Тъмната река

ДЖОН ТУЕЛВ ХОКС

ТЪМНАТА РЕКА

Бележка на автора

«Тъмната река» е плод на въображението, вдъхновен от истинския свят.

Жадният за приключения читател може да се докосне до слънчевия часовник, скрит по улиците на Рим, да пътува из Етиопия и да застане пред светилището в Аксум или да мине през Централната гара в Ню Йорк и да разгадае загадката върху тавана над чакалнята.

Аспектите на Голямата машина, описани в романа, също са истински или в момента се развиват. В близко бъдеще както личните, така и правителствените информационни системи ще следят живота ни от всички страни. Един централен компютър ще помни къде ходим и какво купуваме, имейлите, които пишем, и книгите, които четем.

Всяка атака срещу личната свобода е оправдана от всепроникващата култура на страха, която явно ни обгражда от всички страни и става все по-настъпателна с всеки ден. Крайният резултат от този страх добива израз в представата ми за Първия свят. Мракът му ще съществува винаги и срещу него ще се противопоставят — винаги — състраданието, смелостта и любовта.

Джон Туелв Хокс

Главни герои

В «Странникът» Джон Туелв Хокс запознава читателите с древен конфликт, който се разразява под повърхността на всекидневието ни. В този конфликт са замесени три групи хора: Братството, странниците и арлекините.

Кенард Наш е водачът на Братството, група от всесилни люде, които се противопоставят на всяка промяна в установеното статукво на обществото. Нейтан Бун е шефът на секретната организация за сигурност. Братството е наричано Табулата от своите врагове, защото за него човечността и човешкото съзнание са табула раза — празна дъска, на която могат да пишат собствените си послания за нетърпимост и страх. През осемнайсети век английският философ Джереми Бентам проектира Паноптикон: макет на затвор, където един надзирател може да следи стотици затворници и да остане скрит от погледите им. Както Наш, така и Бун вярват, че компютъризираната система за наблюдение, която се създава в индустриалния свят, ще им позволи да установят един виртуален Паноптикон.

От векове Братството се опитва да унищожи странниците: мъже и жени, които имат способността да изпращат енергията си в един от шестте свята. Световете представляват паралелни реалности, описани от последователите на всяка религия. Странниците се връщат в този свят с прозрения и откровения, които оспорват установения ред, и Братството вярва, че те са първичният източник на социална несигурност. Един от последните оцелели странници е Матю Кориган, но той изчезва, когато наемници на Братството нападат дома му. Двамата му оцелели сина Майкъл и Гейбриъл Кориган живеят извън Мрежата, докато не откриват, че те също владеят силата на странниците.

Странниците се пазят от малка група предани бойци, наречени арлекини. Матю Кориган някога е бил охраняван от арлекин с немски произход, наречен Тръна, който е убит в Прага от Нейтан Бун. Дъщерята на Тръна Мая е изпратена в Америка, за да намери двамата братя Кориган. Мая е подкрепена от френския арлекин Липата и често си спомня за легендарния арлекин Блажената майка, която е изчезнала. В Лос Анжелис Мая открива още двама съюзници: учителя по бойни изкуства Холис Уилсън и младата Вики Фрейзър.

Историята продължава с това как Майкъл Кориган минава на страната на Братството, а по-малкият му брат Гейбриъл се скрива заедно с Мая, Холис и Вики. В Нова хармония, комуна в Аризона, основана от Матю Кориган, тъмни облаци закриват небето и започва да вали сняг…

Въведение

Докато членовете на Нова хармония се прибираха за вечеря, от притъмнялото небе започнаха да се сипят снежинки. Възрастните, които работеха по укрепителната стена близо до комуналния център, си духаха на ръцете и говореха за студени фронтове, а децата протягаха ръце, отваряха си устата и се въртяха, за да уловят снежинките с език.

Алис Чен беше с джинси, кубинки и синьо яке. Тъкмо беше навършила единайсет, но най-добрите й приятелки Хелън и Мелиса бяха на дванайсет и щяха да навършат тринайсет. Напоследък двете надълго си говореха за детинското поведение и кои момчета в Нова хармония били глупави и недорасли.

На Алис също й се искаше да опита снежинките, но реши, че не е много зряло от нейна страна да се върти с изплезен език като мальоците от детската градина. Нахлупи плетената си шапка и последва приятелките си по пътечките, които кръстосваха каньона. Трудно беше да си пораснал. Отдъхна си, когато Мелиса дръпна Хелън, извика: «Ти гониш!» и двете побягнаха напред.

Трите приятелки се втурнаха надолу, смееха се и се гонеха. Вечерният въздух беше студен и миришеше на бор и мокра земя, долавяше се и мирисът на огън от дърва долу при оранжерията. Докато минаваха през една просека, снежинките за миг се завихриха в кръг — сякаш семейство призраци се беше спуснало да си играе сред дърветата.

В далечината се чу механичен шум, ставаше по-силен и момичетата спряха. След секунди един хеликоптер с обозначителни знаци на лесничейството на Аризона закръжи над главите им и после се насочи нагоре към каньона. Виждали бяха такива хеликоптери, но само през лятото. Странно беше да се появи през февруари.

— Търсят някого — каза Мелиса. — Сигурно някой турист е тръгнал да търси индиански останки и се е загубил.

— А вече се стъмва — обади се Алис. Ужасно беше да замръкнеш сам в такова време, помисли си — уморен и уплашен да си пробиваш път през снега.

Хелън се наведе и тупна Алис по рамото.

— Ти гониш!

И побягнаха пак.

На хеликоптера бяха монтирани уреди за нощно виждане и термичен сензор. Уредът за нощно виждане улавяше видимата светлина, както и малка част от инфрачервения спектър, а термичният сензор засичаше топлината, излъчвана от различни обекти. Двете устройства изпращаха данните си на компютър, който преобразяваше всичко в една картина.

На 30 километра от Нова хармония Нейтан Бун седеше в един камион за доставка на хляб, преустроен в наблюдателно превозно средство. Пиеше кафе — без захар, без сметана — и наблюдаваше черно-бялата картина от Нова хармония, която се появяваше на монитора.

Шефът на сигурността на Братството беше спретнато облечен, с къса сива коса и очила с метални рамки. Имаше нещо сурово, почти съдническо в поведението му. Полицаите и граничарите казваха: «Да, сър», когато го срещнеха за пръв път, а цивилните обикновено свеждаха поглед, щом им зададеше въпрос.

Бун беше използвал уреди за нощно виждане в армията, но новата двойно комбинирана камера отбелязваше значителен напредък. Сега можеше да вижда мишените едновременно вън и вътре: една крачеше под дърветата, а друга миеше чинии в кухнята. Още по-полезно беше, че компютърът можеше да оценява всеки източник на светлина и да предполага с голяма точност дали предметът е човешко същество, или нагорещен тиган. Бун виждаше в новата камера доказателство, че науката и технологията — всъщност самото бъдеще — са на негова страна.

Джордж Козет, другият човек, който седеше в камиона, беше спец по наблюдението, долетял специално от Женева. Блед млад мъж с прекалено много хранителни алергии. По време на осемте дни наблюдение от време на време беше използвал връзката с интернет, за да наддава за пластмасови фигурки на комиксови герои.

— Дай ми бройка — нареди Бун, докато гледаше живото предаване от хеликоптера.

Съсредоточен в монитора, Козет започна да набира команди.

— Всички източници на топлина или само хората?

— Само хората.

Цък. Цък. Пръсти се движеха по клавиатурата. След няколко секунди шейсетте и осем души, които живееха в Нова хармония, се показаха на екрана.

— Колко точно е това?

— Деветдесет и осем или деветдесет и девет процента. Може да сме пропуснали един-двама, ако се намират на ръба на сканираната зона.

Бун свали очилата си, избърса ги с малка фланелена кърпичка и погледна видеото още веднъж. Години наред странници и техните пътевиждащи учители бяха проповядвали за така наречената Светлина, която съществувала у всеки човек. Но истинската светлина — не духовната — се беше превърнала в нов метод за откриване. Невъзможно беше да се скриеш, дори и в мрака.

Алис влезе в кухнята. Снежинките бяха полепнали по косата й, но се стопиха още преди да си свали якето. Фамилната им къща беше построена в югозападен стил, с плосък покрив, малки прозорци и малко украшения отвън. Като всички останали къщи в каньона и тя беше от слама — стените бяха издигнати с бали, прободени с метални пръти и после покрити с непромокаема мазилка. На първия етаж имаше голямо помещение с кухня и всекидневна и стълби, които водеха към място за спане горе. По-нататък по коридора се намираха стаята на Алис, домашният кабинет и банята. Заради дебелите стени около всеки прозорец имаше ниша; тази в кухнята беше заета от кошница, пълна със зреещи авокадо и няколко стари кости, открити в пустинята.

На електрическата печка вреше тенджера и кухненските прозорци се бяха замъглили. В студена вечер като тази Алис се чувстваше така, сякаш живее в капсула, спусната на дъното на тропическа лагуна. Ако избършеше влагата от прозореца, вероятно щеше да види риби да се стрелкат покрай белия корал.

Както обикновено майка й беше оставила кухнята с краката нагоре — мръсни паници и лъжици, стъбълца от босилек, а и бурканът с брашното бе отворен, готов за мишките. Черната плитка на Алис се полюшваше, докато тя се движеше из къщата, прибираше храната и бършеше трохите. Изми паниците и лъжиците и ги нареди на чиста хавлиена кърпа, все едно са скалпели на операционна маса. Докато прибираше брашното, майка й слезе от мястото за спане с цял наръч медицински списания.

Доктор Джоун Чен бе дребна, с къса черна коса. Беше лекарка и се беше преместила да живее в Нова хармония, след като съпругът й беше загинал в автомобилна катастрофа. Преди вечеря Джоун винаги сваляше джинсите и памучната фланела и си обличаше дълга пола и копринена блуза.

— Благодаря ти, скъпа. Но нямаше нужда да разтребваш, аз щях да го направя… — Джоун седна на извития стол до камината и сложи списанията върху коленете си.

— Кой ще идва на вечеря? — попита Алис. Хората от Нова хармония непрекъснато си ходеха на гости.

— Мартин и Антонио. Бюджетната комисия трябва да вземе решение за нещо.

— Взе ли хляб от фурната?

— Разбира се — отвърна Джоун. После размаха дясната си ръка, сякаш се мъчеше да се сети. — Май взех, поне така мисля.

Алис отвори шкафа и откри хляб, който беше поне от три дни. Включи фурната, наряза хляба, натърка го с пресен чесън и го напръска със зехтин. Когато хлябът се зачерви в тавата, сложи масата и реши мълчаливо да мине покрай майка си в знак на протест заради всичката работа, която беше свършила. Но когато се приближи до стола, Джоун се пресегна и я погали по ръката.

— Благодаря ти, скъпа. Щастлива съм, че имам такава прекрасна дъщеря.

Разузнавачите бяха заели позиция по периметъра на Нова хармония, а останалите наемници току-що бяха напуснали мотела в Сан Лукас. Бун изпрати съобщение до Кенард Наш, настоящия шеф на Братството, и след няколко минути получи следния отговор: «Предварително обсъжданата акция е потвърдена».

Бун се обади на шофьора, който возеше първия екип:

— Насочете се към точка делта. Служителите да не взимат СТС хапчетата.

Всеки наемник имаше пластмасова кутийка с две хапчета срещу травматичен стрес. Подчинените на Бун ги бяха кръстили «антистресанти» и гълтането им преди акция се наричаше «антистресиране». Лекарственото средство временно имунизираше всеки, който извършваше насилие, от силни чувства на вина или угризение.

Първоначалната разработка на СТС хапчета бе направена в Харвардския университет: невролозите открили, че когато на жертви на произшествие се даде кардиологичното лекарство пропранолол, се намалява степента на психологическа травма. Учени, работещи за изследователска група на Братството, фондация «Евъргрийн», се възползвали на практика от резултата на това откритие. Получили субсидия от Министерството на отбраната на САЩ да изследват въздействието на лекарството върху войници в битка. СТС задържаше хормоналната реакция на мозъка при шок, отвращение и страх и така намаляваше създаването на травматични спомени.

Нейтан Бун никога не беше взимал СТС хапче или някакво друго антистрес лекарство. Ако вярваш в това, което правиш, ако знаеш, че си прав, такова нещо като вина не съществува.

Алис остана в стаята си, докато останалите членове на бюджетната комисия не дойдоха за вечеря. Мартин Гринуолд пристигна пръв, тихо почука на кухненската врата и изчака Джоун да му отвори. Някога бил преуспял бизнесмен от Хюстън, но колата му се развалила на магистралата един следобед и един мъж, Матю Кориган, спрял да му помогне. Матю се оказал странник, духовен учител, който притежавал силата да напуска тялото си и да пътува в други светове. Няколко седмици разговарял със семейство Гринуолд и приятелите им, после ги събрал всичките за последно и си тръгнал. Нова хармония беше отражение на идеите на странника — опит да се създаде нов начин на живот, отделно от Голямата машина.

Алис беше чула за странниците от другите деца, но не знаеше точно как става всичко. Знаеше, че има шест различни реалности, наречени светове. Тази реалност — с топлия хляб и мръсните чинии — беше Четвъртият свят. Третият свят представляваше гора с приятелски настроени животни и това звучеше супер. Но имаше и Свят на гладните призраци и още едно място, където хората непрекъснато се биеха.

Синът на Матю, Гейбриъл, беше двайсетинагодишен, също странник. През октомври беше пренощувал в Нова хармония заедно с арлекина, който го пазеше — Мая. Вече беше началото на февруари, но възрастните продължаваха да говорят за Гейбриъл, а децата да спорят за арлекина. Рики Кътлър казваше, че Мая вероятно е убила десетки хора и че знаела нещо, което било вариант на Нокътя на тигъра: един удар право в сърцето и умираш. Алис реши, че вариантът на Нокътя на тигъра е поредната фантасмагория, измислена в интернет. Мая беше много земно момиче, млада жена всъщност, с гъста черна коса и прозрачни сини очи. Носеше меча си в тубус на рамото.

Няколко минути след идването на Мартин, Антонио Гарденас издумка на вратата и влезе, без да чака да му отворят. Беше наперен и атлетичен, бивш строителен предприемач от Хюстън. Когато първата група се преместила в каньона, тъкмо той издигнал върху високото скалисто плато трите ветрени кули, които осигуряваха електричеството на комуната. Всички в Нова хармония харесваха Антонио; някои от момчетата дори носеха коланите си с инструменти ниско под кръста, също като него.

Двамата мъже се усмихнаха на Алис и я попитаха как вървят уроците по чело. Всички заедно седнаха на дъбовата маса — като повечето от останалите мебели в къщата и тя беше направена в Мексико — и възрастните започнаха да говорят по работа. Нова хармония вече беше спестила достатъчно пари, за да си купи съвременна акумулаторна система, в която да складира електрическа енергия. В момента системата позволяваше на всяко семейство да има готварска печка, хладилник и две печки за отопление. Повече акумулатори означаваше повече домакински уреди, но може би идеята не беше добра.

— Мисля, че е по-ефикасно да запазим пералните горе в комуналния център — каза Мартин. — И според мен нямаме нужда от машини за еспресо и микровълнови печки.

— Не съм съгласна — каза Джоун. — Микровълновите всъщност харчат по-малко ток.

Антонио кимна.

— А и с удоволствие бих изпил едно капучино сутрин.

Докато си вдигаше чинията, Алис погледна часовника над мивката. Беше късно сряда вечер в Аризона, което означаваше вторник сутрин в Австралия. Имаше десетина минути, за да се приготви за урока си по музика. Възрастните не й обърнаха никакво внимание, когато бързо си облече дългото зимно палто, взе си челото и излезе.

Продължаваше да вали. Гумените подметки на кубинките й скърцаха, докато вървеше към градинската порта. Двуметрова кирпичена стена ограждаше къщата и зеленчуковата градина — през лятото пречеше на елените да влизат. Миналата година Антонио беше сложил огромна порта с издялкани по нея сцени от Райската градина. Ако се приближеше достатъчно до тъмното дърво, Алис можеше да види Адам и Ева, цъфнало дърво и змия.

Бутна портата и мина под арката. Пътеката нагоре по каньона към комуналния център беше покрита със сняг, но това не я плашеше. Керосиновият фенер, който носеше, се полюшваше. Снежинките продължаваха да се сипят. Сняг покриваше боровете и махагоновата планина, превръщаше купа дърва за огрев в спяща мечка.

Комуналният център се състоеше от четири големи сгради с квадратен двор по средата. Едната беше гимназията за големите ученици, осем стаи, предназначени за обучение онлайн. Рутер в склада беше свързан с кабел, който водеше до сателитна чиния върху скалистото плато горе. В Нова хармония нямаше телефонни линии, мобилните телефони нямаха обхват в каньона. Хората използваха или интернет, или сателитния телефон в комуналния център.

Алис включи компютъра, извади челото от калъфа и сложи един стол с права облегалка пред уебкамерата. Свърза се с интернет и миг по-късно учителката й по чело се появи на големия екран на монитора. Госпожа Харуик беше възрастна жена, свирила някога в Операта в Сидни.

— Упражнява ли се, Алис?

— Да, мадам.

— Да започнем с «Грийнслийвс»¹ днес.

Алис изтегли лъка назад и тялото й погълна дълбоката вибрация от първия тон. Свиренето на чело я караше да се чувства по-голяма, по-значима, и това усещане не я напускаше още няколко часа, след като престанеше да свири.

— Много добре — каза госпожа Харуик. — Дай да чуя още веднъж втората част. Този път се съсредоточи на стакатото в…

Мониторният екран угасна. В първия миг Алис си помисли, че нещо е станало с генератора. Но лампите светеха и тя чуваше тихото бръмчене на вентилатора на компютъра.

Докато проверяваше кабелите, вратата изскърца и влезе Брайън Бейтс. Беше на петнайсет години, с тъмнокафяви очи и руса коса до раменете. Хелън и Мелиса го мислеха за готин, но Алис изобщо не обичаше да говори за такива неща. Двамата с Брайън се сприятелиха покрай музиката — той свиреше на тромпет и работеше с учители в Лондон и Ню Орлиънс.

— Здрасти, Челисима. Не знаех, че се упражняваш тази вечер.

— Трябваше да имам урок, но компютърът изключи.

— Пипа ли нещо?

— Разбира се, че не. Влязох в интернет и се свързах с госпожа Харуик. Всичко беше наред допреди секунди.

— Не се тревожи. Ще го оправя. Имам урок след четирийсет минути с нов учител от Лондон. Свири за Джаз Трайб.

Брайън остави куфарчето с тромпета и си свали якето.

— Как вървят уроците, Челисима? В четвъртък те чух как репетираш. Доста добре звучеше.

— Трябва и аз да ти измисля прякор — отвърна Алис. — Какво ще кажеш за Брайънисима?

Брайън се усмихна и седна на компютъра.

— Окончанието «-исима» е за жени. Трябва да е нещо друго.

Алис си облече палтото и реши да остави челото в комуналния център и да се прибере у дома. Една от вратите на стаята за изпълнение водеше към малък килер. Тя заобиколи внимателно едно грънчарско колело и подпря челото в ъгъла в дъното, зад два найлонови чувала с керамична глина. И изведнъж чу мъжки глас от стаята за изпълнение.

Върна се до открехнатата врата, надникна през процепа и дъхът и спря. Огромен брадат мъж беше насочил пушка към Брайън. Беше с камуфлажни дрехи като ловците на елени, които Алис беше виждала по пътя към Сан Лукас. По бузите му беше размазана тъмнозелена боя и носеше специални очила с гумени каишки. Очилата бяха вдигнати на челото му и й заприличаха на рог на чудовище.

— Как се казваш? — попита мъжът. Гласът му беше хладен и спокоен.

Брайън не отговори. Бутна стола назад и бавно се изправи.

— Попитах те нещо, момче.

— Брайън Бейтс.

— Има ли още някой в сградата?

— Не. Сам съм.

— Какво правиш?

— Опитвам се да вляза в интернет.

Брадатият мъж тихо се засмя.

— Губиш си времето. Току-що прерязахме кабела към платото.

— Кой си ти?

— Не бих се тревожил за това, момче. Ако искаш да пораснеш, да чукаш, да имаш кола и така нататък, по-добре отговаряй на въпросите ми. Къде е странникът?

— Какъв странник? Никой не е идвал тук, откакто падна първият сняг.

Мъжът помръдна дулото на пушката.

— Не ми се прави на умник. Знаеш за какво говоря. Един странник е идвал тук заедно с арлекин на име Мая. Къде отидоха?

Брайън леко смени тежестта си, сякаш се канеше да се втурне към вратата.

— Чакам да ми отговориш, момче.

— Върви по дяволите…

Брайън се спусна напред и брадатият стреля. Изстрелите бяха толкова силни, че Алис отскочи от вратата. Остана скрита в сенките сякаш цяла вечност. Тишина. Тя отново се промъкна към светлината. Мъжът с пушката си беше отишъл, а Брайън лежеше на една страна, сякаш беше заспал на пода, свит около яркочервена локва кръв.

Тялото й беше същото, но самата Алис — момичето, което се беше смяло с приятелките си и беше свирило на чело — изведнъж се беше смалила. Чувстваше се така, сякаш живее в куха статуя, от която гледа към света.

Гласове. Алис отново се притаи в сенките. Убиецът на Брайън се върна с още шестима мъже. Всичките бяха облечени с камуфлажни униформи и имаха на главите радиопредаватели с малки микрофони, извити покрай устата. Всеки държеше различен модел пушка, но всичките имаха върху цевта мерници с лазерно насочване. Командирът — по-възрастен, с къса коса и очила с метални рамки — тихо говореше в микрофона си. Кимна и изключи предавателя, закачен на колана му.

— Добре, Съмърфийлд и Глийсън са на позиция с термичните сензори. Ще спрат всеки, който се опита да избяга, но не искам да се стига дотам.

Няколко от мъжете кимнаха. Един от тях пробваше лазерния си мерник и малка червена точица танцуваше по бялата стена.

— Помнете — раздадените ви оръжия са регистрирани на имената на хора, които живеят тук. Ако поради някаква причина се наложи да употребите нерегистрирано оръжие, моля да запомните мястото, жертвата и броя на произведените изстрели. — Командирът изчака мъжете да кимнат. — Добре. Знаете какво да правите. Да вървим.

Шестимата излязоха, като сложиха очилата на очите си, но командирът остана в стаята. Крачеше напред-назад и от време на време говореше в микрофона. «Да. Разбрано. Следваща цел». Не обръщаше никакво внимание на трупа на Брайън — сякаш изобщо не го забелязваше, — но когато една тънка струйка кръв се стече по пода, той грациозно я прескочи и продължи да обикаля.

Алис седеше в ъгъла на склада, притиснала колене към гърдите си, със затворени очи. Трябваше да направи нещо — да намери майка си, да предупреди останалите, — но тялото й отказваше да помръдне. Мозъкът й продължаваше да бълва мисли, а тя ги гледаше безучастно, сякаш бяха размазани образи върху телевизионния екран. Някой плачеше, говореше силно — и после чу познат глас.

— Къде са децата ми? Искам да видя децата си…

Тихо се промъкна до вратата и видя, че командирът е довел в стаята Джанет Уилкинс. Семейство Уилкинс идваха от Англия: бяха се преселили в Нова хармония само преди няколко месеца. Госпожа Уилкинс беше пълна превзета жена, която сякаш се страхуваше от всичко — гърмящи змии, сипеи и светкавици.

Командирът здраво стисна ръката на госпожа Уилкинс, преведе я през стаята и я накара да седне на един стол.

— Заповядай, Джанет. Настани се удобно. Искаш ли вода?

— Не. Няма нужда. — Госпожа Уилкинс отвърна глава от трупа. — Искам да видя децата си.

— Не се тревожи, Джанет. Те са в безопасност. След малко ще те заведа при тях, но първо трябва да направиш нещо. — Командирът бръкна в джоба си, извади един лист и го подаде на госпожа Уилкинс. — Ето. Чети.

На един статив в стаята беше поставена видеокамера. Командирът я премести на метър и половина от госпожа Уилкинс и се увери, че тя влиза в кадър.

— Готово. Започвай.

Госпожа Уилкинс зачете на глас. Ръцете й трепереха.

— През последните няколко седмици членовете на Нова хармония получаваха послания от Господ Бог. Не можем да се съмняваме в тях. Знаем, че са истина…

Спря да чете и поклати глава.

— Не. Не мога да го направя.

Застаналият зад камерата командир извади пистолет.

— Но сред нас има неверници — продължи да чете госпожа Уилкинс. — Хора, които следват учението на Нечестивеца. Важно е да извършим акт на пречистване, за да можем всички да влезем в Царството небесно.

Командирът свали пистолета и изключи камерата.

— Благодаря ти, Джанет. Това беше добре за начало, но още не е достатъчно. Знаеш защо сме дошли и какво търсим. Искам информация за странника.

Госпожа Уилкинс се разплака, лицето й се сгърчи от страх.

— Нищо не знам, кълна се…

— Всеки знае нещо.

— Младежът вече не е тук. Отиде си. Но мъжът ми каза, че Мартин Гринуолд получил писмо от странника преди няколко седмици.

— И къде е това писмо?

— Вероятно в къщата на Мартин. В кабинета му.

Командирът каза в микрофона си:

— Идете в къщата на Гринуолд в пети сектор. Претърсете кабинета му за писмо от странника. Това е от първостепенна важност. — Изключи радиопредавателя и пристъпи към госпожа Уилкинс. — Имаш ли да ми кажеш нещо друго?

— Не подкрепям нито странниците, нито арлекините. Не съм на ничия страна. Просто искам децата си.

— Разбира се. — Гласът на командира отново стана тих и успокояващ. — Защо не идеш при тях?

Вдигна пистолета и я застреля. Тялото на госпожа Уилкинс тупна тежко на пода. Командирът погледна мъртвата жена, сякаш беше някакъв боклук, после плъзна пистолета в кобура и излезе.

Алис се чувстваше така, сякаш времето е спряло и след това е тръгнало отново, на пресекулки. Като че ли й отне цяла вечност, за да отвори вратата на килера и да мине през стаята за репетиции. Когато стигна до коридора, времето се понесе толкова бързо, че си даваше сметка само за няколко неща: бетонните стени, осветения коридор, мъжа със стоманените очила в дъното на коридора, който вдигна пистолета си и й извика.

Алис се спусна към другия край, бутна вратата и се втурна в нощта. Продължаваше да вали сняг и беше много студено, но мракът я обгърна като магическа пелерина. Лицето и голите й ръце сякаш горяха. Излезе от хвойновата горичка и се приближи до къщата. Вътре още светеше; това трябваше да е добър знак. На минаване през вратата се пресегна и докосна цъфналото дърво, което беше издялкал Антонио.

Външната врата не беше заключена. Алис влезе и видя, че чиниите от вечерята са още на масата.

— Ехо — каза тя тихо. Никакъв отговор. Като се движеше колкото се може по-безшумно, тя огледа кухнята и после влезе във всекидневната. Къде се бяха скрили възрастните?

Замръзна и се ослуша за гласове, нещо, каквото и да е, което да й подскаже какво да прави. Вятърът навяваше снежинки по прозорците, печката тихо бръмчеше. Пристъпи напред и чу тихо кап-кап, сякаш вода се процеждаше от чешмата в кухнята. Същият звук отново — малко по-силно. Заобиколи зад дивана и видя локва кръв. Една капка се процеди от тавана и се разплиска на пода.

Тя бавно се качи по стълбата. Стъпалата бяха само четиринайсет, но това сякаш беше най-дългото вървене през живота й. Стъпка. Още една. Искаше да спре, но краката й продължаваха да се движат.

— Моля те, мамо — прошепна тя, сякаш искаше нещо много специално. — Моля те… — И тогава се озова горе, точно до трупа на майка си.

Външната врата се отвори с трясък. Алис се сви в тъмното, на няколко сантиметра от леглото. В къщата влезе някакъв мъж. Говореше силно в микрофона на радиопредавателя си.

— Да, сър. Върнах се в девети сектор…

Чу се плясък и Алис надникна през парапета. Мъжът с камуфлажна униформа поливаше мебелите с прозрачна течност. Въздухът се изпълни с острия мирис на бензин.

— Няма деца тук — само мишените в моя сектор. Реймънд хвана още двама души, докато тичаха към гората, но и двамата бяха възрастни. Тъй вярно. Внесохме труповете вътре.

Мъжът хвърли празната туба на пода, върна се при вратата и драсна клечка кибрит. За секунда я задържа пред лицето си и Алис видя не жестокост или омраза, а просто подчинение. Мъжът хвърли клечката на пода и бензинът лумна. Доволен, мъжът излезе и затвори вратата.

Черен дим изпълни стаята. Алис се запрепъва надолу по стълбите. Имаше един-единствен прозорец откъм северната страна на къщата, на метър и половина над пода. Тя бутна бюрото на майка си до стената, махна райбера, провря се навън и тупна в снега.

Искаше само да се скрие, да се свие в бърлогата си като малко животинче. Като кашляше и плачеше от дима, мина през резбованата порта за последен път. Въздухът се изпълни с мирис на химикал, все едно горяха кофи за боклук. Алис заобиколи кирпичената стена, стигна до мястото с мечата трева и започна да се катери по скалистия склон, който водеше до ръба на каньона. Когато се изкачи по-нагоре, видя, че всички къщи горят. Пламъците се виеха като искряща река. Каньонът ставаше по-стръмен и трябваше да се хваща за клони и туфи трева.

Близо до върха чу щракане и един куршум се заби в покритата със сняг земя пред нея. Тя се хвърли настрани и се търколи надолу по склона, закри лицето си с ръце. Търкулна се на пет-шест метра, удари се в една трънка и спря. Когато понечи да се изправи, си спомни какво беше казал командирът в комуналния център. «Съмърфийлд и Глийсън са на позиция. Термични сензори». Какво означаваше «термичен»? Топлина. Стрелецът я виждаше, защото тялото й беше топло.

Седна и започна да гребе сняг с ръце. Покри краката си със сняг, после се отпусна назад и затрупа корема и гърдите си. Накрая зарина лявата си ръка, а с дясната покри врата и лицето си, като остави само една малка дупчица за устата. Голата й кожа щипеше и гореше, но тя продължи да лежи под трънката, мъчеше се да не мърда. Когато студът проникна в тялото й, последната частица от съществото, наречено Алис, примигна, избледня и умря.

1.

Майкъл Кориган седеше в стаята без прозорци в Изследователския център на фондация «Евъргрийн», северно от Ню Йорк. Наблюдаваше една млада французойка, която обикаляше универсалния магазин «Прентам» в Париж. Наблюдателните камери в магазина свеждаха всичко до черно, бяло и нюанси на сиво, но можеше да види, че е брюнетка, доста висока и изключително привлекателна. Харесваха му късата й пола, черното кожено яке и обувките — високи токчета с тънки каишки, закопчани около глезените.

Помещението за наблюдение приличаше на частен киносалон. Имаше огромен плосък видеоекран и тонколони, вградени в стената. Но имаше само едно място за сядане — кожено кресло с цвят на фъстъчено масло и вграден монитор и клавиатура на въртящата се стоманена облегалка за ръце. Всеки, който използваше помещението, можеше да задава команди на системата или да си сложи телефонните слушалки и да говори с персонала в новия компютърен център в Берлин. Когато Майкъл седна за пръв път на стола, някой трябваше да му покаже как се работи със сканиращите програми и каналите за достъп към системите за наблюдение. Сега можеше да извършва прости проследяващи операции и сам.

Младата брюнетка вървеше пред щандовете за козметика. Майкъл беше разгледал магазина преди няколко дни и се надяваше, че мишената му ще вземе ескалатора и ще се качи до щанда за дрехи на «Прентам». Макар че беше забранено в пробните да се поставят наблюдателни камери, в дъното на коридора на общата част имаше една. Понякога французойките излизаха от пробните по бельо, за да се огледат в голямото огледало.

Присъствието на Майкъл в стаята за наблюдение беше поредното доказателство за нарастващото му влияние сред членовете на Братството. Той беше странник също като баща си Матю и по-малкия си брат Гейбриъл. В миналото на странниците се гледало като на пророци или мистици, побъркани или освободители. Те имали силата да се освобождават от телата си и да изпращат съзнателната си енергия — своята Светлина — в други светове. Когато се завръщали, имали прозрения и просветления, които променяли света.

Странниците винаги се натъквали на съпротивата на властите, но в модерните времена група мъже, наречени Братството, започнали да различават странниците и да ги избиват, преди да са се превърнали в заплаха за установения ред. Вдъхновено от идеите на Джереми Бентам, английски философ от осемнайсети, век, Братството се стремяло да установи визуален Паноптикон, невидим затвор, който да побере всички хора от индустриалния свят. Братството вярвало, че щом свикне, че го наблюдават непрекъснато, населението автоматично ще следва установените правила.

Истинският символ на съвремието беше наблюдателната камера за вътрешна употреба. Компютъризираните информационни системи бяха създали една Голяма машина, която можеше да свързва образи и информация, за да следи огромно на брой население. Хилядолетия наред властниците се опитвали да наложат завинаги своята управляваща система. Най-накрая мечтата за социален контрол беше станала реална възможност.

Братството се беше намесило в живота на Майкъл и Гейбриъл още когато живееха като деца в една ферма в Южна Дакота. Отряд наемници, които търсеха баща им, бяха атакували дома им и бяха подпалили всички постройки. Двамата братя Кориган бяха оцелели, но баща им беше изчезнал. Доста години, след като майка им ги бе отгледала извън Мрежата, Кориган най-накрая се бяха озовали в Лос Анжелис. Нейтан Бун и хората му първо заловиха Майкъл, а после и Гейбриъл. Закараха и двамата братя в изследователския център на фондация «Евъргрийн».

Учените от Братството бяха построили мощен квантов компютър и субатомните частици в сърцевината на машината бяха установили връзка с други светове, които иначе можеха да изследват само странниците. Целта на новия квантов компютър беше да проследи преминаването на четирите бариери към другите светове от странниците, но Мая го беше унищожила, докато спасяваше Гейбриъл.

Винаги когато оценяваше промяната в статуквото си, Майкъл трябваше да признае, че нападението на Мая върху изследователския център беше решителната крачка към личната му промяна. Беше демонстрирал лоялността си — не към брат си, а към Братството. След разчистването на отломките беше установен нов периметър за сигурност и Майкъл беше върнат в центъра. Все още беше затворник, но в края на краищата всеки на този свят щеше да стане пленник в огромен затвор. Единствената разлика беше до каква степен го осъзнава човек. Щеше да има ново престрояване на силите в света и Майкъл възнамеряваше да е на страната на победителите.

Само няколко идвания на Майкъл в стаята бяха достатъчни, за да бъде покорен от силата на Голямата машина. Имаше нещо в това да седиш на стола и да се чувстваш като Господ, който гледа от небето. В момента младата жена с коженото яке беше спряла на щанда за гримове и си приказваше с продавачката. Майкъл си сложи слушалките, натисна едно копче и се свърза с новия компютърен център на Братството в Берлин.

— Майкъл се обажда. Искам да говоря с Ларс.

— Една секунда, моля — отвърна жена с немски акцент. След няколко секунди се обади Ларс. Винаги беше готов да помогне и никога не задаваше неудобни въпроси.

— Виж, намирам се в «Прентам», Париж — каза Майкъл. — Мишената е на щанда с гримовете. Как мога да намеря личните й данни?

— Чакай да видя — отвърна Ларс.

Малка червена светлинка се появи в долния ляв ъгъл на екрана. Това означаваше, че Ларс има достъп до същото изображение. Често по няколко души се включваха в една и съща система за наблюдение или пък човек се свързваше със системата на някой отегчен охранител, който седеше в някоя контролна кабина някъде по света. Охранителите — които по принцип трябваше да осигуряват защита от терористи и престъпници — прекарваха повечето си време да дебнат жени из моловете и да ги проследяват до паркинга. Ако човек пуснеше звука, можеше да ги чуе как си говорят и се смеят например когато някоя жена с тясна пола се качва в спортна кола.

— Можем да сведем лицето й до алгоритъм и да го сравним със снимките във френската база данни за паспорти — обясни Ларс. — Но е много по-лесно просто да вземем номера на кредитната й карта. Погледни си монитора и натисни опцията за телекомуникация. Напиши колкото се може повече информация: местоположение на телефона, дата, време — в случая в момента. Хищника — така наричаха компютърната програма — ще й дръпне номера в мига, в който бъде предаден.

Продавачката пъхна кредитната карта на жената в машинката и цифрите проблеснаха на екрана.

— Готово — каза Ларс, сякаш беше фокусник, научил чирака си на нов номер. — Цъкни два пъти с мишката…

— Знам какво да правя. — Майкъл премести курсора върху бутона за препратки и почти на мига започна да се появява допълнителна информация. Жената се казваше Кларис Мари дьо Портей. Двайсет и три годишна. Чисто кредитно досие. Телефонният й номер. Домашният адрес. Програмата превеждаше от френски на английски списъка със стоки, закупени с кредитната й карта през последните три месеца.

— Виж това — каза Ларс. Квадратче в горния десен ъгъл на компютъра показваше образ от улична наблюдателна камера. — Виждаш ли тази сграда? Тук живее. На третия етаж.

— Благодаря, Ларс. С другото мога и сам да се оправя.

— Ако превъртиш списъка от кредитната карта, ще видиш, че е посещавала гинекологична клиника. Искаш ли да видиш противозачатъчни ли е искала, или е правила аборт?

— Благодаря, не е необходимо — отвърна Майкъл.

Малката червена светлинка изчезна от екрана и той отново остана, насаме с Кларис. С малка найлонова торбичка с гримове в ръка, младата жена прекоси магазина и се качи на ескалатора. Майкъл въведе новите параметри и превключи на нова камера. Кичур кестенява коса се спускаше по челото на Кларис и стигаше почти до очите й. Тя го отметна назад с ръка и огледа следващите стоки. Майкъл се зачуди дали си търси рокля за специален повод. С още малко помощ от Ларс можеше да се добере до имейла й.

Вратата с електронно отваряне се плъзна и влезе Кенард Наш, бивш армейски генерал и съветник по националната сигурност. В момента оглавяваше борда на директорите на Братството. Нещо в набитото му телосложение и грубите му маниери напомняше на Майкъл за футболен треньор.

Майкъл превключи на друга наблюдателна камера — довиждане, Кларис, — но генералът вече беше видял младата жена. Усмихна се като чичо, който е хванал племенника си да разглежда мъжко списание, и попита:

— Къде е това?

— Париж.

— Хубава ли е?

— Определено.

Наш се приближи към Майкъл и тонът му стана по-сериозен.

— Имам новини, които може да представляват интерес за теб. Господин Бун и хората му току-що са извършили успешна полева оценка на комуната Нова хармония в Аризона. Явно брат ти и арлекинът са посетили мястото преди няколко месеца.

— И къде са сега?

— Не знаем с точност, но се приближаваме. Анализът на имейли, открити в лаптоп, показва, че Гейбриъл вероятно се намира само на няколко мили от тук — в Ню Йорк Сити. Компютрите ни все още не могат да претърсят целия свят, но можем да се съсредоточим върху конкретното местоположение.

На това, че беше станал странник, Майкъл дължеше определени умения, които му помагаха да оцелява. Ако се отпуснеше по определен начин — спреше да мисли, а просто наблюдаваше, — можеше да забави възприятията си така, че да забележи промените, които настъпваха за частица от секундата в изражението на някой човек. Майкъл можеше да каже кога някой лъже, можеше да разкрие мислите и чувствата, които хората криеха в ежедневието си.

— Колко време ще ви отнеме да намерите брат ми? — попита той.

— Не мога да кажа. Но това е много положителна крачка. Досега ги търсихме в Канада и Мексико. Никога не би ми хрумнало, че ще идат в Ню Йорк. — Наш се изсмя. — Тази Мая е луда.

В този миг светът в ума на Майкъл забави хода си. Той можа да види колебанието в усмивката на Наш. Бърз поглед вляво. И извиване на устните в подигравателна усмивка само за частица от секундата. Може би генералът не лъжеше, но определено скриваше нещо, което го караше да изпитва превъзходство.

— Нека някой друг да довърши работата в Аризона — отвърна Майкъл. — Мисля, че Бун трябва веднага да се върне в Ню Йорк.

Наш отново се усмихна така, сякаш имаше по-силни карти на покер.

— Господин Бун ще остане още един ден, за да анализира допълнителна информация. По време на претърсването на комуната отрядът му е открил писмо. — Генерал Наш млъкна и остави думите си да увиснат във въздуха.

Майкъл го погледна право в очите.

— И защо е важно това?

— Писмото е от баща ти. Той се крие от нас от доста време, но излиза, че все още е жив.

— Какво?! Сигурен ли си? — Майкъл скочи от стола. Дали Наш му казваше истината, или за пореден път изпитваше верността му? Той се втренчи в лицето на генерала и проследи движението на очите му. Наш усещаше превъзходство и гордост, сякаш се радваше, че може да прояви властта си.

— И къде е? Как можем да го открием?

— В момента не мога да ти кажа. Не знаем кога е било написано писмото. Бун не е открил плик е пощенска марка или обратен адрес.

— А какво пише в писмото?

— Баща ти е вдъхновил създаването на Нова хармония. Искал е да окуражи приятелите си и да ги предупреди за Братството. — Наш наблюдаваше как Майкъл крачи из стаята. — Новината май не те зарадва особено.

— След като хората ти изгориха къщата ни, с Гейб все си фантазирахме. Убеждавахме се един друг, че баща ни е оцелял и ни търси, докато обикаляхме из страната. Когато пораснах, осъзнах, че баща ми изобщо няма да ми помогне. Можех да разчитам само на себе си.

— И си решил, че е мъртъв?

— Където и да беше отишъл баща ми, никога повече нямаше да се върне. Така че все едно беше мъртъв.

— Кой знае? Може и да организираме една семейна среща.

На Майкъл му се искаше да притисне Наш до стената и да избие усмивката от лицето му. Но вместо това се извърна и се овладя. Все още беше затворник, но имаше как да го заобиколи. Трябваше да се утвърди и да насочи Братството в определена посока.

— Убили сте всички в Нова хармония, нали?

Наш явно се ядоса, че Майкъл говори толкова директно.

— Отрядът на Бун е постигнал целите си.

— Полицията знае ли? Превърнало ли се е в новина?

— Защо си се загрижил за това?

— Казвам ти как да откриеш Гейбриъл. Ако медиите не са разбрали, нека Бун да се погрижи да узнаят.

Наш кимна.

— Това определено е част от плана.

— Знам, че брат ми е ходил в Нова хармония и се е срещал с хората, които живеят там. Случката наистина ще го засегне. Все ще реагира някак си и ще направи нещо импулсивно. Трябва да сме готови.

2.

Гейбриъл и приятелите му живееха в Ню Йорк Сити. Един свещеник от църквата на Вики, Оскар Ернандес, беше уредил да се настанят в едно празно таванско помещение в Чайнатаун. В бакалията на партера приемаха спортни облози и магазинът имаше пет телефонни линии, всичките регистрирани на различни имена, плюс факс, скенер и високоскоростна интернет връзка. Срещу скромно заплащане бакалинът им позволяваше да използват електрониката, за да потвърдят новите си самоличности. Чайнатаун беше подходящо място за подобни сделки, тъй като всички продавачи предпочитаха пари в брой, а не кредитни и дебитни карти, които се следяха от Голямата машина.

Останалата част от сградата беше заета от различни производства, които използваха нелегални имигранти за работници. На първия етаж имаше шивачница, а мъжът на втория етаж произвеждаше пиратски дивидита. Непознати влизаха и излизаха от сградата през деня, но през нощта нямаше никой.

Таванското помещение на четвъртия етаж бе дълго и тясно, с полиран дървен под и прозорци в двата края. Някога беше използвано като работилница за дамски чанти менте и една от шевните машини все още стоеше, завинтена за пода, близо до банята. Няколко дни след пристигането им Вики провеси бояджийски покривала върху щендери за дрехи и така отдели мъжка спалня за Гейбриъл и Холис и женска — за себе си и Мая.

По време на нападението на изследователския център на фондация «Евъргрийн» Мая беше ранена и възстановяването й беше поредица от малки победи. Гейбриъл още помнеше първата вечер, в която тя успя да седне на стол и да си изяде вечерята, и първата сутрин, в която си взе душ без помощта на Вики. Два месеца след пристигането им Мая вече можеше да излиза от сградата заедно с тях и да куцука по Моско Стрийт към сладкарница «Хонконг». Спираше пред уличната сергия — още не стъпваше стабилно, но беше твърдо решена да се справя сама, — и чакаше една възрастна китайка да й приготви нещо, подобно на палачинки, върху черна желязна тепсия.

Парите не бяха проблем — вече бяха получили две пратки стодоларови банкноти от Липата, арлекин, който живееше в Париж. Като следваха напътствията на Мая, си създадоха фалшиви самоличности, които включваха актове за раждане, паспорти, шофьорски книжки и кредитни карти. Холис и Вики намериха резервен апартамент в Бруклин и наеха пощенски кутии. Когато всеки от групата се сдобиеше с всички необходими документи за две фалшиви самоличности, щяха да напуснат Ню Йорк и да се настанят на сигурно място в Канада или Европа.

Понякога Холис се смееше и наричаше групата им «четиримата бегълци» и Гейбриъл имаше чувството, че са се сприятелили. От време на време четиримата обитатели на тавана приготвяха, всеки поотделно, по едно блюдо за вечеря, после сядаха на масата и играеха карти, като се шегуваха кой ще мие чиниите. Дори и Мая се усмихваше понякога и беше станала част от групата. Гейбриъл се отпускаше в такива моменти: забравяше, че е странник и че Мая е арлекин — и че обикновеният му живот си е отишъл завинаги.

В сряда вечерта всичко се промени. Групата беше прекарала два часа в един джаз клуб в Уест Вилидж. Докато се прибираха пеша към Чайнатаун, видяха камион, който разкарваше вестници: двама младежи сваляха пакетите на тротоара. Гейбриъл погледна заглавията и замръзна.

«ТЕ УБИХА ДЕЦАТА СИ!

67 умират в култово самоубийство в Аризона»

Статията на първа страница беше за Нова хармония, където Гейбриъл беше ходил само преди няколко месеца, за да посети пътевиждащата София Бригс.

Купиха си три различни вестника и забързаха към тавана. Според аризонската полиция убийството било вдъхновено от религиозна мания. Репортери вече бяха интервюирали бившите съседи на загиналите семейства. Всички бяха единодушни — хората, които живеели в Нова хармония, били луди. Напуснали хубавите си работи и красивите си домове, за да живеят в пустинята.

Холис прегледа набързо статията в «Ню Йорк Таймс».

— Според написаното тук оръжията били регистрирани на имената на хората, които живеели там.

— Това не доказва нищо — отвърна Мая.

— Полицията открила видео, направено от една англичанка — рече Холис. — Явно е говорила нещо за унищожаването на злото.

— Мартин Гринуолд ми изпрати мейл преди няколко седмици — каза Мая. — Не споменаваше нищо за проблеми.

— Не знаех, че си имала новини от Мартин — изненадано каза Гейбриъл и видя как изражението на Мая се промени. Веднага разбра, че крие нещо важно от тях.

— Да, имах. — Тя се опита да избегне погледа му и тръгна към кухненския бокс.

— Какво ти пишеше, Мая?

— Взех решение. Мислех, че така ще е най-добре…

Гейбриъл се изправи и се приближи към нея.

— Кажи ми какво ти пишеше!

Мая вече беше до вратата към стълбите. Гейбриъл се зачуди дали ще предпочете да избяга, вместо да му отговори.

— Получил писмо от баща ти — каза Мая. — Питал как са хората в Нова хармония.

За секунди Гейбриъл се почувства така, сякаш таванът, сградата, целият град изчезват; той беше малко момче, стоеше в снега и гледаше как една сова се вие над димящите останки от къщата им. Баща им го нямаше, беше изчезнал завинаги.

После премигна и се върна в настоящето: Холис беше бесен, Вики изглеждаше засегната, а Мая ги гледаше предизвикателно.

— Баща ми е жив?!

— Да.

— Какво се е случило? Къде е?

— Не знам — отвърна Мая. — Мартин е внимавал да не изпраща подобна информация по интернет.

— Но защо не ми каза…

Мая го прекъсна, думите рукнаха от устата й:

— Защото знаех, че ще искаш да се върнеш в Нова хармония, а това беше опасно. Реших да се върна сама в Аризона, когато напуснем Ню Йорк и се настаним на безопасно място.

— Мислех, че сме заедно във всичко това — каза Холис. — Никакви тайни. Всички в един отбор.

Както обикновено Вики влезе в ролята си на умиротворител.

— Сигурна съм, че Мая осъзнава, че е допуснала грешка.

— Мислиш, че ще се извини ли? — попита Холис. — Ние не сме арлекини, което означава — според нея — че не сме на нейното ниво. Тя се държи с нас като с деца.

— Не беше грешка! — отвърна Мая. — Всички в Нова хармония са мъртви. Ако Гейбриъл беше отишъл там, и той щеше да бъде убит.

— Мисля, че имам правото сам да взимам решенията си — рече Гейбриъл. — Сега Мартин е мъртъв и не разполагаме с никаква информация.

— Но ти си жив, Гейбриъл. Така или иначе, аз те защитих. Мой дълг като арлекин е. Единственото ми задължение.

Мая се обърна, отключи и излетя от тавана, като тресна вратата.

3.

Думата «зомби» витаеше из главата на Нейтан Бун като полъх. Изглеждаше не на място във фоайето на частното летище близо до Финикс, Аризона. Помещението беше с пастелни на цвят мебели и фотографии в рамки на танцьори от племето хопи. Една жизнерадостна жена, казваше се Черил, току-що беше опекла сладки с парченца шоколад и беше направила кафе за малката групичка пътуващи бизнесмени.

Бун седна в едно работно сепаре и включи лаптопа си. Навън беше облачен бурен ден и вятърът метеше асфалта. Хората му вече бяха натоварили запечатаните сандъци с оръжие и бойно снаряжение в чартърния самолет. Щом наземните екипи приключеха със зареждането на гориво, Бун и отрядът му щяха да отлетят на изток.

Беше лесно да се манипулира полицията и медиите относно случилото се в Нова хармония. Техниците, които работеха за Братството, вече бяха проникнали в правителствените компютри и бяха регистрирали списък с оръжия на името на Мартин Гринуолд и останалите членове на комуната. Балистичната експертиза и видеозаписът на Джанет Уилкинс за посланията от Господ убедиха властите, че Нова хармония е религиозен култ, който се е самоунищожил. Трагедията беше правена като по поръчка за вечерните новини и никой от репортерите не държеше да рови по-надълбоко. Историята беше приключена.

Един от наемниците беше докладвал за някакво дете, което тичало близо до ограничителния периметър, и Бун се чудеше дали не е същото азиатско момиче, което бе видял в комуналния център. Това можеше да се окаже проблем, но полицията не беше открила нито един оцелял. Ако момичето беше оцеляло от първоначалната атака, после или беше умряло от студ в пустинята, или се беше скрило в някоя от къщите, които пък бяха изгорели до основи.

Активира кодиращата система, влезе в интернет и започна да си проверява имейлите. Имаше обнадеждаващи новини за издирването на Гейбриъл Кориган в Ню Йорк и Бун незабавно отговори. Докато прехвърляше останалите съобщения, откри и три имейла от Майкъл, който питаше за издирването на баща си. «Моля да се изпрати доклад за свършеното — пишеше Майкъл. — Братството желае да се предприемат незабавни действия по въпроса.»

— Нахален кучи син — измърмори Бун и се огледа да види дали някой не го е чул. Шефът на сигурността на Братството смяташе за нередно един странник да му дава заповеди. Майкъл сега беше на тяхна страна, вярно, но що се отнася до Бун, той все още си беше врагът.

Единствената биометрична информация, с която разполагаха за бащата, беше снимката от шофьорската му книжка, направена преди двайсет и шест години, и един-единствен пръстов отпечатък, поставен до заверения подпис. Това означаваше, че проверката на обичайните правителствени бази данни е чиста загуба на време. Търсачките на Братството трябваше да следят имейли и телефонни обаждания за всякакъв вид сведения, в които се споменаваше Матю Кориган или се говореше за странници.

През последните няколко месеца Братството беше завършило изграждането на нов компютърен център в Берлин, но Бун нямаше право да го използва за своите операции. Генерал Наш беше изключително потаен по отношение плановете на борда за центъра в Берлин, но все пак беше ясно, че той представлява повратна точка за целите на Братството. Явно изпробваха нещо, наречено «програма сянка», нещо, което щеше да се окаже първата стъпка в установяването на виртуалния Паноптикон. Когато Бун се оплака от липса на средства, персоналът в Берлин предложи временно решение: вместо да използва компютърния център, щяха да му предоставят зомбита, които да му помагат в търсенето.

«Зомби» се наричаше всеки компютър, заразен от вирус или троянски кон, което позволяваше да бъде тайно контролиран от външен юзър. Господарите на зомбитата управляваха действията на компютри по целия свят, използваха ги за изпращането на спам или извличането на пари от необезопасени интернет сайтове. Ако собствениците им откажеха да платят, сървърите им биваха заливани от хиляди поръчки, изпратени в един и същи момент.

Мрежи от зомбита, наречени «бот мрежи», можеха да се купят, откраднат или разменят на черния интернет пазар. През последната година техническият персонал на Братството беше купил «бот мрежи» и от различни криминални групи и беше разработил нов софтуер, който принуждаваше «пленените» компютри да изпълняват по-сложни задачи. Макар че системата не беше достатъчно мощна, за да следи всички компютри в света, можеше да се справи с търсенето на конкретно зададена цел.

Бун започна да пише заповед към компютърния център в Берлин: «Ако помощната система вече е готова, започнете търсенето на Матю Кориган».

— Извинете, господин Бун…

Той се сепна и вдигна поглед от компютъра. Чартърният пилот — късо подстриган млад мъж в морскосиня униформа — стоеше на няколко крачки от сепарето.

— Какъв е проблемът?

— Няма проблем. Заредени сме с гориво и можем да потегляме.

— Току-що получих нови сведения — отвърна Бун. — Променете посоката към летище Уестчестър Каунти и се свържете с превозвач. Кажете му, че искам достатъчно превозни средства, които да откарат хората ми в Ню Йорк.

— Да, сър. Веднага ще се обадим.

Бун изчака пилотът да си тръгне, преди да продължи с писането. «Нека компютрите да проследят този призрак — помисли си. — А аз ще открия Гейбриъл за два дни».

След минута беше готов със съобщението и го изпрати в Берлин. Докато излезе на пистата, скрити софтуерни програми се задвижиха в превзетите компютри по целия свят. Части от съзнанието им започнаха да се събират като армия от зомбита, спотайващи се тихо в огромно помещение. Чакаха без съпротива, без да си дават сметка за времето, докато една команда не ги застави да започнат да търсят.

В предградията на Мадрид едно четиринайсетгодишно момче играеше онлайн фентъзи игра. В Торонто пенсиониран строителен инспектор пускаше мнение за любимия си отбор в хокеен форум. Няколко секунди по-късно компютрите и на двамата започнаха да работят малко по-бавно, но нито единият, нито другият забелязаха разликата. Отгоре всичко си беше същото, но сега електронните слуги се подчиняваха на нов господар с нова заповед:

«Намери странника».

4.

Гейбриъл натисна копчето на мобилния си телефон и погледна колко е часът. Един след полунощ, но от улицата още се чуваха шумове. Чу клаксон и полицейска сирена в далечината. Някой си беше надул стереото, докато прекосяваше улицата, и думкащите баси на рапа звучаха като приглушен сърдечен пулс.

Странникът свали ципа на горната половина на спалния си чувал и се изправи. Светлината на уличните лампи се процеждаше през матираните стъкла на прозорците и той видя Холис Уилсън на походното му легло. Бившият учител по бойни изкуства дишаше равномерно и Гейбриъл реши, че спи.

Бяха изминали двайсет и четири часа, откакто беше научил, че хората от Нова хармония са мъртви, а баща му е жив. Чудеше се как може да открие някой, който е изчезнал от живота му преди петнайсет години. Дали баща му беше в този свят, или беше преминал в някой друг? Легна си пак и вдигна лявата си ръка. Усети привлекателността — и опасностите — на новата си сила.

Съсредоточи се върху Светлината в тялото си. Тук идваше трудният момент: без да се разконцентрира от Светлината, опита да си вдигне ръката, но да не мисли съзнателно за това. Изглеждаше невъзможно: как можеш да решиш да раздвижиш тялото си и после да пренебрегнеш решението си? Дишаше дълбоко и пръстите на ръката му се разпериха напред. Малки светли точици — като звезди от съзвездие — се понесоха в изпълнения със сенки мрак, а ръката му от плът и кръв остана вдървена и безжизнена.

Вдигна я и тялото му абсорбира Светлината. Гейбриъл трепереше и дишаше тежко. Седна, измъкна краката си от спалния чувал и стъпи на студения дървен под. «Държиш се като идиот — каза си. — Това не е трик за купон. Или преминавай, или остани в този свят».

По тениска и памучно долнище се промъкна през отвора на платнищата и влезе в общата част на тавана. Отиде до тоалетната, после в кухненския бокс, за да си налее вода от чешмата. Мая седеше на дивана до женската спалня. През по-голяма част от времето, докато се възстановяваше от огнестрелните си рани, спеше. Сега обаче, когато вече беше в състояние да се разхожда из града, кипеше от енергия.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да, просто ожаднях.

Едно от нещата, които харесваше в Ню Йорк, беше водата. Когато живееше в Лос Анжелис с Майкъл, водата от чешмата винаги имаше привкус на химикали.

Седна до Мая. Дори след спречкването за баща му продължаваше да му харесва да я гледа. Мая имаше черната коса на сикхската си майка и изсечените немски черти на баща си. Очите й бяха впечатляващо сини, като две светли точки с цвят на вода на бялото й лице. Навън криеше очите си със слънчеви очила, а косата — с перука. Но не можеше да скрие движенията си. Влизаше в бакалията и стоеше във вагона на метрото в изправената поза на боец, който може да нанесе контраудар, без да го повалят на земята.

Когато за пръв път се срещнаха в Лос Анжелис, реши, че Мая е най-необичайният човек, когото е виждал. Тя беше модерна жена в много отношения — спец по отношение на всички аспекти на технологията за наблюдение. Но на раменете й тегнеха и стотици години традиция. Бащата на Мая, Тръна, беше научил малкото си момиченце, че арлекините са Прокълнати от плътта, спасени от кръвта. Мая, изглежда, вярваше, че има вина за някаква фундаментална грешка, която можеше да се изкупи само като рискува живота си.

Мая виждаше света ясно — глупостта и излишните емоции в преценките й бяха унищожени преди много години. Гейбриъл знаеше, че тя никога няма да наруши правилата и да се влюби в странник. И точно сега собственото му бъдеще беше толкова неясно, че според него от негова страна беше също толкова безотговорно да променя отношенията им.

Двамата с Мая имаха точно определени роли, бяха странник и арлекин, но въпреки това тя го привличаше физически. Докато тя се възстановяваше от раните, я беше носил на ръце от походното легло до дивана, беше усещал тежестта на тялото й и мириса на косата и кожата й. Понякога завесата не беше дръпната докрай и той виждаше как двете с Вики се събличат. Между тях нямаше нищо — но имаше всичко. Дори това, че седеше до нея на дивана, го караше да се чувства едновременно щастлив и смутен.

— Трябва да се наспиш — нежно й каза той.

— Не мога да затворя очи. — Когато беше уморена, британският й акцент беше още по-отчетлив. — Умът ми не иска да спре.

— Разбирам. Понякога ми се струва, че имам прекалено много мисли, а няма достатъчно място, където да ги сложа.

Отново замълчаха и той се заслуша в дишането й. Напомни си, че го беше излъгала за баща му. Имаше ли и други тайни? Какво още трябваше да знае? Тя се отдръпна на няколко сантиметра, така че да не са чак толкова близо. Тялото й се напрегна и той я чу как си поема дълбоко въздух, сякаш се канеше да направи нещо опасно.

— И аз си мислех за спречкването ни.

— Трябваше да ми кажеш за баща ми.

— Опитвах се да те предпазя. Не ми ли вярваш?

— Това не ми стига. — Гейбриъл се наведе към нея. — Добре, значи баща ми е изпратил писмо на хората от Нова хармония. Сигурна ли си, че не знаеш откъде е дошло писмото?

— Казах ти за Хищника. Правителството непрекъснато следи имейлите. Мартин никога няма да пусне важна информация по интернет.

— Как да съм сигурен, че ми казваш истината?

— Ти си странник, Гейбриъл. Можеш да ме погледнеш в лицето и да видиш, че не лъжа.

— Не мисля, че има нужда да го правя. Не и с теб. — Гейбриъл стана от дивана и отиде да си легне. Но му беше трудно да заспи. Знаеше, че Мая държи на него, но явно не разбираше колко много му се иска да намери баща си. Единствено баща му можеше да му каже какво трябва да прави сега, когато беше станал странник. Знаеше, че се променя, че става друг човек, но не знаеше защо.

Затвори очи и му се присъни как баща му върви по някоя тъмна улица в Ню Йорк. Той вика след него и хуква да го гони, но баща му е прекалено далече, за да го чуе. Матю Кориган завива зад един ъгъл и когато Гейбриъл стига там, баща му вече е изчезнал.

В съня си Гейбриъл стоеше под уличната лампа на паважа, тъмен и лъскав от дъжда. Огледа се и видя наблюдателната камера, монтирана на покрива на една сграда. Имаше още една на стълба на лампата, плюс още няколко в различни точки на празната улица. И разбра, че Майкъл също търси. И че брат му разполага с камерите, скенерите и всички останали устройства на Голямата машина. Беше като състезание — ужасно съревнование между двамата — и нямаше начин той да спечели.

5.

Макар че арлекините понякога се смятаха за последните защитници на историята, историческите им познания се основаваха повече върху традицията, отколкото върху фактите, които се намираха в учебниците. Израснала в Лондон, Мая беше запомнила местата из целия град, на които бяха извършвани публични екзекуции. Баща й я бе развеждал навсякъде по време на всекидневните им уроци за оръжия и уличен бой. Тайбърн беше за престъпници, Лондонската кула за предатели. Спаружените тела на мъртвите пирати висели години наред на Дока на екзекуциите в Уапинг. В различни времена властите бяха избивали евреи, католици и безброй други «противници», които се кланяли на различен бог или проповядвали различни виждания за света. Едно точно определено място в Уест Смитфийлд беше използвано за екзекуцията на еретици, вещици и жени, убили съпрузите си — както и на безименни арлекини, умрели, за да защитят странници.

Мая изпита същото усещане за натрупано страдание в момента, в който влезе в сградата на криминалния съд в Манхатън. Застана точно пред главния вход и погледна нагоре към часовника, който висеше от високия два етажа таван. Белите мраморни стени на сградата, полилеите ар деко и богато орнаментираните парапети на стълбищата подсказваха за огромната чувствителност на една по-ранна епоха. Тя завъртя глава и огледа внимателно света, който я заобикаляше: полиция и престъпници, съдебни пристави и адвокати, жертви и свидетели — всички се точеха по мръсния под към детектора за метал, който ги очакваше на входа.

Дмитрий Аронов беше дебел, вече на години, с три мазни черни кичура, залепени за оплешивяващото му теме. Руският емигрант — носеше охлузено кожено куфарче — се приближи до детектора за метал. Спря за секунда и погледна през рамо към Мая.

— Какво има? — попита пазачът. — Минавайте…

— Разбира се, полицай. Разбира се.

Мина през пропуска, после въздъхна и направи физиономия, сякаш току-що се е сетил, че е забравил важни документи в колата си. Мина обратно през детектора за метал и последва Мая през въртящата се врата. За миг спряха на площадката и огледаха небето. Наближаваше четири следобед. Дебели сиви облаци бяха надвиснали над града, слънцето бе само размазано светло петно над хоризонта.

— Е? Какво мислите, госпожице Странд?

— Не мисля нищо. Все още.

— Сама се убедихте. Никакви аларми. Никакви арести.

— Дайте да видя стоката.

Слязоха заедно по стълбите, заобиколиха на зигзаг мудния поток коли, който задръстваше Сентър Стрийт, и влязоха в малкия парк по средата на площада. Тук беше почти тъмно заради високите околни сгради. Макар че имаше табели, които предупреждаваха нюйоркчани да не хранят гълъбите, цяло ято кълвеше из прахоляка.

Седнаха на една дървена пейка извън обсега на двете камери за наблюдение и Аронов отвори куфарчето.

— Е, проверете стоката.

Мая видя пистолет, приличаше на деветмилиметров автоматик. С две цеви една над друга и здрава дръжка. Вдигна го. Беше съвсем лек — почти като детска играчка.

Аронов започна да говори с тона на продавач:

— Рамката, дръжката и спусъкът са от твърда пластмаса. Цевите, плъзгачите и ударникът са направени от супер твърда керамика — издръжлива като стомана. Както сама се уверихте, сглобеното оръжие преминава през всички стандартни детектори за метал. Летищата не са толкова лесни. Повечето са снабдени с рентгенови скенери и милиметрова вълна². Но можете да разглобите оръжието на две или три части и да го скриете в лаптоп.

— С какво стреля?

— Патроните винаги са проблем. ЦРУ е изобретило същия вид пистолет, който използва патрони без гилзи. Забавно, нали? Уж трябва да се борят с тероризма, а създават идеалното оръжие за терористи. Но приятелите ми в Москва са намерили не чак толкова усъвършенствано решение. Може ли?

Аронов бръкна в куфарчето, махна една преграда и извади нещо, което приличаше на цигара с черен филтър.

— Това е хартиена гилза с керамичен куршум. Нещо като модерен еквивалент на системата, използвана при мускета от осемнайсети век. Експлозивът се възпламенява на две степени и изхвърля куршума от цевта. Бавно се зарежда, затова имате две цеви. Тоест имате два бързи изстрела, но пък повече не ви и трябват.

Мая се огледа, за да види дали някой не ги наблюдава. Сивата фасада на Криминалния съд светеше над тях. Полицейски коли и синьо-белите автобуси, с които се превозваха затворниците, бяха паркирани на два реда по улицата. Усещаше движението около малкия парк и подушваше одеколона с мирис на цветя на Аронов, примесен с хлъзгавия аромат на влажни листа.

— Впечатляващо, нали? Трябва да се съгласите.

— Колко?

— Дванайсет хиляди в брой.

— За пистолет? Това са глупости.

— Скъпа госпожице Странд… — Руснакът се усмихна и поклати глава. — Ще е трудно, ако не и невъзможно, да откриете някой друг, който да продава това оръжие. Освен това и друг път сме работили заедно. Знаете, че стоката ми е с първокласно качество.

— Дори не знам дали това чудо може да стреля.

Аронов затвори куфарчето и го постави до краката си.

— Ако желаете, можем да отидем с колата до гаража на един приятел в Ню Джърси. Никакви съседи. Дебели стени. Мунициите са скъпи, но ще ви оставя да гръмнете два пъти, преди да ми дадете парите.

— Трябва да помисля.

— Ще мина с колата покрай входа на Линкълн Сентър в седем вечерта. Ако сте там, ще получите специална отстъпка, която важи само до довечера — десет хиляди плюс шест патрона.

— Осем хиляди.

— Девет.

Мая кимна.

— Ще ви платя довечера, ако всичко е както се уговорихме.

Щом си тръгна от парка и пресече Сентър Стрийт, Мая се обади на Холис по мобилния. Той вдигна веднага, но не се обади.

— Къде си? — попита тя.

— В Кълъмбъс Парк.

— Идвам след пет минути. — Тя пусна телефона в чантата на рамото си и извади генератора на случайни числа — електронен уред с размерите на кибритена кутия, който висеше на шнур около врата й.

Мая и останалите арлекини наричаха враговете си Табула, защото кликата смяташе човешкото съзнание за табула раза — празна дъска, която може да се запълни с лозунги на омраза и страх. Докато в Табулата вярваха, че всичко може да бъде контролирано, арлекините бяха развили своя философия на случайността. Понякога правеха избора си със зар или с генератора на случайни числа.

«Нечетно означава наляво — помисли Мая. — Четно — надясно». Натисна копчето върху устройството и когато на екрана проблесна 365, зави наляво по Хоуган Плейс.

Трябваха й десетина минути, за да стигне до Кълъмбъс Парк — правоъгълно парче асфалт и печални на вид дървета на няколко пресечки източно от Чайнатаун. Гейбриъл обичаше да ходи в парка следобед, когато там беше пълно с възрастни китайци и китайки. Старците образуваха сложни клики въз основа на това кои идваха от една и съща провинция или село. Клюкарстваха, похапваха си от закуските, които си носеха в пластмасови кутии, и играеха маджонг, а от време на време и шах.

Холис Уилсън седеше на една пейка. Беше с черно кожено яке, под което криеше 45-калиброва автоматична покупка от Дмитрий Аронов. Когато Мая го срещна за пръв път в Лос Анжелис, Холис имаше усукани масури до раменете и носеше стилни дрехи. В Ню Йорк Вики беше подстригала косата му късо и той беше почнал да се дегизира според правилото на арлекините. Този следобед беше закачил на яката си две значки, които гласяха: «ИСКАТЕ ДА ОТСЛАБНЕТЕ? ОПИТАЙТЕ РЕШЕНИЕТО НА «ХЕРБАЛ»!» В мига, в който видеха значките, нюйоркчани извръщаха поглед.

Докато пазеше Гейбриъл, Холис бе изучил трактата «Пътят на меча», в който се съдържаха размислите върху боя с мечове на Врабеца, легендарния японски арлекин. Мая беше израснала с тази книга и баща й непрекъснато повтаряше прочутата мисъл на Врабеца, че арлекините трябва да «отглеждат случайността». Дразнеше се, че Холис се опитва да овладее тази ключова част от обучението й.

— От колко време си тук? — попита тя.

— От близо два часа.

Погледнаха към пейките от отсрещната страна на парка: там Гейбриъл играеше шах с възрастен китаец. Странникът също беше променил външния си вид по време на престоя им в Ню Йорк. Вики го беше подстригала съвсем късо и сега той обикновено ходеше с плетена шапка и слънчеви очила. Когато се запознаха в Лос Анжелис, имаше дълга коса и приличаше на младеж, който кара ски през зимата и сърф през лятото. Беше отслабнал през последните няколко месеца обаче и сега имаше измъчения вид на човек, който току-що се е възстановил от продължително боледуване.

Холис беше избрал добра отбранителна позиция, от която се виждаше ясно почти всяко кътче на парка. Мая си позволи да се отпусне за секунда и да се наслади на факта, че още са живи. Като малка наричаше тези моменти «скъпоценни камъни». Скъпоценните камъни бяха онези редки моменти, когато се чувстваше достатъчно в безопасност, за да се порадва на нещо приятно или красиво — порозовялото от залеза небе или вечерите, когато майка й приготвяше специална вечеря, например агнешко по индийски.

— Случи ли се нещо следобед? — попита тя.

— Гейб чете книга в спалнята, после си поговорихме за баща му.

— Какво ти каза?

— Иска да го намери — отвърна Холис. — Разбирам как се чувства.

Мая наблюдаваше внимателно как три възрастни жени се приближават към Гейбриъл. Бяха врачки: киснеха в някое ъгълче на парка и предлагаха да ти предскажат бъдещето срещу десет долара. Винаги когато Гейбриъл минеше покрай тях, те леко протягаха ръце — с дланите нагоре, дясната под лявата — като просякини, които молят, за милостиня. Този следобед само го поздравиха и едната сложи картонена чаша чай на сгъваемата маса.

— Не се тревожи — каза Холис. — Редовно го правят.

— Хората ще почнат да говорят.

— Е, и какво? Никой не го познава. Врачките просто усещат, че притежава някаква сила.

Странникът благодари на врачките за чая, те му се поклониха и се върнаха на поста си до оградата. Гейбриъл пък се върна към шахматната дъска.

— Аронов дойде ли на срещата? — попита Холис. — В текстовото съобщение пишеше, че предлага нов вид снаряжение.

— Опита се да ми продаде керамичен пистолет, който може да се пренася през детектори за метал. Бил разработен от руснаците.

— Ти какво му каза?

— Още не съм решила. Трябва да се срещна с него в седем вечерта. Ще идем до Ню Джърси, за да стрелям няколко пъти.

— Подобно оръжие може да се окаже от полза. Колко иска?

— Девет хиляди долара.

Холис се разсмя.

— Явно не сме получили отстъпка за «редовни клиенти».

— Да го купим ли?

— Девет хиляди в брой са много пари. Трябва да говориш с Вики. Тя знае с колко разполагаме и какво харчим.

— Тя на тавана ли е?

— Да. Прави вечерята. Ще си тръгнем, когато Гейбриъл свърши партията.

Мая стана от пейката и тръгна по изсъхналата трева към Гейбриъл. Когато не си даваше сметка за чувствата си, и се искаше да е близо до него. Не бяха приятели — това беше невъзможно. Но се чувстваше така, сякаш той гледа в сърцето й и я вижда съвсем ясно.

И сега я погледна — и се усмихна. Един кратък миг помежду им, но я накара да се чувства едновременно щастлива и ядосана. «Не ставай глупава — каза си. — Винаги помни: тук си, за да се грижиш за него, а не да го обичаш».

Мина през Чатам Скуеър и пое по Източен Бродуей. Тротоарът гъмжеше от туристи и китайци, които си купуваха храна за вечеря. Печени патици и пилета с арпаджик висяха на куки зад запотените витрини. За малко не се сблъска с някакъв млад мъж, който носеше прасенце, увито в найлоново фолио. Отключи вратата и влезе в сградата на Катрин Стрийт. Още ключове. Още ключалки. И се озова на тавана.

— Вики?

— Да?

Виктори Син Фрейзър седеше и броеше валута от няколко различни страни. В Лос Анжелис Вики беше скромно облечен член на Пресветата църква на Айзак Ти Джоунс. Сега беше облечена в, както го наричаше, артистичния си костюм — бродирани сини джинси, черна тениска и мънистена огърлица от Бали. Косата й беше сплетена на плитки и на края на всяка плитка имаше мънисто.

Вики вдигна очи от пачките и се усмихна.

— Нова пратка пристигна в апартамента в Бруклин. Исках да видя с колко пари разполагаме.

Дрехите им бяха прибрани в кашони или висяха по щендера, който Холис беше купил от Седмо авеню. Мая си свали якето и го пъхна в един найлонов калъф.

— Какво стана на срещата ти с руснака? Холис каза, че вероятно искал да ти продаде нов вид пистолет.

— Да. Но е скъпо. — Мая седна на походното си легло и набързо описа керамичния пистолет.

— От семето до фиданката — каза Вики, докато слагаше ластик на една пачка стодоларови банкноти.

Мая вече беше наясно с много от изразите от събраните писма на Айзак Джоунс, основателя на църквата на Вики. «От семето до фиданката, от фиданката до дървото» означаваше, че винаги трябва да си наясно с евентуалните последствия от действията си.

— Имаме парите, но оръжието е опасно — продължи Вики. — Ако попадне в ръцете на престъпници, могат да пострадат невинни хора.

— Това важи за всяко оръжие.

— Обещаваш ли, че ще го унищожиш, когато отидем на безопасно място?

«Harlekine versprechen nichts», помисли си Мая на немски. Арлекините не обещават. Все едно чуваше гласа на баща си.

— Ще си помисля дали да го унищожа — отвърна. — Само това мога да кажа.

Докато Вики продължаваше с броенето на парите, Мая се преоблече. Щом щеше да се среща с Аронов близо до концертните зали в Линкълн Сентър, трябваше да изглежда така, сякаш отива на концерт. Това означаваше боти до глезена, черни панталони с ръб, син пуловер и вълнено палто с двуредно закопчаване. Заради парите реши да носи оръжие: къс магнум с алуминиев корпус. Панталоните бяха достатъчно широки, за да скрият кобура на глезена.

Ножът й за хвърляне бе в еластичен бандаж на дясната ръка, а кинжала носеше привързан на лявата, близо до китката. Кинжалът беше с остро триръбо острие и с дръжка под формата на буквата «Т». Стискаш дръжката в юмрук и забиваш острието с всичка сила.