Тъгата на сукубата

Глава 15

Понякога се събуждаш от сън. Понякога, но само за кратко, се събуждаш заобиколен от съня си. Точно това ми се случи. Отворих очи, главата ми пулсираше, смътно усещах в ръцете си нещо топло и мъхесто. Примигнах от ярката слънчева светлина, но когато най-после погледът ми се фокусира, разбрах, че гледам право в лицата на Къди и О’Нийл.

Изстрелях се нагоре — движение, което главата ми въобще не одобри. Сигурно бях сбъркала. Сигурно, но… те бяха там. Пред мен, до леглото, на което седях, имаше масивно дъбово бюро, заобиколено от дъски за съобщения. Върху тях бяха забодени изрезки от списания — множество лица на хора, които отразяваха до последната подробност героите, описвани в книгите на Сет. Една от секциите дори бе обозначена като НИНА КЪДИ и се състоеше най-малко от двайсет различни изрезки, изобразяващи стройни блондинки с къси къдрави коси, а на друга, маркирана с БРАЙЪН О’НИЙЛ, се виждаха мрачни, около трийсетгодишни мъже с тъмни коси. Някои бяха от известни реклами и аз ги разпознах, но никога преди не бях забелязвала приликата им с героите на Сет. Второстепенните герои от книгите му също имаха своето място на изложбата, макар и по-незабележими в сравнение с главните.

Надраскани записки и отделни думи запълваха дъските. Повечето бяха направени под формата на странни стенографирани диаграми, които нямаха никакъв смисъл за мен. Работно заглавие: Лазурни мечти — промяна по-късно. Добавяме Джона — гл. 7. Изчистваме гл. 3–5; К&О в Тампа или Неапол? Проверка на твърденията. Дон Маркос в 8… Драсканиците продължаваха и продължаваха, а аз се взирах в тях, докато накрая разбрах, че виждам основополагащия скелет на следващия роман на Сет. Един глас ми нашепваше, че трябва да извърна поглед, че съм нарушила лично пространство, но бях твърде очарована да видя начина, по който един роман идва на бял свят.

Накрая миризмата на пържен бекон ме накара да се извърна от бюрото на Сет и ме застави да направя връзката как се бях озовала тук. Потръпнах, като си спомних каква идиотка се бях показала пред Дъг, Роман и дори Сет, но гладът победи и временно притъпи угризенията ми. Беше странно, че чувствам глад след онова, което снощи бях изляла в стомаха си, но също като Хю след побоя аз се съвземах бързо.

Освободих се от завивките и плюшеното мече, което несъзнателно държах, и тръгнах към банята, за да си изплакна устата и да проуча външния си вид: бях рошава, а с тениската направо изглеждах като тийнейджърка. Но не исках да хабя енергия за преобразяване, излязох от банята и последвах цвъртящите звуци на фона на песен на Голдън Иърринг.

Сет стоеше в модерна, светла кухня, и приготвяше нещо в един тиган върху печката. Цветовата гама беше ярка и жизнерадостна. Шкафовете и гредите бяха от клен и се открояваха на фона на сините като метличина стени. Щом ме видя, той намали музиката и ми хвърли загрижен поглед. Днес тениската му бе с Том и Джери.

— Добро утро. Как си?

— Изненадващо добре — отидох до малка маса за двама и седнах, издърпвайки тениската, за да покрие бедрата ми. — Изглежда, че единствено главата ми е сдала багажа.

— Искаш ли нещо за нея?

— Не, ще се проясни.

Поколебах се, доловила още нещо сред аромата на солено, мазно месо.

— Това… кафе ли е?

— Да. Искаш ли?

— Обикновено?

— Да.

Той отиде до една кана, наля чаша димящо кафе и ми я донесе заедно с миловиден комплект за захар и сметана.

— Мислех, че не пиеш подобни неща.

— Не пия. Просто имам подръка за случаите, когато луднали за кофеин жени се събуждат в леглото ми.

— Често ли се случва?

Сет загадъчно се усмихна и се върна до печката.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Как предпочиташ яйцата?

— Много твърди.

— Добър избор. Искаш ли и бекон? Нали не си вегетарианка?

— Аз съм заклета месоядка. Искам от всичко… стига да не е прекалено нахално.

Почувствах се неудобно, че ме обслужва, особено като се имаше предвид всичко останало, което бе направил за мен. Той изглежда нямаше нищо против.

„Всичко“ се оказа повече, отколкото си бях представяла: яйца, бекон, препечен хляб, два вида конфитюр, кекс с кафе и портокалов сок. Ометох яденето, мислейки си как щеше да ми завиди Питър, все още спазващ нисковъглеродната си диета.

— От толкова много ядене ще изпадна в кома — казах после на Сет, докато му помагах за чиниите. — Имам нужда да се върна в леглото и да си доспя. Всеки ден ли закусваш така?

— Не. Само когато вече споменатите жени са наоколо. Това ми гарантира, че няма да си тръгнат прекалено бързо.

— Няма проблем, като се има предвид, че това е всичко, което имам за обличане.

— Не е вярно. — Той посочи към дневната.

Погледнах натам и видях роклята си — чиста и сложена на закачалка. Бикините от фина материя, които бях носила под нея, висяха от кукичката на закачалката.

— На етикета бе отбелязано химическо чистене, но я сложих в пералнята на програмата за суперфино пране. Не се повреди. Както и това… а-а… другото нещо.

— Благодаря — отговорих, чувствайки се несигурна какво трябва да изпитвам от факта, че ми е изпрал бельото. Благодаря ти за всичко. Наистина оценявам какво направи снощи за мен. Сигурно ме мислиш за пълна откачалка…

Той вдигна рамене:

— Няма проблеми, но… — погледна към близкия часовник — след малко може да се наложи да те оставя. Спомняш ли си за онова парти? Започва в дванайсет на обяд. Разбира се, можеш да останеш тук.

Погледнах към часовника. Единайсет и четирийсет и седем.

— Дванайсет?! Защо не ме събуди по-рано? Ще закъснееш!

Отново вдигна рамене, без въобще да се притесни:

— Помислих си, че се нуждаеш от сън.

Оставих кърпата, която държах, втурнах се към дневната и грабнах роклята си.

— Ще повикам такси. Отивай. Не се тревожи за мен.

— Сериозно, не е проблем — отвърна той, — мога да те закарам до вкъщи, или… ако искаш, ела с мен.

И двамата застинахме от смущение. Наистина не бях в настроение да ходя на някакво странно парти. Имах нужда да се върна вкъщи и да премисля доколко могат да се поправят щетите с Роман и Дъг. И все пак… Сет беше ужасно мил с мен, а и преди също ме беше помолил да отида с него. Нима не му го дължах? Сигурно бих могла да направя това за него. Едно следобедно парти може би не трае чак толкова дълго.

— Трябва ли да занесем нещо? — попитах накрая аз. — Вино? Сирене бри?

Той поклати глава:

— Вероятно не. За осемгодишната ми племенница е.

— О, тогава без вино?

— Да. Колкото до сиренето, мисля, че предпочита гауда.

Погледнах към роклята си:

— Ще изглеждам прекалено натруфена. Имаш ли нещо, което да облека върху това?

Седем минути по-късно седях в колата на Сет и пътувахме към Лейк Форест Парк. Отново бях с жоржетената рокля, върху която носех мъжка бархетна риза на бели, сиви и морскосини карета. С изключение на две копчета, ризата беше разкопчана. Бях сплела косата си на плитка, вместо да я преобразявам в прическа, и сега докато се возех, неистово вадех от чантата си гримове. Подозирах, че изглеждам така, сякаш Джинджър Роджърс се е присъединила към „Нирвана“.

Стигнахме до къщата в предградията, където преди няколко седмици бях оставила Сет. От пощенската кутия се вееха розови балони, а една майка с дънки и пуловер махаше за довиждане, докато малко момиченце не изчезна в къщата. Споменатата майка отиде до масивно, побиращо цял футболен отбор превозно средство, потегли и се вля в движението.

— Олеле — възкликнах, докато наблюдавах всичко това, — никога не съм присъствала на подобно нещо.

— Трябва да си имала, когато си била малка — коригира ме Сет.

— Да — излъгах, — но на тази възраст усещането е различно.

Стигнахме до входната врата и той влезе, без да почука.

Четири малки руси момиченца незабавно се нахвърлиха отгоре му, вкопчиха се в крайниците му и едва не го събориха.

— Чичо Сет! Чичо Сет!

— Чичо Сет е тук!

— Това за мен ли е? Това за мен ли е?

— Спрете, преди да съм извадил сълзотворния газ — меко им каза той, откопчвайки се от момиченцето, което едва не изтръгна лявата му ръка.

Едно от тях, с руси къдрици и огромни сини очи като останалите, ме видя.

— Здравей — самоуверено каза, — ти коя си?

Преди да успея да отговоря, тя литна като хала из фоайето, крещейки:

— Чичо Сет доведе момиче!

Сет направи гримаса:

— Това е Морган. На шест е.

Той посочи към нейната двойничка:

— А това е близначката й Маккена. Това е Кайла, на четири. А ето я — спря, за да вдигне най-високата от четирите, и това я накара радостно да запищи — и Кендъл, рожденичката. Смятам, че и Бранди е някъде наоколо, но е прекалено цивилизована, за да ме нападне като останалите.

След фоайето беше дневната и едно друго русо момиче, няколко години по-голямо от Кендъл, ни наблюдаваше над облегалката на дивана. Останалите деца — предполагам, гости на партито, тичаха и крещяха около нея.

— Тук съм, чичо Сет.

Сет остави Кендъл и разроши косата на Бранди, за нейно съжаление — доста. Тя демонстрира оскърбено достойнство, каквото само някой пред прага на юношеството може да има. Скоро след това Морган се върна, като теглеше след себе си висока руса жена.

— Видя ли? Видя ли? — възкликна момиченцето. — Нали ти казах.

— Винаги ли предизвикваш такава суматоха? — попита жената, прегръщайки Сет. Изглеждаше щастлива, но изтощена, и аз разбирах защо.

— Навярно имам късмет. Феновете ми не са и наполовина толкова ненаситни. Андрея, това е Джорджина. Джорджина, Андрея.

Стиснах ръката й. В стаята влезе малко по-ниско и по-младо копие на Сет.

— Това е брат ми Тери.

— Добре дошла сред нашия хаос, Джорджина — каза ми Тери, след като бях представена. Той хвърли поглед към децата, които тичаха из къщата. — Не съм сигурен, че напълно разбирам решението на Сет да те доведе тук. Никога няма да поискаш да дойдеш отново.

— Ей — извика Кендъл, сочейки към мен, — това не е ли ризата, която подарихме на чичо Сет за Коледа?

Сред възрастните настана неловка тишина, докато всички се опитвахме да гледаме някъде другаде. Накрая Андрея прочисти гърлото си и каза:

— Добре, деца, да се организираме и да поиграем на нещо.

Бях очаквала, че едно детско парти ще е дивашко, но това, което продължи да се случва онзи следобед, надмина дори и най-смелите ми — представи. Също толкова впечатляващ бе и начинът, по който братът и снахата на Сет успяваха да контролират стадото от пищящи и подскачащи създания, които сякаш бяха в един и същи момент навсякъде из къщата. Тери и Андрея прекрасно ги манипулираха с добрата си природа, докато ние със Сет повече наблюдавахме и от време на време вземахме отношение по някой случайно изпречил се пред нас въпрос. Като наблюдател цялото преживяване ме зашемети. Не можех да си представя редовно да се справям с това. Беше очарователно.

В един момент, докато си поемаше дъх, Тери видя, че съм сама, и ме заговори.

— Приятно ми е, че дойде. Не знаех, че Сет се вижда с някого.

— Ние сме просто приятели — уточних аз.

— Все още. Хубаво е да го видим с някого от плът и кръв. С някого, когото не е измислил.

— Вярно ли е, че едва не е пропуснал сватбата ти?

Тери направи гримаса за потвърждение.

— Най-близкият ми човек, направо не е за вярване. Появи се две минути преди началото на церемонията. Канехме се да започнем без него.

Засмях се. Той поклати глава:

— Ако останеш с него, се погрижи да е в час. Брат ми може и да е блестящ, но Бога ми, понякога има нужда някой да го наглежда.

След игрите донесоха тортата, а след тортата дойде ред на подаръците. Кендъл взе този на Сет и го разклати като познавач.

— Книги — обяви тя.

Бранди, най-голямата и следователно — най-тихата от групата, ме погледна и обясни:

— Чичо Сет винаги ни подарява книги.

Това съвсем не разочарова Кендъл. Тя разкъса опаковката и възторжено извика при вида на трите книги за пирати, които бяха вътре.

— Пирати? — попитах аз Сет. — Дали е възпитателно?

Очите му блеснаха:

— Тя иска да бъде пират.

Когато партито приключи и гостите бяха отведени от родителите си, Кендъл настоятелно помоли Сет да им почете приказки, така че последвах него, племенничките и останалите от тайфата в дневната, докато родителите на момичетата се опитваха да почистят кухнята. Сет зачете по същия завладяващ начин, както на раздаването на автографи, и аз се свих в един фотьойл, доволна просто да слушам и да наблюдавам. Сепнах се, щом мъничката фигурка на Кайла се покатери и седна в скута ми. Най-малката от трите, тя можеше да пищи най-гръмогласно, но говореше много малко. Тя ме изгледа с големите си очи, докосна с интерес плитката ми и се сгуши в мен, за да слуша Сет. Зачудих се дали разбира нещо от това, което той чете. Тя беше нежна, топла и миришеше на малко момиченце. Подсъзнателно плъзнах ръка по нежните копринени руси къдрици и след малко започнах да ги сплитам в плитка подобна на моята.

Когато Сет свърши с приказката, Маккена забеляза какво правя.

— Аз съм следващата.

— Не, аз! — нетърпеливо се разпореди Кендъл. — Това е моят рожден ден.

В крайна сметка сплетох косите и на четирите по-малки момичета. Бранди срамежливо отказа. Тъй като не исках четири свои копия, избрах за момичетата различни стилове обикновени плитки и плитки рибена кост, което ги очарова. Сет продължи да чете, като от време на време хвърляше поглед към мен и заниманието ми.

Когато се приготвихме за тръгване, вече бях физически и емоционално изсмукана. Децата винаги са ме карали да чувствам лека печал, а близкият контакт като този, честно казано, ме накара да се почувствам тъжна по начин, който не бих могла да обясня.

Сет си взе довиждане с брат си, докато аз чаках до вратата. Докато стоях, забелязах до себе си малка етажерка с книги. Разглеждайки заглавията, забелязах „Нова Библия с коментари: Стария и Новия завет“. Спомних си какво бе казал Роман за версията на крал Джеймс — че преводът е лош, и отворих на глава 6 от Битие.

Формулировката бе почти същата, но бе малко по-ясна и тук-там звучеше малко по-съвременно, но същността и не бе променена. С едно изключение. В стих 4 от версията на крал Джеймс не казваше: „В ония дни, а също и след това, се намираха исполините на земята: а при това, след като Божиите синове влизаха при човешките дъщери…“ В тази версия обаче се казваше: „В онези дни, а и после, имаше на земята нефилими, а при това, след като Божиите синове влизаха при човешките дъщери…“

Нефилими? До думата имаше номерче и аз го проследих до съответната бележка под линия: Думата „нефилим“ понякога бива превеждана като „исполин“ или „паднал ангел“. Източниците се различават по отношение на потомците на ангелите — понякога са разглеждани просто като съседи на ханаанците, а друг път — като великани, които напомнят за гръцките герои (Харингтън, 2001).

Неудовлетворена, проверих в библиографията на книгата за името Харингтън и го открих във връзка с „Библейската Аркана и мит“ от Робърт Харингтън. Запомних името и автора и оставих книгата на мястото й точно когато Сет се обърна да тръгваме.

Пътувахме в тишина, небето рано се бе смрачило — скоро щеше да настъпи сиатълската зима. Макар обикновено да смятах тишината в колата за неловка или странна, сега ми се стори приятна, докато умът ми бе зает с въпроса за нефилимите. Реших, че трябва да се сдобия с книгата на Харингтън.

— Нямаха сладолед — внезапно отбеляза Сет, прекъсвайки размислите ми.

— А?

— Тери и Андрея. Бяха купили торта, но не и сладолед. Искаш ли да хапнем по един?

— Поетата захар не ти ли е достатъчна?

— Просто двете неща вървят заедно, това е всичко.

— Навън е само десет градуса — предупредих го, докато паркираше до една сладкарничка за сладолед. Виждаше ми се странно да се яде сладолед в такова студено време. — И е ветровито.

— Шегуваш ли се? Магазинче като това в Чикаго дори нямаше да е отворено по това време на годината. Приятно топло е.

Влязохме вътре. Сет си поръча двоен сладолед с вкус на мента и с парченца шоколад. А аз леко меланхолично настроена, си взех чийзкейк с горски плодове и сладолед с вкус на мока и бадеми. Седнахме на маса близо до прозорците и се заехме с лакомствата си.

Накрая той каза:

— Много си мълчалива днес.

Обърнах се към него учудена, прекъсвайки разсъжденията си за нефилимите.

— Разменихме си ролите.

— Какво?

— Обикновено ти си мълчаливият, а аз трябва да говоря, за да вървят нещата.

— Забелязал съм. Ъ-ъ… нямах това предвид, както прозвуча. Когато говориш ти, е хубаво. Винаги знаеш какво да кажеш. Точно подходящото нещо в точно подходящото време.

— Не и вчера. Снощи казах ужасни неща — и на Дъг, и на Роман. Никога няма да ми простят — проплаках аз.

— Със сигурност ще ти простят. Дъг е добро момче. Не познавам добре Роман, но…

— Но какво?

Сет внезапно се смути.

— Смятам, че е лесно човек да ти прости.

Вгледахме се един в друг и бузите ми поруменяха от топлина. Не такава, че кръвта ми да закипи, да се съблека и да скоча на някого, а просто приятна топлина, сякаш ме бяха увили в одеяло.

— Знаеш ли, това изглежда ужасно.

— Кое?

Той посочи към конусообразната ми чаша.

— Тази комбинация.

— Хей, недей да съдиш, преди да си го опитал. Всъщност се съчетават доста добре.

Той поклати глава със съмнение. Плъзнах стола си към неговия и му предложих:

— Трябва да опиташ и двата вкуса.

Той се наведе, опитвайки едновременно и чийзкейка с горски плодове, и сладоледа с вкус на мока и бадеми. За жалост парченцето чийзкейк се търкулна по брадичката му. Инстинктивно протегнах ръка да го спра и го бутнах обратно към устата му. Сет автоматично подхвана с език изплъзналото се парченце, облизвайки пръстите ми. Прониза ме вълна от чувствен копнеж и щом погледнах в очите му, разбрах, че и той е изпитал същото.

— Ето — задъхано казах и се протегнах за салфетка, пренебрегвайки желанието да върна пръстите си в устата му.

Сет избърса брадичката си, но този път не се поддаде на смущението. Той остана на мястото си, плътно приведен към мен:

— Ухаеш възхитително. Като на… гардении.

— Туберози — автоматично го поправих, замаяна от близостта му.

— Туберози — повтори той. — И струва ми се, тамян. Никога не съм вдишвал такъв аромат. Той се приведе още повече.

— „Майкъл“ от Майкъл Корс. Може да се купи от всеки квартален универсален магазин. — За малко да изсумтя, когато думите излязоха от устните ми. Какво идиотско нещо казах. Нервността ме правеше да изглеждам груба. — Може би ще е подходящ и за Къди.

Сет беше съвсем сериозен.

— Не. Това си ти. Само ти. Парфюмът никога няма да ухае по същия начин върху някой друг.

Потръпнах. Слагах си този парфюм, защото той напомняше на това, което другите безсмъртни усещаха в уникалния ми знак, в моята аура. Това си ти. Тези простички думи ми дадоха чувството, че Сет е разбулил някаква тайна част от мен, че е надникнал в душата ми.

Седяхме там и никой от двамата не помръдваше, но химията прехвърчаше помежду ни. Знаех, че той няма да се опита да ме целуне, както бе направил Роман. Сет беше доволен просто да ме гледа, да ме обича с очите си.

Внезапно вятърът блъсна вратата на малката сладкарница, отвори я и нахлу вътре. Пред лицето ми затанцуваха кичури коса, а аз замахах с ръце към салфетките, които щяха да излетят от масата. Другите вещи не успяха да се задържат и наоколо хвърчаха все повече салфетки и късчета хартия; една чаша с пластмасови лъжички падна от тезгяха и съдържанието й се пръсна по пода. Работещият зад плота изтича до вратата и трябваше да се пребори с вятъра, за да я затвори. Когато най-после успя, той я изгледа ядосано.

Тъй като мигът — каквото и да го бе предизвикало — бе отминал, със Сет почти веднага взехме нещата си и тръгнахме. Помолих го да ме остави пред книжарницата. Надявах се Дъг да е там и да му се извиня, освен това исках да потърся книгата на Харингтън.

— Искаш ли да влезеш и да поостанеш? Да се видиш с някого? — Въпреки многото работа, която трябваше да свърша, не ми се искаше да оставя Сет точно сега.

Той поклати глава:

— Съжалявам, но трябва да тръгвам. Имам среща.

— О! — почувствах се като глупачка.

Ясно е, че би могъл да има среща. А и защо не? Едва ли бях единственият му социален контакт, особено пък след сладкодумната ми реч на тема „без срещи“. Беше глупаво от моя страна да отдам такова голямо значение на момента със сладоледа, и то след като би трябвало да съм хлътнала по Роман.

— Добре. Още веднъж ти благодаря за всичко. Ще ти се реванширам някой ден.

Той пренебрежително махна с ръка:

— Няма нищо. Вече го направи, като дойде на тържеството.

— Не съм направила нищо специално — поклатих глава аз.

Сет само се усмихна:

— До скоро.

Излязох от колата и неочаквано пак пъхнах главата си вътре:

— Ей, трябваше да те попитам по-рано. Подписа ли книгата ми? „Договорът Глазгоу“?

— О… не е за вярване, че забравих. Все още е вкъщи. Ще я подпиша и скоро ще ти я донеса. Съжалявам — той изглеждаше искрено разкаян.

— Добре, няма проблеми.

Май трябваше да претършувам жилището му за нея.

Той отново ми каза „довиждане“ и аз влязох в магазина. Ако правилно бях запомнила графика, Пейдж трябваше да отвори, а Дъг — да бъде тук до късно в ролята на управител. Както се очакваше, той седеше на бюрото за информация и наблюдаваше как Тами помага на клиент.

— Здравей — казах, когато се приближих до него. Изпитвах неудобство при спомена за грубите си думи. — Може ли да поговорим за минутка?

— Не.

Охо, бях очаквала, че ще е разстроен… но това?

— Първо трябва да се обадиш на приятеля си.

— Аз… какво?

— Онзи мъж — обясни Дъг, — пластичният хирург, който се мотае с теб и Коди.

— Хю?

— Точно той. Обади се едва ли не стотици пъти, остави и съобщения. Разтревожен е за теб. — Изражението му стана едновременно и нежно, и огорчено, щом видя роклята ми, съчетана с ризата. — Аз също.

Намръщих се, озадачена от настойчивостта на Хю.

— Добре, ще му се обадя още сега. После ще дойдеш ли при мен?

Дъг кимна и аз затършувах за мобилния си телефон, но си спомних, че снощи го счупих. Затова отидох в кабинета си, приседнах на ръба на бюрото и набрах телефона на Хю.

— Ало?

— Хю?

— За Бога, Джорджина, къде беше?

— Аз… никъде…

— Цяла нощ, а и днес, се опитваме да се свържем с теб.

— Не си бях вкъщи — обясних, — а мобилният ми телефон се счупи. Защо? Какво става? Кажи ми, че не се е случило пак.

— Боя се, че се случи. Ново убийство, а не любезен побой. Когато не успяхме да те открием, с вампирите решихме, че е нападнал и теб, макар Джером да ни каза, че усещал, че си добре.

Преглътнах:

— Кого… Кой е този път?

— Седнала ли си?

— Може да се каже.

Стегнах се, готова за всичко. Демон. Имп. Вампир. Сукуба.

— Лусинда.

Примигнах:

— Какво? — Всичките ми теории за отмъстител на злото бяха разбити. — Но това е невъзможно. Тя е… Тя е…

— … ангел — довърши вместо мен Хю.