Тъгата на сукубата

Глава 16

— Джорджина?

— Тук съм.

— Доста шибана работа, а? Това май слага край на ангелската ти теория.

— Не съм толкова сигурна.

Първоначалното ми чувство на смайване бе отстъпило място на нова теория, която си бе пробивала път в ума ми, откакто бях прочела библейския пасаж в дома на Тери и Андрея. Сега се чудех… чудех се пред какво точно сме изправени, ако изобщо ставаше дума за ангел. Отново си спомних думите от Битие: В ония дни, а също и след това, се намираха исполините на земята… тези бяха ония силни и прочути старовременни мъже…

— Какво каза Джером за това?

— Нищо. Ти какво очакваше?

— Всички останали добре ли са?

— Доколкото зная — да. Какво смяташ да правиш? Надявам се да не е нещо глупаво.

— Трябва да проверя нещо.

— Джорджина… — предупредително започна Хю.

— Да?

— Бъди внимателна. Джером е в ужасно настроение след случилото се.

— Мога да си представя засмях се язвително.

Настана неловка тишина.

— Какво още имаш да ми кажеш?

Той се поколеба още малко:

— Това… е изненада за теб, нали? Случилото се с Лусинда?

— Разбира се. Защо да не е?

Нова пауза.

— Просто… трябва да признаеш, че е странно. Първо Дуейн…

— Хю!

— И после, имам предвид, когато не успяхме да се свържем с теб…

— Вече ти казах, че мобилният ми телефон се счупи. Не говориш сериозно.

— Не, не. Просто… не знам. Ще поговорим по-късно.

Затворих. Лусинда мъртва? Лусинда, с карираната пола и късо подстриганата коса? Беше невъзможно. Почувствах се ужасно, бях я видяла онзи ден. Аз, разбира се, я бях нарекла лицемерна кучка, но не исках да й се случи точно това. Нито пък бях искала смъртта на Дуейн.

И все пак, връзката, която Хю бе очертал, беше странна. По-странна, отколкото исках да призная. Бях се скарала и с Дуейн, и с Лусинда, и скоро след това те бяха мъртви. Но Хю? Как, се вписваше той в това? Някой приятел. Доколкото чух, доста се забавлява докато разказва за преобразяването ти с крила и камшик. Спомних си за подигравката на Лусинда. Аз наистина бях имала спречкване с импа, преди да бъде нападнат. Малко спречкване и малък побой, целящ да го остави жив.

Потръпнах, не бях сигурна какво означава всичко това. Влезе Дъг.

— Наред ли е вече всичко?

— Да, благодаря. — За момент застинах от неудобство, но в крайна сметка чувството на вина се отприщи. — Дъг, аз…

— Забрави, Кинкейд. Няма нищо.

— Не мислех онова, което казах. Бях…

— Разбита. Сломена. Мъртвопияна. Случва се.

— Все пак нямах право. Ти се опитваше да бъдеш мил, а аз се държах като психясала кучка.

— Не беше психясала.

— А кучка?

— Е… — Той потисна усмивката си, като избягваше погледа ми.

— Съжалявам, Дъг. Наистина съжалявам.

— Забрави. Не мога да понеса още от тази сантименталност.

Наведох се, стиснах ръката му и леко положих глава на рамото му.

— Ти си добър човек, Дъг. Наистина добър човек и добър приятел. Съжалявам… съжалявам за много от нещата, които се случиха, или не се случиха, между нас.

— Забрави. Ние сме приятели, Кинкейд. — Настана многозначително мълчание. Явно той все още се чувстваше неудобно от този разговор. — Добре ли завърши вечерта? След шоуто изгубих следите ти, а това облекло въобще не ме успокоява.

— Никога няма да повярваш на кого е тази риза — подхвърлих и подробно му разказах цялата история от това как ми беше станало лошо при Сет до последвалото парти за рождения ден на племенницата, му.

Когато свърших, Дъг истерично се смееше от облекчение.

— Мортенсен е добро момче — каза накрая, все още смеейки се.

— Той каза същото за теб.

Дъг се ухили:

— Знаеш ли, той… О, човече, забравих покрай всички тези телефонни обаждания. — Обърна се към бюрото и започна да рови сред документите и книгите, докато накрая извади малък бял плик. — Има бележка за теб. Пейдж каза, че я намерила снощи. Надявам се новините да са добри.

— Аз също.

Обаче, когато я видях, изпитах съмнения. Взех я внимателно, сякаш можех да си изгоря пръстите на нея. Хартията и калиграфският почерк бяха идентични с тези на предишната. Отворих плика и зачетох:

Вдигнах очи и срещнах любопитния поглед на Дъг.

— Нищо лошо — тихо му казах, сгънах бележката и я сложих в чантата си. — Стари работи.

Според разказа на Хю Лусинда бе убита снощи. Бележката е била подхвърлена тук преди това, поне според Дъг. Предупреждението бе останало без резултат. Тази личност или не е била наясно с графика ми, или не е искала да предприема нещо предварително. Повече приличаше на тактика за сплашване.

Каквито и да бяха мотивите да ме насочи към случилото се с Лусинда, те не представляваха нищо в сравнение с останалата част от бележката. Мисълта, че някой ме е наблюдавал докато правя секс с Уорън, караше кожата ми да настръхва.

— За какво се замисли? — попита Дъг.

— Вярваш или не, трябва да намеря една книга.

— Тогава си на точното място.

Върнахме се до бюрото за информация, където стоеше Тами. Стана ми много приятно, че Дъг я обучава за този пост. Започнеха ли отпуските, имахме нужда от хора, запознати с всички дейности.

— Практическо упражнение — казах й. — Кажи ми къде да намеря тази книга.

Дадох й заглавието, тя провери в компютъра и смръщи чело.

— Нямаме я, но мога да ти я поръчам.

Ядосах се, внезапно разбрала защо хората се дразнят, когато им казвам това.

— Страхотно — измърморих. — Откъде мога да я набавя още тази вечер?

Ерик вероятно я имаше, но вече сигурно беше затворил.

— Мразя да правя такава препоръка — пошегува се Дъг, — но в някоя библиотека може би я имат.

— Може би — погледнах часовника си, без да съм наясно до колко часа са отворени библиотеките.

— Джорджина? — внимателно започна Тами. — Знам едно място, където я има и все още е отворено.

Изненадано се обърнах към нея:

— Наистина ли? Къде… Не. Не и там.

— Съжалявам — сините й очи ме молеха да й простя за тази вест, — но последния път, когато бях там, имаше на склад три екземпляра. Едва ли са ги продали.

Простенах, разтривайки слепоочията си.

— Не мога да отида там. Дъг, искаш ли да го направиш заради мен?

— Днес аз трябва да затворя книжарницата — напомни ми той. — Кое място избягваш?

— „Кристъл Старц“, дома на чудати вещици.

— Нямаш толкова пари, за да ми платиш да отида там.

— На мен ще можеш — отбеляза Тами, — но и моята смяна продължава до затварянето. Ако това ще те успокои, тя не е там през цялото време.

— Да — услужливо добави Дъг, — никой управител не е винаги на разположение. Навярно има персонал, който я замества.

— Освен ако персоналът не им достига — промърморих. Каква ирония.

Излязох от книжарницата, качих се в колата и се отправих към „Кристъл Старц“. Докато карах, разсъждавах за двете късчета информация, които ми бяха попаднали днес.

Първото се отнасяше за нефилимите. В превода на крал Джеймс потомците на ангелите бяха споменати, като дори се отбелязваше, че не са като нормалните хора, но аз никога не бях обмисляла възможностите, свързани с децата полуангели. Бележката в превода, който намерих у Тери и Андрея, разкриваше съвсем малко като информация за тези създания, но това бе достатъчно да отприщи мислите в главата ми. Кой, разсъждавах аз, би могъл да се справи както с ангели, така и с демони, освен нещо като полубог?

Разбира се, откритието за нефилимите бе дошло като заключение от стиха за падналите ангели, който Ерик ми бе посочил. Можеше да съм попаднала в задънена улица, а виновникът всъщност да е някой обикновен безсмъртен; някой неуравновесен, който избива членове и на едната, и на другата страна. В крайна сметка, все още не бях изключила Картър от кръга на заподозрените, нито бях открила защо убиецът би свършил докрай работата си с Дуейн и Лусинда, но би оставил Хю жив.

Другото ми късче информация днес — новата бележка разкриваше съвсем малко, което вече да не зная. Просто я бях намерила прекалено късно, за да бъде използвана предварително. А ако ме преследваше някой воайор, тогава също не бих могла да направя нищо.

И така, стигнах до очевидния въпрос, защо този човек ме преследваше. Явно бе, че само аз се радвах на толкова внимание — само аз получавах бележки. И отново — дразнещата истина, че всеки, с когото се спречквах, после ставаше жертва…

Почти бях стигнала „Кристъл Старц“ и отбих колата в една пуста уличка. Това, което Тами и Дъг не знаеха, беше, че съм намерила решение как да се изправя срещу Хелена. Свалих роклята си и ризата на Сет, за да не бъдат абсорбирани, и се преобразих с лика на висока и грациозна тайландка в ленена рокля. Понякога използвах това тяло, за да ловувам.

Когато влязох, в книжарницата в стил Ню Ейдж беше тихо, имаше само двама посетители. Видях същото младо момче да работи на касата и не беше за вярване — нямаше и помен от Хелена. Дори и преобразена, аз все пак нямах желание да налетя на тази смахната жена.

Усмихвайки се на младия мъж зад щанда, се приближих и попитах къде мога да намеря книгата. Хилейки се като идиот — все пак имах страхотно тяло — той ме заведе до една от секциите на неразгадаемата им система за каталогизиране и веднага откри книгата. Както бе казала Тами, на склад имаше три копия.

Върнахме се на касата, за да платя, и аз въздъхнах с облекчение, като мислех, че ще се измъкна необезпокоявана. Нямах този късмет. Задната врата, която водеше към конферентната зала, се отвори и Хелена, пременена в свободна розово пурпурна роба и накичена с обичайните за нея гердани, се измъкна оттам, сякаш бе призована с магия. Проклятие. Изглежда, тази жена наистина имаше шесто чувство.

— Добре ли вървят нещата, Роджър? — попита тя служителя с дрезгавия си глас.

— Да, да — кимна той, явно поласкан, че го бе нарекла по име.

Тя се обърна към мен с една от усмивките си на примадона:

— Здравейте, скъпа. Как сте тази вечер?

Припомняйки си, че в този образ не бях имала пререкания с нея, аз пресилено се усмихнах и учтиво отговорих:

— Благодаря, добре.

— Ясно ми е, че е така — важно каза тя, докато подавах парите на момчето, — защото усещам прекрасни неща във вашата аура.

Широко отворих очи в израз, който се надявах да мине за благоговение на профан.

— Наистина ли?

Тя кимна, изпитала удоволствие, че е оценена от публиката.

— Много ярка. Много силна. Много цветове. В книжарницата имаме хубави неща за вас.

Това послание беше пълната противоположност на онова, отправено към мен в „Емералд Сити“. Като видя книгата ми — дебела, пълна с изследвания и така различна от повечето боклуци, които продаваха, тя остро ме изгледа.

— Изненадана съм. Очаквах да прочетете нещо как да развиете още повече дарбите си. Да разгърнете пълния си потенциал. Има няколко заглавия, които мога да препоръчам, ако ви интересува.

Тази жена никога ли не преставаше да досажда с препоръките си?

— О, бих искала — отстъпих, — но нося пари само за тази книга — и показах торбичката, която носех в ръката си.

— Разбирам — каза тя, — нека все пак да ви ги покажа. Така ще знаете за какво да дойдете следващия път.

Раздвоена, започнах да разсъждавам кое би ми причинило повече неудобства — да се съглася с нея, или да започна нова вражда, вече в това тяло.

— Добре, с удоволствие.

Сияеща, Хелена ме разведе из книжарницата, бях новата жертва на тиранията й. Както обеща, разгледахме книгите за развиване на силните страни на аурата, няколко книги за енергийното насочване на кристалите и дори една книга как визуализацията би могла да помогне за онова, което най-много желаем. Последната беше толкова ужасна, че ми се прииска да разбия с нея главата си, за да се свърши с мъките ми.

— Не подценявайте силата на визуализацията — прошепна Хелена. — Можете да контролирате съдбата си, да имате свой собствен житейски път, правила, опора. Усещам у вас огромен потенциал, но следването на тези принципи може да ви помогне да го отключите, да имате всичко, което искате, за един щастлив и пълноценен живот: кариера, дом, съпруг, деца.

Внезапно се видях с племенницата на Сет, сгушена в скута ми, и бързо се извърнах от Хелена. Сукубите не раждат деца. С книга или без, мен не ме очакваше такова бъдеще.

— Трябва да тръгвам. Благодаря ви за помощта.

— Разбира се — с фалшива сдържаност отвърна тя и ми връчи направен за целта списък със заглавия и цени до тях. — Позволете да ви дам няколко брошури за предстоящите ни програми и събития.

Нямаше край. Най-после тя ме освободи, но не и преди да бъда натоварена с листовки, които изхвърлих в контейнера за боклук на паркинга. Боже, мразех тази жена! Предполагам, че като фамилиарничеща мошеничка Хелена бе за предпочитане пред беснеещата побъркана Хелена в „Емералд Сити“, но посещението наистина бе тежко. Поне се сдобих с книгата, което в този случай бе най-важното. На път за вкъщи и вече в нормалния си образ, спрях край един от любимите си китайски ресторанти. Взех книгата на Харингтън и докато си хапвах „Пиле по императорски“, се зачетох в пасажа за нефилимите.

Вдигнах поглед, останала без дъх. Никога не бях чувала подобно нещо. Имах право, като казвах на Ерик, че вярващите бяха най-неподходящите, които можем да питаме. Отдавна трябваше да съм чула нещо за това тук. Потомци на ангели. Бяха ли истински нефилимите? Все още ли бяха сред нас? Или просто бях попаднала в задънена улица, следвайки погрешна следа, когато всъщност би трябвало да огранича търсенето сред безсмъртните от моя калибър, или тези над мен, като Картър? В крайна сметка, нефилимите бяха полухора, не можеше да са чак толкова силни.

Платих сметката, тръгнах към колата и докато вървях, отворих бисквитката си с късметче, което се оказа празно. Очарователно. Заръмя и умората сякаш се просмука в крайниците ми, което не бе изненадващо, като се имаха предвид последните двайсет и четири часа.

Когато стигнах в „Куин Ан“, не успях да намеря място за паркиране и това ми подсказа, че наблизо се провежда спортно събитие или някакво шоу. Мърморейки, паркирах на седем пресечки от дома си и се зарекох никога повече да не наемам апартамент, около който има места за паркиране само на улицата.

Вятърът, който бяхме усетили по-рано със Сет, бе утихнал и това бе нормално, тъй като Сиатъл не е ветровит град. Дъждът обаче се засили и още повече помрачи настроението ми.

Бях изминала половината път до вкъщи, когато чух зад себе си стъпки. Спрях и се обърнах, но не видях нищо, освен хлъзгавия тротоар, смътно отразяващ светлината на уличните лампи. Нямаше никого. Извърнах се и ускорих крачка, направих едно умствено усилие и просто станах невидима. Джером имаше право — прекалено много мислех като човек.

Все пак не харесах улицата, която бях избрала; беше прекалено пуста. Трябваше да пресека и да измина останалото разстояние по „Куин Ан авеню“.

Тъкмо бях завила зад ъгъла, когато нещо силно ме блъсна в гърба, запращайки ме около два метра напред; бях толкова изненадана, че отново станах видима.

Опитах да се обърна, замахвайки срещу нападателя, но нов удар ме улучи жестоко по главата и ме събори на колене. Имах чувството, че ме налагат с бейзболна бухалка. Нападателят отново ме удари. Този път — напреки през едната плешка, и аз закрещях с надеждата някой да ме чуе. Друг удар по слепоочието ме просна по гръб. Хвърлих бегъл поглед нагоре, опитвайки се да видя кой ми причинява това, но всичко, което смътно успях да различа, беше тъмен, аморфен силует, бързо и силно замахващ към мен; следващият удар ме улучи в челюстта. Беше толкова силен, че повече не можах да се изправя, не можех да се боря и срещу болката, която се просмукваше в мен по-жестоко и по-настойчиво от падащия дъжд.

Внезапно пред погледа ми се появи ярка светлина — толкова ярка, че чак болеше. Не само аз я видях. Нападателят ми отстъпи и чух как над мен се разнесе пронизителен писък. Привлечена от някаква неустоима съблазън, погледнах към светлината. Когато го направих, гореща бяла болка прониза мозъка ми, а очите ми видяха, че към нас се приближава фигура — красива и ужасна, във всички цветове и без цвят, бяла светлина и мрак, с крила и въоръжена с меч, чертите й се променяха и бяха неразличими. Следващият писък, който чух, бе моят собствен. Агонията и екстазът от това, което бях видяла, изгаряха сетивата ми, макар че вече не виждах. Пред погледа ми всичко стана бяло, още по-бяло, ослепителнобяло, докато се спусна черна пелена и вече не виждах нищо.

Тогава настъпи тишина.

Седях там плачеща, наранена физически и духовно. Приближиха се стъпки и почувствах, че някой коленичи до мен. По някакъв начин въпреки слепотата си знаех, че не е нападателят ми. Онзи отдавна беше избягал.

— Джорджина? — повика ме познат глас.

— Картър! — задъхано казах и го прегърнах.