Трите карти

Изчистена от научния жаргон, фразата на Адлер2 би прозвучала по следния начин: „Истинският шизофреник (ако такъв изобщо съществува) е мъж или жена, който не само не подозира за съществуването в него на друга личност, но дори няма представа, че в живота му нещо не е наред.“

Но Адлер не е познавал Дета Уокър и Одета Холмс.

1

— … Последният Стрелец — завърши Андрю.

Струваше и се, че беше говорил дълго, но той беше майстор на словоизлиянията, та Одета не обръщаше внимание на приказките му. Оставяше потока от думи да я залива, както човек подлага лицето и косата си под струята на душа. Но този път мисълта му не само привлече вниманието и, а направо го сграбчи.

— Моля?

— Беше някаква кратка дописка във вестника — отвърна Андрю. — Не обърнах внимание на автора. Май беше политик, когото познавам. Знаете ли, че плаках в нощта, когато той спечели изборите…

Одета се усмихна, неволно се беше развълнувала. Андрю казваше, че безспирното му дърдорене е нещо, което не може да контролира, вероятно се дължало на ирландската му кръв. Обикновено дрънкаше за приятели и роднини, които тя никога не бе срещала, споделяше политическите си възгледи, правеше странни научни коментари, почерпани от още по-странни източници (освен всичко останало той вярваше в съществуването на летящи чинии, които наричаше НЛО). Този път думите му привлякоха вниманието и, защото самата тя беше плакала в нощта на изборите.

— Но не плаках, когато този кучи син — простете за израза, госпожице Холмс — когато този кучи син Осуалд го застреля и оттогава не съм плакал, а това колко прави — два месеца?

„Три месеца и два дни“ — помисли си тя.

— Горе-долу.

Андрю кимна.

— Сетне прочетох онази колонка — май че беше в „Дейли нюз“ — как Джонсън щял да бъде добър президент, но нямало да бъде същото. Америка се сбогувала с последния Стрелец.

— Не мисля, че сравнението подхожда на Кенеди — каза Одета. Гласът и прозвуча по-рязко от обикновено и Андрю се смути (тя забеляза в огледалото за обратно виждане смаяното му изражение). Разговорът беше разстроил и нея. Нещо в израза „Америка се сбогувала с последния Стрелец“ отекна дълбоко в съзнанието и. Това беше долна лъжа — Джон Кенеди беше миротворец, не каубой, въоръжен до зъби (такъв по-скоро бе Голдуотър3), но неизвестно защо я полазиха тръпки.

— Онзи твърдеше, че по света още има авантюристи, готови да използват оръжията си — продължи Андрю, като нервно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. — Пишеше за Джак Руби, Кастро, оня тип от Хаити…

— Дювалие — подсети го тя.

— Папа Док.

— Да, него, също и Дием…

— Братята Дием отдавна са мъртви.

— Според автора на дописката Джак Кенеди не бил като тях. Щял да прибегне към оръжията, ако някой по-слаб се нуждаел от помощ, и то само ако нямало друго разрешение. Кенеди бил достатъчно умен, за да разбере, че понякога думите не помагат, и знаел, че куршумът е единственото спасение от бясно куче.

Очите му продължиха да я следят с безпокойство, после промълви:

— В края на краищата това беше някаква дописка, нищо повече.

Лимузината се носеше по Пето Авеню към Сентръл Парк Уест,. Емблемата на „Кадилак“ сякаш разсичаше студения февруарски въздух.

— Да — тихо каза Одета и погледът на Андрю се смекчи. — Разбирам. Не съм съгласна, но разбирам.

„Ти си лъжкиня — прошепна вътрешният глас, който често чуваше и дори му беше измислила име. Това бе «гласът-стимул», както го наричаше. — Всичко разбираш и си напълно съгласна с него. Лъжи Андрю, щом така ти харесва, но, за Бога, не се самозаблуждавай!“

Част от душата и запротестира. В този свят, над който беше надвиснала заплахата от ядрена война, беше погрешно (дори фатално) да се мисли, че има разлика между добрите и лошите стрелци. Прекалено много треперещи ръце държаха запалките на педя от фитилите. В този свят нямаше място за стрелци. Може някога да са били необходими, но времето им бе изтекло.

Нима?

За миг затвори очи и потърка слепоочията си. Наближаваше поредният пристъп на мигрена. Понякога болката я връхлиташе като буря в горещ летен следобед, която внезапно спираше и отминаваше, за да изсипе градушката си на друго място.

Този път бурята нямаше да я отмине. Щеше да връхлети с гръмотевици и градушка с ледени зърна с размерите на топки за голф. Светофарите по Пето Авеню и се сториха прекалено ярки.

— Как беше в Оксфорд, госпожице Холмс? — колебливо попита Андрю.

— Влажно и неприятно. — Тя замълча, възнамеряваше да преглътне думите, които напираха на езика и. В противен случай щеше да постъпи неоправдано жестоко. Приказките на Андрю за последния Стрелец бяха чиста проба мъжко дърдорене. Но днес и се бе насъбрало много и чашата на търпението и преля. Гласът и беше спокоен и решителен както винаги, ала тя знаеше, че в момента прави грешка. — Поръчителят дойде веднага; беше уведомен предварително. Все пак се опитаха да ни задържат колкото е възможно по-дълго. До едно време се държах, после се подмокрих. — Видя как очите на Андрю трепнаха отново, прииска и се да престане да говори, но не можа да се сдържи. — Искаха да ни пречупят разбираш ли. Изплашеният човек не би се върнал в техните проклети южни щати и не би им създавал проблеми. Но повечето от тях — дори и най-глупавите, а те в никакъв случай не бяха глупаци — знаеха, че каквото и да правят, нещата ще се променят, затова се опитваха да ни унизят, докато им бяхме в ръцете. Да ни покажат колко сме уязвими. Можеш да се кълнеш в Бог, в Исус и вси светии, че няма, няма, няма да се подмокриш, но ни задържаха толкова дълго, че беше неизбежно. Поуката е, че човек е само едно животно, затворено в клетка, нищо повече. Още помня вонята на засъхнала урина в онази проклета килия. Те смятат, че сме произлезли от маймуните. Още мириша на…

— Маймуна.

Срещна очите на Андрю в огледалото за обратно виждане и съжали за невъздържаността си.

— Извинете, госпожице Холмс.

— Не — каза тя и отново потърка слепоочията си. — Аз трябва да ти се извиня. Тези три дни ми се сториха безкрайни и доста се поизнервих.

— Така ли? — промълви шофьорът с интонацията на шокирана стара мома.

Одета неволно се засмя. Въобразяваше си, че знае в какво се забърква, но беше сгрешила.

Дните, прекарани в Оксфорд, бяха „екскурзия“ в ада. Не можеше да ги опише с думи…

— Искам само да се прибера у дома и да се изкъпя, после да заспя. Едва след това ще се върна към нормалното си състояние.

— Разбира се. — Андрю искаше да и се извини, но не успяваше да намери подходящите думи. Не желаеше подновяване на разговора. Пътуването продължи в неловко мълчание; спряха пред викторианска сграда на ъгъла на Пето Авеню и Сентръл Парк Саут с луксозни апартаменти, чиито обитатели не разговаряха с Одета, освен, ако бе крайно наложително. Всъщност това не я вълнуваше. Тя бе нещо повече от тях и те го съзнаваха. Представяше си колко са вбесени от присъствието на една „чернилка“ в тази изискана стара сграда, в която навремето негрите можеха да влизат само като слуги. Тя се надяваше това да ги ядосва; укоряваше се за злобата, която проявяваше, за нехристиянското си поведение, но не успяваше да сдържи злобата си. Това противоречеше на християнските норми и щеше да навреди на Движението. Щяха да извоюват правата, за които се бореха, и това вероятно щеше да стане още тази година: Джонсън не беше забравил завещаното от покойния президент (вероятно се надяваше да забие още един пирон в ковчега на Бари Голдуотьр), нямаше да се задоволи само да наблюдава приемането на законопроекта за гражданските права; щеше да го превърне в закон. Затова бе толкова важно да превъзмогнат страха и униженията. Очакваше ги много работа. Омразата нямаше да им помогне. Всъщност омразата щеше да им попречи. Но понякога не можеш да устоиш на съблазънта да мразиш. Това също бе научила в Оксфорд.

2

Дета Уокър изобщо не се интересуваше от Движението и разните му там благородни цели. Живееше в Гринидж Вилидж, в таванското помещение на сграда с олющена фасада. Одета не знаеше за това жилище, а Дета нямаше представа за мансардния апартамент; единственият човек, който подозираше, че нещо не е наред, беше шофьорът Андрю Фийни. Беше постъпил на работа при бащата на Одета, когато тя беше на четиринайсет, а Дета Уокър още не съществуваше.

Понякога Одета изчезваше. Това продължаваше от няколко часа до три-четири дни. Миналото лято тя изчезна за три седмици и Андрю вече се канеше да съобщи в полицията, когато една вечер тя му позвъни и го помоли да я вземе в десет сутринта, като заяви, че трябва да обиколи магазините.

Беше готов да извика: „Госпожице Холмс! Къде бяхте?“ И преди бе задавал този въпрос, а в отговор бе получавал объркани погледи. „Тук — беше отговаряла тя. — Тук, Андрю, нали излизаме с теб два-три пъти дневно? Да не би да си се преуморил?“ Сетне се разсмиваше винаги и ако бе в особено добро настроение (почти бе така след поредното изчезване), тя го щипваше по бузата.

— Разбрано, госпожице — отвърна той.

Онзи път, след като тя бе изчезнала за три седмици, Андрю беше отправил благодарствена молитва към Светата Дева за благополучното завръщане на господарката си. Сетне беше позвънил на Хауард, портиера на сградата.

— Кога се прибра тя?

— Преди двайсетина минути.

— Кой я докара?

— Нямам представа. Знаеш как е. Всеки път пристига с различна кола. Понякога спират зад ъгъла и не ги виждам. Разбирам, че се е прибрала едва когато чуя звънеца или я видя на прага. — Хауард замълча, сетне добави: — Има страхотна синина на лицето.

Портиерът беше прав. Синината беше ужасна, но вече избледняваше. Андрю не искаше да си представя каква е била през първите дни. Госпожица Холмс слезе точно в десет часа на следващата сутрин, облечена в копринена рокля без ръкави с тънки като конец презрамки (беше краят на юли). Беше направила не особено умел опит да прикрие с грим синината, сякаш разбираше, че ако прекали, само ще привлече вниманието.

— Как пострадахте, госпожице? — попита той.

Одета се разсмя безгрижно.

— Нали ме познаваш, Андрю, толкова съм непохватна. Вчера, излизах от ваната — бързах да не изпусна новините. Паднах и се ударих. — Тя огледа внимателно лицето му. — Сега ще ми издрънкаш куп глупости за лекари и прегледи, нали? Не се оправдавай, не можеш да скриеш нищо от мен. Няма да те послушам, така че замълчи. Чувствам се отлично. Да тръгваме. Възнамерявам да изкупя „Сакс“ и „Джимбелс“, като междувременно похапна в „Четирите сезона“.

— Да, госпожице — отвърна той и се усмихна. Не му беше лесно да събере сили за тази усмивка. Синината не бе от вчера, а поне отпреди една седмица… През последните няколко дни Андрю бе звънил всяка вечер в седем часа, защото по това време госпожицата със сигурност си седеше вкъщи и гледаше новините по телевизията. Той звъня всяка вечер, освен последната. Тогава отиде при портиера и го придума да му даде резервния ключ. Опасяваше се да не би господарката да е паднала, точно както му беше обяснила… и сега да лежи мъртва. Влезе в апартамента и, сърцето му биеше лудешки, чувстваше се като сред минно поле. В кухнята намери кутия с масло; макар капакът да бе затворен, то бе преседяло достатъчно дълго, за да плесеняса. Андрю влезе в седем без десет и излезе петнайсет минути по-късно. По време на беглия оглед на апартамента той надникна и в банята. Ваната бе суха, кърпите — грижливо подредени, кранчетата на чешмата и душа бяха излъскани. Разбра, че изобщо не е била вкъщи… и че не е имало падане, при което да се насини. Но в същото време не смяташе, че тя лъже. Тя си вярваше.

Той погледна в огледалото за обратно виждане — госпожицата разтриваше слепоочията си. Това не му хареса. Правеше го винаги преди да изчезне.

3

Андрю остави двигателя включен, за да поддържа парното в купето, и отиде до багажника. Изненада се при вида на двата и куфара. Изглеждаха така, сякаш малоумни здравеняци ги бяха ритали неуморно, сякаш бяха изкарали омразата си към госпожица Холмс върху куфарите. Причината не бе в това, че тя бе жена; тя бе чернокожа, някаква си чернилка от Севера, която си пъхаше носа, където не и беше работа; вероятно някой беше решил да и даде урок. Освен всичко останало тя беше богата чернилка. Тя беше известна на американската общественост почти колкото Медгар Евърс или Мартин Лутър Кинг. Като капак на всичко лицето на тази богата негьрка се беше появило на корицата на списание „Таим“. Човек трудно можеше да я нарани, след което да твърди с невинно изражение на лицето: „Какво? Не, сър, не сме виждали никоя, която да прилича на нея, нали, момчета?“ Човек трудно можеше да я нарани, като се има предвид, че тя бе единствената наследничка на „Холмс Дентъл Индъстрис“.

Не бяха посмели да изкарат яда си на нея, затова бяха ритали куфарите.

Андрю гледаше тези безмълвни следи, свидетелстващи за престоя и в Оксфорд, със смесени чувства на срам, гняв и любов, които бяха безмълвни като белезите по куфарите и. Смаяно се взираше в тях, от устата му излизаше пара. Хауард се притече на помощ, но Андрю се забави още секунда, след което хвана дръжките на куфарите. „Коя сте вие, госпожице Холмс? Коя сте вие всъщност? Къде изчезвате понякога и какво толкова вършите, та се налага да лъжете дори себе си?“ Миг преди портиерът да се приближи, през главата му мина още една мисъл, странна и неестествена:

„Къде е другата ви половина?“

„Престани да мислиш за това. Ако някой трябва да се замисли, това е господарката. След като нея не я е грижа, теб какво те интересува?“

Андрю извади куфарите от багажника и ги подаде на портиера, който попита с приглушен глас:

— Тя добре ли е?

— Така мисля — шепнешком отвърна той. — Просто е уморена. Адски уморена.

Хауард кимна, пое очуканите куфари и тръгна към входа. Спря за миг, за да козирува на Одета Холмс, която почти не се виждаше през матовите стъкла на колата.

Когато той влезе в сградата, Андрю извади от багажника някаква странна вещ. Беше инвалидна количка.

На 19 август 1959, тоест преди пет години и половина, онази част от тялото на Одета Холмс, разположена от коленете надолу, бе изчезнала, както тя самата изчезваше безследно в продължение на часове и дни.

4

Преди злополуката в метрото Дета Уокър се беше появявала само няколко пъти — появяванията и бяха като атоли, които от птичи поглед изглеждат отделни, но всъщност образуват гръбнака на огромен архипелаг, залят от водата. Одета изобщо не подозираше за съществуването на Дета, а Дета си нямаше представа, че на света живее някоя си Одета… но тя поне подозираше, че нещо не е наред, че някой се намесва в живота и. Смътните си спомени за онова, което се случваше, когато Дета господстваше над тялото и, Дета приписваше на фантазиите си. Двойничката и не беше толкова умна. Вярваше, че помни разни неща, определени неща, но обикновено не се замисляше над това. Но все пак осъзнаваше, че от време на време страда от загуба на паметта.

Спомняше си някаква порцеланова чиния. Спомняше си как я пъхна в огромния си джоб, след като се увери, че Синята жена не я наблюдава. Разбираше, макар и смътно, че чинийката е специална. Това бе причината да я открадне. Спомняше си, че я занесе на едно място, което наричаше (без да има представа откъде е научила името) Ямата, землянка, чийто под бе осеян с пепел и угарки. Помнеше, че постави внимателно чинията на пода и стъпи върху нея, но бързо отдръпна крака си, свали памучните си пликчета и ги напъха в джоба си. Сетне предпазливо пъхна показалеца си в онова място, където старият глупак, наречен „Бог“, не бе успял да съедини плътно краката и. Всички жени имаха подобен отвор и това може би не беше чак толкова лошо. Спомняше си резкия тласък, желанието да натисне по-силно, въздържанието да го стори, помнеше приятното усещане, с което я даряваше вагината и, освободена от памучните пликчета. Когато черната и лачена обувка настъпи чинията, тя вкара пръст в отвора, а кракът и раздробяваше „специалната“ порцеланова чиния на Синята жена. Спомняше си вика, който се изтръгна от гърлото и, неприятен дрезгав звук, наподобяващ крясъка на врана. Спомняше си как тъпо се взираше в счупената чиния, как бавно извади пликчетата си от джоба и ги обу. Да, спомняше си всичко това, сякаш не се бе случило преди седмица или вчера, а току-що. Пликчетата достигнаха подгъва на официалната и рокля, спомняше си резкия контраст между белия памучен плат и тъмната и кожа. Комбинацията напомняше сметана в чаша кафе. Пликчетата изчезнаха под роклята, която сега бе оранжева; Дета не вдигаше, а сваляше пликчетата, които не бяха памучни, а найлонови. Спомняше си как ги свали и те се белнаха на пода на колата „Додж ДеСото“, модел 46-та. Бяха евтини, нищо изискано, просто евтини бели пликчета, носени от евтина мадама; хубаво е да си евтина, да бачкаш на улицата, да се разхождаш дори не като проститутка, а като животно за разплод. Кръглата порцеланова чиния беше заменена от облото бяло лице на някакво момче, пиян студент. Лицето му беше обло като чинията на Синята жена, по лицето му пълзеше същата синя паяжина като по „специалната“ порцеланова чиния. Червената неонова реклама на крайпътното заведение, която прорязваше мрака, превръщаше синините по лицето му, където бе впивала ноктите си, в карминени ивици. Той промълви: „Защо го направи, защо го направи?“, сетне свали стъклото, надвеси се навън и повърна. Тя си спомняше гласа на Доди Стивънс, който се носеше от джукбокса; той пееше за обувки с розови връзки и голяма сламена шапка с виолетова лента. Когато студентът повърна, звукът беше като от търкалящ се чакъл в бетонобъркачка; пенисът му, който само преди минута стърчеше като удивителна, сега бе увиснал като въпросителен знак. Спомняше си, че дрезгавият звук замлъкна, сетне отново се разнесе и тя си помисли: „Е, явно желанието му се е изпарило“, сетне се изсмя и притисна пръст (този път завършващ с дълъг извит нокът) към вагината си. По тялото и се разнесе вълна, съчетаваща болка и удоволствие. Младежът протегна ръце и пипнешком я затърси, като ругаеше: „Ах, ти, проклета черна курво!“ Тя продължи да се смее, извърна се ловко, взе пликчетата си, отвори вратата на колата, почувства пръстите му да докосват гърба и и хукна навън. Тичаше в майската нощ, в която се носеше ароматът на орлови нокти, розово-червената неонова светлина очертаваше границите на паркинга. Пъхна евтините си найлонови пликчета в дамската си чанта, натъпкана с всевъзможна козметика. Тичаше, а мигащата светлина я следваше. Изведнъж осъзна, че е на двайсет и три, че това не са пликчета, а шал от изкуствена коприна, които напъхваше в чантата си, докато вървеше към щанда за модни аксесоари на универсалния магазин „Мейси“ — шал, който струваше долар и деветдесет и девет цента. Беше евтин. Евтин като найлоновите пликчета. Като нея.

Тялото, което обитаваше, принадлежеше на жена, наследила милиони долари, но никой не го знаеше и това нямаше значение — шалът беше бял, със син кант. Настани се на задната седалка на таксито, забравила за присъствието на шофьора. Гледаше втренчено новата си придобивка, другата и ръка се промъкна под вълнената пола и пликчетата; дългият и пръст задоволи страстта й.

Понякога се питаше къде ходеше, след като не беше тук, но нуждата я връхлиташе толкова внезапно и неустоимо, че тя просто и се подчиняваше, без да се замисля.

Роланд би разбрал това.

5

Одета можеше да отиде навсякъде с лимузина — дори през 1959 година, когато баща и беше още жив и тя не бе богата, колкото щеше да стане след смъртта му през шейсет и втора. Парите, които бяха вложени в попечителски фонд на нейно име, станаха нейна собственост след двайсет и петия и рожден ден, така че можеше да си позволи каквото пожелае. Макар да не се засягаше от израза „либерал в лимузина“, използван преди година-две от един фейлетонист, известен с консервативните си възгледи, тя беше прекалено млада, за да не желае да я смятат за такава. Но не беше прекалено млада (или глупава), за да вярва, че избелелите джинси и ризата с цвят каки (обичайното и облекло) или използването на градския транспорт, вместо личен автомобил могат да променят действителното и положение. При това беше така погълната от собствената си личност, че не забелязваше обидата и объркването на Андрю, който я харесваше и смяташе, че тя го отхвърля. Но Одета бе достатъчно млада, за да смята, че външната показност може да потисне (или поне да прикрие) истината.

В нощта на 19 август 1959 тя заплати за външната показност с половината от краката си… и с половината от разсъдъка си.

6

Отначало нещо я задърпа, сетне я повлече и накрая Одета попадна във водовъртежа на приливна вълна. През 1957 година беше увлечена от безименна по това време сила, която по-късно щеше да бъде наречена „Движението“. Знаеше едно-друго за историята му, знаеше, че борбата за равенство между белите и чернокожите не бе започнала от мига на обявяването на Прокламацията4, а от мига, в който беше акостирал първият кораб, натоварен с роби. (Той спрял край бреговете на Джорджия, тогава британска колония, за да се отърват от престъпниците и длъжниците.) За Одета обаче борбата на определено място, започваше с думите: „Няма да се преместя!“

Мястото бе градският автобус в Монтгомъри, Алабама, а думите бяха изречени от чернокожа на име Роза Лий Паркс. Мястото, от което Роза Лий Паркс не искаше да помръдне, се намираше в предната част на превозното средство. Трябваше да се премести отзад, където, разбира се, трябваше да седят разните му чернилки. Много по-късно, когато Одета пееше „Ние няма да се преместим“ заедно с всички останали, винаги се сещаше за Роза Лий Паркс и я обземаше срам. Беше толкова лесно да пееш „ние“, когато хиляди хора се държат за ръце; беше лесно дори за саката жена. Толкова лесно е да пееш „ние“, да станеш „ние“. Но в онзи автобус, пропит от дима на пури и цигари, окичен с реклами: „ЛЪКИ СТРАЙК“, „ПОСЕЩАВАЙТЕ ИЗБРАНАТА ОТ ВАС ЦЪРКВА, ЗА ДА СПАСИТЕ ДУШАТА СИ!“, „ПИЙТЕ «ОВАЛТАЙН»! НЯМА ДА ОСТАНЕТЕ РАЗОЧАРОВАНИ!“, „«ЧЕСТЪРФИЙЛД» — ДВАЙСЕТ И ЕДИН СОРТА ТЮТЮН В ДВАЙСЕТ ПРЕВЪЗХОДНИ ЦИГАРИ“, Роза Паркс е била сама.

Нямаше никакво ние.

Нито пък многохиляден марш.

Само Роза Лий Паркс — малката вълна, родила водовъртежа само с четири думи: „Няма да се преместя.“

Одета си мислеше: „Ако аз можех да направя нещо подобно, ако имах такава смелост, щях да изживея щастливо живота си. Но подобна смелост не е по силите ми.“

Тя прочете за инцидента с Роза Лий Паркс, но в началото не му обърна особено внимание. Но малко по малко я заинтригува. Трудно е да се определи кога или как въображението и бе пленено от първия почти незабележим трус от земетресението, което щеше да разтърси южните щати.

Година по-късно един младеж, с когото излизаше от време на време, започна да я води в Гринидж Вилидж, където някои от младите (предимно бели) изпълнители на кънтри бяха разнообразили репертоара си с нови песни. Освен старите балади, изпълнявани с дрезгав глас, които разказваха как Джон Хенри взел чука си и замлатил така яко, че надминал парния чук (в резултат на което умрял), и как Бар’бра Алън жестоко отблъснала безумно влюбения си ухажор (и умряла от срам), вече се пееше и за бедняците, за останалите без работа заради цвета на кожата си, за онези, прибрани зад решетките и бити с камшик от господин Чарли, който не харесвал черната им кожа, а провинението им било, че влезли в закусвалнята за бели в магазина „Уулуъртс“ в Монтгомъри, Алабама.

Колкото и абсурдно да звучи, едва тогава Одета се замисли за собствените си родители, за техните родители, за родителите на техните родители. Никога не бе чела „Корени“ — тя живееше в друг свят и друго време дълго преди Алекс Хейли да напише своята книга — но макар и късно, започна да осъзнава, че не толкова отдавна предците и са били оковавани във вериги от белите. Разбира се, че бе чела за тях и преди, но тогава ги бе възприела просто като факт, като информация, като нещо, което не я засяга.

Одета направи равносметка на всичко, което и беше известно, и остана неприятно изненадана от оскъдните си знания. Знаеше, че майка и е родена в градчето Одета, щата Арканзас, на което беше кръстила единствената си дъщеря. Знаеше, че баща и беше провинциален зъболекар, който бе открил и патентовал метод за изработване на зъбни коронки; цели десет години никой не обърна внимание на изобретението му, сетне специалистите го „откриха“ и той се оказа материално осигурен до края на живота си. Одета знаеше, че баща и беше разработвал още много методи за лечение през десетте години, предшестващи внезапното му забогатяване, и през следващите четири, като повечето разработки бяха свързани с естетическото зъбопротезиране, и че малко след като се беше преместил в Ню Йорк с жена си и дъщеря си (родена четири години след получаването на патента), бе основал компанията „Холмс Дентал Индъстриз“, която понастоящем се смяташе за най-прочутата в областта на зъболечението — подобно на компанията „Скуиб“ в производството на антибиотици.

Ала колкото и да го разпитваше какъв е бил животът през изминалите години-десетте, предшестващи раждането и, и след това, той отказваше да и отговори. Опитваше се да я залъже с празни приказки, но никога не отговаряше на въпроса и. Тази тема сякаш беше забранена при разговорите с дъщеря му. Веднъж майка и Алис — която той наричаше „мамче“ или Али, ако бе обърнал няколко чашки повече — помоли: „Разкажи и за случая, когато стреляха по теб, докато преминаваше с форда по покрития мост «Дан»“, а той я изгледа толкова осъдително и мрачно, че „мамчето“, която и без това винаги беше плаха като врабче, се сви в креслото и не пророни нито дума повече.

След онази вечер Одета няколко пъти се опитваше да разпита майка си насаме, но усилията и бяха напразни. Осъзнаваше, че ако беше започнала да разпитва по-рано, може би щеше да научи нещо, но сега майка и щеше да мълчи, защото се подчиняваше на съпруга си. Дъщерята разбираше, че за него миналото — общуването с роднините, черните пътища, магазините, колибите с пръстени подове и прозорци без стъкла и без завеси, побоищата, съседските деца, чиито дрехи бяха ушити от чували за брашно — всичко това беше скрито в паметта му като мъртви зъби под белоснежни коронки. Той не желаеше, а сигурно и не можеше да говори или съзнателно беше потънал в някаква „избирателна“ амнезия; зъбите с идеални коронки символизираха живота им в луксозния жилищен комплекс в южния район на Сентръл Парк. Всичко останало беше под безукорната външна обвивка. Миналото му беше така добре скрито, че нямаше никакъв процеп, през който тя да надникне — все едно, че се изправяше пред бариера от идеално подредени зъби, които и пречеха да види устната кухина.

Дета познаваше света и разбираше същността на нещата, но тя не познаваше Одета, а Одета не знаеше за Дета… ето защо в редицата гладки зъби нямаше пролука, те напомняха затворена крепостна врата.

Тя беше донякъде плаха и свенлива като майка си, а от баща си беше наследила упорството; единственият път, когато отново се осмели да го разпита за онова, което я интересува, разговаря с него в библиотеката и го обвини, че я лишава от нещо, което по право и принадлежи. Той затвори вестника „Уолстрийт Джърнал“, грижливо го сгъна и го постави на масичката за карти до лампиона. Свали очилата си и ги сложи върху вестника. После погледна към нея — слаб, почти кожа и кости чернокож мъж, със ситно накъдрена и вече прошарена коса, с оплешивели слепоочия, където пулсираха изпъкнали вени — и каза:

— Не желая да разговарям за този период от моя живот, Одета, нито да си го спомням. Светът много се промени оттогава.

Роланд би разбрал значението на думите му.

7

Когато Роланд отвори вратата с надпис „ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ“, видя съвършено неразбираеми неща и все пак му беше ясно, че те не играят никаква роля. Това беше светът на Еди Дийн, но отвъд вратата царуваше хаос от светлини, хора и предмети — никога досега не беше виждал толкова много предмети. Личеше си, че са предназначени за дами и очевидно бяха изложени за продан. Някои бяха поставени в стъклени витринки, други бяха струпани на артистично подредени купчини. Всичко това пробягваше пред погледа му, сякаш гледаше през прозореца на дилижанса. Но вратата заместваше очите на Господарката. Той гледаше през тях точно както беше гледал през очите на Еди, когато онзи вървеше по пътеката между седалките в небесния дилижанс.

Еди пък беше поразен; ръката му с револвера потрепна и той наведе оръжието. Стрелецът с лекота можеше да му го отнеме, но не помръдна. Този трик беше научил преди години.

Внезапно светът, който се виждаше през отворената врата, шеметно се завъртя и на Роланд му се зави свят, а Еди сякаш се поуспокои. Стрелецът никога не беше ходил на кино, но младежът бе гледал хиляди филми и зрелището му напомни кадри от „Хелоуин“ и „Сияние“.

— Отново „Звездни войни“ — промърмори той. — Звездата на смъртта. Онзи жесток експеримент — спомняш ли си го?

Роланд безмълвно го изгледа.

Тъмнокафяви ръце се появиха в пролуката, която на Стрелеца напомняше за врата, а на Еди — киноекран… вълшебен киноекран, в който при дадени обстоятелства можеш да влезеш по същия начин, както беше слязъл в реалния свят героят от „Пурпурната роза от Кайро“. Страхотен филм. Едва в този момент Еди осъзна колко велик беше този филм.

Само дето „Пурпурната роза“ още не беше заснет в света отвъд вратата. Сигурен беше, че това е Ню Йорк — предположението му се потвърждаваше от приглушения, но съвсем истински вой на клаксони; струваше му се, че вижда голям универсален магазин, в който се беше отбивал един-два пъти, само че това беше… беше…

— Беше… преди — прошепна той.

— Преди твоето време ли? — обади се Стрелецът.

Еди го изгледа и рязко се изсмя.

— Да. И така може да се каже.

— Здравейте, госпожице Уокър — произнесе угоднически някой. Картината, виждаща се през отворената врата, подскочи така внезапно, че дори Еди усети световъртеж, после съзря продавачка, която очевидно знаеше на кого принадлежат тъмнокафявите ръце явно бе, че познаваше клиентката и не я обичаше или се страхуваше от нея. Или пък изпитваше и омраза, и страх.

— Какво ще обичате днес?

— Ето това. — Жената с тъмнокафявите ръце подаде бял шал със светлосин кант. — Не си прави труда да го опаковаш, миличка, само го пъхни в хартиен плик.

— Как ще платите — в брой или с…

— В брой, винаги плащам в брой, нали?

— Добре… прекрасно, госпожице Уокър.

— Радвам се, че одобряваш, скъпа.

Еди успя да забележи гримасата на продавачката, преди тя да се обърне. Може би момичето изразяваше негодуванието си от надменността на тази „надута черна мутра“. Изразът беше научил от филмите, тъй като не познаваше историята на собствената си страна, нито живота на уличните момчета. Стори му се, че гледа филм за шейсетте години или заснет по това време… като например „В жарката нощ“ със Сидни Поатие и Род Стайгьр. Но може би обяснението беше още по-елементарно — Господарката на сенките, за която мечтаеше Роланд, независимо от цвета на кожата си, беше истинска грубиянка.

Всъщност това изобщо нямаше значение, нали? Интересуваше го само едно — как, по дяволите, да се измъкне оттук.

Това беше Ню Йорк — толкова познат, че сякаш усещаше миризмата му. А озовеше ли се в Ню Йорк, отново щеше да има хероин. Струваше му се, че надушва и аромата на победата. Само дето имаше една пречка. Непреодолима пречка.

8

Роланд внимателно наблюдаваше Еди. Въпреки че досега няколко пъти му се предоставяше възможност да го убие, беше предпочел да остане неподвижен и да позволи на младежа сам да се ориентира в положението. Онзи притежаваше различни качества, включително и неприятни (Стрелецът, който съзнателно беше допуснал едно дете да умре, разбираше разликата между доброто и не съвсем доброто), но изобщо не беше глупав. Беше отракано момче.

Щеше да се досети за истинското положение.

Така и стана.

Той погледна към Роланд, усмихна се леко, завъртя около пръста си револвера на Стрелеца, имитирайки герой от каубойски филм, сетне му го подаде с цевта напред.

— Тази играчка май няма да ми помогне, а?

„Когато искаш, разсъждаваш много разумно — помисли си Стрелецът. — Защо толкова често те избива на глупави разговори? Може би, защото си въобразяваш, че така е било прието да се говори в света, където се намира твоят брат заедно с оръжията си?“

— Прав ли съм? — настоя Еди.

Стрелецът кимна.

— Ако те бях прострелял, какво щеше да се случи с вратата?

— Нямам представа. Навярно ще получиш отговор на този въпрос само ако опиташ да стреляш.

— И все пак какво би могло да се случи?

— Мисля, че вратата ще изчезне.

Младежът кимна. Точно това му беше хрумнало. Представи си как се разнася гръм и вратата изчезва като по магия. Сякаш чу думите на илюзиониста: „Сега я виждате, приятели, а сега вече я няма!“ Навярно същото щеше да се случи, ако киномеханикът извадеше револвер и изстреляше шест куршума в прожекционния апарат. Ако унищожиш апарата, прожекцията се прекратява. Еди не искаше филмът да свършва. Еди беше платил билета си и държеше да изгледа филма докрай.

— Мисля, че сам можеш да преминеш през вратата — замислено произнесе той.

— Да.

— И да проникнеш в съзнанието и, както проникна в моето, нали?

— Да.

— Но по този начин ще допътуваш на автостоп до моя свят, това е всичко.

Роланд мълчеше. „Автостоп“ беше една от непонятните думи, които Еди често използваше, въпреки че Стрелецът се досещаше какво означават.

— Има и друга възможност — да проникнеш там в собственото си тяло. — Говореше на глас, ала всъщност разговаряше със себе си. — Мисля, че не ще успееш без мен, а?

— Прав си.

— Тогава ме вземи със себе си.

Стрелецът понечи да му отговори, но Еди го изпревари:

— Не сега. Зная, че ще предизвикаме бунт или друго нежелано събитие, ако изневиделица се появим там. — Засмя се налудничаво и добави: — Също като илюзионист, който изважда зайчета от цилиндъра си… само дето цилиндърът ще липсва. Ще изчакаме, докато тя остане сама, сетне…

— Не!

— Ще се върна с теб — заяви Еди. — Кълна се, Роланд. Знам, че ти предстои важна работа и че не ще успееш да я свършиш без мен. Признавам, че спаси живота ми на митницата, но и аз спасих твоя в бара на Балазар. Така ли беше?

— Да — отвърна Роланд. Спомни си как Еди беше скочил иззад масата, пренебрегвайки опасността, и за миг се поколеба. Но само за миг.

— Нали така? Услуга за услуга. Искам да се върна само за няколко часа. Да взема малко пилешко от закусвалня, където приготвят храна за вкъщи, може би кутия с понички от „Дънкин Донътс“. — Еди кимна към вратата, отвъд която всичко отново се беше раздвижило. — Е, какво ще кажеш?

— Не — разсеяно отвърна Стрелецът, който за миг беше забравил за момчето.

Изображението зад вратата се движеше толкова странно като че Господарката (която и да бе тя) присъстваше различно от всички други хора — не ходеше като Еди, когато Роланд гледаше през очите му или (той за пръв път се замисли над този факт, който досега не му беше направил впечатление, както човек не забелязва собствения си нос) както се движеше самият той. Когато вървиш, визуалната картина напомня плавно люлеещо се махало: ляв крак, десен крак, ляв крак, десен крак; светът около теб сякаш се поклаща напред-назад толкова плавно, че след известно време (малко след като си започнал да крачиш) преставаш да забелязваш този ефект. В походката на Господарката нямаше и следа от ефекта на махалото — тя плавно се носеше по прохода, като че се движеше върху релси. Най-абсурдното беше, че Еди си помисли същото, ала за разлика от Роланд той беше чувал за снимките с камера „Стеди Кам“ и хрумването му подейства някак успокояващо, защото се сблъскваше с нещо познато. За Роланд подобно възприятие беше чуждо… внезапно Еди прекъсна мислите му, като пискливо възкликна:

— Защо да не ме вземеш? Майната ти, защо да не ме вземеш?

— Защото не искаш да се върнеш заради пилешкото. Зная как се нарича онова, без което не можеш. Искаш една „доза“. Копнееш да се „надрусаш“.

— Какво от това? — почти истерично възкликна той. — Дори да е така, какво от това? Казах, че ще се върна с теб. Обещах ти! Обещах ти го съвсем, ама съвсем искрено. Какво още искаш? Искаш ли да се закълна в името на майка ми? Съгласен съм. Искаш ли да се закълна в името на брат ми Хенри? Добре де, заклевам се! Заклевам се.

Енрико Балазар би се намесил, ала Стрелецът нямаше нужда хора като него да му подсказват един неоспорим факт: никога не вярвай на наркоман. Кимна към вратата и заяви:

— Забрави предишния си живот поне докато стигнеш до Кулата. Хич не ме е грижа какво ще се случи с теб след това. Но дотогава си ми необходим.

— Ах, ти, шибан, скапан лъжец! — промълви Еди. Гласът му звучеше безстрастно, ала в очите му блестяха сълзи. Роланд безмълвно го наблюдаваше. — Знаеш, че след достигането на Кулата няма бъдеще за мен, за нея, нито за онзи, третия който и да е той. Може би и ти ще свършиш — изглеждаш точно като Хенри, когато беше най-зле. Ако не пукнем по пътя към твоята Кула, със сигурност ще загинем, когато я достигнем. Тогава защо ме лъжеш?

За миг Роланд усети нещо подобно на срам, но само повтори:

— Набий си в главата, че този етап от живота ти е приключил.

— Нима? Така ли мислиш? Имам изненада за теб, Роланд. Зная какво ще се случи с истинското ти тяло, когато преминеш отвъд и проникнеш в нея. Знам го, защото го видях преди. Не ми трябват пистолетите ти, приятел. Хванал съм те за онова прословуто място, където растат късите косъмчета. Можеш да обърнеш главата и така, както обърна моята, за да видиш какво ще направя с „обвивката“ ти, докато душата ти, твоето „ка“ се отделя от тялото ти. Ще изчакам падането на нощта и ще те завлека до водата. Тогава ще можеш да наблюдаваш как омарите изяждат тленните ти останки. Но може би много ще бързаш и няма да ти бъде до това.

Еди замълча. Шумът на прибоя и глухият вой на вятъра сякаш се усилиха.

— Ето защо смятам просто да прережа гърлото ти със собствения ти нож…

— И завинаги да затвориш вратата — прекъсна го Роланд.

— Преди малко каза, че този етап от живота ми е приключил. Нямаше предвид само хероина, нали? Навярно трябва завинаги да забравя Ню Йорк, Америка, моето време, ВСИЧКО. Щом е така, искам този етап също да завърши. Повдига ми се от пейзажа и от теб. Има моменти, когато в сравнение с теб дори онзи смахнат евангелист Джими Суогърт изглежда напълно нормален.

— Очакват ни неописуеми чудеса — обади се Роланд. — И страхотни приключения. Нещо повече — предоставя ти се възможност да изчистиш петното на позора от себе си. И още нещо — можеш да станеш Стрелец. В края на краищата не е казано, че аз трябва да бъда последният. Съдено ти е да бъдеш Стрелец, Еди. Виждам го… чувствам го.

Младежът гръмко се засмя, въпреки че по страните му вече се стичаха сълзи.

— Това е върхът! Направо върхът! Само това ми липсваше! Брат ми Хенри беше Стрелец… в едно място, наречено Виетнам. И като се върна, направо откачи. Да го беше видял, Роланд! Не можеше да отиде сам до тоалетната. Ако нямаше кой да го заведе, той си седеше пред телевизора, гледаше турнира по кеч и пълнеше гащите, Прекрасно е да бъдеш Стрелец, нали? Да, брат ми беше наркоман, а ти направо си се смахнал.

— Може би той не е разбирал значението на думата „чест“.

— Може би. В долнопробния квартал, където живеех, никой не знаеше точното и значение. Това беше думата, с която се обръщахме към съдията, ако те пипнат да пушиш марихуана или да сваляш гумите на някоя таратайка.

Еди едновременно ридаеше и се смееше.

— Ами приятелите ти? Например онзи, за когото говориш в съня си, онзи негодник Кътбърт…

Стрелецът неволно потръпна. Дори дългите години, през които беше усъвършенствал самоконтрола си, не му помогнаха да се овладее.

— Приятелите ти разбираха ли всичко онова, което „рекламираш“ като сержант, вербуващ новобранци за морската пехота? Приключения, чест…

— Да, разбираха какво означава „чест“ — промълви Роланд и си спомни за всички онези, които бяха загинали.

— Може би като са станали Стрелци, са постигнали нещо повече от брат ми — настояваше Еди.

Роланд мълчеше.

— Ясен си ми — продължи младежът. — Нагледал съм се на типове като теб. Ти си поредният смахнат, който пее „Напред, Христови воини“, сграбчил в едната си ръка хоругва, а в другата меч. Не желая такава „чест“. Стига ми да хапна печено пиле и да се боцна с хероин. Да, точно в такъв порядък — първо вечерята, после друсането. Хайде, мини през вратата — можеш да го направиш. Ала щом изчезнеш, ще убия останалите.

Роланд продължаваше да мълчи.

Еди леко се усмихна и избърса сълзите си с опакото на дланите си.

— Знаеш ли как му викаме на това положение?

— Как?

— Патова ситуация.

За миг мълчаливо се измерваха с погледи, после Роланд рязко извърна глава към вратата. С крайчеца на окото си беше забелязал, че картината отново се беше сменила, сякаш камерата се беше насочила наляво. Появи се щанд с блестящи бижута. Някои бяха в стъклени витринки, но до повечето клиентите имаха достъп, което му подсказа, че това са фалшиви скъпоценности… както би ги нарекъл Еди. Тъмнокафявите ръце небрежно докоснаха няколко бижута, сетне се появи друга продавачка. Последва разговор, чието съдържание нито един от двамата не разбра, после Господарката („И това ми било господарка“ — помисли си младежът) пожела да и покажат още неща. Продавачката се отдалечи, за миг очите на Роланд я проследиха, сетне се насочиха към Господарката.

Отново се появиха познатите тъмнокожи ръце, ала сега държаха чантичка, която се отвори. Ненадейно ръцете започнаха безразборно да загребват изложените бижута и да ги пускат в чантичката.

— Прекрасни помощници си подбираш, Роланд — иронично заяви Еди, но в гласа му се прокрадваха горчиви нотки. — Отначало ти се падна закоравял наркоман, а сега ще получиш закоравяла чернокожа крадла…

Ала Стрелецът вече се беше устремил към вратата между двата свята; почти тичаше и изобщо не му обръщаше внимание.

— Запомни! — изкрещя младежът. — Ако минеш отвъд, ще ти прережа гърлото. Ще прережа гадното ти гьр…

Още не беше довършил изречението, когато Роланд изчезна. На брега остана само отпуснатото му тяло, чиито гърди едва се повдигаха.

За миг Еди се вцепени: не можеше да повярва, че Стрелецът действително е предприел тази идиотска стъпка, пренебрегвайки даденото обещание… своята уж искрена гаранция, въпреки че много добре знаеше какви ще бъдат последствията.

Стоеше като вкаменен, после забели очи като изплашен кон, усещащ приближаването на буря…, въпреки че нямаше никаква буря, освен онази, която бушуваше в главата му.

Добре! Добре, да те вземат дяволите!

Знаеше, че не разполага с никакво време. Стрелецът можеше да се върне всеки момент. Погледна към вратата и видя как тъмнокожите ръце застинаха и престанаха да напъхват някаква златна огърлица в чантичката, от която се разнасяше блясък като от сандъче на пирати, пълно със съкровища. Въпреки че не чуваше гласове, Еди чувстваше, че Роланд разговаря с чернокожата жена, от която се виждаха само ръцете.

Извади ножа от ножницата на Стрелеца, сетне се претърколи до отпуснатото тяло, проснато пред прага на вратата. Отворените очи бяха безжизнени и забелени.

— Погледни, Роланд! — изкрещя. Монотонният и безспирен вятър свистеше в ушите му. Еди разсеяно си помисли, че звукът би накарал всекиго да полудее. — Гледай и се учи. Искам да те открехна на някои истини в живота. Ще ти покажа какво се случва с всекиго, който се опита да прецака братята Дийн!

Замахна с ножа към гърлото на Стрелеца.

1 Август 1959

Когато лекарят-стажант излезе след около половин час, завари Хулио облегнат на линейката, която още беше на паркинга на отделението за спешна помощ към болницата „Сестри на милосърдието“, намираща се на Двайсет и трета улица. Хулио беше сложил крака си, обут в островърх ботуш, върху предната броня на колата. Беше се преоблякъл в крещящо розови панталони и синя риза, върху левия джоб, на която със златни конци беше извезано името му — това беше униформата на неговия отбор по боулинг. Джордж погледна часовника си и си каза, че в този момент съотборниците на Хулио от „Суперлатиноамериканците“ вече започват играта.

— Мислех, че вече си в залата — промърмори Джордж Шейвърс. Като ординатор той живееше в болницата „Сестри на милосърдието“. — Как ли момчетата ти ще спечелят без Чудокука?

— Мигел Базале ще ме замести. Не е върхът, но понякога му върви. Ще се оправят и без мен. — Той замълча, сетне добави: — Умирам от любопитство да разбера какво е станало.

Хулио беше кубинец и работеше като шофьор. Притежаваше чувство за хумор, за което едва ли подозираше. Лекарят се огледа. Бяха сами; фелдшерите, които обикновено придружаваха линейката, бяха изчезнали.

— Къде са онези? — попита той.

— Кои? Шибаните близнаци Бобси ли? Къде мислиш? Преследват някоя мацка от Минесота. Как мислиш, онази ще прескочи ли трапа?

— Нямам представа. — Опита се да говори уверено и дълбокомислено, ала истината бе, че дежурният лекар, а после и още двама хирурзи му бяха „отнели“ чернокожата жена по-бързо, отколкото можеше да произнесе „Дева Мария“ (всъщност точно това се готвеше да каже)… ала ако се съдеше по вида и, чернокожата нямаше да я бъде. — Загубила е много кръв.

— Не думай! Не е шега работа.

Джордж беше един от шестнайсетте ординатори в болницата „Сестри на милосърдието“ и един от осемте, работещи по нова програма за бърза помощ. Според създателите на програмата присъствието на лекар-стажант на местопроизшествието съществено би наклонило везните в полза на живота в различни критични ситуации. Джордж знаеше, че според повечето шофьори на линейки и фелдшери младоците, току-що започващи лекарската си практика, по-скоро биха довършили жертвите от катастрофи, отколкото да ги спасят, ала ако питаха него, програмата действаше успешно. Но не всеки път.

Във всеки случай мероприятието правеше отлична реклама на болницата и макар лекарите-стажанти често да мърмореха за допълнителните осем часа седмично (без допълнително заплащане), Джордж Шейвърс предполагаше, че повечето му колеги се чувстват като него — горди, безстрашни, готови да се справят с всички задачи.

И ето, че дойде нощта, когато самолет „Трайстар“ на компанията „Трансуърлд Еърлайнс“ се разби край Айдуайлд. От шейсет и петимата пътници на борда шейсет бяха ЗНМ — загинали на място, както би се изразил Хулио Естевес — а трима от останалите „живи“ приличаха на онова, което се изгребва от изгаснала пещ, с тази разлика, че парчетата сгурия не стенат, не крещят и не молят да им инжектират морфин или да ги убият, за да сложат край на адските им мъки. „Ако можеш да издържиш това — мислеше си той по-късно, припомняйки си откъснатите човешки крайници, които се въргаляха сред останките от алуминиеви закрилки, разкъсани седалки и обгорено метално парче от опашката на самолета с цифрите «1» и «7» и голяма червена буква «Т», припомняйки си очната ябълка, прилепнала към почти овъглен куфар «Самсонайт», плюшеното мече с копчета вместо очи, лежащо да червена маратонка, в която имаше откъснато детско стъпало, — ако издържиш това, малкият, ще издържиш всичко.“ Гордееше се със себе си, защото бе реагирал спокойно и хладнокръвно бе вършил работата си. Прибра се вкъщи, включи телевизора и дори изяде сандвич с пуешко месо. Сетне си легна и веднага заспа, което беше най-сигурното доказателство, че видяното не е повлияло на психиката му. Ала призори, когато навън още цареше непрогледен мрак, той се събуди от ужасяващ кошмар: присънило му се бе, че край овъгления куфар лежи не плюшено мече, а главата на майка му — отворените и очи също бяха овъглени; бяха безизразни и напомняха копчетата, заместващи очите на играчката. Устните и се размърдаха и той видя щръкналите и като на вампир кучешки зъби — останки от изкуствената и челюст, която се бе счупила в мига, когато при подготвянето за приземяване самолетът „Трайстар“ беше ударен от мълния. Майка му прошепна: „Не успя да ме спасиш, Джордж; заради теб икономисвахме всеки цент, спестявахме, мизерствахме, баща ти уреди онази неприятност с момичето, което беше забременяло от теб. А ТИ така и не успя да ме спасиш.“ В този момент той се събуди от неистовия си крясък, смътно осъзнавайки, че някой чука на стената. Ала Джордж не обърна внимание на шума, защото хукна към тоалетната и едва успя да застане на колене в позата на каещ се грешник пред порцелановия олтар, преди вечерята да започне да се повдига по хранопровода му като със свръхскоростен асансьор. Храната изригна от устата му, още бе гореща и все още запазила миризмата на пуешко месо. Той безпомощно се загледа в тоалетната чиния, където плуваха парченца месо и моркови, които като по чудо бяха запазили първоначалния си свеж цвят; в този миг в съзнанието му се появи дума, написана с огромни червени букви: „СТИГА“.

Точно така.

Думата наистина беше СТИГА.

Джордж знаеше какво му подсказва тя: да се откаже от лекарската професия. Щеше да се откаже, защото девизът на Попай беше: „Това е всичко, което мога да издържа, повече няма да понеса“; а Попай беше абсолютно прав.

Пусна водата, върна се в леглото и почти веднага заспа. Когато се събуди, установи, че още иска да бъде лекар (тази увереност му достави неописуемо удоволствие) и че може би си струваше да издържи цялата програма, независимо дали я наричаха „Спешна помощ на колела“, „Кофа кръв“ или „Познай мелодията“.

Важното бе, че още му се искаше да бъде лекар.

Познаваше една жена, която се занимаваше с ръкоделие. Въпреки че имаше голяма нужда от пари, той и плати десет долара, за да му изработи старомодно ковьорче, върху което да избродира следната фраза:

„АКО МОЖЕШ ДА ПОНЕСЕШ ТОВА, ЗНАЧИ МОЖЕШ ДА ПОНЕСЕШ ВСИЧКО.“

Точно така. Правилно.

Нещастието в метрото се случи след четири седмици.

2

— Онази жена се държеше доста особено, забеляза ли? — обади се Хулио.

Джордж си въздъхна от облекчение. Ако кубинецът не беше заговорил на тази тема, той нямаше да има кураж да я подхване. Беше ординатор и един ден щеше да стане правоспособен лекар (сега вече беше сигурен в това), ала Хулио беше врял и кипял в тези работи, човек трябваше да си мери думите пред него, за да не изтърси някоя глупост. Шофьорът щеше да се засмее и да заяви: „По дяволите, такива гадости съм ги виждал хиляди пъти, малкия. По-добре си избърши млякото от устата — още не е изсъхнало.“

Но по всичко личеше, че точно това кубинецът не го беше виждал хиляди пъти и Джордж се зарадва, тъй като изпитваше нужда да говори за онова, което беше видял.

— Наистина беше странна. В един момент ми се стори, че се раздвоява, че виждам двама души.

Той забеляза, че Хулио очевидно почувства облекчение, и внезапно се засрами от себе си. Кубинецът Еставес, който винаги щеше да си остане обикновен шофьор на линейка, беше проявил повече смелост от него.

— Уцели право в десятката, докторе! — възкликна Хулио, извади пакет „Честърфийлд“ и пъхна цигара в устата си.

— Пушенето ще те довърши, приятел — обади се Джордж.

Кубинецът кимна и му предложи цигара.

Известно време двамата мълчаливо пушиха. Фелдшерите от „Бърза помощ“ и лаборантите може би бяха „хукнали подир мацки“, както се беше изразил Хулио… или пък им беше дошло до гуша от кървави гледки. Ала на Джордж изобщо не му беше до жени, измъчваха го други мисли. Да, отначало действително се беше изплашил, нямаше спор по този въпрос. Но после именно той беше спасил жената, не фелдшерите. Беше му ясно, че и Хулио го знае, може би именно затова беше пожелал да поговорят. На помощ му се бе притекла възрастна чернокожа жена, както и някакво момченце, което извика по телефона полицията, докато всички останали с изключение на негърката стояха и зяпаха като че гледаха някакъв филм или поредния епизод от телевизионния сериал за Питьр Гън, но в края на краищата всичко се струпа на Джордж Шейвърс, който беше изплашен до смърт, но се постара да изпълни дълга си.

Жената чакаше прочутия влак А, прославен в песента на Дюк Елингтьн. Беше красива млада чернокожа жена, която чакаше метрото, за да отиде в жилищните квартали на града.

Някой я беше блъснал на релсите пред приближаващия се влак.

Джордж Шейвърс нямаше представа дали полицаите са заловили мръсника, който се беше опитал да убие жената — това не го интересуваше. Интересуваше го животът на младата негърка, която с писък беше полетяла на релсите пред прочутия влак А. По чудо не беше попаднала върху третата релса проводник; тогава щеше да и се случи онова, което се случва на лошите хора в Синг Синг — властите на щата Ню Йорк им осигуряват безплатно пътуване с прочутия „влак“, наричан от затворниците „чичко Електричко“. Да, ето какви чудеса може да прави електричеството. Жената се беше опитала да изпълзи встрани, но нямаше достатъчно време, а знаменитият влак А беше навлязъл в станцията със стържещи спирачки, изригвайки снопове искри, тъй като машинистът беше видял непознатата…, ала беше прекалено късно, прекалено късно както за него, така и за нея. Стоманените колела бяха отрязали краката и малко над коленете. И докато всички (освен хлапето, което беше повикало полицията) само зяпаха и кършеха ръце (или пък си дърпаха оная работа, както гневно си помисли Джордж), чернокожата старица скочи на релсите, при което си изкълчи крака (по-късно кметът я награди с медал за проявената храброст), смъкна от главата си кърпата и пристегна бедрата на младата жена. Хлапето продължаваше да крещи в телефонната слушалка, настоявайки незабавно да изпратят линейка, а старицата викаше от тунела, молеше някой да и хвърли нещо за пристягане, докато накрая някакъв възрастен мъж с вид на бизнесмен неохотно и подхвърли колана си; негьрката го погледна и произнесе думите, които на следващата сутрин бяха водещо заглавие на нюйоркския „Дейли Нюз“ и които я превърнаха в истинска героиня на Америка: „Благодаря, братле“. Сетне беше пристегнала крака на пострадалата малко над коляното, където го беше прерязало стоманеното колело на прочутия влак А.

По-късно някой от насъбралите се зяпачи беше казал на Джордж, че преди да изгуби съзнание, младата негърка промърморила: „КОЙ БЕШЕ ОНЗИ ПЕДЕРАСТ? САМО ДА ГО ПИПНА, ЩЕ МУ ОТКЪСНА ТОПКИТЕ!“

Възрастната чернокожа жена нямаше как да пробие допълнителни дупки в колана, за да го пристегне още повече, ето защо просто го стискаше с всичка сила, докато пристигна линейката.

Джордж си спомняше как в детството майка му непрекъснато му напомняше никога, никога да не прекрачва жълтата линия в края на перона, докато чака влак (било то прочут или съвсем обикновен), ала когато скочи върху сгурията, усети задушливата миризма на машинно масло. Непоносимата горещина сякаш обгръщаше него, чернокожата старица, жертвата, влака, тунела, невидимото небе. Ни в клин, ни в ръкав си помисли, че ако сега измерят кръвното му налягане, стрелката ще замръзне на най-високото деление на апарата. Сетне внезапно се овладя, извика да му донесат чантата, а когато един от фелдшерите понечи да скочи при него, така го изруга, че човекът смаяно се ококори, сякаш го виждаше за пръв път, но послушно отстъпи.

Джордж заши колкото е възможно повече артерии и вени, а когато сърдечната дейност на пострадалата се възстанови, и инжектира голяма доза дигиталин. Пристигнаха полицаите и донесоха банка с кръв. „Искате ли да я качим на перона, докторе?“ — попита един от тях, а той му нареди да почака; извади спринцовката и инжектира младата жена с кръв, сякаш беше наркоманка, която бе изпаднала в криза поради липса на дрога. Едва след това им разреши да я вдигнат. Сетне я бяха поставили на носилка в линейката. По пътя към болницата тя беше дошла в съзнание. Тогава бяха започнали да се случват странни неща.

3

Когато фелдшерите от „Бърза помощ“ натовариха пострадалата в линейката, Джордж и инжектира демерол, тъй като чернокожата беше започнала да мърда и тихо да стене. Инжектираната доза беше достатъчна, за да бъде сигурен, че пациентката ще остане неподвижна, докато пристигнат в болницата. Беше деветдесет процента уверен, че тя няма да умре по пътя, в което имаше някаква справедливост.

Ала когато се намираха на шест преки от „Сестри на милосърдието“, клепачите на пострадалата леко се повдигнаха и тя изстена.

— Май ще се наложи да и поставим още една доза, докторе — обади се единият фелдшер.

Джордж не осъзна веднага, че за пръв път човек от по-низшия медицински персонал се обръщаше към него с думата „докторе“, вместо с обичайното „Джордж“ или още по-лошо — „Джорджи“.

— Да не си полудял? Нямам нужда от съвети.

Човекът смаяно се отдръпна.

Джордж погледна към младата жена и забеляза, че широко отворените и очи внимателно го наблюдават.

— Какво се е случило с мен? — попита тя.

Той си спомни думите на зяпача, който твърдеше, че жертвата била казала: „Кой беше онзи педераст? Само да го пипна, ще му откъсна топките!“ Свидетелят беше от бялата раса и Джордж си беше казал, че човекът си е измислил всичко или поради странното, но присъщо на повечето хора желание да подсили и без това трагичната ситуация, или поради расови предразсъдъци. Тази наглед културна и интелигентна жена не би могла да говори толкова грубо и невъзпитано.

— Станахте жертва на нещастен случай. Бяхте…

Клепачите и се притвориха и той с облекчение си помисли, че жената отново ще заспи. Прекрасно. Предпочиташе някой друг да и съобщи, че краката и са отрязани. Някой от онези, които получаваха повече от седем хиляди и шестстотин долара годишно. Премести се малко наляво, за да провери кръвното и налягане, но тя отново отвори очи. В този миг Джордж Шейвърс видя съвършено различна жена.

— Майната му на оня дето ми отряза краката. Усещам, че ги няма. К’во е т’ва — линейка ли?

— Ами… да… — заекна младият лекар. Внезапно му се прииска да пийне нещо. Дори не алкохол — само нещо, с което да разкваси пресъхналото си гърло. Изпита странното усещане, че гледа Спенсър Трейси във филма „Доктор Джекил и мистър Хайд“, после осъзна, че всичко това се случва в действителност.

— Пипнаха ли го онзи педераст?

— Не — отговори Джордж и си помисли: „По дяволите, онзи човек не ме е излъгал.“

С периферното си зрение забеляза, че фелдшерите, които досега внимателно го наблюдаваха (може би с надежда, че той ще направи някакъв гаф), побързаха да се отдръпнат.

— Няма значение. Онези бели некадърници и без това ще го пуснат. Ще го пипна и ще му отрежа топките! Мръсно копеле! Ще ти кажа какво ще направя с мръсното копеле! Ще ти кажа само едно, скапаняко! Ще ти кажа…

Клепачите и отново запърхаха и Джордж си каза: „Точно така, заспивай, моля те, заспи. Не ми плащат за това, не го разбирам… слушал съм много лекции за шоковото състояние, но никой преподавател не е споменавал, че шизофренията е резултат от…“

Очите отново се отвориха. Този път заговори първата жена, онази с културния глас:

— Казахте, че съм пострадала при нещастен случай. Разкажете ми какво е станало. Спомням си, че излязох от „Гладника“…

— Гладник ли? — неразбиращо попита той и си помисли, че пострадалата бълнува.

Устните и се разтегнаха в лека усмивка — очевидно жената се опитваше да превъзмогне болката.

— „Гладникът“ е закусвалня.

— О, ясно.

Другата жена, от чиято уста изригваха ругатни, го беше накарала да се почувства някак омърсен, дори му беше призляло. А с тази се виждаше в ролята на рицар от романа за крал Артур, рицар, който беше успял да спаси дамата на сърцето си от страшния дракон.

— Спомням си как слязох по стълбите и се озовах на перона, сетне…

— Някой ви е блъснал — прекъсна я Джордж и внезапно си помисли колко нелепо звучат думите му.

Какво пък, случилото се с нея също беше нелепо.

— Блъснал ме е пред влака, така ли?

— Да.

— Краката ми отрязани ли са?

Младият лекар безуспешно се опита да преглътне. Гърлото му беше напълно пресъхнало.

— Не напълно — отвърна, макар да осъзнаваше колко абсурден е отговорът му.

Непознатата затвори очи.

„Дано да е припаднала — каза си той. — Дано да е при…“ Очите и се отвориха и този път искряха от гняв. Чернокожата вдигна ръка, разперените и пръсти напомняха нокти на хищна птица. Замахна, но ръката и премина на сантиметри от лицето му — ако го беше издраскала, сега Джордж щеше да бъде в травматологията, вместо да пуши с Хулио Еставес.

— АХ, ВИЕ, БЕЛИ КОПЕЛЕТА! — изкрещя тя. Лицето и беше изкривено до неузнаваемост, в очите и сякаш пламтяха огньовете на ада. Вече не приличаше на човешко същество.

— ЩЕ УБИЯ ВСИЧКИ БЕЛИ МРЪСНИЦИ, ДО КОИТО СЕ ДОКОПАМ! ЩЕ ИМ ОТРЕЖА ТОПКИТЕ И ЩЕ ГИ ХВЪРЛЯ В ГАДНИТЕ ИМ ФИЗИОНОМИИ! ЩЕ…

Джордж внезапно си помисли, че сънува. Това беше някаква лудост. Жената говореше като героиня от комикс, която напълно е обезумяла. Тя… или по-точно съществото, което говореше с гласа и, изглеждаше свръхестествено. Невъзможно му беше да повярва, че това крещящо и бясно мятащо се същество само преди час е претърпяло тежка катастрофа в тунела на метрото. Жената хапеше и непрекъснато се опитваше да издере лицето му с острите си нокти. Носът и течеше, от устните и хвърчеше слюнка, устата и бълваше неприлични думи.

— Инжектирайте й нещо, докторе! — извика единият фелдшер, който беше пребледнял като платно. — За Бога, инжектирайте й!

Той посегна към куфарчето със спринцовките, но Джордж го удари през ръката.

— Махай се, страхливецо.

Сетне погледна към пострадалата и видя спокойните, интелигентни очи на „другата жена“, които го наблюдаваха.

— Ще остана ли жива? — попита го с небрежен тон, сякаш двамата пиеха чай и обсъждаха някакъв маловажен въпрос. Джордж си помисли: „Тя дори не подозира, че от време на време се превръща в друг човек. Изобщо няма представа. — А след миг му хрумна още нещо: — Другата също не знае за съществуването и.“

— Ами… — Той преглътна, притисна ръка към сърцето си, което биеше лудо, и се опита да се овладее. Беше спасил живота и, а психическите и проблеми не го засягаха.

— Добре ли сте? — попита жената, а искрената и загриженост го накара неволно да се усмихне — положението беше комично: жената, която за малко не беше загинала, се опитваше да го успокои.

— Да, госпожо.

— На кой от въпросите ми отговорихте?

Отначало той смаяно я изгледа, сетне разбра какво го пита.

— И на двата — промълви и хвана ръката и. Тя стисна дланта му, а младият лекар впери поглед в блестящите и, умни очи и си помисли: „Можеш да се влюбиш в нея“; в този миг тя отново замахна с разперени пръсти, опитвайки се да избоде очите му, и занарежда проклятия. Наричаше го „бяло копеле“, обещаваше, че не само ще му отреже топките, но ще ги натика в гърлото му.

Джордж рязко се отдръпна, машинално погледна дали дланта му кърви, докато в съзнанието му шеметно се мяркаха несвързани мисли: питаше се какво да предприеме и дали ако го е ухапала, ще получи отравяне на кръвта, защото тази жена беше по-опасна от пепелянка, от гърмяща змия. Не видя кръв, а когато отново извърна очи към пострадалата, тя заговори с гласа на първата жена:

— Моля ви, не ме оставяйте да умра. Не искам да… — Този път за дълго загуби съзнание и всички изпитаха невероятно облекчение.

4

— Е, какво мислите? — попита Хулио.

— Кой ще се класира за финала ли? — Джордж смачка фаса с тока на мокасината си. — „Уайт Сокс“ — заложил съм на тях.

— Какво мислите за онази жена?

— Според мен е шизофреничка.

— Това го знам и без да ми го казвате. Питам ви какво ще стане с нея.

— Не зная.

— Има нужда от помощ, човече! Кой ще и помогне?

— Вече и оказах помощ — промърмори Джордж, но лицето му пламна.

Кубинецът го погледна в очите.

— Ако не можете да и помогнете с друго, докторе, по-добре я оставете да умре.

Той се опита да отвърне на погледа му, но сърцето му се сви от онова, което видя в очите на Хулио — в тях се четеше не обвинение, а само тъга.

Побърза да се извърне и да излезе, измивайки ръцете си от случилото се. Имаше много по-важни въпроси, които го вълнуваха.

5

От момента, в който беше попаднала под колелата на влака, спокойната Одета Холмс контролираше положението, ала Дета Уокър бе започнала да става все по-активна, а онова, към което тя изпитваше непреодолима страст, бе кражбата. Без значение беше фактът, че откраднатите предмети почти винаги бяха без особена стойност, нито пък това, че по-късно тя ги изхвърляше.

Интересуваше я само удоволствието, което и доставяше самата кражба.

Когато Стрелецът проникна в съзнанието и, тя се намираше в големия универсален магазин „Мейси“. Нададе вик, изразяващ едновременно гняв и ужас, а ръцете и застинаха над евтините бижута, които трескаво прибираше в чантичката си.

Изкрещя, защото в мига, когато Роланд проникна в съзнанието и, тя за миг усети присъствието на другата, на Одета, сякаш в главата и се беше отворила някаква врата.

Изкрещя и заради това, че човекът, който се бе озовал в нея, беше бял. Не го виждаше, но със сигурност знаеше, че е белокож.

Клиентите започнаха да се обръщат. Управителят на етажа забеляза пищящата жена в инвалидна количка, видя, че я е заварил в момент, когато тя пъхаше фалшиви бижута в чантичката си, която струваше поне три пъти повече от лъскавите дрънкулки (това се виждаше дори от разстояние).

Управителят извика:

— Хей, Джими!

Джими Халворсен, един от щатните охранители на „Мейси“, се огледа, забеляза какво се случва и мигом се затича към чернокожата жена в инвалидната количка. Затича се машинално, по навик, изграден в него през осемнайсетте години, докато беше полицай, ала същевременно си помисли, че само си губи времето. Мразеше да арестува деца, сакати хора и монахини — струваше му се равносилно на това да рита пиян. Знаеше какво се случва след ареста: те пускаха по някоя сълза пред съдията, сетне ги освобождаваха. Трудно беше да убедиш съдиите, че и сред сакатите има престъпници.

Знаеше всичко това и все пак се затича към местопроизшествието.

6

За миг Роланд беше потресен — стори му се, че е попаднал в змийско гнездо — толкова силна беше омразата и отвращението на непознатата тъмнокожа жена; сетне дочу писъците и видя широкоплещестия мъж с провиснал корем, който тичаше към нея… и към него, забеляза любопитните погледи на клиентите и разбра, че незабавно трябва да вземе нещата в свои ръце.

Забрави собствената си самоличност и изцяло се превърна в тъмнокожата жена. Внезапно почувства странното и раздвоение, ала точно сега нямаше време да мисли за това.

Направи завой с инвалидната количка и трескаво я подкара по пътеката между щандовете. Хората изплашено отскачаха встрани. Чантичката падна, на пода се разпиляха документите на Дета и откраднатите бижута. Мъжагата с провисналия корем се подхлъзна върху позлатените верижки и разпилените гилзи с червило за устни, сетне тупна на задните си части.

7

„Да му се не види!“ — гневно си помисли Халворсен и мигновено пъхна ръка под спортното си сако, където носеше кобур с пистолет трийсет и осми калибър. После здравият му разум надделя. За къде се беше затичал — та това не беше акция за залавяне на наркопласьори или на въоръжени бандити, а на една саката жена в инвалидна количка. Действително тя караше количката така, сякаш участваше в рали, но все пак беше само една безпомощна чернокожа жена. Как ли да постъпи? Да стреля ли? Това щеше да бъде върхът. Пък и не можеше да му избяга, защото в края на пътеката се намираха двете пробни.

Изправи се, потърка натъртения си задник и отново, този път накуцвайки, се спусна след жената.

Инвалидната количка с трясък влезе в пробната и вратата се хлопна.

„Пипнах те, гадино — помисли си Джими. — Така ще те изплаша, че ще си глътнеш езика. Пет пари не давам, дори да отглеждаш пет дечица сирачета и да ти остава само година живот. Няма да те бия, но ще те подредя така, че да ме запомниш.“

Изпревари управителя, който също тичаше към кабинката, блъсна вратата с рамо и… се озова в празното помещение.

Нямаше и следа от чернокожата.

Нито от инвалидната количка.

Кабинката беше празна.

Той смаяно погледна към управителя, който изкрещя:

— Сигурно е в другата пробна!

Преди Джими да реагира, колегата му със сила отвори съседната врата. Някаква жена по фуста и прозрачен сутиен изпищя и притисна ръце към гърдите си. Беше с много бяла кожа и определено не бе саката.

— Извинете — избърбори управителят и се изчерви като рак.

— Махай се, перверзник такъв! — изкрещя непознатата.

— Добре, госпожо — промълви нещастникът и побърза да затвори вратата.

В универсалния магазин „Мейси“ клиентът винаги има право. Той погледна към Халворсен. Ченгето отвърна на погледа му и промърмори:

— Какъв беше този номер? Онази влезе ли в кабинката, или само ми се е привидяло?

— Ами… влезе.

— Тогава къде е?

Управителят безпомощно поклати глава, сетне промърмори:

— По-добре да разчистим терена след тайнствената крадла.

— Ти върви — сопна му се Джими Халворсен. — Имам усещането, че задникът ми се е разцепил най-малко на девет парчета. — Замълча и след миг добави: — Право да ти кажа, приятел, адски съм озадачен.

8

Щом Стрелецът чу как вратата на кабинката се затвори след него, той обърна количката на сто и осемдесет градуса, оглеждайки се за прохода към другия свят. Ако Еди беше изпълнил обещанието си, то всичко бе свършено.

Ала вратата беше отворена. Роланд вкара през нея Господарката на сенките.

1

Много по-късно Роланд възкреси в паметта си случилото се и си помисли: „Всяка друга жена, независимо дали е здрава или саката, ако внезапно бъде тласната с количката си по пътеката в магазина, където се е занимавала със собствените си дела (ако кражбата може да бъде наречена «дело»), ако усети в съзнанието си чуждо присъствие, ако я завлекат в кабинка, докато някакъв човек тича след нея и и заповядва да спре, ако после я блъснат в някакво пространство, което не би трябвало да съществува, след което я пренесат в съвършено различен свят… при подобни обстоятелства всяка друга жена първо би се поинтересувала къде се намира.“

Но Одета Холмс учтиво попита:

— Какво по-точно възнамерявате да направите с този нож, млади човече?

2

Роланд погледна към Еди. Острието беше на милиметри от гърлото. Въпреки че беше изключително бърз и подвижен, Стрелецът не би могъл да избегне ножа, ако младежът решеше да го използва.

— Интересен въпрос — промълви той. — Какво си намислил?

— Не знам — прошепна Еди и изпита невероятно отвращение от себе си. — Май исках да приготвя стръв. Не си ли личи, че съм тръгнал на риболов? — Запрати ножа по посока на инвалидната количка, но много по-вдясно. Острието се заби в пясъка до дръжката и затрептя.

Господарката извърна глава и заговори:

— Бъдете така добри да ми обясните… — Тя смаяно млъкна. Беше произнесла началото на фразата, докато се обръщаше, без да забележи, че зад нея не стои никой; Стрелецът забеляза, че жената не млъкна веднага. Тъй като беше прикована към инвалидната количка, беше свикнала да възприема някои факти като даденост, например щом вече се намираше в магазина, то някой беше бутал количката. Ала зад нея нямаше никой.

Абсолютно никой. Отново погледна към Еди и към Стрелеца, в черните и очи се четеше объркване и тревога. Сетне попита:

— Къде се намирам? Кой буташе количката? Как се озовах тук? Защо съм облечена по този начин — нали седях вкъщи по халат и гледах обедните новини по телевизията? Коя съм? Кои сте вие?

„Попита «коя съм?» — помисли си Стрелецът. — Очаквах, че след първоначалния шок ще ме затрупа с лавина от въпроси. Но какво ли искаше да каже като попита коя е? Струва ми се, че дори сега едва ли осъзнава, че е задала този въпрос.“

Нито кога го е задала. Важното беше, че преди да разбере кои са те, беше пожелала да изясни коя е самата тя.

3

Еди премести поглед от миловидното младежко (или старческо) лице на чернокожата в инвалидната количка, към лицето на Роланд.

— Защо пита коя е?

— Не знам. Може би е в шок.

— Как не! Невъзможно е да бъде в шок и да си спомня как е гледала телевизия, преди да се отправи към универсалния магазин. Само не ме убеждавай, че последният и спомен е как седи по халат и слуша някакъв зализан тъпак да обяснява как са от крили онзи откачен във Флорида Киз, а на стената на бърлогата му редом с препарирания огромен мерлин висяла лявата ръка на Криста Маколиф.

Роланд не му отговори.

Господарката, която се почувства още по-объркана от думите му, смаяно попита:

— Коя е Криста Маколиф? Може би е от изчезналите Конници на свободата?

Този път Еди беше озадачен. Какви ли бяха тези Конници на свободата?

Стрелецът го погледна, сякаш искаше да каже: „Не разбираш ли, че жената е в шок?“

Младежът си помисли: „Зная за какво намекваш, приятелю Роланд, но нещо не се връзва. Самият аз бях леко шокиран, когато ти нахлу в главата ми, но въпреки това не загубих паметта си.“

Всъщност здравата се бе изплашил и в мига, когато тя премина през вратата. Беше приклекнал до безжизненото тяло на Роланд и държеше ножа на милиметри от гърлото му, но изобщо нямаше намерение да го забие… поне не в този момент. Взираше се като хипнотизиран през отворената врата, когато пътеката между щандовете в „Мейси“ като че се втурнаха напред; гледката му напомни за филма „Сияние“, когато зрителят виждаше всичко през очите на момченцето, каращо велосипедчето си с три колела по коридорите на хотела, обитаван от призраци. Спомни си още как малчуганът беше видял двамата мъртви близнаци в един от коридорите. Но сега всичко свърши много по-прозаично; в края на пътеката имаше бяла врата, а надписът на табелката гласеше: „Забранено е пробването на повече от два тоалета.“ Еди беше съвсем сигурен, че вижда универсалния магазин „Мейси“.

Видя как някаква чернокожа ръка се протегна и отвори бялата врата, а в далечината мъжки глас (Еди беше сигурен, че разпознава гласа на ченге, тъй като често си беше имал работа с полицията) крещеше, че тя трябва да се откаже, че е попаднала в капан и още повече усложнява положението си; за миг младежът зърна в огледалото отражението на негърката в инвалидната количка и си помисли: „Господи, ченгето всеки момент ще я настигне и не и завиждам, като си представя какво ще и се случи.“

След секунда изображението се преобърна и той видя себе си, сякаш се наблюдаваше отстрани. Картината шеметно се понесе към него; прииска му се да вдигне ръка и да закрие очите си; внезапно почувства, че не ще издържи, ако гледа през два чифта очи — беше сигурен, че ще полудее — ала всичко се случи толкова бързо, че той дори не успя да помръдне.

Инвалидната количка влетя през вратата, която се оказа прекалено тясна. Колелата със скърцане се врязаха в касата. В същия миг дочу още някакъв глух звук, сякаш се късаше плат; в паметта му изплува странната дума „плацента“, която всъщност не би могъл да си спомни, тъй като изобщо не я беше чувал. Сетне количката с жената се понесе към него по утъпкания крайбрежен пясък; непознатата вече изглеждаше изумена, всъщност тя изобщо не приличаше на жената, която Еди беше зърнал за миг в огледалото. Изумлението и беше напълно оправдано: невъзможно е да се озовеш за секунда от пробната в „Мейси“ на океанския бряг в някакъв забравен от Бога свят, където имаше омари с размерите на малко коли, и да не се почувстваш зашеметен. По този въпрос Еди Дийн можеше да говори от собствен опит.

Инвалидната количка с жената се придвижи още метър-два, сетне спря — не можеше да продължи нагоре по стръмния склон, едрозърнестият пясък също пречеше на движението. Ръцете и вече не въртяха колелата, както преди малко, когато количката се носеше по прохода между щандовете („Ако утре се събудите с болки в раменете, госпожо, виновен ще бъде сър Роланд“ — с горчивина си помисли Еди), Непознатата се вкопчи в страничните облегалки и подозрително изгледа двамата мьже.

Отворената врата зад нея вече беше изчезнала. Всъщност думата „изчезнала“ не бе съвсем точна. Вратата сякаш се сгъна, създаде се същият ефект, който се получава, когато филм се превърта отзад напред. Това се случи в мига, когато човекът от охраната се втурна през обикновената врата между магазина и пробната. Блъсна я с всичка сила — очевидно очакваше да бъде заключена. Еди си помисли, че навярно човекът ще разбие главата си в стената на пробната, ала не му беше съдено да види какво ще се случи. Преди смаляващото се пространство на мястото, където доскоро беше вратата между двата свята, напълно да изчезне, младежът видя как всичко отвъд престана да се движи.

Вече не гледаше кадри от филм, а фотография. Виждаха се само следите, оставени в пясъка от колелата на инвалидната количка, които започваха от никъде и водеха до мястото, където сега седеше чернокожата жена.

— Ако обичате, обяснете ми коя съм и как се озовах тук — промълви тя и в гласа и прозвучаха умоляващи нотки.

— Мога да ти кажа само едно нещо със сигурност, Дороти — промърмори Еди, — вече не си в Канзас.5

Очите на непознатата се насълзиха. Тя се опита да се овладее, но не успя и се разрида.

Еди, който беше побеснял от гняв (и същевременно се отвращаваше от себе си), рязко се извърна към Стрелеца.

Роланд с мъка се изправи на крака, но вместо да се доближи до ридаещата жена, отиде да вземе ножа си.

— Хайде, кажи и! — закрещя младежът. — Ти я доведе тук, на теб се пада честта да и обясниш всичко. — Замълча за миг, сетне промърмори под нос: — А после ще ми обясниш защо тя не знае коя е.

4

Роланд дълго мълча. Сетне се наведе, хвана дръжката на ножа с двата останали пръста на дясната си ръка, прехвърли го в лявата, после го прибра в ножницата, провесена на колана му. Още се опитваше да осмисли онова, което беше почувствал, прониквайки в съзнанието на чернокожата. За разлика от Еди тя беше оказала яростна съпротива от мига, в който той бе проникнал в съзнанието и чак докато заедно бяха преминали в неговия свят. Жената се беше опитала, да прогони натрапника, завладял мозъка и. Направила го бе мигновено и машинално, но сякаш не се беше изненадала от присъствието му. Роланд не разбираше реакцията и. Тя не се бе изненадала от нашествието на един непознат в съзнанието и, а за миг бе изпитала гняв и ужас, сетне се бе заловила да го прогони, въпреки че изобщо нямаше шанс за успех. И все пак беше направила отчаян опит да го стори. Той имаше усещането, че жената е обезумяла от страх, гняв и омраза.

Почувствал беше, че съзнанието и е обгърнато в мрак, сякаш беше погребано в срутила се минна шахта. Само…

Само че в мига, когато се втурнаха през вратата и се разделиха, той беше изпитал непреодолимото желание да остане още секунда в съзнанието и. Само секунда още щеше да му е достатъчна да си обясни много неща. Защото жената, която сега беше пред тях, напълно се различаваше от онази, в чието съзнание бе проникнал насила. Когато беше попаднал в главата на Еди, имаше усещането, че се намира в стая с крехки и запотени стени. А докато се намираше в съзнанието на Господарката се чувстваше като човек, които лежи в мрака, а по голото му тяло пълзят отровни змии.

Промяната бе настъпила в последната секунда.

Имаше и още нещо, което несъмнено беше много важно, ала той не можеше да го разбере или да си го спомни. Нещо като

поглед…

врата, само че в нейното съзнание. Нещо като

ти го счупи, ти беше, не отричай…

и внезапно прозрение. Както при изследванията, когато най-сетне разбираш…

— Майната ти! — с отвращение промълви Еди. — Ти си само един бездушен робот.

Втурна се край Роланд, приближи се до жената и коленичи пред нея; когато тя, обзета от паника, отчаяно се вкопчи в него като удавница, младежът не се отдръпна, а нежно я прегърна и и зашепна:

— Не се тревожи, всичко е наред. Е, положението не е блестящо, но… не е и толкова лошо.

— Къде се намираме? — зарида жената. — Седях си вкъщи и гледах новините, за да разбера дали моите приятели са успели да се измъкнат от Оксфорд, а ето, че сега съм тук и дори не зная къде се намирам.

— Аз също не знам. — Еди я прегърна по-силно и започна да я полюшва. — Струва ми се, че и двамата сме се забъркали в някаква каша. И аз като теб съм от милия, стар Ню Йорк, и аз преживях нещо подобно на онова, което ти се случи преди малко — беше малко по-различно, но по принцип се свежда до едно и също — затова ти гарантирам, че ще се оправиш. Всичко ще бъде наред. — Замисли се и добави: — Стига да обичате омари.

Чернокожата го притисна още по-силно до себе си и зарида, Еди продължи да я полюшва в прегръдките си, а Роланд си помисли: „Най-сетне момчето ще се оправи. Брат му е мъртъв, но сега Еди има за кого да се грижи и ще се оправи.“

И все пак изпита чувство за вина, което сякаш прониза сърцето му. Беше способен да стреля (само с лявата ръка, но какво от това), да убива, неотклонно да продължава пътя си, неуморно преодолявайки километри, години и дори измерения в търсене на Кулата. Умееше да оцелява, понякога даже беше способен да защити някого — беше спасил момчето Джейк от гладна смърт в крайпътната станция, както и от похотта на Оракула в подножието на планините — но в края на краищата беше допуснал Джейк да умре… нещо повече, съзнателно го беше обрекъл на смърт. Наблюдаваше как Еди прегръща жената и и шепне, че всичко ще бъде наред. Внезапно осъзна, че не е способен да изпитва състрадание и към мъката му се прибави таен страх.

Ако си отдал сърцето си на Кулата, Роланд, с теб е свършено. Безсърдечното създание е лишено от способността да обича и по нищо не се отличава от звяра. Може би да бъде звяр не е толкова страшно, но по принцип човекът, който се е превърнал в животно, накрая става чудовище. Да допуснем, че постигнеш целта си. Какво ще се случи, ако чрез безсърдечието си щурмуваш Тъмната кула и успееш да я превземеш? Ако в сърцето ти цари само мрак, ти постепенно ще се превърнеш от звяр в чудовище. Да постигнеш целта си като безсърдечен звяр ще бъде едновременно печално и смешно; все едно да дадеш на слон увеличително стъкло. Ала съвсем друго е да преследваш химерата си, след като си се превърнал в чудовище…

Преди всичко ще ти се наложи да платиш мило и драго. Ала струва ли си да имаш онова, за което си мечтал, след като не изпитваш никакви чувства?

Стрелецът си спомни за Алис и за момичето, което някога го чакаше на прозореца, спомни си и за сълзите, пролети над бездиханното тяло на Кътбърт. О, тогава беше обичал, ала това бе толкова отдавна…

— Искам да обичам! — възкликна той.

Ала когато Еди се просълзи от риданията на жената, очите на Стрелеца останаха сухи като пустинята, която беше прекосил, отправяйки се към намръщеното море.

5

Реши по-късно да отговори на въпроса на младежа. Трябваше да го предупреди да бъде нащрек с непознатата. Причината, поради която паметта и изневеряваше, беше съвсем елементарна. В съзнанието и живееха две жени. И едната беше изключително опасна.

6

Еди и разказа всичко, което знаеше, като премълча част от истината за престрелката.

Когато свърши, жената дълго мълча, само кършеше ръцете си, отпуснати на скута и.

По ерозиралите склонове на планините, простиращи се на изток, течаха многобройни ручейчета. От тях Роланд и Еди се бяха снабдявали с вода, докато се движеха на север. Отначало наливането на живителната течност беше задължение на младежа, тъй като Стрелецът бе много немощен. После започнаха да се редуват и всеки път губеха все повече време в търсене на ручей. С отминаването на дните апатията им нарастваше, ала поне не се бяха разболели. Засега.

Стрелецът беше ходил за вода вчера, днес беше ред на младежа, но Роланд преметна през рамо празните кожени мехове и безмълвно се отдалечи. Еди беше смаян. Упорито отказваше да се трогне от жеста и от която и да било постъпка на Стрелеца, но все пак установи, че сърцето му се е размекнало.

Непознатата изслуша разказа му, без да го прекъсва и без да откъсва очи от него. От време на време на младежа му се струваше, че тя е едва пет години по-голяма от него, понякога изглеждаше по-възрастна поне с петнайсет. Ала едно му беше пределно ясно — започваше да се влюбва в нея.

Когато свърши, жената дълго мълча; не гледаше към него, а към вълните, които нощем изхвърляха на брега омари, задаващи странни и дълбокомислени въпроси. Беше описал животинките най-подробно. По-добре беше предварително да сплаши непознатата, отколкото да я остави неподготвена за гледката, която я очакваше. Навярно тя щеше да откаже да се храни с тях, особено след като научеше какво са сторили на Роланд и след като ги разгледаше отблизо. Ала скоро гладът щеше да я накара да забрави отвращението си. Очите и бяха вперени някъде в далечината. След няколко минути младежът наруши мълчанието.

— Одета… — Беше му казала, че се нарича Одета Холмс, а той си бе помислил, че това е най-хубавото име на света.

Жената тръсна глава, отново го погледна, леко се усмихна и произнесе само една дума:

— Не.

Еди смаяно я зяпна, питаше се какво да отговори. Хрумна му, че никога досега не си беше представял колко значения може да има обикновеното отрицание. Накрая промълви:

— Не разбирам. Какво отричаш?

— Всичко това. — Одета вдигна ръка (той забеляза, че раменните и мускули са силно развити и все пак ръцете и изглеждаха нежни) и посочи към океана, небето и брега, към ерозиралите хълмове, сред които Стрелецът навярно търсеше ручей (а може би вече беше разкъсан от някакво ново и интересно чудовище… Еди потръпна от тази мисъл). Накратко казано, жестът и се отнасяше за целия свят, който ги заобикаляше.

— Разбирам как се чувстваш. Отначало и на мен ми се струваше, че съм попаднал в някакво несъществуващо, измислено място. — Внезапно той се запита дали наистина е било така. Като си спомнеше за онези дни, неволно си даваше сметка, че просто се беше примирил със съдбата си, може би защото се чувстваше много зле като всеки наркоман, който е лишен от обичайната си доза. — Ще свикнеш — добави с лека усмивка.

— Не — отново промълви Одета. — Мисля, че се е случило нещо… и независимо какво е то, още се намирам в Оксфорд, щата Мисисипи. Всичко тук е нереално.

Тя продължи да говори. Ако гласът и беше по-силен (или пък, ако Еди не беше започнал да се влюбва в нея), думите и биха прозвучали като досадна реч, ала при дадените обстоятелства напомняха по-скоро лирична поема.

Младежът беше готов да и повярва, но някакъв вътрешен глас му нашепваше: „Чернокожата дама говори глупости и трябва да я убедиш, че теорията и не струва пукната пара. Това ще и бъде от полза.“

Може би съм получила травма на главата — заяви тя. — Жителите на Оксфорд умеят да си служат с дръжки от лопати и бухалки.

— Оксфорд… — замислено повтори младежът. Названието на градчето смътно му напомняше нещо. Одета беше произнесла думата с особена интонация, която той неволно свърза с Хенри… с Хенри и мокрите пелени. Но защо? Всъщност отговорът не го интересуваше.

— Нима се опитваш да ме убедиш, че в момента живееш в някакъв сън, който ти се явява, докато лежиш в безсъзнание?

— Или в кома — поправи го тя. — Не ме гледай така, сякаш думите ми са абсурдни, Говоря самата истина. Погледни. — Жената вдигна косата си и разкри лявата страна на главата си. Едва сега младежът разбра защо тя винаги се сресваше на ляв път. Под косата и видя грозен, белезникавосив белег.

— Май че си имала много късмет — промълви той.

Чернокожата нетърпеливо сви рамене.

— Тогава не ми провървя, но иначе живеех в охолство. Може би има някакво равновесие. Показах ти белега, защото… Знаеш ли, че когато бях на пет, цели три седмици съм била в кома? Тогава непрекъснато сънувах. Не си спомням сънищата, но по-късно мама сподели с мен как с татко са били сигурни, че няма да умра, докато продължавам да бълнувам… непрекъснато съм говорела в съня си, а те били уверени, че ще оживея, въпреки че не разбирали нито дума. Спомням си само, че сънищата ми бяха много реални. — Замълча, огледа се и добави: — Реални като този свят. Като теб, Еди.

Когато произнесе името му, той целият настръхна и си помисли: „Здравата си лапнал по нея, момче.“

— И като твоя спътник — добави Одета и потръпна. — Той ми се струва най-реален.

— Та ние сме истински хора въпреки твърдото ти убеждение, че в действителност не съществуваме.

Тя любезно му се усмихна, ала изражението и подсказваше, че изобщо не му вярва.

— От какво е този белег на главата ти?

— Няма значение. Показах ти го, за да те убедя, че онова, което се е случило преди години, може да се повтори.

— Моля те, искам да знам.

— Удариха ме с тухла. Случи се по времето, когато за пръв път посетихме северните щати и по-точно град Елизабет в Ню Джърси. Пътувахме във вагона за Джим Кроу6.

— Този пък кой е?

Одета го изгледа недоверчиво, дори презрително.

— Къде си живял досега, Еди? Може би в бомбоубежище.

— Аз съм от друго време. Позволи ми да те попитам за възрастта ти.

— Достатъчно голяма съм, че да имам право да гласувам, но ми остават доста години до пенсия.

— Добре де, успя да ме сложиш на място.

— Но все пак бях тактична, нали? — Лицето и отново се озари от сияйната усмивка, която накара сърцето му да се свие от умиление.

— Двайсет и три годишен съм — заобяснява той, — роден съм през 1964 — през годината, когато те похити Роланд.

— Ама че глупост!

— Грешиш, говоря самата истина. Мен отвлече през 1987.

Одета помълча, сетне заяви:

— Думите ти ме карат да мисля, че не сънувам и че всичко това е реално.

— Обясни ми за вагона на Джим Кроу — нима чернокожите са били задължени да пътуват с него?

— Негрите — поправи го тя. — Мисля, че е неучтиво да наричаш негъра чернокож.

— През осемдесетте години всички вие ще предпочитате да ви наричат така — обясни Еди. — Когато бях малък, ако някой наречеше чернокожо дете „негърче“, можеше здравата да си изпати. Все едно да го назове „чернилка“ или „черна мутра“.

Одета смаяно го изгледа, после отново кимна.

— Хайде, разкажи ми как те удариха с тухла — настоя младежът.

— Най-малката сестра на майка ми щеше да се омъжва. Казваше се София, но мама винаги я наричаше Синята сестричка заради предпочитанието и към този цвят. „Във всеки случай тя си въобразява, че синьото и харесва“ — казваше мама. Ето защо я наричах Синята леля още преди да се запозная с нея. Сватбата беше много хубава. След венчавката имаше прием. Спомням си всички подаръци, които гостите бяха донесли. — Тя се засмя и добави: — Когато си дете, всички подаръци ти изглеждат прекрасни.

Еди също се усмихна.

— Права си. Човек никога не забравя подаръците — не само своите, но и онези, които са получили приятелите му.

— По онова време баща ми започна да печели повече, но на мен ми се казваше, че нещата потръгнали. Това беше любимата фраза на мама. Веднъж, когато и съобщих, че момиченцето, с което винаги си играех, ме е попитало дали баща ми е богат, тя отвърна: „Ако другите ти приятели ти зададат подобен въпрос, ще отговаряш, че нещата са потръгнали.“ Родителите ми вече можеха да си позволят да подарят на Синята леля прекрасен порцеланов сервиз… спомням си, че…

Тя внезапно млъкна, сетне докосна слепоочието си, като че беше усетила пристъп на главоболие.

— Какво си спомняш, Одета?

— Ами… мама и подари специална…

— Какво?

— Извинявай, заболя ме глава… не мога да произнасям правилно думите. Всъщност не знам защо си правя труда да ти разказвам тази история.

— Защо, неприятно ли ти е?

— Не. Исках да кажа, че майка ми и подари специална чиния. Беше бяла, с тънка синя ивица по ръба. — Одета се поусмихна, а Еди си помисли, че усмивката и е пресилена. Кой знае защо споменът я тревожеше и я беше накарал да забрави необикновеното положение, в което се беше оказала, въпреки че ситуацията би трябвало напълно да е погълнала вниманието и.

Еди почувства странно безпокойство.

— Струва ми се, че и сега виждам чинията съвсем ясно, както виждам теб, Еди. Мама я подари на Синята леля, а тя се разрида, като я видя. Мисля, че беше виждала подобна чиния, когато с мама са били още деца, но естествено родителите им не можели да си позволят такава скъпа вещ. Нито едно от децата в семейството не било получавало специални подаръци. След приема Синята леля със съпруга си заминаха на сватбено пътешествие в планините Грейт Смоуки. Заминаха с влак. — Тя погледна към Еди.

— Във вагона за Джим Кроу — промълви младежът.

— Точно така. По онова време негрите дори се хранеха във вагона, определен за тях. Демонстрациите в градчето Оксфорд са насочени срещу расовата дискриминация.

Одета го погледна — вероятно очакваше Еди да започне да я убеждава, че светът около нея е реален, ала той беше погълнат от собствените си спомени: смътно му се мярнаха мокри пелени, струваше му се, че вече е чувал за градчето Оксфорд. Внезапно в паметта му нахлуха още думи… една фраза, която Хенри повтаряше като папагал, докато майка му му извика да замълчи, защото искала да чуе какво ще съобщи Уолтър Кронкайт.

„Най-добре е незабавно някой с разследването да се натовари“ — това беше фразата, която Хенри монотонно повтаряше. Еди се опита да си спомни още нещо, но не успя, което изобщо не беше чудно — по онова време е бил едва тригодишен. „Най-добре е незабавно някой с разследването да се натовари“ — от тези думи го побиваха тръпки.

— Еди, какво ти е?

— Нищо. Защо питаш?

— Забелязах, че потръпна.

— Може би патокът Доналд се е разходил върху гроба ми.

Одета се разсмя и продължи разказа си:

— Поне аз не помрачих сватбата. Нещастието с мен се случи, когато вървяхме към гарата, за да вземем влака. Бяхме, нощували при приятелка на Синята леля, на сутринта баща ми повика такси. Колата пристигна много бързо, ала щом шофьорът видя, че сме цветнокожи, побърза да отпраши, сякаш беше видял самия Сатана. Приятелката на леля ми вече беше тръгнала с багажа към гарата — имахме доста куфари, и тъй като възнамерявахме да прекараме една седмица в Ню Йорк. Спомням си как баща ми каза, че с нетърпение очаква да види грейналото ми лице, щом чуя звъна на часовника в Сентръл Парк и видя танцуващите животинчета.

Накрая той предложи да отидем пеш до гарата. Мама побърза да се съгласи; заяви, че идеята била прекрасна, до гарата нямало и два километра, не било зле да се поразтъпчем след трите дни пътуване с влак и преди новото пътуване, което щеше да продължи шест-седем часа. Баща ми мигом добави, че и времето било прекрасно, но макар да бях едва на пет, разбрах, че е побеснял от гняв, а мама бе дълбоко оскърбена; страхуваха се да повикат друго такси, за да не се повтори унизителната случка.

Тръгнахме по улицата. Вървях далеч от бордюра, защото мама искаше да бъда по-далеч от уличното движение. Спомням си как се питах дали лицето ми действително ще засияе като видя часовника в Сентръл Парк и дали пък няма да се загрее като електрическа крушка; в този момент тухлата ме удари по главата. Пред очите ми притъмня. После започнаха сънищата. Бяха много реални… — Тя се усмихна.

— Като този, Еди.

— Тухлата случайно ли падна или някой те замери с нея?

— Така и не се разбра. Много по-късно, когато вече бях на шестнайсет, мама ми каза, че полицаите пристигнали на местопроизшествието и открили, че няколко тухли липсват от фасадата на зданието, а други се държат на косъм. Четириетажната сграда трябвало да бъде разрушена, ала там все още имало хора. Особено нощем.

— Ясно — промълви Еди.

— Никой не бил забелязал от зданието да излиза човек, ето защо инцидентът бил обявен за нещастен случай. Мама твърдеше, че е повярвала на тази версия, но аз бях сигурна, че лъже. Дори не се опита да сподели с мен какво мисли баща ми. Двамата още не се бяха съвзели от унижението, което им беше причинил таксиметровият шофьор. Поведението му ги караше да мислят, че някой е надникнал през прозореца на онази изоставена сграда, видял ни е да се приближаваме и е решил да хвърли тухла върху главите на черните мутри… Между другото, скоро ли ще се появят онези омари?

— Не — отговори Еди. — Появяват се, когато падне мрак. Значи си въобразяваш, че всичко това е сън, подобен на онези, които са те спохождали, докато си била в кома поради удара с тухла. Мислиш, че и сега ти се е случило нещо подобно, само че този път са те ударили с тояга или с нещо подобно.

— Да.

— Струва ми се, че те тревожи и още нещо, което премълчаваш.

Лицето и гласът на Одета бяха спокойни, ала съзнанието и беше изпълнено със страховити изображения, които по някакъв начин бяха свързани с градчето Оксфорд. Каква беше онази песничка? „В лунна нощ убити са двама другари, най-добре е с разследването някои да се натовари.“ Може би не си спомняше съвсем точно текста, но беше близо до смисъла му. Съвсем близо.

— Възможно е да съм изгубила разсъдъка си — промълви тя.

7

Първото, което хрумна на Еди, бе: „Ако мислиш, че си изгубила разсъдъка си, напълно си смахната.“ Ала размисли и реши да не спори. Дълго време мълча; седеше до инвалидната количка и машинално свиваше дланите си в юмруци.

— Наистина ли си бил наркоман? — наруши мълчанието Одета.

— Още съм — отговори той. — Пристрастеността към наркотиците е като пристрастеността към алкохола или към силните усещания. Никога не можеш да се откажеш от тях. Казвали са ми го много пъти и аз привидно се съгласявах, но едва сега се убедих, че това е истина. Още жадувам за хероина… по-скоро съзнанието ми жадува за него, въпреки че тялото ми преодоля зависимостта от дрогата.

— Какво имаше предвид, като говореше за силни усещания?

— Нещо, което не е било измислено по твое време. Създава се на основата на кокаина… въздействието му… ами все едно да замениш взривно устройство с атомна бомба.

— Изпробвал ли си го?

— Не, разбира се. Вече ти обясних, че си падам по хероина.

— Не приличаш на наркоман.

Еди действително изглеждаше много добре… само дето от тялото и от дрехите му се разнасяше воня (той се къпеше и се переше, но тъй като не разполагаше със сапун, резултатът беше отчайващ). Когато Роланд се появи в живота му, младежът беше късо подстриган (тази прическа му придаваше по-благонадежден вид при преминаването на митницата) и косата му още имаше приличен вид. Всяка сутрин той се бръснеше, използвайки острия нож на Роланд — отначало действаше много плахо, сетне свикна и доби по-голяма увереност. Когато Хенри замина за Виетнам, Еди беше прекалено малък да се бръсне, пък и брат му сякаш изпитваше отвращение от тази процедура; никога не си пусна брада, но често по три-четири дни се разхождаше с набола четина, докато накрая майка му започваше да му натяква да „окоси ливадата“. Ала след завръщането си от Виетнам Хенри се промени: вманиачи се не само по отношение на бръсненето, но и на личната си хигиена. Не пропускаше да напудри стъпалата си с талк след къпане, миеше си зъбите три-четири пъти дневно, използваше специална вода за освежаване на дъха, дрехите му винаги бяха поставени на закачалки. Успя да внуши и на брат си този „хигиенен фанатизъм“. Двамата се бръснеха сутрин и вечер. Тези навици дълбоко се бяха вкоренили в съзнанието на Еди като всичко друго, на което го беше научил Хенри. Включително навика „да се боцка“.

— Навярно ти изглеждам много примерен? — засмя се той на забележката на Одета.

— Не, просто си бял — отсече тя, замълча и намръщено се загледа в океана.

Еди също мълчеше. Питаше се как отново да започне разговор.

— Извинявай — наруши мълчанието тя. — Държах се много нелюбезно… повярвай, че не съм заядлива.

— Всичко е наред.

— Не, не е. Все едно бял да каже на мулат с много светла кожа: „Брей, никога не бих предположил, че си от черните мутри.“

— Предпочиташ да се мислиш за непредубедена, а?

— Между онова, за което се мислим, и това, което сме в действителност, обикновено има голяма разлика. Все пак наистина се смятам за непредубедена. Ето защо моля да ме извиниш. Еди.

— Само при едно условие.

— Какво е то? — попита тя и леко се усмихна.

„Прекрасно“ — помисли си младежът. Беше доволен, че е успял да я накара да се усмихне.

— Допусни още един вариант — това е моето условие.

— Вариант ли? Какъв? — развеселено попита тя.

Еди не би понесъл друг да му говори с такъв покровителствен тон, но на Одета беше готов да прости всичко.

— Трети вариант — че това действително се случва… По точно… — Той смутено се изкашля. — Не ме бива много по разните философски дрънканици, метаморфози или както там ги наричат…

— Искаш да кажеш „метафизика“.

— Може би. Откъде да знам? Мисля, че точно това имах предвид. В едно съм сигурен — невъзможно е да не вярваш на онова, което ти подсказват сетивата. Да допуснем, че си права и че всичко това е сън…

— Не съм споменавала думата „сън“…

— Не си спомням точните ти думи, но смисълът им се свежда именно до съществуването на нереална действителност.

Ако допреди минута в гласа и се бяха прокрадвали снизходителни нотки, сега те изчезнаха.

— Може би не си падаш по философията или метафизиката, Еди, но навярно като ученик са ти допадали дискусиите.

— Не позна. Това е занимание за педали, дърти кранти и мамини синчета. Също като клубовете по шахмат. Какво означава „да си падаш“?

— Да харесваш нещо.

— А какво е това „педали“?

Младежът я изгледа, сетне сви рамене.

— Хомосексуалисти. Педерасти. Всъщност няма значение. Ако продължаваме взаимно да си обясняваме жаргонни думи, няма да стигнем до същността на въпроса. Опитвам се да ти кажа, че ако това е сън, не ти, а аз сънувам. Може би ти си плод на моето въображение.

Усмивката и помръкна.

— Никой… не те е ударил по главата.

— И теб не са те ударили.

Одета се намръщи и го поправи:

— Може би съм забравила.

— Същото се отнася и за мен. Казваш, че в Оксфорд не са си поплювали. Митничарите също не са особено любезни, когато не успеят да заловят някой трафикант на наркотици. Възможно е някой от тях да ме е ударил по главата с приклада на пистолета си. Сега можеше да бъда в лудницата „Белвю“ и да сънувам теб и Роланд, а митничарите щяха да напишат в рапортите си, че по време на разпита съм започнал да буйствам и се е наложило да употребят сила.

— Не е едно и също.

— Защо? Защото си умна, обществено активна и богата чернокожа жена, а аз съм наркоман от бедняшки квартал, така ли? — насмешливо попита Еди. Искаше му се да се пошегува, за да я поразведри, ала Одета гневно възкликна:

— Престани да ми напомняш, че съм чернокожа!

Младежът въздъхна.

— Добре, но ми трябва време, за да отвикна.

— Действително е трябвало да посещаваш дискусионния клуб.

— Майната ти! — сопна се той, ала погледът и му подсказа, че разликата помежду им не е само цветът на кожата им, а начинът им на мислене и изразяване. Бяха като хора, обитаващи различни острови, между които вместо океанската шир се простираше времето. Почувства се безпомощен, защото не можеше да промени нищо. — Не искам да споря с теб, а да те накарам да осъзнаеш факта, че не сънуваш.

— В краен случай бих могла да действам, съобразявайки се с третото ти предположение, ако дадената ситуация не се промени…, но при едно условие: да разбереш, че има огромна разлика между онова, което се е случило с теб и с мен. Толкова огромна, че си пропуснал да я забележиш.

— Тогава ми я покажи.

— В съзнанието ти няма бели петна. А аз установих, че ми се „губят“ големи периоди от време.

— Не разбирам.

— Много е просто: ти си спомняш всичко, което ти се е случило: самолета, нападението на този… — Тя намръщено кимна към хълмовете, накъдето се беше отправил Стрелецът. — Спомняш си как си скрил наркотиците, как те е арестувал митничарят и всичко останало. Историята ти е невероятна, но в нея няма липсващи звена… Ще ти разкажа какво се случи с мен. Върнах се от Оксфорд и бях посрещната от нашия шофьор Андрю, който ме закара вкъщи. Изкъпах се и внезапно ми се приспа. Измъчваше ме страхотно главоболие, а от опит знаех, че единственият лек за мигрената е сънят. Наближаваше полунощ, но реших да гледам последните новини по телевизията. Неколцина от сподвижниците ми бяха освободени, но повечето още бяха в затвора. Исках да разбера какво се е случило с тях. Облякох халата си и отидох да включа телевизора в дневната. Говорителят започна емисията, съобщавайки за последната реч на Хрушчов относно американските съветници във Виетнам. Точно когато каза: „Ще излъчим репортаж от…“, внезапно изчезна и аз се озовах на този бряг. Казваш, че си ме видял през някаква вълшебна врата, която сега е изчезнала, да крада в универсалния магазин „Мейси“. Всичко това е пълен абсурд, но дори да беше истина, не бих крала фалшиви скъпоценности. Не обичам да се кича с бижута.

— Погледни ръцете си, Одета — промълви младежът.

Тя смаяно се втренчи в „диаманта“ на кутрето си, който, съдейки по размерите му, очевидно беше фалшив, и към пръстена с опал на средния си пръст; камъкът беше огромен, а изработката груба, което също подсказваше, че пръстенът е евтина имитация.

— Сигурна съм, че сънувам — упорито повтори тя.

— Престани да дрънкаш едно и също като повредена плоча! — Този път Еди наистина се разгневи. — Всеки път, когато ти докажа, че в историята ти има несъответствия, предпочиташ да се скриеш зад идиотската фраза, че „сигурно сънуваш“. Крайно време е да приемеш истината, Дета.

— Не ме наричай така! Ненавиждам това име! — пискливо изкрещя тя и той изплашено отскочи назад.

— Извинявай… не знаех.

— А пък аз знам, че докато седях в дома си по халат и гледах новините в полунощ, внезапно се озовах напълно облечена на някакъв пуст бряг и вече беше ден. Сигурна съм, че в действителност някой здравеняк помощник-шериф с огромно шкембе ме е ударил с палка по главата — това е всичко.

— В такъв случай не би трябвало да си спомняш нищо след пребиваването си в Оксфорд.

— М-моля? — несигурно промълви тя.

Може би разбираше истината, но отказваше да я приеме. Като в случая с пръстените.

— Ако са те ударили в Оксфорд, защо си спомняш как си се прибрала у дома?

— В подобни случаи не всичко се подчинява на логиката. — Одета потърка слепоочията си. — Слушай, предпочитам да прекратим този разговор. Отново ме връхлетя страхотно главоболие. Имам чувството, че черепът ми ще се пръсне.

— Знай едно: независимо дали е логично или не, човек вярва в онова, което му се иска. Видях те в „Мейси“, Одета. Видях те да крадеш. Казваш, че никога не би откраднала каквото и да било, но преди малко заяви, че не носиш бижута. Опитваше се да ме убедиш в това, въпреки че няколко пъти погледна към ръцете си, докато разговаряхме. Пръстените си бяха там и преди, но ти сякаш не ги забелязваше, докато те накарах да ги видиш.

— Не желая да разговаряме на тази тема! — извика тя. — Главата ми ще се пръсне от болка.

— Добре. Но признай, че си загубила представа за времето и това не се е случило в Оксфорд.

— Остави ме на мира — мрачно измърмори тя.

Еди видя как Стрелецът бавно слиза по склона с пълните мехове — единият беше привързал към колана си, а другият беше преметнал през рамо. Изглеждаше много уморен.

— Иска ми се да ти помогна, Одета — промълви младежът, — но как да го сторя, като не вярваш, че съм от плът и кръв?

Остана до нея още няколко секунди, ала тя не вдигна глава, а продължи да масажира слепоочията си. Еди тръгна да посрещне Роланд.

8

— Седни — каза младежът и пое меховете. — Изглеждаш зле.

— Наистина ми е лошо. Чувствам, че отново ще се разболея.

Еди погледна към зачервеното му лице, забеляза колко напукани са устните му и кимна.

— Надявах се да не се случи, но въобще не съм изненадан, приятел. Не проведохме пълно лечение. Балазар не разполагаше с достатъчно кефлекс.

— Не те разбирам.

— За да се справиш с инфекцията, трябва да получиш определена доза пеницилин. Не го ли сториш, само „потискаш“ болестта; след няколко дни отново се появяват същите симптоми. Ще ни бъдат необходими още лекарства, но за тази цел ще се наложи да минем през вратата в отвъдния свят. Междувременно трябва да си почиваш, да не се преуморяваш. — Докато говореше. Еди си помисли, че Одета е без крака, а разстоянията, които трябваше да изминават, за да намерят вода, ставаха все по-големи. Сега беше най-неподходящият момент Стрелецът отново да се разболее. Младежът горчиво се питаше възможно ли е положението да се влоши още повече… и си отговаряше, че от това по-лошо не можеше да има.

— Трябва да ти съобщя нещо за Одета.

— Така ли се казва тази жена?

— Ъ-хъ.

— Много хубаво име.

— Да. И на мен ми харесва. Ала не ми харесва как Одета реагира на присъствието си тук. Убедена е, че този свят е нереален, че го вижда в съня си.

— Зная. Зная още, че тя не ме харесва, прав ли съм?

„Напълно — помисли си младежът, — но това не и пречи да си въобразява, че си много правдоподобна халюцинация.“

Предпочете да замълчи, само кимна.

— Ще ти призная нещо — продължи Стрелецът. — Тя изобщо не е жената, която доведох тук.

Еди смаяно го изгледа, сетне възбудено закима. Спомни си неясното отражение в огледалото, свирепото лице…

Роланд беше прав! Разбира се, че беше прав! Жената от „Мейси“ изобщо не беше Одета.

Внезапно си спомни ръцете, които небрежно опипваха копринените шалове и също така небрежно бяха започнали да прибират фалшивите бижута в голямата чанта… сякаш жената искаше да я заловят на местопрестъплението. Ала пръстените и бяха същите, които сега носеше Одета.

„Това изобщо не означава, че ръцете са били нейните“ — помисли си той, улавяйки се за нелепото обяснение като удавник за сламка. Сетне горчиво си каза, че не трябва да се самозалъгва. Беше успял добре да разгледа ръцете и — бяха досущ като на жената от „Мейси“ — нежни, с дълги пръсти.

— Не — замислено продължи Стрелецът, — не е същата. — Сините му очи се втренчиха в лицето на Еди.

— Ръцете й…

— Слушай — прекъсна го Роланд, — слушай внимателно. От това може би зависи животът на всекиго от нас: моят, защото отново се разболях, а твоят — защото си се влюбил в нея.

Младежът мълчеше.

— В тялото и живеят две жени. Когато проникнах в нея, беше едната, а когато се върнах тук, се появи другата.

Този път Еди направо онемя.

— Имаше и още нещо, което ми се стори странно, но или не успях да го проумея, или се изплъзва от паметта ми. Тогава си помислих, че е много важно.

Погледът му се плъзна покрай Еди към инвалидната количка, която стоеше в края на следите от гумените колела, появяващи се от никъде. Сетне той отново погледна към младежа.

— Не разбирам как е възможно това, но те предупреждавам да бъдеш нащрек. Разбра ли?

— Да… — едва успя да изрече той, който имаше чувството, че се задушава. Разбираше (или по-точно беше гледал в редица филми онова, за което говореше Стрелецът), ала нямаше сили да отговори. Роланд сякаш го беше нокаутирал.

— Добре. Защото жената, в чието съзнание проникнах от другата страна на вратата, беше не по-малко опасна от омарите, които нощем излизат от океана.

1

„Трябваше да бъдеш нащрек“ — беше казал Стрелецът и Еди се бе съгласил, въпреки че не разбираше какво му говорят; онази част от съзнанието на младежта, където се спотайваше инстинктът за самосъхранение, очевидно не възприемаше предупреждението. Стрелецът го осъзнаваше… за щастие на Еди.

2

Посред нощ очите на Дета Уокър внезапно се отвориха. Бяха ясни и необикновено интелигентни.

Тя си спомняше всичко — как се съпротивляваше, как я бяха завързали за количката, как и се подиграваха и я наричаха „черномутреста мръсница“.

Спомняше си чудовищата, които излязоха от океана, и как онзи, по-възрастният, уби едно от тях. По-младият запали огън и се залови да приготвя вечерята, сетне усмихнато и предложи парче горещо месо, нанизано на шиш. Тя си спомняше как го беше заплюла в лицето, спомняше си как ехидната му усмивка внезапно се беше превърнала в намръщена гримаса, типична за белите хора. Той я зашлеви и заяви: „Добре, чернилко. Скоро ще ме молиш за храна. Обзалагам се.“ Сетне двамата с Най-лошия човек се засмяха. Лошият донесе парче телешко, наниза го на шиш и започна да го пече над огъня… а докъдето и стигаше погледът, се простираше брегът на това непознато място, където я бяха довели насила.

Миризмата на печеното беше много съблазнителна, ала Дета се престори, че не я усеща дори когато по-младият размаха шиша под носа и и затананика: „Хапни си, черна кучко, хайде, опитай!“ Тя седеше като вкаменена и се преструваше, че изобщо не го забелязва.

После беше заспала. А сега, щом се събуди, откри, че въжетата, с които я бяха привързали към количката, бяха изчезнали. Всъщност вече не беше на количката, а лежеше върху одеяло, беше покрита с друго и се намираше далеч от линията на прилива, докъдето достигаха омарите и ловяха непредпазливите чайки. Погледна наляво и не видя нищо.

Обърна се надясно и забеляза двамата мъже, които също бяха завити с одеяла и спяха. По-младият беше по-близо до нея, а Най-лошият човек беше свалил кобурите си и ги бе сложил до себе си, без да извади револверите.

„Издъни се, педераст такъв“ — помисли Дета и се претърколи към него. Едрият пясък хрущеше под тежестта на тялото и, ала звукът се заглушаваше от воя на вятъра, шума на вълните и шумоленето на прокрадващите се чудовища. Подобно на тях тя бавно пълзеше по пясъка и очите и страховито проблясваха.

Добра се до кобурите и извади единия револвер. Беше тежък, с гладка дървена дръжка и изглеждаше необикновено опасен в ръката и. Тежестта му не я безпокоеше, защото тя, Дета Уокър, имаше силни ръце. Пропълзя още по-близо до двамата мъже.

По-младият се беше завил презглава с одеялото и хъркаше като дъскорезница, ала Най-лошият човек се размърда в съня си; Дета застина на мястото си, а лицето и се изкриви в ужасяваща гримаса. Когато Роланд се успокои, тя си каза: „Този е истински мръсник. Бъди нащрек, миличка. Бъди нащрек.“

Напипа лостчето на барабана, опита се да го избута, не успя и го дръпна към себе си. Барабанът се освободи.

„Зареден е! Мамка му, зареден е! Първо ще очистя младия глупак, а като се събуди Най-лошият човек, сладко ще му се усмихна и ще му пусна куршум в челото.“

Затвори барабана и понечи да натисне спусъка… сетне размисли. Изчака поредния порив на буйния вятър, издърпа спусъка докрай и допря револвера до слепоочието на Еди.

3

Стрелецът я наблюдаваше през полупритворените си клепачи. Отново го тресеше, но температурата му не беше толкова висока, че да го накара да халюцинира. Ето защо търпеливо чакаше, а очите му бяха като пръст върху спусъка на тялото му, което винаги заместваше револвера му, ако оръжието не му беше под ръка. Жената натисна спусъка. Дочу се изщракване. Разбира се, че ще изщрака… точно така. Когато с Еди бяха донесли меховете с вода, Одета Холмс беше потънала в дълбок сън в инвалидната си количка. Двамата и бяха стъкмили легло на пясъка и внимателно я бяха положили върху разстланите одеяла. Еди беше сигурен, че тя ще се събуди, но Роланд знаеше, че това няма да се случи.

Беше убил омара, младежът беше запалил огън и двамата вечеряха, като не пропуснаха да отделят порция от месото за нея.

После разговаряха и Еди каза нещо, което го порази като внезапно проблеснала мълния. Проблясъкът беше прекалено ярък и мимолетен, за да осъзнае напълно смисъла му, и все пак Стрелецът разбра много — все едно светлината на мълнията му беше помогнала да се ориентира в непозната местност.

Можеше веднага да сподели прозрението си с младежа, но не го стори. Разбра, че трябва да играе ролята на Корт, а когато някой ученик на Корт падаше окървавен след неочакван удар, учителят неизменно заявяваше: „Детето не разбира какво представлява чукът, докато при забиването на гвоздей не удари пръстите си. Ставай и престани да хленчиш, нищожество. Забравил си лицето на своя баща!“ Еди беше заспал, макар че Роланд го беше предупредил да бъде нащрек. Когато Стрелецът се убеди, че и двамата са заспали (Господарката наблюдава по-дълго, защото от нея можеха да се очакват всякакви хитрини), той презареди револвера с празни гилзи и постави оръжието близо до младежа. Сетне зачака. Изминаха час, два, три.

Течеше четвъртият час; Роланд беше уморен до смърт, високата температура го изгаряше, чувстваше, че се отпуска и че всеки момент ще заспи. В този миг забеляза, че Господарката се е събудила и сам широко отвори очи. Видя я как се претърколи, как запълзя по пясъка към оръжията. Видя я как извади револвера, допълзя до Еди и спря; наклони глава, а ноздрите и се разширяваха и се свиваха, сякаш тя не само вдъхваше въздуха, а го изпробваше на вкус. Да, това беше жената, която бе довел тук.

Дета погледна към него, а той не се престори, че спи — навярно тя би усетила заблудата — а действително заспа. Когато почувства, че жената вече не го наблюдава, погледна изпод полуотворените си клепачи. Видя как Дета вдигна револвера (направи го с много по-голяма лекота от Еди, когато за пръв път се беше прицелил с оръжието) и го насочи към главата на младежа. Внезапно спря и на лицето и се изписа лукаво изражение. В този момент му напомни за Мартин.

Опита се да отвори барабана, отначало сгреши, после успя и огледа патроните. Роланд тръпнеше в очакване тя да забележи пробитите капсули на гилзите; страхуваше се, че Дета ще погледне от другата страна на барабана и ще забележи, че куршумите липсват. (Беше му хрумнало да зареди оръжието с дефектни патрони, ала навреме си спомни думите на Корт, че всеки револвер е в ръцете на Съдбата и че куршум, който веднъж не се е взривил, втория път може да избухне.) Беше готов всеки миг да се нахвърли върху нея.

Ала жената затвори барабана, понечи да дръпне спусъка… и отново се поколеба — очевидно изчакваше следващият порив на вятъра да заглуши звука.

Той си помисли: „Господи, тази безнога жена е въплъщение на злото и при все това е истински стрелец като Еди.“

Също като нея Роланд затаи дъх и зачака.

При следващия порив на вятъра чернокожата завъртя барабана докрай и насочи дулото към слепоочието на младежа. Усмихна се зловещо, сетне дръпна спусъка.

Разнесе се глухо изщракване.

Стрелецът чакаше.

Дета натисна спусъка още веднъж, после втори, трети път. Щрак щрак — щрак.

— Мръсник! — изкрещя тя и ловко обърна револвера, като го хвана за дулото. Роланд се стегна, но не скочи на крака. Отново си помисли:

„Детето не разбира какво представлява чукът, докато при забиването на гвоздей не удари пръстите си.“ И още: „Ако е писано, тя ще те убие.“

„Няма значение“ — намеси се неумолимият глас на Корт. Еди се размърда и реагира мигновено: отличните му рефлекси винаги му бяха помагали да оцелее. Вместо да го удари по слепоочието, дръжката на револвера улучи челюстта му.

— Какво… Господи! — възкликна той.

— Педераст! Бял мръсник! — изкрещя Дета и отново понечи да стовари оръжието върху главата му. Въпреки че тя беше саката, а младежът вече се търкаляше встрани, Роланд реши, че време да се намеси. Ако Еди не си беше взел поука от случилото се, значи беше кръгъл глупак. Все пак Стрелецът беше убеден, че когато отново го предупреди да бъде нащрек, младежът ще го послуша. Пък и не биваше да рискува — макар и безнога, жената беше опасна като гърмяща змия.

Той рязко отскочи, сякаш беше внезапно отпусната пружина, прелетя над Еди и повали жената по гръб, като я затисна с тялото си.

— Ще ме чукаш ли, скапаняк такъв? — изкрещя тя, повдигна таза си и замахна с револвера, опитвайки се да го удари по главата. — Ще ме чукаш ли? Давай, направи го, ще ти хареса.

— Еди! — извика Стрелецът и това не беше вопъл, а команда.

За миг младежът остана неподвижен, с широко отворени очи; кръв капеше от челюстта му, която беше започнала да се подува. „Помогни ми — помисли си Роланд, — а може би не желаеш, а?“ Силите го напускаха. Знаеше, че щом Дета замахне с револвера, ще пробие черепа му с тежката ръкохватка…, а ако той успее да вдигне ръка, за да се предпази от удара, костите му ще бъдат счупени.

В този миг Еди излезе от транса, в който беше изпаднал, и успя да хване револвера, насочен към главата на Стрелеца. Дета истерично закрещя, извърна се към него и се опита да го захапе като вампир; обсипваше го с вулгарности, които бяха почти неразбираеми поради силния и южняшки акцент. На Роланд му се стори, че тя внезапно е заговорила на чужд език. Еди успя да изтръгне оръжието от ръката и а Стрелецът я притисна към земята.

Дета продължи да се съпротивлява: опитваше се да се освободи, проклинаше го, лицето и лъщеше от пот.

Младежът смаяно се взираше в нея и безмълвно отваряше и затваряше уста като риба. Предпазливо опипа челюстта си, потръпна от болка и намръщено огледа окървавените си пръсти.

Дета крещеше, че ще убие и двамата, а ако се опитали да я изнасилят, щяла да ги довърши с вагината си; отвътре имало остри зъби — нека само опитат и сами ще видят какво ще им се случи.

— Какво… — недоумяващо проговори Еди.

— Донеси ми колана — изхриптя Стрелецът. — Ще се опитам да я преобърна върху себе си, а ти гледай да хванеш ръцете и и да ги завържеш.

— Няма да ви се дам! — извика Дета и с неочаквана сила се повдигна, почти изтласквайки Роланд. Той почувства как жената безуспешно се опитва да го ритне между краката.

— Аз… аз… тя — запелтечи младежът.

— Действай, да те вземат дяволите! — изкрещя Стрелецът и Еди най-сетне се подчини.

4

Докато я връзваха, тя на два пъти за малко щеше да им се изплъзне. Най-сетне младежът успя да пристегне колана на Стрелеца около китките и когато Роланд с последни сили изви ръцете и зад гърба и (през цялото време се пазеше тя да не го ухапе, както мангустата се пази от отровна змия), но преди Еди да успее да я завърже, лицето на Роланд беше обляно от слюнката и, сетне младежът я издърпа встрани. Не искаше да причини болка на това същество, което бясно се мяташе, а от устата му изригваха невъобразими ругатни. Създанието беше много по-отвратително от чудовищните омари, защото беше надарено с разум, ала Еди си спомняше и колко красива беше тази жена. Не искаше да причини болка на другото същество, заключено в нея, подобно на гълъб, който е скрит в тайното отделение на магическата кутия на фокусник.

Одета Холмс се криеше в тялото на това истерично крещящо същество.

5

Въпреки че последното муле, което беше яздил, отдавна бе мъртво, Стрелецът пазеше парче от повода му, който пък някога беше използвал като ласо. Привързаха с кожената каишка Дета към инвалидната количка, както до този момент си беше въобразявала (или пък погрешно си спомняше — в края на краищата резултатът беше същият, нали?), че са сторили. После се отдалечиха. Еди искаше да измие ръцете си, но се страхуваше от кръвожадните омари.

— Идва ми да повърна — изрече той с глас, който внезапно стана писклив като на юноша.

— Що не се изсмучете взаимно? — крещеше съществото и се опитваше да се освободи. — Що не го направите, щом ви е шубе от катеричката на една негърка? Хайде, изсмучете си маркучите, докато още можете, щото Дета Уокър ще се освободи от шибаната количка, ще ви отреже жалките пишки и ще нахрани с тях онези чудовища!

— Това е жената, в чието съзнание бях проникнал. Сега вярваш ли ми?

— Повярвах ти още от началото — промълви младежът.

— Казваше, че вярваш, но всъщност не беше така. Надявам се, че най-сетне си осъзнал истината и действително си ми по вярвал.

Еди погледна към гърчещото се, крещящо същество в инвалидната количка, сетне извърна очи; беше блед като платно, от раната на челюстта му още се процеждаше кръв. Страната му се беше подула като балон.

— Да — едва чуто каза той. — Сега ти вярвам.

— Тази жена е чудовище.

Младежът заплака.

Стрелецът искаше да го утеши, ала си спомни какво беше сторил с Джейк и си каза, че това би било истинско светотатство. Побърза да се отдалечи в мрака — отново го тресеше, цялото тяло го болеше.

6

Преди много часове, когато Одета още спеше, Еди беше заявил, че се досеща какво се е случило с нея. Не бил съвсем сигурен, но се досещал. Роланд го помоли да не говори с недомлъвки, а да сподели подозренията си.

— Мисля, че тя е шизофреничка.

Стрелецът недоверчиво поклати глава. Младежът обясни, че научил какво представлява шизофренията от филми като „Трите лица на Ева“ и от различни телевизионни сериали (предимно от сапунените опери, които с Хенри често гледаха, когато добре се бяха надрусали). Роланд замислено кимна в знак на съгласие. Заболяването, което Еди описваше, наистина се отнасяше за този случай. Жена с две лица — на ангел и на дявол. Лицето и напомняше на онова, изобразено от петата карта таро, която човекът в черно му беше показал.

— Тези… шизофреници не знаят ли, че страдат от раздвоение на личността — поинтересува се той.

— Не. Но… — Еди замълча и намръщено загледа омарите, които пълзяха, търсейки храна.

— Но какво?

— Не съм психоаналитик и не зная…

— Какво е „психоаналитик“?

Младежът посочи към челото си.

— Доктор, който оправя нашите мозъци. Тези лекари се наричат психиатри.

Роланд кимна. Изразът „оправя мозъци“ му се струваше особено подходящ за Господарката, чието съзнание определено се нуждаеше от „поправка“.

— Според мен шизофрениците почти винаги осъзнават, че нещо не е наред с тях — продължи младежът. — Може би причината са белите петна в съзнанието им. Възможно е да греша, но съм убеден, че в шизофреника живеят двама души, уверени, че страдат от временна загуба на паметта. Всъщност белите петна се получават, когато съзнанието се контролира от другата личност. Тя… тя твърди, че си спомня всичко. Убедена е, че го помни.

— Но нали ти е казала, че не вярва в онова, което и се е случило?

— Така е, но засега го забрави. Опитвам се да ти обясня, че независимо какво вярва Одета, тя си спомня, че докато е седяла по халат пред телевизора в дневната си и е гледала новините, внезапно се е озовала тук… сякаш е била пренесена като по магия. Изобщо няма представа, че „другата“ е поела контрола в промеждутъка между нощта на бунта в Оксфорд и деня, през който ти я похити от „Мейси“. Възможно е това да се е случило на следващия ден, дори след няколко седмици. Спомням си, че беше още зима, защото повечето клиенти носеха палта…

Роланд доволно кимна.

Сетивата на младежа започваха да се изострят. Не беше забелязал ботушите, шаловете и ръкавиците, стърчащи от джобовете на палтата, но като начало не беше лошо.

— … но иначе е невъзможно да се разбере колко време Одета е била под контрола на „другата“, тъй като сама не знае. Мисля, че никога досега не е попадала в подобна ситуация и историята за това как са я ударили по главата и помага да защити не само себе си, но и „втората жена“.

Стрелецът отново кимна.

— Ами пръстените? Като ги видя, наистина беше потресена. Напразно се опитваше да прикрие ужаса и изумлението си.

— Ако тези жени не знаят, че „съжителстват“ в едно и също тяло — попита Роланд, — ако дори не подозират, че има нещо нередно, ако всяка има спомени отчасти реални, отчасти измислени така, че да запълват времето, през което съзнанието е подчинено на другата личност, как трябва да постъпим с нея? Как е възможно да живеем с нея?

Еди сви рамене.

— Не питай мен. Проблемът е твой. Нали твърдиш, че ти е необходима? По дяволите, дори рискува живота си, за да я доведеш тук. — Еди си спомни как бе допрял ножа до гърлото му и неволно се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях.

Двамата замълчаха. Одета още спеше спокойно. Точно когато Стрелецът се готвеше още веднъж да предупреди младежа да бъде нащрек и да обяви (на висок глас, за да го чуе Господарката, ако само се преструваше на заспала), че ще си легне, Еди каза нещо, което сякаш освети съзнанието на Роланд като внезапно проблеснала мълния; нещо, което му позволи да узнае поне част от онова, което беше длъжен да разбере.

Жената се беше променила в последния миг.

Беше се променила в мига, в който преминаха през вратата.

И той беше видял… някакво същество…

— Ще ти призная нещо — наруши мълчанието Еди, който разравяше жарта с откъснатата щипка от омара, с който бяха вечеряли. — Когато я преведе през вратата, се изплаших, че самият аз съм станал шизофреник.

— Защо?

Младежът се замисли, сетне сви рамене. Трудно му беше да обясни какво бе почувствал, освен това беше много уморен.

— Няма значение.

— Защо? — настойчиво повтори Роланд.

Еди го погледна и разбра, че настойчивостта му не е продиктувана от празно любопитство. Замисли се за миг, сетне заговори:

— Трудно ми е да го обясня, приятел. Знаеш ли, като гледам през вратата, ми се струва, че откачам. Когато някой се движи в отвъдния свят, имаш усещането, че се движиш с него, нали?

Стрелецът кимна.

— Гледах през вратата като че бях кинозрител — не ме питай какво е това, в момента няма значение — чак до края. В мига, когато ти пренесе Одета от тази страна, внезапно видях самия себе си. Все едно, че… — Той напразно търсеше подходящи думи. — Не зная. Все едно, че се взирах в огледало, но не съвсем, защото… защото сякаш виждах друг човек. Имах чувството, че съм обърнат наопаки… като че едновременно се намирах на две места. Да му се не види, не мога да ти опиша какво усетих!

Роланд се почувства така, сякаш го беше ударил гръм. И той беше усетил същото, докато преминаваха през вратата; същото се беше случило с нея, не, не само с нея, с тях; за миг Дета и Одета бяха вперили погледи една в друга, но не както човек вижда изображението си в огледало, а като две различни жени; за секунда огледалото се беше превърнало в прозрачно стъкло, Одета бе зърнала Дета, при което и двете се бяха ужасили.

„Всяка от тях вече знае истината — мрачно си помисли той. — Възможно е преди да не са я осъзнавали, но сега всичко им е ясно. Навярно ще се опитат да я скрият от себе си, но в онзи миг са я разбрали и никога няма да я забравят.“

— Роланд… — прекъсна размишленията му младежът.

— Какво?

— Само исках да проверя дали не спиш с отворени очи. Преди минута изглеждаше така, сякаш изобщо не си тук.

— Дори да е така, вече се върнах — промълви Стрелецът. — Ще си легна, дано да заспя. Помни какво ти казах — бъди нащрек.

— Ще бъда на поста си — обеща младежът, ала Роланд знаеше, че независимо от болестта си, тази нощ той трябваше да бъде на пост. Събуждането на Одета и всичко останало се случи след това.

7

След бурните събития Еди и Дета Уокър отново потънаха в сън (всъщност тя не заспа, а по-скоро изпадна в безсъзнание от изтощението си и се наклони на една страна, изпъвайки кожения ремък, с който беше привързана към количката). Само Стрелецът остана буден.

„Трябва да накарам тези двамата да се сражават един срещу друг — помисли си той; нямаше нужда от обясненията на психоаналитиците, за които говореше Еди, за да разбере, че това сражение може да завърши със смъртта на един от противниците. — Ако доброто, олицетворявано от Одета, спечели, може би приключението ще завърши благополучно. Ала победи ли злата Дета, всичко ще бъде загубено.“

И все пак нещо му подсказваше, че изходът не е в убийството, а в сливането на двете личности. Беше преценил, че издръжливостта на Дета Уокър ще му бъде от полза… по-точно ще бъде от полза за всички; тя му беше необходима, но непрекъснато трябваше да я държи под око. Предстоеше му дълъг и труден път. Дета мислеше, че двамата с Еди са някакви чудовища, които наричаше „бели педерасти“. Това беше само опасна самозаблуда, но по пътя щяха да се сблъскат с истински чудовища — омарите не бяха първите, нито последните. Жената, готова да се бори до последен дъх, в чието съзнание беше проникнал и която отново се беше появила тази нощ, щеше да се окаже много полезна в битката с подобни чудовища, особено, ако в нея успееше да надделее вродената доброта на Одета Холмс. Беше му особено необходима сега, когато омарите го бяха осакатили, когато куршумите му привършваха и треската заплашваше отново да го повали.

„Но всичко това предстои. Ако успея да накарам всекиго от тях да признае съществуването на другия, това непременно ще доведе до противопоставяне. Но как да го постигна?“

Не мигна през цялата нощ (която му се стори безкрайна), размишлявайки върху проблема. Призори, когато усети, че изгаря от високата температура, още не беше открил как да го разреши.

8

Еди се събуди малко преди зазоряване, видя, че Стрелецът, наметнат с одеяло, седи край тлеещата жарава и побърза да се настани до него.

— Как си? — попита го шепнешком.

Господарката още спеше, завързана към инвалидната количка; от време на време потръпваше, промърморваше нещо неразбираемо и надаваше стон.

— Добре съм.

Младежът недоверчиво го изгледа.

— Имаш кофти вид.

— Благодаря ти — сухо отговори Роланд.

— Целият трепериш.

— Ще ми мине.

Дамата се размърда и отново застена — една дума прозвуча почти разбираемо. Жената сякаш изрече „Оксфорд“.

— Сърцето ми се къса, като я гледам вързана — промълви младежът. — Все едно, че е впрегатно животно.

— Скоро ще се събуди. Може би тогава ще я развържем.

Двамата намекваха, но не посмяха да изразят гласно надеждата си, че щом Господарката отвори очи, ще видят спокойния, макар и леко озадачен поглед на Одета Холмс.

След петнайсет минути, когато първите слънчеви лъчи озариха хълмовете, жената наистина отвори очи, ала в тях проблясваше неистовата злоба на Дета Уокър.

— Колко пъти ме изнасилихте, докато бях превъртяла? — попита се тя. — Между краката ми пари — сигурно сте вкарали там гадните си бели маркучи.

Роланд въздъхна и промълви:

— Време е да тръгваме. — Изправи се и лицето му се изкриви от болката.

— Никъде няма да ходя с вас, бели боклуци! — сопна се чернокожата.

— Ще дойдеш и още как — обади се Еди. — Много съжалявам, скъпа моя.

— Къде ще ме водите?

— Ами… — замислено изрече младежът, — с онова, което открихме до първата врата, направо се минахме, „находката“ зад врата 2 беше още по-скапана, а сега, вместо да се откажем, както биха постъпили нормалните хора, ще продължим напред, за да проверим какво се крие зад третата врата. Съдейки по предишните ни две находки, положително ще се натъкнем на чудовище като Годзила или триглавата Хидра, но аз съм оптимист и се надявам, че ще намерим нещо, което да ни свърши работа.

— Не мърдам от тук!

— Никой не те пита, миличка — заяви Еди и застана зад инвалидната количка. Дета отново се задърпа, опитвайки се да се освободи, но Стрелецът я беше завързал така, че от резките и движения коженият ремък се стегна още повече. Скоро тя осъзна това и прекрати опитите си. Беше по-опасна от гърмяща змия, но изобщо не бе глупава. Обърна се и погледна Еди, а усмивката и беше толкова ужасяваща, че младежът инстинктивно се отдръпна. Никога не беше виждал подобно сатанинско изражение.

— Е, може и да се повозя — изсъска Дета, — ама не докъдето си мислиш, бял сополанко. И хич не си въобразявай, че ще се разбързам.

— Какво искаш да кажеш?

Тя отново се обърна и презрително се усмихна.

— Скоро ще разбереш, малкия. — Безумните и но непреклонни очи се втренчиха в Стрелеца. — И двамата ще разберете.

Еди сграбчи ръкохватките, монтирани на облегалката, и пътниците отново поеха на север по брега, който изглеждаше безкраен; сега след тях оставаха не само отпечатъците от подметките им, но и следите от колелата на инвалидната количка.

9

Денят се оказа истински кошмар. Когато се движиш сред еднообразна местност, е изключително трудно да изчислиш изминатото разстояние, но Еди знаеше, че пълзят като костенурки. Знаеше и каква е причината. Да, знаеше.

„Скоро ще разбереш, малкия, И двамата ще разберете“ — беше казала Дета. След по-малко от час Еди действително започна да разбира.

Първият проблем, който възникна, беше с бутането на инвалидната количка. Ако брегът беше покрит със ситен пясък, задачата му щеше да бъде непосилна — все едно да се опитва да шофира автомобил сред огромни снежни преспи. За щастие тук пясъкът беше едрозърнест и все пак тикането на количката съвсем не беше лесно. Известно време се движеше безпрепятствено, под колелата хрущяха счупени раковини и хвърчаха камъчета, сетне ненадейно попадаше в трапчинка с по-ситен пясък и със сетни сили успяваше да го изтласка напред, докато „пътничката“ злобно се усмихваше. Пясъкът жадно засмукваше колелата. Налагаше се младежът едновременно да бута и да натиска с всичка сила ръкохватките, в противен случай имаше опасност количката заедно с „пътничката“ да се преобърне.

Дета се кискаше, докато той се мъчеше да я предпази от падане.

— Забавляваш ли се, сладурче? — провикваше се всеки път, когато колелата затъваха в трапчинка със ситен пясък.

Веднъж Стрелецът понечи да се притече на помощ, но Еди му направи знак да се отдръпне.

— Ще дойде и твоят ред. Ще я бутаме на смени. — „Ала ми се струва, че моите смени ще бъдат много по-дълги, отколкото неговите — прошепна някакъв вътрешен глас. — По всичко личи, че едва се държи на крака, камо ли да бута тежката инвалидна количка. Не, сър. Боя се, че това удоволствие ще бъде само за теб. Знаеш ли, това е Божие наказание. Толкова години си се боцкал с иглата и никога не ти е хрумвало, че ще се окажеш в ролята на «бутало».“ Той се изсмя почти беззвучно.

— Защо ти е толкова весело, сополанко? — попита Дета и макар да се стараеше да говори подигравателно, в гласа и прозвучаха гневни нотки. „Господарката смята, че в момента нямам никакъв повод за смях — помисли си той. — Абсолютно никакъв. Навярно ще се постарае да направи живота ми още по-черен.“

— Няма да разбереш шегата, миличка. Зарежи тази работа.

— Много скоро ще зарежа теб — изсъска тя, — Ще зарежа теб и гадния ти приятел, ама първо ще ви нарежа на парчета и ще ги разхвърлям по целия скапан бряг. Да си сигурен, че ще го направя. А междувременно спри да дрънкаш — по-лесно ще ти бъде да буташ. Задъхал си се като локомотив.

— За сметка на което ти бърбориш за двама — изпъхтя Еди. — Как ти издържа душата?

— Трай, че ще взема да си пусна душата право в гадната ти физиономия.

— Само обещаваш. — Той избута количката от поредната трапчинка върху по-твърд пясък и известно време се движи безпрепятствено. Слънцето още не беше достигнало зенита си, ала той вече се беше изпотил.

„Очертава се забавен и поучителен ден“ — помисли си.

Спирането беше вторият проблем.

Бяха се озовали на участък, където почвата беше по-твърда. Еди забута по-бързо количката, надявайки се, че ако поддържа същото темпо, инерцията ще му помогне да прескочи следващия пясъчен капан.

Внезапно количката престана да се движи. Спря, сякаш се бе сблъскал с невидима барикада. Металният прът, свързващ ръкохватките, удари Еди в гърдите и той изстена. Роланд мигновено се обърна, но дори мълниеносната му реакция не му помогна да задържи количката, която се преобърна, както непрекъснато беше заплашвала Господарката, и я повлече със себе си. Завързаната Дета беше безпомощна, но се заливаше от смях. Не престана да се кикоти, докато двамата най-сетне успяха да изправят количката. Коженият ремък се беше стегнал още повече и се впиваше в плътта и нарушавайки кръвообращението и, на челото и зееше дълбока рана, от която капеше кръв, ала тя продължаваше да се киска.

Когато най-сетне се справиха с тежката задача, мъжете се задъхваха и бяха останали съвсем без сили. Столът заедно с жената тежеше минимум сто и трийсет килограма, от които по-големият дял се падаше на „превозното средство“. На Еди му хрумна, че ако Роланд беше отвлякъл Дета през 1987 година, модерната инвалидна количка щеше да бъде поне с трийсет килограма по-лека.

Тя отново се изкиска, презрително изсумтя и примигна, тъй като кръвта се стичаше в очите и, сетне заяви:

— Щяхте да ме убиете, мръсници такива.

— Повикай адвоката си — измърмори Еди. — Дай ни под съд.

— Пипате като сакати — отново се заяде Дета. — Цели десет минути не можахте да ме вдигнете, тъпаци мръсни. Изглеждате напълно скапани!

Стрелецът откъсна парче от ризата си, която и без това беше заприличала на дрипа, и понечи да избърше кръвта от челото и. Тя се опита да го захапе и съдейки по щракането на зъбите и, Еди реши, че ако Роланд не беше реагирал мигновено, Дета Уокър щеше да се погрижи и лявата му ръка да остане без два пръста.

Тя отново прихна да се смее и впери в него злобно проблясващите си очи, но Роланд забеляза, че в тях се спотайваше и страх. Дета се страхуваше. Страхуваше се от него, защото той беше Най-лошият човек.

Защо ли го беше нарекла така? Може би, защото подсъзнателно усещаше, че той знае всичко за нея.

— За малко щях да те докопам — процеди през зъби. — За малко да те докопам. — И отново сатанински се изкиска.

— Дръж главата и — спокойно нареди Роланд. — Тази жена хапе като отровна змия.

Еди се подчини, а Стрелецът грижливо почисти раната. Не беше дълбока, но той не искаше да рискува; намокри парчето плат със солената океанска вода и отново се приближи до инвалидната количка.

Дета закрещя:

— Да не си посмял да ме мокриш с тази вода! Видях, че там гъмжи от отровни гадини. Махай се! Махай се!

— Дръж я — все така спокойно повтори Роланд, тъй като тя мяташе главата си насам-натам. — Не искам да рискувам.

Младежът здраво я стисна. Чернокожата разбра, че той не се шегува, и моментално престана да се съпротивлява, сякаш вече не се страхуваше от мокрия парцал. Оказа се, че само се беше преструвала.

Усмихна се на Роланд, който промиваше раната и опитвайки се да отстрани последните полепнали песъчинки.

— Като те гледам, не си само скапан — отбеляза тя. — Май си болен. Мисля, че далеч няма да стигнеш. Нищо чудно скоро да гушнеш босилека.

През това време Еди внимателно разгледа инвалидната количка и откри аварийната ръчна спирачка, която блокираше колелата. Дета беше успяла да я хване, търпеливо беше изчакала той да ускори ход, сетне я беше дръпнала, умишлено преобръщайки количката. Защо ли го беше направила? Само за да ги забави — ето защо. Нямаше причина да го стори, но жена като нея не се нуждаеше от причина. Жена като нея с огромно удоволствие би направила нещо подобно, тласкана единствено от злобата си.

Роланд поразхлаби кожения ремък, за да подобри кръвообращението и, после здраво завърза ръката и за да не може да достигне спирачката.

Не си прави толкова труд, господин Истински мъж — широко се усмихна Дета. — Пак ще удариш на камък. Има толкова начини да ви забавя… най-разнообразни начини.

— Да тръгваме — с немощен глас изрече Стрелецът.

— Добре ли си, приятел? — разтревожено попита Еди.

Спътникът му беше блед като мъртвец.

— Да. Да вървим.

И те отново тръгнаха по брега.

10

Стрелецът настоя да бутат количката по един час и младежът неохотно отстъпи. Роланд успя да преодолее първата трапчинка с пясък, но при втората се наложи спътникът му да му се притече на помощ. Стрелецът се задъхваше, едри капки пот оросяваха челото му.

Еди му позволи да побута още малко; Роланд ловко избягваше пясъчните капани, които сякаш засмукваха колелата, ала накрая количката отново заседна. Няколко секунди Еди наблюдава опитите му да освободи колелата — Стрелецът се задъхваше и гърдите му трескаво се повдигаха, а вещицата (както той вече мислено я наричаше) се заливаше от смях и нарочно се облягаше назад, за да го затрудни още повече — накрая не издържа, избута го с рамо и изтласка количката от ямката само с едно гневно движение. Количката се заклати, а Еди видя и почувства, че Дета се накланяше напред, доколкото и позволяваше ремъкът, като настойчиво се опитваше отново да се преобърне.

Роланд побърза да се притече на помощ и заедно с Еди успяха да задържат инвалидната количка.

Жената се обърна и им намигна толкова заговорнически, че Еди усети как го побиха тръпки.

— Пак щяхте да ме преобърнете, момчета. Бъдете по-внимателни, а? Трябва да ме пазите, щото съм само една стара саката жена. — Тя отново гръмко се разсмя.

Еди харесваше другата жена, която обитаваше тялото и съзнанието и, дори беше готов да се влюби в нея от пръв поглед и само след краткия разговор, който бяха провели, но сега усети как ръцете го сърбяха да я сграбчи за шията и да я удуши, за да не чува никога повече смеха и.

Дета отново се обърна, прочете мислите му, сякаш бяха изписани с червени букви на челото му, и се разсмя още по-силно. Погледът и като че го предизвикваше: „Давай! Май ти се иска, а? Хайде, направи го!“

„Имам усещането — каза си Еди, — че ме предизвиква отново да преобърна количката, надявайки се, че този път ще я убия. Да, точно това иска. Навярно единствената цел в живота и е да загине от ръката на бял човек.“

— Да тръгваме — каза той. — Разходката по крайбрежието продължава, сладурче, независимо дали ти харесва.

— Да го духаш! — изсъска тя.

— Млъквай, скъпа — учтиво отговори младежът.

Стрелецът вървеше мълчаливо, с наведена глава.

11

Съдейки по положението на слънцето, наближаваше единайсет, когато се приближиха до няколко огромни оголени скали; тук направиха почти едночасова почивка, скрити в сянката на каменните грамади, тъй като по това време слънцето печеше безмилостно. Еди и Стрелецът обядваха с остатъците от омарите, които бяха изпекли предишната вечер. Младежът предложи от храната и на Дета, която отново отказа — знаела какво са намислили и щом толкова им се иска, по-добре да я убият с голи ръце, отколкото да се опитват да я отровят. Така действат само страхливците.

„Еди е прав — мислеше си Стрелецът. — Тя наистина си е измислила спомени, запълващи времето, когато съзнанието и е било подчинено на «другата». Знае всичко, което снощи се е случило с нея, въпреки че в действителност беше потънала в дълбок сън.“

Беше сигурна, че са я принуждавали да яде развалено месо от чудовищните омари, докато самите те са похапвали осолено говеждо и са пиели бира. Беше сигурна, че от време на време са и поднасяли късчета от своята храна и са отдръпвали месото в мига, когато се е опитвала да го захапе… и, разбира се, в този момент са и се надсмивали. Според Дета Уокър белите педерасти постъпваха само по два начина с цветнокожите жени — изнасилваха ги или им се присмиваха. Понякога правеха и двете едновременно.

Фантазиите и бяха абсурдни. Еди Дийн за последен път беше виждал говеждо, докато пътуваше с небесния дилижанс, а Роланд не беше вкусвал осолено месо, откакто, Бог знае преди колко време, беше привършил запасите си. Колкото до бирата… той се опита да си спомни кога за последен път бе пил пенливата течност.

В Тул — там имаше бира и осолено говеждо. Господи, какво не би дал за чаша бира. Гърлото го болеше, а студеното пиво положително щеше да успокои болката. Двамата се отдалечиха от Дета, а тя извика след тях:

— Май не съм подходяща компания за бели момчета като вас. Или пък искате да останете насаме, за да си дърпате пишките? — Отметна глава и се засмя толкова гръмко, че дори чайките, накацали върху скалните грамади, уплашено закрещяха и отлетяха.

Стрелецът седеше, подпрял лакти на коленете си — личеше, че напълно е погълнат от мислите си. След няколко минути вдигна глава и се обърна към Еди:

— Разбирам примерно по една дума от всеки десет, които изрича тази жена.

— Аз се справям много по-добре от теб — схващам почти всичко. Всъщност това няма никакво значение. В края на краищата всичко, което тя бърбори, се свежда до думите „бели педерасти“.

Стрелецът кимна, сетне попита:

— Интересно ми е дали и там, където си роден, чернокожите говорят по този начин. „Другата“ жена се изразяваше съвсем културно.

Еди поклати глава.

— Не. Ще ти кажа нещо забавно…, а може би не е смешно, но на мен ми се иска да се посмея, защото животът тук е доста тъжен. Думите, които използва тази жена, не са „истински“, не са нейни. Ала тя не го осъзнава.

Роланд го изгледа, но не каза нищо.

— Спомняш ли си как, докато почистваше раната на челото и тя се престори, че се страхува от водата?

— Да.

— Навярно си осъзнавал, че жената се преструва?

— Отначало не се досетих, сетне разбрах.

— Точно така. Тя играеше роля и осъзнаваше, че ни води за носовете. Добра актриса е и за няколко секунди успя да ни заблуди. Начинът, по който говори, също е част от ролята и, но в случая нашата приятелка преиграва и речта и звучи направо нелепо.

— Навярно предполагаш, че тя умело се преструва само когато осъзнава какво прави.

— Да. Думите, които използва, са типични за чернокожите герои от една книга, наречена „Мандинго“, която някога съм чел, и за Бътърфлай Маккуин от „Отнесени от вихъра“. Зная, че тези имена не ти говорят нищо, но исках да ти обясня, че тя използва клишета. Знаеш ли какво означава тази дума?

— Ами… клишетата се използват от хора, които не са способни да мислят самостоятелно.

— Точно така. Самият аз не бих могъл да го обясня толкова добре.

— Хей, сополанковци, още ли не сте свършили. — Гласът на Дета вече беше пресипнал. — А може би пишките ви са толкова малки, че не можеше да ги намерите в гащите си?

— Да вървим. — Стрелецът бавно се изправи на крака. Олюля се, но като забеляза разтревожения поглед на Еди, побърза да се усмихне. — Не бой се, вече съм по-добре.

— Питам се колко време ще издържиш.

— Колкото е необходимо — отвърна Роланд и спокойният му глас накара сърцето на младежа да се свие.

12

Тази нощ Стрелецът използва последния си куршум, за да убие омар, който да им послужи за храна. Оттук нататък се налагаше да стреля с „лошите“ куршуми и да се надява на късмета си. Започваше да се убеждава колко прав е бил Еди, когато беше заявил, че накрая ще им се наложи да убиват с камъни отвратителните чудовища.

Вечерта прекараха както обикновено: запалиха огън и приготвиха храната, която вече не възбуждаше апетита им и дори ги отвращаваше. „Тъпчем се по навик“ — помисли си Еди. Предложиха късче месо на Дета, която отново започна да ругае и да крещи още дълго ли ще я правят на глупачка, сетне взе лудо да се мята, без да обръща внимание на ремъците, които още по силно се врязваха в плътта и — очевидно искаше да преобърне инвалидната количка и да ги накара да се занимават с нея, преди да са успели да вечерят.

Ала те отгатнаха намерението и. Еди сграбчи ръцете и, а! Роланд подпря колелата с големи камъни и спокойно заяви:

— Ще отпусна ремъците, ако обещаеш да седиш мирно.

— Оближи ми задника, бял педераст.

— Не разбрах дали си съгласна.

Тя присви очи и подозрително го изгледа — навярно се питаше дали спокойният му тон прикрива насмешка (Еди се питаше същото) — след няколко секунди кисело измърмори:

— Ще седя мирно. И без това умирам от глад, изобщо не ми е до номера. Ще ми дадете ли нещо за ядене, или ще ме оставите да пукна? Това ли сте намислили, шубета такива? Шубе ви е да ме удушите, а пък аз отказвам отровната ви кльопачка, значи точно това сте намислили — да ме уморите от глад. Ама ще имате да вземате, тъпаци такива! — И отново се ухили зловещо, а двамата усетиха, че ги побиват тръпки.

След малко Дета заспа.

Еди докосна страната на Роланд. Стрелецът го погледна, но не се отдръпна, само промърмори:

— Добре съм.

— Да, бе, истински герой си. Слушай какво ще ти кажа, днес изминахме съвсем кратко разстояние.

— Зная — отвърна Роланд. Тревожеше го мисълта, че патроните му са свършили, но реши, че тази вечер няма да съобщи на младежа „радостната“ вест; Еди засега беше здрав, но бе смъртно уморен и едва ли щеше да понесе поредната лоша новина.

„Да, засега е здрав, но ако не му давам по-дълги почивки, със сигурност ще отпадне и ще се разболее“ — мислеше си Стрелецът.

Всъщност и двамата се чувстваха зле. От студа по устните на Еди бяха избила херпеси, лицето му беше на петна и се белееше. Роланд чувстваше, че зъбите му започват да се клатят, кожата между пръстите на ръцете и на краката му се беше напукала и кървеше. Вярно е, че се хранеха, но храната им беше еднообразна. Навярно щяха да издържат още малко, но в края на краищата щяха да умрат, все едно, че бяха гладували.

„Движим се по брега, а страдаме от скорбут — болестта на моряците — с ирония си каза Роланд. — Много е забавно, няма що. Ще пукнем без пресни плодове и зеленчуци.“

Еди кимна към Господарката.

— Тя ще продължи да упорства.

— Разбира се, стига онази „другата“, да не се пробуди в съзнанието и.

— Ще бъде прекрасно, но не можем да разчитаме на това — замислено изрече Еди. Взе обгоряла щипка от омара и се залови да рисува безсмислени знаци по пясъка. — Имаш ли представа далеч ли се намира следващата врата?

Роланд поклати глава.

— Питам те, защото си мисля, че здравата ще загазим, ако разстоянието между втората и третата врата е същото като онова между врата 1 и врата 2.

— Вече сме загазили.

— Затънали сме до шията — мрачно се съгласи Еди. — Питам се колко ли дълго ще успеем да се задържим на повърхността.

Роланд го потупа по рамото и младежът примигна от изненада — не беше свикнал с подобна проява на чувства от страна на Стрелеца. — Има нещо, което Господарката не знае.

— Нима? И какво е то? — попита Еди.

— Че ние, „белите педерасти“, не се предаваме лесно.

Младежът прихна да се смее, притискайки длан към устните си, за да не събуди Дета — до гуша му беше дошло от крясъците и ругатните и.

Стрелецът усмихнато го погледна и промърмори:

— Отивам да си легна. Бъди…

— … нащрек — довърши Еди. — Бъди спокоен.

13

Събуди го ужасяващ писък.

Младежът беше заспал веднага щом отпусна глава върху сгънатата риза, която му служеше за възглавница. Струваше му се, че изобщо не е затварял очи, когато Дета закрещя. Събуди се мигновено; не знаеше какво да очаква: може би кралят на омарите беше изплувал от дълбините на океана да отмъсти за погубените си чеда, или пък някакво невиждано чудовище се беше спуснало от планинските склонове. Всъщност само му се стори, че се е събудил мигновено; като се озърна забеляза, че Стрелецът вече е на крака и е стиснал револвера в лявата си ръка.

Щом Дета видя, че и двамата са будни, престана да крещи и заяви:

— Исках да проверя дали сте нащрек, момчета. Мина ми през ум, че тук има вълци — мястото е направо идеално за тези зверове. Викам си: „Я да проверя дали ще се събудите, ако случайно ме нападне вълк.“

Докато говореше, си личеше, че изобщо не се страхува, а в очите и проблясваха дяволити пламъчета.

— Господи! — уморено промърмори Еди.

Луната беше изгряла, но още не се беше издигнала в небето, следователно бяха спали по-малко от два часа.

Стрелецът прибра револвера си в кобура и се обърна към жената в инвалидната количка:

— Да не си посмяла да го направиш втори път.

— А ти кво ще ми направиш, а? Ще ме изнасилиш ли?

— Ако искахме да го сторим, досега щяхме да те изнасилим поне няколко пъти — невъзмутимо изрече Роланд. — Друг път не вдигай такъв шум. — Той отново легна и се зави с одеялото.

„Боже мой — помисли си Еди, — в каква каша се забърках, в каква шибана…“ — Мисълта му се прекъсна и той отново заспа. В този миг нови крясъци раздраха въздуха, Дета пищеше пронизително като сирена на пожарна кола; Еди скочи на крака, тялото му сякаш гореше от прилива на адреналин, дланите му бяха стиснати в юмруци…, а Дета продължаваше да се смее и прегракналият и глас ехтеше в нощта.

Младежът погледна към небето и видя, че луната почти не е променила положението си от момента, когато писъците на чернокожата ги бяха събудили за първи път.

„Господарката очевидно е намислила да не спи и да ни дебне — унило си помисли той. — Щом забележи, че потъваме в дълбок сън, който ще ни помогне да съберем нови сили, тя отново ще закрещи. Ще повтаря този номер, докато остане без глас.“

Внезапно смехът на Дета стихна. Роланд се приближаваше към нея, приведеното му тяло се очертаваше под бледите лунни лъчи.

— Хич не се приближавай, мръснико — извика тя, но гласът и издаваше страха и. — И без това не можеш да ми направиш нищо.

Стрелецът застана пред нея и за миг Еди беше напълно убеден, че търпението на Роланд се е изчерпало и че ще смаже Дета като досадна муха. Ала за негово учудване Стрелецът се отпусна на едно коляно пред нея, сякаш се готвеше да и направи предложение за женитба.

— Слушай… — започна той, а Еди не можеше да повярва, че спътникът му е способен да говори толкова нежно. Дета също беше изумена, постепенно на лицето и се изписа страх. — Чуй какво ще ти кажа, Одета.

— На коя викаш О-Дета? Това не ми е името.

— Млъквай, мръсницо — изръмжа Роланд, сетне продължи с предишния кадифен глас: — Ако ме чуваш и ако изобщо можеш да я държиш под контрол…

— Що ми говориш така? Като че дрънкаш не на мен, а на друга. Престани да хитрееш. Веднага престани, чуваш ли?

— … накарай я да млъкне. Мога да и запуша устата, но не искам. Опасно е да запушиш устата на някого — току-виж се задушил.

— ПРЕСТАНИ ДА ДРЪНКАШ ГЛУПОСТИ, БЯЛ ПЕДЕРАСТ ТАКЪВ!

— Одета — прошепна Роланд, гласът му прозвуча така, сякаш зашумоляха дъждовни капки.

Чернокожата млъкна и втренчи в него широко отворените си очи. Еди никога не беше виждал толкова омраза и страх в човешки очи.

— Мисля, че на тази мръсница ще и бъде все едно дори ако се задуши. Иска да умре, но съм сигурен, че още по-силно желае твоята смърт. Ала ти си жива (поне засега) и нещо ми подсказва, че не за първи път си имаш работа с Дета — тя се чувства в тялото ти прекалено удобно. Ето защо мисля, че чуваш думите ми и ще успееш да я контролираш, макар още да не можеш да се освободиш от нея. Не и позволявай да ни събуди за трети път, Одета. Не ми се иска да и запуша устата, но ако се наложи, ще го сторя.

Той се изправи, отдалечи се без да се обръща, легна, зави се с одеялото и веднага заспа.

Дета продължаваше да се взира в него, ноздрите и се разширяваха като на запечен кон.

— Белият боклук взе да се прави на магьосник — прошепна тя.

Еди също легна, но дълго не можа да заспи, въпреки че беше уморен до смърт. Всеки път, щом се унесеше, внезапно отваряше очи, очаквайки да чуе истеричните крясъци на чернокожата.

След около три часа, когато луната вече се спускаше по небосклона, той най-сетне заспа.

През тази нощ Дета повече не крещя: беше се изплашила от Роланд или искаше да запази гласа си за бъдещи „подвизи“. Или пък — кой знае? — Одета беше чула молбата на Стрелеца и беше овладяла положението.

Еди се събуди с главоболие, чувстваше се още по-уморен. Погледна към инвалидната количка с плахата надежда, че ще види Одета. Господи, дано да види Одета…

— Добро утро, сополанко — изграчи Дета и злобно се усмихна. — Вече си мислех, че ще хъркаш чак до обяд. Ама не можеш, нали така? Трябва да ме повозиш още няколко километра. Ти ще ме возиш, малкия, щото приятелчето ти с магьосническите очи съвсем е сдало багажа. Помни ми думата — скоро ще обърне петалата. Още малко му остава, макар да се тъпче с пушеното месо, дето вие двамката тайно си похапвате, като свършите с чекиите. Да тръгваме, сладурче. В никакъв случай не ща да ви бавя. — Тя понижи глас и притвори клепачи, ала очите и лукаво се взираха в него: — Засега.

Лукавите и очи сякаш обещаваха: „Ще запомниш този ден, бяло момче. За дълго ще го запомниш. Честна дума.“

През този ден изминаха около четири километра, може би дори по-малко. Инвалидната количка се преобърна два пъти. Веднъж Дета незабелязано успя да сграбчи ръчната спирачка и силно я дръпна. Втория път „заслугата“ беше изцяло на Еди, който тласна количката прекалено силно в стремежа си да избегне поредния пясъчен капан. Това се случи привечер; младежът се изплаши, че този път не ще успее да я измъкне. Все пак напрегна последните си сили и избута количката с треперещите си ръце — тласъкът се оказа прекалено мощен, Дета се преобърна като смешния Хъмпти-Дъмпти от „Алиса в страната на чудесата“, след което Еди и Роланд се поизпотиха, докато успеят да поставят количката на колелата и. Оказа се, че ако бяха закъснели само с няколко секунди, последствията щяха да бъдат фатални. Ремъкът, който минаваше през гърдите на Дета, се беше повдигнал и бе пристегнал гърлото и. Тя се задушаваше, лицето и вече беше посиняло; всеки момент щеше да загуби съзнание, но продължаваше злорадо да се смее.

„Остави я да пукне — искаше да каже Еди, като видя как Роланд се наведе и побърза да разхлаби възела. — Не зная дали наистина желае смъртта, но със сигурност жадува да ни убие… остави я да пукне.“

После пред очите му изплува образът на Одета (бяха се срещнали за толкова кратко време, че споменът за нея сякаш вече избледняваше) и се спусна да помогне на Роланд, Стрелецът нетърпеливо го отблъсна.

— Това е работа само за един човек.

Когато разхлаби ремъка и Господарката успя да си поеме въздух, той се обърна и внимателно изгледа младежа.

— Май е време да спрем и да устроим лагер за през нощта.

— Да повървим още малко — умоляващо отговори Еди. — Мога да издържа.

— Ама, разбира се — обади се Дета. — Я виж какъв е здравеняк. Мястото му е на полето — да събира памук, но как ще му остават сили нощем да те изсмуче.

Тя все още отказваше да се храни, лицето и вече беше измършавяло, а хлътналите и очи гневно проблясваха.

Роланд изобщо не и обърна внимание, а внимателно огледа Еди, сетне кимна.

— Добре. Но съвсем малко.

След двайсет минути младежът сам се отказа. Ръцете му като че се бяха превърнали в желе.

Седнаха под сянката, хвърляна от скалите; чуваха крясъците на чайките, наблюдаваха настъпването на прилива и очакваха след залез слънце да се появят омарите.

Роланд прошепна на Еди, че са свършили годните патрони. Младежът само стисна устни. Стрелецът остана доволен от реакцията му.

— Налага се да убиваме омарите с камъни, а тази вечер честта се пада на теб — продължи той. — Прекалено слаб съм и положително ще изпусна камъка…, а точно сега не бива да допускаме грешки.

Този път Еди внимателно го изгледа. Онова, което видя, изобщо не му хареса.

Роланд нетърпеливо сви рамене и се помъчи да отклони вниманието му от себе си.

— Няма значение. Няма значение, Еди. Каквото е писано, то ще се случи.

— Ка — промълви младежът.

Стрелецът кимна и леко се усмихна.

Двамата се спогледаха и се засмяха. Роланд сякаш се стресна от хрипливите звуци, които се изтръгваха от гърдите му. Престана да се смее и на лицето му се изписа печално изражение.

— Виж ги ти как се хилят, май добре си прекарват — провикна се Дета, гласът и беше прегракнал и много по-слаб. — Кога ще започнете да се мушкате? Нямам търпение да ви видя.

15

Еди уби поредния омар.

Дета отново отказа да се храни. Младежът изяде пред очите и половината парче месо и и предложи другата половина.

— Не си познал! — изкрещя тя и го стрелна с гневен поглед. — Няма да ме излъжеш. Сложил си отровата в онзи край дето се опитваш да ми го пробуташ.

Младежът безмълвно сдъвка парчето месо и го преглътна.

— Това не означава нищо — мрачно процеди тя. — Остави ме на мира, бял сополанко.

Ала Еди не се отказваше лесно. Поднесе и второ парче месо и заяви:

— Разкъсай го и ми дай едната половина. Ще я изям, за да се убедиш, че храната не е отровна.

— Няма да се хвана на номерата ти, мистър Чарли! Казах ти да се разкараш, значи побързай да изчезнеш. Ясно ли е?

16

През нощта не крещя и ги остави да поспят, ала на другата сутрин още продължаваше да бъде Дета.

17

През този ден изминаха едва три километра, макар че Дета не се опита да преобърне инвалидната количка; Еди си каза, че силите постепенно я напускат и изобщо не и е до подривни действия. Или пък беше осъзнала, че те не са необходими. Настъпило беше фатално и необратимо стечение на три обстоятелства: умората на Еди, промяната на терена и влошаващото се здравословно състояние на Роланд.

Все по-рядко се натъкваха на пясъчните капани, но това не улесняваше придвижването им. Пясъкът постепенно стана много по-едър и по-скоро напомняше безплодна почва (тук-там стърчаха треви, които сякаш се срамуваха, че растат тук), а между участъците, покрити с пясък и с камениста почва, се издигаха толкова високи скали, че Еди трябваше да ги заобикаля както доскоро беше заобикалял с количката ямките, пълни с пясък. По всичко личеше, че наближават края на брега. Кафеникавите и някак унили хълмове се издигаха право пред тях. Виждаха се проломи, които приличаха на разрези, направени с исполинска брадва. Тази нощ, преди да заспи, Еди дочу откъм хълмовете странни звуци, напомнящи вой на хищен звяр.

Доскоро брегът му се струваше безкраен, ала сега беше ясно, че пясъчната ивица най-сетне ще свърши — високите възвишения сякаш я задушаваха в прегръдките си. Ерозиралите хълмове постепенно се спускаха към океана, където рано или късно щяха да образуват полуостров, а по-късно цял островен архипелаг. Това тревожеше Еди, но още повече го безпокоеше състоянието на Роланд. Този път Стрелецът не само изгаряше от високата температура, а сякаш бавно гаснеше и като че ставаше прозрачен. Червеникавите линии отново се появиха и от вътрешната страна на дясната му ръка и безмилостно запълзяха към лакътя.

През последните два дни Еди непрекъснато се взираше в далечината, надявайки се да види вълшебната врата. През тези дни той напразно очакваше завръщането на Одета. Ала не се случи нито едното, нито другото.

Падна нощ. Преди да заспи, в съзнанието му се прокраднаха две ужасяващи мисли като в анекдот с двусмислено значение. Възможно ли е да няма друга врата? Възможно ли е Одета Холмс да е мъртва?

18

— Време е да ставаш, бял сополанко! — Дрезгавият глас на Дета го накара да подскочи и моментално да се събуди. — Май останахме само двамката с теб. Мисля, че приятелчето ти сдаде багажа и вече казва „здрасти“ на Сатаната.

Еди стреснато погледна към Роланд, който се беше свил под одеялото, и за миг с ужас си помисли, че вещицата не го лъже. Ала след няколко секунди Стрелецът се размърда, тихо изстена и се повдигна на лакти.

— Виж ти! — извика Дета, но гласът и вече беше отслабнал и от време на време преминаваше в странен шепот, напомнящ воя на зимен вятър, промъкваш се под някоя врата. — Реших, че си пукнал, господинчо.

Роланд бавно се изправи на крака. Приличаше на човек, който се изкачва по стъпалата на невидима стълба. Еди изпита смесено чувство на раздразнение и съжаление, което му се стори странно познато и му навя тъжни спомени. Внезапно се досети как с Хенри гледаха боксовите мачове по телевизията, при които единият състезател безмилостно удряше противника си, нанасяше му все по-силни удари, а зрителите му крещяха да го свърши. Хенри крещеше заедно с тях, но Еди чувстваше същото отвращение, примесено със съжаление; седеше пред телевизора и се опитваше да внуши на съдията: „Прекрати мача, приятел, не виждаш ли какво се случва? Човекът УМИРА! Прекрати идиотския мач!“

Но този кошмар не можеше да прекрати. Роланд погледна към Дета, очите му бяха хлътнали в орбитите и помътнели от високата температура.

— Много хора са ме мислели за мъртъв. — После се втренчи в Еди. — Готов ли си?

— Ами… да. А ти? Ще издържиш ли?

— Да.

Те продължиха пътя си.

Към десет часа Дета замасажира слепоочията си, сетне нареди:

— Спрете. Лошо ми е. Идва ми да се издрайфам.

— Сигурно снощи си преяла — промърмори Еди и продължи да тика инвалидната количка. — Трябваше да се откажеш от десерта. — Предупредих те, че шоколадовата торта е доста тежка за нежния ти стомах.

— Ще повърна…

— Спри, Еди — нареди Стрелецът.

Младежът се подчини.

Жената на количката цялата потръпна като че през тялото и премина електричество. Широко отворените и очи станаха безизразни.

— АЗ СЧУПИХ ЧИНИЯТА ТИ, ПРОТИВНА СИНЯ ЛЕЛКО! — извика тя. — АЗ Я СЧУПИХ И АДСКИ МИ Е ГОТ!

Внезапно се отпусна и политна напред. Ако не беше коженият ремък, положително щеше да падне от количката.

„Божичко, мъртва е — помисли си Еди. — Получила е инсулт и вече е мъртва.“ Втурна се към жената, но внезапно спря и заобиколи количката, припомняйки си колко хитра и коварна е тя. Погледна към Роланд, който също се втренчи в него — погледът му не издаваше мислите му.

Жената изстена и отвори очи.

Това бяха очите на Одета.

— Мили Боже, отново съм припаднала, нали? — прошепна тя. — Много съжалявам, че съм ви създала толкова неприятности и ви се е наложило да ме завържете. Тези проклети мои крака! Мисля, че ще мога да седна, ако…

В този миг краката на Роланд се подкосиха и той загуби съзнание на четирийсетина километра южно от мястото, където свършваше крайбрежието на Западния океан.

1

Еди Дийн си мислеше, че двамата с Господарката вече не пълзяха като охлюви по песъчливия бряг, а сякаш летяха.

Ясно му беше, че Одета Холмс продължава да изпитва недоверие и неприязън към Роланд. Ала тя разбираше, че положението на Стрелеца беше много тежко и очевидно беше решила да не създава допълнителни затруднения. На Еди му се струваше, че вече не тика тежко стоманено приспособление, към което случайно е привързано човешко тяло, а лека шейна, носеща се върху отъпкан сняг.

Спомняше си как Стрелецът му беше казал: „Продължавай напред с жената. Доскоро те пазех от нея и не биваше да се разделяме. Сега само ще те забавя.“

Още щом потеглиха, младежът разбра колко прав е бил Роланд: тикаше инвалидната количка, а Одета му помагаше, като въртеше с ръце колелата. Той беше затъкнал в колана си единия револвер на Стрелеца.

„Спомняш ли си как те предупредих да бъдеш нащрек, а ти не ме послуша?“

„Да.“

„Отново те предупреждавам да внимаваш. Всеки момент има опасност «другата» да се върне. Тогава не губи нито секунда, удари я по главата.“

„Ами ако я убия?“

„Тогава всичко е свършено. Но ако тя те погуби, това също ще бъде краят. Знай, че ако двойничката и се върне, ще се опита да те убие.“

Еди не искаше да го изостави. Една от причините беше воят на див звяр, който не можеше да забрави, но най-важното бе, че Роланд се беше превърнал в единственото звено, свързващо го с този свят, където двамата с Одета бяха чужденци.

И все пак осъзнаваше, че съветът на Стрелеца е бил правилен.

— Искаш ли да спрем за почивка? — обърна се той към Одета. — Останала ни е още малко храна.

— Не още — отговори чернокожата, макар гласът и да издаваше умората и. — След малко.

— Добре, но престани да се напрягаш. Зная, че си на края на силите си. Отдавна… отдавна не си се хранила…

— Добре. — Тя обърна към него потното си лице и го дари с усмивка, от която едновременно му се подкосиха краката и почувства прилив на сили.

Готов беше да умре за такава усмивка… да, би отишъл на смърт, ако се наложеше.

Надяваше се, че няма да се стигне до там, но опасността беше реална. Нямаше никакво време за губене, всяка секунда бе ценна.

Одета отпусна ръце в скута си, а той продължи да бута инвалидната количка. Следите от колелата ставаха все по-незабележими — крайбрежната ивица вече не беше покрита с пясък, а със ситни камъчета и едно непредпазливо движение можеше да преобърне количката; имаше опасност жената да се нарани, което беше неприятно, но още по-лошо бе, ако инвалидната количка се счупеше — тогава Стрелецът със сигурност щеше да умре в самота. А смъртта му би обрекла Еди и Одета завинаги да останат в този странен и жесток свят.

Когато Роланд се разболя и краката вече не го държаха, младежът беше принуден да се съобразява с един факт: двамата му спътници бяха безпомощни.

Имаше ли някаква надежда, някакъв шанс за спасение.

Инвалидната количка — това беше последната надежда.

2

Стрелецът дойде в съзнание малко след като Еди го завлече под сянката на огромната скала. Лицето му беше мъртвешки бледо, само страните му бяха покрити с трескава руменина. Гърдите му тежко се повдигаха и отпускаха. Върху дясната му ръка, чак до рамото, криволичеха червени линии.

— Нахрани я — изхриптя той, обръщайки се към Еди.

— Ти…

— Не ми обръщай внимание. Ще се оправя. Нахрани я. Мисля, че сега няма да откаже да се храни. Ще ти бъде от полза, ако възстанови силите си.

— Роланд, ами ако тя само се преструва, че е…

Стрелецът нетърпеливо го прекъсна:

— Тази жена не се преструва — в момента двойничката и е изчезнала. И двамата с теб го знаем. Изписано е на лицето и. Дай и да яде, а докато тя се храни, се върни при мен. Сега е ценна всяка минута, дори всяка секунда.

Еди понечи да стане, но той го задържа — макар да беше болен, още не беше загубил силата си.

— В никакъв случай не и говори за другата. Каквото и да ти каже, в каквито и обяснения да се впусне, не и противоречи.

— Защо?

— Не зная. Чувствам, че не бива да го правиш. А сега направи онова, което ти казах и не губи повече време.

Одета седеше на количката си и се взираше в океана; на лицето и беше изписано смайване. Когато Еди и предложи парченце от омара, който бяха изпекли предишната вечер, тя печално се усмихна и промълви:

— Щях да хапна, ако можех, но знаеш какво ще се случи. Младежът, който нямаше представа за какво говори спътницата му, вдигна рамене и промърмори:

— Не е зле отново да опиташ, Одета. Не можеш без храна. Трябва да се движим колкото е възможно по-бързо.

Тя леко се усмихна и докосна ръката му. Стори му се, че между тях премина нещо подобно на електрически заряд.

— Обичам те, Еди. Толкова грижи полагаш за мен… Толкова си търпелив… Той също. — Одета кимна към Стрелеца, който седеше в сянката на скалата и ги наблюдаваше. — Но него трудно можеш да обикнеш.

— Права си. Убедих се от личен опит.

— Ще се опитам да забравя предубеждението си.

— Мисля, че ще бъде в твоя полза.

Жената се усмихна, а той си каза, че заради нея е готов да повдигне земното кълбо на плещите си. Каза си още: „Господи, толкова малко хубави моменти съм имал в живота си. Моля те, не ми я отнемай отново, Моля те от сърце.“

Тя взе парченцето, което и подаваше, сбърчи нос, при което лицето и доби комично изражение, и отново се обърна към него:

— Непременно ли трябва да го изям?

— Моля те поне да го опиташ.

— От години не съм хапвала омар.

— Моля?

— Мисля, че ти обясних причината.

— Може би сме разговаряли, но ми е излязло от ума. — Той нервно се изкиска. Спомни си как Стрелецът го беше посъветвал да не и напомня за двойничката.

— Веднъж, когато бях на около десет, вечеряхме омари. Сториха ми се отвратителни — все едно, че дъвчех гумени топчета — сетне ми прилоша и повърнах всичко. След този случай не съм хапвала омари. Но… — Тя въздъхна. — Заради теб ще се опитам.

С погнуса сложи парченцето месо в устата си като дете, което взема горчиво лекарство. Отначало задъвка с нежелание, сетне по-бързо. Преглътна и взе още едно парченце, сдъвка го, преглътна го. И още едно… после буквално се нахвърли на храната.

— Хей, не бързай толкова — предупреди я Еди.

— Навярно това е друг вид. Точно така — тези омари са различни. — Тя го погледна, лицето и сияеше. — Намираме се на друг участък от брега, навярно тук живеят друг вид омари! Изглежда, че вече не съм алергична към тях. Вкусът им не е отвратителен като преди… пък и аз положих усилие да не повърна, нали? Положих големи усилия.

— Да — отвърна той. Стори му се, че собственият му глас долита някъде отдалеч като слаб радиосигнал. Помисли си: „Въобразява си, че се е хранила всеки ден, сетне е повръщала всичко. С това си обяснява безсилието си. Боже мой!“

— Прояви изключителна воля.

— Вкусно е… — продължи Одета с пълна уста, — толкова е вкусно. — Засмя се, а Еди си каза, че никога не е чувал такъв звънлив смях, който гали ухото. Няма да повърна. Зная, чувствам, че вече ще се храня.

— Само не прекалявай — предупреди я той и и подаде меха с водата. — Още не си свикнала. След толкова много… — Преглътна и му се стори, че нещо в гърлото му изщрака. — След толкова повръщане…

— Да, прав си.

— Искам да поговоря с Роланд — ще те оставя за няколко минути.

— Добре.

Ала преди младежът да се отдалечи, тя отново стисна ръката му и промълви:

— Благодаря ти, Еди. Благодаря за търпението. Предай моите благодарности и на приятеля ти. — Замълча, сетне колебливо добави: — Не му казвай, че се страхувам от него.

— Няма — обеща той и се върна при Стрелеца.

3

Дори когато не въртеше колелата, Одета не бездействаше, а поемаше ролята на навигатор — имаше богат опит при управлението на инвалидната количка, тъй като често и се беше налагало да се справя сама в трудни ситуации: по нейно време обществото не се отнасяше със съчувствие към инвалидите.

— Завий наляво — провикваше се тя и Еди бързаше да изпълни командата и при което избягваше камъка, стърчащ като изгнил зъб. Твърде възможно беше да не го забележи, ако не беше предупреждението на Одета.

— Надясно! — прозвучаваше следващата и команда и като по чудо инвалидната количка не попадаше в ямка, пълна с пясък, каквито се срещаха все по-рядко. Когато най-сетне спряха, Еди задъхано се просна на земята.

— Постарай се да заспиш — промълви Одета. — Ще те събудя след час.

Той мълчаливо я изгледа.

— Бъди спокоен, ще те събудя. Забелязах в какво състояние е приятелят ти…

— Не ми е приятел…

— … и зная, че всяка минута е ценна. Не мисли, че ще проявя милосърдие и ще ти позволя да спиш повече от час. Умея да определям времето по положението на слънцето. Не ще можеш да помогнеш на спътника си, ако си уморен до смърт, нали?

— Така е — колебливо изрече той. В ума му се въртеше една и съща мисъл: „Ами ако заспя и Дета Уокър се върне?“

— Хайде, заспивай — нежно повтори жената и тъй като младежът беше на края на силите си (и лудо влюбен в нея), превъзмогна недоверието си и заспа. Тя изпълни обещанието си да го събуди, а щом Еди отвори очи, видя, че Одета не го е напуснала; а отново тръгнаха на път, младата жена отново му помагаше при бутането на количката. Движеха се бързо по стесняващата се крайбрежна ивица към вратата, която той напразно търсеше с поглед.

4

Еди остави Одета да се храни за пръв път от дни насам и се върна при спътника си; Роланд изглеждаше малко по-добре.

— Седни — нареди той.

Младежът се подчини.

— Остави ми меха, който е до половината пълен с вода — нищо повече не ми е необходимо. Важното е час по-скоро да заведеш жената до вратата.

— Ами ако не я…

— Ще я намериш. Първите две открихме… и следователно има и трета врата. Ако се добереш до нея още днес преди залез слънце, изчакай падането на нощта и убий два пъти повече омари, отколкото убивахме всяка вечер. Трябва да оставиш на жената храна и да и намериш някакъв подслон. Ако не достигнеш вратата до довечера, убий тройно повече от онези чудовища. Ето, вземи револвера ми.

Еди взе оръжието, изпитвайки нещо подобно на благоговение и за пореден път изпита удивление от тежестта му. Огледа го и промълви:

— Мислех, че всички патрони са негодни.

— Най-вероятно не стават за нищо. Заредих с онези, които най-малко се бяха навлажнили. Все някой ще ти свърши работа. Не ги хаби, за да стреляш по омарите. — Той погледна младежа в очите и добави: — Възможно е да те очакват изненади. — Навярно си чул онзи зловещ вой.

— Точно така, чух някакъв вой откъм хълмовете, но не съм видял таласъм, ако за това намекваш. Дочух вой на дива котка, това е всичко. Нищо чудно да е дребна животинка, която можеш да прогониш дори с пръчка. Обаче най-важното е да се пазиш от „другата“ жена. Ако се върне, може би ще трябва да я…

— Няма да я убия, ако за това намекваш.

— Трябва да и попречиш. Ясно ли е?

Еди неохотно кимна. И без това патроните навярно нямаше да се взривят, какъв смисъл имаше да спори?

— Когато стигнеш до вратата, остави там Одета — продължи Стрелецът. — Настани я колкото е възможно по-удобно и се върни при мен с количката.

— Ами револвера?

Очите му гневно проблеснаха и младежът рязко се отдръпна, сякаш Роланд беше замахнал към него със запалена факла.

— Само това липсваше — да и оставиш зареден револвер, когато двойничката и може да се върне всеки момент. Нима си се побъркал?

— Патроните…

— Майната им на патроните! — извика Стрелецът; в този миг вятърът внезапно утихна и Одета дочу думите. Обърна се, дълго се взира в двамата мъже, сетне отново се загледа в океанската шир. — В никакъв случай не и оставяй оръжието!

Еди зашепна, опасявайки се, че вятърът отново ще стихне:

— Какво ще се случи с нея, ако я нападнат диви зверове, докато се връщам при теб? Представи си, че животното, чийто вой чухме снощи, не е безобидна твар, която можеш да прогониш дори с пръчка?

— Натрупай до Одета купчина от камъни — нека се отбранява.

— Камъни ли? Господи, ама ти си бил истински гадняр!

— Обмислям всяка възможност — отвърна Роланд, — тъй като очевидно това не ти се удава. Дадох ти револвера, за да защитаваш жената поне докато се доберете до вратата. Нима ще ти бъде приятно да си взема оръжието обратно? Тогава може би ще загинеш, докато браниш живота и. Разбира се, това е много романтично… но хрумвало ли ти е, че има вероятност да загинем и тримата?

— Прав си. Но все пак си гадняр.

— Тръгвай… или остани. И престани да ме нагрубяваш.

— Пропусна нещо — гневно изрече младежът.

— Какво?

— Пропусна да ми пожелаеш по-бързо да порасна. Хенри все ми повтаряше: „Време е да пораснеш, малкия.“

Роланд уморено се усмихна и лицето му сякаш се озари, стана по-красиво.

— Мисля, че вече си пораснал. Какво реши — ще тръгваш ли или ще останеш тук?

— Тръгвам. Но с какво ще се храниш? Одета изяде остатъците от вечерята ни.

— Гаднярът ще измисли нещо…, та нали години наред е трябвало да се справя сам.

Еди смутено извърна поглед.

— Слушай… съжалявам, че те обидих, Роланд. Обаче… — Пискливо се изсмя и добави: — Обаче денят ми се стори безкраен…

Стрелецът отново се усмихна.

— Да, наистина е безкраен.

5

През целия ден се бяха движили с доста висока скорост, но привечер, когато последните лъчи на слънцето позлатиха океанската шир, още не бяха стигнали до вратата. Одета твърдеше, че може да издържи още половин час, но Еди реши да спрат и я свали от инвалидната количка. Пренесе я на място, където земята беше по-равна, взе възглавницата и седалката и нежно положи Одета на импровизираната постеля.

— Господи, цялата се бях схванала — въздъхна тя, — сетне се намръщи и добави: — Непрекъснато си мисля, че оставихме сам онзи… Роланд… и съвестта ме гризе. Слушай, ще ми кажеш ли кой е той? И защо непрекъснато крещи?

— Ами… такъв си е по характер — отвърна младежът, рязко се извърна и се залови да събира камъни. Мислеше си, че Стрелецът почти никога не повишава глас. Тази сутрин действително беше изкрещял: „Майната им на патроните“, но останалото беше плод на въображението и.

Следвайки съветите на Роланд, уби три пъти повече омари от обичайното, при което едва не стана жертва на четвърти, който незабелязано беше допълзял до него — отвратителното същество се опита да пререже крака му с щипките си и Еди си спомни за липсващите пръсти на Стрелеца. Докато последните слънчеви лъчи озаряваха небето на запад, той събра сухи съчки за огъня, което беше сравнително лесна задача, тъй като близките хълмове бяха обрасли с ниски дръвчета и храсти.

— Погледни, Еди! — възкликна Одета и посочи към небето. Той вдигна очи и видя една-единствена звезда, която напомняше диамантена брошка, поставена върху тъмносиньо кадифе. — Прекрасно е, нали?

— Да — отговори младежът и внезапно, без каквато и да било причина, очите му се насълзиха. Помисли си: „Къде съм бил през целия си проклет живот? Къде съм бил, какво съм правил, кой е бил с мен през цялото време? И защо сега се чувствам толкова омърсен?“

Лицето на жената беше ослепително красиво, неотразимо на светлината от огъня, ала тя не осъзнаваше красотата си, а смаяно гледаше звездата и замечтано се усмихваше.

— Звездичка далечна, звездичка блестяща… — започна тя, замълча и извърна очи към него. — Знаеш ли продължението?

— Да — отговори Еди, без да вдигне глава. Гласът му звучеше съвсем нормално, но ако погледнеше към Одета, тя щеше да види сълзите му.

— Тогава ми помогни. Но ти също трябва да гледаш към небето.

— Добре. — Младежът избърса с длан сълзите си.

— Звездичка далечна… — Тя погледна към него, а той подхвана:

— Звездичка блестяща…

Одета му протегна ръка и той я сграбчи.

— На небето първата звезда сияе — тържествено произнесоха в един глас като две деца. Още не бяха мъж и жена, това щеше да се случи по-късно, когато паднеше мрак: Одета щеше да го попита дали спи, той щеше да отвърне, че е буден, а тя щеше да го помоли да я прегърне, защото и било студено. Ала сега още рецитираха познатите им от детството стихчета: „На небето първата звезда сияе, нека се сбъдне онова, за което мечтая.“

Спогледаха се и Еди видя, че по страните и се стичаха сълзи. Той отново се разплака, ала този път не се срамуваше и това му донесе неизразимо облекчение.

Усмихнаха се един на друг.

— Отгатни желанието ми, звездичке далечна — прошепна младежът и добави наум: „Дано тази жена бъде до мен вечно.“

— Отгатни желанието ми — повтори след него Одета и си помисли: „Ако ми е съдено да умра в този странен свят, смъртта ми да бъде лека и този прекрасен младеж да бъде до мен.“

— Извинявай задето се разплаках — промълви тя. — Не съм от ревливите жени, но денят…

— … беше тежък — довърши Еди.

— Така е.

— А сега трябва да се нахраниш.

— Ти също.

— Дано отново да не ми прилошее.

Той и се усмихна:

— Мисля, че няма да ти се случи.

6

По-късно, когато далечните галактики бавно закръжиха в небето, телата на двамата се сляха и за пръв път в живота си двамата познаха насладата от любовния акт.

7

Призори отново тръгнаха на път, като се движеха колкото е възможно по-бързо; към девет часа Еди съжали, че не е попитал Роланд как да постъпи, ако стигнат до място, където планинските склонове се спускат до самия океан, а още не е видял вратата. Въпросът беше изключително важен, тъй като безсъмнено се приближаваха към края на пясъчната ивица. Хълмовете, спускащи се диагонално към водата, изглеждаха съвсем близо.

Всъщност вече не се движеха по едрозърнест пясък, а по отъпкана и съвсем равна пътека, от която вече не стърчаха огромни камъни. Еди предположи, че са се загладили под въздействието на водите, стичащи се от планините, или на проливните дъждове (може би в този свят действително имаше дъждовен сезон, въпреки че откакто се бе озовал тук, не беше паднала нито капка дъжд; няколко пъти небето се беше заоблачавало, но вятърът бързо разсейваше буреносните облаци). След половин час Одета извика:

— Спри, Еди! Спри!

Той натисна спирачката толкова рязко, че младата жена трябваше да се вкопчи в страничните облегалки, за да не падне. Еди тичешком заобиколи количката и възкликна:

— Извинявай! Удари ли се?

— Нищо ми няма — отвърна тя и той разбра, че е възкликнала от радост, не от страх. Младата жена вдигна ръка.

— Погледни нагоре. Виждаш ли нещо?

Еди присви очи, за миг му се стори, че вижда вратата, сетне си каза, че това е само зрителна измама.

— Не забелязвам нищо — усмихнато промълви той. — Може би виждаш онова, което ти се иска.

— Не, не… не греша! — възбудено възкликна Одета и се обърна към него. — Ето там, където свършва брегът.

Еди отново се взря в далечината; този път присви очи толкова силно, че му потекоха сълзи. За миг му се мярна странно изображение, после той с насмешка си помисли: „Наистина видя нещо — нейното желание.“

— Може би си права — промърмори само за да и достави удоволствие.

— Да продължим напред.

Еди застана зад количката и замасажира кръста си, опитвайки се да прогони тъпата болка. Одета нетърпеливо се обърна.

— Хайде, какво чакаме?

— Наистина ли мислиш, че си я видяла?

— Да.

— Да вървим тогава.

И той отново забута инвалидната количка.

8

След половин час той също я видя и мислено възкликна:

„Боже мой, зрението и е силно като на Роланд!“

Не им се искаше да спрат за обяд, но трябваше да се подкрепят. Хапнаха надве-натри и отново тръгнаха на път. Скоро щеше да настъпи прилив и Еди с нарастващо безпокойство погледна вдясно, на запад. Все още се движеха далеч от гниещите водорасли, които отбелязваха границата на прилива, но той подозираше, че когато стигнат до вратата, ще се озоват върху тясна ивица земя — от едната им страна ще бъде безкрайната водна шир, а от другата ще се извисяват планинските склонове, които вече виждаше съвсем отчетливо. Бяха осеяни с назъбени скали и ниски дръвчета, чиито извити корени, вкопчени в земята, напомняха изкривени от артрит пръсти; тук-там растяха и трънливи храсти. Тук склоновете още не бяха прекалено стръмни, но бе невъзможно да ги изкачи, бутайки инвалидната количка. Вероятно щеше да му се наложи да пренесе на ръце Одета, ала не му се искаше да я остави сама и да се върне при Роланд.

За пръв път откакто беше попаднал в този свят, чу жужене на насекоми. Звукът напомняше „песента“ на щурците, но бе по-висок и му липсваше ритъм — разнасяше се монотонно „ж-ж-ж-ж“, сякаш наблизо минаваха мощни електропроводи. Появиха се и други пернати, освен чайки. Еди забеляза как някакви по-едри птици с широко разперени крила кръжаха над сушата. „Ястреби“ — помисли си той. От време на време птиците свиваха криле и падаха към земята като камъни. Навярно ловяха… какво? Може би някакви малки животинки.

Но Еди не можеше да забрави ужасяващия вой, който беше чул през нощта.

Наближаваше пладне и вече съвсем ясно виждаха вратата. Подобно на предишните две съществуването и беше абсурдно, но все пак тя беше напълно реална.

— Невероятно — прошепна Одета. — Направо е невероятно.

Вратата се намираше точно там, където беше предположил младежът — върху тясната плажна ивица, бележеща края на пътя им на север. Стоеше малко над границата на прилива и на около девет метра от мястото, където планинските склонове се издигаха над земята като гигантска ръка, обрасла вместо с косми със сиво-зелени гъсталаци.

Слънцето клонеше към залез, настъпи пълен прилив; в четири следобед според Одета, която твърдеше, че може да определя часа по движението на слънцето (Еди вярваше на всяка нейна дума, защото беше влюбен в нея), двамата стигнаха до вратата.

9

Смаяно се втренчиха в нея — Одета седеше на количката, отпуснала ръце на скута си, а Еди дори не забелязваше, че е стъпил във водата. Взираха се във вратата както предишната нощ се бяха взирали в звездата — като деца. Ала снощи, докато изричаха желанията си, бяха завладени от чистосърдечна радост; сега по лицата им бе изписано изумлението на деца, наблюдаващи нещо, което съществува само в приказките.

На вратата беше написана една дума.

— Какво означава надписът? — след дълго мълчание попита Одета.

— Не зная — отвърна Еди; при вида на думата беше изпитал вледеняваща безнадеждност, ужасяващо предчувствие беше затъмнило съзнанието му.

— Сигурен ли си? — попита тя и подозрително го изгледа.

— Ами… да. — Той едва преглътна — в гърлото му като че беше заседнала огромна буца лед. — Сигурен съм.

Жената дълго се взира в него, сетне промълви:

— Хайде да я заобиколим. Искам да видя какво има от другата страна. Зная, че бързаш да се върнеш при приятеля си, но те моля да изпълниш само това мое желание.

Не можеше да и откаже — за нея беше готов на всичко. Докато заобикаляха вратата, Одета извика:

— Почакай! Видя ли това?

— Какво?

— Върни се! Погледни! Наблюдавай какво ще се случи! Този път Еди забута количката, без да откъсва поглед от вратата. Тя постепенно започна да се стеснява в перспектива… виждаха се пантите, прикрепени към празното пространство: той забеляза дебелината на дървения плот. Внезапно вратата изчезна.

Пред очите му, където би трябвало да се издига солидната дървена врата, се разстилаше безбрежният океан. Вратата я нямаше, въпреки че сянката и бе още там.

Еди върна количката на около половин метър, озовавайки се на юг от мястото, където беше вратата, и тя се появи.

— Виждаш ли я? — прошепна той.

— Да, сякаш изникна от земята.

Младежът предпазливо тласна количката напред. Вратата не изчезна. Побутна количката на още двадесетина сантиметра. Вратата остана на мястото си. Още шест сантиметра… Всичко беше наред. Още два — и тя изчезна. Пропадна вдън земя.

— Господи! — прошепна той. — Боже милостиви!

— Ще се отвори ли пред теб? — промълви Одета. — Или пред мен?

Еди нерешително пристъпи напред и сграбчи топката, която служеше за дръжка. Завъртя е по посока на часовниковата стрелка, сетне обратно, но топката не помръдваше.

— Добре — примирено изрече тя. — Само той може да я отвори. Струва ми се, че и двамата предварително го знаехме. Върни се за него, тръгвай веднага.

— Първо ще се погрижа за теб.

— И така ми е добре.

— Не, намираш се прекалено близо до границата на прилива. Ако те оставя тук, през нощта ще станеш жертва на омарите и…

Той млъкна като че гласът му беше нишка, която бяха прерязали с нож: отново беше дочул воя на хищник — животното още се намираше високо в планините, но силата на звука подсказваше, че този път е по-близо до двамата пътници.

Одета погледна към револвера на Стрелеца, който беше затъкнат в колана на младежа, сетне отново се втренчи в лицето му.

Еди почувства, че се изчервява.

— Заповядал ти е да не ми го дадеш, нали? — тихо попита тя. — Бог знае защо приятелят ти не иска да ми оставиш оръжието.

— Патроните са намокрени — побърза да обясни Еди. — Навярно са безполезни.

— Ясно. Моля те, избутай количката още няколко метра нагоре. Сигурна съм, че кръстът те боли (когато ме вози, Андрю все казва, че после с часове не може да се изправи), но така омарите не ще могат да ме достигнат. Надявам се да бъда в безопасност, тъй като другите животни едва ли се осмеляват да се приближат до мястото, където се появяват тези чудовища.

Еди си помисли: „Навярно ще бъде в безопасност, докато трае приливът… но какво ли ще се случи, когато океанът започне да се оттегля?“

— Остави ми малко храна и няколко камъка — промълви тя, повтаряйки думите на Стрелеца, при което той отново се изчерви. Страните и челото му пламнаха.

Одета го погледна, леко се усмихна и поклати глава, сякаш беше прочела мислите му, сетне заяви:

— Не, не се оправдавай. Забелязах в какво състояние е приятелят ти. Нямаме време за глупави спорове. Премести ме малко по-нагоре, остави ми храна и камъни, после побързай да се върнеш при него.

10

Еди побърза да и устрои убежище, сетне извади револвера на Стрелеца и и го подаде. Ала тя поклати глава.

— Приятелят ти ще се разсърди и на двама ни: на теб — защото си ми дал оръжието, а на мен, защото съм го приела.

— Глупости! Как ти хрумна подобна идея?

— Сигурна съм — заяви тя с тон, който не търпеше възражение.

— Да речем, че си права. Да го допуснем ей-така, теоретично. Обаче знай, че аз ще ти се разсърдя, ако не вземеш револвера.

— Прибери го. Страхувам се от оръжията. Не умея да си служа с тях. Ако някой звяр ме нападне през нощта, първо ще се подмокря, после по всяка вероятност ще насоча револвера не където трябва и ще се прострелям. — За миг тя замълча и изражението и стана сериозно. — Има и още нещо и мисля, че трябва да го узнаеш. Не искам да докосвам нищо, което принадлежи на онзи човек. Абсолютно нищо. Мама казваше, че някои вещи са омагьосани и носят нещастие; мисля, че неговите вещи са точно такива. Смятам себе си за съвременна жена, но не искам върху мен да тегне някаква магия, когато ме оставиш сама и падне мрак.

Еди нерешително премести поглед от револвера към Одета.

— Прибери го — настоя тя с тон на строга учителка.

Младежът избухна в смях, но се подчини.

— Защо се смееш?

— Стори ми се, че чувам гласа на госпожица Хатауей, която ми преподаваше в трети клас.

Одета се поусмихна, сетне, без да откъсва от него блестящите си очи, тихичко запя: „Нощта пада над земята, сумрак обгръща гората…“

Сетне млъкна и двамата погледнаха на запад, но звездата, която бяха наблюдавали снощи, още не се беше появила, въпреки че вече се смрачаваше.

— Искаш ли още нещо, Одета? — Искаше му се да остане при нея колкото е възможно по-дълго. Навярно щом поемеше по обратния път — желанието му щеше да стихне, ала сега търсеше повод да отложи часа на раздялата.

— Целуни ме — това ще ми бъде достатъчно. А когато след дългата целувка устните им се отделиха, тя го сграбчи за китката и го погледна в очите.

— Досега не се бях любила с бял човек. Не зная дали това изобщо те интересува; всъщност не съм сигурна доколко е важно за самата мен. Все пак исках да го знаеш.

Еди се замисли, сетне промълви:

— Това не ме интересува, Одета. В тъмнината не се вижда цветът на кожата. Знай, че те обичам.

Тя хвана ръката му.

— Мисля, че си прекрасен младеж; може би аз също съм влюбена в теб, макар че още е прекалено рано…

В този момент, сякаш по сигнал, от гъсталаците се дочу вой на дива котка. Звукът все още се разнасяше от голямо разстояние, но ако се съдеше по звука, животното се намираше много по-близо и беше голямо.

Двамата рязко се извърнаха. Еди почувства, че косата му настръхва, и ни в клин, ни в ръкав си помисли: „Не, не може да настръхне, защото е прекалено дълга.“

Воят прерасна в писък, сякаш предсмъртен вик на някакво същество (а може би беше само ръмжене на съвокупляващи се животни). Писъкът се усили, стана почти нетърпим, после постепенно започна да стихва, докато накрая беше заглушен от непрестанния вой на вятъра. Двамата зачакаха със затаен дъх, но викът не се повтори. Този път Еди не се поколеба — измъкна револвера от колана си и го подаде на Одета.

— Вземи го… и без възражения. Дано не ти се наложи да го използваш, но все пак го вземи.

— Ами ако откажа?

— О, можеш да възразяваш и да спориш колкото щеш — няма да повлияеш на решението ми.

Тя замислено се втренчи в очите му и уморено се усмихна.

— Не ми е до спорове. — Взе револвера и добави: — Моля те, побързай.

— Добре. — Той отново я целуна, но реши, че ще бъде абсурдно да я предупреждава да внимава. Как би могла да внимава при създалото се положение?

Предпазливо слезе по склона сред падащия мрак (омарите още не бяха излезли от океана, но скоро щяха да се появят) и отново прочете надписа на вратата. За втори път го побиха тръпки. Думите бяха толкова… толкова подходящи. Вдигна глава и се огледа. Отначало не видя Одета, сетне забеляза някакво движение — тя му махаше с ръка.

Еди също и помаха, после обърна инвалидната количка и се затича на юг, като се стараеше по-малките предни колела да не докосват земята. През първите трийсетина минути сянката му бягаше редом с него — беше невероятно голяма, сякаш принадлежеше на гигант, и се простираше на изток. После слънцето залезе, сянката му изчезна, а омарите започнаха да изпълзяват от океана. Десетина минути след като чу скриптящите звуци, които издаваха омарите, Еди вдигна поглед и съзря вечерницата, сияеща върху тъмносиньото кадифе на небето:

„Нощта пада над земята…“

„Боже, пази Одета!“ — повтаряше си той. Краката вече го боляха, задъхваше се, а му предстоеше трети преход — този път негов „пътник“ щеше да бъде Стрелецът. Еди знаеше, че Роланд е поне с петдесет килограма по-тежък от Одета, поради което трябваше да запази силите си за обратния път, но все пак продължаваше да тича. „Бди над Одета — това е моето желание. Нека любимата ми бъде в безопасност.“

Внезапно като лошо предзнаменование откъм дълбоките пропасти, които прорязваха планинските склонове, се разнесе воят на дива котка, ала звукът напомняше оглушителния рев на лъв в африканските джунгли.

Младежът побягна още по-бързо, тикайки празната инвалидна количка. Вятърът зловещо виеше, а повдигнатите предни колела бавно се въртяха.

11

Стрелецът дочу приближаващия се пронизителен вой и се напрегна, готов да се съпротивлява до последен дъх; сетне до слуха му достигна хриплив звук и той се отпусна. Знаеше, че това е Еди, който задъхано тича към него.

Когато воят затихна и стъпките замряха, Роланд отвори очи. Младежът стоеше пред него, лицето му беше обляно в пот. Ризата беше прилепнала към гърдите му и също бе мокра от пот. От примерния, спретнато облечен колежанин нямаше и следа. Дългата му коса беше прилепнала към челото, панталоните му се бяха разкъсали точно по чатала, под очите му имаше лилави сенки. Еди Дийн беше неузнаваем.

— Успях — задъхано изрече той, озърна се, сетне отново се втренчи в Стрелеца, като, че не можеше да повярва на очите си. — Божичко, отново съм тук!

— Дал си и револвера.

Младежът си каза, че Роланд изглежда зле… може би колкото преди да започне да се лекува с кефлекс, а може би още по-зле. Имаше висока температура и от тялото му се излъчваше топлина като от запалена печка; за миг го съжали, сетне гневът му взе надмощие и той изкрещя:

— Едва не пукнах, за да се върна при теб навреме, а ти вместо да ми благодариш, ме упрекваш, че съм дал револвера на Одета. Много съм ти задължен, приятелю. Вярно е, че очаквах някаква благодарност, но признателността ти е направо трогателна.

— Казах онова, което според мен е най-важно.

— Е, щом си толкова наблюдателен, ще ти призная, че действително и оставих оръжието — заяви младежът, сложи ръце на кръста си и враждебно го изгледа. — А сега избирай: сядаш на количката или ще я сгъна и ще се опитам да я натикам в задника ти. Какво предпочиташ, шефе?

— Нито едното, нито другото. — Стрелецът неволно се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях. — Трябва да поспиш. Еди. Утрото е по-мъдро от вечерта, освен това си на края на силите си.

— Искам час по-скоро да се върна при нея.

— Аз също. Но ако не си починеш, няма да издържиш по обратния път — това е голата истина. Ще бъде лошо за теб, още по-лошо за мен и пагубно за Одета.

Еди очевидно се колебаеше.

— Върна се много бързо — продължи Стрелецът, присви очи и погледна към слънцето. — Сега е четири часът. Поспи четири — пет часа, после ще падне мрак и…

— Не, не бива да спя повече от четири часа.

— Добре. Важното е да изчакаме падането на нощта. Щом се събудиш, ще хапнеш нещо и ще тръгнем на път.

— Ти също трябва да се нахраниш.

Роланд отново се опита да се усмихне.

— Ще се постарая. — Погледна младежа и спокойно заяви: — Навярно се досещаш, че сега животът ми е в твоите ръце.

— Да.

— Може би ми имаш зъб, задето те отвлякох.

— Така е.

— Ако си решил да ме убиеш, направи го още сега, без да подлагаш никого… — Стрелецът се задъха и млъкна. От гърдите му се изтръгна хриптене, което изплаши младежа. След няколко секунди той успя да довърши изречението: — … на излишни мъчения.

— Не искам да те убия.

— Тогава… — Роланд внезапно се закашля — … лягай да спиш.

Еди се подчини. Сънят не пристъпи бавно, както обикновено се случваше по-рано, а грубо го притисна в прегръдките си като нетърпелива любовница. Той чу (а може би само му се стори) Роланд да казва: „Не трябваше да и даваш револвера“, сетне сякаш пропадна в тъмна пропаст, където времето престана да тече. Стори му се, че бяха изминали само няколко секунди, когато Роланд го раздруса за рамото; най-сетне се събуди и поиска да седне, ала не успя: в тялото му като че нямаше нищо друго, освен болка… болка и тежест. Мускулите му се бяха превърнали в ръждясали лебедки и скрипци в изоставена сграда. Опита се да се изправи, но рухна на пясъка. Вторият му опит се оказа успешен, ала той имаше усещането, че само за да се обърне ще му бъдат необходими двайсетина минути. Всяко движение му причиняваше неописуема болка. Роланд изпитателно го изгледа.

— Готов ли си?

Еди кимна.

— Да. А ти?

— Готов съм.

— Ще ти стигнат ли силите?

— Разбира се.

Хапнаха набързо… сетне Еди пое за трети и последен път по тази прокълната отсечка от брега.

12

През нощта изминаха доста голямо разстояние, ала Еди беше разочарован, когато Стрелецът му нареди да спре за почивка. Не започна да спори, тъй като беше прекалено уморен, но все пак съжаляваше, че не са продължили още малко. Тежестта на Роланд беше най-големият проблем. Докато буташе количката, Еди имаше усещането, че на нея са натоварени метални греди. Той поспа още четири часа, събуди се на разсъмване, когато слънцето се показа иззад ерозиралите хълмове — останки от някогашни планини, и се заслуша в кашлянето на Стрелеца. Гърдите на Роланд хриптяха като на старец, болен от бронхопневмония.

Стрелецът забеляза изпитателния му поглед, изчака пристъпът да премине и се усмихна.

— Още не съм на смъртно легло, младежо, макар че кашлицата направо ме задушава. А ти как се чувстваш?

Еди си спомни за очите на Одета и поклати глава.

— И аз не съм на смъртно легло, но не бих се отказал от сандвич със сирене и бутилка „Бъд“.

— Моля? — недоумяващо попита Стрелецът и в паметта му изплува споменът за ябълковите дръвчета и пролетните цветя в кралската градина.

— Няма значение. Качвай се, приятел. Вярно, че возилото не е мощно и със свалящ се гюрук, но все пак е най-доброто, с което разполагаме.

Продължиха пътя си, но при залез слънце на втория ден, откакто Еди се беше разделил с Одета, им предстоеше да изминат още много километри, докато достигнат третата врата.

Младежът се просна на земята, надявайки се да поспи поне четири часа, но пронизителният вой на дива котка го събуди на втория час и той скочи на крака, сърцето му биеше лудо. Ако се съдеше по силата на звука, животното беше огромно.

Видя как Стрелецът се повдигна на лакът, а очите му проблясваха в мрака.

— Готов ли си? — попита го и бавно се изправи, като се мръщеше от болка.

— А ти? — прошепна Роланд.

Младежът се разкърши и гръбначните му прешлени запукаха като взривяващи се ракети.

— Готов съм, но още не съм се отказал от сандвича със сирене.

— Мислех, че предпочиташ печено пиле.

Еди изстена:

— Не ставай злобен, приятелю.

Когато първите слънчеви лъчи позлатиха планинските склонове, двамата видяха третата врата, а след два часа се озоваха пред нея.

„Ето ни отново заедно“ — помисли си младежът; беше толкова уморен, че му идваше да се просне на пясъка.

Оказа се, че радостта му е била преждевременна — от Одета Холмс нямаше и следа.

13

— Одета! — изкрещя Еди. Гласът му беше прегракнал като на двойничката на любимата му жена.

Не дочу дори ехо, което би могъл да приеме за отговора на Одета — ерозиралите хълмове дори не отразяваха звука. Чуваха се само ревът на прибоя, който беше почти оглушителен на този тесен, клинообразен участък от брега, и воят на вятъра.

— Одета!

Този път той изкрещя толкова силно, че гласът му пресекна, сякаш остра рибена кост преряза гласните му струни. Трескаво заоглежда планинския склон, надявайки се да зърне ръката и, вдигната да привлече вниманието му, или някакво движение, означаващо, че Одета става от земята… или (Боже, опази) ярки петна от кръв върху кафеникавите скали. Питаше се как би постъпил, ако действително види следи от кръв или пък намери револвера, по чиято дръжка от сандалово дърво личат вдлъбнатини от зъбите на хищно животно. Имаше опасност да изпадне в истерия, дори да полудее… и все пак той продължаваше да търси доказателства за трагичната смърт на любимата си. Ала не видя нищо, до слуха му не достигна ответен вик. През това време Стрелецът внимателно разглеждаше третата врата. Беше очаквал да прочете върху нея една-единствена дума — думата, която беше произнесъл човекът в черно, обръщайки шестата карта на Голготата, където се бяха срещнали.

„Смърт — бе казал Уолтър — но не за теб, Стрелецо.“

Ала на вратата бяха написани три думи и той отново ги прочете, като беззвучно мърдаше устните си: „ОНЗИ, КОЙТО БЛЪСКА.“

„Все пак това означава «смърт»“ — помисли си и знаеше, че е прав. Внезапно му се стори, че гласът на Еди се отдалечава; откъсна очи от вратата и се огледа. Младежът се катереше по склона и продължаваше да вика Одета.

За миг Роланд се съблазни от мисълта да се раздели с него. Твърде възможно беше младежът да открие любимата си все още жива и със запазен разсъдък. Допускаше, че двамата дори могат да заживеят тук, че взаимната им любов рано или късно ще прогони ужасяващата двойничка Дета Уокър. Да, твърде вероятно беше Дета да загине. Роланд беше романтик по душа, ала познаването на реалния живот му подсказваше, че понякога любовта действително преодолява всички препятствия. Какво ли щеше да се случи със самия него? Дори да успееше да вземе от света на Еди лекарствата, които преди му бяха помогнали, щяха ли да му бъдат от полза сега? Беше много болен и нямаше представа колко напреднала е болестта. Ръцете и краката го боляха, главата му се пръскаше от болка, бронхите му бяха пълни със секрети. Когато кашляше, усещаше бодежи отляво, сякаш ребрата му бяха счупени. Ушите му горяха. Внезапно му хрумна, че може би е настъпил моментът да приключи с всичко това… да се откаже. При тази мисъл като че цялото му същество се възпротиви.

— Еди! — извика той и този път не се задави от кашлицата. Гласът му беше дълбок и мощен.

Младежът се обърна.

— Хайде, мини през вратата — извика той и небрежно махна с ръка, сякаш искаше да се отърве от спътника си и да се заеме с най-важната работа — откриването и спасяването (в случай на необходимост) на Одета. — Мини през вратата и вземи всичко, което ти е необходимо. Двамата с нея ще бъдем тук, когато се върнеш.

— Съмнявам се.

— Трябва да я намеря. — Той умоляващо изгледа Роланд. — Не мога да я изоставя.

— Разбирам, че си влюбен в нея, но този път искам да ме придружиш.

Еди смаяно се втренчи в него, сякаш не можеше да повярва на ушите си. След няколко секунди промълви:

— Да те придружа ли? Това вече е върхът. Последния път отказа да ме вземеш със себе си, въпреки че имаше опасност да прережа гърлото ти. А сега искаш да рискувам и да оставя Одета да бъде разкъсана от някой хищник.

— Ами ако това вече се е случило? — попита Роланд, макар да знаеше, че тя не е загинала. Господарката може би беше ранена, но не бе мъртва.

За съжаление и Еди бе убеден в това. Вече десетина дни не беше вземал наркотици и съзнанието му се беше прояснило. Той посочи към вратата и промълви:

— Знаеш, че е жива, иначе проклетата врата щеше да изчезне. А може би си ме излъгал, когато ми каза, че ако не сме тримата заедно, не ще успеем да се възползваме от нея. — Той се обърна с намерението да продължи изкачването, но погледът на Роланд сякаш го приковаваше към склона.

— Да допуснем, че тя е жива — промълви Стрелецът. Говореше почти шепнешком, както преди няколко дни, когато се опитваше да проникне в съзнанието на жената, впримчена в тялото на отвратителната Дета Уокър. — Тогава защо не ти отговаря?

— Ами… може би е попаднала в ноктите на дива котка — неуверено произнесе младежът.

— Хищниците изяждат колкото могат от жертвите си, но не крият останките им. Да предположим, че дивата котка е завлякла трупа на сянка, за да се върне вечерта и да изяде месото, което не се е вмирисало от горещината. Но в такъв случай вратата щеше да изчезне. Много добре знаеш, че котките не са като онези насекоми, които парализират жертвите си, за да се нахранят с тях по-късно…

— Не е задължително — прекъсна го Еди и си спомни думите на Одета, че много го бива да оспорва чуждото мнение. Прогони предателската мисъл и продължи: — Представи си, че някой хищник я е нападнал, тя се е опитала да го застреля, но първите два патрона не са се взривили. По дяволите, възможно е дори първите четири-пет да са се оказали дефектни. Котката се е нахвърлила върху нея, но преди да успее да прегризе гърлото й… Бум! — Еди удари с юмрук дланта си, представяйки си сцената толкова ясно, като че се беше разиграла пред очите му. — Куршумът може би е убил хищника, наранил го е или само го е изплашил. Е, какво ще кажеш?

— Щяхме да чуем изстрел — тихо отговори Роланд.

Младежът замълча — не можеше да оспори твърдението му. Първия път бяха дочули воя на дивата котка, разнасящ се от двайсетина километра разстояние. Невъзможно беше някой да стреля с револвер и… Внезапно му хрумна нещо и той подозрително изгледа спътника си.

— А може би си чул изстрела, докато съм спал.

— Щеше да те събуди.

— Съмнявам се. Бях уморен до смърт и съм заспал като…

— Като труп — допълни Стрелецът със същия благ тон. — Познато ми е това състояние.

— Значи разбираш…

— Не, драги. Онази нощ също спеше дълбоко, но когато се разнесе воят на дивата котка, ти моментално се събуди и скочи на крака. Причината е, че непрекъснато мислиш за Одета, страхуваш се за нея. Не е имало изстрел и ти много добре го знаеш. Иначе щеше да го чуеш, защото си погълнат от мисли за тази жена.

— А може би тя е убила хищника с камък! — изкрещя Еди. — Как да разбера какво се е случило, ако стоя тук и споря с теб? Представи си, че Одета е ранена и не може да помръдне, че умира от загуба на кръв! Как ще се почувстваш, ако премина с теб през вратата, а тя умре, докато сме в отвъдния свят? Как ще реагираш, ако се озърнеш и видиш, че вратата безвъзвратно е изчезнала, тъй като Одета е загинала? Тогава ще се окажеш впримчен в моя свят, вместо аз да бъда твой пленник! — Той дишаше тежко и гневно се взираше в Стрелеца, а дланите му бяха свити в юмруци.

Роланд внезапно изпита умора, примесена с отчаяние. Спомни си поговорка, която беше научил от Корт или пък от баща си: „Да спориш с влюбения е като да се опитваш да изгребеш океана с лъжица.“ Еди беше живото доказателство за правдивостта на тази поговорка — позата му изразяваше пълно пренебрежение към останалите и желание да се защитава, все едно Еди Дийн казваше: „Хайде, питай ме каквото желаеш. Мога да отговоря на всичките ти въпроси!“

— Може би Одета не е била нападната от дива котка — продължи да говори той. — Намираме се в твоя свят, но мисля, че познаваш тази местност колкото аз познавам остров Борнео. Нямаш представа какви животни обитават планинските склонове, нали? Да предположим, че Одета е била отвлечена от маймуна… или от друга гадина…

— Убеден съм, че е в плен на някаква гадина — прекъсна го Стрелецът. — Слава Богу, че болестта не ти е взела напълно ума… — И двамата знаем коя е тази гадина — Дета Уокър.

Младежът понечи да възрази, но неумолимото изражение на Роланд го накара да замълчи, още повече че сам бе осъзнал жестоката истина.

14

— Мисля, че грешиш — упорито промълви той.

— Приближи се, ако искаш да говорим. Имам чувството, че всеки път, когато се опитам да надвикам шума от прибоя, в гърлото ми се забива нож.

— Бабо, защо са ти толкова големи очите? — промълви Еди без да помръдне.

— Това пък какво беше?

— Спомних си една приказка. — Младежът колебливо слезе по склона, но остана далеч от Роланд. — Обаче аз не съм наивно момиченце, което можеш да подмамиш.

— Какво момиченце? Не чух какво каза — излъга Стрелецът.

На около двеста метра от тях, скрито сред гъсталака, напрегнато ги наблюдаваше същество, чиито черни очи бяха необикновено интелигентни, ала лишени от състрадателност. Вятърът и грохотът на прибоя заглушаваха гласовете на двамата мъже, но Дета знаеше за какво разговарят. Не и бе необходим телескоп, за да се убеди, че Най-лошият човек вече беше и Най-болният човек. Хрумна и, че Най-лошият на драго сърце би загубил няколко дни (дори няколко седмици), за да изтезава една безнога негърка — в този идиотски свят май липсваха други развлечения — ала Най-болният човек със сигурност имаше само едно желание: час по-скоро да се махне оттук. Да премине през вълшебната врата и да се чупи от този свят. Доскоро той нямаше намерение да се чупи; доскоро съществуваше само в съзнанието и. Тръпки я побиваха, като си помислеше как беше проникнал в главата и, с каква лекота беше преодолял отчаяните и опити да го прогони и отново да стане господарка на съзнанието си. Беше ужасно, направо кошмарно. А най-страшното бе, че тя не разбираше какво предизвиква ужаса и. Безпокоеше я най-вече фактът, че самото нашествие в съзнанието и не я беше изплашило. Знаеше, че ако се замисли, ще проумее истината, но не и се искаше да го стори. Подобен анализ можеше да я отведе на място, подобно на онова, от което са се страхували моряците в древността: на края на света, който картографите са отбелязвали с надпис: „ТУК МОЖЕ БИ ИМА ДРАКОНИ.“ Нашествието на Най-лошия човек в мозъка и я плашеше, защото и беше познато — сякаш се беше случвало и преди… и то неведнъж. Но Дета преодоля страха си и не изпадна в паника. Дори докато се съпротивляваше, тя наблюдаваше какво се случва, спомняше си какво беше видяла през отворената врата, когато Стрелецът я накара да обърне инвалидната количка. Спомняше си как тялото на Най-лошия човек лежеше на пясъка, а Еди се беше навел над него с нож в ръка. Ех, само да беше забил острието в гърлото на Най-лошия човек! Гледката щеше да бъде страхотна. По-хубава дори от клането на прасе!

Младежът не и достави това удоволствие, ала тя успя добре да разгледа тялото на пясъка. Най-лошият човек дишаше, но на брега лежеше именно тялото му — беше безполезно като чувал, който някой глупак е напълнил с плевели или с царевични листа.

Дета притежаваше съзнанието на закоравял престъпник, но разсъждаваше много по-бързо и по-логично от Еди. „Най-лошият човек беше истински гадняр, изпълнен със злоба и гняв. Но вече не е страшен. Знае, че съм тук, ала само гледа как да се чупи, преди да го очистя. Обаче приятелчето му още има сили и със сигурност ще бера ядове с него. Настоява да ме търси и хич не му пука какво му говори онзи. Сигурно си мисли: «Една черна саката мръсница не може да се мери с мен, големия, силен мъж. Защо да бягам? Непременно ще докопам тази черна мутра. Ще и го мушна веднъж-два пъти, после ще правим с нея, каквото си щем.» Да, със сигурност му се въртят такива мисли, ама хич не ми дреме от този бял тъпак. Хайде, сладурче, сигурно си въобразяващ, че лесно ще хванеш Дета Уокър, а? Що не опиташ, миличко? Ще ти светне, че тоя път си намерил майстора, глупако…“

Ужасяващите и мисли внезапно бяха прекъснати от звук, който шумът на вятъра и грохотът на прибоя не успяха да заглушат: изстрел от револвер.

15

— Мисля, че се преструваш и разбираш всичко — заяви Еди. — Абсолютно всичко. Искаш да ме прелъжеш да се приближа до теб, за да ме хванеш. — Той кимна към вратата без да откъсва поглед от Роланд. После, сякаш четеше мислите на Дета Уокър, добави: — Зная, че си болен, но може би се преструваш на по-немощен, отколкото си всъщност. Може би ми устройваш капан.

— Възможно е — сериозно промълви Роланд. — Но намеренията ми са съвсем почтени. — Докато говореше, си мислеше, че младежът донякъде е прозрял намеренията му. — Ако се приближиш още малко, ще бъдеш в пълна безопасност. Започвам да губя сили и вече не мога да крещя… — Той се задави, сякаш да потвърди думите си. — Моля те да размислиш върху онова, което правиш и възнамеряваш да предприемеш. Ако не успея да те убедя да ме придружиш, може би ще те накарам да бъдеш нащрек… да се пазиш.

— И всичко това заради твоята скъпоценна Кула — изкиска се Еди, ала все пак се приближи до Роланд. Изпод износените му маратонки излизаха облачета кафеникав прах.

— Заради моята скъпоценна Кула и твоето здраве — промълви Роланд, — а най-вече заради скъпоценния ти живот.

Той извади револвера, който му беше останал, и се втренчи в него със странно и тъжно изражение.

— Ако си въобразяваш, че ще ме изплашиш…

— Не, Еди. Много добре знаещ, че не ще успея да те застрелям. Но искам да ти дам нагледен урок как всичко се е променило.

Вдигна револвера, но се прицели не в младежа, а в празния бушуващ океан, сетне натисна спусъка.

Еди стисна зъби в очакване на изстрела. Ала изстрел не последва, дочу се само глухо изщракване.

Стрелецът отново натисна. Барабанът се завъртя, но отново последва само изщракване.

— Не се притеснявай — промърмори младежът. — Ако се намирахме в моя свят, Министерството на отбраната щеше да те назначи още след първата засечка. По-добре се отка…

Силният гръм заглуши последните му думи така, точно както Роланд умееше да отчупва клончета от дърветата, когато се учеше да стреля по мишена. Младежът стреснато подскочи. Изстрелът накара жуженето на насекомите за миг да стихне. Те плахо подеха песента си едва след като Стрелецът сложи револвера на коленете си.

— По дяволите, какво искаш да докажеш?

— Зависи какво ще чуеш и за какво ще останеш глух — раздразнено изрече Роланд. — Искам да ти докажа, че не всички патрони са халосни. Следователно съществува голяма вероятност някои (дори всички) патрони в револвера, които си дал на Одета, да са годни.

— Глупости! — възкликна Еди, замълча за миг, сетне попита: — Защо мислиш така?

— Защото заредих оръжието, с което току-що стрелях, с патрони от задната част на патрондашите…, тоест с онези, които най-много се бяха намокрили. Направих го, за да убия времето, докато те чаках да се върнеш. Всъщност зареждането на револвер не е кой знае колко сложно дори за човек, комуто липсват няколко пръста. — Той се позасмя, но се закашля и закри устата си с длан. Когато се поуспокои, продължи: — Но след като си опитал да стреляш с навлажнени патрони, непременно трябва да разглобиш и да почистиш оръжието. „Редовно разглобявайте и почиствайте револвера“ — това беше първото, което се залови да набива в главите ни нашият учител Корт. Нямах представа колко време ще ми бъде необходимо да разглобя, да почистя и да сглобя оръжието си само с една ръка (онази без пръстите е почти безполезна), но си казах, че ако имам намерение да оцелея — а това е най-голямото ми желание, Еди — трябва да проверя способностите си. Да открия за колко време мога да се справя и да се науча да върша трите операции много по-бързо. Хайде, приближи се. Приближи се, заклевам те в името на предците ти.

— За да те виждам по-добре, дете мое — промърмори Еди, но все пак направи две крачки към Стрелеца.

— Когато натиснах спусъка и дочух изстрел, за малко не напълних гащите — продължи Роланд и отново се засмя. Еди се ужаси при мисълта, че спътникът му започва да бълнува. — Още първият патрон се оказа годен, но повярвай, че това беше последното, което бях очаквал.

Еди внимателно го наблюдаваше и се опитваше да разбере дали го лъже за револвера, както и за здравословното си състояние. Със сигурност беше болен, но дали положението му беше толкова сериозно? Ако се преструваше, той бе прекрасен актьор, а що се отнасяше до оръжието, Еди не можеше да прецени, тъй като му липсваше опит. Беше стрелял с пистолет може би три пъти в живота си, преди неочаквано да попадне на престрелката в бара на Балтазар. Хенри сигурно разбираше от оръжия, но той беше мъртъв — Еди още не можеше да повярва, че никога повече нямаше да види брат си и щом се досетеше за това, сърцето му се свиваше от мъка.

— Всички останали патрони се оказаха негодни — отново заговори Стрелецът — затова почистих револвера, презаредих го и отново превъртях целия барабан. Но този път използвах патрони, които не бяха толкова навлажнени. — Той замълча, изкашля се и продължи: — Два от тях бяха наред. Потретих процедурата с разглобяването, почистването и зареждането. Току-що ме видя да изпробвам револвера. — Кисело се усмихна. — Знаеш ли, след първите две изщраквания си казах, че късметът ми е изневерил и че всички патрони ще се окажат навлажнени. Щеше да изглежда адски неубедително, нали? Е, няма ли да се приближиш още малко?

— Каквото и да направиш, няма да ти повярвам — заяви Еди — и няма да се поддам на увещанията ти. Каква беше поуката от всичко това, Роланд?

Стрелецът смаяно го изгледа, сякаш пред него стоеше слабоумен.

— Много добре знаеш, че не те изпратих тук, за да умреш. Не изпратих и двама ви на смърт. За Бога, момче, опомни се! Онази жена има в ръцете си револвер, зареден с годни патрони. — Впери поглед в лицето му и гневно възкликна: — Сигурен съм, че се е скрила някъде наблизо. Въобразяваш си, че ще попаднеш на следите и, ала това едва ли ще се случи, защото планинският склон е осеян със скали, а земята е опечена от слънцето. Повярвай ми, че не Одета, а Дета се е притаила в скривалището си и може би в момента е насочила към нас заредения револвер. Ако ти позволя да отидеш да я търсиш, тя ще те надупчи с куршуми. — Кашлицата отново го задави.

Еди се взираше в безпомощния човек, превит на инвалидната количка; вълните гръмко се разбиваха в брега, а монотонният вой на вятъра напомняше тананикането на слабоумен. Неочаквано за себе си младежът заяви:

— Не ти вярвам. Може би си запазил един от годните патрони. От теб може да се очаква всичко. — И щом го изрече, разбра колко верни са думите му — Роланд беше готов на всичко заради неговата Кула. Заради неговата проклета Кула.

Господи, колко хитро беше постъпил, поставяйки патрона в третия цилиндър на барабана. Добре го беше изиграл, няма що.

— В моя свят има една поговорка — промълви той. — „Този човек е способен да продаде хладилници на ескимосите.“

— Какво означава това?

— Че няма да се хвана на въдицата ти.

Стрелецът дълго се взира в него, сетне кимна.

— Решил си да останеш, нали? Добре, няма повече да те убеждавам. Колкото до Дета… тя ще съумее да се защитава от хищниците, за разлика от нежната и безпомощна Одета. Предупреждавам те, че за теб е по-безопасно да не се приближаваш до нея — поне засега — ала зная, че няма да ме послушаш. Това никак не ми харесва, но нямам време да споря с един глупак.

— Да разбирам ли — учтиво запита младежът, — че никой никога не се е опитвал да спори с теб за Тъмната кула, до която жадуваш да се добереш?

Роланд леко се усмихна и почувства безкрайна умора.

— Честно казано, мнозина са се опитвали да ме разколебаят. Навярно, затова предчувствах, че не ще успея да те разубедя. Всички глупци си приличат. Така или иначе съм прекалено изнемощял, за да те хвана и да те принудя да ме последваш; ти си изключително предпазлив и няма да позволиш да те измамя…, а вече нямаме време за глупави спорове. Остава ми само да премина отвъд и да се надявам, че няма да се случи най-лошото. Но преди да тръгна, ще ти дам последен съвет: бъди нащрек, пази се.

Сетне той направи нещо, което накара Еди да се засрами заради подозренията си (но не и да се откаже от решението си) — отвори барабана на револвера, извади всички патрони и ги замени с нови, от онези, които почти не се бяха намокрили. После с привично движение щракна петлето и промърмори:

— Нямам време да го почистя, но мисля, че сега това няма значение. Ще ти го подхвърля и гледай да го хванеш, за да не го замърсиш още повече. В моя свят почти не са останали револвери, които да стрелят.

Замахна и хвърли оръжието, а в притеснението си младежът едва не го изпусна. Все пак го хвана и го затъкна в колана си.

Стрелецът стана от инвалидната количка и едва не падна, когато возилото се отмести под натиска на ръцете му; после, олюлявайки се, тръгна към вратата. Сграбчи топката, служеща за дръжка, и за разлика от Еди с лекота я завъртя. Младежът не виждаше какво има отвъд вратата, но дочу шума от уличното движение.

Роланд се обърна и го погледна — сините му очи трескаво проблясваха, а лицето му беше мъртвешки бледо.

16

Дета ги наблюдаваше от скривалището си и очите и жадно блестяха.

17

— Запомни съвета ми, Еди — дрезгаво изрече Стрелецът и пристъпи напред. Тялото му се строполи пред вратата, сякаш се беше блъснало в каменна стена.

Еди изпита почти непреодолимо желание да се приближи до вратата и да види къде и в какъв период от време е попаднал спътникът му. Вместо това се обърна и отново огледа хълмовете и планинския склон, без да сваля ръка от револвера. „Ще ти дам последен съвет…“

Внезапно, докато оглеждаше кафеникавите хълмове, младежът почувства страх. „Бъди нащрек, пази се.“

Не се забелязваше никакво движение, ала Еди чувстваше, че тя е там.

Не, не беше Одета — поне за това Стрелецът не беше излъгал. Недалеч от него се спотайваше Дета. Преглътна и му се стори, че в гърлото му е заседнала бучка.

„Бъди нащрек.“

Роланд беше прав — наистина трябваше да се пази, но никога досега не беше изпитвал подобна нужда от сън. Нямаше смисъл да се съпротивлява — ако не му се предадеше доброволно, сънят щеше да го завладее насила.

Тогава Дета щеше да напусне скривалището си.

Дета!

Еди упорито се съпротивляваше на умората, взираше се изпод натежалите си клепачи към хълмовете, където не помръдваше нищо, и се питаше след колко ли време Роланд ще се върне с третата си жертва — Убиеца.

— Одета! — провикна се той, макар че не се надяваше да получи отговор. Нито звук не нарушаваше тишината. Еди зачака.