Тъгата на сукубата

Глава 6

На следващия ден се събудих, решена да се срещна с Ерик и да изтръгна от него истината за ловците на вампири. После, докато си миех зъбите, се сетих за вчерашната криза — Сет Мортенсен.

Като ругаех, за което богохулство си спечелих неодобрителния поглед на Обри, приключих сутрешния си тоалет. Не можеше да се каже колко време ще отнеме обиколката. Навярно щеше да ми се наложи да чакам до утре, за да се видя с Ерик, а дотогава ловецът на вампири можеше отново да удари.

Тръгнах към „Емералд Сити“ облечена с най-непривлекателните дрехи, които успях да изнамеря — дънки и поло, а косата ми бе строго прибрана отзад. Докато чаках Сет в кафенето, към мен се приближи Пейдж, цялата разцъфнала в усмивка.

— Докато се разхождате ще бъде добре да му покажеш „Фостърс“ и „Пъгит Саунд Букс“ — каза ми заговорнически тя.

Все още сънена, отпих глътка от мокачиното, което Брус току-що ми бе направил, и се опитах да схвана логиката и. „Фостърс“ и „Пъгит Саунд Букс“ ни бяха конкуренти, макар и не най-големите.

— Но тези книжарници затъват.

— Именно — усмихна се тя и разкри снежнобелите си зъби. — Покажи му ги и той ще се убеди, че ние сме най-доброто място, където да пише.

Загледах я, завладяна от чувството, че отново не съм в час. Може би просто все още бях разконцентрирана от историята с Дуейн. Не всеки ден се случва на някого да му отнемат безсмъртието.

— Защо… би писал тук?

— Защото обича да взема лаптопа си и да пише из кафенетата.

— Да, но той живее в Чикаго.

Пейдж поклати глава:

— Вече не. Къде се беше отнесла вчера? Мести се тук, за да е близо до семейството си.

Помнех, че Сет спомена брат си, но тогава бях прекалено завладяна от собственото си унижение, за да обърна внимание.

— Кога?

— Доколкото зная, веднага. Ето защо сме последната спирка от обиколката му. Засега е отседнал при брат си, но смята скоро да си намери жилище. — Тя се наведе към мен и очите й хищно проблеснаха: — Джорджина, ако известен автор редовно си прекарва времето при нас, ще бъде добре за имиджа ни.

Честно казано, основното ми безпокойство не беше къде ще пише Сет. Дълбоко ме потресе, че той няма скоро да замине за друга часова зона, където да ме забрави и всеки от нас да продължи живота си, а щях да го срещам всеки ден, в буквалния смисъл, стига да се изпълнеше желанието на Пейдж.

— Ако много хора знаят, че е тук, няма ли да го разсейват от писането? Досадни фенове и така нататък?

— Няма да позволим това да се превърне в проблем. Ще направим каквото трябва и ще уважаваме уединението му. Внимание, идва.

Отпих от мокачиното си все още възхищавайки се на начина, по който работеше умът на Пейдж. Раждаше идеи за реклама, които никога нямаше да се появят в моята глава. Уорън може и да беше този, който инвестираше капитал в това място, но успеха се дължеше на нейната гениалност.

— Добро утро — поздрави ни Сет, приближавайки се до масата.

Носеше дънки, тениска с „Деф Лепард“ и кафяво яке от рипсено кадифе. Косата му стърчеше по начин, който не можа да ме убеди, че тази сутрин е била сресана. Пейдж многозначително ме погледна и аз въздъхнах:

— Да тръгваме.

Сет мълчаливо ме последва навън, което засили напрежението, издигнало се помежду ни като солидна стена. Той не ме погледна, нито пък аз — него. Едва когато излязохме на „Куин Ан Авеню“ осъзнах, че нямам план за деня, така че трябваше да поговорим.

— Откъде да започнем? Сиатъл, за разлика от Галия, не е разделен само на три части.

Казах шегата повече на себе си, но Сет внезапно се засмя.

— Seattle peninsula est5 — каза той, включвайки се в шегата ми.

— Не е точно така. В допълнение, онова за Галия го е казал Беда6, а не Цезар.

— Зная, но не съм добре с латинския. — Той ме дари с онази неповторима и весела усмивка, която бе типична за него. — Но вие сте?

— Да речем, достатъчно запозната.

Чудех се как ли щеше да реагира, ако му кажех, че владея свободно латинските диалекти от различните епохи на Римската империя. Неясният ми отговор навярно бе сметнат за липса на интерес, защото Сет погледна встрани и отново замълчахме.

— Има ли нещо, което бихте искали да видите?

— Всъщност, не.

Всъщност, не. Добре. Колкото по-скоро започнем, толкова по-бързо ще свършим и ще се видя с Ерик.

— Елате.

Докато тръгвахме, таях известна надежда, че въпреки лошия старт вчера, бихме могли неусетно да започнем непринуден разговор. Докато пътувахме стана ясно, че Сет няма намерение да се включи в никаква дискусия. Спомних си вчерашното му притеснение пред тълпата и дори пред част от персонала на книжарницата. Този човек имаше сериозни социални фобии, осъзнах аз, макар че смело направи усилие да ги прикрие по време на първоначалния ни флирт. После бях започнала да излъчвам сигнали от типа „Не се доближавай до мен“. Без съмнение това щеше да му държи влага цял живот и да съсипе малкия напредък, който бе постигнал. Може би ако успеех да повдигна някои завладяващи теми, той щеше да си възвърне първоначалната увереност и да възстановим предишните си отношения. Разбира се, съвсем платонично. Опитах се да си припомня някои дълбокомислени въпроси от снощи. Те обаче както обикновено ми се изплъзваха и аз превключих на по-посредствените.

— Брат ви тук ли живее?

— Аха.

— В коя част?

— Лейк Форест Парк.

— Хубав район. Там ли ще си потърсите жилище?

— Вероятно не.

— Тогава сигурно имате предвид друго място?

— Всъщност, не.

Добре, това не водеше доникъде. Раздразнена как е възможно такъв майстор на писаното слово да бъде толкова неразговорлив, аз в крайна сметка реших да прекратя всякакви разговори с него. Просто дружелюбно бръщолевех без негово участие, посочвайки му известните места: Пайъниър Скуеър, Пайк Плейс Маркет, Фремънт Трол. Следвайки инструкциите на Пейдж, му показах дори и позападналите ни конкуренти. Пренебрегнах всичко в близост до Спейс Нийдъл, но все пак го отбелязах с кимване. Със сигурност го бе видял от прозорците на „Емералд Сити“ и можеше да си позволи безбожните входни такси, ако наистина имаше нужда от туристически преживявания.

Отправихме се към Университетския квартал, за да обядваме. Той ме последва без протест или коментар за любимия ми виетнамски ресторант. На масата се възцари мълчание, тъй като бях спряла да говоря. Двамата ядяхме спагети и гледахме през близкия прозорец минаващите студенти и коли.

— Приятно е.

Сет проговори за първи път от известно време насам и аз подскочих при звука на гласа му.

— Да. Не изглежда да е кой знае какво, но правят най-хубавото пхо7.

— Не, имах предвид наоколо. Този район.

Проследих жеста му към Университетската улица и в първия момент не видях нищо, освен намръщени студенти, мъкнещи раниците си. После забелязах малките специализирани ресторантчета, магазинчетата за кафе и антикварните книжарници. Пейзажът беше космополитна смесица, някак разкъсана по краищата, но имаща какво да предложи на странни интелектуални типове, дори и на известни писатели интроверги.

Погледнах към Сет, който ме наблюдаваше с очакване.

— Има ли наоколо жилищни сгради?

— Разбира се, стига да искате да делите една къща с банда осемнайсетгодишни.

Направих пауза с мисълта, че такъв избор може би не е чак толкова непривлекателен за млад мъж.

— Ако искате нещо по-стабилно в този район, съответно ще трябва да платите повече. Предполагам Къди и О’Нийл се грижат това да не ви е притеснява, нали. Ако искате, можем да пообиколим и да разгледате.

— Може би. Много бих искал най-напред да отидем там. — Той посочи към една от антикварните книжарници на отсрещната страна на улицата. — Стига да не ви затруднява.

— Да тръгваме.

Обичам антикварните книжарници, но винаги се чувствам виновна, когато влизам в тях. Сякаш изневерявам. В крайна сметка, непрекъснато работех с ярки, шумолящи книги. Можех да намеря преиздания на почти всичко, което поискам, при това съвсем ново. Виждаше ми се нередно да изпитвам толкова всепоглъщащо удоволствие от старите книги, от миризмата на прашна и овехтяла стара хартия. Подобна колекция на знанието, някои от които доста стари, винаги ми напомняха за далечното минало и местата, които бях видяла, което пък предизвикваше у мен носталгия. Тези емоции ме караха да се чувствам едновременно и стара, и млада. Книгите бяха остарели, а аз — не.

Щом влязохме, една котка на сиви ивици се протегна и примигна срещу нас от мястото си на щанда. Погалих гърба й и поздравих стария човек до нея. Той вдигна поглед от книгите, които сортираше, усмихна ни се и се върна към работата си.

Сет загледа с блажено изражение лавиците около нас и веднага изчезна сред тях.

Поразходих се сред документално научната литература — исках да прегледам готварските книги. Бях израснала, приготвяйки храната си без микровълнова и кухненски робот, и реших, че е крайно време да разширя кулинарните си знания и до този век.

Накрая бях привлечена от гръцка готварска книга с многобройни цветни илюстрации; половин час по-късно се откъснах от нея и потърсих Сет. Намерих го в секцията за детска литература, коленичил до купчина книги, от които бе напълно погълнат. Клекнах до него:

— Какво разглеждате?

Той леко потръпна, стреснат от близостта ми, и откъсна поглед от находката си, за да ме погледне. Отблизо можах да видя, че очите му са в златисто кехлибарено кафяво, а миглите му бяха достатъчно дълги, за да накарат всяко момиче да му завиди.

— Приказки на Андрю Ланг.

Държеше книга с меки корици и заглавие „Синя книга с приказки“. Най-отгоре на купчината пред него имаше друга, наречена „Оранжева книга с приказки“. За останалите можех само да предполагам, като съдех по цвета. Сет сияеше в литературен екстаз, забравил резервираността си към мен.

— Издания от 60-те години. Не са толкова ценни като тези от деветнайсети век, но са същите като на баща ми, и от които ни четеше. Той обаче имаше само няколко, а тук е цялата поредица. Ще ги купя и ще ги чета на племенничките си.

Докато прелиствах страниците на „Червена книга с приказки“ разпознах заглавията на много от познатите ми приказки, а за някои дори не знаех, че все още ги има. Обърнах книжката и погледнах корицата, но не видях цена.

— Колко струват?

Сет посочи малка табелка близо до рафта, откъдето ги беше взел.

— Разумна ли е тази цена? — попитах аз.

— Малко е височка, но за мен е важно да ги купя всичките наведнъж.

— Няма начин — взех част от книгите и се изправих, — ще го уговорим да я свали.

— И как?

Устните ми се разтегнаха в усмивка:

— С думи.

Сет изглеждаше несигурен, но продавачът се оказа лесна мишена. Рано или късно повечето мъже отстъпват пред някоя привлекателна, чаровна жена, да не говорим пък за сукуба, все още излъчваща блясъка на необикновена жизнена енергия. Освен това се бях научила да се пазаря още в скута на майка си. Човекът зад щанда нямаше шанс. Когато свърших с него, той щастливо бе свалил цената с 25% и ми беше отстъпил безплатно готварската книга.

Докато вървяхме към колата с книгите в ръце, Сет ми хвърли удивен поглед:

— Как го направи? Никога не съм виждал подобно нещо.

— С много практика — неясен отговор, достоен за някой от неговите.

— Благодаря. Иска ми се да можех да ти върна услугата.

— Не се тревожи, наистина можеш. Имаш ли нещо против да ме придружиш да свърша нещо лично? В книжарница е, но страховита книжарница.

— Как така страховита?

Пет минути по-късно бяхме на път, за да посетя стария си приятел Ерик Ланкастър. Ерик се беше заселил в Сиатъл много преди мен и бе известен сред всички безсмъртни, подвизаващи се наоколо. Вещ в митологията и свръхестественото, той редовно доказваше, че е превъзходен източник на информация по всички паранормални въпроси. Дори и да беше забелязал, че някои от най-добрите му клиенти никога не остаряват, той мъдро се въздържаше да изтъква този факт.

Единственото неприятно нещо при срещите с Ерик беше, че се налагаше да се ходи в „Кристъл Старц“ — зашеметяващ пример за криворазбрана Ню Ейдж духовност. Не се съмнявам, че когато книжарницата е била отворена през осемдесетте години на миналия век, може и да е била създадена с добри намерения, но сега натрапваше шарени, комерсиални стоки с надути цени, без каквато и да била мистична стойност. По моя преценка, Ерик беше единственият служител с необходимия усет и знания по езотеричните въпроси. Най-добрите от колегите му просто бяха безразлични, а най-лошите бяха фанатици и мошеници.

Веднага щом влязох на паркинга на книжарницата, се удивих от големия брой коли. В „Емералд Сити“ толкова много народ би означавал, че има раздаване на автографи, но бе странно такова събитие да се провежда по средата на работния ден.

Когато влязохме, ни заля тежка вълна от миризма на тамян и Сет изглеждаше изненадан колкото мен от всички тези хора.

— Може би ще се върна след минута — казах му. — Можеш да разгледаш наоколо. Не че тук има кой знае какво за гледане.

Той се отдалечи, а аз насочих вниманието си към един млад мъж със светли очи, който стоеше до вратата и насочваше тълпата.

— За Събранието ли сте?

— Не — отвърнах, — търся Ерик.

— Кой Ерик?

— Ланкастър. Възрастен мъж, афроамериканец. Работи тук.

Младият досадник поклати глава:

— Нямаме Ерик, не и откакто аз работя тук.

Говореше, сякаш той е основал книжарницата.

— И откога работите тук?

— От два месеца.

Завъртях очи — истински ветеран!

— Има ли наоколо управител, с когото да поговоря?

— Да, Хелена е тук, ето я. — Той посочи към далечния край на книжарницата, където се появи въпросната жена, сякаш е била призована.

А, да, Хелена. Двете с нея се бяхме спречквали преди. Светлокоса, отрупала врата си с кристали и други окултни символи, тя стоеше пред врата с надпис ЗАЛА ЗА СЪБРАНИЯ. Раменете й бяха покрити с шал и както винаги се зачудих на колко е години. Изглеждаше в началото на трийсетте, но нещо в поведението й ме караше да мисля, че е по-стара. Може би имаше много пластични операции. Би й подхождало наистина, като се има предвид натруфената й фалшива личност.

— Всички ли са тук? Всички? — тя говореше с превзет, писклив глас, предназначен да звучи като шепот, макар да достигаше високи звукови честоти. Затова звучеше дрезгаво, сякаш е настинала. — Време е да започваме.

Множеството — бих казала, някъде около трийсет души, тръгна към залата за събрания й аз ги последвах, сливайки се с тълпата. Някои от хората край мен изглеждаха като Хелена — облечени специално за случая изцяло в черно, или в прекалено ярки цветове, натруфени с пентаграми, кристали и омове. Други изглеждаха като обикновени хора, облечени в ежедневни дрехи също като мен и водени от любопитството.

Със замръзнала, превзета усмивка, Хелена ни подканваше да влезем в залата.

— Заповядайте, добре дошли. Почувствайте енергията.

Когато минах покрай нея, усмивката й започна да се топи:

— Познавам ви.

— Да.

Усмивката й стана още по-тънка:

— Вие сте жената, която работи в онази голяма книжарница, в онази голяма комерсиална книжарница.

Няколко души спряха и се заслушаха в нашия разговор. Без съмнение причината да се въздържи да спомене за последното ми идване тук беше, че я бях нарекла лицемерка, пробутваща боклуци на раздути цени.

В сравнение с някои национални вериги „Емералд Сити“ едва ли можеше да бъде сметната за комерсиална. Все пак вдигнах рамене и рекох:

— Да, мога да кажа, че сме част от проблема на корпоративна Америка. Продаваме всякакви книги и карти таро, като вас, но често правим отстъпки за членовете на „Редовен читател“ на „Емералд Сити“.

Споменах това на висок глас. Допълнителната реклама никога не вреди.

Усмивката на Хелена окончателно се стопи, също както и част от дрезгавия й глас:

— С какво мога да ви помогна?

— Търся Ерик.

— Ерик вече не работи тук.

— Къде отиде?

— Не ми е позволено да обсъждам това.

— Защо? Да не ви е страх, че ще правя покупките си другаде? Повярвайте ми, няма никаква опасност да пазарувам тук.

Тя вдигна изящните си пръсти към челото и ме загледа сериозно, а очите й почти се събраха.

— Усещам много мрак в аурата ви. Червено и черно — гласът й се извиси, привличайки вниманието на нейните последователи. — От неимоверна ползва ще ви е малко пречистване. Опушен или рутилов кварц също би помогнал. Имаме прекрасни образци и от двата вида. Всеки от тях би освежил аурата ви.

Не можах да сдържа самодоволната си усмивка. Знаех, че аурата наистина съществува. Но знаех също, че аурата ми съвсем не изглежда като тази на смъртен, нито пък някой като Хелена би могъл да я види. В действителност един истински медиум, способен да усеща тези неща, би забелязал, че сред група хора, ще съм единствената без видима аура. Аурата ми би била невидима за всекиго, като изключим подобните на Джером или Картър, макар че някой особено даровит смъртен би могъл да усети силата й и да стане извънредно внимателен. Ерик беше такъв смъртен и затова винаги се отнасяше към мен с голямо уважение. Хелена обаче не беше.

— О — рекох, — не мога да повярвам, че виждате всичко това без фотоапарата си. — „Кристъл Старц“ гордо рекламираха фотоапарат, който заснема аурата ви срещу 9,95 долара. — Дължа ли ви нещо?

Тя изсумтя:

— Нямам нужда от фотоапарат, за да видя аурата ви. Аз съм медиум. Освен това духовете, събрали се тук за Срещата, ми говорят за вас.

Усмивката ми стана още по-широка:

— И какво казват?

През дългия си живот бях имала съвсем малък досег с духове или други ефирни създания, но щях да разбера, ако някой от тях беше наблизо.

Тя затвори очи, сложи отново ръце на челото си и бръчки на размисъл набраздиха лицето й. Случайните свидетели ни гледаха в захлас.

— Казват ми какво ви тревожи. Нерешителността и житейското еднообразие ви разгневяват, но докато следвате пътя на мрака и безверието, никога няма да намерите покой или просветление. — Сините й очи се отвориха, в плен на отвъдния й екстаз. — Те искат да се присъедините към нас. Седнете в нашия кръг, почувствайте здравословната му енергия. Духовете ще ви помогнат за по-добър живот.

— Както помогнаха на вас да напуснете порно индустрията?

Тя замръзна, пребледня и за момент почти се почувствах гадно. Медиумите като Ерик не бяха единствените известни в общността на безсмъртните. Такива като Хелена също бяха добре познати. Някой, който явно е бил неин фен, веднъж я бе разпознал в един филм и бе споделил тази малка мръсна тайна с останалите.

— Не зная какво имате предвид — изрече тя накрая, опитвайки се да запази имиджа си пред своите последователи.

— Грешката е моя. Напомнихте ми за жена на име Моана Лика. Някак… галите кристалите по същия начин, по който тя галеше… е, сещате се.

— Объркали сте се — каза Хелена, а гласът й почти заглъхна. — Ерик вече не работи тук. Моля, напуснете.

На устните ми напираше ново остроумие, но тогава зад нея зърнах как ме гледа Сет. Той се беше приближил до тълпата и наблюдаваше сцената заедно с останалите. Щом го видях, внезапно се почувствах като глупачка, а тръпката от унижението на Хелена стана евтина и незначителна. Сконфузена, аз все пак успях да задържа главата си високо вдигната, макар че престанах с коментарите си, и се отдалечих. Сет тръгна с мен.

— Нека отгатна — казах сухо, — някои хора пишат истории, а други ги изживяват.

— Мисля, че ставаш сензация, където и да отидеш.

Реших, че ми се подиграва. После бегло го погледнах и видях прямото му изражение — в него нямаше нито упрек, нито подигравка. Искреността му бе толкова неочаквана, че се спънах, обръщайки повече внимание на него, отколкото на това къде стъпвам. Репутацията ми на грация е напълно заслужена и аз почти веднага се стегнах, но Сет инстинктивно протегна ръка да ме хване. Когато ме докосна, внезапно усетих… някакъв проблясък. Като онзи момент, когато се докоснахме в отделението за карти. Или като вълната от задоволство, която ме заливаше, докато четях книгите му. Беше кратък, мимолетен, сякаш не се беше случил въобще. Сет изглеждаше не по-малко изненадан от мен и нерешително пусна ръката ми. Секунда по-късно един глас зад мен напълно развали магията:

— Извинете?

Обърнах се и видях стройно младо момиче с късо подстригана червена коса и пиърсинг както в горния, така и в долния край на ушите.

— Търсите Ерик, нали?

— Да…

— Мога да ви кажа къде е. Напусна преди пет месеца, за да отвори собствен магазин. В Лейк Сити… забравих името. Има светеща реклама, в съседство до него има магазин за хранителни стоки и голям мексикански ресторант…

Кимнах.

— Районът ми е познат. Ще го намеря. Благодаря. — Любопитно я изгледах. — Тук ли работите?

— Да. Ерик винаги беше изключително добър с мен и предпочитам да има собствен бизнес, отколкото да е на това място. Щях да отида с него, но той няма нужда от помощници, така че съм тук, залепена за лудата — и тя посочи с палец към Хелена.

Момичето правеше впечатление на сериозен и способен човек, за разлика от повечето служители на това място. Спомних си, че когато влязох, я бях видяла да обслужва клиентите.

— Защо работите тук, щом не ви харесва?

— Не зная. Обичам книгите и ми трябват пари.

Прерових дамската си чанта, търсейки някоя от рядко използваните си визитки.

— Вземете. Ако искате нова работа, някой път елате да поговорим.

Тя взе визитката и я прочете, а на лицето й се изписа изненада.

— Благодаря… ще си помисля.

— Благодаря за информацията за Ерик. — Спрях, размислих малко и извадих още една визитка. — Ако имате някоя приятелка, или въобще някой, който работи тук и е като вас, дайте му я.

— Това законно ли е? — попита малко по-късно Сет.

— Не знам. В „Емералд Сити“ не ни достига персонал.

Предположих, че специализиран магазин като този на Ерик навярно е затворен по това време, и подкарах към Лейк Форест Парк, за да върна Сет в дома на брат му. Признавам, че изпитах облекчение. Да общувам с моя полубог беше изморително, да не говорим, че всяко взаимодействие между нас свободно се люшкаше между двата противоположни полюса. Вероятно бих се почувствала по-сигурна, ако огранича връзката ни само до четенето на книгите му.

Оставих Сет пред кокетна къща в предградията, чийто преден двор бе осеян с детски играчки. За мое голямо разочарование от самите деца нямаше и следа. Сет събра плячката си от книги, дари ме с още една разсеяна усмивка, докато изказваше благодарностите си, и изчезна в къщата. Почти бях стигнала обратно до „Куин Ан“, когато осъзнах, че бях забравила да му поискам екземпляра си на „Договорът Глазгоу“

Ядосана, влязох в кооперацията си, и портиерът веднага ме заговори.

— Госпожице Кинкейд?

Приближих се до него и той ми връчи ваза с цветя, предимно пурпурни и тъмнорозови.

— Днес ги донесоха за вас.

Поех вазата с възхищение и вдъхнах смесения аромат на рози, перуники и ориенталски лилиуми. Нямаше картичка. Колко типично.

— Кой ги донесе?

Той посочи някъде зад мен.

— Онзи мъж там.