ТУП!

— Тогава по-вероятно са спагети? — предположи Керът.

— Може. В пакет с разни лепенки. Ъхъ, спагети.

— Имах предвид — уточни Керът — при разговора искаш ли някой да е на твоя страна?

— Да, моля. Сички — веднага отвърна Тухльо. Да е център на внимание в стая, пълна с ченгета, беше най-лошият му кошмар. Не, чакай малко, ами оня път, като се беше нарязал с оня кофти скалотръс с амониева селитра? Лелеее! Чао, израстъци! Ъхъ! Начи са щеше да му е вторият най-лош кошма… Не, са като се замисли, оня път, като Твърда Настилка изръшка онова от Едноокия Проклетник, малее, ъхъ! Кой знае кво беше _тва_! Сичките му зъби се разклимбуцаха! Начи са щеше да му е… Ей, чакай, ами като се набуха със стъргал и му фръкнаха ръцете? Тъй, де, тва си беше кофти, начи май _са_ щеше да му е… Чакай, чакай, ми как да пропусне оня път, като се отцепи със слитък и се насмърка със стрит цинк и все едно че си издрайфа краката?… Ъъргх, ей тука иде тоя момент, в който… ъъргх не, в който… ъъргх…

Тухльо беше стигнал до деветнайсетия си най-лош кошмар, когато гласът на Керът се вряза насред делириума.

— Господин Тухльо?

— Ъ-ъ… аз ли? — нервно рече Тухльо. Наистина, има наистина нямаше да му дойде зле малко скалотръс сега…

— По принцип адвокатът е лице — обясни Керът. — Ще се наложи да ви зададем някои сложни въпроси. Имате право да повикате някой да ви помага. Може би някой от приятелите ви?

Тухльо се зачуди. Единствените, за които можеше да се сети в този контекст, бяха Баш Шлака и Голям Мрамор, макар че те по-скоро попадаха в категорията на „ония, дето не фърлят ‘ного неща по мен и ми дават по свивка скалотръс чат-пат“. Това в момента май не бяха идеалните квалификации.

Той посочи сержант Детритус.

— Той. Помогна ми да си намеря зъбите.

— Не съм сигурен, че редови служител е… — започна Керът.

— Аз съм доброволец за ролята, капитане — обади се тъничък глас. Керът надникна зад ръба на бюрото.

— Господин Песимал? Не смятам, че трябва да сте извън леглото.

— Ъ-ъ… всъщност съм и.д. младши страж, капитане — вежливо, но твърдо заяви Е. И. Песимал. Беше с патерици.

— О? Е… добре — рече Керът. — Но все пак не смятам, че трябва да сте извън леглото.

— Правосъдието изисква жертви — възрази Е. И. Песимал.

Тухльо се наведе и се взря отблизо в инспектора.

— Тва е оня гном от снощи — смотолеви той. — Не го ща!

— А сещате ли се за _някой_ друг? — настоя Керът.

Тухльо отново се замисли и накрая светна:

— Ми да, сещам се! Без проблем! Некой, дето шъ ми помогне да отговарям на въпросите, нали?

— Точно така.

— Е, фасулска работа. Ако домъкнете онова джуд-же, дето скивах в оная новата джуджешка мина, то ще ми помогне.

В стаята настъпи мъртвешка тишина.

— И защо би го направило? — внимателно запита Керът.

— Ами то мое да ви светне що фрасна онова другото джудже по тиквата — обясни Тухльо. — Тъй де, щото _аз_ не знам. Ама то май нема да ще да дойде, щото съм трол, тъй че си оставам на сержанта, ако ви е все тая.

— Мисля, че това отива твърде далеч, капитане! — смънка Е. И. Песимал.

В последвалата тишина гласът на Керът прозвуча много силно.

— Мисля, господин Песимал, че това е моментът да събудим командир Ваймс.

>

Имаше една стара военна поговорка, която Фред Колън използваше, за да опише тоталния смут и объркване. Според Фред човек в това състояние „не може да различи кучи гъз от време за закуска“.

Това все озадачаваше Ваймс. Зачуди се какви проучвания са направени по въпроса. Дори сега, с горчив снощен вкус в устата и странно парливи очи, той смяташе, че може да посочи разликата. Само дето тя май се съдържаше в чаша кафе като начало.

Сега бе изпил една и следователно бе време за закуска. Всъщност бе почти обяд, но какво да се прави.

Тролът, известен на всички останали и частично на себе си като Тухльо, беше настанен в една от големите тролски килии, но поради факта, че никой не можеше да реши дали е затворник или не, вратата бе оставена отключена. Условието бе, че ако не се опита да бяга, никой няма да го спре. Тухльо поглъщаше трета купа с богата на минерали кал, което за троловете бе питателна супа.

— Какво _е_ стъргал? — запита Ваймс, отпускайки се на единствения свободен стол в стаята и взирайки се в Тухльо като зоолог, разглеждащ пленителен, но твърде непредсказуем нов биологичен вид. Сложи каменната топка от мистериозния Мистър Блясък на масата до купата, за да види дали има някаква реакция, но тролът не й обърна внимание.

— Стъргал? Вече не се намира много сега, като проклетия скалотръс е толкоз евтин — избоботи Детритус, който наблюдаваше новото си откритие със собственическо чувство, подобно на квачка, бдяща над пиленце, което е на път да напусне гнездото. — Т’ва е онуй, дето се изстъргва, разбирате ли? Парченца дренажен скалотръс, кипнат в тенекия с алкохол и гълъбови курешки. Т’ва го правят уличните тролове, като са закъсали с мангизите и… С какво са закъсали, Тухльо?

Движещата се лъжица поспря.

— Закъсали са със самоуважението, сержант — издекламира той като след двайсет минутна гръмогласна лекция по въпроса.

— Слава на Йо, схванал го е! — възкликна Детритус, плясвайки кльощавия гръб на Тухльо толкова силно, че младият трол изпусна лъжицата си в димящия бъркоч. — Но тоя момък ми обеща, че ‘сичко т’ва е зад гърба му и вече е дяволски чист, щото се включи в едностепенната ми програма! Нали така, Тухльо? Никъв скалотръс, стъргал, снадка, ситнеж, смив, сърбел или слитък за _туй_ момче, а?

— Да, сержант — послушно отвърна Тухльо.

— Сержант, защо имената на всички тролски дроги започват със с? — полюбопитства Ваймс.

— А, щото се помнят по-лесно, сър — дълбокомислено кимна Детритус.

— О, разбира се. Не се бях сетил. — Ваймс пое дъх: — Сержант Детритус обясни ли ти защо нарича това едностепенна програма, Тухльо?

— Ъ-ъ… щото няма да ме остави да направя и една грешна стъпка, сър — отвърна Тухльо, все едно четеше от брошура.

— Тухльо има и още нещо за казване, нали, Тухльо? — изгука майчински Детритус. — Хайде, кажи на гос’ин Ваймс.

Тухльо заби поглед в масата и смотолеви:

— Извинявайте, че се опитах да ви утрепа, госпожо Ваймс.

— Е, ще се оправим с това, нали така? — на Ваймс не му хрумна по-добър отговор. — Между другото май искаше да кажеш _господин_ Ваймс, но предпочитам така да ме наричат само онези, с които съм се бил рамо до рамо.

— Е, технич’ски погледнато, Тухльо _се би_… — започна Детритус, но Ваймс рязко остави чашата си с кафе. Ребрата го боляха.

— Има разлика между „срещу“ и „до“, сержант — натърти той. — Съществена при това.

— Вината не е негова, сър, по-скоро е зарад само-сбър-кана-личност — защити го Детритус.

— Имаш предвид, че не е знаел кой съм? — сопна се Ваймс. — Това не ми се струва…

— Не, сър. Не е знаел кой е _той_, сър. Мислел се е за куп светлини и фойерверки. Вервайте ми, сър, май мога да сторя нещо от него. Моля? Сър, той се беше изоглавил с Големия чук и въпреки т’ва стоеше на крака!

Ваймс се вторачи за миг в Детритус, след което върна поглед на Тухльо.

— Ще ми кажеш ли как влезе в мината?

— Вече казах на другия полицай… — започна Тухльо.

— Сега ще кажеш на господин Ваймс! — изтътна Детритус. — Веднага!

Отне известно време, с паузи за наместване на разпарчетосания разсъдък на Тухльо, но накрая Ваймс сглоби следната картинка:

Окаяният Тухльо си приготвял стъргал с неколцина пропаднали събратя в един стар склад някъде из уличките зад Парковата алея, после тръгнал да се скатае на хладничко за представлението и се набутал в някакво мазе, където подът пропаднал под краката му. Изглежда е падал доста надолу, но ако се съди по присъщото му състояние, сигурно си е въобразил, че се спуска като пеперуда. Накрая се озовал в един тунел „като мина, с всичките му ония дърва, дето подпират тавана“, и тръгнал по него с надеждата да стигне до повърхността или до нещо за ядене.

Не е бил притеснен чак докато не се озовал в един доста по-голям тунел и думата „джуджета“ накрая достигнала до онази част от мозъка му, която си нямала друга работа, освен да слуша.

Трол в джуджешка мина започва да буйства. Това си е принципно положение, като слон в стъкларски магазин. Но Тухльо явно е бил свежарски прочистен от всякаква омраза в себе си. При условие че светът предоставя достатъчно неща с буквата „с“, от които главата ти да бъзне — а градът не страдаше от недостиг на такива, — на кого му пука особено какво друго прави. Стигнал дъното, Тухльо бе пропаднал даже още по-надолу. Нищо чудно, че тарашът на Хризопрас го бе пропуснал. Тухльо бе нещо, което прекрачваш.

Може дори да му е хрумнало да се уплаши, стоейки там в тъмницата и дочувайки ехото на джуджешки гласове. А после видял през голяма кръгла врата как едно джудже хваща друго и го удря по главата. Бил е пещерен сумрак, но троловете имат добро нощно зрение, пък и е имало върми. Тролът не бе различил подробности, но и не се старал особено. На кого му пука какво си правят джуджетата едно на друго? Стига да не го правеха на него, той не виждаше проблем. Но когато джуджето, нанесло удара, започнало да крещи, _тогава_ се появил проблем, огромен като живота.

Голяма метална врата точно до него се отворила със замах и го треснала в лицето. Когато надникнал иззад нея, видял да притичват няколко въоръжени джуджета. Те не се интересували какво може да има зад вратата, поне не още. Правели онова, което се прави в такива ситуации, а именно да тичат към източника на крясъци. Тухльо, от друга страна, се интересувал само как да се измъкне колкото може по-далеч от крясъците, а точно пред него зеела отворена врата. Той се спуснал през нея и тичал, без да спре, докато не се озовал навън в свежия нощен въздух.

Нямало преследване. Ваймс не се учуди. За да си страж, трябва да имаш специален ум. Такъв, какъвто е подготвен да обитава тяло, което стои и зяпа в празното пространство с часове. Такъв ум не изисква високи заплати. Такъв ум при това не би започнал да оглежда тунела, по който току-що е минал. Не би бил най-острият нож в долапа.

И така, безцелно и без умисъл, злонамереност или дори любопитство, един блуждаещ трол се бе залутал в джуджешка мина, бе видял убийство през замъглените си от дрога очи и бе издрапал навън. Кой би могъл да планира нещо подобно? Къде е логиката? Какъв е смисълът?

Ваймс погледна воднистите оцъклени очи, измършавялото тяло, тънката струйка от кой знае какво от спечената ноздра. Тухльо не лъжеше. Тухльо си имаше достатъчно проблеми с нещата, които не бяха измислени.

— Кажи на господин Ваймс за _укука_ — подкани го Детритус.

— А, да — отзова се Тухльо. — В оная пещера имаше голям укук.

— Тук май пропускам нещо важно — озадачи се Ваймс.

— Укук е онуй, дето се прави с въглища, селитра и скалотръс — разясни сержантът. — Загърнати в хартия като пура, сещате ли се? Той каза, че било…

— Наричаме го укук, щото прилича на… укук — рече Тухльо със сконфузена усмивка.

— Да, схванах картинката — уморено каза Ваймс. — Пробва ли да си пафнеш от него?

— Не, сър. Беше _голямо_. Цялото на руло в пещерата им, точно до гадния тунел, в който паднах.

Ваймс се опита да намести това в разсъжденията си и засега се отказа. Значи… било е джудже? Така-а. В този момент той повярва на Тухльо, въпреки че кофа с жаби би била по-добър свидетел. Както и да е, сега нямаше смисъл да го наказва повече.

— Добре. — Той се пресегна и взе мистериозния камък, оставен на пода в приемната. Беше към двайсетина сантиметра, но странно лек. — Разкажи ми за Мистър Блясък. Приятел ли ти е?

— Мистър Блясък е навсякъде! — трескаво избълва Тухльо. — Он диамандо!

— Е, преди около половин час е бил в тази сграда — посочи Ваймс. — Детритус?

— Сър? — трепна сержантът, а лицето му придоби виновно изражение.

— _Ти_ какво знаеш за Мистър Блясък?

— Ъ-ъ… той е малко нещо като тролски бог — измънка Детритус.

— Насам по принцип не наминават много богове — отбеляза Ваймс. — Някой е откраднал тайната на огъня, да си ми виждал златната ябълка? Удивително е колко често не виждаме подобни неща в регистъра с престъпленията. Той е трол, нали?

— Нещо като… крал — отрони Детритус, като че теглеха всяка дума с ченгел от устата му.

— Мислех, че троловете вече нямат крале — подхвърли Ваймс. — Мислех, че всеки клан е сам за себе си.

— Тъй е, тъй е — кимна Детритус. — Ама т’ва е Мистър Блясък и туй то, ясно? Ние не говорим много за него. — Изражението на трола бе смесица от покруса и предизвикателство.

Ваймс реши да се спре на по-лесна цел.

— Къде го откри, Тухльо? Само искам да…

— Той дойде тука да помогне! — изръмжа Детритус. — К’во пра’ите, гос’ин Ваймс? Що ги редите тия въпроси? С джуджетата да действаме меко, да не ги разстройваме, о, не, ама к’во ако беха тролове, а? Разбиваме вратата, нема проблем! Мистър Блясък доведе Тухльо, даде добър съвет, а вие думате за него, сякаш е лош трол! Чувам сега капитан Керът да разправя на джуджетата, че бил Двамата братя. Да не мислите, че т’ва ме радва? Знаем я ние тая лъжа за т’ва лъжливо джудже, ами да! Стенем от тая лъжа, ами да! Като искаш да видиш Мистър Блясък, начи требе да пока’еш смирение, да пока’еш респект, ами да!

„Ето я пак Куумската долина“ — помисли си Ваймс. За пръв път виждаше Детритус толкова ядосан, поне на себе си. Просто бе _свикнал_ да вижда в него надежден и стабилен трол.

В Куумската долина се бяха сблъскали две раси, без да им мигне окото.

— Извинявам се — каза той, примигвайки. — Не знаех. Не исках да засегна някого.

— Добре! — изтътна Детритус, а огромната му ръка се стовари върху масата.

Лъжицата изхвръкна от празната купа на Тухльо. Мистериозният камък се търколи по масата с трополене и се разцепи на пода.

Ваймс се втренчи в двете почти идеални половинки.

— Пълен е с кристали — възкликна той, след което се вгледа по-отблизо. В едната блещукаща половинка имаше листче хартия. Той го взе и прочете:

C>

Поинтър и Пикълс, „Кристали, минерали и полирани изделия“

ул. „Десето яйце“ №3, Анкх-Морпорк

C$

Ваймс внимателно го остави и пое двете каменни половинки. Като ги опря една в друга, прилепнаха съвсем плътно. Нямаше следа от каквото и да е лепило.

Той вдигна очи към Детритус:

— Знаеше ли, че ще стане така?

— Не — поклати глава тролът. — Ама Мистър Блясък сигур е знаел.

— Оставил си е адреса, сержант!

— Аха. Сигур ‘начи иска да го посетите — заключи Детритус. — Туй е чест, тъй си е. Мистър Блясък не мож го откриеш, Мистър Блясък открива теб.

— Как откри _теб_, Тухльо? — запита Ваймс.

Тухльо паникьосано се облещи към Детритус. Сержантът сви рамене.

— Прибра ме един ден. Даде ми манджа — измънка Тухльо. — Показа ми де да ида за още. Рече ми да стоя настрана от оназ работа. Ама…

— Да?… — подкани го Ваймс.

Тухльо разпери две надрани, чепати ръце в жест, който изразяваше доста по-разбираемо, отколкото _той_ би могъл, че от едната страна е цялата Вселена, а от другата — Тухльо, и какво може да се направи при такъв малшанс?

„А сега е под опеката на Детритус“ — помисли си Ваймс. Това някак изравняваше шансовете.

Той се изправи и кимна към Детритус.

— Трябва ли да взема нещо със себе си, сержант?

Тролът се позамисли.

— Не — отвърна накрая, — но може да зарежете малко от мисленето си.

>

„Би трябвало да съм начело на минната акция — повтаряше си Ваймс. — Въпреки всичко може да започнем война и съм сигурен, че на хората им се ще да знаят, че някой командващ е бил там, когато това се е случило. Защо тогава смятам, че е по-важно да ида при мистериозния Мистър Блясък?“

Капитан Керът бе потънал в задължения. Градските джуджета го харесваха. Така че бе направил онова, което Ваймс не би могъл или поне не както трябва, а именно да занесе калната верижка до един джуджешки дом долу на Новата обущарска улица и да обясни на двама родители как е била открита. След това събитията се бяха развили доста бързо, като добавъчна причина за скоростта се оказа затварянето на мината. Пазачи, работници и джуджета, търсещи насоки към пътя за джуджествеността, се бяха озовали пред залостени врати. Висяха неуредени сметки, а джуджетата са много _категорични_ по подобни въпроси. Голяма част от мащабната сфера на джуджешката наука касаеше договори. Работата следваше да се _заплаща_.

„Край с политиката — каза си Ваймс. — Убили са четири от нашите джуджета, не някакъв си шантав подстрекател, и са ги оставили долу в мрака. Не ми пука кои са убийците, просто да бъдат измъкнати на светло. Такъв е законът. До самото дъно и до самия връх.

Но за това ще трябва да се погрижат джуджетата. Те ще влязат в онзи кладенец да изкопаят наново калта и да донесат доказателството.“

Той влезе в участъка. Керът бе там, заедно с пет-шестима джуджета-стражи. Имаха мрачен вид.

— Готово ли е всичко? — запита Ваймс.

— Да, сър. Ще се срещнем с другите при Емпиричния полумесец.

— Имате ли достатъчно копачи?

— Всички джуджета са копачи, сър — тежко въздъхна Керът. — Дървеният материал и лебедките вече са на път. Някои от миньорите, които се присъединяват към нас, са помогнали при изкопаването на онзи тунел, сър. Познавали са онези момчета. Малко са разстроени и ядосани.

— Бас държа. Значи ни вярват, така ли?

— Ъ-ъ… горе-долу, сър. Но ако телата не са там, ще закъсаме.

— Съвсем вярно. Онези момчета знаели ли са _защо_ са копали?

— Не, сър. Просто са действали по нареждане на тъмните джуджета. Освен това различни бригади са копали в различни посоки. Доста надалеч в различни посоки. Според тях чак до Алеята на празния джоб и ул. „Етъркъп“.

— Това е голям отрязък от града!

— Тъй вярно, сър. Но имало нещо странно.

— Давай, капитане — подкани го Ваймс. — Бива ни в странностите.

— От време на време всички трябвало да спират работа и дълбинните джуджета прослушвали стените с едно голямо, ъ-ъ, нещо, като ушна фуния. Сали е намерила нещо подобно, като е слязла там долу.

— Прослушвали са? В подгизналата кал? За какво са се ослушвали? Пеещи червеи?

— Джуджетата не знаят, сър. Мислели са, че може да е за затрупани миньори. Логично е. Прокопавали са най-вече стара каменна зидария, така че предполагам, е възможно да има затрупани миньори някъде, където има въздух.

— Но сигурно не и за седмици. И защо да копаят в различни посоки?

— Това е загадка, сър, без съмнение. Но скоро ще я разнищим до дупка. Всички са много навити.

— Добре. Но давай по-кротко със стражничеството, а? Това са куп загрижени граждани, които се опитват да намерят близките си след открита руднична авария, ясно? Стражите само им помагат.

— Имате предвид „да не забравям, че съм джудже“ ли, сър?

— Благодаря ти, Керът. Да, точно така! — Ваймс въздъхна. — А сега отивам да видя легенда, наречена като препарат за полиране.

На излизане забеляза символа на Призоваващия мрак. Менюто с напитките на клуб „Розово маце“ бе старателно поставено на лавица до прозореца, където бе максимално осветено. Искреше. Може би заради розовия „гланц за страстни устни“, създаден да се забелязва през претъпкан бар с оскъдно осветление, но сякаш плуваше над о, колко забавно, сантименталните имена на коктейли като „Просто секс“, „Сливки в изобилие“ и „Безмозъчен“, правейки ги бледи и нереални.

Някой — или явно няколко — бяха сложили пред него свещи за през нощта.

„Не трябва да е на тъмно — помисли си Ваймс. — Ще ми се и аз да не бях.“

>

В „Поинтър и Пикълс“ беше прашно. Прахът бе сентенцията на магазина. Ваймс сигурно бе минавал край него хиляди пъти, беше от онези дюкянчета, които просто подминаваш. Прах и умрели мухи изпълваха малката витрина, през която въпреки всичко смътно се забелязваха големи парчета скала, покрити с прах.

Когато Ваймс влезе в сумрачното помещение, звънецът над вратата издрънча прашасало. Със затихването му настъпи определено усещане, че това бележи краят на веселбата за деня.

После в тежката тишина се разнесе тътрузене. Оказа се, че идва от много стара жена, която на пръв поглед изглеждаше прашасала колкото камъните, които се предполагаше, че продава. Ваймс обаче се съмняваше и в това. Подобни магазинчета често възприемаха продажбата на стоки като един вид предателство спрямо свещен завет.

Сякаш за да подчертае това, тя влачеше кривак със забит в него пирон. Когато се приближи достатъчно за разговор, Ваймс се обади:

— Дойдох да…

— Вярваш ли в лечебната мощ на кристалите, млади човече? — изплю старицата, застрашително надигайки кривака.

— Какво? Каква лечебна мощ? — слиса се Ваймс.

Старицата му се усмихна щърбаво и отпусна кривака.

— Хубаво! Държим клиентите ни да се отнасят сериозно с геологията. Тази седмица получихме малко тролит.

— Добре, но аз всъщност…

— Това е единственият минерал, който пътува назад във времето, да знаеш.

— Тук съм да видя Мистър Блясък — успя да вметне Ваймс.

— Мистър кой? — промърмори старицата, слагайки ръка до ухото си.

— Мистър Блясък! — повтори Ваймс, вече губейки увереност.

— Не съм го чувала, драги.

— Той, ъ-ъ, ми даде това — Ваймс извади двете половинки на каменното яйце.

— Аметистова геода, много хубав образец, ще ти дам седем долара!

— Вие ли сте, ъ-ъ, Пикълс или Поинтър? — пробва Ваймс за последно.

— Аз съм госпожица Пикълс, драги. Госпожица Поинт… — тя спря. Изражението й се промени, стана малко по-младо и значително по-будно.

— Аз съм госпожица Поинтър, драги — каза жената. — Не се тревожи за Пикълс, тя само управлява тялото, докато съм заета. Ти ли си командир Ваймс?

Ваймс се облещи:

— Да не ми казвате, че сте две? В едно тяло?

— Да, драги. Предполага се, че е заболяване, но мога само да кажа, че сме си добре. Не съм й споменавала за Мистър Блясък. Предпазливостта никога не е излишна. Ела насам, хайде!

Тя го поведе покрай прашасалите кристали и друзи в задната част на магазинчето, където имаше широк коридор, обрамчен с лавици. Кристали от всякакви размери искряха към него.

— Разбира се, геолозите открай време се интересуват от троловете, понеже са създадени от метаморфична скала — разговорливо подхвана госпожица Поинтър/Пикълс. — Ти самият не събираш ли минерали, командире?

— Чат-пат съм отнасял по някой камък, хвърлен по мен. Не съм си правил труда да проверя какъв вид е.

— Ха! Не е ли срамота, че тук сме на глина — подхвърли жената, а звукът от приглушени гласове се усили. Тя отвори една врата и застана встрани. — Давам им помещението под наем. Заповядай, влез!

Ваймс огледа горните няколко стъпала от спускащото се надолу стълбище. „О, бабината му! Пак ще слизаме под земята.“ Но отдолу проникваше топла светлина и гласовете се долавяха по-силно.

Мазето бе просторно и хладно, пълно с маси, на които седяха по двама души, наведени над шахматни дъски. Игрална зала? Играчите бяха джуджета, тролове и хора, но общото между тях бе концентрацията. Вдигнаха равнодушни очи към Ваймс, спрял насред стълбите, и после се върнаха към играта си.

Ваймс продължи до долу. Това трябваше да е важно, нали? Мистър Блясък бе решил, че той трябва да го види — хора, тролове и джуджета, играещи заедно. От време на време двойка играчи вдигаше очи, разменяше погледи и се ръкуваше. После единият отиваше на нова маса.

— Какво забелязвате, господин Ваймс? — разнесе се плътен глас зад гърба му. Ваймс се застави да се обърне бавно.

Седналата в сенките до стълбището фигура беше изцяло загърната в черно. Изглеждаше поне с глава по-висока от Ваймс.

— Всички са млади? — рискува той и додаде: — Мистър Блясък?

— Именно! Привечер имат навика да идват още доста младежи. Моля, седнете, сър.

— Защо дойдох да ви видя, Мистър Блясък? — запита Ваймс, присядайки.

— Защото искате да разберете защо дойдохте да ме видите — отвърна тъмната фигура. — Защото се лутате в мрака. Защото господин Ваймс, с неговата значка и палка, е пълен с ярост. Повече от обикновено. Внимавайте с тази ярост, господин Ваймс.

„Мистика“ — помисли си Ваймс.

— Бих искал да видя с кого разговарям — заяви той. — Какво сте вие?

— Ако си сваля качулката, няма да можете да ме видите — отвърна Мистър Блясък. — А колкото до това _какво_ съм, ще ви задам следния въпрос: вярно ли ще е да кажем, че капитан Керът, макар и много щастлив да служи на Стражата, е законният крал на Анкх-Морпорк?

— Имам проблеми с термина „законен“ — отвърна Ваймс.

— Така и дочух. Може тъкмо това да е причината да не предяви правата си до момента — отбеляза Мистър Блясък. — Но няма значение. Е, аз съм законният — извинете ме — и неоспорим крал на троловете.

— Нима? — подметна Ваймс. Не беше кой знае какъв отговор, но алтернативите в този контекст бяха ограничени.

— Да. И когато казвам неоспорим, наистина го имам предвид, господин Ваймс. Незнайните човешки крале трябва да прибягват към магически мечове или легендарни подвизи, за да предявят рождените си права. На мен не ми се налага. Аз просто трябва да се _появя_. Наясно ли сте с концепцията за метаморфичната скала?

— Имате предвид начина, по който троловете наподобяват определени видове скали?

— Именно. Шист, Слюда, Аспид и прочее. Дори Тухльо, бедният младок. Никой не знае защо е така, макар че са изписани хиляди думи в този смисъл. О, дявол да го вземе, както бихте казали вие. Заслужавате да надзърнете. Пазете си очите. Аз, господин Ваймс…

Протегна се ръка в черно наметало, черната кадифена ръкавица бе свалена. Ваймс стисна очи навреме, но вътрешната страна на клепачите му пламна в червено.

— … съм диамант — каза Мистър Блясък.

Ослепителната светлина малко избледня. Ваймс рискува да отвори съвсем леко очи и различи ръка с искрящи като призми пръсти. Играчите вдигнаха погледи, но явно вече бяха виждали това.

— Скрежът се образува доста бързо — промърмори Мистър Блясък. Когато Ваймс отново посмя да надникне, ръката блестеше като сърцето на зимата.

— Криете се от бижутери? — успя да измънка той, слисан.

— Ха! Всъщност този град е наистина много подходящо местенце за особи, които не искат да бъдат виждани, господин Ваймс. Имам приятели тук. И имам заложби. Ще установите, че е доста трудно да ме забележите, ако искам да остана незабелязан. Освен това съм, честно казано, интелигентен, при това непрекъснато. Не ми е необходим Складът за бъдещи свински доставки. Мога да регулирам температурата на мозъка си чрез отражение на всичката топлина. Диамантените тролове са голяма рядкост, но когато се появим, съдбата ни е да бъдем крале.

Ваймс зачака. Мистър Блясък, който надяваше обратно ръкавицата си, явно имаше план. Най-мъдрото нещо бе да го остави да говори, докато всичко се навърже смислово.

— А знаете ли какво се случва, като станем крале? — запита Мистър Блясък, вече безопасно загърнат.

— Куумската долина? — подметна Ваймс.

— Именно! Троловете се обединяват и започва същата изтъркана стара война, последвана от векове хаотични схватки. Това е тъжната, глупава история на троловете и джуджетата. Но този път и Анкх-Морпорк ще бъде въвлечен в нея. Знаете, че под управлението на Ветинари прирастът на тролове и джуджета тук нарасна неимоверно.

— Добре, де, но ако сте крал, не можете ли просто да сключите мир?

— Просто ей така? Ще трябва доста повече от това. — Качулката се поклати тъжно. — Наистина знаете твърде малко за нас, господин Ваймс. Виждате ни долу по полята да се тътрим и да _ломотим ей тъй_. Не знаете за историческите ни напеви, нито за Дългия танц, нито за каменната музика. Виждате прегърбения трол, влачещ бухалката си. Ето това ни сториха джуджетата, много отдавна. Превърнаха ни във вашите очи в тъжни, безмозъчни чудовища.

— Не гледайте мен, като казвате това — ядоса се Ваймс. — Детритус е един от най-добрите ми служители!

Настъпи тишина, след което Мистър Блясък рече:

— Да ви кажа ли какво според мен са търсели джуджетата, господин Ваймс? Нещо тяхно. Нещо говорещо. И са го открили, а онова, което е имало да казва, според мен е станало пряка причина за пет смъртни случая. Смятам, че знам как да разкрия тайната на Куумската долина. След няколко седмици всеки ще може. Но тогава, струва ми се, ще е твърде късно. И вие трябва да я разкриете, преди войната да помете всички ни.

— Как знаете всичко това? — изуми се Ваймс.

— Понеже съм магически — отвърна гласът под качулката.

— О, ясно, ако така ще… — започна Ваймс.

— Търпение, командире — прекъсна го Блясък. — Само… опростих нещата. Приемете вместо това, че съм много… умен. Имам аналитично мислене. Проучил съм историята и философията на наследствения ми враг. Имам приятели сред джуджетата. Доста информирани джуджета. Доста… влиятелни джуджета, които искат тази глупава вражда да свърши не по-малко от мен. А аз имам слабост към игрите и загадките. Хрониките не бяха ужасно предизвикателство.

— Ако това ще ми помогне да открия убийците на онези джуджета в мината, трябва да ми кажете каквото знаете!

— Защо да се доверявате на думите ми? Аз съм трол, аз съм предубеден, бих могъл да ви насоча по грешна следа.

— Може би вече сте го сторил! — яростно избълва Ваймс. Знаеше, че върши глупост и това само го ядосваше повече.

— Е, на това му се вика дух! — възкликна Мистър Блясък. — Подложете на съмнение всичко, което чухте! Къде щяхме да бъдем, ако командир Ваймс разчиташе на магия, а? Не, тайната на Куумската долина трябва да се открие чрез наблюдения и разпити, и факти, факти, факти. Може би аз ви помагам да я откриете малко по-бързо, отколкото щяхте иначе. Просто трябва да се замислите над онова, което знаете, командире. А междувременно да изиграем ли една партия?

Мистър Блясък взе една кутия до стола си и я разгъна на масата.

— Това е „Туп“, господин Ваймс — поде той, когато малките каменни фигурки се пръснаха по дъската. — Джуджета срещу тролове. Осем трола и трийсет и две джуджета, водейки вечните си битчици в миниатюрна Куумска долина. — Той започна да нарежда фигурките, ръцете му в черни ръкавици се движеха с нетролска скорост.

Ваймс избута стола си назад.

— Беше ми приятно да се видим, Мистър Блясък, но ми подхвърляте само гатанки и…

— _Седнете_, командире! — Тихият глас имаше учителска тоналност, която подгъна краката на Ваймс. — Така — продължи Блясък. — Осем трола, трийсет и две джуджета. Джуджетата са винаги първи. Джуджето е малко и бързо и може да се движи по всички квадратчета във всяка посока. Тролът — понеже, както е всеизвестно, сме тъпи и влачим бухалките си — може да се движи само с по едно квадратче във всяка посока. Има и други ходове, но какво виждате дотук?

Ваймс се опита да се концентрира. Беше трудно. Това беше игра, не _наистина_. Освен това отговорът бе толкова очевиден, че не можеше да е правилният.

— _Като че ли_ джуджетата трябва да печелят всеки път — рискува той.

— А, естествено подозрение, _харесва_ ми! Всъщност за най-добрите играчи везните са леко наклонени в полза на троловете. Като цяло, защото тролът може при подходящи обстоятелства да причини _доста_ щети. Между другото, как са ребрата ви?

— По-добре, след като попитахте — кисело отвърна Ваймс. Бе ги забравил за двайсет благословени минути, но сега пак го прободоха.

— Добре. Радвам се, че Тухльо намери Детритус. Има свестен мозък, ако спре да го пържи през половин час. Но да се върнем на играта ни… предимствата за всяка страна всъщност са без значение, защото един рунд се състои от _две_ битки. В първата играете с джуджетата. Във втората — с троловете. Както сигурно предполагате, на джуджетата им е по-лесно да играят от страната на джуджетата, което изисква стратегия и методи за атака, свойствени за едно джудже. Понякога еквивалентното се отнася за троловете. Но за да _победите_, трябва да играете и от двете страни. Трябва всъщност да можете да мислите като древния ви враг. Наистина опитен майстор… Е, огледайте се, командире! Погледнете към дъното на стаята, където приятелят ми Филит играе с Нилс Мишичук.

Ваймс се обърна.

— Какво трябва да видя?

— Каквото виждате.

— Ами онзи трол там е надянал нещо подобно на голям джуджешки шлем.

— Да, едно от играчите-джуджета го направи за него. А той говори доста сносен джуджешки.

— Пие от рог като джуджетата…

— Наложи се да му го направят от метал! Тролската бира би разтопила нормален рог. Нилс например може да пее доста от тролските исторически напеви. Погледнете Габро, ето там. Добър млад трол, но знае всичко възможно за джуджешкия боен хляб. Всъщност мисля, че това на масата до него е бумерангов кроасан. За чисто церемониални цели, разбира се. Командире?

— Ммм? Какво? — смънка Ваймс. Едно добре сложено джудже на близката маса го наблюдаваше с интерес, сякаш бе някакъв вид пленително чудовище. Мистър Блясък се подсмихна.

— За да изучиш врага, трябва да му влезеш под кожата. Когато си под кожата му, започваш да виждаш света през очите му. Габро играе толкова успешно от джуджешката страна, че е зле с тролската. Затова иска да отиде до Меден рудник да се научи от някои от джуджешките майстори на „Туп“. Надявам се да го направи, те ще го научат как да играе като трол. Никой от тези момчета тук не излезе снощи навън да се включи в пиянския бой. Така ние срутваме планини. Капчук върху камък, прояждащ и отнасящ дребните частици. Променящ формата на света, капка по капка. Капчук върху камък, командире. Подземната вода избликва на неочаквани места.

— Май по-скоро ще ви трябва струя — подметна Ваймс. — Не мисля, че планината ще се срути скоро от шепа играчи.

— Зависи къде падат капките — възрази тролът. — След време може да запълнят долина, кой знае? Трябва да се запитате защо толкова настоявахте да влезете в онази мина.

— Защото там имаше убийство!

— И това бе единствената причина? — настоя загърнатата фигура.

— Разбира се!

— А всеки знае какви порти са джуджетата — поклати глава Мистър Блясък. — Е, сигурен съм, че ще дадете всичко от себе си, командире. Надявам се да намерите убийците, преди Мракът да ги настигне.

— Мистър Блясък, някои от служителите ми са запалили свещи около онзи проклет знак!

— Много разумно, бих казал.

— Значи наистина вярвате, че е някаква заплаха? Впрочем откъде знаете толкова много за джуджешките знаци?

— Изучавах ги. Приемам факта на тяхното съществуване. Някои от вашите служители вярват. Повечето джуджета таят вяра някъде дълбоко в загрубелите си душици. Аз уважавам това. Джудже може да се измъкне от мрака, но не и мракът от джудже. Тези символи са много стари. Имат истинска мощ. Кой знае какво старо зло съществува в дълбокия мрак под планините? Няма друг подобен мрак.

— И ченге от нервите си може да излезе — додаде Ваймс.

— О, господин Ваймс, денят ви е бил тежък. Толкова много събития, толкова малко време за осмисляне. Отделете време да отразите в съзнанието си всичко, което знаете, сър. Послушайте ме, аз съм от отразителните типове.

— Командир Ваймс? — гласът дойде от госпожица Пикълс/Поинтър, дошла насред стълбището. — Един голям трол пита за вас.

— Колко жалко — обади се Мистър Блясък, — това сигурно е сержант Детритус. С лоши новини, предполагам. Ако трябва да направя догадка, бих казал, че троловете са пратили _така-така_. Трябва да тръгвате, господин Ваймс. Ще се видим отново.

— Не ми се вярва да ви видя пръв — отвърна Ваймс. Стана, но се поколеба. — Само един въпрос, а? И без остроумни отговори, ако не възразявате. Кажете ми защо помогнахте на Тухльо? Какво ви пука за един сополив пропаднал трол?

— На вас какво ви пука за някакви умрели джуджета? — запита Мистър Блясък.

— Все на някого трябва да му пука!

— Именно! Довиждане, господин Ваймс.

Ваймс забърза нагоре по стълбите и влезе в магазина след госпожица Пикълс/Поинтър. Детритус стоеше насред минералните образци със сконфузен вид като човек в морга.

— Какво става? — запита Ваймс.

Детритус се размърда неловко.

— Шъ мъ прощавате, гос’ин Ваймс, ама аз бех единственият, дето знаеше къде… — заоправдава се той.

— Да, добре. За _така-така_ ли става дума?

— Отде знаете, сър?

— Не знам. Какво е _така-така_?

— Туй е прочутата тролска бухалка на войната — изломоти Детритус. Ваймс, все още под впечатленията от тролския клуб на мира под краката си, не можа да се удържи:

— Искаш да кажеш, че имате месечен абонамент за доставка на различна война?

Подобни изказвания обаче бяха нахалост спрямо Детритус. Той се отнасяше към хумора като към вид човешка аномалия, която трябва да се третира с бавни и търпеливи обяснения.

— Не, сър. Като пратят _така-така_ из клановете, туй е при-зив за война.

— О, по дяволите. Куумската долина?

— Тъй верно, сър. И разправят, че Низшия крал и юбервалдските джуджета вече са поели към Куумската долина. Слухът е плъзнал навсякъде.

— Ъ-ъ… зън-зън-зън…? — обади се тъничък и доста нервен гласец.

Ваймс измъкна Гроздеберито и впи очи в него. В подобен момент…

— Е? — процеди той.

— Пет часа и двайсет и девет минути е, Въведете Името Си Тук — плахо докладва духчето.

— Е, и?

— Пеша, по това време на деня, ще трябва да тръгнете веднага, за да стигнете у вас в шест часа — измънка духчето.

— Патрицият иска да ви види и сме се заринали в съобщения от щракалките и ‘сичко — настоятелно издъдна Детритус.

Ваймс не сваляше втренчения си поглед от духчето, което се сви притеснено.

— Отивам си вкъщи — обяви накрая и закрачи. Тъмни облаци се кълбяха по небето, вещаейки поредната лятна буря.

— Открили са трите джуджета близо до кладенеца, сър — затътна Детритус, трополейки зад него. — Кат’ че ли са ги утрепали джуджета, тъй изглежда. Старите грагове са се омели. Капитан Керът тури пазачи на всеки изход, дето успя да открие…

„Но те са копали — помисли си Ваймс. — Кой знае къде отиват всичките тези тунели?“

— … и иска разрешение да разбие големите железни врати откъм Петмезената улица — продължаваше Детритус, — та да могат да стигнат до последното джудже.

— Какво казват джуджетата по въпроса? — подхвърли Ваймс през рамо. — Живите, имам предвид?

— Доста от тях видяха как измъкват умрелите джуджета — сподели Детритус. — Чини ми се, че повечето сами шъ му подадат лоста.

„Да се вслушаме в тълпата — каза си Ваймс. — Да я сграбчим за омекналото сърце. При това бурята започва. Какво е една капка в повече?“

— Добре — кимна той. — Предай му следното: _Знам_, че Ото ще е там с проклетата си кутия за снимки, тъй че когато разбиват вратата, ще я разбиват джуджета, ясно? Снимка, пълна с джуджета.

— Разбрано, сър!

— Как е младият Тухльо? Ще даде ли показания под клетва? _Разбира ли_ какво се иска от него?

— Шъ требе да разбере, сър.

— Пред джуджета?

— Шъ го стори, ако му река, сър — увери го Детритус. — Туй мога да обещая.

— Добре. И прати някой със съобщение по щракалките до всяка градска стража и всеки разсилен оттук до планините. Взели са онова, за което са дошли, и сега бягат, знам го.

— Щете да се опитат да ги спрат ли?

— Не! Никой да не опитва! Предупредете ги, че имат оръжия, които бълват огън! Просто да знам накъде са тръгнали!

— Шъ им река, сър.

„И си отивам в къщи — повтори си Ваймс. — Всеки иска нещо от мен, макар да не съм най-острият нож в долапа. Дявол го взел, сигурно съм лъжица. Е, сега ще бъда Ваймс, а в шест часа Ваймс чете «Къде е моята крава?» на малкият Сам. С надлежно изпълнено озвучаване.“

Той вървеше към дома си с бърза крачка, минавайки автоматично по всички преки пътечки, а мислите му се лашкаха напред-назад като рядка супа и ребрата го пробождаха от време на време да подсетят, че да, още са там и прищракват. Стигна пред вратата в момента, в който Уиликинс я отваряше.

— Ще уведомя нейно благородие, че се върнахте, сър — извика след Ваймс, бързащ нагоре по стълбите. — Тя чисти кошарите на драконите.

Малкият Сам стоеше изправен в креватчето си, вперил очи във вратата. Денят на Ваймс омекна и порозовя.

Креслото бе отрупано с любимите за момента играчки — парцалена топка, малък обръч, пухкава змия с едно копчесто око. Ваймс ги избута на постелката, седна и свали шлема си. После изсули влажните си ботуши. Затоплянето на стая ставаше безпредметно, след като Сам Ваймс свалеше ботушите си. Детският часовник на стената тиктакаше и при всяко тик и так малка овца прескачаше напред-назад една ограда.

Сам разгърна доста надъвканата, твърде наквасена книга.

— Къде е моята крава? — произнесе той, а малкият Сам се ухили. Дъждът забарабани по прозореца.

C>

{m x-large}Къде е моята крава?{/m}

{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}

C$

… Нещо говорещо — припомни си той, докато устата и очите му поеха управлението. — Ще трябва да открия какво е това. Защо ще кара джуджетата да се избиват?

C>

{m x-large}Вика „Беее!“{/m}

{m x-large}Това е овца!{/m}

C$

… Защо слязохме в онази мина? Защото чухме, че там е станало убийство, затова!

C>

{m x-large}Това не е моята крава!{/m}

C$

… Всички знаят, че джуджетата са порти. Било е глупаво да им се казва да го крият от нас! Ей ти на, дълбинници, въобразяват си, че само да кажат нещо и то става наистина!

C>

{m x-large}Къде е моята крава?{/m}

C$

… Капчук върху камък…

C>

{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}

C$

Къде мярнах една от тия игрални подложки наскоро?

C>

{m x-large}Вика „Иииии!“{/m}

C$

О, да, Ловкоклинчи. Беше много притеснен, нали?

C>

{m x-large}Това е кон!{/m}

C$

Имаше такава дъска. Каза, че е запален играч.

C>

{m x-large}Това не е моята крава!{/m}

C$

Това джудже беше под натиск, усещам ги тези неща. Май умираше от желание да ми каже нещо…

C>

{m x-large}Къде е моята крава?{/m}

C$

Онзи поглед в очите му…

C>

{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}

C$

А аз бях толкова _бесен_. Да не казват на Стражата? Какво са очаквали? Човек би си помислил, че са знаели…

C>

{m x-large}Вика „Хррррп!“{/m}

C$

… са _знаели_, че ще си изпусна нервите!

C>

{m x-large}Това е хипопотам!{/m}

C$

Искали са да си изпусна нервите!

C>

{m x-large}Това не е моята крава!{/m}

C$

Адски са _искали_ да си изпусна нервите!

Ваймс изсумтя и изграчи остатъка от зоопарка, без да пропусне нито едно крякване или изписукване, и зави сина си с целувка.

Отдолу издрънча стъкло. „А, някой изпусна чаша“ — отбеляза умът му. Но интуицията му, която вече над петдесет години го превеждаше безопасно през подмолните градски улици, прошепна: „Да, бе, как ли не!“

Готвачката си бе взела свободна вечер. Чистофайна трябваше да си е в стаята. Сибил бе навън при драконите. Значи оставаше Уиликинс. Икономите не изпускат разни неща.

Отдолу се разнесе приглушено „ъгх“, последвано от тупването на нещо, уцелващо месо.

А мечът на Ваймс бе на куката в другия край на вестибюла, понеже Сибил не искаше да го разнася из къщата.

Възможно най-тихо той се огледа за нещо, каквото и да е, което да послужи за оръжие. За съжаление, когато избираха играчки за малкия Сам, изцяло бяха пренебрегнали съвкупността от твърди неща с остри ръбове. Имаше изобилие от зайчета, пиленца и прасенца, но… А! Ваймс забеляза нещо, което щеше да свърши работа, и го отскубна.

Пристъпяйки безшумно с дебелите си надплетени чорапи, той се прокрадна надолу по стълбите.

Вратата на винарската изба бе отворена. Ваймс напоследък не пиеше изобщо, но гостите пиеха и Уиликинс, верен на някакъв виночерпски дълг към настоящите и бъдещите поколения, се грижеше за асортимента и от време навреме го допълваше с обещаваща реколта. Дали не пропука стъкло под нечий крак? А стълбите не проскърцаха ли? Скоро щеше да разбере.

Стигна до сводестата изба и внимателно пристъпи в сенките зад процеждащата се от вестибюла светлина.

Сега го усети… слаб мирис на нафта.

Копеленцата дребни! А можеха и да виждат в тъмното, нали? Той заровичка в джоба си за кибрит, а сърцето му тупаше в ушите. Пръстите му стиснаха една клечка, пое дълбоко дъх…

Една ръка сграбчи китката му, а друга изтръгна задния крак на люлеещото се конче, с което бе замахнал обезумяло в тъмнината. Той инстинктивно ритна с крак, при което се чу изпъшкване. Ръцете му се освободиха и някъде откъм пода се обади гласът на Уиликинс, доста изтънял:

— Извинете, сър, изглежда се натресох на крака ви.

— Уиликинс? Какво, по дяволите, става?

— Някакви дребни господа понаминаха, докато бяхте горе, сър — отвърна икономът, бавно разгъвайки се. — През стената на избата всъщност. Съжалявам, но намерих за необходимо да се отнеса малко строго с тях. Опасявам се, че единият може да е мъртъв.

Ваймс се озърна.

— _Може_ да е мъртъв? Диша ли още?

— Не зная, сър. — Уиликинс с голямо внимание поднесе клечка кибрит към парченце свещ. — Чух го да гълголи, но явно е спрял. Съжалявам да кажа, че ме нападнаха, докато излизах от хладилното, и бях принуден да се защитавам с първото средство, попаднало ми под ръка.

— А именно…?

— Ножа за лед, сър — равно уточни Уиликинс. Той повдигна 45-сантиметровата остро назъбена стомана, създадена за рязане на лед в удобни формички. — Закачих другия господин на кука за месо, сър.

— Не може да бъде — ужаси се Ваймс.

— Само за дрехата му, сър. Съжалявам, че ви посегнах, но се опасявах, че нафтата може да се възпламени. Надявам се, че се оправих с всичките. Бих искал да използвам възможността да се извиня за бъркотията…

Но Ваймс вече бе преполовил стълбите към избата. Във вестибюла сърцето му замря.

Ниска тъмна фигура притича през последното стъпало и се вмъкна в детската.

Широкото внушително стълбище се извиси пред него като стълба до небето. Той се втурна по него, чувайки се да крещи _… ще те убия ще те убия ще теубиящетеубиящетеубияубияубия ще те убия щетеубия…_ Страшен бяс го задушаваше, гняв и ужасен страх подпалиха дробовете му, а стъпалата все така се разстилаха пред него. Нямаха свършек. Изкачваха се до безкрая, докато той пропадаше назад в ада. Но адът го подхвана, даде криле на гнева му, повдигна го, запрати го обратно нагоре…

И тогава, вложил целия си дъх в един дълъг скверен вик, той стигна до последното стъпало…

Джуджето заднешком изскочи от детската. Удари се в перилата и ги строши, политайки към пода. Ваймс се подхлъзна на излъсканото дюшеме, занесе при входа на детската и влетя, ужасен от вида на…

… малкият Сам, блажено заспал. На стената агънцето отброяваше минутките на нощта.

Сам Ваймс гушна сина си, загърнат в синьото му одеялце, и се свлече на колене. Дори за миг не бе поел дъх по стъпалата нагоре и сега тялото му си вземаше своята дан, поглъщайки въздух и облекчение на големи, мъчителни хрипове. Сълзи рукнаха от очите му, разтърсвайки окаяната му душа…

През замъгления си от несекващите сълзи поглед забеляза нещо на пода. Там, на постелката, където бяха паднали, стояха парцалената топка, обръчът и пухкавата змия.

Топката се бе търколила горе-долу в средата на обръча. Змията лежеше полуразвита, опряла глава в края му.

На слабата светлина в детската те на пръв поглед наподобяваха голямо око с опашка.

— Сър? Всичко наред ли е?

Ваймс вдигна очи и фокусира червеното лице на Уиликинс.

— Ъ-ъ… да… какво?… Да… чудесно… благодаря — успя да смотолеви той, събирайки разпарчетосания си ум. — Чудесно, Уиликинс. Благодаря ти.

— Сигурно съм пропуснал един в тъмното…

— Ъ? Да, непростимо нехайство от твоя страна — постегна се Ваймс и стана на крака, но все така притискайки сина си. — Просто се _обзалагам_, че повечето икономи наоколо щяха да пометат и тримата с един замах на колосаната си кърпа.

— Добре ли сте, сър? Понеже…

— Но ти си бил в Шарлатанското училище за икономи! — Ваймс се изкикоти. Коленете му трепереха. Част от него си даваше сметка какво става. След ужаса настъпва онова опияняващо чувство, че си още жив, и изведнъж всичко изглежда смешно. — Имам _предвид_, че другите икономи просто умеят да срежат някого с поглед, но _ти_, Уиликинс, ти умееш да ги срежеш с…

— Слушайте, сър! Той е отвън, сър! — настоятелно го прекъсна Уиликинс. — Както и лейди Сибил!

Усмивката на Ваймс замръзна.

— Да взема ли младежа, сър? — посегна Уиликинс.

Ваймс се дръпна. И трол с лост и кофа смазка не би измъкнал сина от ръцете му.

— Не! Но ми дай тоя нож! И иди да видиш дали Чистофайна е добре!

Притискайки малкия Сам до себе си, той затича надолу по стълбите и изхвръкна през вестибюла навън. Беше глупаво, глупаво, глупаво. Това си го каза по-късно. Но в този момент Сам Ваймс мислеше само в основните тонове. Беше трудно, много трудно да влезе в детската, изправен пред картините, претъпкали въображението му. Никога вече нямаше да допусне това. Яростта се върна в него, плавно, вече под контрол. Плавно като река от лава. Щеше да ги открие всичките, всички до един, и щяха да _горят_…

До основната пристройка за драконите вече можеше да се стигне само покрай трите големи чугунени огнеотражателни екрана, поставени преди два месеца. Отглеждането на дракони не бе хоби за слабоволни хора или такива, които не желаят да пребоядисват периодично цялата страна на къщата. От всеки край имаше големи железни врати. Ваймс се насочи към едната наслуки, влезе в пристройката и залости вратата зад себе си.

Тук винаги бе топло, понеже драконите се оригваха непрекъснато — изборът беше или това, или да експлодират, което от време на време се случваше. И Сибил бе тук, в пълно противодраконово снаряжение, спокойно вървеше между кошарките с кофа във всяка ръка, а зад нея вратата на другия край се отвори и се появи ниска тъмна фигура, хванала прът с малък пламък в крайчеца, и…

— Пази се! Зад теб! — изкрещя Ваймс.

Жена му зяпна към него, обърна се, изпусна кофите и започна да крещи нещо.

И тогава пламъкът избълва. Удари Сибил в гърдите, разстла се по кошарите и рязко угасна. Джуджето сведе поглед и отчаяно заудря тръбата.

Огненият стълб, представляващ лейди Сибил, каза с властен глас, нетърпящ неподчинение:

— Залегни, Сам! Веднага!

И Сибил се хвърли на пясъчния под, докато по цялата дължина на кошарите, драконови глави се изпружваха на дълги драконови вратове.

Ноздрите им се разширяваха. Поемаха въздух.

Бяха предизвикани. Бяха засегнати. И току-що бяха вечеряли.

— _Добри_ момчета — викна Сибил от пода.

Двайсет и шест струи ответен драконовски огън отвърнаха на призива. Ваймс, легнал на пода така, че тялото му прикриваше малкият Сам, усети космите по врата си да настръхват.

Това не беше опушеното червено на джуджешкия огън, а нещо, сътворимо единствено в драконски стомах. Пламъците бяха на практика невидими. Поне един от тях сигурно бе уцелил оръжието на джуджето, понеже стана експлозия и нещо изхвръкна през покрива. Кошарите на драконите бяха изградени като фабрика за фойерверки: стените бяха много дебели, а покривът възможно най-тънък, за да осигурява по-бърз достъп до небесата.

Когато шумът стихна до развълнувано хълцукане, Ваймс рискува да понадигне глава. Сибил се изправяше, малко непохватно заради специалните одежди, носени от всеки драконовъд?*

[* Т.е. всеки драконовъд, необитаващ понастоящем малка изящна урна.]

Желязото на отсрещната врата тлееше около черния силует на джудже. Малко пред него два подковани ботуша се охлаждаха от бялата жар в локвичка стопен пясък.

Металът направи „пук“.

Лейди Сибил протегна ръце в дебели ръкавици, потупа няколкото местенца горяща нафта по кожената си престилка и свали шлема си. Той се приземи на земята с тупване.

— О, Сам… — тихо промълви тя.

— Добре ли си? Малкият Сам е наред. Трябва да се махнем оттук!

— О, Сам…

— Сибил, трябва да го вземеш! — каза Ваймс бавно и ясно, за да преодолее шока. — Навън може да има още!

Погледът на Сибил се концентрира.

— Дай ми го — нареди тя. — А _ти_ вземи Раджа!

Ваймс проследи пръста й. Млад дракон с клепнали уши и изражение на леко плашещ добър хумор примига към него. Беше „златен вутер“, порода с толкова силен пламък, че един от тях веднъж бе използван от крадци да разтопи сейфа на банков трезор.

Ваймс го пое внимателно.

— Натъпчи го с въглища — изкомандва Сибил.

„Това си й е в кръвта“ — разсъди Ваймс, докато пъхаше антрацит в алчната уста на Раджа. Прародителките на Сибил храбро бяха поддържали съпрузите си в обсадени далечни посолства, бяха раждали върху камили или в сянката на ранени слонове, бяха раздавали златни шоколадчета под атаките на тролове в мисиите или просто си бяха стояли вкъщи, грижейки се за онези остатъци от мъжете и синовете им, които са се връщали от безкрайните малки войни. Резултатът бе биологичен женски вид, който се превръщаше в калена стомана, когато дългът ги призове.

Ваймс трепна, когато Раджа се оригна.

— Това беше джудже, нали? — подметна Сибил, полюшвайки малкия Сам. — Едно от онези дълбинници?

— Да.

— Защо се опита да ме убие?

Когато някой се опитва да те убие, значи правиш нещо както трябва. Това правило бе пътеводно в живота на Сам. Но това… дори истински закоравял убиец като Хризопрас не би опитал нещо подобно. Това беше лудост. _Ще горят. Ще горят._

— Мисля, че са уплашени от онова, което ще открия — отрони Ваймс. — Мисля, че всичко им е тръгнало накриво и сега искат да ме спрат.

„Възможно ли е да са толкова глупави? — зачуди се той. — Убита съпруга? Мъртво дете? Възможно ли е да мислят, че това ще ме спре _дори за миг_? Както и да е, когато стигна до онзи, наредил това — _а аз ще_ стигна — надявам се да има там някой да ме задържи. _Ще горят за това, което сториха!_“

— О, Сам… — измърмори Сибил, за момент лишена от желязната маска.

— Съжалявам. Не бях очаквал това! — Ваймс остави дракончето на пода и я прегърна внимателно, почти боязливо. Яростта му бе толкова силна, почувства, че може да му изникнат шипове или крила. А главоболието му се връщаше като буца олово, закована точно над очите му.

— Какво се случи с всичкото онова, сещаш се, хей-хо, хей-хо и да бъдем мили към бедните изгубени сирачета в гората, Сам? — прошепна Сибил.

— Уиликинс е в къщата — смотолеви той. — Както и Чистофайна.

— Тогава да идем да ги открием! — Сибил се усмихна малко потиснато. — Ще ми се да не носиш работата си вкъщи, Сам.

— Този път тя ме последва — мрачно отвърна Ваймс. — Но възнамерявам да въведа малко ред, повярвай ми. — _Те ще гор…_ Не! Те ще бъдат преследвани до дупка и ще бъдат измъкнати от нея и изправени пред правосъдието. Освен ако (о, моля!) се съпротивяват при ареста…

Чистофайна стоеше в преддверието заедно с Уиликинс. Държеше трофеен клачиански меч без особена убедителност. Икономът бе подсилил въоръжението си с два месарски сатъра, които полюшваше с доста тревожна вещина.

— Мили боже, човече, целият си в кръв! — извика Сибил.

— Да, ваше благородие — гладко потвърди Уиликинс. — Мога ли да спомена като смекчаващо обстоятелство, че всъщност не е моя?

— При драконите имаше джудже — осведоми го Ваймс. — Някаква следа от други?

— Не, сър. Онези в избата имаха устройство за изстрелване на огън, сър.

— Както и това — кимна Ваймс и додаде: — Хич не му помогна.

— Наистина ли, сър? Осведомих се за употребата му и изпробвах теорията чрез практика в тунела, от който бяха дошли, докато му свърши огнената течност, сър. Само в случай че е имало и други. Предполагам, поради тази причина гори алеята на номер пет.

Ваймс не познаваше Уиликинс на младини. Гръмогласните левенти от Петльовата улица имаха споразумение с Шарлатанската улица, което им позволяваше да пренебрегват този фланг, докато съсредоточаваха отбраната си срещу териториалната агресия на Убийствената маймунска банда от Свинарския хълм. _Радваше_ се, че не се е изправял срещу младия Уиликинс.

— Сигурно са направили отдушник там — предположи той. — Семейство Джеферсън са на почивка.

— Е, ако не са подготвени за подобни неща, не бива да развъждат рододендрони — делово отбеляза Сибил. — Сега какво, Сам?

— Ще прекараме нощта в Двора на Псевдополис — реши Ваймс. — Без спорове!

— Рамкинови никога не са бягали от _нищо_ — заяви Сибил.

— Ваймсови са бягали като изоглавени през цялото време — контрира Ваймс, прекалено дипломатичен да спомене горепосочените прадеди, които са се връщали вкъщи на части. — Това означава да се биеш, където _ти_ решиш. Тръгваме всички, взимаме каретата и отиваме вкупом долу в Двора. Когато стигнем, ще пратя хора тук да ни вземат нещата. Само за една нощ, става ли?

— Какво ще желаете да направя с посетителите, сър? — запита Уиликинс, хвърляйки кос поглед към лейди Сибил. — Единият, опасявам се, е наистина мъртъв. Ако си спомняте, сигурно съм го наръгал с ножа за лед, който случайно държах, тъй като току-що бях рязал лед за кухнята — додаде той с безизразно лице.

— Сложи го на покрива на каретата — отряза Ваймс.

— Другият също изглежда мъртъв, сър. Бих се заклел, че му нямаше нищо, когато го завързвах, сър, тъй като ме проклетисваше на техния си жаргон.

— Не си го ударил твърде силно, на… — започна Ваймс, но се отказа. Ако Уиликинс бе решил да убие някого, нямаше да го взема в плен. Сигурно е било кофти изненада да проникнат в мазе и да се натъкнат на някого като Уиликинс. Както и да е, да вървят по дяволите.

— Просто… си е умрял?

— Да, сър. Джуджетата по принцип слюнчат ли се в зелено?

— Моля?

— Има зелено около устата му, сър. Може да е улика по мое мнение.

— Добре, метни го и него отгоре на покрива. Да тръгваме, а?

Ваймс настоя Сибил да пътува вътре. Обикновено тя поемаше управлението, а той с радост й го отстъпваше, но според негласното споразумение, когато той _наистина_ настояваше, тя се подчиняваше. Така е при семейните двойки.

Ваймс се качи до Уиликинс и го накара да спре насред пътя до един, който продаваше вечерното издание на Вестника, още топло от пресата.

Снимката на първа страница бе тълпа джуджета. Дърпаха една от големите метални кръгли врати на мината, изскочила от пантите си. В средата на мнозинството, сграбчил единия край в ръце с опнати мускули, бе капитан Керът. Блестящ, гол до кръста.

Ваймс подсмъркна щастливо, сгъна вестника и запали една пура. Краката му вече почти не трепереха, а огньовете на ужасната ярост бяха се послегнали.

— Свободата на словото, Уиликинс. Просто не може да се озапти — подметна той.

— Често съм ви чувал да отбелязвате това, сър — кимна Уиликинс.

>

_Създанието се плъзгаше из дъждовните улици. Отново объркано! Знаеше, че прониква! Знаеше, че го чуват! Но всеки път, като се впуснеше да последва думите, го запращаха обратно. Запречваха му пътя, тръшваха му вратите под носа. И какво беше това? Някакъв жалък войник! Досега Один вече да е прегризал щита си на две!_

_Но това не беше основният проблем. Наблюдаваха го. А това __никога__ не се бе случвало преди._

>

Пред Двора се мотаеше тълпа джуджета. Нямаха застрашителен вид — тоест, по-застрашителен от този на раса, която по традиция и навик носеше големи тежки шлемове, брони, подковани ботуши и брадви, — а по-скоро изглеждаха объркани, смутени и несигурни защо са там.

Ваймс накара Уиликинс да влезе с каретата в навеса и да предаде телата на Игор, който разбираше от умрели със зелено по устата и подобни неща.

Сибил, Чистофайна и малкият Сам бяха изпратени в един празен кабинет. „Интересно“ — помисли си Ваймс, докато наблюдаваше Веселка с група джуджета да се суетят около детето. Дори сега, всъщност особено сега, предвид напрежението, което караше всеки да се опре на старите обичаи, не беше сигурен колко от служителите му джуджета бяха от женски пол. Изискваше се голяма смелост да покажеш подобен факт в общество, където носенето на порядъчна, бронирана кожена роба до петите вместо панталони те поставя — на моралната карта — в края при Лиска и трудолюбивите й колежки от клуб „Розово маце“. Но ако вкараш гукащо детенце в стаята, можеш да ги забележиш моментално въпреки страховитото им снаряжение и бради, в които би могъл да се изгуби плъх.

Керът си проправи път през тълпата и отдаде чест.

— Доста неща се случиха, сър!

— Ей богу, нима? — каза Ваймс с неистова жизнерадост.

— Да, сър. Всички бяха доста… ядосани, когато изнесохме мъртвите джуджета от мината, пък и наред с другото, отварянето на голямата врата при Петмезената улица предизвика доста голям интерес. Всички дълбинници са се омели, освен един…

— Това ще да е Ловкоклинчи — подхвърли Ваймс, отправяйки се към кабинета си. Керът явно се изненада.

— Тъй вярно, сър! Прибрахме го в килия. Бих искал да го видите, ако нямате нищо против. Плачеше и стенеше в единия ъгъл, целият трепереше, обграден със запалени свещи.

— Пак свещи? Да не го е страх от тъмното?

— Може и така да е, сър. Игор казва, че проблемът е в главата му.

— Не давай на Игор да пробва да му я смени! — бързо каза Ваймс. — Ще се опитам да сляза веднага щом мога.

— Опитах се да говоря с него, но просто стои с празен поглед, сър. Как разбрахте, че сме открили точно него?

— Понасъбрах някои ръбчета и парченца с интересна форма — отвърна Ваймс, сядайки на бюрото си. При недоумяващия поглед на Керът додаде: — От пъзела, капитане. Но има много парченца с небе. Въпреки това си мисля, че може и да се справя, понеже май ми подадоха един ъгъл. Какво разправят подземията?

— Сър?

— Нали знаеш, че джуджетата са се ослушвали за нещо под земята. Чудеше се дали някой не е затрупан, нали? Но има ли… не знам… нещо говорещо, направено от джуджета?

Керът сбърчи вежди.

— Да не говорите за _куб_, сър?

— Не знам. Говоря ли? Ти кажи!

— Дълбинниците имат няколко в мината си, сър, но съм сигурен, че тук няма такива. По принцип са вградени в твърда основа. Тъй или иначе, не се откриват със слушане. Никога не е имало случай да говорят при откриването им. Някои джуджета с години се учат как работи подобно нещо!

— Добре! А сега: Какво _е_ Куб? — запита Ваймс, хвърляйки поглед към входящите бумаги. Слава богу, нямаше бележки от Е. И. Песимал.

— Ами… това е нещо като книга, сър. Говореща. Нещо като вашето Гроздебери, предполагам. Повечето съдържат тълкувания на джуджешкото знание от древни майстори на правото. Може би е много стара… магия.

— Може би?

— Е, техноманските Устройства приличат на неща, _изградени_ от, сещате се, от…

— Капитане, пак изпуснах нишката. Какво са Устройства и защо ги произнасяш с главно „У“?

— Кубовете са вид Устройства, сър. Никой не знае кой ги е създал или с каква първоначална цел. Може да са по-стари от света. Намирани са във вулкани и в най-дълбоките скални пластове. Дълбинниците притежават повечето от тях. Има най-различни в…

— Чакай малко, искаш да кажеш, че като ги изкопаят, в тях са вградени джуджешки гласове отпреди милиони години? Джуджетата със сигурност не са били…

— Не, сър. Джуджетата ги вграждат по-късно. Не съм много наясно с това. Мисля, че когато за пръв път са били открити, са съдържали предимно природни звуци, като ромолене на вода или птичи песни, или грохот от камъни, неща от този род. Струва ми се, че граговете са открили как да се отърват от тези звуци, за да направят място за думите. Чух за един с шумоленето на гора. Десет години шумолене в куб, по-малък от пет сантиметра.

— И са ценни, така ли, тези неща?

— Невероятно ценни, особено кубовете. Струва си да прокопаеш планина от гранит, както казваме ние… ъ-ъ, имах предвид „ние, джуджетата“, сър, не „ние, ченгетата“.

— Значи сигурно си струва да преровиш няколко хиляди тона анкх-морпоркска мръсотия, а?

— За един куб? Определено! За това ли е било всичко? Но как ще се озове тук? Обикновените джуджета може никога да не зърнат такова нещо през живота си. Само граговете и великите водачи ги използват! И защо ще говори? Всичките дотук са се съживявали само с ключова дума!

— Де да знам! Как изглеждат? Освен че са кубични, предполагам.

— Зървал съм само няколко, сър. Те са… ами, до петнайсет сантиметра, наподобяват стар бронз и проблясват.

— В зелено и синьо? — остро рече Ваймс.

— Да, сър! В мината на Петмезената улица имаха едно-две.

— Май ги видях — кимна Ваймс. — И мисля, че имат още едно. Гласове от миналото, а? Как така досега не съм чувал за тях?

Керът се поколеба.

— Вие сте твърде зает човек, сър. Не можете да знаете всичко.

Ваймс долови частица укор.

— Да не намекваш, че съм с ограничен кръгозор, капитане?

— О, не, сър. Вие се интересувате от _всеки_ аспект на полицейската работа и криминологията.

Понякога бе невъзможно да се разчете изражението на капитан Керът. Ваймс не се затормози да опитва.

— Пропускам нещо — измърмори той. — Но знам, че става дума за Куумската долина. Слушай, каква _е_ тайната на Куумската долина?

— Не знам, сър. Не мисля, че има такава. Предполагам, че голямата тайна е кой е нападнал пръв. Знаете, сър, и двете страни казват, че са нападнати от засада.

— Това струва ли ти се твърде _интересно_? — натърти Ваймс. — Има ли особено значение сега?

— Кой е започнал всичко това? Бих казал да, сър! — призна Керът.

— Но те не враждуват ли от веки веков?

— Да. Но Куумската долина е била първата _официална_ схватка, сър.

— Кой е победил?

— Сър?

— Въпросът не е труден, нали? Кой е спечелил първата битка за Куумската долина?

— Май може да се каже, че е била потушена от дъжд, сър — поколеба се Керът.

— Спрели са подобно събитие заради малко дъждец?

— Заради _доста_ дъждец, сър. Гръмотевичната буря просто се е загнездила над района. Рукнали са реки, пълни с каменни отломки. Бойците са били пометени от пороите, някои са били ударени от светкавици…

— Съвсем се е съсипал целият купон — обобщи Ваймс. — Добре, капитане, имаме ли някаква представа къде са отишли мръсниците?

— Направили са авариен тунел…

— Бас държа!

— … и са го срутили след себе си. Пратих мъже да копаят…

— Оттегли ги. Може вече да са на сигурно място, може да са се измъкнали с каруца, може да носят шлемове и ризници и да се представят за градски джуджета. Стига толкова. Взехме им душите на хората. Разпусни ги засега. Мисля, че ще успеем да ги открием отново.

— Добре, сър. Граговете са си тръгнали толкова набързо, че са оставили някои други Устройства. Конфискувах ги за града. Трябва да са били много уплашени. Взели са само кубовете и са побягнали. Добре ли сте, сър? Изглеждате малко не на себе си.

— Действително, капитане, чувствам се необяснимо весел. Ще ли ти се да чуеш как мина _моят_ ден?

>

Душовете в участъка бяха хитовото нововъведение в града. Ваймс ги плати от джоба си, след като Ветинари бе направил кисел коментар за цената. Бяха малко примитивни и всъщност не кой знае колко повече от лейки, свързани към няколко варела вода на горния етаж, но след нощ в анкх-морпоркския подземен свят мисълта за една баня бе много привлекателна. Дори и при това положение обаче Ангуа се поколеба.

— Това е _чудесно_ — измърка Сали, обръщайки се под струята. — Какво има?

— Виж, старая се, ясно? — сопна се Ангуа, застанала пред душа. — Пълнолуние е! Вълкът е понабрал сили.

Сали спря да се търка.

— О, _разбирам_. Проблеми с Б.А.Н.Я.Т.А., а?

— Не _можа_ да се сдържиш, нали? — Ангуа стисна зъби и се насили да стъпи на плочките.

— Е, как се справяш обикновено? — Сали й подаде сапуна.

— Със студена вода и си внушавам, че е дъжд. Да не си посмяла да се засмееш! Нова тема, веднага!

— Добре. Какво мислиш за гаджето на Ноби?

— Лиска? Приветлива. Хубава…

— Пробвай перфектна физическа красота. Изумителни пропорции. Жива класика.

— Е… в общи линии, да — призна Ангуа.

— И всичко това е _гаджето_ на Ноби Нобс?

— Явно си мисли така.

— Да не ми казваш, че _заслужава_ Ноби?

— Виж, Верити Пушпрам не заслужава Ноби, а тя има странно кривогледство, ръце като на докер и си изкарва хляба с готвене на разни черупчести — сви рамене Ангуа. — Така стоят нещата.

— Тя старото му гадже ли е?

— Той така разправяше. Доколкото знам, физическата страна на връзката се състои в това тя да го замерва с мокра риба, когато припари до нея.

Ангуа отцеди последната слуз от косата си. Трудно бе да се отърве от нея. Даже известна част явно се опитваше да не мине през сифона.

Стига толкова. Не й се щеше да стои прекалено дълго под Д.У.Ш.А. Още пет-шест пъти и вонята почти нямаше да се усеща. Важното сега бе да не забрави да използва кърпа, вместо да се изтръска.

— Мислиш, че отидох там долу да впечатля капитан Керът, нали? — обади се Сали зад гърба й.

Ангуа замръзна с увита с кърпата глава. Е, добре, щеше да се случи рано или късно…

— Не!

— Пулсът ти казва обратното — кротко отбеляза Сали. — Не се тревожи. Нямам шанс. Сърцето му тупа по-бързо всеки път щом те погледне, а твоето прескача удар всеки път като го видиш.

„Добре, тогава това е то — обади се вълкът, който все беше наблизо, — сега ще се реши, нокти срещу зъби… _Не!_ Не слушай вълка! Но няма да е зле, нали, ако тази тъпа кучка спре да слуша прилепа…“

— Стой настрана от сърцата на хората — изръмжа тя.

— Не мога! Ти не можеш да си изключиш носа, нали? Нали?

Вълчият момент бе преминал. Ангуа се поотпусна. Сърцето му тупа по-бързо, а?

— Не. Не мога.

— Виждал ли те е някога без униформа?

„Мили боже!“ — помисли си Ангуа и се пресегна за дрехите си.

— Е… разбира се… — смотолеви тя.

— Имам предвид облечена в нещо друго. Като рокля например — Сали въздъхна. — Хайде, _де_! Всяко ченге прекарва _известно_ време без униформа. Така _разбираш_, че не си на работа!

— Но за нас работата е едва ли не 24/8 — възкликна Ангуа. — Винаги има…

— Имаш предвид за него, понеже на него така му харесва, а ти се напасваш, нали? — вметна Сали, което разби цялата защита на Ангуа.

— Това е моят живот! Защо да приемам съвет от вампир?

— Защото си върколак — сви рамене Сали. — Само вампир би посмял да ти го даде, така ли е? Не е необходимо да вървиш по петите му непрекъснато.

— Слушай, вече съм минала през това, разбираш ли? Това е върколашки нагон. Ние сме каквито сме!

— Аз не съм. Не ти дават черна лентичка на въздържател само за обет, да знаеш. И той не означава, че спираш да жадуваш кръв. Просто не правиш нищо по въпроса. Ти поне можеш да излезеш нощем и да гониш пилци.

Настъпи каменна тишина. След време Ангуа промълви:

— Знаеш за пилетата?

— Да.

— Плащам си ги, да знаеш.

— Сигурна съм.

— И не е всяка нощ.

— Сигурна съм, че не е. Виж, известно ли ти е, че има хора, които _доброволно_ биха станали… вечерна компания на вампир? При условие че всичко се прави със стил. И ни смятат за странни. — Тя подсмъркна. — Между другото, с какво си изми косата?

— Противобълхов шампоан „Добро момиче!“ на братя Уилард — изрецитира Ангуа. — Поддържа блясъка — додаде отбранително. — Виж какво, искам да изясним това, става ли? Само защото прекарахме часове, газейки под града, и така де, май си спасихме живота веднъж-дваж, не означава, че сме приятелки, ясно? Просто се случихме… на едно място по едно и също време!

— _Наистина_ ти трябва малко почивка — въздъхна Сали. — Така или иначе, щях да черпя Лиска просто за благодаря, а и Веселка иска да се присъедини. Какво ще кажеш? Засега ни разпуснаха. Време е да разпуснем и малко навън, а?

Ангуа се бореше с врящото змийско гнездо от емоции. Лиска _беше_ много мила и доста по-отзивчива, отколкото можеше да се очаква от някой, носещ петнайсетсантиметрови токчета и десет квадратни сантиметра облекло.

— Хайде, _де_ — окуражително възкликна Сали. — Не знам за теб, но на мен ще ми отнеме малко усилия да премахна вкуса на онази кал от устата си.

— О, _добре_! Но това _не_ значи, че се сприятеляваме!

— Хубаво, де, разбрах.

— Не съм от сприятеляващите се — добави Ангуа.

— Да, добре — вдигна ръце Сали. — Виждам.

>

Ваймс седеше втренчен в бележника си. Бе написал „говорещ куб“ и го бе оградил.

С периферния си слух долавяше звуците на Градската стража, разнасящи се отдолу: суматохата в двора на старата лимонадена фабрика, където специалните цивилни се събираха отново, просто за всеки случай, подрънкването на аварийната кола, шумотевицата от гласове, идващи изпод пода…

След известно замисляне написа „стар кладенец“ и също го огради.

Като хлапе береше сливи в градините на Емпиричния полумесец с всички останали дечурлига. Половината къщи бяха празни и на никого не му пукаше особено. Да, имаше кладенец, но доста отдавна бе задръстен с боклуци, дори по онова време. Отгоре му растеше трева. Бяха открили тухлите само защото ги бяха търсили.

Значи, да кажем, че всичко заровено на дъното му, където джуджетата бяха стигнали, е било оставено там преди повече от петдесет-шейсет години…

Дори преди четиридесет години в Анкх-Морпорк рядко се мяркаха джуджета, при това изобщо не бяха толкова богати или властни да притежават куб. Бяха отрудени работници, търсейки — просто евентуално — по-добър живот. И така, що за _човек_ би изхвърлил говореща кутия, струваща планина от злато? Трябва да е бил дяволски луд…

Ваймс рязко се изправи, вторачен в драскулките на листа. В далечината Детритус джавкаше команди към някого.

Почувства се като човек, пресичащ река по рехав брод от камъни. Беше го почти преполовил, но следващият камък просто бе твърде далеч и можеше да го достигне само със сериозно мускулно усилие. Въпреки това кракът му висеше във въздуха и изборът бе или това, или да падне…

Написа: „Мискинин“. После огради думата няколко пъти, вбивайки молива в евтината хартия.

Мискинин сигурно е бил в Куумската долина. Да кажем, че там е намерил куб, кой знае как. Може просто да си е лежал на земята? Както и да е, занася го вкъщи. Рисува картината си и полудява, но междувременно кубът почва да му говори.

Ваймс написа „СПЕЦИАЛНА ДУМА?“. Очерта кръга толкова силно, че моливът му се счупи.

Може би не е могъл да открие думата за „спри да бърбориш?“. Без значение, мята куба в кладенеца…

Опита се да напише „Мискинин живял ли е някога в Емпиричния полумесец?“, но накрая се отказа и се опита да го запомни.

Така… след като умира, написват онази проклета книга. Не върви особено, но наскоро се преиздава и… а, но _вече_ има доста джуджета в града. Някои от тях я прочитат и нещо им подсказва, че тайната е в куба. Искат да го открият. Как? По дяволите! Книгата не казваше ли, че тайната на Куумската долина е в картината? Добре. Може би… някак е нарисувал някакъв код в картината, посочващ мястото на куба. Но какво от това? Какво толкова ужасно е имало за чуване, та да убият бедните нещастници, които са го чули?

Мисля, че гледам на това погрешно. Това не е моята крава. Това е овца с вила за сено. За жалост вика „квак“.

Вече се губеше, оплитайки всички нишки, ала бе опрял крак на отсрещния камък и чувстваше, че напредва. Но към какво по-точно?

Така де, какво _наистина_ щеше да се случи, ако имаше доказателство, че например джуджетата са нападнали из засада троловете? Нищо, което вече да не се случва, ето какво. Винаги можеш да намериш оправдание, което съмишлениците ти ще приемат, а на кого му пука за врага? В реалния свят нищо не би се променило.

На вратата леко се почука, в онзи стил, който ползваш, когато тайничко се надяваш да няма ответ. Ваймс скочи от стола си и отвори вратата със замах.

На прага стоеше Е. И. Песимал.

— А, Е. И.! — възкликна Ваймс, връщайки се до бюрото си и оставяйки молива. — Влизайте! Какво мога да направя за вас? Как е ръката?

— Ъ-ъ… можете ли да отделите минутка от времето си, ваша светлост?

„Ваша светлост“ — повтори си Ваймс. Е, този път не му даваше сърце да направи забележка. Седна. Е. И. Песимал все още носеше ризницата със закачена на нея значка на специалните цивилни. Нямаше много бляскав вид. Ударът на Тухльо го бе търколил по площада като топка.

— Ъ-ъ… — започна Песимал.

— Ще трябва да започнете като младши страж, но с вашия талант сигурно за година ще станете сержант. И можете да имате отделен кабинет.

Е. И. Песимал стисна очи.

— Как разбрахте? — едва промълви.

— Нападнахте със зъби нафиркан до козирката трол — сви рамене Ваймс. — Казах си: „_Ето_ човек, роден за значката“. Всъщност винаги сте искал това, нали? Но все сте бил твърде дребен, твърде слабичък, твърде стеснителен за страж. Отвсякъде мога да си наема бабаити. В момента обаче ми трябва човек, който знае как да държи молив, без да го счупи.

— Ще ми бъдете адютант — продължи той. — Ще движите цялата бумащина. Ще четете докладите, ще се опитвате да прецените кое е важно. А за да разберете кое _е_ важно, ще трябва да патрулирате поне два пъти седмично.

По бузата на Е. И. Песимал се стичаше сълза.

— Благодаря, ваша светлост — хрипкаво рече той.

Ако Е. И. Песимал имаше нещо за изпъчване, щеше да го е изпъчил.

— Разбира се, първо трябва да си довършите доклада за Стражата — додаде Ваймс. — Това е ангажимент между вас и негово благородие. А сега, ако ме извините, наистина трябва да изляза. С нетърпение очаквам да почнете работа при нас, младши страж Песимал.

— Благодаря, ваша светлост!

— А, и няма да ме наричате „ваша светлост“ — не се стърпя Ваймс. Помисли за миг и реши, че човекът си го е заслужил, от-до, и додаде: — Господин Ваймс е достатъчно.

„И така, напредваме — каза си наум, след като Е. И. Песимал се изнесе. — На негово благородие няма да му се понрави, понеже май остава без избор. Quis custodiet ipsos custodes, ъ-ъ, qui custodes custodient? Кое беше правилното за «Кой варди вардияните, които вардят вардияните»? Май не е така. И все пак… вие сте на ход, милорд.“

Тъкмо бе започнал пак да си блъска главата над бележника, когато вратата се отвори без уводно почукване.

Влезе Сибил с табла в ръка.

— Не се храниш достатъчно, Сам — обяви тя. — А бюфетът тук е позор. Само мас и пръжки!

— Това харесват мъжете, опасявам се — виновно рече Ваймс.

— Поне успях да изчистя чайника — продължи Сибил с удовлетворение.

— Изчистила си чайника? — измънка Ваймс с отпаднал глас. Все едно да му бяха съобщили, че някой е почистил патината от изящна древна статуетка.

— Да, отвътре беше станал като катран! В склада нямаше кой знае каква прилична храна, но успях да ти направя сандвич с бекон, маруля и домат.

— Благодаря ти, скъпа — Ваймс внимателно повдигна крайчеца на хляба със счупения си молив. Очевидно имаше прекалено много маруля, с други думи — изобщо имаше маруля.

— Много джуджета дойдоха да те търсят, Сам — каза Сибил, сякаш й тежеше на ума.

Ваймс скочи толкова бързо, че столът му се прекатури.

— Малкият Сам добре ли е?

— Да, Сам. Имах предвид градски джуджета. Познаваш ги всичките, струва ми се. Казват, че искат да говорят с теб за…

Но Ваймс вече трополеше надолу по стълбите, издърпвайки меча си в движение.

Джуджетата се бяха скупчили притеснено до бюрото на дежурния. Притежаваха онова изобилие от метални изделия, пригладеност на брадите и обиколка на поясите, които ги отличаваха като джуджета, при които нещата вървят много добре или поне са вървели до момента.

Ваймс се появи пред тях като вихрушка от гняв.

_Вие, измет такава! Вие, червояди дребни плъхоблизци! Вие, мизерни сенкопъзлъовци! Какво докарахте на града ми? Какво си въобразявахте? Искахте ли дълбинниците тук? Посмяхте ли да осъдите думите на Кофтимели, всичката тая жлъч и древни лъжи? Или мънкахте „Е, не е така, разбира се, но има известно право“? Дъднехте ли „О, отива твърде далеч, но е време някой да го каже“? А сега сте се домъкнали тук да кършите ръце и да циврите колко е ужасно, но няма нищо общо с вас, така ли? Кои бяха онези джуджета в тълпите тогава? Не сте ли вие Съсловните лидери? Не ги ли предвождахте? И защо сте тук сега, грозни хленчещи мърлячи? Как е възможно, как е възможно сега, след като горилите на онзи кучи син се опитаха да избият семейството ми, да идвате тук да ми се жалвате? Да не пристъпих някоя норма, да не настъпих нечий древен палец? По дяволите всичко! По дяволите и вие!_

Чувстваше как думите напират да излязат и от усилието да ги задържи стомахът му се изпълни с киселина и слепоочията му запулсираха. „Само един хленч — каза си той. — Само един престорен стон. Хайде!“

— Е? — процеди.

Джуджетата осезателно се бяха дръпнали назад. Ваймс се зачуди дали не бяха прочели мислите му — доста силно ечаха в мозъка му.

Едно джудже прочисти гърло.

— Командир Ваймс… — започна то.

— Ти си Порс Силенвръката, нали? — пресече го Ваймс. — Половинката от „Бърли и Силенвръката“. Правиш арбалети?

— Да, командире, и…

— Свалете оръжията! До едно! Всички вие! — избълва Ваймс.

Стаята притихна. С крайчеца на окото си Ваймс мерна двойка джуджета-стражи, които поне се преструваха, че са заети с книжа, да се надигат от местата си.

Част от него си даваше сметка, че се държи опасно глупаво, но точно сега гореше от желание да нарани джудже, а не бе позволено да го стори със стомана. Повечето от бойните предмети по тези джуджета бяха просто за имидж, но едно джудже по-скоро би си свалило панталоните, отколкото да остави брадвата си. А тези бяха важни градски особи, с положение в гилдиите и всичко. Мили боже, наистина _стигна_ твърде далеч.

Успя да изръмжи:

— Добре, задръжте бойните брадви. Оставете всичко останало при дежурния. Ще получите квитанция.

За момент, един доста дълъг момент, си мислеше, не, _надяваше се_, че ще откажат. Но едно от тях, някъде из групата, се обади:

— Смятам, че трябва да направим това за командира. Времената са трудни. Трябва да се научим да се приспособяваме.

Ваймс се качи в кабинета си, дочувайки звънтене и дрънчене зад гърба си, и седна толкова ядно на стола, че този път се отчупи едно колелце. Квитанцията беше гаден завършек. Усети злорадо задоволство от него.

На бюрото му върху малка поставка, поръчана от Сибил за целта, стоеше церемониалната му палка. Всъщност бе голяма колкото нормална стражарска палка, но изработена от палисандрово дърво и сребро, вместо от желязно дърво или дъб. Въпреки това доста тежеше. Съвсем достатъчно да отпечата думите „КРАЛСКИЙ УМОРОТВОРИТЕЛ“ на нечие джуджешко чело.

Джуджетата влязоха с малко по-олекнал вид.

„Само една думичка — повтаряше си Ваймс, докато киселината в него вреше. — Една проклета думичка. Хайде! Само един погрешен дъх.“

— Много добре, какво мога да направя за вас?

— Ъ, сигурен съм, че ни познавате всичките — започна Порс, опитвайки да се усмихне.

— Вероятно. Този до теб е Грабникуп Гръмопорив, който наскоро пусна новата серия парфюми и козметика „Женски тайни“. Жена ми ги използва непрекъснато.

Гръмопорив, с традиционна ризница, трирог шлем и огромна брадва през рамо, кимна на Ваймс смутено. Ваймс премести очи.

— А ти си Сета Железокор, собственикът на едноименната верига пекарници, а ти сигурно си Гимлет Гимлет, съдържателят на двата прочути гастронома и новооткрития „Гати плъха!“ на улица „Бръмбар в главата“. — Ваймс огледа останалите един по един и накрая върна очи на първата редица и на едно джудже с доста скромно облекло по джуджешките стандарти, което го гледаше съсредоточено. Ваймс имаше добра физиономична памет и се сещаше, че е виждал това лице някъде, но не можеше да направи връзката. Може би зад добре метната половинка тухла…

— Теб _не_ мисля, че те познавам.

— О, не сме се запознавали официално, командире — живо отвърна джуджето. — Но доста се интересувам от теорията на игрите.

… или от Школата по „Туп“ на Мистър Блясък? — додаде наум Ваймс. Гласът на джуджето звучеше като онзи, който — трябваше да признае — бе оказал дипломатична помощ долу. Носеше простичък кръгъл шлем, обикновена кожена риза с някаква принципна броня по нея, а брадата му бе подрязана до нещо доста по-прилично от общия джуджешки „прещипов“ ефект. В сравнение с останалите джуджета изглеждаше… рационализиран. Май дори нямаше брадва.

— Нима? — подхвърли той. — Е, аз пък не се занимавам с игри. Как ти е името?

— Свит Свитсън, командире. Граг Свитсън.

Ваймс безгласно взе палката и я завъртя между пръстите си.

— Надземен, а?

— Някои от нас дерзаят, сър. Някои от нас смятат, че мракът не е дълбина, а душевно състояние.

— Колко хубаво! — процеди Ваймс. _О, сега сме приятелски настроени и далновидни? Къде бяхте снощи, а? Но сега държа всички козове! Онези копеленца убиха четири градски джуджета! Проникнаха в дома ми, опитаха се да убият жена ми! А сега се измъкват на пръсти! Където и да са отишли, ще ги наврем в… измъкнем на светло!_

Той сложи палката на поставката й.

— Както казах, какво мога да направя за вас, господа?

Доби усещането, че всички се обръщат, физически или умствено, към Свитсън. _Аха, тук явно си имаме дузина маймуни и един гъдулар, а?_

— Как можем да помогнем на _вас_, командире? — запита грагът.

Ваймс присви очи. _Можехте да ги спрете, ето как можехте да помогнете! Не ми излизайте с тия печални физиономии! Може и да не сте казали „да“, но съм адски сигурен, че не сте казали „не!“ достатъчно силно. Не ви дължа нищичко! Не ми идвайте за проклетото ви опрощение._

— В момента ли? Като излезете на улицата, отидете до най-големия трол, който видите, и му разтърсите топло ръката, става ли? — сопна се Ваймс. — Или просто като излезете на улицата. Честно казано, зает съм, господа, а и не е моментът да се оправят препятствията насред конско състезание.

— Ще се насочат към планините — обади се Свитсън. — Ще странят от Юбервалд и Ланкър. Няма да са сигурни, че ще срещнат приятели там. Това означава, че ще навлязат в планините през Лламедос. Там е пълно с пещери.

Ваймс сви рамене.

— Виждаме, че сте ядосан, господин Ваймс — обади се Силенвръката. — Но ние…

— В моргата имам двама мъртви убийци — пресече го Ваймс. — Единият е умрял от отрова. Какво знаете за това? И съм командир Ваймс, благодаря ви.

— Говори се, че поемат бавна отрова, преди да тръгнат на важна мисия — сподели Свитсън.

— Няма връщане назад, а? — криво се усмихна Ваймс. — Е, това е интересно. Но в момента повече ме интересуват живите. — Той се изправи. — Трябва да ида при едно джудже в тъмницата, което не иска да говори с мен.

— О, да. Това трябва да е Ловкоклинчи — намеси се Свитсън. — Той е роден тук, командире, но е отишъл да учи в планините преди повече от три месеца против волята на родителите си. Сигурен съм, че никога не е възнамерявал подобно нещо. Опитваше да открие себе си.

— Е, може да почне търсенето от моите тъмници — отсече Ваймс.

— Може ли да бъда с вас, когато го разпитвате? — помоли грагът.

— Защо?

— Ами най-малкото това би могло да предотврати евентуални слухове, че е бил малтретиран.

— Или да ги отприщи? — присви очи Ваймс. „Кой варди вардияните? — запита се той. — Аз!“

Свитсън го погледна хладнокръвно.

— Бих могъл да… успокоя положението, сър.

— Нямам навика да пребивам затворници, ако намекваш това.

— И съм сигурен, че не желаете да го придобиете днес.

Ваймс отвори уста да изпъди грага с крясъци от сградата, но спря. Защото наглата гадинка бе уцелила точно в десятката. Откакто напусна дома си, Ваймс бе на ръба. Усещаше тръпки по тялото и буца в стомаха си и остро, противно главоболие. Някой щеше да си плати за всичката тази… тази… _тазост_ и не бе задължително да е прецакана пешка като Ловкоклинчи.

А не беше сигурен, изобщо не беше сигурен какво би направил, ако затворникът му се прави на интересен. Да се пребиват хора в малки стаички… знаеше докъде води това. А ако го направиш с основание, ще го направиш и без. Но не можеш да кажеш „ние сме от добрите“ и да подражаваш на лошите. Понякога един допълнителен чифт очи би могъл да е от полза на вардещия вардиянин в главата на всяко ченге.

Справедливостта трябваше _очевидно_ да възтържествува, така че той щеше да се погрижи надлежно за видимостта.

— Господа — обърна се общо към присъстващите, но без да сваля очи от грага. — Познавам ви, а и вие ме познавате. Всички вие сте уважавани джуджета с положение в града. Искам да гарантирате за господин Свитсън, тъй като го виждам за пръв път в живота си. Е, Сета, познавам те от години, какво ще кажеш?

— Убиха сина ми — каза Железокор.

Нож проряза главата на Ваймс. Плъзна се по гръкляна му, преряза сърцето му, заби се в стомаха му и изчезна. Яростта се замести от мраз.

— Съжалявам, командире — тихо промълви Свитсън. — Вярно е. Но не мисля, че Гандър Железокор бе замесен в политиката. Просто започна работа в мината, защото искаше да се усети като истинско джудже и да повърти малко лопата в ръцете си.

— Оставили са го в калта — рече Железокор със зловещо лишен от емоция глас. — Ще ви окажем всякаква помощ, каквато ви е необходима. Всякаква помощ. Но когато ги откриете, избийте ги до крак.

Ваймс не можа да измисли нищо повече от:

— _Ще ги хвана._

_Не_ каза „Да ги избием“. Не. Не и ако се предадат, не и ако не ми извадят оръжие. Знам докъде води това.

— Тогава ще тръгваме и ще ви оставим да си вършите работата — обади се Силенвръката. — Наистина познаваме граг Свитсън. Малко е модерен като че ли. Малко млад. Не е от типа грагове, с които сме свикнали, но… да, гарантираме за него. Лека вечер, командире.

Докато се изнизваха, Ваймс се вторачи в бюрото си. Когато вдигна очи, видя, че грагът е още там, с търпелива усмивчица.

— Нямаш вид на граг. Изглеждаш като нормално джудже — подхвърли Ваймс. — Защо не съм чувал за теб?

— Може би защото сте полицай — кротко отвърна Свитсън.

— Добре, схванах. Но не си дълбинник?

Свитсън сви рамене.

— Мога да мисля в дълбочина. Роден съм тук, командире, като Ловкоклинчи. Не вярвам, че трябва да имам планина над главата си, за да бъда джудже.

Ваймс кимна. Местен младеж, не някакъв планински белобрадец. С пъргав ум при това. Нищо чудно, че лидерите го харесват.

— Добре, господин Свитсън, може да се присъединиш. Но при две условия, ясно? Първо условие: разполагаш с пет минути да изнамериш комплект „Туп“. Смятам, че можеш да се справиш с това.

— Аз също — бегло се усмихна джуджето. — А второто условие?

— Колко време ще ти отнеме да ме научиш на нея?

— Вас ли? Никога ли не сте я играли?

— Не. Един трол ми я показа неотдавна, но откакто пораснах, изобщо не съм играл. Макар че като хлапе ме биваше на плъхалки.*

[* Известна анкх-морпоркска канална игра, отстъпваща само на надпреварата с умрели плъхове. Състезанията с лайна в канала явно са отмрели въпреки опита да се лансират на пазара под името „Аки-дий“.]

— Е, няколко часа би трябвало… — започна Свитсън.

— Нямаме време — отсече Ваймс. — Разполагаш с десет минути.

>

Запоят в „Кофата“ на Лъскавата улица бе започнал. Това беше кръчмата на ченгетата. Съдържателят, господин Пестил, разбираше от ченгета. Те обичаха да се наливат някъде, където не биха видели нищо, което да им напомни, че са ченгета. Шегичките не бяха поощрявани.

Всъщност Лиска предложи да се прехвърлят в „Слава богу, Отворено е“.

На Ангуа не й се щеше особено, но не можа да се възпротиви. Голата истина бе, че макар да имаше тяло, за което да я намрази всяка жена, Лиска компенсираше оскърблението с неподправено милото си държание. Това се дължеше на факта, че имаше самочувствие като на гъсеница и както ставаше ясно при всякакъв разговор с нея, горе-долу същото количество мозък. Може би всичко се балансираше, може би някой благ бог й бе казал: „Извинявай, хлапе, ще бъдеш по-тъпа от каца мас, но добрата новина е, че това няма да има значение.“

Освен това стомахът й бе от желязо. Ангуа усети, че се чуди колко ли изпълнени с надежда мъже са умрели, опитвайки се да я напият до несвяст. Алкохолът изглежда изобщо не стигаше до мозъка й. Вероятно не можеше да го открие. Но бе приятна, забавна компания, ако при разговора се избягват намеци, ирония, сарказъм, остроумия, язвителни подмятания и думи, по-дълги от „пиле“.

Ангуа бе изнервена, защото умираше за бира, но младежът на бара реши, че халба „Светло слабо“ е име на някакъв коктейл. Предвид предлаганите напитки това май не бе изумително.

— Какво — измърмори Ангуа, зачела се в менюто — е „Крещящ оргазъм“?

— А — намигна Сали, — май сме те забрали точно навреме, девойче!

— Не — Ангуа въздъхна при кикота на останалите — отговорът бе _толкова_ вампирски. — Имам предвид от какво е _направен_?

— Алмонте, Валулу, Беърхагърс, ликьор и водка — изреди Лиска, която знаеше рецептите на всички коктейли, правени някога.

— И как действа? — запита Веселка, протягайки врат да надникне над бара.

Сали поръча четири и отново се обърна към Лиска.

— Значи… ти и Ноби Нобс, а? — подметна тя. — Как върви?

Три чифта уши пламнаха.

Другото, с което се сблъскваш в присъствието на Лиска, е тишината. Където и да отидеше, всички стихваха. О, и погледите. Мълчаливите погледи. И понякога в сенките въздишка. Имаше _богини_, които биха убили да изглеждат като Лиска.

— Мил е — отвърна Лиска. — Разсмива ме и не ми пуска ръце.

Три физиономии се съсредоточиха в размисъл. Ставаше дума за Ноби. Съществуваха _толкова_ много въпроси, които _нямаше_ да зададат.

— Показа ли ти номерата, които може да прави с пъпките си? — обади се Ангуа.

— Да. Помислих, че ще се напикая! Толкова е смешен!

Ангуа се втренчи в питието си. Веселка се разкашля. Сали се вглъби в менюто.

— И е много надежден — добави Лиска. След което, като че ли смътно осъзнавайки, че това не бе съвсем достатъчно, тъжно додаде: — Ако искате да знаете, той е първият, който _някога_ ме е канил на среща.

Сали и Ангуа си отдъхнаха едновременно. Просветлението дойде. _Такъв_, значи, беше проблемът. _Мноооого_ сериозен при това.

— Ами то… косата ми не се удържа, краката ми са твърде дълги, пък и знам, че гръдта ми е пре… — замънка Лиска, но Сали вдигна укротяваща ръка.

— Първо на първо, Лиска…

— Истинското ми име е Бети — изциври Лиска, духайки нос, толкова изящен, че най-великият скулптор на света щеше да ридае, ваейки го. Той направи „фррфпр“.

— Тогава, първо на първо… Бети — преодоля новото име Сали, — нито една жена под четирийсет и пет…

— Петдесет — поправи я Ангуа.

— Да, петдесет… нито една жена под петдесет не използва думата „гръд“ по повод на каквото и да е, свързано с нея. Това просто не се прави.

— Не знаех — подсмръкна Лиска.

— Факт — потвърди Ангуа. И, о, боже, как да започне да обяснява смотаняческия синдром? Особено на Лиска, на която името Бети прилягаше като камъни на таван? Това не беше просто _случай_ на смотанячески синдром, това беше _самата му същност_, изкристализирал, класически, чисто платонически образец, който трябва да се препарира, монтира на поставка и да се пази като учебно помагало за ученици през идните векове. И тя беше _щастлива_ с Ноби!

— Това, което трябва да ти кажа, е… — започна тя и пребледня пред непосилната задача — е… да си вземем по още едно, а? Кой е следващият коктейл от менюто?

Веселка надзърна.

— Розов, голям и вибриращ — обяви тя.

— Супер! Четири, моля!

>

Фред Колън надзърна през решетките. Като цяло беше доста добър тъмничар: винаги поддържаше зареден чайник, по принцип бе добродушно настроен към повечето хора, бе прекалено муден, за да се подмами лесно, и държеше ключовете от килиите в тенекиена кутия в най-долното чекмедже на бюрото си, доста далеч от обхвата на пръчка, ръка, куче, сръчно метнат колан или обучен клачиански маймунски паяк.*

[* Което вероятно правеше Фред Колън уникален в аналите на тъмничарската история.]

Това джудже леко го тревожеше. Зад решетките влизаха всякакви типове и нерядко се случваше да поциврят, но за този не знаеше кое беше по-лошо — хлипането или тишината. Беше сложил свещ на столчето до решетките, защото джуджето почваше да вие тревожно, ако нямаше достатъчно светлина.

Разбърка чая замислено и подаде чаша на Ноби.

— Бая чудак си имаме — сподели. — Джудже да го е страх от тъмнината? Не ще да му е в ред главата. Не си докосна чая и бисквитката. Как мислиш?

— Мисля да му взема бисквитката — призна Ноби, протягайки се към чинийката.

— Ти впрочем защо си тук? — подметна Фред. — Учуден съм, че не си нейде да оо-байваш млади жени.

— Лиска тая вечер излезе да купонясва с момичетата — сви рамене Ноби.

— О, трябва да я предупредиш за тия неща — притесни се Колън. — Знаеш как е в центъра, като се опразнят кръчмите и клубовете. Почва едно повръщане, едно врещене и неприлично държание и си свалят блузите и не знам си какво. Викат му… — той почеса глава — тотално омазване.

— Тя само излезе с Ангуа, Сали и Веселка, серж! — Ноби си взе още една бисквитка.

— Оооо, трябва да внимаваш, Ноби! Като се съберат жени срещу мъ… — Фред спря. — Вампир и върколак на гуляй? Чуй съвета ми, синко, стой си в къщи довечера. Пък ако почнат да се държат непри…

Той млъкна, като чу гласа на Ваймс, който приближаваше по спиралните каменни стълби, следван на разстояние от собственика си.

— Значи трябва да им попреча да формират блок, а?

— Да, ако играете от страната на троловете — отвърна непознат глас. — Плътна група джуджета е лоша новина за троловете.

— Троловете бутат, джуджетата хвърлят.

— Точно така.

— И никой не може да прескача централния камък, така ли?

— Да.

— Все пак мисля, че джуджетата имат предимство.

— Ще видим. Важното е…

Ваймс спря при вида на Ноби и Колън.

— Добре, момчета, сега ще говоря със задържания. Как е той?

Фред посочи сгърбената фигура на тясната койка в ъгъла на килията.

— Капитан Керът се опита да говори с него почти половин час, пък знаете как предразполага хората. Ама тоя и дума не обели. Прочетох му правата, но не ме питайте дали ги е схванал. Във всеки случай не си щя чая и бисквитката. Това са права 5 и 56 — додаде той, оглеждайки Свитсън от глава до пети. — Право 5 в е само в случай че имаме Асортимент за чая.

— Може ли да се движи? — запита Ваймс.

— Някак се тътрузи, сър.

— Изкарай го тогава — нареди Ваймс и под питащия поглед на Фред додаде: — Този господин е тук да се увери, че не използваме гумената палка, сержант.

— Не знаех, че имаме такава, господин Ваймс — не включи Фред.

— Нямаме — въздъхна Ваймс. — Няма смисъл да ги пердашим с нещо, което отскача, нали? — добави той, хвърляйки поглед към Свитсън, който отново се усмихна по странния си, едва доловим начин.

На масата гореше свещ. По някаква причина Фред бе решил за уместно да запали друга на столчето до единствената заета килия.

— Не е ли малко тъмничко тук, Фред? — подметна Ваймс, избутвайки настрана купчината чаши и стари вестници, отрупали почти цялата маса.

— Тъй вярно, сър. Джуджетата дойдоха и отмъкнаха маса свещи да ги сложат около безвер… гадния знак — докладва Фред, мятайки нервен поглед към Свитсън. — Съжалявам, сър.

— Не знам защо просто не го изгорим — измърмори Ваймс, разпъвайки дъската за „Туп“.

— Би било опасно сега, когато Призоваващият мрак е наоколо — обади се Свитсън.

— Вярваш ли в тия неща? — учуди се Ваймс.

— Да вярвам? Не — рече грагът, — просто знам, че съществуват. Тролските фигурки са около централния камък, сър — додаде услужливо.

Нареждането на малките бойци върху дъската отне известно време, но пристигането на Ловкоклинчи също. Внимателно побутван от Фред Колън, той вървеше като сомнамбул, очите му обърнати нагоре така, че се виждаше предимно бялото. Подкованите му ботуши задираха по плочите.

Фред го настани на един стол и сложи втората свещ до него. Като привлечени от магия, очите на джуджето се фокусираха върху малките каменни армии, изключвайки за всичко останало в затвора.

— Ще поиграем, господин Ловкоклинчи — тихо рече Ваймс. — Можете да изберете с кои сте.

Ловкоклинчи се пресегна с трепереща ръка и докосна една фигурка. Трол. Джудже беше избрало да играе от троловете. Ваймс хвърли въпросителен поглед към изправения до него Свитсън и в отговор получи още една усмивчица.

Добре, наблъскваш колкото се може повече от гадинките в отбранителен куп, нали така? Ръката на Ваймс се поколеба и премести джудже по дъската. Чаткащият звук при поставянето му отекна с преместването на съседния трол на Ловкоклинчи. Джуджето изглеждаше унесено, но ръката му се бе придвижила със змийска бързина.

— Кой уби четирите миньора, Ловкоклинчи? — меко запита Ваймс. — Кой уби момчетата от града?

Отвърна му празен поглед. Нарочно Ваймс премести наслуки едно джудже.

— Тъмните воини — прошепна Ловкоклинчи, докато един малък трол светкавично изчатка на мястото си.

— По чие нареждане? — Отново поглед, отново хаотичен ход на джудже, последван от движение на трол, толкова бързо, че двете фигурки като че ли стъпиха едновременно на дъската.

— На граг Кофтимели.

— Защо? — _Чат-чат._

— Чули са го да говори.

— Кой е говорел? Куб ли? — _Чат-чат._

— Да. Изкопали са го. Казват, че говорел с гласа на Б’хриан Кървавия Топор.

Ваймс чу как Свитсън ахна и улови погледа на Фред Колън. Кимна с глава към вратата на тъмницата и безгласно изрече няколко думи.

— Той не беше ли прочут джуджешки крал? — подметна Ваймс. _Чат-чат._

— Да. Предвождал е джуджетата в Куумската долина — отвърна Ловкоклинчи.

— И какво е казал гласът му? — запита Ваймс. _Чат-чат._ Зад гърба на Ваймс се чу трето „чат“, когато Фред Колън дръпна резето и застана пред вратата с безстрастен вид.

— Не знам. Ревностен каза, че било за битката. Каза, че били лъжи.

— Кой уби граг Кофтимели? — _Чат-чат._

— Не знам. Ревностен ме повика на сбирката и каза, че граговете са се счепкали ужасно. Каза, че един от тях го е убил в тъмното с рудничен чук, но не разбрали кой е. Всички са се сбили накуп.

„Всичките еднакво облечени — помисли си Ваймс. — Просто силуети, докато не видиш китките им.“

— Защо са искали да го убият? — _Чат-чат._

— Трябвало е да го спрат да унищожи думите! Той е крещял и е удрял куба с чука!

— По куба има… чувствителни места и ако се натиснат в грешен порядък, всичкият звук може да изчезне — прошепна Свитсън.

— Струва ми се, че номерът може да стане и с чук, независимо къде удря! — подметна Ваймс, обръщайки глава.

— Не, командире. Устройствата са неимоверно здрави.

— Сигурно са!

Ваймс отново погледна Ловкоклинчи.

— Грешно е да се унищожават лъжи, но няма проблем да се убият миньори, така ли? — _Чат._

Долови как Свитсън рязко поема дъх. Е, да, би могло и по-деликатно да се каже. Не последва ответен ход. Ловкоклинчи клюмна глава.

— _Грешно_ бе да се убият миньорите — прошепна той. — А защо да не се унищожат лъжи? Но е грешно да се мислят такива неща, така че аз… аз не казах нищо. Старите грагове бяха ядосани и разстроени, и объркани, и Ревностен пое нещата в свои ръце. Каза, че когато някое джудже убие друго под земята, било ясно, че не е хорска работа. Каза, че може да оправи нещата. Каза, че всички трябва да го слушат. Каза на тъмните пазачи да занесат тялото в новата външна камера. И… ми каза да си донеса бухалката…

Ваймс погледна към Свитсън и запита без глас „Бухалка?“. В отговор получи изразително кимване. Ловкоклинчи седеше свит и безмълвен, докато не вдигна бавно ръка да премести един трол. _Чат._

_Чат-чат. Чат-чат. Чат-чат._ Ваймс се опита да отдели няколко мозъчни клетки на играта, докато умът му препускаше и се мъчеше да сглоби откъслечната информация, подавана от Ловкоклинчи.

Значи… всичко започва, когато са дошли тук да търсят този магически куб, който може да говори…

— Защо са дошли в града? Как са разбрали, че кубът е тук? — _Чат-чат._

— Когато заминах там да започна обучението си, взех екземпляр на „Хрониките“. Ревностен го конфискува, но после ме извикаха и рекоха, че е много важен и щели да ме възнаградят, като ме вземат с тях в града. Ревностен ми каза, че това е страхотна възможност. Спомена, че граг Кофтимели имал мисия.

— Дори не са знаели за картината ли?

— Живели са под планина. Вярват, че хората не са истински. Но Ревностен е умен. Подчерта, че открай време се носят слухове за нещо, излязло от Куумската долина.

„Бас държа, че _е_ умен — каза си Ваймс. — Значи идват тук, спретват лека проповедническа дейност и размирици и търсят куба по типично джуджешки начин. Намират го. Но нещастните копачи чуват онова, което той казвал. Е, всеки знае, че джуджетата са порти, тъй че тъмните пазачи се погрижили тези четиримата да нямат такъв шанс.“

_Чат-чат. Чат-чат._

„Обаче и на приятелчето Кофтимели не му харесва чутото. Иска да унищожи това нещо. В схватката в тъмното някой от другите грагове прави услуга на света и му разбива канчето. Но, опа, голяма грешка, понеже на тълпата ще й липсват той и жизнерадостните му призиви към повсеместна тролска касапница. Знаем как клюкарят джуджетата, пък не можем да ги убием всичките. Значи, докато сме си насаме в тъмното, ни трябва план! Господин Ревностен викнал: «Сетих се! Ще отнесем трупа в един тунел, в който тъкмо май се е намъкнал трол, и ще му размажем главата с бухалка.» Убил го е трол. Кое здравомислещо джудже изобщо ще повярва на друго?“

_Чат-чат. Чат-чат._

— За какво бяха свещите? — запита Ваймс. — Когато ги видях, старите грагове седяха ярко осветени от свещи. — _Чат-чат._

— Граговете наредиха така — прошепна Ловкоклинчи. — Страхуваха се от онова, което може да ги сполети в мрака.

— И какво можеше да ги сполети? — _Чат…_

Ръката на Ловкоклинчи спря насред въздуха. Няколко секунди в малкия кръг жълта светлина не помръдна нищо, освен самите пламъци на свещите. В тъмнината зад тях сенките протегнаха вратове да чуят.

— Аз… не мога да кажа — промълви джуджето. _Чат. Чат-чат… чат… чат…_

Ваймс се вторачи в играта. Откъде се взе тоя трол? Ловкоклинчи бе помел три джуджета на един дъх!

— Ревностен каза, че винаги е замесен трол. В мината е влязъл трол — обади се Ловкоклинчи. — Граговете рекоха — да, тъй ще трябва да е.

— Но те са знаели истината! — _Чат-чат… чат… чат._ Още три джуджета отпаднаха просто ей така…

— Истината е това, което грагът казва, че е — отрони Ловкоклинчи. — Светът под слънцето е кошмар. Ревностен рече, че и дума не бива да се продумва за това. Рече, че трябва да кажа на всички пазачи… за трола.

„Да обвинят трол — помисли си Ваймс. — Толкова естествено за джуджетата! Един грамадански трол го е сторил и избягал. Това не е просто кофичка червеи, а гнездо на проклети усойници!“

Той се втренчи в играта. По дяволите! Сблъсках се със стена. Какво ми остана? Тухльо е видял едно джудже да удря друго, но това не е било убийството — бил е Ревностен или някой, придаващ на мъртвото тяло на Кофтимели онзи отличителен „треснат от трол“ вид. Не съм съвсем сигурен, че това е углавно престъпление. _Убийството_ е извършено в тъмнината от едно от шест джуджета, а останалите пет може даже да не знаят кое! Добре, вероятно мога да кажа, че са съучастници в заговор за прикриване на престъпление… Чакай малко…

— Но не Ревностен е казал да не се разкрива на _Стражата_ — присви очи той. — Бил си ти, нали? _Искаше_ ли да се вбеся, господин Ловкоклинчи? — Ваймс премести джудже. _Чат._

Ловкоклинчи сведе поглед.

Тъй като не последва отговор, Ваймс взе падналия трол и го постави до дъската.

— Не мислех, че ще дойдете — гласът на Ловкоклинчи едва се чуваше. — Кофтимели беше… аз мислех… не знаех… Ревностен каза, че няма да се впрегнете, понеже грагът бе заплаха. Рече, че грагът е наредил да се убият миньорите и с това всичко приключва. Но аз си мислех, че… аз… не беше редно. Беше грешно! Чух, че сте горделив. Трябваше да ви… заинтересувам. Той… той…

— Реши, че _няма_ да се заинтересувам? Обвиняват трол в убийство на джудже, в подобен момент, а аз няма да се заинтересувам?

— Ревностен каза, че няма, защото не са замесени хора. Каза, че няма да ви пука какво се случва с джуджетата.

— Трябва по-често да излиза на свеж въздух!

Очите и носът на Ловкоклинчи сега течаха и течността капеше по дъската. „Битката се прекъсва от буря“ — сети се Ваймс. В този момент джуджето вдигна глава и извика:

— Това беше бухалката, която Мистър Блясък ми даде, задето спечелих пет игри подред! — Той зави. — Беше ми приятел! Рече, че ме бива колкото трол и затова трябва да имам бухалка! Казах на Ревностен, че това е военен трофей! Но той я взе и размаза онова проклето мъртво тяло!

„Капчук върху камък — помисли си Ваймс — И зависи къде падат капките, нали, Мистър Блясък? Но какво добро бе видял този нещастен дявол? Не е в правилната позиция да допуска съмнение в живота си!“

— Добре, господин Ловкоклинчи, благодаря за това — Ваймс се облегна назад. — Но все пак има още едно нещо. Знаеш ли кой изпрати онези джуджета в дома ми?

— Какви джуджета?

Ваймс се взря в сълзящите, почервенели очи. Собственикът им или казваше истината, или сцената бе изпуснала голям талант.

— Дойдоха да нападнат мен и семейството ми.

— Аз… чух Ревностен да говори с капитана на охраната — промърмори Ловкоклинчи. — Нещо за… предупреждение…

— _Предупреждение!_ На това пре… — Ваймс спря при вида на Свитсън, клатещ глава. Добре. Добре. Няма смисъл да си го изкарва на този. Във всеки случай го бе изцедил докрай.

— Сега са много уплашени — отрони Ловкоклинчи. — Не разбират града. Не разбират защо са допуснати тролове тук. Не разбират хората, които не ги… разбират. Страхуват се от вас. Сега се страхуват от всичко.

— Къде са отишли?

— Не зная. Ревностен каза, че тъй или иначе заминават, понеже са взели куба и картината. Рече, че картината ще им покаже къде има още лъжи, които могат да се унищожат. Но най-много се страхуват от Призоваващия мрак, командире. Усещат, че идва за тях.

— Това е просто една рисунка — изсумтя Ваймс. — Не вярвам в него.

— Аз вярвам — кротко възрази Ловкоклинчи. — Той е тук. Как се е промъкнал? Идва в сенките, с мъст и притворство.

Ваймс усети кожата си да настръхва. Ноби огледа мръсните каменни стени. Свитсън се изпъна като пружина на стола си. Дори Фред Колън се подмести притеснено.

„Това е просто мистицизъм — помисли Ваймс. — Дори не е човешки мистицизъм. Не вярвам в него. Защо тогава май нахлу хладина?“ Той се прокашля.

— Е, щом разбере, че са си тръгнали, сигурно ще ги последва.

— И ще дойде за мен — добави Ловкоклинчи със същия кротък глас. Сгъна ръце пред гърдите си.

— Защо? Ти не си убил никого.

— Не разбирате! Те… те… когато убиха миньорите, единият не беше съвсем умрял и… и… и го чувахме как удря по вратата с юмруци, а аз стоях в тунела и го слушах как умира и _исках_ да умре, за да престане тоя звук, но… но… но когато престана, той продължи в главата ми и аз можех, можех, можех да завъртя колелото, но се страхувах от тъмните пазачи, които нямат душа, и затова тъмнината ще вземе моята…

Слабият му глас замря.

Ноби нервно се прокашля.

— Е, благодаря ти отново — смотолеви Ваймс. Боже мили, наистина му бяха объркали главата, горкият малък дявол. „А аз нямам нищо — помисли си. — Бих могъл да обвиня Ревностен за подправяне на улики. Не мога да сложа Тухльо на свидетелската скамейка, защото просто ще докажа, че е _имало_ трол в мината. Единственото, с което разполагам, е младият Ловкоклинчи, който явно е неспособен да свидетелства.“

Обърна се към Свитсън и сви рамене.

— Струва ми се по-удачно да задържим приятелчето ни тук довечера за негово добро. Не мога да си представя къде другаде може да отиде. Разбира се, изявленията, които направи, са…