ТУП!

| Тери Пратчет

| Туп!

A>

Куумската долина? Онова място, където троловете нападнали от засада джуджетата или джуджетата нападнали от засада троловете. Много далеч оттук. Много отдавна.

Но ако не разгадае убийството на едно джудже, командир Сам Ваймс от анкх-морпоркската градска стража ще преживее битката наново, точно пред участъка си.

С ненагледната си Стража и под бойния зов на тъпаните той трябва да разнищи всички улики, да се изплъзне на всички убийци и да се изправи пред тъмнината, за да намери решението. А мракът го _преследва_. О… и в шест часа всеки ден, без изключение, без извинения, той трябва у дома да чете на малкия си син „Къде е моята крава?“ с цялото присъщо селскостопанско звучене.

Някои неща просто трябва да се вършат.

C>

„Пратчет е истински чудак сред съвременните автори — фантазьор, влюбен в хапливия хумор и глупавите имена, чийто абсурден свят все пак, дълбоко в себе си е истинско изображение на шовинистичните ни страхове, заради които продължаваме да се унищожаваме взаимно.“

@ „Таймс“

C$

A$

Първото дело на Так бе да пропише.

Второто дело на Так бе да напише Законите.

Третото дело на Так бе да напише Света.

Четвъртото дело на Так бе да напише пещера.

Петото дело на Так бе да напише геода, каменно яйце.

И в сумрака на пещерната гърловина геодата снесе Братята.

Единият Брат тръгна към светлината и се изправи под откритото небе. Така той стана твърде висок. Той беше първият Човек. Не откри никакви Закони и бе просветлен.

Другият Брат тръгна към тъмнината и се изправи под каменния свод. Така той достигна правилния ръст. Той беше първото Джудже. Откри Законите, написани от Так, и бе помрачен.

Но част от живия дух на Так бе вклинен в разпуканото каменно яйце и стана първият трол, бродещ из света неканен и нежелан, без душа или цел, познание или разбиране. С боязън към светлина и тъмнина той се тътри безкрайно в сумрака, нищо незнаещ, нищо несхващащ, нищо несъздаващ, нищо непредставляващ…

@ Из „Бг Так ‘Гар“ (Писанията на Так), прев. Проф. Б. Б. Б. Буйнокръв, изд. „Невидим университет“, AM $ 8. Последният параграф на цитирания текст изглежда е бил добавен в оригинала доста по-късно.

Он, дето баири не мог го прекинат

Он, дето солнце не мож го спре

Он, дето чук не мож го скърши

Он, дето огин го не плаши

Он, дето дига глава над сърдце си

Он, диамандо.

@ Превод на тролски пиктограми, издълбани в базалтова плоча, намерена на най-долното ниво на анкх-морпоркските петмезени мини, на около 500 000 г. прас-петмезова възраст.

>

_Туп…_

Това бе звукът при съприкосновението на тежката бухалка с главата. Тялото потръпна и се свлече. И всичко свърши, нечуто, невидяно: идеалният край, идеално решение, идеална легенда.

Но както казват джуджетата, има ли беля, значи има и трол.

Тролът гледаше.

>

Денят започна идеално. Доста скоро щеше да се скофти, знаеше си той, но само за тези няколко минути бе възможно да се престори, че това няма да стане.

Сам Ваймс се бръснеше. Това беше неговият акт на непокорство, доказателството, че си беше… ами просто Сам Ваймс.

Не можеше да се отрече, че се бръснеше в имение, а и докато го правеше, икономът му четеше откъси от Вестника, но това бяха просто… обстоятелства. От огледалото все още го гледаше Сам Ваймс. Денят, в който от него го погледне херцогът на Анкх, щеше да е лош ден. „Херцог“ бе просто професионална характеристика, нищо повече.

— Повечето новини са за настоящата… джуджешка ситуация, сър — каза Уиликинс, докато Ваймс преодоляваше сложната зона под носа.

Той все още използваше дядовия си убийствен бръснач. Това беше друга котва към реалността. Освен това стоманата бе доста по-добра от днешната. Сибил, която проявяваше странен ентусиазъм към модерни джунджурии, не спираше да му предлага да си вземе една от онези нови самобръсначки с вградено магическо духче, снабдено със собствени ножици и справящо се много чевръсто с цялото рязане, но Ваймс бе устоял. Ако някой трябваше да използва острие до лицето му, това щеше да е _самият той_.

— Куумската долина, Куумската долина — промърмори на отражението си. — Нещо _ново_?

— Не по същество, сър — отвърна Уиликинс, връщайки се на първата страница. — Има статия за онази реч на Граг Кофтимели. Казват, че след нея станали размирици. Няколко джуджета и тролове били ранени. Съсловните лидери призовали за спокойствие.

Ваймс отръска пяната от бръснача.

— Ха! Има си хас да не призоват. Кажи ми, Уиликинс, като дете биеше ли се много? Членуваше ли в някоя банда или нещо от сорта?

— Имах привилегията да съм към Грубияните от Шарлатанската улица, сър — сподели икономът.

— Наистина? — Ваймс искрено се впечатли. — Доколкото си спомням, големи хулигани бяха.

— Благодаря, сър — шлифовано отвърна Уиликинс. — Горд съм, че давах от себе си повече, отколкото получавах, когато се наложеше да обсъждаме спорни териториални въпроси с младоците от Въжената улица. Още помня, че докерните куки бяха любимото им оръжие.

— А вашето?… — любопитството се надигна у Ваймс.

— Шапка с подшити в периферията заострени монети, сър. Неизменна подръчна помощ в трудни моменти.

— Ей богу, човече! С това може да извадиш нечие око!

— Да, сър, с вещина — додаде Уиликинс, педантично сгъвайки една кърпа.

„И ето те сега, стоиш тук с раираните си панталони и икономския жакет, лъскав като лой и мазен като масло — помисли си Ваймс, докато обираше под ушите. — А пък аз съм херцог. Как се обръща светът.“

— А някога да си чувал някой да предложи „Хайде да си устроим размирици“?

— Никога, сър — отвърна Уиликинс, отново поемайки вестника.

— И аз не съм. Това се случва само в пресата. — Ваймс погледна превръзката на ръката си. Беше си доста размирна.

— Споменава ли се, че съм взел лично участие? — понамръщи се Ваймс.

— Не, сър. Но тук пише, че враждуващи фракции по улиците са били разтървани със сърцатите усилия на Стражата, сър.

— Наистина ли са използвали думата „сърцати“?

— Действително са я употребили, сър.

— Е, добре — измърмори Ваймс свадливо. — А отбелязали ли са, че двама полицаи, единият доста зле пострадал, е трябвало да бъдат закарани до Безплатната лечебница?

— Изрично не, сър.

— Аха. Типично. О, добре, де… продължавай!

Уиликинс се прокашля икономски.

— Може би ще предпочетете да отдръпнете бръснача за следващата статия, сър. Имах затруднения с нейно благородие относно порязването миналата седмица.

Ваймс видя отражението си да въздъхва и наведе бръснача.

— Добре, Уиликинс, казвай най-лошото.

Зад него вестникът професионално прошумоля.

— Заглавието на трета страница е „Вампирски служител за Стражата?“ — икономът внимателно отстъпи назад.

— По дяволите! Кой им е казал?

— Действително не бих могъл да отговоря, сър. Пише, че не сте благоразположен към вампири в Стражата, но че днес ще интервюирате кандидат. Пише, че има бурни спорове по въпроса.

— Обърни на осма страница, а? — помоли Ваймс. Зад гърба му вестникът отново прошумоля.

— Е? — подкани Ваймс. — Там обикновено поместват глупавата политическа карикатура, нали?

— Свалихте бръснача, _нали_, сър? — увери се Уиликинс.

— Да!

— Може би ще е удачно да се отдръпнете и от умивалника, сър — додаде икономът.

— Направили са карикатура за мен, нали… — мрачно произнесе Ваймс.

— Действително, сър. Изобразява малък нервен вампир и, ако мога така да се изразя, доста преувеличена илюстрация на вас самия, надвесен над бюрото, с дървен кол в дясната ръка. Надписът гласи „Бива те с кръвнините, а?“, сър, което е хумористична игра на думи, навеждаща на мисълта, от една страна, за стандартните полицейски процедури…

— Да, мисля, че долавям приблизително идеята — уморено го прекъсна Ваймс. — Има ли начин да отскочиш дотам и да купиш оригинала преди Сибил? Всеки път, когато пуснат карикатура за мен, тя се добира до нея и я окачва в библиотеката!

— Господин, ъ-ъ, Фиц наистина доста добре улавя спецификата, сър — защити я икономът. — И съжалявам да ви уведомя, че нейно благородие вече ме инструктира да отида до редакцията на Вестника от _нейно_ име.

Ваймс изпъшка.

— Освен това, сър — продължи Уиликинс, — нейно благородие пожела да ви напомня, че тя и младият Сам ще ви чакат в ателието на сър Джошуа точно в единайсет, сър. Портретът е на важен етап, доколкото разбирам.

— Но аз…

— Тя беше изключително изрична, сър. Каза, че ако командирът на полицията не може да си вземе малко свободно време, то кой друг би могъл?

>

_На този ден през 1802 художникът Методий Мискинин се събуди посред нощ, понеже грохотът на войната идваше от чекмедже на нощната му масичка._

_Отново._

>

Подземието се осветяваше от един малък светилник, който всъщност само придаваше на тъмнината различна текстура и отделяше тъмните от по-тъмните сенки.

Фигурите едва се открояваха. При нормално зрение бе невъзможно да се различи говорещият.

— Ни дума за това, ясно?

— Ни дума? Че той е _мъртъв_!

— Това си е джуджешка работа! Не бива да стига до ушите на Градската стража! Те тук място нямат! Някой от нас да ги иска _тия_ тук долу?

— Ама те имат джуджета-стражари…

— Ха! _Д’ркза._ Много ги е напекло слънцето. Те сега са просто ниски хора. _Мислят_ ли като джуджета? А Ваймс ще рови ли, рови и ще размахва глупавите вехтории и парцали, които наричат закони. Защо да позволяваме подобно кощунство? Освен това случилото се едва ли е мистерия. Само трол може да го е сторил, нали така? Казах, _нали така_?

— Така е станало — обади се една фигура. Гласът беше слаб, старчески и всъщност несигурен.

— Наистина, трол е бил — изрече друг глас, почти еднакъв с първия, но с малко повече увереност.

Следващата пауза бе подчертана от несекващия шум на помпите.

— Само трол може да е бил — каза първият глас. — И не е ли речено, че зад всяко престъпление стои трол?

>

Когато командир Сам Ваймс стигна до работата си, пред участъка на стражата в Двора на Псевдополис се бе насъбрала малка тълпа. Бе една чудесна слънчева сутрин — точно до този момент. Сега бе все още слънчева, но нищо подобно на чудесна.

Тълпата държеше лозунги. Ваймс прочете „Кръвопийците вън!!“ и „Без зъби!“. Лицата се обърнаха към него с навъсено, полунаперено предизвикателство.

Той изруга под нос, но само толкова.

Ото Вик, иконографът на Вестника, седеше наблизо със слънчобран в ръка и с потиснат вид. Той улови погледа на Ваймс и се затътри към него.

— Какво те влече насам, Ото? — подхвърли Ваймс. — Дошъл си да направиш снимка на една хубавичка размирица, а?

— Новини за зи, командире — каза Ото, свеждайки поглед към излъсканите си обувки.

— _Кой ви подкокороса?_

Ото вдигна очи с наранено изражение:

— Аз замо правя знимките, командире. Пък и да знаех, не мога каза поради Звободата на Презата.

— Свобода да наливате масло в огъня имаш предвид?

— Това е то звободата — сви рамене Ото. — Никъде не е речено, че е _приятна_.

— Да, но… нали и ти си вампир! — Ваймс посочи с ръка протестиращите. — На _теб_ харесва ли ти какво се мъти?

— Взе пак зи е новина, командире — меко отвърна Ото.

Ваймс отново изгледа тълпата. Беше предимно от човешката раса. _Имаше_ един трол, макар че той най-вероятно се бе присъединил на общ принцип, просто защото нещо се случваше. Вампир щеше да има нужда от каменарска машина и доста търпение, за да създаде главоболия на някой трол. Все пак имаше едно добро нещо, ако може така да се каже: тази малка странична атракция отвличаше хорските мисли от Куумската долина.

— Странно, но май нямат нищо против _теб_, Ото — каза той малко по-спокойно.

— Е, аз не зъм от влазтта — отвърна Ото. — Нямам меч и значка. Не предзтавлявам заплаха. Просто зъм от работническата клаза. И им злужа за змях.

Ваймс се втренчи в него. Никога преди не се бе замислял над това. Но наистина… дребничкият спретнат Ото, с черната му театрална наметка с червени кантове и джобове за всичките му пособия, с лъскавите му черни обувки, внимателно скосена на триъгълник към челото коса и не на последно място нелепия му акцент, който се засилваше или отслабваше в зависимост от аудиторията, нямаше вид на заплаха. Изглеждаше смешен, шутовски, вариететен вампир. На Ваймс не му бе хрумвало дотогава, че подигравката вероятно е с останалите. Присмиват ли ти се — не ги е страх.

Той кимна на Ото и влезе в сградата, където сержант Веселка Дребнодупе, с блестящи нови нашивки на ръкава, се бе настанила върху един сандък пред прекалено високото бюро за дежурния пост. Ваймс си отбеляза наум да направи нещо по повод сандъка. Някои от постъпилите джуджета се засягаха, че се налага да го използват.

— Мисля, че няма да е зле неколцина от момците да застанат отвън, Веселке — подхвърли той. — Нищо провокативно, само малко подсещане за хората, че пазим обществения ред.

— Не смятам, че ще се наложи, господин Ваймс — възрази джуджето.

— Не държа да видя снимка във Вестника с първия нает от Стражата вампир, нападнат от демонстранти, ефрей… сержант — остро каза Ваймс.

— И аз така си помислих, сър — отвърна Веселка. — Затова помолих сержант Ангуа да го доведе. Влязоха през задния вход преди половин час. Показва му сградата. Мисля, че са долу в съблекалнята.

— Помолила си _Ангуа_ за това? — сърцето на Ваймс се сви.

— Да, сър — Веселка внезапно се притесни. — Ъ-ъ… има ли проблем?

Ваймс се вторачи в нея. „Тя е добър, дисциплиниран служител — помисли си той. — Ще ми се да имах още двама като нея. И си заслужаваше повишението, ей богу, _но_ — напомни си той — тя е от Юбервалд, нали? Трябваше да съобрази за… онова между вампирите и върколаците. Може би вината е моя. Все им повтарям, че всички стражи са просто стражи.“

— Какво? О, не — смотолеви той. — Сигурно не.

„Вампир и върколак в една стая — замисли се той, докато изкачваше стълбите до кабинета си. — Е, просто ще трябва да се справят с положението. И това ще бъде само _първият_ от проблемите ни.“

— И заведох г-н Песимал горе в залата — извика Веселка подире му.

Ваймс се спря насред стълбите.

— Песимал?

— Правителственият инспектор, сър. Онзи, за когото ме предупредихте.

„О, да — каза си Ваймс. — _Вторият_ от проблемите ни.“

>

_Това беше политика. Ваймс все не можеше да й хване цаката на тая политика, пълна с капани за честните люде. Конкретният бе заложен миналата седмица в кабинета на лорд Ветинари, на обичайната ежедневна среща…_

— А, Ваймс — обърна се негова светлост при влизането му — толкова любезно от ваша страна, че се отбихте. Не е ли прекрасен ден?

„До момента“ — отвърна наум Ваймс, забелязвайки другите двама присъстващи.

— Пожелали сте да ме видите, сър? — той погледна към Ветинари. — На Водната улица има демонстрация на Силиконовата антиклеветническа лига и трафикът се е задръстил чак до Най-малката порта…

— Уверен съм, че може да почака, командире.

— Да, сър. Там е проблемът, сър. Точно това прави.

Ветинари вяло махна с ръка и изтъкна:

— Но, Ваймс, претоварените с пълни каруци улици са знак на прогрес.

— Само в преносен смисъл, сър.

— Е, поне съм уверен, че подчинените ви могат да се справят със ситуацията — Ветинари кимна към един празен стол. — Вече са в доста набъбнал състав. Какъв разход! Заповядайте, седнете, командире. Познавате ли се с господин Джон Смит?

Другият мъж на масата извади лулата от устата си и пусна към Ваймс неистово приветлива усмивка.

— Не сссмятам, че сссме имали удоволссствието — провлачи той, протягайки ръка. Не би трябвало да е възможно да се говори антизавалено, но Джон Смит успяваше.

„Ръкостискане с вампир? Как ли пък не, мътните го взели! — рече си Ваймс. — Дори и с някакъв в трагичен ръчно плетен пуловер.“ Вместо да поеме ръката, той отдаде чест.

— Радвам се да се запознаем, сър — излъга стегнато с отсечен поздрав. Този пуловер наистина беше _отвратителен_. Имаше гнусни зигзаговидни шарки в много странни, неудачни цветове. Изглеждаше като нещо, оплетено за подарък от леля-далтонистка; от онзи тип неща, които не смееш да изхвърлиш от страх клошарите да не почнат да ти се подиграват и да ти прекатурят с ритници кофите.

— Ваймс, господин Смит е… — започна Ветинари.

— Президент на анкх-морпоркската мисия на юбервалдската Лига на въздържателите — изпревари го Ваймс. — И съм убеден, че дамата до него е госпожа Дорийн Уинкингс, ковчежник на същата. Става дума за приемането на вампир в Стражата, нали, сър? Отново.

— Да, Ваймс, за това става дума — кимна Ветинари. — И, да, _отново_. Нека всички седнем. Ваймс?

Няма измъкване, даде си сметка Ваймс, сядайки с нежелание на стола. И този път вече щеше да загуби. Ветинари го бе хванал натясно.

Ваймс знаеше всички аргументи за наличието на различни раси в Стражата. Те бяха добри аргументи. Някои от доводите срещу тях бяха лоши аргументи. В Стражата имаше тролове, _много_ джуджета, един върколак, три го`лема, един Игор и не на последно място ефрейтор Нобс*, така че защо не и вампир? А Лигата на въздържателите беше факт. Вампири с черната лентичка на лигата („Ни една капка!“) бяха също факт. Естествено, отреклите се от кръвта вампири ставаха малко особени, но бяха интелигентни и умни и като такива — потенциален актив за обществото. А Стражата бе най-очевидната ръка на правителствената власт в града. Защо да не даде пример?

[* Ваймс трябваше да признае, че положението с Ноби е малко неясно. Ноби беше човек, точно като доста други служители на Стражата. Просто само на него му се налагаше да носи удостоверение, за да го докаже.]

Защото — изтъкна смачканата, но все още жива душа на Ваймс — ти мразиш проклетите вампири. Без игрички, без преструвки, без измъкваници от рода на „обществеността ще е против“ или „не му е сега моментът“. Мразиш проклетите вампири и това си е _твоята_ проклета Стража.

Останалите трима го гледаха втренчено.

— Гозподин Ваймз — обади се г-жа Уинкингс — не мозем да не забелезим, че взе още не зте наели нито един от нашите членове в Зтразата…

„Кажи «Стражата», а, защо не го кажеш? — заяде се наум Ваймс. — Знам, че можеш. Пусни осемнайсетата буква от азбуката в живота си. Вземи назаем от господин Смит, той си има в излишък. Както и да е, имам нов аргумент. Железен като стражеска броня.“

— Госпожо Уинкингс — обърна се той на глас, — нито един вампир не е _кандидатствал_ за Стражата. Те просто не са психически пригодени за стражевия начин на живот. И обръщението е командир Ваймс, благодаря.

Малките очички на г-жа Уинкингс блеснаха с праведна злост.

— О, да не би да каззвате, че вампирите за… глупави?

— Обратното, госпожо Уинкингс. Казвам, че са интелигентни. И точно това е проблемът. Защо му е на един умен човек да рискува да го ритат отз… в главата всеки ден за трийсет и осем долара на месец, плюс надбавките? Вампирите имат класа, имат образование, имат „фон“ пред името си! Имат възможност за стотици къде-къде по-добри занимания, отколкото да обикалят улиците като ченгета. Какво искате от мен, да ги накарам _насила_ да постъпят в Стражата?

— Нямали да им сссе предложи по-висссок чин? — запита Джон Смит. Лицето му бе потно, а постоянната му усмивка — налудничава. Мълвеше се, че изпитва големи затруднения с Обета.

— Не. Всички започват с улицата — отсече Ваймс. Това не беше съвсем вярно, но въпросът го засегна. — Както и с нощната стража. Добър тренинг. Най-добрият. Седмица дъждовни нощи с надигащи се мъгли, капеща във врата вода и странни шумове в сенките… е, тогава разбираме дали имаме истинско ченге…

Още недоизрекъл и разбра истината. Направо се сблъска челно с нея. Сигурно бяха намерили кандидат!

— Е, радвам зе да го чуя! — Г-жа Уинкингс се отпусна назад в стола.

Ваймс искаше да я разтърси и да изкрещи: „Не си вампир, Дорийн! _Омъжена_ си за вампир, да, но той не е бил такъв до момента, когато човек изобщо може да си представи, че би могъл да има желание да те захапе! Всички _истински_ въздържатели се опитват да се държат нормално и ненатрапчиво! Без диплещи се плащове, без кръвосмучене и определено без разкъсване на корсажни нощници на млади дами! Всеки знае, че Джон Смит Какъв Ти Вампир беше Конт Варго Св. Ужас фон Злодейски! Но сега той пуши лула и носи тези ужасни пуловери, колекционира идиотщини и прави модели на човешки органи от кибритени клечки, понеже смята, че хобитата ни правят по-човешки! Но ти, Дорийн? Ти се роди на Петльовата улица! Майка ти беше перачка! Никой никога не би ти разкъсал нощницата, не и без кран! Но ти си толкова… _увлечена_ по това, нали? То ти е проклето _хоби_. Опитваш се да изглеждаш по-вампирски от самите вампири! За жалост фалшивите резци потракват, докато говориш!“

— Ваймс?

— Ъ-ъ? — Ваймс осъзна, че протичаше разговор.

— Господин Смит има добри новини — обяви Ветинари.

— Да, наиссстина — Джон Смит засия безумно. — Имаме попълнение за вас, командире. Вампир, който _иссска_ да бъде в Ссстражата!

— И, разбира зе, нозщта _няма_ да е проблем — додаде Дорийн тържествуващо. — Ние _зме_ нозщта!

— Да не се опитвате да ми кажете, че _трябва_… — започна Ваймс, но Ветинари бързо се намеси:

— О, не, командире. Всички ние напълно уважаваме вашата автономност като началник на Стражата. Очевидно трябва да назначите когото сметнете за удачно. Единствената ми молба е кандидатът да бъде интервюиран в дух на безпристрастност.

„Да, де, точно така — каза си Ваймс. — А политиката с Юбервалд ще потръгне малко по-гладко, нали, ако се похвалим, че дори сме взели въздържател в Стражата. И ако отхвърля този кандидат, ще трябва да обяснявам защо. А «просто не харесвам вампири, ясно?» вероятно няма да мине.“

— Разбира се — отвърна той. — Пратете ми го.

— Той всъщност е тя — уточни лорд Ветинари. Погледна книжата пред себе си. — Салация Делорезиста Аманита Тригестратра Зелдана Малифий… — той поспря, разлисти няколко страници и заключи:

— Мисля, че можем да пропуснем известна част от фамилията, но завършва с „фон Гърбатен“. Тя е на петдесет и една, _но_ — додаде бързо, преди Ваймс да се хване за разкритието — за един вампир това не е никаква възраст. О, и предпочита да я наричат просто Сали.

>

Съблекалнята не беше достатъчно голяма. Всъщност нямаше нищо общо с „достатъчно голяма“. Сержант Ангуа се опита да не диша.

Огромна зала, ето това щеше да е добре. На открито — още по-добре. Онова, от което се нуждаеше, бе пространство, в което лъха въздух. По-специално нуждаеше се от пространство, в което да не лъха на вампир.

По дяволите Веселка! Но не можеше да откаже щеше да изглежда зле. Единственото, което можеше, бе да изцеди една усмивка и да потисне напиращото желание да откъсне със зъби гръкляна на момичето.

„Сигурно е наясно какво прави — занарежда си Ангуа. — Сигурно _знаят_, че излъчват онова усещане за непринудена лекота, за увереност сред всякаква компания, като че са си у дома навсякъде, карат всички останали да се чувстват долнопробно и неловко. О, боже! Викай ми Сали, да, бе!“

— Извинявай за това — каза на глас, опитвайки се да насили космите по врата си да не настръхват. — Малко е тесничко тук. — Тя се прокашля. — Както и да е, това е положението. Не се притеснявай, тук винаги си мирише така. И не се хаби да заключваш шкафчето си — всички ключове са еднакви, пък и повечето врати поддават, ако удариш рамката както трябва. Не дръж ценности в него — тук има прекалено много ченгета. И не го вземай много навътре, когато някой ти сложи светена вода или дървен кол в шкафчето.

— Това вероятно ли е? — вдигна вежди Сали.

— Не е вероятно — отвърна Ангуа. — _Сигурно_ е. Аз, напр’мер, редовно намирах кучешки нашийници и бисквитки с формата на кокал в моето.

— Не се ли оплака?

— Какво? Не! _Никакви_ оплаквания! — сопна се Ангуа, жадувайки да спре да вдишва на момента. Вече беше сигурна, че косата й е в пълен хаос.

— Но аз смятах, че Стражата е…

— Виж какво, то няма нищо общо с онова, което си… което _сме_, ясно? Ако си джудже, ще намериш чифт обувки с платформа или подвижна стълба или нещо от сорта, макар че напоследък не се случва толкова често. Обикновено го пробват с _всекиго_. Това си е запазена марка на ченгетата. И после гледат реакцията ти, разбираш ли? Не им пука дали си трол или гном, или зомби, или вампир — _особено_, додаде тя на себе си, — но не им позволявай да си мислят, че си мрънкало или порта. Всъщност бисквитките бяха доста добри, да ти кажа честно… а, видя ли се с Игор?

— Неведнъж — отвърна Сали. Ангуа насили една усмивка. В Юбервалд непрекъснато се натъкваш на Игори. Особено ако си вампир.

— С тукашния имам предвид.

— Не мисля.

А, добре. Ангуа обикновено избягваше лабораторията на Игор, понеже миризмите, излъчващи се оттам, бяха или болезнено химически или ужасно, неприлично органични, но сега би ги поела с облекчение. Тя тръгна към вратата малко по-бързо, отколкото налагаше вежливостта, и почука.

Вратата се отвори със скърцане. Всяка врата, отваряна от Игор, скърцаше. Това си е талант.

— Здрасти, Игор — жизнерадостно поздрави Сали. — Дай шест!

Ангуа ги остави да си бърборят. Игорите бяха естествено сервилни, вампирите — естествено не. Бяха идеално съчетание. Поне сега можеше да отиде да подиша малко въздух.

>

Вратата се отвори.

— Господин Песимал, сър — обяви Веселка, въвеждайки в кабинета на Ваймс един човечец, немного по-висок от нея самата. — А ето и нашия брой на Вестника…

Господин Песимал бе спретнат. Всъщност доста повече от спретнат. Бе от прибрания тип хорица, които все сгъват разни неща. Костюмът му бе евтин, но много чист, малките му обувки направо блестяха. Косата му също блестеше, дори повече от обувките. Имаше път на средата и беше зализана до такава степен, че изглеждаше като нарисувана на главата му.

Всички градски ведомства се инспектират редовно, бе казал Ветинари. Няма причина да пропуснат Стражата, нали? Все пак тя е основна цедка за градската хазна.

Ваймс бе изтъкнал, че цедка е онова, което задържа нещата да не отидат нахалост.

Въпреки това, бе отвърнал Ветинари. _Просто_ въпреки това. Човек не може да спори с „въпреки това“.

И резултатът бе господин Песимал, пристъпващ към Ваймс.

Той _проблясваше_ при всяка крачка. Ваймс не можеше да измисли друга дума, за да го опише. Всяко движение бе… ами премерено. „Обзалагам се, че има калъф и очила на връзка — каза си Ваймс.“

Господин Песимал се сгъна на стола пред бюрото на Ваймс и отвори закопчалките на чантата си с две малки премерени щраквания. С известна церемония надяна очила на носа си. Бяха с черна връзка.

— Пълномощното ми от лорд Ветинари, ваша светлост — той подаде лист хартия.

— Благодаря, господин… Е. И. Песимал — Ваймс бегло го погледна и го сложи настрана. — И така, с какво можем да сме полезни? Между другото, когато съм на работа, обръщението е „командир Ваймс“.

— Ще ми трябва кабинет, ваша светлост. И достъп до всичките ви книжа. Както знаете, ми е възложено да представя на негова милост цялостен преглед и анализ разходи/ползи по отношение на Стражата, с предложения за подобрение във всеки аспект на нейните дейности. Вашето сътрудничество е много ценно, но не е крайно необходимо.

— Предложения за подобрение, а? — жизнерадостно откликна Ваймс, а зад стола на Е. И. Песимал сержант Дребнодупе затвори ужасено очи. — Чудничко! Открай време съм известен със сътрудническото си отношение. Споменах за херцоглъка, нали?

— Да, ваша светлост — педантично отвърна Е. И. Песимал. — Така или иначе, вие сте херцогът на Анкх и би било неуместно да се обръщам към вас по друг начин. Ще се чувствам неудобно, че съм неучтив.

— Разбирам. А аз как да се обръщам към _вас_, господин Песимал?

С крайчеца на окото си той видя една дъска на пода отсреща да се надига почти незабележимо.

— Е. И. Песимал е съвсем приемливо, ваша светлост — отвърна инспекторът.

— Е като съкращение на… — Ваймс за момент вдигна поглед от дъската.

— Просто Е, ваша светлост — търпеливо уточни инспекторът. — Е. И. Песимал.

— Искате да кажете, че нямате име, а _инициали_?

— Точно така, ваша светлост — отвърна мъникът.

— А как ви наричат приятелите?

Изглежда едно основно допускане в това изречение не бе понятно на Е. И. Песимал и Ваймс малко го съжали.

— Е, сержант Дребнодупе ще се погрижи за вас — обяви Ваймс с фалшива приповдигнатост. — Сержант, намери някъде кабинет на господин Е. И. Песимал и му осигури за преглед всякакви книжа, които поиска.

„Колкото е възможно повече — додаде наум Ваймс. — Зарови го в бумаги, ако това ще го държи далеч от мен.“

— Благодаря, ваша светлост — отвърна Е. И. Песимал. — Ще трябва и да побеседвам с някои от служителите.

— Защо?

— За да съм сигурен, че докладът ми е изчерпателен, ваша светлост — спокойно обясни инспекторът.

— Мога да ви кажа всичко, което ви интересува — натърти Ваймс.

— Да, ваша светлост, но проверките не следва да се правят така. Трябва да действам напълно независимо. „Quis custodiet ipsos custodes?“, ваша светлост.

— Това го знам — отзова се Ваймс. — „Кой варди вардияните“. Аз, господин Песимал.

— А-ха, но кой варди вас, ваша светлост? — кратко се усмихна инспекторът.

— И това го правя аз. Непрекъснато — отвърна Ваймс. — Повярвайте ми.

— Така и трябва, ваша светлост. Въпреки това аз съм длъжен да представлявам обществения интерес тук. Ще се опитам да не се натрапвам.

— Много мило от ваша страна, господин Песимал. — Ваймс се отказа. Не беше забелязал, че толкова е писнал на Ветинари напоследък. Това приличаше на една от неговите игрички. — Чудесно. Наслаждавайте се на краткия си, да се надяваме, престой при нас. Моля да ме извините, тази сутрин е доста натоварена покрай проклетата история с Куумската долина и прочие. Влез, Фред!

Този трик го бе научил от Ветинари. На посетителите им ставаше неудобно да висят в стаята, когато смяната им беше дошла. Освен това Фред се потеше обилно в това топло време. Беше шампион по потене. И през всичките тези години така и не разбра, че когато застане пред вратата на кабинета, дългата дъска от дюшемето леко поддава към фугата и се издига тъкмо на мястото, където Ваймс можеше да я забележи.

Дъската се намести и вратата се отвори.

— Не знам как го правите, гос’ин Ваймс! — удивено рече сержант Колън. — Таман щях да почукам!

„След като се наслуша достатъчно“ — каза си Ваймс. Въпреки всичко му стана кеф да види как носът на Е. И. Песимал се сбърчи.

— Какво става, Фред? — запита. — О, не се тревожи, господин Песимал тъкмо си тръгваше. Действай, сержант Дребнодупе! Хубава сутрин, господин Песимал!

Веднага щом Веселка изкара инспектора навън, Фред Колън свали шлема и избърса чело.

— Вънка пак взе да напича — оплака се той. — Май ни чакат гръмотевични бури.

— Да, Фред. А ти какво точно искаше? — запита Ваймс, съумявайки да намекне, че Фред е винаги добре дошъл, но точно този момент не е най-удачният.

— Ъ-ъ… нещо голямо се заформя наоколо, сър — добросъвестно отвърна Фред като някой, който бе запаметил фразата.

Ваймс въздъхна.

— Имаш предвид, че нещо се случва ли?

— Да, сър. Джуджетата, сър. Искам да кажа, тукашните момци. Става все по-зле. Все си шушукат. Накъдето и да погледнеш, все шушу-мушу, сър. Обаче млъкват веднага щом някой ги приближи. Дори сержантите. Млъкват и се _втренчват_, сър. А това нерви троловете, то се знае.

— В този участък няма да има повторение на Куумската долина, Фред — намръщи се Ваймс. — Знам, че в момента градът е пълен с такива представления покрай наближаването на годишнината, но ще се стоваря като тон правоъгълни строителни неща на главата на всяко ченге, което опита мъничко историческо пресъздаване в съблекалнята. Ще се озове по задник навън, преди да се усети. Погрижи се всички да го схванат.

— Да, сър! Но на мен не ми беше думата за всичкото това, сър. Всички _знаем_ за него — Фред Колън въздъхна. — Има нещо различно, нещо ново днес. Кофти е, сър, усещам го с врата си как ме пърли. Джуджетата знаят нещо. Нещо, дето не го казват.

Ваймс се поколеба. Фред Колън не беше най-големият принос за стражарството. Беше бавен, вял и с доста ограничено въображение. Но се бе тътрил по улиците толкова дълго, че бе оставил бразда, и някъде в тази тъпа, дебела глава имаше нещо много умно, което надушваше хавата, чуваше слуховете и разчиташе злокобните поличби, при последното, разбира се, мърдайки устни.

— Може би просто проклетият Кофтимели пак ги е подкокоросал, Фред.

— Да, чух ги да му споменават името на техния си жаргон, сър, но мога да се закълна, че има още нещо в цялата работа. Думата ми е, че изглеждат адски притеснени, сър. Нещо важно е, сър, усещам го с бъбреците си.

Ваймс обмисли приемливостта на бъбреците на Фред Колън като веществено доказателство №1. Не беше нещо желателно за размахване в съдебна зала, но вътрешното органично чувство на древно улично страшилище като Фред имаше голяма тежест сред ченгетата. Той се концентрира:

— Къде е Керът?

— Навън, сър. Пое втората смяна _и_ сутрешната смяна долу на пътя за Петмезената мина. Всеки прави по две смени, сър — додаде Фред Колън укорително.

— Съжалявам, Фред, знаеш как е. Виж, ще му дам случая, като се върне. Той е джудже, ще долови мълвата.

— Чини ми се, че е мънинко по-височък да я дочуе, сър — със странен глас отвърна Колън.

Ваймс наклони глава на една страна.

— Какво те кара да мислиш така, Фред?

Фред Колън поклати глава.

— Просто чувство, сър.

После добави с глас, издаващ носталгия и отчаяние:

— Беше си по-добре, когато бяхме само вие, аз, Ноби и младият Керът, а? Всички знаехме кой кой е навремето. Знаехме кой какво си мисли…

— Да, мислехме си „Де да беше шансът на наша страна поне веднъж“. Виж, Фред, знам, че това ни сдухва всичките, ясно? Но имам нужда от вас, висшите кадри, да го надвиете, нали така? Как ти се струва новият кабинет?

Колън се поободри.

— Много е хубав, сър. Язък само за вратата, разбира се.

Да се намери местенце за Фред Колън беше проблем. На вид приличаше на човек, който… ами, ако падне от някаква скала, ще спре да пита за упътване до долу. Трябваше да _познаваш_ Фред Колън. По-новите попълнения не го познаваха. Те виждаха в него само един страхлив, глупав дебелак, с което — право казано — се изчерпваше почти всичко. Но не _напълно_.

Фред се бе сблъскал очи в очи с пенсионирането и го бе отхвърлил. Ваймс заобиколи проблема, като за всеобщо изумление го назначи за опекун* и му даде кабинет отсреща на улицата в Кадровото училище, което бе доста по-известно — и вероятно щеше винаги да бъде по-известно — като старата лимонадена фабрика. Ваймс бе притурил и длъжността „Връзка с други ведомства“, защото звучеше добре и никой не знаеше какво означава. Даде му и ефрейтор Нобс, който бе още един нелеп динозавър в днешната Стража.

[* Като в „Дъртият Фред помисли, че е чул «О, пекън!» и се писал доброволец!“. Тъй като това е пример за служебен хумор, всъщност не е задължително да бъде смешен.]

Но пък системата работеше. Ноби и Колън имаха такава улична подготовка за града, която съперничеше дори с тази на Ваймс. Докато се шляеха очевидно безцелно и напълно безобидно, те наблюдаваха и слушаха градския еквивалент на тъпани в джунглата. И понякога тъпаните сами идваха при тях. Навремето запотеният малък кабинет на Фред бе мястото, където дами със заголени ръце забъркваха огромни количества сарсапарилово-малинова лава и джинджифилов тоник. Сега чайникът бе винаги приготвен в гостоприемно очакване на всичките му стари дружки, бивши стражари и изпечени мошеници (понякога съвместени в едно и също лице) и Ваймс с радост подписваше сметките за понички, които похапваха, когато се отбиеха, за да се измъкнат изпод домашния чехъл. Струваше си. Старите ченгета си държаха очите отворени и клюкарстваха като перачки.

На теория единственият проблем в живота на Фред сега беше вратата.

— Гилдията на историците все настоява, че трябва да се запазят колкото се може повече от старите изработки, Фред.

— Знам, сър, но… ами „Безсмислената стая“, сър? Искам да кажа, чак пък!

— Въпреки всичко табелата е с добра месингова изработка — изтъкна Ваймс. — На онова са му викали основния безалкохолен сироп, както дочух. Важен исторически факт. Можеш да забучиш хартия върху нея.

— Забучваме, сър, но момчетата я свалят и се хилят.

Ваймс въздъхна.

— Измисли там нещо, Фред. Ако един стар сержант не може да измисли нещо при такава ситуация, значи светът е станал много странно място. Това ли е всичко?

— Ами, да, сър, всъщност. Но…

— Хайде, Фред! Денят ще е доста напечен.

— Чувал ли сте за Мистър Блясък, сър?

— Да не е препарат за много упорити петна?

— Ъ-ъ… моля, сър? — Никой не се спичаше по-яко от Фред Колън. Ваймс се засрами от себе си.

— Извинявай, Фред. Не, _не съм_ чувал за Мистър Блясък. Защо, какво има?

— Ами… нищо всъщност. „Мистър Блясък, он Диамандо!“ Мернах го по стените на няколко пъти напоследък. Тролски графити. Нали знаете, дълбоко издълбани. За троловете май е нещо като таралеж в гащите. Може би е важно?

Ваймс кимна. Ако си сляп за драсканиците по стените, то си е на твоя отговорност. Понякога това е начинът на града да ти каже, ако не точно какво му е на кипящата глава, то поне какво е в изтормозеното му сърце.

— Е, продължавай да се ослушваш, Фред. Разчитам на теб да не позволим на таралежа да ни набоде. — Ваймс вложи допълнителна бодрост, за да повдигне духа на човека. — А сега трябва да видя нашия вампир.

— Късмет, Сам! Чини ми се, че денят ще бъде дълъг.

„Сам — помисли си Ваймс, докато старият сержант излизаше. — Бога ми, заслужил си го е, но ме нарича Сам само когато е наистина разтревожен. Е, всички сме на нокти. Чакаме да бъде хвърлен първият чепик.“

Ваймс разгърна броя на Вестника, който Веселка бе оставила на бюрото му. Винаги го преглеждаше на работа, за да навакса новините, които Уиликинс бе сметнал за небезопасно да чуе, докато се бръсне.

Куумската долина, Куумската долина. Прелиствайки вестника, Ваймс навсякъде виждаше Куумската долина. Проклетата, препроклета Куумска долина! Да опустее дано скапаното място, макар че това явно вече бе станало — боговете я бяха проклели и после изоставили. В края на краищата беше просто поредната скална пустош в планините. На теория бе много далеч, но напоследък изглеждаше доста по-близо. Куумската долина всъщност вече не беше място. Беше състояние.

Според голите факти това беше мястото, където джуджетата бяха нападнали от засада троловете и/или троловете бяха нападнали от засада джуджетата в един злочест ден под жестокото небе. О, те враждуваха от самото Сътворение, доколкото Ваймс бе наясно, но при Битката в долината Куум тази взаимна омраза бе станала, така да се каже, Официална и като такава бе развила нещо като мобилна география. Куумската долина беше навсякъде, където джудже се сбиеше с трол. Тя беше част от митологията на двете раси, лозунг, извечната причина защо не може да се вярва на тия дребни брадати/грамадни корави мръсници.

След онази първата имаше много такива Куумски долини. Войната между джуджетата и троловете бе битка на природни сили, като схватка между вятъра и вълните. Имаше свой собствен импулс.

В събота щеше да се чества денят на Куумската долина и Анкх-Морпорк бе претъпкан с тролове и джуджета. И знаете ли какво? Колкото повече тролове и джуджета прииждаха от планините, толкова по-значима ставаше препроклетата Куумска долина. Шествията бяха о’кей, Стражата бе овладяла разделното им канализиране, пък и те се провеждаха сутрин, когато всички все още бяха горе-долу трезви. Но вечер, когато джуджешките кръчми и тролските локали се изпразнеха, адът поемаше на разходка с навити до лактите ръкави.

В безславните стари дни Стражата си намираше работа някъде по-далеч от събитията и се появяваше едва когато кипналите духове се уталожат. Изкарваха аварийната кола и арестуваха всяко джудже и всеки трол, които бяха прекалено пияни, зашеметени или мъртви, за да помръднат. Беше просто.

Това беше тогава. Сега имаше твърде много джуджета и тролове — не, смислова поправка: градът бе обогатен от жизнени, разрастващи се общности на джуджета и тролове — и атмосферата бе наситена с повече… да, меко казано, жлъч. Прекалено много древна политика, прекалено много наследствени сметки за уреждане. Прекалено много пиячка — също.

И изведнъж, точно когато си мислиш, че по-лошо от това няма накъде, изниква Граг Кофтимели с неговите дружки. Бяха от тъй наречените дълбинници — джуджета с толкова фундаментално положение, колкото земната основа. Появиха се преди месец, нанесоха се в някаква стара къща на Петмезената улица и наеха куп местни младежи да разровят мазетата. Бяха „грагове“. Ваймс поназнайваше джуджешки и схващаше, че граг означава „висш тълкувател на джуджешкото учение“. Кофтимели обаче го бе изтълкувал по свой си специален начин. Той проповядваше превъзходството на джуджетата над троловете и че дълг на всяко джудже бе да подражава на своите предци и да заличи тролската раса от лицето на света. Това очевидно бе написано в някаква свещена книга, което го правеше редно и вероятно задължително.

Младите джуджета го слушаха, понеже говореше за история и съдба и всички останали думи, които неизменно се изтъкваха, за да се придаде лустро на едно клане. Беше главозамайващо, само дето главите им не взимаха участие. Пагубни идиоти като него бяха причината джуджетата сега да се разхождат не само с „битовата“ бойна брадва, но и с тежка ризница, вериги, боздугани, мечове… всичкото онова тъпо, показно перчене, известно като „пич, та дрънка“.

Троловете също слушаха. Повсеместно се срещаха все повече лишеи, кланови графити и резбовани тела и се влачеха доста, доста по-големи бухалки.

А не винаги е било така. Нещата доста се бяха поуталожили през последните десетина години. Джуджетата и троловете като раси никога нямаше да са първи дружки, но градът ги бе завъртял заедно в кюпа си и Ваймс бе решил, че съжителството потръгва, ограничено само до повърхностни търкания.

Сега кюпът отново бе пълен с мехури.

Дявол да го вземе тоя Кофтимели! Ваймс едва се сдържаше да не го арестува. Формално, той не правеше нищо нередно, но това не беше пречка за едно ченге, което си разбира от работата. Със сигурност можеше да го прибере за „поведение, възможно да наруши мира“. Ветинари обаче беше против. Беше заявил, че това само ще нажежи положението, но колко пък по-лошо можеше да стане?

Ваймс затвори очи и си спомни дребната фигурка, облечена в тежки черни кожени одежди и така закачулена, че да не извърши престъплението зървайки виделина. Дребна фигурка, но с големи думи. Той си припомни: „Вардете се от трола! Вяра не му хващайте! Прогонете го от прага си! Той е нищо, просто една природна случайност, ненаписан, нечист, блед изкопаем отпечатък, завистливо ехо на живите, мислещи същества. Главата му — скала; сърцето му — камък. Той не строи, не дълбае, не сее, нито жъне. Възникването му е заграбническо дело и навсякъде, където дотътри бухалката си, той граби. Когато не ограбва, замисля грабеж. Единствената цел в жалкия му живот е неговият свършек, освобождаването на злочестата скала от прекомерното й мисловно тегло. Казвам това с тъга. Да се убие трол не е убийство. В най-лошия смисъл е акт на милосърдие.“

Някъде по това време тълпата бе нахлула в сградата.

Ето колко по-лошо можеше да стане. Ваймс отново примижа към вестника, този път с надежда да открие нещо, дори и слабо подсказващо, че людете в Анкх-Морпорк все още живеят в реалността.

— О, по дяволите! — Скочи и се втурна надолу по стълбите, където Веселка буквално се сви при гръмовното му нахлуване.

— Знаехме ли за това? — Той тръшна вестника върху Регистъра на произшествията.

— За кое, сър? — запита Веселка.

Ваймс заби пръст в една къса илюстрирана статия на четвърта страница, почти пронизвайки я.

— Виждаш ли това? — изръмжа той. — Онзи малоумен идиот от Пощата взел, че издал марка с Куумската долина!

Джуджето нервно погледна статията.

— Ъ-ъ… _две_ марки, сър — обади се тя.

Ваймс се загледа по-отблизо. Не беше успял да схване всички подробности, преди да му падне пердето. Ами да, две марки. Бяха почти еднакви. И двете изобразяваха Куумската долина — скалиста местност, заобиколена с планини. И двете илюстрираха битката. Но на едната миниатюрни тролове преследваха джуджета отдясно наляво, а на другата джуджета преследваха тролове отляво надясно. Куумската долина, където троловете бяха нападнали от засада джуджетата и джуджетата бяха нападнали от засада троловете. Ваймс изпъшка. Купете си собствената глупава история, по десет пенса парчето, с голяма колекционерска стойност.

— Възпоменателна партида за Куумската долина — прочете той. — Но ние _не искаме_ да я помнят! Искаме да я забравят!

— Това са просто марки, сър — обади се Веселка. — И всъщност няма закон срещу марките…

— Трябва да има закон срещу идиотщината!

— Ако имаше, сър, всеки ден щяхме да работим извънредно — Веселка се усмихна накриво.

Ваймс малко се поотпусна:

— Да, и никой не може да насмогне да изгради толкова килии. Помниш ли марката с аромат на зеле от миналия месец?

— „Пратете на емигриралите си синове и дъщери познатия домашен мирис“? Подпалваха се, ако са повече накуп! Още не мога да махна миризмата от дрехите си, сър — додаде Веселка.

— Допускам, че има живеещи на стотици мили оттук, които също не могат. Какво направихме с проклетите неща накрая?

— Сложих ги в четвърта каса за улики и оставих ключа в ключалката.

— Но Ноби Нобс винаги прибира всичко, което… — започна Ваймс.

— Точно така, сър! — щастливо отвърна Веселка. — Не съм ги виждала от седмици.

Откъм бюфета се чу трясък, последван от крясъци. Нещо във Ваймс, може би онази част от него, която очакваше нещата да отпочнат, го изтласка през стаята, по коридора и до вратата на бюфета със скорост, която остави спираловидни кълбенца прах да се слягат по пода.

Пред очите му се разкри жива картина с различни отсенки на вина. Една от импровизираните маси беше преобърната. По пода бе пръсната храна и евтина калаена посуда. От едната страна на бъркотията стоеше редови страж Слюда (трол), понастоящем държан от редови стражи Синфлуорит и Шист (тролове). От другата стоеше редови страж Строшенщит (джудже), понастоящем вдигнат във въздуха от ефрейтор Нобс (вероятно човек) и редови страж Треска (определено човек).

По другите маси също имаше стражи, застинали в надигащи се пози. И в тишината, доловим само за фино настроения слух на някой, който го търси, бе шумът от пръсти, спрели на сантиметър от подръчното им оръжие и много бавно отдръпващи се.

— Добре — отсече Ваймс в звънтящия вакуум. — Кой ще ми излезе пръв с опашатата лъжа? Ефрейтор Нобс?

— Ами, гос’ин Ваймс — започна Ноби Нобс, отпускайки безмълвния Строшенщит на пода — ъ-ъ… Строшенщит тука… хвана на Слюда… да, хвана на Слюда _чашата_ по погрешка, явно… и… ние всички го забелязахме това и скочихме, да… — Ноби ускори темпото, вече минал успешно сложната завръзка — … и ето как се обърна масата… ‘щото — тук лицето на Ноби доби изражение на непорочна имбецилност, което всъщност бе доста страшничко за гледане — той щеше наистина да се нарани, ако беше сръбнал от тролското кафе, сър.

Тайно в себе си Ваймс въздъхна. Сред тъпите куци извинения това всъщност не беше _чак толкова_ лошо. По простата причина, че беше напълно нелепо. Нито едно джудже нямаше дори да посегне към чаша тролско еспресо, което всъщност бе стопен химически разтвор, поръсен отгоре с ръжда. Всеки знаеше това, точно както всеки знаеше, че Ваймс може да види как Строшенщит държи брадва над главата си, а редови страж Синфлуорит все още стои замръзнал в опита си да изтръгне бухалка от Слюда. И всеки знаеше също така, че Ваймс е готов да изхвърли първия проклет идиот, който направи грешния ход и вероятно всички в близост до него.

— Значи това стана, а? — попита Ваймс. — Значи не е защото може би някой е направил гадна забележка по адрес на свой колега и други от расата му например? Да добави още една щипка глупост към бъркоча на това, което се носи по улиците в момента?

— О, нищо подобно, сър — отвърна Ноби. — Просто една от ония… работи.

— Почти гадна злополука ли? — подсети го Ваймс.

— Да, сър!

— Е, не искаме никакви гадни злополуки, нали, Ноби…

— Не, сър!

— _Никой_ от нас не иска гадни злополуки, предполагам — Ваймс мина с поглед по стаята. Някои от редовите стражи, злорадо забеляза той, се потяха от усилието да не помръднат. — А пък е толкова лесно да се случат, когато не сте съсредоточени в работата. Ясно?

Разнесе се общо мънкане.

— Не ви чувам!

Този път имаше доловими вариации по темата „Тъйвярносър!“.

— Добре — отсече Ваймс. — Сега марш навън да пазите реда, защото тук вътре със сигурност няма да стане! — Той отправи специален гневен поглед към редови стражи Строшенщит и Слюда и тръгна към приемната, където едва не се сблъска със сержант Ангуа.

— Извинете, сър, просто отидох да взема…

— Оправих се, не се тревожи — прекъсна я Ваймс. — Но беше на косъм.

— Някои от джуджетата са наистина на ръба, сър. Надушвам го.

— Фред Колън също.

— Не мисля, че е само заради Кофтимели, сър. Нещо… джуджешко е.

— Е, не мога да им го избия от главите. И точно когато денят не можеше да потръгне по-кофти, трябва да провеждам интервю с проклет вампир.

Ваймс видя предупредителния поглед на Ангуа прекалено късно.

— О… мисля, че имате предвид мен — обади се тих глас зад гърба му.

>

Фред Колън и Ноби Нобс, чиято продължителна сутрешна почивка бе нарушена, крачеха кротко по Бродуей, давайки възможност на старите си униформи да подишат малко въздух. При настоящите обстоятелства май бе добра идея да не се връщат в участъка за известно време.

Вървяха като хора, които имат цял ден пред себе си. Всъщност _имаха_ цял ден пред себе си. Бяха избрали тази конкретна улица, понеже беше оживена и широка и в тази част на града нямаше особено много тролове и джуджета. Обосновката беше желязна: в този момент в доста райони групи от джуджета или тролове обикаляха или пък стояха на едно място, в случай че някой от онези, обикалящите мръсници опита някакъв зулум наблизо. От седмици имаше дребни счепквания. Според Ноби и Фред мирът в тези райони се крепеше на косъм, така че бе напразно усилие да се опазят последните остатъци от него, нали? Не се пазят овце на места, където все ги ядат вълци, нали? Няма логика. Глупаво е. Докато на големи улици като Бродуей цареше мир, който очевидно трябваше да се опази. Здравият разум им нашепваше, че това е правилно. Беше ясно като бял ден, абсолютно очевидно, направо очевадно като носа на Ноби.

— Лоша работа — сподели Колън, докато се влачеха. — Никога не съм виждал джуджетата такива.

— Преди Деня на Куумската долина, серж, все така става напечено — отбеляза Ноби.

— Да, ама Кофтимели направо ги накара да кипнат, тъй де — Колън махна шлема си и обърса чело. — Казах на Сам за бъбреците си и той се впечатли.

— Ами ще се впечатли, я! — потвърди Ноби. — То кой ли няма да се впечатли!

Колън потупа носа си.

— Задава се буря, Ноби.

— Ни облаче в небето, серж — отзова се Ноби.

— Образно казано, Ноби, образно казано — Колън въздъхна и хвърли кос поглед към приятеля си. Когато продължи, беше с колебливия тон на човек, затормозен от някаква мисъл. — Всъщност, Ноби, има една друга работа, за която, тъй да се каже, исках да говоря с теб, като мъж с… — прокрадна се миниатюрно колебание — мъж.

— Да, серж?

— Виж сега, Ноби, нали знаеш, че открай време съм лично загрижен за духовното ти развитие, тъй де, нали си нямаш баща да ти посочи правия път… — замота се Колън.

— Така е, серж. Щях да се отклоня до немай-къде, ако не беше ти — добродетелно рече Ноби.

— Е, нали се сещаш, дето ми говореше за онова момиче, с което излизаш, как й беше името…

— Лиска ли, серж?

— Това ще да е… зайчето. Онова, дето каза, че работело в клуб, нали?

— Точно тъй. Има ли проблем, серж? — притесни се Ноби.

— Не по същество. Но когато беше в отпуск оня ден миналата седмица, мен и редови страж Майтапин ни изпратиха в клуб „Розово маце“. И знаеш ли? Там има танци на пилон, танци на маса и тем подобни. А нали я знаеш госпожа Мотикова, която живее на Новата обущарска улица?

— Старата госпожа Мотикова с дървените зъби ли, серж?

— Същата, Ноби — авторитетно потвърди Колън. — Тя е чистачка там. И явно когато отишла там в осем заранта, когато нямало жива душа, ами… трудно ми е да го кажа, но тя явно си е наумила да се повърти малко на пилона.

Споделиха момент мълчание, през който Ноби пусна образа да се върти на екрана на въображението си и припряно отдели доста от зрителското си време на пода пред кулисите.

— Но тя сигурно е на седемдесет и пет, серж! — отрони той, вперил празен поглед в хипнотичен ужас.

— Момичетата имат мечти, Ноби, момичетата имат мечти. Тя, ‘стествено, е забравила, че не е толкоз гъвкава, колкото навремето, и плюс това си заплела крака в дългите си кюлоти и се паникьосала, когато полата й се захлупила през главата. Доста зле беше, докато управителят дойде — висяла надолу с главата три часа, ченето й паднало на пода. Не щеше да се пусне от пилона при това. Не беше приятна гледка — надявам се да не трябва да ти я обрисувам. В края на краищата се наложи Драго Майтапин да изтръгне пилона и от двете страни и да я изхлузим от него. Тая жена има тролски мускули, Ноби, кълна се! А после, докато тя се свестяваше зад сцената, една млада дама, облечена с две пайети и връзка за обувки, дойде и разправя, че ти била приятелка! Не знаех къде да си завра физиономията!

— Не бива да я завираш никъде, серж. За такова нещо направо те изхвърлят оттам — укори го Ноби.

— Ти никога не си ми казвал, че е танцьорка на пилон, Ноби! — проплака Фред.

— Не говори така, серж! — Ноби звучеше позасегнато. — Живеем в модерни времена. А тя има класа, наистина има! Дори си носи собствен пилон, няма туй-онуй!

— Но все пак… да си показва тялото по неприличен начин, Ноби! Да танцува без корсаж и на практика без гащи! Бива ли такова поведение?

Ноби обмисли този дълбок метафизичен въпрос от различни страни.

— Ъ-ъ… да? — рискува накрая.

— Както и да е, мислех, че все още излизаш с Верити Пушпрам. Има много хубава сергийка за морски дарове — додаде Колън с тон на съдебен заседател.

— Е, вярно си е, че Чукоглавата е добро момиче, ако я хванеш в настроение, серж — поотстъпи Ноби.

— Имаш предвид онези моменти, когато не ти крещи да се разкараш и не търчи след тебе по улицата да те замерва с раци?

— Точно тях, серж. Но за добро или зло, все не мога да се отърва от миризмата на риба. Пък и очите й са прекалено раздалечени. Искам да кажа, че е трудно да имаш връзка с момиче, което не може да те види, ако си застанал точно пред нея.

— Не бих казал, че и Лиска може да те види, ако се опнеш плътно пред нея — не издържа Колън. — Тя е почти два метра висока и има бюст като… ами, голямо момиче е, Ноби! — Фред Колън се видя в чудо. Ноби Нобс и танцьорка с пищна коса, пищна усмивка и… всеобща пищност? Егати комбинацията и егати двойката! Направо да се влуди човек. Той събра сили и продължи: — Ноби, тя сподели, че е била Мис Май на двойна страница в „Девойки, лудории и жартиери“! Тъй де, искам да кажа…

— _Какво_ искаш да кажеш, серж? Пък и не беше само Мис Май, а и първата седмица от Юни — заяде се Ноби. — И само на двойна страница можеха да я поберат.

— Ъ-ъ, добре. Питам аз — Фред нагази надълбоко, — момиче, което излага на показ тялото си за пари, подходящо ли е за жена на ченге? Задай си тоя въпрос!

За втори път в рамките на пет минути онова, което минаваше за лице на Ноби, се сбърчи в дълбок размисъл.

— Туй подвеждащ въпрос ли е, серж? — запита накрая. — Щото знам със сигурност, че Треска си е закачил снимката в шкафчето и ‘секи път като го отвори, вика „Уааау, глей само к’ви…“

— Как се запознахте всъщност? — бързо го прекъсна Колън.

— Какво? О, ами погледите ни се срещнаха, докат’ пъхах ИДВ в жартиера й, серж — щастливо отвърна Ноби.

— А… не е била ударена току-що по главата или нещо такова?

— Не мисля, серж.

— Тя не е… болна, нали? — продължи Фред Колън, пробвайки всяка вероятност.

— Не, серж!

— _Сигурен_ ли си?

— Според нея може би сме две половинки от една душа, серж — унесено рече Ноби.

Колън се закова с крак насред въздуха, оцъклен в нищото, мърдайки устни.

— Серж? — сбута го Ноби в недоумение.

— Да… да — отвърна Колън повече на себе си. — Да. Разбирам. Не еднакви половинки, очевидно. Някак си… разпределени…

Кракът му се спусна на земята.

— Ей, вий!

Беше по-скоро проблейване, отколкото вик, и идваше от вратата на Кралския музей на изкуствата. Стражите се запътиха към ръкомахащата хърбава фигура.

— Да, сър? — запита Колън, докосвайки официално шлема си.

— Извъуршен е граубеж, гоуспода!

— Грау беж? — опули се Ноби.

— Боже опази, сър! — откликна Колън, поставяйки предупредително ръка на рамото на Ноби. — Нещо да липсва?

— Именноу. Поуради коетоу считам, че е граубеж, прав ли съм? — настоя мъжът. Излъчването му бе като на припряна кокошка, но Фред Колън бе впечатлен. Едва му се разбираше какво говори, дотолкова бе превзет. Не беше и толкова говор, колкото модулирана прозявка.

— Аз съм сър Рейнолд Брошироуван, уредник на изящноуто изкуство, обхоуждах Дългата галейрия и… оу, боуже, взели са Мискинин!

Мъжът се вгледа в двете празни изражения.

— Методий Мискинин? — пробва той. — „Битката при Куумската долина“? Безценно произведейние на изкуството!

Колън попристегна шкембето си.

— А-а — провлачи той, — сериозно нещо. Я по-добре да идем да го видим. Ъ-ъ… имам предвид, мястото, на което е било.

— Естественоу, естественоу, разбийра се — отвърна сър Рейнолд. — Насам, моуля! Докоулкото разбийрам, съвременната Стража моуже да научи доуста само от оглед на мястотоу, помещавало обекта на произшействието, прав ли съм?

— Например, че е изчезнал? — подсказа Ноби. — О, _естественоу_. Много ни _бива_ в това.

— Ъ-ъ… разбийра се — запъна се леко сър Рейнолд. — Моуля, елате насам.

Стражите го последваха. Бяха влизали в музея и преди, разбира се. Всъщност повечето жители го бяха посещавали в дни, когато не се очертаваше по-добро развлечение. Под опеката на лорд Ветинари музеят приемаше по-ограничен брой модерни експозиции, тъй като негова светлост имаше Възгледи, но една тиха разходка сред древните гоблени и доста потъмнелите от прах картини все пак бе приятен начин за изкарване на следобеда. Освен това съзерцанието на картини с пищни розови жени без каквито и да било дрехи по тях винаги е приятно.

Ноби имаше проблем.

— Ей, серж, тоя какво плещи? — шепнешком запита той. — Звучи, като че непрекъснато се прозява. К’во ще рече галей и рия?

— Галерия, Ноби. Това е изговор от висша класа, да знаеш.

— Ама едва му разбирам!

— По това си личи, че е висша класа, Ноби. Каква файда, ако такива като _тебе_ го разбират, а?

— Верно, серж — призна Ноби. — Не бях мислил за това.

— Тази сутрин ли установихте, че липсва, сър? — запита Колън, когато последваха уредника в една галерия, осеяна със стълби и прашни покривала.

— Именноу!

— Значи е открадната снощи, а?

Сър Рейнолд се поколеба.

— Ъ-ъ… не непременноу, опасявам се. Правихме ремоунт на Дългата галейрия. Картийната, разбийра се, бе твърде гоуляма за преместване, така че използувахме тези тежки покрийвала срещу прах измийналия месец. Но когатоу ги свалийхме тази сутрин, открийхме самоу рамката! Забелейжете!

Мискинин заемаше — или по-точно, _бе_ заемал — рамка близо три метра висока и петнадесет метра дълга, която сама по себе си беше направо произведение на изкуството. Висеше си там, обрамчвайки единствено неравната прашна мазилка.

— Вероятноу вече е при някой боугат частен колекцийонер — завайка се сър Рейнолд. — Но как би моугъл да я оупази в тайна? Тоува е една от най-прочутите картийни в света! Всеки цивилизоуван човек би я разпознал на минутата!

— Как изглеждаше? — попита Фред Колън.

Сър Рейнолд мина по целия низходящ ред от недоумения, което бе нормалната реакция при разговор с анкх-морпоркския стражеви елит.

— Навярно ще моуга да ви открия копие — обезсилен отвърна той. — Но оригиналът е дълъг петнайсет метра! _Нийкога_ ли не сте го зървали?

— Е, помня, че ме домъкнаха да го видя, като бях хлапе, но е малко въздлъжък, правичката да си кажа. Тъй де, всъщност не може да се обозре. Ами то докато стигнеш до края и вече си забравил какво е имало в началото.

— Уви, това за жалост е вярноу, сержант — въздъхна сър Рейнолд. — И най-жалкото е, че целият тоузи ремоунт бе с _цел_ да направим специална кръгла зала, в коуято да поместийм Мискинин. Идеята му, знайете, бе наблюдателят да бъде _изцяуло_ обграден от сцените и да оусеща _кипежа_ на действието. Все едноу, че е там, в Куумската долина! Според автора тоува е паноскопично изкуство. Говорете каквоуто щете за текущия интерес, но прийтокът от посетийтели щеше да даде възмоужност да представим картийната по начийн, който вярваме, че отговаря на замисъла. А сега това!

— Ако сте щели да я местите, защо не я свалихте да я приберете хубавичко някъде на сигурно, сър?

— Имате предвид да я _навием_? — Сър Рейнолд изпадна в потрес. — Тоува моуже да причини тоулкова щети! Оу, ужас! Не, ние бяхме планирали мноуго деликатна оуперация за следващата седмица, която да проуведем изключийтелно прецийзно. — Той потръпна. — Призлява ми само като си помийсля как някой проусто я _изтръгва_ от рамката.

— Ей, т’ва сигур е улика, серж! — подвикна Ноби, който се бе върнал към присъщото си поведение, т.е. мотаеше се наоколо и ръчкаше разни неща, за да види дали са ценни. — Виж, някой е насипал куп смрадливи боклуци тука! — Той се замъкна до един постамент, който наистина изглеждаше отрупан с вехтории.

— Не го пипайте, моуля! — Сър Рейнолд се впусна натам. — Това е „Не ми говори за понеделници!“, най-полемийчната творба на Даниеларина Намусен! Не поместихте нищо, нали? — нервно добави той. — Произведението е буквално безценно, а тя има доуста остър езийк!

— Това си е куп вехтории — дръпна се Ноби, протестирайки.

— Изкуството е по-велийко от сбора на проустите му механични компоуненти, ефрейтор — засегна се уредникът. — Едва ли бийхте казали, че „Три едри роузови дами и парче мрежа“ на Каравати е проусто, хм, „вехта цапаница“?

— А т’ва тогава какво е? — посочи Ноби съседния постамент. — Крепи само някакъв прът с пирон в него. И то ли е изкуство?

— „Свободата“ ли? Ако се пусне за проудажба, вероуятно ще стийгне трийсет хиляди доулара — каза сър Рейнолд.

— За парче дърво с пирон в него? — втрещи се Фред Колън. — Чие дело е?

— След като видял „Не ми говори за понеделници!“, лорд Ветинари снизходийтелно наредил да прикоуват за ухото госпоужица Намусен към тоузи кол — обясни сър Рейнолд. — Тя обаче все пак успяла да се отскубне в следоубедните часоуве.

— Бас ловя, че е побесняла! — каза Ноби.

— Не и след като спечели няколкоу награди за това. Дочух, че планийра да се прикове към някои други неща. Би моугла да стане мноуго вълнуваща излоужба.

— Ето какво тогава — предложи Ноби услужливо. — Що не оставите старата грамаданска рамка на мястото й с ново име, от сорта на „Грабеж на изкуство“?

— Не — студено отвърна сър Рейнолд. — Тоува би било глупаво.

Клатейки глава на чудатостите на света, Фред Колън се доближи до стената, толкова жестоко, пардон, жестоуко лишена от украсата си. Картината бе грубо изрязана от рамката. Сержант Колън не притежаваше светкавична мисъл, но тази особеност му се видя странна. Ако разполагаш с месец да свиеш една картина, защо ще претупваш работата? Фред гледаше на хората от стражническа гледна точка, която в определени отношения се различаваше от уредническата. Не се заричай, че някой не би сторил нещо, независимо колко странно е то. Сигурно нейде си имаше разни откачени богаташи, които _биха_ купили картината, дори за да я гледат само в уединението на собствения си замък. Хората можеха да са такива. Всъщност мисълта, че това е тяхната голяма тайна, сигурно им носеше приятен вътрешен трепет.

Но крадците бяха отпрали картината, сякаш не им пукаше за никаква продажба. Имаше продрана ивица по цялото проте… я чакай…

Фред се сепна. Улика! Ей я на, точно там! Той усети приятен вътрешен трепет.

— Тази картина — обяви той — тази картина… тази картина, която не е тук, имам предвид, очевидно, е била открадната от… _трол_.

— Боуже мой, как разбрахте? — възхити се сър Рейнолд.

— Много се радвам, че ми зададохте този въпрос, сър — отвърна Фред Колън, което си беше чистата истина. — Забелязах, че _горният_ периметър на паното е изрязан плътно до рамката, виждате ли? — Той посочи. — Е, нашият трол с лекота би могъл да се пресегне с ножа си, нали, и да направи срез по ръба на рамката отгоре и донякъде надолу от двете страни, виждате ли? Но нашият трол по принцип не е от най-гъвкавите, тъй че като е опрял, значи, до долния срез, е оплескал работата и съвсем я е нащърбил. Плюс това само трол може да го отнесе това чудо. То с една черга колко зор има, пък за навито пано да не говорим! — Той засия.

— Бравоу, сержант! — възкликна уредникът.

— Добра логика, Фред — додаде Ноби.

— Благодаря, ефрейтор — великодушно рече Фред Колън.

— Пък може и да са били неколцина джуджета с подвижна стълба — продължи жизнерадостно Ноби. — Бояджиите са оставили стълби колко щеш, пръснати из цялата сграда.

Фред Колън въздъхна.

— Видиш ли, Ноби, ей такива изказвания, направени пред член на обществеността, са причината аз да съм сержант, а ти — не. Ако бяха джуджета, очевидно _щеше да е равно отвсякъде_. Тук заключва ли се през нощта, господин сър Рейнолд?

— Разбийра се! Не самоу се заключва, но и зарешетва! Старият Джоун е педантийчен в тоува отношенийе. При тоува живее в таванското, така че е спосоубен да превърне мястоуто в _крепост_.

— Това ще да е пазачът? — допусна Фред. — Ще трябва да говорим с него.

— Несъмнейно бихте моугли — нервно отвърна сър Рейнолд. — Строува ми се, че би моугъл да има информацийя за картийната в хранийлището ни. Аз, ъ-ъ, ще отскоуча, ъ-ъ, да потърся…

Той бързешком се отправи към една вратичка.

— Чудно как са я измъкнали? — рече Ноби, когато останаха насаме.

— Кой казва, че са я измъкнали? — отсече Фред Колън. — В това голямо място, пълно с тавански стаи, мазета и разни кьошета, защо пък да не я скатаят някъде и да изчакат малко? Един ден, значи, влизаш с посетителите, скриваш се под някой чаршаф, изнасяш паното през нощта, скриваш го някъде, а на следващия ден си излизаш с посетителите. Елементарно, а? — Той засия към Ноби. — Трябва да надхитриш престъпния ум, разбираш ли?

— Пък може и просто да са разбили някоя врата и да са офейкали с паното посред нощ — сви рамене Ноби. — Що да се замотват с хитър план, като и с прост става?

Фред въздъхна.

— Явно случаят ще бъде сложен, Ноби.

— Значи трябва да говориш с Ваймси да ни го възложи — кимна Ноби. — Предвид че вече знаем фактите, нали тъй?

Във въздуха увисна неизреченият въпрос: _„Къде ти се ще да бъдеш следващите няколко дни? Там, където може да хвърчат брадви и бухалки, или тук, претърсвайки таваните и мазетата много, много щателно? Я си помисли върху това. Пък и няма да е малодушие, нали? Щото едно такова прочуто пано със сигурност е част от националното наследство, нали? Па макар и да е някаква рисунка на куп бъхтещи се джуджета и тролове.“_

— Мисля, че се _налага_ да направя надлежен доклад с предложение до господин Ваймс, че евентуално трябва да разнищим този случай — бавно каза Фред Колън. — Той изисква вниманието на зрели кадри. Разбираш ли от изкуство, Ноби?

— Колкото е необходимо, серж.

— Е, хайде, де!

— Какво? Лиска казва, че онуй, което прави, е Изкуство, серж. А носи повече дрехи от маса жени по стените наоколо, тъй че к’во толкоз?

— Да, но… — Фред Колън се поколеба. Дълбоко в себе си знаеше, че да се въртиш около някакъв пилон нагоре с краката в костюм, който може да служи вместо конец за зъби, определено не е Изкуство, докато да те нарисуват в легло, натъкмен единствено с усмивка и малка чепка грозде, е истинско Изкуство, макар че обяснението защо това е така беше малко сложно.

— Няма амфори — изтъкна той накрая.

— Какви амфори? — опули се Ноби.

— Голите жени са Изкуство само при наличие на амфори — обясни Фред Колън. Това прозвуча малко неубедително дори на него, така че добави: — Или постамент. Най-добре и двете, разбира се. Това е таен знак, разбираш ли, който се вмъква, за да покаже, че това е Изкуство и няма проблем да се зяпа.

— А може ли да е саксийно растение?

— Може, ако е в амфора.

— Ами ако няма амфора или постамент, или саксийно растение?

— Нещо предвид ли имаш, Ноби? — подозрително запита Колън.

— Да, „Богинята Аноя*, надигаща се от посудата“ — кимна Ноби. — Имат я тук. Нарисувана е от някакъв с три и-та в името, което ми звучи доста творческо.

[* Аноя е анкх-морпоркската богиня на нещата, които се заклещват в чекмеджетата.**]

[** По аналогия на Афродита, раждаща се от вълните, в прозаичния й вариант на Досада, надигаща се от пяната на кухненската мивка. — Б.пр.]

— Броят и-та не е важен, Ноби — поучително рече сержант Колън, — но в тези случаи трябва да си зададеш въпроса „Къде е херувимчето“. Ако има тлъсто розово хлапе, хванало огледало или ветрило, или нещо от сорта, пак няма проблем. Дори да се зъби. Очевидно не може да се слагат амфори _навсякъде_.

— Добре, ама ако… — започна Ноби.

Отсрещната врата се отвори и сър Рейнолд изтопурка по мраморния под с книга под мишница.

— Ах, опасявам се, че нямаме коупие на картийната — каза той. — Несъмнейно, достойно коупие би било доуста трудно постижиймо. Но, ъ-ъ, тоузи твърде _сенсуален_ научен труд съдържа гоулям брой детайлни скийци. Сега явно всеки посетийтел има коупие, разбийра се. Знаехте ли, че в оуригиналната картийна моугат да се различат над две хийляди четирийстотин и деветдесет отделни джуджета и труолове с индивидуално снаряжение и маркировка по тялоуто? Мискинин напрауво е откачийл, горкият чоувек! Отнело му е шестнайсет годийни да я завърши!

— Това е нищо — бодро отбеляза Ноби. — Фред например още не е завършил боядисването на кухнята си, а пък е почнал преди двайсет години!

— Благодаря ти, Ноби — студено каза Колън, поемайки книгата от уредника. Заглавието й беше „Хроники на Куумската долина“. — Как е откачил?

— Амий изоставил е останалата си рабоута, разбийрате ли. Постоянно е сменял жийлището си, тъй като не е моужел да плаща наема и е трябвало да влачи огроумното платно със себе си. Представете си самоу! Трябвало е да проуси за бои по улиците, което отнемало доуста от времето му, тъй като малцийна ноусят тъмноукафява боя със себе си. Освен тоува казвал, че картийната му говоурела. Тук е опийсано всийчко. Твърде драматизийрано, опасявам се.

— Картината му _говорела_?

Сър Рейнолд направи гримаса.

— Счийтаме, че тоучно тоува е имал предвид. Всъщност не знаем със сийгурност. Той не е имал нийкакви приятели. Бил е убеден, че ако заспи през нощта, ще се превърне в пиле. Оставял си е бележки „не си пиле“, но поунякога се съмнявал, че лъже. Като цяло се смята, че тоулкова мноуго се е концентрирал върху картийната, та си е докарал някакъв вид моузъчна треска. Към края вече бил убеден, че губи разсъдъка си. Казвал, че моуже да _чуе_ бийтката.

— Откъде знаете това, сър? — обади се Фред Колън. — Казахте, че не е имал никакви приятели.

— Ах, проницателният полицейски интелект! — усмихна се сър Рейнолд. — Той си е пийсал бележки, сержант. Непрекъснато. Когато последната му хазайка влязла в стайята му, намерила стотийци бележки, натъпкани в кесийки. За щастие тя била неграмоутна и понеже имала натрапчивата идейя, че наемателят е някакъв вид гений, който евентуално притежава нещо гоудно за проудан, тя извийкала една съседка, госпоужица Аделина Хепили, която била акварелистка, а госпоужица Хепили извийкала нейна приятелка, която правела рамки за картийни и която веднага повикала Ефрем Доустер, известния пейзажийст. Още оттогава учените си блъскат главийте над бележките, опитвайки се да проузрат измъченоуто съзнанийе на горкийя човек. Те не са в ред, разбийрате ли. Някои са мноуго… странни.

— По-странни от „не си пиле“? — усъмни се Фред.

— Оу, да — потвърди сър Рейнолд. — Гоувори се за гласоуве, полийчби, духове… Той си е воудил дневник на хвърчащи лийстчета, разбийрате ли, и нийкога не е посоучвал датата или мястото, на което се намийра, за да не го открие пилето. И е използвал много предпазлийви изрази, защоуто не е искал пилето да разбийра.

— Извинете, но не казахте ли, че си е въобразявал, че _той_ самият е пи… — започна Колън.

— Кой моуже да проумее мислоувните проуцеси на отчаяно разстроуените, сержант? — уморено рече сър Рейнолд.

— Ъ-ъ… а картината _говори_ ли? — настоя Ноби Нобс. — И по-странни неща са се случвали, нали?

— Е, не — отвърна сър Рейнолд. — Поне не и по моуе време. Откаукто се преиздаде таузи книйга, ние имаме пазач през посетийтелските часоуве и той твърди, че и доума не е продоумала. Безспоурно вийнаги е била пленийтелна за хоурата и открай време се разправят истоурии за скрийто съкроувище там. Затоува и книйгата бе преиздадена. Хоурата обийчат загадкийте, нали?

— Не и ние — отсече Фред Колън.

— Аз даже не знам какво значи за гад кийте — промърмори Ноби, прелиствайки Хрониките. — Ей, чувал съм за тази книга! Приятелят ми Дейв, който върти магазинчето за марки, разправя, че имало една история за джудже, значи, дето се появило в оня град близо до Куумската долина две седмици след битката и било цялото потрошено, щото било нападнато от засада от тролове, и умирало от глад, значи, ама никой не отбирал много от джуджешки, но пък то като че ли искало да го последват и все повтаряло безкрай оная дума, дето се оказало, значи, че е „съкровище“ на джуджешки. Обаче като го последвали до долината, значи, той умрял по пътя и така и не открили нищо, пък после оня ми ти художник намерил не… нещо в Куумската долина и скрил мястото, на което го намерил, в тази картина, но пък тя го чалдисала. Сякаш нещо се е вселило в нея, разправяше Дейв. И каза, че правителството го е потулило.

— Е, да, твойто приятелче Дейв все казва, че правителството потулва нещата, Ноби — каза Фред.

— Ами щото е така.

— Да, ама той все научава за тия работи, значи не са _го_ потулили — настоя Фред.

— Знам, че искаш да го изкараш за присмех, серж, но има куп неща, за които не знаем.

— Като кои например? — заяде се Колън. — Кажи ми едно нещо, дето се случва, за което не знаеш. Ето на — не можеш, видя ли?

Сър Рейнолд прочисти гърло.

— Тоува несъмнейно е една от теориийте — внимателно каза той подобно на всички свидетели на дискусия в колън-нобския мозъчен тръст. — За съжалейние, бележките на Методий Мискинин подкрепят поучти всички теориий, хрумнали някоуму. Допускам, че настоящата популярност на картийната се дължи на тоува, че книйгата действийтелно предава наноуво старата историйя за някаква огроумна тайна, скрийта в картийната.

— О? — заинтригува се Фред Колън. — Каква тайна?

— Нямам представа. Пейзажът е нарисуван с големи подроубности. Знак към тайна пещера вероуятно? Нещо, свързано с позиционийрането на някои от воюващите? Има най-различни теориий. Твърде странни хоура идват с мерни ленти и доуста обезпокояващи _напрегнати_ израженийя, но не мисля, че изоубщо открийват нещо.

— Може някой от тия да я е щипнал? — подсказа Ноби.

— Съмнявам се. Те по-скоуро са от онези свити люде, коуито си ноусят сандвичи и манерка и висят тук по цял ден. От оунзи тип, коуито обийчат анаграми и тайни символи и имат разни теориий и пъпки. Вероуятно съвсем безобийдни, освен сами за себе си. При тоува защо да я крадат? Ние я предоставяме с _удовоулствие_ на техния интерес. Не смятам, че тоузи тип люде ще искат да си я отнесат вкъщи, тъй като е прекалено голяма да се побере под леглоуто. Знаейте ли, че Мискинин е написал, че понякога посред нощ чува пийсъци? Шумът на битката най-вероуятно. Коулко тъжно.

— Не върви да си я закачиш над камината, значи — заключи Фред Колън.

— Именноу, сержант. Дори да беше възмоужно да имаш петнайсетметрова камина.

— Благодарим, сър. Само още едно нещо. Колко врати водят дотук?

— Три — отвърна веднага сър Рейнолд. — Но две са вийнаги заключени.

— Макар че ако тролът…

— Или джуджетата — вметна Ноби.

— Или, както моят младши колега посочи, джуджетата са се опитали да я измъкнат…

— Водолийвници — гордо рече сър Рейнолд. — Два непрекъснато наблюудават главнийя вхоуд от сградата отсреща, а има и по един на всекий от останалите вхоудове. А и през деня, разбийра се, има персоунал.

— Може да звучи като глупав въпрос, сър, но търсихте ли навсякъде?

— Персоуналът претърсва цяла сутрин, сержант. Рулоуто би билоу моуго голямо и мноуго тежко. Тук има доуста затулени кътчета, но то би билоу твърде очевийдно.

Колън отдаде чест.

— Благодаря, сър. Малко ще поогледаме, ако нямате против.

— Да, за амфори — додаде Ноби Нобс.

>

Ваймс се отпусна на стола и се вгледа в проклетия вампир. Можеше да мине за шестнайсетгодишна, определено бе трудно да се повярва, че не е доста по-млада от него. Беше късо подстригана, което си беше прецедент за вампир, и изглеждаше ако не като момче, то поне като момиче, което няма нищо против да мине за такова.

— Извинявам се за… забележката долу — каза той. — Седмицата не беше лека и с всяка минута става все по-зле.

— Няма причина да се боите — отвърна Сали. — Ако това ще помогне, ситуацията и на мен не ми допада повече, отколкото на вас.

— Аз _не_ се боя — остро рече Ваймс.

— Извинете, господин Ваймс. Надушва се. Не _натрапчиво_ — добави тя. — Но се усеща. И пулсът ви е ускорен. Съжалявам, ако съм ви засегнала. Само се опитвах да ви успокоя.

Ваймс изправи гръб.

— Не се опитвайте да ме успокоите, госпожице фон Гърбатен. Изнервям се от подобни неща. Не че имам миг спокойствие. И не коментирайте какво се надушва от мен, благодаря. О, и обръщението е „командир Ваймс“ или „сър“, ясно? Не „господин Ваймс“.

— А аз предпочитам да ме наричат Сали.

Те се вторачиха един в друг — и двамата наясно, че нещата не вървят, и двамата несигурни дали могат да ги накарат да потръгнат някак.

— И така… Сали… искаш да си ченге?

— Полицай? Да.

— Някаква полицейска жилка в потеклото? — запита Ваймс. Това беше стандартен уводен въпрос. Винаги бе в плюс за кандидата, ако е наследил някаква идея за ченгелъка.

— Не, само кръвопийска.

Отново настъпи пауза.

Ваймс въздъхна:

— Виж, искам да разбера едно: Джон Смит Какъв Ти Вампир и Дорийн Уинкингс ли те подтикнаха към това?

— Не! — възкликна Сали. — Аз се обърнах към тях. И ако това ще помогне, не предполагах, че ще се вдигне толкова шум.

Ваймс явно се озадачи.

— Но ти си подала _заявление_ за назначение!

— Да, но не виждам защо е целият този… интерес!

— Не гледай мен. Това идва от вашата Лига на въздържателите.

— Нима? _Вашият_ лорд Ветинари беше цитиран във вестника — посочи Сали. — С всичките онези приказки за липсата на расова дискриминация, една от най-прекрасните традиции на Стражата.

— Ха! — изсумтя Ваймс. — Е, вярно е, че ченгето си е ченге, мен ако питаш, но прекрасните традиции на Стражата, госпожице фон Гърбатен, най-общо се състоят в намирането на сушинка, муфтенето на бира по кръчмите и неизменното водене на двойна отчетност.

— Значи не ме искате, така ли? Мислех, че ви трябват максимум попълнения. Вижте, сигурно съм по-силна от всеки ваш служител, който не е трол, доста умна съм, не бягам от тежката работа и имам _отлично_ нощно зрение. Мога да бъда полезна. _Искам_ да бъда полезна.

— Можеш ли да се превръщаш в прилеп?

Тя явно се шокира.

— Какво? Що за _въпрос_ ми задавате?

— Може би един от най-лесните — сви рамене Ваймс. — Освен това _сигурно_ ще ти е от полза. Можеш ли?

— Не.

— Е, добре, няма значение…

— Мога да се превръщам в _много_ прилепи — уточни Сали. — В един е трудно, понеже се налага да се справяш с промените в телесното тегло, а това не става, ако от известно време си Реформиран. Във всеки случай ми докарва главоболие.

— Какво си работила за последно?

— Не съм работила. Занимавах се с музика.

Ваймс се оживи.

— Наистина? Някои от момчетата обмислят да заформят стражева банда.

— Ще им трябва ли виолончело?

— Сигурно не.

Ваймс забарабани с пръсти по бюрото. Е, все още не го бе сграбчила за гушата, нали? В това, разбира се, се състоеше проблемът. Вампирите бяха читави точно до момента, в който — внезапно — не бяха. Но трябваше да признае, че наистина точно сега има нужда от всеки, който може да стои на два крака и да сглоби цяло изречение. Тази проклета работа си взимаше своето. Там навън непрекъснато трябваше да има мъже, поне да потискат ескалацията. Да, тя в момента се свеждаше само до сбиване, хвърляне на камъни, чупене на прозорци и офейкване, но всичко това се натрупваше като снежинки по лавинен скат. В подобни времена хората имат нужда да виждат ченгета. Те създават илюзията, че целият свят не се е побъркал.

А Лигата на въздържателите беше доста силна и много държеше на своите членове. От техен интерес беше никой да не се окаже насред странна спалня с неудобно чувство за пълнота. Те щяха да я държат под око…

— В Стражата нямаме място за кръшкачи — отсече той. — Точно сега сме прекалено притиснати, за да ти осигурим нещо повече от онова, което смехотворно наричат „обучение без откъсване от производството“, но ще си в активен уличен стаж от първия ден… Ъ-ъ, _как си_ с дневната светлина?

— Добре, с дълги ръкави и широка периферия. Така или иначе си нося комплекта.

Ваймс кимна. Малка лопатка и четка, стъкленица с животинска кръв и картонче с надпис:

C>

# Помощ, сринах се и не мога да стана.

# Моля, съберете ме на купчинка и строшете стъкленицата.

# Въздържател съм и няма да ви нараня.

# Благодаря предварително.

C$

Пръстите му отново забарабаниха по плота. Тя отвърна на втренчения му поглед.

— Добре, вътре си — обяви той накрая. — На пробен срок като начало. Всеки започва така. Оправи бумащините долу със сержант Дребнодупе, иди при сержант Детритус за инструктажа по професионални пособия и ориентация и се постарай да не се смееш. А сега, след като постигна своето и приключихме с официалната част… кажи ми защо.

— Извинете?

— Вампир да иска да стане ченге? — вдигна вежди Ваймс, облягайки се на стола. — Нещо не мога съвсем да го навържа, „Сали“.

— Мислех, че ще бъде интересна работа на свеж въздух, която предлага възможности за дейност в помощ на хората, командир Ваймс.

— Хмм — поусмихна се Ваймс. — Може и да стане ченге от теб, ако успееш да го кажеш без усмивка. Добре дошла на новата си длъжност, младши страж. Надявам се, че имаш…

Вратата се отвори със замах. Капитан Керът направи две крачки в стаята, видя Сали и се поколеба.

— Младши страж фон Гърбатен току-що се присъедини към нас, капитане — каза Ваймс.

— Ъ-ъ… чудесно… здравейте, госпожице — припряно поздрави Керът и се обърна към Ваймс: — Сър, някой е убил Кофтимели!

>

Анкх-морпоркският стражеви елит се затътри обратно към участъка.

— _Аз_ ако бях — сподели Ноби, — щях да нарежа картината на малки парченца, например на по няколко сантиметра в диаметър.

— Това е за диамантите, Ноби. Така се пласират откраднати диаманти.

— Добре, де, тогава какво ще кажеш за следното: нарязваш паното на парчета колкото нормална картина, окей? После нарисуваш картина на гърба на всяко, слагаш го в рамка и ги накичваш наоколо. Никой няма да забележи картина в повече, нали? Пък после, като отмине шумотевицата, отиваш и ги сгепцваш.

— А _тях_ как ги измъкваш навън, Ноби?

— Ами, първо взимаш лепило и една наистина дълга пръчка и…

Фред Колън поклати глава:

— Не ми се чини да стане, Ноби.

— Добре, де, взимаш боя, дето е същият цвят като стените, и залепваш картината на някоя стена, дето ще я побере, и я замазваш отгоре с боята, тъй че да изглежда досущ като стената.

— Да ти се намира подходяща стена?

— А какво ще кажеш за стената в рамката, дето си е вече там, серж?

— Дявол го взел, Ноби, това е умозамайващо — закова се Колън.

— Благодаря ти, серж. За мен туй значи много, като ти го казваш.

— Но все пак трябва да я измъкнеш навън, Ноби.

— Сещаш ли се за всичките ония покривала за прах, серж? Бас ловя, че след няколко седмици групичка юнаци с работни престилки ще могат да излязат оттам с голямо бяло руло под мишница и никой няма да им обърне внимание, щото нали всички ще си мислят, че паното е щипнато преди седмици.

Настъпи краткотрайна тишина, преди сержант Колън да отвърне с приглушен глас:

— Много опасен ум имаш, Ноби. Много опасен наистина. А как ще махнеш новата боя все пак?

— О, туй е лесно — отвърна Ноби. — Освен туй знам откъде да намеря няколко бояджийски престилки.

— Ноби! — шокира се Фред.

— Добре, де, серж! Не можеш обаче да виниш човек, че мечтае.

— Това може да е голямо постижение за нас, Ноби. И няма да ни дойде зле сега.

— Пак ли ти се обаждат бъбреците, серж?

— Може да се присмиваш, Ноби, но трябва само да се огледаш — тъжно рече Фред. — Засега е само бой между бандите, но ще става все по-зле, помни ми думата! И всичкото това дърлене за нещо, което се е случило преди хиляди години! Не знам защо не си идат там, откъдето са дошли, щом толкоз искат да се дърлят!

— Повечето вече са си оттук — отбеляза Ноби.

Фред изрази със сумтене презрението си към обикновения географски факт.

— Война, Ноби! Пфу! За какво добро служи?

— Не ‘нам, серж. Освобождаване на роби например?

— Абсолют… е, да.

— Защита срещу тоталитарен агресор?

— Добре, признавам, но…

— Спасение на цивилизацията от ордата на…

— Не носи нищо добро в края на краищата, опитвам се да кажа, Ноби, ако ме слушаш за общо пет секунди — остро рече Фред Колън.

— Да, ама кое носи добро в края на краищата, серж?

>

— Би ли повторил пак, наблягайки на всяка дума? — помоли Ваймс.

— Мъртъв е, сър. Кофтимели е мъртъв. Джуджетата са убедени.

Ваймс се втренчи в капитана. След това отмести поглед към Сали:

— Дадох ти заповед, младши страж фон Гърбатен. Марш да се присъединяваш!

Когато момичето се измъкна набързо, той продължи:

— Надявам се и ти да си убеден, капитане…

— Слухът се разнася сред джуджетата като… като…

— Алкохол в кръвта? — подсказа Ваймс.

— Много бързо във всеки случай — заключи Керът. — Станало снощи. Някакъв трол се намъкнал в дома му на Петмезената улица и го пребил. Дочух някои от момчетата да роптаят.

— Керът, нямаше ли да _знаем_, ако нещо подобно се случи? — въздъхна Ваймс, а на сцената в съзнанието му Ангуа и Фред Колън отново заизричаха касандренските си прокоби. _Джуджетата знаеха нещо. Джуджетата бяха разтревожени._

— А не знаем ли, сър? — учуди се Керът. — Искам да кажа, нали току-що ви информирах.

— Имам предвид, защо хората му не крещят по улиците? Политически атентат и тем подобни? Не следва ли да викат „проклето убийство“? Ти от кого научи?

— От редови страж Железоврът и ефрейтор Халколеяр, сър. Те са стабилни момчета. Халколеяр скоро ще е готов за сержант. Ъ-ъ… има още нещо, сър. Аз всъщност ги попитах защо не сме разбрали служебно и Железоврът каза… това няма да ви хареса, сър… каза, че Стражата не бивало да узнава.

Керът се вгледа във Ваймс. Беше трудно да се долови промяната в изражението на командира, но определени мускулчета по лицето му се стегнаха.

— По чия заповед?

— Явно идва от тъй наречения Ревностен. Той е… нещо като тълкувател на Кофтимели, предполагам. Казва, че това касае само джуджетата.

— Но тук е Анкх-Морпорк, капитане. И убийството си е Убийство.

— Да, сър.

— А ние сме Градската стража — продължи Ваймс. — Пише го на входа.

— Всъщност в момента по-скоро пише „Ченгетътъ са копелетъ“, сър, но наредих да го изтрият — вметна Керът. — И освен…

— Това означава, че ако някой бъде убит, ние носим отговорност — прекъсна го Ваймс.

— Ясно ми е какво имате предвид, сър — внимателно отвърна Керът.

— Ветинари знае ли?

— Не мога да си представя, че не знае.

— И аз. — Ваймс се замисли за момент. — А какво става с Вестника? Там работят много джуджета.

— Бих се учудил, ако го споделят с хората, сър. Аз разбрах само защото съм джудже и на Халколеяр доста му се иска да стане сержант, пък и честно казано, ги подслушах, но се съмнявам джуджетата от печатницата да го споменат на редактора.

— Да не би да ми казваш, капитане, че джуджетата в Стражата биха _потулили_ убийство?

Керът явно се шокира.

— О, не, сър!

— Добре!

— Биха го потулили само от хората. Съжалявам, сър.

„Важното е да не се разкрещя в този момент — каза си Ваймс. — Да не… как му викат… изпусна края. Да приема това като поука. Да разбера защо светът не е такъв, какъвто си го представям. Да събера фактите, да смеля информацията, да обмисля последиците. И _после_ да му изпусна края. Но прецизно.“

— Джуджетата са законопослушни граждани, капитане — стегна се той. — Дори плащат данъците си. И изведнъж решават, че е редно да не доложат за вероятно убийство?

Керът забеляза стоманения блясък в очите на Ваймс.

— Ами, работата е там, че… — той се поколеба.

— Да?

— Разбирате ли, Кофтимели е дълбинник, сър. Имам предвид _наистина_ дълбинен. Мрази да излиза на повърхността. Казват, че живеел на под-подподземното ниво…

— Знам всичко това. И?

— Ами колко надолу се простира юрисдикцията ни, сър?

— Какво? Колкото си искаме!

— Ъ-ъ, това пише ли го някъде, сър? Повечето джуджета тук са от Меден рудник, Лламедос и Юбервалд — посочи Керът. — По онези места има наземни и подземни закони. Знам, че тук не е така, но… ами те така разбират света. И, разбира се, джуджетата на Кофтимели са _все_ дълбинници, а вие знаете отношението на обикновените джуджета към тях.

„Почти ги обожествяват, мътните ги взели — каза си Ваймс, притиснал върха на носа си и затворил очи. — Става все по-зле и по-зле.“

— Добре — кимна той. — Но тук е Анкх-Морпорк и си имаме наши закони. Няма нищо нередно в това да се поинтересуваме за здравето на брат Кофтимели, нали? Можем да почукаме на вратата, нали? Да кажем, че има сериозна причина да питаме. Знам, че е само слух, но ако достатъчно хора вярват на него, _няма_ да можем да го озаптим.

— Добра идея, сър.

— Иди кажи на Ангуа, че я искам на линия. А също и… Треска. И Халколеяр може би. Ти също ще дойдеш, разбира се.

— Ъ-ъ, не е добра идея, сър. Доколкото знам, повечето дълбинници имат задръжки към мен. Смятат, че съм прекалено човечен за джудже.

— Нима?

„Почти два метра на бос крак — помисли си Ваймс. — Осиновен и отгледан от джуджета в малка планинска мина. На техния език се казва Кзад-бхат, което значи Главотрес.“ Той се прокашля:

— Интересно защо, за бога, смятат така?

— Е, аз знам, че съм… _формално погледнато_, човек, сър, но размерът по принцип никога не е бил _джуджешкото_ определение за джудже. Въпреки това сподвижниците на Кофтимели не ми се радват особено.

— Съжалявам да го чуя. В такъв случай ще взема Веселка.

— Да не сте луд, сър? Знаете отношението им към джуджета, които действително си _признават_, че са жени!

— Добре тогава. Ще взема сержант Детритус. _Той_ поне е стабилен, нали?

— _Би могло_ да се приеме малко провокативно, сър — поколеба се Керът.

— Детритус е анкх-морпоркско ченге, капитане, точно като теб и мен — натърти Ваймс. — Предполагам, че _аз_ поне съм приемлив?

— Да, сър, разбира се. Но мисля, че ги притеснявате.

— Нима? О… — Ваймс се поколеба. — Е, това е добре. А Детритус е служител на закона. Тук все още имаме някакъв закон. И ако питат мен, той се простира надълбоко. До самото дъно.

>

„Адски тъпо изказване“ — помисли си Ваймс пет минути по-късно, докато крачеше по улицата начело на малкия си отряд. Той се прокле, че го е изрекъл.

Ченгетата оцеляваха с хитрост. Така _работеше_ системата. Правиш си стражеви участъци с големи сини светлини по фасадите, гледаш винаги да има видно присъствие на плещести стражи по големите обществени места и се пъчиш навсякъде, сякаш притежаваш околията. Но всъщност не я притежаваш. Всичко е само цирк. Насаждаш малки стражници в съзнанието на народа. Разчиташ хората да отстъпят, знаейки правилата. Но всъщност сто добре въоръжени души като нищо могат да пометат Стражата, ако знаят какво правят. В момента, в който някоя откачалка открие, че хванати неподготвени, ченгетата умират точно като всички останали, магията изчезва.

Нима джуджетата на Кофтимели нямат вяра на Градската стража? Това може и да се окаже проблем. Сигурно бе провокативно да вземе трол, но Детритус е гражданин, по дяволите, точно като всички тях. Ако…

— Там-тирирам-тирирам-тирирам!

А, да. Независимо колко зле са нещата, винаги могат да станат още по-зле…

Той извади лъскавата кутийка от джоба си и отвори капачето. Остроухата физиономия на дребно зелено духче се оцъкли в него с онази горестна, безнадеждна усмивка, чиито нюанси бе свикнал да различава и от които се ужасяваше.

— Добро утро, Въведете Името Си Тук! Аз съм Дезорганизатор пето поколение Gooseberry™*! — Мога ли да… — започна духчето в скоропоговорка, за да успее да каже възможно най-много преди неизбежното прекъсване.

[* По аналогия на Blackberry, което всъщност си е къпина на най-обикновен нетехномански език. Gooseberry пък е цариградско грозде, но тук си заслужава да забъркам една страшна боза от превод, аналогия и рима, наричайки го гроздебери. — Б.пр.]

— Кълна се, че те изключих — ядно каза Ваймс.

— Заплашихте ме с чук — обвинително рече духчето и затропа по миниатюрните решетки. — Ей, народе, този заплашва произведение на техноманското изкуство с чук! Дори не си е попълнил регистрационната карта! Затова трябва да го наричам Въведете Име…

— Мислех, че сте се отървал от това нещо, сър — подхвърли Ангуа, когато Ваймс хлопна капачето. — Разбрах, че е претърпяло… злополука.

— Ха! — обади се глух глас от кутията.

— Сибил все ми взима следващо — Ваймс направи физиономия. — По-усъвършенствано. Но _знам_, че това беше изключено.

Капачето се изтласка нагоре.

— Будя се за алармите! — изписка духчето. — _Десет двоеточие Четирийсет и Пет Сеанс за Проклетия Портрет!_

Ваймс изпъшка. Портретът от сър Джошуа. Щеше да бере ядове за това. Вече бе пропуснал два сеанса. Но тази работа с джуджетата беше… важна!

— Няма да успея да отида — промърмори той.

— В такъв случай бихте ли искал да прибегнете до лесната за ползване интегрирана услуга за съобщения Bluenose™?*

[* Напук на напредничавите технологии, „bluenose“ в класическия смисъл е нещо твърде закостеняло. — Б.пр.]

— В какво се състои? — с дълбоко подозрение попита Ваймс. Поредицата дезорганизатори, които бе имал, бележеха доста голяма успеваемост в решаването на почти всички проблеми, произтичащи най-вече от факта, че ги притежаваш.

— Ъ-ъ, в общи линии се състои в това да тичам със съобщение до най-близката сигнална кула _наистина_ бързо — с надежда обясни духчето.

— А връщаш ли се? — надеждата също се надигна у Ваймс.

— _Абсолютно!_

— Не, благодаря — отсече Ваймс.

— А какво ще кажете за играта Splong!™, специално изобретена за петото поколение? — замоли се духчето. — Ето, подготвил съм прилепите. Не? Може би ще предпочетете класическата „Познай колко прасета тежа“? Или бих могъл да изсвирукам някоя от любимите ви мелодии? Функцията iHUM™* ми дава възможност да помня до хиляда и петстотин от вашите хитов…

[* По аналогия с iPOD, но много, много по-гениално: „I hum“ буквално означава „аз тананикам“. — Б.пр.]

— Бихте могъл да направите опит да го използвате, сър — обади се Ангуа, след като Ваймс отново тръшна капака над протестиращото гласче.

— Вече използвах едно такова — изсумтя Ваймс.

— Верно е. За подпиране на вратата — избоботи Детритус зад гърба му.

— Просто не съм фен на техноманията, ясно? — сопна се Ваймс. — Край на дискусията. Треска, би ли отскочил до алея „Лунно езерце“, моля? Предай извиненията ми на лейди Сибил, която ще бъде в ателието на сър Джошуа. Кажи й, че много съжалявам, но е изникнало нещо, към което трябва да се подходи внимателно.

„Всъщност е точно така — замисли се той, като продължиха. — Може би трябва да се подходи доста по-внимателно, отколкото аз възнамерявам. Е, да става каквото ще! Все ще има защо, щом като трябва да подхождаш внимателно само за да разбереш дали е _имало_ убийство.“

>

Петмезената улица беше типично за заселване на джуджета място — в _периферията_ на по-противните градски части, но не изцяло в тях. Набиваха се на очи външните признаци на джуджешката колонизация: мозайка от прозорци, свидетелстващи за превръщането на двуетажни в триетажни къщи без промяна на височината; излишък от дребни понита, теглещи каручки; и, разбира се, основният показател: гъмжилото от всички тези дребосъци с бради и шлемове.

Освен това джуджетата се разширяваха надолу. Копаенето си им беше в кръвта. Тук горе, далеч от реката, сигурно можеха да стигнат две нива под мазетата, без да затънат до гуша във вода.

Тази сутрин много от тях бяха наизлезли и висяха по улиците. Не бяха точно ядосани, доколкото Ваймс можеше да прецени от наличната за изразителни цели зона, ограничена до няколкото сантиметра между веждите и мустаците, но не беше обичайно за джуджета просто да висят наоколо. Те все бяха някъде, работейки усилено, обикновено един за друг. Не, не бяха ядосани, но _бяха_ угрижени. Нямаше нужда да се видят лицата им, за да се усети това. Джуджетата като цяло не приемаха радушно вестниците, отнасяйки се към новините в тях както любител на свежото грозде към стафидите. Те се сдобиваха с новини от други джуджета, за да са сигурни, че са актуални, свежи и качествени, при това без съмнение обогатени с всякакви екстри в процеса на предаването им. Тази тълпа стоеше в несигурно очакване на новината, че ще се превърне в метеж.

В момента тълпата се разцепи, за да им направи път. Присъствието на Детритус възбуди ропот, който тролът съобразително реши да не чуе.

— Усещате ли това? — прошепна Ангуа, докато кървяха по улицата. — Под краката си?

— Нямам твоите сетива, сержант — поклати глава Ваймс.

— Едно непрекъснато туп, туп изпод земята — обясни Ангуа. — Долавям леки трусове. Мисля, че е помпа.

— Може би отводняват още мазета? — допусна Ваймс. „Явно копаят сериозно. Колко надолу могат да стигнат? — зачуди се той. — Все пак Анкх-Морпорк с изграден предимно върху Анкх-Морпорк. Тук е имало град от веки веков.“

По-отблизо си личеше, че тълпата не е просто хаотична навалица. Беше нещо като шпалир от двете страни на улицата, бавно придвижващ се към един страничен вход. Чакаха да видят граговете. _Моля, елате да кажете надгробните слова за баща ми… Моля, дайте съвет за продажбата на дюкяна ми… Моля, напътствайте ме в начинанието ми… Аз съм далеч от костите на дедите ми, моля, помогнете ми да остана джудже…_

Сега не беше времето да си _д’ркза_. Строго погледнато, повечето анкх-морпоркски джуджета бяха _д ‘ркза_ — това значеше нещо като „не истинско джудже“. Те не живееха дълбоко под земята и не излизаха навън само нощем, не добиваха метал, допускаха дъщерите им да покажат поне _известни_ признаци на женственост, бяха малко немарливи към някои от ритуалите. Но полъхът на Куумската долина витаеше във въздуха и сега не бе времето да си _донякъде_ джудже. Така че се осланяш на граговете. Те се грижат да си на правилния път.

И досега Ваймс нямаше нищо против това. Досега обаче граговете в града не бяха почнали да проповядват убийство.

Той _харесваше_ джуджетата. От тях ставаха надеждни служители и по природа бяха законопослушни, поне при липсата на алкохол. Но сега всички го гледаха. Усещаше тежестта на погледите им.

Да висиш и да зяпаш хората, разбира се, беше главно занятие в Анкх-Морпорк. Градът беше първенец по нетно производство на втренчени погледи. Но тези бяха от неправилния вид. Улицата излъчваше не точно враждебност, но отчужденост. И все пак това беше анкх-морпоркска улица. Как може да се чувства чужд тук?

„Може би не трябваше да водя трол — каза си той. — Но докъде ще стигне това? Посочете си ченге от схемата по свой избор!“

Две джуджета бяха застанали на пост пред дома на Кофтимели. Бяха по-тежко въоръжени от нормалното, доколкото това изобщо бе възможно, но може би респектът, който всяваха, се дължеше най-вече на наметалата им от черна кожа. За всички наясно с порядките това означаваше, че служат на дълбинните джуджета и като такива са приносители на част от магията, упованието, благоговението или страхопочитанието, вградени в съзнанието на обикновените, грешни джуджета.

Те изгледаха Ваймс с погледа на всички стражи по света, който в общи линии изразява следното: по подразбиране си мъртъв, от което състояние те дели само търпението ми. Но Ваймс бе подготвен за това. Всички дяволи знаеха, че той самият го е прилагал доста често.

Той отвърна с надменното изражение на някой, който не забелязва пазачите.

— Командир Ваймс, Градска стража — показа значката си. — Трябва да се видя с Граг Кофтимели незабавно.

— Той не приема никого — каза един от пазачите.

— О! Да не _е_ умрял, а? — подхвърли Ваймс.

_Почувства_ отговора. Дори не бе необходимо да забележи лекото кимване на Ангуа. Джуджетата бяха ужасени от въпроса и се потяха.

За тяхно възмущение и потрес и донякъде за своя собствена изненада, той седна на стъпалата между тях и извади пакет евтини пури от джоба си.

— Няма да ви предложа по една, момчета, щото знам, че не ви е разрешено да пушите на пост — дружески забърбори той. — И аз на моите не им разрешавам. На мен ми се разминава само защото няма кой да ме изхвърли, ха-ха. — Издуха струйка син дим. — Е, както знаете, аз съм началник на Градската стража. Известно ви е, нали?

Двете джуджета, вперили погледи право напред, кимнаха едва доловимо.

— Добре — провлачи Ваймс. — Това означава, че вие _двамата_ възпрепятствате изпълнението на задълженията ми. Това ме изправя пред, ами… огромен _набор_ от възможности. Тази, за която си мисля в момента, е да привикам редови страж Дорфл. Той е го`лем. _Него_ нищо не може да го възпрепятства за изпълнение на задълженията му, повярвайте ми. Със _седмици_ ще събирате от пода парчета от тази врата. И ако бях на ваше място, не бих застанал на пътя му. О, освен това всичко ще е законно, което значи, че ако някой окаже съпротива, ще стане наистина интересно. Вижте, казвам ви това само защото съм извървял своя път като страж през годините и знам, че има моменти, в които трябва да си корав, но има и други — а този, мисля, е от тях, — когато да влезеш и да попиташ онези _вътре_ какво следва да правиш, е много добър ход в кариерата.

— Не може да напускаме поста си — каза едното джудже.

— Не се тревожи за това — изправи се Ваймс. — Аз ще застана на пост вместо теб.

— Това е недопустимо!

Ваймс се наведе над ухото на джуджето.

— _Аз_ съм командир на Стражата — изсъска вече без грам дружелюбие и посочи калдъръма: — _Това_ е моята улица. Мога да стоя където си искам. _Ти_ си застанал на _моята_ улица. Това е главният обществен път. Което значи, че има около дузина неща, за които да те арестувам на мига. Това ще предизвика проблеми, наистина, но ти ще си точно в центъра им. Съветът ми към теб е, като страж към страж, да изприпкаш чевръсто и да говориш с някой по-нагоре по стълбицата, ясно?

Той забеляза разтревожения поглед да проблясва между буйните вежди и пищните мустаци, взря се в миниатюрните, едва доловими знаци, които се бе научил да разпознава, и добави:

— Бегом марш, мадам!

Джуджето зачука по вратата. Резето се отмести. Дочу се шепот. Вратата се отвори. Джуджето бързешком се шмугна вътре. Вратата се затвори. Ваймс се обърна, застана до нея и зае позиция „мирно“ малко по-театрално, отколкото бе необходимо.

От едно-две места се разнесе смях. Джуджета или не, жителите на Анкх-Морпорк винаги искаха да видят развръзката.

Другият пазач изсъска:

— Забранено е да се пуши на пост!

— Опа, извинявам се — Ваймс тикна пурата зад ухото си за по-късно. Това предизвика още няколко изхилвания. „Нека се смеят — каза си Ваймс. — Поне не мятат разни неща.“

Слънцето взе да напича. Тълпата стоеше в очакване. Сержант Ангуа зазяпа небето с внимателно подбрана безизразност. Детритус бе замрял в абсолютната, скалоподобна неподвижност на трол без никакво занимание в момента. Само Халколеяр изглеждаше напрегнат. „Това сигурно не е най-удачният момент и място да си джудже със значка — помисли си Ваймс. — Но защо? Единственото, което правим от няколко седмици, е да се опитваме да спрем две групи идиоти да се избият взаимно.“

А сега и това. „Тази сутрин ще ми струва доста разправии на висок тон“ — заключи Ваймс, въпреки че Сибил никога не повишаваше глас, като го упрекваше. Само говореше тъжно, което беше още по-лошо.

Проклетият фамилен портрет, това беше проблема. Явно изискваше ужасно много сеанси, но това бе традиция в семейството на Сибил и не подлежеше на обсъждане. Портретът бе почти еднакъв за всяко поколение — щастливото семейство на фона на хълмистите им имоти. Ваймс не притежаваше хълмисти имоти, само подбити пети, но като наследник на богатството на Рамкин стана ясно, че е собственик и на Крунделс, огромно имение в провинцията. Дори не го беше зървал до момента. Ваймс нямаше нищо против провинцията, стига да не му се пречка, но обичаше настилката под краката си и не държеше особено да го изобразят като някакъв вид дворянин. Засега извиненията му да избегне безконечните сеанси бяха основателни, но силно оспорвани…

Измина още време. Някои от джуджетата в тълпата се разотидоха. Ваймс не помръдна, дори когато чу резето да се дръпва назад и после да щраква обратно. Опитваха се да го изкарат от търпение.

— Ча-ча-тирам-тадам-тадам-тадам-парам-пам!

Без да сведе очи, запазвайки безстрастния, вперен в безкрая стражнически взор, Ваймс извади дезорганизатора от джоба си и го доближи до устните си.

— _Знам_, че беше изключен — процеди той.

— Скачам за алармите, ясно?

— Как да те спра да го правиш?

— Правилните думи са в наръчника, Въведете Името Си Тук — фръцна се духчето.

— Къде е наръчникът?

— Изхвърлихте го — отвърна духчето с укор. — Винаги го изхвърляте. Затова не използвате правилните команди и затова не отидох да си „навра главата в пачи гъз“ вчера. Имате уговорена среща с лорд Ветинари след половин час.

— Ще съм зает — смотолеви Ваймс.

— Бихте ли искал да ви напомня отново след десет минути?

— Кажи коя част от „наври си главата в пачи гъз“ не разбра? — изсъска Ваймс и мушна кутията обратно в джоба си.

Значи, имаше половин час. Половин час беше достатъчен. Онова, което се канеше да направи, щеше да е драстично, но беше забелязал погледите, които джуджетата хвърляха към Детритус. Слухът бе пагубна отрова.

Когато направи крачка напред, готов да посрещне Дорфл и всички проблеми, свързани с нахлуването в къщата, вратата се отвори зад него.

— Командир Ваймс? Можете да влезете.

На входа стоеше джудже. Ваймс смътно различи силуета му в сумрака. И едва сега забеляза символа, изрисуван с тебешир на стената над вратата: кръг, пресечен с хоризонтална линия.

— Сержант Ангуа ще ме придружи — каза той. Символът му се стори неясно обезпокоителен — изглежда беше марка за собственост, доста по-емфатична от например малка табела с надпис „Mon Repos“.*

[* Моята почивка (фр.). — Б.пр.]

— Тролът ще остане вън — категорично изрече фигурата.

— Сержант Детритус ще остане на пост заедно с ефрейтор Халколеяр — заяви Ваймс.

Тази преформулировка мина, което подсказваше, че джуджето може и да разбира много от желязо, но нищо от желязна ирония. Вратата се отвори по-широко и Ваймс пристъпи вътре.

Помещението беше празно, с изключение на няколко струпани сандъка, и миришеше на… какво? Развалена храна. Стари пусти къщи. Запечатани стаи. Тавански помещения.

„Цялата къща е таванско помещение“ — помисли си Ваймс. Глухото _туп, туп_ наистина се долавяше в нея. Беше като пулс.

— Насам, моля — подкани ги джуджето и въведе Ваймс и Ангуа в една странична стая. И тук единствената покъщнина се състоеше от дървени сандъци и няколко доста износени лопати.

— Не приемаме гости често. Моля да проявите търпение — каза джуджето и се измъкна заднешком. Ключът щракна в ключалката.

Ваймс седна на един сандък.

— Любезно — изкоментира Ангуа.

Ваймс сложи ръка до ухото си и посочи с палец влажната, оцапана мазилка. Тя кимна и безгласно изрече „труп“, сочейки надолу.

— Сигурна ли си? — прошепна Ваймс.

Ангуа потупа носа си. Не може да се спори с върколашки нос.

Ваймс се облегна на един по-голям сандък. Беше направо удобство за човек, свикнал да спи подпрян на всякаква налична стена.

Мазилката по отсрещната стена се ронеше, позеленяла от влага и покрита с прашни стари паяжини. Някой обаче бе надраскал символ в нея толкова дълбоко, че части от мазилката се бяха откъртили. Отново беше кръг, но този път разсечен от две диагонални линии. Каква проява на страст, твърде неочаквана за джуджета!

— Много добре го понасяте, сър — обади се Ангуа. — Сигурно знаете, че са нарочно неучтиви.

— Невежливостта не е противозаконна, сержант — Ваймс подръпна шлема над очите си и се намести.

_Дяволчетата недни! Ще си играят кретенски игрички с мен, така ли? Ще пробват да ме издразнят, а? Да не се казва на Стражата, значи? В този град няма зони със забранен достъп, ще се погрижа да го схванат. О, да._

Напоследък в града имаше все повече дълбинници, въпреки че много рядко се срещаха извън джуджешките райони. Дори там всъщност не се срещаха _те_ самите, а само прашните им черни носилки, прокарвани през тълпите от четири други джуджета. Носилките бяха без прозорци — навън нямаше нищо, което един дълбинник би желал да види. Градските джуджета се отнасяха към тях със страхопочитание и трябва да се каже, с известно притеснение, като към някой уважаван, но леко смахнат роднина. Защото нейде в съзнанието на всяко градско джудже имаше едно гласче, което повтаряше: „Трябва да живееш в мина, трябва да си в планините, не бива да вървиш под откритото небе, трябва да си _истинско_ джудже.“ С други думи, всъщност не бива да работиш в чичовия си багрилен цех в „Кукличките“. Но пък щом _го правиш_, може поне да се опиташ да _мислиш_ като същинско джудже. А част от това означава да се ръководиш от дълбинниците, джуджешките джуджета, които живеят в пещери на километри под земята и никога не зърват слънцето. Някъде там долу в тъмното е истинската джуджешка същност. Те я познават и могат да те напътстват…