Трите карти

ПОСЛЕСЛОВ

С това завършвам втората си от шестте (или седемте) книги, включени в по-голямото произведение, което съм озаглавил „Тъмната кула“. В третата книга се описват приключенията на Роланд, Еди и Сузана, които упорито търсят Кулата; в четвъртата се разказва за вълшебства и прелъстяване, но най-вече за онова, което се е случило със Стрелеца, преди читателите за пръв път да се срещнат с него в дните, когато той упорито преследва човека в черно.

Изненадах се, когато разбрах колко възторжено почитателите ми са приели първата книга от това произведение, много по-различно от творбите, които са ми донесли известност. Но още по-голяма от изненадата ми е признателността, благодарността ми към онези, които са прочели романа и са го харесали. Признавам, че тази книга е като моята кула, непрекъснато мисля за героите в нея, особено за Роланд. Представям ли си точно каква е тази Кула и какво ще се случи със Стрелеца, когато я открие (разбира се, ако изобщо я открие — съществува напълно реална възможност никога да не се добере до нея). И да, и не. Знам само, че в продължение на седемнайсет години тази тема ме кара отново и отново да хващам перото.

Въпреки по-големия си обем вторият том оставя без отговор много въпроси и краят на историята тепърва предстои, но все пак ми се струва, че сама по себе си тази книга е някак по-завършена от първата. Струва ми се още, че Кулата е по-близо.

Стивън Кинг

1 декември 1986 г.