ЗАТВОРНИКЪТ
ПЪРВА ГЛАВА
ВРАТАТА
1
— Три. Това е числото на твоята съдба.
— Три ли?
— Да, три е мистично число. Тройката е в основата на мантрата.
— Каква тройка?
— Първият е чернокос. Готов е да краде и убива. Душата му е завладяна от демон. Името на демона е ХЕРОИН.
— Що за демон е това? Никога не съм чувал за него, дори в най-древните предания.
Опита се да продължи, но от устата му не излезе нито дума, замлъкнаха и гласовете на Оракула, на Звездната блудница. Курвата на ветровете. Видя как в непрогледния мрак се появи карта, сякаш паднала от небето. Иззад плещите на млад чернокос мъж се хилеше бабуин; палците му, които приличаха на човешки, така се бяха впили в шията на младежа, че ноктите бяха потънали в плътта. Като се вгледа по-внимателно, Стрелецът видя, че маймуната държи камшик. На лицето на мъжа бе изписан безмълвен ужас.
2
— Затворникът — прошепна мъжът в черно (на когото преди години Стрелецът бе имал доверие и бе наричал Уолтьр). — Страхуваш се от него, нали? Плаши те… плаши те… плаши те…
Стрелецът се стресна в съня си и размаха осакатената си ръка. Беше сигурен, че само след миг някое от чудовищните създания от Западния океан ще се нахвърли върху него и ще започне да му задава отчаяните си въпроси, докато отделя кожата от лицето му. Вместо това видя някаква морска птица, привлечена от блясъка на копчетата по ризата му, да отлита с тревожен писък. Той седна.
Ръката му пулсираше от ужасната болка. Дясното му стъпало също. Болеше го така, сякаш двата му пръста бяха на местата си. Долната половина от ризата му липсваше; остатъкът приличаше на парцал. Беше използвал едно парче, за да превърже ръката си, друго — за крака.
„Изчезвайте — прошепна той, сякаш да пропъди липсващите части от тялото си. — Вече сте призраци. Изчезвайте!“
Това не му помогна особено. Е, съвсем малко. Да, бяха призраци, но живи. Хапна малко пастърма. Устата му не желаеше храна, стомахът му — още по-малко, но все пак знаеше, че трябва да се храни. Когато я изяде, се почувства по-силен. От пастърмата не остана почти нищо; щеше да свърши съвсем скоро. Чакаше го работа.
Изправи се неуверено на крака и се огледа. Птици се спускаха и гмуркаха във водата; светът сякаш принадлежеше единствено на него и на тях. Чудовищата си бяха отишли. Може би излизаха само нощем, по време на прилива. В момента това нямаше никакво значение.
Океанът бе огромен; сливаше се с хоризонта в една мъглива синя точка с неопределимо местоположение. За няколко минути гледката накара Стрелеца да забрави агонията. Никога преди не бе виждал толкова много вода. Бе слушал за океана в детските приказки, разбира се, дори учителите му го бяха уверявали (е, не всички, само някои), че той наистина съществува. Но да видиш огромната шир, толкова много вода след години, прекарани сред безплодни земи… гледката беше трудна за възприемане… трудна за гледане.
Задържа погледа си очарован, застави очите си да го видят, в смайването си временно забрави болката. Но едва се зазоряваше — чакаше го толкова много работа. Потърси челюстта, която бе пъхнал в задния си джоб, опипваше внимателно с дланта на дясната си ръка; не искаше чуканчетата, останали от пръстите му, да се допрат до нея, ако тя все още бе там. Там беше. Добре. Следващата стъпка.
Разкопча несръчно патрондашите си и ги положи върху огряната от слънцето скала. Извади револверите, отвори барабаните, изсипа празните гилзи и ги захвърли встрани. Някаква птица, подмамена от блясъка им, грабна една в клюна си, сетне я изпусна и отлетя.
Револверите се нуждаят от грижи, но без амуниции нито един револвер на този (или на някой друг) свят, не е нищо повече от парче желязо. Затова, преди да направи каквото и да било, Стрелецът сложи патрондашите в скута си и докосна кожата с лявата си ръка.
Бяха мокри от катарамите до мястото, където коланите кръстосваха бедрата му; от тази точка нагоре изглеждаха сухи. Стрелецът внимателно извади всеки патрон от патрондаша. Макар и осакатена, дясната му ръка се опитваше да свърши всичко това сама, без да обръща внимание на болката.
„Очакват ме сериозни проблеми“ — помисли си той.
Струпа на купчинка патроните, поне тези, които се надяваше, че са сухи. Бяха общо двайсет. От тях поне няколко щяха да засекат. Не можеше да разчита на нито един. Извади останалите и направи ново купче. Трийсет и седем.
„И без това не бяха много“ — каза си той, но беше принуден да признае, че имаше значение дали притежава петдесет и седем годни куршума или може би двайсет. Или десет. Или пет. Или един. Или нито един. Струпа на нова купчина патроните, в които се съмняваше. Слава Богу, че чантата не беше изчезнала. Сложи я на скута си, бавно разглоби револверите и извърши „ритуала“ на почистването. Изминаха цели два часа, преди да приключи. Болката бе толкова силна, че главата му щеше да се пръсне; не можеше да разсъждава логично. Спеше му се. Никога преди не бе копнял за сън. Но чувството за дълг не му позволяваше да заспи.
— Корт — каза той с глас, който сам не можа да познае, и се изсмя.
Бавно, много бавно сглоби револверите си и ги зареди с патроните, които смяташе за годни. Когато свърши, хвана оръжието, предназначено за лявата му ръка, дръпна петлето… сетне бавно го върна на мястото му. Искаше да разбере… Да, искаше да разбере дали оръжието реагира все така послушно на всяко натискане на спусъка или ще чуе само безполезно изщракване. Но изщракването нямаше да означава нищо, а изстрелът щеше да сведе запасите му на деветнайсет… или на девет… или на три… или на нула.
Откъсна ново парче от ризата си, сложи в него намокрените патрони и го завърза, като използва зъбите и лявата си ръка. Прибра вързопчето в торбата.
„Спи — настояваше тялото му. — Спи, трябва да заспиш сега, преди да се стъмни, останал си без сили, изтощен си…“
Стрелецът се изправи неуверено на крака и огледа пустия бряг. Пясъкът имаше цвят на мръсно бельо и беше осеян с безцветни раковини. Тук-там стърчаха огромни камъни, покрити с гуано; по-старите пластове бяха жълти като старчески зъби, по-новите — съвсем бели.
Полуизсъхнали кафяви водорасли отбелязваха линията на прилива. Парчета от десния му ботуш и меховете за вода лежаха близо до нея. Беше истинско чудо, че не са били отнесени навътре в океана от някоя по-висока вълна. Тръгна бавно към тях, като накуцваше болезнено. Вдигна единия, доближи го до ухото си и го разклати. Беше останала малко вода. Повечето хора не биха направили никаква разлика между двата меха, но Стрелецът ги различаваше както майка близнаците си. Пътуваше с тях от много, много години. Водата се разплиска вътре. Това беше добър знак — дар от Бога. Съществото, което го бе нападнало (а и всяко от събратята му), би могло да разкъса меховете с едно изщракване на щипките или на челюстите, но не го беше сторило; приливът също ги бе пощадил. Нямаше и следа от чудовището, макар битката помежду им да се бе разгоряла високо над линията на прилива. Може би други хищници го бяха изяли или пък себеподобните му го бяха погребали в морето, също като слоновете, гигантските създания, за които бе слушал в детството си, че погребват своите мъртви.
Повдигна меха с левия си лакът, отпи голяма глътка и почувства как силите му се възвръщат. Десният ботуш бе разкъсан… но подметката беше здрава — може би щеше да успее да измайстори нещо, с което да изкара известно време…
Причерня му. Опита се да се бори с обзелата го слабост, но краката му се подкосиха и той седна, като прехапа езика си. „Няма да припаднеш — каза си мрачно. — Не и тук, не и където и да било, защото някое от онези чудовища може да се върне и да довърши започнатото.“
Изправи се на крака и привърза полупразния мех на кръста си. Бе изминал едва двайсетина метра към мястото, където бе оставил револверите и чантата си, когато се строполи на пясъка, останал без дъх. Полежа малко, притиснал лице в пясъка. Острият ръб на раковина се заби в брадичката му; покапа кръв. Роланд отпи от меха и допълзя обратно до мястото, където се бе събудил. На двайсет метра нагоре по склона растеше юка. Искаше му се да легне под сянката и.
Стори му се, че върви с часове, но все пак се озова под оскъдната сянка. Излегна се под юката, положил глава на тревата, изпаднал в състояние, което можеше да означава и сън, и безсъзнание, и смърт. Вдигна поглед към небето и се опита да прецени колко е часът. По дължината на сянката прецени, че скоро ще стане пладне. Вдигна дясната си ръка и я разгледа; търсеше издайническите червеникави ивици на инфекцията, на отровата която неуморно пълзеше в тялото му.
Дланта му бе матово червена. Лош признак.
Погълна го мрак; спа в продължение на шестнайсет часа. В ушите му неуморно кънтеше прибоят на Западния океан.
3
Когато се събуди, водната шир отново бе потънала в мрак, но на изток проблясваше оскъдна светлина. Утрото щеше да настъпи скоро. Той седна, зави му се свят.
Сведе глава и зачака. Когато слабостта му премина, погледна ръката си. Беше инфектирана — издайническа червена подутина се простираше по дланта и китката. Спираше там, но вече проличаваха нови бледорозови линии. Беше му горещо, имаше температура. „Нуждая се от лекарство — каза си той. — Но нямам.“ Нима бе стигнал чак дотук само за да умре? В никакъв случай. Но ако все пак трябваше да загине, щеше да умре на път към Кулата.
„Забележително, Стрелецо! — възкликна в съзнанието му мъжът в черно. — Ти си неуморим! И романтичен в тъпото си упорство.“
— Майната ти! — изграчи Стрелецът и отпи от меха.
Оставаше му съвсем малко вода. Пред него се простираше цял океан — вода, много вода, но нито капка за пиене. Това нямаше значение.
Закопча коланите си и ги привърза. Отне му толкова време, че когато свърши, вече се развиделяваше — настъпваше новият ден. Сетне направи опит да се изправи на крака. Не беше убеден, че ще се справи, но най-сетне успя.
Придържайки се за юката с лявата си ръка, грабна полупразния мех с дясната и го метна през рамо. Сетне взе и чантата си. Когато се изправи, отново му притъмня. Наведе глава и изчака да му поразмине.
Закрачи с неуверените стъпки на пиян човек и тръгна по крайбрежната ивица. Спря, погледа океана с цвят на вино от черници, сетне извади последното парче пастърма. Изяде половината; този път и устата, и стомахът му приеха храната малко по-охотно. Обърна се и изяде другата половина, докато наблюдаваше как слънцето се издига над планините, в които Джейк бе намерил смъртта си. Отначало то пълзеше по острите, оголени зъби на върховете, сетне се издигна високо над тях.
Роланд обърна лице към огнения диск, затвори очи и се усмихна, сетне изяде остатъка от пастърмата.
Помисли си: „Много добре. Сега съм човек без храна, с два пръста по-малко, отколкото съм се родил. Аз съм Стрелец с патрони, които може и да не гръмнат. Ухапан съм от чудовище и не разполагам с лек срещу инфекцията. Имам вода само за един ден, и то ако я пестя. Може би ще успея да измина петнайсетина километра, при положение, че дам всичко от себе си. С две думи, положението е сериозно.“
Накъде да поеме? Бе дошъл от изток; не можеше да тръгне на запад, без да разполага със свръхестествените способности на медиум. Трябваше да избира между север и юг.
На север.
Това подсказваше сърцето му.
На север.
Стрелецът тръгна на път.
4
Вървя в продължение на три часа. Падна на два пъти; втория път дори не вярваше, че ще успее да стане. Сетне видя надигаща се вълна и се изплаши, че револверите му ще се намокрят. За секунда скочи на крака и се олюля като да беше на кокили.
Пресметна, че за три часа е успял да измине не повече от пет-шест километра. Слънцето вече напичаше, но все пак не достатъчно силно, че да причини пулсиращата болка в главата му или потта, която се лееше по лицето му. Ветрецът, идващ откъм океана, не беше толкова студен, че да го кара да настръхне и зъбите му да тракат.
„Треска, Стрелецо — прошепна мъжът в черно. — Всичко, което е останало у теб, ще изгори в нея.“
Червените линии на инфекцията бяха станали по-отчетливи; вече се простираха от китката до лакътя.
Роланд измина още километър и пресуши меха с водата. Привърза го на кръста си до другия мех. Пейзажът бе еднообразен и отблъскващ. Океанът бе отдясно, планините — отляво, сивият, осеян с раковини пясък хрущеше под износените му ботуши. Вълните идваха и си отиваха. Стрелецът се огледа за омароподобните чудовища, но не видя нито едно. Идваше незнайно откъде, отиваше незнайно къде, човек, дошъл от друга епоха, която както изглеждаше, бе достигнала безсмисления си край.
Малко преди обяд той отново падна и осъзна, че не може да се изправи. Значи тук му беше съдено да умре. Подпря се на лакти и колене и вдигна глава като пребит боксьор… някъде в далечината, на километър-два или може би на четири-пет (трудно му бе да прецени разстоянието заради еднообразния пейзаж, а и треската караше очите му да пулсират от болка), Роланд видя нещо ново. Нещо, което се издигаше на брега.
Какво ли беше?
(три)
Нямаше значение.
(е числото на твоята съдба)
Отново успя да се изправи на крака. Промълви нещо с прегракнал глас, може би някаква молба, която само кръжащите наоколо морски птици чуха („С какво удоволствие биха изкълвали очите ми — помисли си той, — как биха се зарадвали на подобен деликатес!“) и продължи. Олюляваше се повече от преди и оставяше след себе си зигзагообразни следи.
Не откъсваше поглед от онова, което се издигаше на брега. Слънцето достигна зенита си, горещината беше нетърпима. На Роланд му се струваше, че отново се намира в пустинята и изминава разстоянието между колибата на заселника
(ядеш боб, гърмиш като топ)
и крайпътната станция, където момчето
(твоят Айзък)
очакваше пристигането му.
Краката му се подкосяваха. Когато косата му падна пред очите, не си направи труда да я отметне; нямаше сили за това. Погледна към странния обект, който хвърляше сянка към планините, и продължи напред. Вече виждаше, че това е врата.
На триста-четиристотин метра от нея коленете му отново се подгънаха и този път той падна. Дясната му ръка се зари в твърдия пясък, чуканчетата на пръстите му изгаряха от болка и започнаха отново да кървят.
Стрелецът запълзя, в ушите му бучеше равномерният тътен на вълните. Навярно вятърът продължаваше да духа, защото студ пронизваше тялото му, но единственият полъх, който усещаше, бе от собственото му дишане.
Вратата се приближаваше.
Най-сетне, когато денят започна да преваля, Стрелецът достигна целта. Приклекна и впери уморения си поглед във вратата.
Беше висока около два метра, изглеждаше направена от тропическо дърво. Дръжката на бравата блестеше като че беше от чисто злато. На нея бе издялан образ, който той разпозна — ухилената физиономия на бабуин. Не се виждаше никаква ключалка.
Вратата имаше панти, но те не бяха закрепени към нищо („Или само така ми се струва — помисли си Стрелецът. — Това е мистерия, най-необикновената мистерия, но всъщност е без значение… Умирам и моята мистерия — единствената, която има значение за всеки мъж или жена — скоро ще бъде разгадана.“).
И все пак вратата означаваше нещо. Беше странна, необикновена и изглеждаше вечна като океана. В горния и край беше изписана с черни букви една дума:
ЗАТВОРНИКЪТ
„Душата му е завладяна от демон. Името на демона е ХЕРОИН.“
Стрелецът чу тих, монотонен звук. Отначало реши, че това е вятърът или халюцинация вследствие на треската; постепенно обаче разбра, че е звук от двигатели…, които работят от другата страна на вратата.
„Отвори я. Не е заключена. Знаеш, че не е заключена.“
Вместо да стори това, Стрелецът се затътри тромаво и я заобиколи от другата страна. Нямаше друга страна. Само тъмносив пясък. Само вълни, мидени черупки и следите от собствените му стъпки. Погледна отново и очите му се разшириха от учудване. Вратата я нямаше, но сянката и беше там.
Понечи да вдигне дясната си ръка — ох, колко бавно свикваше тя с новата си „роля“ — отпусна я и повдигна лявата. Заопипва пред себе си, очаквайки да срещне невидима преграда, но ръката му не срещна нищо, освен въздух на мястото, където трябваше да се намира — макар и невидима — вратата.
Шумът от двигателите бе изчезнал. Той чуваше само вятъра, вълните и чука, който кънтеше в главата му. Бавно се върна от другата страна на това, което го нямаше, вече смяташе, че халюцинира, когато…
Той спря.
В един миг гледаше на запад към надигналата се безкрайна сива вълна, сетне вратата внезапно се появи. Стрелецът виждаше резето, което също изглеждаше направено от злато. Откри нещо странно — всеки път, когато обърнеше главата си, вратата ту изчезваше, ту се появяваше. Всъщност не се появяваше — просто си беше там.
Заобиколи и отново застана с лице към нея, като се олюляваше на краката си.
„Дали мога да премина от другата страна, където няма нищо?“
Толкова много неща не му бяха ясни, но истината бе проста: тук, сред безконечния бряг се издигаше една врата и той можеше да направи две неща — да я отвори или да я остави затворена.
Стрелецът си рече с мрачен хумор, че може би смъртта не е толкова близо, колкото му се струваше. Ако умираше, щеше ли да изпитва страх?
Протегна лявата си ръка и докосна дръжката. Не го изненадаха нито студенината на метала, нито слабата топлина, която излъчваха гравираните руни.
Натисна дръжката, дръпна и вратата се отвори към него.
Онова, което видя, надмина всичките му очаквания.
Той се вцепени, изкрещя от ужас и затръшна вратата. Трясъкът и — нищо, че нямаше рамка, в която да се удари — подплаши птиците и те отлетяха от скалите, по които бяха накацали, за да го наблюдават.
5
Когато надникна през вратата, му се стори, че се намира високо в небето, на огромно разстояние от земята. Видя сенките на облаците, които обвиваха кълбото и се носеха около него като призраци. Видя онова, което орелът щеше да зърне, ако можеше да се издигне три пъти по-високо от обичайното. Ако прекрачеше прага, щеше да пада в продължение на минути, да крещи и да се забие дълбоко в земята.
„Не, ти видя нещо повече.“
Той седна пред вратата, положи осакатената си ръка в скута си и се замисли. Над лакътя му се бяха появили първите червеникави ивици. Инфекцията скоро щеше да се разпространи.
Стори му се, че чува гласа на Корт.
„Слушайте, влечуги. Един ден думите ми могат да спасят живота на някого от вас. Никога не виждате всичко, което е пред очите ви. Една от причините да ме изпратят при вас е да ви покажа онова, което не виждате, когато сте уплашени, когато се биете, бягате или любите. Никой човек не вижда всички подробности, но преди да станете стрелци, с един-единствен поглед ще се научите да виждате повече, отколкото някои хора виждат през целия си живот. И ако в този момент пропуснете нещо, ще го видите после с «очите» на вашата памет… разбира се, ако останете живи, че да си го спомните. Защото разликата между това да видиш нещо или да го пропуснеш може да се окаже разлика между живота и смъртта.“
Бе видял земята от тази огромна височина (гледката бе по-неясна от видението, което бе имал в края на срещата си с човека в черно, защото картината, разкрила се през вратата, не бе видение) и беше успял да забележи, че нямаше нито пустини, нито морета; това бе някаква планета, покрита с буйна растителност, заобиколена от вода, която го наведе на мисълта за блато…
„Видя още нещо!“ — сякаш прозвуча гласът на Корт.
Да. Бе видял нещо бяло.
Бели върхове.
„Браво, Роланд!“ — изкрещя въображаемият Корт и Стрелецът едва не падна от плесника на коравата, мазолеста длан. Той трепна.
Беше погледнал през прозорец.
Изправи се с усилие, протегна ръка и усети едновременно студ и горещина. Отново отвори вратата.
6
Гледката, която очакваше да види — земята, видяна от някаква ужасяваща, невъобразима височина — бе изчезнала. Пред очите му бяха изписани странни думи. Почти ги разбираше; сякаш буквите от Свещения език бяха малко променени…
Над думите имаше картина на превозно средство без коне, моторна кола, с каквито се предполагаше, че светът е бил пълен, преди всичко да се промени. Изведнъж Стрелецът се сети за нещата, които Джейк му бе разказал, когато го беше хипнотизирал.
Това превозно средство без коне, карано от засмяна жена с дълъг шал, може би приличаше на онова, блъснало момчето в странния друг свят.
„Това е онзи, другият свят“ — помисли си Стрелецът.
Внезапно гледката…
Тя не се променяше; тя се движеше. Стрелецът се олюля, зави му се свят, повдигна му се. Думите и образите изчезнаха и сега виждаше пътека с двойни седалки. Почти нямаше свободни места, повечето бяха заети от мъже, облечени в странни дрехи. Предположи, че това са костюми, макар никога досега да не бе виждал подобни одежди. От вратовете им висяха странни парчета плат, може би вратовръзки, но и тях виждаше за пръв път. Доколкото можеше да прецени, никой не носеше оръжие — нито сабя или кинжал, камо ли револвер. Що за доверчиви хора са това? Някои четяха вестници, изпълнени с миниатюрни букви, осеяни тук-там със снимки, други пишеха нещо с писалки, каквито Стрелецът никога не бе виждал. Но писалките малко го интересуваха. Интересуваше го хартията. Той живееше в свят, в който златото и хартията имаха една и съща стойност. Никога през живота си не бе виждал толкова много хартия. Един от мъжете откъсна лист от жълтия бележник, който лежеше в скута му, и го смачка на топка, макар да бе изписан едва до половината. Въпреки изтощението на Роланд му причерня от ужас и гняв от безумното разточителство.
Зад мъжете се издигаше овална бяла стена и множество прозорци, наредени един до друг. Някои от тях бяха покрити с нещо като капаци, но през останалите Стрелецът видя небето.
На прага застана жена, облечена с нещо като униформа, каквато не бе виждал. Беше яркочервена, а долната и част се състоеше от панталони. Той виждаше мястото, където краката и се сливаха като че беше гола.
Непознатата застана толкова близо до вратата, че Роланд се изплаши да не би да прекоси границата и отстъпи крачка назад; имаше късмет, че не се спъна. Тя го наблюдаваше с презрителното изражение на жена, която не е подчинена на никого, освен на себе си. Не това интересуваше Стрелецът. Смая го фактът, че изражението и не се промени, когато го забеляза. Не може да се очаква една жена, а и не само жена, да не трепне при вида на мръсен, изтощен тип, който едва се държи на краката си, препасан с патрондаши, увил окървавен парцал около дясната си длан, обут в скъсани джинси.
— Искате ли… — попита жената в червено. Каза и още нещо, но Роланд не разбра думите и. „Храна или вода“ — помисли си той. Този червен плат не беше памучен. Приличаше донякъде на коприна, но…
— Джин — отвърна някой и Стрелецът разбра думите му. Разбра и нещо повече. Това не беше врата.
Бяха очи. Колкото и невероятно да изглеждаше, това бе някаква карета, която се носеше по небето. Той виждаше през нечии очи. Чии?
Знаеше отговора. Гледаше през очите на Затворника.
1
— Три. Това е числото на твоята съдба.
— Три ли?
— Да, три е мистично число. Тройката е в основата на мантрата.
— Каква тройка?
— Първият е чернокос. Готов е да краде и убива. Душата му е завладяна от демон. Името на демона е ХЕРОИН.
— Що за демон е това? Никога не съм чувал за него, дори в най-древните предания.
Опита се да продължи, но от устата му не излезе нито дума, замлъкнаха и гласовете на Оракула, на Звездната блудница. Курвата на ветровете. Видя как в непрогледния мрак се появи карта, сякаш паднала от небето. Иззад плещите на млад чернокос мъж се хилеше бабуин; палците му, които приличаха на човешки, така се бяха впили в шията на младежа, че ноктите бяха потънали в плътта. Като се вгледа по-внимателно, Стрелецът видя, че маймуната държи камшик. На лицето на мъжа бе изписан безмълвен ужас.
2
— Затворникът — прошепна мъжът в черно (на когото преди години Стрелецът бе имал доверие и бе наричал Уолтьр). — Страхуваш се от него, нали? Плаши те… плаши те… плаши те…
Стрелецът се стресна в съня си и размаха осакатената си ръка. Беше сигурен, че само след миг някое от чудовищните създания от Западния океан ще се нахвърли върху него и ще започне да му задава отчаяните си въпроси, докато отделя кожата от лицето му. Вместо това видя някаква морска птица, привлечена от блясъка на копчетата по ризата му, да отлита с тревожен писък. Той седна.
Ръката му пулсираше от ужасната болка. Дясното му стъпало също. Болеше го така, сякаш двата му пръста бяха на местата си. Долната половина от ризата му липсваше; остатъкът приличаше на парцал. Беше използвал едно парче, за да превърже ръката си, друго — за крака.
„Изчезвайте — прошепна той, сякаш да пропъди липсващите части от тялото си. — Вече сте призраци. Изчезвайте!“
Това не му помогна особено. Е, съвсем малко. Да, бяха призраци, но живи. Хапна малко пастърма. Устата му не желаеше храна, стомахът му — още по-малко, но все пак знаеше, че трябва да се храни. Когато я изяде, се почувства по-силен. От пастърмата не остана почти нищо; щеше да свърши съвсем скоро. Чакаше го работа.
Изправи се неуверено на крака и се огледа. Птици се спускаха и гмуркаха във водата; светът сякаш принадлежеше единствено на него и на тях. Чудовищата си бяха отишли. Може би излизаха само нощем, по време на прилива. В момента това нямаше никакво значение.
Океанът бе огромен; сливаше се с хоризонта в една мъглива синя точка с неопределимо местоположение. За няколко минути гледката накара Стрелеца да забрави агонията. Никога преди не бе виждал толкова много вода. Бе слушал за океана в детските приказки, разбира се, дори учителите му го бяха уверявали (е, не всички, само някои), че той наистина съществува. Но да видиш огромната шир, толкова много вода след години, прекарани сред безплодни земи… гледката беше трудна за възприемане… трудна за гледане.
Задържа погледа си очарован, застави очите си да го видят, в смайването си временно забрави болката. Но едва се зазоряваше — чакаше го толкова много работа. Потърси челюстта, която бе пъхнал в задния си джоб, опипваше внимателно с дланта на дясната си ръка; не искаше чуканчетата, останали от пръстите му, да се допрат до нея, ако тя все още бе там. Там беше. Добре. Следващата стъпка.
Разкопча несръчно патрондашите си и ги положи върху огряната от слънцето скала. Извади револверите, отвори барабаните, изсипа празните гилзи и ги захвърли встрани. Някаква птица, подмамена от блясъка им, грабна една в клюна си, сетне я изпусна и отлетя.
Револверите се нуждаят от грижи, но без амуниции нито един револвер на този (или на някой друг) свят, не е нищо повече от парче желязо. Затова, преди да направи каквото и да било, Стрелецът сложи патрондашите в скута си и докосна кожата с лявата си ръка.
Бяха мокри от катарамите до мястото, където коланите кръстосваха бедрата му; от тази точка нагоре изглеждаха сухи. Стрелецът внимателно извади всеки патрон от патрондаша. Макар и осакатена, дясната му ръка се опитваше да свърши всичко това сама, без да обръща внимание на болката.
„Очакват ме сериозни проблеми“ — помисли си той.
Струпа на купчинка патроните, поне тези, които се надяваше, че са сухи. Бяха общо двайсет. От тях поне няколко щяха да засекат. Не можеше да разчита на нито един. Извади останалите и направи ново купче. Трийсет и седем.
„И без това не бяха много“ — каза си той, но беше принуден да признае, че имаше значение дали притежава петдесет и седем годни куршума или може би двайсет. Или десет. Или пет. Или един. Или нито един. Струпа на нова купчина патроните, в които се съмняваше. Слава Богу, че чантата не беше изчезнала. Сложи я на скута си, бавно разглоби револверите и извърши „ритуала“ на почистването. Изминаха цели два часа, преди да приключи. Болката бе толкова силна, че главата му щеше да се пръсне; не можеше да разсъждава логично. Спеше му се. Никога преди не бе копнял за сън. Но чувството за дълг не му позволяваше да заспи.
— Корт — каза той с глас, който сам не можа да познае, и се изсмя.
Бавно, много бавно сглоби револверите си и ги зареди с патроните, които смяташе за годни. Когато свърши, хвана оръжието, предназначено за лявата му ръка, дръпна петлето… сетне бавно го върна на мястото му. Искаше да разбере… Да, искаше да разбере дали оръжието реагира все така послушно на всяко натискане на спусъка или ще чуе само безполезно изщракване. Но изщракването нямаше да означава нищо, а изстрелът щеше да сведе запасите му на деветнайсет… или на девет… или на три… или на нула.
Откъсна ново парче от ризата си, сложи в него намокрените патрони и го завърза, като използва зъбите и лявата си ръка. Прибра вързопчето в торбата.
„Спи — настояваше тялото му. — Спи, трябва да заспиш сега, преди да се стъмни, останал си без сили, изтощен си…“
Стрелецът се изправи неуверено на крака и огледа пустия бряг. Пясъкът имаше цвят на мръсно бельо и беше осеян с безцветни раковини. Тук-там стърчаха огромни камъни, покрити с гуано; по-старите пластове бяха жълти като старчески зъби, по-новите — съвсем бели.
Полуизсъхнали кафяви водорасли отбелязваха линията на прилива. Парчета от десния му ботуш и меховете за вода лежаха близо до нея. Беше истинско чудо, че не са били отнесени навътре в океана от някоя по-висока вълна. Тръгна бавно към тях, като накуцваше болезнено. Вдигна единия, доближи го до ухото си и го разклати. Беше останала малко вода. Повечето хора не биха направили никаква разлика между двата меха, но Стрелецът ги различаваше както майка близнаците си. Пътуваше с тях от много, много години. Водата се разплиска вътре. Това беше добър знак — дар от Бога. Съществото, което го бе нападнало (а и всяко от събратята му), би могло да разкъса меховете с едно изщракване на щипките или на челюстите, но не го беше сторило; приливът също ги бе пощадил. Нямаше и следа от чудовището, макар битката помежду им да се бе разгоряла високо над линията на прилива. Може би други хищници го бяха изяли или пък себеподобните му го бяха погребали в морето, също като слоновете, гигантските създания, за които бе слушал в детството си, че погребват своите мъртви.
Повдигна меха с левия си лакът, отпи голяма глътка и почувства как силите му се възвръщат. Десният ботуш бе разкъсан… но подметката беше здрава — може би щеше да успее да измайстори нещо, с което да изкара известно време…
Причерня му. Опита се да се бори с обзелата го слабост, но краката му се подкосиха и той седна, като прехапа езика си. „Няма да припаднеш — каза си мрачно. — Не и тук, не и където и да било, защото някое от онези чудовища може да се върне и да довърши започнатото.“
Изправи се на крака и привърза полупразния мех на кръста си. Бе изминал едва двайсетина метра към мястото, където бе оставил револверите и чантата си, когато се строполи на пясъка, останал без дъх. Полежа малко, притиснал лице в пясъка. Острият ръб на раковина се заби в брадичката му; покапа кръв. Роланд отпи от меха и допълзя обратно до мястото, където се бе събудил. На двайсет метра нагоре по склона растеше юка. Искаше му се да легне под сянката и.
Стори му се, че върви с часове, но все пак се озова под оскъдната сянка. Излегна се под юката, положил глава на тревата, изпаднал в състояние, което можеше да означава и сън, и безсъзнание, и смърт. Вдигна поглед към небето и се опита да прецени колко е часът. По дължината на сянката прецени, че скоро ще стане пладне. Вдигна дясната си ръка и я разгледа; търсеше издайническите червеникави ивици на инфекцията, на отровата която неуморно пълзеше в тялото му.
Дланта му бе матово червена. Лош признак.
Погълна го мрак; спа в продължение на шестнайсет часа. В ушите му неуморно кънтеше прибоят на Западния океан.
3
Когато се събуди, водната шир отново бе потънала в мрак, но на изток проблясваше оскъдна светлина. Утрото щеше да настъпи скоро. Той седна, зави му се свят.
Сведе глава и зачака. Когато слабостта му премина, погледна ръката си. Беше инфектирана — издайническа червена подутина се простираше по дланта и китката. Спираше там, но вече проличаваха нови бледорозови линии. Беше му горещо, имаше температура. „Нуждая се от лекарство — каза си той. — Но нямам.“ Нима бе стигнал чак дотук само за да умре? В никакъв случай. Но ако все пак трябваше да загине, щеше да умре на път към Кулата.
„Забележително, Стрелецо! — възкликна в съзнанието му мъжът в черно. — Ти си неуморим! И романтичен в тъпото си упорство.“
— Майната ти! — изграчи Стрелецът и отпи от меха.
Оставаше му съвсем малко вода. Пред него се простираше цял океан — вода, много вода, но нито капка за пиене. Това нямаше значение.
Закопча коланите си и ги привърза. Отне му толкова време, че когато свърши, вече се развиделяваше — настъпваше новият ден. Сетне направи опит да се изправи на крака. Не беше убеден, че ще се справи, но най-сетне успя.
Придържайки се за юката с лявата си ръка, грабна полупразния мех с дясната и го метна през рамо. Сетне взе и чантата си. Когато се изправи, отново му притъмня. Наведе глава и изчака да му поразмине.
Закрачи с неуверените стъпки на пиян човек и тръгна по крайбрежната ивица. Спря, погледа океана с цвят на вино от черници, сетне извади последното парче пастърма. Изяде половината; този път и устата, и стомахът му приеха храната малко по-охотно. Обърна се и изяде другата половина, докато наблюдаваше как слънцето се издига над планините, в които Джейк бе намерил смъртта си. Отначало то пълзеше по острите, оголени зъби на върховете, сетне се издигна високо над тях.
Роланд обърна лице към огнения диск, затвори очи и се усмихна, сетне изяде остатъка от пастърмата.
Помисли си: „Много добре. Сега съм човек без храна, с два пръста по-малко, отколкото съм се родил. Аз съм Стрелец с патрони, които може и да не гръмнат. Ухапан съм от чудовище и не разполагам с лек срещу инфекцията. Имам вода само за един ден, и то ако я пестя. Може би ще успея да измина петнайсетина километра, при положение, че дам всичко от себе си. С две думи, положението е сериозно.“
Накъде да поеме? Бе дошъл от изток; не можеше да тръгне на запад, без да разполага със свръхестествените способности на медиум. Трябваше да избира между север и юг.
На север.
Това подсказваше сърцето му.
На север.
Стрелецът тръгна на път.
4
Вървя в продължение на три часа. Падна на два пъти; втория път дори не вярваше, че ще успее да стане. Сетне видя надигаща се вълна и се изплаши, че револверите му ще се намокрят. За секунда скочи на крака и се олюля като да беше на кокили.
Пресметна, че за три часа е успял да измине не повече от пет-шест километра. Слънцето вече напичаше, но все пак не достатъчно силно, че да причини пулсиращата болка в главата му или потта, която се лееше по лицето му. Ветрецът, идващ откъм океана, не беше толкова студен, че да го кара да настръхне и зъбите му да тракат.
„Треска, Стрелецо — прошепна мъжът в черно. — Всичко, което е останало у теб, ще изгори в нея.“
Червените линии на инфекцията бяха станали по-отчетливи; вече се простираха от китката до лакътя.
Роланд измина още километър и пресуши меха с водата. Привърза го на кръста си до другия мех. Пейзажът бе еднообразен и отблъскващ. Океанът бе отдясно, планините — отляво, сивият, осеян с раковини пясък хрущеше под износените му ботуши. Вълните идваха и си отиваха. Стрелецът се огледа за омароподобните чудовища, но не видя нито едно. Идваше незнайно откъде, отиваше незнайно къде, човек, дошъл от друга епоха, която както изглеждаше, бе достигнала безсмисления си край.
Малко преди обяд той отново падна и осъзна, че не може да се изправи. Значи тук му беше съдено да умре. Подпря се на лакти и колене и вдигна глава като пребит боксьор… някъде в далечината, на километър-два или може би на четири-пет (трудно му бе да прецени разстоянието заради еднообразния пейзаж, а и треската караше очите му да пулсират от болка), Роланд видя нещо ново. Нещо, което се издигаше на брега.
Какво ли беше?
(три)
Нямаше значение.
(е числото на твоята съдба)
Отново успя да се изправи на крака. Промълви нещо с прегракнал глас, може би някаква молба, която само кръжащите наоколо морски птици чуха („С какво удоволствие биха изкълвали очите ми — помисли си той, — как биха се зарадвали на подобен деликатес!“) и продължи. Олюляваше се повече от преди и оставяше след себе си зигзагообразни следи.
Не откъсваше поглед от онова, което се издигаше на брега. Слънцето достигна зенита си, горещината беше нетърпима. На Роланд му се струваше, че отново се намира в пустинята и изминава разстоянието между колибата на заселника
(ядеш боб, гърмиш като топ)
и крайпътната станция, където момчето
(твоят Айзък)
очакваше пристигането му.
Краката му се подкосяваха. Когато косата му падна пред очите, не си направи труда да я отметне; нямаше сили за това. Погледна към странния обект, който хвърляше сянка към планините, и продължи напред. Вече виждаше, че това е врата.
На триста-четиристотин метра от нея коленете му отново се подгънаха и този път той падна. Дясната му ръка се зари в твърдия пясък, чуканчетата на пръстите му изгаряха от болка и започнаха отново да кървят.
Стрелецът запълзя, в ушите му бучеше равномерният тътен на вълните. Навярно вятърът продължаваше да духа, защото студ пронизваше тялото му, но единственият полъх, който усещаше, бе от собственото му дишане.
Вратата се приближаваше.
Най-сетне, когато денят започна да преваля, Стрелецът достигна целта. Приклекна и впери уморения си поглед във вратата.
Беше висока около два метра, изглеждаше направена от тропическо дърво. Дръжката на бравата блестеше като че беше от чисто злато. На нея бе издялан образ, който той разпозна — ухилената физиономия на бабуин. Не се виждаше никаква ключалка.
Вратата имаше панти, но те не бяха закрепени към нищо („Или само така ми се струва — помисли си Стрелецът. — Това е мистерия, най-необикновената мистерия, но всъщност е без значение… Умирам и моята мистерия — единствената, която има значение за всеки мъж или жена — скоро ще бъде разгадана.“).
И все пак вратата означаваше нещо. Беше странна, необикновена и изглеждаше вечна като океана. В горния и край беше изписана с черни букви една дума:
ЗАТВОРНИКЪТ
„Душата му е завладяна от демон. Името на демона е ХЕРОИН.“
Стрелецът чу тих, монотонен звук. Отначало реши, че това е вятърът или халюцинация вследствие на треската; постепенно обаче разбра, че е звук от двигатели…, които работят от другата страна на вратата.
„Отвори я. Не е заключена. Знаеш, че не е заключена.“
Вместо да стори това, Стрелецът се затътри тромаво и я заобиколи от другата страна. Нямаше друга страна. Само тъмносив пясък. Само вълни, мидени черупки и следите от собствените му стъпки. Погледна отново и очите му се разшириха от учудване. Вратата я нямаше, но сянката и беше там.
Понечи да вдигне дясната си ръка — ох, колко бавно свикваше тя с новата си „роля“ — отпусна я и повдигна лявата. Заопипва пред себе си, очаквайки да срещне невидима преграда, но ръката му не срещна нищо, освен въздух на мястото, където трябваше да се намира — макар и невидима — вратата.
Шумът от двигателите бе изчезнал. Той чуваше само вятъра, вълните и чука, който кънтеше в главата му. Бавно се върна от другата страна на това, което го нямаше, вече смяташе, че халюцинира, когато…
Той спря.
В един миг гледаше на запад към надигналата се безкрайна сива вълна, сетне вратата внезапно се появи. Стрелецът виждаше резето, което също изглеждаше направено от злато. Откри нещо странно — всеки път, когато обърнеше главата си, вратата ту изчезваше, ту се появяваше. Всъщност не се появяваше — просто си беше там.
Заобиколи и отново застана с лице към нея, като се олюляваше на краката си.
„Дали мога да премина от другата страна, където няма нищо?“
Толкова много неща не му бяха ясни, но истината бе проста: тук, сред безконечния бряг се издигаше една врата и той можеше да направи две неща — да я отвори или да я остави затворена.
Стрелецът си рече с мрачен хумор, че може би смъртта не е толкова близо, колкото му се струваше. Ако умираше, щеше ли да изпитва страх?
Протегна лявата си ръка и докосна дръжката. Не го изненадаха нито студенината на метала, нито слабата топлина, която излъчваха гравираните руни.
Натисна дръжката, дръпна и вратата се отвори към него.
Онова, което видя, надмина всичките му очаквания.
Той се вцепени, изкрещя от ужас и затръшна вратата. Трясъкът и — нищо, че нямаше рамка, в която да се удари — подплаши птиците и те отлетяха от скалите, по които бяха накацали, за да го наблюдават.
5
Когато надникна през вратата, му се стори, че се намира високо в небето, на огромно разстояние от земята. Видя сенките на облаците, които обвиваха кълбото и се носеха около него като призраци. Видя онова, което орелът щеше да зърне, ако можеше да се издигне три пъти по-високо от обичайното. Ако прекрачеше прага, щеше да пада в продължение на минути, да крещи и да се забие дълбоко в земята.
„Не, ти видя нещо повече.“
Той седна пред вратата, положи осакатената си ръка в скута си и се замисли. Над лакътя му се бяха появили първите червеникави ивици. Инфекцията скоро щеше да се разпространи.
Стори му се, че чува гласа на Корт.
„Слушайте, влечуги. Един ден думите ми могат да спасят живота на някого от вас. Никога не виждате всичко, което е пред очите ви. Една от причините да ме изпратят при вас е да ви покажа онова, което не виждате, когато сте уплашени, когато се биете, бягате или любите. Никой човек не вижда всички подробности, но преди да станете стрелци, с един-единствен поглед ще се научите да виждате повече, отколкото някои хора виждат през целия си живот. И ако в този момент пропуснете нещо, ще го видите после с «очите» на вашата памет… разбира се, ако останете живи, че да си го спомните. Защото разликата между това да видиш нещо или да го пропуснеш може да се окаже разлика между живота и смъртта.“
Бе видял земята от тази огромна височина (гледката бе по-неясна от видението, което бе имал в края на срещата си с човека в черно, защото картината, разкрила се през вратата, не бе видение) и беше успял да забележи, че нямаше нито пустини, нито морета; това бе някаква планета, покрита с буйна растителност, заобиколена от вода, която го наведе на мисълта за блато…
„Видя още нещо!“ — сякаш прозвуча гласът на Корт.
Да. Бе видял нещо бяло.
Бели върхове.
„Браво, Роланд!“ — изкрещя въображаемият Корт и Стрелецът едва не падна от плесника на коравата, мазолеста длан. Той трепна.
Беше погледнал през прозорец.
Изправи се с усилие, протегна ръка и усети едновременно студ и горещина. Отново отвори вратата.
6
Гледката, която очакваше да види — земята, видяна от някаква ужасяваща, невъобразима височина — бе изчезнала. Пред очите му бяха изписани странни думи. Почти ги разбираше; сякаш буквите от Свещения език бяха малко променени…
Над думите имаше картина на превозно средство без коне, моторна кола, с каквито се предполагаше, че светът е бил пълен, преди всичко да се промени. Изведнъж Стрелецът се сети за нещата, които Джейк му бе разказал, когато го беше хипнотизирал.
Това превозно средство без коне, карано от засмяна жена с дълъг шал, може би приличаше на онова, блъснало момчето в странния друг свят.
„Това е онзи, другият свят“ — помисли си Стрелецът.
Внезапно гледката…
Тя не се променяше; тя се движеше. Стрелецът се олюля, зави му се свят, повдигна му се. Думите и образите изчезнаха и сега виждаше пътека с двойни седалки. Почти нямаше свободни места, повечето бяха заети от мъже, облечени в странни дрехи. Предположи, че това са костюми, макар никога досега да не бе виждал подобни одежди. От вратовете им висяха странни парчета плат, може би вратовръзки, но и тях виждаше за пръв път. Доколкото можеше да прецени, никой не носеше оръжие — нито сабя или кинжал, камо ли револвер. Що за доверчиви хора са това? Някои четяха вестници, изпълнени с миниатюрни букви, осеяни тук-там със снимки, други пишеха нещо с писалки, каквито Стрелецът никога не бе виждал. Но писалките малко го интересуваха. Интересуваше го хартията. Той живееше в свят, в който златото и хартията имаха една и съща стойност. Никога през живота си не бе виждал толкова много хартия. Един от мъжете откъсна лист от жълтия бележник, който лежеше в скута му, и го смачка на топка, макар да бе изписан едва до половината. Въпреки изтощението на Роланд му причерня от ужас и гняв от безумното разточителство.
Зад мъжете се издигаше овална бяла стена и множество прозорци, наредени един до друг. Някои от тях бяха покрити с нещо като капаци, но през останалите Стрелецът видя небето.
На прага застана жена, облечена с нещо като униформа, каквато не бе виждал. Беше яркочервена, а долната и част се състоеше от панталони. Той виждаше мястото, където краката и се сливаха като че беше гола.
Непознатата застана толкова близо до вратата, че Роланд се изплаши да не би да прекоси границата и отстъпи крачка назад; имаше късмет, че не се спъна. Тя го наблюдаваше с презрителното изражение на жена, която не е подчинена на никого, освен на себе си. Не това интересуваше Стрелецът. Смая го фактът, че изражението и не се промени, когато го забеляза. Не може да се очаква една жена, а и не само жена, да не трепне при вида на мръсен, изтощен тип, който едва се държи на краката си, препасан с патрондаши, увил окървавен парцал около дясната си длан, обут в скъсани джинси.
— Искате ли… — попита жената в червено. Каза и още нещо, но Роланд не разбра думите и. „Храна или вода“ — помисли си той. Този червен плат не беше памучен. Приличаше донякъде на коприна, но…
— Джин — отвърна някой и Стрелецът разбра думите му. Разбра и нещо повече. Това не беше врата.
Бяха очи. Колкото и невероятно да изглеждаше, това бе някаква карета, която се носеше по небето. Той виждаше през нечии очи. Чии?
Знаеше отговора. Гледаше през очите на Затворника.
ВТОРА ГЛАВА
ЕДИ ДИЙН
1
Сякаш, за да потвърди това откритие, колкото и невероятно да изглеждаше то, внезапно картината се измести встрани. Гледката се преобърна (отново му се зави свят, стори му се, че стои върху кръгла платформа с колелца, която се върти във всички посоки), сетне редицата от седалки като че премина през вратата. Роланд мина покрай няколко жени, облечени в същите червени униформи. Тук бе пълно със странни метални предмети. Въпреки изтощението и болката на него му се искаше да спре за миг движението на платформата, за да разгледа по-добре металните предмети — вероятно някакви машини. Една от тях приличаше на фурна. Жената с униформата, която бе видял първа, вече наливаше джина, който гласът бе поискал. Бутилката, от която тя наливаше, беше стъклена. Съдът, в който сипваше, приличаше на стъклен, но той се съмняваше това да е истинско стъкло.
Гледката отново се измести, преди Стрелецът да успее да разгледа всичко. Нов главозамайващ завой и пред очите му се изправи метална врата. На нея имаше светеща табелка. Тази дума Роланд успя да прочете. „СВОБОДНО“, пишеше на вратата.
Сега гледаше надолу. В полезрението му се появи ръка, която хвана дръжката на вратата. Видя маншета на синя риза, леко повдигнат и разкриващ малки черни косъмчета. Дълги пръсти. На един от тях имаше пръстен с камък, може би рубин или просто червеникаво стъкълце. Стрелецът се спря на втората възможност — камъкът бе прекалено голям и просташки, за да бъде истински.
Металната врата се отвори и той се озова пред най-странната тоалетна, която бе виждал. Цялата беше от метал.
Краищата на металната врата се разминаха с вратата на морския бряг, през която гледаше Роланд. Той чу шума от затварянето и заключването и. Поредният главозамайващ завой му бе спестен, затова предположи, че човекът, през чиито очи гледаше, е протегнал ръка и е затворил вратата, без да се обръща.
Сетне гледката наистина се завъртя, макар и не на сто и осемдесет градуса. Пред очите му се появи огледало; в него се оглеждаше лице, което Роланд бе видял веднъж… на карта за таро. Същите черни очи и коса. Лицето бе спокойно, но бледо, а в очите — очите, през които наблюдаваше, сега гледаха право в него — Стрелецът забеляза ужаса на маймуно подобното същество от картата за таро.
Човекът трепереше.
И той е болен.
Сетне си спомни Норт, който пушеше дяволска трева.
Сети се за Оракула.
Душата му е завладяна от демон.
Изведнъж разбра, че може би знае какво е това „ХЕРОИН“: нещо като дяволската трева.
Малко разочароващо, нали?
Без да се замисли, с непоколебимостта, която го беше направила последния от всички, последният, който беше продължил похода си, дълго след като Кътбърт и другите бяха загинали или пък се бяха отказали, бяха извършили самоубийство или предателство, или пък просто се бяха отрекли от идеята да открият Кулата; с непоколебимата решителност, лишена от всякакво любопитство, която го бе превела през пустинята и през всичките онези години, които предшестваха пустинята и смъртта на човека в черно, Стрелецът прекрачи прага.
2
Еди поръча джин с тоник — може би идеята да мине пиян през нюйоркската митница не бе толкова добра, защото много добре знаеше, че започне ли веднъж, спиране няма — но трябваше да пийне нещо.
„Ако трябва да се спуснеш надолу, но не можеш да намериш асансьор — бе казал веднъж Хенри, — ще трябва да се справиш. Дори ако се наложи да копаеш с лопата.“
След като даде поръчката си и стюардесата се отдалечи, на Еди започна да му се повдига. Не бе сигурен, че му се повръща, но трябваше да вземе мерки. Да минеш през митницата с половин кило чист кокаин под всяка мишница и да лъхаш на джин не е много добре. Да минеш през митницата с петна от бълвоч по панталоните е направо ужас. Така че трябваше да вземе мерки. Вероятно прилошаването щеше да отмине както обикновено, но най-добре беше да вземе мерки.
Трябваше му една доза. Така го бе посъветвал онзи велик мъдрец и заклет наркоман Хенри Дийн.
Седяха на терасата на „Риджънси Тауър“. Не бяха постигнали съгласие, но бяха на крачка от него. Слънцето напичаше лицата им както в доброто старо време, когато Еди току-що бе започнал да смърка, а Хенри бе боднал първата си инжекция.
„Всички свършват с иглата — казваше Хенри, — но всеки започва по различен начин.“
А Еди, надрусан безпаметно, се бе изкискал лудешки, тъй като разбираше какво има предвид брат му. Обаче Хенри дори не се бе усмихнал.
Той си спомни как попита брат си как се изразяваш, когато някой наркоман (бяха изминали точно шестнайсет месеца от деня, в който си бяха обещали никога да не станат наркомани) си бие свръхдоза.
„Това се нарича печена пуйка“ — бе отвърнал Хенри, без да се замисля. На лицето му беше изписана изненада, приличаше на човек, който е направил нещо, което се е оказало много по-смешно, отколкото е очаквал. Двамата се спогледаха и се запревиваха от смях. Но сега на Еди изобщо не му беше до смях.
Тръгна по пътечката между седалките, погледна табелката с надпис „СВОБОДНО“ и отвори вратата.
„Ей, Хенри, големи братко, велик мъдрец и заклет наркоман, искаш ли да чуеш моето определение за «печена патица»? Това е, когато митничарят, от летище «Кенеди» забележи нещо странно в поведението ти или пък улучиш някой от дните, когато пускат кучетата с «професорски» носове, вместо да ги пратят на пристанището, и те започнат да лаят и да пикаят по пода, а на теб ти иде да ги удушиш с нашийниците им. Това е, когато митничарят разрови целия ти багаж и те отведе в стаичката и те попита дали имаш, нещо против да свалиш ризата си. А ти му отвръщаш: «Да, разбира се, че имам нещо против, пипнах настинка на Бахамските острови, а от климатика тук лъха хлад, така че се боя да не легна с пневмония.» Той ти отвръща: «Върви на майната си, мистър Дийн, свали си ризата.» Ти я сваляш, а той те кара да съблечеш и фланелката, защото, о, човече, май че наистина си болен, да не би тези подутини под мишниците да означават рак на лимфните възли? Не си прави труда да ни обясняваш каквото и да било, свали си фланелката, о, вижте, нашето момче било късметлийче, това не са тумори, освен ако не ги наречем тумори в тялото на обществото, я-я-я, тези неща ми приличат на торбички, залепени с пластир. Между другото, приятелче, миризмата да не те притеснява, това е патица. Печена патица.“
Протегна ръка и заключи вратата. Надписите в предната част светнаха. Двигателите заглъхнаха леко. Еди се обърна към огледалото, искаше да провери колко зле изглежда. Изведнъж го обзе ужасно, всепроникващо чувство: чувството, че някой го наблюдава.
„Ей, престани — каза си нервно той. — Предполага се, че си най-невъзмутимият човек в света. Иначе нямаше да те пратят. Иначе нямаше…“
Внезапно осъзна, че в огледалото не вижда собствените си очи. Това не бяха лешниковите, почти зелени очи на Еди Дийн, които бяха сломили толкова сърца и му бяха позволили да изчука толкова жени през последната трета от неговите двайсет и една години. Бяха очите на непознат. Студени, прецизни, които регистрират всичко с математическа точност. Очи на снайперист.
В отражението им видя — и то съвсем ясно — морска птица, която пикира над току-що разбила се в брега вълна и грабва нещо с клюна си.
Разполагаше с достатъчно време да си помисли: „Какво, за Бога, е това?“ Сетне осъзна, че прилошаването му няма да премине; значи все пак щеше да повърне.
В частицата от секундата преди да го направи, в частицата от секундата, в която продължи да се взира в огледалото, видя сините очи да изчезват…, но преди това внезапно изпита чувството, че е раздвоен…, че е обладан, също като момиченцето в „Екзорсист“.
Съвсем ясно почувства в съзнанието му да се настанява нечие чуждо съзнание, сетне „чу“ мисли, които не бяха негови, а приличаха по-скоро на глас, дошъл от някое радио: „Минах. Вече съм в небесната карета.“
Имаше и още нещо, но Еди не го чу. Беше прекалено зает да повръща в умивалника.
Когато свърши, преди още да успее да избърше устата си, стана нещо, което никога не му се бе случвало. За един страховит миг просто нямаше нищо — непрогледен мрак. Сякаш един ред от вестника бе заличен с мастило.
„Какво е това? — безпомощно се запита Еди. — Какво, по дяволите, е това?“
Сетне отново повърна, може би така беше по-добре; каквото и да имате против повръщането, от него има поне една полза: докато го правите, не можете да мислите за нищо друго.
3
„Преминах. Вече съм в небесната карета — помисли си Стрелецът. А миг по-късно си каза: — Той ме вижда в огледалото!“
Роланд се отдръпна — не избяга, а просто отстъпи назад като дете, което се крие в най-отдалечения ъгъл на голямата стая. Беше проникнал в небесната карета; бе проникнал и в тяло, което не бе негово. Вътре в Затворника. В този първи миг, когато беше близо до границата (тази дума му се струваше най-подходяща), той осъзна, че не само е вътре, а нещо повече — че беше самият непознат. Чувстваше, че човекът не е добре, каквато и да бе причината за това, усещаше как на онзи му се повдига. Беше наясно, че ако се наложи, ще успее да установи контрол над тялото на мъжа. Щеше да изпита неговите болки, щеше да бъде обладан от непознатия демон, завладял чуждото тяло, но ако се наложеше, можеше да го направи.
Или пък щеше да остане незабележим.
Когато пристъпът на непознатия отмина, Стрелецът скочи напред — към границата. Не можеше да проумее странната ситуация, а да действаш при обстоятелства, които не разбираш, означава да си навлечеш най-ужасни неприятности, но Роланд трябваше да получи отговор на два въпроса. И нуждата да получи тези отговори надделя над опасенията от евентуалните последици.
Дали вратата, през която бе дошъл от своя собствен свят, продължаваше да стои отворена?
И ако наистина бе отворена, дали физическото му тяло продължаваше да стои там — изтощено, празно, може би агонизиращо или вече мъртво, лишено от душата, която командваше дробовете, сърцето, нервите? Дори ако тялото му продължаваше да живее, то щеше да изкара само до вечерта. Тогава онези ракообразни чудовища щяха да излязат от океана, да започнат да задават своите въпроси и да потърсят храна.
Рязко извърна глава, по-точно принуди непознатия да се обърне.
Вратата продължаваше да стои там, зад гърба му. Беше все така отворена към неговия свят; пантите и се сливаха със стоманата, от която бе направена тази странна тоалетна. И, о, да, Роланд, последният стрелец, лежеше на прага и, притиснал превързаната си дясна ръка към корема си.
„Дишам — помисли си той, — Ще трябва да се върна, за да се махна оттам. Но преди това се налага да свърша някои неща. Неща…“
Освободи съзнанието на непознатия, оттегли се, но продължи да го наблюдава, за да провери дали Затворникът е в състояние да усети присъствието му.
4
Макар да спря да повръща. Еди остана превит над умивалника.
„Премина само за секунда. Не зная какво е това. Дали да се огледам?“
Протегна ръка към крана на чешмата и пусна студената вода. Очите му останаха затворени; наплиска лицето и челото си.
Когато реши, че не може повече да бяга от реалността, отново се втренчи в огледалото. Видя собствените си очи. В главата му вече не звучаха непознати гласове. Чувството, че някой го наблюдава, също бе изчезнало.
„Моментна халюцинация, Еди — успокои го великият мъдрец и заклет наркоман. — Съвсем обичайно е за човек, когато се друса.“
Младежът погледна часовника си. До пристигането в Ню Йорк оставаха час и половина. По разписание самолетът трябваше да кацне в 4:05 следобед. Време за последното изпитание.
Върна се на мястото си. Питието му го чакаше на таблата. Отпи две глътки и стюардесата го попита дали може да му помогне с нещо. Той понечи да отвърне „не…“, но настъпи нова празнота в съзнанието му.
5
— Бихте ли ми донесли нещо за ядене, ако обичате — каза Стрелецът с гласа на Еди Дийн.
— Ще сервираме топла закуска след…
— Умирам от глад — продължи Роланд с най-искрен тон. — Каквото и да е, дори питка…
— Питка ли? — смръщи чело жената с военната униформа и Стрелецът веднага надникна в съзнанието на затворника. „Сандвич“… думата не му говореше нищо.
— Дори сандвич — уточни той.
Жената с униформата се колебаеше:
— Ами… имаме риба тон…
— Отлично — отвърна Стрелецът, макар никога през живота си да не бе чувал за риба тон. Просяците нямат право на избор.
— Изглеждате ми малко блед. Може би височината не ви понася.
— От глад е.
Тя му се усмихна с професионална вежливост.
— Ще ви спретна един сандвич.
„Спретна ли?“ — учуди се Роланд. В неговия свят тази дума означаваше да бъдеш чист и добре облечен. Това нямаше значение. Храната скоро щеше да пристигне. Той нямаше представа дали ще успее да я пренесе през вратата до своето собствено тяло, което изпитваше отчаяна нужда от нея.
„Спретна“ — повтори си той и Еди Дийн поклати глава, сякаш не вярваше на чутото.
Тогава Стрелецът отново се оттегли.
6
„Нерви — увери го великият оракул и заклет наркоман. — Просто нерви. Това е част от занаята на куриера, братле.“
Но ако причината бе в нервите, защо тогава го обземаше този странен унес — странен, защото би трябвало да се чувства неспокоен, да се притеснява и тормози, тъй като възнамеряваше да внесе в Щатите килограм кокаин, престъпление, за което се полагат най-малко десет години във федерален затвор. На всичкото отгоре паметта му изневеряваше от време на време.
Отново му се доспа.
Нова глътка от питието, след което той затвори очи.
„Защо припадна?“
„Не съм, в противен случай жената щеше да се втурне към аптечката.“
„Е, добре, защо паметта ти чезне? Това също не е хубаво. Не се е случвало преди. Е, припадал си, но никога не си губил паметта си.“
Нещо странно ставаше с дясната му ръка. Тя сякаш пулсираше от болка, като че някой я бе ударил с чук.
Той я сгъна, без да отваря очи. Нямаше болка. Нито пулсиране. Що се отнася до проблемите с паметта, те бяха следствие от дрогата и напрежението.
„Но сега ще заспя — помисли си. — Как ще обясниш това?“
Лицето на Хенри се носеше пред очите му като отвързан балон. „Не се притеснявай — успокояваше го Хенри. — Ще се оправиш, братле. Ще пристигнеш в Насау, ще отседнеш в «Акуинас». Петък вечер ще дойде един човек. Добър човек. Той ще се погрижи за теб, ще ти остави достатъчно, за да изкараш уикенда. В неделя ще донесе кокаина, а ти ще му връчиш ключа от сейфа. Понеделник сутрин ще направиш онова, което заръча Балазар, а по обяд летиш обратно. С твоята честна физиономия ще минеш през митницата и вечерта ще си хапваш в «Спаркс». Няма да имаш никакви проблеми, братле, никакви проблеми.“
Но проблемите май вече възникваха.
„Добър човек“ — бе казал Хенри, но типът, който се появи, се оказа с бледо лице, британски акцент и тънки мустачки, който напомняше герой от криминален филм от 40-те години, а пожълтелите му зъби стърчаха като зъбците на капан за животни.
— У вас ли е ключът, сеньор? — попита той, макар британският му акцент да промени думата като „синор“.
— Ключът е на сигурно място — отвърна Еди.
— Тогава ми го дайте.
— Не става. Уговорката е да ми дадете мангизи, а в неделя вечер трябва да получа пратката. Тогава ще ви дам ключа. В понеделник ще отидете в града и ще го използвате, за да вземете нещо. Не зная какво е то, защото не ми влиза в работата.
Изведнъж в ръката на онзи се появи малък матово син автоматичен пистолет.
— Защо просто не ми дадете ключа, сеньор? На мен това ще спести време и усилия, а на вас — живота.
Наркоман или не, но Еди Дийн бе човек с характер. Хенри знаеше това; и което е по-важно, Балазар също го знаеше. Затова бяха изпратили именно него. Повечето смятаха, че Еди беше приел да бъде куриер, защото беше наркоман. И Балазар смяташе така. Но само Еди и брат му знаеха, че младежът щеше да отиде дори ако бе абсолютен въздържател. Щеше да отиде заради Хенри.
— Защо не прибереш пищова, дребно нищожество? — попита Еди. — Или може би искаш Балазар да изпрати някой, който да ти избоде очите с ръждив нож?
Онзи се усмихна. Пистолетът изчезна като по магия; на негово място се появи малък плик.
— Пошегувах се, нали разбираш?
— Щом казваш.
— Ще се видим в неделя вечер.
Непознатият тръгна към вратата.
— Мисля, че е по-добре да изчакаш.
Онзи се обърна и повдигна вежди.
— Мислиш, че можеш да ме спреш, така ли?
— Мисля, че ако си ми пробутал боклук и си тръгнеш, утре няма да ме завариш. И ще загазиш до уши.
Човекът се намръщи, сетне се настани на единственото кресло. Младежът отвори плика и изсипа някакво кафяво вещество. Въпросително погледна непознатия.
— Зная, че изглежда отвратително, но иначе всичко е наред — каза жълтеникавият тип.
Еди откъсна лист хартия от бележника на бюрото и отдели малко кафяв прашец от купчинката. Стри го между пръстите си, сетне го размаза по горната си устна. Миг по-късно се изплю в кошчето.
— Искаш да умреш, а? Може би животът ти е омръзнал.
— Това е всичко, което имаме. — Онзи се намръщи още повече.
— Имам резервация за утре — заяви младежът. Това беше лъжа, но не вярваше, че жълтеникавият ще провери. — Ще пътувам с „Трансуърлд Еърлайнс“. Направих я в случай, че свръзката се окаже скапаняк като тебе. Не ми пука. Даже ми става по леко. Не ме бива за този бизнес.
Жълтеникавият седеше и размишляваше. Еди също седеше и се стараеше да не трепне. А не го свърташе; сърбеше го, бодеше го, тръпнеше от напрежение. Усещаше, че очите му го теглят към купчинката кафяв прашец, макар да знаеше, че това е отрова. Беше се надрусал в десет сутринта; оттогава бяха минали десет часа. Но ако трепнеше или станеше, положението щеше да се промени. Непознатият го наблюдаваше изпод око, опитваше се да прецени какво може да очаква от него.
— Вероятно ще успея да намеря нещо — промълви той най-накрая.
— Ами опитай — каза Еди. — Но стане ли единайсет, ще загася лампата, ще окача на вратата табелката „Моля, не ме безпокойте“ и ако някой почука, ще позвъня на рецепцията, ще се оплача, че ме тормозят и ще помоля да изпратят охраната.
— Ти си откачен — каза непознатият с безупречния си английски акцент.
— Не, ти очакваше да срещнеш някоя откачалка. Но аз дойдох добре подготвен. Трябва да се върнеш преди единайсет и да донесеш качествена стока — не е необходимо количеството да е голямо, просто трябва да ми стигне до утре. Иначе ще умреш.
7
Жълтеникавият се върна много преди единайсет; пристигна в девет и половина. Еди предположи, че стоката е била в колата му.
Този път прашецът бе повече. Не беше бял, но поне имаше матовия цвят на слонова кост.
Опита го. Изглеждаше наред. Е, горе-долу. Сви тръбичка от една банкнота и смръкна.
— Е, добре, до неделя — каза рязко жълтеникавият и стана.
— Чакай — спря го Еди, сякаш го заплашваше с пистолет. Всъщност Балазар бе неговото оръжие. В Ню Йорк Емилио Балазар бе важна клечка в света на наркотиците.
— Да чакам ли? — обърна се онзи и го изгледа, сякаш насреща си имаше луд. — Защо?
— Ами, загрижен съм за теб — каза Еди. — Представи си, че се натровя с това, което току-що поех. Всичко свършва. Ако умра, всичко свършва, разбира се. Просто си мислех, че ако само ми прилошее, може да ти дам втори шанс. Като в онази приказка с момчето, което потърква лампата и получава право на три желания.
— Няма да ти прилошее. Това е първокласен хероин.
— Ако е хероин, аз съм Дуайт Гудън.
— Кой?
— Няма значение.
Жълтеникавият седна. Еди се бе настанил зад бюрото, а пред него имаше купчинка бял прашец (отдавна бе изхвърлил кафявата гадост в тоалетната). По телевизията „Мете“ пердашеха „Брейвс“. Младежът изведнъж се успокои; чувството идваше от дълбините на съзнанието му… всъщност идваше от едно място, за което бе чел в медицинските списания. Там, в основата на гръбначния му стълб, се събираха всички нервни окончания. Пристрастяването към хероина водеше до неестествено удебеляване на нервните влакна на това място.
„Искаш ли да се излекуваш мигновено? — беше попитал веднъж Хенри. — Счупи си гръбнака, братко. Краката ще откажат да ти се подчиняват, оная ти работа също, но няма да се налага да се боцкаш.“
Брат му не бе намерил съвета му за особено остроумен.
Честно казано, Еди бе на същото мнение. След като единственият бърз начин да се отървеш от маймуната на гърба ти (както се изразяваха наркоманите) е да счупиш гръбначния си стълб над този нервен възел, значи си имаш работа с голяма маймуна. Не с някой капуцин или друго сладко животинче, а с голям, стар и злобен бабуин.
Еди смръкна, сетне заяви:
— Добре. Става. Можеш да си тръгнеш.
Жълтеникавият стана и го заплаши:
— Имам приятели. Ще дойдат и ще се „погрижат“ за теб. Ще се молиш да ми кажеш къде е ключът.
— Не ми минават тия — отсече Еди. — Сбъркал си адреса.
После се усмихна. Нямаше представа как изглежда усмивката му, но сигурно не беше добродушна, защото онзи побърза да си тръгне, без дори да се обърне.
Когато Еди Дийн се увери, че гадният тип си е отишъл, побърза да се надруса.
И заспа.
8
И сега заспиваше.
Стрелецът, който незнайно как беше проникнал в съзнанието на този човек (чието име все още не знаеше; нищожеството, което Затворникът бе нарекъл „Жълтеникавия“ не произнесе името му, защото не го знаеше), наблюдаваше всичко това както бе гледал театрални постановки по времето, когато светът все още не се бе променил…, защото тогава киното не съществуваше. Ако поне веднъж бе гледал някой филм, щеше да го използва за сравнение. Можеше да извлича от съзнанието на Затворника непознати образи и думи, като използваше асоциации. Странно се получи с името. Знаеше как се казва братът на Затворника, но не и името на самия затворник. Но имената, разбира се, бяха тайни, изпълнени със странна сила.
А и името на човека не бе от особено значение. По-важни бяха слабостта му към наркотиците и железният характер, прикрит дълбоко зад тази слабост, също както тежкият револвер потъва в плаващите пясъци.
Този човек извикваше у Стрелеца болезнения спомен за Кътбърт.
Някой идваше. Затворникът бе заспал и не чу приближаването му. Стрелецът обаче не спеше и отново пое нещата в свои ръце.
9
„Страхотно — помисли си Джейн, — разправя ми колко бил гладен, приготвям му нещо, защото ми става симпатичен, а той да вземе да заспи.“ Изведнъж пътникът — двайсетина годишен, висок, облечен в чисти, поизбелели джинси и риза с индийски мотиви — отвори очи и се усмихна.
— Благодаряя — каза или поне така и се стори. Прозвуча и странно… може би бе чужденец. „Навярно говори насън“ — помисли си Джейн.
— Заповядайте. — Усмихна му се любезно, беше убедена, че той отново ще задреме, а сандвичът ще остане недокоснат.
Върна се по пътеката и реши да изпуши една цигара. Запали клечка кибрит, поднесе я към цигарата си и се сепна — внезапно си беше спомнила нещо необикновено.
„Реших, че е готин. Най-вече заради очите. Заради лешниковите му очи.“
Но когато мъжът от ЗА бе отворил очи преди миг, те не бяха светлокафяви, а сини. Не бяха сладникави и секси като на Пол Нюман, а студени като айсберг. Очите му…
— О!
Клечката догоря в ръката и.
— Джейн? — обади се Пола. — Добре ли си?
— Да. Бях се замислила.
Запали друга клечка и този път успя да запали цигарата си. Бе дръпнала само веднъж, когато се сети за съвсем логично обяснение. Младежът носеше контактни лещи. Разбира се. От онези, които променят цвета на очите. Беше ходил до тоалетната. Забави се там толкова дълго, че тя се уплаши да не би да му е прилошало — беше толкова пребледнял, не изглеждаше добре. Но явно е свалил контактните си лещи, за да може да спи по-добре. Напълно логично.
„Със сигурност почувства нещо — внезапно се разнесе глас от нейното не чак толкова далечно минало. — Лек гъдел. Видя нещо странно.“
Цветни контактни лещи.
Джейн Дорнинг познаваше поне две дузини хора, които носеха лещи. Повечето от тях работеха в авиокомпанията. Никой не коментираше това, но тя смяташе, че причината може би се крие в това, че пасажерите не обичат да виждат летци и стюардеси с очила — това ги изнервя.
От всички тези хора само четирима носеха цветни контактни лещи. Обикновените лещи са скъпи; цветните струват цяло състояние. Всички познати на Джейн, които можеха да хвърлят толкова пари, бяха жени, до една изключително суетни.
„Е, какво толкова? И мъжете могат да бъдат суетни. Защо не? Той е красив.“
Не. Не беше. Симпатичен, да, но нищо повече. И защо носеше лещи?
Много клиенти на авиокомпаниите се страхуват да пътуват със самолет.
В един свят, в който въздушното пиратство и наркотрафикът бяха ежедневие, служителите на авиокомпаниите често се страхуваха от своите пътници.
Гласът, който предизвика тези мисли, принадлежеше на опитния инструктор в школата за стюардеси, който казваше: „Не пренебрегвайте своите подозрения. Може да забравите всичко, което са ви учили — например как да се справите с потенциални или действащи терористи — но запомнете само това: не пренебрегвайте своите подозрения. Понякога екипажът твърди, че не е подозирал нищо, докато онзи тип не е извадил гранатата и не е заплашил, че ако не завият към Куба, ще изпрати всички в океана. Но в повечето случаи двама-трима души — обикновено стюардеси, каквито ще станете и вие след по-малко от месец — твърдят, че са усетили нещо. Някакъв гъдел. Чувство, че с мъжа от място 91С или с жената от 5А нещо не е наред. Те са имали съмнения, но не са направили нищо. Дали са били уволнени заради това? Не, за Бога! Не можеш да арестуваш някого заради това, че не ти харесва начинът, по който чеше пъпките си. Истинският проблем е, че са усетили… но сетне са го забравили.“
Опитният инструктор бе вдигнал дебелия си пръст. Джейн Дорнинг, заедно с останалите си колеги, бе изслушала внимателно думите му: „Ако почувствате този гъдел, не правете нищо…, но това не означава да го забравите. Защото винаги съществува макар и минимален шанс да спрете нещо, преди то още да е започнало… нещо като непредвиден дванайсетдневен престой на пистата на някое арабско летище.“
Само едни контактни лещи, но…
Благодаряяя…
Дали беше сънен? Или се обърка и заговори на друг език?
„Ще го наблюдавам — реши Джейн. — И няма да забравя.“
10
„А сега — каза си Стрелецът, — сега ще видим, нали така?“ През вратата на брега беше успял да премине от своя свят в това тяло. Трябваше да разбере дали може да връща разни неща със себе си. О, не, не ставаше въпрос за него; не се съмняваше, че може да се върне през вратата и да се озове отново в отровеното си изтощено тяло. Но други неща? Предмети? Тук, например, пред него имаше храна; жената с униформата я бе нарекла сандвич с риба тон. Стрелецът нямаше представа какво е това риба тон, но можеше да разпознае една питка, дори когато тя изглеждаше странно.
Тялото му се нуждаеше от храна, тялото му се нуждаеше от вода, но тялото му се нуждаеше най-вече от някакво лекарство. Без него той щеше да умре от ухапването на чудовището. Може би в този свят имаше такова лекарство; в един свят, в който каретите летяха във въздуха по-високо и от най-могъщия орел, всичко бе възможно. Но нямаше значение колко добри лекарства имаше тук, ако не можеше да ги пренесе през вратата.
„Можеш да заживееш в това тяло. Стрелецо — зашептя и главата му гласът на мъжа в черно. — Остави тялото си за храна на раците. То и бездруго е само външна обвивка.“
Нямаше да го направи. Едната причина бе, че така щеше да извърши най-убийствената кражба, защото нямаше да се примири да бъде просто пътник, да гледа през очите на този мъж като през прозорците на дилижанс и да се наслаждава на пейзажа.
Другата причина бе, че той бе Роланд. Ако ще трябва да умира, ще умре като Роланд. Ще умре, пълзейки по пътя към Кулата, ако се наложи.
Третата причина бе обичайната груба пресметливост, която се криеше в романтичната му натура като вълк в овча кожа. Не биваше да мисли за смъртта, преди да е извършил експеримента.
Взе сандвича, който беше разрязан на две. Взе по една половинка във всяка ръка. Отвори очите на затворника и надзърна през тях. Никой не го гледаше (макар недалеч Джейн да мислеше за него, и то доста напрегнато).
Премина обратно през вратата, държейки сандвича.
11
Първо чу надигащия се тътен на приближаваща вълна и крясъците на чайките, които отлетяха от близките скали, докато той се изправяше с усилия. („Лешоядите се събират — помисли си, — скоро ще забият клюновете си в тялото ми, независимо дали дишам или не; това са просто лешояди.“) Сетне видя, че едната половина от сандвича — онази, която държеше в дясната си ръка — е паднала на сивия пясък, защото преди да мине през вратата я бе държал с цяла длан — а сега от дланта му липсваха два пръста.
Вдигна несръчно половинката сандвич, притисна я между палеца и безименния, почисти я от пясъка и я захапа лакомо. Миг по-късно Стрелецът я погълна, без да обръща внимание на песъчинките, които скърцаха между зъбите му, сетне на три хапки изяде остатъка от сандвича.
Нямаше представа как изглежда рибата тон — знаеше само, че е много вкусна. Това му стигаше.
12
Никой в самолета не забеляза изчезването на сандвича. Никой не забеляза как Еди Дийн сграбчи двете половинки на сандвича толкова силно, че палците му се отпечатаха в белия хляб.
Никой не забеляза как сандвичът изведнъж стана прозрачен и изчезна.
Двайсетина секунди по-късно Джейн Дорнинг загаси цигарата си и влезе в салона. Извади книга от чантата си, но истината бе, че искаше да види мъжа на място ЗА. Изглеждаше дълбоко заспал… но сандвичът бе изчезнал.
„Господи — помисли си Джейн. — Не го е изял; направо го е изгълтал. И сега отново спи. Странно.“
Каквото и да я бе притеснило в господин Ту-сини ту светло — кафяви очи, то продължаваше да я притеснява. Нещо не беше наред.
Нещо, но какво?
1
Сякаш, за да потвърди това откритие, колкото и невероятно да изглеждаше то, внезапно картината се измести встрани. Гледката се преобърна (отново му се зави свят, стори му се, че стои върху кръгла платформа с колелца, която се върти във всички посоки), сетне редицата от седалки като че премина през вратата. Роланд мина покрай няколко жени, облечени в същите червени униформи. Тук бе пълно със странни метални предмети. Въпреки изтощението и болката на него му се искаше да спре за миг движението на платформата, за да разгледа по-добре металните предмети — вероятно някакви машини. Една от тях приличаше на фурна. Жената с униформата, която бе видял първа, вече наливаше джина, който гласът бе поискал. Бутилката, от която тя наливаше, беше стъклена. Съдът, в който сипваше, приличаше на стъклен, но той се съмняваше това да е истинско стъкло.
Гледката отново се измести, преди Стрелецът да успее да разгледа всичко. Нов главозамайващ завой и пред очите му се изправи метална врата. На нея имаше светеща табелка. Тази дума Роланд успя да прочете. „СВОБОДНО“, пишеше на вратата.
Сега гледаше надолу. В полезрението му се появи ръка, която хвана дръжката на вратата. Видя маншета на синя риза, леко повдигнат и разкриващ малки черни косъмчета. Дълги пръсти. На един от тях имаше пръстен с камък, може би рубин или просто червеникаво стъкълце. Стрелецът се спря на втората възможност — камъкът бе прекалено голям и просташки, за да бъде истински.
Металната врата се отвори и той се озова пред най-странната тоалетна, която бе виждал. Цялата беше от метал.
Краищата на металната врата се разминаха с вратата на морския бряг, през която гледаше Роланд. Той чу шума от затварянето и заключването и. Поредният главозамайващ завой му бе спестен, затова предположи, че човекът, през чиито очи гледаше, е протегнал ръка и е затворил вратата, без да се обръща.
Сетне гледката наистина се завъртя, макар и не на сто и осемдесет градуса. Пред очите му се появи огледало; в него се оглеждаше лице, което Роланд бе видял веднъж… на карта за таро. Същите черни очи и коса. Лицето бе спокойно, но бледо, а в очите — очите, през които наблюдаваше, сега гледаха право в него — Стрелецът забеляза ужаса на маймуно подобното същество от картата за таро.
Човекът трепереше.
И той е болен.
Сетне си спомни Норт, който пушеше дяволска трева.
Сети се за Оракула.
Душата му е завладяна от демон.
Изведнъж разбра, че може би знае какво е това „ХЕРОИН“: нещо като дяволската трева.
Малко разочароващо, нали?
Без да се замисли, с непоколебимостта, която го беше направила последния от всички, последният, който беше продължил похода си, дълго след като Кътбърт и другите бяха загинали или пък се бяха отказали, бяха извършили самоубийство или предателство, или пък просто се бяха отрекли от идеята да открият Кулата; с непоколебимата решителност, лишена от всякакво любопитство, която го бе превела през пустинята и през всичките онези години, които предшестваха пустинята и смъртта на човека в черно, Стрелецът прекрачи прага.
2
Еди поръча джин с тоник — може би идеята да мине пиян през нюйоркската митница не бе толкова добра, защото много добре знаеше, че започне ли веднъж, спиране няма — но трябваше да пийне нещо.
„Ако трябва да се спуснеш надолу, но не можеш да намериш асансьор — бе казал веднъж Хенри, — ще трябва да се справиш. Дори ако се наложи да копаеш с лопата.“
След като даде поръчката си и стюардесата се отдалечи, на Еди започна да му се повдига. Не бе сигурен, че му се повръща, но трябваше да вземе мерки. Да минеш през митницата с половин кило чист кокаин под всяка мишница и да лъхаш на джин не е много добре. Да минеш през митницата с петна от бълвоч по панталоните е направо ужас. Така че трябваше да вземе мерки. Вероятно прилошаването щеше да отмине както обикновено, но най-добре беше да вземе мерки.
Трябваше му една доза. Така го бе посъветвал онзи велик мъдрец и заклет наркоман Хенри Дийн.
Седяха на терасата на „Риджънси Тауър“. Не бяха постигнали съгласие, но бяха на крачка от него. Слънцето напичаше лицата им както в доброто старо време, когато Еди току-що бе започнал да смърка, а Хенри бе боднал първата си инжекция.
„Всички свършват с иглата — казваше Хенри, — но всеки започва по различен начин.“
А Еди, надрусан безпаметно, се бе изкискал лудешки, тъй като разбираше какво има предвид брат му. Обаче Хенри дори не се бе усмихнал.
Той си спомни как попита брат си как се изразяваш, когато някой наркоман (бяха изминали точно шестнайсет месеца от деня, в който си бяха обещали никога да не станат наркомани) си бие свръхдоза.
„Това се нарича печена пуйка“ — бе отвърнал Хенри, без да се замисля. На лицето му беше изписана изненада, приличаше на човек, който е направил нещо, което се е оказало много по-смешно, отколкото е очаквал. Двамата се спогледаха и се запревиваха от смях. Но сега на Еди изобщо не му беше до смях.
Тръгна по пътечката между седалките, погледна табелката с надпис „СВОБОДНО“ и отвори вратата.
„Ей, Хенри, големи братко, велик мъдрец и заклет наркоман, искаш ли да чуеш моето определение за «печена патица»? Това е, когато митничарят, от летище «Кенеди» забележи нещо странно в поведението ти или пък улучиш някой от дните, когато пускат кучетата с «професорски» носове, вместо да ги пратят на пристанището, и те започнат да лаят и да пикаят по пода, а на теб ти иде да ги удушиш с нашийниците им. Това е, когато митничарят разрови целия ти багаж и те отведе в стаичката и те попита дали имаш, нещо против да свалиш ризата си. А ти му отвръщаш: «Да, разбира се, че имам нещо против, пипнах настинка на Бахамските острови, а от климатика тук лъха хлад, така че се боя да не легна с пневмония.» Той ти отвръща: «Върви на майната си, мистър Дийн, свали си ризата.» Ти я сваляш, а той те кара да съблечеш и фланелката, защото, о, човече, май че наистина си болен, да не би тези подутини под мишниците да означават рак на лимфните възли? Не си прави труда да ни обясняваш каквото и да било, свали си фланелката, о, вижте, нашето момче било късметлийче, това не са тумори, освен ако не ги наречем тумори в тялото на обществото, я-я-я, тези неща ми приличат на торбички, залепени с пластир. Между другото, приятелче, миризмата да не те притеснява, това е патица. Печена патица.“
Протегна ръка и заключи вратата. Надписите в предната част светнаха. Двигателите заглъхнаха леко. Еди се обърна към огледалото, искаше да провери колко зле изглежда. Изведнъж го обзе ужасно, всепроникващо чувство: чувството, че някой го наблюдава.
„Ей, престани — каза си нервно той. — Предполага се, че си най-невъзмутимият човек в света. Иначе нямаше да те пратят. Иначе нямаше…“
Внезапно осъзна, че в огледалото не вижда собствените си очи. Това не бяха лешниковите, почти зелени очи на Еди Дийн, които бяха сломили толкова сърца и му бяха позволили да изчука толкова жени през последната трета от неговите двайсет и една години. Бяха очите на непознат. Студени, прецизни, които регистрират всичко с математическа точност. Очи на снайперист.
В отражението им видя — и то съвсем ясно — морска птица, която пикира над току-що разбила се в брега вълна и грабва нещо с клюна си.
Разполагаше с достатъчно време да си помисли: „Какво, за Бога, е това?“ Сетне осъзна, че прилошаването му няма да премине; значи все пак щеше да повърне.
В частицата от секундата преди да го направи, в частицата от секундата, в която продължи да се взира в огледалото, видя сините очи да изчезват…, но преди това внезапно изпита чувството, че е раздвоен…, че е обладан, също като момиченцето в „Екзорсист“.
Съвсем ясно почувства в съзнанието му да се настанява нечие чуждо съзнание, сетне „чу“ мисли, които не бяха негови, а приличаха по-скоро на глас, дошъл от някое радио: „Минах. Вече съм в небесната карета.“
Имаше и още нещо, но Еди не го чу. Беше прекалено зает да повръща в умивалника.
Когато свърши, преди още да успее да избърше устата си, стана нещо, което никога не му се бе случвало. За един страховит миг просто нямаше нищо — непрогледен мрак. Сякаш един ред от вестника бе заличен с мастило.
„Какво е това? — безпомощно се запита Еди. — Какво, по дяволите, е това?“
Сетне отново повърна, може би така беше по-добре; каквото и да имате против повръщането, от него има поне една полза: докато го правите, не можете да мислите за нищо друго.
3
„Преминах. Вече съм в небесната карета — помисли си Стрелецът. А миг по-късно си каза: — Той ме вижда в огледалото!“
Роланд се отдръпна — не избяга, а просто отстъпи назад като дете, което се крие в най-отдалечения ъгъл на голямата стая. Беше проникнал в небесната карета; бе проникнал и в тяло, което не бе негово. Вътре в Затворника. В този първи миг, когато беше близо до границата (тази дума му се струваше най-подходяща), той осъзна, че не само е вътре, а нещо повече — че беше самият непознат. Чувстваше, че човекът не е добре, каквато и да бе причината за това, усещаше как на онзи му се повдига. Беше наясно, че ако се наложи, ще успее да установи контрол над тялото на мъжа. Щеше да изпита неговите болки, щеше да бъде обладан от непознатия демон, завладял чуждото тяло, но ако се наложеше, можеше да го направи.
Или пък щеше да остане незабележим.
Когато пристъпът на непознатия отмина, Стрелецът скочи напред — към границата. Не можеше да проумее странната ситуация, а да действаш при обстоятелства, които не разбираш, означава да си навлечеш най-ужасни неприятности, но Роланд трябваше да получи отговор на два въпроса. И нуждата да получи тези отговори надделя над опасенията от евентуалните последици.
Дали вратата, през която бе дошъл от своя собствен свят, продължаваше да стои отворена?
И ако наистина бе отворена, дали физическото му тяло продължаваше да стои там — изтощено, празно, може би агонизиращо или вече мъртво, лишено от душата, която командваше дробовете, сърцето, нервите? Дори ако тялото му продължаваше да живее, то щеше да изкара само до вечерта. Тогава онези ракообразни чудовища щяха да излязат от океана, да започнат да задават своите въпроси и да потърсят храна.
Рязко извърна глава, по-точно принуди непознатия да се обърне.
Вратата продължаваше да стои там, зад гърба му. Беше все така отворена към неговия свят; пантите и се сливаха със стоманата, от която бе направена тази странна тоалетна. И, о, да, Роланд, последният стрелец, лежеше на прага и, притиснал превързаната си дясна ръка към корема си.
„Дишам — помисли си той, — Ще трябва да се върна, за да се махна оттам. Но преди това се налага да свърша някои неща. Неща…“
Освободи съзнанието на непознатия, оттегли се, но продължи да го наблюдава, за да провери дали Затворникът е в състояние да усети присъствието му.
4
Макар да спря да повръща. Еди остана превит над умивалника.
„Премина само за секунда. Не зная какво е това. Дали да се огледам?“
Протегна ръка към крана на чешмата и пусна студената вода. Очите му останаха затворени; наплиска лицето и челото си.
Когато реши, че не може повече да бяга от реалността, отново се втренчи в огледалото. Видя собствените си очи. В главата му вече не звучаха непознати гласове. Чувството, че някой го наблюдава, също бе изчезнало.
„Моментна халюцинация, Еди — успокои го великият мъдрец и заклет наркоман. — Съвсем обичайно е за човек, когато се друса.“
Младежът погледна часовника си. До пристигането в Ню Йорк оставаха час и половина. По разписание самолетът трябваше да кацне в 4:05 следобед. Време за последното изпитание.
Върна се на мястото си. Питието му го чакаше на таблата. Отпи две глътки и стюардесата го попита дали може да му помогне с нещо. Той понечи да отвърне „не…“, но настъпи нова празнота в съзнанието му.
5
— Бихте ли ми донесли нещо за ядене, ако обичате — каза Стрелецът с гласа на Еди Дийн.
— Ще сервираме топла закуска след…
— Умирам от глад — продължи Роланд с най-искрен тон. — Каквото и да е, дори питка…
— Питка ли? — смръщи чело жената с военната униформа и Стрелецът веднага надникна в съзнанието на затворника. „Сандвич“… думата не му говореше нищо.
— Дори сандвич — уточни той.
Жената с униформата се колебаеше:
— Ами… имаме риба тон…
— Отлично — отвърна Стрелецът, макар никога през живота си да не бе чувал за риба тон. Просяците нямат право на избор.
— Изглеждате ми малко блед. Може би височината не ви понася.
— От глад е.
Тя му се усмихна с професионална вежливост.
— Ще ви спретна един сандвич.
„Спретна ли?“ — учуди се Роланд. В неговия свят тази дума означаваше да бъдеш чист и добре облечен. Това нямаше значение. Храната скоро щеше да пристигне. Той нямаше представа дали ще успее да я пренесе през вратата до своето собствено тяло, което изпитваше отчаяна нужда от нея.
„Спретна“ — повтори си той и Еди Дийн поклати глава, сякаш не вярваше на чутото.
Тогава Стрелецът отново се оттегли.
6
„Нерви — увери го великият оракул и заклет наркоман. — Просто нерви. Това е част от занаята на куриера, братле.“
Но ако причината бе в нервите, защо тогава го обземаше този странен унес — странен, защото би трябвало да се чувства неспокоен, да се притеснява и тормози, тъй като възнамеряваше да внесе в Щатите килограм кокаин, престъпление, за което се полагат най-малко десет години във федерален затвор. На всичкото отгоре паметта му изневеряваше от време на време.
Отново му се доспа.
Нова глътка от питието, след което той затвори очи.
„Защо припадна?“
„Не съм, в противен случай жената щеше да се втурне към аптечката.“
„Е, добре, защо паметта ти чезне? Това също не е хубаво. Не се е случвало преди. Е, припадал си, но никога не си губил паметта си.“
Нещо странно ставаше с дясната му ръка. Тя сякаш пулсираше от болка, като че някой я бе ударил с чук.
Той я сгъна, без да отваря очи. Нямаше болка. Нито пулсиране. Що се отнася до проблемите с паметта, те бяха следствие от дрогата и напрежението.
„Но сега ще заспя — помисли си. — Как ще обясниш това?“
Лицето на Хенри се носеше пред очите му като отвързан балон. „Не се притеснявай — успокояваше го Хенри. — Ще се оправиш, братле. Ще пристигнеш в Насау, ще отседнеш в «Акуинас». Петък вечер ще дойде един човек. Добър човек. Той ще се погрижи за теб, ще ти остави достатъчно, за да изкараш уикенда. В неделя ще донесе кокаина, а ти ще му връчиш ключа от сейфа. Понеделник сутрин ще направиш онова, което заръча Балазар, а по обяд летиш обратно. С твоята честна физиономия ще минеш през митницата и вечерта ще си хапваш в «Спаркс». Няма да имаш никакви проблеми, братле, никакви проблеми.“
Но проблемите май вече възникваха.
„Добър човек“ — бе казал Хенри, но типът, който се появи, се оказа с бледо лице, британски акцент и тънки мустачки, който напомняше герой от криминален филм от 40-те години, а пожълтелите му зъби стърчаха като зъбците на капан за животни.
— У вас ли е ключът, сеньор? — попита той, макар британският му акцент да промени думата като „синор“.
— Ключът е на сигурно място — отвърна Еди.
— Тогава ми го дайте.
— Не става. Уговорката е да ми дадете мангизи, а в неделя вечер трябва да получа пратката. Тогава ще ви дам ключа. В понеделник ще отидете в града и ще го използвате, за да вземете нещо. Не зная какво е то, защото не ми влиза в работата.
Изведнъж в ръката на онзи се появи малък матово син автоматичен пистолет.
— Защо просто не ми дадете ключа, сеньор? На мен това ще спести време и усилия, а на вас — живота.
Наркоман или не, но Еди Дийн бе човек с характер. Хенри знаеше това; и което е по-важно, Балазар също го знаеше. Затова бяха изпратили именно него. Повечето смятаха, че Еди беше приел да бъде куриер, защото беше наркоман. И Балазар смяташе така. Но само Еди и брат му знаеха, че младежът щеше да отиде дори ако бе абсолютен въздържател. Щеше да отиде заради Хенри.
— Защо не прибереш пищова, дребно нищожество? — попита Еди. — Или може би искаш Балазар да изпрати някой, който да ти избоде очите с ръждив нож?
Онзи се усмихна. Пистолетът изчезна като по магия; на негово място се появи малък плик.
— Пошегувах се, нали разбираш?
— Щом казваш.
— Ще се видим в неделя вечер.
Непознатият тръгна към вратата.
— Мисля, че е по-добре да изчакаш.
Онзи се обърна и повдигна вежди.
— Мислиш, че можеш да ме спреш, така ли?
— Мисля, че ако си ми пробутал боклук и си тръгнеш, утре няма да ме завариш. И ще загазиш до уши.
Човекът се намръщи, сетне се настани на единственото кресло. Младежът отвори плика и изсипа някакво кафяво вещество. Въпросително погледна непознатия.
— Зная, че изглежда отвратително, но иначе всичко е наред — каза жълтеникавият тип.
Еди откъсна лист хартия от бележника на бюрото и отдели малко кафяв прашец от купчинката. Стри го между пръстите си, сетне го размаза по горната си устна. Миг по-късно се изплю в кошчето.
— Искаш да умреш, а? Може би животът ти е омръзнал.
— Това е всичко, което имаме. — Онзи се намръщи още повече.
— Имам резервация за утре — заяви младежът. Това беше лъжа, но не вярваше, че жълтеникавият ще провери. — Ще пътувам с „Трансуърлд Еърлайнс“. Направих я в случай, че свръзката се окаже скапаняк като тебе. Не ми пука. Даже ми става по леко. Не ме бива за този бизнес.
Жълтеникавият седеше и размишляваше. Еди също седеше и се стараеше да не трепне. А не го свърташе; сърбеше го, бодеше го, тръпнеше от напрежение. Усещаше, че очите му го теглят към купчинката кафяв прашец, макар да знаеше, че това е отрова. Беше се надрусал в десет сутринта; оттогава бяха минали десет часа. Но ако трепнеше или станеше, положението щеше да се промени. Непознатият го наблюдаваше изпод око, опитваше се да прецени какво може да очаква от него.
— Вероятно ще успея да намеря нещо — промълви той най-накрая.
— Ами опитай — каза Еди. — Но стане ли единайсет, ще загася лампата, ще окача на вратата табелката „Моля, не ме безпокойте“ и ако някой почука, ще позвъня на рецепцията, ще се оплача, че ме тормозят и ще помоля да изпратят охраната.
— Ти си откачен — каза непознатият с безупречния си английски акцент.
— Не, ти очакваше да срещнеш някоя откачалка. Но аз дойдох добре подготвен. Трябва да се върнеш преди единайсет и да донесеш качествена стока — не е необходимо количеството да е голямо, просто трябва да ми стигне до утре. Иначе ще умреш.
7
Жълтеникавият се върна много преди единайсет; пристигна в девет и половина. Еди предположи, че стоката е била в колата му.
Този път прашецът бе повече. Не беше бял, но поне имаше матовия цвят на слонова кост.
Опита го. Изглеждаше наред. Е, горе-долу. Сви тръбичка от една банкнота и смръкна.
— Е, добре, до неделя — каза рязко жълтеникавият и стана.
— Чакай — спря го Еди, сякаш го заплашваше с пистолет. Всъщност Балазар бе неговото оръжие. В Ню Йорк Емилио Балазар бе важна клечка в света на наркотиците.
— Да чакам ли? — обърна се онзи и го изгледа, сякаш насреща си имаше луд. — Защо?
— Ами, загрижен съм за теб — каза Еди. — Представи си, че се натровя с това, което току-що поех. Всичко свършва. Ако умра, всичко свършва, разбира се. Просто си мислех, че ако само ми прилошее, може да ти дам втори шанс. Като в онази приказка с момчето, което потърква лампата и получава право на три желания.
— Няма да ти прилошее. Това е първокласен хероин.
— Ако е хероин, аз съм Дуайт Гудън.
— Кой?
— Няма значение.
Жълтеникавият седна. Еди се бе настанил зад бюрото, а пред него имаше купчинка бял прашец (отдавна бе изхвърлил кафявата гадост в тоалетната). По телевизията „Мете“ пердашеха „Брейвс“. Младежът изведнъж се успокои; чувството идваше от дълбините на съзнанието му… всъщност идваше от едно място, за което бе чел в медицинските списания. Там, в основата на гръбначния му стълб, се събираха всички нервни окончания. Пристрастяването към хероина водеше до неестествено удебеляване на нервните влакна на това място.
„Искаш ли да се излекуваш мигновено? — беше попитал веднъж Хенри. — Счупи си гръбнака, братко. Краката ще откажат да ти се подчиняват, оная ти работа също, но няма да се налага да се боцкаш.“
Брат му не бе намерил съвета му за особено остроумен.
Честно казано, Еди бе на същото мнение. След като единственият бърз начин да се отървеш от маймуната на гърба ти (както се изразяваха наркоманите) е да счупиш гръбначния си стълб над този нервен възел, значи си имаш работа с голяма маймуна. Не с някой капуцин или друго сладко животинче, а с голям, стар и злобен бабуин.
Еди смръкна, сетне заяви:
— Добре. Става. Можеш да си тръгнеш.
Жълтеникавият стана и го заплаши:
— Имам приятели. Ще дойдат и ще се „погрижат“ за теб. Ще се молиш да ми кажеш къде е ключът.
— Не ми минават тия — отсече Еди. — Сбъркал си адреса.
После се усмихна. Нямаше представа как изглежда усмивката му, но сигурно не беше добродушна, защото онзи побърза да си тръгне, без дори да се обърне.
Когато Еди Дийн се увери, че гадният тип си е отишъл, побърза да се надруса.
И заспа.
8
И сега заспиваше.
Стрелецът, който незнайно как беше проникнал в съзнанието на този човек (чието име все още не знаеше; нищожеството, което Затворникът бе нарекъл „Жълтеникавия“ не произнесе името му, защото не го знаеше), наблюдаваше всичко това както бе гледал театрални постановки по времето, когато светът все още не се бе променил…, защото тогава киното не съществуваше. Ако поне веднъж бе гледал някой филм, щеше да го използва за сравнение. Можеше да извлича от съзнанието на Затворника непознати образи и думи, като използваше асоциации. Странно се получи с името. Знаеше как се казва братът на Затворника, но не и името на самия затворник. Но имената, разбира се, бяха тайни, изпълнени със странна сила.
А и името на човека не бе от особено значение. По-важни бяха слабостта му към наркотиците и железният характер, прикрит дълбоко зад тази слабост, също както тежкият револвер потъва в плаващите пясъци.
Този човек извикваше у Стрелеца болезнения спомен за Кътбърт.
Някой идваше. Затворникът бе заспал и не чу приближаването му. Стрелецът обаче не спеше и отново пое нещата в свои ръце.
9
„Страхотно — помисли си Джейн, — разправя ми колко бил гладен, приготвям му нещо, защото ми става симпатичен, а той да вземе да заспи.“ Изведнъж пътникът — двайсетина годишен, висок, облечен в чисти, поизбелели джинси и риза с индийски мотиви — отвори очи и се усмихна.
— Благодаряя — каза или поне така и се стори. Прозвуча и странно… може би бе чужденец. „Навярно говори насън“ — помисли си Джейн.
— Заповядайте. — Усмихна му се любезно, беше убедена, че той отново ще задреме, а сандвичът ще остане недокоснат.
Върна се по пътеката и реши да изпуши една цигара. Запали клечка кибрит, поднесе я към цигарата си и се сепна — внезапно си беше спомнила нещо необикновено.
„Реших, че е готин. Най-вече заради очите. Заради лешниковите му очи.“
Но когато мъжът от ЗА бе отворил очи преди миг, те не бяха светлокафяви, а сини. Не бяха сладникави и секси като на Пол Нюман, а студени като айсберг. Очите му…
— О!
Клечката догоря в ръката и.
— Джейн? — обади се Пола. — Добре ли си?
— Да. Бях се замислила.
Запали друга клечка и този път успя да запали цигарата си. Бе дръпнала само веднъж, когато се сети за съвсем логично обяснение. Младежът носеше контактни лещи. Разбира се. От онези, които променят цвета на очите. Беше ходил до тоалетната. Забави се там толкова дълго, че тя се уплаши да не би да му е прилошало — беше толкова пребледнял, не изглеждаше добре. Но явно е свалил контактните си лещи, за да може да спи по-добре. Напълно логично.
„Със сигурност почувства нещо — внезапно се разнесе глас от нейното не чак толкова далечно минало. — Лек гъдел. Видя нещо странно.“
Цветни контактни лещи.
Джейн Дорнинг познаваше поне две дузини хора, които носеха лещи. Повечето от тях работеха в авиокомпанията. Никой не коментираше това, но тя смяташе, че причината може би се крие в това, че пасажерите не обичат да виждат летци и стюардеси с очила — това ги изнервя.
От всички тези хора само четирима носеха цветни контактни лещи. Обикновените лещи са скъпи; цветните струват цяло състояние. Всички познати на Джейн, които можеха да хвърлят толкова пари, бяха жени, до една изключително суетни.
„Е, какво толкова? И мъжете могат да бъдат суетни. Защо не? Той е красив.“
Не. Не беше. Симпатичен, да, но нищо повече. И защо носеше лещи?
Много клиенти на авиокомпаниите се страхуват да пътуват със самолет.
В един свят, в който въздушното пиратство и наркотрафикът бяха ежедневие, служителите на авиокомпаниите често се страхуваха от своите пътници.
Гласът, който предизвика тези мисли, принадлежеше на опитния инструктор в школата за стюардеси, който казваше: „Не пренебрегвайте своите подозрения. Може да забравите всичко, което са ви учили — например как да се справите с потенциални или действащи терористи — но запомнете само това: не пренебрегвайте своите подозрения. Понякога екипажът твърди, че не е подозирал нищо, докато онзи тип не е извадил гранатата и не е заплашил, че ако не завият към Куба, ще изпрати всички в океана. Но в повечето случаи двама-трима души — обикновено стюардеси, каквито ще станете и вие след по-малко от месец — твърдят, че са усетили нещо. Някакъв гъдел. Чувство, че с мъжа от място 91С или с жената от 5А нещо не е наред. Те са имали съмнения, но не са направили нищо. Дали са били уволнени заради това? Не, за Бога! Не можеш да арестуваш някого заради това, че не ти харесва начинът, по който чеше пъпките си. Истинският проблем е, че са усетили… но сетне са го забравили.“
Опитният инструктор бе вдигнал дебелия си пръст. Джейн Дорнинг, заедно с останалите си колеги, бе изслушала внимателно думите му: „Ако почувствате този гъдел, не правете нищо…, но това не означава да го забравите. Защото винаги съществува макар и минимален шанс да спрете нещо, преди то още да е започнало… нещо като непредвиден дванайсетдневен престой на пистата на някое арабско летище.“
Само едни контактни лещи, но…
Благодаряяя…
Дали беше сънен? Или се обърка и заговори на друг език?
„Ще го наблюдавам — реши Джейн. — И няма да забравя.“
10
„А сега — каза си Стрелецът, — сега ще видим, нали така?“ През вратата на брега беше успял да премине от своя свят в това тяло. Трябваше да разбере дали може да връща разни неща със себе си. О, не, не ставаше въпрос за него; не се съмняваше, че може да се върне през вратата и да се озове отново в отровеното си изтощено тяло. Но други неща? Предмети? Тук, например, пред него имаше храна; жената с униформата я бе нарекла сандвич с риба тон. Стрелецът нямаше представа какво е това риба тон, но можеше да разпознае една питка, дори когато тя изглеждаше странно.
Тялото му се нуждаеше от храна, тялото му се нуждаеше от вода, но тялото му се нуждаеше най-вече от някакво лекарство. Без него той щеше да умре от ухапването на чудовището. Може би в този свят имаше такова лекарство; в един свят, в който каретите летяха във въздуха по-високо и от най-могъщия орел, всичко бе възможно. Но нямаше значение колко добри лекарства имаше тук, ако не можеше да ги пренесе през вратата.
„Можеш да заживееш в това тяло. Стрелецо — зашептя и главата му гласът на мъжа в черно. — Остави тялото си за храна на раците. То и бездруго е само външна обвивка.“
Нямаше да го направи. Едната причина бе, че така щеше да извърши най-убийствената кражба, защото нямаше да се примири да бъде просто пътник, да гледа през очите на този мъж като през прозорците на дилижанс и да се наслаждава на пейзажа.
Другата причина бе, че той бе Роланд. Ако ще трябва да умира, ще умре като Роланд. Ще умре, пълзейки по пътя към Кулата, ако се наложи.
Третата причина бе обичайната груба пресметливост, която се криеше в романтичната му натура като вълк в овча кожа. Не биваше да мисли за смъртта, преди да е извършил експеримента.
Взе сандвича, който беше разрязан на две. Взе по една половинка във всяка ръка. Отвори очите на затворника и надзърна през тях. Никой не го гледаше (макар недалеч Джейн да мислеше за него, и то доста напрегнато).
Премина обратно през вратата, държейки сандвича.
11
Първо чу надигащия се тътен на приближаваща вълна и крясъците на чайките, които отлетяха от близките скали, докато той се изправяше с усилия. („Лешоядите се събират — помисли си, — скоро ще забият клюновете си в тялото ми, независимо дали дишам или не; това са просто лешояди.“) Сетне видя, че едната половина от сандвича — онази, която държеше в дясната си ръка — е паднала на сивия пясък, защото преди да мине през вратата я бе държал с цяла длан — а сега от дланта му липсваха два пръста.
Вдигна несръчно половинката сандвич, притисна я между палеца и безименния, почисти я от пясъка и я захапа лакомо. Миг по-късно Стрелецът я погълна, без да обръща внимание на песъчинките, които скърцаха между зъбите му, сетне на три хапки изяде остатъка от сандвича.
Нямаше представа как изглежда рибата тон — знаеше само, че е много вкусна. Това му стигаше.
12
Никой в самолета не забеляза изчезването на сандвича. Никой не забеляза как Еди Дийн сграбчи двете половинки на сандвича толкова силно, че палците му се отпечатаха в белия хляб.
Никой не забеляза как сандвичът изведнъж стана прозрачен и изчезна.
Двайсетина секунди по-късно Джейн Дорнинг загаси цигарата си и влезе в салона. Извади книга от чантата си, но истината бе, че искаше да види мъжа на място ЗА. Изглеждаше дълбоко заспал… но сандвичът бе изчезнал.
„Господи — помисли си Джейн. — Не го е изял; направо го е изгълтал. И сега отново спи. Странно.“
Каквото и да я бе притеснило в господин Ту-сини ту светло — кафяви очи, то продължаваше да я притеснява. Нещо не беше наред.
Нещо, но какво?
ТРЕТА ГЛАВА
КОНТАКТ И ПРИЗЕМЯВАНЕ
1
Еди се събуди от гласа на втория пилот, който обяви, че след четирийсет и пет минути ще кацнат на международно летище „Кенеди“, където видимостта била ясна, вятърът духал от запад със скорост осемнайсет километра в час, а температурата била около двайсет градуса. Пилотът им благодари, че са избрали авиокомпания „Делта“.
Еди се огледа и видя, че пътниците приготвят митническите си декларации и документите си за самоличност — при полетите от Насау се предполагаше, че шофьорска книжка и кредитна карта са напълно достатъчни, но повечето носеха паспорти. Младежът изпита чувството, че някаква стоманена пружина започна да се навива вътре в него. Не можеше да повярва, че е заспал, и то толкова дълбоко.
Стана и отиде до тоалетната. Торбичките с кокаин под мишниците му прилепваха плътно към тялото му и изобщо не си личаха, както в мига, в който Уилям Уилсън, американецът с тих и любезен глас, ги бе закрепил там. След като приключи с тази процедура, мъжът, чието име Едгар По бе обезсмъртил (Уилсън го изгледа тъпо, когато Еди спомена това), му подаде ризата. Най-обикновена карирана риза, малко поизбеляла, каквато би облякло всяко колежанче, което се връща от кратка почивка преди изпитната сесия… само че тази бе специално скроена да прикрива подозрителни издутини.
— Провери всичко преди кацане, просто за всеки случай — посъветва го Уилсън, — макар че всичко ще мине добре.
Еди не знаеше дали всичко ще мине добре или не, но имаше друга причина да посети тоалетната, преди да се появи надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“. Въпреки всички изкушения — а през последната нощ не ставаше въпрос за изкушение, а за крещяща нужда — бе успял да запази мъничко от онова, което жълтеникавият бе имал наглостта да нарече чист хероин.
Пътниците от Насау не бяха подлагани на същата митническа проверка като онези, които пристигаха от Хаити, Куинсън или Богота, но въпреки това ги наблюдаваха. И то опитни хора. Той трябваше да бъде във върхова форма. Ако можеше да се поуспокои, съвсем мъничко, всичко щеше да мине като по мед и масло.
Смръкна прашеца, хвърли листчето в тоалетната и пусна водата; сетне изми ръцете си.
Докато се връщаше към мястото си, видя стюардесата, която му бе донесла питието. Тя му се усмихна. Младежът отвърна на усмивката и. Седна, закопча колана си, взе някакво списание и го запрелиства. Нито снимките, нито текстовете към тях го интересуваха. Стоманената пружина продължаваше да се натяга и когато най-сетне надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ наистина светна, пружината се нави до краен предел.
Хероинът бе проникнал в организма му — доказателство бе запушеният му нос — но той все още не можеше да почувства действието му.
Малко преди да кацнат, отново изпадна в поредния период на безпаметност… мимолетен, но не подлежащ на съмнение.
Самолетът прелетя над Лонг Айлънд и започна да се снижава.
2
Джейн Дорнинг беше в салона за бизнескласа и помагаше на Питър и Ан да приберат последните чаши от напитките, раздадени след обяда, когато видя младежа с вид на колежанин да влиза в тоалетната на първа класа.
Той се връщаше към мястото си, когато Джейн дръпна завесата, разделяща бизнес и първа класа. Без да се замисля, тя ускори крачка, усмихна му се и го накара да вдигне поглед и да отвърне на усмивката и. Очите му отново бяха светлокафяви.
„Добре, добре. Отиде в тоалетната и свали лещите преди да задреме; след което отново ги постави. За Бога, Джейни! Ама че си глупава!“
Не беше глупава. Не разбираше какво става, но не беше глупава.
„Той беше прекалено блед.“
„И какво от това? Хиляди хора са прекалено бледи, включително и собствената ти майка, след като остана без жлъчен мехур.“
Младежът имаше много интересни сини очи — може би не толкова красиви колкото светлокафявите, — но определено интересни. Защо тогава се притесняваше?
„Човекът обича да променя вида си. Това не е ли достатъчно?“
Не.
Миг преди да светне надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“, тя стори нещо, което не бе правила преди; през това време в главата и отекваха съветите на опитния инструктор. Напълни с горещо кафе един термос и постави червената пластмасова капачка, без преди това да сложи тапата. Зави капачката едва-едва, колкото винтът да захване.
Сузи Дъглас минаваше по пътеката за последен път, казваше на пътниците да загасят цигарите си, да приберат нещата, които са извадили от ръчния си багаж, съобщаваше им, че на летището ще ги посрещне служител на „Делта“, напомняше им да приготвят митническите декларации и документите за самоличност, молеше ги да приберат чашите и слушалките.
„Учудвам се, че не проверяваме дали не са се подмокрили“ — объркано си помисли Джейн. Почувства как собствената и стоманена пружина се навива и пристяга слабините и.
— Ела с мен — каза тя, когато Сузи остави микрофона.
Колежката и погледна първо термоса, сетне лицето и.
— Джейн? Не ти ли е добре? Бледа си като…
— Нищо ми няма. Ела с мен. После ще ти обясня. — Тя хвърли поглед към сгъваемите столчета до вратата.
— Джейн…
— Ела!
— Добре — отстъпи Сузи. — Добре. Няма проблем.
Джейн Дорнинг седна на мястото откъм пътечката. Държеше термоса и не закопча колана си. Искаше да контролира движенията си, а това изискваше и двете и ръце да бъдат свободни.
„Сузи смята, че съм се побъркала.“
Джейн се надяваше да е така.
„Ако капитан Макдоналд кацне твърдо, дланите ми ще изгорят.“
Беше готова да поеме този риск.
Самолетът се снижаваше. Мъжът от място ЗА, мъжът с двуцветните очи и бледото лице внезапно се приведе и издърпа пътната си чанта изпод седалката.
„Това е — каза си Джейн. — Сега ще измъкне граната или автомат.“
В мига, в който зърнеше оръжието му, щеше да отвърти червената капачка на термоса с леко треперещите си ръце. Секунда по-късно по пътечката между редовете щеше да се търкаля един поклонник на Аллах с изгорено лице.
Човекът дръпна ципа на чантата си.
Джейн се приготви.
3
Стрелецът реши, че този мъж, затворник или не, вероятно владее изтънченото изкуство на оцеляването по-добре от останалите пътници в тази летяща карета. Другите бяха доста пълни, а дори и онези, които изглеждаха в добра форма, бяха спокойни, отпуснати, приличаха на разглезени деца; лицата им бяха на мъже, които биха влезли в битка, но след безкрайно хленчене и когато видят червата си на земята; изражението им преди да напуснат този свят няма да бъде гняв или агония, а глупашко учудване.
Затворникът бе по-добър от тях… но не бе достатъчно добър. Съвсем не.
„Жената с военната униформа видя нещо. Не зная какво, но видя, че нещо не е наред. Тя го дебне.“
Затворникът седна. Стрелецът погледна книгата; не искаше да я чете, трябваше да следи жената с военната униформа. Желанието да поеме нещата в свои ръце бе огромно. Но той се сдържаше… поне за момента.
Затворникът бе ходил някъде, където бе взел някакъв наркотик. Това не бе наркотикът, който самият Роланд взимаше, нито пък бе лекарство, което да спаси умиращото тяло на Стрелеца, а някакво вещество, за което хората плащаха луди пари, защото бе забранено от закона. Затворникът щеше да предаде наркотика на брат си, който на свой ред щеше да го отнесе на някой си Балазар. Сделката щеше да приключи, когато Балазар им дадеше наркотика, от който те имаха нужда. Това щеше да стане, ако Затворникът успееше да издържи един непознат за Стрелеца ритуал (в този странен свят сигурно изпитваха необходимост от странни ритуали), наречен „Митнически формалности“. Но жената бе забелязала нещо.
Дали тя можеше да му попречи да изпълни митническите формалности? Роланд реши, че отговорът вероятно е положителен. А сетне? Затвор. И ако Затворникът попаднеше зад решетките, Стрелецът нямаше как да намери лекарството, от което имаше нужда заразеното му тяло.
„Трябва да издържи митническите формалности — каза си Роланд. — И трябва да отиде заедно с брат си при онзи Балазар. Това не е според плана, брат му няма да хареса идеята, но така трябва да стане.“
Защото един търговец на наркотици или ще познава някой, който умее да лекува, или сам ще е лекар. Човек, който ще изслуша какво се е случило с него и ще… може би…
Трябва да мине през митническите формалности, реши Стрелецът.
Отговорът бе толкова прост и ясен, че за малко да му убегне. Пренасянето на наркотика правеше минаването през митническите формалности толкова трудно. Разбира се, там сигурно имаше някакъв оракул, с когото се консултират за багажа на подозрителните пътници. В противен случай тази церемония беше съвсем елементарна, като преминаването на границата на приятелска държава в неговия собствен свят. Всеки, който направеше знак за вярност към владетеля на страната — чисто символичен жест — можеше да прекоси границата. Той бе в състояние да взима разни неща от света на Затворника и да ги пренася в своя свят. Сандвичът с риба тон го доказваше. По същия начин щеше да вземе и пликчетата. Затворникът щеше да издържи митническите формалности. Сетне Роланд щеше да върне наркотика. Дали е възможно?
Този въпрос го откъсна от гледката на водата долу… бяха прелетели огромен океан и сега наближаваха бреговата ивица.
Водата се приближаваше. Летящата карета се снижаваше (Еди хвърли бегъл поглед към океана; Стрелецът се прехласна като дете, което вижда сняг за пръв път). Можеше да взима предмети от този свят; знаеше го със сигурност. Но дали можеше да ги връща? Нямаше представа. Налагаше се да провери.
Бръкна в джоба на Затворника и сви пръстите му около една монета, после се върна през вратата.
4
Когато се изправи, птиците отново се разлетяха. Този път не бяха посмели да се приближат. Цялото тяло го болеше, чувстваше се замаян, имаше температура… и в същото време бе невероятно ободрен от малкото храна, която бе погълнал.
Погледна монетата, която бе взел със себе си. Приличаше на сребърна, но червеникавото ръбче подсказваше, че е направена от някакъв по-обикновен метал. От едната и страна беше изобразен профилът на мъж, чието лице излъчваше благородство, храброст, упорство. Косата му, леко накъдрена на тила, се спускаше вързана на опашка по врата; тя подсказваше известна суетност. Стрелецът обърна монетата и видя нещо толкова изненадващо, че изкрещя с дрезгав, хриплив глас.
От обратната страна имаше орел, птицата, която бе изобразена и на неговото знаме в онези далечни дни, когато все още имаше кралства и знамена, които бяха техни символи. Няма време. Връщай се! По-бързо!
Позабави се още миг; беше се замислил. Трудно се съсредоточаваше — умът на Затворника съвсем не беше бистър, но поне за момента главата му бе за предпочитане пред неговата собствена.
Да пренесе монетата в двете посоки бе само половината от експеримента, нали?
Извади един от патроните, втъкнати в колана му, и го взе в дланта си заедно с монетата, после се върна в странния свят отвъд вратата.
5
Монетата на Затворника беше в дланта му. Не се налагаше да проверява за патрона; знаеше, че не е успял да го пренесе. Все пак реши да провери, трябваше да види със собствените си очи.
О6ърна се, сякаш искаше да нагласи малката хартиена салфетка в горната част на седалката („Мили Боже, навсякъде в този свят имаше хартия“) и погледна през вратата. Видя изнемощялото си тяло; струйка кръв се стичаше от драскотина на бузата му — явно причинена от някое камъче, отронено при преминаването през вратата.
Патронът, който бе държал заедно с монетата, лежеше на пясъка.
Това му беше достатъчно. Затворникът можеше да мине през митническите формалности. Техните стражи можеха да го претърсят от глава до пети.
Нямаше да открият нищо.
Стрелецът се отпусна на седалката, без да осъзнава, поне за момента, че още не е достигнал до същината на проблема.
6
Боингьт прелетя ниско над солените блата на Лонг Айлънд, като остави зад себе си тъмни следи от изгорели газове. Колесникът се спусна.
7
ЗА, мъжът с променлив цвят на очите се изправи и Джейн видя в ръцете му — наистина видя — „Узи“ с къса цев. Миг по-късно тя осъзна, че това са само митническа декларация и една от онези чантички с цип, в които понякога мъжете държат документите си.
Самолетът кацна гладко.
Джейн въздъхна дълбоко и завинти червената капачка на термоса.
— Наречи ме глупачка — прошепна тя на Сузи и пристегна колана си, макар вече да не беше необходимо. Малко преди да кацнат тя бе споделила подозренията си с нея, за да я подготви. — Имаш пълно основание.
— Не — отвърна колежката и. — Постъпи правилно.
— Презастраховах се. Вечерята е от мен.
— Престани! Не гледай към него. Погледни ме. Усмихни се, Джейни.
Джейн се усмихна. Кимна. Питаше се какво, по дяволите, става сега.
— Гледаше го в ръцете — засмя се Сузи. — А аз наблюдавах ризата му, когато се наведе, за да извади чантичката. Под мишниците му има пликове, в които може да се събере достатъчно стока, че да се зареди цял щанд в „Уулуърт“. Но не смятам, че онова, което е в тях, може да се купи от магазин.
Джейн отметна глава и се разсмя, чувстваше се като марионетка.
— Какво ще правим?
Сузи беше много по-опитна от Джейн, която само допреди пет минути смяташе, че държи ситуацията под контрол, а сега се радваше, че колежката и е до нея.
— Ние нищо няма да правим. Ще кажем на капитана, когато слезем. Той ще съобщи на митничарите. Приятелят ти ще се нареди на опашка като всички останали. Само че някой ще го изведе от тълпата и ще го придружи до една стаичка. Мисля, че това ще е първата от много други малки стаи, в които ще се озове този хубавец.
— Господи! — Джейн се усмихваше, но в същото време горещи и студени вълни обливаха тялото и.
Когато пилотите изключиха обратната тяга, тя разкопча колана си, подаде термоса на Сузи, стана и тръгна към кабината.
Слава Богу, младежът не беше терорист, а наркотрафикант. В същото време дълбоко съжаляваше. Та онзи бе толкова симпатичен.
Е, не чак толкова.
8
„Той все още не вижда нищо — помисли си Стрелецът с нарастващ гняв и отчаяние. — О, Господи!“
Еди се бе навел да вземе документите, от които се нуждаеше за ритуала и когато се изправи, видя жената с военната униформа да се взира в него — очите и бяха облещени, лицето и пребледняло като хартиените салфетки по облегалките. Сребристата туба с червена капачка, която той в първия момент бе взел за манерка, очевидно бе оръжие. Сега тя я притискаше до гърдите си. Роланд реши, че след секунда-две или ще я хвърли, или ще отвинти червената капачка и ще го застреля.
Сетне жената се успокои и дори закопча колана си, макар глухият шум да подсказа на Стрелеца и на Затворника, че въздушната карета вече се е приземила. Тя се обърна към жената с военна униформа, която седеше до нея, и и каза нещо. Другата се изсмя и кимна, но ако това беше истински смях, то Стрелецът беше жаба.
Роланд се чудеше как мъжът, чието съзнание се бе превърнало във временен дом за собственото му ка, можеше да бъде толкова глупав. Това се дължеше донякъде на веществото, което вкарваше в организма си, разбира се… то бе аналог на дяволската трева. Донякъде, но не изцяло. Не беше толкова глупав и несъобразителен като останалите, ала в определени моменти не се различаваше от тях.
„Те са такива, защото живеят в светлина — реши внезапно той. — Светлината на цивилизацията, която ти бе научен да цениш повече от всичко останало. Живеят в свят, който не се е променил.“
Щом хората в този свят бяха станали такива, Роланд не бе сигурен дали не предпочита мрака, „Това беше преди светът да се промени“ — казваха жителите на неговия собствен свят и в гласовете им винаги прозвучаваше тъга…, но може би съжаляваха просто така, без да се замислят.
„Жената реши, че аз/той — ще извадим оръжие, когато аз/той се наведохме, за да вземем документите. Когато ги видя, се успокои и направи това, което всички бяха сторили преди каретата да се приземи. Сега с приятелката и разговарят и се смеят, по лицата им — особено нейното, лицето на жената с металната тръба — ги издават. Те си бъбрят, но се преструват, че се смеят… и то, защото разговарят за мен/него.“
Летящата карета се движеше по нещо, което наподобяваше шосе, едно от многото наоколо. Без да изпуска от поглед двете жени, с периферното си зрение Стрелецът виждаше други такива въздушни карети, които се движеха по други шосета. Някои се влачеха тромаво, други препускаха с невероятна скорост — изобщо не приличаха на карети, а на снаряди, изстреляни от оръдейни дула. Колкото и безнадеждна да бе ситуацията, в която се намираше, той копнееше да обърне глава и да види как тези карети политат във въздуха. Бяха сътворени от хора, но като че ли бяха излезли от невероятните легенди за Великата птица, за която се предполагаше, че живяла в древното (и вероятно митично) кралство на Гарлан. Тези пред очите му изглеждаха още по — невероятни, защото бяха сътворени от човешка ръка.
Жената, която му бе донесла сандвича, разкопча колана си (по-малко от минута след като го бе пристегнала) и се запъти към някаква малка врата. „Там седят кочияшите“ — помисли си Стрелецът. Когато вратата се отвори и тя влезе в помещението, той видя, че въздушната карета се управлява от трима души. Едва когато зърна милионите — както му се сториха — циферблати, лостове и лампички, разбра защо са необходими трима души.
Затворникът гледаше всичко това, но всъщност не го виждаше. Корт първо би се изсмял презрително, сетне шамарът му би го запратил в най-близката стена. Умът на Затворника бе заангажиран изцяло с чантата под седалката и тънкото яке в багажното отделение над главата му… и с мисълта за предстоящия ритуал.
Затворникът не виждаше нищо; Стрелецът виждаше всичко.
Жената го е взела за крадец или откачен. Той — или по-скоро аз, да, това ми се струва по-вероятно — е направил нещо, което я е навело на тази мисъл. Беше променила мнението си, но другата жена подхрани подозренията и… само че този път мисля, че двете знаят какво не е наред. Знаят, че той ще се опита да оскверни ритуала.
Сетне Стрелецът изведнъж проумя проблема. Първо, не ставаше въпрос просто да отнесе пликовете в своя свят, както бе сторил това с монетата. Монетата не бе прикрепена към тялото му, така както Затворникът бе привързал пликовете с леплива връв, за да прилепнат плътно към кожата. Лепливата връв бе само част от проблема. Затворникът не бе усетил липсата на една монета сред многото в джоба му, но когато разбереше, че това, заради което бе рискувал живота си, внезапно е изчезнало, направо щеше да откачи… и какво щеше да стане тогава?
Най-вероятно щеше да започне да се държи по възможно най-глупав начин, което щеше да го прати зад решетките веднага и щом го заловят да осквернява ритуала. След като пликовете под мишниците му бяха изчезнали, това вероятно щеше да го накара да реши, че наистина е полудял.
Въздушната карета — сега, когато се движеше по земята, приличаше на волска каруца — зави наляво. Стрелецът разбра, че трябва да направи нещо повече от прехвърлянето на предмети от един свят в друг; трябваше да установи контакт с Еди Дийн.
И то веднага.
9
Еди пъхна митническата декларация и паспорта в джоба на ризата си. Стоманената пружина продължаваше да се обтяга, нервите му не издържаха. Изведнъж в главата му прозвуча нечий глас. Не мисъл, а глас.
„Чуй ме, приятелче. Изслушай ме внимателно. Нека лицето ти не изразява нищо, което може да предизвика подозрения у тези жени-войници. Бог ми е свидетел, че те и бездруго са те взели на мушка.“
В първия момент Еди реши, че не е свалил слушалките и улавя някакво странно предаване от пилотската кабина. Но нали ги бе свалил преди пет минути?
Сетне си помисли, че някой е застанал зад него и му говори. Изви глава вляво, но не видя никого. Ще не ще, трябваше да приеме неприятната истина, че гласът идва от главата му.
Може би улавяше някакво предаване — на ултракъси вълни или пък във високочестотния обхват — благодарение на пломбите по зъбите си. Бе слушал достатъчно за подоб…
„Я се стегни, влечуго! И без това те подозират, не е необходимо да се държиш като луд!“
Той седна така, сякаш беше глътнал бастун. Гласът не принадлежеше на Хенри, но бе досущ като неговия. Брат му беше по-голям с осем години, след него се бе родила сестричката им, която сега беше само смътен спомен. Хенри бе на десет, а Еди на две годинки, когато кола блъсна и уби Селина. По-големият брат използваше този рязък заповеднически тон, когато видеше, че Еди прави нещо, което може да го изпрати преждевременно в ковчег от чам… както бе станало със Селина.
Какво, по дяволите, става тук?
„Не халюцинираш — заговори отново гласът в главата му. Не, това не бе гласът на Хенри — този бе по-сух… по-силен. Но приличаше на гласа на брат му… направо не беше за вярване. — Това първо. Няма да полудееш. Аз СЪМ друг човек.“
„Това телепатия ли е?“
Еди съзнаваше, че лицето му е напълно безизразно. Реши, че при тези обстоятелства определено трябва да бъде номиниран за наградата „Оскар“ за най-добър актьор. Погледна през илюминатора и видя самолетът да приближава терминала на „Делта“ на международното летище „Кенеди“.
„Не зная какво означава тази дума. Но зная, че тези жени във военни униформи са разбрали, че носиш…“
Настъпи пауза. Чувство — странно и необяснимо — че някакво привидение ровичка из мозъка му, все едно, че е енциклопедичен справочник.
„… хероин или кокаин. Не мога да кажа какво точно — може би е кокаин, защото носиш…“
— Какви жени във военни униформи? — прошепна Еди; поне така му се струваше. Всъщност нямаше представа, че говори на висок глас. — За какво, по дяволите, гово…
Отново изпита чувството, че някой му удря шамар… то бе толкова реално, че дори ушите му запищяха.
„Млъквай, тъпанар такъв!“
— Добре, добре!
Някой пак заровичка из мозъка му.
„Стюардесите — прошепна непознатият глас. — Разбираш ли? Нямам време да анализирам всяка твоя мисъл, Затворнико!“
— Как… — започна Еди, но веднага млъкна. — Как ме нарече?
„Няма значение. Само слушай. Не разполагаме с никакво време, Те знаят. Стюардесите знаят, че носиш кокаин.“
„Откъде са разбрали? Това е невъзможно!“
„Не зная как са научили, но в момента това няма никакво значение. Една от тях те издаде на кочияшите. Те ще съобщят на жреците, които ще изпълнят церемонията митнически формалности…“
Гласът в съзнанието му звучеше доста мистериозно, използваше странни думи…, но мисълта му бе ясна и недвусмислена. Макар лицето на Еди да остана безизразно, той стисна зъби и изпъшка.
Гласът му съобщаваше, че всичко е свършило. Дори не бе успял да слезе от самолета, а вече се бе провалил.
Не, не можеше да бъде. Не беше възможно. Трябва да се е побъркал. Няма да обръща внимание на гласа. Няма да му обръща внимание и…
„Ще ми обърнеш внимание, в противен случай ти ще отидеш в затвора, а аз ще умра!“ — изрева гласът.
„Кой си ти, за Бога?“ — попита Еди неохотно, боязливо. Чу как в съзнанието му се разнесе дълбока въздишка на облекчение.
10
„Повярва ми — каза си Стрелецът. — Благодаря на всички богове, той ми повярва!“
11
Самолетът престана да се движи. Надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ угасна. Стълбата тупна глухо върху предната врата. Бяха пристигнали.
12
„Има място, където можеш да ги скриеш, докато минеш през митницата — каза гласът. — Сигурно място. Сетне, когато излезеш, можеш да ги вземеш отново и да ги отнесеш на Балазар.“
Пътниците се бяха изправили, събираха нещата си от багажниците и сгъваха палтата си, които според съобщението от пилотската кабина, нямаше да им потрябват, тъй като навън беше топло.
„Вземи си чантата. Вземи си якето. После иди в нужника.“
„Нуж…“
„А, да, тоалетната.“
„Ако смятат, че пренасям наркотици, ще решат, че искам да ги изхвърля в чинията.“
Но Еди вече беше разбрал, че това няма значение. Никой нямаше да разбие вратата, защото това щеше да уплаши пътниците. А и всички знаеха, че не можеш да изсипеш едно кило кокаин в тоалетната на самолет, без да оставиш следи. Ако гласът казваше истината… значи имаше сигурно скривалище. Но къде можеше да бъде то?
„Това няма значение, по дяволите! ПО-ЖИВО!“
Еди се размърда. Най-после започна да проумява положението, в което се намираше. Не виждаше лицето на Роланд, нямаше и неговия трупан с години опит, нито пък бе подлаган на обучение като неговото — смесица от мъчения и съвършенство. Затова пък виждаше лицата на стюардесите — истинските им лица, онези зад усмивките и услужливото подаване на чантите и куфарите, отрупани в предния отсек. Виждаше очите им, които го стрелкаха, сякаш го удряха с камшик.
Взе чантата и якето си. Вратата към стълбичката бе отворена и пътниците вече напредваха по пътечката. Вратата към пилотската кабина също бе отворена и на прага и стоеше командирът, който се усмихваше…, но същевременно оглеждаше пътниците от първа класа, които събираха багажа си, и… търсеше Еди; откри го, отмести поглед, кимна на някого и разроши косата на един малчуган.
Сега младежът беше спокоен. Просто спокоен, не успокоен от наркотика. Не се нуждаеше от гласа в главата си, за да действа хладнокръвно. Хладнокръвно — понякога това бе добре. Човек трябва да внимава, за да не стане кръвта му толкова студена, че тялото му да изстине.
Еди тръгна напред, достигна мястото, където трябваше да завие наляво, за да влезе в ръкава за пътниците, сетне внезапно постави ръка пред устата си и прошепна:
— Не се чувствам добре.
Тръгна към пилотската кабина, препречи коридора на първа класа и отвори вратата на тоалетната отдясно.
— Боя се, че трябва да напуснете самолета — каза рязко пилотът.
— Не… Мисля, че ще повърна, а не искам да го правя върху обувките ви. Нито върху моите.
Миг по-късно затвори зад себе си вратата на тоалетната. Пилотът говореше нещо. Еди не чуваше какво, не искаше да чуе. Важното в случая бе, че след като онзи само говореше, а не крещеше, всичко щеше да бъде наред. Пилотът нямаше да се разкрещи, когато двеста и петдесет пътници чакаха да излязат през една-единствена врата. За момента бе на сигурно място… и каква полза от това?
„Ако си още там — помисли си, — бързо направи нещо, който и да си ти.“
В продължение на един ужасно дълъг момент нищо не се случи. Всъщност изминаха само няколко секунди, но на Еди Дийн те му се сториха разтегнати като онзи турски локум, който Хенри понякога купуваше, когато бяха малки. Ако не слушаше, брат му го спукваше от бой, ако се държеше добре, купуваше му локум. Така Хенри изпълняваше своите нараснали отговорности по време на летните ваканции.
„Божичко, аз си въобразих… о, Господи, как може да съм толкова откачен…“
„Приготви се — нареди строго гласът. — Не мога да го направя сам. Аз мога да МИНА, но и ти трябва да дойдеш с мен. Трябва да го направим заедно. Обърни се.“
Еди изведнъж започна да вижда през два чифта очи, да чувства с помощта на две нервни системи (но не с всички нервни окончания на непознатия; някои от тях липсваха, бяха отсечени наскоро, остра болка измъчваше тялото му), да възприема света с десет сетива, да мисли с два мозъка и две сърца да изтласкват кръвта му. Обърна се. В едната стена на тоалетната имаше дупка, дупка, която приличаше на врата. Отвъд прага и се простираше сив каменист бряг, в който се разбиваха вълни с мръсносин цвят. Чуваше шума им. Усещаше мириса на сол, мирис горчив като напиращите му сълзи.
„Минавай!“
Някой тропаше по вратата на тоалетната, нареждаше му да излезе веднага.
„Минавай, да те вземат дяволите!“
Еди изпъшка и тръгна към вратата… спъна се… и пропадна в друг свят.
13
Изправи се бавно на крака, усети, че е порязал дясната си длан на ръба на една раковина. Изгледа глупаво кръвта, която бликаше от линията на живота му, сетне видя непознат мъж да се изправя вдясно от него.
Отдръпна се, чувството за дезориентация бе изместено от неподправен ужас: непознатият бе мъртъв, но не го съзнаваше. Лицето му бе измършавяло, костите на черепа опъваха кожата му като парче метал с остри ръбове, увито с плат, който вече се прекъсваше. Кожата на мъжа бе сивосинкава, ако не се броят червеникавите петна от треската, оцветили бузите и врата точно под брадичката, и точката между очите, която наподобяваше непохватен детски опит да се имитира знакът за принадлежност към индуска каста.
Очите му обаче — сини, упорити, умни — бяха живи, изпълнени с ужасяваща и непоколебима жажда за живот. Носеше тъмни дрехи от домашно тъкан плат; черната му риза с навити ръкави бе избеляла до сиво, панталоните приличаха на джинси. Патрондаши се кръстосваха на бедрата му, но повечето им гнезда бяха празни. В кобурите бяха затъкнати револвери, които приличаха на 45-калиброви, но от невероятно стар модел. Полираното дърво на ръкохватките им блестеше сякаш със своя собствена светлина.
Еди, който нямаше намерение да казва каквото и да било, се чу да изрича следните думи:
— Призрак ли си?
— Все още не — изграчи мъжът с револверите. — Дяволската трева. Кокаин. Наречи го както искаш. Свали си ризата.
— Ръцете ти… — Еди ги бе видял. По ръцете на мъжа, който приличаше на ексцентричен стрелец от някой италиански уестърн, блестяха червеникави ивици. Младежът много добре знаеше какво означават. Отравяне на кръвта. Дяволът не просто дишаше във врата на непознатия, той вече се готвеше да вземе душата му.
— Не обръщай внимание на проклетите ми ръце! — нареди му бледият призрак. — Свали си веднага ризата!
Еди чуваше вълните; чуваше самотния вой на вятъра, който не знаеше преграда; виждаше умиращия полудял мъж пред себе си и внезапно се ужаси. Зад себе си обаче чу гласовете на слизащите пасажери и упоритото тропане по вратата.
— Господин Дийн!
„Този глас — каза си той, — идва от друг свят.“
— Можеш да го оставиш тук и да го вземеш по-късно — каза Стрелецът с дрезгав глас. — Господи, не разбираш ли, че трябва да говоря? А изпитвам болка! Няма време, идиот такъв!
За подобни думи Еди би убил мнозина…, но смяташе, че този тип ще го затрудни, макар че, ако се съдеше по вида му, смъртта би била избавление за него.
Той видя истината в сините очи на непознатия; налудничавият им блясък уби всичките му въпроси още в зародиш.
Започна да разкопчава ризата си. Искаше му се да я разкъса като Кларк Кент, докато Лоис Лейн лежеше завързана за железопътната линия, но в реалния живот подобна постъпка бе безсмислена. Рано или късно ще ти се наложи да обясниш къде са липсващите копчета. Затова внимателно я разкопча, докато тропотът зад гърба му продължаваше.
Измъкна дрехата от панталоните си, свали я и я хвърли на брега. Така разкри пластира, който опасваше гърдите му. Приличаше на пациент, който се възстановява след счупване на ребра.
Погледна зад себе си и видя отворена врата… рамката и хвърляше сянка върху сивия пясък, явно някой — най-вероятно умиращият — я бе оставил отворена. През вратата видя тоалетната на първа класа, мивката, огледалото… и собствената си отчаяна физиономия, черната коса, паднала на челото му, и светлокафявите си очи. На сивия пясък пред вратата лежеше Стрелецът и ломотеше Бог знае какво.
Еди хвана бинта, чудеше се откъде да започне, как да намери края; изпадна в отчаяние. Навярно така се чувстваха сърна или заек, пресекли половината шосе и обърнали глава само за да бъдат заслепени от приближаващата светлина на фарове.
На Уилям Уилсън, човекът, чието име По беше увековечил, му бяха необходими няколко минути, за да го овърже така. А след пет или най-много седем минути пилотите щяха да отворят вратата.
— Не мога да го махна — каза Еди на олюляващия се мъж пред себе си. — Нямам представа кой си ти или къде съм попаднал, но ти казвам, че бинтът е прекалено много, а времето, с което разполагаме, прекалено малко.
14
Дир, вторият пилот, потупа по рамото капитан Макдоналд, който беше вбесен, че пътник ЗА не отговаря.
— Няма къде да отиде — заяви Дир. — Не може да се измъкне през тоалетната чиния. Прекалено едър е.
— Но ако носи. — започна капитанът.
Дир, които доста често смъркаше кокаин, се опита да го успокои:
— Ако пренася дрога, тя е в голямо количество. Не може да се отърве толкова лесно.
— Спрете водата — нареди Макдоналд.
— Вече го сторихме — отвърна щурманът (който от време на време също смъркаше кокаин). — Но това едва ли има значение. Можеш да изсипеш каквото си поискаш в тоалетната. — Бяха се събрали около вратата, над която подигравателно светеше „ЗАЕТО“, и говореха шепнешком. — Момчетата от Отдела за борба с наркотрафикантите ще пресушат резервоара, ще вземат проба и ще видят сметката на онзи тип.
— Винаги може да каже, че някой е влязъл преди него и е изсипал наркотика — отвърна Макдоналд. В гласа му се прокрадна остра нотка. Не искаше да стоят и да си говорят, искаше да направят нещо, макар пътниците да не бяха слезли от самолета, а някои от тях дори оглеждаха с любопитство екипажа, скупчил се около вратата на тоалетната. Пилотите добре разбираха, че действията им могат да събудят страха от терористични действия, който дреме у всеки пътник. Макдоналд знаеше, че щурманът и бордовият инженер са прави, знаеше, че наркотикът трябва да е опакован в найлонови пликове, осеяни с отпечатъците на онзи скапаняк. И въпреки това в мозъка му звънна предупредително аларма. Нещо не беше наред. Нещо вътре в него крещеше: „По-бързо! По-бързо“, сякаш онзи от ЗА беше комарджия, който държи в ръката си каре аса и не ги хвърля на масата.
— Не се опитва да пусне водата на тоалетната — каза Сузи Дъглас. — Дори не е завъртял крановете на чешмата. Щяхме да чуем свистенето на въздуха. Чух нещо, но…
— Изчезвай! — нареди и грубо Макдоналд. Премести поглед към Джейн Дорнинг. — Ти също. Ние ще се справим.
Джейн се обърна, лицето и бе зачервено. Сузи каза тихо:
— Джейн го заподозря, а аз видях подутините под ризата му. Мисля, че ще останем, капитан Макдоналд. Ако желаете да ни обвините в неизпълнение на заповед, моля. Но искам да ви напомня, че в момента може би проваляте операция на Отдела за борба с наркопласьорите.
Двамата се измериха с погледи, от които хвърчаха искри.
Сузи каза:
— Мак, имам седемдесет или осемдесет полета с теб. Опитвам се да ти помогна.
Капитанът продължи да се взира в нея, сетне кимна.
— Остани. Но искам и двете да отстъпите към пилотската кабина.
После се изправи на пръсти и видя края на опашката от пътници, която се точеше от туристическата в бизнескласата. Още две, може би три минути.
Обърна се към служителя на летището, който стоеше до вратата и не сваляше очи от тях. Явно бе усетил, че нещо не е наред, защото бе извадил радиостанцията си.
— Кажи му да изпрати митничари — прошепна Макдоналд на щурмана. — Трима или четирима. Въоръжени. Веднага.
Щурманът си проправи път сред пасажерите, като се извиняваше с небрежна усмивка, и предаде искането на Макдоналд. Онзи вдигна радиостанцията към устата си и прошепна нещо.
Макдоналд — който никога през живота си не бе взимал нещо по-силно от аспирин, и то много рядко — се обърна към Дир. Бе стиснал здраво устни в тънка бяла линия, която приличаше на белег.
— Щом слезе и последният пътник, разбиваме вратата — каза той. — Не ме интересува дали митничарите ще са тук или не. Ясно ли е?
— Разбрано — отвърна Дир и обърна поглед към пътниците, които се нижеха през салона за първа класа.
15
— Дай ми ножа — каза Стрелецът. — В чантата е.
Той посочи към олющената кожена торба, която лежеше на пясъка. Приличаше по-скоро на дисаги, отколкото на чанта; май беше торба, като тези, които носеха хипитата по време на похода им през Апалачите и които бяха натъпкани с цигари с марихуана. Само че тази торба бе съвсем истинска, а не реквизит на някой въздухар; тя беше издържала дълги години на тежък — а може би и отчаян поход.
Стрелецът кимна към чантата. Не можеше да я посочи с ръка. Еди разбра защо мъжът бе увил китката си с мръсни парчета от ризата си; няколко пръста липсваха.
— Вземи ножа — каза той. — Разрежи бинта. Гледай да не се порежеш. Лесно става. Трябва да внимаваш, но и да действаш бързо. Нямаме време.
— Зная — отвърна Еди и коленичи на пясъка. Това просто не се случваше в реалността. Ето единственият възможен отговор. Както би се изразил Хенри Дийн: „Хип-хоп, животът е фикция, а светът лъжа, така че вземи една доза и се отпусни.“
Това не беше реалност, а просто някаква изключително ясна халюцинация и най-доброто, което можеше да направи, бе да се остави на течението.
Разбира се, че бе халюцинация. Протегна ръка към ципа — или може би това бе катарама — на така наречената „чанта“, когато видя, че тя се затваря с помощта на ивици необработена кожа, кръстосани на зиг-заг. Някои от тях се бяха скъсали и Стрелецът внимателно ги бе завързал на възли, достатъчно малки, че да минават през дънките.
Еди дръпна връвта, разтвори чантата и откри ножа под влажен пакет, който се оказа парче риза с увити в него патрони. При вида на дръжката дъхът му секна — тя имаше мекия сиво-бял цвят на чисто сребро, гравирано със сложна плетеница, която радваше окото…
Изведнъж ухото му експлодира от болка, главата му забуча, червеникав облак замъгли зрението му. Строполи се върху отворената чанта, главата му тупна в пясъка. Погледна нагоре към мъжа с окъсаните ботуши. Това не бе халюцинация. Сините очи, които искряха от лицето на умиращия, казваха цялата истина.
— Ще му се любуваш по-късно, Затворнико — каза Стрелецът. — Сега просто го използвай.
Еди чувстваше как ухото му пулсира от болка и се подува.
— Защо продължаваш да ме наричаш така?
— Разрежи бинта — мрачно отвърна Стрелецът. — Мисля, че ако влязат в нужника, докато си тук, ще останеш в този свят много дълго. И единствената ти компания ще бъде един труп.
Еди извади ножа от канията. Не беше стар; металът, от който бе изработено острието, наточено до такава степен, че бе почти невидимо, сякаш бе събрал в себе си вечността.
— Да, изглежда остър — каза той с разтреперан глас.
16
Последните пътници напускаха самолета. Сред тях една дама на повече от седемдесет години с онова изражение на силно объркване, присъщо единствено на възрастните хора, които летят със самолет за пръв път, и на онези, които не знаят английски, се приближи към Джейн Дорнинг и и показа билетите си.
— Как да открия самолета за Монреал? — попита тя. — Ами багажът ми? Къде ще мина митническа проверка?
— В края на коридора ще ви посрещне служител на летището, който ще отговори на всичките ви въпроси, госпожо.
— Не разбирам защо вие не ми отговорите — настоя възрастната дама. — Коридорът е пълен с хора.
— По-бързо, госпожо — подкани я капитан Макдоналд. — Имаме проблем.
— Извинявам се, че дишам — намуси се жената. — Май че са ме изтървали от катафалката.
И мина покрай тях вирнала нос като куче, което е подушило огън някъде в далечината, стиснала чантата си с една ръка, а в другата малка папка, от която стърчаха толкова много билети и бордни карти, сякаш и предстоеше околосветско пътешествие със смяна на самолета на всяко летище.
— Ето една жена, която никога повече няма да пътува с „Делта“ — промърмори Сузи.
— Пет пари не давам за нея — сопна се Макдоналд. — Тя ли е последна?
Джейн мина покрай тях, огледа седалките в бизнескласа, сетне надникна в главния салон. Беше празен.
Върна се и докладва, че пътниците са напуснали самолета. Макдоналд погледна към ръкава и видя двама униформени агенти на митническата служба да си пробиват път сред тълпата; извиняваха се, но не си правеха труда да се обръщат след хората, които разбутваха встрани. Последна вървеше старата дама, която изпусна папката с билетите. Разхвърчаха се документи и тя се разкрещя.
— Добре — каза Макдоналд, — спрете тук, момчета.
— Сър, не сме федерални служители…
— Така е, но ви помолих да спрете. Благодаря, че се отзовахте толкова бързо. А сега останете там, защото това е моят самолет и онзи тип там е един от моите пътници. Щом слезе и се озове в ръкава, той е ваш и можете да правите с него каквото си поискате. — Кимна към Дир. — Ще дам на това копеле още един шанс и ще разбием вратата.
— Нямам нищо против — отвърна колегата му.
Макдоналд потропа на вратата на тоалетната и извика:
— Излизай, приятел. Омръзна ми да те чакам! Отговор не последва.
— Добре. Влизаме.
17
Сякаш насън Еди чу възрастна жена да казва: „Извинявам се, че дишам. Май че са ме изтървали от катафалката.“
Беше разрязал половината бинт. Когато старата дама заговори, ръката му трепна и по корема му потече струйка кръв.
— По дяволите! — изруга той.
— Не се занимавай с това — скара му се Стрелецът с дрезгавия си глас. — Довърши си работата. Или припадаш при вида на кръв?
— Само когато е моя — отвърна Еди. Бинтовете започваха точно над корема му. Колкото по-нагоре режеше, толкова по трудно виждаше. Напредна още седем-осем сантиметра и едва не се поряза отново, когато чу Макдоналд да казва на митнича рите: „Добре, спрете тук, момчета.“
— Нищо чудно да се разпоря, а може би ти ще опиташ — промърмори младежът. — Не виждам какво правя.
Стрелецът грабна ножа с лявата си ръка, която трепереше. Като гледаше острието, наточено като бръснач, Еди се уплаши.
— Може би е по-добре аз да…
— Чакай.
Роланд впери поглед в лявата си ръка. Младежът не вярваше в телепатията. Въпреки това почувства нещо реално и осезаемо, като горещина, която лъха от фурна. След няколко секунди разбра какво става: непознатият събираше волята си.
„Как, по дяволите, може да умира, когато чувствам огромната му сила?“
Треперещата ръка започна да се успокоява. След десетина секунди дланта на Стрелеца изобщо не трепваше.
— Сега — каза Роланд. Пристъпи напред, вдигна ножа и Еди усети да го облива горещина.
— Левак ли си? — попита той.
— Не.
— О, Господи! — възкликна Еди и реши, че може би ще се почувства по-добре, ако затвори очи. Чу как се разкъсват бинтовете и пластирите.
— Готово. Свали ги. Аз ще се заема с гърба.
Вежливите почуквания по вратата бяха заменени от тропане с юмрук. „Пътниците са слезли — помисли си Еди. — Вече не се налага пилотите да се държат вежливо. О, по дяволите!“
— Излизай, приятел. Омръзна ми да те чакам!
— Дърпай здраво! — изръмжа Стрелецът.
Еди сграбчи с две ръце бинтовете и лейкопласта и дръпна с всички сили. Заболя го, заболя го адски. „Престани! — каза си, — Можеше да бъде и по-зле. Например, ако имаше косми по гърдите като Хенри.“
Погледна надолу и видя червеникава ивица, опасваща гърдите му. Беше се порязал точно над слънчевия сплит. Струйката кръв бе изпълнила пъпа му. Торбичките с наркотик под мишниците му сега висяха като зле привързани дисаги.
— Добре — каза приглушеният глас зад вратата на тоалетната. — Влиз…
Еди не чу останалото, тъй като гърбът му пламна от неочаквана болка; Стрелецът безцеремонно бе разкъсал лейкопласта.
Младежът прехапа устни, за да не изкрещи.
— Облечи си ризата — нареди му Роланд. Лицето му, за което Еди бе сметнал, че не може да стане по-бледо, сега бе добило пепелив цвят. В лявата си ръка държеше лейкопласта (беше слепен и напомняше паяжина, в която като какавиди бяха омотани пликовете с наркотика), после го захвърли. От превръзката на дясната му ръка се стичаше струйка кръв. — Побързай!
Разнесе се тропот. Край на вежливото почукване. Еди вдигна глава и видя как вратата на тоалетната се разтърсва, а осветлението започва да примигва. Опитваха се да разбият вратата.
Грабна ризата, ръцете му внезапно бяха станали непохватни. Левият ръкав бе обърнат наопаки. Опита се да напъха ръката си и натисна толкова силно, че дланта му излезе заедно с маншета.
Бум! Вратата на тоалетната отново се разтърси.
— Господи, как е възможно да си толкова несръчен? — изстена Стрелецът, пъхна юмрука си в ръкава и накрая успя да го измъкне. Еди бързо се облече и посегна към най-долното копче.
— Почакай! — изкрещя Стрелецът и откъсна парче от парцаливата си риза. — Избърши си корема!
Младежът се подчини. От раната продължаваше да струи кръв.
Захвърли на пясъка окървавеното парче от ризата на Стрелеца и закопча своята.
Бум! Този път вратата не просто се разтресе, а едва не изскочи от пантите. Младежът погледна през вратата, която се издигаше на брега, и видя шишенцето с течен сапун да пада от мястото си до умивалника.
Канеше се да напъха ризата си в панталоните, но му хрумна по-добра идея. Той разкопча колана си.
— Няма време за това! — Стрелецът осъзна, че се опитва да крещи, но не може. — На онази врата и трябва само един ритник!
— Зная какво върша — отвърна Еди (надяваше се, че знае) и премина прага между двата свята, като пътьом свали ципа на джинсите си.
След миг на отчаяние Стрелецът го последва; за миг изпита ужасяваща болка, сетне го лъхна хлад — беше се озовал в съзнанието на младежа.
18
— Още веднъж — мрачно нареди Макдоналд и Дир кимна. Сега всички пътници бяха напуснали не само самолета, но и ръкава, а митническите служители бяха извадили пистолетите си.
— Сега!
Двамата мъже се втурнаха напред и едновременно връхлетяха върху вратата. Тя се откъсна от пантите и падна на пода.
Господин ЗА седеше на тоалетната чиния, панталоните му се бяха свлекли около коленете, а полите на избелялата му риза прикриваха — едва-едва — члена му. „Е, май го сгащихме да онанира — помисли си капитан Макдоналд. — Проблемът обаче е, че това не е незаконно, поне доколкото зная.“ Внезапно усети болка в рамото, с което бе ударил — колко пъти? три? четири пъти? — вратата.
— Ами, имах разстройство — отвърна ЗА, — но ако всички вие, момчета, сте на зор, мога да се избърша и в коридора…
— Предполагам, че не си чул тропането, умнико?
— Не можех да достигна вратата — каза човекът и протегна ръка, за да им покаже. Въпреки че сега вратата бе облегната на стената, Макдоналд схвана логиката му. — Май трябваше да стана, но положението беше трагично. Не исках да се изпоцапам. — На лицето на ЗА грейна победоносна, но глуповата усмивка. На капитан Макдоналд тя му се стори фалшива като банкнота от девет долара.
— Ставай! — извика той.
— С удоволствие. Но не бихте ли помолили дамите да се отдръпнат? — ЗА се усмихна очарователно. — Зная, че вече е старомодно, но не мога да отвикна. Аз съм стеснителен човек. Всъщност има защо да се притеснявам. — Вдигна ръка, разтвори палеца и показалеца си на около сантиметър и намигна на Джейн, която се изчерви и се отдръпна от прага, последвана от Сузи.
„Хич не ми изглеждаш стеснителен — помисли си Макдоналд. — Приличаш, ми на котарак, който току-що е изял сметаната, ето на какво ми приличаш.“
Когато стюардесите изчезнаха от подозрението му, ЗА стана и вдигна гащите и панталоните си. Сетне посегна към сифона, но капитан Макдоналд блъсна ръката му, хвана го за раменете и го обърна към себе си. Дир се вкопчи в задните джобове на джинсите му.
— Престанете да ме натискате, момчета. — Еди говореше с небрежен тон точно както трябва — поне така смяташе, — но всичко в главата му бе объркано. Усещаше онзи, другия, усещаше го съвсем ясно. Бе проникнал в съзнанието му, спотайваше се там и го наблюдаваше внимателно, готов да се намеси, ако Еди оплете конците. „Божичко, сигурно сънувам — нали? Нали?“
— Не мърдай — сопна се Дир.
Капитан Макдоналд надникна в тоалетната.
— Не я е използвал — каза той и когато щурманът неволно се засмя, той го изгледа.
— Знаете как става — обади се Еди. — Понякога имаш късмет и тревогата се оказва фалшива. Е, все пак пуснах нещичко. Имам предвид блатен газ. Ако преди три минути някой беше запалил клечка кибрит, можеше да изпече пуйка. Сигурно съм ял нещо развалено, преди да се кача на самолета, бях…
— Разкарай го — нареди Макдоналд и Дир изтика младежа навън, където двамата митнически агенти го хванаха под мишниците.
— Ей! — изкрещя Еди. — Искам си чантата. Искам си и якето!
— О, ние също искаме да вземеш всичките си вещи — каза един от митничарите. Вонящият му дъх лъхна младежа право в лицето. — Интересуваме се от целия ти багаж. Да тръгваме, приятелче.
Еди продължи да им повтаря да не се притесняват, че вече можел да върви сам, но въпреки това краката му докоснаха пода на ръкава за пътници само три или четири пъти, докато изминат разстоянието от боинга до изхода на терминала, където го очакваха още трима митничари и половин дузина служители от охраната на летището. Митничарите бяха дошли за Еди, а ченгетата спираха рехавата тълпа, която гледаше възбудено как отвеждат младежа.
1
Еди се събуди от гласа на втория пилот, който обяви, че след четирийсет и пет минути ще кацнат на международно летище „Кенеди“, където видимостта била ясна, вятърът духал от запад със скорост осемнайсет километра в час, а температурата била около двайсет градуса. Пилотът им благодари, че са избрали авиокомпания „Делта“.
Еди се огледа и видя, че пътниците приготвят митническите си декларации и документите си за самоличност — при полетите от Насау се предполагаше, че шофьорска книжка и кредитна карта са напълно достатъчни, но повечето носеха паспорти. Младежът изпита чувството, че някаква стоманена пружина започна да се навива вътре в него. Не можеше да повярва, че е заспал, и то толкова дълбоко.
Стана и отиде до тоалетната. Торбичките с кокаин под мишниците му прилепваха плътно към тялото му и изобщо не си личаха, както в мига, в който Уилям Уилсън, американецът с тих и любезен глас, ги бе закрепил там. След като приключи с тази процедура, мъжът, чието име Едгар По бе обезсмъртил (Уилсън го изгледа тъпо, когато Еди спомена това), му подаде ризата. Най-обикновена карирана риза, малко поизбеляла, каквато би облякло всяко колежанче, което се връща от кратка почивка преди изпитната сесия… само че тази бе специално скроена да прикрива подозрителни издутини.
— Провери всичко преди кацане, просто за всеки случай — посъветва го Уилсън, — макар че всичко ще мине добре.
Еди не знаеше дали всичко ще мине добре или не, но имаше друга причина да посети тоалетната, преди да се появи надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“. Въпреки всички изкушения — а през последната нощ не ставаше въпрос за изкушение, а за крещяща нужда — бе успял да запази мъничко от онова, което жълтеникавият бе имал наглостта да нарече чист хероин.
Пътниците от Насау не бяха подлагани на същата митническа проверка като онези, които пристигаха от Хаити, Куинсън или Богота, но въпреки това ги наблюдаваха. И то опитни хора. Той трябваше да бъде във върхова форма. Ако можеше да се поуспокои, съвсем мъничко, всичко щеше да мине като по мед и масло.
Смръкна прашеца, хвърли листчето в тоалетната и пусна водата; сетне изми ръцете си.
Докато се връщаше към мястото си, видя стюардесата, която му бе донесла питието. Тя му се усмихна. Младежът отвърна на усмивката и. Седна, закопча колана си, взе някакво списание и го запрелиства. Нито снимките, нито текстовете към тях го интересуваха. Стоманената пружина продължаваше да се натяга и когато най-сетне надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ наистина светна, пружината се нави до краен предел.
Хероинът бе проникнал в организма му — доказателство бе запушеният му нос — но той все още не можеше да почувства действието му.
Малко преди да кацнат, отново изпадна в поредния период на безпаметност… мимолетен, но не подлежащ на съмнение.
Самолетът прелетя над Лонг Айлънд и започна да се снижава.
2
Джейн Дорнинг беше в салона за бизнескласа и помагаше на Питър и Ан да приберат последните чаши от напитките, раздадени след обяда, когато видя младежа с вид на колежанин да влиза в тоалетната на първа класа.
Той се връщаше към мястото си, когато Джейн дръпна завесата, разделяща бизнес и първа класа. Без да се замисля, тя ускори крачка, усмихна му се и го накара да вдигне поглед и да отвърне на усмивката и. Очите му отново бяха светлокафяви.
„Добре, добре. Отиде в тоалетната и свали лещите преди да задреме; след което отново ги постави. За Бога, Джейни! Ама че си глупава!“
Не беше глупава. Не разбираше какво става, но не беше глупава.
„Той беше прекалено блед.“
„И какво от това? Хиляди хора са прекалено бледи, включително и собствената ти майка, след като остана без жлъчен мехур.“
Младежът имаше много интересни сини очи — може би не толкова красиви колкото светлокафявите, — но определено интересни. Защо тогава се притесняваше?
„Човекът обича да променя вида си. Това не е ли достатъчно?“
Не.
Миг преди да светне надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“, тя стори нещо, което не бе правила преди; през това време в главата и отекваха съветите на опитния инструктор. Напълни с горещо кафе един термос и постави червената пластмасова капачка, без преди това да сложи тапата. Зави капачката едва-едва, колкото винтът да захване.
Сузи Дъглас минаваше по пътеката за последен път, казваше на пътниците да загасят цигарите си, да приберат нещата, които са извадили от ръчния си багаж, съобщаваше им, че на летището ще ги посрещне служител на „Делта“, напомняше им да приготвят митническите декларации и документите за самоличност, молеше ги да приберат чашите и слушалките.
„Учудвам се, че не проверяваме дали не са се подмокрили“ — объркано си помисли Джейн. Почувства как собствената и стоманена пружина се навива и пристяга слабините и.
— Ела с мен — каза тя, когато Сузи остави микрофона.
Колежката и погледна първо термоса, сетне лицето и.
— Джейн? Не ти ли е добре? Бледа си като…
— Нищо ми няма. Ела с мен. После ще ти обясня. — Тя хвърли поглед към сгъваемите столчета до вратата.
— Джейн…
— Ела!
— Добре — отстъпи Сузи. — Добре. Няма проблем.
Джейн Дорнинг седна на мястото откъм пътечката. Държеше термоса и не закопча колана си. Искаше да контролира движенията си, а това изискваше и двете и ръце да бъдат свободни.
„Сузи смята, че съм се побъркала.“
Джейн се надяваше да е така.
„Ако капитан Макдоналд кацне твърдо, дланите ми ще изгорят.“
Беше готова да поеме този риск.
Самолетът се снижаваше. Мъжът от място ЗА, мъжът с двуцветните очи и бледото лице внезапно се приведе и издърпа пътната си чанта изпод седалката.
„Това е — каза си Джейн. — Сега ще измъкне граната или автомат.“
В мига, в който зърнеше оръжието му, щеше да отвърти червената капачка на термоса с леко треперещите си ръце. Секунда по-късно по пътечката между редовете щеше да се търкаля един поклонник на Аллах с изгорено лице.
Човекът дръпна ципа на чантата си.
Джейн се приготви.
3
Стрелецът реши, че този мъж, затворник или не, вероятно владее изтънченото изкуство на оцеляването по-добре от останалите пътници в тази летяща карета. Другите бяха доста пълни, а дори и онези, които изглеждаха в добра форма, бяха спокойни, отпуснати, приличаха на разглезени деца; лицата им бяха на мъже, които биха влезли в битка, но след безкрайно хленчене и когато видят червата си на земята; изражението им преди да напуснат този свят няма да бъде гняв или агония, а глупашко учудване.
Затворникът бе по-добър от тях… но не бе достатъчно добър. Съвсем не.
„Жената с военната униформа видя нещо. Не зная какво, но видя, че нещо не е наред. Тя го дебне.“
Затворникът седна. Стрелецът погледна книгата; не искаше да я чете, трябваше да следи жената с военната униформа. Желанието да поеме нещата в свои ръце бе огромно. Но той се сдържаше… поне за момента.
Затворникът бе ходил някъде, където бе взел някакъв наркотик. Това не бе наркотикът, който самият Роланд взимаше, нито пък бе лекарство, което да спаси умиращото тяло на Стрелеца, а някакво вещество, за което хората плащаха луди пари, защото бе забранено от закона. Затворникът щеше да предаде наркотика на брат си, който на свой ред щеше да го отнесе на някой си Балазар. Сделката щеше да приключи, когато Балазар им дадеше наркотика, от който те имаха нужда. Това щеше да стане, ако Затворникът успееше да издържи един непознат за Стрелеца ритуал (в този странен свят сигурно изпитваха необходимост от странни ритуали), наречен „Митнически формалности“. Но жената бе забелязала нещо.
Дали тя можеше да му попречи да изпълни митническите формалности? Роланд реши, че отговорът вероятно е положителен. А сетне? Затвор. И ако Затворникът попаднеше зад решетките, Стрелецът нямаше как да намери лекарството, от което имаше нужда заразеното му тяло.
„Трябва да издържи митническите формалности — каза си Роланд. — И трябва да отиде заедно с брат си при онзи Балазар. Това не е според плана, брат му няма да хареса идеята, но така трябва да стане.“
Защото един търговец на наркотици или ще познава някой, който умее да лекува, или сам ще е лекар. Човек, който ще изслуша какво се е случило с него и ще… може би…
Трябва да мине през митническите формалности, реши Стрелецът.
Отговорът бе толкова прост и ясен, че за малко да му убегне. Пренасянето на наркотика правеше минаването през митническите формалности толкова трудно. Разбира се, там сигурно имаше някакъв оракул, с когото се консултират за багажа на подозрителните пътници. В противен случай тази церемония беше съвсем елементарна, като преминаването на границата на приятелска държава в неговия собствен свят. Всеки, който направеше знак за вярност към владетеля на страната — чисто символичен жест — можеше да прекоси границата. Той бе в състояние да взима разни неща от света на Затворника и да ги пренася в своя свят. Сандвичът с риба тон го доказваше. По същия начин щеше да вземе и пликчетата. Затворникът щеше да издържи митническите формалности. Сетне Роланд щеше да върне наркотика. Дали е възможно?
Този въпрос го откъсна от гледката на водата долу… бяха прелетели огромен океан и сега наближаваха бреговата ивица.
Водата се приближаваше. Летящата карета се снижаваше (Еди хвърли бегъл поглед към океана; Стрелецът се прехласна като дете, което вижда сняг за пръв път). Можеше да взима предмети от този свят; знаеше го със сигурност. Но дали можеше да ги връща? Нямаше представа. Налагаше се да провери.
Бръкна в джоба на Затворника и сви пръстите му около една монета, после се върна през вратата.
4
Когато се изправи, птиците отново се разлетяха. Този път не бяха посмели да се приближат. Цялото тяло го болеше, чувстваше се замаян, имаше температура… и в същото време бе невероятно ободрен от малкото храна, която бе погълнал.
Погледна монетата, която бе взел със себе си. Приличаше на сребърна, но червеникавото ръбче подсказваше, че е направена от някакъв по-обикновен метал. От едната и страна беше изобразен профилът на мъж, чието лице излъчваше благородство, храброст, упорство. Косата му, леко накъдрена на тила, се спускаше вързана на опашка по врата; тя подсказваше известна суетност. Стрелецът обърна монетата и видя нещо толкова изненадващо, че изкрещя с дрезгав, хриплив глас.
От обратната страна имаше орел, птицата, която бе изобразена и на неговото знаме в онези далечни дни, когато все още имаше кралства и знамена, които бяха техни символи. Няма време. Връщай се! По-бързо!
Позабави се още миг; беше се замислил. Трудно се съсредоточаваше — умът на Затворника съвсем не беше бистър, но поне за момента главата му бе за предпочитане пред неговата собствена.
Да пренесе монетата в двете посоки бе само половината от експеримента, нали?
Извади един от патроните, втъкнати в колана му, и го взе в дланта си заедно с монетата, после се върна в странния свят отвъд вратата.
5
Монетата на Затворника беше в дланта му. Не се налагаше да проверява за патрона; знаеше, че не е успял да го пренесе. Все пак реши да провери, трябваше да види със собствените си очи.
О6ърна се, сякаш искаше да нагласи малката хартиена салфетка в горната част на седалката („Мили Боже, навсякъде в този свят имаше хартия“) и погледна през вратата. Видя изнемощялото си тяло; струйка кръв се стичаше от драскотина на бузата му — явно причинена от някое камъче, отронено при преминаването през вратата.
Патронът, който бе държал заедно с монетата, лежеше на пясъка.
Това му беше достатъчно. Затворникът можеше да мине през митническите формалности. Техните стражи можеха да го претърсят от глава до пети.
Нямаше да открият нищо.
Стрелецът се отпусна на седалката, без да осъзнава, поне за момента, че още не е достигнал до същината на проблема.
6
Боингьт прелетя ниско над солените блата на Лонг Айлънд, като остави зад себе си тъмни следи от изгорели газове. Колесникът се спусна.
7
ЗА, мъжът с променлив цвят на очите се изправи и Джейн видя в ръцете му — наистина видя — „Узи“ с къса цев. Миг по-късно тя осъзна, че това са само митническа декларация и една от онези чантички с цип, в които понякога мъжете държат документите си.
Самолетът кацна гладко.
Джейн въздъхна дълбоко и завинти червената капачка на термоса.
— Наречи ме глупачка — прошепна тя на Сузи и пристегна колана си, макар вече да не беше необходимо. Малко преди да кацнат тя бе споделила подозренията си с нея, за да я подготви. — Имаш пълно основание.
— Не — отвърна колежката и. — Постъпи правилно.
— Презастраховах се. Вечерята е от мен.
— Престани! Не гледай към него. Погледни ме. Усмихни се, Джейни.
Джейн се усмихна. Кимна. Питаше се какво, по дяволите, става сега.
— Гледаше го в ръцете — засмя се Сузи. — А аз наблюдавах ризата му, когато се наведе, за да извади чантичката. Под мишниците му има пликове, в които може да се събере достатъчно стока, че да се зареди цял щанд в „Уулуърт“. Но не смятам, че онова, което е в тях, може да се купи от магазин.
Джейн отметна глава и се разсмя, чувстваше се като марионетка.
— Какво ще правим?
Сузи беше много по-опитна от Джейн, която само допреди пет минути смяташе, че държи ситуацията под контрол, а сега се радваше, че колежката и е до нея.
— Ние нищо няма да правим. Ще кажем на капитана, когато слезем. Той ще съобщи на митничарите. Приятелят ти ще се нареди на опашка като всички останали. Само че някой ще го изведе от тълпата и ще го придружи до една стаичка. Мисля, че това ще е първата от много други малки стаи, в които ще се озове този хубавец.
— Господи! — Джейн се усмихваше, но в същото време горещи и студени вълни обливаха тялото и.
Когато пилотите изключиха обратната тяга, тя разкопча колана си, подаде термоса на Сузи, стана и тръгна към кабината.
Слава Богу, младежът не беше терорист, а наркотрафикант. В същото време дълбоко съжаляваше. Та онзи бе толкова симпатичен.
Е, не чак толкова.
8
„Той все още не вижда нищо — помисли си Стрелецът с нарастващ гняв и отчаяние. — О, Господи!“
Еди се бе навел да вземе документите, от които се нуждаеше за ритуала и когато се изправи, видя жената с военната униформа да се взира в него — очите и бяха облещени, лицето и пребледняло като хартиените салфетки по облегалките. Сребристата туба с червена капачка, която той в първия момент бе взел за манерка, очевидно бе оръжие. Сега тя я притискаше до гърдите си. Роланд реши, че след секунда-две или ще я хвърли, или ще отвинти червената капачка и ще го застреля.
Сетне жената се успокои и дори закопча колана си, макар глухият шум да подсказа на Стрелеца и на Затворника, че въздушната карета вече се е приземила. Тя се обърна към жената с военна униформа, която седеше до нея, и и каза нещо. Другата се изсмя и кимна, но ако това беше истински смях, то Стрелецът беше жаба.
Роланд се чудеше как мъжът, чието съзнание се бе превърнало във временен дом за собственото му ка, можеше да бъде толкова глупав. Това се дължеше донякъде на веществото, което вкарваше в организма си, разбира се… то бе аналог на дяволската трева. Донякъде, но не изцяло. Не беше толкова глупав и несъобразителен като останалите, ала в определени моменти не се различаваше от тях.
„Те са такива, защото живеят в светлина — реши внезапно той. — Светлината на цивилизацията, която ти бе научен да цениш повече от всичко останало. Живеят в свят, който не се е променил.“
Щом хората в този свят бяха станали такива, Роланд не бе сигурен дали не предпочита мрака, „Това беше преди светът да се промени“ — казваха жителите на неговия собствен свят и в гласовете им винаги прозвучаваше тъга…, но може би съжаляваха просто така, без да се замислят.
„Жената реши, че аз/той — ще извадим оръжие, когато аз/той се наведохме, за да вземем документите. Когато ги видя, се успокои и направи това, което всички бяха сторили преди каретата да се приземи. Сега с приятелката и разговарят и се смеят, по лицата им — особено нейното, лицето на жената с металната тръба — ги издават. Те си бъбрят, но се преструват, че се смеят… и то, защото разговарят за мен/него.“
Летящата карета се движеше по нещо, което наподобяваше шосе, едно от многото наоколо. Без да изпуска от поглед двете жени, с периферното си зрение Стрелецът виждаше други такива въздушни карети, които се движеха по други шосета. Някои се влачеха тромаво, други препускаха с невероятна скорост — изобщо не приличаха на карети, а на снаряди, изстреляни от оръдейни дула. Колкото и безнадеждна да бе ситуацията, в която се намираше, той копнееше да обърне глава и да види как тези карети политат във въздуха. Бяха сътворени от хора, но като че ли бяха излезли от невероятните легенди за Великата птица, за която се предполагаше, че живяла в древното (и вероятно митично) кралство на Гарлан. Тези пред очите му изглеждаха още по — невероятни, защото бяха сътворени от човешка ръка.
Жената, която му бе донесла сандвича, разкопча колана си (по-малко от минута след като го бе пристегнала) и се запъти към някаква малка врата. „Там седят кочияшите“ — помисли си Стрелецът. Когато вратата се отвори и тя влезе в помещението, той видя, че въздушната карета се управлява от трима души. Едва когато зърна милионите — както му се сториха — циферблати, лостове и лампички, разбра защо са необходими трима души.
Затворникът гледаше всичко това, но всъщност не го виждаше. Корт първо би се изсмял презрително, сетне шамарът му би го запратил в най-близката стена. Умът на Затворника бе заангажиран изцяло с чантата под седалката и тънкото яке в багажното отделение над главата му… и с мисълта за предстоящия ритуал.
Затворникът не виждаше нищо; Стрелецът виждаше всичко.
Жената го е взела за крадец или откачен. Той — или по-скоро аз, да, това ми се струва по-вероятно — е направил нещо, което я е навело на тази мисъл. Беше променила мнението си, но другата жена подхрани подозренията и… само че този път мисля, че двете знаят какво не е наред. Знаят, че той ще се опита да оскверни ритуала.
Сетне Стрелецът изведнъж проумя проблема. Първо, не ставаше въпрос просто да отнесе пликовете в своя свят, както бе сторил това с монетата. Монетата не бе прикрепена към тялото му, така както Затворникът бе привързал пликовете с леплива връв, за да прилепнат плътно към кожата. Лепливата връв бе само част от проблема. Затворникът не бе усетил липсата на една монета сред многото в джоба му, но когато разбереше, че това, заради което бе рискувал живота си, внезапно е изчезнало, направо щеше да откачи… и какво щеше да стане тогава?
Най-вероятно щеше да започне да се държи по възможно най-глупав начин, което щеше да го прати зад решетките веднага и щом го заловят да осквернява ритуала. След като пликовете под мишниците му бяха изчезнали, това вероятно щеше да го накара да реши, че наистина е полудял.
Въздушната карета — сега, когато се движеше по земята, приличаше на волска каруца — зави наляво. Стрелецът разбра, че трябва да направи нещо повече от прехвърлянето на предмети от един свят в друг; трябваше да установи контакт с Еди Дийн.
И то веднага.
9
Еди пъхна митническата декларация и паспорта в джоба на ризата си. Стоманената пружина продължаваше да се обтяга, нервите му не издържаха. Изведнъж в главата му прозвуча нечий глас. Не мисъл, а глас.
„Чуй ме, приятелче. Изслушай ме внимателно. Нека лицето ти не изразява нищо, което може да предизвика подозрения у тези жени-войници. Бог ми е свидетел, че те и бездруго са те взели на мушка.“
В първия момент Еди реши, че не е свалил слушалките и улавя някакво странно предаване от пилотската кабина. Но нали ги бе свалил преди пет минути?
Сетне си помисли, че някой е застанал зад него и му говори. Изви глава вляво, но не видя никого. Ще не ще, трябваше да приеме неприятната истина, че гласът идва от главата му.
Може би улавяше някакво предаване — на ултракъси вълни или пък във високочестотния обхват — благодарение на пломбите по зъбите си. Бе слушал достатъчно за подоб…
„Я се стегни, влечуго! И без това те подозират, не е необходимо да се държиш като луд!“
Той седна така, сякаш беше глътнал бастун. Гласът не принадлежеше на Хенри, но бе досущ като неговия. Брат му беше по-голям с осем години, след него се бе родила сестричката им, която сега беше само смътен спомен. Хенри бе на десет, а Еди на две годинки, когато кола блъсна и уби Селина. По-големият брат използваше този рязък заповеднически тон, когато видеше, че Еди прави нещо, което може да го изпрати преждевременно в ковчег от чам… както бе станало със Селина.
Какво, по дяволите, става тук?
„Не халюцинираш — заговори отново гласът в главата му. Не, това не бе гласът на Хенри — този бе по-сух… по-силен. Но приличаше на гласа на брат му… направо не беше за вярване. — Това първо. Няма да полудееш. Аз СЪМ друг човек.“
„Това телепатия ли е?“
Еди съзнаваше, че лицето му е напълно безизразно. Реши, че при тези обстоятелства определено трябва да бъде номиниран за наградата „Оскар“ за най-добър актьор. Погледна през илюминатора и видя самолетът да приближава терминала на „Делта“ на международното летище „Кенеди“.
„Не зная какво означава тази дума. Но зная, че тези жени във военни униформи са разбрали, че носиш…“
Настъпи пауза. Чувство — странно и необяснимо — че някакво привидение ровичка из мозъка му, все едно, че е енциклопедичен справочник.
„… хероин или кокаин. Не мога да кажа какво точно — може би е кокаин, защото носиш…“
— Какви жени във военни униформи? — прошепна Еди; поне така му се струваше. Всъщност нямаше представа, че говори на висок глас. — За какво, по дяволите, гово…
Отново изпита чувството, че някой му удря шамар… то бе толкова реално, че дори ушите му запищяха.
„Млъквай, тъпанар такъв!“
— Добре, добре!
Някой пак заровичка из мозъка му.
„Стюардесите — прошепна непознатият глас. — Разбираш ли? Нямам време да анализирам всяка твоя мисъл, Затворнико!“
— Как… — започна Еди, но веднага млъкна. — Как ме нарече?
„Няма значение. Само слушай. Не разполагаме с никакво време, Те знаят. Стюардесите знаят, че носиш кокаин.“
„Откъде са разбрали? Това е невъзможно!“
„Не зная как са научили, но в момента това няма никакво значение. Една от тях те издаде на кочияшите. Те ще съобщят на жреците, които ще изпълнят церемонията митнически формалности…“
Гласът в съзнанието му звучеше доста мистериозно, използваше странни думи…, но мисълта му бе ясна и недвусмислена. Макар лицето на Еди да остана безизразно, той стисна зъби и изпъшка.
Гласът му съобщаваше, че всичко е свършило. Дори не бе успял да слезе от самолета, а вече се бе провалил.
Не, не можеше да бъде. Не беше възможно. Трябва да се е побъркал. Няма да обръща внимание на гласа. Няма да му обръща внимание и…
„Ще ми обърнеш внимание, в противен случай ти ще отидеш в затвора, а аз ще умра!“ — изрева гласът.
„Кой си ти, за Бога?“ — попита Еди неохотно, боязливо. Чу как в съзнанието му се разнесе дълбока въздишка на облекчение.
10
„Повярва ми — каза си Стрелецът. — Благодаря на всички богове, той ми повярва!“
11
Самолетът престана да се движи. Надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ угасна. Стълбата тупна глухо върху предната врата. Бяха пристигнали.
12
„Има място, където можеш да ги скриеш, докато минеш през митницата — каза гласът. — Сигурно място. Сетне, когато излезеш, можеш да ги вземеш отново и да ги отнесеш на Балазар.“
Пътниците се бяха изправили, събираха нещата си от багажниците и сгъваха палтата си, които според съобщението от пилотската кабина, нямаше да им потрябват, тъй като навън беше топло.
„Вземи си чантата. Вземи си якето. После иди в нужника.“
„Нуж…“
„А, да, тоалетната.“
„Ако смятат, че пренасям наркотици, ще решат, че искам да ги изхвърля в чинията.“
Но Еди вече беше разбрал, че това няма значение. Никой нямаше да разбие вратата, защото това щеше да уплаши пътниците. А и всички знаеха, че не можеш да изсипеш едно кило кокаин в тоалетната на самолет, без да оставиш следи. Ако гласът казваше истината… значи имаше сигурно скривалище. Но къде можеше да бъде то?
„Това няма значение, по дяволите! ПО-ЖИВО!“
Еди се размърда. Най-после започна да проумява положението, в което се намираше. Не виждаше лицето на Роланд, нямаше и неговия трупан с години опит, нито пък бе подлаган на обучение като неговото — смесица от мъчения и съвършенство. Затова пък виждаше лицата на стюардесите — истинските им лица, онези зад усмивките и услужливото подаване на чантите и куфарите, отрупани в предния отсек. Виждаше очите им, които го стрелкаха, сякаш го удряха с камшик.
Взе чантата и якето си. Вратата към стълбичката бе отворена и пътниците вече напредваха по пътечката. Вратата към пилотската кабина също бе отворена и на прага и стоеше командирът, който се усмихваше…, но същевременно оглеждаше пътниците от първа класа, които събираха багажа си, и… търсеше Еди; откри го, отмести поглед, кимна на някого и разроши косата на един малчуган.
Сега младежът беше спокоен. Просто спокоен, не успокоен от наркотика. Не се нуждаеше от гласа в главата си, за да действа хладнокръвно. Хладнокръвно — понякога това бе добре. Човек трябва да внимава, за да не стане кръвта му толкова студена, че тялото му да изстине.
Еди тръгна напред, достигна мястото, където трябваше да завие наляво, за да влезе в ръкава за пътниците, сетне внезапно постави ръка пред устата си и прошепна:
— Не се чувствам добре.
Тръгна към пилотската кабина, препречи коридора на първа класа и отвори вратата на тоалетната отдясно.
— Боя се, че трябва да напуснете самолета — каза рязко пилотът.
— Не… Мисля, че ще повърна, а не искам да го правя върху обувките ви. Нито върху моите.
Миг по-късно затвори зад себе си вратата на тоалетната. Пилотът говореше нещо. Еди не чуваше какво, не искаше да чуе. Важното в случая бе, че след като онзи само говореше, а не крещеше, всичко щеше да бъде наред. Пилотът нямаше да се разкрещи, когато двеста и петдесет пътници чакаха да излязат през една-единствена врата. За момента бе на сигурно място… и каква полза от това?
„Ако си още там — помисли си, — бързо направи нещо, който и да си ти.“
В продължение на един ужасно дълъг момент нищо не се случи. Всъщност изминаха само няколко секунди, но на Еди Дийн те му се сториха разтегнати като онзи турски локум, който Хенри понякога купуваше, когато бяха малки. Ако не слушаше, брат му го спукваше от бой, ако се държеше добре, купуваше му локум. Така Хенри изпълняваше своите нараснали отговорности по време на летните ваканции.
„Божичко, аз си въобразих… о, Господи, как може да съм толкова откачен…“
„Приготви се — нареди строго гласът. — Не мога да го направя сам. Аз мога да МИНА, но и ти трябва да дойдеш с мен. Трябва да го направим заедно. Обърни се.“
Еди изведнъж започна да вижда през два чифта очи, да чувства с помощта на две нервни системи (но не с всички нервни окончания на непознатия; някои от тях липсваха, бяха отсечени наскоро, остра болка измъчваше тялото му), да възприема света с десет сетива, да мисли с два мозъка и две сърца да изтласкват кръвта му. Обърна се. В едната стена на тоалетната имаше дупка, дупка, която приличаше на врата. Отвъд прага и се простираше сив каменист бряг, в който се разбиваха вълни с мръсносин цвят. Чуваше шума им. Усещаше мириса на сол, мирис горчив като напиращите му сълзи.
„Минавай!“
Някой тропаше по вратата на тоалетната, нареждаше му да излезе веднага.
„Минавай, да те вземат дяволите!“
Еди изпъшка и тръгна към вратата… спъна се… и пропадна в друг свят.
13
Изправи се бавно на крака, усети, че е порязал дясната си длан на ръба на една раковина. Изгледа глупаво кръвта, която бликаше от линията на живота му, сетне видя непознат мъж да се изправя вдясно от него.
Отдръпна се, чувството за дезориентация бе изместено от неподправен ужас: непознатият бе мъртъв, но не го съзнаваше. Лицето му бе измършавяло, костите на черепа опъваха кожата му като парче метал с остри ръбове, увито с плат, който вече се прекъсваше. Кожата на мъжа бе сивосинкава, ако не се броят червеникавите петна от треската, оцветили бузите и врата точно под брадичката, и точката между очите, която наподобяваше непохватен детски опит да се имитира знакът за принадлежност към индуска каста.
Очите му обаче — сини, упорити, умни — бяха живи, изпълнени с ужасяваща и непоколебима жажда за живот. Носеше тъмни дрехи от домашно тъкан плат; черната му риза с навити ръкави бе избеляла до сиво, панталоните приличаха на джинси. Патрондаши се кръстосваха на бедрата му, но повечето им гнезда бяха празни. В кобурите бяха затъкнати револвери, които приличаха на 45-калиброви, но от невероятно стар модел. Полираното дърво на ръкохватките им блестеше сякаш със своя собствена светлина.
Еди, който нямаше намерение да казва каквото и да било, се чу да изрича следните думи:
— Призрак ли си?
— Все още не — изграчи мъжът с револверите. — Дяволската трева. Кокаин. Наречи го както искаш. Свали си ризата.
— Ръцете ти… — Еди ги бе видял. По ръцете на мъжа, който приличаше на ексцентричен стрелец от някой италиански уестърн, блестяха червеникави ивици. Младежът много добре знаеше какво означават. Отравяне на кръвта. Дяволът не просто дишаше във врата на непознатия, той вече се готвеше да вземе душата му.
— Не обръщай внимание на проклетите ми ръце! — нареди му бледият призрак. — Свали си веднага ризата!
Еди чуваше вълните; чуваше самотния вой на вятъра, който не знаеше преграда; виждаше умиращия полудял мъж пред себе си и внезапно се ужаси. Зад себе си обаче чу гласовете на слизащите пасажери и упоритото тропане по вратата.
— Господин Дийн!
„Този глас — каза си той, — идва от друг свят.“
— Можеш да го оставиш тук и да го вземеш по-късно — каза Стрелецът с дрезгав глас. — Господи, не разбираш ли, че трябва да говоря? А изпитвам болка! Няма време, идиот такъв!
За подобни думи Еди би убил мнозина…, но смяташе, че този тип ще го затрудни, макар че, ако се съдеше по вида му, смъртта би била избавление за него.
Той видя истината в сините очи на непознатия; налудничавият им блясък уби всичките му въпроси още в зародиш.
Започна да разкопчава ризата си. Искаше му се да я разкъса като Кларк Кент, докато Лоис Лейн лежеше завързана за железопътната линия, но в реалния живот подобна постъпка бе безсмислена. Рано или късно ще ти се наложи да обясниш къде са липсващите копчета. Затова внимателно я разкопча, докато тропотът зад гърба му продължаваше.
Измъкна дрехата от панталоните си, свали я и я хвърли на брега. Така разкри пластира, който опасваше гърдите му. Приличаше на пациент, който се възстановява след счупване на ребра.
Погледна зад себе си и видя отворена врата… рамката и хвърляше сянка върху сивия пясък, явно някой — най-вероятно умиращият — я бе оставил отворена. През вратата видя тоалетната на първа класа, мивката, огледалото… и собствената си отчаяна физиономия, черната коса, паднала на челото му, и светлокафявите си очи. На сивия пясък пред вратата лежеше Стрелецът и ломотеше Бог знае какво.
Еди хвана бинта, чудеше се откъде да започне, как да намери края; изпадна в отчаяние. Навярно така се чувстваха сърна или заек, пресекли половината шосе и обърнали глава само за да бъдат заслепени от приближаващата светлина на фарове.
На Уилям Уилсън, човекът, чието име По беше увековечил, му бяха необходими няколко минути, за да го овърже така. А след пет или най-много седем минути пилотите щяха да отворят вратата.
— Не мога да го махна — каза Еди на олюляващия се мъж пред себе си. — Нямам представа кой си ти или къде съм попаднал, но ти казвам, че бинтът е прекалено много, а времето, с което разполагаме, прекалено малко.
14
Дир, вторият пилот, потупа по рамото капитан Макдоналд, който беше вбесен, че пътник ЗА не отговаря.
— Няма къде да отиде — заяви Дир. — Не може да се измъкне през тоалетната чиния. Прекалено едър е.
— Но ако носи. — започна капитанът.
Дир, които доста често смъркаше кокаин, се опита да го успокои:
— Ако пренася дрога, тя е в голямо количество. Не може да се отърве толкова лесно.
— Спрете водата — нареди Макдоналд.
— Вече го сторихме — отвърна щурманът (който от време на време също смъркаше кокаин). — Но това едва ли има значение. Можеш да изсипеш каквото си поискаш в тоалетната. — Бяха се събрали около вратата, над която подигравателно светеше „ЗАЕТО“, и говореха шепнешком. — Момчетата от Отдела за борба с наркотрафикантите ще пресушат резервоара, ще вземат проба и ще видят сметката на онзи тип.
— Винаги може да каже, че някой е влязъл преди него и е изсипал наркотика — отвърна Макдоналд. В гласа му се прокрадна остра нотка. Не искаше да стоят и да си говорят, искаше да направят нещо, макар пътниците да не бяха слезли от самолета, а някои от тях дори оглеждаха с любопитство екипажа, скупчил се около вратата на тоалетната. Пилотите добре разбираха, че действията им могат да събудят страха от терористични действия, който дреме у всеки пътник. Макдоналд знаеше, че щурманът и бордовият инженер са прави, знаеше, че наркотикът трябва да е опакован в найлонови пликове, осеяни с отпечатъците на онзи скапаняк. И въпреки това в мозъка му звънна предупредително аларма. Нещо не беше наред. Нещо вътре в него крещеше: „По-бързо! По-бързо“, сякаш онзи от ЗА беше комарджия, който държи в ръката си каре аса и не ги хвърля на масата.
— Не се опитва да пусне водата на тоалетната — каза Сузи Дъглас. — Дори не е завъртял крановете на чешмата. Щяхме да чуем свистенето на въздуха. Чух нещо, но…
— Изчезвай! — нареди и грубо Макдоналд. Премести поглед към Джейн Дорнинг. — Ти също. Ние ще се справим.
Джейн се обърна, лицето и бе зачервено. Сузи каза тихо:
— Джейн го заподозря, а аз видях подутините под ризата му. Мисля, че ще останем, капитан Макдоналд. Ако желаете да ни обвините в неизпълнение на заповед, моля. Но искам да ви напомня, че в момента може би проваляте операция на Отдела за борба с наркопласьорите.
Двамата се измериха с погледи, от които хвърчаха искри.
Сузи каза:
— Мак, имам седемдесет или осемдесет полета с теб. Опитвам се да ти помогна.
Капитанът продължи да се взира в нея, сетне кимна.
— Остани. Но искам и двете да отстъпите към пилотската кабина.
После се изправи на пръсти и видя края на опашката от пътници, която се точеше от туристическата в бизнескласата. Още две, може би три минути.
Обърна се към служителя на летището, който стоеше до вратата и не сваляше очи от тях. Явно бе усетил, че нещо не е наред, защото бе извадил радиостанцията си.
— Кажи му да изпрати митничари — прошепна Макдоналд на щурмана. — Трима или четирима. Въоръжени. Веднага.
Щурманът си проправи път сред пасажерите, като се извиняваше с небрежна усмивка, и предаде искането на Макдоналд. Онзи вдигна радиостанцията към устата си и прошепна нещо.
Макдоналд — който никога през живота си не бе взимал нещо по-силно от аспирин, и то много рядко — се обърна към Дир. Бе стиснал здраво устни в тънка бяла линия, която приличаше на белег.
— Щом слезе и последният пътник, разбиваме вратата — каза той. — Не ме интересува дали митничарите ще са тук или не. Ясно ли е?
— Разбрано — отвърна Дир и обърна поглед към пътниците, които се нижеха през салона за първа класа.
15
— Дай ми ножа — каза Стрелецът. — В чантата е.
Той посочи към олющената кожена торба, която лежеше на пясъка. Приличаше по-скоро на дисаги, отколкото на чанта; май беше торба, като тези, които носеха хипитата по време на похода им през Апалачите и които бяха натъпкани с цигари с марихуана. Само че тази торба бе съвсем истинска, а не реквизит на някой въздухар; тя беше издържала дълги години на тежък — а може би и отчаян поход.
Стрелецът кимна към чантата. Не можеше да я посочи с ръка. Еди разбра защо мъжът бе увил китката си с мръсни парчета от ризата си; няколко пръста липсваха.
— Вземи ножа — каза той. — Разрежи бинта. Гледай да не се порежеш. Лесно става. Трябва да внимаваш, но и да действаш бързо. Нямаме време.
— Зная — отвърна Еди и коленичи на пясъка. Това просто не се случваше в реалността. Ето единственият възможен отговор. Както би се изразил Хенри Дийн: „Хип-хоп, животът е фикция, а светът лъжа, така че вземи една доза и се отпусни.“
Това не беше реалност, а просто някаква изключително ясна халюцинация и най-доброто, което можеше да направи, бе да се остави на течението.
Разбира се, че бе халюцинация. Протегна ръка към ципа — или може би това бе катарама — на така наречената „чанта“, когато видя, че тя се затваря с помощта на ивици необработена кожа, кръстосани на зиг-заг. Някои от тях се бяха скъсали и Стрелецът внимателно ги бе завързал на възли, достатъчно малки, че да минават през дънките.
Еди дръпна връвта, разтвори чантата и откри ножа под влажен пакет, който се оказа парче риза с увити в него патрони. При вида на дръжката дъхът му секна — тя имаше мекия сиво-бял цвят на чисто сребро, гравирано със сложна плетеница, която радваше окото…
Изведнъж ухото му експлодира от болка, главата му забуча, червеникав облак замъгли зрението му. Строполи се върху отворената чанта, главата му тупна в пясъка. Погледна нагоре към мъжа с окъсаните ботуши. Това не бе халюцинация. Сините очи, които искряха от лицето на умиращия, казваха цялата истина.
— Ще му се любуваш по-късно, Затворнико — каза Стрелецът. — Сега просто го използвай.
Еди чувстваше как ухото му пулсира от болка и се подува.
— Защо продължаваш да ме наричаш така?
— Разрежи бинта — мрачно отвърна Стрелецът. — Мисля, че ако влязат в нужника, докато си тук, ще останеш в този свят много дълго. И единствената ти компания ще бъде един труп.
Еди извади ножа от канията. Не беше стар; металът, от който бе изработено острието, наточено до такава степен, че бе почти невидимо, сякаш бе събрал в себе си вечността.
— Да, изглежда остър — каза той с разтреперан глас.
16
Последните пътници напускаха самолета. Сред тях една дама на повече от седемдесет години с онова изражение на силно объркване, присъщо единствено на възрастните хора, които летят със самолет за пръв път, и на онези, които не знаят английски, се приближи към Джейн Дорнинг и и показа билетите си.
— Как да открия самолета за Монреал? — попита тя. — Ами багажът ми? Къде ще мина митническа проверка?
— В края на коридора ще ви посрещне служител на летището, който ще отговори на всичките ви въпроси, госпожо.
— Не разбирам защо вие не ми отговорите — настоя възрастната дама. — Коридорът е пълен с хора.
— По-бързо, госпожо — подкани я капитан Макдоналд. — Имаме проблем.
— Извинявам се, че дишам — намуси се жената. — Май че са ме изтървали от катафалката.
И мина покрай тях вирнала нос като куче, което е подушило огън някъде в далечината, стиснала чантата си с една ръка, а в другата малка папка, от която стърчаха толкова много билети и бордни карти, сякаш и предстоеше околосветско пътешествие със смяна на самолета на всяко летище.
— Ето една жена, която никога повече няма да пътува с „Делта“ — промърмори Сузи.
— Пет пари не давам за нея — сопна се Макдоналд. — Тя ли е последна?
Джейн мина покрай тях, огледа седалките в бизнескласа, сетне надникна в главния салон. Беше празен.
Върна се и докладва, че пътниците са напуснали самолета. Макдоналд погледна към ръкава и видя двама униформени агенти на митническата служба да си пробиват път сред тълпата; извиняваха се, но не си правеха труда да се обръщат след хората, които разбутваха встрани. Последна вървеше старата дама, която изпусна папката с билетите. Разхвърчаха се документи и тя се разкрещя.
— Добре — каза Макдоналд, — спрете тук, момчета.
— Сър, не сме федерални служители…
— Така е, но ви помолих да спрете. Благодаря, че се отзовахте толкова бързо. А сега останете там, защото това е моят самолет и онзи тип там е един от моите пътници. Щом слезе и се озове в ръкава, той е ваш и можете да правите с него каквото си поискате. — Кимна към Дир. — Ще дам на това копеле още един шанс и ще разбием вратата.
— Нямам нищо против — отвърна колегата му.
Макдоналд потропа на вратата на тоалетната и извика:
— Излизай, приятел. Омръзна ми да те чакам! Отговор не последва.
— Добре. Влизаме.
17
Сякаш насън Еди чу възрастна жена да казва: „Извинявам се, че дишам. Май че са ме изтървали от катафалката.“
Беше разрязал половината бинт. Когато старата дама заговори, ръката му трепна и по корема му потече струйка кръв.
— По дяволите! — изруга той.
— Не се занимавай с това — скара му се Стрелецът с дрезгавия си глас. — Довърши си работата. Или припадаш при вида на кръв?
— Само когато е моя — отвърна Еди. Бинтовете започваха точно над корема му. Колкото по-нагоре режеше, толкова по трудно виждаше. Напредна още седем-осем сантиметра и едва не се поряза отново, когато чу Макдоналд да казва на митнича рите: „Добре, спрете тук, момчета.“
— Нищо чудно да се разпоря, а може би ти ще опиташ — промърмори младежът. — Не виждам какво правя.
Стрелецът грабна ножа с лявата си ръка, която трепереше. Като гледаше острието, наточено като бръснач, Еди се уплаши.
— Може би е по-добре аз да…
— Чакай.
Роланд впери поглед в лявата си ръка. Младежът не вярваше в телепатията. Въпреки това почувства нещо реално и осезаемо, като горещина, която лъха от фурна. След няколко секунди разбра какво става: непознатият събираше волята си.
„Как, по дяволите, може да умира, когато чувствам огромната му сила?“
Треперещата ръка започна да се успокоява. След десетина секунди дланта на Стрелеца изобщо не трепваше.
— Сега — каза Роланд. Пристъпи напред, вдигна ножа и Еди усети да го облива горещина.
— Левак ли си? — попита той.
— Не.
— О, Господи! — възкликна Еди и реши, че може би ще се почувства по-добре, ако затвори очи. Чу как се разкъсват бинтовете и пластирите.
— Готово. Свали ги. Аз ще се заема с гърба.
Вежливите почуквания по вратата бяха заменени от тропане с юмрук. „Пътниците са слезли — помисли си Еди. — Вече не се налага пилотите да се държат вежливо. О, по дяволите!“
— Излизай, приятел. Омръзна ми да те чакам!
— Дърпай здраво! — изръмжа Стрелецът.
Еди сграбчи с две ръце бинтовете и лейкопласта и дръпна с всички сили. Заболя го, заболя го адски. „Престани! — каза си, — Можеше да бъде и по-зле. Например, ако имаше косми по гърдите като Хенри.“
Погледна надолу и видя червеникава ивица, опасваща гърдите му. Беше се порязал точно над слънчевия сплит. Струйката кръв бе изпълнила пъпа му. Торбичките с наркотик под мишниците му сега висяха като зле привързани дисаги.
— Добре — каза приглушеният глас зад вратата на тоалетната. — Влиз…
Еди не чу останалото, тъй като гърбът му пламна от неочаквана болка; Стрелецът безцеремонно бе разкъсал лейкопласта.
Младежът прехапа устни, за да не изкрещи.
— Облечи си ризата — нареди му Роланд. Лицето му, за което Еди бе сметнал, че не може да стане по-бледо, сега бе добило пепелив цвят. В лявата си ръка държеше лейкопласта (беше слепен и напомняше паяжина, в която като какавиди бяха омотани пликовете с наркотика), после го захвърли. От превръзката на дясната му ръка се стичаше струйка кръв. — Побързай!
Разнесе се тропот. Край на вежливото почукване. Еди вдигна глава и видя как вратата на тоалетната се разтърсва, а осветлението започва да примигва. Опитваха се да разбият вратата.
Грабна ризата, ръцете му внезапно бяха станали непохватни. Левият ръкав бе обърнат наопаки. Опита се да напъха ръката си и натисна толкова силно, че дланта му излезе заедно с маншета.
Бум! Вратата на тоалетната отново се разтърси.
— Господи, как е възможно да си толкова несръчен? — изстена Стрелецът, пъхна юмрука си в ръкава и накрая успя да го измъкне. Еди бързо се облече и посегна към най-долното копче.
— Почакай! — изкрещя Стрелецът и откъсна парче от парцаливата си риза. — Избърши си корема!
Младежът се подчини. От раната продължаваше да струи кръв.
Захвърли на пясъка окървавеното парче от ризата на Стрелеца и закопча своята.
Бум! Този път вратата не просто се разтресе, а едва не изскочи от пантите. Младежът погледна през вратата, която се издигаше на брега, и видя шишенцето с течен сапун да пада от мястото си до умивалника.
Канеше се да напъха ризата си в панталоните, но му хрумна по-добра идея. Той разкопча колана си.
— Няма време за това! — Стрелецът осъзна, че се опитва да крещи, но не може. — На онази врата и трябва само един ритник!
— Зная какво върша — отвърна Еди (надяваше се, че знае) и премина прага между двата свята, като пътьом свали ципа на джинсите си.
След миг на отчаяние Стрелецът го последва; за миг изпита ужасяваща болка, сетне го лъхна хлад — беше се озовал в съзнанието на младежа.
18
— Още веднъж — мрачно нареди Макдоналд и Дир кимна. Сега всички пътници бяха напуснали не само самолета, но и ръкава, а митническите служители бяха извадили пистолетите си.
— Сега!
Двамата мъже се втурнаха напред и едновременно връхлетяха върху вратата. Тя се откъсна от пантите и падна на пода.
Господин ЗА седеше на тоалетната чиния, панталоните му се бяха свлекли около коленете, а полите на избелялата му риза прикриваха — едва-едва — члена му. „Е, май го сгащихме да онанира — помисли си капитан Макдоналд. — Проблемът обаче е, че това не е незаконно, поне доколкото зная.“ Внезапно усети болка в рамото, с което бе ударил — колко пъти? три? четири пъти? — вратата.
— Ами, имах разстройство — отвърна ЗА, — но ако всички вие, момчета, сте на зор, мога да се избърша и в коридора…
— Предполагам, че не си чул тропането, умнико?
— Не можех да достигна вратата — каза човекът и протегна ръка, за да им покаже. Въпреки че сега вратата бе облегната на стената, Макдоналд схвана логиката му. — Май трябваше да стана, но положението беше трагично. Не исках да се изпоцапам. — На лицето на ЗА грейна победоносна, но глуповата усмивка. На капитан Макдоналд тя му се стори фалшива като банкнота от девет долара.
— Ставай! — извика той.
— С удоволствие. Но не бихте ли помолили дамите да се отдръпнат? — ЗА се усмихна очарователно. — Зная, че вече е старомодно, но не мога да отвикна. Аз съм стеснителен човек. Всъщност има защо да се притеснявам. — Вдигна ръка, разтвори палеца и показалеца си на около сантиметър и намигна на Джейн, която се изчерви и се отдръпна от прага, последвана от Сузи.
„Хич не ми изглеждаш стеснителен — помисли си Макдоналд. — Приличаш, ми на котарак, който току-що е изял сметаната, ето на какво ми приличаш.“
Когато стюардесите изчезнаха от подозрението му, ЗА стана и вдигна гащите и панталоните си. Сетне посегна към сифона, но капитан Макдоналд блъсна ръката му, хвана го за раменете и го обърна към себе си. Дир се вкопчи в задните джобове на джинсите му.
— Престанете да ме натискате, момчета. — Еди говореше с небрежен тон точно както трябва — поне така смяташе, — но всичко в главата му бе объркано. Усещаше онзи, другия, усещаше го съвсем ясно. Бе проникнал в съзнанието му, спотайваше се там и го наблюдаваше внимателно, готов да се намеси, ако Еди оплете конците. „Божичко, сигурно сънувам — нали? Нали?“
— Не мърдай — сопна се Дир.
Капитан Макдоналд надникна в тоалетната.
— Не я е използвал — каза той и когато щурманът неволно се засмя, той го изгледа.
— Знаете как става — обади се Еди. — Понякога имаш късмет и тревогата се оказва фалшива. Е, все пак пуснах нещичко. Имам предвид блатен газ. Ако преди три минути някой беше запалил клечка кибрит, можеше да изпече пуйка. Сигурно съм ял нещо развалено, преди да се кача на самолета, бях…
— Разкарай го — нареди Макдоналд и Дир изтика младежа навън, където двамата митнически агенти го хванаха под мишниците.
— Ей! — изкрещя Еди. — Искам си чантата. Искам си и якето!
— О, ние също искаме да вземеш всичките си вещи — каза един от митничарите. Вонящият му дъх лъхна младежа право в лицето. — Интересуваме се от целия ти багаж. Да тръгваме, приятелче.
Еди продължи да им повтаря да не се притесняват, че вече можел да върви сам, но въпреки това краката му докоснаха пода на ръкава за пътници само три или четири пъти, докато изминат разстоянието от боинга до изхода на терминала, където го очакваха още трима митничари и половин дузина служители от охраната на летището. Митничарите бяха дошли за Еди, а ченгетата спираха рехавата тълпа, която гледаше възбудено как отвеждат младежа.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
КУЛАТА
1
Еди Дийн седеше на един стол в малка стая с бели стени. Това бе единственият стол в малката бяла стая. Малката бяла стая бе изпълнена с хора. Малката бяла стая бе задимена. Еди седеше по бельо. Еди искаше цигара. Останалите шест — не, седем мъже в малката бяла стая бяха облечени. Останалите мъже го бяха наобиколили в кръг. Трима — не, четирима — от тях пушеха цигари.
Еди искаше да танцува. Искаше да подскача. Но седеше спокойно, отпуснато, наблюдаваше мъжете около себе си с присмехулно любопитство, сякаш не умираше за една инжекция, сякаш нямаше да полудее от обземащата го клаустрофобия.
Причината бе онзи, другият, който се бе настанил в мозъка му. В първия момент се бе ужасил от него. Сега благодареше на Бога, че онзи се бе появил.
Другият можеше да е много зле, можеше да умира, но разполагаше с достатъчно желязна воля, че да заеме и на един двайсетгодишен скапаняк.
— На гърдите ти има много интересен червеникав белег — каза един от митничарите. В джоба на ризата му имаше цял пакет цигари. Ако можеше да си вземе пет, Еди щеше да ги пъхне в устата си, да ги запали всичките, дълбоко да вдъхне дима и да се отпусне. — Прикрепил си нещо с лейкопласт, сетне изведнъж ти е хрумнало да го отлепиш и да го изхвърлиш.
— На Бахамските острови пипнах алергия. Вече ви го казах. Повторихме всичко това няколко пъти. Опитвам се да запазя чувството си за хумор, но ми става все по-трудно.
— Майната му на чувството ти за хумор! — отвърна мрачно митничарят и Еди разпозна тона му. Самият той бе говорил така, след като прекара половината нощ в очакване на човек, който не се бе появил. Тези тук също бяха наркомани. Единствената разлика бе, че хора като него и Хенри бяха техният наркотик.
— Какво ще кажеш за дупката в корема си? Откъде се взе, а? — Трети агент сочеше мястото, където Еди се бе порязал. Раната най-сетне бе престанала да кърви, но тъмночервената коричка щеше да се разкъса при най-лекото движение. Младежът посочи възпалената кожа.
— Сърби ме. — Това беше самата истина. — Заспах в самолета — питайте стюардесата, ако не ми вярвате…
— Защо да не ти вярваме?
— Не зная. Често ли хващате наркотрафиканти, които заспиват в самолета? — Замълча, остави им време за размисъл, сетне вдигна ръце. Някои от ноктите му бяха счупени. Други бяха изгризани. Когато се надрусаш, бе забелязал той, ноктите стават любимата ти дъвка. — Не мога да се отуча да не се драскам, докато спя.
— Или докато си бил надрусан. Това може да е белег от игла. — Еди знаеше, че това е невъзможно. Ако си биеш инжекция толкова близо до слънчевия сплит, който бе командният пулт на нервната система, никога няма да можеш да повториш.
— Я ме оставете на мира — сопна се той. — Приближихте се до лицето ми достатъчно близо, за да огледате зениците ми. Знаете, че не съм се друсал.
Третият митнически агент злобно го изгледа.
— За невинно агънце, на каквото се преструваш, знаеш прекалено много за наркотиците, момче.
— Онова, което не съм видял във филмите, съм прочел в „Рийдърс Дайджест“. А сега ми кажете колко пъти ще трябва да повтаряме всичко това.
Четвъртият агент държеше малък найлонов плик.
— Това са влакна. Ще ги изследваме в лабораторията, но отсега знаем, че са останали от лейкопласт.
— Не си взех душ, преди да напусна хотела — каза Еди за четвърти път. — Лежах край басейна, пекох се на слънце. Опитвах се да излекувам обрива си. Обривът от алергията. Заспах. Извадих късмет, че успях да хвана самолета. Наложи се да тичам като луд. Нямам представа какво е полепнало по тялото ми.
Друг агент прокара пръст по кожата от вътрешната страна на ръката му.
— И това не са следи от убождания, нали?
Еди отблъсна ръката му.
— Ухапвания от комари. Вече ви казах. Почти зараснаха. За Бога, слепи ли сте!
Не бяха слепи. Той беше престанал да се боцка в ръката преди месец. Когато се налагаше да се надруса, се инжектираше в горната част на бедрото си… както направи в нощта, когато Жълтеникавият най-после му донесе свестен наркотик. Обикновено само смъркаше кокаин, което вече не задоволяваше Хенри. Това пораждаше чувства, които той още не можеше да определи точно… смесица от гордост и срам. Ако погледнеха там, ако отместеха тестисите му, щеше да си навлече големи неприятности. А една кръвна проба би му докарала още по-големи ядове. Но те не можеха да изискат кръвна проба, без да разполагат с доказателства. А доказателства нямаха. Знаеха всичко, но не можеха да докажат нищо. Има разлика между искане и можене, казваше скъпата му стара майка.
— Ухапвания от комар, а?
— Да.
— А червеникавият белег е останал от алергична реакция.
— Точно така. Имах алергия още преди да отида на Бахамските острови; но не беше нещо сериозно.
— Имал алергия, преди да отиде там — каза един от мъжете на свой колега.
— А-ха — потвърди вторият.
— Ти вярваш ли му?
— Разбира се.
— А в Дядо Коледа вярваш ли?
— Разбира се. Когато бях дете, дори се снимах с него. — Той погледна Еди. — Имаш ли снимка на този прословут червеникав белег, преди да предприемеш малкото си пътуване, Еди?
Младежът не отговори.
— Ако си чист, защо да не ти направим кръвна проба? — Това отново бе първият агент, онзи с цигарата в крайчеца на устата си. Тя бе изгоряла почти до филтъра.
Еди изведнъж се ядоса — направо побесня от гняв. Заслуша се във вътрешния глас.
„Браво“ — каза гласът и в тона му Еди долови нещо повече от съгласие, усети одобрение. Така се чувстваше, когато Хенри го прегръщаше, разрошваше косата му, удряше го по рамото и казваше: „Добре се справи, хлапе!“
— Знаете, че съм чист. — Той стана внезапно — толкова внезапно, че те отстъпиха назад. Погледна пушача, който бе най — близо до него. — И ще ти кажа нещо, малкия, ако не разкараш тая цигара от лицето ми, ще ти я избия с плесник.
Онзи се отдръпна.
— Вие, момчета, вече сте изпразнили резервоара на тоалетната в самолета. Божичко, за това време сигурно сте го прегледали три пъти! Претърсихте и багажа ми. Наведох се и позволих на един от вас да пъхне пръста си — сигурно това беше най — дългият пръст на света — в задника ми. Страхувах се да погледна надолу. Боях се, че ще видя нокътя на този тип да се подава през члена ми.
Той ги огледа.
— Бърникахте в задника ми, бърникахте багажа ми, седя пред вас по гащи, а вие димите право в лицето ми. Искате кръвна проба, така ли? Доведете някой, който да ми вземе кръв.
Те се спогледаха и промърмориха. Бяха изненадани. Чувстваха се неловко.
— Но ако искате да го направите без съдебна заповед — продължи Еди, — донесете повече спринцовки и шишенца, защото проклет да съм, ако се съглася да пикая сам. Искам тук да дойде федерален шериф, искам всеки от вас да се подложи на същия тест, искам имената и длъжностите на всеки от вас върху шишенцата, които да бъдат предадени на въпросния федерален шериф. И за каквото и да ме тествате — кокаин, хероин, амфетамини, марихуана — ще тестват и вас за същото. Сетне искам да предадат резултатите на моя адвокат.
— О, малкия, на ТВОЯ АДВОКАТ — извика един от тях. — Вие, боклуци, винаги идвате до това, нали така? Непрекъснато повтаряте: „МОЯТ АДВОКАТ ще се заеме с вас. МОЯТ АДВОКАТ ще ви съди.“ Повръща ми се от такива като вас!
— Всъщност нямам адвокат — каза Еди и това бе истина. — Не смятах, че ще ми потрябва. Но знаете ли, момчета, промених решението си. Вие не намерихте нищо, защото у мен няма нищо, но въпреки това продължавате, нали? Искате да играя вашата игра? Готово. Но няма да го направя сам. И вие ще се включите. Настъпи гробна тишина.
— Бих искал да свалите гащетата си още веднъж, господин Дийн — каза единият, който беше по-възрастен. Май че беше шеф на останалите. Еди си каза, че може би — просто може би — този тип най-после се е досетил къде да търси пресните следи от иглата. До този момент не ги бяха открили. Бяха огледали ръцете, раменете, краката… но там не. Бяха прекалено уверени, че ще му предявят обвинение и ще го арестуват.
— Вече няма да свалям нищо — заяви той. — Доведете някой, който да вземе кръвните проби. Е, какво решавате?
Отново се възцари тишина. И когато онези започнаха да се споглеждат, Еди разбра, че е спечелил.
„НИЕ спечелихме — поправи се. — Как ти е името, приятел?“ „Роланд. А твоето е Еди. Еди Дийн.“
— Дайте му дрехите — каза с отвращение по-възрастният мъж и го погледна. — Нямам представа какво си носил, нито как си се отървал от него, но искам да знаеш, че ще разберем. — Измери го с поглед и продължи: — И така, седиш си на стола. Седиш си и се хилиш. Не ми се повръща от приказките ти, повръща ми се от теб.
— Повръща ти се от мен, а?
— Определено.
— О, Боже! — възкликна Еди. — Страхотно. Седя си в тази стаичка, гол съм, ако не броим бельото, наобиколили сте ме седмина с пищови на кръста и на вас ви си повръща от мен? Човече, явно имаш някакъв проблем.
Стана и пристъпи към него. Митничарят не помръдна, но сетне нещо в очите на арестувания — които имаха някакъв странен цвят, изглеждаха ту светлокафяви, ту сини — го накара да отстъпи въпреки волята си.
— НИЩО НЕ НОСЯ! — изкрещя младежът. — СТИГА ВЕЧЕ!
СТИГА! ОСТАВЕТЕ МЕ НА МИРА!
Отново настъпи тишина. Сетне по-възрастният мъж се обърна и извика на някого:
— Не ме ли чухте? Дайте му дрехите!
И всичко свърши.
2
— Смяташ ли, че ни следят? — попита шофьорът на таксито. Изглеждаше развеселен.
Еди се обърна към него.
— Защо мислиш така?
— Непрекъснато гледаш през задното стъкло.
— Изобщо не ми е хрумвало, че могат да ни следят. — Това бе самата истина. Беше видял „опашката“ още щом се огледа за пръв път. Не беше необходимо да се оглежда непрекъснато, за да проверява дали го следват. В този късен майски следобед само пациенти, избягали от лудница, биха могли да изгубят от поглед таксито на Еди. По магистралата почти нямаше коли. — Изучавам организацията на движението, това е.
— О! — възкликна шофьорът. В някои кръгове подобен странен отговор би предизвикал учудване, но таксиметровите шофьори в Ню Йорк рядко задават въпроси; вместо това се съгласяват с всичко. Любимата им фраза е „Ама че град!“, сякаш тези думи са увод към някаква религиозна церемония… което всъщност е самата истина. — Може би само си въобразяваш, че ни следят, не означава, че наистина ни следят. Щях да разбера. Ама че град! Колко души съм следил самият аз. Няма да повярваш колко хора са скачали в таксито ми и са казвали: „Следвай оная кола.“ Сигурно си мислиш, че такива неща стават само във филмите, нали? Така е. Но както казват, изкуството отразява живота и животът отразява изкуството. Такива неща наистина стават! А що се отнася до преследването, трябва да знаеш как да се отскубнеш от…
Еди престана да го слуша, само кимаше в знак на съгласие. Всъщност монологът на шофьора беше доста забавен. Едната от преследващите го коли беше тъмносин седан. Предположи, че в нея пътуваха служители на митническото управление. Другата бе пикап с надпис „ДЖИНЕЛИС ПИЦА“. Имаше дори изображение на пица, но пицата всъщност бе усмихнато детско лице — някакво момче се хилеше и облизваше устни, а под него пишеше „ЪММММ! БООООЖЕСТВЕНА ПИЦА!“ Само че някой невръстен уличен художник с боя-спрей и елементарно чувство за хумор бе задраскал „ПИЦА“ и бе написал отгоре „ЦИЦА“.
Джинели. Еди познаваше само един човек на име Джинели; той беше собственик на ресторант „Четирима бащи“. Пиците за него бяха страничен бизнес, източник на гарантирани приходи, радост за всеки счетоводител. Джинели и Балазар. Те вървяха заедно като дупе и гащи.
Според първоначалния план пред летището трябваше да го чака лимузина с шофьор, която да го отведе в седалището на Балазар — заведение в центъра на града. Но, разбира се, първоначалният план не бе предвидил двучасовото забавяне в малката бяла стая, двучасовия разпит, проведен от цял куп митнически агенти, които преди това бяха извадили и пресушили резервоарите на тоалетната на полет 901 в търсене на наркотици.
Когато Еди излезе, навън естествено не го чакаше никаква лимузина. Явно такива са били инструкциите на шофьора; ако куриерът не се появи до петнайсет минути след като излязат всички пътници, шофьорът да изчезне по най-бързия начин. Не би трябвало да използва и радиотелефона в колата, който можеше да бъде подслушан. Балазар щеше да се обади на свои хора, които да му съобщят, че Еди е загазил и че той на свой ред трябва да се подготви за големи неприятности. Силният характер на младежа може би бе направил впечатление на италианеца, но това не променяше факта, че куриерът е наркоман.
Имаше вероятност пикапът да спре до таксито, някой да насочи през стъклото автоматичен пистолет и да направи на решето задната седалка. Еди разбираше, че ако го бяха задържали четири часа вместо два, щеше да има повод за по-силно притеснение, още по-лошо щеше да бъде, ако го бяха задържали шест часа. Но само два… Може би Балазар щеше да повярва, че куриерът е издържал разпита. Ала все пак… Истинската причина, която го караше да се обръща, беше вратата. Тя го омайваше.
Когато митничарите насила го завлякоха до административната сграда на летище „Кенеди“, той непрекъснато се озърташе и всеки път я виждаше да стои там — невероятна, но реална, неподлежаща на каквото и да било съмнение, само на около метър разстояние. Виждаше вълните, които се разбиваха в пясъка една след друга; виждаше как денят започва да отстъпва пред нощта.
Вратата приличаше на някоя от онези тарикатски картинки със скрит образ; в първия момент не виждаш скритото изображение, но откриеш ли го веднъж, не можеш да видиш нищо друго, колкото и да се опитваш.
Вратата бе изчезнала и в двата случая, когато Стрелецът се бе връщал обратно сам, и това бе уплашило Еди — бе се почувствал като дете, озовало се в тъмна стая. За пръв път това се бе случило по време на разпита.
„Трябва да вървя. — Гласът на Роланд прозвуча съвсем ясно и заглуши въпроса, който митничарите му задаваха. — Ще се върна след малко. Не бой се.“
„Защо? — попита Еди. — Защо се налага да ме изоставиш?“
— Какво има? — обади се един от митничарите. — Май се изплаши.
За секунда младежът наистина се бе уплашил, но този глупак не разбираше истинската причина.
Озърна се, митничарите също се обърнаха. Не видяха нищо освен бяла стена, облицована с бели надупчени плоскости, които служеха за звукоизолация. Еди видя вратата; както обикновено тя бе на около метър от него (сега сякаш беше вградена в стената на стаята — път за бягство, който никой от мъчителите му не можеше да види). Видя и нещо друго. Видя от вълните да излизат някакви неща; неща, които сякаш бяха излезли от филм на ужасите. Приличаха на хибрид между скарида, омар и паяк и издаваха странни звуци.
— Да не би да халюцинираш, Еди? — беше го попитал един от митническите агенти. — Може би си видял някоя буболечка на стената?
Това бе толкова близо до истината, че той едва сдържа смеха си. Разбираше защо онзи трябва да се върне обратно; съзнанието на Роланд беше в безопасност — поне за момента — но чудовищата пълзяха към него и Еди подозираше, че ако той не напусне този свят, скоро ще остане без тяло, в което да се върне.
Изведнъж в съзнанието му прозвуча кресливият глас на Дейвид Лий Рот:
„О, Аивииии… нямам тяло…“
Този път не можа да се сдържи и избухна в смях.
— Кое е толкова смешно? — бе попитал митничарят, който се интересуваше дали Еди е видял някакви буболечки.
— Цялата ситуация. Но е по-скоро странна, отколкото забавна. Искам да кажа, че ако беше филм, щеше да бъде повече в стила на Фелини, а не на Уди Адън, ако разбирате какво имам предвид.
„Ще се оправиш ли?“ — попита Роланд.
„Да, разбира се. ГСР, човече.“
„Не те разбирам“
„Гледай си работата.“
„А! Добре. Няма да се бавя.“
Изведнъж онзи изчезна. Просто изчезна. Като струйка дим, толкова тънка, че и най-лекият полъх на вятъра би могъл да я отнесе. Еди отново се огледа, не видя нищо освен надупчените бели плоскости, нямаше нито врата, нито океан, нито странни чудовища; стомахът му започна да се свива на топка. Вече не се питаше дали това е халюцинация или не; дрогата беше изчезнала, а това бе единственото доказателство, от което той имаше нужда. Но Роланд му бе… помогнал, незнайно как.
— Искаш да окача там картина? — попита един от митничарите.
— Не. Искам да ме пуснеш.
— Веднага след като ни съобщиш къде скри хероина — каза друг. — Или може би беше кокаин, а? — И всичко започна отначало.
Десет минути по-късно — десет безкрайни минути — Роланд отново се върна в мислите му. Можеше да изчезва когато си поиска, да се връща когато си поиска. Еди усети, че онзи е много изтощен.
„Свърши ли работа?“ — попита го.
„Да. Съжалявам, че се забавих толкова. — Пауза. — Наложи се да пълзя.“
Еди отново се огледа. Вратата отново се беше появила, но сега през отвора се разкриваше малко по-различна гледка от другия свят; внезапно разбра, че тук тя се премества заедно с него, там се премества с Роланд. Тръпки го побиха от тази мисъл. Сякаш двамата с Роланд бяха свързани с една пъпна връв като сиамски близнаци. Тялото на Стрелеца лежеше както и преди на прага, но сега Еди съзираше безкраен бряг, обливан от приливните вълни, осеян от чудовищата, които пълзяха по него и задаваха странните си въпроси. Щом поредната вълна се разбиеше в брега, те вдигаха щипки. На младежа му се стори, че гледа някой от онези стари документални филми, в които Хитлер държеше реч и всички изпъваха ръце и крещяха „Sieg heil!“ с такова усърдие, като че животът им зависеше от това — което, ако се замисли човек, си е било точно така. Той видя и следите, останали от мъчителното пълзене на Стрелеца по пясъка.
Докато Еди смаян наблюдаваше гледката, едно от ужасните създания с мълниеносна бързина протегна щипци и сграбчи чайка, която летеше прекалено ниско. Разкъсаната и окървавена птица тупна на пясъка. Чудовището мигом я погълна. Ветрецът подхвана едно бяло перо. Щипките веднага го сграбчиха.
„Мили Боже! — възкликна Еди. — Погледни тези чудовища.“
— Защо непрекъснато се оглеждаш? — беше попитал поредният митничар.
— От време на време погледът ми трябва да си отпочива.
— От какво?
— От физиономията ти.
3
Шофьорът на таксито остави Еди пред сградата на „Кооп Сити“, благодари му за бакшиша от един долар и потегли. Младежът поспря за миг, в едната си ръка държеше чантата, с другата хвана якето и го метна през рамо. Тук двамата с брат му бяха наели двустаен апартамент. Той вдигна поглед към монолитното здание, което приличаше на огромна тухлена кутия за бисквити. Множеството прозорци му напомняха за затвор и гледката им го потискаше, докато Роланд — онзи другият — я намираше за очарователна.
„Никога, дори като дете не съм виждал толкова висока сграда — каза Роланд. — А тук те са толкова много!“
„Да — съгласи се Еди. — Живеем като мравки в мравуняк. На теб може и да ти харесва, но на мен ми е писнало. Ужасно ми е писнало.“
Синята кола мина покрай него; пикапът направи обратен завой и се приближи. Младежът се напрегна и усети как Роланд вътре в него също се напряга. Може би възнамеряваха да го блъснат?
„Да минем ли през вратата? Искаш ли?“ — Роланд беше готов на всичко, но гласът му беше спокоен.
„Не още — отвърна Еди. — Може би искат само да поговорим. Но бъди нащрек.“
Разбра, че бе излишно да предупреждава Роланд; усети, че и в най-дълбокия си сън онзи беше по-подготвен да действа, отколкото самия Еди в най-напрегнатия момент.
Пикапът с изрисуваното усмихнато хлапе приближаваше. Човекът до шофьора свали стъклото. Еди стоеше пред входа на сградата; тялото му хвърляше дълга сянка; стоеше в очакване какво ще се покаже през прозореца на колата — лице или пистолет.
4
За втори път Роланд напусна Еди пет минути след като митничарите най-сетне се предадоха и го освободиха. Стрелецът бе ял, но не достатъчно; беше жаден; но най-важно бе лекарството. Еди не можеше да му достави необходимото лекарство (макар младежът да подозираше, че Стрелецът е прав и Балазар би могъл да му помогне… стига да пожелаеше), но дори няколко таблетки аспирин биха могли поне да свалят температурата му. Когато Стрелецът пристъпи, за да разреже последната част от лейкопласта, младежът беше усетил, че от тялото на човека лъха топлина като от нажежена печка. Той спря пред павилиона за вестници в главния терминал.
„Там, откъдето идваш, имате ли аспирин?“
„За пръв път го чувам. Това магия ли е или лекарство?“
„Мисля, че и двете.“
Еди влезе в павилиона и купи кутия анацин. Върна се до снекбара и взе два огромни хотдога (Хенри ги наричаше „Годзила-дог“) и голяма чаша пепси. Започна да полива кренвиршите с горчица и кетчуп, когато се сети, че не са за него. Нямаше представа дали Роланд не е вегетарианец. Нямаше представа дали тази храна нямаше да убие човека, настанил се в съзнанието му.
„Е, много е късно“ — помисли си той. Когато Роланд говореше — особено, когато действаше — Еди бе сигурен, че всичко това е действителност. Когато Стрелецът се умълчаваше, чувството, че сънува — невероятно реален сън, който бе започнал в самолета — отново го обземаше.
Мъжът му бе доверил, че може да отнесе храната в своя собствен свят. „Вече го направих — бе казал той, — докато ти спеше.“ На Еди не му се вярваше, но онзи го увери, че е истина.
„Трябва много да внимаваме — каза той. — Двама митнически агенти ме наблюдават… НИ наблюдават.“
„Зная, че трябва да внимаваме — обади се Роланд. — Не са двама; петима са.“ Еди внезапно преживя едно от най-странните неща в живота си. Не помръдваше очите си, но чувстваше как те се движат. Роланд ги движеше.
Някакъв тип говореше по телефона.
Жена седеше на една пейка и ровеше в чантата си.
Чернокож младеж, много красив, ако не беше заешката устна, която хирурзите не бяха успели да отстранят напълно, разглеждаше щанда до павилиона, от който Еди току-що бе излязъл.
На пръв поглед тези хора изглеждаха съвсем обикновени, но въпреки това Еди разбра, че го следят. Те бяха като скрити образи в детски пъзел; видиш ли ги веднъж, не можеш да ги изгубиш. Лицето му пламна, защото другият му бе показал това, което сам би трябвало да види. Бе забелязал само двама. Тези тримата бяха по-опитни, но не достатъчно. Очите на човека, който говореше по телефона, не блуждаеха разсеяно, а гледаха право в Еди. Жената, ровеща в чантата си, така и не намираше това, което търсеше, но и не се отказваше, а продължаваше да тършува. А купувачът бе разгледал всяка блуза на щанда поне десет пъти.
Изведнъж той се почувства като петгодишно хлапе, което се страхува да пресече улицата, ако Хенри не го държи за ръка.
„Не се притеснявай — успокои го Роланд. — Не се тревожи и за храната. Ял съм и буболечки, при това живи, които пълзяха в гърлото ми.“
„Да, но това е Ню Йорк“ — отвърна младежът. Занесе двата хотдога и пепси-колата в далечния край на бара и се обърна с гръб към главната зала на терминала. Сетне погледна в левия ъгъл. Изпъкнало огледало отразяваше всичко като свръхчувствително око. Младежът огледа преследвачите; нито един не бе достатъчно близко да види храната и пепси-колата, а това беше добре, защото той нямаше и най-малката представа какво ще се случи с тях.
„Сложи астина върху тия неща с месото. Сетне вземи всичко.“
„Нарича се «аспирин».“
„Добре. Наречи го както искаш, Зат…“
„Еди. Просто го направи.“
Той извади аспирина от пликчето, което бе пъхнал в джоба си, сетне понечи да го остави до единия хотдог, когато внезапно проумя, че Роланд няма да може да махне капака на картонената чаша. Направи го сам, изсипа три хапчета върху едната салфетка, поколеба се, сетне добави още три.
„Три сега, три по-късно — каза той. — Ако има по-късно.“
„Добре. Благодаря ти.“
„А сега какво?“
„Вземи всичко.“
Еди отново погледна в изпъкналото огледало. Двама агенти приближаваха с небрежна походка снекбара, може би предчувстваха, че сега заподозреният ще направи някакъв фокус и искаха да го проследят по-отблизо. Еди трябваше да действа колкото се може по-бързо.
Взе всичко и почувства топлината на кренвиршите в меките бели хлебчета и студенината на пепси-колата. В този момент приличаше на баща, който се кани да занесе закуска на децата си… и тогава всичко започна да се размива.
Сведе поглед, очите му започнаха да се разширяват, да се разширяват, докато най-сетне почувства, че скоро ще изскочат от орбитите и ще увиснат на нервните влакна.
Виждаше кренвиршите през хлебчетата. Виждаше пепси-колата, ледено студената течност бе приела формата на чашата, която вече я нямаше.
Дланите му се плъзнаха една към друга, съпротивлението между тях постепенно намаляваше… сетне се допряха. Храната… салфетките… пепси-колата… шестте хапчета аспирин… изчезна всичко, което бе държал.
„Все едно Исус да слезе на земята и да засвири на цигулка“ — помисли си вцепененият Еди и хвърли поглед към огледалото.
Вратата беше изчезнала… Роланд също бе изчезнал от съзнанието му.
„Добър апетит, приятелю“ — пожела му младежът…, но нима това странно присъствие, което наричаше себе си Роланд, можеше да му бъде приятел? Не беше съвсем сигурен. Човекът наистина го бе спасил, но това не означаваше, че е добър самарянин.
И все пак Еди го харесваше. Страхуваше се от него… но го харесваше.
Подозираше, че с течение на времето ще го обикне както обичаше Хенри.
„Добър апетит, страннико — помисли си. — Добър апетит, остани жив… и се върни.“
Близо до него имаше няколко изцапани с горчица салфетки, оставени от предишен клиент. Той ги смачка на топка и на излизане ги запрати в кошчето до вратата; предъвка с празна уста, сякаш преглъщаше последния си залък. Дори се оригна наужким, когато мина покрай чернокожия и се насочи към табелките, на които пишеше „БАГАЖ“ и „ИЗХОД“.
— Не можа ли да си избереш риза? — подхвърли на негъра.
— Моля? — обърна се чернокожият, който се преструваше, че гледа разписанието на „Америкън Еърлайнс“.
— Мисля, че ти трябва някоя с надпис „НАХРАНЕТЕ МЕ, УВОЛНЕН СЪМ ОТ ДЪРЖАВНА СЛУЖБА“ — каза Еди и от мина.
Докато слизаше по стълбите, видя как жената, която ровеше в чантата си, набързо я затвори и стана от пейката.
„О, Господи, все едно, че наблюдавам парада по случай Деня на благодарността.“
Това бе един дяволски странен ден и той подозираше, че ще се случат още интересни събития.
5
Когато Роланд видя ракообразните чудовища да излизат отново от водата (явно появата им не бе свързана с прилива, привличаше ги тъмнината), той напусна Еди Дийн, за да премести тялото си, преди отвратителните същества да го открият и изядат.
Бе очаквал болката, беше се подготвил. Толкова често бе живял с нея, че тя се бе превърнала в негова стара приятелка. И въпреки това бе учуден от бързината, с която температурата му се покачваше, а силите му отслабваха. Този път наистина умираше. Дали в света на Затворника имаше достатъчно силно лекарство, че да го спаси? Може би. Но ако не го вземеше през следващите шест или най-много осем часа, вече нямаше да има значение. Ако положението продължеше да се влошава, нито лекарство, нито магия в онзи или в който и да било друг свят щяха да го изправят на крака.
Не можеше да ходи. Налагаше се да пълзи.
Канеше се да премине обратно в странния свят, когато видя смачкания на топка лейкопласт и торбичките с дяволския прах. Ако ги оставеше тук, рачищата със сигурност щяха да разкъсат торбичките. Ветрецът щеше да разнесе праха. „Така му се пада“ — каза си Стрелецът, но това не биваше да се случи. Еди щеше да загази много сериозно, ако не успееше да върне белия прах. Почти невъзможно е да блъфираш хора като Балазар; поне какъвто си го представяше. Той щеше да пожелае да види за какво е платил и докато траеше проверката, в Еди щяха да бъдат насочени толкова пистолети, че с тях да се въоръжи малка армия.
Стрелецът прехвърли през врата си обвитите с лейкопласт торбички. Сетне запълзя по брега.
Бе изминал двайсетина метра — достатъчно далеч, за да се почувства на сигурно място, поне така бе преценил — когато изпита ужасяващото чувство, че се отдалечава от вратата. Какво, за Бога, го бе накарало да си го помисли?
Обърна глава и видя вратата; тя не бе останала долу на брега, а се намираше само на метър от него. Втренчи поглед в нея и осъзна, че сам би се досетил за това, ако не бяха треската и шумът, който вдигаха инквизиторите, обсипващи Еди с безкрайните си въпроси къде, кога, как, защо (въпроси, които се сливаха с ужасяващото чаткане на съществата, изпълзели от вълните: „Дад-а-чок? Дад-а-чум? Дид-а-чик?“).
„Сега вратата ме следва — помисли си той. — Преследва и двама ни като проклятие, от което никога не ще се отървем.“ Всичко това не подлежеше на никакво съмнение… както и още нещо.
Ако вратата между тях се затвореше, щеше да се затвори завинаги.
„Когато това се случи — помисли си мрачно Роланд — той трябва да е от тази страна. С мен.“
„Какъв образец за добродетел си, стрелецо! — изсмя се мъжът в черно. Той явно бе заел постоянно място в главата му. — Уби момчето; принесе го в жертва, за да ме хванеш, и предполагам, да отвориш вратата между световете. Сега възнамеряваш да използваш един по един тези трима души и да ги обречеш на нещо, което не би издържал — на живот в чужд свят, където ще умрат бързо като животни от зоопарк, пуснати сред дивата природа.“
„Кулата — ядоса се Роланд. — Стигна ли веднъж до Кулата, изпълня ли своето дело, извърша ли този акт на възкресение или изкупление, те…“
Но пронизителният смях на човека в черно, който бе мъртъв, но продължаваше да живее във вече не толкова чистата съвест и съзнание на Стрелеца, му попречи да довърши мисълта си.
Нито пък мисълта за предателството, което замисляше, можеше да го отклони от целта.
Пропълзя още десетина метра, погледна назад и видя, че дори и най-едрите чудовища не смеят да се отдалечат на повече от пет-шест метра от линията на прилива. А той вече бе изминал три пъти по-голямо разстояние.
„Всичко е наред.“
„Нищо не е наред — отвърна присмехулно човекът в черно — и ти го знаеш.“
„Млъкни“ — помисли си Стрелецът и гласът се подчини като по чудо.
Роланд пъхна торбичките с дяволския прах в процепа между две скали и ги покри с малко трева. Когато свърши, спря да си почине; главата му бучеше, студени и топли вълни обливаха тялото му. Сетне се претърколи през прага и премина в другия свят, като временно изостави заразеното си от смъртоносна инфекция тяло.
6
Когато Роланд се върна за втори път, завари тялото си толкова неподвижно, че се зачуди дали не е изпаднало в кома… състояние, което толкова забавяше телесните функции, че от време на време собственото му съзнание сякаш изчезваше, плъзнало се към вечния мрак.
Събра сили и разбуди тялото си, освободи го и го измъкна от тъмната пещера, в която бе пропълзяло. Накара сърцето си да затупти по-силно, нервите си да възприемат отново болката и събуди плътта си за ужасяващата реалност.
Беше нощ. Звездите светеха. Сандвичите, които Еди му бе дал, бяха единственият източник на топлина сред този студ. Не беше гладен, но трябваше да се храни. Първо обаче… Погледна белите хапчета в шепата си. Еди ги бе нарекъл астин. Не, не беше точно така, но той не можеше да произнесе думата, която Затворникът бе използвал. Важното в случая бе, че астинът е лекарство. Лекарство от друг свят.
„Ако нещо от твоя свят ми помогне, Затворнико — помисли си мрачно Роланд, — това ще са лекарствата, а не сандвичите.“
Все пак трябваше да опита. Не че това бе лекарството, от което имаше нужда — поне така смяташе Еди, — но поне щеше да свали температурата му.
„Три сега, три по-късно. Ако има по-късно.“
Стрелецът сложи три от хапчетата в устата си, сетне махна капачката — някаква странна бяла материя, която не бе нито хартия, нито стъкло, но приличаше и на двете — от картонената чаша с напитката.
Първата глътка го омая дотолкова, че за миг забрави къде се намира — легнал на пясъка с широко отворени очи, смълчан, огрян от лунна светлина. Всеки би го взел за мъртвец. Сетне отпи жадно, хванал чашата с две ръце, пулсиращата болка в чуканчетата, останали от пръстите му, отстъпи пред удоволствието от напитката.
„Сладка! Божичко, колко е сладка! Толкова сладка! Толкова…“
Едно от малките кубчета лед заседна в гърлото му. Той се изкашля, потупа се по гърдите и го изплю. Изпита нова болка в главата си: болка, причинена от прекалено бързото изпиване на прекалено студена напитка. Лежеше неподвижен, чувстваше сърцето си да тупти като разцентрована машина, чувстваше как тялото му се изпълва с енергия толкова бързо, че сякаш щеше да експлодира. Без дори да се замисля какво прави, откъсна ново парче от ризата си — скоро от нея щеше да остане само един парцал, увиснал около врата му — и го постави върху единия си крак. Когато допиеше чашата, щеше да изсипе леда в парцала и да сложи компреса върху ранената си ръка. Но сега умът му бе насочен другаде.
„Сладко! — повтаряше си, опитвайки се да проумее смисъла на тази дума или да се убеди, че в нея има смисъл, също както Еди се опитваше да убеди самия себе си, че онзи, другият, съществува в реалността, а не е плод на някакво умствено разстройство. — Сладко! Сладко! Сладко!“
В тъмната напитка имаше захар, повече захар, отколкото Мартин (който беше голям лакомник, въпреки че изглеждаше като аскет) бе слагал сутрин в кафето си…
Захар… бял… прах…
Стрелецът отмести поглед към торбичките, които едва се виждаха под тревата, с която ги бе покрил, и се запита дали не съдържат захар. Когато Затворникът бе дошъл тук, където двамата бяха отделни хора, прекрасно разбираше какво му говори Роланд. Стрелецът предполагаше, че ако и тялото му премине в света на Еди (а инстинктивно долавяше, че това би могло да стане… макар че тогава вратата щеше да се затвори; същото щеше да се случи и ако Еди пристигнеше тук), тогава и той ще разбира неговия език. От пребиваването си в съзнанието на младежа бе установил, че хората говореха на близки езици. Близки, но не еднакви. Тук „сандвич“ беше „питка“. Там „кльопачка“ беше нещо за ядене. Следователно — беше възможно онова, което Еди наричаше „кокаин“, да се окаже вещество, което за Стрелеца бе „захар“.
Като се позамисли, осъзна, че това е малко вероятно. Еди бе купил напитката съвсем открито, макар да знаеше, че е наблюдаван от служители на жреците на Митницата. Освен това Роланд съобрази, че младежът беше платил много малко, по-малко отколкото струваше питката с месо. Не, захарта не беше кокаин, но той не можеше да разбере защо някой ще иска кокаин или друг забранен от закона наркотик, след като този свят разполагаше с мощен стимулант като захарта, която при това се намираше евтино и в изобилие.
Погледна отново към „сандвича“ и почувства глад… осъзна с учудване и благодарност, че вече е по-добре. Дали това се дължеше на напитката или на захарта?
Може би, но само донякъде. Захарта може временно да върне силите на отпаднал човек; това Роланд бе научил още като дете. Но не можеше да потисне болката или да свали температурата в тялото, когато някаква инфекция го е превърнала в пещ и все пак точно това се бе случило с него… и продължаваше да се случва.
Конвулсивното треперене бе престанало. Потта засъхваше на челото му. Обръчите, които стягаха гърлото му, се бяха разхлабили. Беше невероятно, но факт, и то неоспорим, не беше плод на въображението му или на желанието му. Липсващите му пръсти продължаваха да пулсират от болка, но дори тя сякаш беше понамаляла. Роланд отпусна глава, затвори очи и благодари на Бога.
На Бога и на Еди Дийн.
„Не разчитай прекалено много на него, Роланд — прокънтя глас от дълбините на съзнанието му — това не беше нервният, подигравателно-заядлив глас на човека в черно или грубият глас на Корт; приличаше на гласа на баща му. — Знаеш, че той го направи заради лична изгода. Знаеш, че онези мъже, Инквизиторите, бяха донякъде или може би напълно прави по отношение на него. Той е мекушав и те не сгрешиха, като го арестуваха. Но същевременно в него има някаква сила, не отричам. Ала има и слабост. Прилича на Хакс, готвача. Хакс отрови много хора, направи го неохотно… по нежеланието му не заглуши писъците па умиращите. Има още една причина да се пазиш…“
Но Роланд знаеше втората причина. Беше видял отговора в очите на Джейк, когато момчето бе започнало да проумява целта му. „Не допускай грешката да се привържеш към него.“ Добър съвет. Не трябва да се привързваш към хора, на които евентуално ще причиниш зло.
„Помни своя дълг, Роланд.“
— Никога не съм го забравял — изрече той с дрезгав глас. Звездите светеха равнодушно, вълните се разбиваха в брега, а ракообразните чудовища продължаваха да задават идиотските си въпроси. — Прокълнат съм заради своя дълг. Защо тогава прокълнатият да се отклонява от пътя си?
Започна да яде питките с месо, които Еди бе нарекъл „хотдог“.
Стрелецът нямаше нищо против да яде кучешко1; сандвичите имаха вкус на помия в сравнение с рибата тон, но нима след прекрасната напитка имаше право да се оплаква? Не. Освен това нямаше време да се притеснява за подобни неща.
Изяде всичко и се върна на мястото, където се намираше Еди — някакво вълшебно превозно средство, което фучеше по метален път, осеян с други такива превозни средства… дузини, може би стотици, а никъде не се виждаше дори един кон.
7
Когато пикапът спря. Еди се напрегна. Вътре в него Роланд беше още по-напрегнат.
„Поредната версия на съня на Даяна — помисли си Роланд. — Какво има в кутията? Златен бокал или отровна змия? Точно когато тя завърти ключа и постави ръце върху капака, ще чуе гласа на майка си: «Даяна, събуди се! Време е да издоиш животните.»“
„Добре — каза си Еди. — Какво ще последва? Добро или зло?“ През прозореца на пикапа надникна мъж с бледо, пъпчиво лице и щръкнали зъби. Еди познаваше добре това лице.
— Здрасти, Кол! — поздрави го той без особен ентусиазъм. До Кол Винсънт седеше Стария грозник, както Хенри наричаше Джак Андолини.
„Но Хенри никога не го нарича така в очите“ — помисли си той. Не, разбира се, че не. Да наречеш така Джак право в очите, означаваше да умреш. Беше огромен мъж с изпъкналото чело и изпъкналата челюст на първобитен човек. Беше женен за племенница или братовчедка на съпругата на Балазар. Огромните му ръце стискаха волана на пикапа както лапите на маймуна стискат клон. От ушите му стърчаха цели кичури косми. Еди виждаше само едното, защото Джак Андолини бе с профил към него и гледаше право пред себе си.
Стария грозник. Но дори Хенри (който дори според любящия си брат не бе най-схватливият човек на света) никога не бе допускал грешката да го нарече Стария глупак. Колин Винсънт беше момче за всичко. Зад неандерталското чело на Джак обаче се криеше достатъчно интелект, за да се издигне до най-доверения човек на Балазар. Младежът не беше възхитен от факта, че толкова важни персони бяха дошли да го „посрещнат“. Това никак не му хареса.
— Здрасти, момче — изрече Кол. — Чух, че си имал неприятности.
— Нищо особено — отвърна Еди. Усети, че драска дланите си с нокти, типичен жест на наркоман, от който се стараеше да се въздържа по време на разпита. С усилие на волята престана. Кол се подсмихваше, а той копнееше да изтрие усмивката му с юмрук. Би могъл да го стори… ако не беше Джак. Джак продължаваше да гледа право напред; приличаше на човек, погълнат от собствените си първобитни мисли, човек, който виждаше света в бяло и черно — според ограничения си интелект, за който подсказваше външният му вид. Но Еди знаеше, че само за един ден той щеше да види повече, отколкото Кол Винсънт през целия си живот.
— Е, радвам се — каза Кол. — Радвам се.
Настъпи мълчание. Кол погледна Еди, усмихна се в очакване младежът да повтори „танца на наркомана“ — да зачеше длани, да запристъпва от крак на крак като хлапе, което иска да отиде до тоалетната. Но най-вече очакваше Еди да попита какво се е случило и дали имат малко дрога у себе си.
Младежът безстрастно се взираше в него и дори не помръдваше.
Ветрецът понесе из паркинга опаковка от шоколадче. Шумоленето и по асфалта и хрипливото тракане на буталата на пикапа бяха единствените шумове, които се чуваха.
Самоуверената усмивка на Винсънт започна да помръква.
— Скачай вътре, Еди — нареди Джак, без да се оглежда. — Да се поразходим.
— Къде отиваме? — нахакано попита младежът.
— При Балазар. — Джак изобщо не се обърна. Беше поставил ръце на волана. Голям пръстен от масивно злато, украсен с оникс, който блестеше като око на гигантско насекомо, блещукаше на средния му пръст. — Интересува се какво става със стоката му.
— У мен е. На сигурно място.
— Добре. Значи всичко е наред — никой няма повод за тревога — заключи той, като продължи да гледа пред себе си.
— Искам първо да се прибера вкъщи — каза Еди. — Да се преоблека, да поговоря с Хенри…
— И да се надрусам — довърши Кол, като се ухили и разкри Големите си пожълтели зъби. — Само че няма с какво да го направиш, малкия.
„Дад-а-чум?“ — произнесе Стрелецът и думите му отекнаха в съзнанието на Еди; и двамата потръпнаха.
Кол забеляза треперенето и устните му се разтегнаха в още по-широка усмивка. „О, за това става въпрос — говореше тази усмивка. — За «танца на наркомана».“
— Защо казваш това?
— Господин Балазар реши, че предпочита апартаментът ви да е чист — обясни Джак, без да обърне глава. Виждаше всичко, макар да не се извръщаше, което страничният наблюдател би помислил за невъзможно за подобен човек. — Ако някой реши да ви погостува.
— Някой със заповед за обиск например — добави Кол и подозрително изгледа Еди. Младежът усети, че на Роланд също му идва да разбие с юмрук развалените зъби, които правеха усмивката на Винсънт толкова отвратителна. Единомислието им го развесели. — Господин Балазар изпрати да измият стените и да почистят килимите с прахосмукачка, като при това няма да ти вземе нито цент, Еди!
„Сега ще ме попиташ какво имам у себе си — говореше усмивката на Кол. — О, да, зная, че ще ме попиташ, момчето ми. Защото можеш да не обичаш продавача на бонбони, но обичаш самите бонбони, нали така? И след като знаеш, че Балазар се е погрижил личните ти запаси да изчезнат…“
Внезапно една мисъл, едновременно неприятна и ужасяваща, осени Еди. Ако запасите му бяха изчезнали…
— Къде е Хенри? — попита той толкова рязко, че Кол се дръпна назад изненадан.
Джак Андолини най-сетне обърна глава. Направи го толкова бавно, сякаш това беше действие, което извършваше изключително рядко, и то с цената на големи жертви. Човек можеше да очаква прешлените му да запукат в основата на дебелия му врат.
— На сигурно място — отговори и върна главата си в първоначалното и положение.
Еди стоеше до пикапа и усещаше как надигналата се вълна от паника се опитва да нахлуе в мислите му и да обърка логичния им порядък. Изведнъж нуждата да се надруса, която досега успешно бе потискал, се оказа по-силна от него. Трябваше да вземе нещо.
„Престани! — гласът на Роланд прокънтя в съзнанието му толкова гръмогласно, че младежът трепна. Кол, който прие гримасата му на болка и изненада за поредното изпълнение на Еди Наркомана, отново се ухили. — Престани! Аз ще те контролирам!“
„Нищо не разбираш! Той е мой брат! Той е мой брат. Балазар е прибрал брат ми!“
„Говориш така, сякаш не знам какво означава тази дума. Опасяваш ли се за съдбата му?“
„Да! Да, за Бога!“
„Тогава направи това, което очакват от теб. Плачи, хленчи, моли се. Поискай им малко дрога. Сигурен съм, че очакват и това. Направи го, нека се отпуснат, тогава навярно опасенията ти ще се потвърдят.“
„Не разбирам какво искаш да каж…“
„Искам да кажа, че ако проявиш малодушие, ще станеш причина за смъртта на брат си. Това ли желаеш?“
„Добре, Ще запазя хладнокръвие.“
„Направи го.“
— Сделката ни не предвиждаше подобно нещо — каза Еди, като заговори право в обраслото с косми ухо на Джак Андолини. — Не за това опазих стоката на Балазар, докато някой друг на мое място щеше да изпее по пет имена за всяка година, намалена от присъдата му.
— Балазар реши, че брат ти ще е на по-сигурно място при него — отвърна Джак, без да се обръща. — Взе го под своя закрила.
— Много добре. Благодари му от мое име, кажи му, че съм се върнал, стоката му е на сигурно място и че ще се погрижа за Хенри, както той винаги се е грижил за мен. Кажи му, че в хладилника имам шест бутилки бира и когато брат ми се върне, ще изпием по три. После ще се качим в колата и ще отидем при Балазар, каквато бе първоначалната ни уговорка.
— Шефът иска да те види, Еди — каза Джак. Гласът му бе невъзмутим. Главата му изобщо не помръдна. — Качвай се в колата.
— Я си го начукай, глупако! — викна младежът и тръгна към вратата на сградата.
8
Разстоянието бе съвсем кратко, но той едва бе успял да измине и половината, когато ръката на Андолини сграбчи рамото му, парещият дъх на гиганта опари врата му. Мозъкът на Джак бе изпратил сигнал до ръката му много по-бързо, отколкото човек би очаквал, като се имаше предвид видът му. Еди се обърна.
„Спокойно, Еди“ — прошепна Роланд.
„Спокойно“ — повтори Еди.
— Бих могъл да те убия заради тези думи — каза Андолини. — Не разрешавам на никого да ми каже да си го начукам особено скапано наркоманче като теб.
— Ще ме убиеш друг път! — изкрещя му той, — но това бе добре пресметнат крясък, хладнокръвен крясък, ако съществуваше такъв. Стояха на улицата — две тъмни фигури под златистия пролетен залез сред бетонната пустош на Бронкс. Минувачите чуха вика му, чуха думата „убиеш“ и веднага наостриха уши, сетне прецениха, че е по-безопасно да се престорят на глухи.
— Рико Балазар наруши дадената дума! Аз постъпих като истински приятел, а той се опитва да ме прецака! За това казвам на теб да си го начукаш, казвам на него да си го начука, казвам на всички да си го начукате!
Андолини го изгледа. Очите на младежа бяха толкова наситенокафяви, че в сравнение с тях роговиците изглеждаха като стар пергамент.
— Ще кажа и на президента Рейгън да си го начука, ако и той ме излъже!
Думите му заглъхнаха в ехото сред тухлите и бетона. Едно-единствено дете с бели шорти и кецове, които контрастираха с черната му кожа, стоеше насред игрището от другата страна на улицата и ги наблюдаваше, стиснало под мишница баскетболната си топка.
— Свърши ли? — попита Андолини, когато ехото заглъхна.
— Да — отвърна Еди с обичайната си интонация.
— Добре. — Джак разпери пръстите си, наподобяващи пръсти на орангутан, и се усмихна…, а когато той се усмихнеше, се случваха едновременно две неща; първо, излъчваше такъв чар, че човек се объркваше от изненада, и второ, проличаваше си колко е умен. Какъв опасен ум има. — Е, да започнем отначало.
Еди прокара пръсти през косата си, скръсти ръце и заяви:
— Мисля, че така ще е по-добре, защото иначе няма да стигнем до никъде.
— Добре — съгласи се Андолини. — Никой не е казал нищо, никой не е обидил никого. — И без да обърне глава и да наруши ритъма на речта си, добави: — Влизай в колата.
Кол Винсънт, който предпазливо бе излязъл от пикапа през вратата, която Андолини бе оставил отворена, се върна толкова бързо, че удари главата си. Плъзна се по седалката, зае старото си място и заразтрива главата си с мрачно изражение.
— Трябва да разбереш, че условията се промениха в мига, в който митничарите те прибраха. — В думите на Андолини имаше логика. — Балазар не е случаен човек. Трябва да се погрижи за своите интереси. Трябва да закриля определени хора. Сред тях, между другото, е и брат ти. Не смяташ, че това са глупости, нали? В противен случай си помисли как ли се чувства Хенри в момента.
— Добре е — промълви Еди, но знаеше, че не е така, и това пролича в гласа му. Той самият го усети, усети го и Джак Андолини. Напоследък Хенри се друсаше непрекъснато. Ризите му бяха прогорени от цигари. Беше се порязал, използвайки електрическата отварачка за консерви. Брат му се чудеше как е възможно човек да се пореже с електрическа отварачка, но Хенри бе успял да го стори. Понякога по кухненската маса оставяше боклук или пък Еди намираше овъглени парчета фолио в умивалника.
„Хенри — казваше той, — Хенри, трябва да вземеш мерки, започваш да губиш контрол, какво искаш, да те арестуват ли?“
„Добре, добре, братле — отговаряше Хенри, — ще се стегна.“ Но щом погледнеше бледото му лице и безжизнените му очи, Еди разбираше, че брат му никога няма да се вземе в ръце.
Всъщност искаше да му каже: „Сякаш си изгубил желание да живееш. На такъв ми приличаш и искам да престанеш. Защото, ако умреш, за какво да живея аз?“
— Хенри не е добре — каза Джак Андолини. — Някой трябва да се грижи за него. Има нужда от — как беше онази песен? — „Мост над бурните води“. Точно от това се нуждае Хенри, от мост над бурните води. Ил Роче е този мост.
„Ил Роче е мост към ада“ — помисли си Еди. Но на глас попита:
— Къде е той? При Балазар ли?
— Да.
— Аз му давам стоката и получавам Хенри, нали така?
— Плюс твоята стока — каза Андолини, — не забравяй това.
— С други думи, както се бяхме уговорили в самото начало.
— Абсолютно.
— Добре, а сега ми кажи, че ще стане точно така. Хайде, Джак. Кажи ми го. И ме гледай право в очите. Искам да видя дали носът ти няма да се удължи.
— Не те разбирам, малкия.
— Напротив. Балазар смята, че стоката му е у мен. В такъв случай трябва да е много тъп, а знам, че не е глупак.
— Нямам представа какво мисли той — заяви спокойно Джак Анолини. — Не е моя работа да знам какво мисли шефът. Той знае, че стоката му е била у теб, когато си напуснал Бахамските острови, знае, че митничарите са те пипнали, след което са те пуснали, знае, че си тук, знае, че стоката му трябва да е някъде тук.
— И знае, че митничарите не отделят очи от мен, защото ти го знаеш и му изпрати кодирано съобщение по радиостанцията в колата. Нещо като „Двойна пица със сирене, без аншоа“, нали така?
Джак Андолини не отговори нищо, погледът му беше все така спокоен.
— Само че му каза нещо, което той вече знаеше. Това е като да свързваш точките, когато знаеш каква рисунка ще се получи.
Андолини стоеше под златистата, постепенно изчезваща светлина на залязващото слънце и продължаваше да гледа спокойно, продължаваше да мълчи.
— Балазар смята, че са ме вербували, че ме контролират. Смята, че съм прекалено глупав да избягам. Не му се сърдя. Има логика. Един наркоман е способен на всичко. Искаш ли да провериш дали не нося микрофон?
— Зная, че нямаш микрофон — отвърна му. — В колата имам една джаджа. Тя улавя предаванията на къси вълни. Затова не мисля, че работиш за ченгетата.
— Така ли?
— Така. Влизай в колата или…
— Имам ли избор?
„Не“ — отвърна в главата му Роланд.
— Не — каза Джак Андолини.
Младежът се върна до колата. Момчето с баскетболната топка продължаваше да стои на отсрещната страна на улицата. Сянката му толкова се беше удължила, че приличаше на сянка на великан.
— Разкарай се, хлапе — скара му се Еди. — Никога не си бил тук и нищо не си видял. Изчезвай.
Детето хукна. Кол го гледаше и се хилеше.
— Мръдни малко — сопна се той.
— Мисля, че трябва да седнеш по средата.
— Мърдай — повтори младежът.
Кол погледна първо него, после Андолини, който изобщо не му обърна внимание, а само затвори вратата и отново се загледа право пред себе си, като ги остави да се оправят сами. Кол зърна лицето на Еди и реши, че е по-разумно да не му противоречи.
Потеглиха към Ню Йорк. Стрелецът (който с изумление наблюдаваше небостъргачите, един от друг по-високи и по-красиви, на мостовете, които се простираха над реката като огромни стоманени паяжини, на летящите карети, бръмчащи като механични насекоми) не знаеше, че мястото, към което отиваха, бе Кулата.
9
Подобно на Андолини Енрико Балазар не мислеше, че Еди Дийн работи за ченгетата; също както Андолини Балазар знаеше.
Барът беше празен. На вратата пишеше „ЗАТВОРЕНО САМО ТАЗИ ВЕЧЕР“. Балазар седеше в кабинета си и очакваше Андолини и Кол Винсънт да доведат хлапака Дийн. Личните му телохранители Клаудио Андолини, братът на Джак и Чими Дрето бяха с него. Седяха на канапето вляво от огромното бюро на Балазар и наблюдаваха с интерес как шефът им строи кула от карти за игра. Отворената врата водеше към малък коридор. Отдясно се намираше малката кухня до бара, където приготовляваха аламинутите. Отляво бяха кабинетът на счетоводителя и складът. В кабинета на счетоводителя трима от „джентълмените“ — с това име бяха известни — на Балазар играеха на въпроси и отговори с Хенри Дийн.
— Добре — каза Джордж Бионди, — ето нещо лесно, Хенри. Хенри? Чуваш ли ме? Събуди се, Хенри…
— Чувам, чувам — отвърна мъжът. Говореше мудно, провлачено, като човек, който продължава да спи, но казва на жена си, че е буден, и я моли да го остави още пет минутки.
— Добре. Разделът е „Изкуство и шоубизнес“. Въпросът е… Хенри? Не ми кимай така пренебрежително, глупако!
— Не кимам.
— Добре. Въпросът е: „Как се нарича онзи изключително популярен роман на Уилям Питър Блати, чието действие се развива в Джорджтаун, баровското предградие на Вашингтон, и е описано демоничното обсебване на младо момиче?“
— Джони Кеш — отвърна Хенри.
— Мили Боже! — извика Трикс Постино. — Това е отговорът ти на всеки въпрос! Все Джони Кеш ти е в устата.
— Джони Кеш е върхът! — мрачно отвърна Хенри, след което настъпи гробовно мълчание… последвано от гръмогласен смях, като към тримата мъже в стаята се присъединиха и други двама „джентълмени“, които седяха в склада.
— Искате ли да затворя вратата, господин Балазар? — попита тихо Чими.
— Не, така е добре — отвърна шефът. Беше сицилианец второ поколение, но в речта му нямаше и следа от акцент, нито пък говореше като човек, получил „образованието“ си изцяло на улицата. За разлика от повечето си колеги в бизнеса беше завършил гимназия. И не бе спрял дотук — в продължение на две години беше следвал икономика в Нюйоркския университет. Говореше тихо, културно, съвсем като американец; такива бяха и методите, с които си служеше в бизнеса. Затова външността му заблуждаваше също както при Джак Андолини. Хората, които за пръв път чуваха говора му, лишен от акцент, оставаха смаяни като на сеанс при вентрилоквист. Балазар приличаше на фермер, кръчмар или дребен мафиот, който се е издигнал благодарение по-скоро на случайността, отколкото на умствените си способности. Шегобийците от предишното поколение биха го на рекли „мустакатия Пит“. Беше дебелак и се обличаше като селянин. Тази вечер носеше бяла риза, разкопчана на шията (под мишниците му вече бяха избили петна от пот) и сиви панталони. Босите му крака бяха обути в кафяви мокасини, толкова стари и износени, че повече приличаха на чехли. Глезените му бяха покрити със синьо-виолетови варикозни вени.
Чими и Клаудио възхитено го наблюдаваха.
Навремето го наричаха Ил Роче — Скалата. Някои от по-старите му приятели продължаваха да се обръщат към него с този прякор. В най-горното чекмедже на бюрото си, там, където останалите бизнесмени прибират тефтери, химикалки, кламери и какво ли още не, Енрико Балазар държеше три колоди карти. Но никога не играеше с тях.
Строеше.
Взимаше две карти и ги подпираше една в друга; получаваше се А, но без хоризонталната черта. До него долепяше друго А. Върху тях поставяше една карта, която образуваше покрив. Правеше А след А, редеше ги едно върху друго, докато накрая къщата му от карти заемеше цялото бюро. Ако човек погледнеше отгоре, щеше да съзре множество триъгълници. Чими бе виждал къщичките на Балазар да се срутват стотици пъти (Клаудио — по-рядко, защото беше с трийсет години по-млад от колегата си. Чими скоро щеше да се оттегли с проклетата си жена във фермата, която притежаваше в Ню Джърси, и да посвети цялото си време на градината… и на амбицията да надживее кучката, за която се бе оженил, но не и тъща си; отдавна се бе отказал от мечтата да яде fettucini на погребението на la Monstra, тя беше вечна; все пак таеше искрица надежда да надживее кучката; баща и често казваше една поговорка, която в превод звучеше така: „Господ често ти прави мръсно, но ти помага само веднъж.“ Според Чими това не означаваше, че Господ е от добрите, затова се надяваше да надживее поне една от двете жени, които бяха отровили живота му, но само веднъж бе виждал Балазар толкова ядосан от рухването на къщичката му от карти. Балазар обикновено се вбесяваше от дреболии — някой тряскал вратата в съседната стая, пияница се подпрял на стената. Понякога Чими виждаше как къщичката, която господин Балазар (Чими го наричаше Бос, като героя на Честьр Голд) бе редил с часове, се срутва само защото басовете на джукбокса бяха по-силни от обичайното. Друг път въздушните му кули се разпадаха, без да има някаква явна причина. Веднъж — бе разказвал тази случка поне пет хиляди пъти и всички (с изключение на Чими) се бяха отегчили от нея — Босът бе вдигнал поглед от руините и бе казал: „Виждаш ли това, Чими? Това е отговорът за всяка майка, проклела Господа заради смъртта на детето си, за всеки баща, проклел човека, който го изхвърлил на улицата без работа, за страданието на всяко дете. Животът на човек е като тези неща, които строя. Понякога те се разпадат поради някаква очевидна причина, друг път без причина.“
Карло Чими Дрето смяташе, че това е най-мъдрата мисъл, която някога е чувал.
И все пак веднъж Балазар бе изкарай извън нерви заради срутването на една от „постройките“ му. Случило се беше преди дванайсет или може би четиринайсет години. При него беше дошъл един тип, за да преговарят за доставка на алкохол. Онзи нямаше никакви маниери, никакво възпитание. Вонеше така, сякаш се къпеше веднъж годишно. С две думи, истински ирландец. И, разбира се, ставаше въпрос за пиячка. Ирландците не се интересуваха от дрога, а само от пиене. Онова копеле реши, че кулата от карти на бюрото на Балазар е някаква шега. „Кажи едно желание!“ — изкрещя той, след като Босът му обясни — като джентълмен на друг джентълмен — защо не могат да правят бизнес заедно. Тогава ирландецът, един от онези типове с къдрава рижа коса и бледо лице като на туберкулозен, един от онези типове, чиито имена започваха с О и онази запетайка преди същинското име, се хвърли към бюрото. Приличаше на дете, което духа свещите върху тортата на рождения си ден; картите се разхвърчаха около лицето на Балазар. Той отвори горното ляво чекмедже на бюрото си — чекмеджето, в което останалите бизнесмени държат разни канцеларски вещи, сувенири или други неща — извади един 45-калибров пистолет и застреля ирландеца, без по лицето му да трепне и един мускул. След като Чими и Труман Александър, който беше починал от инфаркт преди четири години, погребаха ирландеца под един курник край Седонвил, Кънектикът, Балазар каза: „Работата на човек е да гради. Работата на Господ е да руши. Съгласен ли си?“
— Да, шефе — отвърна Чими, който наистина смяташе така.
Балазар доволно кимна.
— Изпълни ли нарежданията ми? Зарови ли го някъде, където кокошките или патиците да серат върху тялото му?
— Да.
— Много добре — каза тихо Балазар и извади ново тесте от горното дясно чекмедже на бюрото си.
Ил Роче никога не се задоволяваше с един етаж на своята къщичка от карти. Върху покривите на първия етаж редеше втори, само че не толкова широк; върху втория построяваше трети, върху третия — четвърти. Продължаваше да строи, но след четвъртия етаж се налагаше да стане прав. Човек вече не трябваше да се навежда, за да погледне през пролуките, и когато го стореше, виждаше не триъгълници, а фина и невероятно красива плетеница от ромбове. Ако се загледаше прекалено дълго в нея, главата му се замайваше. Веднъж Чими влезе в залата с кривите огледала на Кони Айлънд и се почувства по същия начин. Втори път не стъпи там.
Той твърдеше (мислеше, че не му вярват, но истината бе, че на никого не му пукаше), че веднъж видял как Балазар построил от картите не къща, а истинска девететажна кула. Чими нямаше представа, че другите хич не се интересуват от разказа му — лицата на всички изразяваха смайване, подмазваха му се, защото беше приближен на шефа. Но наистина щяха да останат смаяни, ако бе в състояние да им опише кулата с думи — колко крехка била, как заела три-четвърти от разстоянието между бюрото и тавана, ажурна конструкция от валета и двойки, от попове и десетки, червено-черна дантела от хартиени ромбове, истинско предизвикателство към света, който се върти във вселена от хаотични движения и сили; кула, която според него олицетворяваше самото отрицание на несправедливостите на живота.
Ако имаше по-богат речник, той щеше да каже: „Погледнах построеното от него и разбрах защо съществуват звездите.“
10
Балазар знаеше какво се беше случило.
Ченгетата бяха надушили Еди — може би самият той бе сглупил, изпращайки хлапака, може би интуицията му го беше подвела, но младежът му се бе сторил свестен. Чичо му, който го въведе в този бизнес, казваше, че всяко правило си има изключения, освен правило номер едно: никога не се доверявай на наркоман. Балазар си бе замълчал — не беше уместно едно петнайсетгодишно момче да отговаря каквото и да било, дори и да изрази съгласие — но си беше помислил, че единственото правило без изключения е, че за някои правила това не се отнася.
„Но ако чичо Вероне беше жив — каза си, — той щеше да се изсмее и да заяви: «Виж, Рико, винаги си бил прекалено умен, винаги си знаел правилата, винаги си държал езика си зад зъбите, когато е било необходимо, но в очите ти винаги е проблясвала подла искра. Винаги си знаел колко си умел, но най-накрая падна в капана на собствената си гордост… винаги съм подозирал, че ще стане така.»“
Той подпря две карти една до друга и ги покри с трета, като обмисляше случилото се.
Арестували са Еди, задържали го за известно време и после го освободили.
Балазар беше прибрал брат му и личните им запаси от стока. Очакваше това да е достатъчно, за да накара младежа да дойде…, за да си поговорят.
Искаше да се срещне с него, защото го бяха задържали само два часа, което означаваше, че нещо не е наред.
Разпитвали са го на летище „Кенеди“, а не на Четиридесет и трета улица, това също беше странно. Следователно малкият се бе отървал от целия или почти целия кокаин.
Или грешеше?
Балазар мислеше. Не проумяваше точно какво се е случило.
Еди беше излязъл от летището два часа след като го бяха свалили от самолета. Времето беше прекалено кратко, за да го пречупят, и прекалено дълго, за да решат, че е чист, че някоя стюардеса е сгрешила.
Балазар мислеше. Не проумяваше какво се е случило.
Братът на Еди беше като зомби, но младокът все още беше с ума си, все още имаше кураж. Не би се пречупил за някакви си два часа… освен ако не ставаше въпрос за брат му. Ако той не беше замесен.
Но как така не го бяха завели на Четиридесет и трета улица? Защо не го бяха качили на някой от онези микробуси на Митническото управление, които щяха да изглеждат досущ като пощенски, ако не бяха решетките на прозорците? Защото Еди наистина бе направил нещо със стоката? Беше ли я изхвърлил? Или скрил?
Невъзможно е да скриеш каквото и да било в самолета.
Невъзможно е да изхвърлиш каквото и да било.
Разбира се, невъзможно беше и да избягаш от определени затвори, да ограбиш определени банки, да се измъкнеш чист от определени обвинения. Но въпреки това хората го правеха. Хари Худини се бе измъквал от усмирителна риза, от заключени куфари, от банкови трезори. Но Еди не беше Хари Худини. Или беше?
Можеше да нареди да убият Хенри в апартамента му, да заколят Еди на улицата или още по-добре, пак в апартамента. Ченгетата щяха да решат, че двама наркомани са се надрусали, забравили са, че са братя, и са се убили взаимно. Но така много въпроси щяха да останат без отговор.
Сега щеше да научи истината, за да се подготви за неприятни изненади или просто да задоволи любопитството си, след което щеше да убие и двамата братя.
Няколко отговора повече, двама наркомани по-малко. Известна печалба, незначителна загуба. В съседната стая подновиха играта.
— Добре, Хенри — каза Джордж Бионди. — Внимавай, защото този въпрос е подвеждащ. Разделът е география. Въпросът е:
„На кой континент кенгурата са местен животински вид?“
Тишина.
— Джони Кеш — отвърна Хенри. Думите му бяха последвани от гръмогласен смях.
Стените се разтресоха.
Чими се напрегна, очакваше къщичката от карти на Балазар (която щеше да се превърне в кула само ако Господ или невидимите сили, които управляваха Вселената от негово име, пожелаеха) да се срути.
Картите потрепериха. Ако една паднеше, всички щяха да рухнат.
Но това не се случи. Балазар вдигна поглед, усмихна се на Чими и промълви:
— Знаеш ли, селяндур такъв, понякога Бог е милостив, понякога много зъл — според случая; обаче ти си кръгъл идиот.
Чими се усмихна.
— Да, сеньор. Аз съм кръгъл идиот, но съм готов да умра за вас.
— Не е необходимо — усмихна се той. — Еди Дийн ще умре. — Спокойно започна да реди втория етаж на кулата.
11
Когато колата спря до бордюра пред бара на Балазар, Кол Винсънт погледна Еди. Онова, което видя, беше направо невероятно. Опита се да каже нещо, но не успя да издаде нито звук. Езикът му сякаш бе залепнал за небцето; от устата му излезе само приглушен стон. Видя как очите на младежа от кафяви станаха сини.
12
Този път Роланд не взе съзнателно решението да се намеси. Направи го без да мисли, реагира машинално, както би скочил от стола си и би грабнал револверите, ако някой се втурнеше в стаята.
„Кулата! — трескаво мислеше той. — Мили Боже, това е Кулата, Кулата на фона на небето. Кулата! Виждам Кулата в небето, очертана от пламъци! Кътбърт! Алън! Дезмънд! Кулата! Кул…“
Този път обаче почувства съпротивата на Еди — не беше насочена срещу него, младежът се опитваше да го заговори, да му обясни нещо.
Стрелецът се оттегли в дъното на съзнанието му и се заслуша — заслуша се отчаяно, докато на един далечен бряг телесната му обвивка се гърчеше и трепереше като тяло на човек, който сънува най-прекрасен сън или най-зловещ кошмар.
13
„Реклама! — крещеше Еди в собственото си съзнание… и в съзнанието на другия. — Това е реклама, неонова реклама. Нямам представа за каква кула си мислиш, но това е само един бар, заведението на Балазар «Наклонената кула»! Кръстена е на онази в Пиза! Това е само реклама, която трябва да наподобява шибаната кула в Пиза! Успокой се! Успокой се! Нима искаш да ни убиеш, преди да стигнем до Балазар?“
„Пица ли?“ — неуверено повтори Стрелецът и погледна отново.
Табела. Да, точно така, сега виждаше съвсем ясно: това не беше Кулата, а пътепоказател. Беше наклонен на една страна, с надупчена повърхност и нищо повече. Сега вече виждаше, че пътепоказателят е направен от някакви тръби, които — неизвестно как — бяха изпълнени с червени блуждаещи огньове. В някои тръби имаше повече блатен газ, в други по-малко; в някои огънят пулсираше.
Видя и буквите под кулата, които също бяха направени от извити тръби; повечето от тях бяха главни. „КУЛАТА — прочете ги, сетне успя да разчете и втората дума: — НАКЛОНЕНАТА КУЛА.“
„Разбираш ли, че това е само табела? Останалото няма значение!“
„Разбирам“ — отвърна Стрелецът и се запита дали Затворникът вярва в това, което казва, или просто се опитва да задържи положението под контрол, питаше се дали Еди вярва, че всеки знак е нещо съвсем маловажно.
„Тогава се успокой! Чуваш ли ме? Успокой се!“
Кол Винсънт успя най-сетне да отлепи езика си от небцето и пресипнало изрече:
— Джак…!
Андолини изключи двигателя и нервно го погледна.
— Какво има?
— Очите му.
— Какво очите му?
— Да, какво ми има на очите? — попита Еди.
Кол го погледна.
Слънцето вече бе залязло, във въздуха се носеше единствено прахоляк и мръсотия, но Кол все пак успя да види, че очите на младежа отново са кафяви.
Ако изобщо бяха променяли цвета си.
„Ти го видя“ — настояваше част от съзнанието му, но дали бе така? Кол бе на двайсет и четири и през последните двайсет и една си бе спечелил славата на човек, на когото не може да се има доверие. Освен понякога. Е, беше изпълнителен… при положение, че го държат изкъсо. Да му се има доверие ли? Не. В края на краищата сам не вярваше на себе си.
— Нищо — промърмори той.
— Тогава да вървим — нареди Андолини.
Слязоха от колата. След като Андолини застана от лявата им страна, а Винсънт — от дясната. Еди и Стрелецът влязоха в „Наклонената кула“.
1
Еди Дийн седеше на един стол в малка стая с бели стени. Това бе единственият стол в малката бяла стая. Малката бяла стая бе изпълнена с хора. Малката бяла стая бе задимена. Еди седеше по бельо. Еди искаше цигара. Останалите шест — не, седем мъже в малката бяла стая бяха облечени. Останалите мъже го бяха наобиколили в кръг. Трима — не, четирима — от тях пушеха цигари.
Еди искаше да танцува. Искаше да подскача. Но седеше спокойно, отпуснато, наблюдаваше мъжете около себе си с присмехулно любопитство, сякаш не умираше за една инжекция, сякаш нямаше да полудее от обземащата го клаустрофобия.
Причината бе онзи, другият, който се бе настанил в мозъка му. В първия момент се бе ужасил от него. Сега благодареше на Бога, че онзи се бе появил.
Другият можеше да е много зле, можеше да умира, но разполагаше с достатъчно желязна воля, че да заеме и на един двайсетгодишен скапаняк.
— На гърдите ти има много интересен червеникав белег — каза един от митничарите. В джоба на ризата му имаше цял пакет цигари. Ако можеше да си вземе пет, Еди щеше да ги пъхне в устата си, да ги запали всичките, дълбоко да вдъхне дима и да се отпусне. — Прикрепил си нещо с лейкопласт, сетне изведнъж ти е хрумнало да го отлепиш и да го изхвърлиш.
— На Бахамските острови пипнах алергия. Вече ви го казах. Повторихме всичко това няколко пъти. Опитвам се да запазя чувството си за хумор, но ми става все по-трудно.
— Майната му на чувството ти за хумор! — отвърна мрачно митничарят и Еди разпозна тона му. Самият той бе говорил така, след като прекара половината нощ в очакване на човек, който не се бе появил. Тези тук също бяха наркомани. Единствената разлика бе, че хора като него и Хенри бяха техният наркотик.
— Какво ще кажеш за дупката в корема си? Откъде се взе, а? — Трети агент сочеше мястото, където Еди се бе порязал. Раната най-сетне бе престанала да кърви, но тъмночервената коричка щеше да се разкъса при най-лекото движение. Младежът посочи възпалената кожа.
— Сърби ме. — Това беше самата истина. — Заспах в самолета — питайте стюардесата, ако не ми вярвате…
— Защо да не ти вярваме?
— Не зная. Често ли хващате наркотрафиканти, които заспиват в самолета? — Замълча, остави им време за размисъл, сетне вдигна ръце. Някои от ноктите му бяха счупени. Други бяха изгризани. Когато се надрусаш, бе забелязал той, ноктите стават любимата ти дъвка. — Не мога да се отуча да не се драскам, докато спя.
— Или докато си бил надрусан. Това може да е белег от игла. — Еди знаеше, че това е невъзможно. Ако си биеш инжекция толкова близо до слънчевия сплит, който бе командният пулт на нервната система, никога няма да можеш да повториш.
— Я ме оставете на мира — сопна се той. — Приближихте се до лицето ми достатъчно близо, за да огледате зениците ми. Знаете, че не съм се друсал.
Третият митнически агент злобно го изгледа.
— За невинно агънце, на каквото се преструваш, знаеш прекалено много за наркотиците, момче.
— Онова, което не съм видял във филмите, съм прочел в „Рийдърс Дайджест“. А сега ми кажете колко пъти ще трябва да повтаряме всичко това.
Четвъртият агент държеше малък найлонов плик.
— Това са влакна. Ще ги изследваме в лабораторията, но отсега знаем, че са останали от лейкопласт.
— Не си взех душ, преди да напусна хотела — каза Еди за четвърти път. — Лежах край басейна, пекох се на слънце. Опитвах се да излекувам обрива си. Обривът от алергията. Заспах. Извадих късмет, че успях да хвана самолета. Наложи се да тичам като луд. Нямам представа какво е полепнало по тялото ми.
Друг агент прокара пръст по кожата от вътрешната страна на ръката му.
— И това не са следи от убождания, нали?
Еди отблъсна ръката му.
— Ухапвания от комари. Вече ви казах. Почти зараснаха. За Бога, слепи ли сте!
Не бяха слепи. Той беше престанал да се боцка в ръката преди месец. Когато се налагаше да се надруса, се инжектираше в горната част на бедрото си… както направи в нощта, когато Жълтеникавият най-после му донесе свестен наркотик. Обикновено само смъркаше кокаин, което вече не задоволяваше Хенри. Това пораждаше чувства, които той още не можеше да определи точно… смесица от гордост и срам. Ако погледнеха там, ако отместеха тестисите му, щеше да си навлече големи неприятности. А една кръвна проба би му докарала още по-големи ядове. Но те не можеха да изискат кръвна проба, без да разполагат с доказателства. А доказателства нямаха. Знаеха всичко, но не можеха да докажат нищо. Има разлика между искане и можене, казваше скъпата му стара майка.
— Ухапвания от комар, а?
— Да.
— А червеникавият белег е останал от алергична реакция.
— Точно така. Имах алергия още преди да отида на Бахамските острови; но не беше нещо сериозно.
— Имал алергия, преди да отиде там — каза един от мъжете на свой колега.
— А-ха — потвърди вторият.
— Ти вярваш ли му?
— Разбира се.
— А в Дядо Коледа вярваш ли?
— Разбира се. Когато бях дете, дори се снимах с него. — Той погледна Еди. — Имаш ли снимка на този прословут червеникав белег, преди да предприемеш малкото си пътуване, Еди?
Младежът не отговори.
— Ако си чист, защо да не ти направим кръвна проба? — Това отново бе първият агент, онзи с цигарата в крайчеца на устата си. Тя бе изгоряла почти до филтъра.
Еди изведнъж се ядоса — направо побесня от гняв. Заслуша се във вътрешния глас.
„Браво“ — каза гласът и в тона му Еди долови нещо повече от съгласие, усети одобрение. Така се чувстваше, когато Хенри го прегръщаше, разрошваше косата му, удряше го по рамото и казваше: „Добре се справи, хлапе!“
— Знаете, че съм чист. — Той стана внезапно — толкова внезапно, че те отстъпиха назад. Погледна пушача, който бе най — близо до него. — И ще ти кажа нещо, малкия, ако не разкараш тая цигара от лицето ми, ще ти я избия с плесник.
Онзи се отдръпна.
— Вие, момчета, вече сте изпразнили резервоара на тоалетната в самолета. Божичко, за това време сигурно сте го прегледали три пъти! Претърсихте и багажа ми. Наведох се и позволих на един от вас да пъхне пръста си — сигурно това беше най — дългият пръст на света — в задника ми. Страхувах се да погледна надолу. Боях се, че ще видя нокътя на този тип да се подава през члена ми.
Той ги огледа.
— Бърникахте в задника ми, бърникахте багажа ми, седя пред вас по гащи, а вие димите право в лицето ми. Искате кръвна проба, така ли? Доведете някой, който да ми вземе кръв.
Те се спогледаха и промърмориха. Бяха изненадани. Чувстваха се неловко.
— Но ако искате да го направите без съдебна заповед — продължи Еди, — донесете повече спринцовки и шишенца, защото проклет да съм, ако се съглася да пикая сам. Искам тук да дойде федерален шериф, искам всеки от вас да се подложи на същия тест, искам имената и длъжностите на всеки от вас върху шишенцата, които да бъдат предадени на въпросния федерален шериф. И за каквото и да ме тествате — кокаин, хероин, амфетамини, марихуана — ще тестват и вас за същото. Сетне искам да предадат резултатите на моя адвокат.
— О, малкия, на ТВОЯ АДВОКАТ — извика един от тях. — Вие, боклуци, винаги идвате до това, нали така? Непрекъснато повтаряте: „МОЯТ АДВОКАТ ще се заеме с вас. МОЯТ АДВОКАТ ще ви съди.“ Повръща ми се от такива като вас!
— Всъщност нямам адвокат — каза Еди и това бе истина. — Не смятах, че ще ми потрябва. Но знаете ли, момчета, промених решението си. Вие не намерихте нищо, защото у мен няма нищо, но въпреки това продължавате, нали? Искате да играя вашата игра? Готово. Но няма да го направя сам. И вие ще се включите. Настъпи гробна тишина.
— Бих искал да свалите гащетата си още веднъж, господин Дийн — каза единият, който беше по-възрастен. Май че беше шеф на останалите. Еди си каза, че може би — просто може би — този тип най-после се е досетил къде да търси пресните следи от иглата. До този момент не ги бяха открили. Бяха огледали ръцете, раменете, краката… но там не. Бяха прекалено уверени, че ще му предявят обвинение и ще го арестуват.
— Вече няма да свалям нищо — заяви той. — Доведете някой, който да вземе кръвните проби. Е, какво решавате?
Отново се възцари тишина. И когато онези започнаха да се споглеждат, Еди разбра, че е спечелил.
„НИЕ спечелихме — поправи се. — Как ти е името, приятел?“ „Роланд. А твоето е Еди. Еди Дийн.“
— Дайте му дрехите — каза с отвращение по-възрастният мъж и го погледна. — Нямам представа какво си носил, нито как си се отървал от него, но искам да знаеш, че ще разберем. — Измери го с поглед и продължи: — И така, седиш си на стола. Седиш си и се хилиш. Не ми се повръща от приказките ти, повръща ми се от теб.
— Повръща ти се от мен, а?
— Определено.
— О, Боже! — възкликна Еди. — Страхотно. Седя си в тази стаичка, гол съм, ако не броим бельото, наобиколили сте ме седмина с пищови на кръста и на вас ви си повръща от мен? Човече, явно имаш някакъв проблем.
Стана и пристъпи към него. Митничарят не помръдна, но сетне нещо в очите на арестувания — които имаха някакъв странен цвят, изглеждаха ту светлокафяви, ту сини — го накара да отстъпи въпреки волята си.
— НИЩО НЕ НОСЯ! — изкрещя младежът. — СТИГА ВЕЧЕ!
СТИГА! ОСТАВЕТЕ МЕ НА МИРА!
Отново настъпи тишина. Сетне по-възрастният мъж се обърна и извика на някого:
— Не ме ли чухте? Дайте му дрехите!
И всичко свърши.
2
— Смяташ ли, че ни следят? — попита шофьорът на таксито. Изглеждаше развеселен.
Еди се обърна към него.
— Защо мислиш така?
— Непрекъснато гледаш през задното стъкло.
— Изобщо не ми е хрумвало, че могат да ни следят. — Това бе самата истина. Беше видял „опашката“ още щом се огледа за пръв път. Не беше необходимо да се оглежда непрекъснато, за да проверява дали го следват. В този късен майски следобед само пациенти, избягали от лудница, биха могли да изгубят от поглед таксито на Еди. По магистралата почти нямаше коли. — Изучавам организацията на движението, това е.
— О! — възкликна шофьорът. В някои кръгове подобен странен отговор би предизвикал учудване, но таксиметровите шофьори в Ню Йорк рядко задават въпроси; вместо това се съгласяват с всичко. Любимата им фраза е „Ама че град!“, сякаш тези думи са увод към някаква религиозна церемония… което всъщност е самата истина. — Може би само си въобразяваш, че ни следят, не означава, че наистина ни следят. Щях да разбера. Ама че град! Колко души съм следил самият аз. Няма да повярваш колко хора са скачали в таксито ми и са казвали: „Следвай оная кола.“ Сигурно си мислиш, че такива неща стават само във филмите, нали? Така е. Но както казват, изкуството отразява живота и животът отразява изкуството. Такива неща наистина стават! А що се отнася до преследването, трябва да знаеш как да се отскубнеш от…
Еди престана да го слуша, само кимаше в знак на съгласие. Всъщност монологът на шофьора беше доста забавен. Едната от преследващите го коли беше тъмносин седан. Предположи, че в нея пътуваха служители на митническото управление. Другата бе пикап с надпис „ДЖИНЕЛИС ПИЦА“. Имаше дори изображение на пица, но пицата всъщност бе усмихнато детско лице — някакво момче се хилеше и облизваше устни, а под него пишеше „ЪММММ! БООООЖЕСТВЕНА ПИЦА!“ Само че някой невръстен уличен художник с боя-спрей и елементарно чувство за хумор бе задраскал „ПИЦА“ и бе написал отгоре „ЦИЦА“.
Джинели. Еди познаваше само един човек на име Джинели; той беше собственик на ресторант „Четирима бащи“. Пиците за него бяха страничен бизнес, източник на гарантирани приходи, радост за всеки счетоводител. Джинели и Балазар. Те вървяха заедно като дупе и гащи.
Според първоначалния план пред летището трябваше да го чака лимузина с шофьор, която да го отведе в седалището на Балазар — заведение в центъра на града. Но, разбира се, първоначалният план не бе предвидил двучасовото забавяне в малката бяла стая, двучасовия разпит, проведен от цял куп митнически агенти, които преди това бяха извадили и пресушили резервоарите на тоалетната на полет 901 в търсене на наркотици.
Когато Еди излезе, навън естествено не го чакаше никаква лимузина. Явно такива са били инструкциите на шофьора; ако куриерът не се появи до петнайсет минути след като излязат всички пътници, шофьорът да изчезне по най-бързия начин. Не би трябвало да използва и радиотелефона в колата, който можеше да бъде подслушан. Балазар щеше да се обади на свои хора, които да му съобщят, че Еди е загазил и че той на свой ред трябва да се подготви за големи неприятности. Силният характер на младежа може би бе направил впечатление на италианеца, но това не променяше факта, че куриерът е наркоман.
Имаше вероятност пикапът да спре до таксито, някой да насочи през стъклото автоматичен пистолет и да направи на решето задната седалка. Еди разбираше, че ако го бяха задържали четири часа вместо два, щеше да има повод за по-силно притеснение, още по-лошо щеше да бъде, ако го бяха задържали шест часа. Но само два… Може би Балазар щеше да повярва, че куриерът е издържал разпита. Ала все пак… Истинската причина, която го караше да се обръща, беше вратата. Тя го омайваше.
Когато митничарите насила го завлякоха до административната сграда на летище „Кенеди“, той непрекъснато се озърташе и всеки път я виждаше да стои там — невероятна, но реална, неподлежаща на каквото и да било съмнение, само на около метър разстояние. Виждаше вълните, които се разбиваха в пясъка една след друга; виждаше как денят започва да отстъпва пред нощта.
Вратата приличаше на някоя от онези тарикатски картинки със скрит образ; в първия момент не виждаш скритото изображение, но откриеш ли го веднъж, не можеш да видиш нищо друго, колкото и да се опитваш.
Вратата бе изчезнала и в двата случая, когато Стрелецът се бе връщал обратно сам, и това бе уплашило Еди — бе се почувствал като дете, озовало се в тъмна стая. За пръв път това се бе случило по време на разпита.
„Трябва да вървя. — Гласът на Роланд прозвуча съвсем ясно и заглуши въпроса, който митничарите му задаваха. — Ще се върна след малко. Не бой се.“
„Защо? — попита Еди. — Защо се налага да ме изоставиш?“
— Какво има? — обади се един от митничарите. — Май се изплаши.
За секунда младежът наистина се бе уплашил, но този глупак не разбираше истинската причина.
Озърна се, митничарите също се обърнаха. Не видяха нищо освен бяла стена, облицована с бели надупчени плоскости, които служеха за звукоизолация. Еди видя вратата; както обикновено тя бе на около метър от него (сега сякаш беше вградена в стената на стаята — път за бягство, който никой от мъчителите му не можеше да види). Видя и нещо друго. Видя от вълните да излизат някакви неща; неща, които сякаш бяха излезли от филм на ужасите. Приличаха на хибрид между скарида, омар и паяк и издаваха странни звуци.
— Да не би да халюцинираш, Еди? — беше го попитал един от митническите агенти. — Може би си видял някоя буболечка на стената?
Това бе толкова близо до истината, че той едва сдържа смеха си. Разбираше защо онзи трябва да се върне обратно; съзнанието на Роланд беше в безопасност — поне за момента — но чудовищата пълзяха към него и Еди подозираше, че ако той не напусне този свят, скоро ще остане без тяло, в което да се върне.
Изведнъж в съзнанието му прозвуча кресливият глас на Дейвид Лий Рот:
„О, Аивииии… нямам тяло…“
Този път не можа да се сдържи и избухна в смях.
— Кое е толкова смешно? — бе попитал митничарят, който се интересуваше дали Еди е видял някакви буболечки.
— Цялата ситуация. Но е по-скоро странна, отколкото забавна. Искам да кажа, че ако беше филм, щеше да бъде повече в стила на Фелини, а не на Уди Адън, ако разбирате какво имам предвид.
„Ще се оправиш ли?“ — попита Роланд.
„Да, разбира се. ГСР, човече.“
„Не те разбирам“
„Гледай си работата.“
„А! Добре. Няма да се бавя.“
Изведнъж онзи изчезна. Просто изчезна. Като струйка дим, толкова тънка, че и най-лекият полъх на вятъра би могъл да я отнесе. Еди отново се огледа, не видя нищо освен надупчените бели плоскости, нямаше нито врата, нито океан, нито странни чудовища; стомахът му започна да се свива на топка. Вече не се питаше дали това е халюцинация или не; дрогата беше изчезнала, а това бе единственото доказателство, от което той имаше нужда. Но Роланд му бе… помогнал, незнайно как.
— Искаш да окача там картина? — попита един от митничарите.
— Не. Искам да ме пуснеш.
— Веднага след като ни съобщиш къде скри хероина — каза друг. — Или може би беше кокаин, а? — И всичко започна отначало.
Десет минути по-късно — десет безкрайни минути — Роланд отново се върна в мислите му. Можеше да изчезва когато си поиска, да се връща когато си поиска. Еди усети, че онзи е много изтощен.
„Свърши ли работа?“ — попита го.
„Да. Съжалявам, че се забавих толкова. — Пауза. — Наложи се да пълзя.“
Еди отново се огледа. Вратата отново се беше появила, но сега през отвора се разкриваше малко по-различна гледка от другия свят; внезапно разбра, че тук тя се премества заедно с него, там се премества с Роланд. Тръпки го побиха от тази мисъл. Сякаш двамата с Роланд бяха свързани с една пъпна връв като сиамски близнаци. Тялото на Стрелеца лежеше както и преди на прага, но сега Еди съзираше безкраен бряг, обливан от приливните вълни, осеян от чудовищата, които пълзяха по него и задаваха странните си въпроси. Щом поредната вълна се разбиеше в брега, те вдигаха щипки. На младежа му се стори, че гледа някой от онези стари документални филми, в които Хитлер държеше реч и всички изпъваха ръце и крещяха „Sieg heil!“ с такова усърдие, като че животът им зависеше от това — което, ако се замисли човек, си е било точно така. Той видя и следите, останали от мъчителното пълзене на Стрелеца по пясъка.
Докато Еди смаян наблюдаваше гледката, едно от ужасните създания с мълниеносна бързина протегна щипци и сграбчи чайка, която летеше прекалено ниско. Разкъсаната и окървавена птица тупна на пясъка. Чудовището мигом я погълна. Ветрецът подхвана едно бяло перо. Щипките веднага го сграбчиха.
„Мили Боже! — възкликна Еди. — Погледни тези чудовища.“
— Защо непрекъснато се оглеждаш? — беше попитал поредният митничар.
— От време на време погледът ми трябва да си отпочива.
— От какво?
— От физиономията ти.
3
Шофьорът на таксито остави Еди пред сградата на „Кооп Сити“, благодари му за бакшиша от един долар и потегли. Младежът поспря за миг, в едната си ръка държеше чантата, с другата хвана якето и го метна през рамо. Тук двамата с брат му бяха наели двустаен апартамент. Той вдигна поглед към монолитното здание, което приличаше на огромна тухлена кутия за бисквити. Множеството прозорци му напомняха за затвор и гледката им го потискаше, докато Роланд — онзи другият — я намираше за очарователна.
„Никога, дори като дете не съм виждал толкова висока сграда — каза Роланд. — А тук те са толкова много!“
„Да — съгласи се Еди. — Живеем като мравки в мравуняк. На теб може и да ти харесва, но на мен ми е писнало. Ужасно ми е писнало.“
Синята кола мина покрай него; пикапът направи обратен завой и се приближи. Младежът се напрегна и усети как Роланд вътре в него също се напряга. Може би възнамеряваха да го блъснат?
„Да минем ли през вратата? Искаш ли?“ — Роланд беше готов на всичко, но гласът му беше спокоен.
„Не още — отвърна Еди. — Може би искат само да поговорим. Но бъди нащрек.“
Разбра, че бе излишно да предупреждава Роланд; усети, че и в най-дълбокия си сън онзи беше по-подготвен да действа, отколкото самия Еди в най-напрегнатия момент.
Пикапът с изрисуваното усмихнато хлапе приближаваше. Човекът до шофьора свали стъклото. Еди стоеше пред входа на сградата; тялото му хвърляше дълга сянка; стоеше в очакване какво ще се покаже през прозореца на колата — лице или пистолет.
4
За втори път Роланд напусна Еди пет минути след като митничарите най-сетне се предадоха и го освободиха. Стрелецът бе ял, но не достатъчно; беше жаден; но най-важно бе лекарството. Еди не можеше да му достави необходимото лекарство (макар младежът да подозираше, че Стрелецът е прав и Балазар би могъл да му помогне… стига да пожелаеше), но дори няколко таблетки аспирин биха могли поне да свалят температурата му. Когато Стрелецът пристъпи, за да разреже последната част от лейкопласта, младежът беше усетил, че от тялото на човека лъха топлина като от нажежена печка. Той спря пред павилиона за вестници в главния терминал.
„Там, откъдето идваш, имате ли аспирин?“
„За пръв път го чувам. Това магия ли е или лекарство?“
„Мисля, че и двете.“
Еди влезе в павилиона и купи кутия анацин. Върна се до снекбара и взе два огромни хотдога (Хенри ги наричаше „Годзила-дог“) и голяма чаша пепси. Започна да полива кренвиршите с горчица и кетчуп, когато се сети, че не са за него. Нямаше представа дали Роланд не е вегетарианец. Нямаше представа дали тази храна нямаше да убие човека, настанил се в съзнанието му.
„Е, много е късно“ — помисли си той. Когато Роланд говореше — особено, когато действаше — Еди бе сигурен, че всичко това е действителност. Когато Стрелецът се умълчаваше, чувството, че сънува — невероятно реален сън, който бе започнал в самолета — отново го обземаше.
Мъжът му бе доверил, че може да отнесе храната в своя собствен свят. „Вече го направих — бе казал той, — докато ти спеше.“ На Еди не му се вярваше, но онзи го увери, че е истина.
„Трябва много да внимаваме — каза той. — Двама митнически агенти ме наблюдават… НИ наблюдават.“
„Зная, че трябва да внимаваме — обади се Роланд. — Не са двама; петима са.“ Еди внезапно преживя едно от най-странните неща в живота си. Не помръдваше очите си, но чувстваше как те се движат. Роланд ги движеше.
Някакъв тип говореше по телефона.
Жена седеше на една пейка и ровеше в чантата си.
Чернокож младеж, много красив, ако не беше заешката устна, която хирурзите не бяха успели да отстранят напълно, разглеждаше щанда до павилиона, от който Еди току-що бе излязъл.
На пръв поглед тези хора изглеждаха съвсем обикновени, но въпреки това Еди разбра, че го следят. Те бяха като скрити образи в детски пъзел; видиш ли ги веднъж, не можеш да ги изгубиш. Лицето му пламна, защото другият му бе показал това, което сам би трябвало да види. Бе забелязал само двама. Тези тримата бяха по-опитни, но не достатъчно. Очите на човека, който говореше по телефона, не блуждаеха разсеяно, а гледаха право в Еди. Жената, ровеща в чантата си, така и не намираше това, което търсеше, но и не се отказваше, а продължаваше да тършува. А купувачът бе разгледал всяка блуза на щанда поне десет пъти.
Изведнъж той се почувства като петгодишно хлапе, което се страхува да пресече улицата, ако Хенри не го държи за ръка.
„Не се притеснявай — успокои го Роланд. — Не се тревожи и за храната. Ял съм и буболечки, при това живи, които пълзяха в гърлото ми.“
„Да, но това е Ню Йорк“ — отвърна младежът. Занесе двата хотдога и пепси-колата в далечния край на бара и се обърна с гръб към главната зала на терминала. Сетне погледна в левия ъгъл. Изпъкнало огледало отразяваше всичко като свръхчувствително око. Младежът огледа преследвачите; нито един не бе достатъчно близко да види храната и пепси-колата, а това беше добре, защото той нямаше и най-малката представа какво ще се случи с тях.
„Сложи астина върху тия неща с месото. Сетне вземи всичко.“
„Нарича се «аспирин».“
„Добре. Наречи го както искаш, Зат…“
„Еди. Просто го направи.“
Той извади аспирина от пликчето, което бе пъхнал в джоба си, сетне понечи да го остави до единия хотдог, когато внезапно проумя, че Роланд няма да може да махне капака на картонената чаша. Направи го сам, изсипа три хапчета върху едната салфетка, поколеба се, сетне добави още три.
„Три сега, три по-късно — каза той. — Ако има по-късно.“
„Добре. Благодаря ти.“
„А сега какво?“
„Вземи всичко.“
Еди отново погледна в изпъкналото огледало. Двама агенти приближаваха с небрежна походка снекбара, може би предчувстваха, че сега заподозреният ще направи някакъв фокус и искаха да го проследят по-отблизо. Еди трябваше да действа колкото се може по-бързо.
Взе всичко и почувства топлината на кренвиршите в меките бели хлебчета и студенината на пепси-колата. В този момент приличаше на баща, който се кани да занесе закуска на децата си… и тогава всичко започна да се размива.
Сведе поглед, очите му започнаха да се разширяват, да се разширяват, докато най-сетне почувства, че скоро ще изскочат от орбитите и ще увиснат на нервните влакна.
Виждаше кренвиршите през хлебчетата. Виждаше пепси-колата, ледено студената течност бе приела формата на чашата, която вече я нямаше.
Дланите му се плъзнаха една към друга, съпротивлението между тях постепенно намаляваше… сетне се допряха. Храната… салфетките… пепси-колата… шестте хапчета аспирин… изчезна всичко, което бе държал.
„Все едно Исус да слезе на земята и да засвири на цигулка“ — помисли си вцепененият Еди и хвърли поглед към огледалото.
Вратата беше изчезнала… Роланд също бе изчезнал от съзнанието му.
„Добър апетит, приятелю“ — пожела му младежът…, но нима това странно присъствие, което наричаше себе си Роланд, можеше да му бъде приятел? Не беше съвсем сигурен. Човекът наистина го бе спасил, но това не означаваше, че е добър самарянин.
И все пак Еди го харесваше. Страхуваше се от него… но го харесваше.
Подозираше, че с течение на времето ще го обикне както обичаше Хенри.
„Добър апетит, страннико — помисли си. — Добър апетит, остани жив… и се върни.“
Близо до него имаше няколко изцапани с горчица салфетки, оставени от предишен клиент. Той ги смачка на топка и на излизане ги запрати в кошчето до вратата; предъвка с празна уста, сякаш преглъщаше последния си залък. Дори се оригна наужким, когато мина покрай чернокожия и се насочи към табелките, на които пишеше „БАГАЖ“ и „ИЗХОД“.
— Не можа ли да си избереш риза? — подхвърли на негъра.
— Моля? — обърна се чернокожият, който се преструваше, че гледа разписанието на „Америкън Еърлайнс“.
— Мисля, че ти трябва някоя с надпис „НАХРАНЕТЕ МЕ, УВОЛНЕН СЪМ ОТ ДЪРЖАВНА СЛУЖБА“ — каза Еди и от мина.
Докато слизаше по стълбите, видя как жената, която ровеше в чантата си, набързо я затвори и стана от пейката.
„О, Господи, все едно, че наблюдавам парада по случай Деня на благодарността.“
Това бе един дяволски странен ден и той подозираше, че ще се случат още интересни събития.
5
Когато Роланд видя ракообразните чудовища да излизат отново от водата (явно появата им не бе свързана с прилива, привличаше ги тъмнината), той напусна Еди Дийн, за да премести тялото си, преди отвратителните същества да го открият и изядат.
Бе очаквал болката, беше се подготвил. Толкова често бе живял с нея, че тя се бе превърнала в негова стара приятелка. И въпреки това бе учуден от бързината, с която температурата му се покачваше, а силите му отслабваха. Този път наистина умираше. Дали в света на Затворника имаше достатъчно силно лекарство, че да го спаси? Може би. Но ако не го вземеше през следващите шест или най-много осем часа, вече нямаше да има значение. Ако положението продължеше да се влошава, нито лекарство, нито магия в онзи или в който и да било друг свят щяха да го изправят на крака.
Не можеше да ходи. Налагаше се да пълзи.
Канеше се да премине обратно в странния свят, когато видя смачкания на топка лейкопласт и торбичките с дяволския прах. Ако ги оставеше тук, рачищата със сигурност щяха да разкъсат торбичките. Ветрецът щеше да разнесе праха. „Така му се пада“ — каза си Стрелецът, но това не биваше да се случи. Еди щеше да загази много сериозно, ако не успееше да върне белия прах. Почти невъзможно е да блъфираш хора като Балазар; поне какъвто си го представяше. Той щеше да пожелае да види за какво е платил и докато траеше проверката, в Еди щяха да бъдат насочени толкова пистолети, че с тях да се въоръжи малка армия.
Стрелецът прехвърли през врата си обвитите с лейкопласт торбички. Сетне запълзя по брега.
Бе изминал двайсетина метра — достатъчно далеч, за да се почувства на сигурно място, поне така бе преценил — когато изпита ужасяващото чувство, че се отдалечава от вратата. Какво, за Бога, го бе накарало да си го помисли?
Обърна глава и видя вратата; тя не бе останала долу на брега, а се намираше само на метър от него. Втренчи поглед в нея и осъзна, че сам би се досетил за това, ако не бяха треската и шумът, който вдигаха инквизиторите, обсипващи Еди с безкрайните си въпроси къде, кога, как, защо (въпроси, които се сливаха с ужасяващото чаткане на съществата, изпълзели от вълните: „Дад-а-чок? Дад-а-чум? Дид-а-чик?“).
„Сега вратата ме следва — помисли си той. — Преследва и двама ни като проклятие, от което никога не ще се отървем.“ Всичко това не подлежеше на никакво съмнение… както и още нещо.
Ако вратата между тях се затвореше, щеше да се затвори завинаги.
„Когато това се случи — помисли си мрачно Роланд — той трябва да е от тази страна. С мен.“
„Какъв образец за добродетел си, стрелецо! — изсмя се мъжът в черно. Той явно бе заел постоянно място в главата му. — Уби момчето; принесе го в жертва, за да ме хванеш, и предполагам, да отвориш вратата между световете. Сега възнамеряваш да използваш един по един тези трима души и да ги обречеш на нещо, което не би издържал — на живот в чужд свят, където ще умрат бързо като животни от зоопарк, пуснати сред дивата природа.“
„Кулата — ядоса се Роланд. — Стигна ли веднъж до Кулата, изпълня ли своето дело, извърша ли този акт на възкресение или изкупление, те…“
Но пронизителният смях на човека в черно, който бе мъртъв, но продължаваше да живее във вече не толкова чистата съвест и съзнание на Стрелеца, му попречи да довърши мисълта си.
Нито пък мисълта за предателството, което замисляше, можеше да го отклони от целта.
Пропълзя още десетина метра, погледна назад и видя, че дори и най-едрите чудовища не смеят да се отдалечат на повече от пет-шест метра от линията на прилива. А той вече бе изминал три пъти по-голямо разстояние.
„Всичко е наред.“
„Нищо не е наред — отвърна присмехулно човекът в черно — и ти го знаеш.“
„Млъкни“ — помисли си Стрелецът и гласът се подчини като по чудо.
Роланд пъхна торбичките с дяволския прах в процепа между две скали и ги покри с малко трева. Когато свърши, спря да си почине; главата му бучеше, студени и топли вълни обливаха тялото му. Сетне се претърколи през прага и премина в другия свят, като временно изостави заразеното си от смъртоносна инфекция тяло.
6
Когато Роланд се върна за втори път, завари тялото си толкова неподвижно, че се зачуди дали не е изпаднало в кома… състояние, което толкова забавяше телесните функции, че от време на време собственото му съзнание сякаш изчезваше, плъзнало се към вечния мрак.
Събра сили и разбуди тялото си, освободи го и го измъкна от тъмната пещера, в която бе пропълзяло. Накара сърцето си да затупти по-силно, нервите си да възприемат отново болката и събуди плътта си за ужасяващата реалност.
Беше нощ. Звездите светеха. Сандвичите, които Еди му бе дал, бяха единственият източник на топлина сред този студ. Не беше гладен, но трябваше да се храни. Първо обаче… Погледна белите хапчета в шепата си. Еди ги бе нарекъл астин. Не, не беше точно така, но той не можеше да произнесе думата, която Затворникът бе използвал. Важното в случая бе, че астинът е лекарство. Лекарство от друг свят.
„Ако нещо от твоя свят ми помогне, Затворнико — помисли си мрачно Роланд, — това ще са лекарствата, а не сандвичите.“
Все пак трябваше да опита. Не че това бе лекарството, от което имаше нужда — поне така смяташе Еди, — но поне щеше да свали температурата му.
„Три сега, три по-късно. Ако има по-късно.“
Стрелецът сложи три от хапчетата в устата си, сетне махна капачката — някаква странна бяла материя, която не бе нито хартия, нито стъкло, но приличаше и на двете — от картонената чаша с напитката.
Първата глътка го омая дотолкова, че за миг забрави къде се намира — легнал на пясъка с широко отворени очи, смълчан, огрян от лунна светлина. Всеки би го взел за мъртвец. Сетне отпи жадно, хванал чашата с две ръце, пулсиращата болка в чуканчетата, останали от пръстите му, отстъпи пред удоволствието от напитката.
„Сладка! Божичко, колко е сладка! Толкова сладка! Толкова…“
Едно от малките кубчета лед заседна в гърлото му. Той се изкашля, потупа се по гърдите и го изплю. Изпита нова болка в главата си: болка, причинена от прекалено бързото изпиване на прекалено студена напитка. Лежеше неподвижен, чувстваше сърцето си да тупти като разцентрована машина, чувстваше как тялото му се изпълва с енергия толкова бързо, че сякаш щеше да експлодира. Без дори да се замисля какво прави, откъсна ново парче от ризата си — скоро от нея щеше да остане само един парцал, увиснал около врата му — и го постави върху единия си крак. Когато допиеше чашата, щеше да изсипе леда в парцала и да сложи компреса върху ранената си ръка. Но сега умът му бе насочен другаде.
„Сладко! — повтаряше си, опитвайки се да проумее смисъла на тази дума или да се убеди, че в нея има смисъл, също както Еди се опитваше да убеди самия себе си, че онзи, другият, съществува в реалността, а не е плод на някакво умствено разстройство. — Сладко! Сладко! Сладко!“
В тъмната напитка имаше захар, повече захар, отколкото Мартин (който беше голям лакомник, въпреки че изглеждаше като аскет) бе слагал сутрин в кафето си…
Захар… бял… прах…
Стрелецът отмести поглед към торбичките, които едва се виждаха под тревата, с която ги бе покрил, и се запита дали не съдържат захар. Когато Затворникът бе дошъл тук, където двамата бяха отделни хора, прекрасно разбираше какво му говори Роланд. Стрелецът предполагаше, че ако и тялото му премине в света на Еди (а инстинктивно долавяше, че това би могло да стане… макар че тогава вратата щеше да се затвори; същото щеше да се случи и ако Еди пристигнеше тук), тогава и той ще разбира неговия език. От пребиваването си в съзнанието на младежа бе установил, че хората говореха на близки езици. Близки, но не еднакви. Тук „сандвич“ беше „питка“. Там „кльопачка“ беше нещо за ядене. Следователно — беше възможно онова, което Еди наричаше „кокаин“, да се окаже вещество, което за Стрелеца бе „захар“.
Като се позамисли, осъзна, че това е малко вероятно. Еди бе купил напитката съвсем открито, макар да знаеше, че е наблюдаван от служители на жреците на Митницата. Освен това Роланд съобрази, че младежът беше платил много малко, по-малко отколкото струваше питката с месо. Не, захарта не беше кокаин, но той не можеше да разбере защо някой ще иска кокаин или друг забранен от закона наркотик, след като този свят разполагаше с мощен стимулант като захарта, която при това се намираше евтино и в изобилие.
Погледна отново към „сандвича“ и почувства глад… осъзна с учудване и благодарност, че вече е по-добре. Дали това се дължеше на напитката или на захарта?
Може би, но само донякъде. Захарта може временно да върне силите на отпаднал човек; това Роланд бе научил още като дете. Но не можеше да потисне болката или да свали температурата в тялото, когато някаква инфекция го е превърнала в пещ и все пак точно това се бе случило с него… и продължаваше да се случва.
Конвулсивното треперене бе престанало. Потта засъхваше на челото му. Обръчите, които стягаха гърлото му, се бяха разхлабили. Беше невероятно, но факт, и то неоспорим, не беше плод на въображението му или на желанието му. Липсващите му пръсти продължаваха да пулсират от болка, но дори тя сякаш беше понамаляла. Роланд отпусна глава, затвори очи и благодари на Бога.
На Бога и на Еди Дийн.
„Не разчитай прекалено много на него, Роланд — прокънтя глас от дълбините на съзнанието му — това не беше нервният, подигравателно-заядлив глас на човека в черно или грубият глас на Корт; приличаше на гласа на баща му. — Знаеш, че той го направи заради лична изгода. Знаеш, че онези мъже, Инквизиторите, бяха донякъде или може би напълно прави по отношение на него. Той е мекушав и те не сгрешиха, като го арестуваха. Но същевременно в него има някаква сила, не отричам. Ала има и слабост. Прилича на Хакс, готвача. Хакс отрови много хора, направи го неохотно… по нежеланието му не заглуши писъците па умиращите. Има още една причина да се пазиш…“
Но Роланд знаеше втората причина. Беше видял отговора в очите на Джейк, когато момчето бе започнало да проумява целта му. „Не допускай грешката да се привържеш към него.“ Добър съвет. Не трябва да се привързваш към хора, на които евентуално ще причиниш зло.
„Помни своя дълг, Роланд.“
— Никога не съм го забравял — изрече той с дрезгав глас. Звездите светеха равнодушно, вълните се разбиваха в брега, а ракообразните чудовища продължаваха да задават идиотските си въпроси. — Прокълнат съм заради своя дълг. Защо тогава прокълнатият да се отклонява от пътя си?
Започна да яде питките с месо, които Еди бе нарекъл „хотдог“.
Стрелецът нямаше нищо против да яде кучешко1; сандвичите имаха вкус на помия в сравнение с рибата тон, но нима след прекрасната напитка имаше право да се оплаква? Не. Освен това нямаше време да се притеснява за подобни неща.
Изяде всичко и се върна на мястото, където се намираше Еди — някакво вълшебно превозно средство, което фучеше по метален път, осеян с други такива превозни средства… дузини, може би стотици, а никъде не се виждаше дори един кон.
7
Когато пикапът спря. Еди се напрегна. Вътре в него Роланд беше още по-напрегнат.
„Поредната версия на съня на Даяна — помисли си Роланд. — Какво има в кутията? Златен бокал или отровна змия? Точно когато тя завърти ключа и постави ръце върху капака, ще чуе гласа на майка си: «Даяна, събуди се! Време е да издоиш животните.»“
„Добре — каза си Еди. — Какво ще последва? Добро или зло?“ През прозореца на пикапа надникна мъж с бледо, пъпчиво лице и щръкнали зъби. Еди познаваше добре това лице.
— Здрасти, Кол! — поздрави го той без особен ентусиазъм. До Кол Винсънт седеше Стария грозник, както Хенри наричаше Джак Андолини.
„Но Хенри никога не го нарича така в очите“ — помисли си той. Не, разбира се, че не. Да наречеш така Джак право в очите, означаваше да умреш. Беше огромен мъж с изпъкналото чело и изпъкналата челюст на първобитен човек. Беше женен за племенница или братовчедка на съпругата на Балазар. Огромните му ръце стискаха волана на пикапа както лапите на маймуна стискат клон. От ушите му стърчаха цели кичури косми. Еди виждаше само едното, защото Джак Андолини бе с профил към него и гледаше право пред себе си.
Стария грозник. Но дори Хенри (който дори според любящия си брат не бе най-схватливият човек на света) никога не бе допускал грешката да го нарече Стария глупак. Колин Винсънт беше момче за всичко. Зад неандерталското чело на Джак обаче се криеше достатъчно интелект, за да се издигне до най-доверения човек на Балазар. Младежът не беше възхитен от факта, че толкова важни персони бяха дошли да го „посрещнат“. Това никак не му хареса.
— Здрасти, момче — изрече Кол. — Чух, че си имал неприятности.
— Нищо особено — отвърна Еди. Усети, че драска дланите си с нокти, типичен жест на наркоман, от който се стараеше да се въздържа по време на разпита. С усилие на волята престана. Кол се подсмихваше, а той копнееше да изтрие усмивката му с юмрук. Би могъл да го стори… ако не беше Джак. Джак продължаваше да гледа право напред; приличаше на човек, погълнат от собствените си първобитни мисли, човек, който виждаше света в бяло и черно — според ограничения си интелект, за който подсказваше външният му вид. Но Еди знаеше, че само за един ден той щеше да види повече, отколкото Кол Винсънт през целия си живот.
— Е, радвам се — каза Кол. — Радвам се.
Настъпи мълчание. Кол погледна Еди, усмихна се в очакване младежът да повтори „танца на наркомана“ — да зачеше длани, да запристъпва от крак на крак като хлапе, което иска да отиде до тоалетната. Но най-вече очакваше Еди да попита какво се е случило и дали имат малко дрога у себе си.
Младежът безстрастно се взираше в него и дори не помръдваше.
Ветрецът понесе из паркинга опаковка от шоколадче. Шумоленето и по асфалта и хрипливото тракане на буталата на пикапа бяха единствените шумове, които се чуваха.
Самоуверената усмивка на Винсънт започна да помръква.
— Скачай вътре, Еди — нареди Джак, без да се оглежда. — Да се поразходим.
— Къде отиваме? — нахакано попита младежът.
— При Балазар. — Джак изобщо не се обърна. Беше поставил ръце на волана. Голям пръстен от масивно злато, украсен с оникс, който блестеше като око на гигантско насекомо, блещукаше на средния му пръст. — Интересува се какво става със стоката му.
— У мен е. На сигурно място.
— Добре. Значи всичко е наред — никой няма повод за тревога — заключи той, като продължи да гледа пред себе си.
— Искам първо да се прибера вкъщи — каза Еди. — Да се преоблека, да поговоря с Хенри…
— И да се надрусам — довърши Кол, като се ухили и разкри Големите си пожълтели зъби. — Само че няма с какво да го направиш, малкия.
„Дад-а-чум?“ — произнесе Стрелецът и думите му отекнаха в съзнанието на Еди; и двамата потръпнаха.
Кол забеляза треперенето и устните му се разтегнаха в още по-широка усмивка. „О, за това става въпрос — говореше тази усмивка. — За «танца на наркомана».“
— Защо казваш това?
— Господин Балазар реши, че предпочита апартаментът ви да е чист — обясни Джак, без да обърне глава. Виждаше всичко, макар да не се извръщаше, което страничният наблюдател би помислил за невъзможно за подобен човек. — Ако някой реши да ви погостува.
— Някой със заповед за обиск например — добави Кол и подозрително изгледа Еди. Младежът усети, че на Роланд също му идва да разбие с юмрук развалените зъби, които правеха усмивката на Винсънт толкова отвратителна. Единомислието им го развесели. — Господин Балазар изпрати да измият стените и да почистят килимите с прахосмукачка, като при това няма да ти вземе нито цент, Еди!
„Сега ще ме попиташ какво имам у себе си — говореше усмивката на Кол. — О, да, зная, че ще ме попиташ, момчето ми. Защото можеш да не обичаш продавача на бонбони, но обичаш самите бонбони, нали така? И след като знаеш, че Балазар се е погрижил личните ти запаси да изчезнат…“
Внезапно една мисъл, едновременно неприятна и ужасяваща, осени Еди. Ако запасите му бяха изчезнали…
— Къде е Хенри? — попита той толкова рязко, че Кол се дръпна назад изненадан.
Джак Андолини най-сетне обърна глава. Направи го толкова бавно, сякаш това беше действие, което извършваше изключително рядко, и то с цената на големи жертви. Човек можеше да очаква прешлените му да запукат в основата на дебелия му врат.
— На сигурно място — отговори и върна главата си в първоначалното и положение.
Еди стоеше до пикапа и усещаше как надигналата се вълна от паника се опитва да нахлуе в мислите му и да обърка логичния им порядък. Изведнъж нуждата да се надруса, която досега успешно бе потискал, се оказа по-силна от него. Трябваше да вземе нещо.
„Престани! — гласът на Роланд прокънтя в съзнанието му толкова гръмогласно, че младежът трепна. Кол, който прие гримасата му на болка и изненада за поредното изпълнение на Еди Наркомана, отново се ухили. — Престани! Аз ще те контролирам!“
„Нищо не разбираш! Той е мой брат! Той е мой брат. Балазар е прибрал брат ми!“
„Говориш така, сякаш не знам какво означава тази дума. Опасяваш ли се за съдбата му?“
„Да! Да, за Бога!“
„Тогава направи това, което очакват от теб. Плачи, хленчи, моли се. Поискай им малко дрога. Сигурен съм, че очакват и това. Направи го, нека се отпуснат, тогава навярно опасенията ти ще се потвърдят.“
„Не разбирам какво искаш да каж…“
„Искам да кажа, че ако проявиш малодушие, ще станеш причина за смъртта на брат си. Това ли желаеш?“
„Добре, Ще запазя хладнокръвие.“
„Направи го.“
— Сделката ни не предвиждаше подобно нещо — каза Еди, като заговори право в обраслото с косми ухо на Джак Андолини. — Не за това опазих стоката на Балазар, докато някой друг на мое място щеше да изпее по пет имена за всяка година, намалена от присъдата му.
— Балазар реши, че брат ти ще е на по-сигурно място при него — отвърна Джак, без да се обръща. — Взе го под своя закрила.
— Много добре. Благодари му от мое име, кажи му, че съм се върнал, стоката му е на сигурно място и че ще се погрижа за Хенри, както той винаги се е грижил за мен. Кажи му, че в хладилника имам шест бутилки бира и когато брат ми се върне, ще изпием по три. После ще се качим в колата и ще отидем при Балазар, каквато бе първоначалната ни уговорка.
— Шефът иска да те види, Еди — каза Джак. Гласът му бе невъзмутим. Главата му изобщо не помръдна. — Качвай се в колата.
— Я си го начукай, глупако! — викна младежът и тръгна към вратата на сградата.
8
Разстоянието бе съвсем кратко, но той едва бе успял да измине и половината, когато ръката на Андолини сграбчи рамото му, парещият дъх на гиганта опари врата му. Мозъкът на Джак бе изпратил сигнал до ръката му много по-бързо, отколкото човек би очаквал, като се имаше предвид видът му. Еди се обърна.
„Спокойно, Еди“ — прошепна Роланд.
„Спокойно“ — повтори Еди.
— Бих могъл да те убия заради тези думи — каза Андолини. — Не разрешавам на никого да ми каже да си го начукам особено скапано наркоманче като теб.
— Ще ме убиеш друг път! — изкрещя му той, — но това бе добре пресметнат крясък, хладнокръвен крясък, ако съществуваше такъв. Стояха на улицата — две тъмни фигури под златистия пролетен залез сред бетонната пустош на Бронкс. Минувачите чуха вика му, чуха думата „убиеш“ и веднага наостриха уши, сетне прецениха, че е по-безопасно да се престорят на глухи.
— Рико Балазар наруши дадената дума! Аз постъпих като истински приятел, а той се опитва да ме прецака! За това казвам на теб да си го начукаш, казвам на него да си го начука, казвам на всички да си го начукате!
Андолини го изгледа. Очите на младежа бяха толкова наситенокафяви, че в сравнение с тях роговиците изглеждаха като стар пергамент.
— Ще кажа и на президента Рейгън да си го начука, ако и той ме излъже!
Думите му заглъхнаха в ехото сред тухлите и бетона. Едно-единствено дете с бели шорти и кецове, които контрастираха с черната му кожа, стоеше насред игрището от другата страна на улицата и ги наблюдаваше, стиснало под мишница баскетболната си топка.
— Свърши ли? — попита Андолини, когато ехото заглъхна.
— Да — отвърна Еди с обичайната си интонация.
— Добре. — Джак разпери пръстите си, наподобяващи пръсти на орангутан, и се усмихна…, а когато той се усмихнеше, се случваха едновременно две неща; първо, излъчваше такъв чар, че човек се объркваше от изненада, и второ, проличаваше си колко е умен. Какъв опасен ум има. — Е, да започнем отначало.
Еди прокара пръсти през косата си, скръсти ръце и заяви:
— Мисля, че така ще е по-добре, защото иначе няма да стигнем до никъде.
— Добре — съгласи се Андолини. — Никой не е казал нищо, никой не е обидил никого. — И без да обърне глава и да наруши ритъма на речта си, добави: — Влизай в колата.
Кол Винсънт, който предпазливо бе излязъл от пикапа през вратата, която Андолини бе оставил отворена, се върна толкова бързо, че удари главата си. Плъзна се по седалката, зае старото си място и заразтрива главата си с мрачно изражение.
— Трябва да разбереш, че условията се промениха в мига, в който митничарите те прибраха. — В думите на Андолини имаше логика. — Балазар не е случаен човек. Трябва да се погрижи за своите интереси. Трябва да закриля определени хора. Сред тях, между другото, е и брат ти. Не смяташ, че това са глупости, нали? В противен случай си помисли как ли се чувства Хенри в момента.
— Добре е — промълви Еди, но знаеше, че не е така, и това пролича в гласа му. Той самият го усети, усети го и Джак Андолини. Напоследък Хенри се друсаше непрекъснато. Ризите му бяха прогорени от цигари. Беше се порязал, използвайки електрическата отварачка за консерви. Брат му се чудеше как е възможно човек да се пореже с електрическа отварачка, но Хенри бе успял да го стори. Понякога по кухненската маса оставяше боклук или пък Еди намираше овъглени парчета фолио в умивалника.
„Хенри — казваше той, — Хенри, трябва да вземеш мерки, започваш да губиш контрол, какво искаш, да те арестуват ли?“
„Добре, добре, братле — отговаряше Хенри, — ще се стегна.“ Но щом погледнеше бледото му лице и безжизнените му очи, Еди разбираше, че брат му никога няма да се вземе в ръце.
Всъщност искаше да му каже: „Сякаш си изгубил желание да живееш. На такъв ми приличаш и искам да престанеш. Защото, ако умреш, за какво да живея аз?“
— Хенри не е добре — каза Джак Андолини. — Някой трябва да се грижи за него. Има нужда от — как беше онази песен? — „Мост над бурните води“. Точно от това се нуждае Хенри, от мост над бурните води. Ил Роче е този мост.
„Ил Роче е мост към ада“ — помисли си Еди. Но на глас попита:
— Къде е той? При Балазар ли?
— Да.
— Аз му давам стоката и получавам Хенри, нали така?
— Плюс твоята стока — каза Андолини, — не забравяй това.
— С други думи, както се бяхме уговорили в самото начало.
— Абсолютно.
— Добре, а сега ми кажи, че ще стане точно така. Хайде, Джак. Кажи ми го. И ме гледай право в очите. Искам да видя дали носът ти няма да се удължи.
— Не те разбирам, малкия.
— Напротив. Балазар смята, че стоката му е у мен. В такъв случай трябва да е много тъп, а знам, че не е глупак.
— Нямам представа какво мисли той — заяви спокойно Джак Анолини. — Не е моя работа да знам какво мисли шефът. Той знае, че стоката му е била у теб, когато си напуснал Бахамските острови, знае, че митничарите са те пипнали, след което са те пуснали, знае, че си тук, знае, че стоката му трябва да е някъде тук.
— И знае, че митничарите не отделят очи от мен, защото ти го знаеш и му изпрати кодирано съобщение по радиостанцията в колата. Нещо като „Двойна пица със сирене, без аншоа“, нали така?
Джак Андолини не отговори нищо, погледът му беше все така спокоен.
— Само че му каза нещо, което той вече знаеше. Това е като да свързваш точките, когато знаеш каква рисунка ще се получи.
Андолини стоеше под златистата, постепенно изчезваща светлина на залязващото слънце и продължаваше да гледа спокойно, продължаваше да мълчи.
— Балазар смята, че са ме вербували, че ме контролират. Смята, че съм прекалено глупав да избягам. Не му се сърдя. Има логика. Един наркоман е способен на всичко. Искаш ли да провериш дали не нося микрофон?
— Зная, че нямаш микрофон — отвърна му. — В колата имам една джаджа. Тя улавя предаванията на къси вълни. Затова не мисля, че работиш за ченгетата.
— Така ли?
— Така. Влизай в колата или…
— Имам ли избор?
„Не“ — отвърна в главата му Роланд.
— Не — каза Джак Андолини.
Младежът се върна до колата. Момчето с баскетболната топка продължаваше да стои на отсрещната страна на улицата. Сянката му толкова се беше удължила, че приличаше на сянка на великан.
— Разкарай се, хлапе — скара му се Еди. — Никога не си бил тук и нищо не си видял. Изчезвай.
Детето хукна. Кол го гледаше и се хилеше.
— Мръдни малко — сопна се той.
— Мисля, че трябва да седнеш по средата.
— Мърдай — повтори младежът.
Кол погледна първо него, после Андолини, който изобщо не му обърна внимание, а само затвори вратата и отново се загледа право пред себе си, като ги остави да се оправят сами. Кол зърна лицето на Еди и реши, че е по-разумно да не му противоречи.
Потеглиха към Ню Йорк. Стрелецът (който с изумление наблюдаваше небостъргачите, един от друг по-високи и по-красиви, на мостовете, които се простираха над реката като огромни стоманени паяжини, на летящите карети, бръмчащи като механични насекоми) не знаеше, че мястото, към което отиваха, бе Кулата.
9
Подобно на Андолини Енрико Балазар не мислеше, че Еди Дийн работи за ченгетата; също както Андолини Балазар знаеше.
Барът беше празен. На вратата пишеше „ЗАТВОРЕНО САМО ТАЗИ ВЕЧЕР“. Балазар седеше в кабинета си и очакваше Андолини и Кол Винсънт да доведат хлапака Дийн. Личните му телохранители Клаудио Андолини, братът на Джак и Чими Дрето бяха с него. Седяха на канапето вляво от огромното бюро на Балазар и наблюдаваха с интерес как шефът им строи кула от карти за игра. Отворената врата водеше към малък коридор. Отдясно се намираше малката кухня до бара, където приготовляваха аламинутите. Отляво бяха кабинетът на счетоводителя и складът. В кабинета на счетоводителя трима от „джентълмените“ — с това име бяха известни — на Балазар играеха на въпроси и отговори с Хенри Дийн.
— Добре — каза Джордж Бионди, — ето нещо лесно, Хенри. Хенри? Чуваш ли ме? Събуди се, Хенри…
— Чувам, чувам — отвърна мъжът. Говореше мудно, провлачено, като човек, който продължава да спи, но казва на жена си, че е буден, и я моли да го остави още пет минутки.
— Добре. Разделът е „Изкуство и шоубизнес“. Въпросът е… Хенри? Не ми кимай така пренебрежително, глупако!
— Не кимам.
— Добре. Въпросът е: „Как се нарича онзи изключително популярен роман на Уилям Питър Блати, чието действие се развива в Джорджтаун, баровското предградие на Вашингтон, и е описано демоничното обсебване на младо момиче?“
— Джони Кеш — отвърна Хенри.
— Мили Боже! — извика Трикс Постино. — Това е отговорът ти на всеки въпрос! Все Джони Кеш ти е в устата.
— Джони Кеш е върхът! — мрачно отвърна Хенри, след което настъпи гробовно мълчание… последвано от гръмогласен смях, като към тримата мъже в стаята се присъединиха и други двама „джентълмени“, които седяха в склада.
— Искате ли да затворя вратата, господин Балазар? — попита тихо Чими.
— Не, така е добре — отвърна шефът. Беше сицилианец второ поколение, но в речта му нямаше и следа от акцент, нито пък говореше като човек, получил „образованието“ си изцяло на улицата. За разлика от повечето си колеги в бизнеса беше завършил гимназия. И не бе спрял дотук — в продължение на две години беше следвал икономика в Нюйоркския университет. Говореше тихо, културно, съвсем като американец; такива бяха и методите, с които си служеше в бизнеса. Затова външността му заблуждаваше също както при Джак Андолини. Хората, които за пръв път чуваха говора му, лишен от акцент, оставаха смаяни като на сеанс при вентрилоквист. Балазар приличаше на фермер, кръчмар или дребен мафиот, който се е издигнал благодарение по-скоро на случайността, отколкото на умствените си способности. Шегобийците от предишното поколение биха го на рекли „мустакатия Пит“. Беше дебелак и се обличаше като селянин. Тази вечер носеше бяла риза, разкопчана на шията (под мишниците му вече бяха избили петна от пот) и сиви панталони. Босите му крака бяха обути в кафяви мокасини, толкова стари и износени, че повече приличаха на чехли. Глезените му бяха покрити със синьо-виолетови варикозни вени.
Чими и Клаудио възхитено го наблюдаваха.
Навремето го наричаха Ил Роче — Скалата. Някои от по-старите му приятели продължаваха да се обръщат към него с този прякор. В най-горното чекмедже на бюрото си, там, където останалите бизнесмени прибират тефтери, химикалки, кламери и какво ли още не, Енрико Балазар държеше три колоди карти. Но никога не играеше с тях.
Строеше.
Взимаше две карти и ги подпираше една в друга; получаваше се А, но без хоризонталната черта. До него долепяше друго А. Върху тях поставяше една карта, която образуваше покрив. Правеше А след А, редеше ги едно върху друго, докато накрая къщата му от карти заемеше цялото бюро. Ако човек погледнеше отгоре, щеше да съзре множество триъгълници. Чими бе виждал къщичките на Балазар да се срутват стотици пъти (Клаудио — по-рядко, защото беше с трийсет години по-млад от колегата си. Чими скоро щеше да се оттегли с проклетата си жена във фермата, която притежаваше в Ню Джърси, и да посвети цялото си време на градината… и на амбицията да надживее кучката, за която се бе оженил, но не и тъща си; отдавна се бе отказал от мечтата да яде fettucini на погребението на la Monstra, тя беше вечна; все пак таеше искрица надежда да надживее кучката; баща и често казваше една поговорка, която в превод звучеше така: „Господ често ти прави мръсно, но ти помага само веднъж.“ Според Чими това не означаваше, че Господ е от добрите, затова се надяваше да надживее поне една от двете жени, които бяха отровили живота му, но само веднъж бе виждал Балазар толкова ядосан от рухването на къщичката му от карти. Балазар обикновено се вбесяваше от дреболии — някой тряскал вратата в съседната стая, пияница се подпрял на стената. Понякога Чими виждаше как къщичката, която господин Балазар (Чими го наричаше Бос, като героя на Честьр Голд) бе редил с часове, се срутва само защото басовете на джукбокса бяха по-силни от обичайното. Друг път въздушните му кули се разпадаха, без да има някаква явна причина. Веднъж — бе разказвал тази случка поне пет хиляди пъти и всички (с изключение на Чими) се бяха отегчили от нея — Босът бе вдигнал поглед от руините и бе казал: „Виждаш ли това, Чими? Това е отговорът за всяка майка, проклела Господа заради смъртта на детето си, за всеки баща, проклел човека, който го изхвърлил на улицата без работа, за страданието на всяко дете. Животът на човек е като тези неща, които строя. Понякога те се разпадат поради някаква очевидна причина, друг път без причина.“
Карло Чими Дрето смяташе, че това е най-мъдрата мисъл, която някога е чувал.
И все пак веднъж Балазар бе изкарай извън нерви заради срутването на една от „постройките“ му. Случило се беше преди дванайсет или може би четиринайсет години. При него беше дошъл един тип, за да преговарят за доставка на алкохол. Онзи нямаше никакви маниери, никакво възпитание. Вонеше така, сякаш се къпеше веднъж годишно. С две думи, истински ирландец. И, разбира се, ставаше въпрос за пиячка. Ирландците не се интересуваха от дрога, а само от пиене. Онова копеле реши, че кулата от карти на бюрото на Балазар е някаква шега. „Кажи едно желание!“ — изкрещя той, след като Босът му обясни — като джентълмен на друг джентълмен — защо не могат да правят бизнес заедно. Тогава ирландецът, един от онези типове с къдрава рижа коса и бледо лице като на туберкулозен, един от онези типове, чиито имена започваха с О и онази запетайка преди същинското име, се хвърли към бюрото. Приличаше на дете, което духа свещите върху тортата на рождения си ден; картите се разхвърчаха около лицето на Балазар. Той отвори горното ляво чекмедже на бюрото си — чекмеджето, в което останалите бизнесмени държат разни канцеларски вещи, сувенири или други неща — извади един 45-калибров пистолет и застреля ирландеца, без по лицето му да трепне и един мускул. След като Чими и Труман Александър, който беше починал от инфаркт преди четири години, погребаха ирландеца под един курник край Седонвил, Кънектикът, Балазар каза: „Работата на човек е да гради. Работата на Господ е да руши. Съгласен ли си?“
— Да, шефе — отвърна Чими, който наистина смяташе така.
Балазар доволно кимна.
— Изпълни ли нарежданията ми? Зарови ли го някъде, където кокошките или патиците да серат върху тялото му?
— Да.
— Много добре — каза тихо Балазар и извади ново тесте от горното дясно чекмедже на бюрото си.
Ил Роче никога не се задоволяваше с един етаж на своята къщичка от карти. Върху покривите на първия етаж редеше втори, само че не толкова широк; върху втория построяваше трети, върху третия — четвърти. Продължаваше да строи, но след четвъртия етаж се налагаше да стане прав. Човек вече не трябваше да се навежда, за да погледне през пролуките, и когато го стореше, виждаше не триъгълници, а фина и невероятно красива плетеница от ромбове. Ако се загледаше прекалено дълго в нея, главата му се замайваше. Веднъж Чими влезе в залата с кривите огледала на Кони Айлънд и се почувства по същия начин. Втори път не стъпи там.
Той твърдеше (мислеше, че не му вярват, но истината бе, че на никого не му пукаше), че веднъж видял как Балазар построил от картите не къща, а истинска девететажна кула. Чими нямаше представа, че другите хич не се интересуват от разказа му — лицата на всички изразяваха смайване, подмазваха му се, защото беше приближен на шефа. Но наистина щяха да останат смаяни, ако бе в състояние да им опише кулата с думи — колко крехка била, как заела три-четвърти от разстоянието между бюрото и тавана, ажурна конструкция от валета и двойки, от попове и десетки, червено-черна дантела от хартиени ромбове, истинско предизвикателство към света, който се върти във вселена от хаотични движения и сили; кула, която според него олицетворяваше самото отрицание на несправедливостите на живота.
Ако имаше по-богат речник, той щеше да каже: „Погледнах построеното от него и разбрах защо съществуват звездите.“
10
Балазар знаеше какво се беше случило.
Ченгетата бяха надушили Еди — може би самият той бе сглупил, изпращайки хлапака, може би интуицията му го беше подвела, но младежът му се бе сторил свестен. Чичо му, който го въведе в този бизнес, казваше, че всяко правило си има изключения, освен правило номер едно: никога не се доверявай на наркоман. Балазар си бе замълчал — не беше уместно едно петнайсетгодишно момче да отговаря каквото и да било, дори и да изрази съгласие — но си беше помислил, че единственото правило без изключения е, че за някои правила това не се отнася.
„Но ако чичо Вероне беше жив — каза си, — той щеше да се изсмее и да заяви: «Виж, Рико, винаги си бил прекалено умен, винаги си знаел правилата, винаги си държал езика си зад зъбите, когато е било необходимо, но в очите ти винаги е проблясвала подла искра. Винаги си знаел колко си умел, но най-накрая падна в капана на собствената си гордост… винаги съм подозирал, че ще стане така.»“
Той подпря две карти една до друга и ги покри с трета, като обмисляше случилото се.
Арестували са Еди, задържали го за известно време и после го освободили.
Балазар беше прибрал брат му и личните им запаси от стока. Очакваше това да е достатъчно, за да накара младежа да дойде…, за да си поговорят.
Искаше да се срещне с него, защото го бяха задържали само два часа, което означаваше, че нещо не е наред.
Разпитвали са го на летище „Кенеди“, а не на Четиридесет и трета улица, това също беше странно. Следователно малкият се бе отървал от целия или почти целия кокаин.
Или грешеше?
Балазар мислеше. Не проумяваше точно какво се е случило.
Еди беше излязъл от летището два часа след като го бяха свалили от самолета. Времето беше прекалено кратко, за да го пречупят, и прекалено дълго, за да решат, че е чист, че някоя стюардеса е сгрешила.
Балазар мислеше. Не проумяваше какво се е случило.
Братът на Еди беше като зомби, но младокът все още беше с ума си, все още имаше кураж. Не би се пречупил за някакви си два часа… освен ако не ставаше въпрос за брат му. Ако той не беше замесен.
Но как така не го бяха завели на Четиридесет и трета улица? Защо не го бяха качили на някой от онези микробуси на Митническото управление, които щяха да изглеждат досущ като пощенски, ако не бяха решетките на прозорците? Защото Еди наистина бе направил нещо със стоката? Беше ли я изхвърлил? Или скрил?
Невъзможно е да скриеш каквото и да било в самолета.
Невъзможно е да изхвърлиш каквото и да било.
Разбира се, невъзможно беше и да избягаш от определени затвори, да ограбиш определени банки, да се измъкнеш чист от определени обвинения. Но въпреки това хората го правеха. Хари Худини се бе измъквал от усмирителна риза, от заключени куфари, от банкови трезори. Но Еди не беше Хари Худини. Или беше?
Можеше да нареди да убият Хенри в апартамента му, да заколят Еди на улицата или още по-добре, пак в апартамента. Ченгетата щяха да решат, че двама наркомани са се надрусали, забравили са, че са братя, и са се убили взаимно. Но така много въпроси щяха да останат без отговор.
Сега щеше да научи истината, за да се подготви за неприятни изненади или просто да задоволи любопитството си, след което щеше да убие и двамата братя.
Няколко отговора повече, двама наркомани по-малко. Известна печалба, незначителна загуба. В съседната стая подновиха играта.
— Добре, Хенри — каза Джордж Бионди. — Внимавай, защото този въпрос е подвеждащ. Разделът е география. Въпросът е:
„На кой континент кенгурата са местен животински вид?“
Тишина.
— Джони Кеш — отвърна Хенри. Думите му бяха последвани от гръмогласен смях.
Стените се разтресоха.
Чими се напрегна, очакваше къщичката от карти на Балазар (която щеше да се превърне в кула само ако Господ или невидимите сили, които управляваха Вселената от негово име, пожелаеха) да се срути.
Картите потрепериха. Ако една паднеше, всички щяха да рухнат.
Но това не се случи. Балазар вдигна поглед, усмихна се на Чими и промълви:
— Знаеш ли, селяндур такъв, понякога Бог е милостив, понякога много зъл — според случая; обаче ти си кръгъл идиот.
Чими се усмихна.
— Да, сеньор. Аз съм кръгъл идиот, но съм готов да умра за вас.
— Не е необходимо — усмихна се той. — Еди Дийн ще умре. — Спокойно започна да реди втория етаж на кулата.
11
Когато колата спря до бордюра пред бара на Балазар, Кол Винсънт погледна Еди. Онова, което видя, беше направо невероятно. Опита се да каже нещо, но не успя да издаде нито звук. Езикът му сякаш бе залепнал за небцето; от устата му излезе само приглушен стон. Видя как очите на младежа от кафяви станаха сини.
12
Този път Роланд не взе съзнателно решението да се намеси. Направи го без да мисли, реагира машинално, както би скочил от стола си и би грабнал револверите, ако някой се втурнеше в стаята.
„Кулата! — трескаво мислеше той. — Мили Боже, това е Кулата, Кулата на фона на небето. Кулата! Виждам Кулата в небето, очертана от пламъци! Кътбърт! Алън! Дезмънд! Кулата! Кул…“
Този път обаче почувства съпротивата на Еди — не беше насочена срещу него, младежът се опитваше да го заговори, да му обясни нещо.
Стрелецът се оттегли в дъното на съзнанието му и се заслуша — заслуша се отчаяно, докато на един далечен бряг телесната му обвивка се гърчеше и трепереше като тяло на човек, който сънува най-прекрасен сън или най-зловещ кошмар.
13
„Реклама! — крещеше Еди в собственото си съзнание… и в съзнанието на другия. — Това е реклама, неонова реклама. Нямам представа за каква кула си мислиш, но това е само един бар, заведението на Балазар «Наклонената кула»! Кръстена е на онази в Пиза! Това е само реклама, която трябва да наподобява шибаната кула в Пиза! Успокой се! Успокой се! Нима искаш да ни убиеш, преди да стигнем до Балазар?“
„Пица ли?“ — неуверено повтори Стрелецът и погледна отново.
Табела. Да, точно така, сега виждаше съвсем ясно: това не беше Кулата, а пътепоказател. Беше наклонен на една страна, с надупчена повърхност и нищо повече. Сега вече виждаше, че пътепоказателят е направен от някакви тръби, които — неизвестно как — бяха изпълнени с червени блуждаещи огньове. В някои тръби имаше повече блатен газ, в други по-малко; в някои огънят пулсираше.
Видя и буквите под кулата, които също бяха направени от извити тръби; повечето от тях бяха главни. „КУЛАТА — прочете ги, сетне успя да разчете и втората дума: — НАКЛОНЕНАТА КУЛА.“
„Разбираш ли, че това е само табела? Останалото няма значение!“
„Разбирам“ — отвърна Стрелецът и се запита дали Затворникът вярва в това, което казва, или просто се опитва да задържи положението под контрол, питаше се дали Еди вярва, че всеки знак е нещо съвсем маловажно.
„Тогава се успокой! Чуваш ли ме? Успокой се!“
Кол Винсънт успя най-сетне да отлепи езика си от небцето и пресипнало изрече:
— Джак…!
Андолини изключи двигателя и нервно го погледна.
— Какво има?
— Очите му.
— Какво очите му?
— Да, какво ми има на очите? — попита Еди.
Кол го погледна.
Слънцето вече бе залязло, във въздуха се носеше единствено прахоляк и мръсотия, но Кол все пак успя да види, че очите на младежа отново са кафяви.
Ако изобщо бяха променяли цвета си.
„Ти го видя“ — настояваше част от съзнанието му, но дали бе така? Кол бе на двайсет и четири и през последните двайсет и една си бе спечелил славата на човек, на когото не може да се има доверие. Освен понякога. Е, беше изпълнителен… при положение, че го държат изкъсо. Да му се има доверие ли? Не. В края на краищата сам не вярваше на себе си.
— Нищо — промърмори той.
— Тогава да вървим — нареди Андолини.
Слязоха от колата. След като Андолини застана от лявата им страна, а Винсънт — от дясната. Еди и Стрелецът влязоха в „Наклонената кула“.
ПЕТА ГЛАВА
РАЗКРИВАНЕ НА КАРТИТЕ
1
По радиото звучеше блус в стила на двайсетте; Били Холидей, който един ден щеше сам да се убеди колко верни са били думите му, пееше: „Докторът ми каза веднага да спра, защото от следващата доза може да умра.“
Застанал от дясната страна на Хенри, Джордж Бионди — когото приятелите му наричаха Големия Джордж, а враговете му Големия нос — задаваше въпросите. След като Хенри само седеше и тъпо кимаше, Трикс Постино пъхна зара в ръката му, която бе добила пепеляв цвят в резултат на дългогодишната употреба на хероин.
— Твой ред е, Хенри — каза Трикс, ала пленникът остави зарчето да се изплъзне от ръката му.
Джими Хаспио взе зара и го хвърли вместо него.
— Виж, Хенри. Открива ти се страхотна възможност.
— Възможност — промърмори замечтано пленникът, сетне се огледа, сякаш току-що се бе събудил.
— Къде е Еди?
— Скоро ще дойде — успокои го Трикс. — Продължавай да играеш.
— Какво ще кажеш за една доза?
— Играй!
— Добре, добре, престани да ме тормозиш.
— Не го тормози — обърна се Кевин Блейк към Джими.
— Добре, няма.
— Готов ли си? — попита Джордж Бионди и театрално намигна на останалите, когато брадичката на Хенри увисна чак до гърдите, после той бавно затвори уста — приличаше на прогнил пън, който за последен път се издига на повърхността преди окончателно да потъне.
— Да — промълви Хенри.
— Давай. — Давай! — извика весело Джими Хаспио.
— Давай! — съгласи се Трикс, при което всички избухнаха в смях (в другата стая „постройката“ на Балазар, която сега се извисяваше натри етажа, потрепери, но не се срути).
— Добре, чуй ме внимателно — каза Джордж и намигна отново. Макар Хенри сега да отговаряше на въпроси от раздела „спорт“, Джордж обяви, че ще го пита нещо от „изкуство и шоу“. — Кой популярен кънтри-певец изпълнява „Момче на име Сю“, „Затворнически блус от Фолсъм“ и подобни шибани песни?
Кевин Блейк, които можеше да събере седем и девет само ако за целта си помагаше с жетони за покер, се хвана за коленете и се запревива от смях, като едва не събори масата.
Джордж, който се преструваше, че разглежда картата в ръката си, продължи:
— Този прочут певец е познат и като човека в черно. Настъпи продължителна пауза, изпълнена с очакване.
— Уолтьр Бренън — каза най-сетне Хенри.
Избухна гръмогласен смях. Джими Хаспио прегърна Кевин Блейк, Кевин заудря Джими по рамото. В кабинета на Балазар къщата от карти, която вече се превръщаше в кула, потрепери отново.
— Тихо! — извика Чими. — Босът строи!
Веднага млъкнаха.
— Добре — обади се Джордж. — Този път позна, Хенри. Въпросът беше труден, но ти се справи.
— Както винаги — каза пленникът. — Винаги се справям. Какво ще кажеш за една инжекция?
— Чудесна идея! — възкликна Джордж и извади кутия от пури. В нея имаше спринцовка. Заби иглата във вената над лакътя на Хенри. Това беше последното друсане на Хенри.
2
Отвън пикапът приличаше на таратайка, но под мръсотията и олющената боя се криеше истинско чудо на техниката, на което дори момчетата от Отдела за борба с наркопласьорите биха завидели. Както Балазар неведнъж се бе изразявал, не можеш да биеш копелдаците, ако не си добре подготвен — ако не си екипиран също като тях. Колата струваше цяло състояние, но той имаше известно преимущество: хората му крадяха това, за което полицията трябваше да плаща скъпо и прескъпо. Източното крайбрежие бе населено със служители на електронни компании, които търсеха на кого да продадат на минимална цена най-строго пазените тайни на своите фирми. Тези, (Джак Андолини ги наричаше „тъпанарите от Силициевата долина“) направо ти избутваха чертежите в ръцете.
Под арматурното табло се криеше детектор за подслушвателни устройства, УКВ антирадар, настроен на полицейската честота, широкообхватен детектор на радиовълни, високочестотен заглушител на радиопредавания, аналого-цифров преобразувател и усилвател, които биха показали на всеки, който се опитваше да засече колата с методите на триангулацията, че тя се намира едновременно в Кънектикът, Харлем и Монтък Саунд; имаше още радиотелефон… и малко червено копче, което Андолини натисна веднага щом Еди Дийн излезе от колата.
Интеркомът в кабинета на Балазар иззвъня.
— Те са — каза той. — Клаудио, пусни ги да влязат. Еди трябва да си мисли, че тук сме само ние тримата с Клаудио. Чими, иди в склада при останалите джентълмени и им кажи да пазят тишина.
Чими тръгна наляво по коридора, Клаудио Андолини тръгна вдясно.
Балазар спокойно започна да реди следващия етаж.
3
„Остави ме аз да се оправям“ — каза Еди, когато Клаудио отвори вратата.
„Добре“ — съгласи се Стрелецът, но остана нащрек, готов да вземе нещата в свои ръце в мига, в който сметнеше за необходимо.
Издрънчаха ключове. Роланд бе много чувствителен към различните миризми — на пот, лъхаща откъм Кол Винсънт, който вървеше от дясната му страна, и остър, тръпчив мирис на одеколон, идващ от Джак Андолини отляво, а когато влязоха, долови кисел дъх на бира. Разпозна отлично тази миризма. Това не бе някоя порутена кръчма, чийто под беше посипан с трици и където имаше грубо скован плот — нямаше нищо общо с „Шеб“ в Тул. Навсякъде блестяха стъклени чаши, в това помещение имаше повече стъкло, отколкото Стрелецът бе видял през цялото си детство, когато доставките бяха станали неритмични благодарение на саботажите на въстаниците от Фарсън, но най-вече, мислеше си той, защото светът се бе променил. Фарсън беше следствие от голямата промяна, а не причина.
Видя отраженията им навсякъде — по стените, по облицования с огледала бар, в дългото огледало зад него; виждаше ги дори като уродливи джуджета в елегантните чаши с форма на камбанка, подредени зад бара… бяха красиви и изящни като коледни играчки.
В единия ъгъл имаше някакво светлинно устройство, което непрекъснато се движеше и променяше цветовете си. От златисто към зелено, от зелено към жълто, от жълто към червено, от червено отново към златисто. По протежение на устройството с главни букви бе изписана дума, която можеше да прочете, но не разбираше значението й: „РОКОЛА“.
Това нямаше значение. Беше дошъл по работа. Не беше турист; не можеше да се позволи лукса да се държи като такъв, без значение колко интересни или странни му се виждаха някои неща.
Мъжът, който им отвори вратата, очевидно беше брат на шофьора, както се бе изразил Еди, въпреки че беше по-висок и може би по-млад с пет години. Носеше пистолет в кобур под мишницата.
— Къде е Хенри? — попита младежът. — Искам да видя брат ми! — Той повиши глас: — Хенри! Ей, Хенри!
Никакъв отговор; тишина, сред която единствено чашите зад бара зазвъняха едва доловимо.
— Господин Балазар желае първо да разговаря с теб.
— Запушили сте му устата и сте го вързали, нали? — попита Еди и преди още Клаудио да му отговори, той се изсмя. — Не, мисля, че сте го оставили да се надруса, нищо повече. Защо да си правите труда да го връзвате, когато с една инжекция може да стане кротък като агънце? Добре. Водете ме при Балазар. Да приключваме с тази история.
4
Стрелецът погледна кулата, която Балазар бе построил от карти, и си помисли: „Още един знак.“
Босът надникна иззад кулата, която сега беше много висока. Лицето му изразяваше задоволство и топлина.
— Еди — каза. — Радвам се да те видя, синко. Чух, че си имал проблеми на „Кенеди“.
— Не съм ти син — невъзмутимо отвърна младежът.
Балазар направи жест, който бе едновременно комичен, тъжен и неискрен.
— Обиждаш ме, хлапе.
— Стига глупости — прекъсна го той. — Знаеш, че вариантите са два: или работя за ченгетата, или те просто са ме пуснали. Знаеш, че не са успели да ме пречупят само за някакви си два часа. Знаеш, че ако го бяха сторили, сега щях да съм на Четиридесет и трета улица и да повръщам в някой леген.
— За тях ли работиш?
— Не. Пуснаха ме. Следят ме, но вие насила ме доведохте тук.
— Значи си изхвърлил стоката. Невероятно. Трябва да ми обясниш как си се отървал от цял килограм кокаин в пътнически самолет. Тази информация може да ми бъде от голяма полза. Това е истинска мистерия от типа на „загадката на заключената стая“.
— Не съм я изхвърлил, но и не е у мен.
— Че къде е? — обади се Клаудио, сетне се изчерви, когато брат му го изгледа свирепо.
— У него — каза Еди с усмивка и посочи Енрико Балазар, който го гледаше иззад кулата от карти. — Вече е доставена.
За пръв път, откакто бяха довели младежа в кабинета му, на лицето на Боса се появи неподправено изражение — беше искрено изненадан. Но бързо се овладя и се усмихна вежливо, после промърмори:
— Да. А скривалището ще разкриеш по-късно, след като освободим Хенри и ти върнем твоята стока. Когато се озовете в Исландия, може би. Нали така си представяш нещата?
— Не. Ти не разбираш. Кокаинът е тук. Доставка от врата до врата. Точно както се бяхме споразумели. Защото дори в наше време има хора, които държат на думата си. Зная, че ти звучи невероятно, но това е самата истина.
Всички го гледаха онемели.
„Как се справям, Роланд?“ — попита Еди. „Според мен много добре. Но не позволявай на този Балазар да се окопити. Мисля, че е опасен.“
„Така ли мислиш, а? Е, не се съмнявам, приятелю. Аз знам, че е опасен. Много опасен.“
Той погледна отново Боса и му намигна.
— Ето защо ти трябва да се тревожиш за ченгетата, а не аз. Ако влязат тук със заповед за обиск, ще затънеш до гуша, господине.
Балазар бе взел две карти. Ръцете му внезапно се разтрепериха и той ги остави на бюрото. Разтрепериха се съвсем леко, но Роланд ги видя. Еди също. Изражение на объркване — на мимолетен страх, може би — се появи на лицето му.
— Внимавай какви ги дрънкаш, малкия. Внимавай как се държиш, не забравяй, че търпението ми не е безгранично.
Джак Андолини се изплаши.
— Сключил е сделка с тях, шефе! Това малко лайно им е предало кокаина, а те са го подхвърлили тук, докато са се престрували, че го разпитват.
— Никой не е влизал тук — каза Балазар. — Никой не би могъл да го стори, Джак, и ти го знаеш много добре. Алармата се включва дори когато някой гълъб кацне на покрива.
— Но…!
— Дори да са искали да го направят, разполагаме с толкова хора в тяхната организация, че нямаше да успеят. Щяхме да знаем кой, кога и как възнамерява да ни прецака.
Погледът му се върна към младежа.
— Еди, разполагаш с петнайсет секунди да спреш да ме будалкаш. Сетне ще повикам Чими Дрето и ще го накарам да се позанимае с теб. След като свърши, ще чуеш как се грижи за брат ти в съседната стая.
Еди се вцепени.
„Спокойно — промълви Стрелецът и си помисли: «Ако искаш да го засегнеш, трябва само да споменеш името на брат му. Все едно, че ръчкаш с клечка незараснала рана.»“
— Ще отида в тоалетната — каза Еди и посочи вратата в далечния ляв ъгъл на стаята; беше толкова незабележима, че се сливаше с ламперията. — Ще вляза сам. Сетне ще се върна при теб с половин килограм кокаин. Това е една втора от доставката. Ще я пробваш. Когато видя брат си и се убедя, че е добре, ще му върнеш нашата стока и ще изпратиш някого от хората си да го отведе у дома. Докато това стане, аз и… — едва не каза Роланд — … аз и твоите момчета ще седим тук и ще наблюдаваме как редиш това нещо. Когато Хенри се прибере у дома, на сигурно място — това означава, че никой няма да допира пистолет в главата му — ще ми позвъни и ще ми каже паролата, която сме уговорили, преди да замина. За всеки случай.
Стрелецът провери в съзнанието му дали това е истина, или блъф. Беше истина или поне Еди смяташе, че брат му щеше да умре, но нямаше да го подведе. Стрелецът не беше толкова сигурен.
— Сигурно смяташ, че вярвам в Дядо Коледа — отвърна Балазар.
— Зная, че не вярваш.
— Клаудио, обискирай го. Джак, иди в тоалетната и я претърси. Щателно.
— Има ли тайник, за който не знам? — попита Андолини.
Балазар се поколеба, вперил тъмнокафявите си очи в лицето на Андолини. Най-сетне отговори:
— Има малък тайник зад аптечката. Там държа някои лични вещи. Мястото не е достатъчно голямо, за да побере половин кило дрога, но все пак провери.
Джак отиде в тоалетната и Стрелецът видя същата студена бяла светлина като в летящата карета. Сетне вратата се затвори.
Балазар погледна отново Еди.
— Защо ми разказваш такива небивалици? — попита едва ли не с огорчение. — Смятах те за по-умен.
— Погледни ме в очите и виж дали лъжа.
Босът се подчини. Изгледа го продължително. Сетне се извърна и пъхна ръце в джобовете си. Позата му изразяваше тъга — тъга по блудния син — но преди да се извърне, Роланд видя изражението му, а то не говореше за мъка. Това, което Балазар бе прочел в очите на Еди, не го бе натъжило, а го бе разтревожило.
— Съблечи се — нареди Клаудио, който бе насочил пистолет към младежа. Той започна да сваля дрехите си.
5
„Това не ми харесва“ — помисли си Балазар, докато чакаше Джак Андолини да се върне от тоалетната. Беше уплашен; изведнъж започна да се поти не само под мишниците или на слабините — места, които се потяха и в най-суровата зима. Еди не се държеше като наркоман (умен наркоман, но все пак наркоман, който можеше да бъде манипулиран), а приличаше… приличаше на какво? Сякаш беше израснал, беше възмъжал. Все едно някой му е вдъхнал малко кураж.
Да. Това бе отговорът. И дрогата. Проклетата дрога. Джак претърсваше тоалетната, а Клаудио обискираше Еди с усърдието на надзирател-садист в някой затвор. Младежът реагира с неподозирано за един наркоман спокойствие, когато Клаудио плю четири пъти на лявата си ръка, размаза плюнката по дясната си длан и я пъхна чак до китката в задника му.
Не откриха наркотик нито в тоалетната, нито вътре в Еди, нито в дрехите му или в пътната му чанта. Следователно той просто блъфираше.
„Погледни ме в очите и виж дали лъжа“ — беше казал младежът.
Балазар така и постъпи. Но видяното го разтревожи. Видя, че Еди Дийн е напълно уверен в себе си: възнамеряваше да влезе в тоалетната и да се върне с половината от стоката. Босът почти му повярва.
Клаудио Андолини извади ръката си, устните му трепереха.
— Побързай, Джак, целият съм омазан в лайната на тоя скапаняк — гневно се провикна той.
— Ако знаех, че ще търсиш и там, щях да се избърша по-добре, приятел — спокойно каза Еди. — Щеше да измъкнеш ръката си по-чиста, а и аз нямаше да се чувствам като изнасилен от бик.
— Джак!
— Иди в кухнята и се измий — нареди му тихо Балазар. — Двамата с Еди ще те чакаме. Нали така, малкия?
— Разбира се.
— Във всеки случай той е чист — каза Клаудио. — Е, чист не е най-подходящата дума. Имах предвид, че не е скрил нищо. Можеш да бъдеш сигурен.
Еди гледаше спокойно Балазар, който си мислеше за Хари Худини и Блекстоун, за Дъг Хенинг и Дейвид Копърфийлд. Някои твърдяха, че изкуството на илюзионистите е мъртво като водевила, но Хенинг беше суперзвезда, а онова хлапе Копърфийлд бе омагьосал публиката на представлението в Атлантик Сити, на което Балазар бе присъствал. Босът беше обикнал фокусниците от мига, когато за пръв път беше видял един от тях да показва трикове с карти. И какъв бе първият им номер, преди да накарат нещо да се появи, при което публиката да ахне от изненада, сетне бурно да заръкопляска? Канеха някой зрител да провери дали мястото, от което щеше да изскочи заекът, гълъбът или разголената сладурана, е абсолютно празно. Нещо повече, искаха публиката да се увери, че няма как да вкарат нещо вътре.
„Мисля, че ще направи някакъв фокус. Не зная какъв и не ме интересува. Знам само, че това не ми харесва, изобщо не ми харесва“ — мрачно размишляваше Балазар.
Джордж Бионди също бе озадачен.
Беше напълно сигурен, че малко след като Чими бе влязъл в кабинета на счетоводителя и бе угасил лампите, Хенри бе умрял. Беше издъхнал тихичко, без агония, без да вдига шум, без да се мъчи. Просто беше напуснал този свят, отлетял като семе от глухарче, понесено от ветреца. Джордж реши, че най-вероятно това се е случило в мига, в който Клаудио отиде да измие ръката си в кухнята.
— Хенри? — прошепна той в ухото на мъртвеца. Приближи се толкова, сякаш целуваше момиче в някой киносалон; а това бе отвратително чувство — особено, когато знаеш, че човекът е мъртъв. То е като наркофобия — или както там, по дяволите, го наричаха — но Джордж трябваше да провери, а стената между тази стая и кабинета на Балазар бе доста тънка.
— Какво има? — попита Трикс Постино.
— Млъкни — нареди му Джордж. Шепнеше като двигател на камион на празни обороти.
И двамата замълчаха.
Джордж плъзна ръка под ризата на Хенри. Положението се влошаваше. Чувството, че е на кино с някое момиче не го напускаше. Сега я опипваше, само че не беше тя, а той и не ставаше въпрос просто за наркофобия, а за хомосексуална наркофобия. Гърдите на Хенри не се повдигаха и отпускаха, от тях не долиташе туп-туп-туп. — За Хенри Дийн времето бе свършило. Единственият звук, който се чуваше, беше тиктакането на часовника му.
Джордж се обърна към Чими Дрето, който вонеше на чесън и зехтин, и прошепна:
— Мисля, че имаме проблем.
Джак излезе от тоалетната.
— Там няма дрога — обяви той и студеният му поглед се спря на Еди. — Ако си намислил да избягаш през прозореца, забрави за него. Има стоманена решетка.
— Наркотикът вече е тук — спокойно отвърна младежът. — Но не знаеш къде да го търсиш.
— Извинявам се, господин Балазар — възкликна Андолини, — но тази отрепка прекалява.
Балазар изучаваше лицето на Еди и се престори, че не чува думите на помощника си. Беше се замислил дълбоко.
Мислеше за зайците, които илюзионистите изваждаха от цилиндрите си.
Избира човек от публиката, който да установи, че шапката е празна. Какво още се правеше? Никой не надниква повторно в самата шапка, разбира се. А какво бе казало хлапето? „Ще отида е тоалетната. Ще вляза сам.“
Балазар обикновено не искаше да знае тайната на някой трик, защото това отнемаше част от удоволствието. Но този път изгаряше от нетърпение да я разгадае.
— Отлично — обърна се към Еди. — След като е там, иди и го донеси. Така, както си. Чисто гол.
— Добре — съгласи се младежът.
— Но не сам. — Еди се закова на място и трепна, сякаш Босът го беше пронизал с невидим харпун; Балазар изпита задоволство. За пръв път нещата не вървяха според плана на хлапето.
— Джак ще дойде с теб.
— Не. Не сме…
— Еди — каза му с любезен тон, — не ми отказвай. Никога не го прави.
8
„Всичко е наред — каза Стрелецът. — Нека дойде.“
„Но… но…“
Еди едва не се разтрепери, контролираше се с огромни усилия. Не се тревожеше от внезапния удар под пояса, който му бе нанесъл Балазар, притесняваше се за Хенри, но най-вече заради нарастващата нужда от инжекция.
„Нека дойде. Всичко ще бъде наред. Слушай…“
И Еди заслуша.
9
Балазар наблюдаваше хилавия гол младеж, който беше започнал да се прегьрбва по характерния за наркоманите начин. Еди бе наклонил глава и когато отново погледна Боса, онзи усети как самоувереността му се изпарява. Сякаш хлапето слушаше някакъв глас, който само то можеше да чуе.
Същата мисъл мина и през главата на Андолини, но формулирана по различен начин: „Какво става? Той прилича на кучето от старите грамофонни плочи!“
Кол искаше да му каже нещо за очите на Еди. Изведнъж Андолини съжали, че не го беше изслушал.
Дори Еди да се беше заслушал в някакъв вътрешен глас, гласът или беше престанал да разговаря с него, или младежът бе престанал да му обръща внимание.
— Добре — каза си Еди. — Ела, Джак. Ще ти покажа осмото чудо на света. — Усмихна се, но нито на Джак Андолини, нито на Енрико Балазар им беше до смях.
— Така ли? — попита Андолини и измъкна пистолет от кобура си. — Опитай се да ме учудиш.
Усмивката на младежа стана още по-сияйна.
— Мисля, че ще останеш потресен.
10
Андолини го последва. Беше изплашен и държеше пистолета насочен към пленника.
— Затвори вратата — нареди Еди.
— Майната ти!
— Затвори вратата или няма да получиш нито грам кокаин.
— Майната ти! — повтори Андолини.
Беше пребледнял, опасяваше се, че става нещо, което не разбира.
— Не иска да затвори вратата — извика Еди към шефа. — Писна ми, господин Балазар. Сигурно разполагате с шестима здравеняци, всеки, от които е въоръжен до зъби, а той се страхува да се затвори в клозета с едно хлапе. При това наркоманче.
— Затвори проклетата врата, Джак! — изкрещя Балазар.
— Точно така — каза Еди, когато Джак Андолини ритна вратата зад гърба си. — Ти мъж ли си или…
— Ох, малкия, писна ми от тия глупости — каза италианецът сякаш на себе си. Вдигна пистолета, за да го удари през устата с дръжката.
Сетне замръзна с вдигната ръка, усмивката, оголила зъбите му, се изкриви в гримаса на удивление, когато стана свидетел на видяното от Кол Винсънт в пикапа.
Кафявите очи на младежа промениха цвета си и станаха сини.
„Хвани го!“ — изкомандва го някой и макар да говореше Еди, това не бе неговият глас.
„Шизофреник е — помисли си Джак Андолини. — Той е откачил, проклет шизо…“
Мисълта му секна, когато ръцете на Еди го сграбчиха за раменете, защото тогава едрият мъж видя, как в пространството зейна дупка и то само на около метър зад пленника.
Не, не беше дупка. Очертанията и бяха прекалено точни.
Беше врата.
— Пресвета Дево, спаси ме! — промълви Джак. През вратата, която висеше във въздуха на трийсетина сантиметра от пода, се откриваше изглед към потънал в мрак бряг, в който се разбиваха вълни. Някакви същества се движеха по пясъка. Същества.
Ударът, който трябваше да избие предните зъби на Еди, само разцепи устната му и я разкървави. Андолини усети, че силите му го напуснаха.
— Предупредих те, че ще останеш потресен — промълви младежът и го дръпна. Джак проумя намеренията му в последния момент и започна да се съпротивлява като дива котка, но беше прекалено късно. Преминаха прага и уличната глъчка на нощен Ню Йорк, с която привикваш и преставаш да и обръщаш внимание, бе заменена от плясъка на вълните и странните възгласи на почти невидимите чудовища, които сновяха по брега.
11
„Трябва да действаме светкавично, в противен случай загиваме“ — бе казал Роланд. Еди беше сигурен, че трябваше да се движат едва ли не със светлинна скорост, за да успеят. Не се съмняваше в думите му. Джак Андолини беше труден противник — можеш да го зашеметиш, да го повалиш на земята, но ако му позволиш да се опомни, ще те смачка като муха.
„Лявата ръка! — извика Роланд в мига, в който минаха през прага и той се отдели от Еди. — Помни! Лявата ръка!“
Видя как Еди и Джак се спъват и падат, претъркулват се по каменистия бряг и се борят за пистолета в ръката на Андолини.
Помисли си каква ирония на съдбата би било да се върне в своя собствен свят и да открие, че физическото му тяло е умряло… и вече е твърде късно. Твърде късно да се учудва на каквото и да било, твърде късно да се връща.
12
Андолини нямаше понятие какво се случва. Част от съзнанието му бе убедена, че е полудял, а според друга на отмъстителния Бог най-сетне му бе писнало от злините му и бе решил да го изтръгне от познатия му свят и да го захвърли в това странно чистилище.
Сетне видя отворената врата, от която струеше бяла светлина — светлината от тоалетната на Балазар — и разбра, че има шанс да се върне. Той беше изключително практичен човек. Щеше да разсъждава за тези неща по-късно. Първо трябваше да убие наркоманчето и да мине през вратата.
Силата, която го бе напуснала в момента на шокираща изненада, започна да се връща. Той осъзна, че Еди се опитва да изтръгне от ръката му малкия, но много ефикасен колт „Кобра“ и бе на път на успее. Изруга и го отблъсна, опита се да се прицели, но младежът отново го хвана за ръката. Андолини удари с коляно бедрото на Еди (машинално забелязвайки, че скъпите му габардинени панталони бяха изцапани със сива кал) и младежът изкрещя от болка, сетне извика:
— Роланд! Помогни ми! За Бога, помогни ми!
Андолини извърна глава и това, което видя, отново го извади от равновесие. До него стоеше някакъв тип… само че приличаше на призрак, не на човек. Но нямаше нищо общо с добрия малък Каспар. Бледото, изпито лице на непознатия, който едва се държеше на краката си, беше брадясало. От ризата му бяха останали само парчета, които вятърът развяваше като панделки и разкриваше измършавелите му ребра. Мръсен парцал бе увит около дясната му ръка. Изглеждаше болен, с единия крак в, гроба, но дори и в това състояние имаше толкова опасен вид, че Джак се почувства като пале.
Освен това непознатият държеше два револвера.
Изглеждаха по-стари от планините наоколо, във всеки случай достатъчно стари, за да са откраднати от някой музей на Дивия запад…, но въпреки това си бяха револвери, може би дори стреляха. Андолини разбра, че трябва първо да очисти бледоликия… освен, ако онзи не беше призрак; в такъв случай нямаше от какво да се притеснява.
Отблъсна Еди и се претьрколи вдясно, без да обръща внимание на камъчетата, които разкъсаха скъпото му сако. В този миг Стрелецът извади револвера с лявата си ръка, реакцията му бе светкавична както винаги, без значение дали е болен или здрав, буден или полузаспал, беше по-бърза от мълния в лятна буря.
„Свършено е с мен — помисли си смаяният Андолини. — Божичко, та той е по-бърз от всички, които съм виждал! Свършено е с мен, пресвета Дево, той ще ме застреля…!“
Мъжът с окъсаната риза дръпна спусъка на револвера в лявата си ръка и Джак Андолини си помисли — наистина си помисли — че вече е мъртъв, преди да осъзнае, че е чул само изщракване вместо изстрел. Оръжието беше засякло.
Той се усмихна, скочи на крака и вдигна пистолета си.
— Не зная кой си, но ще те пратя по дяволите, проклет призрако!
13
Еди стана; целият трепереше, голото му тяло беше настръхнало. Видя как Роланд извади револвера си, чу изщракването, което се разнесе вместо гърмеж, видя, че врагът им се изправя на крака, чу го да казва нещо и преди да осъзнае какво прави, сграбчи камък с остри ръбове. Измъкна го от пясъка и го запрати с все сила.
Камъкът удари Андолини по тила и отскочи. Рукна кръв. Джак стреля, но куршумът, който със сигурност би убил Роланд, се отклони встрани.
14
„Не съвсем — би казал Стрелецът на Еди. — Щом чуеш свистенето му край бузата си, значи не можеш да твърдиш, че изстрелът е бил съвсем неточен.“
Щом се опомни, Роланд отпусна спусъка и отново го натисна. Този път револверът му издаде обичайния сух, уверен звук, който отекна по брега. Чайките, задрямали по скалите, далеч от омарите, полетяха с пронизителни писъци.
Куршумът на Стрелеца щеше да убие Андолини, ако онзи не бе паднал, замаян от удара в главата. Гърмежът от револвера сякаш отекна някъде надалеч, но дупката в левия ръкав и опарването в лакътя на италианеца бяха съвсем истински. Изгарящата болка го извади от унеса и той се изправи, едната му ръка висеше счупена и безполезна, пистолетът трепереше в другата. Търсеше жертва.
Погледът му се спря на Еди, Еди наркоманът, Еди, който незнайно как бе успял да го доведе на това странно място. Еди стоеше гол както майка го е родила и трепереше под студения вятър. „Е, Джак, може и да пукнеш тук, но поне ще си доставиш удоволствието да очистиш проклетия Еди Дийн.“
Той вдигна пистолета. Малката „Кобра“ сякаш тежеше десет килограма, но успя да я вдигне.
15
„Дано не засече пак“ — мрачно си помисли Роланд и натисна спусъка. Въпреки крясъците на чайките, чу тихото гладко превъртане на барабана.
16
Револверът не засече.
17
Стрелецът не се бе прицелил в главата на Андолини, а в пистолета му. Не беше сигурен дали този човек няма да им потрябва; беше довереник на Балазар и ако Балазар беше опасен колкото предполагаше Роланд, то той трябваше да се застрахова.
Изстрелът бе добър, което не бе изненадващо; изненадващо бе това, което се случи с пистолета на Андолини и с притежателя му. Само два пъти през целия си живот Роланд бе видял противниците да стрелят едновременно.
„Не ти провървя, приятел“ — каза си той, когато Андолини изкрещя и падна на пясъка. По ризата и панталоните му се стичаше кръв. Половината от дланта му липсваше. Пистолетът лежеше на пясъка, вече беше безполезно парче метал.
Еди се взираше в него. Никой вече нямаше да се подиграва на неандерталската физиономия на Джак Андолини, защото там, където преди беше лицето му, сега имаше кървящо месо и черна дупка вместо уста.
— За Бога, какво стана?
— Куршумът ми трябва да е попаднал в пълнителя на пистолета му в мига, в който е натискал спусъка — обясни Стрелецът, говореше сухо, като професор, който изнася лекция по балистика в полицейската академия. — В резултат взривът е откъснал задната част на пистолета му. Вероятно са експлодирали още един-два патрона.
— Застреляй го — помоли Еди. Трепереше още по-силно и причината вече не бе единствено в студената нощ и голотата му. — Убий го. Отърви го от мъките му!
— Късно е — отвърна Роланд с ледено безразличие, от което Еди го втресе чак до костите.
Обърна се, но прекалено късно, за да избегне гледката на ракообразните чудовища, които се катереха по краката на Андолини, разкъсваха обувките му от „Гучи“…, без да ги събуят, разбира се. Джак пищеше и размахваше ръце, после се строполи на брега. Рачищата се нахвърлиха лакомо върху него и трескаво задаваха въпросите си, докато го поглъщаха жив: „Дад-а-чак? Дид-а-чик? Дум-а-чум? Дод-а-чок?“
— Исусе! — промълви Еди. — Какво ще правим сега?
„Сега ще вземеш точно толкова от…“ (дяволския прах, каза Стрелецът; кокаина, чу Еди), „… колкото обеща на Балазар — каза Роланд, — нито повече, нито по-малко. Сетне се връщаме. — Изгледа го невъзмутимо. — Само че този път идвам и аз. В собственото си тяло.“
— Божичко! Ще можеш ли? — После сам отговори на въпроса си. — Разбира се, че можеш. Но защо?
— Защото сам няма да се справиш. Ела тук.
Младежът погледна към скупчилите се на брега чудовища. Никога не бе харесвал Джак Андолини, но въпреки това усети, че му се повдига.
— Ела тук — нетърпеливо повтори Роланд. — Нямаме много време, а и това, което трябва да направя, изобщо не ми харесва. Никога не съм го правил. Никога не съм мислил, че ще ми се наложи. — Изкриви устни в горчива гримаса. — Но ще трябва да свикна с подобни неща.
Еди бавно се приближи към него, краката му едва го държаха, сякаш бяха гумени. Бялата му кожа блестеше под неземната светлина. „Кой си ти, Роланд? — запита се той. — Що за човек си? И какво изгаря тялото ти — дали е само температура? Или някаква лудост? Мисля, че и двете.“
Божичко, нуждаеше се от една инжекция! Нещо повече: заслужаваше я!
— Какво не си правил никога? — попита. — За какво говориш?
— Вземи това. — Роланд посочи стария револвер, който висеше в кобура на дясното му бедро. Всъщност не го посочи, защото нямаше пръсти; ръката му завършваше с омотани в парцал чуканчета. — Не мога да го използвам. Нито сега, нито по-късно.
— Аз… — Еди преглътна. — Не искам да го докосвам.
— И аз не искам да го докосваш — отвърна Стрелецът с удивителна любезност, — но се боя, че нямаме избор. Ще има престрелка.
— Така ли?
— Да. И то доста ожесточена.
18
Балазар ставаше все по-неспокоен. Прекалено дълго се забавиха. Прекалено дълго, а и в тоалетната беше прекалено тихо. Някъде отдалеч, може би от съседната пряка долетяха крясъци, чуха се два-три гърмежа, сякаш изстрелваха ракети…, но когато човек се занимава с такива сериозни дела като Балазар, той не обръща внимание на някакви си ракети.
Писък. Това писък ли беше?
„Не обръщай внимание. Това, което се случва на съседната пряка, не те засяга. Започваш да се държиш като някоя бабичка.“
И все пак нещата очевидно вървяха зле. Много зле.
— Джак? — провикна се към затворената врата.
Никакъв отговор.
Балазар отвори лявото чекмедже на бюрото си и извади пистолет. Не беше колт „Кобра“, малък и удобен за носене в таен кобур, а магнум калибър 357.
— Чими! — извика. — Ела тук!
Затръшна чекмеджето. Кулата от карти се разпадна с леко шумолене, почти като въздишка. Балазар дори не забеляза.
Стокилограмовият Чими Дрето като че изпълни рамката на вратата. Видя, че Босът е извадил пистолета си от чекмеджето, и побърза да измъкне своя изпод сакото.
— Клаудио и Трикс да дойдат тук — нареди Балазар. — Веднага. Хлапето е намислило нещо.
— Имаме проблем.
Той отмести поглед от вратата на тоалетната към Чими.
— О, само това ми липсваше. Какво има?
Чими облиза устни. Не би искал да съобщи на шефа лоши новини дори и той да беше в добро настроение, а сега…
— Ами… — започна той и отново облиза устни, — виждате ли…
— Побързай, по дяволите! — изкрещя Балазар.
19
Ръкохватката от сандалово дърво на револвера бе толкова гладка, че Еди едва не го изпусна в краката си. Огромното оръжие изглеждаше праисторическо и толкова тежко, че май щеше да се наложи да го държи с две ръце. „Откатът — помисли си той — ще ме изпрати в най-близката стена. Ако това чудо изобщо може да стреля.“ Ала сякаш нещо го теглеше към оръжието: осъзнаваше за какво служи то, досещаше се за неговата мрачна и кървава история и сякаш се стремеше да я продължи.
„Само най-добрите са го държали — каза си. — Поне до този момент.“
„Готов ли си?“ — попита Роланд.
„Не, но да тръгваме.“
Хвана Стрелеца за китката. Той обгърна голите му рамене с дясната си ръка.
Заедно преминаха прага, напуснаха ветровития сумрак на брега в света на Роланд и се озоваха под хладната флуоресцентна светлина в тоалетната на Балазар.
Еди примигна, очите му привикваха с осветлението. Чу гласа на Чими Дрето в съседната стая, който каза: „Имаме проблем.“ „Всеки има проблеми“ — помисли си Еди, сетне спря погледа си върху аптечната, която беше отворена. Стори му се, че чува гласа на Балазар, нареждащ на Джак да претърси тоалетната, чу и Андолини, който попита дали там има някакъв тайник. Балазар бе замълчал, преди да отговори. „Зад аптечката — бе казал той. — Там държа някои яйчни вещи.“
Андолини беше отместил металния панел, но бе забравил да го върне на мястото му.
— Роланд! — прошепна Еди.
Стрелецът притисна цевта към устните си, давайки му знак да замълчи. Младежът тихичко се промъкна до аптечката.
Личните вещи на Балазар се оказаха шишенце с очистително, някакво списание, озаглавено „Детска игра“ (две осемгодишни момиченца на корицата се целуваха в захлас)… и десетина опаковки кефлекс. Еди знаеше какво представлява кефлексът. Всички наркомани, които използваха спринцовки, знаеха.
Кефлексът беше антибиотик.
— О, само това ми липсваше — казваше Балазар. Гласът му звучеше тревожно. — Какво има, Чими?
„Ако това не му помогне, нищо няма да го спаси“ — помисли си младежът. Взе опаковките и понечи да ги напъха в джобовете си. Но после се досети, че е гол и издаде дрезгав звук, който дори не наподобяваше смях. Остави ги в умивалника. Щеше да ги вземе по-късно… ако имаше по-късно.
— Ами — казваше Чими, — виждате ли…
— Побързай, по дяволите! — изкрещя шефът.
— Братът на хлапето — започна Чими и Еди се вцепени, извил глава и стиснал последните две опаковки с пеницилин. Прилича повече от всякога на кучето от старите грамофонни плочи.
— Какво е станало с него? — нетърпеливо попита Балазар.
— Мъртъв е.
Еди изпусна антибиотика в умивалника и се обърна към Роланд:
— Убили са брат ми.
20
Балазар понечи да каже на Чими да не го занимава с глупости, когато има по-важни проблеми — например странното предчувствие, че хлапето ще го прецака, въпреки присъствието на Андолини — когато чу гласа на Еди, както и младежът несъмнено бе чул Чими.
— Убили са брат ми — каза хлапето.
Балазар изведнъж забрави за стоката си, за въпросите, чиито отговори искаше да научи, и всичко останало, освен необходимостта да овладее ситуацията, преди да е станало прекалено късно.
— Очисти го, Джак! — извика той.
Никакъв отговор.
Сетне чу отново гласа на хлапака:
— Убили са брат ми. Убили са Хенри.
Балазар разбра — просто разбра — че хлапето не се обръща към Джак.
— Извикай момчетата — нареди на Чими. — Доведи всичките. Трябва да убием това копеле и когато свършим, лично аз ще му отрежа главата.
21
— Убили са брат ми — каза Затворникът. Стрелецът не отговори. Само наблюдаваше и мислеше: „Шишенцата. В умивалника. От това имам нужда или поне така смята той. Опаковките. Не ги забравяй. Не ги забравяй.“
От съседната стая се разнесе:
— Убий го, Джак!
Нито Еди, нито Стрелецът обърнаха внимание на гласа.
В съседната стая Балазар говореше за главата на Еди като за ловен трофей.
Стрелецът намери в това някаква странна утеха: не всичко в този свят се различаваше от неговия.
Онзи, когото Балазар нарече Чими, крещеше дрезгаво на останалите. Разнесе се тропот от бягащи крака.
„Ще действаш ли или просто ще стоиш така?“ — попита Роланд.
„О, ще действам и още как“ — отвърна Еди и вдигна револвера на Стрелеца. Макар само преди няколко секунди да смяташе, че ще се наложи да го държи с две ръце, сега установи, че го вдига с лекота.
„И какво възнамеряваш да направиш?“ — попита Роланд; стори му се, че чува гласа си отдалеч. Чувстваше се зле, изгаряше от температура, но това, което се случваше сега, бе началото на друга, различна, треска, която му бе добре позната. Това бе треската, която го беше завладяла в Тул. Това беше огънят на битката, който замъгляваше мислите му и оставяше в него единствено желанието да стреля.
„Ще започна война“ — отговори спокойно Еди Дийн.
„Не знаеш какво говориш — каза му, — но скоро ще разбереш. Щом излезем през вратата, мини вдясно. Аз трябва да мина вляво. Заради ръката.“
Младежът кимна. И те стъпиха на пътеката на войната.
22
Балазар очакваше да се появи Еди или Андолини, или пък двамата. Но не беше очаквал да види младежа, придружен от напълно непознат човек — висок мъж с мръсна прошарена коса и лице, сякаш издялано от камък. За миг се поколеба по кого да стреля.
Чими обаче нямаше такъв проблем. Босът беше ядосан на Еди. Следователно първо щеше да види сметката на малкия, после на другия. Тромаво се извърна към Еди и натисна три пъти спусъка на автоматичния си пистолет. Гилзите изхвърчаха и проблеснаха във въздуха. Еди видя, че здравенякът се обръща, и отчаяно се хвърли на пода, плъзна се като танцьор на състезание по дискотанци, като разсеян танцьор, който бе забравил костюма си ала Джон Траволта и бельото си. Голите му колене се нагорещиха в съответствие със закона за триенето. По декоративните панели над него се появиха дупки. Парчета пластмаса се посипаха по главата и по раменете му.
„Господи, не позволявай да умра гол и без да съм се боцнал за последен път — молеше се той, като знаеше, че подобна молитва си е чисто богохулство, истински абсурд. Но въпреки това не можеше да спре. — Ще умра, но, моля те, преди това да се…“
Револверът в лявата ръка на Стрелеца изгърмя. На брега звукът беше доста силен, тук бе направо оглушителен.
— О, Исусе — задъхано изпищя Чими Дрето. Цяло чудо бе, че изобщо успя да издаде някакъв звук. Гърдите му внезапно хлътнаха, сякаш някой бе ударил с тежък ковашки чук тенекиен варел. Бялата му риза се покри с червени петна като разцъфнали макове. — О, Исусе! О, Исусе! О, Ис…
Клаудио Андолини го блъсна встрани. Чими рухна на пода. Две от рамкираните фотографии в кабинета на Балазар паднаха с трясък. Тази, на която Босът връчваше наградата за „спортист на годината“ на ухилен младеж, се стовари върху главата на Чими. Стъкълца обсипаха раменете му.
— О, Исусе! — прошепна той с немощен глас и от устните му рукна кръв.
Клаудио бе последван от Трикс и един от мъжете, които чакаха в склада. Андолини стискаше автоматични пистолети; онзи от склада имаше пушка „Ремингтън“ с толкова късо отрязана цев, че приличаше на пистолет с приклад. Трикс Постино носеше М-16, скорострелен автомат, който той наричаше „чудото на Рамбо“.
— Къде е брат ми, гадно наркоманче? — изкрещя Клаудио. — Какво направи с Джак? — Отговорът явно не го интересуваше, защото започна да стреля и с двата пистолета, преди още да довърши въпросите си. „Мъртъв съм“ — каза си Еди, сетне Роланд отвърна на огъня. Клаудио Андолини отхвръкна назад, обвит в облак от собствената си кръв. Пистолетите паднаха от ръцете му, плъзнаха се по бюрото на Балазар и тупнаха върху разхвърляните по килима карти. Вътрешностите му се залепиха за стената секунда преди тялото му да ги последва.
— Убийте го! — пищеше Балазар. — Убийте призрака! Хлапето не е опасно! То е само един гологъз наркоман! Убийте призрака! Направете го на решето!
Натисна два пъти спусъка на своя магнум 357. Пистолетът му бе шумен почти колкото револвера на Роланд. Куршумите му не пронизаха декоративните панели зад Стрелеца, а направо ги раздробиха на парчета. През дупките заструи бяла светлина, идваща от тоалетната.
Роланд натисна спусъка. Чу се само глухо изщракване. Оръжието беше засякло.
— Еди! — изкрещя Стрелецът.
Младежът вдигна револвера и натисна спусъка.
Последвалият гърмеж бе толкова силен, че Еди се уплаши да не би револверът да се е взривил в ръцете му като пистолета на Джак. Откатът не го отхвърли назад, но ръката му рязко се отметна и сухожилието му едва не се скъса.
Видя как част от рамото на Балазар изчезва сред фонтан от кръв, чу как Босът изпищя като ранена котка, и се развика:
— Хлапето не било опасно, така ли каза? А, нещастнико? Искаше да ни прецакаш с брат ми? Ще ти покажа кой е опасен! Ще ти…
Разнесе се трясък като от хвърлена граната — онзи от склада бе стрелял с рязаната пушка. Еди се претърколи, а изстрелите надупчиха като решето стените и вратата на тоалетната.
„По дяволите, и бездруго съм мъртъв!“ — помисли си младежът, докато наблюдаваше как онзи презарежда пушката и я опира в рамото си. Човекът на Балазар се хилеше. Зъбите му бяха пожълтели — очевидно мафиозът не беше привърженик на хигиената.
„Господи, ще ме убие някаква откачалка с жълти зъби, а аз дори не знам името му — мрачно си каза Еди. — Поне уцелих Балазар. Това ми стига.“ Запита се дали в револвера на Роланд е останал още един куршум. Не беше броил изстрелите.
— Пипнах го! — весело извика Трикс Постино. — Отмести се, Дарио!
И преди мъжът на име Дарио да мръдне, за да му даде възможност да стреля, Трикс натисна спусъка на „чудото на Рамбо“. Тежкият пукот на автомата огласи кабинета. Това спаси живота на Еди. Дарио го бе взел на мушка, но преди да натисне спусъка, откосът на Трикс го преряза на две.
— Престани, идиот такъв! — изкрещя Балазар. Но Трикс не го чу и не спря или не пожела да спре. Устните му се разтегнаха и оголиха зъбите му в усмивка на акула. Обсипа с куршуми стаята от единия до другия край, два от декоративните панели станаха на прах, фотографиите се разлетяха на миниатюрни стъклени частици, а вратата на тоалетната се откъсна от пантите. Сребърната купа, която Балазар бе получил миналата година, иззвъня като камбана, когато я удари куршум. Във филмите често хората се избиват взаимно със скорострелни оръжия. В реалния живот това става рядко. А дори да се случи, важни са само първите три-четири изстрела (което нещастният Дарио щеше да потвърди, ако можеше да потвърди каквото и да било). След четвъртия или петия изстрел с човека, който се опитва да овладее подобно оръжие — колкото и силен да е той — се случват две неща. Първо цевта започва да се повдига, а самият стрелец започва да се извърта наляво или надясно в зависимост от това с кое рамо поема отката. Накратко само някой малоумник или герой от филм може да използва подобно оръжие; то е все едно да се опиташ да застреляш някого с пневматичен чук.
За момент Еди остана вцепенен от това ненадминато чудо на идиотизма. Сетне видя, че зад Трикс напират други мъже, и вдигна револвера на Роланд.
— Пипнах го! — крещеше Трикс с детинската истерия на човек, които е гледал прекалено много филми, за да съумее да различи реалността от въображаемия сценарий. — Пипнах го! Пипнах го! Пип…
Еди натисна спусъка и куршумът му отнесе горната част на черепа на нападателя. Ако се съди по поведението на този човек, това не беше голяма загуба.
„Исусе, когато тези неща стрелят, правят огромни дупки“ — помисли си младежът.
Вляво от него се разнесе „БУМ-БУМ“, нещо се заби в левия му бицепс. Огледа се и видя, че Балазар, прикрит зад бюрото, осеяно с карти, е насочил магнума си към него. Рамото на Боса представляваше кървава пихтия. Еди се хвърли встрани, в този миг магнумът отново изгърмя.
23
Роланд се хвърли на пода, взе на мушка първия от новодошлите и натисна спусъка. Беше успял да изхвърли гилзите и негодните патрони на килима и да презареди револвера, помагайки си със зъби. Балазар се прицелваше в Еди. „Ако и сега засече, с двама ни е свършено“ — помисли си Стрелецът.
Револверът изгърмя, подскочи в ръката му и Джими Хаспио рухна на пода, мъртвите му пръсти изтърваха 45-калибровия пистолет.
Роланд видя как един от хората на Балазар отскочи и запълзя сред стъкълцата, осеяли пода, но прибра револвера си в кобура. Нямаше как да презареди при положение, че два от пръстите на дясната му ръка липсваха.
Еди се справяше добре. Стрелецът съдеше за това от начина, по който Еди се сражаваше гол. Това бе сериозен, а понякога и непреодолим проблем за всеки мъж.
Той грабна един от автоматичните пистолети, които Клаудио Андолини бе изтървал,
— Какво чакате? — извика Балазар. — Направете ги на решето!
„Големия“ Джордж Бионди и другият тип, който бе седял в склада, се появиха на прага. Онзи от склада крещеше нещо на италиански.
Еди се изправи и се прицели към мъжете до вратата. „Знае, че Балазар се е спотаил там, но смята, че вече нямам оръжие — помисли си Роланд. — Ето още един човек, който е готов да умре за теб, Роланд. Какво зло си извършил, та си наказан да губиш най-преданите си приятели?“
Балазар се изправи, но не забеляза, че Стрелецът е зад него. Мислеше само как да пречука проклетия наркоман, който му бе докарал толкова неприятности.
— Не — обади се Роланд и Босът се обърна; на лицето му бе изписана изненада.
— Майнат… — започна Балазар и вдигна магнума. Роланд го простреля четири пъти с автоматичния пистолет на Клаудио. Това бе евтино малко оръжие, наподобяващо играчка, и докосването до него омърси ръката му, но вероятно един презрян човек трябваше да бъде убит с презряно оръжие.
Енрико Балазар умря с изражение на безгранична изненада.
— Здрасти, Джордж! — извика Еди и натисна спусъка. Отново се разнесе грохотът, който радваше ухото му. „Този не засече нито веднъж — помисли си младежът. — Явно направих добър избор.“ Джордж успя да стреля още веднъж преди куршумът да го отхвърли назад, да го прекатури като кегла и да накара да запищи от болка. Някаква ирационална, но натрапчива мисъл завладя Еди: че револверът на Роланд притежава магическата сила на талисман, който го закриля. Докато го държеше, нищо не можеше да му се случи.
Отново се възцари тишина, нарушавана единствено от стоновете на мъжа, върху когото се бе стоварил Големия Джордж (когато Джордж падна върху Руди Векио — това бе името на нещастника — му счупи три ребра) и от пищенето в ушите му. Питаше се дали някога отново ще чува нормално. В сравнение с престрелката, която сякаш бе свършила, и най-оглушителният рок концерт звучеше не по-гръмко от радиоапарат, включен на две преки оттук.
Кабинетът на Балазар беше неузнаваем. От обзавеждането му не бе останала и следа. Еди се огледа с широко отворените очи на хлапе, което вижда нещо за пръв път, но Роланд беше виждал този поглед у мнозина. Независимо дали ставаше въпрос за бойно поле, осеяно с хиляди жертви, загинали от снаряд, куршум, сабя или алебарда, или пък за тясна стаичка, в която петима или шестима души се бяха избили взаимно, всичко свършваше по един и същи начин: като кланица, пропита с мирис на барут и сурово месо.
Стената между тоалетната и кабинетът беше изчезнала с изключение на няколко назъбени парчета. Подът бе осеян с парчета стъкло. От окачения таван, който Трикс Постино бе надупчил със своя М-16, висяха парчета като ленти одрана кожа.
Еди се изкашля сухо. Сега вече чуваше и други звуци — оживен разговор, крясъци в бара, вой на сирени вън на улицата.
— Колко души бяха? — попита го Стрелецът. — Дали очистихме всички?
— Така мисля.
— Имам нещо за теб, Еди — обади се Кевин Блейк, който стоеше в коридора. — Надявам се да ти хареса, то е нещо като сувенир, нали разбираш? — Това, което Балазар не успя да стори с по-малкия от братята Дийн, Кевин бе направил с по-големия. Той хвърли отрязаната глава на Хенри в стаята.
Еди я видя и изпищя. Втурна се към вратата, в стъпалата му се забиваха стъкълца и трески, но той не ги усещаше, крещеше и стреляше, докато изпразни целия барабан.
— Еди, не! — извика Роланд, но той не го чу. Не чуваше нищо.
Шестият патрон засече, ала младежът не забеляза това; беше обсебен от мисълта, че Хенри е мъртъв, че бяха отрязали главата му, някакъв гаден кучи син бе отрязал главата на Хенри и този кучи син щеше да си плати, о, разбира се, щеше да си плати и още как!
Затова се втурна към вратата, като непрекъснато натискаше спусъка, без да обръща внимание на каквото и да било, без да обръща внимание на окървавените си стъпала. Кевин Блейк застана на прага, приведе се и се прицели с 38-калибровия си автоматичен пистолет. Рижите му къдрици обрамчваха усмихнатото му лице.
24
„Сега ще го науча“ — закани се Стрелецът, макар да знаеше, че се изисква страхотен късмет, за да порази целта с тази ненадеждна играчка.
Когато видя, че човекът на Балазар ще подмами Еди от прикритието му, Роланд коленичи, опря лявата си ръка в десния юмрук, без да обръща внимание на болката, която изгаряше свитата му длан. Щеше да има само един шанс. Болката нямаше значение.
Рижият застана на прага и се ухили. Както винаги разумът на Роланд изключи: очите му гледаха, ръката му стреляше. Изведнъж рижият падна в коридора с широко отворени очи и малка дупка в челото. Еди застана над него, крещеше и плачеше, отново и отново натискаше спусъка на револвера, сякаш онзи не беше мъртъв.
Стрелецът очакваше кръстосан огън, който да разреже Еди надве, но когато не прозвуча нито един изстрел, разбра, че всичко е свършило. Ако Балазар е имал други „войници“, те със сигурност си бяха плюли на петите.
Изправи се тежко, залитна, сетне бавно се приближи до Еди Дийн и промълви:
— Престани!
Младежът не реагира и продължи да стреля.
— Престани, Еди, той е мъртъв. Всички са мъртви. Стъпалата ти кървят.
Еди отново не обърна внимание на думите му и продължи да натиска спусъка. Наблизо се чуха възбудени гласове и полицейски сирени.
Стрелецът се опита да издърпа револвера от ръцете му. Еди се обърна към него и преди Роланд да разбере какво става, младежът го удари по главата със собственото му оръжие. По лицето му се стече топла струйка кръв и той рухна на пода. Направи опит да се изправи — трябваше да изчезват оттук, и то по най-бързия начин. Подпря се на стената… сетне всичко потъна в мрак.
25
Роланд остана в безсъзнание не повече от две минути, след което успя да фокусира погледа си и да се изправи на крака. Еди не беше в коридора. Револверът на Роланд лежеше върху мъртвото тяло на червенокосия. Стрелецът се наведе, взе оръжието с лявата си ръка и несръчно го пъхна в кобура.
„Искам си обратно проклетите пръсти“ — уморено въздъхна той.
Олюлявайки се, тръгна към кабинета на Балазар; спря, наведе се, грабна дрехите на младежа и ги пъхна под мишницата си. Сирените бяха съвсем близо. Роланд смяташе, че те предвещават пристигането на местната полиция или на помощниците на шерифа… но съществуваше известна вероятност това да са хора на Балазар.
— Еди — извика той с дрезгав глас. Гърлото му изгаряше от болка, по-силна дори от тази, която пулсираше в стеклото му слепоочие, където младежът го бе ударил с револвера.
Еди не го чу. Седеше на пода, притиснал главата на Хенри към корема си. Целият се тресеше и плачеше. Стрелецът се огледа за вратата, не я видя и изпита ужас. Сетне се досети, че щом и двамата бяха от тази страна, единственият начин да отвори вратата, бе да осъществи физически контакт с Еди.
Протегна ръка, но младежът го отблъсна и продължи да ридае.
— Еди, всичко свърши. Те са мъртви, брат ти също.
— Не намесвай брат ми! — изкрещя като капризно дете той и отново захлипа. Притисна отрязаната глава към гърдите си я залюля като бебе, сетне вдигна насълзените си очи към Стрелеца.
— Винаги се е грижил за мен — каза, като ридаеше толкова силно, че Роланд едва разбираше думите му. — Винаги. Защо аз не можах поне веднъж да се погрижа за него, само веднъж, след като е бил толкова добър с мен?
„Добре се е погрижил за теб — помисли си мрачно Стрелецът. — Я се погледни, седиш и трепериш като лист. Добре се е погрижил за теб, няма що.“
— Трябва да тръгваме.
— Да тръгваме ли? — За пръв път на лицето му се появи изражение, което подсказваше, че е чул думите му; то обаче беше заменено от уплаха. — Никъде няма да ходя. Особено при онези огромни раци дето изядоха Джак.
Някой тропаше по вратата и крещеше да отворят.
— Предпочиташ да останеш тук и обясниш откъде са се взели всички тези трупове.
— Не ме интересува. След като Хенри е мъртъв, нищо не ме интересува.
— Теб може и да не те интересува, но става въпрос и за други хора, Затворнико.
— Не ме наричай така! — изкрещя Еди.
— Ще те наричам така, докато не ми покажеш, че можеш да излезеш от килията, в която си затворен! Хвърли това парче гнило месо и се стегни!
Еди го погледна, лицето му бе мокро от сълзи, а очите му бяха разширени от страх.
— ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ ВИ ШАНС — извика някой през мегафон. На Еди гласът му прозвуча зловещо. — СПЕЦИАЛНИЯТ ОТРЯД Е ТУК! ПОВТАРЯМ, СПЕЦИАЛНИЯТ ОТРЯД Е ТУК!
— Какво ме очаква от другата страна на вратата? — попита тихо той. — Ако ми обясниш, може и да дойда. Но опиташ ли се да ме излъжеш, ще разбера.
— Може би смърт. Но докато умреш, ще водиш интересен живот. Искам да ми помогнеш да открия нещо. Съществува вероятност всички да умрем — и четиримата да намерим смъртта си на онова странно място. Но ако победим… — очите му блеснаха-… ако победим, ще видиш нещо, което дори не си сънувал.
— Какво трябва да намериш?
— Тъмната кула.
— Къде е тя?
— Далеч от брега, на който ме откри. Не зная колко път има до нея.
— Какво представлява?
— Не зная, може би е нещо като… лост. Като ос, на която се крепи Вселената. Животът, времето, всички измерения.
— Каза, че сме четирима. Къде са останалите двама?
— Не ги познавам. Картите им още не са изтеглени.
— А моята е изтеглена. Или просто искаш да дойда с теб?
— Да.
Навън се разнесе експлозия като от минохвъргачка. Прозорците по фасадата на „Наклонената кула“ се счупиха. Барът се изпълни със задушливи облаци сълзотворен газ.
— Е? — попита Роланд.
Можеше да сграбчи Еди, да отвори вратата, след което да го замъкне през нея. Но хлапакът бе рискувал живота си за него; Роланд беше видял с очите си как този човек, макар и преследван от някакъв кошмар, се бе сражавал с достойнството на роден Стрелец, въпреки слабостта си към наркотика, въпреки голотата си. Искаше Еди сам да вземе решението.
— Приключения, авантюри, кули, светове, които чакат да ги покорим — промърмори младежът и тъжно се усмихна. Двамата дори не трепнаха, когато в бара проникнаха нови гранати със сълзотворен газ, избухнаха и засъскаха на пода. Първите парливи облачета газ достигнаха кабинета на Балазар. — Струва ми се по-интересно от онези романи на Едгар Райс Бъроуз за Марс, които Хенри ми четеше понякога, когато бяхме малки. Забрави само едно нещо.
— Какво?
— Красиви момичета с голи гърди.
Стрелецът се усмихна.
— По пътя към Тъмната кула всичко е възможно.
Младежът отново потръпна. Вдигна главата на Хенри, целуна леденото, пепеливосиво лице и внимателно сложи на пода зловещата реликва.
— Добре — кимна. — И бездруго нямам планове за вечерта.
— Вземи това — каза Роланд и му подхвърли дрехите. — Сложи си поне обувките. Стъпалата ти кървят.
На улицата отвън двама полицаи с плексигласови шлемове и бронирани жилетки разбиха входната врата на „Наклонената кула“. В тоалетната Еди (нахлузил слиповете си и обул маратонките си „Адидас“) подаваше една по една опаковките кефлекс на Роланд, който ги тъпчеше в джобовете на джинсите на младежа. Когато прибра и последната опаковка, Стрелецът прегърна Еди през раменете, а хлапакът хвана лявата му ръка. Тъмният правоъгълник на вратата изведнъж се появи. Еди почувства как вятърът от другия свят разрошва косата му, влажна от пот. Чу вълните, които се разбиваха в каменистия бряг. Усети соления мирис на океана. Въпреки всичко, въпреки болката и тъгата, изведнъж пожела да види Кулата, за която говореше Роланд. Копнееше да я види. След смъртта на Хенри нищо не го задържаше в неговия свят. Родителите им бяха мъртви, не беше имал сериозна връзка с момиче вече три години — всъщност откакто бе започнал да се дрогира — само безкрайна върволица от курви и наркоманки. Нито една от тях не го заслужаваше. Майната им! Минаха заедно през прага. Еди дори избърза малко.
От другата страна изведнъж бе разтърсен от нови болезнени мускулни спазми — първите симптоми на хероинов глад. Връхлетяха го тревожни мисли.
— Почакай! — изкрещя. — Трябва да се върна за минутка! Бюрото му! Дрогата! След като са държали Хенри упоен, значи имат дрога! Хероин! Не мога да живея без хероин!
Погледна умоляващо Роланд, но лицето на Стрелеца бе като издялано от камък.
— Тази част от живота ти свърши — каза и прегради пътя му с лявата си ръка.
— Не! — изкрещя Еди и се опита да го отблъсне. — Не, не разбираш, човече! Хероинът ми трябва! ТРЯБВА МИ! Все едно се бе хвърлил срещу скала. Стрелецът затвори вратата.
Тя тихичко изщрака — звук, който означаваше край на всичко — и падна на пясъка. Вдигна се облак прах. Зад нея нямаше нищо, липсваше и надпис. Тази врата между световете беше затворена завинаги.
— НЕ! — изкрещя Еди. Подплашените чайки също закрещяха в отговор, сякаш се опитваха да го надвикат; ракообразните чудовища започнаха да задават своите въпроси, може би го канеха да се приближи, за да ги чуе по-добре. Той зарида и се строполи на пясъка, тялото му се разтърсваше от спазмите.
— Нуждата ти ще премине — обади се Стрелецът и измъкна една от опаковките от джоба на джинсите на Еди, които толкова приличаха на неговите. Успя да разчете само някои от буквите, рискуваше много, като вземаше непознато лекарство.
— Или ще ме убие, или ще ме спаси — промълви той и глътна две хапчета. Сетне взе последните три „астина“ и легна до Еди, прегърна го здраво и не след дълго двамата заспаха.
1
По радиото звучеше блус в стила на двайсетте; Били Холидей, който един ден щеше сам да се убеди колко верни са били думите му, пееше: „Докторът ми каза веднага да спра, защото от следващата доза може да умра.“
Застанал от дясната страна на Хенри, Джордж Бионди — когото приятелите му наричаха Големия Джордж, а враговете му Големия нос — задаваше въпросите. След като Хенри само седеше и тъпо кимаше, Трикс Постино пъхна зара в ръката му, която бе добила пепеляв цвят в резултат на дългогодишната употреба на хероин.
— Твой ред е, Хенри — каза Трикс, ала пленникът остави зарчето да се изплъзне от ръката му.
Джими Хаспио взе зара и го хвърли вместо него.
— Виж, Хенри. Открива ти се страхотна възможност.
— Възможност — промърмори замечтано пленникът, сетне се огледа, сякаш току-що се бе събудил.
— Къде е Еди?
— Скоро ще дойде — успокои го Трикс. — Продължавай да играеш.
— Какво ще кажеш за една доза?
— Играй!
— Добре, добре, престани да ме тормозиш.
— Не го тормози — обърна се Кевин Блейк към Джими.
— Добре, няма.
— Готов ли си? — попита Джордж Бионди и театрално намигна на останалите, когато брадичката на Хенри увисна чак до гърдите, после той бавно затвори уста — приличаше на прогнил пън, който за последен път се издига на повърхността преди окончателно да потъне.
— Да — промълви Хенри.
— Давай. — Давай! — извика весело Джими Хаспио.
— Давай! — съгласи се Трикс, при което всички избухнаха в смях (в другата стая „постройката“ на Балазар, която сега се извисяваше натри етажа, потрепери, но не се срути).
— Добре, чуй ме внимателно — каза Джордж и намигна отново. Макар Хенри сега да отговаряше на въпроси от раздела „спорт“, Джордж обяви, че ще го пита нещо от „изкуство и шоу“. — Кой популярен кънтри-певец изпълнява „Момче на име Сю“, „Затворнически блус от Фолсъм“ и подобни шибани песни?
Кевин Блейк, които можеше да събере седем и девет само ако за целта си помагаше с жетони за покер, се хвана за коленете и се запревива от смях, като едва не събори масата.
Джордж, който се преструваше, че разглежда картата в ръката си, продължи:
— Този прочут певец е познат и като човека в черно. Настъпи продължителна пауза, изпълнена с очакване.
— Уолтьр Бренън — каза най-сетне Хенри.
Избухна гръмогласен смях. Джими Хаспио прегърна Кевин Блейк, Кевин заудря Джими по рамото. В кабинета на Балазар къщата от карти, която вече се превръщаше в кула, потрепери отново.
— Тихо! — извика Чими. — Босът строи!
Веднага млъкнаха.
— Добре — обади се Джордж. — Този път позна, Хенри. Въпросът беше труден, но ти се справи.
— Както винаги — каза пленникът. — Винаги се справям. Какво ще кажеш за една инжекция?
— Чудесна идея! — възкликна Джордж и извади кутия от пури. В нея имаше спринцовка. Заби иглата във вената над лакътя на Хенри. Това беше последното друсане на Хенри.
2
Отвън пикапът приличаше на таратайка, но под мръсотията и олющената боя се криеше истинско чудо на техниката, на което дори момчетата от Отдела за борба с наркопласьорите биха завидели. Както Балазар неведнъж се бе изразявал, не можеш да биеш копелдаците, ако не си добре подготвен — ако не си екипиран също като тях. Колата струваше цяло състояние, но той имаше известно преимущество: хората му крадяха това, за което полицията трябваше да плаща скъпо и прескъпо. Източното крайбрежие бе населено със служители на електронни компании, които търсеха на кого да продадат на минимална цена най-строго пазените тайни на своите фирми. Тези, (Джак Андолини ги наричаше „тъпанарите от Силициевата долина“) направо ти избутваха чертежите в ръцете.
Под арматурното табло се криеше детектор за подслушвателни устройства, УКВ антирадар, настроен на полицейската честота, широкообхватен детектор на радиовълни, високочестотен заглушител на радиопредавания, аналого-цифров преобразувател и усилвател, които биха показали на всеки, който се опитваше да засече колата с методите на триангулацията, че тя се намира едновременно в Кънектикът, Харлем и Монтък Саунд; имаше още радиотелефон… и малко червено копче, което Андолини натисна веднага щом Еди Дийн излезе от колата.
Интеркомът в кабинета на Балазар иззвъня.
— Те са — каза той. — Клаудио, пусни ги да влязат. Еди трябва да си мисли, че тук сме само ние тримата с Клаудио. Чими, иди в склада при останалите джентълмени и им кажи да пазят тишина.
Чими тръгна наляво по коридора, Клаудио Андолини тръгна вдясно.
Балазар спокойно започна да реди следващия етаж.
3
„Остави ме аз да се оправям“ — каза Еди, когато Клаудио отвори вратата.
„Добре“ — съгласи се Стрелецът, но остана нащрек, готов да вземе нещата в свои ръце в мига, в който сметнеше за необходимо.
Издрънчаха ключове. Роланд бе много чувствителен към различните миризми — на пот, лъхаща откъм Кол Винсънт, който вървеше от дясната му страна, и остър, тръпчив мирис на одеколон, идващ от Джак Андолини отляво, а когато влязоха, долови кисел дъх на бира. Разпозна отлично тази миризма. Това не бе някоя порутена кръчма, чийто под беше посипан с трици и където имаше грубо скован плот — нямаше нищо общо с „Шеб“ в Тул. Навсякъде блестяха стъклени чаши, в това помещение имаше повече стъкло, отколкото Стрелецът бе видял през цялото си детство, когато доставките бяха станали неритмични благодарение на саботажите на въстаниците от Фарсън, но най-вече, мислеше си той, защото светът се бе променил. Фарсън беше следствие от голямата промяна, а не причина.
Видя отраженията им навсякъде — по стените, по облицования с огледала бар, в дългото огледало зад него; виждаше ги дори като уродливи джуджета в елегантните чаши с форма на камбанка, подредени зад бара… бяха красиви и изящни като коледни играчки.
В единия ъгъл имаше някакво светлинно устройство, което непрекъснато се движеше и променяше цветовете си. От златисто към зелено, от зелено към жълто, от жълто към червено, от червено отново към златисто. По протежение на устройството с главни букви бе изписана дума, която можеше да прочете, но не разбираше значението й: „РОКОЛА“.
Това нямаше значение. Беше дошъл по работа. Не беше турист; не можеше да се позволи лукса да се държи като такъв, без значение колко интересни или странни му се виждаха някои неща.
Мъжът, който им отвори вратата, очевидно беше брат на шофьора, както се бе изразил Еди, въпреки че беше по-висок и може би по-млад с пет години. Носеше пистолет в кобур под мишницата.
— Къде е Хенри? — попита младежът. — Искам да видя брат ми! — Той повиши глас: — Хенри! Ей, Хенри!
Никакъв отговор; тишина, сред която единствено чашите зад бара зазвъняха едва доловимо.
— Господин Балазар желае първо да разговаря с теб.
— Запушили сте му устата и сте го вързали, нали? — попита Еди и преди още Клаудио да му отговори, той се изсмя. — Не, мисля, че сте го оставили да се надруса, нищо повече. Защо да си правите труда да го връзвате, когато с една инжекция може да стане кротък като агънце? Добре. Водете ме при Балазар. Да приключваме с тази история.
4
Стрелецът погледна кулата, която Балазар бе построил от карти, и си помисли: „Още един знак.“
Босът надникна иззад кулата, която сега беше много висока. Лицето му изразяваше задоволство и топлина.
— Еди — каза. — Радвам се да те видя, синко. Чух, че си имал проблеми на „Кенеди“.
— Не съм ти син — невъзмутимо отвърна младежът.
Балазар направи жест, който бе едновременно комичен, тъжен и неискрен.
— Обиждаш ме, хлапе.
— Стига глупости — прекъсна го той. — Знаеш, че вариантите са два: или работя за ченгетата, или те просто са ме пуснали. Знаеш, че не са успели да ме пречупят само за някакви си два часа. Знаеш, че ако го бяха сторили, сега щях да съм на Четиридесет и трета улица и да повръщам в някой леген.
— За тях ли работиш?
— Не. Пуснаха ме. Следят ме, но вие насила ме доведохте тук.
— Значи си изхвърлил стоката. Невероятно. Трябва да ми обясниш как си се отървал от цял килограм кокаин в пътнически самолет. Тази информация може да ми бъде от голяма полза. Това е истинска мистерия от типа на „загадката на заключената стая“.
— Не съм я изхвърлил, но и не е у мен.
— Че къде е? — обади се Клаудио, сетне се изчерви, когато брат му го изгледа свирепо.
— У него — каза Еди с усмивка и посочи Енрико Балазар, който го гледаше иззад кулата от карти. — Вече е доставена.
За пръв път, откакто бяха довели младежа в кабинета му, на лицето на Боса се появи неподправено изражение — беше искрено изненадан. Но бързо се овладя и се усмихна вежливо, после промърмори:
— Да. А скривалището ще разкриеш по-късно, след като освободим Хенри и ти върнем твоята стока. Когато се озовете в Исландия, може би. Нали така си представяш нещата?
— Не. Ти не разбираш. Кокаинът е тук. Доставка от врата до врата. Точно както се бяхме споразумели. Защото дори в наше време има хора, които държат на думата си. Зная, че ти звучи невероятно, но това е самата истина.
Всички го гледаха онемели.
„Как се справям, Роланд?“ — попита Еди. „Според мен много добре. Но не позволявай на този Балазар да се окопити. Мисля, че е опасен.“
„Така ли мислиш, а? Е, не се съмнявам, приятелю. Аз знам, че е опасен. Много опасен.“
Той погледна отново Боса и му намигна.
— Ето защо ти трябва да се тревожиш за ченгетата, а не аз. Ако влязат тук със заповед за обиск, ще затънеш до гуша, господине.
Балазар бе взел две карти. Ръцете му внезапно се разтрепериха и той ги остави на бюрото. Разтрепериха се съвсем леко, но Роланд ги видя. Еди също. Изражение на объркване — на мимолетен страх, може би — се появи на лицето му.
— Внимавай какви ги дрънкаш, малкия. Внимавай как се държиш, не забравяй, че търпението ми не е безгранично.
Джак Андолини се изплаши.
— Сключил е сделка с тях, шефе! Това малко лайно им е предало кокаина, а те са го подхвърлили тук, докато са се престрували, че го разпитват.
— Никой не е влизал тук — каза Балазар. — Никой не би могъл да го стори, Джак, и ти го знаеш много добре. Алармата се включва дори когато някой гълъб кацне на покрива.
— Но…!
— Дори да са искали да го направят, разполагаме с толкова хора в тяхната организация, че нямаше да успеят. Щяхме да знаем кой, кога и как възнамерява да ни прецака.
Погледът му се върна към младежа.
— Еди, разполагаш с петнайсет секунди да спреш да ме будалкаш. Сетне ще повикам Чими Дрето и ще го накарам да се позанимае с теб. След като свърши, ще чуеш как се грижи за брат ти в съседната стая.
Еди се вцепени.
„Спокойно — промълви Стрелецът и си помисли: «Ако искаш да го засегнеш, трябва само да споменеш името на брат му. Все едно, че ръчкаш с клечка незараснала рана.»“
— Ще отида в тоалетната — каза Еди и посочи вратата в далечния ляв ъгъл на стаята; беше толкова незабележима, че се сливаше с ламперията. — Ще вляза сам. Сетне ще се върна при теб с половин килограм кокаин. Това е една втора от доставката. Ще я пробваш. Когато видя брат си и се убедя, че е добре, ще му върнеш нашата стока и ще изпратиш някого от хората си да го отведе у дома. Докато това стане, аз и… — едва не каза Роланд — … аз и твоите момчета ще седим тук и ще наблюдаваме как редиш това нещо. Когато Хенри се прибере у дома, на сигурно място — това означава, че никой няма да допира пистолет в главата му — ще ми позвъни и ще ми каже паролата, която сме уговорили, преди да замина. За всеки случай.
Стрелецът провери в съзнанието му дали това е истина, или блъф. Беше истина или поне Еди смяташе, че брат му щеше да умре, но нямаше да го подведе. Стрелецът не беше толкова сигурен.
— Сигурно смяташ, че вярвам в Дядо Коледа — отвърна Балазар.
— Зная, че не вярваш.
— Клаудио, обискирай го. Джак, иди в тоалетната и я претърси. Щателно.
— Има ли тайник, за който не знам? — попита Андолини.
Балазар се поколеба, вперил тъмнокафявите си очи в лицето на Андолини. Най-сетне отговори:
— Има малък тайник зад аптечката. Там държа някои лични вещи. Мястото не е достатъчно голямо, за да побере половин кило дрога, но все пак провери.
Джак отиде в тоалетната и Стрелецът видя същата студена бяла светлина като в летящата карета. Сетне вратата се затвори.
Балазар погледна отново Еди.
— Защо ми разказваш такива небивалици? — попита едва ли не с огорчение. — Смятах те за по-умен.
— Погледни ме в очите и виж дали лъжа.
Босът се подчини. Изгледа го продължително. Сетне се извърна и пъхна ръце в джобовете си. Позата му изразяваше тъга — тъга по блудния син — но преди да се извърне, Роланд видя изражението му, а то не говореше за мъка. Това, което Балазар бе прочел в очите на Еди, не го бе натъжило, а го бе разтревожило.
— Съблечи се — нареди Клаудио, който бе насочил пистолет към младежа. Той започна да сваля дрехите си.
5
„Това не ми харесва“ — помисли си Балазар, докато чакаше Джак Андолини да се върне от тоалетната. Беше уплашен; изведнъж започна да се поти не само под мишниците или на слабините — места, които се потяха и в най-суровата зима. Еди не се държеше като наркоман (умен наркоман, но все пак наркоман, който можеше да бъде манипулиран), а приличаше… приличаше на какво? Сякаш беше израснал, беше възмъжал. Все едно някой му е вдъхнал малко кураж.
Да. Това бе отговорът. И дрогата. Проклетата дрога. Джак претърсваше тоалетната, а Клаудио обискираше Еди с усърдието на надзирател-садист в някой затвор. Младежът реагира с неподозирано за един наркоман спокойствие, когато Клаудио плю четири пъти на лявата си ръка, размаза плюнката по дясната си длан и я пъхна чак до китката в задника му.
Не откриха наркотик нито в тоалетната, нито вътре в Еди, нито в дрехите му или в пътната му чанта. Следователно той просто блъфираше.
„Погледни ме в очите и виж дали лъжа“ — беше казал младежът.
Балазар така и постъпи. Но видяното го разтревожи. Видя, че Еди Дийн е напълно уверен в себе си: възнамеряваше да влезе в тоалетната и да се върне с половината от стоката. Босът почти му повярва.
Клаудио Андолини извади ръката си, устните му трепереха.
— Побързай, Джак, целият съм омазан в лайната на тоя скапаняк — гневно се провикна той.
— Ако знаех, че ще търсиш и там, щях да се избърша по-добре, приятел — спокойно каза Еди. — Щеше да измъкнеш ръката си по-чиста, а и аз нямаше да се чувствам като изнасилен от бик.
— Джак!
— Иди в кухнята и се измий — нареди му тихо Балазар. — Двамата с Еди ще те чакаме. Нали така, малкия?
— Разбира се.
— Във всеки случай той е чист — каза Клаудио. — Е, чист не е най-подходящата дума. Имах предвид, че не е скрил нищо. Можеш да бъдеш сигурен.
Еди гледаше спокойно Балазар, който си мислеше за Хари Худини и Блекстоун, за Дъг Хенинг и Дейвид Копърфийлд. Някои твърдяха, че изкуството на илюзионистите е мъртво като водевила, но Хенинг беше суперзвезда, а онова хлапе Копърфийлд бе омагьосал публиката на представлението в Атлантик Сити, на което Балазар бе присъствал. Босът беше обикнал фокусниците от мига, когато за пръв път беше видял един от тях да показва трикове с карти. И какъв бе първият им номер, преди да накарат нещо да се появи, при което публиката да ахне от изненада, сетне бурно да заръкопляска? Канеха някой зрител да провери дали мястото, от което щеше да изскочи заекът, гълъбът или разголената сладурана, е абсолютно празно. Нещо повече, искаха публиката да се увери, че няма как да вкарат нещо вътре.
„Мисля, че ще направи някакъв фокус. Не зная какъв и не ме интересува. Знам само, че това не ми харесва, изобщо не ми харесва“ — мрачно размишляваше Балазар.
Джордж Бионди също бе озадачен.
Беше напълно сигурен, че малко след като Чими бе влязъл в кабинета на счетоводителя и бе угасил лампите, Хенри бе умрял. Беше издъхнал тихичко, без агония, без да вдига шум, без да се мъчи. Просто беше напуснал този свят, отлетял като семе от глухарче, понесено от ветреца. Джордж реши, че най-вероятно това се е случило в мига, в който Клаудио отиде да измие ръката си в кухнята.
— Хенри? — прошепна той в ухото на мъртвеца. Приближи се толкова, сякаш целуваше момиче в някой киносалон; а това бе отвратително чувство — особено, когато знаеш, че човекът е мъртъв. То е като наркофобия — или както там, по дяволите, го наричаха — но Джордж трябваше да провери, а стената между тази стая и кабинета на Балазар бе доста тънка.
— Какво има? — попита Трикс Постино.
— Млъкни — нареди му Джордж. Шепнеше като двигател на камион на празни обороти.
И двамата замълчаха.
Джордж плъзна ръка под ризата на Хенри. Положението се влошаваше. Чувството, че е на кино с някое момиче не го напускаше. Сега я опипваше, само че не беше тя, а той и не ставаше въпрос просто за наркофобия, а за хомосексуална наркофобия. Гърдите на Хенри не се повдигаха и отпускаха, от тях не долиташе туп-туп-туп. — За Хенри Дийн времето бе свършило. Единственият звук, който се чуваше, беше тиктакането на часовника му.
Джордж се обърна към Чими Дрето, който вонеше на чесън и зехтин, и прошепна:
— Мисля, че имаме проблем.
Джак излезе от тоалетната.
— Там няма дрога — обяви той и студеният му поглед се спря на Еди. — Ако си намислил да избягаш през прозореца, забрави за него. Има стоманена решетка.
— Наркотикът вече е тук — спокойно отвърна младежът. — Но не знаеш къде да го търсиш.
— Извинявам се, господин Балазар — възкликна Андолини, — но тази отрепка прекалява.
Балазар изучаваше лицето на Еди и се престори, че не чува думите на помощника си. Беше се замислил дълбоко.
Мислеше за зайците, които илюзионистите изваждаха от цилиндрите си.
Избира човек от публиката, който да установи, че шапката е празна. Какво още се правеше? Никой не надниква повторно в самата шапка, разбира се. А какво бе казало хлапето? „Ще отида е тоалетната. Ще вляза сам.“
Балазар обикновено не искаше да знае тайната на някой трик, защото това отнемаше част от удоволствието. Но този път изгаряше от нетърпение да я разгадае.
— Отлично — обърна се към Еди. — След като е там, иди и го донеси. Така, както си. Чисто гол.
— Добре — съгласи се младежът.
— Но не сам. — Еди се закова на място и трепна, сякаш Босът го беше пронизал с невидим харпун; Балазар изпита задоволство. За пръв път нещата не вървяха според плана на хлапето.
— Джак ще дойде с теб.
— Не. Не сме…
— Еди — каза му с любезен тон, — не ми отказвай. Никога не го прави.
8
„Всичко е наред — каза Стрелецът. — Нека дойде.“
„Но… но…“
Еди едва не се разтрепери, контролираше се с огромни усилия. Не се тревожеше от внезапния удар под пояса, който му бе нанесъл Балазар, притесняваше се за Хенри, но най-вече заради нарастващата нужда от инжекция.
„Нека дойде. Всичко ще бъде наред. Слушай…“
И Еди заслуша.
9
Балазар наблюдаваше хилавия гол младеж, който беше започнал да се прегьрбва по характерния за наркоманите начин. Еди бе наклонил глава и когато отново погледна Боса, онзи усети как самоувереността му се изпарява. Сякаш хлапето слушаше някакъв глас, който само то можеше да чуе.
Същата мисъл мина и през главата на Андолини, но формулирана по различен начин: „Какво става? Той прилича на кучето от старите грамофонни плочи!“
Кол искаше да му каже нещо за очите на Еди. Изведнъж Андолини съжали, че не го беше изслушал.
Дори Еди да се беше заслушал в някакъв вътрешен глас, гласът или беше престанал да разговаря с него, или младежът бе престанал да му обръща внимание.
— Добре — каза си Еди. — Ела, Джак. Ще ти покажа осмото чудо на света. — Усмихна се, но нито на Джак Андолини, нито на Енрико Балазар им беше до смях.
— Така ли? — попита Андолини и измъкна пистолет от кобура си. — Опитай се да ме учудиш.
Усмивката на младежа стана още по-сияйна.
— Мисля, че ще останеш потресен.
10
Андолини го последва. Беше изплашен и държеше пистолета насочен към пленника.
— Затвори вратата — нареди Еди.
— Майната ти!
— Затвори вратата или няма да получиш нито грам кокаин.
— Майната ти! — повтори Андолини.
Беше пребледнял, опасяваше се, че става нещо, което не разбира.
— Не иска да затвори вратата — извика Еди към шефа. — Писна ми, господин Балазар. Сигурно разполагате с шестима здравеняци, всеки, от които е въоръжен до зъби, а той се страхува да се затвори в клозета с едно хлапе. При това наркоманче.
— Затвори проклетата врата, Джак! — изкрещя Балазар.
— Точно така — каза Еди, когато Джак Андолини ритна вратата зад гърба си. — Ти мъж ли си или…
— Ох, малкия, писна ми от тия глупости — каза италианецът сякаш на себе си. Вдигна пистолета, за да го удари през устата с дръжката.
Сетне замръзна с вдигната ръка, усмивката, оголила зъбите му, се изкриви в гримаса на удивление, когато стана свидетел на видяното от Кол Винсънт в пикапа.
Кафявите очи на младежа промениха цвета си и станаха сини.
„Хвани го!“ — изкомандва го някой и макар да говореше Еди, това не бе неговият глас.
„Шизофреник е — помисли си Джак Андолини. — Той е откачил, проклет шизо…“
Мисълта му секна, когато ръцете на Еди го сграбчиха за раменете, защото тогава едрият мъж видя, как в пространството зейна дупка и то само на около метър зад пленника.
Не, не беше дупка. Очертанията и бяха прекалено точни.
Беше врата.
— Пресвета Дево, спаси ме! — промълви Джак. През вратата, която висеше във въздуха на трийсетина сантиметра от пода, се откриваше изглед към потънал в мрак бряг, в който се разбиваха вълни. Някакви същества се движеха по пясъка. Същества.
Ударът, който трябваше да избие предните зъби на Еди, само разцепи устната му и я разкървави. Андолини усети, че силите му го напуснаха.
— Предупредих те, че ще останеш потресен — промълви младежът и го дръпна. Джак проумя намеренията му в последния момент и започна да се съпротивлява като дива котка, но беше прекалено късно. Преминаха прага и уличната глъчка на нощен Ню Йорк, с която привикваш и преставаш да и обръщаш внимание, бе заменена от плясъка на вълните и странните възгласи на почти невидимите чудовища, които сновяха по брега.
11
„Трябва да действаме светкавично, в противен случай загиваме“ — бе казал Роланд. Еди беше сигурен, че трябваше да се движат едва ли не със светлинна скорост, за да успеят. Не се съмняваше в думите му. Джак Андолини беше труден противник — можеш да го зашеметиш, да го повалиш на земята, но ако му позволиш да се опомни, ще те смачка като муха.
„Лявата ръка! — извика Роланд в мига, в който минаха през прага и той се отдели от Еди. — Помни! Лявата ръка!“
Видя как Еди и Джак се спъват и падат, претъркулват се по каменистия бряг и се борят за пистолета в ръката на Андолини.
Помисли си каква ирония на съдбата би било да се върне в своя собствен свят и да открие, че физическото му тяло е умряло… и вече е твърде късно. Твърде късно да се учудва на каквото и да било, твърде късно да се връща.
12
Андолини нямаше понятие какво се случва. Част от съзнанието му бе убедена, че е полудял, а според друга на отмъстителния Бог най-сетне му бе писнало от злините му и бе решил да го изтръгне от познатия му свят и да го захвърли в това странно чистилище.
Сетне видя отворената врата, от която струеше бяла светлина — светлината от тоалетната на Балазар — и разбра, че има шанс да се върне. Той беше изключително практичен човек. Щеше да разсъждава за тези неща по-късно. Първо трябваше да убие наркоманчето и да мине през вратата.
Силата, която го бе напуснала в момента на шокираща изненада, започна да се връща. Той осъзна, че Еди се опитва да изтръгне от ръката му малкия, но много ефикасен колт „Кобра“ и бе на път на успее. Изруга и го отблъсна, опита се да се прицели, но младежът отново го хвана за ръката. Андолини удари с коляно бедрото на Еди (машинално забелязвайки, че скъпите му габардинени панталони бяха изцапани със сива кал) и младежът изкрещя от болка, сетне извика:
— Роланд! Помогни ми! За Бога, помогни ми!
Андолини извърна глава и това, което видя, отново го извади от равновесие. До него стоеше някакъв тип… само че приличаше на призрак, не на човек. Но нямаше нищо общо с добрия малък Каспар. Бледото, изпито лице на непознатия, който едва се държеше на краката си, беше брадясало. От ризата му бяха останали само парчета, които вятърът развяваше като панделки и разкриваше измършавелите му ребра. Мръсен парцал бе увит около дясната му ръка. Изглеждаше болен, с единия крак в, гроба, но дори и в това състояние имаше толкова опасен вид, че Джак се почувства като пале.
Освен това непознатият държеше два револвера.
Изглеждаха по-стари от планините наоколо, във всеки случай достатъчно стари, за да са откраднати от някой музей на Дивия запад…, но въпреки това си бяха револвери, може би дори стреляха. Андолини разбра, че трябва първо да очисти бледоликия… освен, ако онзи не беше призрак; в такъв случай нямаше от какво да се притеснява.
Отблъсна Еди и се претьрколи вдясно, без да обръща внимание на камъчетата, които разкъсаха скъпото му сако. В този миг Стрелецът извади револвера с лявата си ръка, реакцията му бе светкавична както винаги, без значение дали е болен или здрав, буден или полузаспал, беше по-бърза от мълния в лятна буря.
„Свършено е с мен — помисли си смаяният Андолини. — Божичко, та той е по-бърз от всички, които съм виждал! Свършено е с мен, пресвета Дево, той ще ме застреля…!“
Мъжът с окъсаната риза дръпна спусъка на револвера в лявата си ръка и Джак Андолини си помисли — наистина си помисли — че вече е мъртъв, преди да осъзнае, че е чул само изщракване вместо изстрел. Оръжието беше засякло.
Той се усмихна, скочи на крака и вдигна пистолета си.
— Не зная кой си, но ще те пратя по дяволите, проклет призрако!
13
Еди стана; целият трепереше, голото му тяло беше настръхнало. Видя как Роланд извади револвера си, чу изщракването, което се разнесе вместо гърмеж, видя, че врагът им се изправя на крака, чу го да казва нещо и преди да осъзнае какво прави, сграбчи камък с остри ръбове. Измъкна го от пясъка и го запрати с все сила.
Камъкът удари Андолини по тила и отскочи. Рукна кръв. Джак стреля, но куршумът, който със сигурност би убил Роланд, се отклони встрани.
14
„Не съвсем — би казал Стрелецът на Еди. — Щом чуеш свистенето му край бузата си, значи не можеш да твърдиш, че изстрелът е бил съвсем неточен.“
Щом се опомни, Роланд отпусна спусъка и отново го натисна. Този път револверът му издаде обичайния сух, уверен звук, който отекна по брега. Чайките, задрямали по скалите, далеч от омарите, полетяха с пронизителни писъци.
Куршумът на Стрелеца щеше да убие Андолини, ако онзи не бе паднал, замаян от удара в главата. Гърмежът от револвера сякаш отекна някъде надалеч, но дупката в левия ръкав и опарването в лакътя на италианеца бяха съвсем истински. Изгарящата болка го извади от унеса и той се изправи, едната му ръка висеше счупена и безполезна, пистолетът трепереше в другата. Търсеше жертва.
Погледът му се спря на Еди, Еди наркоманът, Еди, който незнайно как бе успял да го доведе на това странно място. Еди стоеше гол както майка го е родила и трепереше под студения вятър. „Е, Джак, може и да пукнеш тук, но поне ще си доставиш удоволствието да очистиш проклетия Еди Дийн.“
Той вдигна пистолета. Малката „Кобра“ сякаш тежеше десет килограма, но успя да я вдигне.
15
„Дано не засече пак“ — мрачно си помисли Роланд и натисна спусъка. Въпреки крясъците на чайките, чу тихото гладко превъртане на барабана.
16
Револверът не засече.
17
Стрелецът не се бе прицелил в главата на Андолини, а в пистолета му. Не беше сигурен дали този човек няма да им потрябва; беше довереник на Балазар и ако Балазар беше опасен колкото предполагаше Роланд, то той трябваше да се застрахова.
Изстрелът бе добър, което не бе изненадващо; изненадващо бе това, което се случи с пистолета на Андолини и с притежателя му. Само два пъти през целия си живот Роланд бе видял противниците да стрелят едновременно.
„Не ти провървя, приятел“ — каза си той, когато Андолини изкрещя и падна на пясъка. По ризата и панталоните му се стичаше кръв. Половината от дланта му липсваше. Пистолетът лежеше на пясъка, вече беше безполезно парче метал.
Еди се взираше в него. Никой вече нямаше да се подиграва на неандерталската физиономия на Джак Андолини, защото там, където преди беше лицето му, сега имаше кървящо месо и черна дупка вместо уста.
— За Бога, какво стана?
— Куршумът ми трябва да е попаднал в пълнителя на пистолета му в мига, в който е натискал спусъка — обясни Стрелецът, говореше сухо, като професор, който изнася лекция по балистика в полицейската академия. — В резултат взривът е откъснал задната част на пистолета му. Вероятно са експлодирали още един-два патрона.
— Застреляй го — помоли Еди. Трепереше още по-силно и причината вече не бе единствено в студената нощ и голотата му. — Убий го. Отърви го от мъките му!
— Късно е — отвърна Роланд с ледено безразличие, от което Еди го втресе чак до костите.
Обърна се, но прекалено късно, за да избегне гледката на ракообразните чудовища, които се катереха по краката на Андолини, разкъсваха обувките му от „Гучи“…, без да ги събуят, разбира се. Джак пищеше и размахваше ръце, после се строполи на брега. Рачищата се нахвърлиха лакомо върху него и трескаво задаваха въпросите си, докато го поглъщаха жив: „Дад-а-чак? Дид-а-чик? Дум-а-чум? Дод-а-чок?“
— Исусе! — промълви Еди. — Какво ще правим сега?
„Сега ще вземеш точно толкова от…“ (дяволския прах, каза Стрелецът; кокаина, чу Еди), „… колкото обеща на Балазар — каза Роланд, — нито повече, нито по-малко. Сетне се връщаме. — Изгледа го невъзмутимо. — Само че този път идвам и аз. В собственото си тяло.“
— Божичко! Ще можеш ли? — После сам отговори на въпроса си. — Разбира се, че можеш. Но защо?
— Защото сам няма да се справиш. Ела тук.
Младежът погледна към скупчилите се на брега чудовища. Никога не бе харесвал Джак Андолини, но въпреки това усети, че му се повдига.
— Ела тук — нетърпеливо повтори Роланд. — Нямаме много време, а и това, което трябва да направя, изобщо не ми харесва. Никога не съм го правил. Никога не съм мислил, че ще ми се наложи. — Изкриви устни в горчива гримаса. — Но ще трябва да свикна с подобни неща.
Еди бавно се приближи към него, краката му едва го държаха, сякаш бяха гумени. Бялата му кожа блестеше под неземната светлина. „Кой си ти, Роланд? — запита се той. — Що за човек си? И какво изгаря тялото ти — дали е само температура? Или някаква лудост? Мисля, че и двете.“
Божичко, нуждаеше се от една инжекция! Нещо повече: заслужаваше я!
— Какво не си правил никога? — попита. — За какво говориш?
— Вземи това. — Роланд посочи стария револвер, който висеше в кобура на дясното му бедро. Всъщност не го посочи, защото нямаше пръсти; ръката му завършваше с омотани в парцал чуканчета. — Не мога да го използвам. Нито сега, нито по-късно.
— Аз… — Еди преглътна. — Не искам да го докосвам.
— И аз не искам да го докосваш — отвърна Стрелецът с удивителна любезност, — но се боя, че нямаме избор. Ще има престрелка.
— Така ли?
— Да. И то доста ожесточена.
18
Балазар ставаше все по-неспокоен. Прекалено дълго се забавиха. Прекалено дълго, а и в тоалетната беше прекалено тихо. Някъде отдалеч, може би от съседната пряка долетяха крясъци, чуха се два-три гърмежа, сякаш изстрелваха ракети…, но когато човек се занимава с такива сериозни дела като Балазар, той не обръща внимание на някакви си ракети.
Писък. Това писък ли беше?
„Не обръщай внимание. Това, което се случва на съседната пряка, не те засяга. Започваш да се държиш като някоя бабичка.“
И все пак нещата очевидно вървяха зле. Много зле.
— Джак? — провикна се към затворената врата.
Никакъв отговор.
Балазар отвори лявото чекмедже на бюрото си и извади пистолет. Не беше колт „Кобра“, малък и удобен за носене в таен кобур, а магнум калибър 357.
— Чими! — извика. — Ела тук!
Затръшна чекмеджето. Кулата от карти се разпадна с леко шумолене, почти като въздишка. Балазар дори не забеляза.
Стокилограмовият Чими Дрето като че изпълни рамката на вратата. Видя, че Босът е извадил пистолета си от чекмеджето, и побърза да измъкне своя изпод сакото.
— Клаудио и Трикс да дойдат тук — нареди Балазар. — Веднага. Хлапето е намислило нещо.
— Имаме проблем.
Той отмести поглед от вратата на тоалетната към Чими.
— О, само това ми липсваше. Какво има?
Чими облиза устни. Не би искал да съобщи на шефа лоши новини дори и той да беше в добро настроение, а сега…
— Ами… — започна той и отново облиза устни, — виждате ли…
— Побързай, по дяволите! — изкрещя Балазар.
19
Ръкохватката от сандалово дърво на револвера бе толкова гладка, че Еди едва не го изпусна в краката си. Огромното оръжие изглеждаше праисторическо и толкова тежко, че май щеше да се наложи да го държи с две ръце. „Откатът — помисли си той — ще ме изпрати в най-близката стена. Ако това чудо изобщо може да стреля.“ Ала сякаш нещо го теглеше към оръжието: осъзнаваше за какво служи то, досещаше се за неговата мрачна и кървава история и сякаш се стремеше да я продължи.
„Само най-добрите са го държали — каза си. — Поне до този момент.“
„Готов ли си?“ — попита Роланд.
„Не, но да тръгваме.“
Хвана Стрелеца за китката. Той обгърна голите му рамене с дясната си ръка.
Заедно преминаха прага, напуснаха ветровития сумрак на брега в света на Роланд и се озоваха под хладната флуоресцентна светлина в тоалетната на Балазар.
Еди примигна, очите му привикваха с осветлението. Чу гласа на Чими Дрето в съседната стая, който каза: „Имаме проблем.“ „Всеки има проблеми“ — помисли си Еди, сетне спря погледа си върху аптечната, която беше отворена. Стори му се, че чува гласа на Балазар, нареждащ на Джак да претърси тоалетната, чу и Андолини, който попита дали там има някакъв тайник. Балазар бе замълчал, преди да отговори. „Зад аптечката — бе казал той. — Там държа някои яйчни вещи.“
Андолини беше отместил металния панел, но бе забравил да го върне на мястото му.
— Роланд! — прошепна Еди.
Стрелецът притисна цевта към устните си, давайки му знак да замълчи. Младежът тихичко се промъкна до аптечката.
Личните вещи на Балазар се оказаха шишенце с очистително, някакво списание, озаглавено „Детска игра“ (две осемгодишни момиченца на корицата се целуваха в захлас)… и десетина опаковки кефлекс. Еди знаеше какво представлява кефлексът. Всички наркомани, които използваха спринцовки, знаеха.
Кефлексът беше антибиотик.
— О, само това ми липсваше — казваше Балазар. Гласът му звучеше тревожно. — Какво има, Чими?
„Ако това не му помогне, нищо няма да го спаси“ — помисли си младежът. Взе опаковките и понечи да ги напъха в джобовете си. Но после се досети, че е гол и издаде дрезгав звук, който дори не наподобяваше смях. Остави ги в умивалника. Щеше да ги вземе по-късно… ако имаше по-късно.
— Ами — казваше Чими, — виждате ли…
— Побързай, по дяволите! — изкрещя шефът.
— Братът на хлапето — започна Чими и Еди се вцепени, извил глава и стиснал последните две опаковки с пеницилин. Прилича повече от всякога на кучето от старите грамофонни плочи.
— Какво е станало с него? — нетърпеливо попита Балазар.
— Мъртъв е.
Еди изпусна антибиотика в умивалника и се обърна към Роланд:
— Убили са брат ми.
20
Балазар понечи да каже на Чими да не го занимава с глупости, когато има по-важни проблеми — например странното предчувствие, че хлапето ще го прецака, въпреки присъствието на Андолини — когато чу гласа на Еди, както и младежът несъмнено бе чул Чими.
— Убили са брат ми — каза хлапето.
Балазар изведнъж забрави за стоката си, за въпросите, чиито отговори искаше да научи, и всичко останало, освен необходимостта да овладее ситуацията, преди да е станало прекалено късно.
— Очисти го, Джак! — извика той.
Никакъв отговор.
Сетне чу отново гласа на хлапака:
— Убили са брат ми. Убили са Хенри.
Балазар разбра — просто разбра — че хлапето не се обръща към Джак.
— Извикай момчетата — нареди на Чими. — Доведи всичките. Трябва да убием това копеле и когато свършим, лично аз ще му отрежа главата.
21
— Убили са брат ми — каза Затворникът. Стрелецът не отговори. Само наблюдаваше и мислеше: „Шишенцата. В умивалника. От това имам нужда или поне така смята той. Опаковките. Не ги забравяй. Не ги забравяй.“
От съседната стая се разнесе:
— Убий го, Джак!
Нито Еди, нито Стрелецът обърнаха внимание на гласа.
В съседната стая Балазар говореше за главата на Еди като за ловен трофей.
Стрелецът намери в това някаква странна утеха: не всичко в този свят се различаваше от неговия.
Онзи, когото Балазар нарече Чими, крещеше дрезгаво на останалите. Разнесе се тропот от бягащи крака.
„Ще действаш ли или просто ще стоиш така?“ — попита Роланд.
„О, ще действам и още как“ — отвърна Еди и вдигна револвера на Стрелеца. Макар само преди няколко секунди да смяташе, че ще се наложи да го държи с две ръце, сега установи, че го вдига с лекота.
„И какво възнамеряваш да направиш?“ — попита Роланд; стори му се, че чува гласа си отдалеч. Чувстваше се зле, изгаряше от температура, но това, което се случваше сега, бе началото на друга, различна, треска, която му бе добре позната. Това бе треската, която го беше завладяла в Тул. Това беше огънят на битката, който замъгляваше мислите му и оставяше в него единствено желанието да стреля.
„Ще започна война“ — отговори спокойно Еди Дийн.
„Не знаеш какво говориш — каза му, — но скоро ще разбереш. Щом излезем през вратата, мини вдясно. Аз трябва да мина вляво. Заради ръката.“
Младежът кимна. И те стъпиха на пътеката на войната.
22
Балазар очакваше да се появи Еди или Андолини, или пък двамата. Но не беше очаквал да види младежа, придружен от напълно непознат човек — висок мъж с мръсна прошарена коса и лице, сякаш издялано от камък. За миг се поколеба по кого да стреля.
Чими обаче нямаше такъв проблем. Босът беше ядосан на Еди. Следователно първо щеше да види сметката на малкия, после на другия. Тромаво се извърна към Еди и натисна три пъти спусъка на автоматичния си пистолет. Гилзите изхвърчаха и проблеснаха във въздуха. Еди видя, че здравенякът се обръща, и отчаяно се хвърли на пода, плъзна се като танцьор на състезание по дискотанци, като разсеян танцьор, който бе забравил костюма си ала Джон Траволта и бельото си. Голите му колене се нагорещиха в съответствие със закона за триенето. По декоративните панели над него се появиха дупки. Парчета пластмаса се посипаха по главата и по раменете му.
„Господи, не позволявай да умра гол и без да съм се боцнал за последен път — молеше се той, като знаеше, че подобна молитва си е чисто богохулство, истински абсурд. Но въпреки това не можеше да спре. — Ще умра, но, моля те, преди това да се…“
Револверът в лявата ръка на Стрелеца изгърмя. На брега звукът беше доста силен, тук бе направо оглушителен.
— О, Исусе — задъхано изпищя Чими Дрето. Цяло чудо бе, че изобщо успя да издаде някакъв звук. Гърдите му внезапно хлътнаха, сякаш някой бе ударил с тежък ковашки чук тенекиен варел. Бялата му риза се покри с червени петна като разцъфнали макове. — О, Исусе! О, Исусе! О, Ис…
Клаудио Андолини го блъсна встрани. Чими рухна на пода. Две от рамкираните фотографии в кабинета на Балазар паднаха с трясък. Тази, на която Босът връчваше наградата за „спортист на годината“ на ухилен младеж, се стовари върху главата на Чими. Стъкълца обсипаха раменете му.
— О, Исусе! — прошепна той с немощен глас и от устните му рукна кръв.
Клаудио бе последван от Трикс и един от мъжете, които чакаха в склада. Андолини стискаше автоматични пистолети; онзи от склада имаше пушка „Ремингтън“ с толкова късо отрязана цев, че приличаше на пистолет с приклад. Трикс Постино носеше М-16, скорострелен автомат, който той наричаше „чудото на Рамбо“.
— Къде е брат ми, гадно наркоманче? — изкрещя Клаудио. — Какво направи с Джак? — Отговорът явно не го интересуваше, защото започна да стреля и с двата пистолета, преди още да довърши въпросите си. „Мъртъв съм“ — каза си Еди, сетне Роланд отвърна на огъня. Клаудио Андолини отхвръкна назад, обвит в облак от собствената си кръв. Пистолетите паднаха от ръцете му, плъзнаха се по бюрото на Балазар и тупнаха върху разхвърляните по килима карти. Вътрешностите му се залепиха за стената секунда преди тялото му да ги последва.
— Убийте го! — пищеше Балазар. — Убийте призрака! Хлапето не е опасно! То е само един гологъз наркоман! Убийте призрака! Направете го на решето!
Натисна два пъти спусъка на своя магнум 357. Пистолетът му бе шумен почти колкото револвера на Роланд. Куршумите му не пронизаха декоративните панели зад Стрелеца, а направо ги раздробиха на парчета. През дупките заструи бяла светлина, идваща от тоалетната.
Роланд натисна спусъка. Чу се само глухо изщракване. Оръжието беше засякло.
— Еди! — изкрещя Стрелецът.
Младежът вдигна револвера и натисна спусъка.
Последвалият гърмеж бе толкова силен, че Еди се уплаши да не би револверът да се е взривил в ръцете му като пистолета на Джак. Откатът не го отхвърли назад, но ръката му рязко се отметна и сухожилието му едва не се скъса.
Видя как част от рамото на Балазар изчезва сред фонтан от кръв, чу как Босът изпищя като ранена котка, и се развика:
— Хлапето не било опасно, така ли каза? А, нещастнико? Искаше да ни прецакаш с брат ми? Ще ти покажа кой е опасен! Ще ти…
Разнесе се трясък като от хвърлена граната — онзи от склада бе стрелял с рязаната пушка. Еди се претърколи, а изстрелите надупчиха като решето стените и вратата на тоалетната.
„По дяволите, и бездруго съм мъртъв!“ — помисли си младежът, докато наблюдаваше как онзи презарежда пушката и я опира в рамото си. Човекът на Балазар се хилеше. Зъбите му бяха пожълтели — очевидно мафиозът не беше привърженик на хигиената.
„Господи, ще ме убие някаква откачалка с жълти зъби, а аз дори не знам името му — мрачно си каза Еди. — Поне уцелих Балазар. Това ми стига.“ Запита се дали в револвера на Роланд е останал още един куршум. Не беше броил изстрелите.
— Пипнах го! — весело извика Трикс Постино. — Отмести се, Дарио!
И преди мъжът на име Дарио да мръдне, за да му даде възможност да стреля, Трикс натисна спусъка на „чудото на Рамбо“. Тежкият пукот на автомата огласи кабинета. Това спаси живота на Еди. Дарио го бе взел на мушка, но преди да натисне спусъка, откосът на Трикс го преряза на две.
— Престани, идиот такъв! — изкрещя Балазар. Но Трикс не го чу и не спря или не пожела да спре. Устните му се разтегнаха и оголиха зъбите му в усмивка на акула. Обсипа с куршуми стаята от единия до другия край, два от декоративните панели станаха на прах, фотографиите се разлетяха на миниатюрни стъклени частици, а вратата на тоалетната се откъсна от пантите. Сребърната купа, която Балазар бе получил миналата година, иззвъня като камбана, когато я удари куршум. Във филмите често хората се избиват взаимно със скорострелни оръжия. В реалния живот това става рядко. А дори да се случи, важни са само първите три-четири изстрела (което нещастният Дарио щеше да потвърди, ако можеше да потвърди каквото и да било). След четвъртия или петия изстрел с човека, който се опитва да овладее подобно оръжие — колкото и силен да е той — се случват две неща. Първо цевта започва да се повдига, а самият стрелец започва да се извърта наляво или надясно в зависимост от това с кое рамо поема отката. Накратко само някой малоумник или герой от филм може да използва подобно оръжие; то е все едно да се опиташ да застреляш някого с пневматичен чук.
За момент Еди остана вцепенен от това ненадминато чудо на идиотизма. Сетне видя, че зад Трикс напират други мъже, и вдигна револвера на Роланд.
— Пипнах го! — крещеше Трикс с детинската истерия на човек, които е гледал прекалено много филми, за да съумее да различи реалността от въображаемия сценарий. — Пипнах го! Пипнах го! Пип…
Еди натисна спусъка и куршумът му отнесе горната част на черепа на нападателя. Ако се съди по поведението на този човек, това не беше голяма загуба.
„Исусе, когато тези неща стрелят, правят огромни дупки“ — помисли си младежът.
Вляво от него се разнесе „БУМ-БУМ“, нещо се заби в левия му бицепс. Огледа се и видя, че Балазар, прикрит зад бюрото, осеяно с карти, е насочил магнума си към него. Рамото на Боса представляваше кървава пихтия. Еди се хвърли встрани, в този миг магнумът отново изгърмя.
23
Роланд се хвърли на пода, взе на мушка първия от новодошлите и натисна спусъка. Беше успял да изхвърли гилзите и негодните патрони на килима и да презареди револвера, помагайки си със зъби. Балазар се прицелваше в Еди. „Ако и сега засече, с двама ни е свършено“ — помисли си Стрелецът.
Револверът изгърмя, подскочи в ръката му и Джими Хаспио рухна на пода, мъртвите му пръсти изтърваха 45-калибровия пистолет.
Роланд видя как един от хората на Балазар отскочи и запълзя сред стъкълцата, осеяли пода, но прибра револвера си в кобура. Нямаше как да презареди при положение, че два от пръстите на дясната му ръка липсваха.
Еди се справяше добре. Стрелецът съдеше за това от начина, по който Еди се сражаваше гол. Това бе сериозен, а понякога и непреодолим проблем за всеки мъж.
Той грабна един от автоматичните пистолети, които Клаудио Андолини бе изтървал,
— Какво чакате? — извика Балазар. — Направете ги на решето!
„Големия“ Джордж Бионди и другият тип, който бе седял в склада, се появиха на прага. Онзи от склада крещеше нещо на италиански.
Еди се изправи и се прицели към мъжете до вратата. „Знае, че Балазар се е спотаил там, но смята, че вече нямам оръжие — помисли си Роланд. — Ето още един човек, който е готов да умре за теб, Роланд. Какво зло си извършил, та си наказан да губиш най-преданите си приятели?“
Балазар се изправи, но не забеляза, че Стрелецът е зад него. Мислеше само как да пречука проклетия наркоман, който му бе докарал толкова неприятности.
— Не — обади се Роланд и Босът се обърна; на лицето му бе изписана изненада.
— Майнат… — започна Балазар и вдигна магнума. Роланд го простреля четири пъти с автоматичния пистолет на Клаудио. Това бе евтино малко оръжие, наподобяващо играчка, и докосването до него омърси ръката му, но вероятно един презрян човек трябваше да бъде убит с презряно оръжие.
Енрико Балазар умря с изражение на безгранична изненада.
— Здрасти, Джордж! — извика Еди и натисна спусъка. Отново се разнесе грохотът, който радваше ухото му. „Този не засече нито веднъж — помисли си младежът. — Явно направих добър избор.“ Джордж успя да стреля още веднъж преди куршумът да го отхвърли назад, да го прекатури като кегла и да накара да запищи от болка. Някаква ирационална, но натрапчива мисъл завладя Еди: че револверът на Роланд притежава магическата сила на талисман, който го закриля. Докато го държеше, нищо не можеше да му се случи.
Отново се възцари тишина, нарушавана единствено от стоновете на мъжа, върху когото се бе стоварил Големия Джордж (когато Джордж падна върху Руди Векио — това бе името на нещастника — му счупи три ребра) и от пищенето в ушите му. Питаше се дали някога отново ще чува нормално. В сравнение с престрелката, която сякаш бе свършила, и най-оглушителният рок концерт звучеше не по-гръмко от радиоапарат, включен на две преки оттук.
Кабинетът на Балазар беше неузнаваем. От обзавеждането му не бе останала и следа. Еди се огледа с широко отворените очи на хлапе, което вижда нещо за пръв път, но Роланд беше виждал този поглед у мнозина. Независимо дали ставаше въпрос за бойно поле, осеяно с хиляди жертви, загинали от снаряд, куршум, сабя или алебарда, или пък за тясна стаичка, в която петима или шестима души се бяха избили взаимно, всичко свършваше по един и същи начин: като кланица, пропита с мирис на барут и сурово месо.
Стената между тоалетната и кабинетът беше изчезнала с изключение на няколко назъбени парчета. Подът бе осеян с парчета стъкло. От окачения таван, който Трикс Постино бе надупчил със своя М-16, висяха парчета като ленти одрана кожа.
Еди се изкашля сухо. Сега вече чуваше и други звуци — оживен разговор, крясъци в бара, вой на сирени вън на улицата.
— Колко души бяха? — попита го Стрелецът. — Дали очистихме всички?
— Така мисля.
— Имам нещо за теб, Еди — обади се Кевин Блейк, който стоеше в коридора. — Надявам се да ти хареса, то е нещо като сувенир, нали разбираш? — Това, което Балазар не успя да стори с по-малкия от братята Дийн, Кевин бе направил с по-големия. Той хвърли отрязаната глава на Хенри в стаята.
Еди я видя и изпищя. Втурна се към вратата, в стъпалата му се забиваха стъкълца и трески, но той не ги усещаше, крещеше и стреляше, докато изпразни целия барабан.
— Еди, не! — извика Роланд, но той не го чу. Не чуваше нищо.
Шестият патрон засече, ала младежът не забеляза това; беше обсебен от мисълта, че Хенри е мъртъв, че бяха отрязали главата му, някакъв гаден кучи син бе отрязал главата на Хенри и този кучи син щеше да си плати, о, разбира се, щеше да си плати и още как!
Затова се втурна към вратата, като непрекъснато натискаше спусъка, без да обръща внимание на каквото и да било, без да обръща внимание на окървавените си стъпала. Кевин Блейк застана на прага, приведе се и се прицели с 38-калибровия си автоматичен пистолет. Рижите му къдрици обрамчваха усмихнатото му лице.
24
„Сега ще го науча“ — закани се Стрелецът, макар да знаеше, че се изисква страхотен късмет, за да порази целта с тази ненадеждна играчка.
Когато видя, че човекът на Балазар ще подмами Еди от прикритието му, Роланд коленичи, опря лявата си ръка в десния юмрук, без да обръща внимание на болката, която изгаряше свитата му длан. Щеше да има само един шанс. Болката нямаше значение.
Рижият застана на прага и се ухили. Както винаги разумът на Роланд изключи: очите му гледаха, ръката му стреляше. Изведнъж рижият падна в коридора с широко отворени очи и малка дупка в челото. Еди застана над него, крещеше и плачеше, отново и отново натискаше спусъка на револвера, сякаш онзи не беше мъртъв.
Стрелецът очакваше кръстосан огън, който да разреже Еди надве, но когато не прозвуча нито един изстрел, разбра, че всичко е свършило. Ако Балазар е имал други „войници“, те със сигурност си бяха плюли на петите.
Изправи се тежко, залитна, сетне бавно се приближи до Еди Дийн и промълви:
— Престани!
Младежът не реагира и продължи да стреля.
— Престани, Еди, той е мъртъв. Всички са мъртви. Стъпалата ти кървят.
Еди отново не обърна внимание на думите му и продължи да натиска спусъка. Наблизо се чуха възбудени гласове и полицейски сирени.
Стрелецът се опита да издърпа револвера от ръцете му. Еди се обърна към него и преди Роланд да разбере какво става, младежът го удари по главата със собственото му оръжие. По лицето му се стече топла струйка кръв и той рухна на пода. Направи опит да се изправи — трябваше да изчезват оттук, и то по най-бързия начин. Подпря се на стената… сетне всичко потъна в мрак.
25
Роланд остана в безсъзнание не повече от две минути, след което успя да фокусира погледа си и да се изправи на крака. Еди не беше в коридора. Револверът на Роланд лежеше върху мъртвото тяло на червенокосия. Стрелецът се наведе, взе оръжието с лявата си ръка и несръчно го пъхна в кобура.
„Искам си обратно проклетите пръсти“ — уморено въздъхна той.
Олюлявайки се, тръгна към кабинета на Балазар; спря, наведе се, грабна дрехите на младежа и ги пъхна под мишницата си. Сирените бяха съвсем близо. Роланд смяташе, че те предвещават пристигането на местната полиция или на помощниците на шерифа… но съществуваше известна вероятност това да са хора на Балазар.
— Еди — извика той с дрезгав глас. Гърлото му изгаряше от болка, по-силна дори от тази, която пулсираше в стеклото му слепоочие, където младежът го бе ударил с револвера.
Еди не го чу. Седеше на пода, притиснал главата на Хенри към корема си. Целият се тресеше и плачеше. Стрелецът се огледа за вратата, не я видя и изпита ужас. Сетне се досети, че щом и двамата бяха от тази страна, единственият начин да отвори вратата, бе да осъществи физически контакт с Еди.
Протегна ръка, но младежът го отблъсна и продължи да ридае.
— Еди, всичко свърши. Те са мъртви, брат ти също.
— Не намесвай брат ми! — изкрещя като капризно дете той и отново захлипа. Притисна отрязаната глава към гърдите си я залюля като бебе, сетне вдигна насълзените си очи към Стрелеца.
— Винаги се е грижил за мен — каза, като ридаеше толкова силно, че Роланд едва разбираше думите му. — Винаги. Защо аз не можах поне веднъж да се погрижа за него, само веднъж, след като е бил толкова добър с мен?
„Добре се е погрижил за теб — помисли си мрачно Стрелецът. — Я се погледни, седиш и трепериш като лист. Добре се е погрижил за теб, няма що.“
— Трябва да тръгваме.
— Да тръгваме ли? — За пръв път на лицето му се появи изражение, което подсказваше, че е чул думите му; то обаче беше заменено от уплаха. — Никъде няма да ходя. Особено при онези огромни раци дето изядоха Джак.
Някой тропаше по вратата и крещеше да отворят.
— Предпочиташ да останеш тук и обясниш откъде са се взели всички тези трупове.
— Не ме интересува. След като Хенри е мъртъв, нищо не ме интересува.
— Теб може и да не те интересува, но става въпрос и за други хора, Затворнико.
— Не ме наричай така! — изкрещя Еди.
— Ще те наричам така, докато не ми покажеш, че можеш да излезеш от килията, в която си затворен! Хвърли това парче гнило месо и се стегни!
Еди го погледна, лицето му бе мокро от сълзи, а очите му бяха разширени от страх.
— ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ ВИ ШАНС — извика някой през мегафон. На Еди гласът му прозвуча зловещо. — СПЕЦИАЛНИЯТ ОТРЯД Е ТУК! ПОВТАРЯМ, СПЕЦИАЛНИЯТ ОТРЯД Е ТУК!
— Какво ме очаква от другата страна на вратата? — попита тихо той. — Ако ми обясниш, може и да дойда. Но опиташ ли се да ме излъжеш, ще разбера.
— Може би смърт. Но докато умреш, ще водиш интересен живот. Искам да ми помогнеш да открия нещо. Съществува вероятност всички да умрем — и четиримата да намерим смъртта си на онова странно място. Но ако победим… — очите му блеснаха-… ако победим, ще видиш нещо, което дори не си сънувал.
— Какво трябва да намериш?
— Тъмната кула.
— Къде е тя?
— Далеч от брега, на който ме откри. Не зная колко път има до нея.
— Какво представлява?
— Не зная, може би е нещо като… лост. Като ос, на която се крепи Вселената. Животът, времето, всички измерения.
— Каза, че сме четирима. Къде са останалите двама?
— Не ги познавам. Картите им още не са изтеглени.
— А моята е изтеглена. Или просто искаш да дойда с теб?
— Да.
Навън се разнесе експлозия като от минохвъргачка. Прозорците по фасадата на „Наклонената кула“ се счупиха. Барът се изпълни със задушливи облаци сълзотворен газ.
— Е? — попита Роланд.
Можеше да сграбчи Еди, да отвори вратата, след което да го замъкне през нея. Но хлапакът бе рискувал живота си за него; Роланд беше видял с очите си как този човек, макар и преследван от някакъв кошмар, се бе сражавал с достойнството на роден Стрелец, въпреки слабостта си към наркотика, въпреки голотата си. Искаше Еди сам да вземе решението.
— Приключения, авантюри, кули, светове, които чакат да ги покорим — промърмори младежът и тъжно се усмихна. Двамата дори не трепнаха, когато в бара проникнаха нови гранати със сълзотворен газ, избухнаха и засъскаха на пода. Първите парливи облачета газ достигнаха кабинета на Балазар. — Струва ми се по-интересно от онези романи на Едгар Райс Бъроуз за Марс, които Хенри ми четеше понякога, когато бяхме малки. Забрави само едно нещо.
— Какво?
— Красиви момичета с голи гърди.
Стрелецът се усмихна.
— По пътя към Тъмната кула всичко е възможно.
Младежът отново потръпна. Вдигна главата на Хенри, целуна леденото, пепеливосиво лице и внимателно сложи на пода зловещата реликва.
— Добре — кимна. — И бездруго нямам планове за вечерта.
— Вземи това — каза Роланд и му подхвърли дрехите. — Сложи си поне обувките. Стъпалата ти кървят.
На улицата отвън двама полицаи с плексигласови шлемове и бронирани жилетки разбиха входната врата на „Наклонената кула“. В тоалетната Еди (нахлузил слиповете си и обул маратонките си „Адидас“) подаваше една по една опаковките кефлекс на Роланд, който ги тъпчеше в джобовете на джинсите на младежа. Когато прибра и последната опаковка, Стрелецът прегърна Еди през раменете, а хлапакът хвана лявата му ръка. Тъмният правоъгълник на вратата изведнъж се появи. Еди почувства как вятърът от другия свят разрошва косата му, влажна от пот. Чу вълните, които се разбиваха в каменистия бряг. Усети соления мирис на океана. Въпреки всичко, въпреки болката и тъгата, изведнъж пожела да види Кулата, за която говореше Роланд. Копнееше да я види. След смъртта на Хенри нищо не го задържаше в неговия свят. Родителите им бяха мъртви, не беше имал сериозна връзка с момиче вече три години — всъщност откакто бе започнал да се дрогира — само безкрайна върволица от курви и наркоманки. Нито една от тях не го заслужаваше. Майната им! Минаха заедно през прага. Еди дори избърза малко.
От другата страна изведнъж бе разтърсен от нови болезнени мускулни спазми — първите симптоми на хероинов глад. Връхлетяха го тревожни мисли.
— Почакай! — изкрещя. — Трябва да се върна за минутка! Бюрото му! Дрогата! След като са държали Хенри упоен, значи имат дрога! Хероин! Не мога да живея без хероин!
Погледна умоляващо Роланд, но лицето на Стрелеца бе като издялано от камък.
— Тази част от живота ти свърши — каза и прегради пътя му с лявата си ръка.
— Не! — изкрещя Еди и се опита да го отблъсне. — Не, не разбираш, човече! Хероинът ми трябва! ТРЯБВА МИ! Все едно се бе хвърлил срещу скала. Стрелецът затвори вратата.
Тя тихичко изщрака — звук, който означаваше край на всичко — и падна на пясъка. Вдигна се облак прах. Зад нея нямаше нищо, липсваше и надпис. Тази врата между световете беше затворена завинаги.
— НЕ! — изкрещя Еди. Подплашените чайки също закрещяха в отговор, сякаш се опитваха да го надвикат; ракообразните чудовища започнаха да задават своите въпроси, може би го канеха да се приближи, за да ги чуе по-добре. Той зарида и се строполи на пясъка, тялото му се разтърсваше от спазмите.
— Нуждата ти ще премине — обади се Стрелецът и измъкна една от опаковките от джоба на джинсите на Еди, които толкова приличаха на неговите. Успя да разчете само някои от буквите, рискуваше много, като вземаше непознато лекарство.
— Или ще ме убие, или ще ме спаси — промълви той и глътна две хапчета. Сетне взе последните три „астина“ и легна до Еди, прегърна го здраво и не след дълго двамата заспаха.
РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
Дните, последвали тази нощ, се губеха в спомените на Роланд, сякаш времето не съществуваше. Спомняше си някаква последователност от образи, случки, безсмислени разговори; образи, които при бързо разбъркване на колодата прелитаха… прелитаха един след друг като еднооки валета, тройки, деветки и кървавочерна Вещица, Кралицата на паяците.
По-късно попита Еди колко време бе изминало, но спътникът му също нямаше представа. И за двамата това понятие не съществуваше. В ада времето губи значението си, а всеки от тях се намираше в свой собствен ад: Роланд — в ада на треската и инфекцията, Еди — в ада на хероиновия глад.
— Тук сме по-малко от седмица — заяви хлапакът. — Сигурен съм.
— Откъде знаеш?
— Таблетките, които ти дадох, трябваше да стигнат за една седмица. После щяхме да имаме някакъв резултат.
— Да оздравея или да умра.
— Точно така.
РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
Сред сгъстяващия се здрач проехтя изстрел, сух трясък, който бързо заглъхна над пустия бряг. БУМ! Роланд усети мириса на барут. „Това означава неприятности — помисли си и понечи да извади револверите, но кобурите бяха празни. — О, не, това е краят, това…“
Но усети още някакъв мирис. Едва доловим аромат…
НОВО РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
… в мрака. Не беше само миризмата. Чуваше пращенето на клонките, виждаше бледооранжевите отблясъци на огъня. Понякога, щом океанският ветрец задухаше към него и довееше благоуханния дим, устата на Стрелеца се изпълваше със слюнка. „Храна — казваше си. — Господи, нима съм гладен? Щом изпитвам глад, значи оздравявам.“
— Еди — опита се да каже той, но гласът му беше изчезнал. Гърлото го болеше ужасно. „Трябваше да вземем и малко астин“ — помисли си, сетне се усмихна: беше изпил всички лекарства, за Еди не остана нищичко.
Появи се Еди с плитка чиния; Стрелецът би я познал между стотици други — в края на краищата е извадена от собствената му чанта. В нея димяха бяло-розови парчета месо.
— Какво? — опита се да попита той, но от устата му излиза нечленоразделен звук.
Еди следеше движението на устните му.
— Нямам представа — сопна се той. — Важното е, че не е отровно. Яж, да те вземат мътните!
Младежът беше блед като платно, трепереше и вонеше отвратително; Роланд разбра, че хлапето не се чувства добре. Протегна изнемощялата си ръка, опита се да го успокои, но Еди го отблъсна и заяви:
— Аз ще те нахраня. Проклет да съм, ако знам защо го правя. Трябваше да те убия. И сигурно щях да го сторя, ако не се бях сетил, че след като веднъж успя да влезеш в моя свят, ще го направиш и втори път.
Младежът се огледа.
— Ако не бях помислил за това, сега единствената ми компания щяха да бъдат тези чудовища.
Погледът му се върна към Роланд. Изведнъж силни спазми разтърсиха тялото му — толкова силни, че той едва не изсипа парчетата месо от плитката чиния. Най-сетне пристъпът премина.
— Яж, по дяволите!
Стрелецът се подчини. Месото не беше лошо, дори му се стори вкусно. Изяде три парчета, преди отново
РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
да се опита да заговори, но само шепнеше. Еди долепи ухо до устните му; макар спазмите да му пречеха да чуе думите на Стрелеца. Роланд повтори:
— На север. Нагоре… нагоре по брега.
— Откъде знаеш?
— Просто зная.
Еди го погледна.
— Ти си луд.
Роланд се усмихна и започна да губи съзнание, но Еди го зашлеви. Сините очи на Стрелеца се отвориха и за миг станаха толкова живи и напрегнати, че младежът се смая. Сетне устните му се разтеглиха в усмивка или по-скоро в неприятна гримаса.
— Да, може и да умреш — каза той, — но първо трябва да вземеш лекарството си. Време е, ако се съди по слънцето. Никога не съм бил бойскаут, така че не съм съвсем сигурен. Отвори уста, Роланд. Отвори я широко заради доктор Еди, проклет похитителю.
Стрелецът зина като бебе, което се кани да суче. Спътникът му постави две хапчета върху езика му и наля вода в устата му. Навярно беше открил поток сред хълмовете на изток. Ами ако беше отровна? Еди не би могъл да различи чистата вода от замърсената. От друга страна, младежът не изглеждаше добре, пък и в крайна сметка Стрелецът нямаше избор. Точно така, нямаш избор.
Преглътна, задави се и едва не се задуши, докато Еди го наблюдаваше с безразличие.
Роланд протегна ръка към него.
Младежът понечи да се отдръпне, но Стрелецът строго го изгледа.
Роланд го притегли към себе си, толкова близо, че усети вонята на болест, а Еди долови отвратителната миризма, която лъхаше от спътника му.
— Тук можеш да избираш между две неща — прошепна Стрелецът. — Не зная как стоят нещата в твоя свят, но тук положението е следното: можеш да се изправиш, да се бориш и евентуално да оживееш или да умреш на колене с наведена глава. Ни що… — Той се закашля.
— Кой си ти? — изкрещя Еди.
— Твоята съдба.
— Защо не пукнеш? — възкликна младежът. Роланд се опита да му отговори, но отново изпадна в безсъзнание и започна
НОВО РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
БУМ!
Роланд отвори очи, видя милионите звезди, които блестят в мрака, сетне отново се унесе.
Не знаеше какво става, но смяташе, че всичко е наред. Извършваше се
РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
Отново усети аромата на месо и Еди му поднесе порция от сладникавите, пикантни хапки. Вече се чувстваше по-добре. Младежът също изглеждаше по-добре, но като че беше разтревожен.
— Приближават — възкликна той. — Може да са уродливи, но не са глупави. Разбират какво правя. Нямам представа как са го научили, но са решили да ми попречат. Всяка нощ идват все по-близо. На разсъмване трябва да се преместим по-навътре. В противен случай това може да се окаже последното утро в живота ни.
— За какво говориш? — От гърлото на Роланд се изтръгна дрезгаво хриптене, което наподобяваше говор.
— За тях — Еди посочи към брега. — Дад-а-чак, дум-а-чум и цялата тази гадост. Мисля, че приличат на нас — искат да ядат, без да бъдат изядени.
Внезапно обладан от ужас, Роланд проумя откъде Еди е взел късчетата месо, с които го бе хранил. Не успя да промълви нито дума поради отвращението, което изпитваше. Но изражението му подсказа чувствата му.
— Какво си мислеше, че правя? — сопна се Еди. — Че съм поръчал храната в ресторант „Червеният омар“?
— Отровни са — прошепна Стрелецът. — Затова…
— Опитвам се да те спася, приятелю. И гърмящите змии са отровни, но хората ги ядат, дори ги смятат за деликатес. Месото им е като пилешкото. Прочетох това някъде. На мен тези гадини ми заприличаха на омари, затова реших да рискувам. Иначе с какво щяхме да се храним? С камъни ли? Застрелях едно от чудовищата и го сготвих. Нямах друг избор. Освен това беше страхотно на вкус. Всяка нощ, след залез слънце, застрелвах по едно. Нито веднъж не отказа месото им. — Усмихна се и продължи: — Надявам се, че гръмнах някое от онези, които разкъсаха Джак. Мисълта, че ям това чудовище, ме радва. Кара ме да се отпусна, да се почувствам по-добре.
— Едно от тях изяде част от мен — прекъсна го Роланд. — Два от пръстите на ръката ми и един на крака.
— Страхотно — продължаваше да се усмихва Еди. Лицето му беше бледо, с хищно изражение…, но част от злобата в погледа му беше изчезнала заедно с вонята на изпражнения и смърт, която се носеше около него.
— Майната ти! — прошепна Стрелецът.
— Роланд демонстрира сила на духа! — провикна се младежът. — Може би все пак няма да умреш! Мисля, че това е великолепно!
— Ще живея — заяви Роланд. Дрезгавият му глас отново беше спаднал до шепот. Обръчи пак стягаха гърлото му.
— Нима? — Еди го погледна, сетне кимна и отговори на собствения си въпрос. — Да. Мисля, че си прав. Макар веднъж да ми се стори, че си умрял. Сега като че ли се оправяш. Антибиотиците помагат, но според мен те излекува волята. За какво? Защо, по дяволите, се стремиш така отчаяно да оцелееш на този проклет бряг?
— Кулата — разчете Еди по движението на устните, от които не излизаше нито звук.
— Да ти се не види! — възкликна и понечи да му обърне гръб, но Роланд го сграбчи за рамото и го стисна като в клещи.
Двамата се измериха с погледи и после младежът извърна очи и промърмори:
— Добре. Добре!
— На север — прошепна Роланд. — Казах ти, на север е. Дали наистина му бе казал? Май, че да, но споменът беше съвсем смътен.
— Откъде знаеш? — изкрещя Еди, обзет от внезапен гняв. Вдигна юмруци, сякаш за да удари Роланд, сетне ги отпусна.
„Просто знам! Престани да ми губиш времето и силите с глупавите си въпроси?“ — искаше да отговори Стрелецът, но преди да успее, започна
НОВО РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
Влачеха го по брега, тялото му подскачаше, главата му клюмаше безпомощно. Беше привързан към странно подобие на индианска шейна с помощта на собствените му ремъци. Чу как Еди Дийн пееше удивително позната песен и отначало реши, че сънува: „Хей, Джуд…“
„Откъде я знаеш? — искаше да попита Роланд. — Да не би аз да съм я пял? А къде се намираме?“
Но преди да успее да попита каквото и да било, настъпи поредното
РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
„Корт щеше да размаже физиономията на това хлапе, ако можеше да го види“ — помисли си Роланд, докато гледаше индианската шейна; след миг се разсмя. Но това не приличаше на смях. Звукът напомняше шума на прибоя в каменистия бряг. Нямаше представа какво разстояние са изминали, но Еди очевидно беше изтощен. Седеше на една скала под лъчите на залязващото слънце, револверът на Стрелеца беше в скута му, а до него лежеше полупразен мех за вода. Джобът на ризата му беше издут. Там бяха патроните или по-точно — намаляващият запас от „годни“ патрони. Основната причина запасът да намалява толкова бързо беше фактът, че един на всеки четири или пет патрона се оказваше негоден.
Еди, който почти беше задрямал, вдигна глава и извика:
— Защо се смееш?
Стрелецът небрежно махна и поклати глава. Разбра, че не е бил прав. Корт нямаше да пребие Еди заради индианската шейна, макар тя да бе странна на вид и нескопосно направена. Може би Корт дори щеше да изръмжи някоя похвала — което правеше толкова рядко, че момчето, заслужило одобрението му, не знаеше как да реагира, оставаше с отворена уста като риба на сухо.
Корт нямаше да го удари, защото Еди не бе скръстил ръце, оплаквайки нерадостната си съдба, а беше направил нещо. Беше опитал.
Корт вероятно щеше да го възнагради с неохотно изречена похвала, тъй като (колкото и странно да бе) странното превозно средство вършеше работа — за това свидетелстваха следите по пясъка.
— Виждаш ли ги? — попита Еди. Слънцето залязваше и последните му лъчи прокарваха оранжева пътека по повърхността на океана; Стрелецът реши, че лежи тук повече от шест часа. Чувстваше се по-силен. Изправи се и погледна към океана. Брегът, който постепенно преминаваше в планински склон, почти не се беше променил и на него му се стори, че се намират на мястото, откъдето бяха тръгнали.
— Не — отговори той, сетне възкликна: — Ето го!
Еди присви очи и кимна. Слънцето се беше снижило и оранжевата пътека вече беше кървавочервена; първите ракообразни чудовища изпълзяха от вълните и запълзяха нагоре по брега.
Две от тях се насочиха към мъртвата чайка, която лежеше близо до Роланд. Победителят в надпреварата я разкъса и започна да се тъпче с разлагащите се останки.
— Дид-а-чик? — попита то.
— Дум-а-чум? — отговори му второто чудовище.
БУМ! Изстрелът на Роланд сложи край на въпросите му. Еди се спусна към него и го хвана за опашката, като не изпускаше от поглед първото чудовище; то също го наблюдаваше. Младежът донесе плячката. Рачището се гърчеше, размахваше щипки, но скоро престана да мърда. Опашката му се повдигна за последен път, клещите му увиснаха.
— Господар скоро яде — обади се Еди. — Иска филе от влечуго или филе от влечуго. Какво предпочита господар?
— Не те разбирам.
— Естествено. Нямаш никакво чувство за хумор. Къде си го изгубил?
— Застреляха го по време на една битка.
Еди се усмихна.
— Тази вечер изглеждаш по-добре.
— Така е.
— Утре може би дори ще направиш няколко крачки. Честно казано, приятелю, голяма мъка видях, докато те домъкна дотук.
— Ще опитам да си раздвижа краката.
— Непременно.
— Ти също изглеждаш по-добре — заяви Роланд, но при произнасянето на последните две думи гласът му преминава във фалцет. „Ако не млъкна — помисли си той, — ще изгубя гласа си.“
— Смятам, че ще оживея. — Еди невъзмутимо го изгледа. — Никога няма да разбереш колко близо бях до смъртта. Веднъж взех един от твоите револвери и го опрях до слепоочието си. Сложих пръст на спусъка, подържах оръжието, сетне го прибрах в кобура. Една нощ получих спазми. Мисля, че бе на втората нощ, но не съм сигурен. — Поклати глава и добави нещо, което Стрелецът не разбра: — Сега Мичиган ми се струва като сън.
Макар гласът му отново да заглъхна до дрезгав шепот и да знаеше, че не трябва да говори, Роланд попита:
— Какво те спря да натиснеш спусъка?
— Ами, това са единствените ми панталони. В последната секунда ми хрумна, че ако дръпна спусъка и револверът отново засече, никога няма да събера кураж да опитам втори път…, а и след като веднъж изцапаш гащите, трябва да ги изпереш веднага или ще се умиришеш за цял живот. Хенри ми го каза. Научил го беше във Виетнам.
Стрелецът гръмогласно се засмя, сякаш гласът му беше наред.
Еди се усмихна и продължи:
— Мисля, че в това сражение са ампутирали част от чувството ти за хумор. — Той стана с намерението да се изкачи по склона и да потърси съчки за огъня.
— Чакай — спря го Роланд. — Кажи ми честно, защо не го направи?
— Реших, че може би имаш нужда от мен. Ако се бях само убил, ти щеше да умреш. Когато се изправиш на крака, може и да размисля. — Огледа се и дълбоко въздъхна. — В твоя свят може и да има Дисниленд или Кони Айлънд, Роланд, но това, което видях досега, не ми харесва.
Той тръгна, сетне спря и отново погледна спътника си. Лицето му беше мрачно, макар че болнавата бледост почти бе изчезнала. Вече не получаваше спазми, само ръцете му трепереха от време на време.
— Понякога изобщо не ме разбираш, нали?
— Да. Понякога не те разбирам.
— Тогава ще ти обясня. Има хора, които изпитват нужда да се грижат за ближните си. Не можеш да ме разбереш, защото не си от тях. Ще ме използваш и ще ме захвърлиш като хартиена кърпичка. Господ се е подиграл с теб, приятелю. Достатъчно чувствителен си, за да те заболи, но и достатъчно коравосърдечен, за да продължиш на всяка цена. Сам нямаше да се справиш. Ако аз лежах на брега и виках за помощ, щеше да ме отминеш и да продължиш към проклетата си Кула. Близо съм до истината, нали?
Роланд мълчаливо се взираше в него.
— Но не всички са като теб. Има хора, на които е нужен човек, който да ги обича — като в онази песен на Барбара Стрейзанд. Банално е, но е истина. Ала ако се стигне до това да ме жертваш, няма да се замислиш, нали?
Роланд продължаваше да го наблюдава.
— Интересува те само Кулата. — Еди се изсмя. — Тя е твоят наркотик, Роланд.
— В кое сражение? — прошепна Роланд.
— Моля?
— В кое сражение са ампутирали твоята воля и благородство?
Еди трепна, сякаш Стрелецът му бе зашлевил шамар.
— Ще донеса вода — промърмори. — Пази се от онези гадини. Днес се отдалечихме от тях, но не зная дали не могат да разговарят помежду си.
Бавно се обърна и последните лъчи на залязващото слънце озариха влажното му лице.
Стрелецът се обърна към брега. Ракообразните чудовища пълзяха и задаваха въпросите си, задаваха въпросите си и пълзяха, но и двете им дейности изглеждаха безсмислени. Безспорно притежаваха някакъв интелект, но не достатъчен, за да обменят информация.
„Бог невинаги ни наказва открито — каза си Стрелецът. — Често, но не винаги.“
Еди се върна с наръч дърва.
— За какво мислиш?
— Всичко е наред — изграчи Стрелецът.
Еди понечи да му отвърне нещо, но Роланд вече се беше проснал по гръб и се взираше в първите звезди, които надзъртаха от виолетовото небе.
През следващите три дни продължи да се възстановява с бързи темпове. Червените линии, които пълзяха по ръцете му, първо смениха посоката, сетне избледняха, а накрая изчезнаха. На четвъртия ден направи първите си крачки, след това рядко позволяваше на Еди да го влачи. На следващия ден мина без помощта на спътника си; на всеки един-два часа сядаше и изчакваше изтръпването на краката му да премине. По време на тези почивки, а също и след вечеря, но преди огънят да догори и двамата да заспят, Еди му разказа за себе си и Хенри. Роланд често се питаше какво бе направило живота на двамата братя толкова труден, но когато младежът започна разказа си, в началото неуверено и с гняв, породен от голямата му мъка, той не намери сили да го спре, да му каже: „Недей, разбирам всичко.“
Това обаче нямаше да помогне на Еди, Той не говореше, за да помогне на Хенри, защото Хенри беше мъртъв. Еди искаше да погребе брат си в мислите си. Да го погребе завинаги. И да напомни на самия себе си, че макар брат му да е мъртъв, самият той все още е жив. Затова Стрелецът слушаше, без да го прекъсне нито веднъж.
Причината бе проста: Еди вярваше, че брат му се е пожертвал заради него. Хенри също беше убеден в това. Може би наистина го е вярвал, а може би са му повлияли натякванията на майка им, която все повтаряла на момчето какви жертви са правили заради него тя и Хенри, за да може Еди да се почувства в безопасност в този град-джунгла, да бъде щастлив и да не свърши като бедната си сестра, която той дори не си спомняше и която била толкова красива, мир на праха и. Сестра му сега била при ангелите, а това несъмнено било чудесно място, но на Еди му било рано да отива при нея; не искали да бъде прегазен от пиян шофьор като сестра си или наръган от наркоман заради двайсет и петте цента в джоба му. Ето защо трябвало да слуша батко си и никога да не забравя, че Хенри се жертва заради него.
Еди призна пред Стрелеца, че майка му едва ли е имала представа за нещата, които бяха вършили двамата с Хенри — как бяха крали комикси от магазинчето на Ринкон Авеню или как пушеха цигари зад фабриката за галванични елементи на Кохос Стрийт.
Веднъж видели един шевролет; ключовете му били оставени на таблото и макар Хенри да имал само бегла представа за шофирането (тогава бил на шестнайсет, а Еди на осем), набутал брат си в колата и заявил, че отиват в центъра на Ню Йорк. Еди се уплашил и заплакал. Хенри също се уплашил и се ядосал на братчето си. Закрещял му да млъкне, да престане да се държи като бебе. Имал десет долара и му обещал да гледат филм през целия ден, сетне да хванат влака и да се приберат у дома преди майка им да е сложила масата за вечеря. Но Еди не преставал да плаче. Край моста Куинсбъро видели патрулна кола и макар да бил абсолютно сигурен, че ченгето гледало в съвсем друга посока, отвърнал с „да“ на въпроса на брат си, дали полицаят ги е забелязал. Хенри пребледнял и спрял толкова рязко, че отнесъл един пожарен кран. Хукнал по улицата, докато малкият, обзет от паника, отчаяно се опитвал да отвори вратата. Брат му се върнал и го измъкнал от шевролета, като му зашлевил два шамара. Сетне изминали пешком (по-скоро крадешком) обратния път до Бруклин. Това им отнело цял ден и когато майка им попитала защо са толкова зачервени и потни, Хенри отвърнал, че през целия ден учил брат си да играе баскетбол. Сетне някакви хлапета ги подгонили и трябвало да си плюят на петите. Майка им целунала Хенри и се усмихнала на Еди. Попитала го дали осъзнава, че има най-добрия брат на света. Малкият се съгласил и изобщо не излъгал. Наистина смятал така.
— През онзи ден Хенри бе не по-малко уплашен от мен — разказа Еди на Роланд, докато двамата седяха и наблюдаваха последните лъчи на слънцето, които се отразяваха в океана. — А може би беше по-уплашен, защото смяташе, че ченгето ни е видяло, а аз знаех, че не беше така. Затова избяга. Но се върна. Това е най-важното. Върна се.
Роланд не отвърна нищо.
— Разбираш, нали? — той изпитателно го погледна.
— Да.
— Винаги се страхуваше, но винаги се връщаше.
Стрелецът си помисли, че за Еди (а може би и за двамата) щеше да бъде по-добре, ако в онзи ден Хенри беше избягал. Но хората като Хенри никога не постъпваха така. Хората като него винаги се връщаха, защото знаеха как да използват доверието на околните. Това бе единственото, което хората като Хенри умееха. Първо превръщаха доверието в нужда, а нуждата в наркотик. Тогава настъпваше техният час.
— Май ще си лягам — каза Стрелецът.
На следващия ден Еди продължи да разказва, но Роланд вече знаеше какво се е случило. Брат му не спортувал, защото след часовете трябвало да се грижи за Еди. Това, разбира се, нямало нищо общо с факта, че Хенри бил хилав, с некоординирани движения и мразел всички спортове. От него щяло да излезе чудесен пичър в бейзбола или гард в баскетбола, повтаряла майка им. Оценките му били слаби и се наложило да повтаря класа. Но не защото бил глупав. Еди и госпожа Дийн знаели, че умът на Хенри е остър като бръснач. Вместо да учи или да пише домашни, по-големият и син трябвало да се грижи за братчето си. Фактът, че по цял ден гледали телевизия, излегнали се на дивана в хола, или се боричкали на пода, явно бил без значение. Лошите оценки означавали, че никой университет, освен този в Ню Йорк, нямало да приеме Хенри. Семейството обаче не можело да си го позволи, защото лошите оценки изключвали възможността за стипендия. Сетне младежът получил повиквателна и заминал за Виетнам, където загубил част от капачката на коляното си. Болката била ужасна. Лекарството, което му давали, било на основата на морфин. Когато състоянието му се подобрило, престанали да му дават обезболяващи. Но щом той се върнал в Ню Йорк, развил наркотичен глад. Четири месеца по-късно, само няколко седмици след смъртта на майка им, Еди го видял да смърка бял прах от огледалце и предположил, че това е кокаин. Оказало се хероин. И като се замисли човек, чия е вината?
Роланд замълча, но в мислите си чу гласа на Корт: „Вината, малкия, винаги се крие на едно и също място: в човека, който е достатъчно слаб, за да я носи.“
Когато открил истината, Еди бил шокиран, сетне побеснял от яд. В отговор Хенри не му обещал да спре да се друса, а заявил, че не му се сърди задето реагира така, но трябвало да знае, че Виетнам го бил превърнал в отрепка, той нямал воля, щял да напусне дома си, това било най-доброто разрешение. Еди бил прав, мястото на брат му било сред наркоманите на улицата. Надявал се само брат му да не му се сърди много. Признавал, че е станал безхарактерен; нещо във Виетнам го направило такъв, нещо го развалило също както влагата разлага връзките на маратонките и ластиците на бельото. Във Виетнам имало нещо, което покварявало душата. Разридал се и помолил Еди да си спомни годините, през които брат му се е опитвал да бъде силен.
Заради Еди.
Заради мама.
И така Хенри се опитал да напусне дома си. Еди, разбира се, не му позволил. Бил обзет от чувство за вина. Видял ужасните белези по крака на брат си, коляното, в което имало повече тефлон, отколкото костна тъкан. Започнали да се надвикват в коридора. Хенри стоял там, бил издокаран в маскировъчната си униформа, а вещите му били в брезентова торба. Под очите му имало пурпурни сенки. Еди бил само по долни гащета. Продължили да крещят, докато се появила госпожа Макгърски и извикала: „Ако щете заминавайте, ако щете оставайте, но решете веднага и млъкнете, иначе ще извикам полиция!“ Възнамерявала да добави още нещо, когато видяла, че Еди е гол. Допълнила само: „Как не те е срам, Еди Дийн!“, преди да изчезне. Братята се спогледали. „Приличаш на ангел, само че затлъстял“ — казал тихо Хенри и двамата се запревивали от смях, прегърнали се, потупали се по гърбовете и по-големият се отказал да напусне. След две седмици Еди вече смъркал кокаин и не можел да си обясни, защо, по дяволите, бил вдигнал такъв скандал, след като ставало въпрос само за смъркане. А Хенри (когото брат му очевидно започнал да смята за голям мъдрец) отвърнал, че след като целият свят се е устремил към ада, няма нищо лошо човек понякога да се надруса.
Минало известно време. Еди не каза точно колко, а Стрелецът не попита. Навярно младежът осъзнаваше, че съществуват хиляди оправдания за вземането на наркотици, но нито една причина. Важното било, че държал порока си под контрол. Хенри също донякъде успявал да овладее страстта си към дрогата. Не колкото брат си, но достатъчно, за да не буди подозрения. Независимо дали Еди го е съзнавал или не (Стрелецът смяташе, че младежът е бил наясно), ролите им били разменени. Вече Еди държал брат си за ръка, когато пресичали улиците.
Един ден той заварил Хенри да си бие инжекция. Последвала нова истерична кавга, повторение на предишната, с тази разлика, че се карали в стаята на Хенри. Завършила по същия начин: по-големият брат се разплакал и приложил същата непробиваема защита: Еди бил прав, той бил отрепка и не заслужавал да живее. Щял да си тръгне, брат му никога повече нямало да го види, но дано да запазел спомена за него…
Вълните, които се разбиваха в каменистия бряг, заглушиха последните думи на младежа. Но Стрелецът знаеше историята, затова замълча. Еди бе този, който не разбираше същината и, Еди, който за пръв път от десет години разсъждаваше трезво, без наркотикът да замъглява съзнанието му. Той не разказваше за случилото се на Роланд; разказваше го на самия себе си.
Стрелецът не го прекъсваше. И бездруго разполагаха с неограничено време, което единствено разговорите можеха да запълнят.
Еди призна, че споменът за обезобразеното коляно на Хенри и за белега на крака му продължавал да го преследва. Разбира се, брат му се бил излекувал отдавна, дори не куцал… освен когато двамата се карали; тогава куцането се засилвало. Преследвал го споменът за всичко онова, което Хенри жертвал заради него, преследвала го и една по-прагматична мисъл: брат му не би изкарал дълго на улицата. Щял да прилича на заек, пуснат сред джунгла с тигри. И след по-малко от седмица щял да свърши в затвора или в моргата.
Затова Еди започнал да го моли да остане, а Хенри най-накрая великодушно му разрешил да се грижи за него. Шест месеца по-късно едната ръка на Еди била надупчена от инжекциите. От този миг насетне всичко тръгнало по наклонената плоскост. Еди заминал за Бахамските острови, после Роланд внезапно се намесил в живота му.
Друг човек не толкова прагматичен и по-склонен към самовглъбяване от Роланд, би попитал (наум, разбира се, не на глас): „Защо? Защо точно той? Защо се започна с този странен и дори обречен човек?“
Стрелецът не само че не се интересуваше от това, ами дори не му бе хрумвало. За разлика от Кътбърт. Кътбърт все питаше нещо; така и беше умрял, задавайки въпрос. Сега всички до един бяха мъртви. Последните стрелци на Корт, тринайсетте, оцелели от групата начинаещи, която наброяваше петдесет и шест момчета, бяха мъртви. Всички, освен Роланд. Той беше последният Стрелец и следваше неотклонно целта си в един загнил, стерилен, празен свят.
„Тринайсет е числото на злото“ — спомни си Роланд думите на Корт в деня преди церемонията по представянето на новите стрелци. На следващия ден за пръв път от трийсет години Корт не присъства на церемонията. Последните му ученици отидоха в дома му, за да коленичат в нозете му, да получат благодарствена целувка и да му позволят да зареди оръжията им за пръв път. Девет седмици по-късно той беше мъртъв. Говореше се, че бил отровен. Две години след смъртта му започна последната кървава гражданска война. Касапницата не отмина последния бастион на цивилизацията, светлината и разума, и заличи всичко с лекотата, с която вълната отнася пясъчен замък.
Роланд беше последният. Вероятно беше оцелял, защото беше не само романтик, а прагматичен човек. Разбираше, че само три неща имат значение: смърт, ка и Кулата.
Ето защо не мислеше за нищо друго.
Еди завърши разказа си около четири часа следобед на третия ден от похода им на север. Брегът сякаш не се променяше. Ако търсеха доказателство за напредъка си, трябваше да погледнат вляво, на изток, където острите върхове на планините бяха започнали да се заглаждат и да се снижават. Ако Роланд и Еди се придвижеха още на север, планините щяха да се превърнат в хълмове.
След като завърши разказа си, младежът потъна в мълчание. В продължение на половин час или дори повече двамата вървяха, без да разменят нито дума. Еди поглеждаше крадешком към Роланд, но навярно нямаше представа, че спътникът му вижда тези погледи. Роланд знаеше какво очаква младежът: отговор. Някакъв отговор. Какъвто и да било отговор. На два пъти хлапакът понечи да каже нещо, но се отказа. Накрая зададе въпроса, който Стрелецът очакваше:
— Е? Какво ще кажеш?
— Важното е, че си тук.
Еди спря и постави ръце на кръста.
— Това ли е всичко?
— Това е всичко, което зная — отвърна Стрелецът. Липсващите пръсти го боляха и сърбяха. Копнееше за малко астин от света на Еди.
— Нямаш мнение, така ли?
Роланд можеше да протегне осакатената си дясна ръка и да каже: „Помисли върху това, глупако!“, но подобна мисъл изобщо не му хрумна, както не му хрумна и защо от всички хора на света бе срещнал точно Еди.
— Това е ка — търпеливо отвърна.
— Какво е ка? — войнствено попита Еди. — Никога не съм чувал тази дума. Но ако добавиш едно „ка“, се получава детският израз за лайно.
— Тук думата означава „дълг“ или „съдба“ или накратко — мястото, където трябва да стигнеш.
Младежът изглеждаше едновременно объркан, отвратен и развеселен.
— Тогава добави още едно „ка“, защото тогава думата ще получи истинското си значение. Стрелецът сви рамене.
— Не водя философски спорове. Не съм учил история. Знам, че миналото си е минало, а бъдещето — бъдеще. Всичко е ка.
— Така ли? — Еди погледна на север. — Според мен бъдещето означава, че трябва да изминем няколко хиляди километра по този проклет бряг. Ако това е бъдещето, то „ка“ и „кака“ са едно и също. Може би имаме достатъчно патрони да застреляме още пет-шест чудовища, сетне ще трябва да ги убиваме с камъни. Къде отиваме?
Роланд се замисли дали Еди би се досетил да зададе подобен въпрос на брат си. Но подобен въпрос е равносилен на покана за безсмислен спор. Посочи на север и каза:
— Там.
Младежът проследи жеста му, но не видя нищо освен миди и сив пясък. Обърна се към Роланд, готов да се изсмее, но видя упорството, изписано на лицето му, и отново погледна на север. Присви очи. Заслони ги с дясната си ръка от слънчевите лъчи. Копнееше да види каквото и да било, дори мираж, но там нямаше нищо.
— Баламосвай ме колкото щеш — процеди, — но всичко това е евтин трик. Жертвах живота си за теб при Балазар…
— Зная. — На лицето на Стрелеца грейна усмивка — рядко явление като слънчев лъч в мрачен ден. — Затова постъпих честно с теб. Тя е там. Видях я преди час. В първия миг реших, че е мираж, после действително я видях.
Еди отново се втренчи в далечината и откъсна поглед едва когато от очите му потекоха сълзи. Най-накрая каза:
— Не виждам нищо. Макар очите ми да са отворени на четири.
— Какво означава това?
— Означава, че ако там имаше нещо, щях да го видя! — Но се разколеба. Запита се дали зрението на Стрелеца не е по-силно от неговото.
— Ще я видиш — повтори Роланд.
— Какво ще видя?
— Няма да я достигнем днес, но ако зрението ти е добро колкото твърдиш, ще я видиш преди залез слънце. Освен, ако не си решил да останеш тук.
— Ка — язвително промърмори младежът.
Роланд кимна.
— Ка.
— Кака — изсмя се Еди. — Хайде да се обзаложим. Ако не видя нищо до падането на нощта, ще ме черпиш с печено пиле или със сандвич. Все едно с какво, стига да не е омар.
— Да вървим.
Отново поеха на север. Цял час преди слънцето да докосне хоризонта, Еди Дийн видя някакви контури — смътни и едва различими, но това беше нещо ново.
— Наистина виждам нещо — каза той.
— Имаш зрението на Супермен.
— На кого?
— Не ми обръщай внимание. Забравих, че не познаваш моя свят. Какво е това?
— Ще видиш. — Стрелецът продължи напред, преди Еди да успее да зададе нов въпрос.
Двайсет минути по-късно на младежа му се стори, че различава нещо. Петнайсет минути по-късно вече беше сигурен. Предстоеше им да изминат още четири-пет километра, но вече знаеше какво ги очаква в далечината. Врата, разбира се. Още една врата.
Тази нощ и двамата не спаха добре, събудиха се и тръгнаха на път час, преди първите слънчеви лъчи да осветят назъбената планинска верига. Достигнаха вратата едновременно с изгрева на слънцето. Спогледаха се. Стрелецът отново изглеждаше на четирийсет, а Еди — на годините на Роланд, когато предизвика Корт на двубой.
Вратата бе точно копие на първата, с изключение на надписа, който гласеше: „ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ“.
— Това ли било… — смаяно промълви Еди, вперил поглед във вратата, която стоеше на пантите, окачени на невидима рамка; врата между два свята, между две вселени. Издигаше се пред тях, едновременно реална и фантастична.
— Това — съгласи се Стрелецът.
— Ка.
— Ка.
— Тук ли трябва да срещнеш втория от троицата?
— Така изглежда.
Стрелецът знаеше какво е намислил Еди преди още младежът да е взел решение. Предугади хода му преди хлапакът да помръдне. Можеше да се обърне и да счупи ръката му, но не го стори. Остави го да измъкне револвера от десния му кобур. За пръв път в живота си позволи на някого да докосне оръжието му. И не направи нищо, за да му попречи. Обърна се и го погледна спокойно, дори кротко.
На лицето на Еди бе изписана ярост и мъка. Очите му като че горяха. Стискаше тежкия револвер с двете си ръце, но въпреки това цевта подскачаше нагоре-надолу.
— Отвори я! — извика.
— Държиш се глупаво — каза Стрелецът със същия благ тон. — Нямаме представа накъде води тази врата. Не е задължително да се озовем в твоята вселена, да не говорим за твоя свят. Господарката на сенките може да има осем очи и девет ръце. Дори вратата да ни отведе в твоя свят, то може да се окажем във време преди да си се родил или след като си умрял.
Еди мрачно се усмихна.
— Готов съм на всичко, за да се махна от този проклет бряг.
— Не разбирам…
— Зная, че не разбираш. Няма значение. Просто отвори шибаната врата.
Роланд поклати глава.
Стояха на брега, озарени от лъчите на изгряващото слънце, а вратата хвърляше продълговата сянка към оттеглящия се океан.
— Отвори я! — изкрещя Еди. — Идвам с теб! Не разбираш ли! Идвам с теб! Може би ще се върна. Вероятно ще се върна. Предполагам, че ти дължа поне това. Постъпи честно с мен, не съм го забравил. Но докато търсиш мадамата от сенките, ще вляза в най-близката закусвалня и ще си взема нещо за хапване. Може би голямо „семейно меню“ за начало.
— Оставаш тук.
— Мислиш ли, че няма да те застрелям? — Еди трепереше, имаше опасност да рухне всеки момент. Върна ударника на стария револвер. Вятърът беше утихнал и изщракването на ударника се дочу съвсем ясно. — Ще ти докажа, ако ми дадеш възможност.
— Добре, направи го.
— Ще те застрелям! — изкрещя младежът.
— Ка — спокойно отвърна Роланд и тръгна към вратата. Протегна ръка към дръжката, но сърцето му биеше в очакване: ще живее или ще умре.
Ка.
Дните, последвали тази нощ, се губеха в спомените на Роланд, сякаш времето не съществуваше. Спомняше си някаква последователност от образи, случки, безсмислени разговори; образи, които при бързо разбъркване на колодата прелитаха… прелитаха един след друг като еднооки валета, тройки, деветки и кървавочерна Вещица, Кралицата на паяците.
По-късно попита Еди колко време бе изминало, но спътникът му също нямаше представа. И за двамата това понятие не съществуваше. В ада времето губи значението си, а всеки от тях се намираше в свой собствен ад: Роланд — в ада на треската и инфекцията, Еди — в ада на хероиновия глад.
— Тук сме по-малко от седмица — заяви хлапакът. — Сигурен съм.
— Откъде знаеш?
— Таблетките, които ти дадох, трябваше да стигнат за една седмица. После щяхме да имаме някакъв резултат.
— Да оздравея или да умра.
— Точно така.
РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
Сред сгъстяващия се здрач проехтя изстрел, сух трясък, който бързо заглъхна над пустия бряг. БУМ! Роланд усети мириса на барут. „Това означава неприятности — помисли си и понечи да извади револверите, но кобурите бяха празни. — О, не, това е краят, това…“
Но усети още някакъв мирис. Едва доловим аромат…
НОВО РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
… в мрака. Не беше само миризмата. Чуваше пращенето на клонките, виждаше бледооранжевите отблясъци на огъня. Понякога, щом океанският ветрец задухаше към него и довееше благоуханния дим, устата на Стрелеца се изпълваше със слюнка. „Храна — казваше си. — Господи, нима съм гладен? Щом изпитвам глад, значи оздравявам.“
— Еди — опита се да каже той, но гласът му беше изчезнал. Гърлото го болеше ужасно. „Трябваше да вземем и малко астин“ — помисли си, сетне се усмихна: беше изпил всички лекарства, за Еди не остана нищичко.
Появи се Еди с плитка чиния; Стрелецът би я познал между стотици други — в края на краищата е извадена от собствената му чанта. В нея димяха бяло-розови парчета месо.
— Какво? — опита се да попита той, но от устата му излиза нечленоразделен звук.
Еди следеше движението на устните му.
— Нямам представа — сопна се той. — Важното е, че не е отровно. Яж, да те вземат мътните!
Младежът беше блед като платно, трепереше и вонеше отвратително; Роланд разбра, че хлапето не се чувства добре. Протегна изнемощялата си ръка, опита се да го успокои, но Еди го отблъсна и заяви:
— Аз ще те нахраня. Проклет да съм, ако знам защо го правя. Трябваше да те убия. И сигурно щях да го сторя, ако не се бях сетил, че след като веднъж успя да влезеш в моя свят, ще го направиш и втори път.
Младежът се огледа.
— Ако не бях помислил за това, сега единствената ми компания щяха да бъдат тези чудовища.
Погледът му се върна към Роланд. Изведнъж силни спазми разтърсиха тялото му — толкова силни, че той едва не изсипа парчетата месо от плитката чиния. Най-сетне пристъпът премина.
— Яж, по дяволите!
Стрелецът се подчини. Месото не беше лошо, дори му се стори вкусно. Изяде три парчета, преди отново
РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
да се опита да заговори, но само шепнеше. Еди долепи ухо до устните му; макар спазмите да му пречеха да чуе думите на Стрелеца. Роланд повтори:
— На север. Нагоре… нагоре по брега.
— Откъде знаеш?
— Просто зная.
Еди го погледна.
— Ти си луд.
Роланд се усмихна и започна да губи съзнание, но Еди го зашлеви. Сините очи на Стрелеца се отвориха и за миг станаха толкова живи и напрегнати, че младежът се смая. Сетне устните му се разтеглиха в усмивка или по-скоро в неприятна гримаса.
— Да, може и да умреш — каза той, — но първо трябва да вземеш лекарството си. Време е, ако се съди по слънцето. Никога не съм бил бойскаут, така че не съм съвсем сигурен. Отвори уста, Роланд. Отвори я широко заради доктор Еди, проклет похитителю.
Стрелецът зина като бебе, което се кани да суче. Спътникът му постави две хапчета върху езика му и наля вода в устата му. Навярно беше открил поток сред хълмовете на изток. Ами ако беше отровна? Еди не би могъл да различи чистата вода от замърсената. От друга страна, младежът не изглеждаше добре, пък и в крайна сметка Стрелецът нямаше избор. Точно така, нямаш избор.
Преглътна, задави се и едва не се задуши, докато Еди го наблюдаваше с безразличие.
Роланд протегна ръка към него.
Младежът понечи да се отдръпне, но Стрелецът строго го изгледа.
Роланд го притегли към себе си, толкова близо, че усети вонята на болест, а Еди долови отвратителната миризма, която лъхаше от спътника му.
— Тук можеш да избираш между две неща — прошепна Стрелецът. — Не зная как стоят нещата в твоя свят, но тук положението е следното: можеш да се изправиш, да се бориш и евентуално да оживееш или да умреш на колене с наведена глава. Ни що… — Той се закашля.
— Кой си ти? — изкрещя Еди.
— Твоята съдба.
— Защо не пукнеш? — възкликна младежът. Роланд се опита да му отговори, но отново изпадна в безсъзнание и започна
НОВО РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
БУМ!
Роланд отвори очи, видя милионите звезди, които блестят в мрака, сетне отново се унесе.
Не знаеше какво става, но смяташе, че всичко е наред. Извършваше се
РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
Отново усети аромата на месо и Еди му поднесе порция от сладникавите, пикантни хапки. Вече се чувстваше по-добре. Младежът също изглеждаше по-добре, но като че беше разтревожен.
— Приближават — възкликна той. — Може да са уродливи, но не са глупави. Разбират какво правя. Нямам представа как са го научили, но са решили да ми попречат. Всяка нощ идват все по-близо. На разсъмване трябва да се преместим по-навътре. В противен случай това може да се окаже последното утро в живота ни.
— За какво говориш? — От гърлото на Роланд се изтръгна дрезгаво хриптене, което наподобяваше говор.
— За тях — Еди посочи към брега. — Дад-а-чак, дум-а-чум и цялата тази гадост. Мисля, че приличат на нас — искат да ядат, без да бъдат изядени.
Внезапно обладан от ужас, Роланд проумя откъде Еди е взел късчетата месо, с които го бе хранил. Не успя да промълви нито дума поради отвращението, което изпитваше. Но изражението му подсказа чувствата му.
— Какво си мислеше, че правя? — сопна се Еди. — Че съм поръчал храната в ресторант „Червеният омар“?
— Отровни са — прошепна Стрелецът. — Затова…
— Опитвам се да те спася, приятелю. И гърмящите змии са отровни, но хората ги ядат, дори ги смятат за деликатес. Месото им е като пилешкото. Прочетох това някъде. На мен тези гадини ми заприличаха на омари, затова реших да рискувам. Иначе с какво щяхме да се храним? С камъни ли? Застрелях едно от чудовищата и го сготвих. Нямах друг избор. Освен това беше страхотно на вкус. Всяка нощ, след залез слънце, застрелвах по едно. Нито веднъж не отказа месото им. — Усмихна се и продължи: — Надявам се, че гръмнах някое от онези, които разкъсаха Джак. Мисълта, че ям това чудовище, ме радва. Кара ме да се отпусна, да се почувствам по-добре.
— Едно от тях изяде част от мен — прекъсна го Роланд. — Два от пръстите на ръката ми и един на крака.
— Страхотно — продължаваше да се усмихва Еди. Лицето му беше бледо, с хищно изражение…, но част от злобата в погледа му беше изчезнала заедно с вонята на изпражнения и смърт, която се носеше около него.
— Майната ти! — прошепна Стрелецът.
— Роланд демонстрира сила на духа! — провикна се младежът. — Може би все пак няма да умреш! Мисля, че това е великолепно!
— Ще живея — заяви Роланд. Дрезгавият му глас отново беше спаднал до шепот. Обръчи пак стягаха гърлото му.
— Нима? — Еди го погледна, сетне кимна и отговори на собствения си въпрос. — Да. Мисля, че си прав. Макар веднъж да ми се стори, че си умрял. Сега като че ли се оправяш. Антибиотиците помагат, но според мен те излекува волята. За какво? Защо, по дяволите, се стремиш така отчаяно да оцелееш на този проклет бряг?
— Кулата — разчете Еди по движението на устните, от които не излизаше нито звук.
— Да ти се не види! — възкликна и понечи да му обърне гръб, но Роланд го сграбчи за рамото и го стисна като в клещи.
Двамата се измериха с погледи и после младежът извърна очи и промърмори:
— Добре. Добре!
— На север — прошепна Роланд. — Казах ти, на север е. Дали наистина му бе казал? Май, че да, но споменът беше съвсем смътен.
— Откъде знаеш? — изкрещя Еди, обзет от внезапен гняв. Вдигна юмруци, сякаш за да удари Роланд, сетне ги отпусна.
„Просто знам! Престани да ми губиш времето и силите с глупавите си въпроси?“ — искаше да отговори Стрелецът, но преди да успее, започна
НОВО РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
Влачеха го по брега, тялото му подскачаше, главата му клюмаше безпомощно. Беше привързан към странно подобие на индианска шейна с помощта на собствените му ремъци. Чу как Еди Дийн пееше удивително позната песен и отначало реши, че сънува: „Хей, Джуд…“
„Откъде я знаеш? — искаше да попита Роланд. — Да не би аз да съм я пял? А къде се намираме?“
Но преди да успее да попита каквото и да било, настъпи поредното
РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
„Корт щеше да размаже физиономията на това хлапе, ако можеше да го види“ — помисли си Роланд, докато гледаше индианската шейна; след миг се разсмя. Но това не приличаше на смях. Звукът напомняше шума на прибоя в каменистия бряг. Нямаше представа какво разстояние са изминали, но Еди очевидно беше изтощен. Седеше на една скала под лъчите на залязващото слънце, револверът на Стрелеца беше в скута му, а до него лежеше полупразен мех за вода. Джобът на ризата му беше издут. Там бяха патроните или по-точно — намаляващият запас от „годни“ патрони. Основната причина запасът да намалява толкова бързо беше фактът, че един на всеки четири или пет патрона се оказваше негоден.
Еди, който почти беше задрямал, вдигна глава и извика:
— Защо се смееш?
Стрелецът небрежно махна и поклати глава. Разбра, че не е бил прав. Корт нямаше да пребие Еди заради индианската шейна, макар тя да бе странна на вид и нескопосно направена. Може би Корт дори щеше да изръмжи някоя похвала — което правеше толкова рядко, че момчето, заслужило одобрението му, не знаеше как да реагира, оставаше с отворена уста като риба на сухо.
Корт нямаше да го удари, защото Еди не бе скръстил ръце, оплаквайки нерадостната си съдба, а беше направил нещо. Беше опитал.
Корт вероятно щеше да го възнагради с неохотно изречена похвала, тъй като (колкото и странно да бе) странното превозно средство вършеше работа — за това свидетелстваха следите по пясъка.
— Виждаш ли ги? — попита Еди. Слънцето залязваше и последните му лъчи прокарваха оранжева пътека по повърхността на океана; Стрелецът реши, че лежи тук повече от шест часа. Чувстваше се по-силен. Изправи се и погледна към океана. Брегът, който постепенно преминаваше в планински склон, почти не се беше променил и на него му се стори, че се намират на мястото, откъдето бяха тръгнали.
— Не — отговори той, сетне възкликна: — Ето го!
Еди присви очи и кимна. Слънцето се беше снижило и оранжевата пътека вече беше кървавочервена; първите ракообразни чудовища изпълзяха от вълните и запълзяха нагоре по брега.
Две от тях се насочиха към мъртвата чайка, която лежеше близо до Роланд. Победителят в надпреварата я разкъса и започна да се тъпче с разлагащите се останки.
— Дид-а-чик? — попита то.
— Дум-а-чум? — отговори му второто чудовище.
БУМ! Изстрелът на Роланд сложи край на въпросите му. Еди се спусна към него и го хвана за опашката, като не изпускаше от поглед първото чудовище; то също го наблюдаваше. Младежът донесе плячката. Рачището се гърчеше, размахваше щипки, но скоро престана да мърда. Опашката му се повдигна за последен път, клещите му увиснаха.
— Господар скоро яде — обади се Еди. — Иска филе от влечуго или филе от влечуго. Какво предпочита господар?
— Не те разбирам.
— Естествено. Нямаш никакво чувство за хумор. Къде си го изгубил?
— Застреляха го по време на една битка.
Еди се усмихна.
— Тази вечер изглеждаш по-добре.
— Така е.
— Утре може би дори ще направиш няколко крачки. Честно казано, приятелю, голяма мъка видях, докато те домъкна дотук.
— Ще опитам да си раздвижа краката.
— Непременно.
— Ти също изглеждаш по-добре — заяви Роланд, но при произнасянето на последните две думи гласът му преминава във фалцет. „Ако не млъкна — помисли си той, — ще изгубя гласа си.“
— Смятам, че ще оживея. — Еди невъзмутимо го изгледа. — Никога няма да разбереш колко близо бях до смъртта. Веднъж взех един от твоите револвери и го опрях до слепоочието си. Сложих пръст на спусъка, подържах оръжието, сетне го прибрах в кобура. Една нощ получих спазми. Мисля, че бе на втората нощ, но не съм сигурен. — Поклати глава и добави нещо, което Стрелецът не разбра: — Сега Мичиган ми се струва като сън.
Макар гласът му отново да заглъхна до дрезгав шепот и да знаеше, че не трябва да говори, Роланд попита:
— Какво те спря да натиснеш спусъка?
— Ами, това са единствените ми панталони. В последната секунда ми хрумна, че ако дръпна спусъка и револверът отново засече, никога няма да събера кураж да опитам втори път…, а и след като веднъж изцапаш гащите, трябва да ги изпереш веднага или ще се умиришеш за цял живот. Хенри ми го каза. Научил го беше във Виетнам.
Стрелецът гръмогласно се засмя, сякаш гласът му беше наред.
Еди се усмихна и продължи:
— Мисля, че в това сражение са ампутирали част от чувството ти за хумор. — Той стана с намерението да се изкачи по склона и да потърси съчки за огъня.
— Чакай — спря го Роланд. — Кажи ми честно, защо не го направи?
— Реших, че може би имаш нужда от мен. Ако се бях само убил, ти щеше да умреш. Когато се изправиш на крака, може и да размисля. — Огледа се и дълбоко въздъхна. — В твоя свят може и да има Дисниленд или Кони Айлънд, Роланд, но това, което видях досега, не ми харесва.
Той тръгна, сетне спря и отново погледна спътника си. Лицето му беше мрачно, макар че болнавата бледост почти бе изчезнала. Вече не получаваше спазми, само ръцете му трепереха от време на време.
— Понякога изобщо не ме разбираш, нали?
— Да. Понякога не те разбирам.
— Тогава ще ти обясня. Има хора, които изпитват нужда да се грижат за ближните си. Не можеш да ме разбереш, защото не си от тях. Ще ме използваш и ще ме захвърлиш като хартиена кърпичка. Господ се е подиграл с теб, приятелю. Достатъчно чувствителен си, за да те заболи, но и достатъчно коравосърдечен, за да продължиш на всяка цена. Сам нямаше да се справиш. Ако аз лежах на брега и виках за помощ, щеше да ме отминеш и да продължиш към проклетата си Кула. Близо съм до истината, нали?
Роланд мълчаливо се взираше в него.
— Но не всички са като теб. Има хора, на които е нужен човек, който да ги обича — като в онази песен на Барбара Стрейзанд. Банално е, но е истина. Ала ако се стигне до това да ме жертваш, няма да се замислиш, нали?
Роланд продължаваше да го наблюдава.
— Интересува те само Кулата. — Еди се изсмя. — Тя е твоят наркотик, Роланд.
— В кое сражение? — прошепна Роланд.
— Моля?
— В кое сражение са ампутирали твоята воля и благородство?
Еди трепна, сякаш Стрелецът му бе зашлевил шамар.
— Ще донеса вода — промърмори. — Пази се от онези гадини. Днес се отдалечихме от тях, но не зная дали не могат да разговарят помежду си.
Бавно се обърна и последните лъчи на залязващото слънце озариха влажното му лице.
Стрелецът се обърна към брега. Ракообразните чудовища пълзяха и задаваха въпросите си, задаваха въпросите си и пълзяха, но и двете им дейности изглеждаха безсмислени. Безспорно притежаваха някакъв интелект, но не достатъчен, за да обменят информация.
„Бог невинаги ни наказва открито — каза си Стрелецът. — Често, но не винаги.“
Еди се върна с наръч дърва.
— За какво мислиш?
— Всичко е наред — изграчи Стрелецът.
Еди понечи да му отвърне нещо, но Роланд вече се беше проснал по гръб и се взираше в първите звезди, които надзъртаха от виолетовото небе.
През следващите три дни продължи да се възстановява с бързи темпове. Червените линии, които пълзяха по ръцете му, първо смениха посоката, сетне избледняха, а накрая изчезнаха. На четвъртия ден направи първите си крачки, след това рядко позволяваше на Еди да го влачи. На следващия ден мина без помощта на спътника си; на всеки един-два часа сядаше и изчакваше изтръпването на краката му да премине. По време на тези почивки, а също и след вечеря, но преди огънят да догори и двамата да заспят, Еди му разказа за себе си и Хенри. Роланд често се питаше какво бе направило живота на двамата братя толкова труден, но когато младежът започна разказа си, в началото неуверено и с гняв, породен от голямата му мъка, той не намери сили да го спре, да му каже: „Недей, разбирам всичко.“
Това обаче нямаше да помогне на Еди, Той не говореше, за да помогне на Хенри, защото Хенри беше мъртъв. Еди искаше да погребе брат си в мислите си. Да го погребе завинаги. И да напомни на самия себе си, че макар брат му да е мъртъв, самият той все още е жив. Затова Стрелецът слушаше, без да го прекъсне нито веднъж.
Причината бе проста: Еди вярваше, че брат му се е пожертвал заради него. Хенри също беше убеден в това. Може би наистина го е вярвал, а може би са му повлияли натякванията на майка им, която все повтаряла на момчето какви жертви са правили заради него тя и Хенри, за да може Еди да се почувства в безопасност в този град-джунгла, да бъде щастлив и да не свърши като бедната си сестра, която той дори не си спомняше и която била толкова красива, мир на праха и. Сестра му сега била при ангелите, а това несъмнено било чудесно място, но на Еди му било рано да отива при нея; не искали да бъде прегазен от пиян шофьор като сестра си или наръган от наркоман заради двайсет и петте цента в джоба му. Ето защо трябвало да слуша батко си и никога да не забравя, че Хенри се жертва заради него.
Еди призна пред Стрелеца, че майка му едва ли е имала представа за нещата, които бяха вършили двамата с Хенри — как бяха крали комикси от магазинчето на Ринкон Авеню или как пушеха цигари зад фабриката за галванични елементи на Кохос Стрийт.
Веднъж видели един шевролет; ключовете му били оставени на таблото и макар Хенри да имал само бегла представа за шофирането (тогава бил на шестнайсет, а Еди на осем), набутал брат си в колата и заявил, че отиват в центъра на Ню Йорк. Еди се уплашил и заплакал. Хенри също се уплашил и се ядосал на братчето си. Закрещял му да млъкне, да престане да се държи като бебе. Имал десет долара и му обещал да гледат филм през целия ден, сетне да хванат влака и да се приберат у дома преди майка им да е сложила масата за вечеря. Но Еди не преставал да плаче. Край моста Куинсбъро видели патрулна кола и макар да бил абсолютно сигурен, че ченгето гледало в съвсем друга посока, отвърнал с „да“ на въпроса на брат си, дали полицаят ги е забелязал. Хенри пребледнял и спрял толкова рязко, че отнесъл един пожарен кран. Хукнал по улицата, докато малкият, обзет от паника, отчаяно се опитвал да отвори вратата. Брат му се върнал и го измъкнал от шевролета, като му зашлевил два шамара. Сетне изминали пешком (по-скоро крадешком) обратния път до Бруклин. Това им отнело цял ден и когато майка им попитала защо са толкова зачервени и потни, Хенри отвърнал, че през целия ден учил брат си да играе баскетбол. Сетне някакви хлапета ги подгонили и трябвало да си плюят на петите. Майка им целунала Хенри и се усмихнала на Еди. Попитала го дали осъзнава, че има най-добрия брат на света. Малкият се съгласил и изобщо не излъгал. Наистина смятал така.
— През онзи ден Хенри бе не по-малко уплашен от мен — разказа Еди на Роланд, докато двамата седяха и наблюдаваха последните лъчи на слънцето, които се отразяваха в океана. — А може би беше по-уплашен, защото смяташе, че ченгето ни е видяло, а аз знаех, че не беше така. Затова избяга. Но се върна. Това е най-важното. Върна се.
Роланд не отвърна нищо.
— Разбираш, нали? — той изпитателно го погледна.
— Да.
— Винаги се страхуваше, но винаги се връщаше.
Стрелецът си помисли, че за Еди (а може би и за двамата) щеше да бъде по-добре, ако в онзи ден Хенри беше избягал. Но хората като Хенри никога не постъпваха така. Хората като него винаги се връщаха, защото знаеха как да използват доверието на околните. Това бе единственото, което хората като Хенри умееха. Първо превръщаха доверието в нужда, а нуждата в наркотик. Тогава настъпваше техният час.
— Май ще си лягам — каза Стрелецът.
На следващия ден Еди продължи да разказва, но Роланд вече знаеше какво се е случило. Брат му не спортувал, защото след часовете трябвало да се грижи за Еди. Това, разбира се, нямало нищо общо с факта, че Хенри бил хилав, с некоординирани движения и мразел всички спортове. От него щяло да излезе чудесен пичър в бейзбола или гард в баскетбола, повтаряла майка им. Оценките му били слаби и се наложило да повтаря класа. Но не защото бил глупав. Еди и госпожа Дийн знаели, че умът на Хенри е остър като бръснач. Вместо да учи или да пише домашни, по-големият и син трябвало да се грижи за братчето си. Фактът, че по цял ден гледали телевизия, излегнали се на дивана в хола, или се боричкали на пода, явно бил без значение. Лошите оценки означавали, че никой университет, освен този в Ню Йорк, нямало да приеме Хенри. Семейството обаче не можело да си го позволи, защото лошите оценки изключвали възможността за стипендия. Сетне младежът получил повиквателна и заминал за Виетнам, където загубил част от капачката на коляното си. Болката била ужасна. Лекарството, което му давали, било на основата на морфин. Когато състоянието му се подобрило, престанали да му дават обезболяващи. Но щом той се върнал в Ню Йорк, развил наркотичен глад. Четири месеца по-късно, само няколко седмици след смъртта на майка им, Еди го видял да смърка бял прах от огледалце и предположил, че това е кокаин. Оказало се хероин. И като се замисли човек, чия е вината?
Роланд замълча, но в мислите си чу гласа на Корт: „Вината, малкия, винаги се крие на едно и също място: в човека, който е достатъчно слаб, за да я носи.“
Когато открил истината, Еди бил шокиран, сетне побеснял от яд. В отговор Хенри не му обещал да спре да се друса, а заявил, че не му се сърди задето реагира така, но трябвало да знае, че Виетнам го бил превърнал в отрепка, той нямал воля, щял да напусне дома си, това било най-доброто разрешение. Еди бил прав, мястото на брат му било сред наркоманите на улицата. Надявал се само брат му да не му се сърди много. Признавал, че е станал безхарактерен; нещо във Виетнам го направило такъв, нещо го развалило също както влагата разлага връзките на маратонките и ластиците на бельото. Във Виетнам имало нещо, което покварявало душата. Разридал се и помолил Еди да си спомни годините, през които брат му се е опитвал да бъде силен.
Заради Еди.
Заради мама.
И така Хенри се опитал да напусне дома си. Еди, разбира се, не му позволил. Бил обзет от чувство за вина. Видял ужасните белези по крака на брат си, коляното, в което имало повече тефлон, отколкото костна тъкан. Започнали да се надвикват в коридора. Хенри стоял там, бил издокаран в маскировъчната си униформа, а вещите му били в брезентова торба. Под очите му имало пурпурни сенки. Еди бил само по долни гащета. Продължили да крещят, докато се появила госпожа Макгърски и извикала: „Ако щете заминавайте, ако щете оставайте, но решете веднага и млъкнете, иначе ще извикам полиция!“ Възнамерявала да добави още нещо, когато видяла, че Еди е гол. Допълнила само: „Как не те е срам, Еди Дийн!“, преди да изчезне. Братята се спогледали. „Приличаш на ангел, само че затлъстял“ — казал тихо Хенри и двамата се запревивали от смях, прегърнали се, потупали се по гърбовете и по-големият се отказал да напусне. След две седмици Еди вече смъркал кокаин и не можел да си обясни, защо, по дяволите, бил вдигнал такъв скандал, след като ставало въпрос само за смъркане. А Хенри (когото брат му очевидно започнал да смята за голям мъдрец) отвърнал, че след като целият свят се е устремил към ада, няма нищо лошо човек понякога да се надруса.
Минало известно време. Еди не каза точно колко, а Стрелецът не попита. Навярно младежът осъзнаваше, че съществуват хиляди оправдания за вземането на наркотици, но нито една причина. Важното било, че държал порока си под контрол. Хенри също донякъде успявал да овладее страстта си към дрогата. Не колкото брат си, но достатъчно, за да не буди подозрения. Независимо дали Еди го е съзнавал или не (Стрелецът смяташе, че младежът е бил наясно), ролите им били разменени. Вече Еди държал брат си за ръка, когато пресичали улиците.
Един ден той заварил Хенри да си бие инжекция. Последвала нова истерична кавга, повторение на предишната, с тази разлика, че се карали в стаята на Хенри. Завършила по същия начин: по-големият брат се разплакал и приложил същата непробиваема защита: Еди бил прав, той бил отрепка и не заслужавал да живее. Щял да си тръгне, брат му никога повече нямало да го види, но дано да запазел спомена за него…
Вълните, които се разбиваха в каменистия бряг, заглушиха последните думи на младежа. Но Стрелецът знаеше историята, затова замълча. Еди бе този, който не разбираше същината и, Еди, който за пръв път от десет години разсъждаваше трезво, без наркотикът да замъглява съзнанието му. Той не разказваше за случилото се на Роланд; разказваше го на самия себе си.
Стрелецът не го прекъсваше. И бездруго разполагаха с неограничено време, което единствено разговорите можеха да запълнят.
Еди призна, че споменът за обезобразеното коляно на Хенри и за белега на крака му продължавал да го преследва. Разбира се, брат му се бил излекувал отдавна, дори не куцал… освен когато двамата се карали; тогава куцането се засилвало. Преследвал го споменът за всичко онова, което Хенри жертвал заради него, преследвала го и една по-прагматична мисъл: брат му не би изкарал дълго на улицата. Щял да прилича на заек, пуснат сред джунгла с тигри. И след по-малко от седмица щял да свърши в затвора или в моргата.
Затова Еди започнал да го моли да остане, а Хенри най-накрая великодушно му разрешил да се грижи за него. Шест месеца по-късно едната ръка на Еди била надупчена от инжекциите. От този миг насетне всичко тръгнало по наклонената плоскост. Еди заминал за Бахамските острови, после Роланд внезапно се намесил в живота му.
Друг човек не толкова прагматичен и по-склонен към самовглъбяване от Роланд, би попитал (наум, разбира се, не на глас): „Защо? Защо точно той? Защо се започна с този странен и дори обречен човек?“
Стрелецът не само че не се интересуваше от това, ами дори не му бе хрумвало. За разлика от Кътбърт. Кътбърт все питаше нещо; така и беше умрял, задавайки въпрос. Сега всички до един бяха мъртви. Последните стрелци на Корт, тринайсетте, оцелели от групата начинаещи, която наброяваше петдесет и шест момчета, бяха мъртви. Всички, освен Роланд. Той беше последният Стрелец и следваше неотклонно целта си в един загнил, стерилен, празен свят.
„Тринайсет е числото на злото“ — спомни си Роланд думите на Корт в деня преди церемонията по представянето на новите стрелци. На следващия ден за пръв път от трийсет години Корт не присъства на церемонията. Последните му ученици отидоха в дома му, за да коленичат в нозете му, да получат благодарствена целувка и да му позволят да зареди оръжията им за пръв път. Девет седмици по-късно той беше мъртъв. Говореше се, че бил отровен. Две години след смъртта му започна последната кървава гражданска война. Касапницата не отмина последния бастион на цивилизацията, светлината и разума, и заличи всичко с лекотата, с която вълната отнася пясъчен замък.
Роланд беше последният. Вероятно беше оцелял, защото беше не само романтик, а прагматичен човек. Разбираше, че само три неща имат значение: смърт, ка и Кулата.
Ето защо не мислеше за нищо друго.
Еди завърши разказа си около четири часа следобед на третия ден от похода им на север. Брегът сякаш не се променяше. Ако търсеха доказателство за напредъка си, трябваше да погледнат вляво, на изток, където острите върхове на планините бяха започнали да се заглаждат и да се снижават. Ако Роланд и Еди се придвижеха още на север, планините щяха да се превърнат в хълмове.
След като завърши разказа си, младежът потъна в мълчание. В продължение на половин час или дори повече двамата вървяха, без да разменят нито дума. Еди поглеждаше крадешком към Роланд, но навярно нямаше представа, че спътникът му вижда тези погледи. Роланд знаеше какво очаква младежът: отговор. Някакъв отговор. Какъвто и да било отговор. На два пъти хлапакът понечи да каже нещо, но се отказа. Накрая зададе въпроса, който Стрелецът очакваше:
— Е? Какво ще кажеш?
— Важното е, че си тук.
Еди спря и постави ръце на кръста.
— Това ли е всичко?
— Това е всичко, което зная — отвърна Стрелецът. Липсващите пръсти го боляха и сърбяха. Копнееше за малко астин от света на Еди.
— Нямаш мнение, така ли?
Роланд можеше да протегне осакатената си дясна ръка и да каже: „Помисли върху това, глупако!“, но подобна мисъл изобщо не му хрумна, както не му хрумна и защо от всички хора на света бе срещнал точно Еди.
— Това е ка — търпеливо отвърна.
— Какво е ка? — войнствено попита Еди. — Никога не съм чувал тази дума. Но ако добавиш едно „ка“, се получава детският израз за лайно.
— Тук думата означава „дълг“ или „съдба“ или накратко — мястото, където трябва да стигнеш.
Младежът изглеждаше едновременно объркан, отвратен и развеселен.
— Тогава добави още едно „ка“, защото тогава думата ще получи истинското си значение. Стрелецът сви рамене.
— Не водя философски спорове. Не съм учил история. Знам, че миналото си е минало, а бъдещето — бъдеще. Всичко е ка.
— Така ли? — Еди погледна на север. — Според мен бъдещето означава, че трябва да изминем няколко хиляди километра по този проклет бряг. Ако това е бъдещето, то „ка“ и „кака“ са едно и също. Може би имаме достатъчно патрони да застреляме още пет-шест чудовища, сетне ще трябва да ги убиваме с камъни. Къде отиваме?
Роланд се замисли дали Еди би се досетил да зададе подобен въпрос на брат си. Но подобен въпрос е равносилен на покана за безсмислен спор. Посочи на север и каза:
— Там.
Младежът проследи жеста му, но не видя нищо освен миди и сив пясък. Обърна се към Роланд, готов да се изсмее, но видя упорството, изписано на лицето му, и отново погледна на север. Присви очи. Заслони ги с дясната си ръка от слънчевите лъчи. Копнееше да види каквото и да било, дори мираж, но там нямаше нищо.
— Баламосвай ме колкото щеш — процеди, — но всичко това е евтин трик. Жертвах живота си за теб при Балазар…
— Зная. — На лицето на Стрелеца грейна усмивка — рядко явление като слънчев лъч в мрачен ден. — Затова постъпих честно с теб. Тя е там. Видях я преди час. В първия миг реших, че е мираж, после действително я видях.
Еди отново се втренчи в далечината и откъсна поглед едва когато от очите му потекоха сълзи. Най-накрая каза:
— Не виждам нищо. Макар очите ми да са отворени на четири.
— Какво означава това?
— Означава, че ако там имаше нещо, щях да го видя! — Но се разколеба. Запита се дали зрението на Стрелеца не е по-силно от неговото.
— Ще я видиш — повтори Роланд.
— Какво ще видя?
— Няма да я достигнем днес, но ако зрението ти е добро колкото твърдиш, ще я видиш преди залез слънце. Освен, ако не си решил да останеш тук.
— Ка — язвително промърмори младежът.
Роланд кимна.
— Ка.
— Кака — изсмя се Еди. — Хайде да се обзаложим. Ако не видя нищо до падането на нощта, ще ме черпиш с печено пиле или със сандвич. Все едно с какво, стига да не е омар.
— Да вървим.
Отново поеха на север. Цял час преди слънцето да докосне хоризонта, Еди Дийн видя някакви контури — смътни и едва различими, но това беше нещо ново.
— Наистина виждам нещо — каза той.
— Имаш зрението на Супермен.
— На кого?
— Не ми обръщай внимание. Забравих, че не познаваш моя свят. Какво е това?
— Ще видиш. — Стрелецът продължи напред, преди Еди да успее да зададе нов въпрос.
Двайсет минути по-късно на младежа му се стори, че различава нещо. Петнайсет минути по-късно вече беше сигурен. Предстоеше им да изминат още четири-пет километра, но вече знаеше какво ги очаква в далечината. Врата, разбира се. Още една врата.
Тази нощ и двамата не спаха добре, събудиха се и тръгнаха на път час, преди първите слънчеви лъчи да осветят назъбената планинска верига. Достигнаха вратата едновременно с изгрева на слънцето. Спогледаха се. Стрелецът отново изглеждаше на четирийсет, а Еди — на годините на Роланд, когато предизвика Корт на двубой.
Вратата бе точно копие на първата, с изключение на надписа, който гласеше: „ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ“.
— Това ли било… — смаяно промълви Еди, вперил поглед във вратата, която стоеше на пантите, окачени на невидима рамка; врата между два свята, между две вселени. Издигаше се пред тях, едновременно реална и фантастична.
— Това — съгласи се Стрелецът.
— Ка.
— Ка.
— Тук ли трябва да срещнеш втория от троицата?
— Така изглежда.
Стрелецът знаеше какво е намислил Еди преди още младежът да е взел решение. Предугади хода му преди хлапакът да помръдне. Можеше да се обърне и да счупи ръката му, но не го стори. Остави го да измъкне револвера от десния му кобур. За пръв път в живота си позволи на някого да докосне оръжието му. И не направи нищо, за да му попречи. Обърна се и го погледна спокойно, дори кротко.
На лицето на Еди бе изписана ярост и мъка. Очите му като че горяха. Стискаше тежкия револвер с двете си ръце, но въпреки това цевта подскачаше нагоре-надолу.
— Отвори я! — извика.
— Държиш се глупаво — каза Стрелецът със същия благ тон. — Нямаме представа накъде води тази врата. Не е задължително да се озовем в твоята вселена, да не говорим за твоя свят. Господарката на сенките може да има осем очи и девет ръце. Дори вратата да ни отведе в твоя свят, то може да се окажем във време преди да си се родил или след като си умрял.
Еди мрачно се усмихна.
— Готов съм на всичко, за да се махна от този проклет бряг.
— Не разбирам…
— Зная, че не разбираш. Няма значение. Просто отвори шибаната врата.
Роланд поклати глава.
Стояха на брега, озарени от лъчите на изгряващото слънце, а вратата хвърляше продълговата сянка към оттеглящия се океан.
— Отвори я! — изкрещя Еди. — Идвам с теб! Не разбираш ли! Идвам с теб! Може би ще се върна. Вероятно ще се върна. Предполагам, че ти дължа поне това. Постъпи честно с мен, не съм го забравил. Но докато търсиш мадамата от сенките, ще вляза в най-близката закусвалня и ще си взема нещо за хапване. Може би голямо „семейно меню“ за начало.
— Оставаш тук.
— Мислиш ли, че няма да те застрелям? — Еди трепереше, имаше опасност да рухне всеки момент. Върна ударника на стария револвер. Вятърът беше утихнал и изщракването на ударника се дочу съвсем ясно. — Ще ти докажа, ако ми дадеш възможност.
— Добре, направи го.
— Ще те застрелям! — изкрещя младежът.
— Ка — спокойно отвърна Роланд и тръгна към вратата. Протегна ръка към дръжката, но сърцето му биеше в очакване: ще живее или ще умре.
Ка.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска и скачивания книг
Книжный Бот
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
ВКОНТАКТЕ