ТУП!

Ваймс нямаше нищо против това. В него имаше толкова смисъл, колкото и в онова, в което вярваха маса хора, а болшинството джуджета бяха образцови граждани, макар и в умален мащаб.

Но да решат да пазят убийство в родова тайна? „Не и при моята Стража!“ — зарече се Ваймс.

След десетина минути вратата се отключи и влече друго джудже. Ваймс определи облеклото му като на „стандартно градско джудже“, което означаваше основно шлем, кожени дрехи, ризница от метални брънки и бойна брадва/миньорска кирка, но това специално носеше боздуган. Също така имаше и черно наметало. Изглеждаше смутено.

— Командир Ваймс. Какво да кажа? Извинявам се за начина, по който са се отнесли с вас!

„Бас държа“ — отвърна Ваймс. На глас обаче каза:

— А вие кой сте?

— Отново се извинявам! Аз съм Ловкоклинчи и съм… най-близкият превод може би е „лице за контакти на светло“. Правя онези неща, които трябва да се направят над повърхността. Моля, елате в кабинета ми! — Той бързо заситни пред тях.

Кабинетът беше на долния етаж, в иззиданото с камъни мазе. Изглеждаше доста уютно. До едната стена бяха натрупани щайги и чували. В дълбоките пещери все пак нямаше кой знае колко храна; опростеният живот на джуджетата долу се осигуряваше от доста усложнения живот на маса джуджета горе. Ловкоклинчи имаше вид на малко повече от слуга, който се грижи за изхранването на господарите си, макар той вероятно да си мислеше, че работата му е доста по-възвишена. В ъгъла имаше перде, което може би закриваше легло; джуджетата не се стремяха към изискан живот.

Бюрото беше отрупано с книжа. До него на малка масичка имаше осмоъгълна дъска с малки пионки. Ваймс въздъхна. Мразеше игрите. Правеха света да изглежда прекалено прост.

— О, от играчите ли сте, командире? — запита Ловкоклинчи с гладния поглед на запален почитател. Ваймс познаваше този тип ентусиасти. Ако покажеш учтив интерес, не ти мърда цяла нощ.

— Лорд Ветинари е. Мен никога не ме е влечало — отвърна Ваймс.* — Ловкоклинчи не е често срещано име сред джуджетата. Да не сте роднина с Ловкоклинчещите от Лоената уличка? — Той не целеше нищо повече от безобидно разчупване на леда, но със същия успех би могъл да изпсува. Ловкоклинчи сведе поглед и смотолеви:

[* Ваймс по принцип не беше на ти с нито една игра, по-сложна от мятането на стрелички. Шахът конкретно винаги го бе дразнил. Все се ядосваше на тъпия начин, по който пешките тръгваха и помитаха насрещните пешки, докато царете се разтакаваха, без нищо да правят. Ако пешките се обединят, може би ако привлекат и топовете, цялата дъска щеше да е република в рамките на десетина хода.]

— Ъ-ъ, да… но за един… граг, дори и новак, всички джуджета са негово… семейство. Няма да бъде… наистина няма да бъде… — той замлъкна, докато явно друга част от мозъка му пое управлението. — Може би желаете кафе? — оживи се той. — Ще ида да донеса.

Ваймс отвори уста да откаже, но се спря. Джуджетата правеха добро кафе, а от съседната стая се разнасяше подобен аромат. Освен това излъчваната от Ловкоклинчи нервност подсказваше, че днес е изпил доста от него. Няма лошо да се насърчи да изпие още малко. На това учеше хората си: субектите се стягат от ченгета. Ако служителят си знае работата, изнервените субекти издават твърде много.

Докато джуджето липсваше, той огледа по-добре стаята и погледът му се спря на надписа „Хроники на Куумската долина“ върху корицата на една книга, наполовина закрита от бумагите.

Отново тази проклета долина, този път с добавъчна мистерия. Всъщност Сибил бе купила екземпляр, както цялото читателско население в града и го бе завлякла да види злочестата картина на онзи нещастен човечец в Кралския музей на изкуствата. Картина с тайни? Нима? И как така някакъв побъркан млад художник преди сто години е знаел тайната на битка, водена преди хиляди години? Сибил му обясни, че според книгата е намерил нещо на бойното поле, но то било обладано и гласовете го накарали да повярва, че е пиле. Или нещо от сорта.

Когато чашите бяха поднесени с малко разлято по бюрото на Ловкоклинчи, понеже ръката му трепереше, Ваймс каза:

— Трябва да видя Граг Кофтимели, сър.

— Съжалявам, това е невъзможно.

Отговорът дойде гладък и равен, като че ли джуджето се бе упражнявало. Но имаше пламъче в очите му и Ваймс хвърли поглед към възголямата решетка в стената.

В този момент Ангуа леко се прокашля. „Ясно — каза си Ваймс, — някой подслушва.“

— Господин Ловко… клинчи — започна той, — имам причина да смятам, че е извършено сериозно престъпление на анкх-морпоркска земя. Така де, под нея — додаде той. — Но анкх-морпоркска при всички случаи.

За пореден път странното спокойствие на Ловкоклинчи го издаде. В очите му имаше колебание.

— Съжалявам да го чуя. Как мога да ви помогна да решите случая?

„О, добре тогава — ядоса се Ваймс. — Вече казах, че не играя игрички.“

— Като ме заведете до тялото на мъртвеца, което държите долу.

Ваймс гаднярски се зарадва на начина, по който Ловкоклинчи се сви. Време е клинът да се набие докрай… Той извади значката си.

— Ето пълномощията ми, господин Ловкоклинчи. _Ще_ обискирам това място. Предпочитам да го направя с ваше разрешение.

Джуджето трепереше от страх или притеснение, а може би и от двете.

— Ще нахлуете в обителта ни? Невъзможно! Законите на джуджетата…

— Това е Анкх-Морпорк — сряза го Ваймс. — От горе до долу. Нахлува се в чужда територия. Да не ми казвате, че не мога да претърся едно подземие? Незабавно ме заведете при Граг Кофтимели или който и да го замества! Веднага!

— Аз… аз отказвам да изпълня молбата ви!

— Не беше молба!

„Ето че стигнахме до собствената ни Куумска долинка — помисли си Ваймс, вперил поглед в очите на Ловкоклинчи. — Няма връщане назад. И двамата се мислим за прави. Но _той_ греши!“

Леко движение го накара да погледне надолу. Треперещият пръст на Ловкоклинчи се въртеше в кръг по разляното кафе. Докато Ваймс стоеше втренчен, пръстите на джуджето прокараха две линии през кръга. Той се взря отново в очите, изпълнени с гняв, страх… и още нещо, почти недоловимо…

— А! Командир Ваймс, нали? — обади се глас от прага.

Сякаш говореше лорд Ветинари. Беше същият равен тон, подсказващ, че най-сетне са ти отделили внимание и в известен смисъл си неизбежно задължение. Но идваше от друго джудже, както можеше да се предположи, въпреки че носеше твърда островръха черна качулка, която го изравняваше до средния човешки ръст.

Фигурата беше изцяло забулена, в пълния смисъл на думата, в припокриващи се черни кожени пластове единствено с тесен процеп за очите. Ако не беше тихата властност в гласа, можеше да се обърка с много мрачна декорация за Прасколеда.

— А вие сте…? — вдигна вежди Ваймс.

— Ревностен, командире. Ловкоклинчи, иди да си вършиш работата!

Когато „лицето за контакти на светло“ се изнесе скорострелно, Ваймс се обърна на място, провлачвайки ръкав по лепкавия символ, който се замаза.

— И _вие_ ли искате да ни услужите? — хладно запита Ваймс.

— Ако мога — отвърна джуджето. — Моля, последвайте ме. За предпочитане е сержантът да не идва с вас.

— Защо?

— По очевидни причини — сви рамене Ревностен. — Неприкрито е самка.

— Какво? Е, и? Сержант Ангуа съвсем категорично не е джудже — възрази Ваймс. — Не може да очаквате всички да спазват _вашите_ правила!

— Защо не? — контрира го джуджето. — Вие го правите. Но бихме ли могли така, заедно, само за момент, да отидем до кабинета ми и да обсъдим нещата?

— Не ме мислете, сър — кимна Ангуа. — Може би така е най-добре.

Ваймс опита да си наложи спокойствие. Знаеше, че се поддава на гнева си. Онези мълчаливи наблюдатели на улицата го бяха подпалили, а погледът, който му хвърли Ловкоклинчи, трябваше да се обмисли. Но…

— Не — рече Ваймс.

— Няма да направите тази малка отстъпка? — запита Ревностен.

— Вече направих няколко големи, повярвайте ми — отвърна Ваймс.

Скритите под островръхата качулка очи се втренчиха в него за няколко секунди.

— Много добре — каза Ревностен. — Моля, последвайте ме.

Джуджето се обърна и отвори една врата, водеща към малка квадратна ниша. Кимна им да го последват и след като влязоха, дръпна един лост. Нишата се разтресе леко и стените започнаха да се издигат.

— Това е…

— Асансьор — прекъсна го Ваймс. — Да, знам. Виждал съм такива, когато бях при Низшия крал в Юбервалд.

Подхвърленото име не свърши работа.

— Низшият крал не е… на почит тук — каза Ревностен.

— Мислех, че е владетел на всички джуджета? — удиви се Ваймс.

— Широко разпространена заблуда. А, пристигнахме — асансьорът спря с лек тласък.

Ваймс се облещи.

Анкх-Морпорк бе изграден върху Анкх-Морпорк. Това беше всеизвестно. Тук от десет хиляди години се строеше с камък. При ежегодните си разливи Анкх наслагваше все повече тиня и градът растеше на височина, сменяйки таванските помещения с мазета. Говореше се, че човек с търнокоп и добро чувство за ориентация би могъл да прекоси града под земята, пробивайки си път през подземните стени, разбира се, при условие, че може да диша и кал.

Какво е било това място? Дворец? Храм на някой бог, забравен от всички? Пространството беше внушително, черно като сажди, но в горната му част имаше някакво мъждукане, което успяваше да разкрие красивия свод. Странно мъждукане.

— Върми — подсказа Ревностен. — От дълбоките планински пещери край Лламедос. Донесохме ги с нас и тук се размножават много бързо. Явно тинята ви е доста питателна. Убеден съм, че даже светят по-силно.

Мъждукането се придвижи. Не осветяваше кой знае колко, но очертаваше формата на нещата и се насочваше към асансьора, плавно напредвайки по великолепния таван.

— Дори сега се насочват към топлина и движение — отбеляза закачуленото джудже.

— Ъ-ъ… защо?

Ревностен се позасмя.

— В случай че умрете, командире. Мислят ви за някакъв плъх или дребен дивеч, пропаднал в пещерата им. Храненето е нарядко в Дълбините. Всяко ваше издишване означава храна. И когато накрая издъхнете, те се… спускат. Много са търпеливи. Оставят само костите.

— Не _смятах_ да издъхвам тук — промърмори Ваймс.

— Разбира се. Последвайте ме, моля! — Ревностен ги поведе покрай голяма кръгла врата. От другата страна на помещението имаше още няколко, както и неколцина зейнали отвора на тунели.

— Колко надълбоко сме?

— Не много. Около дванайсет метра. Копаенето ни се удава.

— В този град? — изуми се Ваймс. — А защо не пробваме да дишаме под вода? Всъщност вода е твърде ласкателна дума за нашия случай.

— Изолацията също ни се удава доста. Но, уви, явно трудно ни се удава да държим настрана Самюъл Ваймс. — Джуджето влезе в една по-малка стая с плътно покрит с блещукащи върми таван и кимна към две столчета с джуджешки размер: — Моля, седнете. Желаете ли нещо за освежаване?

— Не, благодаря. — Ваймс седна предпазливо на едното столче, което докара коленете му почти до брадичката. Ревностен зае място зад малко бюро от каменни плочи и буквално слиса Ваймс, като свали качулката си. Изглеждаше доста млад, с брада, която фактически бе подрязана.

— Колко са дълги всичките тези тунели? — запита Ваймс.

— Не възнамерявам да ви кажа — равно рече Ревностен.

— Значи подкопавате града ми?

— О, командире! Бил сте в юбервалдските пещери. Знаете как умеят да строят джуджетата. Ние сме майстори. Не мислете, че къщата ви ще пропадне.

— Но вие не просто градите мазета! Вие разработвате шахти!

— В известен смисъл. Ако питате нас, разработваме дупки. Пространство, командире, ето за какво копаем. Да, разработваме дупки. Макар че сигурно ще ви заинтригува, сондите ни откриха дълбок петмезен залеж…

— Не можете да правите това!

— Не можем ли? Но го правим, тъй или иначе — спокойно отвърна Ревностен.

— Но вие ровите под чуждите имоти!

— Зайците ровят, командире. _Ние_ копаем. И, да, така е. Все пак до каква дълбочина е поземлената собственост? И до каква височина?

Ваймс изгледа джуджето. „Успокой се — каза си той. — Тази лъжица не е за твоята уста. Прекалено голяма е. Остави Ветинари да реши какво да прави с нея. Придържай се към онова, с което си наясно. Придържай се към онова, с което _можеш_ да се справиш.“

— Аз разследвам сведения за убийство — рече той.

— Да. Граг Кофтимели. Ужасно нещастие — отвърна Ревностен с влудяващо спокойствие.

— Чух, че било жестоко убийство.

— Описанието е съвсем точно.

— Значи признавате?

— Предпочитам да допусна, че ме питате дали признавам, че е извършено убийство, командире. Да. Така е. И сме се заели с въпроса.

— Как?

— Обсъждаме наемането на _задкрдга_ — Ревностен скръсти ръце. — Това е „онзи, който стопява метала“. Онзи, който открива чистия скъпоценен камък на истината сред шлаката на объркването.

— _Обсъждате?_ Отцепили ли сте района на местопрестъплението?

— Стопилникът може и да нареди това, командире, но ние вече знаем, че престъплението е извършено от трол. — Лицето на Ревностен бе придобило изражение на озадачено оскърбление, което Ваймс жадуваше да изтрие.

— Как разбрахте? Видял ли го е някой?

— Не точно. Но край тялото е открита тролска бухалка.

— И това е всичко, на което се базирате? — Ваймс се изправи. — Стига ми толкова. Сержант Ангуа!

— Сър? — отзова се Ангуа до него.

— Да вървим. Трябва да открием мястото на престъплението, докато все още има незаличени улики!

— Нямате работа в по-долните зони! — озъби се Ревностен, скачайки на крака.

— Как ще ме спрете?

— Как ще минете през заключени врати?

— А _вие_ как ще разберете кой е убил Кофтимели?

— Казах ви, открита е тролска бухалка!

— И това е _то_? „Намерихме бухалка, значи го е извършил трол“? Някой ще се хване ли на това? Готови сте да почнете война в града ми с подобни бабини деветини? Защото, повярвайте, точно това ще се случи, когато дрънканиците ви се разчуят. Само пробвайте и ще ви арестувам!

— И ще почнете война в града си?

Джудже и човек впиха погледи един в друг, поемайки дъх. На тавана над тях върмите се струпаха, наслаждавайки се на хвърчащите слюнки и яростта.

— Защо някой друг освен трол ще иска да пребие грага? — процеди Ревностен.

— Добре! Задавате въпроси! — Ваймс се надвеси през бюрото. — Ако наистина искате отговори, отключете онези врати!

— Не! Не може да отидете там, дежурен по дъска Ваймс!

Джуджето не би могло да вложи повече злост в думата „детеубиец“.

Ваймс се втрещи.

_Дежурен по дъска._ Е, наистина беше такъв, в онова малко квартално училище преди повече от четиридесет и пет години. Майка му бе настояла. Бог знае откъде вадеше по пени на ден за таксата, макар че в повечето случаи госпожа Слабонравна се радваше да приеме заплащането във вид на стари дрехи или дърва за огрев, или за предпочитане джин. Числа, букви, мерки, теглилки — не беше нещо, което да се нарече богата учебна програма. Ваймс ходеше там близо девет месеца, докато улицата не го накара да научи доста по-трудни и по-жестоки уроци. Но за известно време беше удостоен да подава плочките за писане и да чисти дъската. О, каква опияняваща важност ти придава това, когато си шестгодишен!

— Ще отречете ли? — задъха се Ревностен. — Че унищожавате написани думи? Признали сте го пред Низшия крал в Юбервалд!

— Беше на шега!

— О? Значи _отричате_?

— Какво? Не! Той беше впечатлен от титлите ми и аз просто вкарах тази за… майтап.

— Значи отричате престъплението? — настоя Ревностен.

— Престъпление? Чистех дъската, за да може да се напише нещо ново на нея! Как това ще е престъпление?

— Не ви е било грижа къде отиват думите!

— Да ме е било грижа? Та това си беше само тебеширен прах!

Ревностен въздъхна и потърка очите си.

— Тежка нощ, а? — подхвърли Ваймс.

— Командире, аз разбирам, че сте бил млад и може да не сте осъзнавал какво правите, но _вие_ трябва да разберете, че за нас сте съучастник в най-грозното престъпление — унищожаване на думи.

— Извинете, нима да изтриеш „М като Мама“ е углавно престъпление?

— От немислимите за истинско джудже — потвърди Ревностен.

— Нима? Но аз се ползвам с доверието на самия Низш крал!

— И аз така разбрах. Под нас има шест преподобни грага, командире, и в техните очи Низшият крал и неговият род са се отклонили от вярната жила. Той е… — Ревностен изстреля едно изречение в джуджешко стакато прекалено бързо, за да успее Ваймс да схване нещо, и после преведе: — Блудкаж. Опасно либерален. Повърхностен. Видял е светлината.

Ревностен го гледаше напрегнато.

„Мисли бързо! — От това, което си спомняше Ваймс, Низшият крал и обкръжението му бяха доста корави типове. — А тези тук ги смятат за сантиментални либерали.“

— Блудкаж? — повтори той.

— Именно. В тази връзка ви приканвам да си направите извод за същността на онези, на които служа долу.

„А — зарадва се Ваймс. — Ето това вече е нещо. Дори и само намек. Приятелчето Ревностен е мислител.“

— Като казвате, че е „видял светлината“, _звучите_ сякаш имате предвид „покварен“.

— Нещо подобно. Различни думи, командире. Тук долу ще е неразумно да се осланяте на метафорите си. Да видиш светлината означава да си заслепен. Не знаете ли, че очите се отварят по-широко в тъмнината?

— Заведете ме при онези долу!

— Те няма да ви чуят. Дори няма да ви погледнат. Те нямат нищо общо с Горния свят. Вярват, че е нещо като лош сън, кошмар. Не съм _посмял_ да им кажа за вашите „вестници“, отпечатвани всеки ден и захвърляни като боклук. Шокът ще ги убие.

„Но печатарската машина е измислена от джуджета — отвърна наум Ваймс. — Очевидно са били неправилният вид джуджета. Виждал съм и Веселка да хвърля боклук в кофата за книжни отпадъци. Май почти всички джуджета са от погрешния тип, а?“

— Какво точно работите, господин Ревностен?

— Аз съм главната им връзка с Горния свят. Би могло да се каже, управителят.

— Мислех, че това е работа на Ловкоклинчи?

— Ловкоклинчи? Той поръчва стоките, предава заповедите ми, плаща на миньорите и така нататък. Върти домакинството всъщност — пренебрежително отвърна Ревностен. — Той е новак и работата му е да прави каквото му кажа. _Аз_ говоря от името на граговете.

— Говорите с кошмарите от тяхно име?

— Може и така да се каже, предполагам. Те няма да позволят на един думоубиец да стане стопилник. Самата идея е ненавистна.

Те се вторачиха един в друг.

„Пак я докарахме до Куумската долина — каза си Ваймс. — Те няма да…“

— Разрешете да направя предложение — тихо се обади Ангуа.

Две глави се обърнаха. Два чифта устни казаха:

— Да?

— Стопилникът… Търсачът на истината. Трябва ли да бъде джудже?

— Разбира се! — отсече Ревностен.

— Тогава какво ще кажете за капитан Керът? Той е джудже.

— Известно ни е за него. Той е… аномалия — каза Ревностен. — Претенциите му за родственост с джуджетата са спорни.

— Но повечето джуджета в града приемат, че е джудже — възрази Ангуа. — Освен това е ченге.

Ревностен се отпусна тежко на стола си.

— За вашите джуджета тук — да, той е джудже. Но ще е неприемлив за граговете.

— Няма джуджешки закон, който казва, че едно джудже не може да е по-високо от шест стъпки, сър.

— Граговете _са_ закона, жено! — сопна се Ревностен. — Те тълкуват законите, датиращи от десетки хиляди години.

— Е, нашите не датират оттогава — обади се Ваймс. — Но убийството си е убийство навсякъде. Слухът е плъзнал. Духовете сред тролове и джуджета вече хубавичко са се разпалили и това ще ги накара просто да кипнат. _Искате_ ли война?

— С троловете? Това е…

— Не, с града. Има ли част от него, в която законът не важи? Негова светлост няма да приеме това.

— Няма да посмеете!

— Погледнете ме в очите — предизвика го Ваймс.

— Джуджетата са доста повече от стражите — натърти Ревностен, но смутеното изражение вече бе пробягало по лицето му.

— Да не би да ми казвате, че законността е просто въпрос на численост? — ядоса се Ваймс. — Мислех, че вие, джуджетата, буквално се _прекланяте_ пред идеята за законност. Нима всичко се свежда до бройката? Тогава ще назнача още хора. А също и тролове. Те са граждани точно като мен. Сигурен ли сте, че всички джуджета са на ваша страна? Ще вдигна на крак полковете. Ще се наложи. Знам как стоят нещата в Лламедос и Юбервалд, но тук е различно. Един закон, господин Ревностен. С това разполагаме. Ако оставя народът да тръшне вратата пред него, значи по-добре да закрия и Стражата.

Ваймс отиде до вратата.

— Това е моето предложение. Сега се връщам в участъка…

— Почакайте!

Ревностен седеше втренчен в бюрото, барабанейки с пръсти по него.

— Аз не съм… от старшинството тук.

— Нека говоря с вашите грагове. Обещавам да не трия никакви думи.

— Не. Те няма да говорят с вас. Не разговарят с хора. Чакат долу. Знаят за посещението ви. Те са уплашени. Не вярват на хора.

— Защо?

— Защото не сте джуджета! — почти зави Ревностен. — Защото сте… вид сън.

Ваймс сложи ръце на раменете на джуджето.

— Тогава нека отидем долу, където ще можеш да им разкажеш кошмарите — предложи той. — И да им посочиш кой точно от тях съм аз.

Настъпи продължително мълчание, преди Ревностен да отговори:

— Много добре. Вие ме насилвате, както разбирате.

— Ще се радвам да отбележа това — каза Ваймс. — Благодаря за съдействието ви.

Ревностен стана и извади връзка сложни ключове от одеждите си.

Ваймс се опита да запомни пътя, но беше трудно. Имаше чупки и завои в мрачни тунели, които изглеждаха досущ еднакви. Никъде не се виждаше и следа от вода. Докъде стигаха тунелите? Колко надолу? Колко надалеч? Джуджетата си пробиваха път дори през гранит. Сигурно можеха да минат _небрежно_ и през речната кал.

Всъщност на повечето места бяха по-скоро разчиствали, отколкото копали, изнасяйки тинята от помещенията, свързвайки с проходи древните подгизнали стаи. И някак си водата изчезваше.

Имаше блещукащи, може би магически неща, едва видими отвъд тъмните сводове, които подминаваха. И странно монотонно пеене. Той знаеше джуджешки напеви от типа на „брадвата на леля ми е забита в главата ти“, но тези изобщо не бяха такива. Звучаха като кратки думи, изстреляни с много голяма скорост.

И с всеки следващ завой усещаше как яростта му се връща. Обикаляха в кръг, нали? Просто на инат. Ревностен беше дръпнал напред, оставяйки Ваймс да върви слепешком зад него и от време на време да удря главата си. Природата му се бунтуваше. Това не беше нищо повече от проклето размотаване! Джуджетата нехаеха за закона, за него, за света отгоре. „Те подкопават нашия град и не спазват законите ни! Извършено е проклето убийство. Той го призна! Защо търпя този… този глупав театър!“

Минаваше покрай поредния вход на тунел, но този беше препречен с дъска. Той издърпа меча си, викна: „Чудно какво ли има там долу“, строши дъската и тръгна по тунела, а Ангуа подире му.

— Разумно ли е, сър? — прошепна тя, докато напредваха все по-надолу.

— Не. Но ми дойде дотук от господин Ревностен — изръмжа Ваймс. — Казвам ти, още един засукан тунел и ще се върна тук с тежката артилерия, политика или не.

— Успокойте се, сър!

— Ами то всичко, което говори и прави, е обида! Направо ми кипва кръвта! — мърмореше Ваймс, крачейки напред, без да обръща внимание на виковете на Ревностен зад него.

— Там отпред има врата, сър!

— Добре де, не съм сляп! Само полусляп! — тросна се Ваймс.

Той се пресегна. Голямата кръгла врата имаше щурвал по средата и беше цялата изписана с джуджешки руни.

— Можете ли да ги разчетете, сержант?

— Ъ-ъ… „Смъртна опасност! Наводнение! Не влизай!“ — пробва се Ангуа. — Горе-долу в този смисъл, сър. Това са напорни врати. Виждала съм да използват такива в някои мини.

— Заключени с вериги при това! — измърмори Ваймс, протягайки ръка. — Изглежда солидно желязо… ох!

— Сър?

— Срязах си ръката на един пирон! — Ваймс напъха ръка в джоба, където Сибил се грижеше да има чиста кърпичка, подменяна ежедневно, без изключения.

— Пирон в желязна врата, сър? — взря се Ангуа.

— Добре де, нит. Не виждам нищо в тази тъмница. Защо не вземат да…

— _Трябва_ да вървите след мен. Това е мина! Има опасности! — изпъшка Ревностен, настигайки ги.

— Не сте ли овладели наводненията? — попита Ваймс.

— Трябва да ги предвиждаме! Знаем как да се справим! А сега стойте близо до мен!

— Щях да бъда по-склонен на това, _сър_, ако смятах, че минаваме по правилния маршрут! — натърти Ваймс. — Иначе бих се огледал за пряк път!

— Почти стигнахме, командире — рече Ревностен и тръгна напред. — Почти стигнахме!

>

Тролът бродеше без цел и без надежда…

Името му беше Тухльо, макар че в момента не можеше да си го спомни. Главата го цепеше. Направо _разбиващо_. Зарад стъргала ще да е. К’во все викаха? Га’ си се сурнал толко’ надоле, че да си пра’иш сам стъргала, ‘начи си толко’ ниско, че и хлебарките требе да се наведат, та да те наплюват.

Снощи… к’во стана снощи? К’во от онуй видя, к’во от онуй напраи, к’во от онуй в думкащия, врящ казан на мозъка му беше истина? Онуй с великанските рунтави слонове, те май не беха истински.

Почти сигурно в тоя град нема великански рунтави слонове, щото ако имаше, щеше да ги е скивал досега и по улиците щеше да има големи димящи лайна и тем подобни, нема как да ги пропуснеш…

Казваше се Тухльо, защото бе роден в града, а троловете, създадени от метаморфична скала, често придобиваха вида на местните скали. На цвят беше мръсно оранжев, нашарен с хоризонтални и вертикални линии; застанеше ли до стена, беше доста трудно забележим. Но в повечето случаи и без това не го забелязваха. Тухльо беше от онзи тип, чието съществуване само по себе си е обида за всички порядъчни люде, по тяхно мнение.

Оная мина с джуджетата, тя _беше_ ли истинска? Отиваш да се скатаеш някъде и да зяпаш приятни изубръжения, и ей така на — вече си в оная джуджешка дупка? Туй не може да е било истина! Само дето… разправяха, че некакъв трол бил влезнал в джуджешка дупка, ами да, и _’сички_ сега търсеха тоя трол, и то не да го потупат по рамото… Разправяха, че Брекчите искали _наистина_ много да го открият и май не се радват особено. Не се радват, че некакво джудже, дето плюе по клановете, е _очистено_ от трол. Тия луди ли са? То ‘се тая дали са луди или не, щото си имат начини да задават въпроси, дето не зарастват с месеци, тъй че по-добре настрана от тях.

Пък и… за джуджетата ‘сички тролове са еднакви, нали? А друг не го е скивал. Тъй че карай как си знаеш, а? Все ще се оправи. Ще се оправи. Освен туй, не може да съм бил аз…

Тухльо се сети — ми да, т’ва ми е името, знаех си през целото време, — че имаше още малко от белия прах на дъното на торбата си. Всичко, което трябваше да направи сега, бе да намери стреснат гълъб и някакъв алкохол, изобщо какъвто и да е алкохол и ще се оправи. Ми да. Чудничко. Изобщо няма за какво да се кахъри…

Ми да.

>

Когато Ваймс пристъпи навън под ослепителната дневна светлина, първото му дело бе да поеме дълбоко дъх. Второто му дело бе да изтегли меча си, трепвайки от болка в наранената си ръка.

Свеж въздух, това му беше цаката. Долу се бе усетил доста зашеметен, а малката рана на ръката му гореше като ад. По-добре да накара Игор да я погледне. В онази гнус долу човек сигурно може да хване _какво ли не_.

А, така по` бива. Усещаше как се успокоява. Въздухът там долу го бе накарал да се почувства наистина странно.

Тълпата вече бе доста набъбнала. Всъщност като фокусира, си помисли, че е по-скоро бухнала, като кекс със стафиди. Крясък тук, сръгване там, нещо метнато _насам_… и лека-полека всеки колеблив, нервен субект става едно цяло с мнозинството, което в действителност не съществува.

Детритус все още стоеше като статуя, явно изключил за нарастващата врява. Но Халколеяр… по дяволите! Спореше разпалено с предните в тълпата. _Никога_ не влизай в спор! Никога не се връзвай!

— Ефрейтор Халколеяр! — изрева той. — При мен!

Джуджето се обърна в момента, в който половинка тухла прелетя над тълпата и издрънча по шлема му. Той се олюля като отсечено дърво.

Детритус се метна с такава скорост, че преди джуджето да се срути на калдъръма, вече бе преполовил тълпата. Ръката му се потопи в блъсканицата от тела и измъкна една мятаща се фигура. Той се завъртя, изтрополи през пролуката, която все още не бе имала време да се затвори, и застана до Ваймс, преди шлемът на Халколеяр да спре да се върти.

— Браво, сержант — каза Ваймс с ъгълчето на устата си. — Имаш ли план за следващата част?

— Мене по ме бива по тактиката, сър — отвърна Детритус.

О, добре. В такива моменти човек не спори, но и не отстъпва. Ваймс извади значката си и я вдигна високо.

— Това джудже е под арест за нападение на страж! — извика той. — Направете път в името на закона!

И за негово изумление тълпата се умълча като куп дечурлига, усетили, че _този_ път учителят е много, много вбесен. „Може да е от думите на значката — каза си той. — _Тях_ не можеш да изтриеш.“

В настъпилата тишина още половин тухла падна от свободната ръка на джуджето, попаднало под доста солидната опека на Детритус. Години по-късно, когато Ваймс затвореше очи, все още можеше да си спомни хрущенето при падането й на земята.

Ангуа се изправи, хванала в ръце изпадналия в безсъзнание Халколеяр.

— С мозъчно сътресение е — каза тя. — И предлагам, сър, да се обърнете само за миг.

Ваймс рискува да хвърли поглед. Ревностен — или поне покрито с кожа джудже, което можеше и да е той — стоеше в сенките на прага. Беше приковал вниманието на тълпата.

— _Пускат_ ни да си тръгнем? — процеди на Ангуа, кимвайки към фигурата.

— По-същественото не е ли да си тръгнем, сър?

— Правилно, сержант. Детритус, не пускай за миг тоя малък негодник. А сега обратно в участъка, всички в комплект.

Тълпата се разцепи да ги пропусне почти безропотно. Тишината ги следваше през целия път до участъка на Стражата…

… пред който стоеше Ото Вик от Вестника с приготвен иконограф.

— О, не, Ото, недей — предупреди с приближаването си Ваймс.

— Зтоя на общезтвен път, гозподин Ваймз — кротко отбеляза Ото. — Узмивки, моля…

И направи снимка на тролски страж, сграбчил немощно увиснало джудже.

„Е, ясно — вътрешно въздъхна Ваймс, — първа страница е уредена. А сигурно и проклетата карикатура.“

>

„Едно джудже зад решетките, едно под преданите любящи грижи на Игор — обобщи Ваймс, с мъка качвайки стъпалата до кабинета си. — И оттук нататък само ще става по-зле. Онези джуджета се _подчиняваха_ на Ревностен, нали? Какво щяха да сторят, ако джуджето бе поклатило глава?“

Той се отпусна на стола си толкова тежко, че го оттласна с цяла стъпка.

И преди бе срещал джуджета-дълбинници. Бяха странни, но все някак успяваше да се разбере с тях. Низшият крал беше дълбинник, но Ваймс бе намерил общ език с него, след като проумя, че вълшебното джудже с брада като на дядо Прас бе проницателен политик. Беше джудже с визия. Оправяше се със света. Ха, „беше видял светлината“. Но онези в новата мина…

Не бе видял лицата им, макар че седяха в стая, озарена от светлината на стотици свещи. Странно защо ли им бяха на граговете свещи, като стояха изцяло забулени с островръхите си черни кожени наметки. Но може пък това да беше някаква мистична церемония, къде ти да търсиш смисъл? Може пък сред светлината да се придобива повече свещен мрак? Колкото по-ярка е светлината, толкова по-тъмна е сянката.

Ревностен бе говорил на език, който _звучеше_ като джуджешки, а изпод тъмните качулки бяха дошли разни отговори и въпроси, всички излаяни със същите груби кратки срички.

В определен момент бяха помолили Ваймс да повтори същността на изявлението, което бе направил горе и което изглеждаше твърде далечно на този етап. Той го бе сторил, след което последва проточена дискусия на език, който определи като дълбинно джуджешки. И през цялото време бе усещал как множество очи, които не виждаше, го фиксират наистина много тежко. Фактът, че главата го болеше безумно и остри болки прорязваха ръката му, не му бе помогнал особено.

И това беше то. Бяха ли го разбрали? Не знаеше. Ревностен бе казал, че са се съгласили със значителна неохота. Дали? Нямаше ни най-малка представа, дори грам идея какво всъщност бе изречено. Дали щяха да дадат на Керът достъп до местопрестъплението, без да заличат нищо? Ваймс изсумтя. Хмм. А _вие_ как мислите, дами и господа?

Той потърка носа си и се вторачи в дясната си ръка. Игор се бе впуснал надълго и нашироко да обяснява за „мънишки невидими хапещи шъштештва“ и го бе напомадил с някакъв бесен мехлем, който сигурно избиваше всичко наред без оглед на размер или видимост. Първите няколко минути парливото усещане бе адско, но след това отмина и явно взе болката със себе си. Както и да е, важното бе, че Стражата щеше да работи официално по случая.

Погледът му попадна на най-горния лист от купа входящи книжа.* Той изпъшка и го взе.

[* Ваймс имаше три отделения за книжа: входящи, изходящи и общ кюп; в последното слагаше всичко, с което беше прекалено зает, ядосан, уморен или озадачен, за да реши какво да го прави.]

C>

До: Негова светлост сър Самюъл Ваймс, командир на Стражата

От: Г-н Е. И. Песимал, инспектор на Стражата

Ваша светлост,

Надявам се не сте против да ми дадете възможно най-бърз отговор на следните въпроси:

1. За какво е ефрейтор „Ноби“ Нобс? Защо държите на служба доказан кокошкар?

2. Засякох двама стражи на Бродуей, които в рамките на един час не извършиха никакви арести. Как това се приема за ефективно уплътняване на времето?

3. Нивото на насилие, прилагано от тролските стражи спрямо тролските арестанти, изглежда прекомерно. Бихте ли коментирали, моля, този въпрос?

C$

… и така нататък. Ваймс продължи да чете с увиснало чене. Добре, човечецът не беше ченге — със сигурност, — но определено имаше доста функционална мисъл. О, не може да бъде, дори е забелязал месечния дисбаланс в касата за дребни разходи! Ако Ваймс се опиташе да обясни, че службата на Ноби в течение на годините бе компенсирала предостатъчно инцидентните му дребни кражби, които човек просто приема като досадна неизбежност, дали Е. И. Песимал би разбрал? _Това_ би ли било ефективно уплътняване на _моето_ време? Не мисля.

Връщайки писмото обратно на купчината, мерна отдолу лист с почерка на Веселка. Измъкна го и зачете.

Две джуджета и един трол бяха предали значките си сутринта, посочвайки „семейни причини“. По дяволите! Ставаха седем напуснали за тази седмица. Проклетата Куумска долина проникваше навсякъде! Ей богу, така е, не е леко да си трол и да даваш отпор срещу своите в _защита_ на джудже като покойния Кофтимели. Сигурно не е по-леко и да си джудже, чийто брат е бил пребит от някаква улична банда тролове заради думите на онзи идиот. А има и такива, които питат: на чия страна си? Ако не си с нас, значи си против нас. Ама-ха! Ако не си ябълка, значи си банан…

Керът влезе тихо и постави чиния на бюрото му.

— Ангуа ми разказа всичко — сподели той. — Браво, сър!

— Какво имаш предвид с това браво? — промърмори Ваймс, поглеждайки към здравословния си обеден сандвич. — Едва не отприщих война!

— Е, но те не са знаели, че сте блъфирал.

— Не съм сигурен, че блъфирах — Ваймс внимателно повдигна горната филийка от сандвича с бекон, маруля и домат и се усмихна вътрешно. Добрата стара Веселка. Знаеше трактовката на Ваймс за БМД, която по същество включваше доста парчета хрупкав бекон, сред които мизерстваше нищожно количество зеленчуци. Или пък бе съвсем лишена от второто.

— Искам да вземеш Ангуа със себе си там долу — реши той. — И… да, младши страж Гърбатен. Нашата малка Сали. Тъкмо работа за вампир, който по една случайност се е появил точно навреме, а? Нека видим колко я бива.

— Само тях двете ли, сър?

— Ъ-ъ, да. И двете имат доста добро нощно зрение, нали? — Ваймс сведе поглед към сандвича си и смънка: — Там долу не може да ползваме изкуствено осветление.

— Разследване на убийство в _мрака_, сър?

— Нямах избор! — яростно кресна Ваймс. — Знам кога съм в задънена улица, капитане! Без изкуствено осветление! Е, щом искат да си играят на тъпанарски игрички, прав им път! Ти познаваш мините, а двете дами имат вродено нощно зрение. Е, поне вампирът има, а Ангуа може на практика да вижда с носа си. Така че това е положението. Направете всичко по силите си. Там е пълно с ония проклети светулки. Може да ви улеснят донякъде.

— Имат върми? — удиви се Керът. — Е, знам няколко подходящи трика, сър.

— Добре. Разправят, че някакъв голям трол го е претрепал и избягал. Оправи се с това както знаеш.

— Може да има възражения срещу Сали, сър — допусна Керът.

— Защо? Да не би да познаят, че е вампир?

— Не, сър, не мисля, че…

— Тогава не им казвай — отсече Ваймс. — Ти си… стопилникът, от теб зависи какви, ъ-ъ, средства използваш. Видя ли това? — той размаха доклада за тримата стражи, които се опитваше да не възприема като дезертьори.

— Да, сър. Мислех да говоря с вас по този повод. Може да е по-удачно, ако леко разместим патрулите.

— Какво имаш предвид?

— Ами няма да е особено трудно да направим графика така, че да не се налага троловете и джуджетата да патрулят заедно, сър. Ъ-ъ… някои от момчетата казват, че ще се чувстват малко по-добре, ако може да… — той остави изречението да отмре под каменния поглед.

— Никога не сме се водили от расата, когато правим дежурства, капитане — студено рече Ваймс. — Освен гномската, разбира се.

— Значи ето прецедент… — започна Керът.

— Не се дръж като гламав! Гномите обикновено обитават площ колкото две кутии за обувки, капитане! Виж, сам знаеш, че тази идея е ненормална. Опасно ненормална при това. Ще трябва да зачислим трол с трол, джудже с джудже и човек с човек…

— Не е задължително, сър. Хората могат да патрулират с всички останали.

Ваймс наклони стола си напред.

— Не, не могат! Тук не става дума за здрав разум, а за страх! Ако някой трол види джудже и човек да патрулират заедно, ще си помисли: „Ей го врага, двама срещу един“. Не виждаш ли накъде води това? Когато ченге бъде приклещено в ъгъла и надуе свирката си за подкрепление, не искам да претендира то да е от правилната проклета форма, когато пристигне! — Той малко се поуспокои, отвори тефтера си и го метна на бюрото. — И като стана дума за форми, да знаеш какво значи това? Видях го в мината, където някакво джудже на име Ловкоклинчи го изписа в локвичка кафе и знаеш ли какво? Мисля, че го направи полусъзнателно.

Керът взе тефтера и погледът му помръкна за момент.

— Рудничен символ, сър — промълви той. — Означава „Последващият мрак“.

— А _това_ какво значи?

— Ъ-ъ, че нещата са доста зле там долу, сър — честно отвърна Керът. — О, боже! — Той бавно остави тефтера, като че ли леко уплашен да не избухне.

— Е, все пак там беше извършено убийство, капитане — отбеляза Ваймс.

— Да, сър. Но това може да означава нещо по-лошо, сър. Рудничният символ е много странно явление.

— Имаше един такъв знак над входа, ама само с една линия и тя беше хоризонтална — добави Ваймс.

— О, това е била руническата буква за „продължителен мрак“, сър — равнодушно обясни Керът. — Просто символ за мина. Нищо тревожно.

— Но този другият не е ли? Има ли нещо общо с насядали нагъсто грагове, обградени от запалени свещи?

Винаги бе приятно да се изненада Керът, а този път той явно беше поразен.

— Как разбрахте, сър?

— Това са само думи, капитане — махна с ръка Ваймс. — „Последващият мрак“ не звучи добре. Навява идеята, че е време да си ярко осветен може би. Като ги видях, бяха обградени със свещи. Реших, че е някаква церемония.

— Може и така да е — съгласи се внимателно Керът. — Благодаря за информацията, сър. Ще отида подготвен.

Когато Керът беше на вратата, Ваймс се обади:

— Още нещо, капитане!

— Да, сър?

Ваймс не вдигна поглед от сандвича, от който придирчиво отделяше парченцата М и Д от хрупкавото Б.

— Само не забравяй, че си ченге!

>

Сали, натъкмена с лъскав нагръдник и подобния на супена паница шлем, още с влизането си в съблекалнята разбра, че се мъти нещо. Ченгета от най-различни раси се мотаеха с подчертано безгрижен вид. Това по принцип обрича ченгетата на пълен провал.

Докато наближаваше шкафчето си, не свалиха поглед от нея. Затова отвори вратичката с подобаващо внимание. Рафтчето беше натъпкано с чесън.

А! Значи се почва, още отсега при това. Добре, че беше подготвена…

Тук-там зад гърба си дочу сподавени покашляния и слаби хрипове от устни, които едва се сдържат да не прихнат. Долови и самодоволни усмивки — самодоволните усмивки издават едва уловим шум, който можеш да чуеш, ако се заслушаш за него.

Тя бръкна с две ръце в шкафчето и измъкна две големи, тлъсти глави чесън. Приковали очи в нея, всички ченгета стояха неподвижно, докато мина бавно през стаята.

Вонята на чесън се разнасяше остро от един млад редови страж, чиято широка усмивка внезапно се спаружи от нервност. Имаше вид на онзи тип глупаци, които биха направили всичко за един майтап.

— Извинявай, колега, но как се казваш? — меко поде тя.

— Ъ-ъ… Фитли, мис…

— Тези от теб ли са? — Сали деликатно се усмихна, разкривайки само намек от кучешките си зъби.

— … ъ-ъ, само шегичка, мис…

— Не виждам нищо смешно — мило каза Сали. — Аз харесвам чесън. Обичам чесън. А ти?

— Ъ-ъ, да — нещастно потвърди Фитли.

— Добре — кимна Сали.

Със скорост, която го стресна, тя пъхна глава чесън в устата си и отхапа голямо парче. Хрущенето бе единственият звук в съблекалнята.

След което преглътна.

— О, боже, _къде_ са ми обноските? — възкликна тя и поднесе другата си ръка към Фитли. — Заповядай, ето и за теб…

В стаята избухна смях. Ченгетата са като всяка друга тълпа. Ролите се бяха разменили, но пък стана още по-забавно. Малко закачка, малко майтап. Никому не вредят, нали?

— Хайде, Фитли — обади се някой. — Давай по равно! Тя си изяде нейната!

А някой друг, както винаги става, започна да пляска и да скандира „Яж! Яж!“. Останалите подеха, окуражени от факта, че Фитли бе станал ярко червен.

— Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж! Яж!

Останал без избор, Фитли сграбчи чесъна, натъпка го в устата си и го сдъвка под съпровода на овациите. Миг по-късно Сали видя как очите му се оцъклят.

— Младши страж Гърбатен?

Тя се обърна. На вратата стоеше млад мъж с богоподобни пропорции.* За разлика от бронята на останалите стражи, неговият нагръдник блестеше и металната му ризница бе до голяма степен лишена от ръжда.

[* От по-висшия клас богове очевидно. Във всеки случай не от тези с пипалата.]

— Всичко наред ли е? — той погледна към Фитли, който се беше свлякъл на колене и кашляше чесън из стаята, но някак си пропусна да го види.

— Ъ-ъ, съвсем, сър — отвърна Сали озадачена, а Фитли започна да повръща.

— Вече се запознахме. Всички ми викат капитан Керът. Ела с мен, моля.

Отвън в приемната Керът спря и се обърна:

— Добре, младши страж… имаше приготвена главичка, нали? Не ме гледай така, отпред на площада са изкарали сергия със зеленчуци. Не е трудно да се сети човек.

— Ъ-ъ, сержант Ангуа ме предупреди…

— И?

— И си издълбах глава чесън от ряпа, сър.

— А онази, която даде на Фитли?

— О, тя също беше от ряпа. Старая се да не докосвам чесън, сър — отвърна Сали. Ей богу, наистина беше привлекателен…

— Нима? Просто ряпа? Изглежда му понася доста зле.

— Сложих мъничко пресни семена от чили в нея — призна Сали. — Към трийсетина май.

— Ами? Защо го направи?

— Е, нали знаете, сър — измърка Сали, излъчвайки невинност, — малко закачка, малко майтап. Никому не вредят, нали?

Капитанът явно се позамисли над това.

— Ще оставим нещата така тогава — реши той. — А сега, младши страж, някога виждала ли си труп?

Сали изчака да разбере дали говори сериозно. Очевидно да.

— Строго погледнато — не, сър.

>

Ваймс се изтормози докрай през следобеда. Чакаше го, разбира се, бумащина. Винаги го чакаше бумащина. Трите класифицирани купа бяха само началото. Купища книжа обвинително стояха струпани до стената и неусетно набъбваха.* Знаеше, че трябва да се занимае с това. Свидетелства, описи, заповеди, подписи — това правеше от Стражата авторитетна сила вместо сбирщина доста позагрубели типове с нахални навици. Бумащина — налагаше се да има много от нея и да бъде подписана от него.

[* Ваймс бе възприел политиката за разчистено бюро. В момента обаче му убягваше стратегията за разчистен под.]

Той разписа регистъра на арестите, регистъра на произшествията, даже регистъра за загубени вещи. Регистър за загубени вещи! Навремето изобщо нямаше такъв. Ако някой се появеше с оплакване, че му е изчезнал някой дребен предмет, просто обръщаха Ноби Нобс с краката нагоре и преравяха изпопадалото.

Но вече не познаваше две трети от служителите си — в смисъл че не знаеше кога ще стоят и кога ще побегнат, не знаеше издайническите признаци, които подсказваха кога лъжат или са обезумели от страх. Това вече не беше неговата Стража. Беше Градската стража. Той само я управляваше.

Прегледа рапортите на постовите сержанти, докладните на стражниците, съобщенията за болнични, дописките за дисциплинарните нарушения, отчетите за касата…

— Там-тирирам-тирирам-тири…

Ваймс тресна дезорганизатора на бюрото си и грабна малкия самун джуджешки хляб, който от няколко години използваше за преспапие.

— Прекъсни или умри — изръмжа той.

— Вижте, разбирам, че сте леко разстроен — започна духчето, вперило очи в надвисналия самун, — но бих ви помолил да погледнете нещата от моята гледна точка. Това ми е работата. Това ми е същността. Съществувам, следователно мисля.* И мисля, че можем да се разбираме чудесно, само да бяхте прочели наръч… моля ви, не! Наистина мога да помогна!

[* Прословутата фраза на Декарт е „Мисля, следователно съществувам“ — Cogito ergo sum. — Б.пр.]

Ваймс се поколеба насред удара, след което внимателно остави самуна.

— Как?

— Грешно сумирате числата — обясни духчето. — Не винаги докарвате десетиците.

— А ти откъде знаеш? — заяде се Ваймс.

— Мънкате си под носа.

— _Подслушваш_ ли ме? — изтътна Ваймс.

— Върша си работата! Не мога да си изключа ушите! Трябва да слушам! Така узнавам за уговорените срещи!

Ваймс взе отчета за касата и погледна нестройните колони от цифри. Гордееше се с това, което от малък наричаше „аритметика“. Вярно, че се препотяваше, но накрая все стигаше до резултат.

— Смяташ, че можеш да се справиш по-добре?

— Пуснете ме навън и ми дайте молив! — героично се изпъчи духчето. Ваймс сви рамене. Денят и без това беше странен. Той отвори малката решетка.

Духчето беше съвсем бледозелено и полупрозрачно, съставено едва ли не от оцветен въздух, но успя да хване миниатюрния остатък от молив. То заприпка нагоре-надолу по колоната с цифри в отчетната книга и за наслада на Ваймс замънка под носа си.

— В минус е с три долара и пет пенса — докладва то след няколко секунди.

— Значи всичко е наред — въздъхна Ваймс.

— Но парите са изчезнали!

— О, напротив — възрази Ваймс. — Откраднати са от Ноби Нобс. Всеки път е така. Никога не краде повече от четири и петдесет.

— Бихте ли искал да уредя час за дисциплинарно порицание? — с надежда предложи духчето.

— Разбира се, че не. Вече го разписвам. Ъ-ъ, благодаря. Можеш ли да сумираш и останалите ведомости?

Духчето засия.

— Абсолютно!

Ваймс го остави да си драска щастливо и отиде до прозореца.

_Не признават закона ни и подкопават града ни. Това не са просто група дълбинници, които проповядват сред джуджетата ни правия и тесен път. Колко далеч стигат тези тунели? Джуджетата копаят като бесни. Но защо тук? Какво търсят? Хващам се на всеки проклет бас, че тук няма заровено съкровище, няма спящ дракон, няма тайно кралство. Има само вода и кал, и тъмница._

_Колко далеч стигат? Колко… чакай малко, ами ние знаем това, знаем това, нали? Днешната Стража е запозната с цифрите и числата…_

— Духче? — обърна се рязко той.

— Да, Въведете Името Си Тук?

— Виждаш ли онзи голям куп хартия в ъгъла? — посочи Ваймс. — Някъде там са докладите от пазачите на градските порти за последните шест месеца. Можеш ли да ги сравниш с тези от миналата седмица? Можеш ли да сравниш броя боклучарки, излезли от града?

— __Боклучарка__ не е открито в основния речник. Търсене в жаргонния речник… мип… мип… мип…* __Боклучарка__, същ., каруца за извоз на нощна откривка, вж. също {m underline}медянка{/m}, {m underline}петмезка{/m}, {m underline}среднощна специална{/m}, {m underline}кънтачка{/m} и разновидности — промърмори духчето.

[* MIPS (милиона инструкции за секунда) — мярка за скорост на процесор. — Б.пр.]

— Точно така — кимна Ваймс, който и преди бе чувал за среднощната специална. — Можеш ли?

— О-о-о, да! — проточи духчето. — Благодаря, че използвате дезорганизатор пето поколение „Гроздебери“, най-авангардния…

— Да, добре, стига вече. Просто виж онези за портата към Главината. Тя е най-близо до Петмезената улица.

— В такъв случай бих предложил да се поотдръпнете, Въведете Името Си Тук.

— Защо? — не разбра Ваймс.

Духчето скочи в купчината. Разнесе се шумолене, изскочиха няколко мишки… и купчината избухна. Ваймс припряно се отдръпна назад, докато вихрушката от листа извираше във въздуха под напора на бледозелен облак.

Ваймс беше настоял за отчетност при портите не защото се интересуваше особено от резултатите, а защото държеше момчетата във форма. Това не се водеше за охранителен дълг. Анкх-Морпорк бе толкова широко отворен, че чак зееше. Но транспортната статистика беше добре дошла. Съдействаше стражите да не заспят на поста си и им даваше оправдание да любопитстват.

Откривката трябва да се изнася. Точно така. Това е град. Ако си далеч от реката, единственият начин е да я извозваш с каруца. „Дявол го взел — помисли си той, — трябваше да накарам онова чудо да провери дали е увеличен входящият товар от камък и дървен материал. Щом копаеш дупка в калта, трябва да я укрепиш…“

Устремно въртящите се листа паднаха обратно в купчини. Зелената мараня се сгъсти с леко _ззззп_ и придоби очертанията на духчето, готово да експлодира от гордост.

— С едно цяло и едно боклучарки в повече на нощ през последните шест месеца! — обяви то. — Благодаря, Въведете Името Си Тук. Cogito ergo sum, Въведете Името Си Тук. Съществувам, следователно сумирам!

— Да, добре, благодаря ти — каза Ваймс. Хмм. Малко над една каруца на нощ? Те побират максимум по няколко тона. С това не може да се направи кой знае какво. Може би живеещите в близост до портата са били доста болнави напоследък. Но… какво би направил _той_ на мястото на джуджетата?

Със сигурност не би изкарвал проклетата откривка от най-близката порта. Мили боже, ако копаеха на достатъчно места, можеха да я извозят _навсякъде_.

— Духче, можеш ли да… — Ваймс поспря. — Виж, нямаш ли някакво име?

— Име ли, Въведете Името Си Тук? — озадачи се дезорганизаторът. — О, не. Аз съм създаден в големи мащаби, Въведете Името Си Тук. Да ме наричат поименно би било малко глупаво наистина.

— Тогава ще ти викам Гроздебери. И така, Гроздебери, можеш ли да направиш същата справка за всяка градска порта? Както и за броя на каруците с дървен материал и камъни?

— Това ще отнеме известно време, Въведете Името Си Тук, но да! С вградено удоволствие!

— И като тъй и тъй ще се ровиш, виж дали няма някакви доклади за слягане на основата. Срутили се стени, пропукали се къщи, неща от тоя род.

— Разбира се, Въведете Името Си Тук. Можете да разчитате на мен, Въведете Името Си Тук!

— Заривай нос тогава!

— Да, Въведете Името Си Тук! Благодаря, Въведете Името Си Тук. Мисля доста по-добре с открит нос, Въведете Името Си Тук!

_Зззп_. Хартията се разхвърча.

Бре, кой би предположил? Ваймс се замисли. Май проклетото нещо все пак може да е от полза.

Съобщителната тръба писна. Той я откачи и каза „Ваймс“.

— Дойде вечерното издание на Вестника, сър — съобщи далечният глас на сержант Дребнодупе. Звучеше разтревожен.

— Добре. Изпрати го горе.

— И има двамина тук, които искат да ви видят, сър.

В гласа й прозираше предпазлива нотка.

— И чуват какво казваш?

— Точно така, сър. Тролове. Настояват да ви видят лично. Казват, че имат съобщение за вас.

— Подушваш ли неприятности?

— С всеки сантиметър, сър.

— Слизам долу. — Ваймс окачи тръбата. Тролове със съобщение. Беше малко вероятно да е покана за литературен обяд.

— Ъ-ъ… Гроздебери?

Още веднъж зеленикавата мараня се срасна в сияещо духче.

— Открих данните, Въведете Името Си Тук. Тъкмо работя по тях — докладва то и отдаде чест.

— Добре, но влез в кутията, а? Ще излизаме.

— Разбира се, Въведете Името Си Тук! Благодаря, че избрахте…

Ваймс напъха кутията в джоба си и слезе долу. В приемната беше разположено не само бюрото на дежурния, но и още десетина по-малки, на които стражите сядаха, когато трябваше да свършат наистина сложните задължения от полицейската работа, като например да поставят правилно препинателните знаци в някое изречение. Редица стаи и коридори излизаха в нея. Полезен резултат от всичко това беше, че всяко действие там незабавно привличаше много внимание.

Ако двата трола, които доста се набиваха на очи в средата на помещението, замисляха някаква беля, бяха избрали лош момент. Тъкмо между предаването на смените. Понастоящем се опитваха безуспешно да се перчат, без да мърдат, наблюдавани с дълбоко подозрение от седем-осем разнокалибрени стражи.

Сами си бяха криви. Бяха _лоооши_ тролове. Поне искаха всички да мислят така. Но бяха оплели конците. Ваймс беше виждал лоши тролове и тези бяха далеч от истината. Бяха се постарали. О, да. Лишеи покриваха главите и раменете им. Родови графити шареха телата им; единият дори беше издялкал ръката си, което сигурно е боляло, за да постигне този каменно-непукистки тролски изглед. Тъй като окичването с традиционния пояс от човешки и джуджешки черепи би довело до бразда от петите на приносителя чак до най-близкия дранголник, а маймунските черепи предразполагаха към нападение от джуджета без основни познания в съдебната антропология, тези тролове — Ваймс се ухили — тези момчета бяха прибягнали до най-доброто, с което можеха да минат, а именно овчи и ярешки черепи, ей богу! Евала, момчета, това е наистина страховито.

Беше потискащо. Някогашните лоши тролове не си правеха този труд изобщо. Просто ти набиваха канчето със собствената ти ръка, докато схванеш идеята.

— Е, господа? — подкани ги той. — Аз съм Ваймс.

Троловете размениха погледи през плетеницата от лишеи и единият загуби.

— Гусин Хризопрас, он сака да ви види — смръщено обяви той.

— Нима? — подхвърли Ваймс.

— Он сака да ви види _сега_ — натърти тролът.

— Е, нали знае къде живея — сви рамене Ваймс.

— _Ъхъ. Знае._

Две думи, треснати в тишината като олово. Имаше нещо в начина, по който тролът ги изрече. Някак си убийствено.

Тишината беше нарушена от стоманения звук на влизащ в гнездото си спусък, последван от щракване. Троловете се обърнаха. Сержант Детритус изваждаше ключа от ключалката на големите яки двойни врати на участъка. После се завъртя и тежките му ръце легнаха върху раменете на троловете. Той въздъхна.

— Момчета — протътна, — ако имаше даскало за тъпунгери, немаше да сте минали и първи клас.

И тогава тролът, който изрече не особено завоалираната заплаха, направи още една грешка. Било от ужас или от тъпо бабаитство, ръцете му се раздвижиха. Със сигурност никой с поне една функционираща мозъчна клетка нямаше да избере този момент, за да вдигне ръце в онова, което за троловете беше позиция за атака.

Юмрукът на Детритус се стрелна мигновено и от трясъка при съприкосновението му с черепа на трола мебелировката се разтърси.

Ваймс отвори уста… и отново я затвори. Тролският език бе силно материален. А и битовите обичаи трябва да се уважават, нали? Освен това тролски череп не може да се разбие толкова лесно, дори с чук и длето. _А и той заплаши семейството ти_ — додаде подсъзнанието му. _Търсеше си го…_

Стегна го пристъп на болка от ранената му ръка, подет от пронизващо главоболие. О, по дяволите! Игор твърдеше, че онова ще свърши работа.

Удареният трол се заклати секунда-две, след което се прекатури напред с отсечено движение.

Детритус отиде до Ваймс, като пътьом срита просналата се фигура.

— Шъ мъ прощавате за т’ва, сър — кимна той и ръката му издрънча по шлема, отдавайки чест. — Хич немат обноски.

— Добре, стига толкова — рече Ваймс и се обърна към другия, внезапно много самотен пратеник. — _Защо_ иска да ме види Хризопрас?

— Сигур нема да го каже на братоците Тъпунгери… — подсказа Детритус, ухилвайки се чудовищно.

Цялото перчене се бе изпарило.

— Само знам, че иде реч за оня утепания _хоруг_ — смотолеви пратеникът, намирайки убежище в цупнята. При изричането на думата очите на всяко присъстващо джудже се присвиха още повече. Беше много лоша дума.

— Леле-мале, леле-мале, леле… — Детритус се поколеба.

— … мале — процеди Ваймс с ъгълчето на устата си.

— … мале! — тържествуващо завърши Детритус. — Днес се сприятелявате на поразия!

— Къде е срещата? — запита Ваймс.

— В склада за бъдещи свински доставки — измънка тролът. — Требе да сте сам… — той поспря, лека-полека осъзнавайки положението си, и додаде: — Ако немате против.

— Иди кажи на шефа си, че може и да реша да намина натам — рече Ваймс. — Хайде, изчезвай! Пусни го навън, сержант!

— И ‘земи си прибери боклука! — изтътна Детритус.

Той тресна вратата след трола, превит под теглото на падналия си другар.

— Така-а — проточи Ваймс, когато напрежението поспадна. — Чухте трола. Добър гражданин иска да помогне на Стражата. Ще ида да видя какво има да… — погледът му попадна на първата страница на Вестника, разстлан на бюрото. „О, по дяволите — уморено въздъхна наум. — Ей ни на в този момент с тролски страж, провесил джудже за краката.“

— Детритус добре е излязъл, сър — плахо се обади сержант Дребнодупе.

— „Дългата ръка на закона“ — прочете Ваймс на глас. — Предполага ли се това да е смешно?

— Сигурно, за ония, дето пишат заглавията — допусна Веселка.

„Кофтимели убит — зачете се Ваймс. — Стражата разследва.“

— Откъде се добират до всичко това? — възкликна той. — Кой им казва? Скоро май и аз ще трябва да чета Вестника, за да разбера какво ще върша през деня! — Хвърли вестника обратно на бюрото. — Нещо важно, което трябва да науча незабавно?

— Сержант Колън казва, че е имало кражба в Кралския… — започна Веселка, но Ваймс махна с ръка.

— По-важно от кражби имам предвид.

— Ъ-ъ, още двама напуснаха, откакто ви пратих онази бележка, сър — промълви Веселка. — Ефрейтор Халколеяр и редови страж Шист от улица „Чревцата“. И двамата казват, че е поради, ъ-ъ, лични причини, сър.

— Шист беше добър страж — избоботи Детритус, клатейки глава.

— Май е решил наместо това да стане добър трол — промърмори Ваймс. Усети раздвижване зад гърба си. Публиката все още стоеше по местата си. О, добре, време е за _речта_.

— Знам, че точно сега е трудно за джуджетата и троловете стражи — обърна се той към присъстващите като цяло. — Знам, че да цапардосате с палка някой от своите, понеже се опитва да ви срита в чатала, може да ви се струва като родоотстъпничество. И за хората не е лесно, но за вас е по-лошо. Значката май сега малко понатежава, а? Виждате как вашите ви гледат и си мислят на чия страна сте, нали? Е, вие сте на страната на народа, там, където трябва да е законът. _Целият_ народ, имам предвид, който стои навън зад тълпата, който е уплашен и объркан и се страхува да излезе по улиците нощем. И ето на`, колкото и да е чудно, идиотите, които се пънат да се отбраняват пред вас, са същият този народ, но понеже явно не се сещат за това, вие им правите услуга, като ги отрезвявате малко. Дръжте се за тая мисъл и се дръжте заедно. Смятате, че трябва да сте си у дома, да се погрижите мама да е добре. Каква полза от вас срещу тълпата? Заедно ние можем да спрем нещата да стигнат дотам. Това ще отмине. Знам, че на всички ни е излязла душата, но точно сега ми трябва всеки наличен, а в замяна утре ще има бъдеще, а също и безплатна бира. Може би дори леко ще ослепея, като подписвам извънредните, кой знае. Схванахте ли? Но искам всички вие, _каквито_ и да сте, да разберете едно: не търпя идиоти, които ще теглят хомота на една вражда осемстотин километра и хиляда години. Това е Анкх-Морпорк. Не е Куумската долина. Знаете, че тази нощ ще е тежка. Е, аз ще съм на смяна. Ако и вие сте на смяна, тогава искам да знам, че мога да разчитам на вас да ми пазите гърба, както аз ще пазя вашия. Ако не мога да разчитам на вас, изобщо не ща да ви виждам. Въпроси?

Настъпи сконфузена тишина, както винаги в такива случаи. После се вдигна една ръка. Беше на джудже.

— Вярно ли е, че грагът е убит от трол? — смънка то. Стражите замърмориха и то се оправда малко по-смело: — Какво, той нали _попита_ за въпроси!

— Капитан Керът разследва случая — обяви Ваймс. — В момента сме все още на тъмно. Но ако действително е извършено убийство, ще се погрижа убиецът да бъде изправен пред правосъдието, без значение от какъв размер, раса или принадлежност е, нито пък къде се крие. Давам ви дума за това. _Личната_ ми гаранция. Това приемливо ли е?

Цялостната смяна в атмосферата подсказа, че е така.

— Добре — рече Ваймс. — А сега хайде навън и бъдете ченгета. Хайде, марш!

Всички се изнесоха, с изключение на онези, които все още се потяха над сложния проблем къде да сложат запетаите.

— Ъ-ъ, мож’ ли да говоря свободно, сър? — Детритус се примъкна с трополене.

Ваймс се вторачи в него. „Когато те срещнах за пръв път, беше окован за една стена като куче-пазач и говоренето ти се свеждаше до ръмжене — помисли си той. — Значи вълкът наистина можел да смени нрава си.“

— Да, разбира се.

— Излъзгахте ги, нали? Сър, нема да се затърчите по петите на копролит като Хризопрас, нали?

— Кое е най-лошото, което може да ми направи?

— Да ви откине главата, да ви смели на кайма и да си направи супа от кокалите ви, сър — незабавно отговори Детритус. — Пък ако бяхте трол, щеше да ви избие ‘сичките зъби, та да си направи копчета за ръкавели.

— Защо му е да го прави? Мислиш ли, че иска да почне война с нас? Това не е в стила му. Едва ли ще ме кани на среща, за да ме убие, нали? _Той_ иска да говори с _мен_. Сигурно във връзка със случая. Може би знае нещо. Не смея да _не_ отида. Но те искам с мен. Изцеди някакъв отряд, а?

Отрядът е разумна идея, призна си той. Улиците просто бяха прекалено… изнервени в момента. Задоволи се с Детритус и импровизиран сборен екип от всички, които не тичаха по задачи в момента. Ето това не можеше да се отрече на Стражата — беше представителна. Ако се водиш по външния вид, не можеш да я обвиниш, че е на страната на _някоя_ форма. Струваше си да разчита на това.

Навън изглеждаше по-спокойно, с по-малко народ по улиците от обичайното. Това не беше добър знак. Анкх-Морпорк умееше да надушва неприятностите отдалеч, точно както паяците предусещат утрешния дъжд.

>

_Какво беше това?_

_Съществото се носеше из едно съзнание. От началото на Вселената беше виждало хиляди съзнания, но в това имаше нещо странно._

_Изглеждаше като град. Призрачни, размити сгради се мяркаха през ръмежа на среднощния дъжд. Разбира се, нямаше две еднакви съзнания…_

_Съществото беше старо, макар че би било по-точно да се каже, че съществуваше от много време. Когато в самото начало на всичко първичното ядро на съзнанието се бе разпаднало на богове и демони и създания от всички нива, то бе сред онези, които страняха от всяка основна групировка. И така бе навлязло във Вселената блуждаещо, без цел или привързване, като свободно летяща съзнателна частица, нагаждаща се където можеше, като вид усложнена мисъл, търсеща удобното съзнание. Понастоящем, т.е. за последните десетина хиляди години, се бе установило като суеверие._

_А сега се намираше в този странен, тъмен град. Около него имаше движение. Мястото бе живо. И валеше._

_Точно тогава само за миг усети отворена врата, изблик на гняв, който можеше да му свърши работа. Но тъкмо скочи да се възползва, когато нещо невидимо и силно го сграбчи и го хвърли надалеч._

_Странно._

_Полюшвайки опашката си, то изчезна в една просека._

>

Складът за бъдещи свински доставки беше… едно от онези неща, на които се натъкваш в град, съществувал с магия прекалено дълго. Окултното обяснение, ако можеше да се приеме такова, бе следното: свинското е важна стока в града. Бъдещото свинско, може би дори още нероденото свинско се търгува като рутинна практика сред търговците. Поради това то трябваше да съществува _някъде_. И ето как се появи складът за бъдещи свински доставки с леденостудените си помещения, в които свинското се връщаше от пътуването си във времето. Беше популярно място за замразени стоки… и за тролове, които искаха да мислят бързо.

Дори тук, далеч от по-разбунените райони, минувачите по улиците бяха… нащрек.

И сега бдително проследиха как Ваймс и разнородният му отряд спират пред една от вратите на склада.

— Сметам, че требе да влезете поне с един от нас — избоботи Детритус, покровителствен като квачка. — Хризопрас нема да е сам, бас ловя! — Той смъкна от плещите си Миротвореца — саморъчно направен от него арбалет, който бе приспособил от обсадно оръдие. Многобройните му стрели се пръсваха във въздуха от самите сили на ускорението. Можеха не просто да избият врата от рамката й, но и от света на материалните обекти, по-големи от кибритена клечка. Невероятната му неточност бе част от чара на Миротвореца. Отрядът аварийно се прегрупира зад него.

— Добре тогава. Но само ти, сержант — кимна Ваймс. — Останалите влизате само ако чуете крясъци. Тоест моите крясъци. — Той се поколеба, след което извади дезорганизатора, който още си мънкаше под носа. — И без прекъсвания, разбрано?

— Да, Въведете Името Си Тук! Хм, хъм, хм…

Ваймс с усилие отвори вратата. Облъхна го мъртъв, вкочаняващ въздух. Дебел скреж запращя под краката му. Дъхът му мигновено се накълби в облачета.

Мразеше склада за бъдещи свински доставки. При вида на висящите във въздуха полупрозрачни парчета бъдно месо, ежедневно добиващи реалност, го побиваха тръпки по причини, които нямаха нищо общо с температурата. Сам Ваймс считаше хрупкавия бекон за самостоятелно хранително звено и при вида на обратната му материализация стомашната му дейност се насочваше в погрешната посока.

Направи няколко крачки навътре и се озърна в усойната, мразовита сивота.

— Командир Ваймс — обяви, чувствайки се малко глупаво.

Тук, встрани от вратите, до височината на коленете му се стелеше хладна мъгла. Два трола прегазиха през нея, насочвайки се към него. Още повече лишеи, забеляза той. Още повече родови графити. Още повече овчи черепи.

— С оръжията дотук — изтътна единия.

— Беее! — отзова се Ваймс, минавайки между тях.

Зад него се дочу изщракване и тихия звън на обтегната желязна тетива, жадуваща за свобода. Детритус бе опрял на рамо арбалета си.

— Пробвайте да ми го вземете, ако щете — предложи той.

По-навътре в мъглата Ваймс забеляза група тролове. Един-двама от тях имаха вид на наемни мутри. Макар че и останалите… Той въздъхна. Всичко, което трябваше да направи Детритус, бе да стреля с онова чудо в тази посока и голяма част от организираната престъпност в града изведнъж щеше да стане доста дезорганизирана, както впрочем и Ваймс, ако не залегнеше навреме. Но той не можеше да позволи това. Тук имаше правила отвъд закона. Освен това дванайсетметрова дупка в стената на склада щеше да наложи известни обяснения.

Хризопрас седеше на една покрита със скреж щайга. Неизменно изпъкваше сред останалите. Докато малцина тролове ползваха нещо повече от кожена препаска, той носеше костюми. Носеше дори вратовръзка с диамантена игла. А днес бе наметнал кожено палто на раменете си. Това сигурно беше за шоу. Троловете _обичаха_ ниски температури. Можеха да мислят по-бързо на хладна глава. Именно затова срещата бе насрочена тук. „Добре — зарече се Ваймс, опитвайки да спре тракането на зъбите си, — когато е _мой_ ред, ще уредя сауна.“

— Гос’ин Ваймс! Убаво, че понамина — приветливо го посрещна Хризопрас. — Тез господа тук са благородни бизнесмени от мойте познайници. Сигур можеш да свържеш лицата с имена.

— Да, Брекчите — кимна Ваймс.

— Е, де, е, де, гос’ин Ваймс, знаеш, че нема таквоз нещо — невинно възрази Хризопрас. — Нийце само се обединеваме в подкрепа на тролските интереси в града с ‘ного доброжелателни цели. Мож’ се ка’е, че сме съсловни лидери. Нема нужда да се обиждаме.

„Съсловни лидери“ — преглътна Ваймс. Напоследък много се говореше за съсловните лидери, в смисъл на „съсловните лидери призоваха за спокойствие“ — фраза, която Вестникът използваше толкова често, че печатарите сигурно не я сваляха от набор. Ваймс се чудеше кои бяха те и как бяха избрани и понякога дали „да призовеш за спокойствие“ означава да смигнеш и да кажеш: „Не използвай онази лъскавата нова бойна брадва в шкафа там… не, не тази, другата“. Кофтимели беше съсловен лидер.

— Казал си, че искаш да говориш с мен насаме — Ваймс кимна към сенчестите фигури. Някои от тях прикриваха лицата си.

— Тъй е. О, тез господа зад мен ли? Таман си тръгват. — Хризопрас им направи знак с ръка. — Тук са само щото да ти е ясно, че един трол, искрено твой, говори от името на ‘ного. И сигур добрият ти сержант тук, моят стар приятел Детритус, ще иде отвън да палне един фас, тъй ли ще да е? Тоз разговор е между нас двамцата или нема да го бъде.

Ваймс се обърна и кимна на Детритус. С нежелание, свъсил вежди към Хризопрас, сержантът се оттегли. Другите тролове го последваха. Проскърцването от стъпките по скрежа заглъхна и вратите се затръшнаха.

Ваймс и Хризопрас се изгледаха в буквално замръзналата тишина.

— Чувам, че ти тракат зъбите — обади се Хризопрас. — Туй място е идеално за трол, ама ти си се смръзнал до костите, нали? Затуй донесох т’ва кожено палто — той го свали от раменете си и му го подаде. Тук сме само двамцата, ясно?

Гордостта беше едно, но да не си усещаш пръстите — друго. Ваймс се сгуши в меката, топла кожа.

— Убаво. Не мож разговаря с некой, дето са му замръзнали ушите, нал’ тъй? — подметна Хризопрас, измъквайки голяма табакера. — Най-напред подочух, дето един от младоците ми е бил неучтив с теб. Подочух, че намекнал, че съм от ония тролове, дето ще я подкарат на лична основа и ще дигнат ръка на убавата ти жена и мъненкото ти синче, дето тъй добре отраства. По некой път се отчайвам от днешната младеж. Нема уважение. Нема стил. Нема финес. Ако сакаш нов алпинеум в градината си, само кажи.

— Какво? Просто се погрижи да не ми се мярка пред очите — сухо каза Ваймс.

— Туй нема да е проблем — рече тролът. Той посочи малък сандък до щайгата, широк около стъпка, Беше прекалено малък да побере _цял_ трол. Ваймс се опита да го игнорира, но не му се удаде лесно.

— За какво си искал да ме видиш? — запита той, стараейки се да спре въображението си да излъчва собствена продукция ужаси на екрана в главата му.

— Цигара, гос’ин Ваймс? — предложи Хризопрас, отваряйки кутията. — Тез отлево биват за хора. От най-убавия сорт.

— Имам си свои — отказа Ваймс и извади омачкания пакет. — За _какво_ става дума? Зает човек съм.

Хризопрас запали сребриста тролска цигара и дръпна дълбоко. Разнесе се миризма на изгорял калай.

— Ъхъ, зает си, зарад онуй умрелото джудже — потвърди той, взирайки се настрани.

— Е?

— Не го е утрепал трол — заяви Хризопрас.

— Откъде знаеш?

Сега тролът погледна Ваймс право в очите.

— Ако беше, досега да съм разбрал. Позададох некои въпроси насам-натам.

— Ние също.

— Аз задавам въпроси бая по-силно — натърти тролът. — И получавам ‘ного отговори. Некой път получавам отговори на въпроси, дето още не съм ги задал дори.

„Бас ловя — каза си Ваймс. — А _аз_ трябва да спазвам правила.“

— Защо ще ти пука кой убива джудже?

— Гос’ин Ваймс! Аз съм почтен гражданин! Мой обществен дълг е да ми пука! — Хризопрас се вторачи в лицето на Ваймс, за да види как ще мине това, и се ухили: — Целата тая тъпа работа с Куумската долина влияе зле на бизнеса. Народът се дразни, вре си носа, задава въпроси. Аз седя тука и се нервя. И тогаз дочувам, че старият ми приятел Ваймс се е заел със случая и си думам: оня гос’ин Ваймс, он мо’е чат-пат да е пълно перде към ниу-ансите на тролската култура, но човекот си е точен кат’ стрела и не е вчерашен. Он шъ види, че оня тъй наречен трол си е забра’ил бухалката и шъ съ скъса от смях, толкоз е прозрачно! Некое джудже го е сторило и сака да натопи троловете, къ-тъ-дъ* — той се облегна назад.

[* К.т.д. — от Евклид „Което и трябваше да се докаже“. — Б.пр.]

— Каква бухалка? — тихо попита Ваймс.

— К’во?

— Не съм споменавал бухалка. Във вестника нямаше ни дума за тролска бухалка.

— Драги гос’ин Ваймс, т’ва го дрънкат градинските украси — укорително рече Хризопрас.

— И джуджетата си споделят с вас, така ли?

Тролът се загледа замислено в тавана и изпусна струя дим.

— Накрая — сви рамене той. — Но т’ва са просто подробности. Само между нас двамцата, тук и сега. Ние ги разбираме тия неща. Ясно е като к’вот си щеш, че откачените джуджета са се сдърпали или онуй джудже е умряло от старост, или…

— … или сте му задали малко въпроси?

— Не е нужно туй, гос’ин Ваймс. Оная бухалка е само лъжлива следа. Джуджетата са я сложили там.

— Или пък убиецът е бил трол, изпуснал си е бухалката и е избягал — контрира го Ваймс. — Или пък е бил умен и си е помислил: никой няма да повярва, че трол е бил толко тъп, че да си остави бухалката, тъй че ако я _оставя_, джуджетата ще оберат пешкира.

— Ей, добре, че тук е бая ладовинка, инак щях да изпусна нишката — засмя се Хризопрас. — Но пък тогаз питам, влиза трол в гнездото на ония гнусни дълбинници и утепва само един? Нема начин, приятел, нали? Ще отупа колкот’ докопа, туп, туп!

Той забеляза объркването на Ваймс и въздъхна.

— Виж, ‘секи трол, влезнал там, ще да е изоглавен, кат’ за начало. Нъл’ ‘наеш как се палят хлапаците? Тъпчат им главите с чест и слава и с разни дрънколевини за призвание, а тоя копролит разяжда мозъка по-бързо от скалотръс, даже по-бързо от ситнеж. От онуй, дето дочувам, джуджето се е гътнало по _юр-ридически_ причини, тихо и кротко. Ние не действаме така, гос’ин Ваймс. Играл си играта, ‘наеш правилата. Кат’ вкараш трол насред джуджета, става кат’ лисица сред… абе ония пернатите, дето мътят яйца…

— Лисица в курник?

— Туй е… сещаш ли се, козина, дълги уши…

— Зайци?

— Точно туй! Да треснеш едно джудже и да се измъкнеш? На никой трол нема да му стигне едно, гос’ин Ваймс. То е кат’ при вас със семките. В играта си е баш таман.

— Каква е тая игра?

— Не си играл „Туп“? — Хризопрас явно се изненада.

— О, _това ли_? Не играя на тези — промърмори Ваймс. — А що се касае до скалотръса, ти _си_ най-големият доставчик. Само между нас двамцата, тук и сега.

— Не-е, аз се разкарах от ‘сичко това — проточи Хризопрас, махвайки пренебрежително с цигарата. — Тъй да се ка’е, осъзнавам грешката си. Оттук насетне ще карам начисто, баш по средата. Имоти и финансови услуги, туй е пътят напред.

— Радвам се да го чуя.

— Освен ‘сичко младоците се намешват — продължи Хризопрас. — С утаечна смет. Копаят скалотръс с мръсни сулфиди и го бъркат с железен хлорид и таквизи боклуци. Мислиш, че скалотръсът е кофти? Само чекай да видиш ситнежа! От скалотръса на трола му иде да поседне да зяпа хубавки цветове, без да се бърка на никой, мирно и кротко. Но ситнежът го кара да се има за най-големия, най-силния трол на света, не му требва сън, не му требва храна. След неколцина седмици не му требва и живот. Туй не е за мен.

— Така де, що да си убиваш клиентите? — подметна Ваймс.

— Удар под кръста, гос’ин Ваймс, удар под кръста. Ония новите младоци, самите те са на ситнеж повечето време. Аман от бой, аман от неуважение — той присви очи и се наведе напред. — Знам именца и местенца.

— Значи е твой дълг на добър гражданин да споделиш с мен — подчерта Ваймс. „Мили боже, за какъв ме взема? Но пък _искам_ тези имена. Ситнежът звучи гадно. Точно сега ни трябват кръвожадни тролове толкова, колкото и дупка в главата, което сигурно ще си докараме накрая.“

— Не мога ти кажа. Туй е проблемът — рече Хризопрас. — Не му е сега времето. Наеш к’во става там вънка. Ако гламавите джуджета щат да се бият, шъ ни требва ‘секи трол. Туй и разправям. Викам на моите „Дайте шанс на Ваймс, бъдете добри граждани, недейте клати лодката“. Още ми се чува думата, на мен и на моите… съдружници. Но нема да е много задълго. Дано бачкаш по случая, гос’ин Ваймс.

— Капитан Керът го разследва в момента.

Очите на Хризопрас отново се присвиха.

— Керът Айрънфаундерсън? — уточни той. — Големото джудже? Чудно момче е, ‘ного будно, но право да ти река, троловете нема си паднат много по туй.

— И джуджетата не си падат особено, ако става на въпрос — призна Ваймс, — но това е моята Стража. Не допускам да ми нареждат кого да сложа на някой случай.

— Верваш ли му?

— Да!

— Добре, де, с бистър ум е, чак бляскав. Но… Айрънфаундерсън? Джуджешко име. Ей ти на проблем. Пък името Ваймс… _туй_ име значи ‘ного. Неподкупен, веднъж опандизил Патриция, не е най-острият нож в долапа, но е честен до безкрай и не спира да копае — Хризопрас улови изражението на Ваймс. — Туй разправят. Ще ми се Ваймс да бачка по случая, щото той е кат’ мен, окумуш момче, ще се докопа до истината, без много да се мае. И на него му викам: не го е сторил трол туй, не по тоз начин.

„Забрави, че говори като селяндур — каза си Ваймс. — Просто играе «добрият стар трол». Това е Хризопрас. Той надви повечето закоравели гангстери, които сами по себе си бяха доста добри играчи, и държи за врата Гилдията на крадците с една ръка. При това _без_ да седи в купчина сняг. _Знаеш_, че е прав. Но… не най-острият нож в долапа? Изключително много благодаря! А капитан Керът бил сияен, така ли?“ Умът на Ваймс, вечно търсейки връзки, стигна до:

— Кой е Мистър Блясък?

Хризопрас застина. Единственото движение бе спираловидно издигащия се от цигарата зеленикав дим. Когато заговори, интонацията му бе твърде весела.

— Он ли? О, туй са детски приказки. Нещо кат’ тролска легенда от далечните дни в отдавнашното бъдно.*

[* Според тролската наука живите създания всъщност се движат назад във времето. Сложно е.]

— Като народен герой?

— Ъхъ, нещо таквоз. От тия глупотевини, дето се дрънкат, като станат трудни времената. Измамлива надежда е туй, не е истина. А ний сме в крак с времето.

Явно това беше всичко.

Ваймс се изправи.

— Добре, чух какво каза. А сега трябва да се заемам със Стражата.

Хризопрас дръпна от цигарата си и тръсна пепелта в скрежа, където тя изсъска.

— Отде шъ съ връщаш до участъка — по Криволичещия сокак ли?

— Не, това доста се отдалеч… — Ваймс спря. В гласа на трола имаше едва доловим намек.

— ‘Ного здраве на госпожата, дето живее до сладкарницата — подхвърли тролът.

— Ъ-ъ, бива, бива ли? — забърка се Ваймс. — Сержант!

Вратата в далечния край се отвори с трясък и Детритус влетя със зареден арбалет. Осъзнавайки, че един от малкото недостатъци на трола бе неспособността да схване всички тънкости на термина „обезопасителни мерки“, Ваймс потисна ужасния си порив да залегне.

— Иде време, ‘гато ‘секи требе да си знае местото — отнесено рече Хризопрас сякаш на публиката от призрачно свинско. — И кой е до него.

Докато Ваймс се отправяше към вратата, тролът добави:

— Дай палтото на жена си, гос’ин Ваймс. С мойте почитания.

Ваймс се закова на място и сведе поглед към палтото на раменете си. Беше от някаква сребриста кожа, страхотно топло, но не колкото надигащия се в него гняв. Почти си бе тръгнал с него. Направо беше на косъм.

Той го отметна и го сви на топка. Твърде вероятно няколко десетки редки писукащи животинчета бяха умрели заради него, но най-малкото можеше да се погрижи гибелта им да не е напразна.

Той го метна високо във въздуха, кресна „Сержант!“ и се хвърли на пода. Последва мигновеното изжужаване на арбалета. Като рояк побеснели пчели стрелите се пръснаха с _бзт-бзт-бзт_, превръщайки част от металния покрив в решето. Разнесе се миризма на изгорена козина.

Ваймс се изправи. Около него валеше нещо подобно на космат сняг.

Срещна погледа на Хризопрас.

— Опитът за подкуп на страж е сериозно нарушение.

Тролът смигна.

— Честен до безкрай, туй им думам. Радвам се, че си побъбрихме, гос’ин Ваймс.

Вече навън, Ваймс дръпна Детритус в една пресечка, доколкото е възможно да се дръпне трол накъдето и да било.

— Добре, какво знаеш за ситнежа?

Очите на трола проблеснаха.

— Подочувал съм туй-онуй.

— Давай към пътя за петмезената мина и събери як отряд. Иди на Криволичещия сокак, зад Канала. Там има цех за сватбени торти, струва ми се. Ти умееш да надушваш дрога. Поразтършувай, сержант.

— Ясно! — изкозирува Детритус. — Да не са ви подшушнали нещо, сър?

— Да кажем просто, че го приемам като залог за добра воля, а?

— Тъй вярно, сър — отзова се тролът. — Кой залага?

— Ъ-ъ, един познат с желание да ни покаже колко добър гражданин е. Хайде, действай!

Детритус метна арбалета си през рамо за по-удобно и затопурка със страшна скорост. Ваймс се подпря на стената. Денят щеше да е дълъг. А сега трябваше…

На стената, малко над главата му, беше издраскано грубо изображение на шлифован диамант. Тролските графити се разпознаваха лесно — чегъртаха ги с нокти и обикновено бяха вдълбани на сантиметър в мазилката.

До диаманта бе изчегъртано: „БЛЯСЪК“.

— М-хм — обади се тъничък глас от джоба му. Ваймс въздъхна и извади гроздеберито, все така втренчен в думата.

— Да?

— Казахте, че не искате да ви прекъсвам! — отбранително започна духчето.

— Е? Какво имаш да казваш?

— Шест без единайсет е, Въведете Името Си Тук — смънка духчето.

— Ужас! Защо не ми каза!

— Защото заръчахте да не ви прекъсват! — треперливо отрони духчето.

— Да, но не и… — Ваймс не довърши. Единайсет минути. Не можеше да се добере, не и по това време. — Шест часът е… _важно_.

— Не ми казахте това! — завайка се духчето, хванало глава с ръце. — Само казахте без прекъсвания! Ужасно, ужасно съжалявам…

Забравил за Блясък, Ваймс отчаяно огледа околните сгради. Тук долу, където районът на кланиците се събираше с доковете, сигналните кули не бяха особено на почит, но забеляза голямата семафорна кула на покрива на пристанищната управа.

— Тичай там горе! — нареди той, отваряйки кутията. — Кажи им, че аз те пращам и че случаят е спешен, ясно? Да известят Двора на Псевдополис откъде тръгвам! Ще пресека реката по Сбъркания мост и ще тръгна по Издънките! В участъка ще схванат за какво става дума! Тръгвай!

Духчето мигновено премина от отчаяние към ентусиазъм. Отдаде чест.

— Тъй вярно, сър! Интегрираната услуга за съобщения Bluenose™ няма да ви разочарова, Въведете Името Си Тук. Веднага ще осъществя интерфейса! — то скочи на земята и се превърна в изчезващо зелено петънце.

Ваймс се втурна към доковете и препусна срещу течението покрай корабите. Доковете бяха вечно претъпкани и пътят представляваше трасе с препятствия от денкове, въжета и купища щайги през десетина метра. Но Ваймс бе роден състезател и знаеше всички начини за придвижване в претоварения градски трафик. Той прескачаше и се навеждаше, криволичеше и се шмугваше, а където се налагаше, се врязваше челно. Препъна се в едно въже, но се изправи с претъркулване. Изпречи му се товарач — Ваймс го повали с ъперкът и ускори темпото, в случай че оня имаше дружки наоколо.

_Това беше важно…_

Лъскав впряг с четири коня излетя от Маймунската улица, с два лакея, виснали отзад. Ваймс спринтира с отчаян напън, сграбчи една ръчка, набра се между слисаните лакеи, прилази по люшкащия се покрив и се тръсна на капрата до младия кочияш.

— Градска стража — обяви той, измъквайки значката. — Карай само направо!

— Но аз трябва да завия наляво към… — започна младежът.

— И поразмърдай тоя камшик, ако обичаш — игнорира го Ваймс. — Това е важно!

— О, ясно! Шеметно преследване на живот и смърт, а? — кочияшът се ентусиазира. — _Ясно!_ Тъкмо като за мен! Попаднал сте на когото трябва, сър! Знаете ли, че мога да карам тая бракма петдесет метра на две колела! Само дето старата госпожа Робинсън не ми дава. Ама вие само кажете на дясната или на лявата страна! Дий! Дий!

— Виж, просто… — започна Ваймс, когато камшикът заплющя над главите им.

— Естествено, най-трудно беше да накарам конете да тичат на два крака. Всъщност по-скоро да скачат, тъй да се каже — продължи кочияшът, обръщайки козирката си назад за минимално съпротивление срещу вятъра. — Е, искате ли да видите верева ми?

— Не особено — призна Ваймс, вперил поглед напред.

— Да знаете, като правя верева си, от копитата се дигат искри само наполовина! Дий!

Гледката се замазваше. Напред бе каналът към Дока с еднолитровките. Обикновено подвижният мост бе спуснат…

… обикновено.

Сега беше вдигнат. Ваймс виждаше мачтите на кораб, излизащ от пристана в реката.

— О, не берете грижа за това, сър — извика кочияшът в ухото му. — Ще се спуснем покрай кея и ще го прескочим.

— Не можеш да прескочиш двумачтов кораб с четириконен впряг, човече!

— На бас, че може, ако се целим между мачтите, сър. Дий! Дий!

Пред каретата всичко живо се разбягваше встрани. Зад нея лакеите се чудеха за нова работа. Ваймс избута момчето назад, сграбчи юздите, настъпи с два крака спирачния лост и _задърпа_.

Колелата блокираха. Конете започнаха да се извъртат. Каретата се плъзна, от металните джанти пръснаха искри и дрезгавият писък на метал. Конете се извиха още малко. Каретата занесе, повличайки впряга със себе си, завъртайки го като панаирна въртележка. Копитата оставиха следа от нагар по калдъръма. В този момент Ваймс пусна всичко, сграбчи с една ръка седалката отдолу, хвана се с другата за ръчката, затвори очи и зачака шумът да замре.

Слава богу, замря. Остана само един дребен рефрен — сприхаво тропане по покрива на каретата, причинено най-вероятно от бастун. Кисел, престарял женски глас загълча:

— Джони? Пак ли я подкара _бързо_, младежо?

— Контрабанден вираж! — изхриптя Джони, оцъклен в четири запенени коня, застинали в контрапозиция на посоката, откъдето току-що бяха дошли. — _Впечатлен_ съм!

Обърна се към Ваймс, но той липсваше.

Хората, направляващи кораба, бяха изпуснали въжетата и се бяха разбягали при вида на въртящия се по пътя към тях впряг. Входът на пристана бе тесен. Човек лесно можеше да се покатери по въже на палубата, да притича през кораба и да скочи на калдъръма от отсрещната страна. Точно това и направи един мъж току-що.

Ваймс, търчейки напред, вече виждаше, че Сбърканият мост ще бъде проблем. Претоварена каруца със слама се бе вклинила между разнебитените къщи покрай моста, подбирайки част от нечий горен етаж и изръсвайки немалко от товара си в процеса. Боят между каруцаря и предубедения собственик на новото жилище беше в разгара си. Ценни секунди бяха изхабени, докато си пробие път до и през сламата, за да се впусне през задръстения трафик към другия край на моста. Пред него бе широкият главен път, известен като Издънките, претъпкан с возила и изцяло по нанагорнище.

Нямаше да успее. Сигурно вече бе минало шест без пет. При мисълта за това, при мисълта за малкото личице…

— Господин Ваймс!

Той се обърна. Една пощенска кола току-що бе излязла на пътя зад него и наближаваше с трополене. Керът седеше до коларя и неистово ръкомахаше.

— Скачайте на стъпенката, сър! — провикна се той. — Нямате много време!

Ваймс отново се засили и като се изравни с каретата, скочи на стъпенката, улавяйки се за вратата.

— Това не е ли пощенската кола до Куирм? — извика той, докато коларят подкара конете в лек галоп.

— Точно така, сър — отвърна Керът. — Обясних, че е въпрос от изключителна важност.

Ваймс удвои захвата си. Пощенските коли разполагаха с добри коне. Колелата, не много далече от него, вече бяха размили очертанията си.

— Как дойде тук толкова бързо? — извика той.

— Напряко през аптекарския парк, сър!

— Какво? Онази пътечка край реката? Тя изобщо не може да вмести такава кола!

— Ами да, възтесничко беше, сър. Като се откъртиха страничните фенери, стана по-лесно.

Ваймс изви глава да погледне колата отстрани. Боята бе надрана по цялата дължина.

— Добре — извика той, — кажи на коларя, че аз ще покрия щетите, разбира се! Но всичко е напразно, Керът! Парковата алея ще е задръстена по това време!

— Не се тревожете, сър! На ваше място щях да се хвана много здраво, сър!

Ваймс чу изплющяването на камшика. Това беше _истинска_ пощенска кола. На пощенските чували не им пукаше за комфорта. Усети ускорението.

Щяха да стигнат Парковата алея много скоро. Ваймс не можеше да вижда особено добре, понеже очите му сълзяха от скоростта на препускането, но ги чакаше едно от най-хитовите градски задръствания. Положението беше доста зле по всяко време на деня, но в ранна привечер бе особено ужасно поради анкх-морпоркските убеждения, че правото на преминаване е привилегия на най-тежкото возило или най-устатия водач. Непрекъснато имаше дребни катастрофи, при които двете возила неизменно блокираха движението, докато водачите слизаха да обсъдят въпросите за пътната безопасност, прибягвайки за справка към първото оръжие, което успеят да докопат. И точно към този водовъртеж от блъскащи се коне, щъкащи пешеходци и псуващи водачи се бе насочила пощенската кола, очевидно в пълен галоп.

Той затвори очи, но след малко, долавяйки промяна в звука на колелата, рискува отново да ги отвори.

Колата прелетя през кръстовището. Преди да завият надолу към булевард Скуун, Ваймс за миг мерна огромна опашка, пенеща се и крещяща зад няколко неподвижни трола от Стражата.

— Затворил си пътя? Затворил си пътя! — изкрещя той, надвиквайки вятъра.

— И Кралския път, сър. За всеки случай — извика Керът в отговор.

— Затворил си _два_ главни пътя? Цели два проклети пътя? В пиковия час?

— Да, сър. Беше единственият начин.

Ваймс замря на вратата занемял. Той _самият_ би ли се осмелил на такова нещо? Но това беше Керът, типично. Имаше проблем и вече няма. Естествено, целият град досега сигурно се е претъпкал с возила, но това е друг проблем.

_Ще си бъде вкъщи навреме._ Щеше ли да е от значение една минута? Не, сигурно не, макар че малкият Сам явно имаше много точен вътрешен часовник. Сигурно и две минути нямаше да са проблем. Дори три. Можеше и с пет да закъснее вероятно.

Но точно в това беше въпросът. Ако можеш да закъснееш с пет минути, тогава ще закъснееш и с десет, а после с половин час, няколко часа… и цялата вечер няма да видиш сина си. Така че това е. Шест часът, на секундата. Всеки ден. Четене на малкия Сам. Без извинения. Той си го бе обещал. Без извинения. _Никакви извинения._ Веднъж намерил добро извинение, отваряш вратата за лоши извинения.

Сънуваше _кошмари_, че закъснява.

Сънуваше доста кошмари за малкия Сам. С празни креватчета и тъмнина.

Всичко бе прекалено… хубаво. За няколко кратки години той, Сам Ваймс, се бе издигнал в света като балон. Беше херцог, командваше Стражата, имаше власт, беше женен за жена, за която бе наясно, че такъв като него не заслужава нейното състрадание, любов и разбиране, и беше богат като Креозот. Съдбата го бе обсипала с благодат, а той бе гребал с голямата лъжица. И всичко бе станало толкова _бързо_.

После се бе появил малкият Сам. Отначало всичко бе наред. Бебето беше… ами бебе, с цялото му климбуцане на глава, оригване и нефокусиран поглед, изцяло подопечно на майка си. Но след време една вечер синът му се обърна и погледна право във Ваймс, с очи, които за баща му засенчваха светлините на света. Страхът нахлу в живота на Сам Ваймс с ужасна приливна вълна. Всичкият този добър късмет, всичката тази неудържима радост… бяха сбъркани. Вселената със сигурност не можеше да отпусне толкова щастие на един мъж, не и без да представи сметка. Някъде се надигаше голяма тъмна вълна, която щеше да се разбие над главата му и да помете всичко. В определени дни беше сигурен, че дочува далечния й грохот…

Крещейки несвързани благодарности, той скочи от позабавилата ход кола, размаха ръце да запази равновесие и кривна по дворната алея. Когато, пръскайки чакъл, се втурна към входната врата, тя вече се отваряше и на прага й застана Уиликинс с Книгата в ръка. Ваймс я сграбчи и изтопурка нагоре по стълбите, докато долу в града часовниците започнаха да оповестяват с различно приближение шест часа.

Сибил твърдо настоя да не взимат бавачка. Ваймс обаче този път бе настоял още по-твърдо да вземат, както и слугинче за питомните дракони. Все пак човек си имаше капацитет. Беше спечелил. Чистофайна, която изглеждаше свястно девойче, тъкмо бе привършила с настаняването на малкия Сам в креватчето му, когато Ваймс влетя със залитане. Тя направи около една трета реверанс, преди да улови болезненото му изражение, и припомняйки си импровизираната лекция от миналата седмица за Правата на Мъжа, бързо се изнесе. Беше важно да няма други. Този момент беше само за Самовците.

Малкият Сам се придърпа по решетките на креватчето и каза:

— Та!

Светът се размекна.

Ваймс погали сина си по косичката. Беше странно наистина. Цял ден беше крещял и викал, и нареждал, и ревал… но тук, в тази тиха стая, ухаеща (благодарение на Чистофайна) на сапун, той все не знаеше какво да каже. Губеше ума и дума в присъствието на четиринайсетмесечно бебе. Всичко, което му идеше на езика, от рода на „Кое е на тати момчето?“, звучеше ужасно фалшиво, като цитат от книга. В тази стая с меки пастелни цветове нямаше нищо за казване, нито нещо, което трябваше да бъде казано.

Под креватчето се разнесе сумтене. Драконът Олигав дремеше там. Древен, с раздърпани криле, останал без огън и без зъби, той с мъка катереше стълбите всеки ден и заемаше поста си под креватчето. Никой не знаеше защо. В съня си издаваше тихи свистящи звуци.

Щастливата тишина обгърна Ваймс, но не можеше да продължи вечно. Трябваше да започне Четене на Книгата с Картинки. Това беше _смисълът_ на шест часа. Беше все същата книга, всеки ден. Страниците й бяха заоблени и омекнали там, където ги бе дъвкал малкият Сам, но за един човек в тази детска стая това беше книгата на книгите, най-великата приказка, разказвана някога. Ваймс вече нямаше нужда да я чете. Знаеше я наизуст.

Казваше се „Къде е моята крава?“.

Неустановеният тъжител бе изгубил кравата си. Това беше фабулата. Действително.

Първа страница започваше обещаващо:

C>

{m x-large}Къде е моята крава?{/m}

{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}

{m x-large}Вика „Беее!“{/m}

{m x-large}Това е овца!{/m}

{m x-large}Това не е моята крава!{/m}

C$

След това авторът се бе захванал сериозно с материята:

C>

{m x-large}Къде е моята крава?{/m}

{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}

{m x-large}Вика „Иииии!“{/m}

{m x-large}Това е кон!{/m}

{m x-large}Това не е моята крава!{/m}

C$

В този момент авторът бе изпаднал в творческа агония и споделяше от разтърсените дълбини на душата си:

C>

{m x-large}Къде е моята крава?{/m}

{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}

{m x-large}Вика „Хррррп!“{/m}

{m x-large}Това е хипопотам!{/m}

{m x-large}Това не е моята крава!{/m}

C$

Беше хубава вечер. Малкият Сам вече се усмихваше широко и гукаше в унисон със сюжета.

В края на краищата кравата щеше да се намери. Но едва след като се разгърнат всички страници. Разбира се, оставаше известно напрежение от факта, че всички останали животни бяха представени по начин, който би могъл да обърка коте, вероятно израснало в по-тъмна стая. Конят стоеше пред закачалка за шапки, както често правят конете, а хипопотамът ядеше от едно корито, до което бе подпряна обърната вила за сено. Гледано от неправилната посока, живописното изображение би могло, макар и за секунда, да се оприличи на крава…

Тъй или иначе, малкият Сам я обожаваше. Това сигурно беше най-гушканата книга на света.

Въпреки всичко тя всяваше смут у Ваймс, макар че бе наистина надобрял със звуците и би се изправил срещу всеки конкурент в интерпретацията на „Хррррп!“. Но дали книгата беше за градско дете? Кога то изобщо ще чуе тези звуци? Единственият звук от тези животни в града беше „цър-пър“. Но накъдето и да погледнеше, детската стая бе пълна с конспирация, с блеещи агънца, с меченца и пухкави патенца.

Една вечер след уморителен ден той пробва своята улична версия:

C>

{m x-large}Къде е моят тати?{/m}

{m x-large}Това моят тати ли е?{/m}

{m x-large}Вика „Мамкаму! Мърша и скариди!“{/m}

{m x-large}Това е Дъртия Гнусен Рон!{/m}

{m x-large}Това не е моят тати!{/m}

C$

Вървеше наистина добре, докато не дочу многозначително покашляне от прага, където бе застанала Сибил. На следващия ден малкият Сам с безпогрешния детски инстинкт за тези неща каза на Чистофайна „Мамаму!“. И макар че Сибил не повдигна темата дори когато бяха насаме, това бе то. Оттогава Сам се придържаше стриктно към лицензираната версия.

Днес, докато вятърът хлопаше по прозорците, Ваймс я рецитираше по памет и сякаш двамата бяха обгърнати от този малък детски свят с розово-синия му покой и съществата, които бяха толкова меки и пухкави. На детския часовник малко рунтаво агънце отброяваше отминаващите секунди.

Когато се полупробуди в здрача с рунтави остатъци от тъмни овце в съзнанието, Ваймс се взря с недоумение в стаята. Изпълни го паника. Какво беше това място? Защо там стояха всички тези ухилени животни? Какво лежеше на крака му? Кой беше тоя, дето задава въпроси, и защо бе завит със син шал, изпъстрен с патенца?

Благословените спомени се върнаха. Малкият Сам бе заспал дълбоко, гушнал шлема на Ваймс като мече, а Олигав, винаги нащрек за топло местенце, на което да се пльосне, бе отпуснал глава върху ботуша му. Кожата вече бе подгизнала от лиги.

Ваймс внимателно издърпа шлема си, загърна се с шала и се завлече към голямата приемна на долния етаж. Изпод вратата на библиотеката се процеждаше светлина, така че той, все още леко зашеметен, се набута в нея.

Двама стражи скочиха. Сибил се обърна в стола си край камината. Ваймс усети как патенцата бавно се свличат от раменете му и падат на купчинка на пода.

— Оставих те да поспиш, Сам — каза лейди Сибил. — Снощи се върна едва след три.

— Всички са на две смени, скъпа — възрази Сам, заклинайки Керът и Сали само да посмеят да си помислят да споменат някому, че са видели шефа със син шал на патенца. — Трябва да давам добър пример.

— Убедена съм, че точно това целиш, Сам, но _изглеждаш_ като ужасно предупреждение. Кога за последно яде?

— Хапнах сандвич с маруля, домат и бекон, скъпа — отвърна той, стремейки се с интонацията си да подскаже, че беконът е бил по-скоро мизерна подправка, отколкото едва покрит от хляба порязаник.

— Сигурно е точно така — отбеляза Сибил, още по-умело изразявайки факта, че не се е хванала и на дума от това. — Капитан Керът има нещо да ти каже. Седни сега, а аз ще видя какво става с вечерята.

След като тя се изнесе в посока на кухнята, Ваймс се обърна към стражите и за момент се зачуди дали да не пусне онази овча усмивчица с подбелване на очи, която сред мъжете означава „Жени, а?“, но реши да не го прави поради обстоятелството, че стражите се състояха от младши страж Гърбатен, която щеше да го сметне за глупак, и капитан Керът, който нямаше да схване смисъла.

Вместо това се спря на:

— Е?

— Направихме каквото можахме, сър — докладва Керът. — Бях прав. Онази мина е много злочесто място.

— Да, сцените на убийствата са обикновено такива.

— Всъщност не смятам, че открихме сцената на убийството, сър.

— Не видяхте ли тялото?

— Видяхме го, сър. Струва ми се. Наистина, сър, трябваше да сте там…

>

— Не мисля, че мога да издържа това — процеди Ангуа, докато отново поемаха по Петмезената улица.

— Какво се е случило? — отзова се Керът. Ангуа врътна палец над рамото си.

— Тя! Вампири и върколаци — неуместна компания!

— Но тя е въздържател — меко възрази Керът. — Няма да…

— Няма нужда да прави _каквото_ и да е! Тя просто е! За такива като мен да ти се мотае вампир наоколо е като да преживееш най-кофтия си кучи ден. А повярвай ми, един върколак знае какво означава _наистина_ кофти кучи ден.

— Заради миризмата ли е? — съчувствено запита Керът.

— Е, не е приятна, но не е само заради това. Те са толкова… самоуверени. Толкова перфектни. До нея се чувствам… чорлава. Не мога да го преодолея, наслагва се с хиляди години! Всичко идва от излъчването. Вампирите винаги са така… хладнокръвни, така авторитетни, а върколаците са… ами примитивни животни. Победени кучета.

— Но това не е вярно! Немалко въздържатели са абсолютно невротични, а ти си толкова уравновесена и…

— Не и когато съм около вампири! Отприщват нещо в мен! Виж, стига си се опитвал да влагаш логика в това, ясно? Мразя да прилагаш логика за мен. Защо Ваймс не удържа? Добре, _добре_, владея се. Но ми е трудно, това е.

— Сигурно и на нея не й е лесно… — започна Керът.

Ангуа му хвърли Поглед. „Но той е такъв — упрекна се тя. — Наистина _мисли_ така. Просто не знае, че да изтърси нещо подобно е адски лоша идея. На нея не й е лесно, така ли? Кога на мен изобщо ми е било лесно? На нея поне сигурно не й се налага да крие дрехи из града! Е, не е приятно да изперкаш чак до прилепясване, но ние изперкваме всеки месец. А като изперкам, прегризвам ли нечие гърло? Ловя пилци! _И_ си ги плащам предварително. Тя страда ли от КПП?* Надали! Мили боже, а вече привършва третата четвърт. _Усещам_ как ми избива козината! Проклети вампири! Толкова шум вдигат за това, че вече не са безжалостни кръвопийци. И всички им съчувстват. Дори и той!“

[* Криза пред пълнолуние. — Б.пр.]

Всичко това й мина за секунда през главата, но каза:

— Нека просто слезем там, да свършваме и да се изнасяме, а?

Около входа все още висеше тълпа. Сред нея беше и Ото Вик, който леко сви рамене към Керът.

Все още имаше и пазачи, но стана ясно, че някой ги бе инструктирал. Те кимнаха на новопристигналата групичка. Единият даже много учтиво им отвори вратата.

Керът привика останалите стражи при себе си.

— Всичко, което кажем, ще бъде подслушано, ясно? Всичко. Така че внимавайте. И помнете — що се отнася до тях, не можете да виждате в тъмното.

Той ги поведе навътре, където стоеше Ловкоклинчи, усмихнат и нервен.

— Добре дошъл, Главотрес — посрещна го джуджето.

— Ъ-ъ, ако ще говорим на морпоркски, предпочитам да ме наричате капитан Керът.

— Както желаете, стопилнико — отзова се джуджето. — Асансьорът ни очаква!

Докато се спускаха надолу, Керът запита:

— С какво се задвижва, моля?

— С Устройство — обяви Ловкоклинчи с надделяла над нервността му гордост.

— Наистина? Имате ли много Устройства?

— Полуос и лост от втори род.

— Лост от втори род? Само съм чувал за тези.

— Ние сме късметлии. За мен ще е удоволствие да ви го покажа. Незаменим е при подготовката на храна — разбърбори се Ловкоклинчи. — А по-долу имаме няколко куба с различна мощ. Нищо не може да се укрие от стопилника. Наредено ми е да ви покажа всичко, което пожелаете да видите, и да ви кажа всичко, което искате да научите.

— Благодаря — рече Керът, когато асансьорът спря в тъмнината, нашарена с мъртвешкия отблясък на върмите. — Какъв е мащабът на изкопните ви работи тук?

— Не мога да кажа — бързо отвърна Ловкоклинчи. — Не знам. А, ето го и Ревностен. Ще се върна горе да…

— Не, Ловкоклинчи, остани с нас, моля — обади се една по-тъмна сянка в мрака. — Трябва и ти да видиш това. Добър ден, капитан Керът и — Ангуа усети лека антипатия — дами. Моля, последвайте ме. Съжалявам за липсата на осветление. Може би очите ви ще се адаптират. С удоволствие ще ви опиша всеки предмет, с който имате допир. Сега ще ви заведа до мястото, където е… произтекло ужасното произшествие.

Докато ги водеха по тунела, Ангуа се озърна и забеляза, че Керът трябваше да върви с леко подвити колене. _Главотрес, а? Чудно защо ли не си споменал на момчетата!_

На всеки десетина метра Ревностен спираше пред овална врата, около която неизменно имаше струпани върми, и завърташе ръчка. Вратите се отваряха със скърцане и мъчноподвижност, която подсказваше, че са тежки. Тук-там в тунелите се виждаха… неща, механични неща, висящи от стените и очевидно с цел. Върмите блещукаха около тях. Ангуа нямаше представа за какво служат тези предмети, но Керът ги приветства с ликуващ, досущ ученически ентусиазъм.

— Господин Ревностен, имате въздуховоди и ледоизолатори! Само съм чувал за тях!

— Отгледан сте в добрите скали на Меден рудник, нали, капитане? Изкопните работи в тази влажна равнина наподобяват прокарване на тунели в морето.

— И железните врати са водонепроницаеми, нали?

— Да, наистина. И въздухонепроницаеми.

— Забележително! Бих искал отново да дойда тук, когато приключи тази злочеста история. Джуджешка мина под града! Доста е трудно за вярване!

— Убеден съм, че може да се уреди, капитане.

И ето ти го Керът в действие. Той успяваше да изглежда толкова невинно, толкова приятелски, толкова… глуповато, като някакво кутре, а после изведнъж се превръщаше в онзи огромен масив от стомана, в който се сблъскваш челно. Сали го наблюдаваше с интерес.

„Бъди разумна — повтаряше си Ангуа. — Не позволявай на вампира да те смачка. Не започвай да си втълпяваш, че си тъпа и космата. Мисли логично. _Имаш_ мозък.“

Със сигурност можеше да се полудее в този мрак. Ангуа осъзна, че й е по-лесно, като затвори очи. Тук долу носът й работеше по-добре без странично разсейване. Тъмнината помагаше. При затворени очи най-различни бледи цветове танцуваха в съзнанието й. Макар че без вонята на проклетия вампир щеше да успее да долови много повече. Тази смрад отравяше всяко сетиво. _Чакай малко, не мисли така, само оставяш мозъка ти да мисли вместо теб… я задръж, това не е както трябва…_

Имаше бегло очертание в ъгъла на съседното, доста голямо разширение. Изглеждаше като… очертание. Тебеширено очертание. _Блещукащо_ тебеширено очертание.

— Доколкото разбирам, това е общоприетият метод? — посочи Ревностен. — Запознат ли сте с нощния тебешир, капитане? Направен е от стрити върми. Отблясъкът се запазва за около ден. На пода тук ще видите, или по-скоро ще _усетите_ бухалката, с която е нанесен смъртоносният удар. Точно под ръката ви, капитане. По нея има кръв. Съжалявам за тъмнината, но задържахме върмите отвън. Щяха да си направят пиршество, нали разбирате.

Ангуа забеляза как Керът, обгърнат от неизменната си миризма на сапун, опипом се придвижва напред. Ръката му докосна друга метална врата.

— Накъде води тази, сър? — запита той, почуквайки по нея.

— До външните отделения.

— Беше ли отворена по времето, когато тролът е нападнал грага?

_Наистина ли допускаш, че го е направил трол?_ — зачуди се Ангуа.

— Така мисля — отвърна Ревностен.

— В такъв случай бих искал да я отворите сега, моля.

— Не мога да се съглася с тази молба, капитане.

— Не възнамерявах да е молба, сър. След като е била отворена, трябва да знам кой е бил в мината по времето, когато тролът е нахлул. Ще се наложи да говоря с всички тях и с който е открил тялото. _Хара’г, дж’каргра._

Ангуа усети промяната в миризмата на Ревностен. Под всичките тези пластове джуджето внезапно бе станало несигурно. Преживяваше челен сблъсък. Поколеба се няколко секунди, преди да отговори.

— Ще се… постарая да удовлетворя мол… изискванията ви, стопилнико. А сега ще ви оставя. Хайде, Ловкоклинчи.

— _Грз дава’дж?_ — избълва Керът. — _К’закра’дж? Д’дж х’рагна ра’д’зж!_

Ревностен пристъпи напред с растяща несигурност и протегна двете си ръце, обърнал длани надолу. За миг, докато ръкавите му се наместят, Ангуа мерна слабо светещ символ на дясната му китка. В света на забулени фигури всеки дълбинник имаше _драхт_ като уникално свидетелство за идентичност. Беше чувала, че ги правят с татуиране на върмска кръв под кожата. Звучеше болезнено.

Керът пое за момент ръцете му, след което ги пусна.

— Благодаря — каза той, сякаш изобщо не бе имало джуджешка интерлюдия. Двете джуджета бързо се изнесоха. Стражите останаха сами в плътната тъмнина.

— Какво беше всичко това? — обади се Ангуа.

— Просто го презастраховах — бодро отвърна Керът и бръкна в джоба си. — А сега, щом сме вече тук, нека вкараме малко светлина, какво ще кажете?

Ангуа надуши как ръката му прави няколко енергични движения по стената, като че ли рисува. Разнесе се миризма на… свински пай?

— Скоро ще бъде по-светло — увери ги той.

— Капитан Керът, това не беше… — поде Сали.

— Всичко с времето си, младши страж — твърдо отсече Керът. — Засега просто наблюдаваме.

— Но трябва да ви кажа, че…

— По-късно, младши страж — прекъсна я Керът, повишавайки тон. Около отворената врата се скупчваха върми и плъпваха по камъните. — Впрочем, ъ-ъ, Сали… да не ти стане зле при вида на тялото?

„Точно така — занарежда си Ангуа — мисли за _нея_. Аз се разправям с кръв всеки ден. Направо си вра носа в кръв!“

— Старата кръв не е проблем, сър — отвърна Сали. — Тук има малко. Но там…

— Предполагам, че са направили морга — бързо обясни Керът. — Погребалните обреди са доста сложни.

_Морга? Пристан за теб далеч от дома ти, мили мой!_ — озъби се вълкът в Ангуа.

Върмите вече прииждаха, пълзейки по стената към целта. Тя се наведе, за да подуши по-отблизо пода. „Надушвам джуджета. Много джуджета — поправи се Ангуа. — Трудно ще надуша тролове, особено под земята. Кръв по бухалката, като цвете. Джуджешка миризма по бухалката, но тя е повсеместна. Надушвам… чакай малко, това е познат мирис…“

Подът вонеше най-вече на тиня и пръст. Личаха стъпките на Керът, както и на _оная_. Имаше натрапчива миризма на джуджета, като все още можеше да се различи мирисът на тревогата им. Тук бяха намерили тялото, значи? Но ето това петно кал бе различно. Бе набито в пода, но миришеше точно като тежката глина от района на Кариерния път. Кой живееше там? Повечето тролове в Анкх-Морпорк. Улика.

Тя се поусмихна в топящата се тъмнина. Проблемът с уликите — както все повтаряше Ваймс — бе, че прекалено лесно се произвеждат. Човек можеше да си натъпче джобовете с проклетите неща.

Мракът изчезваше, тъй като светлината настъпваше. Ангуа вдигна очи. На стената, очертавайки замаха на Керът, имаше огромен светъл символ. „Втрил е месо по него — сети се тя. — Дошли са за пиршеството…“

Ревностен се върна, следван по петите от Ловкоклинчи. Успя да стигне до:

— Вратата може да се отвори отново, но, уви… — и спря.

Тези върми бяха достигнали щастието. По стандартите за зеленикаво-белезникава яркост бяха направо брилянтни. Зад Керът вече изпъкваше нежно проблясващ кръг, пресечен от две диагонални линии. И двете джуджета се втренчиха с потрес в него.