ТУП!

Сега _неговият_ глас замря. Завъртя се в стола си и се вторачи в печалния Ловкоклинчи.

— _Каква картина?_

— Битката при Куумската долина, на Методий Мискинин — отвърна джуджето, без да вдигне очи. — Много е голяма. Откраднаха я от музея.

— Какво? — възкликна Фред Колън, който приготвяше чай в ъгъла. — Те ли са били?

— Какво? _Ти_ знаеш за това, Фред? — изуми се Ваймс.

— Ние… да, господин Ваймс, написахме доклад…

— Куумската долина, Куумската долина, Куумската долина! — изръмжа Ваймс и тресна с ръка по масата толкова силно, че свещите подскочиха във въздуха. — Доклад? Каква полза от проклетия доклад? Имам ли време тия дни да чета доклади? Защо някой не ми _казва_ тези нещ…

Едната свещ се търколи на пода и угасна. Ваймс се пресегна за другата, стигнала до ръба на масата, но тя се плъзна между пръстите му и падна с фитила надолу върху плочите.

Тъмнината се спусна като брадва.

Ловкоклинчи простена. Беше сърцераздирателен, разтърсващ стон, като предсмъртен хрип от умиращи устни.

— _Ноби!_ — изрева Ваймс. — _Запали клечка на проклетата секунда и това е проклета заповед!_

В тъмнината се разнесе паническо драскане и клечката пламна като внезапна супернова.

— Донеси я тука, бе, човече! — изкрещя на Ноби. — Запали тези свещи!

Ловкоклинчи все така се цъклеше към масата, където невъздържаният удар бе разпилял остатъците от играта.

Ваймс погледна дъската под разгорялата се свещ.

Човек с по-асоциативно въображение би казал, че троловете и джуджетата са се срутили в неравен кръг около централния камък, а неколцина джуджета са се търколили встрани в редичка. Всъщност би казал, че отгоре приличат на кръгло око. С опашка.

Ловкоклинчи изпусна лека въздишка и се свлече на пода. Ваймс скочи да му помогне, но се сети тъкмо навреме за политиката. Наложи си да се отдръпне, вдигнал ръце нагоре.

— Господин Свитсън? Не мога да го докосвам. Моля?

Грагът кимна и коленичи до джуджето.

— Няма пулс, сърцето не бие — обяви след няколко секунди. — Съжалявам, командире.

— Сега значи явно съм в ръцете ви — рече Ваймс.

— Действително. В ръцете на джудже — потвърди грагът, изправяйки се. — Командир Ваймс, аз ще се закълна, че в мое присъствие Ловкоклинчи е получил единствено загриженост и внимателно отношение. Може би с повече доброта от ваша страна, отколкото едно джудже би имало право да очаква. Не носите отговорност за смъртта му. Призоваващият мрак го повика. Джуджетата ще разберат.

— Но аз не разбирам! Защо да го убива? Какво е направил малкият нещастник?

— Мисля, че по-скоро _страхът_ от Призоваващия мрак го уби — каза грагът. — Оставил е миньор в беда, чувал е молбите му в тъмното и не е сторил нищо. За всички джуджета това е ужасно престъпление.

— Колкото изтриването на дума? — горчиво подметна Ваймс. Чувстваше се по-потресен, отколкото би признал.

— Според някои далеч по-ужасно. Ловкоклинчи бе убит от собствената си вина и страх. Като че ли таеше свой собствен Призоваващ мрак в главата си. — Свитсън въздъхна. — В известен смисъл, командире, може би всички таим такъв. Или нещо подобно.

— Да знаеш, религията ви наистина побърква хората.

— Не колкото това, което вършат един-другиму — възрази Свитсън и бавно положи ръцете на мъртвото джудже на гърдите му. — И не е религия, командире. Так е написал Света и Законите, а после ни е оставил. Той не изисква да мислим за Него, а само да мислим. — Той се изправи. — Ще обясня ситуацията на своите, командире. И впрочем ще ви помоля да ме вземете с вас до Куумската долина.

— Да съм казал, че заминавам за Куумската долина?

— Добре — спокойно отвърна грагът. — Да кажем тогава, че _ако_ ви хрумне да заминете за Куумската долина, ще ме вземете със себе си. Познавам района, знам историята, дори разбирам доста от руднични символи, особено Основните мракове. Мога да съм ви от полза.

— Искате всичко това само за да кажете истината?

— Всъщност не. _Дж’дс хасфак ‘дс_: Пазаря се без брадва в ръка. Ще кажа истината, каквото и да решите — Свитсън се поусмихна: — Но тъй като не заминавате за Куумската долина, няма да ви притеснявам. Беше просто случайна мисъл.

>

Купон. Какво му е толкова хубавото?

Не е удоволствие, радост, наслада, забава или пиршество. Това е фалшив, жесток, порочен негодник, нещо, свързано с циркаджийски чифт треперливи антенки на главата и надпис „Искам го!“ на блузата, който има навика да те оставя да се будиш със залепнала за калдъръма физиономия.

Ангуа някак се бе сдобила с лилава перушинена боа. Не беше нейна. Не беше ничия. Просто се бе появила. Явно беше фалшива и това я потисна още повече. Нещо подсъзнателно я гризеше и се дразнеше, че не знае какво е.

Накрая се бяха намъкнали в „Ковчезите“, както си знаеше, че ще стане. Това беше барът на неумрелите, макар че приемаше всички не твърде нормални.

Определено приемаше Лиска. Но тя просто не си даваше сметка, нали? За причината, поради която мъжете никога не я заговаряха. „Проблемът е — помисли си Ангуа, — че Ноби всъщност не е лош… човек. По същество.“ Доколкото бе наясно, той никога не бе изневерявал на госпожица Пушпрам, тоест когато ставаше дума да бъде цапардосан с риба и после замерян с миди, той никога не мислеше за никоя друга, освен за нея. В действителност имаше доста романтична душа, но в обвивката на онова, което може единствено да се определи като… Ноби Нобс.

Сали бе отишла с Лиска до тоалетната, която винаги хвърляше в потрес хората, посещаващи я за пръв път. А Ангуа се блещеше в поредното меню с коктейли, написано с твърде раздрънкания почерк на Игор* на едно табло над бара.

[* Който не беше Игор, а просто се казваше така. Най-разумно бе да не го задяваш на темата и най-вече да не го молиш да ти сложи главата на място.]

Игор се бе постарал да влезе в духа на времето — или би го направил, ако знаеше какво значи това, — но бе претърпял пълен провал с улавянето на тънкостите на модерния коктейл бар, така че предлаганите напитки включваха:

{img:tup_koktejli.png}

Ангуа трябваше да признае, че „Гипсиръният врат“ всъщност не беше съвсем зле.

— ‘звиняаай — провлачи Веселка, добирайки се до един стол на бара, — ама к’во беше ‘сичкото това за Лиска? Видях ви как си кимате със Сали!

— Това ли? О, става дума за смотаняческия синдром — Ангуа загря с кого говори и додаде: — Ъ-ъ… джуджетата сигурно не страдат от него. Понякога… като някоя жена е толкова красива, дори на полуидиот няма да му _хрумне_ да я покани на среща, разбираш ли? Понеже е _очевидно_, че е прекалено готина за него. Следиш ли ми мисълта?

— Май да.

— Е, така е и с Лиска. И за да не става недоразумение, Ноби не е полуидиот. Той е толкова свикнал жените да му отказват, че не го е страх да му теглят шута. Тъй че я кани, понеже си вика „Що пък не?“ А _тя_, която досега си е мислела, че нещо не й е в ред, е толкова благодарна, че приема.

— Но тя го _харесва_!

— Знам. Точно тука става странно.

— При джуджетата е много по-лесно — сподели Веселка.

— Предполагам.

— Ама сигурно не толкова забавно — додаде Веселка с унил вид.

Лиска се връщаше. Ангуа поръча три „Гипсиръни врата“ докато Веселка с надежда се пазареше за „Крещящ оргазъм“.* А после, с частична помощ от Сали, Ангуа обясни на Лиска същината на… ами… на всичко.

[* Търпението е основна добродетел сред джуджетата.]

Отне известно време. Налагаше се непрекъснато да сменя формата на изреченията, за да се напаснат в наличното към момента пространство в ума на Лиска. Ангуа се бе вкопчила в идеята, че момичето не може да е толкова тъпо. Все пак работеше в нощен клуб, нали?

— Имам предвид, защо според теб плащат мъжете да те видят на подиума? — запита тя.

— Защото много ме бива — веднага отвърна Лиска. — Когато бях на десет, спечелих награда за танцьор на годината в Школата за балет и степ на госпожица Девианте.

— Степ? — ухили се Сали. — Ей, що не го пробваш на подиума?

Ангуа потисна представата за Лиска, танцуваща степ. Клубът сигурно щеше да изгори до основи.

— Ъ-ъ, нека пробвам по друг начин… — поде Ангуа. — И ти го казвам като же… лице от женски пол…

Лиска слушаше озадачено и дори начинът, по който се кокореше, бе несправедлив за останалите от пола й. Когато завърши, Ангуа се вгледа с надежда в ангелското изражение.

— Значи казваш — подхвана Лиска, — че да излизам с Ноби е като да ида в грамаден шикозен ресторант и да изям само хлебчето ли?

— Точно така! — зарадва се Ангуа.

— Но аз всъщност никога не _ходя_ с мъже. Баба ми е казвала да не се държа като пачавра.

— А според теб да работиш в… — изуми се Ангуа, но Сали се намеси.

— Понякога трябва периодично да се пачавриш — заяви тя. — Никога ли не си отивала в някой бар с мъж да изпиеш едно питие?

— Не.

— Добре. — Сали пресуши чашата си. — Не ми харесват тези „Гипсиръни вратове“. Да идем някъде — тя пое дъх — да отворим шъжнание към въжможностите.

>

Присъствието на Сибил в Двора на Псевдополис въздействаше странно. Навремето, преди да го подари на Стражата, това бе едно от семейните имения на Рамкин. Тя бе отрасла в него. Това беше домът й.

Смътното усещане за факта се прокрадна в загрубелите и омърляни души на стражите. Мъже, които не се славеха с елегантните си обноски, установиха, че автоматично си изтриват подметките на прага и почтително свалят шлемовете си.

Освен това говореха различно — бавно и колебливо, отсявайки внимателно ругатните от всяко свое изречение. Някой дори беше намерил метла и бе помел или поне преместил мръсотията на по-неочевидно място.

На горния етаж, в помещението, използвано дотогава за каса, малкият Сам спеше спокойно в импровизирано креватче. Ваймс се надяваше някой ден да може да му разкаже как през една специална нощ е бил охраняван от четирима тролски стража. Те не бяха на смяна, но настояха да поемат охраната и просто _бленуваха_ джуджетата да пробват нещо. Сам се надяваше, че момчето ще се впечатли — останалите деца можеха да разчитат най-много на ангели.

Ваймс бе окупирал бюфета, понеже имаше достатъчно голяма маса. Беше разпънал една карта на града. Голяма част от останалата ламперия бе покрита със страници от Хрониките на Куумската долина.

Това не беше игра, а главоблъсканица. Един вид пъзел. И той реши, че вече би могъл да го подреди, защото разполагаше с почти всичките ъгълчета.

— Улица „Етъркъп“, Алеята на празния джоб, Пътеката на ревльовците, Въглищарската улица, Конюшните, Хлъзгавите стълби — промърмори той. — Навсякъде има тунели! Извадили са късмет да го намерят едва в третия или четвъртия. Мискинин явно е живял на половината улици в района. Включително в Емпиричния полумесец!

— Но защоу? — недоумяваше сър Рейнолд Броширован. — Имам предвийд, защоу да копаят тунейли навсякъде?

— Керът, обясни му! — помоли Ваймс и тегли една линия през града.

Керът прочисти гърло.

— Защото са били джуджета, сър, при това дълбинници. Не би им хрумнало да _не_ копаят. Пък и става дума предимно за изриване на затрупани помещения. Това е детска работа за джуджета. А те са полагали релси, за да изнесат отпадъка където си пожелаят.

— Да, но със сийгурност… — започна сър Рейнолд.

— Ослушвали са се за нещо говорещо от дъното на стар кладенец — подхвърли Ваймс, все така надвесен над картата. — Какъв е шансът да се е виждало? А хората стават леко неуравновесени, когато им цъфнат куп джуджета и почнат да им копаят дупки в градината.

— Тоува несъмнейно отнема доуста време.

— Е, да, сър. Но е било в тъмното, тайно и под техен контрол — посочи Керът. — Можели са да отидат където им хрумне. Можели са да копаят на зигзаг, ако трябва, можели са да се водят по слушащата си тръба и никога да не им се налага да говорят с хора или да виждат дневна светлина. Мрак, контролируем и _таен_.

— Накратко, дълбинници — обобщи Ваймс.

— Тоува е мноуго вълнуващо! — възкликна сър Рейнолд. — И са пронийкнали под музея ми?

— Ти си, Фред — подметна Ваймс, внимателно изчертавайки втора линия по картата.

— Ъ-ъ, да — стегна се Фред Колън. — Ъ-ъ… ние с Ноби открихме къде точно само преди час-два — съобщи той, намирайки за най-разумно да не добавя „след като господин Ваймс ни крещя и ни накара да му кажем всичко с най-малки подробности и ни натири обратно, като ни каза какво да търсим“. _Вместо_ това добави: — Били са бая хитри, сър. Хоросанът даже имаше мръсен вид. Бас държа, че си казвате „аха“, сър.

— Казвам ли си? — озадачи се сър Рейнолд. — По прийнцип бих казал „боуже мой“.

— Предполагам, че си казвате „Аха, а как са успели да изградят стената отново, след като са измъкнали платното“, сър, и ние допускаме…

— Е, вероуятно едно джудже е останало вътре да я завърши, да се покрие, както бихте се изразийли вие, и да се изнесе на сутринта — вдигна рамене сър Рейнолд. — Там непрекъснато влизат и излизат посетийтели. При тоува търсехме голяма картийна, а не лице.

— Да, сър. Ние допускаме, че едно джудже е останало вътре да я завърши, да се покрие и да се изнесе на сутринта. Там непрекъснато влизат и излизат посетители. При това търсехме голяма картина, а не лице — рече Фред Колън, който беше толкова горд с тази си теория, че нищо нямаше да го спре да я разкаже.

Ваймс заби пръст в картата.

— А тук, сър Рейнолд, един трол на име Тухльо е пропаднал през друго мазе в тунела им. Между другото той спомена, че е мернал нещо в главната мина, което твърде много напомня на Мискинин.

— Но, уви, не сте го открийли.

— Съжалявам, сър. Сигурно отдавна са го изнесли от града.

— Но защоу? — възкликна уредникът. — Моужеха да го разучат в музея! Напоследък сме мноуго интерактийвни!

— _Интерактивни?_ — учуди се Ваймс. — Какво имате предвид?

— Амий, посетийтелите моугат… да гледат картийните коулкото поужелаят — разпери ръце сър Рейнолд. Звучеше леко раздразнено. Хората не бива да задават подобни въпроси.

— А картините какво по-точно правят?

— Ъ-ъ… висят, командийре — натърти сър Рейнолд — Разбийра се.

— Значи казвате, че хората отиват да гледат картините, а картините от своя страна биват гледани?

— Нещо такоува, да — отвърна уредникът и след миг замисляне, осъзнавайки, че това вероятно не е достатъчно, додаде: — но _динамийчно_.

— Имате предвид, че картините _въздействат_ на посетителите, сър? — намеси се Керът.

— Да! — възкликна сър Рейнолд с огромно облекчение. — Брауво! Именноу тоува се случва! Но ние излагаме Мискийнин от годийни. Доури имаме подвийжна стълба, в случай че посетийтелите искат да разгледат планинийте. Някоуи идват с фийкс идеята, че един от бойците соучи към някаква едва забележийма пещера или нещо подоубно. Честно казано, ако имаше някаква тайна, досега да _съм_ я открийл. Няма _смийсъл_ да я крадат!

— Освен ако някой не е _разкрил_ тайната и не му се е искало и друг да го стори — подметна Ваймс.

— Тоува би бийло доуста голямо съвпадейние, нали, командийре? Картийната не се е променийла внезапно напоследък. Господийн Мискийнин не е намийнал да нарисува оуще една планийна! И макар да не ми е приятноу да го кажа, щеше да е доустатъчно проусто да я унищожат.

Ваймс закрачи около масата. „Всичките парченца — каза си той, — досега трябва да съм събрал всичките парченца!“

Да почнем с онази легенда за джуджето, което изниква полумъртво седмици след битката, бръщолевейки нещо за съкровище.

Добре, значи може да е имало предвид онзи говорещ куб. Преживява битката, скрито някъде, и намира онова чудо, което се оказва _важно_. Трябва да го занесе на сигурно място… Не, може би трябва да даде на всички да го _чуят_. И, разбира се, не го взима със себе си, понеже в района сигурно още се мотаят тролове, които точно в момента са настроени първо да цапардосат, а после да се опитат да измислят някакви въпроси. Трябва му охрана.

Добира се до някакви хора, но докато ги води обратно до скривалището, умира.

Минават две хиляди години. Един куб може ли да издържи толкова време? По дяволите, тия неща плуват в разтопена лава!

Значи, лежи си оня куб там. Методий Мискинин пристига, оглеждайки се за… приятна панорама или каквото и да било там, поглежда в краката си и що да види? Е, ще трябва да приема, че е станало така, защото го е намерил и го е накарал да говори, бог знае как. Но не е могъл да го _спре_. Хвърля го в кладенеца. Джуджетата го намират. Изслушват го, но не им харесва чутото. Дотолкова не им харесва, че Кофтимели нарежда да убият четирима миньори само защото също са го чули. И така, защо картината? Показва за какво говори куба? Или къде е? Ако кубът е в ръцете ти, това не е ли _достатъчно_?

Както и да е, защо твърдят, че е говорел гласът на Кървавия Топор? Може да е на всеки! Защо ще вярват на думите му?

Долови, че сър Рейнолд говори на Керът…

— … казах на вашият сержант Колън, че картийната е композийрана на няколко километра от самоуто място на бийтката. Съвсем поугрешна част от Куумската долина! Тоува май е единйственото, с коуето и двете страни са съгласни!

— Защо е решил така? — намеси се Ваймс, взрян в масата и като че ли надяващ се да изцеди от нея някакво указание само със силата на волята си.

— Кой знае? Всийчкото е Куумска долина. Плоущта й е 650 квадратни километра. Предпоулагам, че проусто е избрал по-драматийчен изглед.

— Някой да иска чаша чай? — запита лейди Сибил от вратата. — Малко ми стана скучно, та направих една запарка. А ти трябва да си починеш малко, Сам.

Сам Ваймс придоби паниран вид — фигура с авторитет, отново хваната в домашна ситуация.

— Оу, лейди Сибил, взели са Мискийнин! — възкликна сър Рейнолд. — Знам, че принадлежеше на вашия род!

— Дядо ми казваше, че е просто една проклета досада — усмихна се Сибил. — Позволяваше ми да я разстилам на пода в балната зала. Сочех по име всички джуджета. Търсехме тайната, понеже дядо разправяше, че имало тайно съкровище и картината показва мястото му. Разбира се, така и не го открихме, но поне кротувах в дъждовните дни.

— Е, не беше велийко изкуство — призна сър Рейнолд — а и художникът е бил _доуста_ луд, разбийра се. Но някак си говореше на хората.

— Ще ми се да проговори и на мен — обади се Ваймс. — Наистина няма нужда да правиш чай за всички, скъпа. Един от стражите…

— Глупости! Трябва да сме гостоприемни — пресече го Сибил.

— _Опийтахме_ се да направим коупие, естествено — сподели уредникът, приемайки чашата. — Оу, боуже, беше ужасноу! Наийстина е _твърде_ невъзмоужно да се копийра с надлежната точност картийна петнайсет на три метра…

— Не и ако я разпънеш на пода в балната зала и накараш някой да ти донесе пантограф — възрази Сибил, наливайки чай. — Този самовар е абсолютен позор, Сам. По-зле и от чайника. Изобщо _никой_ ли не го чисти?

Тя се взря в лицата им.

— Да не казах нещо лошо?

— Направили сте копие на Мискинин? — промълви сър Рейнолд.

— О, да. На цялото чудо, в мащаб едно към пет — отвърна Сибил. — Когато бях на четиринайсет. За един училищен конкурс. Разбирате ли, учехме джуджешка история и, така де, това, че притежавахме картината, беше прекалено добра възможност, за да се пропусне. Нали знаете какво е пантограф? Много простичък начин да направиш по-големи или по-малки копия на картина с помощта на геометрия, няколко дървени лоста и остър молив. Аз всъщност я направих на пет части по един квадратен метър — това е пълен размер, за да съм сигурна, че хващам всички детайли, след което направих копие в мащаб едно към пет, за да я покажа така, както е желаел горкият господин Мискинин. Получих отлични оценки от госпожица Безнравствена. Беше ни учителка по математика и знаете ли, носеше си косата на кок, прихванат с пергел и линийка. Казваше, че момиче, което знае как да използва прав ъгъл и транспортир, ще стигне далеч в живота.

— Коулко жалко, че вече не го пазите! — въздъхна сър Рейнолд.

— Какво ви кара да мислите така, сър Рейнолд? — удиви се Сибил. — Сигурна съм, че все още е скътано някъде. Известно време висеше от тавана в стаята ми. Чакайте да помисля… Взехме ли го с нас, когато се премествахме? Убедена съм… — Тя вдигна светнали очи. — О, да! Да си се качвал на тавана тук, Сам?

— Не!

— Е, значи, сега е моментът.

>

— Никога не съм ходила на женски купон преди — сподели Веселка, докато вървяха малко неуверено из нощния град. — Все така ли става накрая?

— Кое по-точно? — уточни Сали.

— Дето барът се подпали.

— Не _по принцип_ — каза Ангуа.

— Досега не бях виждала мъже да се _бият_ за жена — продължи Веселка.

— Ъхъ, голямо шоу беше, нали? — ухили се Сали. Бяха оставили Лиска у тях в доста умислено настроение.

— Ама тя само се усмихна на един! — възкликна Веселка.

— Да — кимна Ангуа. Опитваше се да се концентрира върху ходенето.

— Макар че ако го схване, ще стане малко гадно за Ноби — разсъди Веселка.

„Боже, спаси ме от бъбриви пияте… питиет… _пияндета_“ — помисли Ангуа. Намери сили да отвърне:

— Ами госпожица Пушпрам? Всичките тия години е хвърлила по Ноби доста скъпа риба.

— Отбелязахме точка за грозниците — шумно обяви Сали. — Обувки, мъже, ковчези… никога не се хващай за първия, на когото попаднеш!

— О, _обувки_! — Веселка се размечта. — Мога с часове да говоря за _обувки_! Виждали ли сте новото сабо от чиста мед на Ян Скалочук?

— Ъ-ъ, ние не ходим при ковач за обувките си, скъпа — Сали хлъцна. — О… май ще повърна…

— Пада ти се, като пиеш… вино — злобно подхвърли Ангуа.

— О, ха-ха — обади се вампирът от сенките — Нямам никакви проблеми със _саркастичната пауза_ и виното, благодаря! Онова, което _не трябваше_ да пия, бе лепкави питиета с имена, измислени от хора с по-малко чувство за хумор от, ъ, извинете… о, нееее…

— Добре ли си? — притесни се Веселка.

— Току-що повърнах шарено хартиено чадърче…

— О, боже!

— И бенгалски огън…

— Сержант Ангуа, вие ли сте? — запита глас в тъмнината. Отвори се капаче на фенер, което освети приближаващото лице на редови страж Визит. Когато се изравниха, тя различи дебел наръч брошури под мишницата му.

— Здрасти, Тежкарчо — подсмръкна тя. — Какво става?

— … изглежда като парченце лимон… — проплака влажен глас от сенките.

— Господин Ваймс ме прати да ви търся из вертепите на греховността и свърталищата на порока — обяви Визит.

— А литературата? — намръщи се Ангуа. — Между другото фразата „нищо лично“ съвсем лесно можеше да се добави към последното изречение.

— Тъй като трябваше да обикалям обиталищата на греха, сержант, реших, че мога междувременно да изпълня някои божи заръки на Ом — обясни Визит, чийто неуморен евангелистки жар взимаше връх над всички злощастия.* Понякога цели барове, претъпкани с народ, изгасваха светлините и всички лягаха на пода, когато дочуеха, че наближава по улицата.

[* Казват, че във всеки полицейски участък има по един такъв. Редови страж Визит Нетърпимия с Обяснителните брошури бе като за двама.]

От тъмнината се разнесе звук на повръщане.

— Горко на онез, дето злоупотребяват с виното — клеймоса редови страж Визит. Улови изражението на Ангуа и додаде: — Без да се обиждате.

— Това вече сме го минали — изстена Сали.

— Какво иска Ваймс? — запита Ангуа.

— Отново става дума за Куумската долина. Иска ви обратно в Двора.

— Но нали ни разпуснаха! — оплака се Сали.

— Съжалявам — жизнерадостно рече Визит, — предполагам, че пак ще ви натегнат.

— Историята на живота ми — въздъхна Веселка.

— Е, добре, предполагам, че май трябва да идем — каза Ангуа, опитвайки се да прикрие облекчението си.

— Като казвам „историята на живота ми“, очевидно нямам предвид _цялата_ история — измърмори Веселка явно на себе си и се повлече след тях към свят, благословено лишен от купони.

>

Родът Рамкинс никога не изхвърляше нищо. В таванските им помещения имаше нещо обезпокоително, и то не само заради леката миризма на отдавна умрели гълъби.

Родът Рамкинс _надписваше_ вещите. Ваймс се бе качвал в голямото таванско на булевард „Скуун“ да свали люлеещото се конче и креватчето заедно с цяла кутия застарели, но многообичани меки играчки, пропити с нафталин. Нищо, което би могло отново да се ползва някога, не се изхвърляше. Надписваше се надлежно и се подреждаше в таванското.

Разчиствайки паяжините пред себе си с една ръка и вдигнала фенер в другата, Сибил водеше групата покрай кутии с „мъжки обувки, различни“, „смешни марионетки, върви и ръкавици“, „куклен театър и декори“. Може би това беше причината за тяхното богатство: сдобиваха се с неща, създадени да траят с векове, и вече много рядко се налагаше да купуват каквото и да е. Освен храна, разбира се, но дори в това отношение Ваймс не би се учудил да види кутии с надпис „ябълкови огризки, разни“ или „останки, трябва да се изядат“.*

[* Това беше една от фразите на Сибил, която го човъркаше. На обед понякога тя заявяваше: „За вечеря ще имаме свинско, трябва да се изяде“. Ваймс никога нямаше същностен проблем с това, защото бе научен да яде каквото има на масата, при това бързо, преди някой друг да го е докопал. Просто се озадачаваше от идеята, че сяда на масата, за да направи услуга на храната.]

— А, ето го — възкликна Сибил, повдигайки връзка рапири и стикове за лакрос. Издърпа дълго, дебело руло на светлината. — Не съм го оцветявала, разбира се — додаде, докато го придвижваха до стълбите. — Щеше да отнеме цяла вечност.

Смъкването на тежкия пакет до бюфета изискваше известни усилия и определена доза бутане, но най-накрая го качиха на масата и махнаха напуканата опаковка.

Докато сър Рейнолд развиваше големите триметрови квадрати и се възторгваше, Ваймс измъкна маломерното копие, измайсторено от Сибил. Беше достатъчно умалено, за да се побере на масата. Той затисна единия му край със спечена чаша и сложи солница на другия.

Бележките на Мискинин бяха тъжно четиво. Трудно, при това, защото доста от тях бяха наполовина изгорени, а и почеркът му би могъл да се постигне от паяк върху батут по време на земетресение.

Човечецът явно е бил пълна откачалка — пишел си е бележки, които е искал да скрие от пилето, понякога е спирал насред изречението, заподозрял, че пилето все още гледа. Очевидно е бил много тъжна картинка, докато не вземел четка, при което работел доста тихо и със странно светнало лице. И това беше животът му: едно огромно продълговато платно. Методий Мискинин: родил се, нарисувал прочута картина, мислил се за пиле, умрял.

При положение че човекът не е можел да различи домат от краставица, как да откриеш смисъл в нещо, което е написал? Единствената бележка, която изглеждаше логична, макар и ужасна, бе онази, която всички считаха за последната му, тъй като бе намерена под сгърченото му тяло. Тя гласеше:

C>

{m xxx-large}Коо! Коо! Идва! ИДВА!{/m}

C$

Беше умрял от задавяне, с гърло, пълно с перушина. А на платното му е съхнел последният щрих.

Погледът на Ваймс попадна на бележката, произволно номерирана с №39: „Помислих, че е пътеводно знамение, но пищи през нощта“. Знамение за какво? Ами тази под №143: „Тъмнината, в тъмнината, като окована звезда“? Ваймс си бе направил отметка за тази. Както и за много други. Но най-лошото за всички тях — или най-хубавото, ако си падаш по мистерии — бе, че можеха да значат _всичко_. Можеш да си избереш собствена теория. Човекът е бил полуумрял от глад и в смъртен ужас от пиле, живеещо в главата му. Със същия успех можеш да пробваш да вкараш в ред дъждовните капки.

Ваймс ги избута настрана и се втренчи в старателно копираната рисунка. Дори в този размер бе объркваща. Лицата на преден план бяха толкова големи, че можеха да се видят порите по носа на джудже. В далечината се виждаха педантично копирани половинсантиметрови фигурки.

Размахваха се брадви и бухалки, хвърчаха копия, провеждаха се атаки и контраатаки и се водеха отделни двубои. По цялата дължина на картината джуджетата и троловете се бяха вкопчили в яростна битка, кълцаха и размазваха…

Ваймс се запита: „Кой липсва?“

— Сър Рейнолд, можете ли да ми помогнете? — тихо каза той да не би зародилата се мисъл да подвие опашка и да избяга.

— Да, командийре? — отзова се уредникът и бързо се примъкна към него. — Лейди Сибил не прави ли най-{e}изящните{/e}…

— Много я бива, да — прекъсна го Ваймс. — Кажете ми… откъде Мискинин е знаел за всичко това?

— Има мноуго джуджешки песни и някои троулски сказанийя. А някои хоура също са станали свидейтели.

— Значи Мискинин може да е прочел за това?

— Оу, да. Освен факта, че е нарисувал грешната част от долината, изображейнието е доуста точно.

Ваймс не отместваше поглед от хартиената битка.

— А някой знае ли защо я е нарисувал на грешното място?

— Има няколкоу теориий. Едната е, че се е подлъгал от факта, че мъртвите джуджета са кремийрани в тоузи край на долината, но след бурята там са се строупали поувечето тела. Имало е и доуста сухи дървета за огньове. Но _аз_ смятам, че е избрал този край, защоуто гледката е доуста по-добра. Планинийте са тоулкова драматийчни.

Ваймс седна втренчен в рисунката с неистово желание да изцеди тайната й.

„Всеки ще знае тайната след няколко седмици — бе казал Мистър Блясък. — Защо?“

— Сър Рейнолд, нещо щеше ли да се случи с рисунката през близките седмици?

— Оу, да — потвърди уредникът. — Щяхме да я слоужим в ноувата й зала.

— Нещо специално ли има в нея?

— Вече казах на сержанта ви, командийре — с лек укор отвърна уредникът. — Кръгла е. Мискинин вийнаги си я е представял излоужена в кръг. Така че наблюдателят един вид да влезе вътре.

„И аз съм почти вътре“ — помисли си Ваймс.

— Мисля, че кубът е казал на джуджетата нещо за Куумската долина — отрони той с отнесен глас, чувствайки се сякаш вече в долината. — Казал им е, че мястото, на което е намерен, е важно. Дори Мискинин го е мислел за важно. Трябвала им е карта, а Мискинин я е нарисувал, макар и да не е знаел. Фред?

— Да, сър?

— Джуджетата не са се старали да не наранят долната част на картината, защото не съдържа нищо важно. Само хора. Хората се движат.

— Ноу, при цялоуто ми уважейние, командийре, всийчките тези морейни също!

— Те нямат значение. Независимо колко се е променила долината, картината ще върши работа — отбеляза Ваймс. Просветление озари ума му.

— Ноу дори рекийте си сменят леглата в течейние на годийните, а от планинийте са се срутили незнайно коулко скали — възкликна сър Рейнолд. — Казвали са ми, че районът вече изоубщо не си прилийча.

— Дори така да е — рече Ваймс със същия отнесен тон, — тази карта ще върши работа хиляди години. Тя не бележи скала или пещера, просто бележи място. Мога да го закарфича. Така де, ако имах карфица.

— Аз иймам! — възторжено се отзова сър Рейнолд, посягайки към ревера си. — Вчера я забелязах на улицата, а нали всийчки знаем старата поговоурка „Вийдиш ли карфийца, вдигни я и цейлият ден“…

— Да, благодаря — Ваймс я взе от ръцете му. Отиде до ръба на масата, вдигна единият край на картината и го завлече до другия ръб, тежката хартия шумолеше зад него. Закопча двата края с карфицата, вдигна оформилата се фуния и навря глава в нея.

— Истината е в планините — обяви той. — С години сте гледали ред планини. Всъщност е бил кръг планини.

— Но аз знаех тоува! — засегна се сър Рейнолд.

— В известен смисъл, сър, но вероятно не сте го _осъзнавал_ досега, нали? Мискинин е стоял на някое _важно_ място.

— Е, да. Ноу е било пещера, командийре. Той изрийчно споменава пещера. Ето защоу все търсят по склоновете на долината. Картийната е нарисоувана от центъра, блийзо до реката.

— Значи има нещо, което все още не знаем! — извика Ваймс, раздразнен, че големият му миг толкова бързо се бе смалил. — Ще открия какво е, като стигна там!

Ето. Каза го. Но знаеше, че ще отиде, знаеше от… откога? Струваше му се цяла вечност, но тази вечност не започна ли от вчера? От днес следобед? Виждаше долината в главата си. Ваймс в Куумската долина! Практически усещаше въздуха! Чуваше грохота на реката с леденостудени бързеи!

— Сам… — поде Сибил.

— Не, това трябва да се свърши! — прекъсна я Ваймс. — Не ми пука за глупавата тайна! Онези дълбинници убиха наши джуджета, нали помниш? _Те_ мислят, че картината е карта, по която да се водят, и именно затова отиват там. Трябва да тръгна след тях!

— Виж, Сам, ако ще… — пробва Сибил.

— Не можем да допуснем война между троловете и джуджетата, скъпа. Онова чудо снощи беше само тъпа улична свада. Една истинска война в Анкх-Морпорк би го сринала до основи! И някак си всичко е вързано с това!

— Не споря! Искам и аз да дойда! — извика Сибил.

— Освен това ще съм в пълна безопасност, ако… Какво? — Ваймс се облещи към жена си, докато мозъчната му предавка превключи на задна. — Не, прекалено опасно е!

— Сам Ваймс, цял живот съм мечтала да отида до Куумската долина, така че не смей и за миг да си помислиш да се мандахерцаш там и да ме оставиш в къщи!

— Аз не се мандахерцам! Никога не съм се мандахерцал. Не знам _как_ да се херцам! Дори нямам манда! Но там скоро ще почне война!

— В такъв случай ще им кажа, че не участваме в нея — спокойно отвърна Сибил.

— Това няма да помогне!

— Значи няма да помогне и в Анкх-Морпорк — заяви Сибил с интонация на играч, майсторски повалил четири джуджета с един ход. — Сам, _знаеш_, че ще изгубиш. Няма смисъл да спорим. Освен това говоря джуджешки. Ще вземем и малкия Сам.

— Изключено!

— Разбрахме се, значи — кимна Сибил, очевидно получила пристъп на внезапна глухота. — Ако искаш да настигнеш джуджетата, предлагам да _тръгнем_ възможно най-скоро.

Сър Рейнолд се обърна към нея, изгубил ума и дума.

— Ноу, Лейди Сибил, там вече се струпват армии! Тоува не е място за дами!

Ваймс примига. Сибил бе взела решение. Щеше да е като отново да гледа как драконите пърлят онова джудже.

Гръдта на лейди Сибил, която й бе позволено да притежава, се изпълни при дълбокото поемане на въздух. Тя сякаш леко се повдигна от земята.

— Сър Рейнолд — започна с ордьовър от лед, — в годината на въшката прабаба ми веднъж е приготвила, _лично_, тежка вечеря за осемнайсет души в един военен редут, изцяло обграден от кръвожадни клачианци, _и_ не е пропуснала шербет и ядки. Баба ми в годината на тихата маймуна е отбранявала от тълпа посолството ни в Псевдополис единствено с помощта на градинар, питомен папагал и тиган пръжки. Покойната ми леля, когато каретата ни веднъж бе задържана от двама отчаяни разбойници с тежки лъкове, им дръпна такава реч, че те действително побягнаха, ревейки за майките си, сър Рейнолд, за _майките си_. Свикнали сме с опасности, сър Рейнолд. Мога ли също да ви напомня, че твърде вероятно половината джуджета, сражавали се в Куумската долина, са _били_ дами? На _тях_ никой не им е казвал да си стоят вкъщи!

„Така, разбрахме се, значи — помисли си Ваймс, — да тръгнем… По дяволите!“

— Капитане — обърна се той към Керът, — изпрати някой да намери онзи граг Свитсън. Предай му, че командир Ваймс му изпраща поздрави и наистина ще заминава рано сутринта.

— Ъ-ъ, ясно, сър. Ще се погрижа — кимна Керът.

„Откъде знаеше, че ще отида? — зачуди се Ваймс — Предполагам, че е било неизбежно. Но той можеше да ни тегли шута, ако беше казал, че сме малтретирали онова джудже. Освен това е един от учениците на Мистър Блясък. Бас държа. Май е добра идея да го държа под око…“

>

Кога _всъщност_ спеше лорд Ветинари? Човек явно трябва в един момент да отпусне глава, разсъждаваше Ваймс. Всеки спи. Може да изкараш с леки дремки донякъде, но рано или късно се нуждаеш от цели осем часа, нали така?

Беше почти полунощ, а Ветинари седеше на бюрото си, свеж като кукуряк и хладен като утринна роса.

— Сигурен ли сте за това, Ваймс?

— Керът може да се погрижи за нещата. Така и така поутихнаха малко. Мисля, че повечето големи зулумаджии са тръгнали към Куумската долина.

— Добра причина вие да не отивате, би могло да се каже. Ваймс, имам… агенти за подобни неща.

— Но вие искахте да ги изловя, сър! — възрази Ваймс.

— В Куумската долина? В този момент? Пращането на наши сили там би могло да има дълбоки последствия, Ваймс!

— Добре! Вие ми казахте да ги измъкна от дупките! За тях _аз_ съм дълбоките последствия!

— Е, безспорно — призна Ветинари, след като стоя втренчен в него по-дълго, отколкото бе удобно. — А когато безстрашно стигнете дотам, ще ви трябват приятели. Ще се погрижа Низшият крал най-малкото да узнае за присъствието ви.

— Не се тревожете, доста скоро ще разбере — озъби се Ваймс. — О, да.

— Не се и съмнявам. Той има агенти в града ни, също както аз в неговия. Така че ще му отдадем дължимото, като го уведомим официално за онова, което той при всички случаи ще узнае. Това се нарича _политика_, Ваймс. То е нещо, което се опитваме да правим в правителството.

— Но… шпиони? Мислех, че сме дружки с Низшия крал!

— Разбира се, че сме — разпери ръце Ветинари. — И колкото повече знаем един за друг, толкова по-добри приятели ставаме. Едва ли бихме си правили труда да шпионираме враговете си. Какъв би бил смисълът? Лейди Сибил няма ли нищо против да отидете?

— Тя идва с мен. Настоява.

— Безопасно ли е?

— Тук безопасно ли е? — сви рамене Ваймс. — Вкъщи дойдоха джуджета през проклетия под! Не се безпокойте, тя и малкият Сам ще бъдат пазени от всяка опасност. Ще взема Фред и Ноби. Също искам да взема Ангуа, Сали, Детритус и Веселка. Многорасовост, сър. Това винаги помага на политиката.

— А Призоваващият мрак? За _него_ какво, Ваймс? О, _не_ ме гледайте така! Джуджетата масово говорят за него. Разбрах, че едно от умиращите джуджета е направило проклятие върху всички, които са били в мината.

— Не бих могъл да знам за това, сър — каза Ваймс, прибягвайки до дървеното изражение, което толкова често му помагаше. — Става дума за мистика. В Стражата не се занимаваме с мистика.

— Това не е шега, Ваймс. Доколкото разбирам, е много древна магия. Толкова древна всъщност, че повечето джуджета са забравили, че е магия. При това е мощна. Ще ги преследва.

— Значи просто да се оглеждам за голямо воднисто око с опашка, а? — заяде се Ваймс. — Това ще улесни нещата.

— Ваймс, _знам_, наясно си, че символът не е самата същност.

— Тъй вярно, сър. Наясно съм. Но магията няма място в ченгелъка. Не я използваме за откриване на виновници. Не я използваме за измъкване на признания. Защото не може да му се вярва на проклетото нещо, сър. То си има собствено мнение. Ако някакво проклятие преследва онези кучи синове, е, то си е негова работа. Но ако аз ги стигна пръв, _сър_, тогава ще са мои арестанти и ще трябва да се оправя с мен.

— Ваймс, архиканцлер Ридкъли ми каза, че според него може да е квазидемонично същество на нейзнайно колко милиона години!

— Казах, каквото имах за казване, сър — отсече Ваймс, вперил очи в една точка точно над главата на лорд Ветинари. — Мой дълг е да настигна тези джуджета. Вярвам, че може да ми помогнат с разследването.

— Но вие нямате доказателства, Ваймс! А ще ви трябват много стабилни доказателства.

— Точно така. Затова искам да ги докарам обратно, изцъклени или не. Тях и проклетите им пазачи. За да мога да разследвам. Някой все ще ми каже нещо.

— Което лично ще ви удовлетвори? — рязко вметна Ветинари.

— Това подвеждащ въпрос ли е, сър?

— Добре, добре — омекна Ветинари. — Лейди Сибил е забележителна жена, Ваймс.

— Да, сър, забележителна е.

Ваймс си тръгна.

След малко Дръмнот, главният секретар на патриция, влезе с тихи стъпки в стаята и постави чаша чай пред Ветинари.

— Благодаря, Дръмнот. Слушаше ли?

— Да, сър. Командирът изглежда не си поплюва.

— Нахлули са в дома му, Дръмнот.

— Съвършено вярно, сър.

Ветинари се облегна на стола и се вторачи в тавана.

— Кажи, Дръмнот, правиш ли залагания?

— От време на време залагам по някоя дребна сума, сър.

— Добре, ако изборът е, от една страна, невидимо и много мощно квазидемонично _нещо_, изградено от чиста мъст, а от друга — командирът, на кого би заложил, да речем… един долар?

— Не бих, сър. Случаят изглежда като за арбитраж.

— Да — промълви Ветинари, взирайки се умислено в затворената врата. — Да, _наистина_.

>

„Не използвам магия — каза си Ваймс, крачейки под дъжда към Невидимия университет. — Но понякога лъжа.“

Той подмина главния вход и се насочи колкото можеше по-предпазливо към Прохода на магьосниците, в средата на който бе осигурена общодостъпност до университета посредством няколко халтави тухли. Поколения чудовищно пияни студенти ги използваха за среднощните си завръщания. Впоследствие ставаха много важни и мощни магьосници, с големи бради и още по-големи шкембета, но никога не помръдваха пръст да оправят зида. В края на краищата беше Традиционен. И обикновено не го наобикаляха Лобстърите*, които почитаха Традицията дори повече от магьосниците.

[* Портиерите или пазачите на Университета, които се преструваха дори с повече ентусиазъм от квесторите. Прозвището им идваше от това, че са дебелокожи, податливи на почервеняване, като се сгорещят, и с най-малкото количество мозък сред всички същества с техния размер.**]

[** Lobster — рак, омар, а също и прозвище на английски войник (заради червената униформа). — Б.пр.]

В случаят обаче един се спотайваше в сенките и подскочи, когато Ваймс го потупа по рамото.

— О, това сте вие, командир Ваймс, сър. Аз съм Уигли, сър. Архиканцлерът ви чака в градинската барака, сър. Последвайте ме, сър. Тихичко, а, сър?

Ваймс запристъпя след Уигли през тъмните, жвакащи морави. Странно, но вече не се чувстваше толкова уморен. Дни наред недоспиване, а се усещаше доста свеж по някакъв мъгляв начин. Надушваше плячката, ето защо. Щеше да си плати за това после.

Уигли, озъртайки се на всички страни с конспираторски вид, който щеше да предизвика мигновено вниманието на всеки случаен наблюдател, отвори вратата на бараката.

Вътре стоеше огромна фигура.

— Командире! — радушно изрева тя. — Колко забавно, а? _Много_ потайно и скрито!

Само силен дъжд би могъл да заглуши гласа на архиканцлер Ридкъли в добро настроение.

— Може ли малко по-тихо, архиканцлерю? — помоли Ваймс, бързо затваряйки вратата.

— Съжалявам! Искам да кажа, съжалявам — магьосникът разпери ръце. — Заповядай, седни! Чувалите с тор са доста приемливи. Е, ъ-ъ… как мога да ти помогна, Сам?

— Може ли засега да се споразумеем, че не можеш? — кисело отвърна Ваймс.

— Интригуващо. Моля, продължавай — избоботи Ридкъли, примъквайки се по-наблизо.

— Знаеш, че няма да допусна използването на магия в Стражата — поде Ваймс. Докато присядаше, в полумрака един навит маркуч го издебна, както обикновено, изотзад, и се наложи да го нокаутира на пода на бараката.

— Знам и те уважавам за това, макар че някои те смятат за проклет тъпунгер.

— Е… — Ваймс се опита да преглътне „проклет тъпунгер“, — работата е там, че трябва много бързо да стигна до Куумската долина. Ъ-ъ… наистина много бързо.

— Тъй да се каже… магически бързо? — подметна Ридкъли.

— В известен смисъл — призна Ваймс, шавайки неудобно. Хич не му се щеше да прави това. И върху какво _беше_ седнал?

— Хмм — проточи Ридкъли, — но без някакъв съществен фокус-мокус, предполагам? Изглеждаш дискомфортно, Сам!

Ваймс тържествуващо вдигна голяма глава лук.

— Извинявай — той я метна настрана. — Не, определено без мокус. Може би една идея фокус. Просто ми трябва малка засилка. Имат ден преднина.

— Разбирам. Сам ли ще пътуваш?

— Не, ще сме единайсет. Две карети.

— Мили боже! А да изчезнете в кълбо дим, за да се появите на друго място, е…

— Изключено! Просто ми трябва…

— Засилка — кимна магьосникът. — Да. Нещо магическо по природа, но не и в същина. Нищо прекалено очевидно.

— И без риск някой да се превърне в жаба или нещо подобно — бързо добави Ваймс.

— Разбира се — потвърди Ридкъли, след което плесна с ръце. — Е, командире, опасявам се, че не можем да помогнем. Да се набъркваме в такива неща не е магьосническа работа! — Той снижи глас и додаде: — И _хич_ няма да можем да помогнем, ако докарате каретите, празни, през задния вход, да речем, след около час.

— О? Ъ-ъ… добре — изломоти Ваймс, опитвайки се да насмогне с обрата. — Няма да ги накарате да литнат или нещо от сорта, нали?

— Няма да направим нищо, командире! — весело заяви Ридкъли, шляпвайки го по гърба. — Мислех, че вече сме се разбрали! И също мисля, че трябва да си тръгваш сега, макар че, разбира се, всъщност не си бил тук. Нито пък аз. Слушай, тази шпионска работа е доста хитра, а?

След като Ваймс си тръгна, Муструм Ридкъли се облегна, запали лулата си и след известно замисляне използва последната клечка кибрит да запали фенера върху масата с разсада. Градинарят обикновено доста се вкисваше, ако му се бъркаха в нещата, така че трябваше да разчисти малко…

Той се взря в пода, където падналият маркуч и главата лук оформяха нещо, което на пръв поглед приличаше на голямо око с опашка.

>

Дъждът поуспокои Ваймс. Беше поуспокоил и улиците. За метежи под дъжда се изисква доста ентусиазъм. Освен това новините от предишната нощ бяха плъзнали. Естествено, никой не се чувстваше _сигурен_, а и ефектите от „Гаф“ и „Големият чук“ бяха такива, че оставяха общо, макар и повърхностно впечатление за несигурност в онова, което наистина се е случило. Бяха се събудили в ужасно състояние, нали? _Нещо_ сигурно беше станало. А тази вечер дъждът се усилваше, така че по-добре човек да си остане в кръчмата.

Той крачеше през мократа шепнеща тъмнина, а умът му кипеше. Колко бързо можеха да се придвижват онези джуджета? Някои от тях звучаха като да са доста стари. Но _корави_ и стари. Въпреки това пътищата натам не бяха добри, а друсането се издържа до определен момент.

А Сибил щеше да мъкне и малкия Сам. Това беше глупаво, само дето… не беше глупаво, не и след като джуджетата са нахлули в дома ти. Домът беше мястото, което ти дава сигурност. Ако не ти дава сигурност, значи не е дом. Противно на здравия разум, той бе съгласен със Сибил. Домът е там, където са заедно. Тя вече бе пратила спешни съобщения по щракалките до свои стари дружки, които живееха близо до долината. Явно си представяше начинанието като някакво семейно пътешествие.

На един ъгъл киснеше група тежко въоръжени джуджета. Може би кръчмите бяха претъпкани или и те се нуждаеха от поохлаждане. Няма закон срещу кисненето, нали?

„Не — изръмжа Ваймс, приближавайки. — Хайде, момчета! Кажете нещо накриво! Хванете оръжието! Мръднете лекичко! Поемете по-силно дъх! Дайте ми нещо, което да се разтегли до «самозащита». Ще бъде моята дума срещу вашата и, повярвайте, момчета, надали ще ви оставя в състояние да кажете и една проклета думичка.“

Джуджетата се взряха в приближаващото се в мъглата видение, обкръжено с ореол от светлината на фенерите, и си плюха на петите.

Така!

>

_Съществото, известно като Призоваващия мрак, се впусна през улиците на вечната нощ покрай мъгливите здания на паметта, които потрепнаха при преминаването му. Вече наближаваше, вече наближаваше. Трябваше да променя хилядолетни навици, но успяваше да открие пролуки, през които да се вмъкне, макар и не по-големи от дупчица на ключалка. Никога досега не бе му струвало толкова усилия, никога не бе му се налагало да се движи толкова бързо. Беше… опияняващо._

_И всеки път, когато поспреше до някоя решетка или открит комин, долавяше преследвания. Отнемаше време, но не спираше да го следва. Рано или късно щеше да го настигне._

>

Граг Свитсън обитаваше едно преградено мазе на Евтината улица. Наемът не беше висок, както и — трябваше да признае — жилищният стандарт: легнал на възтясното си легло, можеше да докосне и четирите стени, или по-скоро три стени и тежка завеса, която отделяше малката му обител от тази на семейство от деветнайсет джуджета, живеещи в останалата част от мазето. Но храната влизаше в наема и уважаваха личното му пространство. Струваше си да имаш за наемател граг; макар че този изглеждаше твърде млад и показваше лицето си. Все пак съседите се впечатляваха.

От другата страна на завесата крещяха деца, ревеше бебе и долиташе миризма на задушено плъхско със зеле. Някой точеше брадва. Друг хъркаше. За джудже в Анкх-Морпорк уединението бе нещо, което се постига вътре в самия теб.

Пространството извън леглото бе изпълнено с книги и всевъзможни бумаги. Бюрото на Свитсън представляваше дъска през коленете му. Четеше омачкана книга. Корицата й бе напукана и плесенясала, а руните пред очите му гласяха: „Той няма сила в този свят. За да изпълни някоя цел, Мракът трябва да открие избраник, живо същество, което да успее да подчини на волята си…“

Свитсън въздъхна. Беше прочел пасажа десетина пъти, надявайки се да му вмени някакъв по-различен смисъл от очевидния. Както и да е, преписа думите в бележника си. После прибра бележника в торбата, метна я на гръб, предплати на Тоин Настъпчик наема си за две седмици и излезе в дъжда.

>

Ваймс не си спомняше кога е заспал. Не си спомняше и да е спал. Изплува от тъмнината при лекото побутване на Керът.

— Каретите са в двора, господин Ваймс!

— Кфоств? — измърмори Ваймс, примигвайки на светлината.

— Казах на хората да ги натоварят, сър, но…

— Но какво? — Ваймс се изправи.

— По-добре елате да видите, сър.

>

Когато Ваймс пристъпи навън във влажното утро, две карети действително стояха в двора. Детритус лениво наблюдаваше товаренето, подпрян на Миротвореца.

Като видя командира, Керът се завтече припряно.

— Заради магьосниците е, сър — обясни той. — Направили са нещо.

Каретите изглеждаха достатъчно нормални на Ваймс и той го отбеляза.

— О, _изглеждат_ наред — Керът се пресегна, хвана с ръка стъпенката и додаде: — Но _правят_ ей така! — Той вдигна отрупаната карета над главата си.

— Не би трябвало да можеш да направиш това — отсече Ваймс.

— Точно така, сър! — Керът внимателно пусна каретата на калдъръма. — И с хора вътре пак не става по-тежка. А ако погледнете насам, сър, направили са нещо и с впряга.

— Някаква представа _какво_ са направили, капитане?

— Изобщо никаква, сър. Каретите бяха пред университета. Докарахме ги дотук с Треска. Много олекнали, естествено. Всъщност хамутите ме притесняват, сър. Погледнете тук, сър.

— Виждам, че кожата е много дебела — отбеляза Ваймс. — И какви са всичките тези медни джунджурии? Нещо магическо?

— Възможно е, сър. Нещо става при двайсет километра в час. Не знам какво. — Керът потупа каретата, която се приплъзна встрани. — Работата е там, сър, че не знам каква засилка осигурява това нещо.

— Моля? Една безтегловна карета със сигурност би…

— О, ще е от полза, сър, особено по нанагорнище. Но конете могат да препускат с определена скорост определено време, а веднъж задвижили каретата, тежка или не, тя си се търкаля без толкова усилия.

— Двайсет километра в час — замисли се Ваймс. — Хмм. Това си е доста бързо.

— Е, пощенските коли вече се движат средно с петнайсет-шестнайсет километра в час по доста трасета — посочи Керът. — Но пътищата ще са доста по-лоши към Куумската долина.

— Не мислиш, че ще литне, нали?

— Мисля, че магьосниците щяха да споменат, ако ще прави нещо подобно, сър. Но странно, че го споменахте, защото под всяка карета са заковани по седем метли.

— Какво? Защо просто не се понесат из двора?

— Магия е, сър. Според мен само компенсират тежестта.

— Мили боже, да! Защо не се сетих за това — кисело каза Ваймс. — Ето защо не харесвам магията, капитане. Щото е _магия_. Не може да задаваш въпроси — става дума за магия. Не обяснява нищо — става дума за магия. Не знаеш откъде идва — става дума за магия! Това не й харесвам на магията, прави всичко с магия!

— Основателна причина, сър, няма съмнение — съгласи се Керът. — Ако ме извините, само ще се погрижа за последния багаж.

Ваймс изгледа каретите. Може би не трябваше да замесва магьосниците, но имаше ли избор? О, сигурно щяха да запратят Сам Ваймс чак дотам в кълбо дим само докато мигне, но кой всъщност щеше да пристигне там и кой щеше да се върне? Как щеше да разбере, че е той самият? Беше убеден, че не се предполага хората да изчезват така.

Сам Ваймс по природа беше пешеходец. Ето защо щеше да вземе и Уиликинс, който знаеше как да кара кола. Освен това беше демонстрирал пред Ваймс способността си да хвърля обикновен нож за риба толкова силно, че доста трудно го измъкнаха от стената. В подобни моменти на Ваймс му допадаше да вижда такива умения в един иконом.

— Проща’йте, сър — обади се Детритус зад гърба му. — Мож’ ли две думи, насаме?

— Да. Разбира се — обърна се Ваймс.

— Аз, ъ-ъ, дано онова, дето казах вчера в тъмницата, не е…

— И бъкел не си спомням — прекъсна го Ваймс.

Детритус явно си отдъхна.

— Благодаря, сър. Ъ-ъ… искам да ‘земем и младия Тухльо с нас, сър. Тука си нема никого, даже не знае от кой клан е. Само ще се забърка отново, ако го изпусна от очи. И нивга не е виждал планините. Нивга не е излизал от града дори!

В погледа на трола имаше молба. Ваймс си спомни, че бракът му с Руби беше щастлив, но бездетен.

— Е, очевидно нямаме проблем с теглото — въздъхна той. — Добре. Но го дръж под око, ясно?

Тролът засия.

— Тъй верно, сър! Нема да съжалявате, сър!

— Закуската, Сам! — извика Сибил от прага. Обхванат от гадно подозрение, Ваймс забърза към другата карета, където Керът привързваше последната торба.

— Кой опакова храната? Сибил ли опакова храната?

— Май да, сър.

— Имаше ли… плодове? — запита Ваймс с назряващ ужас.

— Определено, сър. Доста. И зеленчуци.

— А _някакъв_ бекон евентуално? — Ваймс почти молеше. — Много е подходящ за дълъг път. Преходите му понасят добре.

— Мисля, че този път няма да пътува — отчая го Керът. — Трябва да ви кажа, сър, че лейди Сибил разкри схемата за сандвичите с бекон. Поръча да ви предам, че играта е свършила, сър.

— Тук аз _съм_ командир, да знаеш — заяви Ваймс надуто, колкото можеше на гладен стомах.

— Тъй вярно, сър. Но лейди Сибил по много мек начин е твърда като скала.

— Да, нали? — въздъхна Ваймс, докато крачеха към сградата. — Аз съм много голям късметлия, да знаеш — додаде просто в случай че Керът може да е останал с грешно впечатление.

— Да, сър. Така е, наистина.

— Капитане!

Обърнаха се. Някой бързаше през двора. На гърба му висяха два меча.

— А, специален агент Хенкок! — Керът пристъпи към него. — Имате ли нещо за мен?

— Ъ-ъ, да, капитане — Хенкок нервно погледна Ваймс.

— Това е служебна работа, Анди — окуражи го Ваймс.

— Нямам много сведения, сър. Но поразпитах наоколо и се оказа, че една млада дама е изпратила поне два препоръчани нацъквача до Начук. Това значи, че отиват до главната кула и оттам се предават на който се появи с правилното пълномощно. Не знаем кой е.

— Браво на теб — похвали го Керът. — Някакво описание?

— Млада дама с къса коса е единственото, което успях да измъкна. Подписала е съобщението с „Аицалас“.

Ваймс избухна в смях.

— Е, това е то. Благодаря, специален агент Хенкок, много благодаря.

— Използването на щракалките за престъпни цели ще е нарастващ проблем — тъжно каза Керът, когато отново останаха насаме.

— Твърде вероятно, капитане — съгласи се Ваймс. — Но тук и сега знаем, че нашата Сали не е доста открита с нас.

— Не можем да сме _сигурни_, че е тя, сър.

— Хайде, бе! — щастливо възкликна Ваймс. — Това доста ме ободрява. Една от по-безизвестните вампирски слабости. Никой не знае защо. Върви в комплект с големи прозорци и лесно разкъсващи се завеси. Нещо като мания за безсмъртие, тъй да се каже. Колкото и умни да са, не могат да устоят на заблуждението, че никой няма да разпознае името им, ако го напишат _обратно_. Да вървим!

Ваймс понечи да влезе в сградата и забеляза дребна спретната фигурка, търпеливо стояща до вратата. Имаше вид на някой, който много се радва да чака. Той въздъхна. Пазаря се без брадва в ръка, а?

— Закуска, господин Свитсън? — ухили се Ваймс.

>

— Всичко това е доста забавно — обяви Сибил час по-късно, докато каретите напускаха града. — Помниш ли кога за последен път отидохме на почивка, Сам?

— Всъщност не беше почивка, скъпа — отвърна Ваймс. Над тях малкият Сам се люшкаше напред-назад в малкия си хамак, гукайки.

— Е, все пак беше много интересно — отбеляза Сибил.

— Да, скъпа. Върколаците се опитаха да ме изядат.

Ваймс се облегна назад. Каретата бе удобно тапицирана и меко пружинираше. В момента, докато се промъкваше през трафика, магическата й загуба на тегло едва се усещаше. Щеше ли да свърши някаква работа? Колко бързо можеше да се движи група стари джуджета? Ако наистина бяха взели голям фургон, каретите щяха да ги настигнат утре, когато планините са все още далечна перспектива. Междувременно поне можеше да си отпочине малко.

Той издърпа омачкана книжка, озаглавена „Разходка из Куумската долина“, от Ерик Уилбрейс, който очевидно бе стъпил на почти всичко по-широко от козя пътека в близките планини Овнерог.* Имаше и схематична карта — единствената действителна карта на долината, попаднала на Ваймс. Ерик не беше лош художник.

[* Дори тогава са се намирали нахални планински кози на очевидно стръмни скатове и докато камъчетата са се ронели и ръсели около него, той явно ги е обвинявал, че нарушават Правото му да се скита. Ерик е вярвал непоколебимо, че Земята принадлежи на Хората, както и че той повече от всеки друг представлява Хората. Мъкнел се навсякъде с карта във водонепромокаема опаковка, овесена на връв през врата му. С такива хора шега няма.]

Куумската долина беше… ами Куумската долина беше основно отточен канал, ето какво беше: почти петдесет километра мека варовикова скала, обградена от планини с по-твърд скален състав; щеше да е каньон, ако не беше толкова широка. Единият й край почти се изравняваше с линията на снеговете, другият се сливаше с равнините.

Говореше се, че дори облаците страняха от опустошението, което представляваше Куумската долина. Може и да страняха, но това нямаше значение. Долината така или иначе си набираше вода от топенето и стотиците водопади, които се изливаха над нея от обрамчващите я планини. Един от тези водопади — Кралските сълзи — бе почти километър висок.

Река Куум не просто прииждаше в тази долина. Тя подскачаше и танцуваше в нея. Още на половината път се превръщаше в лабиринт от бучащи води, вечно сливащи се и разделящи се. Те носеха и захвърляха огромни камъни и си играеха с цели дървета, паднали от пропитите с влага гори, които колонизираха сипеите в подножието на планините. Изчезваха с клокочене в дупки и изригваха във фонтани на километри от тях. Нямаха картируемо русло — една силна буря горе в планините можеше да свлече по течението камъни колкото къщи и половин повалена гора, запушвайки понорите и изграждайки бентове. Някои от тях оцеляваха с години, превръщайки се в островчета сред стремглавите води, покривайки се с горички и полянки и колонии от големи птици. Тогава някой ключов камък се подместваше от произволен поток и за час всичко изчезваше.

Нищо, което не можеше да лети, не живееше в долината, поне не за дълго. Джуджетата се бяха опитали да я култивират отпреди първата битка. Не се беше получило. Стотици джуджета и тролове бяха пометени от прословутото наводнение и много от тях никога не бяха открити. Куумската долина ги бе поела в недрата си, в понорите и пещерите си и ги бе запазила за себе си.

В долината имаше места, където ако пуснеш шарена тапа в пастта на някой водовъртеж, след повече от двайсет минути тя изкача във фонтан от пръски на по-малко от километър встрани.

Самият Ерик бе видял този номер, прочете Ваймс, направен от един гид, който поискал по половин долар за демонстрацията. О, да, хората посещаваха долината — туристи, поети и художници, търсещи вдъхновение в обруления, безмилостен пущинак. А други хора — гидове — ги водеха догоре срещу солидно заплащане. За няколко долара в повече им разказваха историята на мястото. Разправяха как вятърът в скалите и бученето на водите носят отзвука на древна битка, продължаваща в смъртта. Казваха, че може би всички онези отнети от долината тролове и джуджета все още се сражават там долу, в тъмния лабиринт от пещери и ревящи потоци.

Един от тях признал на Ерик, че като бил момче през едно хладно лято, когато водите от топящите се снегове били сравнително ниски, се спуснал по въже в един от понорите (понеже като във всички подобни разкази историята на Куумската долина нямаше да е пълна без слухове за несметни съкровища, пометени надолу в мрака) и със собствените си уши чул над шума на водата грохота на битката и крещенето на джуджета, не, сър, честно, сър, смръзна ми се кръвчицата, наистина, сър, о, много благодаря, сър…

Ваймс се изпружи на мястото си.

Вярно ли беше това? Ако този човек бе стигнал малко по-надолу, щеше ли да намери малкия говорещ куб, който Методий Мискинин имаше лошия късмет да отнесе в дома си? Ерик бе отхвърлил това като опит за изкрънкване на още един долар и сигурно си е било точно така, но… Не, кубът дотогава вероятно е бил отдавна изчезнал. При все това мисълта бе интригуваща.

Прозорчето на кочияша се отвори.

— Извън града сме, сър, пред нас е чисто — докладва Уиликинс.

— Благодаря ти. — Ваймс се протегна и погледна към Сибил. — Е, това е моментът на истината. Дръж здраво малкия Сам.

— Сигурна съм, че Муструм не би направил нищо опасно, Сам — отвърна Сибил.

— Не съм убеден в това — Ваймс отвори вратата. — Сигурен съм, че не би _искал_.

Той се прехвърли навън и с помощта на Детритус се изтегли на покрива на каретата.

Тя се движеше добре. Слънцето грееше. От двете страни на пътя зелевите поля изпускаха нежния си аромат във въздуха.

Ваймс се настани до иконома.

— Добре — подвикна, — всички държат ли се за нещо? Хубаво. Пришпори ги!

Уиликинс размаха камшика. Усети се леко раздрусване, когато конете дръпнаха напред, и Ваймс почувства как каретата ускорява.

И май това бе всичко. Очакваше нещо малко по-впечатляващо. Постепенно набираха скорост, да, но това само по себе си не изглеждаше много магическо.

— Предполагам, че се движим с около трийсет километра в час, сър — каза Уиликинс. — Това е доста добра скорост. Препускат добре без…

Нещо ставаше с хамутите. Медните дискове блестяха.

— Вижте зелките, сър! — извика Детритус.

От двете страни на пътя зелките избухваха в пламъци и се изстрелваха във въздуха. А конете все тъй набираха скорост.

— Става дума за енергия! — изкрещя Ваймс, за да надвика вятъра. — Захранваме се от зелки! А…

Той спря. Задната двойка от впряга леко се издигаше във въздуха. Под вторачения му взор челната двойка също започна да се издига.

Той рискува да се обърне назад. Другата карета ги следваше неотлъчно, ясно се виждаше розовото лице на Фред Колън, оцъклено в ням ужас.

Когато Ваймс погледна отново напред, и четирите коня бяха във въздуха.

Освен това имаше и пети кон, по-голям от останалите и прозрачен. Виждаше се само заради прахта и случайния проблясък на светлина по невидимите хълбоци. Всъщност представляваше онова, което се получава, като махнеш коня, но оставиш движението му, скоростта му… духа му, онази част от него, която оживяваше в порива на вятъра. Онова от коня, което всъщност бе Кон.

Вече не се чуваше почти никакъв звук. Може би той не успяваше да насмогне.

— Сър? — тихо се обади Уиликинс.

— Да? — отвърна Ваймс с насълзени очи.

— Минахме последния километър за малко над половин минута. Засякох между километричните камъни.

— Сто километра в час? Не изтъпявай, човече! Една карета не може да се движи толкова бързо!

— Както кажете, сър.

Профучаха покрай един километричен камък. С периферния си слух Уиликинс долови как Ваймс брои под нос, докато не след дълго подминаха още един камък.

— Магьосници, а? — отпаднало рече Ваймс, вторачен право напред.

— Действително, сър — отвърна Уиликинс. — Може ли да предложа след Куирм да тръгнем направо през равнината?

— Пътищата там са доста лоши, да знаеш — отбеляза Ваймс.

— Убеден съм, сър. Но това всъщност няма значение — каза икономът, без да отмества очи от главоломно разстилащия се пред тях път.

— Защо? Ако тръгнем с пълна скорост по онези разбити…

— Косвено имах предвид факта, сър, че вече не точно докосваме земята.

Ваймс, здраво сграбчил перилото, се надвеси отстрани. Колелата се въртяха лениво. Пътят под тях представляваше размито петно. А пред тях духът на коня ведро галопираше напред.

— Около Куирм има доста странноприемници — отрони той. — Бихме могли, ъ-ъ, да поспрем за обяд?

— По-скоро късна закуска, сър! Пощенска кола отпред, сър! Дръжте се здраво!

Миниатюрното квадратче отпред нарастваше доста бързо. Уиликинс дръпна юздите, Ваймс за миг зърна препускащи коне, а пощенската кола се превърна в стопяваща се точица и скоро изчезна сред пушеците от горящи зелки.

— Онез камъни бая бързо джиткат край нас — забеляза Детритус общително. Зад него, за пръв път озовал се в свят, в който небето стигаше чак до земята, Тухльо се бе проснал на покрива на каретата, здраво стиснал очи. Пръстите му оставяха отпечатъци в медните перила, обкантващи покрива.

— Може ли да пробваме спирачките? — опита Ваймс. — Внимавай! Каруца!

— Те само спират колелата, сър! — извика Уиликинс, докато каруцата изсвистя покрай тях и се смали в далечината.

— Пробвай малко да дръпнеш юздите!

— При тази скорост, сър?

Ваймс открехна прозорчето зад тях. Сибил бе взела малкия Сам в скута си и люшкаше над главата му пухкава дрънкалка.

— Всичко наред ли е, скъпа?

Тя вдигна очи и се усмихна.

— Много меко вози, Сам. Но не се ли движим малко бързичко?

— Ъ-ъ, можеш ли да седнеш с гръб към конете? — помоли Сам. — И да хванеш здраво малкия? Може леко да… подруса. — Той изчака Сибил да си смени мястото, след което затвори прозорчето и извика на Уиликинс: — Сега!

Изглежда нищо не стана. В съзнанието на Ваймс крайпътните камъни отекваха с _жжт… жжт_ покрай профучаващия впряг.

След което летящият свят позатихна, докато в полята от двете им страни стотици горящи зелки се изстрелваха в небето с опашки от мазен дим. Изтъканият от светлина и въздух кон изчезна и истинските коне леко се спуснаха на пътя, плавно превръщайки се от плаващи статуи в бясно галопиращи зверове.

Дочу кратък писък, когато каретата зад тях ги подмина и свърна в едно поле с карфиол, където накрая заора с метеорен бумтеж. И настъпи тишина, нарушавана само от хаотичното тупване на падащи зелки. Детритус успокояваше Тухльо, който очевидно не бе уцелил момента да става чист. Явно щеше да се омаже и без дрогата.

Горе в небето, извън обхвата на зелките, пропя полска чучулига. Долу с изключение на хленченето на Тухльо всичко бе затихнало.

Ваймс разсеяно измъкна полуопечено листо от шлема си и го метна настрана.

— Е, това беше забавно — рече с малко отнесен глас. Внимателно се смъкна на земята и отвори вратата на каретата. — Всички добре ли сте там вътре?

— Да. Но защо спряхме? — запита Сибил.

— Свърши ни… ъ-ъ, ами просто ни свърши. По-добре да ида да видя дали останалите са наред…

Близкостоящият километричен камък обявяваше, че до Куирм остават три километра. Докато Ваймс измъкваше гроздеберито, една нажежена зелка се размаза на пътя зад гърба му.

— Добро утро! — любезно поздрави той за изненада на духчето. — Колко е часът, моля?

— Ъ-ъ… осем без девет, Въведете Името Си Тук.

— Това значи малко над километър и половина в минута — измърмори Ваймс. — Много добре.

Крачейки като сомнамбул, той пресече пътя и мина до полето от другата страна. Тръгна по следата от прекършена, пушеща зеленина към другата карета. Пътниците тъкмо се измъкваха от нея.

— Всички добре ли са? Закуската днес ще бъде варено зеле, печено зеле, пържено зеле — той бързо отскочи, когато димящ карфиол удари земята и се пръсна на парчета — и карфиолен сюрприз. Къде е Фред?

— Търси място да повърне — докладва Ангуа.

— Разумен човек. Ще поостанем минутка-две тук, струва ми се.

След това Сам Ваймс се върна до километричния камък, седна до него, обви го с ръце и го стискаше, докато не се почувства по-добре.

>

_Можеше да стигнеш джуджетата доста преди да наближат Куумската долина. Боже мили, с тази скорост отпреди малко направо трябваше да внимаваш да не се забиеш в тях!_

Мислите гризяха Ваймс, докато Уиликинс изведе каретата от Куирм с много умерена скорост, а после, при една права отсечка от пътя, отприщи скритите конски сили, докато не вдигнаха шейсет километра в час. Това изглеждаше достатъчно бързо.

_Все пак никой не пострада. Би могъл да стигнеш Куумската долина до здрачаване!_

Да, но планът не беше такъв.

„Добре — каза си той, — а какъв е планът по-точно?“ Е, определено беше от полза, че Сибил познаваше едва ли не всички или поне всички от женски пол на определена възраст, които бяха посещавали Куирмския колеж за благородни девици по нейно време. Явно бяха стотици. Изглежда всички имаха имена от сорта на Бъни или Бабълс и педантично поддържаха връзка помежду си, до една бяха омъжени за влиятелни или могъщи мъже, всички се прегръщаха при поздрав и говореха за доброто старо време в клас 3-б или който и да било там, а ако действаха заедно, сигурно щяха да въртят света на пръста си или — мисълта осени Ваймс — може би вече го правеха.

Те бяха Дами, които Организират.

Колкото и да се стараеше, бяха необозрими за Ваймс. Обединяваше ги поток от кореспонденция. Той се удивяваше на способността на Сибил да се притеснява за проблемите на дете — което никога не бе зървала, — на жена, която не бе виждала от двайсет и пет години. Това си беше чисто женско умение.

И така, щяха да отседнат в близко до долината градче при една дама, засега известна му само като Бънти, чийто съпруг бе местният магистрат. По думите на Сибил, той притежаваше собствена полиция. Ваймс си преведе това като „собствена банда от дебеловрати, беззъби, зловонни ловци на крадци“, понеже в тези градчета обикновено беше така. Все пак можеха и да са от полза.

Извън това… нямаше план. Възнамеряваше да намери джуджетата и да залови и завлече обратно в Анкх-Морпорк възможно най-много от тях. Но това бе намерение, не план. Все пак твърдо намерение. Петима бяха убити. Това не се преглъща просто ей така. Щеше да ги завлече до тъмниците и да хвърли всичко върху тях, надявайки се на попадение. Съмняваше се, че са им останали много приятели. Работата, разбира се, щеше да се политизира, винаги става така, но поне хората щяха да _знаят_, че е направил всичко по силите си, а това беше единственото, което можеше да направи. И с малко късмет това щеше да избие странните идеи от главите на останалите. Но все пак оставаше проклетата Тайна. Хрумна му, че ако _успее_ да я разкрие и тя се окаже само доказателство, че джуджетата са нападнали от засада троловете или троловете са нападнали от засада джуджетата, или че и двете страни взаимно са си устроили засада и са нападнали едновременно, е, значи просто можеше да я хвърли на боклука. Това наистина нямаше да промени нищо. А едва ли щеше да се окаже гърне със злато. Войниците не носеха много пари на бойните полета, понеже нямаше кой знае за какво да ги похарчат.

Въпреки всичко началото бе добро. Бяха откопчили малко време, нали? Можеха да поддържат прилична скорост и да сменят конете на всяка спирка. Защо се опитваше да се убеждава? Разумно бе да намалят темпото. Онази скорост беше _опасна_.

— Ако поддържаме това темпо, можем да сме там вдругиден, нали? — обърна се той към Уиликинс, докато конете топуркаха между посевите с млада царевица.

— Щом казвате, сър — отвърна Уиликинс. Ваймс забеляза дипломатичната нотка.

— Не смяташ ли така? Хайде, можеш да споделиш спокойно!

— Е, сър, онези джуджета искат да стигнат там спешно, нали?

— Предполагам. Не мисля, че ще искат да се мотаят. Е, и?

— Ами просто се чудя защо смятате, че ще използват пътя, сър. Биха могли да ползват метли, нали?

— Сигурно — призна Ваймс. — Но архиканцлерът щеше да ми каже, ако беше така, убеден съм.

— Моля да ме извините, сър, но какво общо има той с това? На тях не им е нужно да притесняват господата от университета. Всички знаят, че най-добрите метли се правят от джуджета, горе в Меден рудник.

Каретата трополеше по пътя си.

След известно време Ваймс отбеляза с тон на дълбоко размишлявал човек:

— Все пак трябва да пътуват нощем. Иначе ще ги забележат.

— Съвършено вярно, сър — отвърна Уиликинс, вперил поглед право пред себе си.

Отново настъпи дълбокомислена тишина.

— Мислиш ли, че това чудо може да прескача огради? — запита Ваймс.

— Навит съм да пробвам, сър — ухили се Уиликинс — Магьосниците май са вложили известна мисъл в цялата тази работа.

— А каква скорост може да развие според теб, само така, дума да става?

— Не знам, сър. Но имам чувството, че ще е доста голяма. Сто и шейсет километра в час може би.

— Наистина ли? Това значи, че ще сме преполовили пътя за няколко часа!

— Е, нали сте казал, че искате да стигнете бързо, сър — напомни Уиликинс.

Този път тишината се задържа по-дълго, преди Ваймс да каже:

— Добре, спри някъде. Искам да съм сигурен, че всеки е наясно какво ще направим.

— С удоволствие, сър — отзова се Уиликинс. — Тъкмо ще имам възможност да си завържа шапката.

>

Онова, което Ваймс най-вече си спомняше от пътуването — а искаше доста да забрави от него, — бе тишината. И _лекотата_.

О, чувстваше вятъра по лицето си, но само като полъх, дори когато земята се превърна в плоска зелена мъглявина. Въздухът някак си обтичаше каретите. Когато Ваймс пробно вдигна лист хартия над главата си, той хвръкна мигновено.

Царевицата също експлодираше. С приближаването на каретите зелените кочанчета никнеха от земята, сякаш теглени от нещо, а после се пръсваха като фойерверки.

Царевичните поля преминаваха в пасища, когато Уиликинс отбеляза:

— Знаете ли, сър, това нещо се управлява само. Гледайте!

Той отпусна юздите пред приближаващата се горичка. Още преди викът да се е дооформил в гърлото на Ваймс, каретата кривна покрай горичката, а после плавно се върна към курса си.

— Не го прави повече, моля те!

— Добре, сър, но каретата се управлява сама. Не мисля, че мога да я _накарам_ да се блъсне в нещо.

— Не пробвай! — бързо рече Ваймс. — И се кълна, че видях една крава да експлодира там отзад. Карай далеч от градове и хора, а?

Зад каретата репи и камъчета се изстрелваха във въздуха и отскачаха в обратната посока. Ваймс се надяваше това да не им докара беля.*

[* Но стана така, че приписаха цялата вина на разни извънземни, така че нямаше проблем.]

Другото, което забеляза, бе странната синкавост на пейзажа пред тях, докато зад тях преобладаваше червен оттенък. Не му се щеше да изтъква това обаче, да не би да прозвучи странно.

Наложи се на два пъти да спрат и да питат за пътя и в пет и половина бяха на трийсет километра от Куумската долина. Там имаше странноприемница. Установиха се в двора й. Почти не разговаряха. Освен жадния за скорост Уиликинс, единствените неразтърсени от пътуването бяха Сибил с малкият Сам, който изглеждаше доста щастлив, и Детритус, който бе наблюдавал профучаващия край него свят с очевидна наслада. Тухльо все още лежеше по очи на покрива на каретата, здраво стиснал перилата.

— Десет часа — каза Фред Колън. — Заедно с обяда и спирка за повръщане. Не мога да повярвам…

— Не мисля, че хората са пригодени да се движат с тая скорост — оплака се Ноби. — Чини ми се, че мозъкът ми е още вкъщи.

— Е, ако ще го чакаме да ни настигне, Ноби, да си купя къща тук, а? — обади се Фред.

Нервите бяха обтегнати, мозъците се опитваха да наваксат…

„Ето защо не харесвам магия — помисли си Ваймс. — Но вече сме тук и е удивително как бирата помага за възстановяването.“

— Бихме могли дори да хвърлим по един поглед на Куумската долина, преди да се стъмни — предложи той за всеобщ потрес.

— Не, Сам! Всеки трябва да хапне и да почине! — отсече Сибил. — Да отидем в града като нормални хора, чинно и бавничко, а за утре всички ще са свежи.

— Лейди Сибил има право, командире — каза Свитсън. — Не бих ви посъветвал да ходите в долината нощем, особено по това време на годината. Твърде лесно е да се загуби човек.

— В долината? — вдигна вежди Ваймс.

— О, да, сър — намеси се Веселка. — Ще разберете защо, сър. При това, ако се загубите, умирате.

Пътуваха в умерено темпо към града и понеже беше шест часът, Ваймс прочете „Къде е моята крава?“ на малкия Сам. Всъщност начинанието стана колективно. Веселка допринесе с кудкудякането — област, в която Ваймс чувстваше известни затруднения, а Детритус произведе такова „Хррррп!“, че разтърси прозорците. Граг Свитсън, противно на всички очаквания, успя да докара много сносно грухтене. В големите ококорени очи на малкия Сам това наистина беше Шоуто на годината.

>

Бънти се учуди да ги види толкова скоро, но Дамите, които Организират, рядко изпадат в смут от неочаквано подранили гости.

Оказа се, че Бънти е всъщност Беренис Мишкина, понастоящем Уейнсбъри, което сигурно е било облекчение, със задомена дъщеря, живееща близо до Куирм, и син, който трябвало да отиде спешно до Четири хикса заради _пълно_ недоразумение, но сега се бил заел с голям бизнес с овце. Надявала се, че Сибил и, разбира се, Негова светлост ще могат да останат до събота, понеже е поканила просто _всички_ и не беше ли малкият Сам абсолютно _прелестен_… и така нататък чак до „… и почистихме една от конюшните за троловете ви“, казано с щастлива усмивка.

Преди Сибил или Ваймс да успеят да продумат, Детритус свали шлема си и се поклони.

— Много благодаря, г’спожо — сериозно каза той. — Да знаете, хората нявга забравят да ги почистят. Точно тия малки жестове значат много.

— О, благодаря — възкликна Бънти. — Колко очарователно. Аз, ъ-ъ, никога не съм виждала трол да носи дрехи досега.

— Мога да ги сваля, ако искате — предложи Детритус. В този момент Сибил внимателно хвана Бънти за ръка и предложи:

— Нека те представя на всички останали…

Господин Уейнсбъри, магистратът, не беше подкупният продажник, който Ваймс бе очаквал. Беше слаб, висок и не говореше много; прекарваше повечето си време у дома в кабинет, пълен с юридическа литература, лули и рибарски такъми; раздаваше правосъдие сутрин, ходеше на риболов следобед, и великодушно прости на Ваймс за пълната му незаинтересованост относно умрелите мухи.

Местното градче, наричано Куумската махала, се изхранваше добре покрай реката. Куум се разстилаше и забавяше устрема си в равнините и бе тъпкана с риба повече от консерва сардини. От двете й страни се ширеха блата с дълбоки и скрити езера, покрай които гнездяха и се хранеха безброй птици.

О… имаше и черепи.

— Аз съм и съдебният лекар — сподели на Ваймс господин Уейнсбъри, докато отключваше чекмедже на бюрото си. — Всяка пролет реката изхвърля кости тук. Предимно на туристи, разбира се. Уви, те наистина не приемат съвети. Но понякога се натъкваме на неща от по-голям… исторически интерес. — Сложи джуджешки череп на тапицирания с кожа плот. — На около стотина години е. От последната голяма битка преди век. Изниква и по някоя част от снаряжението. Прибираме всичко в костницата и от време на време джуджетата или троловете идват с каруца да подберат каквото трябва и го отнасят. Приемат нещата много насериозно.

— А някакво съкровище? — запита Ваймс.

— Ха. Не и такова, за което ме осведомяват. Но щях да чуя, ако е имало нещо голямо. — Магистратът въздъхна. — Всяка година тук идват търсачи. Понякога вадят късмет.

— Намират злато?

— Не, но се връщат живи. Останалите? В определен момент водата ги изхвърля от пещерите. — Той избра една лула от поставката на бюрото си и започна да я пълни. — Чудя се, че всички смятат за необходимо да носят оръжие в долината. Тя убива по прищявка. Ще вземете ли един от момците ми, командире?

— Имам си личен водач — отказа Ваймс, но после добави: — Благодаря все пак.

Господин Уейнсбъри дръпна от лулата си.

— Както желаете, разбира се. При всички положения ще следя реката.

>

Ангуа и Сали бяха настанени в една спалня. Ангуа се опита да се настрои положително. Жената нямаше как да знае. Пък и бе приятно да си легнеш на чисти чаршафи, макар и стаята да миришеше леко на плесен. „Повече плесен, по-малко вампир — каза си тя, — гледай от добрата страна!“

Отвори око в тъмнината.

Някой тихо бе прекосил стаята. Не вдигаше шум, но раздвижи въздуха и промени структурата на неуловимите нощни звуци.

Вече стигна до прозореца. Той беше затворен, но лекото проскърцване сигурно бе от завъртането на райбера.

Лесно позна, че прозорецът се отвори — в стаята нахлуха нови миризми.

Разнесе се писък, може би доловим само от върколак, последван от внезапно изпърхване на множество кожени крилца. _Дребни_ кожени крилца.

Ангуа отново затвори око. Малката хубостница! Сигурно вече просто не й пукаше? Няма смисъл обаче да се опитва да я проследи. Поразсъждава върху идеята да затвори прозореца и да залости вратата, само за да види с какви извинения щеше да се измъкне, но я отхвърли. Безпредметно е и да казва на Ваймс. Какво можеше да докаже? Всичко ще се припише на върколашко-вампирската нетърпимост…

>

Сега, когато Куумската долина се ширна пред Ваймс, той разбра защо не бе правил планове. За нея не можеха да се правят планове. Тя щеше да им се присмее. Щеше да ги избута така, както избутваше пътищата.

— Разбира се, виждате я в най-доброто й състояние по това време на годината — каза Веселка.

— Под най-доброто имаш предвид?… — подсказа Ваймс.

— Ами не се опитва да ни убие, сър. И птичките пеят. А когато слънцето е в подходящо положение, се извиват чудни дъги.

Имаше страшно много птици. Насекомите се размножаваха като бесни в широките плитки локви и езерца, осейващи долината в късна есен. Повечето от тях пресъхваха до края на лятото, но сега-засега Куумската долина гъмжеше от неща, които правеха „бззз!“. А птиците прииждаха от равнините да пируват с тях. Ваймс не разбираше много от птици, но ги оприличаваше най-вече на лястовички, милиони лястовички. От гнездата на най-близката канара, поне на километър от тях, долиташе врява. А там, където дърветата и камъните бяха заприщили речните потоци, никнеха фиданки и зелени растения.

Под тясната пътечка, по която бе поела групата, водите бликаха от половин дузина скали и се съединяваха в един див водопад над равнината.

— Всичко е толкова… толкова живо — възкликна Ангуа. — Мислех, че ще е просто каменист пущинак.

— Така е на бойните полета — обясни Детритус, покрит с блестящи капчици роса. — Баща ми ме доведе тука, като пътувахме за града. Показа ми тоя камънак, тресна ме по тиквата и каза „Помни“.

— Какво да запомниш? — попита Сали.

— Не каза. Тъй че аз, така де, най-общо запомних.

„Не очаквах това — помисли си Ваймс. — Толкова е… хаотично. О, добре, нека поне се махнем от козирката. Всичките тези проклети скални късове все са дошли отнякъде.“

— Надушвам дим — обяви Ангуа след малко, докато несигурно напредваха по обсипаната с отломки пътека.

— Бивачни огньове — подхвърли Веселка. — Подранили ентусиасти, предполагам.

— Искаш да кажеш, че си пазят ред за битката? — удиви се Ваймс. — Внимавай с този камък, хлъзга се!

— О, да. Боят започва едва в Деня на Куумската долина. Това е утре.

— По дяволите, бях загубил представа. Ще ни засегне ли тук долу?

Свитсън се прокашля вежливо.

— Не мисля, командире. Този район е прекалено опасен за битка.

— О, да, ще бъде ужасно, ако някой се нарани — процеди Ваймс, катерейки се по една дълга купчина гниеща дървесина. — На всички ще им се скофти денят.

„Историческо пресъздаване — каза си кисело, докато си проправяха път около, под, над или през камъните и гъмжащите от насекоми купчини натрошена дървесина, пресечени отвсякъде от ручейчета. — Само че ние го правим с хора в костюми и изтъпени оръжия, плюс продавачи на хотдог и момичета, които се чувстват тъпо, защото могат да се облекат само като слугини, понеже слугинството е било единствената възможност за женски работни места в по-старите времена.

Но джуджетата и троловете… те наистина водят битката наново. Като че ли ако я повторят достатъчно пъти, резултатът ще е по-добър.“

На пътеката пред него се изпречи дупка, наполовина запълнена със зимни отломки, но успяваше да погълне цял ручей. Той се вливаше, пенейки се, в дълбините. Далеч долу се чуваше екот. Когато коленичи и докосна водата, тя се оказа режещо студена.

— Да, внимавайте за понори, командире — предупреди Свитсън. — Това е варовик. Водата го прояжда твърде бързо. Сигурно ще попаднем и на доста по-големи. Често са скрити под гниещи наноси. Внимавайте къде стъпвате.

— Не се ли запушват?

— О, да, сър. Видяхте размера на камъните, отърколени дотук.

— Това е като огромен билярд!

— Нещо подобно, предполагам — внимателно отвърна Свитсън.

След десетина минути Ваймс седна на един пън, свали шлема си, извади голяма червена кърпа и избърса чело.

— Става все по-горещо — отбеляза той. — А всичко в това проклето място изглежда еднакво… Ох! — Той се перна по китката.

— Комарите може да са малко радикални, сър — отзова се Веселка. — Говори се, че ако хапят много силно, наближава буря.

И двамата вдигнаха очи към планините. В далечния край на долината се стелеше жълта мараня, а между върховете — облаци.

— Е, _чудесно_ — каза Ваймс, — понеже сякаш ме ухапа до кокал.

— Не бих се тревожила толкова, командире — отбеляза Веселка. — Голямата буря в Куумската долина се случва веднъж в живота.

— Със сигурност не би доживял друга, ако попаднеш в нея — съгласи се Ваймс. — Да си призная, това проклето място ми лази по нервите.

Останалите от групата ги настигнаха един по един. Сали и Детритус видимо страдаха от жегата. Вампирът седна в сянката на голяма скала, без да каже дума. Тухльо се просна до ледения поток и натопи глава в него.

— Опасявам се, че не съм от голяма полза тук, сър — призна Ангуа. — Надушвам джуджета, но само толкова. Навсякъде има прекалено много проклета вода!

— Може би няма да ни е необходим носът ти. — Ваймс развърза рулото с рисунката на Сибил, разви я и защипа двата края.

— Веселке, ще ми помогнеш ли? — помоли той. — Всички останали починете си малко. И не се смейте!

Той надяна пръстена от планини на главата си. Откъм Ангуа дойде покашляне, което се престори, че не забелязва.

— Добре — проточи Ваймс, завъртайки твърдата хартия, за да намести контура на планините над нарисуваните им очертания. — Това там е Меден рудник, а _там_ — Кори Селести… и прилягат доста добре на рисунката. Практически вече сме върху мястото!

— Не съвсем, командире — обади се Свитсън зад него. — И двете са поне на шестстотин километра оттук. Изглеждат почти еднакво от всяка точка в тази част на долината. Трябва да гледате по-близките върхове.

Ваймс се обърна.

— Добре. Кой е онзи, дето изглежда като отсечен отляво?

— Това е Кралят, сър — каза Веселка. — Той е на около петнайсет километра.

— Наистина ли? Изглежда по-близо. — Ваймс откри планината на рисунката. — А онзи малкият там? С двата върха?

— Не знам как се казва, сър, но виждам какво имате предвид.

— Прекалено са малки и прекалено сближени… — промърмори Ваймс.

— Тогава тръгнете към тях, сър. Гледайте си в краката. Стъпвайте само на гола скала. Заобикаляйте всякакви струпани отломки. Грагът е прав. Може да скриват някой стар понор и да паднете право през тях.

— Добре-е. Някъде на средата им е онази оголена скала със странната форма. Ще тръгна право към нея. И ти гледай къде стъпвам, става ли?

Опитвайки се да държи рисунката по контура, препъвайки се в камъни и джапайки през ледени ручейчета, Ваймс вървеше по самотната долина…

— Мътните го взели!

— Сър?

Ваймс погледна над ръба на фунията си.

— Изгубих Краля. Онази проклета верига от скални късове го скрива. Чакай малко… виждам планината с откършения връх…

Наглед бе толкова просто. _Щеше_ да е просто, ако Куумската долина беше равна, а не осеяна с валуни като разхвърляни кегли по игрището на боговете. На някои места трябваше да се връщат обратно заради камари преплетени, вонящи, гъмжащи от комари дървета, които препречваха пътя. Или прегради от камъни с дължината на улица. Или широк, изпълнен с мъгла, бумтящ котел разпенена вода, който навсякъде другаде щеше да се нарича Дяволски казан, но тук бе безименен, защото това бе Куумската долина и за нея просто нямаше достатъчно дяволи, а и те нямаха достатъчно казани.

А мухите хапеха и слънцето напичаше, и гниещите дървета, влажният въздух и липсата на вятър създаваха гъсти лепкави миазми, които сякаш размазваха мускулите. „Нищо чудно, че са се били в другия край на долината — помисли си Ваймс. — Там поне има въздух и вятър. Поне се чувстваш добре.“

Понякога излизаха на открито място, което приличаше на нарисуваното от Методий Мискинин, но после то отново изчезваше в лабиринта. Налагаше се да заобикалят, след което да заобикалят заобиколеното.

Накрая Ваймс седна на избелял, пропукващ дънер и хвърли рисунката до него.

— Сигурно сме го пропуснали — изпъхтя. — Или Мискинин не е уцелил съвсем планините. Пък може и част от планината да се е срутила през последните стотина години. Възможно е. Може да сме на двайсет крачки от каквото и да търсим и пак да го пропуснем. — Той перна един комар от китката си.

— Горе главата, сър! Мисля, че сме доста близо — окуражи го Веселка.

— Нима? И какво те кара да мислиш така? — сопна се Ваймс, обърсвайки вежда.

— Понеже смятам, че май седите върху картината, сър. Много е изцапано, но на мен това ми прилича на навито платно.

Ваймс бързо стана и се втренчи в дънера. Единият край на това, което бе взел за сиво-жълтеникава кора, бе леко заметнат и разкриваше боя от вътрешната си страна.

— А онези пръчки там… — започна Веселка, но спря, защото Ваймс вдигна пръст до устните си.

Наблизо наистина лежаха няколко дълги тънки борови клона с откършени клонки. Нямаше да ги забележат, ако не беше навитата на руло картина.

„Те просто са постъпили като нас — замисли се Ваймс. — Сигурно им е било по-лесно, ако са имали достатъчно джуджета да придържат картината. Планините им са били нормално оцветени, а не само контурни линии, и по-голямото платно е било по-точно. При това са разполагали с време. Мислели са, че са доста напред от нас. Тревожили са се само за проклетия мистичен символ.“

Той изтегли меча си и подкани Веселка да го последва.

„Явно не само тъмните джуджета са тук — каза си Ваймс, промъквайки се покрай близките скали. — Те няма да стоят на открито през деня. Да видим, значи, колко са останали на стража…“

Николко, както се оказа. Беше нещо като антиклимакс. Зад скалите бе мястото, където би стоял X, ако имаше такъв.

Сигурно са били наистина уверени в себе си, осъзна Ваймс. Както изглежда, бяха преместили тонове камъни и паднала дървесина, а лостовете бяха останали като доказателство.

Точно този момент би бил много подходящ Ангуа и останалите да се присъединят към нас, реши той.

Пред тях имаше дупка с отвор около два метра. Напречно на нея бе сложен стоманен прът, забит в два прясно изсечени жлеба. Якото въже висеше от пръта и изчезваше в дълбините. Далече долу се носеше тътенът на тъмни води.

— Мискинин ще да е бил голям храбрец да застане тук — отбеляза Ваймс.

— Преди сто години дупката сигурно е била тампонирана, сър — предположи Веселка.

— Виж какво — подхвана Ваймс, ритайки камъче в гърловината. — Преструвай се, че съм градско чедо, което си няма и идея от пещерите, става ли?

— Това е, когато дупката се запуши, сър — търпеливо обясни Веселка. — Господин Мискинин сигурно е трябвало само да се спусне върху тапа от наноси.

_Това е мястото._

„Значи… тук е намерил говорещия куб“ — каза си Ваймс. Пренебрегвайки протестите на Веселка, защото тук той бе командирът, Ваймс се хвана за въжето и се спусна няколко стъпки.

Там, под отвора на дупката, в скалата бе набито ръждясало парче желязо. От него висяха няколко брънки от също толкова ръждясала верига.

_То пееше във веригите си…_

— В една бележка пишеше, че онова нещо било оковано — спомни си той. — Е, тук има някаква верига и нещо като счупен нож!

— Джуджешка стомана, сър! — укорително го поправи Веселка. — Много издръжлива.

— Може ли да издържи цялото това време?

— О, да. Предполагам, че за известен период след Мискинин това тук е било фонтан — водата е бликнала под налягане и е избутала тапата навън. Подобни неща се случват непрекъснато в Куумската до… Ъ-ъ, сър, какво правите?

Ваймс се взираше надолу в тъмнината. Под него се пенеха невидими мрачни води. „Значи… пратеникът се е изкатерил по тази дупка — разсъди той. — Къде да скрие куба на сигурно място? Горе може да е имало тролове. Но едно бойно джудже със сигурност има кинжал, пък и обичат веригите. Да… тук би било добро място. А и той скоро е щял да се върне…“

— Старчоците са се спуснали по това? — Той плъзна поглед по въжето, чезнещо в мрака.

— Старчоци, ама джуджета, сър. Да. Силни сме за ръста си. Няма да слизате долу, нали, сър?

_Там долу има страничен тунел…_

— Там долу трябва да има страничен тунел — каза Ваймс. Горе в планините изтътна гръм.

— Но другите скоро ще дойдат, сър! Не прибързвате ли?

_Не ги чакай._

— Не. Кажи им да ме последват. Виж, изгубихме време. Не мога да вися тук цял ден.

Веселка се поколеба, а после извади нещо от една торбичка на колана си.

— Тогава поне вземете това, сър.

Ваймс улови малкото пакетче. Беше учудващо тежко.

— Восъчен кибрит, сър, не се мокри. А опаковката ще гори като факла поне четири минути. Има и джуджешки хляб.

— Е… благодаря — каза Ваймс на тревожната кръгла сянка под жълтото небе. — Гледай сега, ще видя дали долу има някаква светлина и ако няма, веднага ще се върна. Не съм _толкова_ тъп.

Той се заспуска по въжето. Имаше възел на всеки две стъпки. Въздухът бе ледено студен след жегата на долината. Фини пръски долитаха отдолу.

_Имаше_ тунел, доста над дъното. Почти бе сигурен и че вижда светлина в далечината. Е, не беше глупак. Трябваше да…

_Пусни се…_

Ръцете му отпуснаха захвата си. Дори не му остана време да изругае, преди водата да го погълне.

>

Ваймс отвори очи. След време, бавно движейки ръка заради болката, той откри лицето си и провери дали клепачите му действително бяха отворени.

Кои части от тялото му не боляха? Той провери. Не, явно никои. Ребрата му поддържаха рефрена на болката, а коленете, лактите и главата му допринасяха с трели и арпеджио. Накъдето и да помръднеше, за да облекчи болката, тя се прехвърляше от едно място на друго. Главата му бумтеше, сякаш някой удряше с чук по тъпанчетата му.

Той простена и изкашля вода.

Лежеше върху зърнест пясък. Чуваше шуртенето на водата някъде наблизо, но пясъкът под тялото му бе леко влажен. А това не изглеждаше редно.

Рискува да се обърне на една страна — процесът изтръгна значително количество стонове.

Спомняше си ледената вода. И дума не можеше да става за плуване. Единственото, което успя да направи, бе да се свие на топка, докато водата го подмяташе, остъргваше и удряше из моникса на Куумската долина. Сигурен бе, че в един момент мина през подземен водопад, но успя да поеме въздух, преди да бъде завлечен. После го обгърна дълбочина и налягане и животът му почна да се превърта пред очите му. Последната му мисъл бе „Моля ви, моля, нека пропуснем оная част с Дроздина Шибина“…

А сега лежеше тук на невидим плаж, изцяло извън водата. Но тук със сигурност нямаше приливи!

Значи имаше някой нейде в тъмнината, който го наблюдаваше. Това е. Извлекли са го и сега наблюдават…

Отново отвори очи. Малко от болката бе преминала, оставяйки за отплата вдървяване. Имаше чувството, че е минало време. Тъмнината го притискаше от всички страни, дебела като кадифе.

Той се завъртя с пъшкане и този път успя да застане на четири крака.

— Кой е там? — изфъфли и много внимателно се изправи на крака.

Изправеното положение изглежда намести предавките на мозъка му.

— Има ли някой? — Мракът погълна звука. Все пак какво щеше да направи, ако нещо бе отвърнало „Да!“?

Той изтегли меча си и го насочи напред, затътряйки се напосоки. След няколко крачки мечът издрънча в скала.

— Кибрит! — измърмори той. — Имам кибрит!

Напипа вързопчето и с треперещи пръсти бавно извади една клечка. Изчегърта восъка с нокът и я драсна в скалата.

Пламъкът преряза очите му. Бързо, гледай! Течаща вода, гладък пясък, следи от ръце и крака, излизащи от водата, само един чифт? Да. Стените изглеждаха сухи, малка пещера, ей там тъмница, изход…

Ваймс закуцука към кръглия отвор колкото може по-бързо, докато клечката пращеше и съскаше в ръката му.

Тук имаше по-голяма пещера, толкова голяма, че чернотата в нея сякаш изсмукваше цялата светлина на пламъчето, което опари пръстите му и угасна.

Тежкият мрак отново се спусна като завеса и той разбра какво имат предвид джуджетата. Това не беше тъмнината на навес, мазе или дори на плитката им мина. Тук бе дълбоко под земята и тежестта на целия този мрак го смазваше.

Тук-там капчици вода падаха с „пльок“ в невидими локви.

Ваймс се влачеше напред. Усещаше, че кърви. _Не_ знаеше защо върви, но знаеше, че трябва.

Може би щеше да открие лъч светлина. Може би щеше да открие дънер, завлечен дотук, и да изплува с него навън. Нямаше да умре, не и тук в мрака, далеч от дома си.

Капчуците в кухината ставаха все повече. Доста от тях се стичаха във врата му и навсякъде около него се чуваше пльок-пльок. Ха, да ти капе вода във врата и да шепнат странни шумове в сенките… е, по това се разбира дали ставаш за ченге, нали? Само дето тук нямаше сенки. Нямаше достатъчно светлина.

Може би онова проклето джудже бе минало оттук. Но _беше_ намерило изход. Може да е знаело пътя, може да е имало въже, може да е било младо и силно… както и да се е измъкнало, полуживо, скрило е съкровището, а после се е смъкнало до долината, на път към гроба си. Ето как си отиваха людете. Той си спомни госпожа Олдсбъртън, която полудя след смъртта на детето си и почна да бърше всичко в къщата, всяка чаша, стена, таван и лъжица, без да вижда никого и да чува нищо, просто работеше по цял ден и цяла нощ. Когато нещо в главата ти прещрака, си намираш занимание, каквото й да е, за да спреш да мислиш.

Най-добре да спре да мисли, че откритият от джуджето изход бе онзи, по който бе пристигнал, защото нямаше идея къде е сега.

Може би просто можеше да скочи обратно във водата, този път знаейки какво прави, и може би щеше да успее да изплува на открито, преди бясното течение да го очука до смърт. Може би щеше…

Защо, по дяволите, пусна онова въже? Беше нещо като онзи гласец, шепнещ „скачай“, когато си на ръба на скала, или „пипни огъня“. Хората не го слушат, разбира се. Поне повечето не го слушат обикновено. Значи, някакъв глас му бе казал „пусни се“ и той се пусна…

Ваймс се повлече напред, целият в болки и кръв, а мракът обви опашка около него.

>

— Ще се върне скоро, да знаеш — каза Сибил. — Дори да е в последната минута. — Големият старинен часовник в хола тъкмо бе отбелязал пет и половина.

— Сигурна съм — отвърна Бънти. Къпеха малкия Сам.

— _Никога_ не закъснява — продължи Сибил. — Казва, че ако закъснееш с добро основание, ще го направиш и с лошо. Освен това е едва пет и половина!

— Има много време — съгласи се Бънти.

— Фред и Ноби закараха ли конете до долината? — запита Сибил.

— _Да_, Сибил. Нали ги изпрати. — Бънти погледна над главата на Сибил към мършавата фигура на мъжа си, който стоеше на вратата на хола. Той безнадеждно сви рамене.

— Онзи ден влетя по стълбите, докато часовниците биеха шест часа. — Сибил нежно сапунисваше малкия Сам с гъбичка във формата на мече. — В последната секунда. Само почакай и ще видиш.

>

Искаше да спи. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Свлече се на колене и падна възнак на пясъка.

Когато с мъка отвори очи, видя бледи звезди над главата си и отново го обзе чувството, че не е сам.

Обърна глава, примигвайки при режещата болка, и видя малък, но ярко осветен сгъваем стол на пясъка. На него седеше закачулена фигура и четеше книга. В пясъка до нея бе забита коса.

Бяла скелетна ръка прелисти страница.

— Ти вероятно си Смърт? — каза Ваймс след време.

— А, ГОСПОДИН ВАЙМС, КАКТО ВИНАГИ ПРОНИЦАТЕЛЕН. ВЕДНАГА СХВАНА. — Смърт затвори книгата с пръст в нея да отбележи мястото.

— Виждал съм те и преди.

— ВЪРВЯЛ СЪМ МНОГО ПЪТИ РЕДОМ С ТЕБ.

— И това е _то_, така ли?

— ХРУМВАЛО ЛИ ТИ Е НЯКОГА, ЧЕ ИДЕЯТА ЗА ПИСМЕНО ПОВЕСТВОВАНИЕ Е МАЛКО СТРАННА?

Ваймс разбираше кога някой се опитва да избегне отговор, който наистина не иска да каже, и случаят бе точно такъв.

— Така ли е? — настоя той. — Това ли е то? Този път ли е краят?

— МОЖЕ БИ.

— Може би? Що за отговор е това?

— МНОГО ТОЧЕН. НАМИРАШ СЕ В ПРЕДСМЪРТНО СЪСТОЯНИЕ, КОЕТО НЕМИНУЕМО ОЗНАЧАВА, ЧЕ АЗ ИЗПАДАМ В ПРЕДВАЙМСОВО СЪСТОЯНИЕ, РАЗБИРАШ ЛИ? НЕ МИ ОБРЪЩАЙ ВНИМАНИЕ. ВЪРШИ СИ ТАМ КАКВОТО ВЪРШЕШЕ. ИМАМ СИ КНИГА.

Стиснал зъби, Ваймс се обърна по корем и се надигна на четири крака. Успя да мине няколко метра, преди да се срути отново.

Дочу звука от преместването на стол.

— Не трябва ли да присъстваш на друго място?

— ПРИСЪСТВАМ — отвърна Смърт, сядайки отново.

— Но ти си тук!

— СЪЩО — Смърт обърна страница и като за бездиханен човек докара доста сносна въздишка. — ИЗЛИЗА, ЧЕ ГО Е ИЗВЪРШИЛ ИКОНОМЪТ.

— Какво е извършил?

— ТОВА Е ИЗМИСЛЕНА ИСТОРИЯ. ТВЪРДЕ СТРАННО. ЧОВЕК САМО ТРЯБВА ДА ОБЪРНЕ НА ПОСЛЕДНАТА СТРАНИЦА И ЩЕ РАЗБЕРЕ ОТГОВОРА. СЛЕДОВАТЕЛНО КАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ НАРОЧНО ДА НЕ РАЗБИРА?

На Ваймс това му се стори безсмислено, така че го пренебрегна. Част от болките бяха преминали, но главата му още кънтеше. Изпитваше празнота, всецялостна. Просто искаше да спи.

>

— Този часовник верен ли е?

— Опасявам се да, Сибил.

— Тогава просто ще го почакам отвън. Ще приготвя книгата. Да знаеш, няма да допусне нищо да го спре.

— Сигурна съм — каза Бънти.

— Макар че долната долина може да е много коварна по това време на… — Уейнсбъри замлъкна под режещия поглед на жена си.

Беше шест без шест.

>

— Об гъл бъл гълбук!

Беше съвсем слаб, воднист звук и идваше нейде от панталоните на Ваймс. След известно време, достатъчно да си спомни, че има две ръце и панталони, той се пресегна и с мъка измъкна гроздеберито от джоба си. Кутията бе очукана, а духчето — когато Ваймс успя да отвори капака — доста бледо.

— Об бъл гълбук!

Ваймс се вторачи в него. Това беше говореща кутия. Сигнализираше нещо.

— Гългол бълбу лок!

Ваймс бавно наклони кутията. От нея шурна вода.

— Не ме чувате! Аз крещя, а вие не ме чувате! — нададе вой духчето. — Шест без пет е! Четене на малкия Сам!

Ваймс пусна протестиращата кутия върху гърдите си и се взря в бледите звезди.

— Тря’ чета на малкия Сам — смотолеви той и затвори очи. Те се отвориха рязко. — Трябва да чета на малкия Сам!

Звездите се движеха. Това не беше небето! Как можеше да е небето? Това беше проклета пещера, нали така?

Той се претърколи и скочи на крака с едно движение. Звездите бяха станали повече и осейваха и стените. Върмите се движеха с цел. По тавана се стичаше блестящ поток.

Макар и с леко примигване, проблясъците се връщаха в главата на Ваймс. Той надникна в онова, което вече не бе чернота, а само сумрак и сумракът бе като зазоряване след отстъпващия мрак.

— Трябва да чета на малкия Сам… — прошепна той на пространството от гигантски сталактити и сталагмити, блещукащи от капките вода — … да чета на малкия Сам…

С препъване и хлъзгане в плитките локви, образували се на места по белия пясък, Ваймс последва светлинките.

>

Прекосявайки хола, Сибил се опита да не гледа разтревожените лица на домакина и домакинята си. Минутната стрелка на старинния часовник бе почти на 12 и трептеше.

Тя рязко отвори входната врата. Там нямаше никакъв Сам, а по пътя не галопираше никой.

Часовникът започна да бие. Тя дочу някой тихо да застава до нея.

— Искате ли аз да почета на младежа, мадам? — предложи Уиликинс. — Може би мъжки тембър ще…

— Не, аз ще се кача — тихо отвърна Сибил. — Ти чакай тук съпруга ми. Той няма да се забави много.

— Да, мадам.

— Сигурно ще е доста запъхтян.

— Незабавно ще го изпратя горе, мадам.

— Да знаеш, _ще_ дойде!

— Да, мадам.

— _През стени ще мине!_

Сибил тръгна нагоре по стълбите, а часовникът отброи шест часа. Часовникът _не е_ верен. Разбира се, че не е!

Малкият Сам бе сложен в стария детски кът на къщата — доста печално място в сиво-кафяви оттенъци. Имаше наистина стряскащ люлеещ се кон, целият зъби и безумни стъклени очи.

Момченцето стоеше изправено в креватчето си. На личицето му грееше усмивка, но избледня в учудване, когато Сибил придърпа един стол и седна до него.

— Тати помоли мама да ти почете днес, Сам — обяви тя жизнерадостно. — Колко ли ще е забавно!

Сърцето й не се сви. Не можеше. Вече бе толкова свито, колкото изобщо можеше да бъде едно сърце. Но се навря по-навътре и заскимтя, докато момченцето се вторачи в нея, във вратата, пак в нея, и накрая извърна глава и заплака.

>

Ваймс, полунакуцвайки и полутичайки, се препъна и падна в плитко езерце. Откри, че се е препънал в джудже. Мъртво. Много мъртво. Всъщност толкова мъртво, че капещата вода бе изградила малък сталактит върху него, а слой млечнобял варовик го бе циментирал за камъка, на който бе облегнато.

— Трябва да чета на малкия Сам — честно призна Ваймс на сенчестия шлем.

Малко по-нататък на пясъка лежеше бойна джуджешка брадва. Онова в главата на Ваймс не беше точно свързана мисъл, но доловил слаби звуци напред, древен като мисълта инстинкт реши, че няма такова нещо като излишно хладно оръжие.

Той я взе. Покрита бе със съвсем тънък слой ръжда. По пода на пещерата имаше и други издатини и гърбици, които — сега като се загледа — може би също бяха…

Няма време! Трябва да чете!

В края на пещерата земята се издигаше и стичащата се вода я бе направила коварна. Пречеше му, хлъзгаше го надолу, но брадвата помогна. Проблемите се натрупаха един по един! Да качи баира! Да чете книгата! И в този момент започна плачът. Плачът на неговият син. Изпълни съзнанието му.

_Ще горят…_

Пред мисления му взор заплува стълба, безкрайно издигаща се в тъмнината нагоре. Плачът идваше оттам.

Краката се плъзгаха. Брадвата се заби във варовика. Ридаейки и ругаейки, хлъзгащ се на всяка крачка, Ваймс си проправи път до върха на ската.

Нова, огромна каверна се откри пред него. Беше пълна с джуджета. Изглеждаше като мина.

Четири от тях бяха само на няколко крачки от Ваймс, чието съзнание бе пълно с люлеещи се агънца. Те се втрещиха в това внезапно, кърваво, олюляващо се видение, което отнесено размахваше меч в едната ръка и брадва в другата.

И те имаха брадви. Но видението ги погледна страшно и запита:

— {m x-large}Къде е… моята… крава?{/m}

Те се отдръпнаха.

— {m x-large}Това моята крава ли е?{/m} — настоя създанието, пристъпвайки несигурно напред. Поклати тъжно глава.

— {m xx-large}Вика „Беее!“{/m} — изплака то. — {m xx-large}Това е… овца…{/m}

То падна на колене, стисна зъби и обърна лице нагоре като човек, изтормозен отвъд пределите на разсъдъка, и призовавайки боговете на съдбите и стихиите, извика:

— {m xxx-large}Това! Не!! Е!!! Моята!!!! Крава!!!!!{/m}

Викът отекна в каверната и _проникна през самата скала, толкова голям беше зарядът му, че прониза самите планини, прекоси километрите… В печалния детски кът малкият Сам спря да плаче и се озърна внезапно щастлив, макар и удивен, и за изненада на отчаяната си майка каза_:

— _Каа!_

Джуджетата се отдръпнаха заднешком по склона. Върмите по тавана все така прииждаха, очертавайки нашественика на фона на зелено-белия си блясък.

— {m xxx-large}Къде е моята крава? Това моята Крава ли е?{/m} — запита той, крачейки след тях.

Всички джуджета в каверната бяха спрели работа. Във въздуха надвисна колебание. В края на краищата това беше просто един човек и въпросът в много глави се свеждаше до „какво ще предприемат?“. Все още не се бе развил до „какво ще предприема _аз_?“. Освен това къде беше кравата? Тук долу и крави ли имаше?

— {m xx-large}Вика „Иииии!“ Това е кон! Това не е моята крава!{/m}

Джуджетата се спогледаха. Къде беше конят тогава? Чухте ли някакъв кон? Кой още е тук долу?

Четиримата пазачи се бяха оттеглили до средата на каверната за съвет и нови инструкции. Там стояха няколко дълбинници, скупчени в трескав разговор и надзъртащи към приближаващия мъж.

Пулсиращото съзнание на Ваймс добави към тях пухкави зайчета и квакащи патенца…

Той отново се бе свлякъл на колене и плачеше, забил поглед в земята.

Шестима забулени тъмни стражи се отделиха от групата. Единия държеше пред себе си пламъкохвъргачка и внимателно пристъпваше към фигурата. Малкото пламъче на края му беше най-яркото нещо в пещерата.

Фигурата вдигна очи, просветващи от червеното отражение, и изръмжа:

— {m x-large}Това моята крава ли е?{/m}

След което хвърли брадвата със засилка право към пазача. Тя уцели оръжието, което експлодира.

— {m x-large}Вика „Хррррп!“{/m}

— _Хп!! — каза малкият Сам, докато майка му го гушкаше, вперила празен поглед в стената._

Горящият нефт бликна в тъмнината като фонтан. Част от него пръсна по ръката на Ваймс. Той го шляпна. Имаше болка, силна болка, но я възприемаше така, както и съществуването на луната. Беше там, но далеч-далеч и не го касаеше особено.

— {m x-large}Това не е моята крава!{/m} — заяви той, изправяйки се на крака.

Закрачи напред през горящия нефт в червено обагрения дим и покрай джуджетата, отчаяно въргалящи се по земята да изгасят пламъците. Изглежда търсеше нещо.

Двама пазачи се метнаха към него. Сякаш без да ги забелязва, Ваймс се наведе и завъртя меча в кръг. Малко агънце се залюшка пред очите му.

Едно джудже с по-голямо присъствие на духа бе докопало арбалет и вече се прицелваше в него, когато се наложи да предпази главата си от спусналият се поток от прилепи. Отново вдигна арбалета, озърна се при шума, наподобяващ шляпване на две мръвки, и бе сграбчено и захвърлено през пещерата от гола жена. Шокиран миньор замахна с брадвата си към ухиленото момиче, но то изчезна в облак прилепи.

Вече се носеха много крясъци. Ваймс не им обърна внимание. Джуджета се щураха през дима. Той просто ги отхвърляше със замах. Беше намерил онова, което търсеше.

— {m x-large}{/m}Това моята крава ли е? Вика „Мууууу!“{/m}

Вдигайки паднала брадва, Ваймс се затича.

— {m x-large}Да! Това е моята крава!{/m}

Граговете бяха зад пръстен от пазачи, свити в панически куп, но очите на Ваймс горяха и от щита му струяха пламъци. Едно джудже, което държеше пламъкохвъргачка, я пусна на земята и побягна.