ТУП!

— Е, ами да хвърлим око тогава? — предложи Керът, явно незабелязващ всичко това.

— Ние, уви, водата… водата… не е _съвсем_ водонепроницаемо… другите врати… тролът предизвика наводнение… — Ревностен замънка, без да сваля очи от светлината.

— Но казвате, че поне можем да минем оттук? — вежливо напомни Керът, посочвайки запечатаната врата.

— Ъ-ъ, да. Да. Със сигурност.

Домакинът изтопурка напред и измъкна един ключ. Освободено, колелото се завъртя лесно. Ангуа ясно осъзна как мускулите по голите ръце на Керът блестяха и пулсираха, докато той отваряше с напън металната врата.

О, не, не _още_, нали! Трябваше да има поне още един ден! Заради вампира е, ето затова е, дето стои там с толкова невинен вид. Части от тялото й _искаха_ да се превърне във вълк, веднага, на момента, да се защитава…

От другата страна на вратата имаше помещение с колони. Миришеше на влага и недовършено строителство. По тавана лазеха върми, а подът беше кален и жвакаше под краката.

Ангуа успя да различи още една врата в дъното на помещението, както и по една от всяка страна.

— Изнасяме отпадъка горе, на сметището — обади се Ревностен. — Ъ-ъ, смятаме, че тролът е дошъл оттам. Беше непростим пропуск. — Той все още звучеше смутено.

— И тролът не е бил забелязан? — запита Керът, подритвайки калта.

— Не. Тези отделения са завършени. Копачите са наоколо и са пристигнали максимално бързо. Смятаме, че грагът е дошъл тук да търси усамотение. Да умре от случайната ръка на едно поругание!

— Тролът е бил късметлия, а, сър? — остро подхвърли Ангуа. — Просто _ей така_ се е шляел и е попаднал на Кофтимели.

Ботушът на Керът удари нещо метално. Той поразрина още малко кал.

— Сложили сте релси? — удиви се той. — Сигурно изнасяте доста отпадък, сър.

— По-добре да буташ, отколкото да носиш — уклончиво отвърна Ревностен. — Вижте, уредил съм да…

— Чакайте малко, какво е това? — Керът клекна и задърпа нещо белеещо се. — Някаква кост, както изглежда. На връвчица.

— Намират се много стари кости — сви рамене Ревностен. — Вижте, аз…

Реликвата се измъкна с _пльок_ и им се облещи в болнавата светлина.

— Не изглежда _много_ старо, сър — отбеляза Керът.

Само един дъх бе достатъчен за Ангуа.

— Овчи череп — диагностицира тя. — На около три месеца.

„О, _още една_ улика — додаде на себе си. — При това колко хубава и удобна находка за нас.“

— Може да е изпусната от трола — предположи Керът.

— Трол? — Ревностен се отдръпна.

Ангуа не бе очаквала такава реакция. Ревностен вече беше изнервен, но сега, под всичките си обвивки, беше на ръба на паниката.

— Нали казахте, че грагът е нападнат от трол, сър? — обърна се Керът.

— Но ние изобщо… аз изобщо не съм виждал това преди! Защо не сме го открили? Да не се е върнал пак?

— Всички врати са запечатани, сър — търпеливо напомни Керът. — Нали?

— Но да не би да сме го запечатали тук с нас? — Практически нададе вик.

— Щяхте да разберете, сър, нали? — изтъкна Керът. — Троловете някак си, ами, набиват се на очи.

— Трябва да повикам пазачите! — смънка Ревностен, отстъпвайки назад към единствената отворена врата. — Може да е навсякъде!

— Значи може да сте тръгнал право към него, _сър_ — натърти Ангуа.

Ревностен замря за момент, след което изскимтя нещо и побягна в тъмнината, а Ловкоклинчи търти по петите му.

— Е, как по общо мнение мина това? — подхвърли Ангуа с ужасяваща усмивка. — И какво му каза на джуджешки… „Знаеш, че съм джудже от братството на всички джуджета“?

— Ъ-ъм. „С несъмнена сигурност ме познаваш. Аз спазвам джуджешките обреди. Какво/кой съм аз? Аз съм обединените Братя“ — внимателно изрече Сали.

— Браво, младши страж! — възкликна Керът. — Това беше отличен превод!

— Ъхъ, да не си ухапала някой умник? — подметна Ангуа.

— Аз _съм_ въздържател, сержант — меко отвърна Сали. — А езиците ми се удават по природа. Докато сме насаме, капитане, мога ли да спомена нещо друго?

— Разбира се — отвърна Керът, пробвайки ръчката на една от затворените врати.

— Мисля, че тук доста неща са сбъркани, сър. Имаше нещо много странно в начина, по който Ревностен реагира на този череп. Защо ще мисли, че тролът е още тук, след като е минало толкова време?

— Трол в джуджешка мина може да причини доста щети, преди да бъде спрян — отбеляза Керът.

— Ревностен всъщност не очакваше този череп, сър — настоя Сали. — Усетих как пулсът му се ускори. Той се ужаси. Ъ-ъ… още нещо, сър. Тук има доста градски джуджета. Десетки. Долавям и техните пулсове. Има шест грага. Техните сърца бият много бавно. А има и други джуджета. По-особени и са само неколцина. Може би десетима.

— Това е полезна информация, младши страж, много благодаря.

— Да, не знам как сме се справяли, преди да дойдеш — процеди Ангуа. Тя бързо отиде до другия край на усойната стая, за да не видят лицето й. Имаше нужда от свеж въздух наместо пропиващото, лепкаво, застояло зловоние на това място. Лигата на въздържателите? „Ни една капка“? Някой вярваше ли на това дори за _минута_? Но всички искаха да са поддръжници, понеже вампирите умееха да бъдат толкова _чаровни_. Разбира се, че ще бъдат! Това си е част от вампирщината! Това е единственият начин да накараш хората да останат да пренощуват в ужасен замък! Всеки знае, че вълкът козината си не мени! Но не, като се накичиш с тая глупава черна лента и се научиш да цитираш „Устни, които докосват Кръв, нивга не ще бъдат Моите“, всеки път се връзват. Но върколаците? Е, те са просто тъжни чудовища, нали? Без значение, че животът е ежедневна борба с вълка в теб, без значение, че трябва да положиш усилие, за да минеш край всеки изпречил се уличен стълб, без значение, че във всеки малък спор трябва да потискаш порива си да го решиш просто с една захапка. Това е без значение, защото всеки _знае_, че комбинация от вълк и човек си е вид куче. От тях се _очаква_ да се държат прилично. Част от нея крещеше, че това не е така, че е просто КПП и познатите ефекти от вампирско присъствие, но някак си сега, когато миризмите наоколо бяха толкова плътни, че почти се втвърдяваха, тя не искаше да слуша. Искаше да подуши света, практически драпаше да се свре в собствения си нос. Все пак затова беше в Стражата, нали? Заради носа си.

_Нова миризма, нова миризма…_

Острото сивкавосиньо на лишеи, кафявото и пурпурното на стара мърша, нюансите на дърво и кожа… дори във вълчия си облик тя никога не бе усещала въздуха толкова органично, както сега. Още нещо, остро, химическо… Въздухът бе наситен с миризма на влага и джуджета, но тези малки нишки го пресичаха, както пиколо флейта насича реквием и оформяха едно цяло…

— Трол — изхриптя тя. — Трол. Трол с колан от черепи. На скалотръс или нещо от сорта! Трол! — Ангуа вече почти лаеше към далечната врата. — Отвори! Насам!

Сега едва ли се нуждаеше от очите си, но там, върху метала на вратата, някой с въглен бе изрисувал кръг, пресечен с две диагонални линии.

Керът изведнъж се озова до нея. Поне имаше приличието да не попита „Сигурна ли си?“, а започна да се бори с голямото колело. Вратата бе заключена.

— Не мисля, че има вода оттатък — изпъшка той.

— О, нима? — успя да вметне Ангуа.

— Знаеш, че беше просто… да ни държат настрана!

Керът се обърна и забеляза група джуджета, търчащи към тях. Бяха се устремили към вратата и като че ли не забелязваха присъствието на стражите.

— _Не_ им позволявай да минат първи! — процеди Ангуа през стиснати зъби. — Следата е… слаба!

Керът изтегли меча си с едната ръка и вдигна значката с другата.

— Градска Стража! — изрева той. — Сведете оръжията, моля! Благодаря!

Групата позабави ход, което означаваше, че — типично за обстоятелствата — онези отзад се струпаха върху колебаещите се отпред.

— Това е местопрестъпление! — обяви Керът. — Аз все още съм стопилникът! Господин Ревностен, там ли сте? Имате ли пазачи от другата страна на тази врата?

Ревностен си проправи път през навалицата от джуджета.

— Не, струва ми се. Тролът зад нея ли е?

Керът погледна Сали, която вдигна рамене. Вампирите така и не бяха развили способността да усещат тролски сърца. Нямаше смисъл.

— Вероятно, но не ми се вярва — каза Керът. — Моля, отключете я. Бихме могли да намерим следа!

— Капитан Керът, знаете, че безопасността на мината винаги е на първо място! — намръщи се Ревностен. — Разбира се, вие трябва да извършите разследването. Но първо ние ще отворим вратата и ще се уверим, че там не се крие опасност. Трябва да ни признаете това право.

— Пусни ги — изхриптя Ангуа. — Миризмата ще бъде по-чиста. Ще се оправя.

Керът кимна и прошепна в отговор:

— Браво на теб!

Вътрешно усети как опашката й напира да се размаха. Изпитваше желание да оближе лицето му. Кучето в нея бе взело връх над разума. Ти си добро куче. Важно е да си добро куче.

Керът я издърпа настрана, когато две джуджета доближиха целенасочено вратата.

— Но отдавна си е отишъл — измънка тя, когато още две джуджета се присъединиха към първите. — Миризмата е поне от дванайсет часа…

— Какво правят те? — промърмори Керът, полу на себе си. Двете нови джуджета бяха покрити от глава до пети с кожа като Ревностен, но над нея носеха ризници; шлемовете им бяха доста опростени, като покриваха цялото лице и глава, оставяйки процеп само за очите. Всяко джудже носеше голям черен вързоп на гърба си и държеше тръба пред себе си.

— О, не — изстена Керът — със сигурност не и тук…

При дадената команда вратата бе отворена, разкривайки единствено мрака отвъд. Тръбите изплюха пламъци с дълги жълти езици и черните джуджета тръгнаха бавно след тях. Тежък и мазен дим изпълни въздуха.

Ангуа припадна.

>

Тъмнина.

Сам Ваймс с мъка катереше нагорнището, уморен до мозъка на костите си.

Беше топло, по-топло, отколкото бе очаквал. Потта пареше очите му. Локвите шляпаха под краката му и ботушите му се хлъзгаха. А отгоре, на върха на баира, плачеше дете.

Той знаеше, че крещи. Долавяше хриптящия в гърлото си дъх, усещаше движението на устните си, но не чуваше думите, които изричаше отново и отново.

Тъмнината го обгръщаше като студено мастило. Филизите й се промъкваха в съзнанието и в тялото му, дърпайки го, влачейки го назад… И изведнъж се впуснаха към него с пламъци…

Ваймс примига и се втренчи в камината. Пламъчетата кротко пращяха.

Роклята на Сибил прошумоля — тя влезе в стаята. Настани се на стола и взе ръкоделието си.

Той тъпо се загледа в нея. Кърпеше чорапите му. В този дом имаше прислуга, а _тя_ кърпеше _чорапите_ му. Не че нямаха достатъчно пари да си сменя чорапите всеки ден. Но тя бе възприела идеята, че това е съпружеско задължение, и го вършеше. По някакъв странен начин действаше успокоително. Жалко само, че всъщност изобщо не я биваше да кърпи дупки, така че резултатът се изразяваше в пети с огромен кант от омрежена вълна. Въпреки това той си ги носеше, без да спомене и дума.

— Оръжие, което бълва пламък — бавно изломоти той.

— Да, сър — потвърди Керът.

— Джуджетата имат оръжия, които бълват пламък.

— Дълбинниците ги ползват за обезопасяване на газови джобове — обясни Керът. — Изобщо не съм очаквал да ги видя тук!

— Ама си е оръжие, като някой кучи син го насочи към мен! — ядоса се Ваймс. — Колко газ очакват да намерят в Анкх-Морпорк?

— Сър? В горещо лято дори _реката_ се подпалва!

— Добре де, добре, признавам — неохотно отстъпи Ваймс. — Погрижи се да се разчуе, моля! Всеки, забелязан над земята с едно от тия неща, първо ще бъде застрелян, а после няма да има _смисъл_ да бъде разпитван. Дявол да го вземе, само това ни трябваше. Имаш ли _още_ нещо да ми казваш, капитане?

— Ами после отидохме да видим тялото на Кофтимели — обобщи Керът. — Какво мога да кажа? На китката си имаше _драхт_ за разпознаване, а кожата му беше бледа. Отзад на главата му имаше ужасна рана. Твърдят, че е Кофтимели. Аз не мога да го докажа. Единствено мога да кажа, че не беше умрял където или когато разправят, че е умрял.

— Защо?

— Кръвта, сър — намеси се Сали. — Трябваше да има кръв навсякъде. Погледнах раната. Онази бухалка се е стоварила върху главата на труп, и то не в онзи тунел.

Ваймс пое бавно дъх. На няколко пъти. В тази история имаше толкова отврат, че трябваше да я поемаш парче по парче.

— Тревожа се, капитане — призна той. — И знаеш ли защо? Защото имам чувството, че много скоро ще ме извикат да потвърдя, че има доказателство за престъплението, извършено от трол. Което, приятелю, ще бъде като да обявя началото на война.

— Нали наредихте да разследваме, сър — недоумяваше Керът.

— Да, но не очаквах да се върнете с грешния резултат! Всичко това смърди! Глината от Кариерния път _беше_ подхвърлена, нали?

— Сигурно. Троловете не си чистят много краката, но да носи кал из целия път? Никакъв шанс!

— И освен това не си забравят бухалките — изръмжа Ваймс. — Значи е постановка, нали така? Но се оказва, че там наистина е _имало_ трол! Ангуа _сигурна_ ли беше?

— Определено, сър — кимна Керът. — Досега винаги сме се доверявали на носа й. Извинете я, сър, трябваше да подиша малко свеж въздух. Сетивата й се бяха обтегнали докрай, а онзи дим й напълни дробовете.

— Мога да си представя — въздъхна Ваймс. „Мътните го взели — замисли се той, — тъкмо я бяхме докарали дотам да кажа на Ветинари, че е явно някаква недопечена вътрешна каша, подправена да изглежда като тролско дело, и откриваме, че е имало трол. Е, дотук бяхме с доказателствата.“

Сали вежливо се прокашля.

— Ревностен изпадна в потрес и ужас, когато капитанът намери черепа, сър. Не беше преструвка. Сигурна съм. Беше пред нервен срив. Ловкоклинчи също, през цялото време.

— Благодаря за информацията, младши страж — мрачно рече Ваймс. — Предполагам, че ще се чувствам по същия начин, когато се изтъпаня навън с мегафон и завикам: „Привет, момчета, добре дошли на повторението на Куумската долина! Ей, нека си го устроим направо в града!“

— Не мисля, че трябва да поставите въпроса точно така, сър — намръщи се Керът.

— Е, да, сигурно ще се опитам да бъда малко по-деликатен, след като спомена.

— Освен това ще е поне шестнайсетата битка, отнесена към Куумската долина — продължи Керът. — Или седемнайсетата, ако броим онази в прохода Вилинюс, която си беше по-скоро сбиване. Само три от тях са в истинската Куумска долина, едната обезсмъртена от Мискинин. Казват, че картината била доста точна. Разбира се, отнела му е години.

— Удивителна творба — обади се Сибил, без да вдига очи от кърпенето. — Знаете ли, принадлежала е на семейството ми, преди да я отстъпим на музея.

— Прогресът е чудесно нещо, нали, капитане? — Ваймс вля колкото се може повече сарказъм в тона си, понеже Керът по принцип трудно го долавяше. — Когато си спретнем _нашата_ Куумска долина, приятелчето ни Ото ще може да направи цветна иконография за части от секундата. Чудничко. Този град от доста време не е горял до основи.

Трябваше да скочи и да действа. Навремето вече да го е сторил. Но сега може би трябваше да използва тези ценни мигове, за да помисли какво да направи, преди да скочи.

Ваймс се опита да разсъждава. Не мисли за всичко това като за голям кош със змии. Мисли за него змия по змия. Опитай се да го разпределиш. Така, какво трябва да се направи първо?

Всичко.

Добре, пробвай различен подход.

— За какво са всичките тези руднични символи? — запита той. — Онзи Ловкоклинчи почти ми нарисува един. И на вратата видях друг. Ти също си изтипосал някакъв.

— Последващият мрак — каза Керът. — Да. Беше изрисуван навсякъде.

— Какво значи?

— Ужас, сър — искрено отвърна Керът. — Предупреждение за чудовищни събития.

— Е, ако някое от ония дребните гаднярчета пообиколи с една от тия горелки, определено _ще_ се сбъднат. Но казваш, че го драскат по стените?

Керът кимна.

— Трябва да сте наясно с джуджешките мини, сър. То е нещо като…

… емоционален парник, доколкото схвана Ваймс, въпреки че никое джудже не би го описало по този начин. Хората щяха да се побъркат, ако живеят така, сгъчкани наедно, без лично пространство, без истинска тишина, гледайки едни и същи лица всеки ден, години наред. И тъй като хората не страдаха от липса на хладни оръжия, щеше да е само въпрос на време от таваните да закапе кръв.

Джуджетата не се побъркваха. Те ставаха умислени, мрачни и вглъбени в работата си. Но чертаеха руднични символи.

Беше един вид неофициален балотаж, гласуване с графити, израз на възгледите им за действителността. В затвореното пространство на мината всеки проблем бе общ проблем, напрежението се прехвърляше от джудже на джудже като електрически заряд. Символите го заземяваха. Те бяха отвод, отдушник, начин да изкрещиш какво чувстваш, без да предизвикаш някого (с оглед на всичките хладни оръжия).

Последващият мрак: „Очакваме последиците с ужас“. Другият превод би гласял по същество: „Покайте се, грешници!“

— Има стотици руни за тъмнина — обясни Керът. — Някои са само част от всекидневния език, разбира се, като „Продължителният мрак“. Има много подобни. Но някои са…

— Окултни? — подсказа Ваймс.

— Невероятно окултни, сър. Има писания и книги за тях. А начинът, по който джуджетата възприемат книгите, думите и руните… ами няма да повярвате, сър. Све… те мислят, че светът е _написан_, сър. Всички думи имат огромна сила. Унищожението на книга е по-лошо от убийство на дълбинник.

— Схванах това донякъде — отвърна дежурен по дъска Ваймс.

— Някои дълбинници вярват, че символите за мрака съществуват — продължи Керът.

— Е, щом можеш да ги видиш на стената… — започна Ваймс.

— Съществуват в смисъл живеят, сър — уточни Керът. — Спотайват се долу в мрака под света и пораждат написването си. Чувал съм за Чакащия мрак… това е мракът, който запълва нова дупка. Закриващият мрак… за него не знам, но има и Встъпителен мрак. Дишащият мрак, той е от по-редките. Зовящият мрак, много опасен. Шепнещият мрак, Дебнещият мрак. Тайнственият мрак, виждал съм го. Всички те са в реда на нещата. Но Последващият мрак е много лош знак. Чувал съм по-старите джуджета да говорят за него. Казват, че може да накара светлините да угаснат, а и доста по-лоши неща. Когато започнат да рисуват този знак, положението е станало много лошо.

— Това е доста интригуващо, но…

— Всички в мината са изнервени до полуда, сър. Натегнати като жици. Ангуа каза, че го надушва, но и аз го надуших, сър. Отрасъл съм в мина. Когато нещо се обърка, всеки го прихваща. В подобни дни, сър, баща ми спираше всички изкопни дейности. Стават прекалено много нещастни случаи. Честно, сър, джуджетата са полудели от тревога. Последващият мрак е белязан навсякъде. Сигурно от миньорите, които наемат, откакто са дошли тук. Усещат, че нещо не е наред, но единственото, което могат да направят, е да го бележат.

— Е, висшият им граг е убит…

— Мога да усетя атмосферата в мина, сър. Всяко джудже може. Онази там е гранясала от страх и ужас, от чудовищен смут. А в дълбините има по-лоши неща от Последващия мрак.

За миг на Ваймс му се привидя отмъстителна тъмнина, която се отприщва през пещерите като прилив по-бързо, отколкото може да тича човек…

… което беше глупаво. Тъмнината не може да се _види_.

Всъщност я чакай… понякога може. Навремето, когато непрекъснато караше нощни смени, се бе научил да различава всички нюанси на тъмнината. А понякога имаше толкова плътна тъмнина, че почти усещаше как си проправя път през нея. В онези нощи конете ставаха плашливи и кучетата виеха, а долу в района на кланиците животните се отскубваха от кошарите си. Беше необяснимо, също като нощите, които бяха светли и сребристи, макар и без луна на небето. По онова време се бе научил да не използва малкия си стражеви фенер. Светлината само съсипва зрението, ослепява те. Вторачваш се в тъмнината, докато тя не мигне. Караш я да се свие под погледа ти.

— Капитане, малко се пообърках тук — призна Ваймс. — Не съм отраснал в мина. Джуджетата чертаят тези символи, понеже _мислят_, че ще се случи нещо лошо и искат да се предпазят, или понеже мислят, че мината _заслужава_ да й се случи нещо лошо, или защото _искат _да се случи нещо лошо?

— Може и трите накуп — отвърна Керът, потръпвайки. — Когато една мина се влоши, може да стане наистина _интензивно_.

— Е, хубава работа!

— О, може да бъде ужасна, сър, повярвайте ми. Но никой няма да нарисува най-лошия символ и да си _пожелае_ да се сбъдне. Във всеки случай само рисунката няма да е достатъчна. Трябва да искаш да се сбъдне с последния си дъх.

— Това пък какво значи?

— О, не искате да знаете, сър.

— Напротив, попитах.

— Не. Наистина не искате да знаете, сър. Наистина.

Ваймс щеше да се развика, но поспря да помисли за момент.

— Всъщност не, май не искам — съгласи се той. — Всичко това е само истерия и мистицизъм. Просто странен фолклор. Джуджетата му вярват. Аз — не. Така че… как накара върмите да оформят онзи знак?

— Лесно, сър. Просто натрих стената с парче месо. За върмите това е угощение. Исках да поразтърся малко Ревностен. Да го поизнервя, както сте ме учил. Исках да му покажа, че знам за символите. Все пак аз съм джудже.

— Капитане, това сигурно не е най-подходящият момент да узнаеш, но…

— О, знам, че ми се подиграват, сър. Двуметрово джудже! Но да си човек просто означава да си роден от хора. Това е лесно. Да си джудже не означава да си роден от джуджета, макар че е добро начало. Става дума за нещата, които вършиш. За определени ритуали. Аз съм ги извършил. Така че съм човек _и_ джудже. Дълбинниците имат известни затруднения с това.

— Отново говорим за тайнства, нали? — уморено въздъхна Ваймс.

— О, да, сър. — Керът се прокашля. Ваймс познаваше това особено покашляне. Означаваше, че капитанът има лоши новини и се чуди как да ги поднесе така, че да паснат на незаетото от „тотално влудяване“ пространство в главата на Ваймс.

— Изплюй камъчето, капитане.

— Ъ-ъ, появи се онова дребосъче — смотолеви Керът, отваряйки шепа. Духчето Гроздебери се поизправи.

— Тичах по целия път, Въведете Името Си Тук — гордо сподели то.

— Видяхме го да търчи по канавката — призна Керът. — Не беше трудно да го забележим с това бледозелено излъчване.

Ваймс измъкна кутията от джоба си и я сложи на пода. Духчето се покатери в нея.

— Ооо, колко е хубаво — промълви то. — Не ми говорете за плъхове и котки!

— Преследвали са те? Но ти си магическо създание, нали? — възкликна Ваймс.

— Те не знаят това! — проплака духчето. — Чакайте малко, какво щях… а, да. Питахте за нощния извоз. През последните три месеца допълнителният товар от медянки е средно четирийсет тона на нощ.

— Четирийсет тона? Толкова побира голяма стая! Защо не сме знаели за това?

— Знаели сте, Въведете Името Си Тук — отвърна духчето. — Но са ги извозвали от всички порти, разбирате ли, и сигурно никой пазач не е забелязал над една-две в повече.

— Да, но те са предавали доклади всяка вечер! Защо _ние_ не сме го забелязали?

Последва конфузна пауза. Духчето се прокашля.

— Ъмм, никой не чете докладите, Въведете Името Си Тук. Явно са в нечетивен формат, тоест „само за писане“, както им викаме в бранша.

— Не се ли предполагаше _някой_ да ги чете? — изръмжа Ваймс.

Отново настъпи гръмовна тишина.

— Струва ми се, че визираш себе си, скъпи — подметна Сибил, съсредоточена в кърпенето.

— Но аз съм шефът! — запротестира Ваймс.

— Да, скъпи. В това е същината, действително.

— Но аз не мога да си губя времето, заровен в разни бумаги!

— Тогава нареди някой друг да го прави, скъпи — посъветва го Сибил.

— Мога ли? — обнадежди се Ваймс.

— Да, сър — кимна Керът. — Вие сте шефът.

Ваймс загледа духчето, което му отвърна с охотна усмивка.

— Можеш ли да прегледаш _цялото_ ми входящо…

— … подово отделение — промърмори Сибил.

— … и да ми кажеш каквото е важно?

— С радост, Въведете Името Си Тук! Само един въпрос, Въведете Името Си Тук. Кое _е_ важно?

— Ами фактът, че боклукчарите извозват много повече гюбре от града е доста важен, мътните го взели, не мислиш ли?

— Не бих могъл, Въведете Името Си Тук. Аз _по същество_ нямам мисловен процес. Но допускам, че ако бях привлякъл вниманието ви към подобен факт преди месец, щяхте да ми кажете да си навра главата в пачи гъз.

— Така е — кимна Ваймс. — Сигурно щях. Капитан Керът?

— Сър! — изпружи се Керът.

— Какво е положението навън?

— Ами тролски банди цял ден обикалят из града. Както и джуджета. В момента доста джуджета висят на площад „Сатор“, сър, а значителен брой тролове се стичат към Площада на натрошените луни.

— За колко говорим?

— Около хиляда като цяло. Понаправили главите, разбира се.

— Значи тъкмо в настроение за бой.

— Да, сър. Достатъчно пийнали, за да оглупеят, но прекалено трезви, за да се строполят — обобщи Керът.

— Интересно наблюдение, капитане — замислено рече Ваймс.

— Тъй вярно, сър. Говори се, че ще започнат в девет. По уговорка, доколкото разбирам.

— Тогава мисля, че преди да се стъмни, трябва да разполагаме с куп ченгета в Чама, точно между тях, а ти? — каза Ваймс. — Предай нареждане до участъците.

— Вече го направих, сър.

— И се погрижи да спретнат някакви барикади.

— Всичко е уредено, сър.

— И да се свикат специалните цивилни.

— Дадох нареждане преди около час, сър.

Ваймс се поколеба.

— Трябва да бъда там, капитане.

— Сигурно ще имаме достатъчно мъже, сър — каза Керът.

— Но няма да имате достатъчно _командири_ — натърти Ваймс. — Ако Ветинари утре ме свика за конско поради масови буйства в центъра на града, не искам да му докладвам, че съм прекарал тиха семейна вечер. — Той се обърна към жена си. — Извинявай, Сибил.

Лейди Сибил въздъхна.

— Май ще се наложи да поговоря с Хавлок за часовете, през които трябва да работиш. Не ти се отразява добре, знаеш.

— Такава ми е работата, скъпа. Съжалявам.

— В такъв случай по-добре, че помолих готвача да затвори супата в канче.

— Шегуваш ли се?

— Не, разбира се. _Познавам_ те, Сам. Има и малко сандвичи в торбичката. Капитан Керът, да се погрижите да изяде ябълката и банана. Според доктор Лоун трябва да яде поне пет парченца плод или зеленчук на ден!

Ваймс се втренчи вдървено в Керът и Сали, опитвайки се да излъчи предупреждението, че първият, който пусне усмивка или дори спомене това на някого някога изобщо, ще си има наистина големи проблеми.

— А, между другото, доматеният кетчуп не е зеленчук — додаде Сибил. — Включително онова, което е засъхнало по гърлото на бутилката. Е, защо още висите тук?

>

— Има нещо, което не исках да споменавам пред нейна светлост — обади се Керът, докато подтичваха надолу към участъка. — Ъ-ъ, Дотук е мъртъв, сър.

— Кой е Дотук?

— Младши страж Хорас Дотук, сър. Треснаха го отзад по главата снощи. Докато бяхме на онази среща. Когато ставаха онези, ъ-ъ, „размирици“. Пратихме го в Безплатната лечебница.

— О, богове… — промълви Ваймс. — Сякаш беше преди седмица. Той беше с нас едва от няколко месеца!

— От лечебницата казаха, че мозъкът му е умрял, сър. Сигурен съм, че са направили всичко по силите си.

„А ние направихме ли? — запита се Ваймс. — Но беше проклето меле, а павето дойде от нищото. Можеше да уцели мен, можеше да уцели Керът. Вместо това удари хлапе. Какво ще кажа на родителите му? Убит при изпълнение на дълга си? Но дългът му не би трябвало да се състои в това да спира куп видиотени граждани да избият друг куп видиотени граждани. Всичко излезе от контрол. Не сме достатъчно. А сега сме още по-малко.“

— Ще ида да видя майка му и баща му ут… — започна той, а инертната му памет накрая се задейства. — Той няма ли… нямаше ли брат в Стражата?

— Тъй вярно, сър! Младши страж Хектор Дотук, сър. Постъпиха заедно. Долу е, на улица „Чревцата“.

— Тогава издири сержанта му и предай, че _не_ разрешавам Хектор да излиза на улицата довечера, ясно? Искам да се запознае с радостите на картотекирането. В килия по възможност. С много дебел шлем на главата.

— Разбирам, сър — отвърна Керът.

— Как е Ангуа?

— Мисля, че ще се оправи, като полежи малко, сър. Мината наистина й подейства зле.

— Ужасно, ужасно съжалявам, че… — започна Сали.

— Вината не е твоя, младши страж… Сали — прекъсна я Ваймс. — Моя е. Знам за вампирите и върколаците, но имах нужда и от двете ви там долу. Това е просто едно от онези решения, ясно? Предлагам ти да си вземеш свободна вечер. Не, нареждам ти! Справи се много добре като за първи ден. Заминавай! Отпусни глава… или каквото там.

Погледаха след нея, докато се изгуби от поглед, преди да продължат надолу.

— Много я бива, сър — обади се Керът. — Бързо възприема.

— Да, много бързо. Виждам, че ще бъде полезна — замислено отвърна Ваймс. — Не ти ли се струва странно, капитане? Появява се точно когато имаме нужда от нея.

— Тя е в Анкх-Морпорк от два-три месеца все пак. А и Лигата поръчителства за нея.

— Кофтимели също е тук от близо два-три месеца — отбеляза Ваймс. — Пък ако искаш да откриеш разни отговори, ние не сме лоша партия. Всъщност сме _официални_ носопъхци.

— Сър, да не би да мислите, че…

— О, сигурен съм, че е въздържател, но не мисля, че вампир ще се домъкне чак от Юбервалд, за да се упражнява на виолончело. Все пак, както каза, върши добра работа. — Ваймс за момент се вторачи в празното пространство, след което запита замислено: — Един от нашите специални цивилни не работи ли за семафорната компания?

— Май имате предвид Анди Хенкок, сър.

— О, богове! Искаш да кажеш Двумечия?

— Именно, сър. Много енергичен момък.

— Да, видях ведомостите. _По принцип_ тренировъчните чучела издържат с месеци, капитане. Не се предполага да накълцаш три за половин час!

— Сега ще е долу в участъка, сър. Искате ли да си поговорите с него?

— Не. _Ти_ ще си поговориш с него.

Ваймс снижи гласа си. Керът също. Разнесе се шепот. След това Керът каза:

— Това съвсем законно ли е, сър?

— Не виждам как ще е. Нека разберем, а? Не сме водили това разговорче, капитане.

— Разбрано, сър.

„Ей богу, _беше_ къде-къде по-добре, като си бяхме само четиримата срещу онзи проклет грамаден дракон — замисли се Ваймс, докато вървяха. — Естествено, на няколко пъти почти не се опържихме живи, но поне не беше _усложнено_. Просто си имахме работа с проклет грамаден дракон. Забелязваше се отдалече. Не плетеше политически интриги.“

Когато пристигнаха в Двора на Псевдополис, вече ръмеше дребен настъпателен дъждец. С крайна неохота Ваймс си наложи да остави Керът да се оправя със ситуацията. Той определено умееше да организира. Суматохата бе повсеместна. Товари с жълти и черни летви за барикади се извозваха към старата лимонадена фабрика. Стражи се стичаха от всички улици.

— Реших да не пестим сили за случая, сър — рече Керът. — Сметнах, че е важно.

— Много добре, капитане — отвърна Ваймс, докато стояха като острови насред прилива. — Но май си пропуснал една дреболия от предварителната подготовка…

— Нима, сър? Мисля, че планирах всичко — стресна се Керът в недоумение.

Ваймс го потупа по гърба.

— Май не и това — каза той. И додаде, но само на себе си: „Понеже _ти_, капитане, не си мръсник.“

>

Объркан и безцелен, тролът броди из света…

Главата на Тухльо наистина _кънтеше_. Той съвсем не искаше да пра’и т’ва, но беше попаднал в лоша компания. Честно казано, често попадаше в лоша компания, макар че понякога трябваше цял ден да я търси, щото Тухльо беше скапан скапаняк. Трол без клан или тайфа, когото даже другите тролове смятат за тъп, трябва да приема всяка лоша компания, която успее да намери. Понастоящем бе срещнал Баш Шлака, Твърда Настилка и Голям Мрамор и беше по-лесно да се присъедини към тях, отколкото да реши да не го пра’и, пък после се срещнаха с _още_ тролове и са…

„Глей са — каза си той, докато се тътреше с бандата, подпявайки с леко изоставане хитовите им парчета, понеже не знаеше думите — … добре, че си в тая шайка тролове и не са те утрепали, туй е факт. Ама Баш Шлака нали изръси, че Стражата _и тя_ погнала трола, дето бил долу в оная мина? Пък кат’ са замислиш за т’ва, най-доброто място да се скрие трол, тъй де, е в голем _куп_ тролове. Щото Стражата шъ рови в зимниците, дето висят истински гадните тролове, а няма да търси _тука_. Пък ако търси и си тикне пръста в мене, сички тия тролове братоци шъ помогнат.“

Дълбоко в себе си не беше много убеден в последното. Поради вероятно отрицателния му коефициент на интелигентност, пълната липса на уличен авторитет и най-вече перманентната му склонност да смърка, ближе, пие или гризе всичко, от което може да му светне в мозъка, беше отхвърлен даже от как им викаха на ония от улица „Десето яйце“, за които се говореше, че са толкова безмозъчни, че един от членовете им бил буца бетон на парче връв. Да, трудно е да си представиш на някой трол да му пука особено какво става с Тухльо. Но точно сега те бяха братоци и единствената му партия в града.

Той сръга окичения с черепи, нашарен с графити, покрит с лишеи, влачещ грамадна бухалка трол, стоически крачещ до него.

— Яко, брато! — ухили се, стиснал келяв юмрук.

— Що не идеш да се _гхухгнеш_, Тухльо, скапана люспа копролит… — измърмори тролът.

— Ей сегинка! — рече Тухльо.

>

Приемната беше претъпкана, но Ваймс си проправи път през нея с ръгане и викане, докато се добра до бюрото на дежурния, което беше под обсада.

— Изглежда по-зле отколкото е, сър! — извика Веселка над врявата. — Детритус и редови страж Синфлуорит вече са в Чама заедно с го`лемите — и с тримата. Редицата вече се сформира. И двете тълпи за момента само се нахъскват.

— Добра работа, сержант!

Веселка се наведе и снижи глас. Ваймс трябваше да сграбчи високото бюро, за да не бъде повлечен от навалицата.

— Фред Колън инструктира специалните цивилни в старата лимонадена фабрика, сър. А господин дьо Слов от Вестника иска да ви види.

— Извинявай, сержант, не можах да чуя докрая! — високо отвърна Ваймс. — Лимонадената фабрика, нали? Добре!

Той се обърна и почти се препъна в господин Е. И. Песимал, който държеше спретната подложка с листа.

— А, ваша светлост, бих искал само да обсъдим _няколко_ дребни въпроса — заяви излъсканият човечец.

Ченето на Ваймс увисна.

— И смятате, че сега е моментът, така ли? — успя да процеди, избутван от един страж, награбил наръч мечове.

— Ами да, натъкнах се на известни финансови и процедурни проблеми — спокойно отвърна Е. И. Песимал — и мисля, че е жизненоважно да разбера какво точно…

Ваймс го сграбчи за рамото с ужасяваща усмивка.

— Да! _Разбира се!_ Абсолютно! — кресна той. — Скъпи ми господин Песимал, _какво_ ли си въобразявах? Вие _трябва_ да разберете! Елате с мен, моля!

Той полуизвлече озадачения човечец навън през задната врата, вдигна го от пътя на една количка, докато лавираше из претъпкания двор, и го набута в двора на старата фабрика, където се въоръжаваха специалните цивилни.

Технически погледнато, те представляваха гражданската милиция, но — както бе отбелязал Фред Колън — беше „по-добре да са вътре и да опикават себе си, отколкото отвън и да опикават нас“.

Специалните цивилни агенти бяха хора — предимно, — които при крайна необходимост ставаха за ченгета, но по принцип бяха дисквалифицирани от официалното стражеско войнство поради форма, професия, възраст или — понякога — мозък.

Доста от професионалистите не ги долюбваха, но Ваймс отскоро бе възприел идеята, че като опре ножът до кокала, е по-добре съгражданите ти да го размахват рамо до рамо с теб, а щом ще е така, не е зле да бъдат обучени как да го въртят правилно, за да не би ръката, която недодялано посекат, да се окаже твоята.

Ваймс повлече Е. И. Песимал през пресата от тела, докато не намери Фред Колън, който раздаваше едноразмерни никому непасващи шлемове.

— Ново попълнение за теб, Фред — високо обяви той. — Господин Е. И. Песимал, накратко Е. И., ако някога се сприятели. Той е правителствен инспектор. Оборудвай го от глава до пети и не забравяй противосганния щит. Нашият Е. И. иска да разбере ченгелъка, тъй че любезно се нагърби да бъде и.д. стражник на барикадите с нас. — Над главата на Е. И. Песимал той изкриви физиономия в огромно смигване към Фред.

— О, ъ-ъ, _ясно_ — отвърна Фред, а на лицето му в трепкащите отблясъци на пламъците изгря невинната усмивка на човек, готвещ се да направи от нечий живот малко гърненце с врящ ужас. Наведе се над импровизираната маса от талпи.

— Знаете ли как да въртите меч, и.д. стражник Песимал? — запита той и люсна върху главата му шлем, който се завъртя около оста й.

— Е, аз всъщност не… — започна инспекторът, а по талпите се плъзна много престарял меч, последван от тежка палка.

— А щит? Бива ли ви с щита? — прекъсна го Фред, избутвайки един огромен зад меча.

— В действителност аз нямах предвид… — смотолеви Е. И. Песимал, опитвайки се да задържи едновременно меча и палката и изпускайки и двете, след което меча, палката и щита, и изпускайки трите.

— Как сте с тичането на сто метра за десет секунди? В това? — продължи Фред. Парцалива ризница от метални брънки бавно се свлече от масата като кълбо змии и падна върху блестящите обувчици на Е. И. Песимал.

— Ъъ, не мисля…

— Да стоите мирно и да пикаете много, ама много бързо? — занижи критериите си Фред. — Е, добре де, скоро ще се научите.

Ваймс завъртя човечеца кръгом, вдигна 15-килограмовата проядена от ръжда ризница и я пусна в ръцете му, при което Е. И. Песимал се сгъна надве.

— Да ви запозная ли с някои от гражданите, които ще се борят редом с вас довечера, а? — подхвърли той, докато дребничкият Песимал накуцваше след него. — Това е Уиликинс, икономът ми. Нямаш заострени монети в шапката днес, а, Уиликинс?

— Не, сър — изкозирува Уиликинс, зяпнал едва крепящия се Песимал.

— Радвам се да го чуя. Това е и.д. стражник Песимал, Уиликинс — Ваймс намигна.

— За мен е чест да се запознаем, и.д. стражник, сър — тържествено поздрави Уиликинс. — Сега, след като сър е с нас, съм сигурен, че мерзавците просто ще се изпарят. Сър дали по случайност е имал схватка с трол преди? Не? Нека тогава сър ми позволи малък съвет. Важното е сър да се изпречи пред противника и да нанесе първия удар. Врагът винаги се оказва неподготвен и сър тогава може елегантно да настъпи, подбирайки желаната от сър цел.

— Ъ-ъ, а ако… ако не съм се изпречил пред противника, когато се опита да ме удари? — хипнотизиран от описанието, запита Е. И. Песимал, отново изпускайки меча. — А ако противникът всъщност е зад мен?

— О, да, опасявам се, че в този случай сър трябва да се върне и да започне отначало.

— И, ъ-ъ, как да направя това?

— По традиция първата стъпка е раждането, сър — отвърна Уиликинс, клатейки глава.

Ваймс му кимна леко и поведе треперещия Песимал нататък през кряскащата тълпа, докато дъждецът ръмеше, мъглите се надигаха, а фенерите мъждукаха.

— Добър вечер, сър! — провикна се жизнерадостен глас и там, да, стоеше специален агент Хенкок, приветлив брадатко с добродушна усмивка и повече ножарски изделия по себе си, отколкото бе добре за психичното здраве на Ваймс. Това бе проблемът със специалните цивилни. Те наистина приемат работата навътре. Носят си собствено оборудване, което е винаги по-добро от това на Стражата. Някои от тях са по-напред дори от джуджетата, с патентовани белезници и сложни полицейски палки, с комфортни подплатени шлемове и моливи, които пишат под вода и в случая на специален агент Хенкок — с два извити ахатови меча, метнати през гърба. Осмелилите се да надникнат в двора, докато той тренираше с тях, казваха, че гледката е доста впечатляваща. Ваймс бе чул, че нинджите от Ахатовата империя можели да обръснат и подстрижат муха насред полет, но това не го караше да се чувства по-добре.

— О, привет… Анди — поде той. — Мисля, че…

— Капитан Керът си поговори с мен — прекъсна го специален агент Хенкок, намигайки страшно. — Ще се погрижа!

— О, добре — отвърна Ваймс, отвратително наясно, че би се поставил в трудно положение, ако изрази предположението, че може би един меч е достатъчен. — Ъ-ъ… ще се изправиш срещу троловете, поне като начало. Само помни, че има хора около теб. Помниш специален агент Прасин, нали?

— Ама което си е право, беше чиста работа, сър! — оправда се Хенкок. — Игор каза, че никога не е правил по-лесно прикачване!

— Въпреки това сега ще действаме само с палки, Анди, освен ако не дам друга заповед, ясно?

— Разбрано, командир Ваймс. Тъкмо съм си взел нова палка.

Някакво шесто чувство накара Ваймс да каже:

— О, така ли? Може ли да я видя?

— Ей я на, сър — Хенкок извади нещо, което според Ваймс приличаше на _две_ палки, съединени с верига.

— Това са _нумкнути_, сър, от Ахатовата империя. Без никакви остриета.

Ваймс ги поразклати пробно и си фрасна лакътя. Припряно ги подаде обратно.

— По-добре в твоите, отколкото в моите ръце, момко. Ама май ще накарат трол да спре и да се позамисли.

Господин Песимал стоеше оцъклен от ужас не само заради своенравния клон, който току-що бе профучал на косъм от него.

— О, Анди, това е господин Песимал — подхвърли Ваймс. — Той навлиза в работата ни. Господин Хенкок е един от… най-запалените ни специални агенти, господин Песимал.

— Радвам се да се запознаем, господин Песимал! — каза Хенкок. — Ако ви трябват някакви каталози, само кажете!

Ваймс забързано продължи нататък, просто в случай че на Анди му скимнеше да извади отново онези мечове, и се запъти към малко по-обнадеждаваща фигура.

— А ето го и господин Богис — обяви той. — _Радвам_ се да се видим! Господин Богис е президент на Гилдията на крадците, господин Песимал.

Господин Богис гордо отдаде чест. Беше навлякъл металната ризница от Фред, но нямаше сила на света, която да го раздели с кафявото му бомбе. Пък и всяка сила, склонна да се пробва, при всички случаи трябваше първо да се справи с теснооките, каменочелюстни мъжаги от двете му страни, които се бяха въздържали от всякакво снаряжение или брони. Един от тях чистеше ноктите си с наточен бръснач. По някакъв странен, но много _категоричен_ начин те изглеждаха доста по-опасни от специален агент Хенкок.

— Както виждам, с Вини Лудит Безухия и Хари Джоунс Как Му Беше Прякора — продължи Ваймс. — Довел сте си _телохранителите_, господин Богис?

— Вини и Хари обичат да се поразтъпчат на свеж въздух, господин Ваймс — отвърна господин Богис. — Като гледам, и вие май сте си взел телохранител — той засия към Е. И. Песимал, а после се ухили на Ваймс. — Трябва да внимавате с тези фурии лека категория, господин Ваймс, могат да ви откъснат носа, преди да мигнете. Да знаете, имам нюх за убийствен талант. Желая ви късмет, господин Песимал!

Ваймс затика шокирания дребосък напред, преди господин Богис да бъде поразен на място от Бога на преиграването, и почти се сблъска с един от специалните цивилни, който гарантирано не дърдореше прекалено много.

— А това, господин Песимал, е Библиотекарят на университета. Стабилен човек, особено за ръкопашни схватки.

— Но това… това не е човек! Това е орангутан, Pongo pongo, местен вид от Бханг Бхангдук и близките острови!

— Уук! — каза Библиотекаря, потупвайки Е. И. Песимал по главата, и му подаде обелка от банан.

— Браво, Е. И.! — възкликна Ваймс. — Малцина го проумяват!

И Ваймс отново повлече инспектора през тълпата подгизнали въоръжени мъже, представяйки го наляво и надясно. После го сбута в един ъгъл и под слабите му несвързани протести навлече ризницата през главата му.

— Стойте близо зад мен, господин Песимал — изръмжа той, когато човекът се опита да помръдне. — Там може да стане опасничко. Троловете са на стъргалото, а джуджетата на площада. И едните, и другите се наливат с доста кураж за добър въргал. А ние ще се опнем в Чама, точно между тях, тънката кафява линия, ха-ха. Джуджетата предпочитат бойни брадви, а троловете си падат по бухалки. Нашето оръжие при първа необходимост ще са палките ни, а в крайна — краката ни. Сиреч, ще търчим като бесни.

— Но, но… нали имате _мечове_! — заекна Е. И. Песимал.

— _Имаме_ мечове, и.д. стражник. Да, това е факт, но ръгането на граждани е стражарска бруталност, а ние не целим това сега, нали? Хайде да тръгваме, не бих искал да изпуснете _нищо_.

Той отново го натири към улицата в потока стражи, отправили се към Чама. Освен тях не се мяркаше жива душа. Жителите на Анкх-Морпорк придобиваха инстинкт за домошарство, когато навън се разнасяха прекалено много бойни брадви и покрити с шипове бухалки.

Чама беше просто една доста широка улица, планирана навремето за церемониални шествия, а понастоящем остатък от дните, когато градът е имал с какво да се церемони. Сега бе изпълнена с ръмящ дъждец, който не правеше кой знае колко повече от това да намокри настилката и да отрази светлината на огньовете около барикадите.

Барикадите… е, така се водеха в инвентара на Стражата. Ха! Дървените дъски, боядисани на черни и жълти ивици и закрепени на подпорки, не бяха _барикади_, не и за онези, заставали зад истински барикади, направени от всякакви боклуци и покъщнина, и бъчви, и страх, и свиващо стомаха предизвикателство. Не, това простичко приспособление беше материалният символ на една идея. Беше линия в пясъка. Казваше: „Дотук и ни крачка повече.“ И още: „Тук стои законът. Прекрачи тази линия и си _престъпил_ закона. Прекрачи тази линия с масивната си брадва и огромния си боздуган и тежката си, _претежка_ назъбена бухалка, и ние малцината, малцината избраници, които седим тук с дървените си палки, ние ще… ние ще… ами по-добре _не_ прекрачвай линията, ясно?“

Жълто-черният сервитут на Закона беше широк около три-четири метра, осигурявайки достатъчно простор за два реда стражи, застанали гърбом един към друг с поглед напред.

Ваймс завлече господин Песимал в средата на Чама и го пусна между редиците.

— Някакви въпроси? — запита той, докато позакъснелите попълнения се сбутваха край тях да заемат позиции.

Дребничкият човек се взря в далечината към стъргалото, където троловете бяха напалили голям огън, след което се обърна на другата страна, към площада, където джуджетата бяха напалили _няколко_ огъня. Долиташе екот на песни.

— О, да, първо ще ни попеят. На този етап следва да се поразпалят, разбирате ли — додаде Ваймс услужливо. — Песни за герои, за велики победи, за усмъртяване на враговете и пиене от топлите им черепи, такива неща.

— И после, ъ-ъ, ще ни нападнат? — промълви Е. И. Песимал.

— Е, не конкретно — призна Ваймс. — Ще се опитат да нападнат другата банда, а ние ще сме им на пътя.

— Може би ще ни заобиколят? — с надежда попита Е. И. Песимал.

— Съмнявам се. Няма да са в настроение за заобикалки. Ще действат простичко. Напред и с цяло гърло, това е начинът.

— А, ето го университета! — възкликна Е. И. Песимал, сякаш за пръв път виждаше Невидимия университет. — Магьосниците сигурно биха могли…

— … да изтръгнат с магия оръжията от ръцете им, по възможност оставяйки им всичките пръсти? Да ги запратят с магия в килиите? Да ги превърнат в порове? А после какво, господин Песимал? — Ваймс запали цигара, затулвайки клечката в шепа, при което лицето му за кратко се освети. — Да последваме ли пътя на магията? Да размахаме пръчки, а, за да видим кой е виновен и за какво? Вълшебниците са добри? Невинните няма от какво да се страхуват, така ли? Не бих заложил петак на това, господин Песимал. Магията е някак жива, някак лукава. Точно си мисли човек, че я е хванал за гърлото, и тя го захапва за задника. Никаква магия в моята Стража, господин Песимал. Ние ползваме доброто старомодно стражарство.

— Но те са _страшно_ много, командире.

— Към хиляда общо, предполагам — равно рече Ваймс. — Плюс кой знае още колко, които ще налетят, ако изгубим контрол. В момента са само лудите глави и бандите.

— Н-но не може ли просто, ъ-ъ, да ги оставим да се оправят?

— _Не_, господин Песимал, защото това ще бъде, както в Стражата му казваме, „пълен и поголовен проклет хаос“ и той няма да спре, а ще се разрасне много бързо. Трябва да го спрем веднага, така че…

Откъм стъргалото се разнесе думкане. Кънтежът беше достатъчно силен, за да отекне от сградите.

— Какво беше това? — Е. И. Песимал притеснено се заозърта.

— О, това се очакваше — проточи Ваймс.

Песимал се поотпусна леко.

— Очакваше се?

— Да, това е _гаханка_, бойният сигнал на троловете — кимна Ваймс. — Казват, че до десет минути, щом го чуеш, си мъртъв.

Зад Песимал Детритус се ухили, а светлината на факлите превърна диамантените му зъби в рубини.

— Наистина ли?

— Не бих казал — отвърна Ваймс. — А сега моля да ме извините за малко, и.д. стражник Песимал. Ще ви оставя в добрите ръце на сержант Детритус, докато поговоря с хората си. Да ги вкарам във форма и прочее.

Той бързо се отдалечи. Каза си, че не би трябвало да причинява това на инспектора, който бе просто един чиновник на грешното място и сигурно не беше лош човек. Проблемът беше, че троловете горе на стъргалото сигурно не бяха лоши тролове, а и джуджетата долу на площада сигурно не бяха лоши джуджета. Това не пречеше да те убият.

Тролският сигнал кънтеше из града, когато Ваймс стигна до Фред Колън.

— Гледам, че ни спретват старата гаханка, гос’ин Ваймс — посрещна го сержантът с нервна жизнерадост.

— Ъхъ. Май ще атакуват доста скоро. — Ваймс разтърка очи, опитвайки се да различи фигурите около далечния блясък. Троловете не нападаха скорострелно, но когато нападаха, все едно че прииждаше стена. Вероятно нямаше да е достатъчно да изпъне ръка и да кресне „Спри!“ с твърд, авторитетен тон.

— За _друга_ барикада ли си мислите, сър? — подметна Фред.

— Ммм? — Ваймс отхвърли от съзнанието си сцената, в която го размазват по улицата.

— Барикади, сър — подсказа Колън. — Преди трийсетина години…

Ваймс кимна кратко. О, да, спомняше си Славната Революция. Всъщност не беше съвсем революция и беше славна само ако преждевременната смърт се счита за такава. Там също бяха умрели хора заради други хора, които — с изключение на един-двама — сигурно не бяха лоши…

— Да — въздъхна той, — а сякаш беше вчера.

„Всеки ден изглежда сякаш беше вчера“ — додаде наум.

— Помните ли сержант Кийл? Той направи няколко трика оная нощ! — Гласът на сержант Колън, подобно на Е. И. Песимал, звучеше странно обнадеждено.

Ваймс кимна.

— Предполагам, че нямате един-два коза в ръката си, сър? — продължи Фред, вече със съвсем гола и безсрамна надежда.

— Познаваш ме, Фред, все гледам да се уча — неопределено рече Ваймс и продължи нататък, кимайки на стражите, които познаваше, потупвайки другите по гърба и опитвайки се да не срещне ничий поглед. Всяко лице бе по някакъв начин отражение на лицето на Фред Колън. Той практически виждаше мислите им, докато тътенът от петстотин бухалки, думкани в синхрон по камъните, блъскаше по тъпанчетата им като чук.

_Измислили сте го, нали, господин Ваймс? Няма да бъдем сплескани тук като мръвка в сандвич, нали? Това е номер, а? Номер е, нали? Сър?_

„Надявам се, че е — помисли си Ваймс. — Но тъй или иначе, Стражата трябва да е тук. Това си е проклетата истина.“

Нещо се бе променило в ритъма на _гаханката_. Човек наистина трябваше да се заслуша, но някои от бухалките удряха земята с леко избързване или изоставане от ритъма. _Аха!_

Той доближи Веселка и Керът, които се взираха в далечните огньове на джуджетата.

— Според нас може и да има резултат, сър — сподели Керът.

— Адски се надявам да е така! Какво става с джуджетата?

— Пеенето понамаля, сър — докладва Веселка.

— Радвам се да го чуя!

— Макар че _бихме_ могли да се справим, нали, сър? — обади се Керът. — С го`лемските стражи на наша страна. Ако се стигне дотам.

„Разбира се, че не бихме могли — суфлира умът на Ваймс, — не и ако са твърдо решени. Онова, което _бихме_ могли да направим, е да умрем геройски. Виждал съм хора да умират геройски. В това няма бъдеще.“

— Не искам да се стига дотам, капитане… — Ваймс млъкна. Сред сенките бе помръднала една по-плътна сянка.

— Каква е паролата? — избълва той.

Сенчестата фигура, обвита в наметало и закачулена до брадичката, се поколеба.

— Паролата? Ижвинете, имах я жапишана някъде…

— Добре, Игор, хайде идвай — въздъхна Керът.

— Как пожнахте, че шъм аж, шър? — удиви се Игор, провирайки се под барикадата.

— По афтършейва ти — каза Ваймс, смигайки на капитана. — Е, как мина?

— Шъвшем както кажахте, шър — докладва Игор, сваляйки качулката си. — Шлучайно, шър, ше прештарах шъш шкалотръша и братовчед ми Игор оштана наближо да подаде едно рамо. В шлучай че штане някой дребен иншидент, шър…

— Благодаря, че си помислил за това, Игор — каза Ваймс, като че ли Игорите изобщо мислеха за нещо друго. — Надявам се, че няма да се наложи.

Той огледа Чама. Дъждът се засили. Поне веднъж приятелят на ченгетата се бе появил, когато наистина им трябваше. Дъждът имаше свойството да охлажда бойния ентусиазъм.

— Някой да е виждал Ноби? — попита той.

Глас от сенките отвърна:

— Тук, господин Ваймс! Вися от пет минути!

— Защо не се обади тогава?

— Не можах да си спомня паролата, сър! Мислех да изчакам Игор да я каже!

— О, хайде идвай! Стана ли?

— По-добре, отколкото си представяхме, сър! — ухили се Ноби под подгизналата си наметка.

Ваймс се обърна назад.

— Добре, момчета, значи това е _то_. Керът и Веселка, тръгвате към джуджетата, аз и Детритус поемаме троловете. Знаете си урока. Редиците да напредват бавно и без насочени оръжия. Повтарям, _без_ насочени оръжия, докато не стане въпрос на живот или смърт. Нека го направим като ченгета, ясно? Тръгвате при сигнал!

Той тръгна бързо по линията на барикадите със скоростта, с която възбудата се разнесе по стражевите редици. Детритус стоически чакаше. При връщането на Ваймс тежко пое дъх и докладва:

— Бухалките почти спреха, сър.

— Чух, сержант. — Ваймс свали промазаното си кожено наметало и го окачи на барикадата. Ръцете му трябваше да са свободни.

— Между другото, как мина при Криволичещия сокак? — запита той, разкършвайки тяло.

— О, бая добре, сър — щастливо отвърна Детритус. — Шест алхимика и двайсет кила пресен ситнеж. Влезохме, излезохме, бързо и гладко, ‘сички са наврени в пандиза.

— Така и неразбрали какво ги е треснало, а? — подхвърли Ваймс.

Детритус изглежда се пообиди.

— А, не, сър. Гледах да разберат, че аз съм ги треснал.

И тогава Ваймс забеляза господин Песимал. Стоеше все така там, където го беше оставил, лицето му — бледо петно сред сенките. Е, стига с тази игра. Може би дребният идиот е понаучил нещичко, стоейки тук под дъжда в очакване да бъде приклещен между две бесуващи тълпи. Може би е имал време да се замисли какво е да прекарваш живота си в низ от подобни моменти. Малко е по-трудно, отколкото да преместваш бумагите, а?

— На ваше място щях да чакам тук, господин Песимал — каза той колкото успя по-меко. — Предстоящото може да е малко грубичко на моменти.

— Не, командире — отвърна Е. И. Песимал, вдигайки очи.

— Моля?

— Слушах внимателно всяка дума и възнамерявам да се изправя пред врага, командире — избълва Е. И. Песимал.

— Е, вижте какво, господин Песи… ъ-ъ, вижте какво, Е. И. — започна Ваймс, слагайки ръка на рамото на дребосъка. Замръзна. Е. И. Песимал трепереше толкова силно, че ризницата му леко подрънкваше. Ваймс се насили да продължи: — Вижте, идете си у дома, а? Не ви е тук мястото! — Той потупа рамото няколко пъти, съвсем смутен.

— Командир Ваймс! — рязко изрече инспекторът.

— Ъ-ъ, да?

Е. И. Песимал обърна към Ваймс лице, по-мокро, отколкото се полагаше от дъжда.

— Аз съм и.д. стражник, нали така?

— Е, да, знам, че го _казах_, но не очаквах да го приемете _насериозно_…

— Аз съм сериозен човек, командир Ваймс. И няма място, на което бих бил сега, освен тук! — заяви и.д. стражник Песимал, а зъбите му тракаха. — И няма време, в което бих бил тук, освен сега! Така че да го _направим_, а?

Ваймс погледна Детритус, който сви масивните си рамене. Нещо се случваше тук, в ума на дребосъка, чийто гръб сигурно можеше да счупи с една ръка.

— Е, добре, щом казвате — безнадеждно смънка той. — Чу инспектора, сержант Детритус. Така че да го _направим_, а?

Тролът кимна и обърна лице към далечния тролски лагер. Сви ръце на фуния и изрева ред тролски думи, които отскочиха от сградите.

— Нещо, което по възможност всички да разберем? — предложи Ваймс, когато ехото поутихна.

Е. И. Песимал пристъпи напред, поемайки дълбоко дъх.

— _Давайте, ако се мислите за достатъчно корави_ — изкрещя диво.

Ваймс се прокашля.

— Благодаря, господин Песимал — безсилно рече той. — Предполагам, че ще свърши работа.

>

Луната беше някъде зад облаците, но на Ангуа не й се налагаше да я вижда. Керът веднъж й подари специален часовник за рождения ден. Представляваше малка луна, която се въртеше от бялата към черната страна на всеки двайсет и осем дни. Сигурно му бе струвал куп пари и Ангуа сега го носеше на врата си — единственият атрибут от облеклото, който можеше да носи непрекъснато. Не й даде сърце да му каже, че не се нуждае от това. Организмът й просто _знае_ какво се случва.

Точно сега й бе трудно да разсъждава за нещо друго, понеже мислеше с носа си. Това беше проблемът с вълчите периоди — носът поемаше командването.

В момента Ангуа претърсваше пресечките около Петмезената улица, извиваща се като спирала от входа на джуджешката мина. Тя се промъкваше напред в свят от цветове, миризмите се наслагваха една върху друга, разсейваха се или се насищаха. Носът е и единственият орган, който може да вижда назад във времето.

Вече бе минала през насипището. Там се усещаше миризма на трол. Беше се измъкнал оттам, но нямаше смисъл да следва толкова изстинала следа. Напоследък стотици улични тролове носеха лишеи и черепи. Но противният мазен мирис, ето той не излизаше от главата й. Малките дяволчета сигурно имаха резервни входове, нали? А въздухът в мината не биваше да е застоял, нали? Значи някаква следа от онова земно масло ще си намери път навън заедно с въздуха. Сигурно нямаше да е силна, но и не беше необходимо. Всичко, което й трябваше, бе следа. Това щеше да е повече от достатъчно.

Докато лазеше из пресечките и прескачаше оградите на среднощните дворове, държеше в зъбите си малкото вързопче — приятел на всеки здравомислещ върколак, в смисъл на същество, което помни, че дрехите не ходят самички след него. Вързопчето съдържаше лека копринена рокля и голяма бутилка освежител за уста, който според Ангуа бе най-великото изобретение за последните сто години.

Тя откри, каквото търсеше, зад Бродуей. Открояваше се на фона на познатите органични миризми на града като тънка черна панделка от мирис, който бе оставил зигзагообразна следа, разтеглена от повеите на вятъра и преминаващите каруци.

Запристъпя по-внимателно. Районът не беше като Петмезената улица — тук живееха хора с пари, които често харчеха за големи кучета и табели „Несъответстващ отговор“ пред входовете си. Докато се прокрадваше край тях, чуваше подрънкване на вериги и откъслечен вой. Мразеше да я нападат големи злобни кучета. Винаги ставаше мазало, а освежителят за уста не беше чак толкова силен.

Вонящата нишка се виеше над оградата на Емпиричния полумесец, един от най-великите архитектурни полускъпоценни градски бисери. Винаги бе трудно да се намерят хора, склонни да живеят там, въпреки общо взето, желания характер на района. Наемателите рядко оставаха повече от няколко месеца, преди да се изнесат набързо, понякога изоставяйки цялото си имущество.*

[* Емпиричният полумесец беше точно след Парковата алея, в район, който като цяло се славеше с високи наеми. Те щяха да са още по-високи, ако не беше трайното наличие на самия Емпиричен полумесец, който въпреки всички усилия на Анкх-морпоркското общество за опазване на историческите обекти все още не бе сринат до основи.

Всичко това се дължеше на факта, че бе построен от Бергхолт Стътли Джонсън, по-известен като Скапания Тъпанар Джонсън — човек, комбинирал в едно крехко тяло такъв ентусиазъм, самоизмама и _креативна_ липса на талант, че бе в много отношения един от великите архитектурни герои. Само Скапания Тъпанар Джонсън би могъл да измисли 33-сантиметров фут и триъгълник с три прави ъгъла. Само Скапания Тъпанар Джонсън би могъл да усуче нормалната материя през измерения, в които не се предполагаше да навлиза. И само Скапания Тъпанар Джонсън би могъл да направи всичко това _случайно_.

За Емпиричния полумесец бе отговорен оригиналният му мултимерен подход към геометрията. Отвън бе терасиран полумесец, изграден от камък с цвят на мед, с нормалните за периода мотиви и тук-таме колона или херувимче. Отвътре, входната врата на №1 водеше към задната спалня на №15, приземният прозорец на №3 откриваше гледка, присъща за втория етаж на №9, а димът от кухненското огнище на №2 излизаше от комина на №19.]

Тя безшумно и грациозно се прехвърли през оградата и се приземи на четири лапи върху нещо, което някога е било опесъчена алея. Жителите в Полумесеца рядко се занимаваха с градинарство, понеже дори да засадяха луковички, никога не бе сигурно в чия градина ще изникнат.

Ангуа последва носа си до избуяли магарешки бодили. Няколко разтрошени керемиди бележеха кръглите останки на стар кладенец.

Мазната воня беше тежка тук, но присъстваше и по-пресен, доста по-сложен мирис, който изправи косъмчетата по тила на Ангуа.

_Там долу имаше вампир._

Някой бе разбутал плевелите и отломките, включително и неминуемия гниещ дюшек и разлагащо се кресло.* Сали? Каква работа имаше тя тук?

[* В реда на нещата си беше да изхвърляш боклук в градината, защото можеше и да не е твоята градина.]

Ангуа избута една тухла от изронения ръб и я остави да падне. Вместо плисък се чу отчетливо дървено тупване.

О, добре. За да слезе долу, тя се превърна в човек — лапите бяха чудесно нещо, но определени неща се удаваха по-добре на маймуните. Стените, разбира се, бяха хлъзгави, но в течение на годините бяха изпадали толкова много тухли, че спускането се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Освен това кладенецът беше едва около двайсетина метра дълбок, строен по времето, когато широко се вярваше, че всяка вода, която поддържа толкова много мустакати плуващи нещица _трябва_ да е здравословна.

По дъното имаше свежи дъски. Някой — а със сигурност това можеше да са само джуджетата — бе проникнал в кладенеца и бе препречил прохода с две напречни дъски. Бяха прокопали дотук и бяха спрели. Защо? Защото са стигнали кладенеца ли?

Под дъските бе избила мръсна вода или по-скоро водоподобна течност. Тунелът тук бе малко по-широк и джуджетата го бяха напуснали — тя подуши — преди няколко дни, не повече. Да. Джуджетата бяха проникнали тук, бяха почовъркали наоколо, а после се бяха изнесли вкупом. Дори не си бяха направили труда да разчистят. Носът й показваше картината образно.

Тя запълзя напред, а тунелите образуваха карта в ноздрите й. Не бяха грижливо завършени като тунелите, в които се движеше Ревностен. Бяха по-неравни, с много криволици и задънени отклонения. Грубо изсечени дъски и напречни подпори задържаха зловонната кал на равнините, която въпреки всичко се процеждаше отвсякъде. Тези тунели не бяха направени да изтраят — бяха там за бърза и определено мръсна работа и единствената им цел бе да оцелеят до нейното приключване.

Значи… копачите са търсели нещо, но не са били сигурни къде е, докато не са стигнали на около пет-шест метра от него, когато са го… подушили? Усетили? Последната отсечка към кладенеца бе абсолютно права. В този момент вече са знаели какво правят.

Ангуа продължи бавно, свивайки се почти на две под ниския таван, докато се отказа и се превърна отново във вълк. Тунелът пак се изправи, пресичан на места от проходи, които тя игнорираше, макар и да надушваше, че са дълги. Вампирската смрад все още бе дразнещ мотив в назалната симфония и едва не удави вонята на мръсна вода, процеждаща се от стените. Тук-там таванът бе населен с върми. Както и прилепи. Те се размърдаха.

И тогава, след поредния отвор на тунел, се появи друг мирис. Беше твърде слаб, но несъмнено лъхаше на разложение. Пресен труп…

Три пресни трупа. В края на къс страничен тунел лежаха телата на две, не, на три джуджета, полузаровени в кал. _Блещукаха._ Керът й бе казал, че върмите нямат зъби. Те чакаха предстоящата гощавка да омекне от само себе си. И докато чакаха най-щастливия миг в живота си, те празнуваха. Тук долу, в един напълно подземен свят, джуджетата щяха да изчезнат в светлина.

Ангуа подуши.

Да стане _много_ прясно…

— Открили са нещо — обади се глас зад нея. — И това ги е убило.

Ангуа скочи.

>

Скокът не беше нарочен. Действаше по условен рефлекс. Безусловният й рефлекс — онзи, който беше наясно, че сержантите не би следвало да се опитват безпричинно да изкормят младши стражи — се опита да спре скока насред въздуха, но тогава се намеси елементарната балистика. Успя само да се извърти във въздуха, удряйки с рамо калната стена.

Крилата изпърхаха встрани и се разнесе протяжен органичен звук, навяващ представата за касапин, който изпитва известни затруднения с проблемно парче хрущял.

— Всъщност, сержант — обади се гласът на Сали, като че ли нищо не се беше случило, — на вас, върколаците, ви е лесно. Оставате в едно тяло и нямате проблеми с телесната маса. Знаеш ли в колко прилепа трябва да разпределя теглото си? Над сто и петдесет, ето колко! И винаги има по някой, който се запилява нанякъде! А не можеш да мислиш нормално, докато не събереш всичките накуп. Дори няма да подхващам темата за реасимилацията. Само си представи най-мощната кихавица, за която се сещаш. _Наобратно._

Нямаше смисъл от свян, не и тук долу в тъмницата. Ангуа си наложи да възвърне човешки образ, борейки се с всяка умствена клетка да надвие зъбите и ноктите. Ядът помогна.

— Защо, по дяволите, си тук? — изхриптя, когато придоби вербална способност.

— В почивка съм — Сали пристъпи напред. — Реших да видя какво мога да открия.

Беше чисто гола.

— Не може да си го налучкала само с късмет! — озъби се Ангуа.

— Е, нямам твоят _нюх_, сержант — мило се усмихна Сали, — но ползвам сто и петдесет доста сносни хвъркати обоняния, а те могат да покрият голям периметър.

— Мислех, че вампирите могат да си връщат вида с дрехите — укорително рече Ангуа. — Ото Вик може!

— Женските не могат. Не знаем защо. Сигурно е част от цялата тая работа с корсажните нощници. И тук сте точка пред нас, разбира се. Когато си пръснат в сто и петдесет прилепа, е доста трудно да се сетиш, че два от тях трябва да ти носят гащите. — Сали изви очи към тавана и въздъхна. — Виж, знам какъв е проблемът. Става дума за капитан Керът, нали?

— Видях те как му се усмихваше!

— Съжалявам! Умеем да сме много обаятелни! Вампирски нагон!

— Много ти се ще да го впечатлиш, а?

— А на теб не ти ли се ще? Той е такъв, че всеки би искал да го впечатли!

Те се изгледаха враждебно.

— Той _е_ мой, да знаеш — изръмжа Ангуа, усещайки напиращите под ноктите си лапи.

— Ти си негова, имаш предвид! — озъби се Сали. — Знаеш, че е така. Мъкнеш се след него!

— Съжалявам! Върколашки нагон! — изкрещя Ангуа.

— Задръж малко! — Сали протегна ръце в знак на мир. — Има нещо, което е по-добре да решим преди това!

— Нима?

— Да. И двете сме голи и стоим в нещо, което, ако си забелязала, все повече се превръща в кал, и се гласим да се сбием. Добре. Но нещо липсва, нали?

— И то е?

— Щедра публика. Можем да натрупаме _състояние_! — Сали намигна. — Или да свършим онова, за което сме дошли.

Ангуа насили тялото си да се отпусне. _Тя_ трябваше да каже това. Тя беше сержантът, нали?

— Добре де, добре. Ясно е, че и двете сме вътре. Да не задълбаваме повече. Та спомена, че онези джуджета са убити от няк… _нещо_ в кладенеца?

— Най-вероятно. Но каквото и да е било, използвало е брадва — изтъкна Сали. — Иди виж! Разкарай малко калта, че се цеди върху тях непрекъснато. Сигурно затова не си усетила — великодушно добави тя.

Ангуа измъкна едно джудже изпод блещукащата гадория.

— Ясно — въздъхна тя и остави тялото да се свлече обратно в калта. — Този е мъртъв от два дни. Не са се постарали много да ги скрият, както забелязвам.

— Защо да си правят труда? Спрели са да изпомпват тези тунели, подпорите изглеждат доста нетрайни, тинята се връща. Освен това кой ще е достатъчно глупав да слезе тук?

Част от стената се хлъзна надолу с лепкав органичен звук като от кравешко лайно. Тунелът се изпълни с низ от цопвания и капчуци. Анкх-морпоркският подземен свят подмолно си възвръщаше своето.

Ангуа затвори очи и се концентрира. Тинестата воня, миризмата на вампира и водата, която вече бе до коляно, се надпреварваха за внимание, но в момента ставаше дума за друго съперничество. Не можеше да допусне вампир да поеме водачеството. Щеше да е толкова… _типично_.

— Имало е други джуджета — измърмори тя. — Две, не, три… ъ-ъ… четири други. Долавям… отработено масло. Далечна миризма на кръв. Навътре в тунела. — Тя се изправи толкова рязко, че почти удари глава в тавана. — Хайде!

— Става малко опасно…

— Можем да се справим! _Хайде!_ Точно _теб_ не може да те е шубе от смъртта! — Ангуа се впусна напред.

— А според теб е голям кеф да прекараш няколко хиляди години, заровен в тиня, така ли? — извика Сали, но единствените й слушатели бяха капещата кал и зловонният въздух. Тя се поколеба за миг, изпъшка и се втурна след Ангуа.

По протежението на главния тунел имаше разклонения, по които вече прииждаха кални реки като студена лава. Сали прецапа покрай нещо, което приличаше на огромен меден тромпет, плавно носещ се в потока.

Тунелът тук бе по-старателно направен, отколкото отсечките до кладенеца. А в края му мъждукаше бледа светлина, под която се открояваше Ангуа, клекнала до една от големите кръгли джуджешки врати. Сали не й обърна внимание. Бегло погледна към джуджето, свлечено гърбом в подножието на вратата.

Вместо това се втренчи в символа, нашироко издраскан върху метала. Беше голям и недодялан и наподобяваше кръгло облещено око с опашка, искрящо със зеленикавобелия отблясък на върмите.

— Написал го е с кръвта си — промълви Ангуа, без да вдигне очи. — Помислили са го за умрял, но всъщност е умирал. Успял е да стигне дотук, но убийците са затворили вратата. Драл е по нея — виж тук — и си е изтъркал ноктите. После е изписал символа със собствената си топла кръв и е стоял, притиснал отворената си рана, гледайки как върмите прииждат. Според мен е мъртъв от около осемнайсет часа. А?

— Мисля, че трябва да се изнасяме оттук веднага — каза Сали, отдръпвайки се. — Знаеш ли какво значи този символ?

— Знам само, че е руднически символ. А _ти_ знаеш ли какво значи?

— Не, но знам, че е един от _наистина_ лошите. Не е добре, че го виждаме тук. Какво правиш с това тяло? — Сали се отдръпна още по-назад.

— Опитвам се да разбера кой е бил — промърмори Ангуа, претърсвайки дрехите на джуджето. — Това е едно от нещата, които правим в Стражата. Не стоим да се тюхкаме за рисунки по стените. Какъв е проблемът?

— В момента ли? — Сали потръпна. — Малко… кърви.

— Щом като аз мога да издържа, значи и ти можеш. На тази служба често се сблъскваш с кръв. Не се опитвай да я пиеш, това е съветът ми — подхвърли Ангуа, все още тършувайки. — О… има руническа верижка. И — тя издърпа ръка от елека на мъртвото джудже — не мога да го различа добре, но надушвам мастило, така че може и да е писмо. Добре. Да се махаме оттук. — Обърна се към Сали. — Чу ли ме?

— Знакът е написан от умиращ — промълви Сали, все така на разстояние.

— Е, и?

— Сигурно е проклятие.

— И какво? Не сме го убили ние — тросна се Ангуа, изправяйки се с известно усилие.

Загледаха се в течната кал, вече стигаща до коленете им.

— Мислиш ли, че му пука? — реалистично отбеляза Сали.

— Не, но мисля, че може да има друг изход през последната отбивка, която подминахме — измърмори Ангуа, взирайки се в тунела. Посочи с ръка. Дезертирайки със сляпа решителност, редица върми прекосяваха разкапващия се таван с почти същата скорост, с която калта се стичаше надолу. Насочваха се към страничния тунел в блещукаща нишка. Сали сви рамене:

— Струва си да опитаме, а?

Затичаха, а звукът от шляпането им скоро замря. Калта бавно се надигна, клокочейки в мрака. Редицата върми постепенно се изгуби нагоре. Очертаващите символа върми обаче останаха, понеже за такова пиршество си струва да умреш. Светлинките им угасваха една по една.

Подземният мрак помилва символа, който пламна в червено и угасна.

Възцари се чернота.

>

_На този ден през 1802 г. художникът Методий Мискинин се опита да навре чудото под купчина стари торби, за да не събуди Пилето, и довърши последния трол, използвайки най-тънката си четка, за да нарисува клепачите._

>

Беше пет сутринта. От небето ръсеше дъжд, не много силен, но с тихо упорство.

Бялата пепел от огньовете на площад „Сатор“ и на Площада на натрошените луни просъскваше, от време на време хвърляйки оранжева искра, която лумваше с кратко изпращяване.

Наоколо се навърташе семейство гнолове, всеки теглеше каручка. Неколцина стражи не ги изпускаха от очи. Гноловете не придиряха какво събират, стига да не се съпротивява, но и за тези случаи се носеха слухове. Въпреки това ги търпяха. Нищо не разчиства по-добре от гноловете.

Сам Ваймс примига от болката в гръдния си кош. Пустият му късмет! Две ранени ченгета в цялата проклета акция и той да е един от тях? Игор се постара, но счупените ребра си бяха счупени ребра и щеше да мине седмица или две, преди да подейства подозрителното зелено мазило.

И все пак при мисълта за цялата история го сгряваше приятна топлинка. _Бяха_ ползвали доброто старомодно стражарство и тъй като старомодните стражари са неизменно малобройни, той приложи добрата старомодна стражарска методика по лукавство, коварство и всяко проклето подръчно оръжие.

Едва ли можеше да се нарече битка. Джуджетата бяха най-вече седнали и пееха тъжни песни, защото падаха при опит да се изправят; или бяха направили опит да станат и сега лежаха и хъркаха. Троловете от своя страна бяха предимно изправени, но се прекатурваха при побутване. Един-двама с малко по-ясни глави от другите бяха дали тромав и смешен отпор, но бяха поразени от най-старомодния стражарски метод — добре подложения крак. Е, повечето от тях. Ваймс се намести да облекчи болката в хълбока си. Трябваше да забележи онзи трол.

Но всичко е добре, когато свършва добре, нали? Нямаше убити и просто за да сложи черешката на сутрешния сладкиш, държеше в ръка ранното издание на Вестника, чиято главна статия осъждаше вилнеещите из града банди и питаше дали Стражата е „в състояние“ да прочисти улиците.

_Ами да, според мен сме, надут пуяк такъв!_ Ваймс драсна клечка кибрит в постамента до себе си и запали цигара в чест на малкия, но мрачно удовлетворителен триумф. Ей богу, как се нуждаеха от него! Стражата бе нанесла погром на цялата проклета история с Куумската долина и момчетата си заслужаваха да получат в замяна нещо, с което да се гордеят. В края на краищата определено имаше Резултат…

Той се загледа в постамента. Не си спомняше каква статуя стоеше върху него навремето. Понастоящем прославяше поколения майстори на графити.

Бе декорирана с тролски графити, заличаващи всичко останало, сътворено с проста боя. Прочете:

{img:tup_grafiti.png}

„Руднически знаци, градски драскулки — замисли се той. — Нещата се влошават и хората почват да пишат по стените…“

— Командире!

Той се обърна. Капитан Керът бързаше към него в лъскава броня с обичайното си излъчване на стопроцентов Ентусиазъм.

— Мисля, че казах _всички_, които не дежурят по килиите, да подремнат малко, капитане.

— Само довършвам някои неща, сър — оправда се Керът. — Лорд Ветинари прати съобщение до участъка. Иска доклад. Реших, че е по-добре да ви кажа, сър.

— Тъкмо разсъждавах, капитане — провлачи Ваймс, — дали да не направим някаква почетна значка? Нещо простичко. Може да е нещо от сорта на „Тук на 5-ти груни в годината на скаридата не се състоя битка за Куумската долина“. Или да ги накараме да направят някаква проклета марка. Как мислиш?

— Мисля, че и вие трябва да подремнете, командире — отвърна Керът. — И формално погледнато, Денят на Куумската долина е чак в събота.

— Разбира се, може да е малко пресилено да правим паметници в чест на битки, които не са се състояли, но някаква марка…

— Лейди Сибил наистина се притеснява за вас, сър — Керът излъчи загриженост.

Зарята в главата на Ваймс утихна. Като че ли събудени от споменаването на Сибил, кредиторите на тялото му се наредиха да размахат просрочените си ИДВ-та: краката — смъртно уморени и плачещи за баня; стомахът — къркорещ; ребрата — горящи; гърбът — болящ; мозъкът — опит от собствените си отрови. Баня, сън, храна… добри идеи. Но все пак имаше неща за вършене…

— Как е нашият господин Песимал?

— Игор го закрепи, сър. Малко е ошашавен от цялата дандания. Вижте, знам, че не мога да ви нареждам да отидете при негова светлост…

— Не, не можеш, защото съм _командир_, капитане — проточи Ваймс, все още леко замаян от умората.

— … но _той_ може и го _направи_, сър. Като излезете, каретата ще ви чака пред двореца. Това са нарежданията на _Лейди Сибил_, сър — уточни Керът, позовавайки се на по-висшестояща инстанция.

Ваймс вдигна очи към грозния масив на двореца. Прочистването на улици изведнъж му се стори много приветлива идея.

— Не мога да отида в този вид — смотолеви той.

— Размених няколко думи със секретар Дръмнот, сър. В двореца ще ви чакат топла вода, бръснач и голяма чаша кафе.

— За всичко си се сетил, Керът…

— Надявам се, сър. Хайде сега, зами…

— Но и аз се сетих _нещо_, знаеш ли? — Ваймс се олюля жизнерадостно. — По-добре мъртво пиян, отколкото просто мъртъв, а?

— Това е класически прийом, сър — увери го Керът. — От учебниците по история. Хайде сега, заминавайте, сър. Аз ще потърся Ангуа. Не е спала в леглото си.

— Но по това време на месеца…

— Знам, сър. Не е спала и в кошницата си.

>

В усойното подземие, някога представляващо таванско помещение, а сега полузарито с кал, върмите се измъкваха през дупчица в отдавна прогнилата дървена ламперия.

Юмрук разцепи и срути прогизналите греди.

Ангуа се изтегли на мускули в новата тъмнина, а после се протегна да издърпа Сали, която измърмори:

— Е, от трън, та на глог.

— Да се надяваме — каза Ангуа. — Мисля, че трябва да качим поне още едно ниво. Тук има коридор. Хайде!

Имаше прекалено много слепи пътища, забравени вонящи стаи, напразни надежди и като цяло — прекалено много тиня.

След време миризмата стана почти материална, а после успя да се превърне просто в част от тъмнината. Жените се лутаха и лазеха от едно зловонно помещение в друго, опипвайки калните стени за скрити врати, търсейки дори нишка светлина по таваните, обрасли с интересни, но ужасни израстъци.

В един момент дочуха музика. Петминутно газене и хлъзгане ги доведе до зазидан изход, но тъй като зидарията беше направена с по-модерния анкх-морпоркски хоросан от пясък, конски фъшкии и растителни отпадъци, няколко тухли вече бяха изпопадали. Сали отстрани голяма част от останалите с един удар.

— Съжалявам за това — смънка тя. — Вампирски нагон.

В подземието зад разрушената стена бяха натрупани някакви бурета и май беше редовно използвано. Имаше и нормална врата. През таванските дъски се процеждаше монотонна музика. В тях бе изрязан капак.

— Добрее — проточи Ангуа, — там горе има хора, подушвам ги…

— Долавям петдесет и седем биещи сърца — конкретизира Сали.

Ангуа й хвърли Поглед.

— Знаеш ли, на твое място не бих споделяла за този специален талант.

— Съжалявам, сержант.

— Не е от нещата, които хората се радват да чуят — продължи Ангуа. — Имам предвид, че лично аз без проблем бих могла да строша нечий череп с челюстите си, но не обикалям да го разправям на всички.

— Ще си взема бележка, сержант — отвърна Сали с хрисим вид, твърде вероятно престорен.

— Добре. А сега… на какво приличаме? Блатни чудовища?

— Да, сержант. Косата ти изглежда ужасно. Точно като голяма купчина зелена слуз.

— Зелена?

— Да, опасявам се.

— А аварийният ми тоалет е някъде там долу — въздъхна Ангуа. — При това се е съмнало. Ти можеш ли да… станеш на прилепи сега?

— През деня? Да се разпарчетосам на сто и петдесет дезориентирани части? Не! Но ти можеш да се измъкнеш като вълк, нали?

— Бих предпочела да не бъда изникващо от пода слузесто чудовище, ако нямаш нещо против.

— Да, разбирам. Представлението няма да е много приятно. — Сали отръска малко тиня от себе си. — Ъх, тая гадост е _отврат_.

— Значи най-доброто, на което можем да се надяваме, е никой да не ни разпознае, като се измъкнем — обобщи Ангуа, издърпвайки лепкава зелена бучка от косата си. — Поне можем да… О, не…

— Какво има?

— Ноби Нобс! Там горе е! _Надушвам_ го! — Тя панически посочи гредите отгоре.

— Имаш предвид ефрейтор Нобс? Дребният пъпчасал… човек?

— Не сме под участъка, нали? — Ангуа се озърна тревожно.

— Не мисля. Изглежда някой танцува. Но как можеш да надушиш един човек насред… всичко това?

— Усещането е доживотно, повярвай ми. — При ефрейтор Нобс миризмата на вкиснато зеле, мехлем срещу акне и доброкачествено кожно заболяване се видоизменяха в странен мирис, който действа на обонянието като пила по струните на арфа. Мирисът сам по себе си не е _отвратителен_, но е като притежателя си: странен, повсеместен и дяволски труден за забравяне.

— Е, той е колега все пак. Няма ли да ни помогне?

— Ние сме _голи_, младши страж!

— Само формално. Тази кал наистина полепва.

— Имам предвид _под_ калта! — натърти Ангуа.

— Да, но ако имахме дрехи, и _под тях_ щяхме да сме голи! — изтъкна Сали.

— Сега не е моментът за логика! Сега е моментът да не заставам пред ухилената физиономия на Ноби!

— Но той те е виждал във вълчия ти вид, нали? — настоя Сали.

— Е, и? — озъби се Ангуа.

— Ами формално погледнато, тогава си гола, нали?

— _Да не си посмяла да му го кажеш!_

>

Ноби Нобс, една сянка в топлия червен сумрак, сръчка сержант Колън.

— Няма нужда да си държиш очите затворени, серж — окуражи го той. — Всичко е по легална драматизация. Лиска казва, че туй е артистично възпяване на женското тяло. Пък и си е сложила дрехи.

— Два пискюла и сгъната кърпичка не са дрехи, Ноби — Фред се смъкна по-надолу в стола си. Розовото маце! Е, дума да няма, бил е в армията и в Стражата, пък човек не може толкоз време да е в униформа, без да види едно-две нещица… или три, сега като се замисли. И си е вярно, както Ноби посочи, че балерините в операта не оставят кой знае колко на въображението, поне не и на Нобиното, но пък балетът следваше да е Изкуство, дори с известен недостиг от постаменти и амфори, понеже е скъпо да се представят, пък и балерините не се подмятат нагоре с краката. А най-лошото беше, че вече бе мернал двама познати сред публиката. За щастие те не го бяха забелязали, което ще рече, че всеки път като надзърваше крадешком натам, те зяпаха в обратната посока.

— Е тая част сега е наистина трудна — прошепна Ноби разговорливо.

— Ъ-ъ… така ли? — Фред Колън отново стисна очи.

— О, да. Туй е тройният тирбушон…

— Виж, управата не възразява ли да идваш тук? — смънка Фред, плъзгайки се още по-надолу в стола си.

— А, не. Радват се да има страж в заведението — сподели Ноби, без да отделя очи от сцената. — Казват, че тъй клиентелата се съобразявала. Пък и аз идвам само да изпратя Бети до тях.

— А Бети е?…

— Лиска е само пилонното й име — сподели Ноби. — Казва, че никой не би обърнал внимание на екзотична танцьорка на име Бети. Звучало като че по` й върви да държи купа смес за кекс.

Колън затвори очи, опитвайки се да пропъди въображаемата комбинация от бронзовата гъвкава фигура на сцената с купа смес за кекс.

— Май няма да ми дойде зле глътка свеж въздух — изпъшка той.

— О, не още, серж. Следващата е Броколи. Тя може да опре крак в тила си, да знаеш…

— Това не го вярвам! — облещи се Фред Колън.

— Може, бе, серж! Виждал съм я как…

— Не вярвам да има танцьорка на име Броколи!

— Е, викаха й Бонбон, серж, ама после чу, че броколито е по-здравосл…

— Ефрейтор Нобс!

Звукът май идваше изпод масата.

Ноби се оцъкли към Колън, след което погледна надолу.

— Да? — пробва той предпазливо.

— Аз съм сержант Ангуа — каза подът.

— О? — смънка Ноби.

— Какво е това място? — продължи гласът.

— Клуб „Розово маце“, сержант — послушно отвърна Ноби.

— О, богове! — Отдолу се дочу разговор, след което гласът запита: — Там горе има ли _жени_?

— Да, сержант. Ъ-ъ, какво правите долу, сержант?

— Давам ти нареждания, Ноби — скастри го гласът. — Там горе _има_ ли жени?

— Тъй вярно, серж. Много.

— Добре. Помоли някоя да слезе в избата. Трябват ни две-три кофи топла вода и някакви кърпи, схвана ли?

Ноби осъзна, че музикантите са спрели да свирят и Лиска е замръзнала насред приклякването с отваряне на коленете. Всички се вслушваха в говорещия под.

— Тъй вярно, сержант — отвърна Ноби. — Схванах.

— И някакви чисти дрехи. И — разнесе се подземен шепот — нека са повечко кофи вода. И четка за дъски. И гребен. И още един гребен. И повечко кърпи. О, и два чифта обувки, трийсет и седми и… трийсет и четвърти номер? Вярно ли? Добре. А Фред Колън с теб ли е или това е тъп въпрос?

Фред прочисти гърло.

— Тук съм, сержант — докладва той. — Но дойдох само да…

— Добре. Искам да ми заемеш едни нашивки. Имам лошо предчувствие за следващите няколко часа и не ми се ще _някой_ да забрави, че съм сержант. Схванахте ли вие двамата?

— _Пълнолуние е_ — прошепна Фред на Ноби като мъж на мъж, след което отвърна по-силно: — Да, сержант. Може да отнеме малко вре…

— Не! Не може! Щото под вас стоят върколак и вампир, ясно? Имам наистина кучи ден, а тя има зъбобол! Излизаме след десет минути в човешки вид или при всички положения! Какво? — Разнесе се шепот. — Защо цвекло за салата? Как, за бога, може да имат цвекло за салата във вариететно шоу? Моля? Ясно. Ябълка ще свърши ли работа? Ноби, младши страж Гърбатен се нуждае от ябълка, спешно! Или нещо друго за захапване. А сега бегом!

>

Кафето е само начин да откраднеш време, което по право принадлежи на малко по-старата ти личност. Ваймс изпи две чаши, изми се и поне направи опит да се обръсне, от което се почувства почти човешки, ако изключеше усещането, че части от главата му бяха натъпкани с топла вата. Накрая, решил, че се е закрепил дотолкова, доколкото изобщо е възможно, и вероятно би могъл да се справи с въздълги въпроси, той бе въведен в Продълговатия кабинет на Патриция на Анкх-Морпорк.

— А, командире — посрещна го Лорд Ветинари, вдигайки очи след обмислен интервал и избутвайки настрана някакви книжа. — Благодаря, че дойдохте. Изглежда поздравленията биха били на място, както разбрах.

— И какъв е поводът, сър? — отвърна Ваймс, надянал специалното си празно изражение за разговори с Ветинари.

— Хайде, Ваймс! Вчера имаше всички признаци за междувидова война насред центъра на града и изведнъж нямаше такава. Онези банди са били доста страховити, доколкото разбирам.

— Повечето от тях хъркаха или се дърлеха помежду си, когато пристигнахме, сър. Трябваше само да ги разчистим — поднесе версията си Ваймс.

— Да, разбира се — подметна Ветинари. — Действително е било доста изненадващо. Впрочем, моля, седнете! Наистина не е необходимо да стоите пред мен като ефрейтор на пост.

— Не знам за какво говорите, сър — излъга Ваймс, срутвайки се с благодарност върху един стол.

— Не знаете ли? Говорех за скоростта, Ваймс, с която двете страни са успели едновременно да излязат от строя с помощта на силни напитки…

— Не бих могъл да знам нищо за това, сър. — Реакцията бе автоматична, правеше живота по-лек.

— Нима? Изглежда, Ваймс, че в процеса на подготовка за предстоящия сблъсък както троловете, така и джуджетата са се сдобили с нещо, което — допускам — са помислили за бира.

— Наря… наливаха се от сутринта, сър — посочи Ваймс.

— Действително, Ваймс, и вероятно затова джуджешкият контингент е допуснал нехайство в изобилното поглъщане на бира, която е била значително… подсилена? Доколкото разбирам, части от площад „Сатор“ все още намирисват на _ябълки_, Ваймс. Поради което човек може да се подведе, че онова, което всъщност са пили, е било смес от силна бира и залитак, който е ябълков дестилат, както знаете…

— Ъ-ъ, предимно ябълков, сър — услужливо го коригира Ваймс.

— Точно така. Коктейлът е известен като „Гаф“, струва ми се. Колкото до троловете, човек би могъл да допусне, че ще е много трудно да се намери нещо, което да направи тяхната бира по-опасна, отколкото очевидно е, но се чудя дали сте чувал, Ваймс, че чрез смесване на различни метални соли се прави питие, известно като _лъглар_ или Големият чук?

— Не мога да потвърдя, сър.

— Ваймс, част от настилката на площада е фактически разядена от това нещо!

— Съжалявам, сър.

Ветинари забарабани с пръсти по масата.

— Какво бихте направил, ако задам прям въпрос, Ваймс?

— Ще ви отвърна с откровена лъжа, сър.

— Тогава няма да го правя — Ветинари леко се усмихна.

— Благодаря, сър. Аз също.

— Къде са затворниците?

— Пръснахме ги из участъците. Като се събудят, ще ги поизмием с маркучите, ще им запишем имената, ще им връчим разписка за оръжието и гореща напитка и ще ги натирим навън.

— Оръжията им са от голяма културно-битова стойност за тях, Ваймс.

— Да, сър, знам. Аз самият имам много голям културно-битов интерес срещу това да ми пръснат черепа и да ми смажат коленете — изтъкна Ваймс, потискайки една прозявка, и примига при протеста на ребрата си.

— Действително. Имаше ли пострадали при битката?

— Нищо, което да не може да бъде излекувано — Ваймс се намръщи. — Но се налага да докладвам, че господин Е. И. Песимал понесе счупване на ръка и многобройни натъртвания.

Ветинари изглежда наистина се изненада.

— Инспекторът? Какво е направил?

— Ъ-ъ, нападна трол, сър.

— Моля? _Господин Е. И. Песимал_ е нападнал _трол_?

— Тъй вярно, сър.

— Е. И. Песимал? — повтори Ветинари.

— Именно, сър.

— _Цял_ трол?

— Тъй вярно, сър. Със зъбите си, сър.

— Господин Е. И. _Песимал_? Сигурен ли сте? Дребничък човечец? С много лъскави обувки?

— Тъй вярно, сър.

Ветинари сграбчи услужлив въпрос от струпалата се навалица.

— _Защо?_

Ваймс се прокашля.

— Ами, сър…

>

Тълпата от тролове бе живописна картина. Стояха или седяха, или лежаха, където ги бе повалил Големият чук. Имаше неколцина бавни къркачи, които оказаха нещо като съпротива, а един, останал на бутилка крадено шери, даде смел отпор до последна капка, или по-скоро докато го`лемът редови страж Дорфл не го подхвана лично да му набие канчето.

Минал през всичко това, Ваймс стоеше в очакване на колите, докато отрядът влачеше или търкаляше дремещите тролове, за да ги скупчи в подредени редици. И тогава…

_На Тухльо не му бе потръгнало тоя ден. Беше пил една бира. Е, май повече от една. К’во толко?_

_А сега, ей го на, точно пред него, нахлузило оня ми ти шлем и ‘сичко, стоеше, ъхъ, май беше джудже, доколкото пращящите, съскащи фойерверки на мозъка му изобщо можеха да различат нещо. Кво пък толко, решиха те, не беше трол и май за т’ва идеше реч, нали? А ей му бухалката, точно тука в рък…_

Инстинктът накара Ваймс да се обърне, когато тролът ококори червени очи, примига и завъртя бухалката. Твърде бавно, твърде бавно във внезапно застиналото време той се опита да избегне удара, но усети как бухалката се забива в хълбока му и го подема, повдига нагоре и захвърля на земята. Чу викове, когато тролът залитна напред, вдигнал бухалка да направи Ваймс едно с паважа.

_Тухльо загря, че го нападат. Спря насред замаха си и през искрите, които правеха фиу! в мозъка му, се взря към дясното си коляно. Някакво гномче или нещо такова го млатеше с тъп меч и ритници и пищеше като подивяло. Той реши, че е от пиячката, като усещането, че ушите му бълват пламъци, и перна нещото настрана с един мах._

Ваймс, безпомощен, видя как Е. И. Песимал се претъркаля по площада и как тролът връща очи към бухалката в ръката си. Но Детритус, вече стигнал зад него, го завъртя с греблоподобната си лапа и стовари юмрука си като божия гняв.

_На Тухльо му причер…_

>

— Искате да повярвам — натърти лорд Ветинари, — че господин Е. И. Песимал е _вдигнал_ ръка на трол?

— Две ръце, сър — уточни Ваймс. — И два крака. И според нас се опита да го ухапе.

— Това не е ли сигурна смърт?

— Тази мисъл май не го глождеше, сър.

Ваймс последно мерна Е. И. Песимал, превързван от Игор и хилещ се в полунесвяст. Непрекъснато се отбиваха стражи да подхвърлят по нещо в духа на „Здрасти, стабиляго!“ и да го потупат по гърба. Светът се бе обърнал за Е. И. Песимал.

— Бих ли могъл да запитам, Ваймс, защо един от най-съвестните ми и най-категорично _цивилни_ чиновници е бил в положение да направи това?

Ваймс се поразмърда неудобно.

— Той инспектираше. Осведомяваше се за всичко, свързано с нас, сър. — Хвърли на Ветинари поглед, който казваше: „Ако това продължи още малко, ще се наложи да излъжа.“

Ветинари му върна подобен, който натърти: „Знам.“ А на глас каза:

— Вие самият не сте твърде зле пострадал, нали?

— Само няколко драскотини, сър.

Ветинари го измери с поглед, констатиращ: „Счупени ребра. Сигурен съм.“

Ваймс му го върна с отговор: „Нищо.“

Ветинари пристъпи към прозореца и се загледа в пробуждащия се град. Помълча известно време, след което въздъхна:

— Колко жалко, че болшинството са родени тук.

Ваймс остана верен на мълчанието. Като цяло беше достатъчно.

— Може би трябва да предприема действия относно онова злочесто джудже — продължи Ветинари.

— Да, сър.

— Смятате ли? Мъдрият управник мисли два пъти, преди да приложи насилие спрямо някой, чиито приказки не одобрява.

Още веднъж Ваймс се въздържа от коментар. Той самият прилагаше насилие ежедневно и с немалък ентусиазъм спрямо хора, чиито приказки от сорта на „Дай мангизите“ или „Какво ще направиш, ченге?“ не одобряваше. Но може би управниците трябва да мислят различно. Вместо това смотолеви:

— Някой друг не е помислил, сър.

— Много благодаря, Ваймс — рязко се обърна патрицият. — А вие открихте ли _кой_ е?

— Разследването продължава, сър. Снощните събития малко ни позабавиха.

— Има ли доказателство, че е бил трол?

— Има… озадачаващи доказателства, сър. Сглобяваме… пъзел, така да се каже. — „Само дето нямаме ни един ъгъл и би било добре, ако разполагахме с капака на кутията“ — додаде на себе си. И тъй като очите на Ветинари жадуваха информация, Ваймс продължи на глас: — Ако очаквате да извадя магическо зайче от шлема си, сър, ще бъде фалшиво. Джуджетата са _сигурни_, че е бил трол. Хиляда години история им го подсказват. Не им _трябва_ доказателство. А троловете не мислят, че е бил трол, но вероятно им се ще да е така. Не става дума за убийство, сър. Нещо в тях е направило „щрак“ и е дошло време за всички доблестни мъже… е, знаете, какво имам предвид, да извоюват наново Куумската долина. В онази мина става нещо друго, знам го. Нещо по-голямо от убийство. Всичките онези тунели… за какво са? Всичките онези лъжи… а аз мога да надушвам лъжи… ами фрашкано е с тях!

— Залогът е много голям, Ваймс — промълви Ветинари. — По-голям, отколкото си представяш. Тази сутрин получих съобщение по щракалките от Рис Риссон, Низшия крал. Всички политици имат врагове, разбира се. Има, така да се каже, фракции, които не са съгласни с него, с политиката му към нас, с помирителните му стъпки към тролските кланове, с позицията му по тази злочеста история с _Ха’ак_… А сега се носят приказки за убит от трол граг и… да, слухове, че Стражата е заплашила джуджетата…

Ветинари вдигна бледа ръка, когато Ваймс отвори уста да възрази.

— Трябва да знаем _истината_, Ваймс. Истината на командир Сам Ваймс. Може да значи повече, отколкото смяташ. В Равнините със сигурност, че и доста по-нататък. Хората ви знаят, командире. Потомък на страж, който е вярвал, че ако покварен съд не обезглави злите крале, стражникът трябва да го направи…

— Беше само _един_ крал — запротестира Ваймс.

— Сам Ваймс веднъж _ме_ задържа за измяна — спокойно посочи Ветинари. — И Сам Ваймс веднъж задържа дракон. Сам Ваймс спря междунационална война, задържайки _двамата_ главнокомандващи. Той е поразителен тип, този Сам Ваймс, направо задържа света на място. Сам Ваймс уби върколак с голи ръце и носи закона със себе си като светилник…

— Това пък откъде дойде?

— Стражите от половината континент ще потвърдят, че Сам Ваймс е точен като стрела, неподатлив като скала, упорит като магаре и никога не е взел подкуп. _Слушайте_ ме! Ако Рис падне, следващият Низш крал _няма_ да е склонен да говори с тролове. Може ли да го кажа по-простичко? Онези кланове, чиито водачи си имат работа с Рис, по всяка вероятност ще решат, че са ги направили на глупаци, ще отхвърлят въпросните водачи и ще ги подменят с тролове, прекалено агресивни и задръстени, за да _станат_ глупаци. И _ще_ почне война, Ваймс. Ще се прехвърли и тук. Няма да бъдат бандитски зулуми, както тези, които осуетихте снощи. Няма да можем да ги спрем бързо или да стоим настрана. Защото си имаме наши глупаци, Ваймс, както вярвам, че сте наясно, които ще настоят да вземем страна. Куумската долина ще бъде навсякъде. Намерете ми убиеца, Ваймс. Преследвайте го до дупка и го измъкнете на светло. Трол, джудже или човек, без значение. Поне така ще разполагаме с истината и ще можем да си послужим с нея. Врагът ни сега са слуховете и несигурността. Тронът на Низшия крал се клати, Ваймс, както и основите на света.

Ветинари замълча и внимателно сгъна листа пред себе си, като че ли усещайки едва сега, че е отишъл твърде далеч.

— При все че — очевидно — не бих искал да ви налагам някакъв натиск — завърши той.

На повърхността на объркания, уморен мозък на Ваймс изплува една думичка.

— Зулуми?

Секретарят на лорд Ветинари се наведе и прошушна нещо в ухото на господаря си.

— О, убеден съм, че съм искал да кажа патърдии — ведро отвърна Ветинари.

Ваймс все още се опитваше да смели международната сводка.

— И всичко това заради едно убийство? — измънка, опитвайки се да потисне прозявка.

— Не, Ваймс. Сам го казахте: всичко това заради хиляди години напрежение и политика, и борби за власт. В последно време нещата се задвижиха в определени посоки, предизвиквайки разместване на властта. Има такива, които искат да си я върнат обратно, дори и да пристигне в поток от кръв. Кой го е грижа за едно джудже? Но смъртта му може да се превърне в casus belli — тук лорд Ветинари се взря в сънливите очи на Ваймс и додаде: — тоест, в причина за война, което изведнъж го прави най-важното джудже на света. Кога за последно спахте нормално, Ваймс?

Ваймс измърмори нещо в смисъл на „неотдавна“.

— Идете да поспите още малко. И после ми намерете убиеца. Бързо. Лек ден!

„Не само тронове се клатят — успя да си помисли Ваймс. — Твоят стол също се климбуца. Доста скоро народът ще пита кой пусна всичките тия джуджета тука? Подкопават града ни и нехаят за законите ни. А троловете? Преди ги оковавахме като кучета-пазачи, а сега се мотаят свободно наоколо и заплашват истински хора!

Вече сигурно се събират ония, съзаклятниците — онези, които на разни купони си шушукат по ъглите, онези, които знаят как да префасонират възгледите в ножове. Снощното метежче се превърна във виц, който сигурно е хвърлил в музиката купонджиите, но номерът е еднократен. Щом нещата почнат да се разсмърдяват, щом бъдат убити неколцина човека, ще е безполезно да говориш при затворени врати. Тълпата ще закрещи от твое име.“

_Подкопават града ни и нехаят за законите ни…_

Той се покатери в каретата с почти неконтролируеми крака, смотолеви да карат към Двора на Псевдополис и заспа.

>

_В града на безконечния дъжд все още бе нощ. Винаги бе нощ. Тук слънце не изгряваше._

_Създанието лежеше свито в уличката._

_Нещо съвсем не бе наред. Бе очаквало съпротивление. Всеки път имаше съпротивление и то винаги го преодоляваше. Но дори сега, когато невидимата гмеж на града бе поспаднала, пак нямаше достъп. Отново и отново то се уверяваше, че открива начин за контрол, прилив на ярост, който може да използва, и отново и отново биваше отхвърлено пак тук, в тази тъмна уличка с преливащите канавки._

_Това не беше типичният вид съзнание. Създанието се бореше. Не бе побеждавано от нито едно съзнание. Винаги имаше начин…_

>

Тролът се мъкне из развалините на света…

Тухльо залитна на излизане от участъка при „Кукличките“, хванал с една ръка главата си, а с другата вързопчето, съдържащо колкото от зъбите му Детритус успя да открие. Помисли си, че сержантът бе реагирал много разбрано по тоя повод. Освен това му бе обяснил и точно какво е щяло да му се случи, ако бе ударил човека повторно, нагледно илюстрирайки, че намирането на зъбите на Тухльо щеше да е вторично действие след откриване на главата, в която да ги сложат.

При това също му бе казал, че може и да има място в Стражата за трол, който успява да стои на крака след пълен фраш с Големия чук, и че евентуално Тухльо може да иска да набележи бъдещите си ходове с оглед на това.

И така, Тухльо си помисли — доколкото терминът може да се приложи за мозъчна дейност под двудневното въздействие на Големия чук, — че бъдещето изглежда толкова светло, че трябва да върви с почти затворени очи, макар това май пак да идеше от Големия чук.

Но…

Беше дочул другите тролове. И стражите. Всичките тия приказки за джудже, убито от трол в оная новата мина. Е, Тухльо бе убеден, че не е утрепал ни’кво джудже, дори след половин унция стъргал. Ровеше наново и отново онова, което бе останало от ума му. Проблемът беше, че Стражата в последно време прилагаше ‘сичките им ония трикове, можеха да кажат кой к’во е ял на вечеря само като погледнат чинията му. Пък и си беше загубил черепа долу, сто процента. Ами те ‘начи може просто да го _подушат_ и шъ разберат, че е бил той! Само дето _не беше_ той, нали? Щото разправяха, че тролът си е изпуснал бухалката, пък бухалката на Тухльо си беше у него, щото фрасна оня топ страж с нея, тъй че т’ва си беше дето му викат Али Би. Нали?

Въпреки церебралния клокочещ шум от оттичането на Големия чук от по-основните му мозъчни функции, Тухльо подозираше, че не е. Ама тъй и тъй, ако търсят трол дето го е свършил т’ва, и ако открият, че съм бил там и съм изгубил и череп, и сичко, пък аз като кажа, добре, бех там, ама не съм пречуквал ни’кво джудже, те ша кажат, е-хей, пробвай нещо, дето да не дрънчи толко на кухо.

Точно тук и точно сега Тухльо се чувстваше много самотен. Нямаше друг изход. Само един можеше да му помогне с тая боза. Беше твърде мисловна за трол като него.

Прокрадвайки се през уличките, притиснат към стените, с наведена глава, избягвайки всяко живо същество, Тухльо затърси Мистър Блясък.

>

Ангуа реши да отиде направо в Двора на Псевдополис, вместо до по-близък участък на Стражата. Все пак там беше главното управление, а и в шкафчето си винаги държеше резервна униформа.

Дразнещото бе, че Сали вървеше толкова лесно с 15-сантиметровите токчета. Това е то — вампири. Тя _самата_ беше свалила своите и ги носеше в ръка; изборът беше или това, или изкълчен глезен. Клуб „Розово маце“ разполагаше с доста ограничен асортимент от обувни артикули. Нямаше и кой знае какво разнообразие от дрехи, ако за дрехи се водеше онова, което всъщност правеше опит да прикрие нещо.

Фактът, че сценичният гардероб включва женска стражева униформа, доста озадачи Ангуа. Вярно, че ризницата бе оскъдна, от папиемаше, а поличката беше прекалено къса, за да представлява някаква защита. Лиска деликатно бе обяснила, че на мъжете понякога им харесва да видят хубаво момиче в ризница. Това хвърли в размисъл Ангуа, която бе открила, че мъжете, които арестуваше, определено не се радваха на _нейния вид_. Тя навлече златиста рокля, украсена с пайети, която съвсем не й вървеше. Сали бе избрала нещо в простичък синкав цвят, срязано до бедрото, което, разбира се, стана ослепително в момента, в който го облече. Изглеждаше _зашеметяващо_.

Така че когато, тръшвайки голямата врата, Ангуа влезе пред Сали в участъка и се разнесе насмешлив вой, неблагоразумният страж се оказа натикан до стената. Усещайки две остри бодвания на врата си, той чу Ангуа да изръмжава:

— Ще ти се _вълк_, а? Кажи „Не, сержант Ангуа“.

— Не, сержант Ангуа!

— Не ти ли се ще? Тогава сигурно съм се объркала, а? — Бодежът се усили. Мъжът вече си представяше как стоманените нокти пронизват шията му.

— Не мога да кажа, сержант Ангуа!

— Нервите ми са малко опънати напоследък! — изръмжа Ангуа.

— Не бях забелязал, сержант Ангуа!

— Всички сме малко на ръба в момента, не смяташ ли?

— Съвършено вярно, сержант Ангуа!

Тя отпусна хватката и когато краката му опряха пода, натика две черни, лъскави и осезателно _остротокчести_ обувки в омекналите му ръце.

— Би ли ми направил една наистина голяма услуга, моля, като върнеш тези в клуб „Розово маце“? — сладко каза тя. — Май са на една девойка на име Шерилий. Благодаря ти.

Ангуа се обърна и погледна към бюрото на дежурния, където Керът я зяпаше с отворена уста. Абсолютно наясно с ефекта, който предизвикваше, тя закрачи към бюрото през шокираната публика и хвърли кална верижка върху отворения Регистър на инцидентите.

— Четири джуджета, убити от други джуджета долу в Продължителния мрак — обяви. — Залагам си носа на това. Тази принадлежеше на едно от тях. Както и ето това. — Пусна кален плик върху верижката. — Доста е слузесто, но се чете. Господин Ваймс ще побеснее. — Тя впери поглед в сините очи на Керът. — Къде е той?

— Спи на един матрак в кабинета си. — Керът вдигна рамене. — Лейди Сибил знаеше, че няма да се върне вкъщи, и прати Уиликинс да спретне легло тук. Вие двете добре ли сте?

— Чудесно, сър — отвърна Сали.

— Почнах много да се притеснявам, че… — започна Керът.

— Четири мъртви джуджета, капитане — прекъсна го Ангуа. — Градски джуджета. За това трябва да се притесняваш. Трите са полузаровени, а последното е пропълзяло.

Керът вдигна верижката и зачете руните.

— Ларс Силнокрак. Май познавам семейството. Сигурна ли си, че е убит?

— С прерязано гърло. Трудно ще да е самоубийство. Но не е умрял веднага. Довлякъл се е до една от проклетите им заключени врати и е издраскал един от символите им със собствената си кръв. После е седнал и е зачакал да умре в мрака. В проклетия мрак, Керът! Тези джуджета са били работници! Имаха лопати и ръчни колички! Били са там да свършат работа и когато са станали ненужни, са се отървали от тях! Накълцани и оставени в калта! Може още да е бил жив там долу, когато слязохме с Ваймс. Зад проклетата им дебела врата, бавно издъхвайки. И знаеш ли какво значи _това_? — Тя измъкна сгънато парче картон от корсажа си и му го връчи.

— Меню за напитки? — облещи се Керът.

— Отвори го — ядоса се Ангуа. — Съжалявам, че е написано с червило. Само това намерихме.

Керът го разгъна.

— Още един мрачен символ? — зачуди се той. — Този май не го знам.

В помещението имаше и други джуджета. Керът вдигна рисунката.

— Някой да знае какво означава това?

Няколко зашлемени глави се поклатиха, а неколцина джуджета се отдръпнаха, но плътен глас откъм вратата рече:

— Да, капитан Керът. Мисля, че знам. Да не прилича на око с опашка?

— Да… ъ-ъ… сър? — Керът се взря озадачен. Една сянка се размърда.

— Нарисувано е в мрака? От умиращо джудже? Със собствената му кръв? Това е Призоваващият мрак, капитане, и той ще се _отзове_. Добро утро на всички. Аз съм Мистър Блясък.

Ченето на Керът увисна, а всички погледи се обърнаха към новодошлия. Той се извиси на прага, почти квадратен, загърнат в черно наметало и качулка, които изцяло го скриваха.

— _Самият_ Мистър Блясък?

— За съжаление да, капитане, и мога ли да ви помоля да се погрижите никой да не напуска тази стая малко след като си тръгна? Предпочитам да се движа… без публичност.

— Смятах, че сте измислица, сър!

— Повярвайте, млади човече, ще ми се да беше възможно да си останете в щастливото заблуждение — отвърна закачуленият силует, — но нямам избор.

Мистър Блясък пристъпи напред, придърпвайки дългунеста фигура след себе си. Беше трол, чието изражение на свъсен отпор не успяваше изцяло да прикрие сковаващия го ужас.

— Това е Тухльо, капитане. Предавам го обратно под _личната_ опека на вашия сержант Детритус. Има полезна за вас информация. Чух неговата история и му вярвам. Трябва да действате бързо. Призоваващият мрак може вече да си е намерил избраник. Какво още… О, да, гледайте да не оставяте онзи символ на тъмно. Непрекъснато го дръжте на светлина. А сега, ако ме извините за театралността…

Черното наметало трепна. Силна, бяла, _ослепителна_ светлина изпълни за миг помещението. Когато изчезна, бе изчезнал и Мистър Блясък. На мръсния под остана само един голям яйцевиден камък.

Керът примига, след което се стегна.

— Добре, нали чухте — обърна се общо към внезапно оживената стая. — Никой да не тръгва след Мистър Блясък, ясно?

— След _него_ ли, капитане? — обади се едно джудже. — Да не сме луди!

— Тъй си е — кимна един трол. — Думат, че мо’е да бръкне у тебе и да ти спре сърцето!

— Мистър Блясък? — вдигна вежди Ангуа. — За него ли драскат по стените?

— Така изглежда — късо отвърна Керът. — И каза, че нямаме много време. Господин… Тухльо, нали?

Докато троловете на Хризопрас смогваха да се перчат неподвижно, Тухльо почти успя да се навре в празно пространство. По принцип за да се свреш зад някого, трябват поне двама, но в случая имаше трол, който се опитваше да се скрие зад себе си. Никой не би могъл да се скрие зад Тухльо: като за трол беше хърбав до степен на щърбавост. Лишеите му бяха евтини и сплъстени, далеч от истината — може би онова, което правеха от стъбла на броколи в задните улички на Кариерния път. Поясът му от черепи бе позор, някои от тях явно бяха от типа папиемаше, които можеха да се купят от всяка сергия за дрънкулки. Единият беше с червен нос.

Той се озърна нервно, а бухалката с тупване изпадна от пръстите му.

— В големо копро съм, а? — измънка той.

— Очевидно трябва да си поговорим — отвърна Керът. — Искаш ли адвокат?

— Не, вече ядох.

— _Ядеш_ адвокати? — изуми се Керът.

Тухльо зяпна в него с празен поглед, докато не събра достатъчно мозък.

— Как им викаха на ония работи, дето почват да се сучат и увъртат, като ги захапеш?

Керът обърна очи към Детритус и Ангуа за помощ.

— _Може_ и да са адвокати — отстъпи накрая.

— Набъбват, като ги наквасиш в нещо — додаде Тухльо, сякаш провеждаше съдебно разследване.