Тъгата на сукубата

Епилог

— Каси е болна — забързано ми каза Пейдж, докато обличаше палтото си. — Вероятно ще ти се наложи да я заместиш на касата.

— Не е проблем — облегнах се на стената в офиса й. — Така нещата са по-интересни, не мислиш ли?

Тя спря и ми се усмихна:

— Наистина оценявам, че дойде толкова бързо. — Разсеяно погали корема си. — Сигурна съм, че не е сериозно, но болката продължи през целия ден…

— Всичко е наред. Тръгвай. Трябва да се погрижиш за себе си. Трябва да се погрижиш и за двама ви.

Тя отново ми се усмихна, взе чантата си и тръгна към вратата.

— Дъг е някъде наоколо, така че ако ти трябва помощ, накарай го да ти помогне. Имах да ти казвам още нещо… О, да. В офиса ти има нещо за теб. Оставих го на стола ти.

От думите й стомахът ми се сви.

— К-к-какво е?

— Ще видиш. Трябва да тръгвам.

Последвах Пейдж извън офиса й и несигурно се отправих към моя. Последното нещо, оставено на стола ми, беше пликът от Роман — още едно парченце от извратената му игра на любов и омраза. Мили Боже, помислих, знаех си, че няма да е толкова лесно, колкото смята Картър. Роман се е върнал, започнал е всичко отначало и ме чака да…

Втренчих поглед и сподавих ликуването си. На стола ми се мъдреше „Договорът Глазгоу“. Вдигнах книгата толкова предпазливо, сякаш държах фин порцелан. Беше моят екземпляр — онзи, който преди около месец бях дала на Сет, за да го подпише. Прелистих заглавната страница и от книгата изпаднаха бледовиолетови листенца от роза. Събираха се в шепа, но за мен бяха много по-ценни от всеки букет, който бях получила през този месец. Докато се опитвах да ги хвана, прочетох:

— Знаеш ли, той се върна.

— А?

Вдигнах поглед от неясното послание и видях Дъг, облегнат на касата на вратата. Той кимна към книгата.

— Мортенсен. Отново е горе в кафенето и пише както обикновено.

Затворих книгата и здраво я стиснах.

— Дъг, още ли се интересуваш от гръцка митология?

Той изръмжа:

— Не ме обиждай, Кинкейд.

— Тетида и Пелей са родителите на Ахил, нали?

— Наистина е така — отвърна той, доволен от доверието в познанията му.

Що се отнася до мен, аз просто бях озадачена. Наистина не бях схванала посланието, нито пък бях разбрала защо Сет намесва най-великия герой от Троянската война.

— Знаеш ли останалото? — с очакване запита Дъг.

— Кое? Че Ахил е бил откачен психопат? Да, знам го.

— Да де, ама това всеки го знае. Имах предвид наистина страхотната част. За Тетида и Пелей? — Поклатих глава и той продължи, сякаш бе професор: — Тетида била морска нимфа, а Пелей — смъртен, който бил влюбен в нея. Само че когато започнал да я ухажва, тя се отнесла към него като истинска кучка.

— Как така?

— Можела да се преобразява.

Едва не изпуснах книгата.

— Какво?!

Дъг кимна:

— Той се приближил до нея и тя започнала да се превръща в какво ли не, за да го изплаши и прогони — диви животни, природни стихии, чудовища и всякакви други.

— Той… какво направил?

— Държал я. Сграбчил я и не я пуснал, докато траели ужасните трансформации. Без значение в какво се превръщала, той просто я държал.

— Какво станало после? — почти не чувах гласа си.

— Накрая тя отново се превърнала в жена и си останала жена. Тогава се оженили.

Бях спряла да дишам при споменаването на думата „преобразява“. Все още стисках книгата, втренчила невиждащ поглед в пространството, а в гърдите ми се надигаше огромно крилато чувство.

— Добре ли си, Кинкейд? Исусе Христе, напоследък си доста странна!

Примигнах, връщайки се към реалността. Чувството в гърдите ми изригна навън и се понесе във възхитителен полет. Отново започнах да дишам.

— Да. Съжалявам. Имах много тревоги. — После добавих: — Отсега нататък ще правя всичко възможно, за да не бъда странна.

Дъг изглеждаше успокоен:

— Може и да е безнадеждно трудно, но щом го казваш ти, има надежда.

— Да — съгласих се с усмивка, — има надежда.