика Гейбриъл.

— Не се тревожи за мен. Продължавай! Лондон ще се гордее!

Резачката беше с доста голяма преднина, но върху плоския покрив на кланицата тя се стопи. Свободният бегач тичаше по ръба — търсеше противопожарен изход или стълба, по която да слезе на улицата. Накрая стигна югозападния край на сградата, прехвърли се през стряхата, сграбчи водосточната тръба и изчезна от поглед. Гейбриъл се затича натам и надникна. Резачката се спускаше по тръбата, сантиметър по сантиметър, контролираше спускането си с крака. Видя Гейбриъл, спря за секунда и подвикна:

— Съжалявам за това, което казах одеве. Просто исках да те стресна…

— Разбирам.

— Ганджи се размина на косъм. Добре ли е?

— Да. Добре е.

— Лондон се справи добре, пич. Но този път печели Манчестър.

Гейбриъл последва примера на Резачката и се заспуска по водосточната тръба в ъгъла. Под него Резачката се бореше с някакъв вечнозелен храсталак, буташе клоните с ръце, докато най-сетне не слезе на земята.

В мига, в който Резачката стъпи на земята, Гейбриъл реши да рискува. Оттласна се от стената, пусна тръбата и скочи от седем метра височина в храстите. Клоните се изпочупиха, но той използва инерцията, превъртя се и успя да стъпи на крака.

Няколко свободни бегачи вече бяха дотичали да гледат края на надбягването. Резачката демонстрираше уменията си и тичаше по покривите на паркиралите коли. Един скок — и се озоваваше на покрива на колата; две крачки и го минаваше, пак правеше скок и стъпваше върху следващата. Алармите на колите се включваха, пронизителният им вой отекваше в стените. Резачката извика:

— Само Манчестър! — И вдигна победоносно ръце.

Гейбриъл мълчаливо затича по улицата. Резачката не го видя и той започна да го настига. Вече бяха почти до Сноу Хил, тясната уличка, която водеше към църквата и светещия силует на сградата на Олд Бейли. Резачката скочи на следващата кола, извърна се и видя Гейбриъл. Изненада се, скочи на платното и побягна нагоре. Вече бяха само на стотина метра от църквата. Резачката обаче не можа да овладее страха си: започна да се обръща през рамо, забравил всичко, освен съперника си.

Черно лондонско такси се появи от мрака и зави по улицата. Шофьорът видя червения анцуг и наби спирачки. Резачката скочи във въздуха, но краката му се удариха в предното стъкло на колата, той отхвърча като сламено чучело и падна на улицата.

Таксито изскърца и спря. Отборът от Манчестър дотърча и се струпа около колата и падналия младеж, но Гейбриъл продължи нагоре и се прехвърли през оградата в празния двор на църквата. Наведе се, опря ръце в коленете си и жадно загълта въздух. Свободен бегач в града.

14.

Мая се спусна по Ист Тремонт и зави по Пуритан Авеню. Точно отсреща се намираше сегашното й скривалище — молитвеният дом на Божията църква на Айзак Ти Джоунс в Бронкс. Вики Фрейзър се беше свързала с местния свещеник и той беше позволил на бегълците да останат в църквата, докато измислят нов план.

Мая би предпочела да напусне Ню Йорк, но пък районът на Ист Тремонт в Бронкс беше много по-безопасен от Манхатън. Беше си чисто работнически квартал — без големи универсални магазини и само с няколко банки. В Ист Тремонт имаше наблюдателни камери, но лесно се избягваха. Правителствените камери защитаваха парковете и училищата. Частните камери бяха по кръчмите и магазините за алкохол, подозрително насочени към тезгяха.

Преди три дни с Алис бяха избягали от подземния свят под Нюйоркската централна гара. През деня можеше да ги видят работници, но беше много рано сутринта и тунелите бяха студени, тъмни и празни. Ключалките и резетата по вратите бяха стандартни модели — не бяха трудни за отваряне с малката колекция шперцове и телчета на Мая. Единственият й друг инструмент беше генераторът на случайни числа, който висеше на връзка около врата й. При различни поводи тя натискаше копчето и избираше посоката според числото, което се появеше на екрана.

Минаха под централните улици и тръгнаха през тунела, който водеше на запад от Манхатън. Когато излязоха, утрото беше настъпило. Алис не беше яла — нито спала, — откакто бяха напуснали тавана, но не хленчеше. Мая спря едно такси и каза на шофьора да ги закара до парка на Томпкинс Скуеър.

Но там не я чакаше никой. Неприятно усещане — близко до страх — премина през нея. Мъртъв ли беше Гейбриъл? Бяха ли го заловили от Табулата? Коленичи на студените плочи и прочете съобщението: «ГВЛОНДОН». Знаеше, че Гейбриъл трябва да открие баща си, но в този момент решението му й изглеждаше като предателство. Баща й се беше оказал прав — един арлекин никога не трябва да се привързва към странник.

Излезе от парка и видя Алис: стоеше до таксито и й махаше отчаяно. Холис и Вики току-що бяха пристигнали с друго такси. Попитаха къде е Гейбриъл и обясниха, че се разделили, измъкнали се от подземието и се настанили в един хотел извън Мрежата, в Спениш Харлем. Не споменаха какво точно се е случило в хотела, но Мая усети, че воинът и девицата най-сетне са станали любовници. Притеснението на Вики от Холис беше изчезнало напълно. Когато го докоснеше на тавана в Чайнатаун, винаги го правеше бързо и смутено. Сега задържаше дланта си върху ръката или рамото му, сякаш за да потвърди връзката им.

Молитвеният дом на Божията църква в Бронкс беше впечатляващо название за двете стаи под наем над ресторанта «Хепи Чикън». Мая пресече улицата, надникна през запотените прозорци на ресторанта и видя двама отегчени готвачи да стоят до печката. Снощи беше купила вечерята оттук и откри, че месото не е просто сготвено в ресторант за вкъщи; беше замразено, размразено, нарязано, начукано с чук за пържоли и после изпържено, докато не се покрие с твърда като камък коричка.

На няколко крачки от ресторанта се намираше вратата, която водеше към приюта. Мая отключи и се качи по стръмната стълба. Фотография в рамка на пророка Айзак Джоунс висеше над входа на приюта. Мая използва втори ключ, за да влезе. Провря се в дълго помещение, пълно с дървени пейки. Отпред имаше амвон за свещеника и малка естрада за църковните музиканти. Точно зад амвона се намираха прозорците, обърнати към улицата.

Холис беше струпал някои от пейките до стените. Босите му стъпала скърцаха по полирания дървен под, докато правеше упражненията си — грациозна поредица движения, които включваха основни елементи от бойните изкуства. Вики седеше на пейката с подвързан в кожа екземпляр на «Събраните писма на Айзак Ти Джоунс». Преструваше се, че чете, но гледаше как Холис раздава ритници и удари във въздуха.

— Как мина? — попита Вики. — Откри ли интернет кафе?

— Накрая влязох в магазина за сладолед «Тасти Дилайт» на Артър Авеню. Имат четири компютъра с интернет.

— Успя ли да се свържеш с Липата? — попита Холис.

Мая се огледа и попита:

— Къде е Алис?

— В детската стая — отвърна Вики.

— Какво прави?

— Не знам. Направих й сандвич с фъстъчено масло и мармалад преди час.

Службите се провеждаха предимно в неделя сутрин, затова в молитвения дом имаше покрита с мокет стая с играчки за малките деца. Мая се приближи до вратата на детската и надникна. Алис беше покрила масата с една хоругва и беше насъбрала всички мебели от стаята около нея. Очевидно седеше в тъмното в импровизираната си крепост. Ако Табулата нахълташе в църквата, щяха да им трябват поне няколко секунди, за да я открият.

— Явно си има занимавка.

— Опитва се да се защити — обясни Вики.

Мая въздъхна и каза:

— Ако Гейбриъл е взел самолет за Лондон в събота, значи вече е там от седемдесет и два часа. Сигурна съм, че е отишъл право в манастира «Тайбърн» да пита за баща си. Липата казва, че арлекините никога не са имали нещо общо с тази група монахини. Няма представа дали Матю Кориган е там.

— Какъв е следващият ни ход? — попита Холис.

— Липата смята, че трябва да отидем в Лондон и да му помогнем да открие Гейбриъл, но има два проблема, свързани с документите за самоличност. Понеже Гейбриъл е отраснал извън Мрежата, фалшивият паспорт, с който го снабдихме, отговаря на фактите, които ние вкарахме в Голямата машина. Това означава, че притежава «най-чистия» паспорт — този, който има най-голяма вероятност да бъде приет от властите.

Вики бавно кимна и каза:

— Но Табулата, вероятно притежава биометрична информация за мен и Холис.

— Имат и информация за Мая — обади се Холис. — Прекарала е няколко години в Лондон и е живяла в Мрежата.

— Двамата с Липата имаме възможност да се сдобием с чисти, невъзможни за проследяване документи за самоличност, когато отидем в Европа, но е прекалено рисковано за всички да използваме сегашните си паспорти и да пътуваме със самолет. Табулата има поддръжници във всички възможни правителствени агенции за сигурност. Ако знаят фалшивите ни самоличности, ще прикачат към файловете ни терористична тревога.

Холис тръсна глава и каза:

— До тук ясно. Какъв е вторият проблем?

— Алис Чен няма паспорт. Няма начин да я качим на самолет за Европа.

— И какво ще правим? Тук ли ще я оставим?

— Не. Няма нужда да замесваме църквата. Най-лесният план е да се регистрираме в хотел, да я изчакаме да заспи и да си отидем.

Вики изглеждаше шокирана. Холис беше бесен. «Никога няма да те разберат», помисли си Мая. Тръна й го беше повтарял хиляди пъти. Средният гражданин, който си ходи спокойно по улиците, никога нямаше да разбере начина, по който гледа на света един арлекин.

— Да не си полудяла? — възмути се Холис. — Алис е единственият свидетел на случилото се в Нова хармония. Ако Табулата разбере, че е жива, ще я убият.

— Има и друг възможен план. Но трябва да приемете факта, че от този момент насетне аз или Липата ще взимаме всички решения.

Нарочно говореше грубо и заплашително, но Холис не изглеждаше стреснат. Погледна Вики и се разсмя:

— Мисля, че с това ще решим всичките си проблеми.

— Липата урежда да пътуваме с търговски кораб до Великобритания. Ще ни трябва около седмица, за да прекосим Атлантика, но така ще можем да влезем в страната без паспорти. Ще защитавам Алис от Табулата тук, в Ню Йорк, но не можем да продължим да я пазим. Когато стигнем до Лондон, ще й бъде дадена нова самоличност и ще бъде настанена на безопасно място.

— Добре, Мая. Разбрахме какво искаш — отвърна Холис. — Арлекините обичат да командват. Сега ни дай минутка да го обсъдим.

Холис и Вики седнаха един до друг на пейката, а Мая отиде до прозореца и погледна през улицата към гробището «Сейнт Реймънд». Беше огромно и толкова претъпкано и сиво, колкото и самият град: надгробни камъни, колони и ангели бяха наблъскани един до друг като на гаражна разпродажба.

Фактът, че Холис и Вики бяха включени, променяше всичко: това означаваше съвместен живот. «Ако са умни — помисли си Мая, — ще избягат и от Табулата, и от арлекините. Няма бъдеще в тази безкрайна война».

— Взехме решение — каза Вики. Мая се обърна и забеляза, че двамата влюбени седят разделени.

— Аз ще замина заедно с теб и Алис на кораба за Англия.

— А аз ще остана в Ню Йорк — рече Холис. — Ще заблудя Табулата, че Гейбриъл е още в града. Когато свърша, може да измислиш друг начин да ме измъкнеш от страната.

Мая кимна одобрително.

Холис не беше арлекин, но започваше да мисли като такъв.

— Идеята е добра — каза само тя. — Но бъди внимателен.

Холис не й обърна внимание, а погледна Вики в очите и възкликна:

— Разбира се, че ще внимавам! Обещавам.

15.

Майкъл седеше на задната седалка на мерцедеса и разглеждаше през прозореца немския пейзаж. Сутринта беше закусил в Хамбург, а сега пътуваше по аутобана с госпожа Брюстър, за да разгледа новия компютърен център в Берлин. На предната седалка, до шофьора турчин, седеше човек от охраната, с черен костюм. Задачата му бе да пази странника да не избяга, но Майкъл изобщо нямаше желание да бяга. Не държеше да се връща в обикновения свят.

Когато влязоха в колата, бе открил до седалките полирани дървени кутии с малки чекмедженца. Реши, че съдържат свръх секретна информация, свързана, с Братството, но се оказа, че всъщност съдържат позлатен напръстник, сребърни ножици и целия спектър от копринени конци за бродиране.

Госпожа Брюстър си сложи слушалките и микрофона и извади канава с нарисувана роза. Проведе няколко разговора: говореше с успокояващ глас с членовете от Братството, а силните й пръсти забиваха иглата в плата. Любимата й дума беше «превъзходно», но Майкъл вече започваше да разбира различните начини, по които я използваше. Някои членове на Братството заслужаваха похвала. Но ако кажеше «превъзходно» бавно и рязко или отегчено монотонно, някой щеше да бъде наказан заради провал.

Беше научил доста за Братството по време на конференцията на Дарк Айланд. Всичките му членове нямаха търпение да установят виртуалния Паноптикон, но имаше вътрешни групички, въз основа на национални и лични взаимоотношения. Макар че Кенард Наш беше председател на борда на изпълнителните директори и оглавяваше фондация «Евъргрийн», някои членове го смятаха за прекалено много американец. Госпожа Брюстър ръководеше организация, наречена Програма за млади световни лидери, и беше начело на европейската фракция.

На Дарк Айланд Майкъл беше споделил с госпожа Брюстър личната си оценка на всеки член от борда. Когато конференцията приключи, госпожа Брюстър заяви, че желае Майкъл да я придружи, докато проверява напредъка на програмата сянка. Генерал Наш явно се подразни от молбата и от факта, че Майкъл беше споменал за баща си по време на заседанието.

— Взимай го — беше й казал. — Само не го изпускай от поглед.

На следващия ден бяха в Торонто и взеха чартърен полет до Германия. Пътуването с госпожа Брюстър беше съкратен курс по управление. Майкъл започваше да си мисли, че политиците, които изнасяха речи и предлагаха закони, са само актьори в заплетена пиеса. Макар че изглеждаха на власт, трябваше да следват сценарий, писан от други. Докато медиите се разсейваха със звездомания, членовете на Братството се криеха от светлините на прожекторите. Техен обаче беше театърът, те брояха билетите и решаваха кои сцени ще се играят пред публика.

— Моля да следите внимателно и да ме информирате при евентуална промяна — каза госпожа Брюстър на някого в Сингапур. Свали слушалките, остави ръкоделието и натисна едно копче на облегалката за ръка. Зад предните седалки изникна стъклена преграда. Сега шофьорът не можеше да чуе разговора им.

— Искаш ли чай, Майкъл?

— Да, благодаря.

Пред тях имаше барче и госпожа Брюстър извади чаши и чинийки, сметана и захар, плюс термос с горещ чай.

— Една или две бучки?

— Без захар. Само сметана.

— Виж ти, интересно. Мислех си, че обичаш сладко. — Госпожа Брюстър му сервира чаша чай, после си сложи две бучки в нейната.

Порцеланът иззвъняваше, когато колата се тръснеше, но пиенето на чай придаде на задната седалка странна домашна атмосфера. Макар че госпожа Брюстър никога не бе имала деца, й харесваше да се прави на богата леля, която може да поглези любим племенник. През последните няколко дни Майкъл я беше наблюдавал как очарова и ласкае мъже от десетина различни страни. Мъжете доста се разприказваха в компанията на госпожа Брюстър и това беше един от източниците на властта й. Майкъл беше твърдо решен да не допуска същата грешка.

— Е, Майкъл, забавляваш ли се?

— Да. Никога не бях идвал в Европа.

— Как би оценил тримата ни приятели в Хамбург?

— Албрехт и Столц са на ваша страна. Гюнтер Хофман е скептичен.

— Не знам как си стигнал до този извод. Доктор Хофман не каза повече от пет приказки през цялата среща.

— Зениците му леко се свиваха винаги, когато заговореше за програмата сянка. Хофман е някакъв учен, нали? Може би не разбира политическите и социални последици от програмата.

— Е, Майкъл, трябва да си по-снизходителен към учените. — Госпожа Брюстър отново се зае с ръкоделието си. — Завършила съм физика в Кеймбридж и смятах да стана учен.

— И защо не станахте?

— През последната година в университета започнах да чета за нещо, наречено Теория на хаоса — учение за хаотичното поведение на линейните динамични системи. Полуобразованите класи се бяха хванали за този термин и го използваха абсолютно невежо, за да оправдаят романтичния анархизъм. Но учените знаят, че дори математическият хаос е детерминиран — с други думи, това, което се случва в бъдещето, е предизвикано от поредица от минали събития.

— И вие искате да повлияете на тези събития?

Госпожа Брюстър вдигна поглед от бродерията си.

— Ти наистина си много умен младеж. Нека просто да кажем, че съм осъзнала, че природата предпочита реда. Светът ще продължи да се оправя след урагани, самолетни катастрофи и други непредсказуеми бедствия. Но ако установим нашия виртуален Паноптикон, човешкото общество ще се развива в правилната посока.

Минаха табела за Берлин и колата сякаш започна да се движи малко по-бързо. По това шосе нямаше ограничения за скоростта.

— Ще можете ли Да се обадите на Нейтан Бун след срещата в компютърния център? — рече Майкъл. — Искам да разбера дали е открил нещо за баща ми.

— Разбира се. — Госпожа Брюстър си отбеляза напомняне в компютъра. — Да кажем, че господин Бун е успял и открием баща ти. Какво възнамеряваш да му кажеш?

— Светът преживява важна технологична промяна. Паноптиконът е неизбежен. Трябва да осъзнае този факт и да помогне на Братството да постигне целите си.

— Превъзходно. Наистина превъзходно. — Тя вдигна поглед от клавиатурата. — Не ни трябват нови идеи от странници. Трябва просто да следваме правилата.

Докато Майкъл изпие втората си чаша чай, вече бяха в Берлин, на Унтер ден Линден. Групите туристи по улицата явно бяха впечатлени от сградите в стил барок и неокласицизъм. Госпожа Брюстър посочи една камара от огромни книги с имена на немски автори на гърба. Мемориалът беше издигнат на Бебелплац, където нацистите бяха изпразнили библиотеките и бяха изгорили книгите през 30-те години на миналия век.

— В Токио и Ню Йорк живеят много повече хора — обясни тя. — Берлин винаги е изглеждал прекалено голям за населението си.

— Предполагам, че много сгради са били унищожени по време на Втората световна война.

— Точно така. А руснаците взривили голяма част от останалите. Но това неприятно минало е заличено.

При Бранденбургската врата мерцедесът зави наляво и тръгна покрай парка към Потсдамер Плац. Стената, разделяла някога града на две, беше изчезнала, но споменът за нея все още витаеше във въздуха. След разрушаването й свободният терен бе създал възможност за строеж на нови сгради и мъртвата зона сега се отличаваше с небостъргачи, построени в ултрамодерен стил.

На дългата Фос Щрасе се беше помещавало канцлерството на Райха по време на Втората световна война. Голяма част от района беше оградена и вътре се строеше, но шофьорът паркира пред масивна пететажна сграда, която изглеждаше така, сякаш е от по-ранна епоха.

— Преди тук се е помещавало управлението на железниците на Германския Райх — обясни госпожа Брюстър. — Когато стената падна, Братството придоби контрол върху собствеността.

Слязоха от колата и тръгнаха към компютърния център. Стените на сградата бяха изподраскани с графити. Повечето прозорци бяха покрити с метални капаци, но макар и обезобразена, фасадата от деветнайсети век беше страхотна. Имаше красиви корнизи, лица на гръцки божества бяха изваяни над огромните издадени прозорци. От външната страна сградата беше като скъпа лимузина, която обаче е била изтърбушена и хвърлена в някоя пропаст.

— Сградата има две части — обясни госпожа Брюстър. — Първо ще минем през обществената, така че бъди дискретен.

Приближи се до една метална врата без прозорци, охранявана от камера за наблюдение. От едната страна имаше малка пластмасова табела, която уведомяваше, че сградата е седалище на компания «Пърсънал Къстъмър».

— Британска ли е компанията? — попита Майкъл.

— Не. Немска си е. — Госпожа Брюстър натисна звънеца. — Ларс препоръча да й дадем английско име. Това кара персоната да си мисли, че се занимава с нещо модерно и международно.

Вратата изщрака и влязоха в ярко осветено преддверие. Млада жена, двайсетинагодишна, с обици на ушите, устата и носа, ги погледна и им се усмихна.

— Добре дошли в «Пърсънал Къстъмър». С какво мога да ви помогна?

— Аз съм госпожа Брюстър, а това е господин Кориган. Ние сме технически консултанти, идваме да видим компютъра. Надявам се, че господин Райнхард е уведомен за посещението ни.

— Да, разбира се. — Младата жена подаде на госпожа Брюстър запечатан плик. — Отивате до…

— Знам, скъпа. Идвала съм и преди.

Тръгнаха към асансьора, който се намираше до зала със стъклени стени. Група служители — повечето около трийсетте — седяха около голяма маса, обядваха и разговаряха.

Госпожа Брюстър скъса плика, извади пластмасовата карта и я размаха пред сензора на асансьора. Вратата се плъзна, качиха се и тя размаха картата втори път.

— Отиваме в мазето. Това е единственият вход към кулата.

— Мога ли да задам един въпрос?

— Да, вече не сме в обществената част.

— Служителите… какво си мислят, че правят?

— О, всичко е съвсем законно. Казано им е, че «Пърсънал Къстъмър» е свръхмодерна маркетингова фирма, която се занимава със събирането на демографски данни. Разбира се, рекламирането пред групи хора вече е напълно остаряло. В бъдеще цялата реклама ще бъде насочена към всеки отделен потребител. Когато погледнеш билборд на улицата, той ще улови РЧР чипа от веригата и ще запамети името ти. Енергичните млади хора, които току-що видя, се трудят да намерят всевъзможни източници на информация за берлинчани и да ги вкарат в компютъра.

Вратата на асансьора се отвори и се озоваха в огромно мазе без преградни стени. Майкъл си помисли, че прилича на фабрика без работници. Беше пълно с машинарии и комуникационно оборудване.

— Това е резервният генератор — обясни госпожа Брюстър, като посочи вляво. — Това е климатикът и системата за филтриране, защото нашият компютър явно не обича замърсен въздух.

На пода беше нарисувана бяла пътечка. Те тръгнаха по нея към другия край на помещението. Макар че оборудването беше впечатляващо, Майкъл продължаваше да любопитства за хората, които беше видял в залата.

— Значи служителите не знаят, че помагат за установяване на програмата сянка?

— Разбира се, че не. Когато дойде време, Ларс ще им каже, че събраната от тях маркетингова информация ще послужи за битката с тероризма. Ще раздадем бонуси и повишения. Сигурна съм, че ще останат доволни.

Бялата пътека свърши пред втора рецепция — на бюрото седеше плещест служител от охраната със сако и вратовръзка. Беше ги наблюдавал как се приближават на малък монитор. Вдигна поглед, когато спряха пред него, и каза:

— Добър ден, госпожо Брюстър. Очакват ви.

Вратата непосредствено зад бюрото беше без дръжки и топки, но охранителят не натисна копче, за да я отвори. Вместо това госпожа Брюстър се приближи до една малка метална кутия с отвор, монтирана на няколко крачки встрани.

— Какво е това? — попита Майкъл.

— Скенер на вените на дланта. Бъркаш вътре и камерата ти прави снимка с инфрачервена светлина. Хемоглобинът в кръвта абсорбира светлината, така че кръвоносните съдове излизат черни на цифровата снимка. Строежът на моите се сравнява с модел, архивиран в компютъра.

Пъхна ръката си в процепа, просветна светкавица и ключалката изщрака. Госпожа Брюстър бутна вратата и Майкъл я последва във второто крило на сградата. Изненада се: сградата беше напълно изкорубена, бяха останали само гредите на покрива и тухлените стени. Вътре в черупката без прозорци имаше огромна стъклена кула, оградена с метална рамка. Кулата се състоеше от три етажа, пълни със свързани в мрежа допълнителни устройства за съхраняване на данни, мощни компютри и сървъри, подредени върху етажерки. Достъпът до цялата система се извършваше по метална стълба и метални мостове.

Двама мъже седяха на контролния пулт в единия ъгъл на помещението. Бяха отделени от затвореното здание на кулата — като клисари, на които им е забранено да влизат в олтара. Над тях огромен плосък монитор показваше как четири компютърно генерирани фигури се движат в една кола сянка по булевард с три платна.

Ларс Райнхард се изправи и каза високо:

— Добре дошли в Берлин! Както виждате, програмата сянка ви следи от пристигането ви в Германия.

Майкъл погледна монитора и видя, че колата на екрана е мерцедес и в нея има компютърно генерирани образи, които приличаха на него и на госпожа Брюстър, както и на човека от охраната и шофьора.

— Продължавайте да гледате — каза Райнхард — и ще видите как преди десетина минути завихте по Унтер ден Линден.

— Много впечатляващо — рече госпожа Брюстър. — Но бордът на изпълнителните директори би искал да знае кога системата ще е напълно готова за използване.

Райнхард погледна към техника, който седеше на контролния пулт. Младият мъж докосна клавиатурата си и образите сенки мигновено изчезнаха от екрана.

— Ще бъдем готови да започнем след десет дни.

— Това обещание ли е, хер Райнхард?

— Знаете колко съм се посветил на нашата работа — любезно отвърна Райнхард. — Ще направя всичко възможно за постигането на целта.

— Програмата сянка трябва да работи идеално, преди да можем да се свържем с нашите приятели от правителството на Германия — отвърна госпожа Брюстър. — Както обсъждахме на Дарк Айланд, ще имаме нужда и от идеи за национална рекламна кампания, подобна на тази, която правим във Великобритания. Германският народ трябва да бъде убеден, че програмата сянка е необходима за неговата защита.

— Разбира се. Вече свършихме доста работа в тази насока. — Райнхард се обърна към младия си помощник. — Ерик, покажи прототипа на рекламата.

Ерик набра няколко команди и на екрана се появи телевизионна реклама. Рицар с черен кръст върху бяла туника стоеше на стража, докато жизнерадостни млади германци пътуваха с автобус, работеха в офис и ритаха футбол в парка.

— Мислим да напомним за легендата на Тевтонския рицарски орден. Където и да идеш, програмата сянка ще те предпазва от опасности.

Госпожа Брюстър не изглеждаше впечатлена.

— Виждам накъде биете, Ларс. Но може би…

— Не става — намеси се Майкъл. — Трябва да представите по-емоционален образ.

— Не става дума за емоции — отвърна Райнхард, — а за сигурност.

— Можете ли да създадете няколко образа? — попита Майкъл техника. — Покажете ми майка и баща, които гледат двете си спящи деца.

Леко объркан от това кой командва, Ерик погледна към шефа си. Райнхард кимна и младият мъж почна да набира команди на клавиатурата. Отначало на екрана се появиха само компютърни фигури без лица, но после постепенно се превърнаха в изображения на баща, който държи вестник, и майка, която го е хванала за ръка. Стояха в спалня, пълна с играчки, а две малки момиченца спяха в еднаквите си креватчета.

— Започвате с тази картина — емоционална картина — и казвате нещо от сорта на «Пазете децата».

Ерик продължи да пише и думите Beschuetzen Sie die Kinder преминаха през екрана.

— Те пазят децата си, а…

Госпожа Брюстър го прекъсна.

— А ние пазим тях. Да, доста прочувствено и успокояващо. Какво ще кажете, хер Райнхард?

Шефът на компютърния център наблюдаваше екрана, на който се появяваха отделни детайли. Изпълненото с любов майчино лице. Лампата и книжката с приказки. Едно от заспалите момиченца беше гушнало плюшено агънце.

Райнхард се усмихна и каза:

— Господин Кориган е наясно с нашите виждания.

16.

«Принц Вилхелм Орански» беше товарен кораб, собственост на китайски инвеститори, които живееха в Канада, пращаха децата си в британски училища и държаха парите си в Швейцария. Екипажът беше от Суринам, но и тримата офицери бяха холандци, обучени в холандския търговски флот.

По време на пътуването от Америка до Англия нито Мая, нито Вики разбраха какво се превозва в запечатаните контейнери в трюма. Двете се хранеха с офицерите и една вечер Вики не устоя на любопитството си:

— И какъв е товарът, който превозвате? — попита тя капитан Вандерго. — Нещо опасно ли е?

Вандерго беше едър и мълчалив, с руса брада. Свали вилицата си и любезно се усмихна:

— А, товарът… — И се замисли, сякаш никога досега не му бяха задавали подобен въпрос.

Първият помощник, по-млад мъж със засукани мустаци, седеше в другия край на масата, се обади:

— Зеле.

— Да, точно така — отвърна капитан Вандерго. — Превозваме зелено зеле, червено зеле, зеле консерви и кисело зеле. «Принц Вилхелм Орански» доставя зеле на гладуващия свят.

Беше ранна пролет, духаше суров вятър и валеше ситен дъжд. Отвън корабът беше стоманеносив и почти се сливаше с небето. Морето беше тъмнозелено, вълните се надигаха и се удряха в носа като безкрайна поредица от предизвикателства. В тази скучна атмосфера Мая се хвана, че мисли прекалено много за Гейбриъл. Точно сега Липата беше в Лондон, търсеше странника и тя не можеше да направи нищо, за да му помогне.

След няколко безсънни нощи откри две ръждясали консервени кутии, пълни с бетон. Като ги стискаше вместо тежести в ръцете си, направи серия упражнения, от които я заболяха мускулите и кожата й плувна в пот.

Вики прекарваше по-голяма част от времето си в кухнята — пиеше чай и записваше мислите си в дневник. От време на време върху лицето й се появяваше блажена физиономия и Мая знаеше, че си мисли за Холис. Искаше да й изнесе лекцията на баща си за любовта — че тя те прави слаб, — но знаеше, че Вики няма да й повярва. Любовта сякаш правеше Вики по-силна и по-уверена.

Щом разбра, че е в безопасност, Алис почти по цял ден обикаляше кораба — мълчаливо присъствие на мостика или в машинното. Повечето моряци имаха семейства и се държаха с нея много мило, правеха й играчки, даваха й лакомства.

По изгрев-слънце на осмия ден корабът мина през шлюзовете на Темза и бавно се отправи нагоре по реката. Мая стоеше близо до носа и се взираше в мигащите светлини в далечината. Не си беше у дома — тя нямаше дом, — но най-сетне се беше върнала в Англия.

Вятърът се усили, дрънкаше стоманените въжета, с които бяха привързани спасителните лодки. Чайки кряскаха и се носеха над сърдитите вълни. Капитан Вандерго излезе на палубата със сателитен телефон в ръка. Явно беше важно товарът му да пристигне на определен док в Ист Лондон, когато беше на работа определен митнически инспектор на име Чарли. Вандерго ругаеше на английски, холандски и трети език, който Мая не можеше да разпознае, но Чарли отказваше да вдигне телефона.

— Нямаме проблем с корупцията — каза й капитанът. — А с мързеливата туткава британска корупция.

— Най-сетне се свърза с приятелката на Чарли и получи нужната информация. — В четиринайсет часа. Да, разбрах.

Вандерго се разпореди в машинното и двете витла започнаха да се въртят. Мая слезе долу. Усещаше как стоманените стени вибрират. Чуваше се постоянно бумкане, сякаш някъде в кораба туптеше гигантско сърце.

Към един следобед първият помощник почука на вратата на каютата им. Каза им да си съберат багажа и да отидат в салона за инструктаж. След малко Мая, Вики и Алис седяха на тясната маса и слушаха как чашите и чиниите тракат по дървените полици. Корабът завиваше в реката, маневрираше към дока.

— Сега какво следва? — попита Вики.

— След като мине проверката, слизаме на брега и се срещаме с Липата.

— Ами камерите за наблюдение? Трябва ли да се дегизираме?

— Не знам какво ще стане, Вики. Обикновено, ако не искаш да те проследят, има два възможни начина за действие. Правиш нещо толкова старомодно — толкова примитивно, — че да не могат да те засекат. Или тръгваш по обратния път и използваш технология, която е едно поколение преди стандартната. И в двата случая на Голямата машина й е трудно да обработи информацията.

Първият помощник-капитан се върна и размаха ръце.

— Капитан Вандерго ви изпраща най-сърдечни поздрави и моли да ме последвате до по-безопасно място.

Мая, Вики и Алис влязоха в склада за хранителни припаси. С помощта на готвача от остров Ява първият помощник-капитан пренареди провизиите така, че тримата пътници без билет останаха скрити зад стена от кашони. После металната врата се затвори и останаха сами.

Флуоресцентната лампа над главите им излъчваше остра метална светлина. Мая държеше револвера си в кобур на глезена. Арлекинският й меч и японският меч на Гейбриъл бяха извадени от тубуса и чакаха зад нея. Някой мина бързо по коридора над тях и през тавана се чу остро изщракване. Алис Чен се приближи по-близо до Мая, само на няколко сантиметра от крака на арлекина.

«Какво иска? — помисли си Мая. — Аз съм последният човек на света, от който би получила любов или ласка». Спомни си как Тръна й беше разказал за пътуването си през Судан. Когато един ден баща й отишъл при мисионерите в лагер за бежанци, някакво малко момче — останало сираче от войната — тръгнало по петите му като кученце. «Всички живи същества имат инстинкт за самосъхранение — беше й обяснил баща й.

— Ако загуби семейството си, детето търси най-силния човек, този, който може да го защити…»

Вратата се отвори и тя чу гласа на първия помощник:

— Склад за провизии.

Мъж с лондонски акцент каза:

— Добре.

Една-единствена дума, но начинът, по който беше казана, й напомни за високомерието на Великобритания. За градините с керамични джуджета в задния двор. За чипс и грах. Почти мигновено вратата се затвори и толкоз: проверката беше приключила.

Изчакаха още малко и капитан Вандерго влезе в килера и развали стената от кашони.

— За мен беше удоволствие да се запозная с вас, дами, но вече е време да си вървите. Последвайте ме, ако обичате. Лодката пристигна.

Докато се бяха крили долу, се беше спуснала гъста мъгла. «Принц Вилхелм Орански» беше акостирал на дока в Ист Лондон. Капитан Вандерго бързо ги придружи до десния борд. Долу ги чакаше лодка с голяма централна каюта и открита задна палуба. Мая беше виждала такива лодки — хората живееха на тях или ги използваха през ваканциите.

Брадат мъж с черна мушама стоеше на кърмата и държеше румпела. Лицето му беше скрито от качулката и той приличаше на монах от инквизицията. Направи им знак да слизат и Мая видя въжената стълба, която се спускаше от кораба.

На Мая и Алис им трябваха само няколко секунди, за да се спуснат. Вики беше доста по-предпазлива, стискаше дървените стъпенки на въжената стълба и не спираше да гледа надолу към клатушкащата се лодка. Най-сетне кракът й стъпи на палубата и тя пусна стълбата. Брадатият с качулката — Мая беше започнала да го нарича Мистър Мушама — се наведе и запали двигателя.

— Къде отиваме? — попита Мая.