УБИЕЦЪТ
ПЪРВА ГЛАВА
ГОРЧИВО ЛЕКАРСТВО
1
Когато Стрелецът проникна в съзнанието на Еди, на младежа за миг му прилоша, стори му се, че го наблюдават (Роланд не бе почувствал нищо подобно, по-късно Еди му разказа какво е усетил). С други думи, той смътно долови присъствието на Стрелеца. В случая с Дета Роланд беше принуден „да се втурне“ в съзнанието и. Тя не само го усети — по някакъв странен начин сякаш го очакваше — него или някои по-чест посетител. Така или иначе Дета знаеше за неговото присъствие от първия миг, в който той се оказа в съзнанието и.
Джак Морт не почувства нищо. Вниманието му изцяло беше съсредоточено върху момчето. От две седмици го следеше, а днес щеше да го убие.
2
Макар момчето да стоеше с гръб към онзи, през чиито очи сега гледаше Роланд, Стрелецът веднага го позна. Това беше момчето, което беше срещнал в крайпътната станция, което беше спасил от Оракула и чийто живот беше пожертвал, когато трябваше да избира между възможността да го спаси или да настигне човека в черно; момчето, което миг преди да падне в бездната, бе промълвило: „Тогава върви — има и други светове освен този.“ И, разбира се, беше абсолютно право.
Момчето се наричаше Джейк.
В едната си ръка носеше хартиен плик, в другата — синя платнена чанта. Съдейки по ъгловатите очертания под тъканта, Стрелецът предположи, че чантата е пълна с книги.
Колите профучаваха по улицата, която хлапето се готвеше да пресече; Роланд разбра, че се намира в същия град, от който беше похитил Затворника и Господарката, ала в момента тези подробности нямаха значение. Най-важното беше онова, което щеше да се случи — или да не се случи — през следващите няколко секунди.
Джейк не беше преминал в света на Стрелеца през някаква вълшебна врата; беше се озовал там по доста жесток и прозаичен начин, след като беше загинал в собствения си свят. След като го бяха убили. Или по-точно, след като го бяха блъснали.
Беше попаднал под колелата на преминаваща кола, когато отиваше на училище, стиснал в едната си ръка плика със закуската си, а в другата чантата с учебниците.
Блъснал го беше човекът в черно.
„Ще го направи… ще го направи след секунда. Това ще бъде наказанието ми, задето убих момчето в моя свят — да видя как причиняват смъртта му и да не мога да попреча на убиеца.“
Ала през целия си живот Стрелецът беше свикнал да се съпротивлява на злата участ — това бе неговата същност, неговата ка, ако желаете — затова той се „втурна“ в мозъка на хлапето; рефлексите му така дълбоко се бяха вкоренили в съзнанието му, че почти се бяха превърнали в инстинкти.
Когато пристъпи в другия свят, му хрумна едновременно ужасяваща и иронична мисъл: ами ако се е озовал в тялото на човека в черно? Ами ако в мига, когато се хвърли да спаси момчето, забележи как собствените му ръце блъскат хлапето? Ами ако чувството за контрол е илюзорно, ако последната жестока шега на Уолтър е да го накара да убие момчето?
3
Джак Морт потръпна и за миг се разсея. Точно когато се готвеше да скочи и да блъсне детето на уличното платно, той изпита странно усещане, сякаш насекомо беше ухапало врата му. Сигурен бе, че не го е ужилила оса или пчела, тъй като мястото само го сърбеше като ухапано от комар. Неприятното усещане му попречи да се съсредоточи в решаващия момент. Той се плесна по врата и отново насочи вниманието си към момчето.
Стори му се, че всичко това се случи в един миг, но всъщност изминаха седем секунди. Джак не усети нито проникването на Стрелеца, нито отдръпването му, а хората около него (хора, които бързаха да отидат на работа и които бяха излезли от намиращата се наблизо станция на метрото) не забелязаха как зад очилата с позлатени рамки очите на Джак промениха цвета си и станаха светлосини. Никой не забеляза как тези очи отново потъмняха до обичайния си кобалтов цвят. Когато той отново погледна към момчето, изпита неописуемо раздразнение и гняв, забелязвайки, че е пропуснал шанса си. Светофарът се смени на зелено.
За миг Джак се загледа след момчето, което прекосява улицата, повлечено от многолюдната тьлпа, сетне се обърна и си запробива път сред потока от пешеходци.
— Хей, господине! Внимавайте… — извика му някаква хлапачка с восъчножълто лице. Той грубо я блъсна и дори не се обърна, когато момичето гневно изкрещя, а чантата с учебниците му падна на земята. Джак продължи по Пето Авеню, отдалечавайки се от Четирийсет и трета улица, където бе възнамерявал да убие момчето. Беше свел глава и стискаше толкова силно устни, че сякаш нямаше уста, а само белег от отдавна зараснала рана над брадичката. Щом успя да се измъкне от тълпата пешеходци на ъгъла, той не забави крачка, а забърза, прескачайки Четирийсет и втора, Четирийсет и първа и Четирийсета улица. По пътя си мина покрай сградата, където живееше момчето, и дори не я погледна, въпреки че през последните три седмици всеки ден го беше проследявал оттук до ъгъла на Пето Авеню, където възнамеряваше да го блъсне.
Момичето, което беше блъснал, продължаваше да крещи след него, но той не му обърна внимание. Любител ентомолог едва ли би обърнал повече внимание на обикновена пеперуда.
До известна степен Джак Морт напомняше любител ентомолог. По професия беше преуспяваш експерт счетоводител. Убийствата бяха неговото хоби.
4
Стрелецът се оттегли в дъното на съзнанието на Джак Морт и едва не припадна. Изпитваше облекчение, че това не е човекът в черно, но същевременно беше обзет от ужас от чудовищно проникновение.
Макар да бе отделено от тялото му, неговото съзнание, неговото ка беше както винаги рационално, но внезапното прозрение му подейства така, сякаш го бяха ударили с чук по челото.
Узна истината не когато проникна в главата на Джак Морт, а когато, успокоен за съдбата на момчето, се отдръпна. Разбра връзката между този човек и Одета — прекалено невероятна и същевременно ужасяващо логична, за да бъде случайна; разбра още кои ще бъдат тримата му спътници, предсказани чрез картите.
Двамата вече познаваше, а третият не беше този човек… този убиец; третият, назован от Уолтьр, беше въплъщение на Смъртта.
„Смърт…, но не за теб“ — така беше казал Уолтьр, който дори преди края си още притежаваше сатанинска хитрост. Отговорът му беше като отговор на адвокат… толкова достоверен, че истината можеше да остане незабелязана в сянката му. Роланд нямаше да умре, а да се превърне в самата Смърт.
Затворникът, Господарката… Смъртта беше третата карта. Неочаквано Стрелецът осъзна, че третият — това е самият той.
5
Роланд нахлу в съзнанието на непознатия като снаряд или дистанционно направлявана ракета, програмирана да насочи тялото, което сега обитаваше, към човека в черно още в мига, когато го зърнеше.
Едва по-късно се замисли какво би могло да се случи, ако попречеше на човека в черно да убие Джейк — възникването на парадокс, празнина във времето и пространството, която щеше да отмени всичко, което се беше случило след пристигането му в крайпътната станция…, защото, ако спасеше Джейк в този свят, хлапето нямаше да попадне в неговия и ходът на събитията щеше да се промени.
Не можеше да си представи колко колосални щяха да бъдат промените. Имаше опасност да настъпи краят на странстванията му, ала подобна мисъл дори не му минаваше през ума. Разбира се, лесно му беше да размишлява сега, след като деянието беше извършено; дълбоко в себе си той съзнаваше, че ако беше срещнал човека в черно, никакви последствия, парадокси или предопределения на съдбата нямаше да му попречат да сведе главата на човека, чието тяло обитаваше, и да връхлети върху Уолтьр. Безсилен беше да постъпи по друг начин, както е безсилен револверът пред пръста, натискащ спусъка му.
Ако постъпката му означаваше край на мечтите му, на търсенето на Тъмната кула, то изобщо не го беше грижа.
Набързо огледа хората, които се бяха скупчили на светофара, като внимателно се взираше не само в лицата на мъжете, а и на жените, за да се убеди, че сред пешеходците няма човек, преоблечен като жена.
Уолтьр го нямаше.
Постепенно Роланд се отпусна, както в последния момент може да се отпусне пръстът, натискащ спусъка. Уолтьр не се навърташе около момчето и внезапно Стрелецът разбра, че още не е настъпил фаталният момент. Момчето щеше да умре — след две седмици, след една или може би още утре, но не през този ден.
Оттегли се в дъното на съзнанието на Джак Морт, по пътя видя нещо…
6
… заради което едва не припадна: човекът, в чието съзнание бе проникнал през третата врата, някога беше дебнал през прозореца на необитаем жилищен блок, превърнал се в убежище за пияници и психопати, които често нощуваха тук. Присъствието на пияниците се доказваше от отвратителната миризма на потта и урината им, а изкривеното съзнание на безумците сякаш изпускаше специфично зловоние. Стаята беше празна с изключение на два стола; Джак Морт седеше на единия, а с другия беше залостил вратата. Не се страхуваше от неканени гости, но не искаше да рискува. Седеше близо до прозореца, което му даваше възможност да наблюдава улицата, същевременно се криеше в сянката, за да не бъде забелязан от случаен минувач.
Държеше напукана тухла; беше я измъкнал от стената под прозореца, където градежът не беше добре циментиран. Тухлата беше стара и вече изронена по ъглнте, но много тежка. Беше покрита с остатъци от хоросан, които напомняха полепнали корали. Джак възнамеряваше да хвърли тухлата върху нечия глава. Беше му все едно коя ще бъде жертвата му; когато ставаше въпрос за убийство, господин Морт не проявяваше претенции.
Не след дълго забеляза трима души, които очевидно бяха членове на едно семейство: мъж, жена и момиченце. Малката вървеше от вътрешната страна на тротоара, вероятно за да бъде в по-голяма безопасност от преминаващите коли. Улицата беше близо до железопътната гара и движението бе много интензивно, но Джак Морт не се интересуваше от профучаващите автомобили. Тревожеше го фактът, че зданията срещу къщата, където се намираше, бяха разрушени; сега там се простираше поляна, обсипана със счупени дъски, отломки от тухли и счупени стъкла, които блещукаха под лъчите на слънцето.
Той се приближи до прозореца и за секунда надникна навън; носеше тъмни очила, а русата му коса беше скрита от плетена вълнена шапка. Маскировката му беше допълнителна мярка за сигурност като стола, с който бе залостил вратата. Въпреки че беше предвидил всичко, предпочиташе да се застрахова срещу неочаквано възникнали опасности.
Носеше и много широк пуловер, достигащ до средата на бедрата му, който би попречил на случайния свидетел да прецени какво е телосложението му (Джак Морт беше много слаб). Безформената горна дреха изпълняваше още една функция: всеки път, когато изпращаше някого в „бездната“ (така наричаше убийствата), той получаваше ерекция и се изпразваше, а дългият пуловер прикриваше мокрото петно върху джинсите му.
Тримата вече приближаваха.
Джак Морт си помисли: „Не действай прибързано… бъди търпелив и изчакай най-подходящия момент.“
Внезапно се разтрепери. Вдигна тухлата, притисна я до корема си, отново я вдигна и се надвеси през прозореца. Вече беше напълно спокоен; удивляваше се от хладнокръвието си, с което винаги действаше в решаващия момент. Хвърли тухлата и я проследи с поглед. Преобръщайки се, тя полетя надолу. Джак ясно виждаше засъхналия хоросан по повърхността и. В подобни моменти виждаше всичко прекалено отчетливо, сякаш го наблюдаваше през увеличително стъкло; падащата тухла беше нов детайл от действителността, който той бе създал, както скулпторът създава с длетото си нови форми от грубия камък; в подобни случаи се наблюдава най-забележителното явление — сливане на логиката и върховното удоволствие.
Понякога той не попадаше в целта, както ваятелят може да сгреши, но този път попадението му беше отлично. Тухлата удари по главата момиченцето с пъстрата рокличка. Джак видя бликналата кръв, която беше по-яркочервена от тухлата, ала щом засъхнеше, щеше да придобие същия кафеникав цвят. Чу ужасения вик на майката, но не видя лицето и, тъй като вече се беше отдръпнал от прозореца.
Тичешком прекоси стаята и запрати в ъгъла стола, който подпираше вратата. Бързо свали пуловера, извади кърпа от задния си джоб и я използва, за да натисне дръжката. Не биваше да оставя отпечатъци от пръстите си. Само загубеняците оставяха отпечатъците си.
Пъхна кърпата обратно в задния си джоб, излезе в коридора и като пияница се заклатушка към външната врата, без да се оглежда. Само смотаняците се оглеждаха.
Умните хора знаеха, че ако се озъртат, положително ще привлекат вниманието на случайните свидетели. Сетне на някое хитро ченге можеше да му хрумне, че обстоятелствата около произшествието са съмнителни, и да започне разследване. И всичко това заради едно нервно озъртане. Джак беше сигурен, че никой не ще го свърже с това престъпление, дори ако възникнеха подозрения и започнеше разследване, но…
По принцип допускаше само приемливия риск и се стараеше да сведе до минимум опасността. С други думи — винаги залостваше със стол вратата.
Тръгна по мръсния коридор с плесенясали от влагата стени; вървеше с наведена глава и мърмореше като скитниците, които бродят по улиците. Още чуваше как жената крещи (навярно беше майката на момиченцето), но звукът бе приглушен и му се струваше някак маловажен. Всичко, което се случваше след това — виковете, суматохата, писъците на ранените (ако ранените бяха способни да пищят), изобщо не интересуваха Джак. Интересуваше го само онова, което променяше хода на събитията, живота на хората… и може би съдбите не само на жертвите му, но и на обкръжаващите ги личности — явлението напомняше концентричните окръжности, образуващи се около камък, хвърлен в езерце.
Може би именно днес той, Джак Морт, беше променил съдбините на света, или пък щеше да го стори в бъдеще, по време на някои от следващите си „подвизи“.
Усещането беше върховно, нищо чудно, че го караше да се изпразва в джинсите си.
Не срещна никого, докато слизаше по стълбите, но все пак продължи да се олюлява. Стараеше се да не залита, защото пияният се набиваше в очи. Мърмореше нещо неразбираемо, защото не искаше да преиграва — това можеше да се окаже прекалено опасно.
Излезе през задната врата, чиято ключалка беше разбита, и се озова на мръсна уличка, осеяна със стъкла от счупени бутилки, които проблясваха като скъпоценни камъни.
Беше планирал бягството си предварително, както планираше всичките си действия (допускай само приемливия риск, старай се да сведеш до минимум опасността, бъди стриктен във всичко, което правиш); заради методичността му колегите му подмятаха, че щял да стигне далеч (той действително преследваше големи цели и нямаше намерение да отиде в затвора или на електрическия стол).
Неколцина души тичаха по съседната улица, ала очевидно искаха да разберат защо крещи жената и никой не обърна внимание на Джак Морт, който беше свалил плетената вълнена шапка, но не и тъмните очила — те не се набиваха на очи, тъй като слънцето грееше ярко.
Той свърна в една странична уличка… след малко се озова на друга улица, близо до автобусната спирка. След по-малко от минута автобусът пристигна — всичко това беше част от грижливо подготвения план на Джак. Щом сгъваемата врата се отвори, той се качи и пусна монетата от петнайсет цента в специалния прорез. Шофьорът дори не го погледна, но дори да го беше сторил, щеше да види невзрачен човек в джинси и по всяка вероятност безработен, тъй като провисналият му пуловер изглеждаше като подарен от Армията на спасението.
„Бъди подготвен за всичко, за да бъдеш винаги на върха!“ В това се криеше тайната на успеха му както на работното място, така и по време на „забавленията“ му.
На девет пресечки от спирката имаше паркинг. Джак слезе от автобуса, качи се на автомобила си (добре запазен шевролет, произведен в средата на петдесетте години, който не се набиваше на очи), включи двигателя и се отправи обратно към Ню Йорк. И този път се беше отървал безнаказано.
7
Всичко това се мярна пред очите на Стрелеца само за миг. Ала преди ужасеното му съзнание да се „самоизключи“, за да го спаси от полудяване, той видя още нещо. Не всичко, но достатъчно. Напълно достатъчно.
8
Видя как Морт старателно изрязва с остър нож малка бележка, поместена на четвъртата страница на „Ню Йорк Дейли Мирър“. Заглавието гласеше: „Чернокожо момиченце изпада в кома след нещастен случай.“ Видя как Морт намазва обратната страна на изрезката с четчица, прикрепена към капачката на шишенцето с лепило. Видя как Морт залепва изрязания текст в средата на празна страница от албум, който, съдейки по дебелината му, съдържаше още много изрезки. Видя първите редове от дописката: „Петгодишната Одета Холмс, която пристигнала в Елизабеттаун в Ню Джърси, за да присъства на сватбата на леля си, е станала жертва на странен нещастен случай. Преди два дни момиченцето вървяло с родителите си към железопътната гара, когато внезапно върху главата му паднала тухла…“
Но това не е бил единственият случай, когато Джак Морт е насочвал вниманието си към нея, нали?
През годините, които бяха изминали между онова фатално утро и още по-фаталната вечер, когато мотрисата беше отрязала краката на Одета, той бе хвърлил доста предмети и беше убил доста хора.
Сетне отново беше дошъл редът на Одета. Първия път Джак беше хвърлил тухла върху главата и. Втория път я беше хвърлил под мотрисата на метрото. „Нима ми е съдено този човек да бъде мой спътник? Що за чудовище е той?“ — запита се Стрелецът.
Внезапно си спомни за Джейк, за онзи, който го беше блъснал под колелата на автомобила и го беше изпратил в този свят; стори му се, че чува смеха на човека в черно и това го довърши. Той припадна.
9
Когато се свести, видя прегледно подредени цифри, изписани върху зелена хартия. Листът беше разчертан отвесно и перпендикулярно, така че всяка цифра приличаше на затворник в килия.
Помисли си: „Това е нещо ново.“
Дали не съставяше нов план? Едва ли бе способен на подобно нещо. Но все пак му бе хрумнала някаква идея.
„Колко ли време съм бил в безсъзнание? — внезапно се запита той и беше обзет от паника. — Когато преминах през вратата, беше около девет. Колко ли време…“
Той пристъпи напред.
Джак Морт, който вече беше като кукла на конци, контролирана от Роланд, вдигна очи и забеляза, че стрелките на скъпия кварцов часовник на бюрото му показват един и петнайсет.
„Господи, толкова ли е късно? Какво ли се е случило с Еди? Беше уморен до смърт и едва ли е останал буден толкова дъл…“
Стрелецът накара Джак да обърне глава. Вратата все още беше на мястото си, но това, което Роланд видя през нея, надминаваше най-лошите му очаквания.
Забеляза две сенки — едната беше на инвалидната количка, другата на недъгаво човешко същество; то се подпираше на лакти, а краката му липсваха, тъй като бяха отрязани със същата студена жестокост както пръстите на Роланд.
Сянката се раздвижи.
Роланд мигновено накара Джак Морт да извърне глава, движейки се с мълниеносната скорост на атакуваща змия.
„Тя не бива да поглежда през вратата, докато бъда готов. Дотогава не трябва да вижда нищо, освен тила на този човек.“ Ала Дета Уокър не можеше да види Джак Морт, тъй като човекът, който се взираше през отворената врата, съзираше само онова, което съзираше „домакинът“. Дета щеше да види лицето на Морт само ако той застанеше пред огледало (въпреки че това можеше да доведе до ужасяващи парадокси и повторения), но дори и тогава това нямаше да означава нищо за двете Господарки, както и лицето на Господарката не би се сторило познато на Морт. Два пъти те се бяха озовавали в смъртоносна близост, но никога не се бяха виждали.
Стрелецът не желаеше едната господарка да види другата. Поне засега.
Идеята, която му беше хрумнала преди малко, постепенно се превърна в план.
Ала съдейки по светлината, в отвъдния свят беше вече три следобед, може би дори четири. Колко ли време оставаше до падането на мрака, когато щяха да се появят омарите и да сложат край на живота на Еди?
Три часа… или само два.
Можеше да се върне и да се опита да спаси младежа…, но знаеше, че Дета Уокър иска точно това. Беше му заложила капан, също както селяните, страхуващи се от кръвожадния вълк, поставяха за примамка жертвено агне. Възможно бе да се пресели обратно в болното си тяло… но не за дълго, в противен случай беше обречен на гибел. Едва сега осъзна, че вижда само сянката на Дета, защото тя лежеше до вратата и се готвеше да го застреля. Щом тялото на Роланд помръднеше, щеше да последва изстрел, който щеше да сложи край на живота му.
Дета се страхуваше от него, ето защо щеше да побърза да го довърши. Ала смъртта на Еди щеше да бъде мъчителна.
Струваше му се, че чува лукавото кискане на Дета Уокър, която повтаряше: „Май ти се иска да ме очистиш, тъпако! Иска ти се, нали? Хайде, ела, сигурно не се страхуваш от една стара и саката негърка.“
— Има само един начин — прошепнаха устните на Джак Морт. — Само един.
Вратата се отвори и в канцеларията надникна плешив човек с очила, който попита:
— Докъде стигна със сметката на Дорфман?
— Чувствам се много зле, повдига ми се. Нищо чудно да съм получил хранително отравяне.
Плешивият разтревожено го изгледа.
— Да не би да си пипнал грип? Чух, че в града имало епидемия.
— Нищо чудно.
— Хайде, прибери се у дома, но в пет утре следобед трябва да приключиш с документацията на Дорфман.
— Непременно.
— Гледай да не ме подведеш — знаеш какъв досадник е той…
— Няма.
Плешивият се втренчи в него, сетне кимна.
— Да, иди си вкъщи. Изглеждаш не на себе си.
— Така е.
Очилатият побърза да затвори вратата.
„Усети присъствието ми — помисли си Стрелецът. — Но има и още нещо — всички тук се страхуват от Джак Морт, въпреки че не знаят причината. Страхуват се, и то напълно основателно.“
Джак Морт, в чието тяло се беше вселил Роланд, стана, намери куфарчето, което носеше в мига на проникването на Стрелеца, и пъхна в него всички документи, лежащи върху бюрото.
Изпита желание още веднъж да погледне към вратата, но устоя на изкушението. Реши да погледне отново едва когато беше готов да рискува всичко и да се върне в своя свят.
Времето му беше ограничено, а трябваше да свърши много неща, които не търпяха отлагане.
1
Когато Стрелецът проникна в съзнанието на Еди, на младежа за миг му прилоша, стори му се, че го наблюдават (Роланд не бе почувствал нищо подобно, по-късно Еди му разказа какво е усетил). С други думи, той смътно долови присъствието на Стрелеца. В случая с Дета Роланд беше принуден „да се втурне“ в съзнанието и. Тя не само го усети — по някакъв странен начин сякаш го очакваше — него или някои по-чест посетител. Така или иначе Дета знаеше за неговото присъствие от първия миг, в който той се оказа в съзнанието и.
Джак Морт не почувства нищо. Вниманието му изцяло беше съсредоточено върху момчето. От две седмици го следеше, а днес щеше да го убие.
2
Макар момчето да стоеше с гръб към онзи, през чиито очи сега гледаше Роланд, Стрелецът веднага го позна. Това беше момчето, което беше срещнал в крайпътната станция, което беше спасил от Оракула и чийто живот беше пожертвал, когато трябваше да избира между възможността да го спаси или да настигне човека в черно; момчето, което миг преди да падне в бездната, бе промълвило: „Тогава върви — има и други светове освен този.“ И, разбира се, беше абсолютно право.
Момчето се наричаше Джейк.
В едната си ръка носеше хартиен плик, в другата — синя платнена чанта. Съдейки по ъгловатите очертания под тъканта, Стрелецът предположи, че чантата е пълна с книги.
Колите профучаваха по улицата, която хлапето се готвеше да пресече; Роланд разбра, че се намира в същия град, от който беше похитил Затворника и Господарката, ала в момента тези подробности нямаха значение. Най-важното беше онова, което щеше да се случи — или да не се случи — през следващите няколко секунди.
Джейк не беше преминал в света на Стрелеца през някаква вълшебна врата; беше се озовал там по доста жесток и прозаичен начин, след като беше загинал в собствения си свят. След като го бяха убили. Или по-точно, след като го бяха блъснали.
Беше попаднал под колелата на преминаваща кола, когато отиваше на училище, стиснал в едната си ръка плика със закуската си, а в другата чантата с учебниците.
Блъснал го беше човекът в черно.
„Ще го направи… ще го направи след секунда. Това ще бъде наказанието ми, задето убих момчето в моя свят — да видя как причиняват смъртта му и да не мога да попреча на убиеца.“
Ала през целия си живот Стрелецът беше свикнал да се съпротивлява на злата участ — това бе неговата същност, неговата ка, ако желаете — затова той се „втурна“ в мозъка на хлапето; рефлексите му така дълбоко се бяха вкоренили в съзнанието му, че почти се бяха превърнали в инстинкти.
Когато пристъпи в другия свят, му хрумна едновременно ужасяваща и иронична мисъл: ами ако се е озовал в тялото на човека в черно? Ами ако в мига, когато се хвърли да спаси момчето, забележи как собствените му ръце блъскат хлапето? Ами ако чувството за контрол е илюзорно, ако последната жестока шега на Уолтър е да го накара да убие момчето?
3
Джак Морт потръпна и за миг се разсея. Точно когато се готвеше да скочи и да блъсне детето на уличното платно, той изпита странно усещане, сякаш насекомо беше ухапало врата му. Сигурен бе, че не го е ужилила оса или пчела, тъй като мястото само го сърбеше като ухапано от комар. Неприятното усещане му попречи да се съсредоточи в решаващия момент. Той се плесна по врата и отново насочи вниманието си към момчето.
Стори му се, че всичко това се случи в един миг, но всъщност изминаха седем секунди. Джак не усети нито проникването на Стрелеца, нито отдръпването му, а хората около него (хора, които бързаха да отидат на работа и които бяха излезли от намиращата се наблизо станция на метрото) не забелязаха как зад очилата с позлатени рамки очите на Джак промениха цвета си и станаха светлосини. Никой не забеляза как тези очи отново потъмняха до обичайния си кобалтов цвят. Когато той отново погледна към момчето, изпита неописуемо раздразнение и гняв, забелязвайки, че е пропуснал шанса си. Светофарът се смени на зелено.
За миг Джак се загледа след момчето, което прекосява улицата, повлечено от многолюдната тьлпа, сетне се обърна и си запробива път сред потока от пешеходци.
— Хей, господине! Внимавайте… — извика му някаква хлапачка с восъчножълто лице. Той грубо я блъсна и дори не се обърна, когато момичето гневно изкрещя, а чантата с учебниците му падна на земята. Джак продължи по Пето Авеню, отдалечавайки се от Четирийсет и трета улица, където бе възнамерявал да убие момчето. Беше свел глава и стискаше толкова силно устни, че сякаш нямаше уста, а само белег от отдавна зараснала рана над брадичката. Щом успя да се измъкне от тълпата пешеходци на ъгъла, той не забави крачка, а забърза, прескачайки Четирийсет и втора, Четирийсет и първа и Четирийсета улица. По пътя си мина покрай сградата, където живееше момчето, и дори не я погледна, въпреки че през последните три седмици всеки ден го беше проследявал оттук до ъгъла на Пето Авеню, където възнамеряваше да го блъсне.
Момичето, което беше блъснал, продължаваше да крещи след него, но той не му обърна внимание. Любител ентомолог едва ли би обърнал повече внимание на обикновена пеперуда.
До известна степен Джак Морт напомняше любител ентомолог. По професия беше преуспяваш експерт счетоводител. Убийствата бяха неговото хоби.
4
Стрелецът се оттегли в дъното на съзнанието на Джак Морт и едва не припадна. Изпитваше облекчение, че това не е човекът в черно, но същевременно беше обзет от ужас от чудовищно проникновение.
Макар да бе отделено от тялото му, неговото съзнание, неговото ка беше както винаги рационално, но внезапното прозрение му подейства така, сякаш го бяха ударили с чук по челото.
Узна истината не когато проникна в главата на Джак Морт, а когато, успокоен за съдбата на момчето, се отдръпна. Разбра връзката между този човек и Одета — прекалено невероятна и същевременно ужасяващо логична, за да бъде случайна; разбра още кои ще бъдат тримата му спътници, предсказани чрез картите.
Двамата вече познаваше, а третият не беше този човек… този убиец; третият, назован от Уолтьр, беше въплъщение на Смъртта.
„Смърт…, но не за теб“ — така беше казал Уолтьр, който дори преди края си още притежаваше сатанинска хитрост. Отговорът му беше като отговор на адвокат… толкова достоверен, че истината можеше да остане незабелязана в сянката му. Роланд нямаше да умре, а да се превърне в самата Смърт.
Затворникът, Господарката… Смъртта беше третата карта. Неочаквано Стрелецът осъзна, че третият — това е самият той.
5
Роланд нахлу в съзнанието на непознатия като снаряд или дистанционно направлявана ракета, програмирана да насочи тялото, което сега обитаваше, към човека в черно още в мига, когато го зърнеше.
Едва по-късно се замисли какво би могло да се случи, ако попречеше на човека в черно да убие Джейк — възникването на парадокс, празнина във времето и пространството, която щеше да отмени всичко, което се беше случило след пристигането му в крайпътната станция…, защото, ако спасеше Джейк в този свят, хлапето нямаше да попадне в неговия и ходът на събитията щеше да се промени.
Не можеше да си представи колко колосални щяха да бъдат промените. Имаше опасност да настъпи краят на странстванията му, ала подобна мисъл дори не му минаваше през ума. Разбира се, лесно му беше да размишлява сега, след като деянието беше извършено; дълбоко в себе си той съзнаваше, че ако беше срещнал човека в черно, никакви последствия, парадокси или предопределения на съдбата нямаше да му попречат да сведе главата на човека, чието тяло обитаваше, и да връхлети върху Уолтьр. Безсилен беше да постъпи по друг начин, както е безсилен револверът пред пръста, натискащ спусъка му.
Ако постъпката му означаваше край на мечтите му, на търсенето на Тъмната кула, то изобщо не го беше грижа.
Набързо огледа хората, които се бяха скупчили на светофара, като внимателно се взираше не само в лицата на мъжете, а и на жените, за да се убеди, че сред пешеходците няма човек, преоблечен като жена.
Уолтьр го нямаше.
Постепенно Роланд се отпусна, както в последния момент може да се отпусне пръстът, натискащ спусъка. Уолтьр не се навърташе около момчето и внезапно Стрелецът разбра, че още не е настъпил фаталният момент. Момчето щеше да умре — след две седмици, след една или може би още утре, но не през този ден.
Оттегли се в дъното на съзнанието на Джак Морт, по пътя видя нещо…
6
… заради което едва не припадна: човекът, в чието съзнание бе проникнал през третата врата, някога беше дебнал през прозореца на необитаем жилищен блок, превърнал се в убежище за пияници и психопати, които често нощуваха тук. Присъствието на пияниците се доказваше от отвратителната миризма на потта и урината им, а изкривеното съзнание на безумците сякаш изпускаше специфично зловоние. Стаята беше празна с изключение на два стола; Джак Морт седеше на единия, а с другия беше залостил вратата. Не се страхуваше от неканени гости, но не искаше да рискува. Седеше близо до прозореца, което му даваше възможност да наблюдава улицата, същевременно се криеше в сянката, за да не бъде забелязан от случаен минувач.
Държеше напукана тухла; беше я измъкнал от стената под прозореца, където градежът не беше добре циментиран. Тухлата беше стара и вече изронена по ъглнте, но много тежка. Беше покрита с остатъци от хоросан, които напомняха полепнали корали. Джак възнамеряваше да хвърли тухлата върху нечия глава. Беше му все едно коя ще бъде жертвата му; когато ставаше въпрос за убийство, господин Морт не проявяваше претенции.
Не след дълго забеляза трима души, които очевидно бяха членове на едно семейство: мъж, жена и момиченце. Малката вървеше от вътрешната страна на тротоара, вероятно за да бъде в по-голяма безопасност от преминаващите коли. Улицата беше близо до железопътната гара и движението бе много интензивно, но Джак Морт не се интересуваше от профучаващите автомобили. Тревожеше го фактът, че зданията срещу къщата, където се намираше, бяха разрушени; сега там се простираше поляна, обсипана със счупени дъски, отломки от тухли и счупени стъкла, които блещукаха под лъчите на слънцето.
Той се приближи до прозореца и за секунда надникна навън; носеше тъмни очила, а русата му коса беше скрита от плетена вълнена шапка. Маскировката му беше допълнителна мярка за сигурност като стола, с който бе залостил вратата. Въпреки че беше предвидил всичко, предпочиташе да се застрахова срещу неочаквано възникнали опасности.
Носеше и много широк пуловер, достигащ до средата на бедрата му, който би попречил на случайния свидетел да прецени какво е телосложението му (Джак Морт беше много слаб). Безформената горна дреха изпълняваше още една функция: всеки път, когато изпращаше някого в „бездната“ (така наричаше убийствата), той получаваше ерекция и се изпразваше, а дългият пуловер прикриваше мокрото петно върху джинсите му.
Тримата вече приближаваха.
Джак Морт си помисли: „Не действай прибързано… бъди търпелив и изчакай най-подходящия момент.“
Внезапно се разтрепери. Вдигна тухлата, притисна я до корема си, отново я вдигна и се надвеси през прозореца. Вече беше напълно спокоен; удивляваше се от хладнокръвието си, с което винаги действаше в решаващия момент. Хвърли тухлата и я проследи с поглед. Преобръщайки се, тя полетя надолу. Джак ясно виждаше засъхналия хоросан по повърхността и. В подобни моменти виждаше всичко прекалено отчетливо, сякаш го наблюдаваше през увеличително стъкло; падащата тухла беше нов детайл от действителността, който той бе създал, както скулпторът създава с длетото си нови форми от грубия камък; в подобни случаи се наблюдава най-забележителното явление — сливане на логиката и върховното удоволствие.
Понякога той не попадаше в целта, както ваятелят може да сгреши, но този път попадението му беше отлично. Тухлата удари по главата момиченцето с пъстрата рокличка. Джак видя бликналата кръв, която беше по-яркочервена от тухлата, ала щом засъхнеше, щеше да придобие същия кафеникав цвят. Чу ужасения вик на майката, но не видя лицето и, тъй като вече се беше отдръпнал от прозореца.
Тичешком прекоси стаята и запрати в ъгъла стола, който подпираше вратата. Бързо свали пуловера, извади кърпа от задния си джоб и я използва, за да натисне дръжката. Не биваше да оставя отпечатъци от пръстите си. Само загубеняците оставяха отпечатъците си.
Пъхна кърпата обратно в задния си джоб, излезе в коридора и като пияница се заклатушка към външната врата, без да се оглежда. Само смотаняците се оглеждаха.
Умните хора знаеха, че ако се озъртат, положително ще привлекат вниманието на случайните свидетели. Сетне на някое хитро ченге можеше да му хрумне, че обстоятелствата около произшествието са съмнителни, и да започне разследване. И всичко това заради едно нервно озъртане. Джак беше сигурен, че никой не ще го свърже с това престъпление, дори ако възникнеха подозрения и започнеше разследване, но…
По принцип допускаше само приемливия риск и се стараеше да сведе до минимум опасността. С други думи — винаги залостваше със стол вратата.
Тръгна по мръсния коридор с плесенясали от влагата стени; вървеше с наведена глава и мърмореше като скитниците, които бродят по улиците. Още чуваше как жената крещи (навярно беше майката на момиченцето), но звукът бе приглушен и му се струваше някак маловажен. Всичко, което се случваше след това — виковете, суматохата, писъците на ранените (ако ранените бяха способни да пищят), изобщо не интересуваха Джак. Интересуваше го само онова, което променяше хода на събитията, живота на хората… и може би съдбите не само на жертвите му, но и на обкръжаващите ги личности — явлението напомняше концентричните окръжности, образуващи се около камък, хвърлен в езерце.
Може би именно днес той, Джак Морт, беше променил съдбините на света, или пък щеше да го стори в бъдеще, по време на някои от следващите си „подвизи“.
Усещането беше върховно, нищо чудно, че го караше да се изпразва в джинсите си.
Не срещна никого, докато слизаше по стълбите, но все пак продължи да се олюлява. Стараеше се да не залита, защото пияният се набиваше в очи. Мърмореше нещо неразбираемо, защото не искаше да преиграва — това можеше да се окаже прекалено опасно.
Излезе през задната врата, чиято ключалка беше разбита, и се озова на мръсна уличка, осеяна със стъкла от счупени бутилки, които проблясваха като скъпоценни камъни.
Беше планирал бягството си предварително, както планираше всичките си действия (допускай само приемливия риск, старай се да сведеш до минимум опасността, бъди стриктен във всичко, което правиш); заради методичността му колегите му подмятаха, че щял да стигне далеч (той действително преследваше големи цели и нямаше намерение да отиде в затвора или на електрическия стол).
Неколцина души тичаха по съседната улица, ала очевидно искаха да разберат защо крещи жената и никой не обърна внимание на Джак Морт, който беше свалил плетената вълнена шапка, но не и тъмните очила — те не се набиваха на очи, тъй като слънцето грееше ярко.
Той свърна в една странична уличка… след малко се озова на друга улица, близо до автобусната спирка. След по-малко от минута автобусът пристигна — всичко това беше част от грижливо подготвения план на Джак. Щом сгъваемата врата се отвори, той се качи и пусна монетата от петнайсет цента в специалния прорез. Шофьорът дори не го погледна, но дори да го беше сторил, щеше да види невзрачен човек в джинси и по всяка вероятност безработен, тъй като провисналият му пуловер изглеждаше като подарен от Армията на спасението.
„Бъди подготвен за всичко, за да бъдеш винаги на върха!“ В това се криеше тайната на успеха му както на работното място, така и по време на „забавленията“ му.
На девет пресечки от спирката имаше паркинг. Джак слезе от автобуса, качи се на автомобила си (добре запазен шевролет, произведен в средата на петдесетте години, който не се набиваше на очи), включи двигателя и се отправи обратно към Ню Йорк. И този път се беше отървал безнаказано.
7
Всичко това се мярна пред очите на Стрелеца само за миг. Ала преди ужасеното му съзнание да се „самоизключи“, за да го спаси от полудяване, той видя още нещо. Не всичко, но достатъчно. Напълно достатъчно.
8
Видя как Морт старателно изрязва с остър нож малка бележка, поместена на четвъртата страница на „Ню Йорк Дейли Мирър“. Заглавието гласеше: „Чернокожо момиченце изпада в кома след нещастен случай.“ Видя как Морт намазва обратната страна на изрезката с четчица, прикрепена към капачката на шишенцето с лепило. Видя как Морт залепва изрязания текст в средата на празна страница от албум, който, съдейки по дебелината му, съдържаше още много изрезки. Видя първите редове от дописката: „Петгодишната Одета Холмс, която пристигнала в Елизабеттаун в Ню Джърси, за да присъства на сватбата на леля си, е станала жертва на странен нещастен случай. Преди два дни момиченцето вървяло с родителите си към железопътната гара, когато внезапно върху главата му паднала тухла…“
Но това не е бил единственият случай, когато Джак Морт е насочвал вниманието си към нея, нали?
През годините, които бяха изминали между онова фатално утро и още по-фаталната вечер, когато мотрисата беше отрязала краката на Одета, той бе хвърлил доста предмети и беше убил доста хора.
Сетне отново беше дошъл редът на Одета. Първия път Джак беше хвърлил тухла върху главата и. Втория път я беше хвърлил под мотрисата на метрото. „Нима ми е съдено този човек да бъде мой спътник? Що за чудовище е той?“ — запита се Стрелецът.
Внезапно си спомни за Джейк, за онзи, който го беше блъснал под колелата на автомобила и го беше изпратил в този свят; стори му се, че чува смеха на човека в черно и това го довърши. Той припадна.
9
Когато се свести, видя прегледно подредени цифри, изписани върху зелена хартия. Листът беше разчертан отвесно и перпендикулярно, така че всяка цифра приличаше на затворник в килия.
Помисли си: „Това е нещо ново.“
Дали не съставяше нов план? Едва ли бе способен на подобно нещо. Но все пак му бе хрумнала някаква идея.
„Колко ли време съм бил в безсъзнание? — внезапно се запита той и беше обзет от паника. — Когато преминах през вратата, беше около девет. Колко ли време…“
Той пристъпи напред.
Джак Морт, който вече беше като кукла на конци, контролирана от Роланд, вдигна очи и забеляза, че стрелките на скъпия кварцов часовник на бюрото му показват един и петнайсет.
„Господи, толкова ли е късно? Какво ли се е случило с Еди? Беше уморен до смърт и едва ли е останал буден толкова дъл…“
Стрелецът накара Джак да обърне глава. Вратата все още беше на мястото си, но това, което Роланд видя през нея, надминаваше най-лошите му очаквания.
Забеляза две сенки — едната беше на инвалидната количка, другата на недъгаво човешко същество; то се подпираше на лакти, а краката му липсваха, тъй като бяха отрязани със същата студена жестокост както пръстите на Роланд.
Сянката се раздвижи.
Роланд мигновено накара Джак Морт да извърне глава, движейки се с мълниеносната скорост на атакуваща змия.
„Тя не бива да поглежда през вратата, докато бъда готов. Дотогава не трябва да вижда нищо, освен тила на този човек.“ Ала Дета Уокър не можеше да види Джак Морт, тъй като човекът, който се взираше през отворената врата, съзираше само онова, което съзираше „домакинът“. Дета щеше да види лицето на Морт само ако той застанеше пред огледало (въпреки че това можеше да доведе до ужасяващи парадокси и повторения), но дори и тогава това нямаше да означава нищо за двете Господарки, както и лицето на Господарката не би се сторило познато на Морт. Два пъти те се бяха озовавали в смъртоносна близост, но никога не се бяха виждали.
Стрелецът не желаеше едната господарка да види другата. Поне засега.
Идеята, която му беше хрумнала преди малко, постепенно се превърна в план.
Ала съдейки по светлината, в отвъдния свят беше вече три следобед, може би дори четири. Колко ли време оставаше до падането на мрака, когато щяха да се появят омарите и да сложат край на живота на Еди?
Три часа… или само два.
Можеше да се върне и да се опита да спаси младежа…, но знаеше, че Дета Уокър иска точно това. Беше му заложила капан, също както селяните, страхуващи се от кръвожадния вълк, поставяха за примамка жертвено агне. Възможно бе да се пресели обратно в болното си тяло… но не за дълго, в противен случай беше обречен на гибел. Едва сега осъзна, че вижда само сянката на Дета, защото тя лежеше до вратата и се готвеше да го застреля. Щом тялото на Роланд помръднеше, щеше да последва изстрел, който щеше да сложи край на живота му.
Дета се страхуваше от него, ето защо щеше да побърза да го довърши. Ала смъртта на Еди щеше да бъде мъчителна.
Струваше му се, че чува лукавото кискане на Дета Уокър, която повтаряше: „Май ти се иска да ме очистиш, тъпако! Иска ти се, нали? Хайде, ела, сигурно не се страхуваш от една стара и саката негърка.“
— Има само един начин — прошепнаха устните на Джак Морт. — Само един.
Вратата се отвори и в канцеларията надникна плешив човек с очила, който попита:
— Докъде стигна със сметката на Дорфман?
— Чувствам се много зле, повдига ми се. Нищо чудно да съм получил хранително отравяне.
Плешивият разтревожено го изгледа.
— Да не би да си пипнал грип? Чух, че в града имало епидемия.
— Нищо чудно.
— Хайде, прибери се у дома, но в пет утре следобед трябва да приключиш с документацията на Дорфман.
— Непременно.
— Гледай да не ме подведеш — знаеш какъв досадник е той…
— Няма.
Плешивият се втренчи в него, сетне кимна.
— Да, иди си вкъщи. Изглеждаш не на себе си.
— Така е.
Очилатият побърза да затвори вратата.
„Усети присъствието ми — помисли си Стрелецът. — Но има и още нещо — всички тук се страхуват от Джак Морт, въпреки че не знаят причината. Страхуват се, и то напълно основателно.“
Джак Морт, в чието тяло се беше вселил Роланд, стана, намери куфарчето, което носеше в мига на проникването на Стрелеца, и пъхна в него всички документи, лежащи върху бюрото.
Изпита желание още веднъж да погледне към вратата, но устоя на изкушението. Реши да погледне отново едва когато беше готов да рискува всичко и да се върне в своя свят.
Времето му беше ограничено, а трябваше да свърши много неща, които не търпяха отлагане.
ВТОРА ГЛАВА
ГЪРНЕТО С МЕД
1
Дета беше залегнала в пролуката, образувана от две огромни скали, които се бяха наклонили една към друга като старци, вкаменили се в мига, когато са споделяли някаква зловеща тайна. Тя наблюдаваше как Еди тича нагоре-надолу по каменистия склон и я вика, докато напълно прегракна. Юношеският мъх по страните му бе заменен от брада и отдалеч Еди изглеждаше като възрастен. Но когато три-четири пъти мина покрай нея (единия път толкова близо, че ако протегнеше ръка, тя щеше да го сграбчи за глезена), се виждаше, че това е хлапак, който при това е уморен до смърт.
Одета щеше да го съжали; Дета го наблюдаваше като хищник, готов да се хвърли върху жертвата си.
Когато за пръв път пропълзя в пролуката между скалите, под ръцете и нещо пращеше като изсъхнали есенни листа. Когато очите и свикнаха с полумрака, тя видя, че това не са листа, а костите на някакви дребни животинки. Съдейки по пожълтелите от времето костици, тук някога е била бърлогата на хищник — невестулка или пор. Навярно зверчето е напускало убежището си нощем, когато е надушвало плячката си сред по-гъстата растителност нагоре по планинския склон. Улавяло е жертвата си, изяждало я е и е донасяло остатъците тук, за да ги дояде на следващия ден, когато, спотаено в бърлогата си, отново е очаквало падането на нощта.
Сега тук се спотайваше по-голям хищник; отначало Дета възнамеряваше да постъпи като предишния обитател на бърлогата: да изчака Еди да заспи (което със сигурност щеше да се случи), сетне да го убие и да скрие тялото му тук. След това щеше да вземе двата револвера, да се притаи до вратата и да чака завръщането на Най-лошия човек. Хрумна и да изстреля няколко куршума в тялото му веднага щом се справи с Еди, после реши, че идеята и е глупава. Ако тялото на Най-лошия човек изчезнеше, той не можеше да се върне в него, което означаваше, че тя трябва да се прости с надеждата си отново да попадне в своя свят.
Как да принуди Най-лошия човек да я вземе със себе си? Едва ли щеше да успее. Ами ако щастието и се усмихнеше? Имаше повече шансове, ако Стрелецът разбереше, че Еди още е жив. Докато размишляваше, и хрумна гениална идея.
2
Тя беше хитра и лукава по природа, но също така бе недоверчива и неуверена…, макар че би се присмяла на онзи, който се осмелеше да и го каже.
Скептицизмът и я караше да гледа с подозрение на всекиго, чийто интелект се доближаваше до нейния. Ето защо се отнасяше с недоверие към Стрелеца.
Когато чу изстрела, тя погледна към Роланд и видя дима, излизащ от дулото на револвера му. Той презареди и подхвърли оръжието на Еди, сетне премина през вратата.
Дета знаеше какво подсказваше жестът му — че не всички патрони са мокри и револверът ще послужи на младежа да се защитава. Знаеше и какво и „намекваше“ Роланд (разбира се, Най-лошият човек беше сигурен, че тя ги наблюдава; дори да беше заспала, когато двамата бяха започнали спора си, логично бе изстрелът да я е събудил): „Не се доближавай до приятеля ми. Оръжието му е заредено.“
Но понякога Сатаната е много лукав и хитър.
Хрумна и, че дори Най-лошият човек да е разиграл представлението специално за нея, може би е намислил нещо, което искаше да запази в тайна от нея и от Еди. Може би си е казал: „Ако Дета види, че тези патрони не са мокри, сигурно ще си помисли, че и оръжието, което и е дал Еди, също може да стреля.“ Но имаше и друга вероятност — да е предположил, че Еди ще заспи, а тя ще се възползва от това, ще открадне револвера му и ще се скрие в убежището си.
Да, Най-лошият човек положително беше предвидил подобна възможност. Не беше тъп като останалите белокожи и сигурно се досещаше, че Дета ще съумее да се възползва от наивността на младежа.
Ами ако нарочно е заредил този револвер с навлажнени патрони? Веднъж вече я беше измамил — защо да не опита втори път? Дета се беше убедила, че оръжието действително е заредено, но нищо не и гарантираше, че патроните са годни. Най-лошият човек едва ли би рискувал дори един от тях да бъде достатъчно сух, за да се взриви. Нищо чудно да е измислил начин да ги направи негодни — в края на краищата оръжията бяха неговият занаят. Но защо би го направил? За да я подмами да излезе от скривалището си, разбира се. Тогава Еди ще насочи към нея револвера, който може да стреля, и този път въпреки умората си няма да допусне същата грешка.
„Умен ход, бяла мутро — помисли си Дета в сенчестата си бърлога, в това тясно, но някак уютно тъмно местенце, чийто под беше покрит с оглозгани кости. — Умен ход, но няма да се хвана на въдицата ти.“
Нямаше защо да убива Еди; трябваше само да прояви търпение и да чака.
3
Страхуваше се само от едно — че Стрелецът може да се върне преди младежът да е заспал. Ала от Роланд нямаше и следа, безжизненото му тяло на прага на вратата не помръдваше. Може би още не беше успял да си набави необходимото лекарство… или пък му се беше случила някаква неприятност. Според Дета мъжете като него лесно „намираха“ неприятностите, както разгонената кучка намира похотлив пес.
В продължение на два часа Еди напразно търсеше жената, която наричаше Одета (о, как омразно и беше това име!), тичаше нагоре-надолу по склона и крещеше, докато накрая съвсем прегракна.
Най-накрая направи онова, което тя очакваше — върна се на брега и седна до инвалидната количка, като отчаяно се озърташе. Нежно докосна едното колело, сякаш го милваше, сетне отпусна ръка и тъжно въздъхна.
Дета почувства, че стоманени пръсти я стиснаха за гърлото; болка прониза главата и като мълния, стори и се, че чува глас, който я викаше или и заповядаше нещо. „Няма да успееш — помисли си тя, макар да нямаше представа кой се беше появил в съзнанието и и с кого разговаряше. — Няма да успееш, не и този път. Не сега… а може би и никога повече.“ Болката отново проряза главата и и Дета стисна юмруци. Лицето и също като че се сви в юмрук, изкриви се в съсредоточена гримаса — изражението и беше едновременно ужасяващо и забележително — странна смесица от уродливост и почти блажена решителност.
Болката не се появи отново, не се разнесе и гласът, който чуваше в подобни мигове на страдание. Тя зачака.
Еди подпря брадичка върху юмруците си, опитвайки се да не заспи. Скоро обаче главата му клюмна, юмруците му се плъзнаха нагоре по страните му. Дета търпеливо чакаше, а черните и очи зловещо проблясваха.
Младежът рязко вдигна глава. Сетне скочи на крака, приближи се до водата и наплиска лицето си.
„Браво, бял боклук. Жалко, че тук няма хапчета за ободряване. С удоволствие щеше да изгълташ няколко, нали?“
Този път Еди седна на инвалидната количка, но очевидно реши, че е прекалено удобна. Дълго се взира във вратата („Какво виждаш там, момченце? Дета на драго сърце би ти дала двайсет долара, ако и разкажеш!“), сетне отново седна на пясъка и подпря брадичка на юмруците си. Скоро главата му отново клюмна.
Този път не успя да се пребори с умората. Брадичката му се отпусна върху гърдите му и дори шумът на прибоя не успя да заглуши хъркането му. Скоро легна по хълбок и се сви на кълбо.
Дета изпита изненада, отвращение и страх, когато ненадейно усети съжаление към белокожия младеж. Приличаше на хлапе, което се е опитало да остане будно, за да посрещне Новата година, но в края на краищата умората е взела връх. След миг обаче тя си спомни как Еди и Най-лошият човек я принуждаваха да яде отровна храна, как я дразнеха, отдръпвайки от устата и парченцата осолено месо… докато накрая се бяха изплашили, че тя ще умре от глад. „Ако са се страхували за живота ти, защо са се опитвали да ти пробутат отровна храна?“
Въпросът я стресна не по-малко от внезапно обзелото я съжаление към младежа. Не беше свикнала да си задава въпроси, освен това гласът в съзнанието и сякаш не беше нейният.
„Не са искали да ме довършат с гадната храна, а само да ме накарат да драйфам, за да ме зяпат и да ми се присмиват.“ Изчака двайсетина минути, сетне запълзя надолу към брега: изтласкваше тялото си със силните си ръце и се извиваше като змия, без да откъсва поглед от младежа. Би предпочела да почака още час… или поне още трийсет минути, докато малкият педераст заспеше по-дълбоко, ала не можеше да си позволи подобен лукс. Най-лошият човек можеше да се върне всеки момент.
Когато почти допълзя до Еди (който продължаваше да хърка като заклан), тя сграбчи някакъв камък, гладък от едната страна и заострен от другата. После продължи да пълзи към мястото, където лежеше Еди; в черните и очи проблясваха зловещи пламъчета.
4
Планът и беше елементарен — възнамеряваше да смаже с камъка главата на младежа, после щеше да вземе револвера и да изчака завръщането на Роланд.
Когато той отново се всели в тялото си и седне на пясъка, ще му постави ултиматум: да я върне в нейния свят, в противен случай ще го убие. Ще му каже още: „Ще бъдем квит, сладурче. Приятелчето ти гушна босилека, а без него няма да постигнеш нищо.“
Ако револверът, който Стрелецът беше дал на Еди (от този човек, когото тя мразеше и от когото се страхуваше както от никого на света, можеше да се очакват всякакви подлости) откажеше да стреля, Дета все пак щеше да убие Роланд — с камък или дори с голи ръце. Беше болен, на дясната му ръка липсваха два пръста. Да, лесно щеше да преодолее съпротивата му.
Ала щом се озова на сантиметри от Еди, в съзнанието и проблесна тревожна мисъл: „Какво ще стане, ако онзи разбере какво си направила? Ако го узнае в мига, когато убиеш малкия?“ Друг въображаем глас и отговори: „Няма да разбере нищо. Ще бъде прекалено зает с търсене на проклетото лекарство. Нищо чудно да си е намерил мацка, която да изчука.“
Ала семената на съмнението вече бяха посети. Дета беше подслушала разговора на двамата мъже, докато се преструваше на заспала. Най-лошият човек трябваше да направи нещо. Не беше разбрала точно какво, но бе чула да споменават някаква кула. Нищо чудно Роланд да си въобразяваше, че тази кула е пълна със злато и скъпоценни камъни. Беше казал, че за да я достигне, му е необходима помощта на Еди, Дета и на още някакъв човек. Навярно бе казал истината — наличието на странната врата го доказваше.
Ако вратата беше вълшебна, Роланд положително щеше да узнае, че Дета е убила спътника му. Ако чрез убийството прекъснеше пътя му към кулата, това бе равнозначно на унищожаване на единственото, заради което живееше белият мръсник. А ако той загубеше смисъла на живота си, Бог знае какво би могъл да стори, тъй като щеше да му бъде все едно.
Дета потръпна, като си представи какво ще и стори Най-лошият човек.
Но ако не убиеше Еди, какъв изход имаше? Можеше да вземе револвера, докато младежът спеше, но когато Роланд се върнеше, едва ли щеше да се справи с двамата. Да, изходът беше съмнителен.
Очите и попаднаха на инвалидната количка; тя понечи да извърне поглед, но внезапно забеляза дълбокия джоб от външната страна на облегалката. От него стърчеше краят на въжето, с което я бяха привързали към количката. В този миг тя разбра какво ще направи.
Промени „курса“ и запълзя към неподвижното тяло на Стрелеца. Възнамеряваше да вземе всичко необходимо от раницата, която той наричаше „чанта“, после щеше да грабне въжето… тя сякаш се вкамени, когато погледна към вратата.
Подобно на Еди и тя изтълкува картината, която виждаше, като сцена от филм…, но този път кадрите като че бяха от телевизионен криминален филм. Действието се развиваше в някаква аптека. Продавачът изглеждаше изплашен до смърт… което никак не беше чудно, тъй като в главата му беше насочен револвер. Човекът говореше нещо, но гласът му почти не се чуваше, сякаш минаваше през устройство за заглушаване на звука. Дета не разбираше нито дума, не виждаше и човека, който държеше револвера. Но това не беше необходимо, тя отлично знаеше, че нападателят е Най-лошият човек.
„Може би изобщо не прилича на себе си, може би изглежда като всеки бял боклук или дори чернокож, но независимо в чие тяло се е преселил, си остава същият опасен гадняр. Много бързо се е снабдил с друго оръжие, а? Няма спор, бива си го! Размърдай се, Дета Уокър!“
Когато отвори чантата на Роланд, отвътре я лъхна ароматът на тютюн — спомен от отдавна изчерпани запаси. Напомни и за дамска чанта — на пръв поглед беше натъпкана с най-различни ненужни неща… ала щом Дета проучи съдържанието й, се убеди, че тук има вещи на опитен пътешественик, подготвен за всякакви непредвидени обстоятелства.
Това и подсказа, че Най-лошият човек отдавна странства в търсене на своята Кула. Очевидно запасите му бяха на привършване, но дори онова, което беше останало, предизвика изумлението и.
„Размърдай се, Дета Уокър.“
Тя взе всичко необходимо и безшумно запълзя обратно към инвалидната количка. Когато се добра до него, се подпря на лакът и измъкна въжето от джоба. От време на време хвърляше поглед към Еди, за да се убеди, че не се е събудил.
Той дори не помръдна, докато тя надяна примката около шията му и я стегна.
5
Когато го задърпаха назад, Еди си помисли, че все още спи и сънува как го погребват жив, при което се задушава.
След миг въжето се вряза в гърлото му. Топлата слюнка потече по брадичката му и той се задави. Това не беше кошмарен сън. Вкопчи се във въжето и се опита да се изправи.
Дета напрегна мускулестите си ръце, а младежът с глух удар рухна на земята. Лицето му почервеня.
— Престани да го дърпаш! — изсъска Дета иззад него. — Няма да те убие, ако престанеш, ама ако не ме послушаш, ще те удуша.
Еди отпусна ръце и престана да се дърпа. Примката на шията му се поразхлаби и той успя да си поеме въздух. Усети пареща болка в белите си дробове, ала все пак това беше за предпочитане пред задушаването.
Когато сърцето му позабави паническия си ритъм, той се осмели да се огледа. Клупът незабавно се стегна.
— Не мърдай, сополанко. Лежи си и гледай океана. Няма защо да се разсейваш.
Еди впери поглед в безкрайната водна шир, а примката се разхлаби дотолкова, че да му позволи с мъка да си поема въздух. Той крадешком спусна ръка към колана си (Дета злорадо се усмихна, но младежът не виждаше лицето й, но револверът го нямаше. Тя беше взела оръжието му.
„Издебнала те е, докато си спял, Еди. — Разбира се, това беше гласът на Стрелеца. — Едва ли има смисъл да ти напомням, че те предупреждавах, но ти не ме послуша. Ето докъде те доведе любовта — лежиш с примка на шията, а зад теб дебне безумна жена, въоръжена с два револвера.“
„Но ако е искала да ме убие, щеше да го направи, докато съм спял.“
„А ти какво си мислиш, че ще направи? Ще ти връчи два безплатни билета за пътешествие до Дисниленд, така ли?“
— Слушай — промърмори той. — Одета…
Още не беше изрекъл последната дума, когато чернокожата рязко дръпна въжето и клупът отново се затегна.
— Забранявам ти да ми викаш така. Ако повториш това име, никога повече няма да гъкнеш. Казвам се Дета Уокър и ако искаш да живееш, бяло лайно такова, трябва да си го набиеш в главата.
Еди захриптя и се опита да разхлаби примката. Пред очите му затанцуваха черни петна и започнаха да разцъфват като зловещи цветя. След няколко секунди смъртоносният клуп се поотпусна.
— Загря ли какво ти казах, боклук?
— Да — изграчи младежът.
— Хайде, кажи името ми.
— Дета.
— Назови фамилията ми! — истерично изкрещя тя и в този момент Еди се радваше, че не виждаше лицето и.
— Дета Уокър.
— Браво. — Примката се поразхлаби. — А сега слушай какво ще ти кажа, сополанко, и си отпуши ушите, ако искаш да останеш жив до залез слънце. Не се опитвай да ми извъртиш някой номер — одеве умрях от смях, като те гледах как се опитваш да докопаш оръжието си. Не можеш ме измами — предварително знам какво ще направиш. Загря ли? Хич да не ти минава през ума, че ще ме прекараш, защото съм само една безнога негърка. Откакто съм без крака, съм станала адски сръчна, а сега вече имам и два револвера. Е, какво ще кажеш?
— Няма… — изхриптя Еди. — Няма да те изиграя.
— Така те искам, сладурче — изкиска се тя. — Докато ти сладко нанкаше, леля Дета здравата се потруди. Измислила съм страхотен план. А сега идва и твоят ред да направиш нещо. Сложи ръцете си зад гърба и напипай примката, подобна на онази на шията ти. Всъщност примките са три — доста поработих, докато ти хъркаше, мързеливецо. — Дета отново се изкиска. — Щом я напипаш, пъхни в нея белите си ръчички. После ще почувстваш, че стягам примката и сигурно ще си помислиш: „Сега е моментът да прецакам тая черна кучка… сега, преди да е хванала другия край на въжето!“ Обаче… — Тя зашепна и негърският и акцент стана още по-неразбираем — … ти препоръчвам да се огледаш, преди да предприемеш нещо прибързано.
Еди впери поглед в нея. Дета приличаше на зла вещица — ужасяващата и външност би изплашила дори най-големия храбрец. Роклята, която носеше в деня, когато Роланд я отвлече от „Мейси“, беше мръсна и разкъсана. С ножа, който бе взела от чантата на Стрелеца (същият нож, използван от двамата мъже за разрязване на лейкопласта), беше направила прорези в дрехата си и от тях като от кобури стърчаха дръжките на револверите.
Гласът и беше приглушен, защото беше захапала въжето. Късият му край висеше от ъгълчето на ухилената и уста, а от другото ъгълче се спускаше по-дългата част, която водеше към примката на шията на Еди. Разтегнатите в зловеща усмивка устни, от които висяха краищата на въжето, придаваха на Дета толкова хищнически и варварски вид, че младежът се вцепени; ужасът му накара чернокожата да се усмихне още по-широко.
— Опиташ ли се да ми хитрееш, докато се занимавам с ръцете ти, ще ти прегриза гърлото, сополанко. Ясно ли е?
Еди се боеше, че гласът му ще издаде страха му, затова само кимна.
— Добре. Може би ще поживееш по-дълго, отколкото предполагах.
— Ако умра — с дрезгав глас произнесе младежът, — ти повече не ще имаш удоволствието да крадеш в „Мейси“, Дета. Роланд ще разбере за смъртта ми и играта ще свърши.
— Млъквай — измърка чернокожата. — Дръж си езика зад зъбите и остави мисленето на онези, които имат поне капчица мозък в главата. А ти се заеми с третата примка.
6
„Докато ти нанкаше, леля Дета здравата се потруди“, беше казала тя. С отвращение и нарастваща паника Еди установи, че не го е излъгала. Въжето се беше превърнало във верига, състояща се от три примки. Първата Дета беше надянала на шията му, докато той спеше. С втората бе пристегнала ръцете зад гърба му. После го обърна по хълбок и му заповяда да свие крака така, че петите му да се допрат до задните му части. Младежът се досети какво му е подготвила и отказа да се подчини. Дета измъкна единия револвер от прореза в роклята си и притисна дулото към слепоочието му.
— Изпълнявай заповедите ми или ще те застрелям като куче — отново измърка тя. — После ще засипя с пясък мозъка, изтекъл от главата ти, и ще прикрия с косата ти дупката от куршума. Приятелчето ти ще помисли, че си заспал. — Чернокожата злобно се изкиска.
Еди сви колене и тя ловко пристегна третата примка около глезените му. — Готово. Впримчих те като теле на родео.
„Права е мръсницата“ — помисли си младежът. И така се чувстваше неудобно, а ако отпуснеше крака, клупът около глезените му щеше да се стегне още повече, придърпвайки въжето между глезените и китките му. В резултат на това примката на шията щеше да го задуши…
Тя го повлече по пясъка… Господи, колко силна и ловка беше тази безнога жена!
— Хей! Какво правиш? — Еди се опита да и попречи и се почувства като в менгеме, а въжето се вряза в гърлото му. Той се постара да се отпусне (свивай коленете си, глупако, защото отпуснеш ли ги, положително ще се удушиш) и Дета го повлече по неравния терен. Някакъв остър камък издраска страната му и от раната потече топла кръв. Чернокожата се задъхваше. Сега плисъкът на вълните и грохотът на прибоя в скалите се чуваха по-ясно.
„Нима иска да ме удави? Господи, това ли е намислила?“
Не, разбира се. Еди беше разбрал какво го очаква още преди лицето му да попадне сред водораслите, изхвърлени от прилива — лъхна го солената им миризма, усети студеното им докосване, сякаш към него протягаха пръсти отдавна удавени моряци.
Спомни си как веднъж Хенри му беше казал:
„Понякога убиваха някого от нашите… от американците, де. Знаеха, че ние, «старите пушки», не ставаме за тази работа, защото нито един от нас нямаше да хукне след жълтите мутри. И тъй, онези гадове си избираха жертва измежду новобранците, току-що пристигнали от Щатите. Изкормваха го и го оставяха да крещи в предсмъртната си агония, сетне залавяха всички, които се опитваха да го спасят. Знаеш ли как наричаха жертвата, Еди?“
Еди поклати глава и потръпна, като си представи ужасяващата картина.
„Викаха и «гърне с мед» — продължи Хенри. — Нещо сладко, което привлича мухите… или мечките.“
Точно това беше намислила Дета — да го използва като „гърне с мед“.
Тя безмълвно го остави на около два метра под линията на прилива с лице към океана. Ако Стрелецът погледнеше през вратата, щеше да види не приливната вълна, заплашваща да удави Еди (приливът щеше да достигне връхната си точка едва след шест часа), а съвсем различна картина. Но много преди това щеше да се случи нещо друго…
Еди погледна към океана и забеляза, че слънчевите лъчи са образували златиста пътека по водната повърхност. Колко ли беше часът? Навярно наближаваше четири. Слънцето щеше да залезе след около три часа, много по-рано от настъпването на прилива.
А с падането на мрака омарите щяха да излязат от океана, да допълзят до безпомощния завързан човек и да го разкъсат.
7
Отминаващите часове се сториха безкрайни на Еди Дийн. Представата му за време се превърна в безсмислица. Дори ужасът от онова, което го очакваше след залез слънце, се притъпяваше от болката, постепенно превръщаща се в истинска агония. Опиташе ли се да отпусне мускулите си, примките се стягаха, сетне точно когато мислеше, че ще се задуши, той някак си успяваше да свие коленете си, при което възлите се разхлабваха и му позволяваха да си поеме въздух. Вече не беше сигурен, че ще остане жив до падането на нощта. Навярно скоро щеше да настъпи момент, когато нямаше да може да повдигне краката си.
1
Дета беше залегнала в пролуката, образувана от две огромни скали, които се бяха наклонили една към друга като старци, вкаменили се в мига, когато са споделяли някаква зловеща тайна. Тя наблюдаваше как Еди тича нагоре-надолу по каменистия склон и я вика, докато напълно прегракна. Юношеският мъх по страните му бе заменен от брада и отдалеч Еди изглеждаше като възрастен. Но когато три-четири пъти мина покрай нея (единия път толкова близо, че ако протегнеше ръка, тя щеше да го сграбчи за глезена), се виждаше, че това е хлапак, който при това е уморен до смърт.
Одета щеше да го съжали; Дета го наблюдаваше като хищник, готов да се хвърли върху жертвата си.
Когато за пръв път пропълзя в пролуката между скалите, под ръцете и нещо пращеше като изсъхнали есенни листа. Когато очите и свикнаха с полумрака, тя видя, че това не са листа, а костите на някакви дребни животинки. Съдейки по пожълтелите от времето костици, тук някога е била бърлогата на хищник — невестулка или пор. Навярно зверчето е напускало убежището си нощем, когато е надушвало плячката си сред по-гъстата растителност нагоре по планинския склон. Улавяло е жертвата си, изяждало я е и е донасяло остатъците тук, за да ги дояде на следващия ден, когато, спотаено в бърлогата си, отново е очаквало падането на нощта.
Сега тук се спотайваше по-голям хищник; отначало Дета възнамеряваше да постъпи като предишния обитател на бърлогата: да изчака Еди да заспи (което със сигурност щеше да се случи), сетне да го убие и да скрие тялото му тук. След това щеше да вземе двата револвера, да се притаи до вратата и да чака завръщането на Най-лошия човек. Хрумна и да изстреля няколко куршума в тялото му веднага щом се справи с Еди, после реши, че идеята и е глупава. Ако тялото на Най-лошия човек изчезнеше, той не можеше да се върне в него, което означаваше, че тя трябва да се прости с надеждата си отново да попадне в своя свят.
Как да принуди Най-лошия човек да я вземе със себе си? Едва ли щеше да успее. Ами ако щастието и се усмихнеше? Имаше повече шансове, ако Стрелецът разбереше, че Еди още е жив. Докато размишляваше, и хрумна гениална идея.
2
Тя беше хитра и лукава по природа, но също така бе недоверчива и неуверена…, макар че би се присмяла на онзи, който се осмелеше да и го каже.
Скептицизмът и я караше да гледа с подозрение на всекиго, чийто интелект се доближаваше до нейния. Ето защо се отнасяше с недоверие към Стрелеца.
Когато чу изстрела, тя погледна към Роланд и видя дима, излизащ от дулото на револвера му. Той презареди и подхвърли оръжието на Еди, сетне премина през вратата.
Дета знаеше какво подсказваше жестът му — че не всички патрони са мокри и револверът ще послужи на младежа да се защитава. Знаеше и какво и „намекваше“ Роланд (разбира се, Най-лошият човек беше сигурен, че тя ги наблюдава; дори да беше заспала, когато двамата бяха започнали спора си, логично бе изстрелът да я е събудил): „Не се доближавай до приятеля ми. Оръжието му е заредено.“
Но понякога Сатаната е много лукав и хитър.
Хрумна и, че дори Най-лошият човек да е разиграл представлението специално за нея, може би е намислил нещо, което искаше да запази в тайна от нея и от Еди. Може би си е казал: „Ако Дета види, че тези патрони не са мокри, сигурно ще си помисли, че и оръжието, което и е дал Еди, също може да стреля.“ Но имаше и друга вероятност — да е предположил, че Еди ще заспи, а тя ще се възползва от това, ще открадне револвера му и ще се скрие в убежището си.
Да, Най-лошият човек положително беше предвидил подобна възможност. Не беше тъп като останалите белокожи и сигурно се досещаше, че Дета ще съумее да се възползва от наивността на младежа.
Ами ако нарочно е заредил този револвер с навлажнени патрони? Веднъж вече я беше измамил — защо да не опита втори път? Дета се беше убедила, че оръжието действително е заредено, но нищо не и гарантираше, че патроните са годни. Най-лошият човек едва ли би рискувал дори един от тях да бъде достатъчно сух, за да се взриви. Нищо чудно да е измислил начин да ги направи негодни — в края на краищата оръжията бяха неговият занаят. Но защо би го направил? За да я подмами да излезе от скривалището си, разбира се. Тогава Еди ще насочи към нея револвера, който може да стреля, и този път въпреки умората си няма да допусне същата грешка.
„Умен ход, бяла мутро — помисли си Дета в сенчестата си бърлога, в това тясно, но някак уютно тъмно местенце, чийто под беше покрит с оглозгани кости. — Умен ход, но няма да се хвана на въдицата ти.“
Нямаше защо да убива Еди; трябваше само да прояви търпение и да чака.
3
Страхуваше се само от едно — че Стрелецът може да се върне преди младежът да е заспал. Ала от Роланд нямаше и следа, безжизненото му тяло на прага на вратата не помръдваше. Може би още не беше успял да си набави необходимото лекарство… или пък му се беше случила някаква неприятност. Според Дета мъжете като него лесно „намираха“ неприятностите, както разгонената кучка намира похотлив пес.
В продължение на два часа Еди напразно търсеше жената, която наричаше Одета (о, как омразно и беше това име!), тичаше нагоре-надолу по склона и крещеше, докато накрая съвсем прегракна.
Най-накрая направи онова, което тя очакваше — върна се на брега и седна до инвалидната количка, като отчаяно се озърташе. Нежно докосна едното колело, сякаш го милваше, сетне отпусна ръка и тъжно въздъхна.
Дета почувства, че стоманени пръсти я стиснаха за гърлото; болка прониза главата и като мълния, стори и се, че чува глас, който я викаше или и заповядаше нещо. „Няма да успееш — помисли си тя, макар да нямаше представа кой се беше появил в съзнанието и и с кого разговаряше. — Няма да успееш, не и този път. Не сега… а може би и никога повече.“ Болката отново проряза главата и и Дета стисна юмруци. Лицето и също като че се сви в юмрук, изкриви се в съсредоточена гримаса — изражението и беше едновременно ужасяващо и забележително — странна смесица от уродливост и почти блажена решителност.
Болката не се появи отново, не се разнесе и гласът, който чуваше в подобни мигове на страдание. Тя зачака.
Еди подпря брадичка върху юмруците си, опитвайки се да не заспи. Скоро обаче главата му клюмна, юмруците му се плъзнаха нагоре по страните му. Дета търпеливо чакаше, а черните и очи зловещо проблясваха.
Младежът рязко вдигна глава. Сетне скочи на крака, приближи се до водата и наплиска лицето си.
„Браво, бял боклук. Жалко, че тук няма хапчета за ободряване. С удоволствие щеше да изгълташ няколко, нали?“
Този път Еди седна на инвалидната количка, но очевидно реши, че е прекалено удобна. Дълго се взира във вратата („Какво виждаш там, момченце? Дета на драго сърце би ти дала двайсет долара, ако и разкажеш!“), сетне отново седна на пясъка и подпря брадичка на юмруците си. Скоро главата му отново клюмна.
Този път не успя да се пребори с умората. Брадичката му се отпусна върху гърдите му и дори шумът на прибоя не успя да заглуши хъркането му. Скоро легна по хълбок и се сви на кълбо.
Дета изпита изненада, отвращение и страх, когато ненадейно усети съжаление към белокожия младеж. Приличаше на хлапе, което се е опитало да остане будно, за да посрещне Новата година, но в края на краищата умората е взела връх. След миг обаче тя си спомни как Еди и Най-лошият човек я принуждаваха да яде отровна храна, как я дразнеха, отдръпвайки от устата и парченцата осолено месо… докато накрая се бяха изплашили, че тя ще умре от глад. „Ако са се страхували за живота ти, защо са се опитвали да ти пробутат отровна храна?“
Въпросът я стресна не по-малко от внезапно обзелото я съжаление към младежа. Не беше свикнала да си задава въпроси, освен това гласът в съзнанието и сякаш не беше нейният.
„Не са искали да ме довършат с гадната храна, а само да ме накарат да драйфам, за да ме зяпат и да ми се присмиват.“ Изчака двайсетина минути, сетне запълзя надолу към брега: изтласкваше тялото си със силните си ръце и се извиваше като змия, без да откъсва поглед от младежа. Би предпочела да почака още час… или поне още трийсет минути, докато малкият педераст заспеше по-дълбоко, ала не можеше да си позволи подобен лукс. Най-лошият човек можеше да се върне всеки момент.
Когато почти допълзя до Еди (който продължаваше да хърка като заклан), тя сграбчи някакъв камък, гладък от едната страна и заострен от другата. После продължи да пълзи към мястото, където лежеше Еди; в черните и очи проблясваха зловещи пламъчета.
4
Планът и беше елементарен — възнамеряваше да смаже с камъка главата на младежа, после щеше да вземе револвера и да изчака завръщането на Роланд.
Когато той отново се всели в тялото си и седне на пясъка, ще му постави ултиматум: да я върне в нейния свят, в противен случай ще го убие. Ще му каже още: „Ще бъдем квит, сладурче. Приятелчето ти гушна босилека, а без него няма да постигнеш нищо.“
Ако револверът, който Стрелецът беше дал на Еди (от този човек, когото тя мразеше и от когото се страхуваше както от никого на света, можеше да се очакват всякакви подлости) откажеше да стреля, Дета все пак щеше да убие Роланд — с камък или дори с голи ръце. Беше болен, на дясната му ръка липсваха два пръста. Да, лесно щеше да преодолее съпротивата му.
Ала щом се озова на сантиметри от Еди, в съзнанието и проблесна тревожна мисъл: „Какво ще стане, ако онзи разбере какво си направила? Ако го узнае в мига, когато убиеш малкия?“ Друг въображаем глас и отговори: „Няма да разбере нищо. Ще бъде прекалено зает с търсене на проклетото лекарство. Нищо чудно да си е намерил мацка, която да изчука.“
Ала семената на съмнението вече бяха посети. Дета беше подслушала разговора на двамата мъже, докато се преструваше на заспала. Най-лошият човек трябваше да направи нещо. Не беше разбрала точно какво, но бе чула да споменават някаква кула. Нищо чудно Роланд да си въобразяваше, че тази кула е пълна със злато и скъпоценни камъни. Беше казал, че за да я достигне, му е необходима помощта на Еди, Дета и на още някакъв човек. Навярно бе казал истината — наличието на странната врата го доказваше.
Ако вратата беше вълшебна, Роланд положително щеше да узнае, че Дета е убила спътника му. Ако чрез убийството прекъснеше пътя му към кулата, това бе равнозначно на унищожаване на единственото, заради което живееше белият мръсник. А ако той загубеше смисъла на живота си, Бог знае какво би могъл да стори, тъй като щеше да му бъде все едно.
Дета потръпна, като си представи какво ще и стори Най-лошият човек.
Но ако не убиеше Еди, какъв изход имаше? Можеше да вземе револвера, докато младежът спеше, но когато Роланд се върнеше, едва ли щеше да се справи с двамата. Да, изходът беше съмнителен.
Очите и попаднаха на инвалидната количка; тя понечи да извърне поглед, но внезапно забеляза дълбокия джоб от външната страна на облегалката. От него стърчеше краят на въжето, с което я бяха привързали към количката. В този миг тя разбра какво ще направи.
Промени „курса“ и запълзя към неподвижното тяло на Стрелеца. Възнамеряваше да вземе всичко необходимо от раницата, която той наричаше „чанта“, после щеше да грабне въжето… тя сякаш се вкамени, когато погледна към вратата.
Подобно на Еди и тя изтълкува картината, която виждаше, като сцена от филм…, но този път кадрите като че бяха от телевизионен криминален филм. Действието се развиваше в някаква аптека. Продавачът изглеждаше изплашен до смърт… което никак не беше чудно, тъй като в главата му беше насочен револвер. Човекът говореше нещо, но гласът му почти не се чуваше, сякаш минаваше през устройство за заглушаване на звука. Дета не разбираше нито дума, не виждаше и човека, който държеше револвера. Но това не беше необходимо, тя отлично знаеше, че нападателят е Най-лошият човек.
„Може би изобщо не прилича на себе си, може би изглежда като всеки бял боклук или дори чернокож, но независимо в чие тяло се е преселил, си остава същият опасен гадняр. Много бързо се е снабдил с друго оръжие, а? Няма спор, бива си го! Размърдай се, Дета Уокър!“
Когато отвори чантата на Роланд, отвътре я лъхна ароматът на тютюн — спомен от отдавна изчерпани запаси. Напомни и за дамска чанта — на пръв поглед беше натъпкана с най-различни ненужни неща… ала щом Дета проучи съдържанието й, се убеди, че тук има вещи на опитен пътешественик, подготвен за всякакви непредвидени обстоятелства.
Това и подсказа, че Най-лошият човек отдавна странства в търсене на своята Кула. Очевидно запасите му бяха на привършване, но дори онова, което беше останало, предизвика изумлението и.
„Размърдай се, Дета Уокър.“
Тя взе всичко необходимо и безшумно запълзя обратно към инвалидната количка. Когато се добра до него, се подпря на лакът и измъкна въжето от джоба. От време на време хвърляше поглед към Еди, за да се убеди, че не се е събудил.
Той дори не помръдна, докато тя надяна примката около шията му и я стегна.
5
Когато го задърпаха назад, Еди си помисли, че все още спи и сънува как го погребват жив, при което се задушава.
След миг въжето се вряза в гърлото му. Топлата слюнка потече по брадичката му и той се задави. Това не беше кошмарен сън. Вкопчи се във въжето и се опита да се изправи.
Дета напрегна мускулестите си ръце, а младежът с глух удар рухна на земята. Лицето му почервеня.
— Престани да го дърпаш! — изсъска Дета иззад него. — Няма да те убие, ако престанеш, ама ако не ме послушаш, ще те удуша.
Еди отпусна ръце и престана да се дърпа. Примката на шията му се поразхлаби и той успя да си поеме въздух. Усети пареща болка в белите си дробове, ала все пак това беше за предпочитане пред задушаването.
Когато сърцето му позабави паническия си ритъм, той се осмели да се огледа. Клупът незабавно се стегна.
— Не мърдай, сополанко. Лежи си и гледай океана. Няма защо да се разсейваш.
Еди впери поглед в безкрайната водна шир, а примката се разхлаби дотолкова, че да му позволи с мъка да си поема въздух. Той крадешком спусна ръка към колана си (Дета злорадо се усмихна, но младежът не виждаше лицето й, но револверът го нямаше. Тя беше взела оръжието му.
„Издебнала те е, докато си спял, Еди. — Разбира се, това беше гласът на Стрелеца. — Едва ли има смисъл да ти напомням, че те предупреждавах, но ти не ме послуша. Ето докъде те доведе любовта — лежиш с примка на шията, а зад теб дебне безумна жена, въоръжена с два револвера.“
„Но ако е искала да ме убие, щеше да го направи, докато съм спял.“
„А ти какво си мислиш, че ще направи? Ще ти връчи два безплатни билета за пътешествие до Дисниленд, така ли?“
— Слушай — промърмори той. — Одета…
Още не беше изрекъл последната дума, когато чернокожата рязко дръпна въжето и клупът отново се затегна.
— Забранявам ти да ми викаш така. Ако повториш това име, никога повече няма да гъкнеш. Казвам се Дета Уокър и ако искаш да живееш, бяло лайно такова, трябва да си го набиеш в главата.
Еди захриптя и се опита да разхлаби примката. Пред очите му затанцуваха черни петна и започнаха да разцъфват като зловещи цветя. След няколко секунди смъртоносният клуп се поотпусна.
— Загря ли какво ти казах, боклук?
— Да — изграчи младежът.
— Хайде, кажи името ми.
— Дета.
— Назови фамилията ми! — истерично изкрещя тя и в този момент Еди се радваше, че не виждаше лицето и.
— Дета Уокър.
— Браво. — Примката се поразхлаби. — А сега слушай какво ще ти кажа, сополанко, и си отпуши ушите, ако искаш да останеш жив до залез слънце. Не се опитвай да ми извъртиш някой номер — одеве умрях от смях, като те гледах как се опитваш да докопаш оръжието си. Не можеш ме измами — предварително знам какво ще направиш. Загря ли? Хич да не ти минава през ума, че ще ме прекараш, защото съм само една безнога негърка. Откакто съм без крака, съм станала адски сръчна, а сега вече имам и два револвера. Е, какво ще кажеш?
— Няма… — изхриптя Еди. — Няма да те изиграя.
— Така те искам, сладурче — изкиска се тя. — Докато ти сладко нанкаше, леля Дета здравата се потруди. Измислила съм страхотен план. А сега идва и твоят ред да направиш нещо. Сложи ръцете си зад гърба и напипай примката, подобна на онази на шията ти. Всъщност примките са три — доста поработих, докато ти хъркаше, мързеливецо. — Дета отново се изкиска. — Щом я напипаш, пъхни в нея белите си ръчички. После ще почувстваш, че стягам примката и сигурно ще си помислиш: „Сега е моментът да прецакам тая черна кучка… сега, преди да е хванала другия край на въжето!“ Обаче… — Тя зашепна и негърският и акцент стана още по-неразбираем — … ти препоръчвам да се огледаш, преди да предприемеш нещо прибързано.
Еди впери поглед в нея. Дета приличаше на зла вещица — ужасяващата и външност би изплашила дори най-големия храбрец. Роклята, която носеше в деня, когато Роланд я отвлече от „Мейси“, беше мръсна и разкъсана. С ножа, който бе взела от чантата на Стрелеца (същият нож, използван от двамата мъже за разрязване на лейкопласта), беше направила прорези в дрехата си и от тях като от кобури стърчаха дръжките на револверите.
Гласът и беше приглушен, защото беше захапала въжето. Късият му край висеше от ъгълчето на ухилената и уста, а от другото ъгълче се спускаше по-дългата част, която водеше към примката на шията на Еди. Разтегнатите в зловеща усмивка устни, от които висяха краищата на въжето, придаваха на Дета толкова хищнически и варварски вид, че младежът се вцепени; ужасът му накара чернокожата да се усмихне още по-широко.
— Опиташ ли се да ми хитрееш, докато се занимавам с ръцете ти, ще ти прегриза гърлото, сополанко. Ясно ли е?
Еди се боеше, че гласът му ще издаде страха му, затова само кимна.
— Добре. Може би ще поживееш по-дълго, отколкото предполагах.
— Ако умра — с дрезгав глас произнесе младежът, — ти повече не ще имаш удоволствието да крадеш в „Мейси“, Дета. Роланд ще разбере за смъртта ми и играта ще свърши.
— Млъквай — измърка чернокожата. — Дръж си езика зад зъбите и остави мисленето на онези, които имат поне капчица мозък в главата. А ти се заеми с третата примка.
6
„Докато ти нанкаше, леля Дета здравата се потруди“, беше казала тя. С отвращение и нарастваща паника Еди установи, че не го е излъгала. Въжето се беше превърнало във верига, състояща се от три примки. Първата Дета беше надянала на шията му, докато той спеше. С втората бе пристегнала ръцете зад гърба му. После го обърна по хълбок и му заповяда да свие крака така, че петите му да се допрат до задните му части. Младежът се досети какво му е подготвила и отказа да се подчини. Дета измъкна единия револвер от прореза в роклята си и притисна дулото към слепоочието му.
— Изпълнявай заповедите ми или ще те застрелям като куче — отново измърка тя. — После ще засипя с пясък мозъка, изтекъл от главата ти, и ще прикрия с косата ти дупката от куршума. Приятелчето ти ще помисли, че си заспал. — Чернокожата злобно се изкиска.
Еди сви колене и тя ловко пристегна третата примка около глезените му. — Готово. Впримчих те като теле на родео.
„Права е мръсницата“ — помисли си младежът. И така се чувстваше неудобно, а ако отпуснеше крака, клупът около глезените му щеше да се стегне още повече, придърпвайки въжето между глезените и китките му. В резултат на това примката на шията щеше да го задуши…
Тя го повлече по пясъка… Господи, колко силна и ловка беше тази безнога жена!
— Хей! Какво правиш? — Еди се опита да и попречи и се почувства като в менгеме, а въжето се вряза в гърлото му. Той се постара да се отпусне (свивай коленете си, глупако, защото отпуснеш ли ги, положително ще се удушиш) и Дета го повлече по неравния терен. Някакъв остър камък издраска страната му и от раната потече топла кръв. Чернокожата се задъхваше. Сега плисъкът на вълните и грохотът на прибоя в скалите се чуваха по-ясно.
„Нима иска да ме удави? Господи, това ли е намислила?“
Не, разбира се. Еди беше разбрал какво го очаква още преди лицето му да попадне сред водораслите, изхвърлени от прилива — лъхна го солената им миризма, усети студеното им докосване, сякаш към него протягаха пръсти отдавна удавени моряци.
Спомни си как веднъж Хенри му беше казал:
„Понякога убиваха някого от нашите… от американците, де. Знаеха, че ние, «старите пушки», не ставаме за тази работа, защото нито един от нас нямаше да хукне след жълтите мутри. И тъй, онези гадове си избираха жертва измежду новобранците, току-що пристигнали от Щатите. Изкормваха го и го оставяха да крещи в предсмъртната си агония, сетне залавяха всички, които се опитваха да го спасят. Знаеш ли как наричаха жертвата, Еди?“
Еди поклати глава и потръпна, като си представи ужасяващата картина.
„Викаха и «гърне с мед» — продължи Хенри. — Нещо сладко, което привлича мухите… или мечките.“
Точно това беше намислила Дета — да го използва като „гърне с мед“.
Тя безмълвно го остави на около два метра под линията на прилива с лице към океана. Ако Стрелецът погледнеше през вратата, щеше да види не приливната вълна, заплашваща да удави Еди (приливът щеше да достигне връхната си точка едва след шест часа), а съвсем различна картина. Но много преди това щеше да се случи нещо друго…
Еди погледна към океана и забеляза, че слънчевите лъчи са образували златиста пътека по водната повърхност. Колко ли беше часът? Навярно наближаваше четири. Слънцето щеше да залезе след около три часа, много по-рано от настъпването на прилива.
А с падането на мрака омарите щяха да излязат от океана, да допълзят до безпомощния завързан човек и да го разкъсат.
7
Отминаващите часове се сториха безкрайни на Еди Дийн. Представата му за време се превърна в безсмислица. Дори ужасът от онова, което го очакваше след залез слънце, се притъпяваше от болката, постепенно превръщаща се в истинска агония. Опиташе ли се да отпусне мускулите си, примките се стягаха, сетне точно когато мислеше, че ще се задуши, той някак си успяваше да свие коленете си, при което възлите се разхлабваха и му позволяваха да си поеме въздух. Вече не беше сигурен, че ще остане жив до падането на нощта. Навярно скоро щеше да настъпи момент, когато нямаше да може да повдигне краката си.
ТРЕТА ГЛАВА
РОЛАНД ИЗПИВА ЛЕКАРСТВОТО
1
Джак Морт вече знаеше за присъствието на Стрелеца, Ако той поне малко приличаше на Одета Холмс или на Еди Дийн, Роланд щеше да поведе разговор с него, за да разсее паниката и объркването, напълно естествени за човек, който открива, че в съзнанието му се е вселил непознат.
Но Морт беше чудовище дори по-страшно от Дета Уокър, затова Стрелецът не сметна за необходимо да му обясни какво се е случило или само да поговори с него. Чуваше въпросите му: „Кой си ти? Какво става с мен?“, но не им обръщаше внимание. Предпочиташе да се съсредоточи върху краткия списък на неотложните дела, използвайки без никакви угризения на съвестта разума на този човек. Въпросите преминаха в ужасени вопли, но Роланд се престори, че не ги чува.
Не би останал нито миг в змийското гнездо, което представляваше мозъкът на Морт, но му беше необходима информация; възнамеряваше да го използва като атлас и енциклопедия. Морт разполагаше с всички сведения, които можеха да послужат на Стрелеца. Планът на Роланд още не беше напълно оформен в съзнанието му, но понякога това беше за предпочитане. Когато ставаше дума за изготвяне на планове, на света нямаше по-различни хора от него и Джак Морт.
Стрелецът беше убеден, че ако само нахвърли плана си, ще има по-голяма възможност да импровизира. А спонтанната импровизация винаги му се беше удавала.
2
Някакъв дебелак с лещи на очите, подобни на онези, които носеше плешивецът, надникнал преди пет минути в канцеларията на Морт (в света на Еди мнозина носеха подобни лещи, които според „Мортопедията“ се наричаха „очила“), се качи заедно с него в асансьора. Погледна към куфарчето на човека, когото мислеше за Джак Морт, сетне към самия него.
— При Дорфман ли отиваш, Джак?
Стрелецът мълчеше.
— Ако мислиш, че ще го разубедиш от безумните му идеи, то се обзалагам, че само ще си загубиш времето — продължи шишкото, сетне изплашено примигна, защото колегата му рязко отстъпи назад. Вратите на малкия сандък се затвориха и внезапно той стремително се понесе надолу.
Роланд трескаво се вкопчи в съзнанието на Морт, без да обръща внимание на крясъците му, и откри, че всичко бе наред — падането беше контролирано.
— Извинявай, не исках да те засегна — обади се дебелакът, а Стрелецът си каза: „Този също се страхува.“ — Според мен ти се справяш с този негодник най-добре от всички колеги във фирмата.
Роланд отново не му отговори. Искаше му се час по-скоро да излезе от падащия ковчег.
— Ще ти кажа още нещо — разпалено продължи събеседникът му. — Вчера обядвах с…
Главата на Джак Морт се обърна, иззад очилата с позлатени рамки в шишкото се впериха очите му, които сякаш бяха по-сини от очите на Джак.
— Млъкни — равнодушно произнесе Стрелецът.
Дебелакът пребледня, бързо отстъпи назад и задникът му се притисна до ламперията, имитираща дърво, с която беше облицован движещият се ковчег. Внезапно кабината спря. Вратите се отвориха и Роланд, който носеше тялото на Джак Морт като плътно прилепнал костюм, излезе, без да погледне колегата си. Шишкото задържа натиснат бутона за отваряне на вратите и го проследи с поглед. Помисли си: „Винаги му е хлопала дъската, но май сега положението е по-сериозно. Може би напълно е превъртял.“ Хрумна му, че ще се чувства много по-спокоен, ако Джак Морт е затворен в заведение за психично болни.
Мисълта му едва ли би учудила Стрелеца.
3
Някъде по пътя между огромното, ехтящо помещение, което в „Мортопедията“ се наричаше „фоайе“, тоест място, през което се преминава на влизане и излизане от канцелариите, помещаващи се в тази небесна кула, и сгряната от слънцето улица (в „Мортопедията“ тя имаше две названия — Шесто Авеню и Авеню на двете Америки), Морт престана да крещи. Не беше умрял от страх; Стрелецът инстинктивно чувстваше, че ако Джак умреше, техните ка щяха завинаги да бъдат заточени в света, съществуващ извън пределите на всички реални вселени. Морт не беше мъртъв; бе припаднал, сякаш съзнанието му беше автоматичен бушон, самоизключил се при свръхнатоварването от ужас. Припаднал бе като Роланд, който, прониквайки в разума му, беше открил преплетени съдби и зловещи тайни, които не бяха случайно стечение на обстоятелствата.
Роланд беше доволен, че Морт е загубил съзнание. Омръзнали му бяха виковете, а припадъкът не пречеше на достъпа му до информацията в мозъка на човека, който неволно го беше приютил в тялото си.
Жълтите автомобили бяха предназначени за превоз на пътници и се наричаха „такси“. Шофьорите им принадлежаха към две племена: чернокожи и хора със смугли лица. За да спреш такава кола, трябваше да вдигнеш ръка като ученик в клас.
Роланд също вдигна ръка, но едва след като шофьорите на няколко свободни таксита не благоволиха да спрат, той забеляза, че на предното стъкло на тези коли имаше табелка с надпис „ЗА ГАРАЖ“. Надписите бяха с големи букви, ето защо Стрелецът ги прочете без помощта на Морт. Изчака, сетне отново вдигна ръка. Този път таксито спря и той се настани на задната седалка. Лъхна го миризмата на тютюнев дим, пот и парфюм — стори му се, че се е озовал в дилижанс от неговия свят.
— Къде отиваме, приятел? — попита шофьорът. Роланд не можеше да определи към кое племе принадлежеше човекът и не се осмели да го запита от страх да не го обиди.
— Още не зная — отвърна.
— Не си се качил да си побъбрим, нали? Времето ми е скъпо, драги.
„Кажи му да включи червената лампичка, означаваща, че таксито е заето“ — подсказа „Мортопедията“.
— Включи червената лампичка — послушно повтори Роланд.
— Ти какво, разиграваш ли ме?
„Кажи му, че ще получи петарка отгоре“ — посъветва „Мортопедията“.
— Ще получиш петарка отгоре — промърмори Стрелецът.
— Покажи я — отвърна шофьорът. — Който има мангизи, се вози, който няма, пеш ходи.
„Попитай го дали иска парите, или ще продължи да ти хитрее.“
— Искаш ли парите или ще продължиш да ми хитрееш? — с леден тон попита Роланд.
Човекът стреснато се втренчи в огледалцето за обратно виждане и предпочете да замълчи.
Стрелецът трескаво затьрси необходимия му отговор в съзнанието на Джак Морт. Човекът на волана крадешком се поизвърна: пътникът му вече двайсетина секунди седеше неподвижно и подпираше челото си с ръка, сякаш имаше главоболие. Точно когато реши да му каже да слезе, за да не повика ченгетата, непознатият вдигна глава и учтиво помоли:
— Ако обичате да ме закарате до ъгъла на Седмо Авеню и Четирийсет и девета улица. Ще ви платя десет долара повече от сумата, която ще отчете апаратът, независимо към кое племе принадлежите.
„Този тип е напълно смахнат — помисли си шофьорът, който беше стопроцентов американец от Върмонт, опитващ се да пробие в шоубизнеса, — но може би има пари.“ Включи на скорост и заяви:
— Смятай, че вече сме там, приятел. А мислено добави: „Час по-скоро трябва да се отърва от теб!“
4
„Импровизирай“ — повтаряше си Стрелецът.
Когато слезе от таксито, той видя синьо-бялата кола, паркирана наблизо и без да прибягва към „Мортопедията“, прочете надписа „Полиция“ като „Преследвания“. В автомобила седяха двама въоръжени мъже и пиеха нещо — може би кафе — от бели пластмасови чашки. Безсъмнено бяха стрелци, но изглеждаха затлъстели и отпуснати.
Роланд отвори кесията на Джак Морт (която беше прекалено малка; истинската кесия беше с размерите на чанта и в нея се побираха всички вещи, необходими на човек, който пътува с малко багаж) и даде на шофьора банкнота с числото „20“ върху нея. Човекът побърза да потегли — това бяха най-лесно изкараните пари през целия ден, но имайки предвид странното поведение на клиента, той смяташе, че напълно е заслужил големия бакшиш.
Стрелецът погледна към надписа над магазина, който гласеше: „КЛЕМЕНТС. ОРЪЖИЯ И СПОРТНИ СТОКИ. БОЕПРИПАСИ И РИБОЛОВНИ ПРИНАДЛЕЖНОСТИ. ОФИЦИАЛНИ ФАКСИМИЛЕТА.“
Не разбра всички думи, но щом погледна към витрината, разбра, че Морт го е довел където трябва. Видя отличителни военни знаци… и оръжия — предимно пушки, но имаше и пистолети. Бяха здраво прикрепени с верижки, но това не го тревожеше.
Щеше да разбере какво му е необходимо, когато го видеше… ако изобщо го видеше.
В продължение на цяла минута той се „консултира“ с разума на Джак Морт, който напълно удовлетворяваше нуждите му.
Едното ченге в синьо-бялата кола побутна с лакът колегата си:
— Виждаш ли го онзи тип? От пет минути оглежда витрината като че се кани да изкупи цялата стока.
Партньорът му се изкиска.
— Божичко — произнесе той с писклив глас, когато човекът със синия костюм и очилата с позлатените рамки привърши огледа и влезе в магазина — май е решил да си купи зелени белезници!
Първото ченге, което току-що беше отпило от кафето си, се задави от смях и течността изпръска предното стъкло на колата.
6
Продавачът се приближи и попита с какво може да бъде полезен.
— Необходими са ми… — замислено каза човекът със строг син костюм — едни хартии… — Той отново се замисли, сетне вдигна очи. — Трябва ми книга с рисунки на боеприпаси за револвери.
— Вероятно търсите справочник за куршуми с различен калибър — услужливо подсказа продавачът.
Клиентът помълча, после каза:
— Точно така. Брат ми има револвер, с който стрелях преди много години. Мисля, че ако видя патроните, ще разбера дали са каквито търся.
— Не е толкова лесно. Спомняте ли си какъв калибър са били? Двайсет и втори, трийсет и осми или…
— Ако имате справочник, ще ги позная — настоя непознатият.
— Един момент. — Продавачът подозрително го изгледа, сетне сви рамене. По дяволите, клиентът винаги има право, дори когато греши, стига, разбира се, да притежава достатъчно пари. — Разполагам с „Библията на стрелеца“ — навярно там ще откриете онова, което ви интересува.
Роланд се усмихна и си помисли: „«Библия на стрелеца» — какво благородно название.“
Продавачът порови под щанда и извади поовехтяло томче, по-дебело от всяка друга книга, която Стрелецът беше виждал (а книгите в неговия свят бяха истинска рядкост). Човекът небрежно му я подаде, сякаш не беше изключително ценна вещ, а шепа камъчета.
— Ето, погледнете. Макар че, ако са изминали толкова много години, търсенето ще бъде равностойно на изстрел в мрака. — Той сякаш се изненада от собствената си проява на духовитост и промърмори: — Извинете ме за шегата.
Роланд не го чу; наведе се над книгата и впери поглед в картинките, които му изглеждаха реални почти колкото предметите, изобразени на тях. Според „Мортопедията“ тези прекрасни рисунки се наричаха „фотографии“.
Той бавно разлистваше страниците, но не откриваше необходимата му илюстрация. Точно когато вече беше загубил надежда, внезапно видя онова, което му трябваше.
— Ето! — извика. — Погледнете!
На снимката, която посочваше, беше фотографиран куршум за пистолет четирийсет и пети калибър. Не беше точно като неговите патрони, но дори без да погледне цифровите данни (които нямаше да разбере), Роланд разбра, че тези амуниции са подходящи за неговите револвери.
— Добре… да предположим, че сте открили необходимите ви патрони, приятелю, но не мога да разбера възбудата ви. Та това са само амуниции.
— Имате ли от тях?
— Разбира се. Колко кутии искате?
— Колко има в една кутия?
— Петдесет броя. — Продавачът го изгледа с нескрито подозрение. Ако клиентът възнамеряваше да купува патрони, навярно знаеше, че трябва да покаже разрешително за притежаване на оръжие и лична карта със снимката му. В Манхатън бе забранено да се продават амуниции за ръчно оръжие на хора без разрешително. А ако този съмнителен субект притежаваше необходимия документ, то бе направо невероятно да не знае колко патрона има в една стандартна кутия.
— Петдесет ли? — възкликна непознатият и зяпна от учудване.
Продавачът си каза, че на странния клиент положително му хлопа дъската. Запристъпва към касовия апарат… и към собственото си оръжие калибър 357, което криеше под щанда.
— Петдесет ли? — повтори Стрелецът. Беше очаквал кутията да съдържа пет, десет, най-много дванайсет патрона, но това… това беше…
„С колко пари разполагаш?“ — обърна се той към „Мортопедията“. Справочникът предположи, че в портфейла на Джак има поне шейсет долара.
— Колко струва една кутия? — беше въпросът му към продавача. Навярно щеше да му иска повече от шейсет долара, но може би щеще да го убеди да му продаде няколко патрона или…
— Седемнайсет долара и петдесет цента. Слушайте, господине…
Джак Морт беше счетоводител и този път на Роланд не се наложи да чака: преводът и отговорът дойдоха едновременно.
— Искам три кутии от тези — заяви Стрелецът и посочи фотографията. Сто и петдесет патрона! Господи, какви богатства имаше в този необикновен свят!
Продавачът не помръдна.
— Сигурно нямате толкова много — промълви Роланд, но всъщност не се изненада — досега всичко вървеше прекалено лесно, като насън.
— О, разбира се, че имам 45-калиброви патрони… ето там са. — Продавачът направи още една стъпка към касовия апарат и скривалището на пистолета. Ако клиентът беше умопобьркан (което беше почти сигурно), скоро щеше да се превърне в смахнат с огнестрелна рана в корема. — Прибрал съм ги на сигурно място. Но първо трябва да ми покажете разрешителното си.
— Моля?
— Разрешително за носене на оръжие с ваша снимка. Ако нямате, ще ви се наложи да се поразходите до Уестчестър за необходимите ви амуниции.
Стрелецът изумено се втренчи в него. Не разбираше какво му говори човекът. Дори „Мортопедията“ не можеше да му помогне, тъй като в тази област познанията на Джак Морт бяха доста мъгляви. През целия си живот не беше притежавал оръжие; вършеше отвратителните си дела с други средства.
Продавачът направи още крачка вляво, без да откъсва поглед от лицето на клиента си, а Стрелецът си помисли: „Този тип има оръжие. Очаква, че ще му създам неприятности, а може би точно това и желае. Търси повод да ме застреля. Налага се да импровизирам, иначе с мен е свършено.“
Внезапно си спомни за двамата мъже в синьо-бялата карета на улицата. Сигурен беше, че са стрелци, пазители на реда. И все пак на пръв поглед му се бяха сторили отпуснати и ненаблюдателни като всички други в този свят на безделници — бяха двама съвсем обикновени мъже в униформи, които лениво се облягаха на седалките на своята карета и пиеха кафе. А може би се беше излъгал. Роланд искрено се надяваше да не е сгрешил в преценката си — така бе най-добре за всички.
— О! Разбирам — произнесе той и устните на Джак Морт се разтегнаха в колеблива усмивка. — Извинете… не осъзнавах колко се е променил светът от времето, когато притежавах оръжие.
— Няма нищо — отговори продавачът и се поотпусна. Може би човекът наистина се беше заблудил. Или пък се опитваше да му скрои някакъв номер.
— Бихте ли ми показали онзи комплект за почистване? — Роланд посочи към полицата зад продавача.
— Разбира се. — Той се обърна, а Роланд мълниеносно измъкна портфейла от вътрешния джоб на Морт. Направи го с бързината на опитен Стрелец, който изважда оръжието си.
Продавачът беше с гръб към него само няколко секунди, а когато се обърна към клиента, портфейлът вече беше на пода.
— Струва си парите — заговори малко по-любезно човекът. Беше решил, че клиентът е съвсем нормален. Знаеше как се чувства онзи, който неволно се е изложил. И на него му се беше случвало, докато служеше в морската пехота. — Пък и не се нуждаете от разрешително, за да си го купите. Прекрасно е да живееш в свободна страна, нали?
— Прав сте — дълбокомислено заяви Стрелецът и се престори, че разглежда комплекта, макар от пръв поглед да беше за белязал, че предлаганата стока не струва пукната пара. През това време предпазливо подритна портфейла под щанда.
След няколко секунди подаде обратно комплекта и със съжаление промърмори:
— Май ще се откажа.
— Както обичате — с безразличие каза продавачът. До гуша му беше дошло от въпросите на този тип, който беше дошъл само да зяпа, не да купува. — Ще желаете ли нещо друго?
— Не, благодаря. — Стрелецът излезе, без да се обръща.
Порфейлът лежеше под щанда. Роланд беше заложил своето „гърне с мед“, своя капан.
7
Полицаите Карл Делеван и Джордж О’Мира допиха кафетата си и тъкмо се канеха да продължат по маршрута си, когато човекът със синия костюм излезе от магазина на Клементс, който според тях беше „барутчийница“ (полицейска жаргонна дума за магазин, където се продава оръжие на наемници, притежаващи разрешително, както и на членовете на мафията), и тръгна към тяхната кола.
Наведе се и погледна през дясното странично стъкло към О’Мира. Полицаят очакваше гласът на непознатия да бъде писклив като на жена — ненапразно преди малко го беше имитирал, предполагайки, че клиентът оглежда витрината, за да си купи зелени белезници. Освен с оръжия Клементс въртеше добра търговия и с белезници, продажбата на които беше разрешена в Манхатън. Повечето хора, които ги купуваха, не бяха аматьори илюзионисти (полицаите бяха против тази търговия, но както обикновено мнението им не интересуваше никого), а хомосексуалисти с предпочитание към садо-мазохизъм. Ала непознатият не говореше като обратен. Гласът му беше сигурен и някак безжизнен.
— Собственикът на магазина открадна портфейла ми — заяви той.
— Кой? — О’Мира наостри уши и се поизправи на седалката. От година и половина търсеха повод да арестуват Джъстийн Клементс. Ако успееха, може би най-сетне щяха да захвърлят униформите и да получат значки на детективи. Вероятно мечтата им нямаше да се сбъдне — това, което се случваше, беше прекалено невероятно — и все пак…
— Собственикът… — повтори Роланд, помълча и добави: — Или може би е бил продавачът…
О’Мира и Карл Делеван се спогледаха.
— Чернокос ли беше? — поинтересува се Делеван. — И набит, нали?
Човекът със синия костюм отново замълча за миг, сетне отвърна:
— Да. С кафяви очи, а под едното око има малък белег.
„Има нещо странно в този човек — каза си О’Мира, — но не мога да определя точно какво.“ Спомни си предположението си много по-късно, когато размишляваше върху случилото се и най-вече върху печалния факт, че златните детективски значки се бяха оказали химера; при даденото стечение на обстоятелствата беше истинско чудо, че с Делеван не ги бяха изхвърлили от полицията.
Няколко години след странните събития О’Мира заведе двамата си сина в бостънския музей на науките. Там видяха компютър, който играеше „морски шах“, и ако човек не успееше при първия си ход да постави кръстче в средното квадратче, роботът неизменно го побеждаваше. Но преди всеки ход той правеше пауза, сякаш търсеше в паметта си всички възможни гамбити. О’Мира и синовете му изпаднаха във възторг; внезапно той си спомни за човека със синия костюм, който имаше същия навик да се замисля, преди да отговаря. Да разговаряш с него беше все едно да беседваш с робот. В ума на Делеван не възникна подобна асоциация, ала след девет години, когато една вечер отиде на кино със сина си (момчето вече беше навършило осемнайсет и скоро щеше да постъпи в колеж), трийсет минути след началото на прожекцията, той скочи на крака и изкрещя:
— Това е той! Той е! Човекът със синия костюм! Човекът, който беше в Кле…
Някой му извика да седне, но Делеван, който беше напълнял с трийсет и пет килограма и бе закоравял пушач, беше умрял от инфаркт още преди човекът от публиката да довърши изречението си. Мъжът със синия костюм, който се беше оплакал, че са му откраднали портфейла, не приличаше на актьора, изпълняващ главната роля във филма, но говореше и се движеше като него. Филмът се наричаше „Терминаторът“.
8
Ченгетата отново се спогледаха. Човекът, за когото говореше Синият костюм, не беше Клементс, а зет му — „Шишкото Джони“ Холдън. Джони беше глупак, но едва ли би му хрумнало да краде портфейлите на клиентите…
„Сам попадна в капана“ — помисли си О’Мира и вдигна ръка, за да прикрие доволната си усмивка.
— Предлагам да ни разкажете какво се е случило — намеси се Делеван. — Как се казвате?
О’Мира, който наблюдаваше непознатия, отново забеляза странната му реакция. Седемдесет и пет процента от жителите на този град смятаха, че изразът „Да ти го начукам“ достойно заменяше старомодното „Приятен ден“. Следователно бе напълно нормално човекът със синия костюм да закрещи: „Хей, оня мръсник ми гепи портфейла! Ще ми помогнете ли да си го взема или ще си играем на въпроси и отговори?“
Но като го поогледа, полицаят си помисли, че този елегантен мъж с добре поддържани ръце може би е от висшето общество, което обясняваше начина му на изразяване. Всъщност О’Мира пет пари не даваше какъв е непознатият. Интересуваше се само как да го използва срещу Арнълд Клементс. Ако арестуваше Дебелия Джони Холдън, той щеше да натопи шефа си, който пък от своя страна можеше да издаде някого от големите клечки — например онзи мазен италианец Балазар или Джинели… Щеше да бъде чудесно… направо върхът.
— Казвам се Джак Морт — отговори непознатият.
Делеван извади от задния си джоб смачкан бележник, приел очертанията на задника му.
— Къде живеете?
Отново настъпи странна пауза.
„Този човек е като робот“ — за кой ли път си помисли О’Мира. След няколко секунди сякаш се разнесе изщракване и Джак Морт отговори:
— Парк Авеню Саут 409.
Делеван записа адреса.
— Спомняте ли си номера на картата ви за социално осигуряване?
След кратко мълчание Морт го продиктува.
— Разберете, че съм длъжен да ви разпитам, за да установя самоличността ви. Ако продавачът наистина е откраднал портфейла ви, трябва предварително да знам какво е съдържал. Ясно ли е?
— Да. — В гласа на непознатия се долавяха нетърпеливи нотки и внезапно той стана някак си по-симпатичен на О’Мира. — Моля ви да действате по-експедитивно. Времето минава, а…
— Може да се случи какво ли не, загрях.
— Може да се случи какво ли не — повтори човекът със синия костюм. — Точно така.
— Има ли някаква снимка в портфейла ви?
След секунда непознатият отвърна:
— Да, на майка ми, която е фотографирана пред Емпайър Стейт Билдинг. На гърба на снимката е написано: „Какъв прекрасен ден и чудесен изглед! С обич: мама.“
Делеван побърза да запише всичко, сетне шумно затвори бележника си.
— Добре. Това ще свърши работа. Още нещо — ако успеем да вземем обратно портфейла ви, ще ни трябва образец от подписа ви, за да го сравним с подписите на шофьорската ви книжка, на кредитните ви карти и на други документи. Надявам се, че нямате нищо против.
Роланд кимна; знаеше, че въпреки лекотата, с която черпеше информация от разума на Морт, едва ли би могъл да имитира подписа му, докато Джак беше в безсъзнание.
— Разкажете ни какво се случи.
— Влязох в магазина да купя патрони за брат ми. Той притежава револвер „Уинчестър“ 45-и калибър. Продавачът ме попита дали имам разрешително за притежаване на оръжие. Отговорих му, че имам, а той поиска да му го покажа. — Човекът със синия костюм помълча една-две секунди, сетне продължи: — Извадих портфейла си и му показах документа. Навярно тогава е видял, че вътре има доста… — той отново се запъна, — … двайсетачки. Работя като счетоводител в данъчната служба. Мой клиент на име Дорфман спечели… — отново пауза — … съдебен процес, в резултат на което трябваше да му върнем неправилно надвзетата сума. Ставаше въпрос за някакви мизерни осемстотин долара, но този Дорфман е… — пауза — … най-големият капут, с когото сме си имали работа… Извинете ме за грубостта.
О’Мира смаяно го изгледа — „Каква грубост?“ — после си спомни думите „най-големият капут, с когото сме си имали работа“, изсмя се и мигом забрави за роботите и автоматите, които играеха морски шах. Човекът със синия костюм беше съвсем нормален, но беше разстроен и се опитваше да прикрие нервността си под маската на хладнокръвието.
— Та както ви казах, трябваше да върнем пикливата сума на Дорфман, но той настоя да я получи в брой.
— Нима мислите, че Дебелия Джони е видял парите в портфейла ви? — поинтересува се Делеван и двамата с колегата му слязоха от колата.
— Така ли наричате продавача?
— О, наричали сме го и с по-лоши имена — отговори той. — Какво се случи след като му показахте вашето разрешително, господин Морт?
— Поиска да го види по-отблизо. Подадох му портфейла, но той дори не погледна снимката ми, а го хвърли на пода. Попитах го защо постъпва по този начин, а онзи ми каза, че не отговаря на тъпи въпроси. Поисках да ми върне портфейла, бях побеснял от гняв…
— Обзалагам се — обади се Делеван, макар че докато наблюдаваше безизразното лице на непознатия, си бе помислил: „Едва ли нещо може да вбеси този човек.“
— Продавачът се изсмя. Понечих да заобиколя щанда и да си взема портфейла. Тогава онзи извади пистолет.
Вече вървяха към магазина, но внезапно двамата полицаи спряха. Не изглеждаха изплашени, а възбудени.
— Пистолет ли? — повтори О’Мира, сякаш искаше да се убеди, че е чул правилно.
— Беше под щанда, близо до касовия апарат — обясни човекът със синия костюм.
Роланд си спомни как се беше изкушил да зареже първоначалния си план и да се опита да вземе оръжието на продавача. Сега обясни на стрелците защо не го беше сторил. Искаше да ги използва, не да ги превърне в свои жертви и да позволи да ги убият.
— Мисля, че се намираше в специален кобур.
— В какво? — недоумяващо попита О’Мира.
Непознатият сбърчи чело и дълбоко се замисли.
— Не зная как точно се нарича онова, в което се поставя оръжието; никой не може да го извади, ако не знае къде да натисне.
— Пружинен механизъм! Боже мой! — възкликна Делеван.
Двамата с партньора си се спогледаха, сякаш се питаха как да съобщят на Джак Морт, че навярно Дебелия Джони вече е извадил парите от портфейла, дотътрил се е до задната врата и го е хвърлил през стената на уличката зад магазина. Съобщението за пистолета напълно променяше положението. Трудно щяха да докажат, че Джони е ограбил непознатия, но обвинението в незаконно притежаване на оръжие му беше в кърпа вързано. Това бе първата стъпка към залавянето на по-едрите риби.
— А след това… какво се случи после? — нетърпеливо попита О’Мира.
— Онзи заяви, че изобщо не е виждал портфейла ми. Каза още, че… — последва секунда мълчание — … че някой ме е ограбил на улицата, и че е по-добре да си спомня какво се е случило, иначе не гарантирал за… живота ми. Спомних си за полицейската кола, която бях видял наблизо, и излязох от магазина, надявайки се да ви намеря на същото място.
— Работата е ясна — каза Делеван. — С партньора ми ще влезем първи. Изчакайте минута — не по-малко — в случай, че възникне някакъв проблем. После може да ни последвате, но непременно останете до вратата. Разбрахте ли?
— Да.
— Добре. А сега ще арестуваме онзи мръсник.
Полицаите влязоха в магазина, Роланд изчака трийсет секунди и ги последва.
9
Дебелия Джони не само протестираше, а ревеше като разярен бик:
— Тоя тип е откачен! Отначало даже не знаеше какво търси, после го откри в „Библията на стрелеца“, ама се оказа, че хабер си няма колко патрона има в една кутия и каква е цената. Колкото до разрешителното му, здравата ви е преметнал, щото той изобщо няма раз… — Дебелия Джони млъкна, сетне възкликна: — Ето го, нахалникът с нахал! Запомних мутрата ти, приятелче. Обещавам ти, че когато отново се видим, ще ти разплача майчиното мляко!
— Значи не сте взели портфейла на този човек, а? — попита О’Мира.
— Знаете, че не съм.
— Ако нямате нищо против, ще надникнем зад щанда — промърмори Делеван; гласът му напомняше мъркане на котарак. Тръгна към касовия апарат и изпод око погледна към човека със синия костюм, който кимна.
— Момчета, предупреждавам ви незабавно да се разкарате — извика Дебелия Джони. Беше пребледнял като мъртвец. — Ако се върнете със заповед за обиск, ровете където ви скимне, обаче сега искам да ви видя гърбовете. Все пак живеем в свободна страна нали та… Хей, престани!
О’Мира вече надничаше под щанда.
— Нямаш право! — изрева продавачът. — Мамка ти, незаконно е! Ще извикам адвоката си… нарушавате конституционните ми права…
— Исках да разгледам стоката по-отблизо, защото стъклото на витрината ти е адски мръсно — кротко го прекъсна полицаят и се обърна към колегата си: — Така ли е, Карл?
— Абсолютно — тържествено потвърди Делеван.
— Погледни какво намерих!
Роланд дочу изщракване, след секунда стрелецът със синята униформа вече държеше огромен пистолет.
Дебелия Джони очевидно осъзна, че двамата „свидетели“ ще потвърдят версията на полицая, който беше взел оръжието му, и пребледня още повече, после промърмори:
— Имам разрешително…
— За носене на огнестрелно оръжие, така ли?
— Да.
— Регистриран ли е пистолетът? — намеси се О’Мира.
— Ами… не си спомням.
— А може би е краден и си забравил и тази малка подробност, а?
— Майната ти. Ще отговарям само в присъствието на адвоката ми. — Шишкото понечи да се извърне, но Делеван го сграбчи за рамото.
— Последен въпрос: имате ли документ, който ви разрешава да криете огнестрелно оръжие в механизъм с пружина? — попита той със същия мъркащ глас.
— Доколкото ми е известно, в Ню Йорк не се издават подобни разрешителни.
Ченгетата наблюдаваха Дебелия Джони, шишкото също беше вперил поглед в тях. Ето защо никой не забеляза как Роланд обърна табелката на вратата така, че надписът отвън да гласи „ЗАТВОРЕНО“.
— Може би някак ще уредим въпроса, ако намерим портфейла на този господин — заяви О’Мира. Самият Сатана едва ли би могъл да лъже толкова убедително. — Възможно е да го е изпуснал, без да го забележите…
— Вече ви казах, че изобщо не съм виждал портфейла му. Този тип е напълно откачен…
Роланд се наведе.
— Ето го! Настьпил го е, но все пак го виждам!
Разбира се, това беше лъжа, но Делеван, чиято ръка още беше на рамото на шишкото, го блъсна толкова силно, че не можеше да се разбере дали Джони действително е настъпвал портфейла.
Роланд знаеше, че е настъпил неговият момент. Когато двамата полицаи се наведоха под щанда, той безшумно пристъпи към тях. О’Мира още държеше пистолета на продавача.
— По дяволите, наистина е там! — възбудено възкликна Делеван. — Виждам го!
Роланд хвърли поглед към човека, когото наричаха Дебелия Джони, за да се убеди, че той няма да се намеси в играта. Ала шишкото неподвижно стоеше до стената (по-точно се притискаше към нея, сякаш искаше да проникне вътре) с безпомощно отпуснати ръце, а широко отворените му, ужасени очи, напомняха огромни букви „О“. Приличаше на човек, който се питаше защо хороскопът не му бе подсказал да внимава през този ден.
Роланд се успокои — поне този нямаше да му създаде неприятности.
— Точно така! — радостно възкликна О’Мира. Двамата надничаха под щанда и подпираха длани на коленете си. О’Мира протегна ръка към портфейла. — Виждам го и…
Роланд пристъпи зад тях и внезапно денят, който според Дебелия Джони беше кошмарен, стана още по-ужасен. Непознатият със синия костюм удари една в друга главите на полицаите. Двамата рухнаха на пода. Мъжът с очилата с позлатени рамки се изправи и насочи огромния пистолет към шишкото. Дулото беше широко като на устройство за изстрелване на космически ракети.
— Няма да ми създаваш неприятности, нали? — попита странният човек с беззвучен глас.
— Не, сър — побърза да отговори Джони. — Няма.
— Не мърдай от мястото си. Ако задникът ти се отдели от стената, ще се разделиш с живота си. Ясно ли е?
— Да, сър. Напълно.
— Добре.
Роланд се наведе, огледа двамата полицаи и се зарадва като забеляза, че са живи. Макар да бяха трудноподвижни и ненаблюдателни, все пак бяха стрелци, които се бяха опитали да помогнат на човек, изпаднал в беда. Той нямаше желание да убива хора, които имаха неговото призвание.
„Но си го правил, нали?“ — прошепна му някакъв вътрешен глас. Това беше самата истина — Роланд и Кътбърт бяха убили Алън — един от побратимите на Стрелеца.
Без да откъсва поглед от продавача, той подритна портфейла с върха на мокасината си „Гучи“, любимата марка на Джак Морт. Коженият портфейл се плъзна изпод щанда и се озова в краката на Дебелия Джони. Шишкото подскочи и изпищя като страхливо момиче, което е видяло мишка. За миг задникът му се отлепи от стената, но Стрелецът се престори, че не го забелязва. Нямаше намерение да убива този човек. Можеше да го удари с пистолета и да го довърши, без да стреля. Грохотьт на огромния пистолет навярно щеше да привлече вниманието на съседите.
— Вдигни портфейла — заповяда той на продавача. — Бавно, не бързай.
Дебелия Джон се наведе и сграбчи портфейла, сетне гръмко изпусна газовете си и изкрещя.
Роланд се поусмихна — в страха си човекът беше сбъркал звука от пръднята си с пистолетен изстрел и си беше въобразил, че краят му е настъпил. Шишкото се изправи, беше почервенял като рак. Отпред на панталоните му се беше появило мокро петно.
— Сложи кесията на щанда.
Дебелия Джон се подчини.
— А сега патроните „Уинчестър“, 45-и калибър. Действай така, че непрекъснато да виждам ръцете ти.
— Трябва да бръкна в джоба си. Там са ключовете.
Роланд кимна и замислено се втренчи в продавача, който отключи сандъчето, в което държеше кутиите с патрони.
— Дай ми четири кутии — най-сетне промълви той. Нямаше представа за какво могат да му послужат толкова много патрони, но не успя да устои на изкушението.
Шишкото постави кутиите на тезгяха. Роланд отвори една — още не можеше да повярва, че това не е шега или зрителна измама. Ала видя само куршуми: чисти, блестящи, без нито една драскотина и… Вдигна един към светлината, огледа го и го върна в кутията. — А сега ми подай от онези гривни.
— Гривни ли?
Роланд се консултира с „Мортопедията“.
— Подай ми два чифта белезници.
— Господине, не зная какво искате. Касата е…
— Прави каквото ти казвам. И по-бързичко.
„Господи, няма ли да свърши този кошмар?“ — мислено изстена Дебелия Джони. Отвори някакво чекмедже и извади белезниците.
— Къде е ключът?
Дебелакът остави ключа редом с белезниците. Късчето метал иззвънтя върху тезгяха. Един от полицаите внезапно изстена и продавачът изпищя.
— Обърни се — нареди му Стрелецът.
— Няма да ме застреляте, нали? Моля ви, обещайте!
— Няма — с безразличие изрече Роланд. — Ако веднага се подчиниш. Забавиш ли се, не гарантирам живота ти.
Дебелия Джони се обърна и несвързано забръщолеви. Този ненормалник беше обещал да не го застреля, но цялата история намирисваше на отмъщение на мафията. А той не беше откраднал толкова мангизи, че да умре като куче… Престана да бръщолеви а нададе вой.
— Моля ви, господине, заклевам ви в името на майка ми да не ме убивате! Мама е стара… и сляпа. Тя е…
— Наказана със син страхливец — намръщено го прекъсна Стрелецът. — Подай си ръцете.
Шишкото, чиито мокри панталони бяха прилепнали към чатала му, застена и се подчини. След миг белезниците щракнаха около китките му. Той смаяно се огледа — така и не беше разбрал как непознатият толкова бързо се озова зад щанда. Нито пък искаше да разбере.
— Не мърдай от мястото си, докато не ти кажа да се обърнеш. Ако го сториш по-рано, ще те убия.
В съзнанието на Джони проблесна надежда. Може би този човек не беше изпратен от мафията. Може би не беше откачен, а слабоумен.
— Няма да мръдна! Кълна се в Исус. Кълна се във всички светци. Кълна се във всички ангели…
— А пък аз се кълна, че ако не млъкнеш, ще ти пусна куршум в главата — прекъсна го човекът със синия костюм.
Дебелия Джони млъкна. Стори му се, че стои с лице към стената цяла вечност. Всъщност бяха изминали едва двайсетина секунди.
Стрелецът клекна, постави пистолета на пода, озърна се да види дали дебелакът спазва инструкцията му, сетне обърна полицаите по гръб. Бяха в безсъзнание, но по равномерното им дишане Роланд прецени, че не са тежко ранени. Само от ухото на онзи, който се наричаше Делеван, се стичаше тънка струйка кръв.
Той отново погледна към продавача, после свали кобурите с оръжията на полицаите. Свали синьото сако на Морт и препаса коланите с кобурите. Усещането не беше същото като да носеше собствените си револвери, но все пак беше приятно. Дяволски приятно. Никога не бе предполагал, че ще се чувства толкова щастлив.
Единият пистолет щеше да даде на Еди, другия — на Одета… ако изобщо настъпеше време да и се довери дотолкова, че да и позволи да борави с оръжие. Облече сакото и пъхна по две кутии патрони във всеки джоб. Доскоро елегантна, дрехата вече изглаждаше безформена. Стрелецът вдигна огромния пистолет на Джони, изпразни пълнителя и запрати оръжието в другия край на помещението. Когато то тупна на пода, шишкото подскочи, жално изскимтя и отново се подмокри. Стрелецът се изправи и му нареди да се обърне.
10
Дебелия Джони плахо погледна към човека със синия костюм и очилата с позлатена рамка и зяпна от изумление. За миг си помисли, че докато е стоял с лице към стената, непознатият се е превърнал в призрак. Стори му се, че през очертанията на тялото му прозира много по-реален човек, един от легендарните стрелци, филми, за които беше гледал в детството си — Уаят Ърп, Док Холидей или Буч Касиди.
После зрението му се проясни и той разбра какво е направил смахнатият — беше взел коланите с кобурите на полицаите и ги беше препасал. Тъй като носеше официален костюм и вратовръзка, би трябвало да изглежда абсурдно, но колкото и странно да бе, не изглеждаше смешен.
— Ключът за белезниците е върху тезгяха. Когато полицаите се свестят, ще те освободят.
Взе портфейла, отвори го и (което беше още по-абсурдно) постави четири двайсетдоларови банкноти върху стъклото, сетне пъхна портфейла в джоба си и заяви:
— Плащам боеприпасите. Извадих патроните от пистолета ти и възнамерявам да ги изхвърля, щом изляза от магазина. Мисля, че не ще успеят да те обвинят в престъпление, когато не намерят портфейла и видят, че оръжието ти не е заредено.
Дебелият Джони преглътна. За пръв път в живота си беше загубил дар слово.
— А сега ми кажи къде е… — последва пауза — … най-близката аптека?
Внезапно шишкото разбра (или му се стори, че разбра) всичко — този тип беше наркоман. Точно така! Това обясняваше странното му поведение. Навярно здравата се беше надрусал.
— Щом завиете по Четирийсет и девета, ще видите аптеката.
— Ако си ме излъгал, ще се върна и ще ти пръсна черепа.
— Не лъжа — извика Дебелия Джони. — Кълна се в Бог-Отец и във всички светии. Кълна се в паметта на майка ми…
В този момент вратата на магазина се затвори. Няколко секунди шишкото остана като вкаменен на мястото си — не можеше да повярва, че умопобърканият си е отишъл.
Сетне забързано заобиколи щанда, приближи се до вратата и трескаво я заопипва, докато успя да превърти ключа. Забави се още малко, опитвайки се да пусне резето.
Едва след това бавно се отпусна на пода; задъхваше се, стенеше и се кълнеше в Бог и във всички светии и ангели, че още днес ще отиде в черквата „Свети Антоан“… да, щеше да отиде веднага щом някой от тъпите полицаи дойдеше в съзнание и го освободеше от белезниците. Щеше да се изповяда, да се покае и да се причести.
Дебелия Джони Холдън искаше да омилостиви Бога, защото днес като по чудо беше избегнал смъртта.
11
Залязващото слънце вече се беше спуснало до половината в Западния океан. Последните му ярки лъчи сякаш пронизваха очите на Еди, който си мислеше, че ако дълго се взира в силната светлина, ще получи изгаряне на ретините. Това бе един от многото любопитни факти, които човек научава в училище и които му помагат да си намери престижна работа като барман на половин работен ден, както и интересно хоби — целодневно търсене на хероин и на мангизи, с които да си го купи. Еди не извърна поглед — много скоро щеше да му бъде все едно дали ретините му са изгорени.
Нямаше намерение да моли за пощада вещицата, която седеше зад него. Знаеше, че тя няма да се смили, само щеше да се почувства унизен. През целия си живот беше подлаган на унижения и му се искаше поне да умре достойно. Сега беше сигурен, че смъртта му е неизбежна. Оставаха няколко минути до мига, когато щеше да настъпи мрак и времето на омарите.
Вече не се надяваше, че в последния момент Одета като по чудо ще се промени, също както бе загубил надежда, че Дета ще осъзнае как смъртта му ще я обрече завинаги да остане в този свят. Преди петнайсет минути все още мислеше, че тя блъфира, но сега знаеше, че се е излъгал.
„Тази смърт е за предпочитане пред бавното задушаване“, опитваше се да си внуши той, но след като вечери наред беше наблюдавал навиците на чудовищните омари, вече се съмняваше коя смърт ще бъде по-лека. Надяваше се да умре достойно, без да крещи. Едва ли щеше да успее, но все пак беше длъжен да опита.
— Ей сега ще излязат, сополанко — пронизително извика Дета. — Сигурно не са очаквали такава богата вечеря.
Еди знаеше, че тя не блъфира, Вече бе сигурен, че Одета няма да се върне… нито пък Стрелецът. Измяната на Роланд му причиняваше най-силна болка. По време на дългия поход беше започнал да вярва, че със Стрелеца са станали приятели, ако не братя; с горчивина си мислеше, че спътникът му поне трябва да опита да го спаси. Но Роланд не се появяваше.
„А може би не ме е изоставил, просто не може да се върне. Може би е мъртъв, убит е от охраната на аптеката — какъв майтап ще бъде, ако последният Стрелец на света е застрелян от някакво пенсионирано ченге! Или пък е бил прегазен от такси… Може би вратата е изчезнала след смъртта му и в отчаянието си Дета е решила да очисти и мен.“
— Ей, сега ще се появят! — отново изкрещя Дета, а Еди вече не трябваше да се безпокои за очите си, тъй като слънцето потъна във водната шир, обагряйки хоризонта в оранжево. Младежът се взираше във вълните, а в очите му постепенно гаснеше отпечаталото се изображение на залязващото слънце; знаеше, че след броени минути чудовищата ще изпълзят от океана.
12
Еди се опита да извърне глава, за да избегне нападението на първия омар, но не успя. Отвратителното създание откъсна с клещите си парче месо, превръщайки едното му око в пихтиеста маса; костта се белна в сумрака, а Най-лошата жена се изкиска…
„Престани! — заповяда си Роланд. — Ако си въобразяваш подобни страхотии, ще станеш безпомощен, не ще можеш да се съсредоточиш. По-добре си мисли, че най-лошото още не се е случило. Може би не си закъснял.“
И беше прав. Докато вървеше по Четирийсет и девета улица в тялото на Джак Морт и се оглеждаше за магазин с надпис „АПТЕКА“, без да забелязва погледите на минувачите, които изплашено отскачаха встрани, в неговия свят слънцето още не беше залязло. Долният му край щеше да докосне линията на хоризонта едва след петнайсетина минути. Ако на Еди беше съдено да загине в страшни мъки, то часът му още не беше ударил. Стрелецът не беше сигурен в предположенията си; знаеше само, че отвъд вратата слънцето още не е залязло. Ако допуснеше, че времето в двата свята се движеше с еднаква скорост, това означаваше сигурна смърт за Еди и ужасяващите картини, които се редуваха в съзнанието му, щяха да се превърнат в действителност.
Изпитваше почти непреодолимо желание да се обърне и да погледне през вратата, но знаеше, че не бива да го прави.
Внезапно му се стори, че чува гласа на Корт: „Контролирай онова, което можеш, робе. Прати всичко останало по дяволите. Ако ти е съдено да умреш, постарай се да загинеш с оръжие в ръка.“
Точно така.
Но да го направиш беше трудно, понякога дори невъзможно.
Роланд щеше да разбере защо минувачите смаяно го оглеждат и бързат да се отстранят от пътя му, ако не беше обсебен от мисълта час по-скоро да свърши работата си в този свят и да го напусне. Крачеше толкова бързо към магазина със синя табелка, в който според „Мортопедията“ щеше да намери необходимото му лекарство, че сакото на Морт се развяваше, макар джобовете му да бяха пълни с патрони. Хората изплашено се взираха в кобурите с пистолетите.
Като го гледаха, всички минувачи, улични музиканти и амбулантни търговци си мислеха същото, което си беше помислил и Дебелия Джони: „Този човек е опасен престъпник.“
Роланд стигна до аптеката на Кац и влезе.
13
Докато живееше в двореца на баща си, Роланд беше виждал магьосници, заклинатели и алхимици. Някои бяха изкусни мошеници, други — глупави шарлатани, на които вярваха още по-големи глупци (наивните тъпаци бяха толкова много, че дори шарлатаните преуспяваха), но малцина бяха способни на черна магия, за която никой не смееше да говори открито — можеха да убиват с проклятие и да лекуват с чудодейни отвари. Един от тях на име Флаг според Стрелеца беше демон с човешки облик. Роланд почти не го познаваше, беше го видял съвсем за малко в последните дни преди в страната да настъпят хаос и пълна разруха. Флаг беше преследван от двама младежи с отчаяни и същевременно мрачни лица; наричаха се Денис и Томас. Тримата се бяха появили в един от най-трудните моменти в живота на Стрелеца, но той никога нямаше да забрави как Флаг превърна в куче някакъв човек, който го беше разгневил. После се появи човекът в черно.
И Мартин.
Мартин, който беше съблазнил майката на Роланд, използвайки отсъствието на баща му; Мартин, който се беше опитал да погуби момчето, но вместо това бе предизвикал преждевременното му възмъжаване. Стрелецът подозираше, че отново ще се срещне с Мартин по пътя или в мига, когато се добереше до Тъмната кула.
Накратко казано, след като беше общувал с магьосници и вълшебници, влизайки в аптеката на Кац, той очакваше да види мрачно, осветявано от свещи помещение, изпълнено с парливи изпарения; очакваше да съзре пълни с незнайни прахчета и течности стъкленици, покрити с дебел слой прах или паяжини. Въобразяваше си, че срещу него ще се изправи магьосник, който можеше да се окаже опасен. Когато видя как хората зад дебелите прозрачни стъкла се движеха съвсем непринудено, сякаш се намираха в най-обикновен магазин, той си помисли, че са плод на въображението му.
Но всичко беше реално.
За миг Стрелецът остана на прага — отначало беше изумен, сетне с насмешка си помисли: „Намирам се в свят, чиито чудеса ме смайват почти на всяка крачка; тук каретите летят във въздуха, а хартията се продава на безценица. Но най-поразителното е, че хората са безразлични към заобикалящите ги чудеса: повечето са намръщени и се интересуват само от работата си.“
Върху полиците бяха подредени хиляди шишенца и кутийки, но според „Мортопедията“ това бяха предимно шарлатански средства — например балсам против косопад, който не оказваше никакво въздействие, подобно на крема за отстраняване на кафеникавите петна по ръцете. Роланд видя още най-различни препарати, които не лекуваха, едни бяха слабителни, други предизвикваха запек, трети служеха за избелване на зъбите, четвърти за боядисване на косата, пети за премахване на лошия дъх от устата. Противно на очакванията му не забеляза чудодейни отвари, въпреки че видя астин и още няколко лекарства, които, съдейки по съставките им, бяха полезни. Но, общо взето, всичко тук му направи лошо впечатление — беше очаквал да се озове в лаборатория на алхимик, а в така наречената аптека се продаваха предимно козметични средства — нищо чудно, че в този свят вече нямаше чудеса.
Но когато повторно се обърна към „Мортопедията“, откри, че първоначалното му впечатление е било погрешно — истинските лечебни средства бяха грижливо скрити. Даваха ги само на онези, които показваха писмо от магьосника. В този свят магьосниците се наричаха „ЛЕКАРИ“ и пишеха вълшебните им формули върху листчета хартия, които „Мортопедията“ назоваваше „РЕЦЕПТИ“. Стрелецът не знаеше какво означава тази дума. Навярно можеше да получи подробно обяснение, но не си направи труда. Знаеше какво му е необходимо и „Мортопедията“ му подсказа къде да го намери.
Приближи се към остъкленото гише с надпис: „ОТПУСКАНЕ ПО РЕЦЕПТИ“.
14
Онзи Кац, който през 1927 беше открил на Четирийсет и девета улица магазин, представляващ комбинация между аптека и сладкарница, отдавна лежеше в гроба, а единственият му син очевидно се готвеше да го последва. Макар да беше едва на четирийсет и шест, той изглеждаше с двайсет години по-възрастен. Беше плешив, с изпито лице и много слаб. Хората го наричаха „ходещ скелет“, но никой не разбираше защо видът му е такъв.
Една от причините бяха клиенти като мръсницата Ратбан, с която в момента разговаряше по телефона. Тя заплашваше да го даде под съд, ако не изпълни рецептата и за валиум, и ТО МОМЕНТАЛНО!
Кац горчиво си каза: „Какво си въобразяваш, мадам. Че ще ти изпратя шишенце с хапчета по телефонния кабел ли?“ Де да можеше да го стори, тогава проклетата курва навярно нямаше да крещи в слушалката, а жадно щеше да отвори уста, за да погълне обичайната си доза от сините таблетки.
Мисълта го накара да се усмихне; разтегнатите му устни разкриха пожълтелите му зъбни протези.
— Не разбирате положението ми, госпожо Ратбан — прекъсна я той, след като беше слушал бръщолевенето и цяла минута (бе засякъл времето по ръчния си часовник). Искаше му се поне веднъж да и изкрещи: „Престани да ме ругаеш, глупачко! Ругай лекаря си! Той те е превърнал в наркоманка!“ Проклетите доктори предписваха валиума като че беше безвреден като дъвка, а когато откажеха да подновят рецептата, той сърбаше попарата? Разбира се, че всичко се стоварваше върху него, не върху докторите шарлатани.
— Какво не разбирам? — Гласът му напомняше гневното жужене на оса, затворена в буркан. — Разбирам, че съм оставила куп пари в скапаната ти аптека, че години наред не съм стъпвала при конкуренцията ти, че…
— Трябва да разговаряте с… — Кац отново погледна към картона и — …с доктор Брамхол, госпожо. Срокът на рецептата ви е изтекъл, а отпускането на валиум без рецепта се смята за федерално престъпление.
А мислено добави: „Би трябвало законът да преследва и онези, които с лека ръка предписват успокоителни. Сигурен съм, че заедно с първата рецепта те дават на пациентите и телефонния си номер, който не е записан в указателя.“
— Станала е грешка! — изкрещя жената, в гласа и се прокраднаха панически нотки. Еди моментално би разбрал, че това е отчаяният вик на негова сродна душа… на наркоманка.
— В такъв случай се обадете на вашия лекар и го помолете да поправи грешката — студено заяви Кац. — Той знае номера на телефона ми. Да, всички знаеха неговия телефонен номер. Именно в това беше бедата. На четирийсет и шест той приличаше на умиращ старец именно заради проклетите лекари.
„Дори не мога да си позволя да кажа на подобни мръсни наркоманки да го духат, защото ще загубя и мизерната печалба, благодарение на която това жалко магазинче още съществува!“ — горчиво си помисли той.
— Не мога да му позвъня! — истерично изкрещя жената. Гласът и сякаш беше свредел, който се вряза в тъпанчето му. — Мръсният педал и любовникът му са заминали на почивка и нямам представа къде да го открия!
Кац почувства, че в стомаха му се отделя киселина. Язвата му кървеше… виновни бяха жените като тази проклетница. Затвори очи и не видя как помощникът му смаяно се втренчи в човека със синия костюм, който се приближаваше към гишето; не видя и как Ралф, затлъстелият и вече остарял охранител (Кац му даваше мизерна заплата, но горчиво съжаляваше дори за тези незначителни разходи; баща му не беше имал нужда от охрана, но баща му — „Дано вечно гори в ада!“ — беше живял по времето, когато Ню Йорк бе град, не клоака) внезапно се отърси от обичайната си летаргия и посегна към пистолета си. Кац чу как някаква жена изпищя, но реши, че тя е извикала от радост, като е видяла намалените цени на всички продукти на „Ревлон“ — беше принуден да обяви разпродажбата, защото конкурентът му Доленц подбиваше всичките му цени.
Мислеше само за Доленц и за мръсницата, изнудваща го по телефона, когато Стрелецът се приближи, неумолим като съдбата. Кац си представяше каква прекрасна гледка ще представляват онези двамата голи, намазани с мед и заровени в мравуняци под палещите лъчи на пустинното слънце. Мравуняк за НЕГО и мравуняк за НЕЯ — наслада за душата му. По-страшно наказание не би могъл да измисли. Баща му беше твърдо решен единственият му син също да стане аптекар. След като отказа да плаща за каквото и да било друго образование, младежът волю-неволю завърши фармация, ала това беше най-погрешната стъпка в живота му, който бе поредица от неудачи, предизвикали преждевременното му състаряване.
„От това по-лошо няма накъде“ — мислеше си той, без да отваря очи. След миг примирено промълви:
— Госпожо Ратбан, отбийте се в аптеката. Ще ви дам една опаковка петмилиграмови таблетки.
— Вразуми ли се най-сетне? Слава Богу! — Тя затвори телефона без да благодари.
Кац ядно си каза, че като отиде при онзи задник, който се нарича неин лекар, тя ще падне на колене пред него, ще бъде готова да лиже подметките на скъпите му мокасини, да му духа, да…
— Господин Кац — с дрезгав глас промълви помощникът му, — страхувам се, че имаме проб…
Отново се разнесе писък, последван от изстрел, който до смърт изплаши аптекаря. Стори му се, че ударите на сърцето му за последен път ще проехтят в гърдите му, сетне то завинаги ще престане да тупти. Той отвори очи и видя втренчените в него очи на Стрелеца.
Сведе поглед и забеляза пистолета в ръката на непознатия. Погледна вляво и съзря как охранителят Ралф държи китката си и се взира в крадеца, а очите му сякаш ще изскочат от орбитите. Трийсет и осем калибровият пистолет на Ралф, който охранителят беше носил цели осемнайсет години, докато служеше в полицията (през това време беше стрелял само по мишени в тренировъчното стрелбище, макар да твърдеше, че на два пъти е използвал оръжието си, за да изпълни служебния си дълг), се беше превърнал в изкривено парче метал, лежащо на пода.
— Трябва ми кефлекс — безизразно произнесе човекът със студените очи. — Необходимо ми е голямо количество, и то не забавно.
За миг аптекарят остана неподвижен; беше зяпнал от изумление, сърцето му лудо биеше, а стомахът му сякаш беше котел, в който вреше киселина.
Допреди миг си беше казвал, че от това по-лошо няма накъде, ала сега си мислеше, че още не е стигнал до дъното.
15
— Има някакво недоразумение — най-сетне успя да изрече той и не позна собствения си глас — нищо чудно, защото имаше чувството, че гърлото му е затькнато с парцали, а езикът му е станал десет пъти по-голям.
— Нямам кокаин… кокаинът не се продава в аптеките…
— Аз не съм искал кокаин — каза човекът със синия костюм. — Трябва ми кефлекс.
„Много добре те чух, ненормалнико!“ — понечи да отвърне Кац, но навреме си прехапа езика. Беше чувал, че наркоманите извършвали обири на аптеки, за да се сдобият с кокаин, амфетамини и какви ли не още опиати (включително драгоценния валиум на госпожа Ратбан), но навярно това беше първият в историята грабеж с цел набавяне на пеницилин.
Гласът на баща му („Дано вечно гори в ада“) му подсказа да престане да се държи като тъпак и да предприеме нещо. Но Кац не знаеше какво да направи.
Човекът с пистолета му помогна, като му нареди да побърза, защото не разполагал с време.
— К-колко опаковки искате? — попита аптекарят. За миг погледна зад непознатия и не можа да повярва на очите си. Не, невъзможно беше в този град… и все пак се беше случило. Нима беше възможно да му е провървяло? Старият Кац се оказа късметлия — беше заслужил място в Книгата на Гинес за световните рекорди.
— Не зная — отговори човекът с пистолета. — Колкото се поберат в голяма чанта. — Внезапно той рязко се обърна и стреля. Някакъв мъж изстена. Витрината се счупи, парчета стъкло осеяха тротоара. Неколцина минувачи бяха леко ранени. Намиращите се в аптеката жени (и доста мъже) изкрещяха, дрезгаво зави алармената система. Клиентите панически се затичаха към вратата. Човекът с пистолета се обърна към Кац, лицето му не се беше променило, на него бе изписано някак ужасяващо (но не безгранично) търпение.
— Хайде, побързай. Казах ти, че нямам време за губене. Кац преглътна и промърмори:
— Добре, сър.
16
Още докато вървеше към гишето, където съхраняваха истинските лекарства, Стрелецът беше забелязал вдлъбнатото огледало в горния ляв ъгъл на помещението. Нито един занаятчия в неговия свят не можеше да направи подобно огледало, въпреки че някога там са се изработвали такива предмети… и много други, които Роланд беше видял в света на Еди и Одета. Доказателство за това бяха останките, които беше видял в тунела под планините, както и на други места… останки, не по-малко древни и загадъчни от камъните на друидите, забити на местата, които се посещаваха от демони.
Роланд веднага се досети какво е предназначението на огледалото.
Не беше успял навреме да забележи как охранителят посяга към оръжието си — още не можеше да свикне с очилата на Морт, които ограничаваха периферното му зрение — но все пак успя да се обърне и да стреля, за да избие пистолета от ръката на застаряващия шишко. Подобен изстрел беше за него нещо съвсем нормално, но охранителят Ралф Ленъкс беше на друго мнение. До края на живота си той твърдеше, че непознатият е направил нещо практическо невъзможно, че подобни изстрели могат да се видят само в уестърните за деца.
Огледалото, което очевидно беше поставено за наблюдаване на евентуални крадци, помогна на Роланд да се справи с втория нападател.
Забеляза как очите на алхимика се стрелнаха към вратата и сам хвърли поглед към огледалото. Видя някакъв човек с кожено яке, който пристъпваше зад гърба му по пътеката между щандовете. В ръката му имаше нож, а в главата му несъмнено се въртеше желанието да се прослави.
Роланд се обърна и стреля само веднъж — страхуваше се, че едва ли ще улучи още с първия изстрел, но не желаеше да нарани някого от клиентите, които стояха като вкаменени зад „героя“. Предпочиташе втория път да стреля от бедро — куршумите, следващи възходяща траектория, щяха да свършат работата си, без да убият някоя възрастна дама, чието единствено престъпление се състои в това, че е избрала неподходящ ден за покупка на парфюм.
Пистолетът се оказа добре поддържан, поради което имаше точен мерник. Роланд си спомни за отпуснатите и затлъстели стрелци, от които го беше отнел, и реши, че тези хора полагаха по-големи грижи за оръжието, което носеха, отколкото за онова, което се явяваха те самите. Поведението им беше странно, но и този свят бе странен и Стрелецът не можеше да го разбере… всъщност не разполагаше с време да го стори.
Куршумът, изстрелян от него, пречупи острието на ножа и в ръката на човека с коженото яке остана само дръжката.
Роланд невъзмутимо го изгледа; студените му очи навярно напомниха на „героя“, че има спешна среща — той се извърна, захвърли остатъка от ножа и последва клиентите, които тичаха към вратата.
Стрелецът се обърна към алхимика и повтори нарежданията си, намеквайки, че забавянето ще доведе до ненужно кръвопролитие. Когато алхимикът понечи да изпълни заповедта му, Роланд насочи пистолета към него. Кац ужасено изкрещя.
— Ще останеш тук — нареди Стрелецът. — Нека чиракът ти донесе онова, което ми е необходимо.
— К-к-кой?
— Ей, този. — Роланд нетърпеливо посочи към помощника.
— Какво да направя, господин Кац? — попита човекът. Беше толкова пребледнял, че ясно се виждаха белезите от младежки пъпки по лицето му.
— Прави, каквото ти нарежда той, тъпако! Изпълни поръчката му. Клиентът желае кефлекс.
Помощникът се приближи до полиците зад щанда и взе някакво шишенце.
— Обърни го така, че да прочета надписа — заповяда Стрелецът.
Човекът се подчини. Роланд не успя да разгадае написаното — имаше прекалено много непознати букви, Обърна се към „Мортопедията“, тя потвърди, че това е кефлекс. Внезапно той осъзна, че напразно губи време за проверки. Знаеше, че не може да прочете всички надписи в този свят, но хората около него дори не подозираха това.
— Колко таблетки съдържа шишенцето?
— Всъщност не са таблетки, а капсули — с треперещ глас отвърна помощникът. — Ако ви трябва пеницилин на таблетки…
— Няма значение. Колко дози съдържа?
— Ами… — Притесненият човек погледна шишенцето и едва не го изпусна. — Двеста.
Роланд изпита същото удивление като в мига, когато беше открил, че може да купи голямо количество боеприпаси за нищожна сума. В тайното отделение на аптечката на Енрико Балазар имаше само девет рекламни опаковки с кефлекс, съдържащи трийсет и шест дози, които му бяха помогнали да оздравее. Ако не успеше да ликвидира инфекцията с двеста дози, значи против нея изобщо нямаше лек.
— Дай ми шишенцето — нареди той.
Помощникът отново се подчини.
Стрелецът запретна ръкава на сакото си и свали ролекса на Джак Морт.
— Нямам пари, но се надявам, че часовникът струва колкото лекарството, което ми дадохте. — Обърна се, кимна към охранителя, който още седеше на пода до преобърнатия си стол и наблюдаваше крадеца с широко отворени очи, сетне излезе все едно, че не се беше случило нищо особено.
В продължение на пет секунди в аптеката цареше мъртвешка тишина, нарушавана от воя на алармената система, който заглушаваше шума от улицата.
— Господин Кац, какво ще правим? — прошепна помощникът.
Аптекарят взе часовника и го претегли на дланта си.
Беше златен.
Кац не можеше да повярва на случилото се…, но се налагаше.
Някакъв умопобъркан беше влязъл в аптеката, с два изстрела бе избил пистолета от ръката на охранителя и ножа на непознатия клиент, и то само за да се снабди с пеницилин.
Беше взел кефлекс за около шейсет долара, а в замяна беше оставил ролекса си, който струваше не по-малко от шест хилядарки.
— Какво ще правим ли? — попита Кац. — Първата ти работа е да скриеш часовника. Никога не си го виждал. — Обърна се към Ралф: — Ти също.
— Разбира се, сър — съгласи се охранителят. — При условие, че получа своя дял от продажбата на тази играчка.
— Ще застрелят този ненормалник като куче — доволно заяви аптекарят.
— И всичко това заради шишенце кефлекс… — озадачено промърмори помощникът. — Та този човек дори не беше хремав.
1
Джак Морт вече знаеше за присъствието на Стрелеца, Ако той поне малко приличаше на Одета Холмс или на Еди Дийн, Роланд щеше да поведе разговор с него, за да разсее паниката и объркването, напълно естествени за човек, който открива, че в съзнанието му се е вселил непознат.
Но Морт беше чудовище дори по-страшно от Дета Уокър, затова Стрелецът не сметна за необходимо да му обясни какво се е случило или само да поговори с него. Чуваше въпросите му: „Кой си ти? Какво става с мен?“, но не им обръщаше внимание. Предпочиташе да се съсредоточи върху краткия списък на неотложните дела, използвайки без никакви угризения на съвестта разума на този човек. Въпросите преминаха в ужасени вопли, но Роланд се престори, че не ги чува.
Не би останал нито миг в змийското гнездо, което представляваше мозъкът на Морт, но му беше необходима информация; възнамеряваше да го използва като атлас и енциклопедия. Морт разполагаше с всички сведения, които можеха да послужат на Стрелеца. Планът на Роланд още не беше напълно оформен в съзнанието му, но понякога това беше за предпочитане. Когато ставаше дума за изготвяне на планове, на света нямаше по-различни хора от него и Джак Морт.
Стрелецът беше убеден, че ако само нахвърли плана си, ще има по-голяма възможност да импровизира. А спонтанната импровизация винаги му се беше удавала.
2
Някакъв дебелак с лещи на очите, подобни на онези, които носеше плешивецът, надникнал преди пет минути в канцеларията на Морт (в света на Еди мнозина носеха подобни лещи, които според „Мортопедията“ се наричаха „очила“), се качи заедно с него в асансьора. Погледна към куфарчето на човека, когото мислеше за Джак Морт, сетне към самия него.
— При Дорфман ли отиваш, Джак?
Стрелецът мълчеше.
— Ако мислиш, че ще го разубедиш от безумните му идеи, то се обзалагам, че само ще си загубиш времето — продължи шишкото, сетне изплашено примигна, защото колегата му рязко отстъпи назад. Вратите на малкия сандък се затвориха и внезапно той стремително се понесе надолу.
Роланд трескаво се вкопчи в съзнанието на Морт, без да обръща внимание на крясъците му, и откри, че всичко бе наред — падането беше контролирано.
— Извинявай, не исках да те засегна — обади се дебелакът, а Стрелецът си каза: „Този също се страхува.“ — Според мен ти се справяш с този негодник най-добре от всички колеги във фирмата.
Роланд отново не му отговори. Искаше му се час по-скоро да излезе от падащия ковчег.
— Ще ти кажа още нещо — разпалено продължи събеседникът му. — Вчера обядвах с…
Главата на Джак Морт се обърна, иззад очилата с позлатени рамки в шишкото се впериха очите му, които сякаш бяха по-сини от очите на Джак.
— Млъкни — равнодушно произнесе Стрелецът.
Дебелакът пребледня, бързо отстъпи назад и задникът му се притисна до ламперията, имитираща дърво, с която беше облицован движещият се ковчег. Внезапно кабината спря. Вратите се отвориха и Роланд, който носеше тялото на Джак Морт като плътно прилепнал костюм, излезе, без да погледне колегата си. Шишкото задържа натиснат бутона за отваряне на вратите и го проследи с поглед. Помисли си: „Винаги му е хлопала дъската, но май сега положението е по-сериозно. Може би напълно е превъртял.“ Хрумна му, че ще се чувства много по-спокоен, ако Джак Морт е затворен в заведение за психично болни.
Мисълта му едва ли би учудила Стрелеца.
3
Някъде по пътя между огромното, ехтящо помещение, което в „Мортопедията“ се наричаше „фоайе“, тоест място, през което се преминава на влизане и излизане от канцелариите, помещаващи се в тази небесна кула, и сгряната от слънцето улица (в „Мортопедията“ тя имаше две названия — Шесто Авеню и Авеню на двете Америки), Морт престана да крещи. Не беше умрял от страх; Стрелецът инстинктивно чувстваше, че ако Джак умреше, техните ка щяха завинаги да бъдат заточени в света, съществуващ извън пределите на всички реални вселени. Морт не беше мъртъв; бе припаднал, сякаш съзнанието му беше автоматичен бушон, самоизключил се при свръхнатоварването от ужас. Припаднал бе като Роланд, който, прониквайки в разума му, беше открил преплетени съдби и зловещи тайни, които не бяха случайно стечение на обстоятелствата.
Роланд беше доволен, че Морт е загубил съзнание. Омръзнали му бяха виковете, а припадъкът не пречеше на достъпа му до информацията в мозъка на човека, който неволно го беше приютил в тялото си.
Жълтите автомобили бяха предназначени за превоз на пътници и се наричаха „такси“. Шофьорите им принадлежаха към две племена: чернокожи и хора със смугли лица. За да спреш такава кола, трябваше да вдигнеш ръка като ученик в клас.
Роланд също вдигна ръка, но едва след като шофьорите на няколко свободни таксита не благоволиха да спрат, той забеляза, че на предното стъкло на тези коли имаше табелка с надпис „ЗА ГАРАЖ“. Надписите бяха с големи букви, ето защо Стрелецът ги прочете без помощта на Морт. Изчака, сетне отново вдигна ръка. Този път таксито спря и той се настани на задната седалка. Лъхна го миризмата на тютюнев дим, пот и парфюм — стори му се, че се е озовал в дилижанс от неговия свят.
— Къде отиваме, приятел? — попита шофьорът. Роланд не можеше да определи към кое племе принадлежеше човекът и не се осмели да го запита от страх да не го обиди.
— Още не зная — отвърна.
— Не си се качил да си побъбрим, нали? Времето ми е скъпо, драги.
„Кажи му да включи червената лампичка, означаваща, че таксито е заето“ — подсказа „Мортопедията“.
— Включи червената лампичка — послушно повтори Роланд.
— Ти какво, разиграваш ли ме?
„Кажи му, че ще получи петарка отгоре“ — посъветва „Мортопедията“.
— Ще получиш петарка отгоре — промърмори Стрелецът.
— Покажи я — отвърна шофьорът. — Който има мангизи, се вози, който няма, пеш ходи.
„Попитай го дали иска парите, или ще продължи да ти хитрее.“
— Искаш ли парите или ще продължиш да ми хитрееш? — с леден тон попита Роланд.
Човекът стреснато се втренчи в огледалцето за обратно виждане и предпочете да замълчи.
Стрелецът трескаво затьрси необходимия му отговор в съзнанието на Джак Морт. Човекът на волана крадешком се поизвърна: пътникът му вече двайсетина секунди седеше неподвижно и подпираше челото си с ръка, сякаш имаше главоболие. Точно когато реши да му каже да слезе, за да не повика ченгетата, непознатият вдигна глава и учтиво помоли:
— Ако обичате да ме закарате до ъгъла на Седмо Авеню и Четирийсет и девета улица. Ще ви платя десет долара повече от сумата, която ще отчете апаратът, независимо към кое племе принадлежите.
„Този тип е напълно смахнат — помисли си шофьорът, който беше стопроцентов американец от Върмонт, опитващ се да пробие в шоубизнеса, — но може би има пари.“ Включи на скорост и заяви:
— Смятай, че вече сме там, приятел. А мислено добави: „Час по-скоро трябва да се отърва от теб!“
4
„Импровизирай“ — повтаряше си Стрелецът.
Когато слезе от таксито, той видя синьо-бялата кола, паркирана наблизо и без да прибягва към „Мортопедията“, прочете надписа „Полиция“ като „Преследвания“. В автомобила седяха двама въоръжени мъже и пиеха нещо — може би кафе — от бели пластмасови чашки. Безсъмнено бяха стрелци, но изглеждаха затлъстели и отпуснати.
Роланд отвори кесията на Джак Морт (която беше прекалено малка; истинската кесия беше с размерите на чанта и в нея се побираха всички вещи, необходими на човек, който пътува с малко багаж) и даде на шофьора банкнота с числото „20“ върху нея. Човекът побърза да потегли — това бяха най-лесно изкараните пари през целия ден, но имайки предвид странното поведение на клиента, той смяташе, че напълно е заслужил големия бакшиш.
Стрелецът погледна към надписа над магазина, който гласеше: „КЛЕМЕНТС. ОРЪЖИЯ И СПОРТНИ СТОКИ. БОЕПРИПАСИ И РИБОЛОВНИ ПРИНАДЛЕЖНОСТИ. ОФИЦИАЛНИ ФАКСИМИЛЕТА.“
Не разбра всички думи, но щом погледна към витрината, разбра, че Морт го е довел където трябва. Видя отличителни военни знаци… и оръжия — предимно пушки, но имаше и пистолети. Бяха здраво прикрепени с верижки, но това не го тревожеше.
Щеше да разбере какво му е необходимо, когато го видеше… ако изобщо го видеше.
В продължение на цяла минута той се „консултира“ с разума на Джак Морт, който напълно удовлетворяваше нуждите му.
Едното ченге в синьо-бялата кола побутна с лакът колегата си:
— Виждаш ли го онзи тип? От пет минути оглежда витрината като че се кани да изкупи цялата стока.
Партньорът му се изкиска.
— Божичко — произнесе той с писклив глас, когато човекът със синия костюм и очилата с позлатените рамки привърши огледа и влезе в магазина — май е решил да си купи зелени белезници!
Първото ченге, което току-що беше отпило от кафето си, се задави от смях и течността изпръска предното стъкло на колата.
6
Продавачът се приближи и попита с какво може да бъде полезен.
— Необходими са ми… — замислено каза човекът със строг син костюм — едни хартии… — Той отново се замисли, сетне вдигна очи. — Трябва ми книга с рисунки на боеприпаси за револвери.
— Вероятно търсите справочник за куршуми с различен калибър — услужливо подсказа продавачът.
Клиентът помълча, после каза:
— Точно така. Брат ми има револвер, с който стрелях преди много години. Мисля, че ако видя патроните, ще разбера дали са каквито търся.
— Не е толкова лесно. Спомняте ли си какъв калибър са били? Двайсет и втори, трийсет и осми или…
— Ако имате справочник, ще ги позная — настоя непознатият.
— Един момент. — Продавачът подозрително го изгледа, сетне сви рамене. По дяволите, клиентът винаги има право, дори когато греши, стига, разбира се, да притежава достатъчно пари. — Разполагам с „Библията на стрелеца“ — навярно там ще откриете онова, което ви интересува.
Роланд се усмихна и си помисли: „«Библия на стрелеца» — какво благородно название.“
Продавачът порови под щанда и извади поовехтяло томче, по-дебело от всяка друга книга, която Стрелецът беше виждал (а книгите в неговия свят бяха истинска рядкост). Човекът небрежно му я подаде, сякаш не беше изключително ценна вещ, а шепа камъчета.
— Ето, погледнете. Макар че, ако са изминали толкова много години, търсенето ще бъде равностойно на изстрел в мрака. — Той сякаш се изненада от собствената си проява на духовитост и промърмори: — Извинете ме за шегата.
Роланд не го чу; наведе се над книгата и впери поглед в картинките, които му изглеждаха реални почти колкото предметите, изобразени на тях. Според „Мортопедията“ тези прекрасни рисунки се наричаха „фотографии“.
Той бавно разлистваше страниците, но не откриваше необходимата му илюстрация. Точно когато вече беше загубил надежда, внезапно видя онова, което му трябваше.
— Ето! — извика. — Погледнете!
На снимката, която посочваше, беше фотографиран куршум за пистолет четирийсет и пети калибър. Не беше точно като неговите патрони, но дори без да погледне цифровите данни (които нямаше да разбере), Роланд разбра, че тези амуниции са подходящи за неговите револвери.
— Добре… да предположим, че сте открили необходимите ви патрони, приятелю, но не мога да разбера възбудата ви. Та това са само амуниции.
— Имате ли от тях?
— Разбира се. Колко кутии искате?
— Колко има в една кутия?
— Петдесет броя. — Продавачът го изгледа с нескрито подозрение. Ако клиентът възнамеряваше да купува патрони, навярно знаеше, че трябва да покаже разрешително за притежаване на оръжие и лична карта със снимката му. В Манхатън бе забранено да се продават амуниции за ръчно оръжие на хора без разрешително. А ако този съмнителен субект притежаваше необходимия документ, то бе направо невероятно да не знае колко патрона има в една стандартна кутия.
— Петдесет ли? — възкликна непознатият и зяпна от учудване.
Продавачът си каза, че на странния клиент положително му хлопа дъската. Запристъпва към касовия апарат… и към собственото си оръжие калибър 357, което криеше под щанда.
— Петдесет ли? — повтори Стрелецът. Беше очаквал кутията да съдържа пет, десет, най-много дванайсет патрона, но това… това беше…
„С колко пари разполагаш?“ — обърна се той към „Мортопедията“. Справочникът предположи, че в портфейла на Джак има поне шейсет долара.
— Колко струва една кутия? — беше въпросът му към продавача. Навярно щеше да му иска повече от шейсет долара, но може би щеще да го убеди да му продаде няколко патрона или…
— Седемнайсет долара и петдесет цента. Слушайте, господине…
Джак Морт беше счетоводител и този път на Роланд не се наложи да чака: преводът и отговорът дойдоха едновременно.
— Искам три кутии от тези — заяви Стрелецът и посочи фотографията. Сто и петдесет патрона! Господи, какви богатства имаше в този необикновен свят!
Продавачът не помръдна.
— Сигурно нямате толкова много — промълви Роланд, но всъщност не се изненада — досега всичко вървеше прекалено лесно, като насън.
— О, разбира се, че имам 45-калиброви патрони… ето там са. — Продавачът направи още една стъпка към касовия апарат и скривалището на пистолета. Ако клиентът беше умопобьркан (което беше почти сигурно), скоро щеше да се превърне в смахнат с огнестрелна рана в корема. — Прибрал съм ги на сигурно място. Но първо трябва да ми покажете разрешителното си.
— Моля?
— Разрешително за носене на оръжие с ваша снимка. Ако нямате, ще ви се наложи да се поразходите до Уестчестър за необходимите ви амуниции.
Стрелецът изумено се втренчи в него. Не разбираше какво му говори човекът. Дори „Мортопедията“ не можеше да му помогне, тъй като в тази област познанията на Джак Морт бяха доста мъгляви. През целия си живот не беше притежавал оръжие; вършеше отвратителните си дела с други средства.
Продавачът направи още крачка вляво, без да откъсва поглед от лицето на клиента си, а Стрелецът си помисли: „Този тип има оръжие. Очаква, че ще му създам неприятности, а може би точно това и желае. Търси повод да ме застреля. Налага се да импровизирам, иначе с мен е свършено.“
Внезапно си спомни за двамата мъже в синьо-бялата карета на улицата. Сигурен беше, че са стрелци, пазители на реда. И все пак на пръв поглед му се бяха сторили отпуснати и ненаблюдателни като всички други в този свят на безделници — бяха двама съвсем обикновени мъже в униформи, които лениво се облягаха на седалките на своята карета и пиеха кафе. А може би се беше излъгал. Роланд искрено се надяваше да не е сгрешил в преценката си — така бе най-добре за всички.
— О! Разбирам — произнесе той и устните на Джак Морт се разтегнаха в колеблива усмивка. — Извинете… не осъзнавах колко се е променил светът от времето, когато притежавах оръжие.
— Няма нищо — отговори продавачът и се поотпусна. Може би човекът наистина се беше заблудил. Или пък се опитваше да му скрои някакъв номер.
— Бихте ли ми показали онзи комплект за почистване? — Роланд посочи към полицата зад продавача.
— Разбира се. — Той се обърна, а Роланд мълниеносно измъкна портфейла от вътрешния джоб на Морт. Направи го с бързината на опитен Стрелец, който изважда оръжието си.
Продавачът беше с гръб към него само няколко секунди, а когато се обърна към клиента, портфейлът вече беше на пода.
— Струва си парите — заговори малко по-любезно човекът. Беше решил, че клиентът е съвсем нормален. Знаеше как се чувства онзи, който неволно се е изложил. И на него му се беше случвало, докато служеше в морската пехота. — Пък и не се нуждаете от разрешително, за да си го купите. Прекрасно е да живееш в свободна страна, нали?
— Прав сте — дълбокомислено заяви Стрелецът и се престори, че разглежда комплекта, макар от пръв поглед да беше за белязал, че предлаганата стока не струва пукната пара. През това време предпазливо подритна портфейла под щанда.
След няколко секунди подаде обратно комплекта и със съжаление промърмори:
— Май ще се откажа.
— Както обичате — с безразличие каза продавачът. До гуша му беше дошло от въпросите на този тип, който беше дошъл само да зяпа, не да купува. — Ще желаете ли нещо друго?
— Не, благодаря. — Стрелецът излезе, без да се обръща.
Порфейлът лежеше под щанда. Роланд беше заложил своето „гърне с мед“, своя капан.
7
Полицаите Карл Делеван и Джордж О’Мира допиха кафетата си и тъкмо се канеха да продължат по маршрута си, когато човекът със синия костюм излезе от магазина на Клементс, който според тях беше „барутчийница“ (полицейска жаргонна дума за магазин, където се продава оръжие на наемници, притежаващи разрешително, както и на членовете на мафията), и тръгна към тяхната кола.
Наведе се и погледна през дясното странично стъкло към О’Мира. Полицаят очакваше гласът на непознатия да бъде писклив като на жена — ненапразно преди малко го беше имитирал, предполагайки, че клиентът оглежда витрината, за да си купи зелени белезници. Освен с оръжия Клементс въртеше добра търговия и с белезници, продажбата на които беше разрешена в Манхатън. Повечето хора, които ги купуваха, не бяха аматьори илюзионисти (полицаите бяха против тази търговия, но както обикновено мнението им не интересуваше никого), а хомосексуалисти с предпочитание към садо-мазохизъм. Ала непознатият не говореше като обратен. Гласът му беше сигурен и някак безжизнен.
— Собственикът на магазина открадна портфейла ми — заяви той.
— Кой? — О’Мира наостри уши и се поизправи на седалката. От година и половина търсеха повод да арестуват Джъстийн Клементс. Ако успееха, може би най-сетне щяха да захвърлят униформите и да получат значки на детективи. Вероятно мечтата им нямаше да се сбъдне — това, което се случваше, беше прекалено невероятно — и все пак…
— Собственикът… — повтори Роланд, помълча и добави: — Или може би е бил продавачът…
О’Мира и Карл Делеван се спогледаха.
— Чернокос ли беше? — поинтересува се Делеван. — И набит, нали?
Човекът със синия костюм отново замълча за миг, сетне отвърна:
— Да. С кафяви очи, а под едното око има малък белег.
„Има нещо странно в този човек — каза си О’Мира, — но не мога да определя точно какво.“ Спомни си предположението си много по-късно, когато размишляваше върху случилото се и най-вече върху печалния факт, че златните детективски значки се бяха оказали химера; при даденото стечение на обстоятелствата беше истинско чудо, че с Делеван не ги бяха изхвърлили от полицията.
Няколко години след странните събития О’Мира заведе двамата си сина в бостънския музей на науките. Там видяха компютър, който играеше „морски шах“, и ако човек не успееше при първия си ход да постави кръстче в средното квадратче, роботът неизменно го побеждаваше. Но преди всеки ход той правеше пауза, сякаш търсеше в паметта си всички възможни гамбити. О’Мира и синовете му изпаднаха във възторг; внезапно той си спомни за човека със синия костюм, който имаше същия навик да се замисля, преди да отговаря. Да разговаряш с него беше все едно да беседваш с робот. В ума на Делеван не възникна подобна асоциация, ала след девет години, когато една вечер отиде на кино със сина си (момчето вече беше навършило осемнайсет и скоро щеше да постъпи в колеж), трийсет минути след началото на прожекцията, той скочи на крака и изкрещя:
— Това е той! Той е! Човекът със синия костюм! Човекът, който беше в Кле…
Някой му извика да седне, но Делеван, който беше напълнял с трийсет и пет килограма и бе закоравял пушач, беше умрял от инфаркт още преди човекът от публиката да довърши изречението си. Мъжът със синия костюм, който се беше оплакал, че са му откраднали портфейла, не приличаше на актьора, изпълняващ главната роля във филма, но говореше и се движеше като него. Филмът се наричаше „Терминаторът“.
8
Ченгетата отново се спогледаха. Човекът, за когото говореше Синият костюм, не беше Клементс, а зет му — „Шишкото Джони“ Холдън. Джони беше глупак, но едва ли би му хрумнало да краде портфейлите на клиентите…
„Сам попадна в капана“ — помисли си О’Мира и вдигна ръка, за да прикрие доволната си усмивка.
— Предлагам да ни разкажете какво се е случило — намеси се Делеван. — Как се казвате?
О’Мира, който наблюдаваше непознатия, отново забеляза странната му реакция. Седемдесет и пет процента от жителите на този град смятаха, че изразът „Да ти го начукам“ достойно заменяше старомодното „Приятен ден“. Следователно бе напълно нормално човекът със синия костюм да закрещи: „Хей, оня мръсник ми гепи портфейла! Ще ми помогнете ли да си го взема или ще си играем на въпроси и отговори?“
Но като го поогледа, полицаят си помисли, че този елегантен мъж с добре поддържани ръце може би е от висшето общество, което обясняваше начина му на изразяване. Всъщност О’Мира пет пари не даваше какъв е непознатият. Интересуваше се само как да го използва срещу Арнълд Клементс. Ако арестуваше Дебелия Джони Холдън, той щеше да натопи шефа си, който пък от своя страна можеше да издаде някого от големите клечки — например онзи мазен италианец Балазар или Джинели… Щеше да бъде чудесно… направо върхът.
— Казвам се Джак Морт — отговори непознатият.
Делеван извади от задния си джоб смачкан бележник, приел очертанията на задника му.
— Къде живеете?
Отново настъпи странна пауза.
„Този човек е като робот“ — за кой ли път си помисли О’Мира. След няколко секунди сякаш се разнесе изщракване и Джак Морт отговори:
— Парк Авеню Саут 409.
Делеван записа адреса.
— Спомняте ли си номера на картата ви за социално осигуряване?
След кратко мълчание Морт го продиктува.
— Разберете, че съм длъжен да ви разпитам, за да установя самоличността ви. Ако продавачът наистина е откраднал портфейла ви, трябва предварително да знам какво е съдържал. Ясно ли е?
— Да. — В гласа на непознатия се долавяха нетърпеливи нотки и внезапно той стана някак си по-симпатичен на О’Мира. — Моля ви да действате по-експедитивно. Времето минава, а…
— Може да се случи какво ли не, загрях.
— Може да се случи какво ли не — повтори човекът със синия костюм. — Точно така.
— Има ли някаква снимка в портфейла ви?
След секунда непознатият отвърна:
— Да, на майка ми, която е фотографирана пред Емпайър Стейт Билдинг. На гърба на снимката е написано: „Какъв прекрасен ден и чудесен изглед! С обич: мама.“
Делеван побърза да запише всичко, сетне шумно затвори бележника си.
— Добре. Това ще свърши работа. Още нещо — ако успеем да вземем обратно портфейла ви, ще ни трябва образец от подписа ви, за да го сравним с подписите на шофьорската ви книжка, на кредитните ви карти и на други документи. Надявам се, че нямате нищо против.
Роланд кимна; знаеше, че въпреки лекотата, с която черпеше информация от разума на Морт, едва ли би могъл да имитира подписа му, докато Джак беше в безсъзнание.
— Разкажете ни какво се случи.
— Влязох в магазина да купя патрони за брат ми. Той притежава револвер „Уинчестър“ 45-и калибър. Продавачът ме попита дали имам разрешително за притежаване на оръжие. Отговорих му, че имам, а той поиска да му го покажа. — Човекът със синия костюм помълча една-две секунди, сетне продължи: — Извадих портфейла си и му показах документа. Навярно тогава е видял, че вътре има доста… — той отново се запъна, — … двайсетачки. Работя като счетоводител в данъчната служба. Мой клиент на име Дорфман спечели… — отново пауза — … съдебен процес, в резултат на което трябваше да му върнем неправилно надвзетата сума. Ставаше въпрос за някакви мизерни осемстотин долара, но този Дорфман е… — пауза — … най-големият капут, с когото сме си имали работа… Извинете ме за грубостта.
О’Мира смаяно го изгледа — „Каква грубост?“ — после си спомни думите „най-големият капут, с когото сме си имали работа“, изсмя се и мигом забрави за роботите и автоматите, които играеха морски шах. Човекът със синия костюм беше съвсем нормален, но беше разстроен и се опитваше да прикрие нервността си под маската на хладнокръвието.
— Та както ви казах, трябваше да върнем пикливата сума на Дорфман, но той настоя да я получи в брой.
— Нима мислите, че Дебелия Джони е видял парите в портфейла ви? — поинтересува се Делеван и двамата с колегата му слязоха от колата.
— Така ли наричате продавача?
— О, наричали сме го и с по-лоши имена — отговори той. — Какво се случи след като му показахте вашето разрешително, господин Морт?
— Поиска да го види по-отблизо. Подадох му портфейла, но той дори не погледна снимката ми, а го хвърли на пода. Попитах го защо постъпва по този начин, а онзи ми каза, че не отговаря на тъпи въпроси. Поисках да ми върне портфейла, бях побеснял от гняв…
— Обзалагам се — обади се Делеван, макар че докато наблюдаваше безизразното лице на непознатия, си бе помислил: „Едва ли нещо може да вбеси този човек.“
— Продавачът се изсмя. Понечих да заобиколя щанда и да си взема портфейла. Тогава онзи извади пистолет.
Вече вървяха към магазина, но внезапно двамата полицаи спряха. Не изглеждаха изплашени, а възбудени.
— Пистолет ли? — повтори О’Мира, сякаш искаше да се убеди, че е чул правилно.
— Беше под щанда, близо до касовия апарат — обясни човекът със синия костюм.
Роланд си спомни как се беше изкушил да зареже първоначалния си план и да се опита да вземе оръжието на продавача. Сега обясни на стрелците защо не го беше сторил. Искаше да ги използва, не да ги превърне в свои жертви и да позволи да ги убият.
— Мисля, че се намираше в специален кобур.
— В какво? — недоумяващо попита О’Мира.
Непознатият сбърчи чело и дълбоко се замисли.
— Не зная как точно се нарича онова, в което се поставя оръжието; никой не може да го извади, ако не знае къде да натисне.
— Пружинен механизъм! Боже мой! — възкликна Делеван.
Двамата с партньора си се спогледаха, сякаш се питаха как да съобщят на Джак Морт, че навярно Дебелия Джони вече е извадил парите от портфейла, дотътрил се е до задната врата и го е хвърлил през стената на уличката зад магазина. Съобщението за пистолета напълно променяше положението. Трудно щяха да докажат, че Джони е ограбил непознатия, но обвинението в незаконно притежаване на оръжие му беше в кърпа вързано. Това бе първата стъпка към залавянето на по-едрите риби.
— А след това… какво се случи после? — нетърпеливо попита О’Мира.
— Онзи заяви, че изобщо не е виждал портфейла ми. Каза още, че… — последва секунда мълчание — … че някой ме е ограбил на улицата, и че е по-добре да си спомня какво се е случило, иначе не гарантирал за… живота ми. Спомних си за полицейската кола, която бях видял наблизо, и излязох от магазина, надявайки се да ви намеря на същото място.
— Работата е ясна — каза Делеван. — С партньора ми ще влезем първи. Изчакайте минута — не по-малко — в случай, че възникне някакъв проблем. После може да ни последвате, но непременно останете до вратата. Разбрахте ли?
— Да.
— Добре. А сега ще арестуваме онзи мръсник.
Полицаите влязоха в магазина, Роланд изчака трийсет секунди и ги последва.
9
Дебелия Джони не само протестираше, а ревеше като разярен бик:
— Тоя тип е откачен! Отначало даже не знаеше какво търси, после го откри в „Библията на стрелеца“, ама се оказа, че хабер си няма колко патрона има в една кутия и каква е цената. Колкото до разрешителното му, здравата ви е преметнал, щото той изобщо няма раз… — Дебелия Джони млъкна, сетне възкликна: — Ето го, нахалникът с нахал! Запомних мутрата ти, приятелче. Обещавам ти, че когато отново се видим, ще ти разплача майчиното мляко!
— Значи не сте взели портфейла на този човек, а? — попита О’Мира.
— Знаете, че не съм.
— Ако нямате нищо против, ще надникнем зад щанда — промърмори Делеван; гласът му напомняше мъркане на котарак. Тръгна към касовия апарат и изпод око погледна към човека със синия костюм, който кимна.
— Момчета, предупреждавам ви незабавно да се разкарате — извика Дебелия Джони. Беше пребледнял като мъртвец. — Ако се върнете със заповед за обиск, ровете където ви скимне, обаче сега искам да ви видя гърбовете. Все пак живеем в свободна страна нали та… Хей, престани!
О’Мира вече надничаше под щанда.
— Нямаш право! — изрева продавачът. — Мамка ти, незаконно е! Ще извикам адвоката си… нарушавате конституционните ми права…
— Исках да разгледам стоката по-отблизо, защото стъклото на витрината ти е адски мръсно — кротко го прекъсна полицаят и се обърна към колегата си: — Така ли е, Карл?
— Абсолютно — тържествено потвърди Делеван.
— Погледни какво намерих!
Роланд дочу изщракване, след секунда стрелецът със синята униформа вече държеше огромен пистолет.
Дебелия Джони очевидно осъзна, че двамата „свидетели“ ще потвърдят версията на полицая, който беше взел оръжието му, и пребледня още повече, после промърмори:
— Имам разрешително…
— За носене на огнестрелно оръжие, така ли?
— Да.
— Регистриран ли е пистолетът? — намеси се О’Мира.
— Ами… не си спомням.
— А може би е краден и си забравил и тази малка подробност, а?
— Майната ти. Ще отговарям само в присъствието на адвоката ми. — Шишкото понечи да се извърне, но Делеван го сграбчи за рамото.
— Последен въпрос: имате ли документ, който ви разрешава да криете огнестрелно оръжие в механизъм с пружина? — попита той със същия мъркащ глас.
— Доколкото ми е известно, в Ню Йорк не се издават подобни разрешителни.
Ченгетата наблюдаваха Дебелия Джони, шишкото също беше вперил поглед в тях. Ето защо никой не забеляза как Роланд обърна табелката на вратата така, че надписът отвън да гласи „ЗАТВОРЕНО“.
— Може би някак ще уредим въпроса, ако намерим портфейла на този господин — заяви О’Мира. Самият Сатана едва ли би могъл да лъже толкова убедително. — Възможно е да го е изпуснал, без да го забележите…
— Вече ви казах, че изобщо не съм виждал портфейла му. Този тип е напълно откачен…
Роланд се наведе.
— Ето го! Настьпил го е, но все пак го виждам!
Разбира се, това беше лъжа, но Делеван, чиято ръка още беше на рамото на шишкото, го блъсна толкова силно, че не можеше да се разбере дали Джони действително е настъпвал портфейла.
Роланд знаеше, че е настъпил неговият момент. Когато двамата полицаи се наведоха под щанда, той безшумно пристъпи към тях. О’Мира още държеше пистолета на продавача.
— По дяволите, наистина е там! — възбудено възкликна Делеван. — Виждам го!
Роланд хвърли поглед към човека, когото наричаха Дебелия Джони, за да се убеди, че той няма да се намеси в играта. Ала шишкото неподвижно стоеше до стената (по-точно се притискаше към нея, сякаш искаше да проникне вътре) с безпомощно отпуснати ръце, а широко отворените му, ужасени очи, напомняха огромни букви „О“. Приличаше на човек, който се питаше защо хороскопът не му бе подсказал да внимава през този ден.
Роланд се успокои — поне този нямаше да му създаде неприятности.
— Точно така! — радостно възкликна О’Мира. Двамата надничаха под щанда и подпираха длани на коленете си. О’Мира протегна ръка към портфейла. — Виждам го и…
Роланд пристъпи зад тях и внезапно денят, който според Дебелия Джони беше кошмарен, стана още по-ужасен. Непознатият със синия костюм удари една в друга главите на полицаите. Двамата рухнаха на пода. Мъжът с очилата с позлатени рамки се изправи и насочи огромния пистолет към шишкото. Дулото беше широко като на устройство за изстрелване на космически ракети.
— Няма да ми създаваш неприятности, нали? — попита странният човек с беззвучен глас.
— Не, сър — побърза да отговори Джони. — Няма.
— Не мърдай от мястото си. Ако задникът ти се отдели от стената, ще се разделиш с живота си. Ясно ли е?
— Да, сър. Напълно.
— Добре.
Роланд се наведе, огледа двамата полицаи и се зарадва като забеляза, че са живи. Макар да бяха трудноподвижни и ненаблюдателни, все пак бяха стрелци, които се бяха опитали да помогнат на човек, изпаднал в беда. Той нямаше желание да убива хора, които имаха неговото призвание.
„Но си го правил, нали?“ — прошепна му някакъв вътрешен глас. Това беше самата истина — Роланд и Кътбърт бяха убили Алън — един от побратимите на Стрелеца.
Без да откъсва поглед от продавача, той подритна портфейла с върха на мокасината си „Гучи“, любимата марка на Джак Морт. Коженият портфейл се плъзна изпод щанда и се озова в краката на Дебелия Джони. Шишкото подскочи и изпищя като страхливо момиче, което е видяло мишка. За миг задникът му се отлепи от стената, но Стрелецът се престори, че не го забелязва. Нямаше намерение да убива този човек. Можеше да го удари с пистолета и да го довърши, без да стреля. Грохотьт на огромния пистолет навярно щеше да привлече вниманието на съседите.
— Вдигни портфейла — заповяда той на продавача. — Бавно, не бързай.
Дебелия Джон се наведе и сграбчи портфейла, сетне гръмко изпусна газовете си и изкрещя.
Роланд се поусмихна — в страха си човекът беше сбъркал звука от пръднята си с пистолетен изстрел и си беше въобразил, че краят му е настъпил. Шишкото се изправи, беше почервенял като рак. Отпред на панталоните му се беше появило мокро петно.
— Сложи кесията на щанда.
Дебелия Джон се подчини.
— А сега патроните „Уинчестър“, 45-и калибър. Действай така, че непрекъснато да виждам ръцете ти.
— Трябва да бръкна в джоба си. Там са ключовете.
Роланд кимна и замислено се втренчи в продавача, който отключи сандъчето, в което държеше кутиите с патрони.
— Дай ми четири кутии — най-сетне промълви той. Нямаше представа за какво могат да му послужат толкова много патрони, но не успя да устои на изкушението.
Шишкото постави кутиите на тезгяха. Роланд отвори една — още не можеше да повярва, че това не е шега или зрителна измама. Ала видя само куршуми: чисти, блестящи, без нито една драскотина и… Вдигна един към светлината, огледа го и го върна в кутията. — А сега ми подай от онези гривни.
— Гривни ли?
Роланд се консултира с „Мортопедията“.
— Подай ми два чифта белезници.
— Господине, не зная какво искате. Касата е…
— Прави каквото ти казвам. И по-бързичко.
„Господи, няма ли да свърши този кошмар?“ — мислено изстена Дебелия Джони. Отвори някакво чекмедже и извади белезниците.
— Къде е ключът?
Дебелакът остави ключа редом с белезниците. Късчето метал иззвънтя върху тезгяха. Един от полицаите внезапно изстена и продавачът изпищя.
— Обърни се — нареди му Стрелецът.
— Няма да ме застреляте, нали? Моля ви, обещайте!
— Няма — с безразличие изрече Роланд. — Ако веднага се подчиниш. Забавиш ли се, не гарантирам живота ти.
Дебелия Джони се обърна и несвързано забръщолеви. Този ненормалник беше обещал да не го застреля, но цялата история намирисваше на отмъщение на мафията. А той не беше откраднал толкова мангизи, че да умре като куче… Престана да бръщолеви а нададе вой.
— Моля ви, господине, заклевам ви в името на майка ми да не ме убивате! Мама е стара… и сляпа. Тя е…
— Наказана със син страхливец — намръщено го прекъсна Стрелецът. — Подай си ръцете.
Шишкото, чиито мокри панталони бяха прилепнали към чатала му, застена и се подчини. След миг белезниците щракнаха около китките му. Той смаяно се огледа — така и не беше разбрал как непознатият толкова бързо се озова зад щанда. Нито пък искаше да разбере.
— Не мърдай от мястото си, докато не ти кажа да се обърнеш. Ако го сториш по-рано, ще те убия.
В съзнанието на Джони проблесна надежда. Може би този човек не беше изпратен от мафията. Може би не беше откачен, а слабоумен.
— Няма да мръдна! Кълна се в Исус. Кълна се във всички светци. Кълна се във всички ангели…
— А пък аз се кълна, че ако не млъкнеш, ще ти пусна куршум в главата — прекъсна го човекът със синия костюм.
Дебелия Джони млъкна. Стори му се, че стои с лице към стената цяла вечност. Всъщност бяха изминали едва двайсетина секунди.
Стрелецът клекна, постави пистолета на пода, озърна се да види дали дебелакът спазва инструкцията му, сетне обърна полицаите по гръб. Бяха в безсъзнание, но по равномерното им дишане Роланд прецени, че не са тежко ранени. Само от ухото на онзи, който се наричаше Делеван, се стичаше тънка струйка кръв.
Той отново погледна към продавача, после свали кобурите с оръжията на полицаите. Свали синьото сако на Морт и препаса коланите с кобурите. Усещането не беше същото като да носеше собствените си револвери, но все пак беше приятно. Дяволски приятно. Никога не бе предполагал, че ще се чувства толкова щастлив.
Единият пистолет щеше да даде на Еди, другия — на Одета… ако изобщо настъпеше време да и се довери дотолкова, че да и позволи да борави с оръжие. Облече сакото и пъхна по две кутии патрони във всеки джоб. Доскоро елегантна, дрехата вече изглаждаше безформена. Стрелецът вдигна огромния пистолет на Джони, изпразни пълнителя и запрати оръжието в другия край на помещението. Когато то тупна на пода, шишкото подскочи, жално изскимтя и отново се подмокри. Стрелецът се изправи и му нареди да се обърне.
10
Дебелия Джони плахо погледна към човека със синия костюм и очилата с позлатена рамка и зяпна от изумление. За миг си помисли, че докато е стоял с лице към стената, непознатият се е превърнал в призрак. Стори му се, че през очертанията на тялото му прозира много по-реален човек, един от легендарните стрелци, филми, за които беше гледал в детството си — Уаят Ърп, Док Холидей или Буч Касиди.
После зрението му се проясни и той разбра какво е направил смахнатият — беше взел коланите с кобурите на полицаите и ги беше препасал. Тъй като носеше официален костюм и вратовръзка, би трябвало да изглежда абсурдно, но колкото и странно да бе, не изглеждаше смешен.
— Ключът за белезниците е върху тезгяха. Когато полицаите се свестят, ще те освободят.
Взе портфейла, отвори го и (което беше още по-абсурдно) постави четири двайсетдоларови банкноти върху стъклото, сетне пъхна портфейла в джоба си и заяви:
— Плащам боеприпасите. Извадих патроните от пистолета ти и възнамерявам да ги изхвърля, щом изляза от магазина. Мисля, че не ще успеят да те обвинят в престъпление, когато не намерят портфейла и видят, че оръжието ти не е заредено.
Дебелият Джони преглътна. За пръв път в живота си беше загубил дар слово.
— А сега ми кажи къде е… — последва пауза — … най-близката аптека?
Внезапно шишкото разбра (или му се стори, че разбра) всичко — този тип беше наркоман. Точно така! Това обясняваше странното му поведение. Навярно здравата се беше надрусал.
— Щом завиете по Четирийсет и девета, ще видите аптеката.
— Ако си ме излъгал, ще се върна и ще ти пръсна черепа.
— Не лъжа — извика Дебелия Джони. — Кълна се в Бог-Отец и във всички светии. Кълна се в паметта на майка ми…
В този момент вратата на магазина се затвори. Няколко секунди шишкото остана като вкаменен на мястото си — не можеше да повярва, че умопобърканият си е отишъл.
Сетне забързано заобиколи щанда, приближи се до вратата и трескаво я заопипва, докато успя да превърти ключа. Забави се още малко, опитвайки се да пусне резето.
Едва след това бавно се отпусна на пода; задъхваше се, стенеше и се кълнеше в Бог и във всички светии и ангели, че още днес ще отиде в черквата „Свети Антоан“… да, щеше да отиде веднага щом някой от тъпите полицаи дойдеше в съзнание и го освободеше от белезниците. Щеше да се изповяда, да се покае и да се причести.
Дебелия Джони Холдън искаше да омилостиви Бога, защото днес като по чудо беше избегнал смъртта.
11
Залязващото слънце вече се беше спуснало до половината в Западния океан. Последните му ярки лъчи сякаш пронизваха очите на Еди, който си мислеше, че ако дълго се взира в силната светлина, ще получи изгаряне на ретините. Това бе един от многото любопитни факти, които човек научава в училище и които му помагат да си намери престижна работа като барман на половин работен ден, както и интересно хоби — целодневно търсене на хероин и на мангизи, с които да си го купи. Еди не извърна поглед — много скоро щеше да му бъде все едно дали ретините му са изгорени.
Нямаше намерение да моли за пощада вещицата, която седеше зад него. Знаеше, че тя няма да се смили, само щеше да се почувства унизен. През целия си живот беше подлаган на унижения и му се искаше поне да умре достойно. Сега беше сигурен, че смъртта му е неизбежна. Оставаха няколко минути до мига, когато щеше да настъпи мрак и времето на омарите.
Вече не се надяваше, че в последния момент Одета като по чудо ще се промени, също както бе загубил надежда, че Дета ще осъзнае как смъртта му ще я обрече завинаги да остане в този свят. Преди петнайсет минути все още мислеше, че тя блъфира, но сега знаеше, че се е излъгал.
„Тази смърт е за предпочитане пред бавното задушаване“, опитваше се да си внуши той, но след като вечери наред беше наблюдавал навиците на чудовищните омари, вече се съмняваше коя смърт ще бъде по-лека. Надяваше се да умре достойно, без да крещи. Едва ли щеше да успее, но все пак беше длъжен да опита.
— Ей сега ще излязат, сополанко — пронизително извика Дета. — Сигурно не са очаквали такава богата вечеря.
Еди знаеше, че тя не блъфира, Вече бе сигурен, че Одета няма да се върне… нито пък Стрелецът. Измяната на Роланд му причиняваше най-силна болка. По време на дългия поход беше започнал да вярва, че със Стрелеца са станали приятели, ако не братя; с горчивина си мислеше, че спътникът му поне трябва да опита да го спаси. Но Роланд не се появяваше.
„А може би не ме е изоставил, просто не може да се върне. Може би е мъртъв, убит е от охраната на аптеката — какъв майтап ще бъде, ако последният Стрелец на света е застрелян от някакво пенсионирано ченге! Или пък е бил прегазен от такси… Може би вратата е изчезнала след смъртта му и в отчаянието си Дета е решила да очисти и мен.“
— Ей, сега ще се появят! — отново изкрещя Дета, а Еди вече не трябваше да се безпокои за очите си, тъй като слънцето потъна във водната шир, обагряйки хоризонта в оранжево. Младежът се взираше във вълните, а в очите му постепенно гаснеше отпечаталото се изображение на залязващото слънце; знаеше, че след броени минути чудовищата ще изпълзят от океана.
12
Еди се опита да извърне глава, за да избегне нападението на първия омар, но не успя. Отвратителното създание откъсна с клещите си парче месо, превръщайки едното му око в пихтиеста маса; костта се белна в сумрака, а Най-лошата жена се изкиска…
„Престани! — заповяда си Роланд. — Ако си въобразяваш подобни страхотии, ще станеш безпомощен, не ще можеш да се съсредоточиш. По-добре си мисли, че най-лошото още не се е случило. Може би не си закъснял.“
И беше прав. Докато вървеше по Четирийсет и девета улица в тялото на Джак Морт и се оглеждаше за магазин с надпис „АПТЕКА“, без да забелязва погледите на минувачите, които изплашено отскачаха встрани, в неговия свят слънцето още не беше залязло. Долният му край щеше да докосне линията на хоризонта едва след петнайсетина минути. Ако на Еди беше съдено да загине в страшни мъки, то часът му още не беше ударил. Стрелецът не беше сигурен в предположенията си; знаеше само, че отвъд вратата слънцето още не е залязло. Ако допуснеше, че времето в двата свята се движеше с еднаква скорост, това означаваше сигурна смърт за Еди и ужасяващите картини, които се редуваха в съзнанието му, щяха да се превърнат в действителност.
Изпитваше почти непреодолимо желание да се обърне и да погледне през вратата, но знаеше, че не бива да го прави.
Внезапно му се стори, че чува гласа на Корт: „Контролирай онова, което можеш, робе. Прати всичко останало по дяволите. Ако ти е съдено да умреш, постарай се да загинеш с оръжие в ръка.“
Точно така.
Но да го направиш беше трудно, понякога дори невъзможно.
Роланд щеше да разбере защо минувачите смаяно го оглеждат и бързат да се отстранят от пътя му, ако не беше обсебен от мисълта час по-скоро да свърши работата си в този свят и да го напусне. Крачеше толкова бързо към магазина със синя табелка, в който според „Мортопедията“ щеше да намери необходимото му лекарство, че сакото на Морт се развяваше, макар джобовете му да бяха пълни с патрони. Хората изплашено се взираха в кобурите с пистолетите.
Като го гледаха, всички минувачи, улични музиканти и амбулантни търговци си мислеха същото, което си беше помислил и Дебелия Джони: „Този човек е опасен престъпник.“
Роланд стигна до аптеката на Кац и влезе.
13
Докато живееше в двореца на баща си, Роланд беше виждал магьосници, заклинатели и алхимици. Някои бяха изкусни мошеници, други — глупави шарлатани, на които вярваха още по-големи глупци (наивните тъпаци бяха толкова много, че дори шарлатаните преуспяваха), но малцина бяха способни на черна магия, за която никой не смееше да говори открито — можеха да убиват с проклятие и да лекуват с чудодейни отвари. Един от тях на име Флаг според Стрелеца беше демон с човешки облик. Роланд почти не го познаваше, беше го видял съвсем за малко в последните дни преди в страната да настъпят хаос и пълна разруха. Флаг беше преследван от двама младежи с отчаяни и същевременно мрачни лица; наричаха се Денис и Томас. Тримата се бяха появили в един от най-трудните моменти в живота на Стрелеца, но той никога нямаше да забрави как Флаг превърна в куче някакъв човек, който го беше разгневил. После се появи човекът в черно.
И Мартин.
Мартин, който беше съблазнил майката на Роланд, използвайки отсъствието на баща му; Мартин, който се беше опитал да погуби момчето, но вместо това бе предизвикал преждевременното му възмъжаване. Стрелецът подозираше, че отново ще се срещне с Мартин по пътя или в мига, когато се добереше до Тъмната кула.
Накратко казано, след като беше общувал с магьосници и вълшебници, влизайки в аптеката на Кац, той очакваше да види мрачно, осветявано от свещи помещение, изпълнено с парливи изпарения; очакваше да съзре пълни с незнайни прахчета и течности стъкленици, покрити с дебел слой прах или паяжини. Въобразяваше си, че срещу него ще се изправи магьосник, който можеше да се окаже опасен. Когато видя как хората зад дебелите прозрачни стъкла се движеха съвсем непринудено, сякаш се намираха в най-обикновен магазин, той си помисли, че са плод на въображението му.
Но всичко беше реално.
За миг Стрелецът остана на прага — отначало беше изумен, сетне с насмешка си помисли: „Намирам се в свят, чиито чудеса ме смайват почти на всяка крачка; тук каретите летят във въздуха, а хартията се продава на безценица. Но най-поразителното е, че хората са безразлични към заобикалящите ги чудеса: повечето са намръщени и се интересуват само от работата си.“
Върху полиците бяха подредени хиляди шишенца и кутийки, но според „Мортопедията“ това бяха предимно шарлатански средства — например балсам против косопад, който не оказваше никакво въздействие, подобно на крема за отстраняване на кафеникавите петна по ръцете. Роланд видя още най-различни препарати, които не лекуваха, едни бяха слабителни, други предизвикваха запек, трети служеха за избелване на зъбите, четвърти за боядисване на косата, пети за премахване на лошия дъх от устата. Противно на очакванията му не забеляза чудодейни отвари, въпреки че видя астин и още няколко лекарства, които, съдейки по съставките им, бяха полезни. Но, общо взето, всичко тук му направи лошо впечатление — беше очаквал да се озове в лаборатория на алхимик, а в така наречената аптека се продаваха предимно козметични средства — нищо чудно, че в този свят вече нямаше чудеса.
Но когато повторно се обърна към „Мортопедията“, откри, че първоначалното му впечатление е било погрешно — истинските лечебни средства бяха грижливо скрити. Даваха ги само на онези, които показваха писмо от магьосника. В този свят магьосниците се наричаха „ЛЕКАРИ“ и пишеха вълшебните им формули върху листчета хартия, които „Мортопедията“ назоваваше „РЕЦЕПТИ“. Стрелецът не знаеше какво означава тази дума. Навярно можеше да получи подробно обяснение, но не си направи труда. Знаеше какво му е необходимо и „Мортопедията“ му подсказа къде да го намери.
Приближи се към остъкленото гише с надпис: „ОТПУСКАНЕ ПО РЕЦЕПТИ“.
14
Онзи Кац, който през 1927 беше открил на Четирийсет и девета улица магазин, представляващ комбинация между аптека и сладкарница, отдавна лежеше в гроба, а единственият му син очевидно се готвеше да го последва. Макар да беше едва на четирийсет и шест, той изглеждаше с двайсет години по-възрастен. Беше плешив, с изпито лице и много слаб. Хората го наричаха „ходещ скелет“, но никой не разбираше защо видът му е такъв.
Една от причините бяха клиенти като мръсницата Ратбан, с която в момента разговаряше по телефона. Тя заплашваше да го даде под съд, ако не изпълни рецептата и за валиум, и ТО МОМЕНТАЛНО!
Кац горчиво си каза: „Какво си въобразяваш, мадам. Че ще ти изпратя шишенце с хапчета по телефонния кабел ли?“ Де да можеше да го стори, тогава проклетата курва навярно нямаше да крещи в слушалката, а жадно щеше да отвори уста, за да погълне обичайната си доза от сините таблетки.
Мисълта го накара да се усмихне; разтегнатите му устни разкриха пожълтелите му зъбни протези.
— Не разбирате положението ми, госпожо Ратбан — прекъсна я той, след като беше слушал бръщолевенето и цяла минута (бе засякъл времето по ръчния си часовник). Искаше му се поне веднъж да и изкрещи: „Престани да ме ругаеш, глупачко! Ругай лекаря си! Той те е превърнал в наркоманка!“ Проклетите доктори предписваха валиума като че беше безвреден като дъвка, а когато откажеха да подновят рецептата, той сърбаше попарата? Разбира се, че всичко се стоварваше върху него, не върху докторите шарлатани.
— Какво не разбирам? — Гласът му напомняше гневното жужене на оса, затворена в буркан. — Разбирам, че съм оставила куп пари в скапаната ти аптека, че години наред не съм стъпвала при конкуренцията ти, че…
— Трябва да разговаряте с… — Кац отново погледна към картона и — …с доктор Брамхол, госпожо. Срокът на рецептата ви е изтекъл, а отпускането на валиум без рецепта се смята за федерално престъпление.
А мислено добави: „Би трябвало законът да преследва и онези, които с лека ръка предписват успокоителни. Сигурен съм, че заедно с първата рецепта те дават на пациентите и телефонния си номер, който не е записан в указателя.“
— Станала е грешка! — изкрещя жената, в гласа и се прокраднаха панически нотки. Еди моментално би разбрал, че това е отчаяният вик на негова сродна душа… на наркоманка.
— В такъв случай се обадете на вашия лекар и го помолете да поправи грешката — студено заяви Кац. — Той знае номера на телефона ми. Да, всички знаеха неговия телефонен номер. Именно в това беше бедата. На четирийсет и шест той приличаше на умиращ старец именно заради проклетите лекари.
„Дори не мога да си позволя да кажа на подобни мръсни наркоманки да го духат, защото ще загубя и мизерната печалба, благодарение на която това жалко магазинче още съществува!“ — горчиво си помисли той.
— Не мога да му позвъня! — истерично изкрещя жената. Гласът и сякаш беше свредел, който се вряза в тъпанчето му. — Мръсният педал и любовникът му са заминали на почивка и нямам представа къде да го открия!
Кац почувства, че в стомаха му се отделя киселина. Язвата му кървеше… виновни бяха жените като тази проклетница. Затвори очи и не видя как помощникът му смаяно се втренчи в човека със синия костюм, който се приближаваше към гишето; не видя и как Ралф, затлъстелият и вече остарял охранител (Кац му даваше мизерна заплата, но горчиво съжаляваше дори за тези незначителни разходи; баща му не беше имал нужда от охрана, но баща му — „Дано вечно гори в ада!“ — беше живял по времето, когато Ню Йорк бе град, не клоака) внезапно се отърси от обичайната си летаргия и посегна към пистолета си. Кац чу как някаква жена изпищя, но реши, че тя е извикала от радост, като е видяла намалените цени на всички продукти на „Ревлон“ — беше принуден да обяви разпродажбата, защото конкурентът му Доленц подбиваше всичките му цени.
Мислеше само за Доленц и за мръсницата, изнудваща го по телефона, когато Стрелецът се приближи, неумолим като съдбата. Кац си представяше каква прекрасна гледка ще представляват онези двамата голи, намазани с мед и заровени в мравуняци под палещите лъчи на пустинното слънце. Мравуняк за НЕГО и мравуняк за НЕЯ — наслада за душата му. По-страшно наказание не би могъл да измисли. Баща му беше твърдо решен единственият му син също да стане аптекар. След като отказа да плаща за каквото и да било друго образование, младежът волю-неволю завърши фармация, ала това беше най-погрешната стъпка в живота му, който бе поредица от неудачи, предизвикали преждевременното му състаряване.
„От това по-лошо няма накъде“ — мислеше си той, без да отваря очи. След миг примирено промълви:
— Госпожо Ратбан, отбийте се в аптеката. Ще ви дам една опаковка петмилиграмови таблетки.
— Вразуми ли се най-сетне? Слава Богу! — Тя затвори телефона без да благодари.
Кац ядно си каза, че като отиде при онзи задник, който се нарича неин лекар, тя ще падне на колене пред него, ще бъде готова да лиже подметките на скъпите му мокасини, да му духа, да…
— Господин Кац — с дрезгав глас промълви помощникът му, — страхувам се, че имаме проб…
Отново се разнесе писък, последван от изстрел, който до смърт изплаши аптекаря. Стори му се, че ударите на сърцето му за последен път ще проехтят в гърдите му, сетне то завинаги ще престане да тупти. Той отвори очи и видя втренчените в него очи на Стрелеца.
Сведе поглед и забеляза пистолета в ръката на непознатия. Погледна вляво и съзря как охранителят Ралф държи китката си и се взира в крадеца, а очите му сякаш ще изскочат от орбитите. Трийсет и осем калибровият пистолет на Ралф, който охранителят беше носил цели осемнайсет години, докато служеше в полицията (през това време беше стрелял само по мишени в тренировъчното стрелбище, макар да твърдеше, че на два пъти е използвал оръжието си, за да изпълни служебния си дълг), се беше превърнал в изкривено парче метал, лежащо на пода.
— Трябва ми кефлекс — безизразно произнесе човекът със студените очи. — Необходимо ми е голямо количество, и то не забавно.
За миг аптекарят остана неподвижен; беше зяпнал от изумление, сърцето му лудо биеше, а стомахът му сякаш беше котел, в който вреше киселина.
Допреди миг си беше казвал, че от това по-лошо няма накъде, ала сега си мислеше, че още не е стигнал до дъното.
15
— Има някакво недоразумение — най-сетне успя да изрече той и не позна собствения си глас — нищо чудно, защото имаше чувството, че гърлото му е затькнато с парцали, а езикът му е станал десет пъти по-голям.
— Нямам кокаин… кокаинът не се продава в аптеките…
— Аз не съм искал кокаин — каза човекът със синия костюм. — Трябва ми кефлекс.
„Много добре те чух, ненормалнико!“ — понечи да отвърне Кац, но навреме си прехапа езика. Беше чувал, че наркоманите извършвали обири на аптеки, за да се сдобият с кокаин, амфетамини и какви ли не още опиати (включително драгоценния валиум на госпожа Ратбан), но навярно това беше първият в историята грабеж с цел набавяне на пеницилин.
Гласът на баща му („Дано вечно гори в ада“) му подсказа да престане да се държи като тъпак и да предприеме нещо. Но Кац не знаеше какво да направи.
Човекът с пистолета му помогна, като му нареди да побърза, защото не разполагал с време.
— К-колко опаковки искате? — попита аптекарят. За миг погледна зад непознатия и не можа да повярва на очите си. Не, невъзможно беше в този град… и все пак се беше случило. Нима беше възможно да му е провървяло? Старият Кац се оказа късметлия — беше заслужил място в Книгата на Гинес за световните рекорди.
— Не зная — отговори човекът с пистолета. — Колкото се поберат в голяма чанта. — Внезапно той рязко се обърна и стреля. Някакъв мъж изстена. Витрината се счупи, парчета стъкло осеяха тротоара. Неколцина минувачи бяха леко ранени. Намиращите се в аптеката жени (и доста мъже) изкрещяха, дрезгаво зави алармената система. Клиентите панически се затичаха към вратата. Човекът с пистолета се обърна към Кац, лицето му не се беше променило, на него бе изписано някак ужасяващо (но не безгранично) търпение.
— Хайде, побързай. Казах ти, че нямам време за губене. Кац преглътна и промърмори:
— Добре, сър.
16
Още докато вървеше към гишето, където съхраняваха истинските лекарства, Стрелецът беше забелязал вдлъбнатото огледало в горния ляв ъгъл на помещението. Нито един занаятчия в неговия свят не можеше да направи подобно огледало, въпреки че някога там са се изработвали такива предмети… и много други, които Роланд беше видял в света на Еди и Одета. Доказателство за това бяха останките, които беше видял в тунела под планините, както и на други места… останки, не по-малко древни и загадъчни от камъните на друидите, забити на местата, които се посещаваха от демони.
Роланд веднага се досети какво е предназначението на огледалото.
Не беше успял навреме да забележи как охранителят посяга към оръжието си — още не можеше да свикне с очилата на Морт, които ограничаваха периферното му зрение — но все пак успя да се обърне и да стреля, за да избие пистолета от ръката на застаряващия шишко. Подобен изстрел беше за него нещо съвсем нормално, но охранителят Ралф Ленъкс беше на друго мнение. До края на живота си той твърдеше, че непознатият е направил нещо практическо невъзможно, че подобни изстрели могат да се видят само в уестърните за деца.
Огледалото, което очевидно беше поставено за наблюдаване на евентуални крадци, помогна на Роланд да се справи с втория нападател.
Забеляза как очите на алхимика се стрелнаха към вратата и сам хвърли поглед към огледалото. Видя някакъв човек с кожено яке, който пристъпваше зад гърба му по пътеката между щандовете. В ръката му имаше нож, а в главата му несъмнено се въртеше желанието да се прослави.
Роланд се обърна и стреля само веднъж — страхуваше се, че едва ли ще улучи още с първия изстрел, но не желаеше да нарани някого от клиентите, които стояха като вкаменени зад „героя“. Предпочиташе втория път да стреля от бедро — куршумите, следващи възходяща траектория, щяха да свършат работата си, без да убият някоя възрастна дама, чието единствено престъпление се състои в това, че е избрала неподходящ ден за покупка на парфюм.
Пистолетът се оказа добре поддържан, поради което имаше точен мерник. Роланд си спомни за отпуснатите и затлъстели стрелци, от които го беше отнел, и реши, че тези хора полагаха по-големи грижи за оръжието, което носеха, отколкото за онова, което се явяваха те самите. Поведението им беше странно, но и този свят бе странен и Стрелецът не можеше да го разбере… всъщност не разполагаше с време да го стори.
Куршумът, изстрелян от него, пречупи острието на ножа и в ръката на човека с коженото яке остана само дръжката.
Роланд невъзмутимо го изгледа; студените му очи навярно напомниха на „героя“, че има спешна среща — той се извърна, захвърли остатъка от ножа и последва клиентите, които тичаха към вратата.
Стрелецът се обърна към алхимика и повтори нарежданията си, намеквайки, че забавянето ще доведе до ненужно кръвопролитие. Когато алхимикът понечи да изпълни заповедта му, Роланд насочи пистолета към него. Кац ужасено изкрещя.
— Ще останеш тук — нареди Стрелецът. — Нека чиракът ти донесе онова, което ми е необходимо.
— К-к-кой?
— Ей, този. — Роланд нетърпеливо посочи към помощника.
— Какво да направя, господин Кац? — попита човекът. Беше толкова пребледнял, че ясно се виждаха белезите от младежки пъпки по лицето му.
— Прави, каквото ти нарежда той, тъпако! Изпълни поръчката му. Клиентът желае кефлекс.
Помощникът се приближи до полиците зад щанда и взе някакво шишенце.
— Обърни го така, че да прочета надписа — заповяда Стрелецът.
Човекът се подчини. Роланд не успя да разгадае написаното — имаше прекалено много непознати букви, Обърна се към „Мортопедията“, тя потвърди, че това е кефлекс. Внезапно той осъзна, че напразно губи време за проверки. Знаеше, че не може да прочете всички надписи в този свят, но хората около него дори не подозираха това.
— Колко таблетки съдържа шишенцето?
— Всъщност не са таблетки, а капсули — с треперещ глас отвърна помощникът. — Ако ви трябва пеницилин на таблетки…
— Няма значение. Колко дози съдържа?
— Ами… — Притесненият човек погледна шишенцето и едва не го изпусна. — Двеста.
Роланд изпита същото удивление като в мига, когато беше открил, че може да купи голямо количество боеприпаси за нищожна сума. В тайното отделение на аптечката на Енрико Балазар имаше само девет рекламни опаковки с кефлекс, съдържащи трийсет и шест дози, които му бяха помогнали да оздравее. Ако не успеше да ликвидира инфекцията с двеста дози, значи против нея изобщо нямаше лек.
— Дай ми шишенцето — нареди той.
Помощникът отново се подчини.
Стрелецът запретна ръкава на сакото си и свали ролекса на Джак Морт.
— Нямам пари, но се надявам, че часовникът струва колкото лекарството, което ми дадохте. — Обърна се, кимна към охранителя, който още седеше на пода до преобърнатия си стол и наблюдаваше крадеца с широко отворени очи, сетне излезе все едно, че не се беше случило нищо особено.
В продължение на пет секунди в аптеката цареше мъртвешка тишина, нарушавана от воя на алармената система, който заглушаваше шума от улицата.
— Господин Кац, какво ще правим? — прошепна помощникът.
Аптекарят взе часовника и го претегли на дланта си.
Беше златен.
Кац не можеше да повярва на случилото се…, но се налагаше.
Някакъв умопобъркан беше влязъл в аптеката, с два изстрела бе избил пистолета от ръката на охранителя и ножа на непознатия клиент, и то само за да се снабди с пеницилин.
Беше взел кефлекс за около шейсет долара, а в замяна беше оставил ролекса си, който струваше не по-малко от шест хилядарки.
— Какво ще правим ли? — попита Кац. — Първата ти работа е да скриеш часовника. Никога не си го виждал. — Обърна се към Ралф: — Ти също.
— Разбира се, сър — съгласи се охранителят. — При условие, че получа своя дял от продажбата на тази играчка.
— Ще застрелят този ненормалник като куче — доволно заяви аптекарят.
— И всичко това заради шишенце кефлекс… — озадачено промърмори помощникът. — Та този човек дори не беше хремав.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ИЗТЕГЛЯНЕ НА ТРЕТАТА КАРТА
1
Когато слънчевият диск докосна Западния океан в света на Роланд и последните лъчи позлатиха вълните, плискащи се в брега, където лежеше завързаният Еди, полицаите О’Мира и Делеван се свестяваха в света, от който младежът беше отвлечен.
— Ще свалите ли белезниците ми? — угоднически попита Дебелия Джони.
— Къде е онзи мръсник? — прегракнало извика О’Мира и посегна към кобура си. Мислено изруга като установи, че коланът, кобурът, куршумите и пистолетът са изчезнали.
Представи си как ще го разпитват тъпанарите от Министерството на вътрешните работи, които познаваха полицейската работа само от репортажите на Джак Уеб, и внезапно паричната стойност на откраднатия пистолет престана да го интересува също като числеността на населението на Ирландия или запасите от полезни изкопаеми в Перу. Погледна към колегата си и видя, че и неговото оръжие липсва.
„Боже мой, само това ни липсваше!“ — печално си помисли той.
Дебелия Джони отново помоли да го освободят от белезниците.
О’Мира понечи да извика: „Заслужаваш да те…“, но навреме се осъзна и гневно стисна зъби. Канеше се да изкрещи: „Заслужаваш да те застреля като куче!“, но, разбира се, не можеше да го стори. Оръжията в магазина бяха прикрепени с верижки, а човекът със синия костюм, който на пръв поглед изглеждаше като нормален и солиден гражданин, беше отнел неговия пистолет и пистолета на Карл с лекотата, с която О’Мира би отнел водния пистолет от някое дете.
Ето защо мълчаливо взе ключа и отвори белезниците. Видя магнума, който Роланд беше захвърлил в ъгъла, и отиде да го вземе. Затъкна го в колана си, тъй като дори да имаше кобур, огромният пистолет нямаше да се побере в него.
— Хей, оръжието е мое! — пискливо извика Дебелия Джони.
— Не думай. Искаш ли да ти го върна? — О’Мира говореше бавно, защото главата му сякаш щеше да се пръсне от болка. В този момент единственото му желание беше да открие господин Очила с позлатени рамки и да го прикове към някоя стена… като използва тъпи гвоздеи. — Казват, че обитателите на затвора „Атака“ си падали по шишковци като теб, Джони. Имали дори поговорка, че дебелият задник е по-сладък. Сигурен ли си, че си искаш магнума обратно?
Шишкото безмълвно се обърна; миг преди това полицаят видя насълзените му очи и мокрото петно на панталоните му, но не изпита никаква жалост.
— Къде е онзи? — обади се Карл Делеван.
— Отиде си — с безразличие отвърна Дебелия Джони. — Сигурен съм. Знаете ли, помислих си, че ще ме убие.
Делеван бавно се изправи на крака. Почувства, че страната му е мокра, докосна я и погледна пръстите си. Бяха окървавени. Да му се не види! Посегна към кобура и продължи машинално да търси оръжието си дори след като пръстите му бяха подсказали, че пистолетът и кобурът са изчезнали.
О’Мира имаше обикновено главоболие; Делеван имаше усещането, че в черепа му се намира изпитателен полигон за ядрено оръжие.
— Оня малоумник ми е задигнал пистолета — обърна се той към колегата си. Говореше толкова завалено, че думите му почти не се разбираха.
— Свил е и моя.
— Още ли е тук? — Делеван пристъпи към О’Мира, наклони се наляво като че се движеше по палубата на кораб в бурно море, но успя да се изправи.
— Не.
— Отдавна ли се е чупил? — Делеван погледна към Дебелия Джони, но продавачът не му отговори — беше с гръб към него и си мислеше, че полицаят говори на партньора си. Делеван, който ставаше избухлив дори при по-нормални обстоятелства, с цяло гърло изкрещя на шишкото, при което му се стори, че главата му всеки миг ще експлодира: — Попитах те нещо, свиня такава! Отдавна ли се е чупил оня педераст?
— Преди около… пет минути — равнодушно отговори Дебелия Джони. — Взе патроните и оръжията ви. — Замълча, сетне добави: — Плати за патроните… направо не можах да повярвам.
„Преди пет минути — помисли си Делеван. — Този тип пристигна с такси — видяхме го, докато седяхме в патрулната кола и пиехме кафе.“ В този час на деня, когато движението беше натоварено, беше трудно да се намери свободно такси. Може би щяха да успеят…
— Да вървим! — извика той на партньора си. — Още имаме шанс да го пипнем. Ще вземем пистолет от този лигльо…
О’Мира му показа магнума. Отначало на Делеван му се стори, че пистолетите са два, постепенно зрението му се нормализира.
— Добре. — Той бавно идваше на себе си като боксьор, който е бил свален в нокдаун. — Задръж го. Аз ще взема пушката, която е прикрепена под таблото на колата, — Тръгна към вратата, но този път залитна толкова силно, че трябваше да се подпре на стената, за да запази равновесие.
— Хей, ще се оправиш ли? — разтревожено попита колегата му.
— Да, ако успеем да го заловим.
Двамата излязоха. Дебелия Джони въздъхна от облекчение, което все пак не можеше да се сравни с облекчението, изпитано от него в мига, когато човекът със синия костюм напусна магазина.
2
На Делеван и О’Мира дори не се наложи да обмислят накъде се е отправил престъпникът. Достатъчно беше да слушат съобщенията на радиодиспечера, които непрекъснато съобщаваше:
— Код 19. В момента се извършва грабеж, води се престрелка. Код 19, код 19. Адресът е 49 улица 395, аптеката на Кац. Престъпникът е висок, русокос, със син костюм…
„Води се престрелка — каза си Делеван и главата го заболя още по-силно. — Питам се дали стрелят с моя пистолет или с този на Джордж. Ако този малоумник е убил някого, спукана ни е работата. Значи непременно трябва да го пипнем.“
— Да изчезваме — обърна се той към О’Мира, който не се нуждаеше от подканяне, тъй като не по-зле от партньора си разбираше в каква каша са се забъркали. Пусна фаровете и сирената и се включи в движението. Настъпил беше часът на върховото натоварване, затова полицаят подкара колата с двете колела по бордюра; изплашените пешеходци едва успяваха да отскочат встрани. Когато слезе на платното, автомобилът удари задната броня на някакъв фургон. Напред вече виждаше проблясъка на счупените стъкла на тротоара, чуваше се неприятният вой на алармена система. Пешеходците се бяха изпокрили във входовете или зад кофите за смет, но обитателите на апартаментите на горните етажи любопитно се надвесваха от прозорците си, сякаш наблюдаваха занимателно телевизионно състезание или безплатна филмова прожекция.
Автомобилното движение в квартала беше замряло; нямаше ги дори нахалните таксиметрови шофьори.
— Да се надяваме, че онзи тип е още там — промърмори Делеван и освободи от скобите пушката-помпа, прикрепена под таблото.
Но и двамата полицаи не знаеха, че когато си имаш работа със Стрелеца, не бива да проявяваш прекалена самонадеяност.
3
Роланд пъхна шишенцето с кефлекс в джоба на сакото, където беше прибрал патроните, и излезе от аптеката. В дясната си ръка стискаше 38-калибровия служебен пистолет на Карл Делеван. Ах, колко приятно беше да държи оръжието в ръка, на която не липсваше нито един пръст! Чу сирената и видя колата, която се приближаваше с бясна скорост. „Те са“ — помисли си и вдигна пистолета, но внезапно си спомни, че двамата мъже бяха стрелци. Стрелци, които изпълняваха служебния си дълг. Обърна се и влезе в магазина на алхимика.
— Стой, не мърдай! — извика Делеван.
Роланд извърна очи към вдлъбнатото огледало в мига, когато стрелецът (онзи, от чието ухо течеше кръв) се надвеси през сваленото стъкло на автомобила, държейки пушка. Когато партньорът му рязко удари спирачките и гумите изскърцаха, той постави куршум в пълнителя.
Роланд се просна на пода.
4
На Кац не му беше необходимо огледало, за да види какво ще се случи. Първо се беше появил откаченият, а сега идваха и смахнатите полицаи. Господи, нямаше ли край на мъките му?
— Лягайте! — изкрещя той на помощника си и на охранителя Ралф, сетне се отпусна на колене зад щанда, без да се интересува дали са се подчинили на заповедта му.
Секунда преди Делеван да стреля, помощникът се стовари върху Кац като защитник, който поваля противниковия нападател по време на футболен мач; главата на аптекаря се удари в пода с такава сила, че челюстта му се счупи на две места.
Страхотна болка преряза главата му, сетне чу трясъка от изстрела, чу как се счупиха оцелелите стъкла на витрините, както и шишенца с одеколон, парфюм, сироп против кашлица и Бог знае още какво. Невъобразимата смесица от аромати се превърна в отвратително зловоние и преди да припадне, Кац още веднъж прокле баща си да гори в ада, задето го беше заробил за тази проклета аптека.
5
Роланд видя как кутийки и шишенца се разлетяха на всички страни след изстрела. Стъкленият шкаф, където се съхраняваха пясъчни часовници, се взриви, отломките се посипаха като блестящ облак.
„Не знаят дали в аптеката са останали клиенти… невинни хора, — помисли си той. — Дори не провериха, а стрелят с мощна пушка.“
Това беше непростимо. Той едва успя да сдържи гнева си. Двамата мъже бяха стрелци. По-добре беше да приеме, че не са на себе си от ударите по главите, отколкото да повярва, че стрелят напълно съзнателно, без да ги е грижа, че ще пострадат невинни хора.
Навярно очакваха, че той ще побегне или ще отвърне на огъня.
Ала Роланд запълзя напред, като почти се прилепваше към пода. Счупени стъкла се забиха в дланите и коленете му. Болката от раните накара Джак Морт да се свести, което беше добре дошло за Стрелеца. Точно сега му беше много необходим. Изобщо не го беше грижа за страданията на Морт. Самият той леко понасяше болката, а раните бяха върху тялото на чудовище, което заслужаваше много по-лоша участ.
Най-сетне се добра до вратата и приклекна до нея, готов за скок. Беше пъхнал пистолета в кобура — вече нямаше да му трябва.
6
— Какво правиш, Карл? — изкрещя О’Мира. Представи си заглавие на първата страница на „Дейли Нюз“: „ПОЛИЦАЙ УБИВА ПО ПОГРЕШКА ЧЕТИРИМА В АПТЕКА В УЕСТ САЙД.“
Делеван не му обърна внимание и отново зареди пушката, сетне извика:
— Да заловим този лайнар!
7
Всичко се случи според предвижданията на Стрелеца.
Полицаите бяха вбесени, задето бяха измамени и обезоръжени от човек, изглеждащ или не по-опасен от който и да било жител на този огромен град, при това още не се бяха напълно съвзели от нанесените им удари. Втурнаха се в аптеката, като отпред тичаше глупакът с пушката. Движеха се приведени като войници, атакуващи вражески позиции, но всъщност мислеха, че противникът им вече е избягал през задната врата.
Подметките им заскърцаха по натрошените стъкла на тротоара; когато полицаят с пушката отвори вратата и се втурна в аптеката, Стрелецът се изправи и стовари юмруците си върху тила му. По-късно, когато даваше показания пред комисията, разследваща случая, Карл Делеван твърдеше, че не си спомня нищо след мига, когато коленичил в магазина на Клементс и видял под тезгяха портфейла на престъпника. Членовете на комисията решиха, че при дадените обстоятелства подобна амнезия е много „удобна“ и Делеван се отърва с принудителен двумесечен неплатен отпуск. Роланд обаче щеше да му повярва и при други обстоятелства (например ако глупакът не беше открил огън по аптеката, където можеше да има невинни хора) навярно щеше да му съчувства. Нищо чудно мозъкът на полицая да се беше разбъркал от двата силни удара по главата.
Когато Делеван тежко се свлече на земята като чувал с овес, той издърпа пушката от ръцете му.
— Стой! — извика О’Мира, в глава му се смесваха гняв и изумление.
Понечи да се прицели с магнума на Дебелия Джони, но очакванията на Роланд се оправдаха: стрелците в този свят бяха прекалено бавни. Можеше да изпрати три куршума в тялото на полицая, но нямаше смисъл. Той замахна с пушката; когато прикладът удари страната на О’Мира, се разнесе тъп звук, сякаш бейзболист отби с бухалката си бясно летящата към него топка. Внезапно лицето на полицая се изкриви от бузата надолу. (Необходими бяха три операции и четири стоманени скоби, за да може О’Мира отново да изглежда като нормален човек.) За миг се вцепени, сякаш не вярваше на случилото се, сетне забели очи. Краката му се подкосиха и той се строполи на пода.
Роланд стоеше на прага и не обръщаше внимание на приближаващия се вой на сирени. Отвори пушката, извади всички патрони и ги хвърли върху Делеван. После запрати и оръжието върху безжизненото тяло на полицая и промърмори:
— Ти си опасен глупак, който трябва да бъде заточен. Забравил си лицето на собствения си баща.
Прекрачи го и се приближи до каретата на стрелците, чиито двигател работеше на празни обороти. Отвори вратата и се настани зад волана.
8
— Можеш ли да караш тази карета? — попита той Джак Морт, който истерично крещеше и нечленоразделно бърбореше.
Ала убиецът продължаваше да крещи и не му отговори. Роланд се досети, че Морт се преструва на изпаднал в истерия, за да избегне разговора със странния си похитител.
„Слушай — обърна се към него той, — нямам време да повтарям, затова слушай внимателно. Ако не отговориш на въпросите ми, ще те накарам сам да си избодеш дясното око. Ще те накарам да изтръгнеш очната си ябълка и да я размажеш по седалката на тази кола. Мога да се справя и с едно око. В края на краищата изобщо не ме е грижа, очите са си твои.“
Не можеше да излъже Морт, но и онзи не можеше да го излъже: взаимоотношенията им бяха студени и същевременно много по-интимни, отколкото при най-страстния полов акт. Това не беше сливане на тела, а пределно сближаване на умове.
Той щеше да изпълни заканата си.
И Морт го знаеше. Истеричният му пристъп внезапно секна и той отговори:
— Мога да карам. — Бяха първите смислени думи, които беше произнесъл, откакто Роланд беше проникнал в съзнанието му.
„Карай тогава.“
„Къде искаш да отидеш?“
„Знаеш ли някакво място, което се нарича «Вилидж»?“
„Да.“
„Карай натам.“
„Къде по-точно?“
„Потегляй, ще разбереш по-късно.“
„Ще се движим по-бързо, ако включа сирената.“
„Добре. Пусни я, също и въртящите се лампи.“
За пръв път, откакто контролираше съзнанието му Стрелецът позволи на Морт да действа самостоятелно. Когато Джак обърна глава да огледа таблото на патрулната кола, Роланд наблюдаваше завъртането, но не го беше предизвикал. Но ако беше човек от плът и кръв, не безплътна душа, щеше да бъде нащрек, готов да поеме контрол при най-малкия признак на неподчинение.
Ала Джак беше кротък като агънце. Бе убил и осакатил, Бог знае, колко невинни хора, но не искаше да загуби скъпоценното си око. Натисна някакви копчета, освободи спирачката и колата потегли. Сирената нададе вой, проблеснаха пулсиращи червени светлини, които се отразяваха в предното стъкло.
„Карай по-бързо“ — мрачно изкомандва Стрелецът.
9
Въпреки че Морт беше включил сирената и непрекъснато натискаше клаксона, пътуването до Гринич Вилидж им отне двайсет минути, тъй като движението беше много натоварено. В света на Стрелеца надеждите на Еди Дийн се топяха като сняг под ярки слънчеви лъчи. Скоро щеше да дойде краят. Слънчевият диск до половината се беше потопил в океана.
„Пристигнахме“ — обади се Джак Морт. Казваше истината (в никакъв случай не можеше да излъже), но на Роланд му се струваше, че още се намират в центъра на града. И тук се издигаха гъсто застроени сгради, улиците бяха изпълнени с пешеходци и карети, които вдигаха невероятен шум и отделяха отровен дим. Навярно причината беше в горивото, което използваха. Истинско чудо бе, че тези хора изобщо бяха живи, че жените раждаха нормални деца, не уроди като мутантите в планинския тунел.
„Къде отиваме?“ — попита Морт.
Сега предстоеше най-трудното. Стрелецът се подготви доколкото беше възможно.
„Изключи сирената и лампите. Спри до тротоара.“
Морт паркира колата до някакъв пожарен кран.
„В този град има подземни железници. Искам да ме заведеш на станцията, където мотрисите спират, за да се качат или слязат пътниците.“
„Коя станция?“ — попита Морт и усети паника. Не можеше да скрие нищо от Роланд, но и той не можеше (поне не за дълго) да скрие нищо от него.
„Преди няколко години — не зная точно колко — си блъснал млада жена под мотрисата. Искам да ме заведеш на подземната станция, където се е случило това.“
Последва кратка, но отчаяна борба. Стрелецът спечели, но с големи усилия. По някакъв странен начин Джак Морт бе раздвоен като Одета. Не беше шизофреник и много добре разбираше какво прави от време на време. Но пазеше в тайна тази страна от живота си: личността, която се подвизаваше като Убиеца, беше скрита от очите на всички, както крадецът крие плячката си.
„Заведи ме там, гадино“ — повтори Стрелецът и вдигна палец към окото на Морт. Миг преди пръстът да се забие в очната кухина, Джак се предаде и подкара колата към станцията на Кристофър Стрийт, където преди около три години мотрисата беше отрязала краката на жена на име Одета Холмс.
10
— Я гледай — каза полицай Андрю Стонтън на колегата си Норис Уивър, когато синьо-бялата кола на Делеван и О’Мира се появи малко по-надолу по улицата. Шофьорът дори не си направи труда да потърси свободно място за паркиране, а спря до друг автомобил, почти не оставяйки място за преминаването на други превозни средства. Моментално се образува задръстване — колите се провираха бавно като кръв по безнадеждно стеснен кръвоносен съд.
Уивър провери номера, изписан до десния фар: 7 НН. Същият, който им беше продиктувал диспечерът.
Въртящите се лампи бяха включени и всичко изглеждаше нормално, докато вратата се отвори и шофьорът слезе. Наистина носеше син костюм, но не от онези с металните копчета и сребърна значка. Обувките му също не бяха униформени, освен ако Стонтън и Уивър бяха пропуснали съобщението, уведомяващо полицаите, че вече задължително ще носят мокасини „Гучи“. Което беше невероятно. По-вероятно бе този тип да е човекът, който беше нападнал полицаите в центъра на града. Непознатият слезе от колата и сякаш не чу клаксоните и гневните подвиквания на шофьорите, които се опитваха да го заобиколят.
— Да му се не види! — прошепна Анди Стонтън.
„Действайте много предпазливо — беше предупредил диспечерът. — Престъпникът е въоръжен и изключително опасен.“
Обикновено диспечерите говореха като автомати, сякаш бяха отегчени до смърт (което според Анди Стонтън беше самата истина); ето защо някак благоговейното подчертаване на думите „изключително опасен“ се врязаха в съзнанието на Анди.
За пръв път от четирите години служба в полицията му се налагаше да използва оръжието си. Извади пистолета си и погледна към Уивър, който беше сторил същото. Двамата стояха пред магазин за хранителни стоки, намиращ се на десетина метра от стълбата, водеща към станцията на метрото. Отдавна работеха заедно и бяха „настроени на една и съща вълна“, което е характерно за полицаите и военните. Без да промълвят нито дума, двамата отстъпиха към вратата на магазина, готови да стрелят.
— Долу ли? — лаконично попита Уивър.
— Да. — Анди погледна към входа към метрото. В този час на деня ескалаторите бяха препълнени с хора, които бързаха да се приберат у дома. — Трябва да го опипаме още сега, преди да се е смесил с тълпата.
— Давай.
Едновременно изскочиха на улицата — ако ги беше видял, Роланд щеше да прецени, че тези стрелци са много по-опасни противници от първите двама. Бяха по-млади, освен това (въпреки че Роланд не подозираше „оказаната му чест“) полицейският диспечер го беше обявил за „изключително опасен“, което според двамата полицаи беше равностойно на тигър людоед.
„Ако не спре, когато му заповядам, ще го пречукам“ — помисли си Анди.
— Стой! — извика той и се отпусна на коляно, като държеше пистолета с две ръце. Уивър беше сторил същото. — Полиция! Горе ръ…
Не успя да довърши, защото непознатият се втурна към ескалатора. Движеше се невероятно бързо. Ала Анди Стонтън беше като двигател, работещ на максимални обороти. Рязко се обърна и внезапно го обзе невъобразимо спокойствие — състояние, което беше добре познато на Роланд.
Младият полицай се прицели в бягащия човек, сетне натисна спусъка на трийсет и осем калибровия си пистолет. Видя как човекът със синия костюм залитна, опитвайки се да запази равновесие. После се строполи на тротоара, а пешеходците, които до преди секунда си мислеха как ще издържат поредното пътуване с метрото, закрещяха и се разпръснаха като подплашени пилци. Едва сега разбираха, че днес им е съдено да издържат нещо повече от досадното пътуване.
— Жесток си, брато! — възкликна Норис Уитън. — Свали го с един изстрел.
— Да — спокойно отговори Анди, сякаш не се беше случило нищо особено. Ако го чуеше, Роланд щеше да се възхити от хладнокръвието му. — Да отидем и да проверим дали е мъртъв.
11
„Мъртъв съм! — крещеше Джак Морт. — Мъртъв съм, убиха ме заради теб! Мъртъв съм…“
„Не си“ — прекъсна го Стрелецът. През полупритворените си клепачи наблюдаваше как двамата полицаи се приближават с оръжия, готови за стрелба. Да, действително бяха по-млади и по-бързи от колегите си, които бяха паркирали пред магазина за оръжия. Единият беше дяволски добър стрелец. Морт, а заедно с него и Роланд, трябваше да бъдат мъртви или смъртоносно-ранени. Куршумът, отправен точно в гърдите на Морт, премина през сакото му и проби джоба на скъпата му риза, но не проникна в плътта му. Животът на двамата беше спасен от запалката на Джак.
Самият той не пушеше, но шефът му, чийто пост Морт се надяваше да заеме след година, беше страстен пушач. Ето защо Джак беше дал цели двеста долара за сребърна запалка „Дънхил“. Разбира се, не запалваше всяка цигара, която захапваше господин Фрамингам, защото не искаше да изглежда като подмазвач. Правеше го от време на време… особено в присъствието на още по-голям началник, който щеше да оцени първо ненатрапчивата любезност на Джак Морт и второ, добрия вкус на Джак Морт.
Хората, които искаха да стигнат далеч, трябваше внимателно да обмислят всичките си ходове.
Този път предвидливостта спаси него и Роланд. Куршумът улучи сребърната запалка вместо сърцето му. Разбира се, той беше ранен. Не може да ти се размине, ако в гърдите ти изстрелят куршум с такъв голям калибър. Запалката се вряза в плътта му така, че се образува вдлъбнатина, сетне се пръсна на парчета — едно почти разряза зърното на гърдите му. Изстрелът възпламени напоения с бензин фитил. Ала стрелецът лежеше неподвижно и наблюдаваше как полицаите се приближаваха към него. Онзи, който не беше стрелял, крещеше на минувачите да се отдръпнат.
„Горя! — изкрещя Морт. — Изгаси огъня! Изгаси го! Изгаси…“
Стрелецът лежеше неподвижно и слушаше как песъчинките скърцат под подметките на полицаите. Не обръщаше внимание на воплите на Морт, нито на нажежения метал, който изгаряше плътта му.
Усети, че го подритнаха, и се претърколи по гръб. Очите на Джак бяха отворени, лицевите му мускули бяха отпуснати. Като го гледаше, никой не би заподозрял, че човекът, скрит в безжизненото тяло, надава неистови писъци.
— Господи! — прошепна някой. — Нима си го застрелял с куршум дум-дум, момче?
Димът излизаше на тънка струйка от дупката, в сакото на Морт. Разнесе се миризмата на обгорена плът.
Анди Стонтън, който до този момент беше действал безупречно, допусна грешка, заради която Корт би му ударил шамар и би го изгонил, въпреки досегашните му блестящи постижения, заявявайки, че една-единствена грешка обикновено води до трагични последствия. Стонтън беше застрелял непознатия — нито един полицай не знае способен ли е да убие човешко същество, докато попадне в ситуация, когато това е неизбежно, но мисълта, че куршумът някак си е подпалил престъпника, го изпълни с необясним ужас. Машинално го ритна в корема, преди полицаят да забележи проблясъка в очите на човека, когото смяташе за мъртъв.
Стонтън безпомощно размаха ръце и политна към партньора си. Пистолетът изхвръкна от ръката му. Уивър посегна към своето оръжие, но в мига, когато успя да се освободи от колегата си, дочу изстрел и пистолетът му изчезна като по магия. Ръката му изтръпна, сякаш някой я беше ударил с ковашки чук.
Човекът със синия костюм се изправи, за миг се втренчи в двамата полицаи и заяви:
— Бива си ви. По-добре сте от онези двамата. Послушайте съвета ми — не се опитвайте да ме преследвате. Историята почти приключи. Не ми се иска да ви убия.
Сетне рязко се извърна и хукна към ескалатора, водещ към станцията на метрото.
12
Подвижните стълби бяха претъпкани с хора, които бяха дочули виковете и изстрелите и бързаха да се върнат на улицата, тласкани от болезненото любопитство, присъщо на всички нюйоркчани, от желанието да разберат колко души са били убити, много ли кръв е заляла мръсния асфалт. Макар да се притискаха един към друг, любопитните някак си успяха да отстъпят от човека със синия костюм, който се втурна надолу. Страхът и изумлението им бяха оправдани — непознатият държеше пистолет, още един беше затъкнат на колана му.
Но най-ужасяващото бе, че беше обгърнат от дим, сякаш дрехите му горяха.
13
Роланд не обръщаше внимание на усилващите се викове на Морт, когато ризата, фланелката и сакото му пламнаха, а отломките от запалката започнаха да се разтопяват и нагорещеният метал потече към корема му, причинявайки му нетърпима болка.
Той вече долавяше миризмата на застоялия въздух в тунела, чуваше рева на приближаваща се мотриса.
Наближаваше моментът да изтегли третата карта или да загуби всичко. За втори път в живота си усети как планети потрепват и кръжат в съзнанието му.
Щом се озова на перона, захвърли пистолета. Разкопча колана и смъкна панталона на Джак Морт, разкривайки бели долни гащи, напомнящи кюлоти на проститутка. Нямаше време да се замисли върху тази странност. Трябваше да побърза, в противен случай нямаше защо да се притеснява, че ще изгори жив; нагретите куршуми щяха да експлоадират и да го разкъсат на парчета.
Стрелецът напъха в долните гащи кутиите с патрони и шишенцето с кефлекс. Смъкна горящото сако, но дори не се опита да свали запалената риза.
Чуваше грохота на приближаващата се мотриса, виждаше светлината в тунела. Нямаше кого да попита дали влакът се движи по маршрута на онзи, който беше прегазил Одета, но кой знае защо беше сигурен в това. Когато ставаше въпрос за Кулата, съдбата беше милосърдна и жестока като запалката, която беше спасила живота му, ала сега изгаряше плътта му. Подобно на колелата на приближаващата се мотриса, съдбата следваше едновременно логичен и брутален курс, на който можеха да устоят само стоманата и добротата.
Роланд отново обу панталона и се затича, без да забелязва хората, които изплашено се разбягваха от пътя му. Поради по-силния приток на въздух пламна яката на ризата му, сетне се подпали и косата му. Тежките кутии, които беше напъхал в долните гащи, непрекъснато го удряха по топките, предизвиквайки нетърпима болка. Той се стрелна като метеор през бариерата за проверка на билетите. „Изгаси огъня! — изкрещя Морт. — Изгаси го, преди напълно да се овъгля.“
„Заслужаваш да гориш в пламъците на ада — мрачно си помисли Стрелецът. — Участта ти ще бъде много по-милосърдна от онова, което заслужаваш.“
„Какво си намислил? Какво си намислил?“
Стрелецът не отговори; затича се към края на платформата и накара Морт да млъкне. Усети, че едната кутия заплашва да се изплъзне от смешните бели гащи, затова я придържаше.
Докато тичаше, насочи цялата си умствена енергия към Господарката. Не беше сигурен, че телепатичната връзка помежду им се осъществи, не знаеше дали ще накара Господарката да му се подчини, но все пак мислено повтаряше едно и също: „ВРАТАТА! ПОГЛЕДНИ ПРЕЗ ВРАТАТА! СЕГА! СЕГА!“
Грохотът на мотрисата сякаш изпълни света. Някаква жена изкрещя:
— Господи, този човек ще се хвърли под влака!
Някой го сграбчи за рамото, опитвайки се да го дръпне назад. В този миг Роланд блъсна тялото на Джак Морт отвъд жълтата ограничителна линия и скочи от платформата. Падна на релсите пред връхлитащия влак, като притискаше с ръце „плячката“ си, напъхана в гащите, която щеше да вземе със себе си, ако успееше да напусне тялото на Морт в подходящия момент. Докато падаше, продължаваше да вика жената… или по-точно двете жени: „ОДЕТА ХОЛМС! ДЕТА УОКЪР! ПОГЛЕДНИ!“ В мига, когато мотрисата, чиито сребристи колела се движеха неумолимо, връхлетя върху него, Стрелецът най-сетне обърна глава и впери поглед във вратата. Видя лицето на Господарката.
Не, лицата бяха две.
„Господи, виждам ги двете едновременно…“ — помисли си той.
— Не-е-е! — изкрещя Морт и в последната частица от секундата преди мотрисата да разполови тялото му, Роланд се хвърли към вратата и премина през нея. Джак Морт загина сам.
Кутиите с патрони и шишенцето с таблетки се появиха до проснатото тяло на Стрелеца. Ръцете му машинално посегнаха към тях, сетне се отдръпнаха. С огромно усилие на волята той се изправи и едва сега усети, че отново се е преселил в тялото си, треперещо от треската; дочу виковете на Еди Дийн, писъците на Одета… и на друга жена! Вдигна поглед и се убеди, че слухът не го е излъгал: видя две жени. И двете бяха с отрязани крака, тъмнокожи и надарени с изключителна красота. Ала едната беше зла и хубостта и само подчертаваше вътрешната и грозота.
Роланд се взираше в тези двойнички, които всъщност бяха отрицателният и положителният образ на една и съща жена. Не можеше да откъсне поглед от тях, като че беше хипнотизиран.
В този миг Еди отново изкрещя. Стрелецът забеляза как от водата изскочиха омарите и забързано запълзяха към завързания, безпомощен младеж. Слънцето залезе, мракът се спусна над този странен свят.
14
През отворената врата Дета видя себе си, видя се през своите очи и през очите на Стрелеца; внезапно се почувства невероятно объркана, не знаеше какво се случва с нея. Беше тук. Беше там, в очите на Стрелеца. Чуваше грохота на приближаващата се мотриса.
— Одета! — изкрещя и внезапно разбра коя всъщност беше и кога се бе случило нещастието.
— Дета! — изкрещя и внезапно разбра коя всъщност беше и кой беше причинил нещастието. За секунда изпита чувството, че я обръщаха наопаки, сетне усещането стана още по-мъчително. Тялото и се разкъсваше на две.
15
Роланд слезе по наклонения бряг към мястото, където лежеше Еди. Движеше се като човек, на когото бяха изтръгнали костите. Един омар посегна с клещите си към лицето на младежа, който изкрещя. Роланд ритна чудовището. Наведе се сковано, хвана ръцете на Еди и го повлече назад. Ала вече бе прекалено късно… той беше изтощен до смърт… омарите щяха да довършат не само младежа, но и него…
Еди отново закрещя, когато отвратителното създание издаде странните звуци, напомнящи лаконични въпроси, и откъсна парче от панталона и от крака му. Младият човек понечи да извика, но от гърдите му се изтръгна само глухо хриптене — задушаваше се в примките, измайсторени от Дета.
Отвратителните твари ги обкръжиха от всички страни… стесняваха окръжността и нетърпеливо щракаха с клещите си. Стрелецът събра последните си сили, дръпна Еди… и политна назад. Чу как гадините се приближават към него и го заплашват с клещите си. „Може би смъртта няма да е толкова страшна“ — помисли си той. Беше поставил на карта всичко и го беше изгубил.
Револверите му изгърмяха и той изпита неописуемо омайване.
16
Двете жени лежаха с лице една към друга и се повдигаха като змии, които се готвят да захапят жертвата си; пръстите с еднакви отпечатъци се впиваха в шиите с еднакви контури.
Жената се опитваше да я убие, но тази жена не беше реална… също като момиченцето; беше илюзия, предизвикана от падаща тухла, ала сега илюзията се беше превърнала в действителност — впиваше пръсти в шията и и се опитваше да я убие, докато Стрелецът се опитваше да спаси приятеля си. Въображаемото създание, което внезапно беше станало реално, грозно ругаеше и обливаше лицето и с горещата си слюнка. Сетне закрещя: „Аз взех синята чиния, защото онази жена ме натика в болницата, освен това никога не съм имала специална чиния — счупих я щото така трябваше… мразя белите момчета и съм готова да ги избия до крак… крадях от магазините дето се продават специални неща само за бели хора, докато моите чернокожи братя и сестри гладуват в Харлем, а плъховете изяждат децата им… аз направих всичко това, аз… аз… аз…!“
„Трябва да я убия!“ — помисли си Одета и внезапно осъзна, че не може да го стори.
Ако убиеше тази чудовищна жена, сама щеше да загине. Навярно взаимно щяха да причинят смъртта си, докато Еди и…
(Роланд) (Най-лошият човек)
… онзи, който ги беше повикал тук, загиваха, изяждани живи от ужасяващите омари. Това щеше да бъде краят на всички тях. Но имаше и друга алтернатива — да…
(обича) (мрази)
… отстъпи.
Одета разхлаби хватката си (въпреки че Дета продължаваше ожесточено да я души) и прегърна другата жена.
— Не, гадино! — изкрещя Дета, но във вопъла и се смесваха омраза и… благодарност. — Остави ме на мира, остави ме…
Одета, която вече се задушаваше, нямаше сили да отговори. Когато Роланд успя да отблъсне нападението на първия омар, а вторият вече пълзеше към Еди, за да откъсне парче от крака му, тя успя да прошепне на двойничката си:
— Обичам те.
За миг Дета още по-силно я стисна за гърлото… сетне смъртоносната и хватка се разхлаби.
Ръцете изчезнаха.
Отново почувства, че сякаш я обръщат наопаки, сетне като по чудо раздвоението изчезна и тя беше само една жена. За пръв път, откакто човек на име Джак Морт беше хвърлил тухла върху главата на момиченцето, оказало се под прозореца само защото таксиметровият шофьор беше отказал да обслужва чернокожи (а бащата на детето от гордост не беше пожелал да спре второ такси, за да не получи втори отказ), тя беше едно цяло. Беше Одета Холмс… Къде се бе дянала другата?
— Побързай, гадино! — провикна се Дета.
„Не, това е моят глас“ — смаяно си помисли Одета. Двете с Дета се бяха слели. Някога беше една, после се беше раздвоила, а сега Стрелецът беше създал трета жена. — Побързай, иначе омарите ще ги изядат.
Тя погледна към патроните. Нямаше време да ги използва докато презаредеше револверите, всичко щеше да свърши. Оставаше и само да се надява.
„Но няма ли още нещо?“ — запита се и вдигна оръжията.
Силен гръм разтърси тишината.
17
Един от омарите допълзя до Еди — изпъкналите му, някак мъртви очички, зловещо проблясваха. Чудовището протегна щипките си към лицето на безпомощния младеж, разнесе се ужасяващото му „Дод-а“… В този миг тялото му се разлетя на парчета. Роланд видя как друго чудовищно създание пълзи към лявата му ръка и отчаяно си помисли: „Отидоха ми пръстите“…, ала като по чудо гадината експлодира и във въздуха полетяха зеленикавите и вътрешности.
Той се обърна и видя невероятно красива жена; побиха го тръпки от гнева, който гореше в очите и.
— Елате по-близо, гадове! — изкрещя жената. — Хайде, приближете се, че да ви вкарам очите в задниците!
Застреля трети омар, който пълзеше между разтворените крака на Еди, възнамерявайки не само да го изяде, но и да го кастрира.
Още, когато за първи път видя омарите, на Роланд му беше хрумнало, че отвратителните твари са надарени с разум. Сега се убеди, че е бил прав.
Като видяха гибелта на събратята си, останалите омари започнаха да се оттеглят. Жената отново натисна спусъка, но патронът се оказа негоден. Със следващия си изстрел обаче разкъса на парчета още едно от чудовищата, които явно мислеха само за отстъпление. Останалите още по-бързо запълзяха към океана — очевидно бяха изгубили апетита си. Еди вече се задушаваше. Роланд се опита да разхлаби примката, която се беше впила в гърлото на младежа. Видя как почервенялото му лице постепенно стана пепеляво, как той вече губеше сетни сили. Внезапно по-силни ръце отблъснаха Роланд.
— Аз ще се заема с това — заяви жената. Държеше нож… неговия нож.
„С какво ще се заемеш? — помисли си Стрелецът и усети, че всеки момент ще изпадне в несвяст. — С какво ще се заемеш, след като двамата с Еди сме в ръцете ти?“
— Коя си ти? — прегракнало изрече той. Струваше му се, че пропада в пропаст, която беше по-тъмна от заобикалящия го мрак.
— Аз съм три жени едновременно — отговори тя и гласът и прозвуча някъде отдалеч. — Онази, истинската; втората, която нямаше право да съществува, но съществуваше; аз съм жената, която ти спаси. Благодаря ти, Стрелецо.
Миг преди мракът да го обгърне, Роланд почувства устните на жената върху своите, сетне бездната го погълна.
1
Когато слънчевият диск докосна Западния океан в света на Роланд и последните лъчи позлатиха вълните, плискащи се в брега, където лежеше завързаният Еди, полицаите О’Мира и Делеван се свестяваха в света, от който младежът беше отвлечен.
— Ще свалите ли белезниците ми? — угоднически попита Дебелия Джони.
— Къде е онзи мръсник? — прегракнало извика О’Мира и посегна към кобура си. Мислено изруга като установи, че коланът, кобурът, куршумите и пистолетът са изчезнали.
Представи си как ще го разпитват тъпанарите от Министерството на вътрешните работи, които познаваха полицейската работа само от репортажите на Джак Уеб, и внезапно паричната стойност на откраднатия пистолет престана да го интересува също като числеността на населението на Ирландия или запасите от полезни изкопаеми в Перу. Погледна към колегата си и видя, че и неговото оръжие липсва.
„Боже мой, само това ни липсваше!“ — печално си помисли той.
Дебелия Джони отново помоли да го освободят от белезниците.
О’Мира понечи да извика: „Заслужаваш да те…“, но навреме се осъзна и гневно стисна зъби. Канеше се да изкрещи: „Заслужаваш да те застреля като куче!“, но, разбира се, не можеше да го стори. Оръжията в магазина бяха прикрепени с верижки, а човекът със синия костюм, който на пръв поглед изглеждаше като нормален и солиден гражданин, беше отнел неговия пистолет и пистолета на Карл с лекотата, с която О’Мира би отнел водния пистолет от някое дете.
Ето защо мълчаливо взе ключа и отвори белезниците. Видя магнума, който Роланд беше захвърлил в ъгъла, и отиде да го вземе. Затъкна го в колана си, тъй като дори да имаше кобур, огромният пистолет нямаше да се побере в него.
— Хей, оръжието е мое! — пискливо извика Дебелия Джони.
— Не думай. Искаш ли да ти го върна? — О’Мира говореше бавно, защото главата му сякаш щеше да се пръсне от болка. В този момент единственото му желание беше да открие господин Очила с позлатени рамки и да го прикове към някоя стена… като използва тъпи гвоздеи. — Казват, че обитателите на затвора „Атака“ си падали по шишковци като теб, Джони. Имали дори поговорка, че дебелият задник е по-сладък. Сигурен ли си, че си искаш магнума обратно?
Шишкото безмълвно се обърна; миг преди това полицаят видя насълзените му очи и мокрото петно на панталоните му, но не изпита никаква жалост.
— Къде е онзи? — обади се Карл Делеван.
— Отиде си — с безразличие отвърна Дебелия Джони. — Сигурен съм. Знаете ли, помислих си, че ще ме убие.
Делеван бавно се изправи на крака. Почувства, че страната му е мокра, докосна я и погледна пръстите си. Бяха окървавени. Да му се не види! Посегна към кобура и продължи машинално да търси оръжието си дори след като пръстите му бяха подсказали, че пистолетът и кобурът са изчезнали.
О’Мира имаше обикновено главоболие; Делеван имаше усещането, че в черепа му се намира изпитателен полигон за ядрено оръжие.
— Оня малоумник ми е задигнал пистолета — обърна се той към колегата си. Говореше толкова завалено, че думите му почти не се разбираха.
— Свил е и моя.
— Още ли е тук? — Делеван пристъпи към О’Мира, наклони се наляво като че се движеше по палубата на кораб в бурно море, но успя да се изправи.
— Не.
— Отдавна ли се е чупил? — Делеван погледна към Дебелия Джони, но продавачът не му отговори — беше с гръб към него и си мислеше, че полицаят говори на партньора си. Делеван, който ставаше избухлив дори при по-нормални обстоятелства, с цяло гърло изкрещя на шишкото, при което му се стори, че главата му всеки миг ще експлодира: — Попитах те нещо, свиня такава! Отдавна ли се е чупил оня педераст?
— Преди около… пет минути — равнодушно отговори Дебелия Джони. — Взе патроните и оръжията ви. — Замълча, сетне добави: — Плати за патроните… направо не можах да повярвам.
„Преди пет минути — помисли си Делеван. — Този тип пристигна с такси — видяхме го, докато седяхме в патрулната кола и пиехме кафе.“ В този час на деня, когато движението беше натоварено, беше трудно да се намери свободно такси. Може би щяха да успеят…
— Да вървим! — извика той на партньора си. — Още имаме шанс да го пипнем. Ще вземем пистолет от този лигльо…
О’Мира му показа магнума. Отначало на Делеван му се стори, че пистолетите са два, постепенно зрението му се нормализира.
— Добре. — Той бавно идваше на себе си като боксьор, който е бил свален в нокдаун. — Задръж го. Аз ще взема пушката, която е прикрепена под таблото на колата, — Тръгна към вратата, но този път залитна толкова силно, че трябваше да се подпре на стената, за да запази равновесие.
— Хей, ще се оправиш ли? — разтревожено попита колегата му.
— Да, ако успеем да го заловим.
Двамата излязоха. Дебелия Джони въздъхна от облекчение, което все пак не можеше да се сравни с облекчението, изпитано от него в мига, когато човекът със синия костюм напусна магазина.
2
На Делеван и О’Мира дори не се наложи да обмислят накъде се е отправил престъпникът. Достатъчно беше да слушат съобщенията на радиодиспечера, които непрекъснато съобщаваше:
— Код 19. В момента се извършва грабеж, води се престрелка. Код 19, код 19. Адресът е 49 улица 395, аптеката на Кац. Престъпникът е висок, русокос, със син костюм…
„Води се престрелка — каза си Делеван и главата го заболя още по-силно. — Питам се дали стрелят с моя пистолет или с този на Джордж. Ако този малоумник е убил някого, спукана ни е работата. Значи непременно трябва да го пипнем.“
— Да изчезваме — обърна се той към О’Мира, който не се нуждаеше от подканяне, тъй като не по-зле от партньора си разбираше в каква каша са се забъркали. Пусна фаровете и сирената и се включи в движението. Настъпил беше часът на върховото натоварване, затова полицаят подкара колата с двете колела по бордюра; изплашените пешеходци едва успяваха да отскочат встрани. Когато слезе на платното, автомобилът удари задната броня на някакъв фургон. Напред вече виждаше проблясъка на счупените стъкла на тротоара, чуваше се неприятният вой на алармена система. Пешеходците се бяха изпокрили във входовете или зад кофите за смет, но обитателите на апартаментите на горните етажи любопитно се надвесваха от прозорците си, сякаш наблюдаваха занимателно телевизионно състезание или безплатна филмова прожекция.
Автомобилното движение в квартала беше замряло; нямаше ги дори нахалните таксиметрови шофьори.
— Да се надяваме, че онзи тип е още там — промърмори Делеван и освободи от скобите пушката-помпа, прикрепена под таблото.
Но и двамата полицаи не знаеха, че когато си имаш работа със Стрелеца, не бива да проявяваш прекалена самонадеяност.
3
Роланд пъхна шишенцето с кефлекс в джоба на сакото, където беше прибрал патроните, и излезе от аптеката. В дясната си ръка стискаше 38-калибровия служебен пистолет на Карл Делеван. Ах, колко приятно беше да държи оръжието в ръка, на която не липсваше нито един пръст! Чу сирената и видя колата, която се приближаваше с бясна скорост. „Те са“ — помисли си и вдигна пистолета, но внезапно си спомни, че двамата мъже бяха стрелци. Стрелци, които изпълняваха служебния си дълг. Обърна се и влезе в магазина на алхимика.
— Стой, не мърдай! — извика Делеван.
Роланд извърна очи към вдлъбнатото огледало в мига, когато стрелецът (онзи, от чието ухо течеше кръв) се надвеси през сваленото стъкло на автомобила, държейки пушка. Когато партньорът му рязко удари спирачките и гумите изскърцаха, той постави куршум в пълнителя.
Роланд се просна на пода.
4
На Кац не му беше необходимо огледало, за да види какво ще се случи. Първо се беше появил откаченият, а сега идваха и смахнатите полицаи. Господи, нямаше ли край на мъките му?
— Лягайте! — изкрещя той на помощника си и на охранителя Ралф, сетне се отпусна на колене зад щанда, без да се интересува дали са се подчинили на заповедта му.
Секунда преди Делеван да стреля, помощникът се стовари върху Кац като защитник, който поваля противниковия нападател по време на футболен мач; главата на аптекаря се удари в пода с такава сила, че челюстта му се счупи на две места.
Страхотна болка преряза главата му, сетне чу трясъка от изстрела, чу как се счупиха оцелелите стъкла на витрините, както и шишенца с одеколон, парфюм, сироп против кашлица и Бог знае още какво. Невъобразимата смесица от аромати се превърна в отвратително зловоние и преди да припадне, Кац още веднъж прокле баща си да гори в ада, задето го беше заробил за тази проклета аптека.
5
Роланд видя как кутийки и шишенца се разлетяха на всички страни след изстрела. Стъкленият шкаф, където се съхраняваха пясъчни часовници, се взриви, отломките се посипаха като блестящ облак.
„Не знаят дали в аптеката са останали клиенти… невинни хора, — помисли си той. — Дори не провериха, а стрелят с мощна пушка.“
Това беше непростимо. Той едва успя да сдържи гнева си. Двамата мъже бяха стрелци. По-добре беше да приеме, че не са на себе си от ударите по главите, отколкото да повярва, че стрелят напълно съзнателно, без да ги е грижа, че ще пострадат невинни хора.
Навярно очакваха, че той ще побегне или ще отвърне на огъня.
Ала Роланд запълзя напред, като почти се прилепваше към пода. Счупени стъкла се забиха в дланите и коленете му. Болката от раните накара Джак Морт да се свести, което беше добре дошло за Стрелеца. Точно сега му беше много необходим. Изобщо не го беше грижа за страданията на Морт. Самият той леко понасяше болката, а раните бяха върху тялото на чудовище, което заслужаваше много по-лоша участ.
Най-сетне се добра до вратата и приклекна до нея, готов за скок. Беше пъхнал пистолета в кобура — вече нямаше да му трябва.
6
— Какво правиш, Карл? — изкрещя О’Мира. Представи си заглавие на първата страница на „Дейли Нюз“: „ПОЛИЦАЙ УБИВА ПО ПОГРЕШКА ЧЕТИРИМА В АПТЕКА В УЕСТ САЙД.“
Делеван не му обърна внимание и отново зареди пушката, сетне извика:
— Да заловим този лайнар!
7
Всичко се случи според предвижданията на Стрелеца.
Полицаите бяха вбесени, задето бяха измамени и обезоръжени от човек, изглеждащ или не по-опасен от който и да било жител на този огромен град, при това още не се бяха напълно съвзели от нанесените им удари. Втурнаха се в аптеката, като отпред тичаше глупакът с пушката. Движеха се приведени като войници, атакуващи вражески позиции, но всъщност мислеха, че противникът им вече е избягал през задната врата.
Подметките им заскърцаха по натрошените стъкла на тротоара; когато полицаят с пушката отвори вратата и се втурна в аптеката, Стрелецът се изправи и стовари юмруците си върху тила му. По-късно, когато даваше показания пред комисията, разследваща случая, Карл Делеван твърдеше, че не си спомня нищо след мига, когато коленичил в магазина на Клементс и видял под тезгяха портфейла на престъпника. Членовете на комисията решиха, че при дадените обстоятелства подобна амнезия е много „удобна“ и Делеван се отърва с принудителен двумесечен неплатен отпуск. Роланд обаче щеше да му повярва и при други обстоятелства (например ако глупакът не беше открил огън по аптеката, където можеше да има невинни хора) навярно щеше да му съчувства. Нищо чудно мозъкът на полицая да се беше разбъркал от двата силни удара по главата.
Когато Делеван тежко се свлече на земята като чувал с овес, той издърпа пушката от ръцете му.
— Стой! — извика О’Мира, в глава му се смесваха гняв и изумление.
Понечи да се прицели с магнума на Дебелия Джони, но очакванията на Роланд се оправдаха: стрелците в този свят бяха прекалено бавни. Можеше да изпрати три куршума в тялото на полицая, но нямаше смисъл. Той замахна с пушката; когато прикладът удари страната на О’Мира, се разнесе тъп звук, сякаш бейзболист отби с бухалката си бясно летящата към него топка. Внезапно лицето на полицая се изкриви от бузата надолу. (Необходими бяха три операции и четири стоманени скоби, за да може О’Мира отново да изглежда като нормален човек.) За миг се вцепени, сякаш не вярваше на случилото се, сетне забели очи. Краката му се подкосиха и той се строполи на пода.
Роланд стоеше на прага и не обръщаше внимание на приближаващия се вой на сирени. Отвори пушката, извади всички патрони и ги хвърли върху Делеван. После запрати и оръжието върху безжизненото тяло на полицая и промърмори:
— Ти си опасен глупак, който трябва да бъде заточен. Забравил си лицето на собствения си баща.
Прекрачи го и се приближи до каретата на стрелците, чиито двигател работеше на празни обороти. Отвори вратата и се настани зад волана.
8
— Можеш ли да караш тази карета? — попита той Джак Морт, който истерично крещеше и нечленоразделно бърбореше.
Ала убиецът продължаваше да крещи и не му отговори. Роланд се досети, че Морт се преструва на изпаднал в истерия, за да избегне разговора със странния си похитител.
„Слушай — обърна се към него той, — нямам време да повтарям, затова слушай внимателно. Ако не отговориш на въпросите ми, ще те накарам сам да си избодеш дясното око. Ще те накарам да изтръгнеш очната си ябълка и да я размажеш по седалката на тази кола. Мога да се справя и с едно око. В края на краищата изобщо не ме е грижа, очите са си твои.“
Не можеше да излъже Морт, но и онзи не можеше да го излъже: взаимоотношенията им бяха студени и същевременно много по-интимни, отколкото при най-страстния полов акт. Това не беше сливане на тела, а пределно сближаване на умове.
Той щеше да изпълни заканата си.
И Морт го знаеше. Истеричният му пристъп внезапно секна и той отговори:
— Мога да карам. — Бяха първите смислени думи, които беше произнесъл, откакто Роланд беше проникнал в съзнанието му.
„Карай тогава.“
„Къде искаш да отидеш?“
„Знаеш ли някакво място, което се нарича «Вилидж»?“
„Да.“
„Карай натам.“
„Къде по-точно?“
„Потегляй, ще разбереш по-късно.“
„Ще се движим по-бързо, ако включа сирената.“
„Добре. Пусни я, също и въртящите се лампи.“
За пръв път, откакто контролираше съзнанието му Стрелецът позволи на Морт да действа самостоятелно. Когато Джак обърна глава да огледа таблото на патрулната кола, Роланд наблюдаваше завъртането, но не го беше предизвикал. Но ако беше човек от плът и кръв, не безплътна душа, щеше да бъде нащрек, готов да поеме контрол при най-малкия признак на неподчинение.
Ала Джак беше кротък като агънце. Бе убил и осакатил, Бог знае, колко невинни хора, но не искаше да загуби скъпоценното си око. Натисна някакви копчета, освободи спирачката и колата потегли. Сирената нададе вой, проблеснаха пулсиращи червени светлини, които се отразяваха в предното стъкло.
„Карай по-бързо“ — мрачно изкомандва Стрелецът.
9
Въпреки че Морт беше включил сирената и непрекъснато натискаше клаксона, пътуването до Гринич Вилидж им отне двайсет минути, тъй като движението беше много натоварено. В света на Стрелеца надеждите на Еди Дийн се топяха като сняг под ярки слънчеви лъчи. Скоро щеше да дойде краят. Слънчевият диск до половината се беше потопил в океана.
„Пристигнахме“ — обади се Джак Морт. Казваше истината (в никакъв случай не можеше да излъже), но на Роланд му се струваше, че още се намират в центъра на града. И тук се издигаха гъсто застроени сгради, улиците бяха изпълнени с пешеходци и карети, които вдигаха невероятен шум и отделяха отровен дим. Навярно причината беше в горивото, което използваха. Истинско чудо бе, че тези хора изобщо бяха живи, че жените раждаха нормални деца, не уроди като мутантите в планинския тунел.
„Къде отиваме?“ — попита Морт.
Сега предстоеше най-трудното. Стрелецът се подготви доколкото беше възможно.
„Изключи сирената и лампите. Спри до тротоара.“
Морт паркира колата до някакъв пожарен кран.
„В този град има подземни железници. Искам да ме заведеш на станцията, където мотрисите спират, за да се качат или слязат пътниците.“
„Коя станция?“ — попита Морт и усети паника. Не можеше да скрие нищо от Роланд, но и той не можеше (поне не за дълго) да скрие нищо от него.
„Преди няколко години — не зная точно колко — си блъснал млада жена под мотрисата. Искам да ме заведеш на подземната станция, където се е случило това.“
Последва кратка, но отчаяна борба. Стрелецът спечели, но с големи усилия. По някакъв странен начин Джак Морт бе раздвоен като Одета. Не беше шизофреник и много добре разбираше какво прави от време на време. Но пазеше в тайна тази страна от живота си: личността, която се подвизаваше като Убиеца, беше скрита от очите на всички, както крадецът крие плячката си.
„Заведи ме там, гадино“ — повтори Стрелецът и вдигна палец към окото на Морт. Миг преди пръстът да се забие в очната кухина, Джак се предаде и подкара колата към станцията на Кристофър Стрийт, където преди около три години мотрисата беше отрязала краката на жена на име Одета Холмс.
10
— Я гледай — каза полицай Андрю Стонтън на колегата си Норис Уивър, когато синьо-бялата кола на Делеван и О’Мира се появи малко по-надолу по улицата. Шофьорът дори не си направи труда да потърси свободно място за паркиране, а спря до друг автомобил, почти не оставяйки място за преминаването на други превозни средства. Моментално се образува задръстване — колите се провираха бавно като кръв по безнадеждно стеснен кръвоносен съд.
Уивър провери номера, изписан до десния фар: 7 НН. Същият, който им беше продиктувал диспечерът.
Въртящите се лампи бяха включени и всичко изглеждаше нормално, докато вратата се отвори и шофьорът слезе. Наистина носеше син костюм, но не от онези с металните копчета и сребърна значка. Обувките му също не бяха униформени, освен ако Стонтън и Уивър бяха пропуснали съобщението, уведомяващо полицаите, че вече задължително ще носят мокасини „Гучи“. Което беше невероятно. По-вероятно бе този тип да е човекът, който беше нападнал полицаите в центъра на града. Непознатият слезе от колата и сякаш не чу клаксоните и гневните подвиквания на шофьорите, които се опитваха да го заобиколят.
— Да му се не види! — прошепна Анди Стонтън.
„Действайте много предпазливо — беше предупредил диспечерът. — Престъпникът е въоръжен и изключително опасен.“
Обикновено диспечерите говореха като автомати, сякаш бяха отегчени до смърт (което според Анди Стонтън беше самата истина); ето защо някак благоговейното подчертаване на думите „изключително опасен“ се врязаха в съзнанието на Анди.
За пръв път от четирите години служба в полицията му се налагаше да използва оръжието си. Извади пистолета си и погледна към Уивър, който беше сторил същото. Двамата стояха пред магазин за хранителни стоки, намиращ се на десетина метра от стълбата, водеща към станцията на метрото. Отдавна работеха заедно и бяха „настроени на една и съща вълна“, което е характерно за полицаите и военните. Без да промълвят нито дума, двамата отстъпиха към вратата на магазина, готови да стрелят.
— Долу ли? — лаконично попита Уивър.
— Да. — Анди погледна към входа към метрото. В този час на деня ескалаторите бяха препълнени с хора, които бързаха да се приберат у дома. — Трябва да го опипаме още сега, преди да се е смесил с тълпата.
— Давай.
Едновременно изскочиха на улицата — ако ги беше видял, Роланд щеше да прецени, че тези стрелци са много по-опасни противници от първите двама. Бяха по-млади, освен това (въпреки че Роланд не подозираше „оказаната му чест“) полицейският диспечер го беше обявил за „изключително опасен“, което според двамата полицаи беше равностойно на тигър людоед.
„Ако не спре, когато му заповядам, ще го пречукам“ — помисли си Анди.
— Стой! — извика той и се отпусна на коляно, като държеше пистолета с две ръце. Уивър беше сторил същото. — Полиция! Горе ръ…
Не успя да довърши, защото непознатият се втурна към ескалатора. Движеше се невероятно бързо. Ала Анди Стонтън беше като двигател, работещ на максимални обороти. Рязко се обърна и внезапно го обзе невъобразимо спокойствие — състояние, което беше добре познато на Роланд.
Младият полицай се прицели в бягащия човек, сетне натисна спусъка на трийсет и осем калибровия си пистолет. Видя как човекът със синия костюм залитна, опитвайки се да запази равновесие. После се строполи на тротоара, а пешеходците, които до преди секунда си мислеха как ще издържат поредното пътуване с метрото, закрещяха и се разпръснаха като подплашени пилци. Едва сега разбираха, че днес им е съдено да издържат нещо повече от досадното пътуване.
— Жесток си, брато! — възкликна Норис Уитън. — Свали го с един изстрел.
— Да — спокойно отговори Анди, сякаш не се беше случило нищо особено. Ако го чуеше, Роланд щеше да се възхити от хладнокръвието му. — Да отидем и да проверим дали е мъртъв.
11
„Мъртъв съм! — крещеше Джак Морт. — Мъртъв съм, убиха ме заради теб! Мъртъв съм…“
„Не си“ — прекъсна го Стрелецът. През полупритворените си клепачи наблюдаваше как двамата полицаи се приближават с оръжия, готови за стрелба. Да, действително бяха по-млади и по-бързи от колегите си, които бяха паркирали пред магазина за оръжия. Единият беше дяволски добър стрелец. Морт, а заедно с него и Роланд, трябваше да бъдат мъртви или смъртоносно-ранени. Куршумът, отправен точно в гърдите на Морт, премина през сакото му и проби джоба на скъпата му риза, но не проникна в плътта му. Животът на двамата беше спасен от запалката на Джак.
Самият той не пушеше, но шефът му, чийто пост Морт се надяваше да заеме след година, беше страстен пушач. Ето защо Джак беше дал цели двеста долара за сребърна запалка „Дънхил“. Разбира се, не запалваше всяка цигара, която захапваше господин Фрамингам, защото не искаше да изглежда като подмазвач. Правеше го от време на време… особено в присъствието на още по-голям началник, който щеше да оцени първо ненатрапчивата любезност на Джак Морт и второ, добрия вкус на Джак Морт.
Хората, които искаха да стигнат далеч, трябваше внимателно да обмислят всичките си ходове.
Този път предвидливостта спаси него и Роланд. Куршумът улучи сребърната запалка вместо сърцето му. Разбира се, той беше ранен. Не може да ти се размине, ако в гърдите ти изстрелят куршум с такъв голям калибър. Запалката се вряза в плътта му така, че се образува вдлъбнатина, сетне се пръсна на парчета — едно почти разряза зърното на гърдите му. Изстрелът възпламени напоения с бензин фитил. Ала стрелецът лежеше неподвижно и наблюдаваше как полицаите се приближаваха към него. Онзи, който не беше стрелял, крещеше на минувачите да се отдръпнат.
„Горя! — изкрещя Морт. — Изгаси огъня! Изгаси го! Изгаси…“
Стрелецът лежеше неподвижно и слушаше как песъчинките скърцат под подметките на полицаите. Не обръщаше внимание на воплите на Морт, нито на нажежения метал, който изгаряше плътта му.
Усети, че го подритнаха, и се претърколи по гръб. Очите на Джак бяха отворени, лицевите му мускули бяха отпуснати. Като го гледаше, никой не би заподозрял, че човекът, скрит в безжизненото тяло, надава неистови писъци.
— Господи! — прошепна някой. — Нима си го застрелял с куршум дум-дум, момче?
Димът излизаше на тънка струйка от дупката, в сакото на Морт. Разнесе се миризмата на обгорена плът.
Анди Стонтън, който до този момент беше действал безупречно, допусна грешка, заради която Корт би му ударил шамар и би го изгонил, въпреки досегашните му блестящи постижения, заявявайки, че една-единствена грешка обикновено води до трагични последствия. Стонтън беше застрелял непознатия — нито един полицай не знае способен ли е да убие човешко същество, докато попадне в ситуация, когато това е неизбежно, но мисълта, че куршумът някак си е подпалил престъпника, го изпълни с необясним ужас. Машинално го ритна в корема, преди полицаят да забележи проблясъка в очите на човека, когото смяташе за мъртъв.
Стонтън безпомощно размаха ръце и политна към партньора си. Пистолетът изхвръкна от ръката му. Уивър посегна към своето оръжие, но в мига, когато успя да се освободи от колегата си, дочу изстрел и пистолетът му изчезна като по магия. Ръката му изтръпна, сякаш някой я беше ударил с ковашки чук.
Човекът със синия костюм се изправи, за миг се втренчи в двамата полицаи и заяви:
— Бива си ви. По-добре сте от онези двамата. Послушайте съвета ми — не се опитвайте да ме преследвате. Историята почти приключи. Не ми се иска да ви убия.
Сетне рязко се извърна и хукна към ескалатора, водещ към станцията на метрото.
12
Подвижните стълби бяха претъпкани с хора, които бяха дочули виковете и изстрелите и бързаха да се върнат на улицата, тласкани от болезненото любопитство, присъщо на всички нюйоркчани, от желанието да разберат колко души са били убити, много ли кръв е заляла мръсния асфалт. Макар да се притискаха един към друг, любопитните някак си успяха да отстъпят от човека със синия костюм, който се втурна надолу. Страхът и изумлението им бяха оправдани — непознатият държеше пистолет, още един беше затъкнат на колана му.
Но най-ужасяващото бе, че беше обгърнат от дим, сякаш дрехите му горяха.
13
Роланд не обръщаше внимание на усилващите се викове на Морт, когато ризата, фланелката и сакото му пламнаха, а отломките от запалката започнаха да се разтопяват и нагорещеният метал потече към корема му, причинявайки му нетърпима болка.
Той вече долавяше миризмата на застоялия въздух в тунела, чуваше рева на приближаваща се мотриса.
Наближаваше моментът да изтегли третата карта или да загуби всичко. За втори път в живота си усети как планети потрепват и кръжат в съзнанието му.
Щом се озова на перона, захвърли пистолета. Разкопча колана и смъкна панталона на Джак Морт, разкривайки бели долни гащи, напомнящи кюлоти на проститутка. Нямаше време да се замисли върху тази странност. Трябваше да побърза, в противен случай нямаше защо да се притеснява, че ще изгори жив; нагретите куршуми щяха да експлоадират и да го разкъсат на парчета.
Стрелецът напъха в долните гащи кутиите с патрони и шишенцето с кефлекс. Смъкна горящото сако, но дори не се опита да свали запалената риза.
Чуваше грохота на приближаващата се мотриса, виждаше светлината в тунела. Нямаше кого да попита дали влакът се движи по маршрута на онзи, който беше прегазил Одета, но кой знае защо беше сигурен в това. Когато ставаше въпрос за Кулата, съдбата беше милосърдна и жестока като запалката, която беше спасила живота му, ала сега изгаряше плътта му. Подобно на колелата на приближаващата се мотриса, съдбата следваше едновременно логичен и брутален курс, на който можеха да устоят само стоманата и добротата.
Роланд отново обу панталона и се затича, без да забелязва хората, които изплашено се разбягваха от пътя му. Поради по-силния приток на въздух пламна яката на ризата му, сетне се подпали и косата му. Тежките кутии, които беше напъхал в долните гащи, непрекъснато го удряха по топките, предизвиквайки нетърпима болка. Той се стрелна като метеор през бариерата за проверка на билетите. „Изгаси огъня! — изкрещя Морт. — Изгаси го, преди напълно да се овъгля.“
„Заслужаваш да гориш в пламъците на ада — мрачно си помисли Стрелецът. — Участта ти ще бъде много по-милосърдна от онова, което заслужаваш.“
„Какво си намислил? Какво си намислил?“
Стрелецът не отговори; затича се към края на платформата и накара Морт да млъкне. Усети, че едната кутия заплашва да се изплъзне от смешните бели гащи, затова я придържаше.
Докато тичаше, насочи цялата си умствена енергия към Господарката. Не беше сигурен, че телепатичната връзка помежду им се осъществи, не знаеше дали ще накара Господарката да му се подчини, но все пак мислено повтаряше едно и също: „ВРАТАТА! ПОГЛЕДНИ ПРЕЗ ВРАТАТА! СЕГА! СЕГА!“
Грохотът на мотрисата сякаш изпълни света. Някаква жена изкрещя:
— Господи, този човек ще се хвърли под влака!
Някой го сграбчи за рамото, опитвайки се да го дръпне назад. В този миг Роланд блъсна тялото на Джак Морт отвъд жълтата ограничителна линия и скочи от платформата. Падна на релсите пред връхлитащия влак, като притискаше с ръце „плячката“ си, напъхана в гащите, която щеше да вземе със себе си, ако успееше да напусне тялото на Морт в подходящия момент. Докато падаше, продължаваше да вика жената… или по-точно двете жени: „ОДЕТА ХОЛМС! ДЕТА УОКЪР! ПОГЛЕДНИ!“ В мига, когато мотрисата, чиито сребристи колела се движеха неумолимо, връхлетя върху него, Стрелецът най-сетне обърна глава и впери поглед във вратата. Видя лицето на Господарката.
Не, лицата бяха две.
„Господи, виждам ги двете едновременно…“ — помисли си той.
— Не-е-е! — изкрещя Морт и в последната частица от секундата преди мотрисата да разполови тялото му, Роланд се хвърли към вратата и премина през нея. Джак Морт загина сам.
Кутиите с патрони и шишенцето с таблетки се появиха до проснатото тяло на Стрелеца. Ръцете му машинално посегнаха към тях, сетне се отдръпнаха. С огромно усилие на волята той се изправи и едва сега усети, че отново се е преселил в тялото си, треперещо от треската; дочу виковете на Еди Дийн, писъците на Одета… и на друга жена! Вдигна поглед и се убеди, че слухът не го е излъгал: видя две жени. И двете бяха с отрязани крака, тъмнокожи и надарени с изключителна красота. Ала едната беше зла и хубостта и само подчертаваше вътрешната и грозота.
Роланд се взираше в тези двойнички, които всъщност бяха отрицателният и положителният образ на една и съща жена. Не можеше да откъсне поглед от тях, като че беше хипнотизиран.
В този миг Еди отново изкрещя. Стрелецът забеляза как от водата изскочиха омарите и забързано запълзяха към завързания, безпомощен младеж. Слънцето залезе, мракът се спусна над този странен свят.
14
През отворената врата Дета видя себе си, видя се през своите очи и през очите на Стрелеца; внезапно се почувства невероятно объркана, не знаеше какво се случва с нея. Беше тук. Беше там, в очите на Стрелеца. Чуваше грохота на приближаващата се мотриса.
— Одета! — изкрещя и внезапно разбра коя всъщност беше и кога се бе случило нещастието.
— Дета! — изкрещя и внезапно разбра коя всъщност беше и кой беше причинил нещастието. За секунда изпита чувството, че я обръщаха наопаки, сетне усещането стана още по-мъчително. Тялото и се разкъсваше на две.
15
Роланд слезе по наклонения бряг към мястото, където лежеше Еди. Движеше се като човек, на когото бяха изтръгнали костите. Един омар посегна с клещите си към лицето на младежа, който изкрещя. Роланд ритна чудовището. Наведе се сковано, хвана ръцете на Еди и го повлече назад. Ала вече бе прекалено късно… той беше изтощен до смърт… омарите щяха да довършат не само младежа, но и него…
Еди отново закрещя, когато отвратителното създание издаде странните звуци, напомнящи лаконични въпроси, и откъсна парче от панталона и от крака му. Младият човек понечи да извика, но от гърдите му се изтръгна само глухо хриптене — задушаваше се в примките, измайсторени от Дета.
Отвратителните твари ги обкръжиха от всички страни… стесняваха окръжността и нетърпеливо щракаха с клещите си. Стрелецът събра последните си сили, дръпна Еди… и политна назад. Чу как гадините се приближават към него и го заплашват с клещите си. „Може би смъртта няма да е толкова страшна“ — помисли си той. Беше поставил на карта всичко и го беше изгубил.
Револверите му изгърмяха и той изпита неописуемо омайване.
16
Двете жени лежаха с лице една към друга и се повдигаха като змии, които се готвят да захапят жертвата си; пръстите с еднакви отпечатъци се впиваха в шиите с еднакви контури.
Жената се опитваше да я убие, но тази жена не беше реална… също като момиченцето; беше илюзия, предизвикана от падаща тухла, ала сега илюзията се беше превърнала в действителност — впиваше пръсти в шията и и се опитваше да я убие, докато Стрелецът се опитваше да спаси приятеля си. Въображаемото създание, което внезапно беше станало реално, грозно ругаеше и обливаше лицето и с горещата си слюнка. Сетне закрещя: „Аз взех синята чиния, защото онази жена ме натика в болницата, освен това никога не съм имала специална чиния — счупих я щото така трябваше… мразя белите момчета и съм готова да ги избия до крак… крадях от магазините дето се продават специални неща само за бели хора, докато моите чернокожи братя и сестри гладуват в Харлем, а плъховете изяждат децата им… аз направих всичко това, аз… аз… аз…!“
„Трябва да я убия!“ — помисли си Одета и внезапно осъзна, че не може да го стори.
Ако убиеше тази чудовищна жена, сама щеше да загине. Навярно взаимно щяха да причинят смъртта си, докато Еди и…
(Роланд) (Най-лошият човек)
… онзи, който ги беше повикал тук, загиваха, изяждани живи от ужасяващите омари. Това щеше да бъде краят на всички тях. Но имаше и друга алтернатива — да…
(обича) (мрази)
… отстъпи.
Одета разхлаби хватката си (въпреки че Дета продължаваше ожесточено да я души) и прегърна другата жена.
— Не, гадино! — изкрещя Дета, но във вопъла и се смесваха омраза и… благодарност. — Остави ме на мира, остави ме…
Одета, която вече се задушаваше, нямаше сили да отговори. Когато Роланд успя да отблъсне нападението на първия омар, а вторият вече пълзеше към Еди, за да откъсне парче от крака му, тя успя да прошепне на двойничката си:
— Обичам те.
За миг Дета още по-силно я стисна за гърлото… сетне смъртоносната и хватка се разхлаби.
Ръцете изчезнаха.
Отново почувства, че сякаш я обръщат наопаки, сетне като по чудо раздвоението изчезна и тя беше само една жена. За пръв път, откакто човек на име Джак Морт беше хвърлил тухла върху главата на момиченцето, оказало се под прозореца само защото таксиметровият шофьор беше отказал да обслужва чернокожи (а бащата на детето от гордост не беше пожелал да спре второ такси, за да не получи втори отказ), тя беше едно цяло. Беше Одета Холмс… Къде се бе дянала другата?
— Побързай, гадино! — провикна се Дета.
„Не, това е моят глас“ — смаяно си помисли Одета. Двете с Дета се бяха слели. Някога беше една, после се беше раздвоила, а сега Стрелецът беше създал трета жена. — Побързай, иначе омарите ще ги изядат.
Тя погледна към патроните. Нямаше време да ги използва докато презаредеше револверите, всичко щеше да свърши. Оставаше и само да се надява.
„Но няма ли още нещо?“ — запита се и вдигна оръжията.
Силен гръм разтърси тишината.
17
Един от омарите допълзя до Еди — изпъкналите му, някак мъртви очички, зловещо проблясваха. Чудовището протегна щипките си към лицето на безпомощния младеж, разнесе се ужасяващото му „Дод-а“… В този миг тялото му се разлетя на парчета. Роланд видя как друго чудовищно създание пълзи към лявата му ръка и отчаяно си помисли: „Отидоха ми пръстите“…, ала като по чудо гадината експлодира и във въздуха полетяха зеленикавите и вътрешности.
Той се обърна и видя невероятно красива жена; побиха го тръпки от гнева, който гореше в очите и.
— Елате по-близо, гадове! — изкрещя жената. — Хайде, приближете се, че да ви вкарам очите в задниците!
Застреля трети омар, който пълзеше между разтворените крака на Еди, възнамерявайки не само да го изяде, но и да го кастрира.
Още, когато за първи път видя омарите, на Роланд му беше хрумнало, че отвратителните твари са надарени с разум. Сега се убеди, че е бил прав.
Като видяха гибелта на събратята си, останалите омари започнаха да се оттеглят. Жената отново натисна спусъка, но патронът се оказа негоден. Със следващия си изстрел обаче разкъса на парчета още едно от чудовищата, които явно мислеха само за отстъпление. Останалите още по-бързо запълзяха към океана — очевидно бяха изгубили апетита си. Еди вече се задушаваше. Роланд се опита да разхлаби примката, която се беше впила в гърлото на младежа. Видя как почервенялото му лице постепенно стана пепеляво, как той вече губеше сетни сили. Внезапно по-силни ръце отблъснаха Роланд.
— Аз ще се заема с това — заяви жената. Държеше нож… неговия нож.
„С какво ще се заемеш? — помисли си Стрелецът и усети, че всеки момент ще изпадне в несвяст. — С какво ще се заемеш, след като двамата с Еди сме в ръцете ти?“
— Коя си ти? — прегракнало изрече той. Струваше му се, че пропада в пропаст, която беше по-тъмна от заобикалящия го мрак.
— Аз съм три жени едновременно — отговори тя и гласът и прозвуча някъде отдалеч. — Онази, истинската; втората, която нямаше право да съществува, но съществуваше; аз съм жената, която ти спаси. Благодаря ти, Стрелецо.
Миг преди мракът да го обгърне, Роланд почувства устните на жената върху своите, сетне бездната го погълна.
ПОСЛЕДНО РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
1
За пръв път от много време (струваше му се, че са изминали хиляда години) Стрелецът не беше обсебен от мисълта за Тъмната кула. В момента го интересуваше само еленът, който се беше приближил до езерцето сред горската поляна.
Роланд лежеше зад ствола на паднало дърво и се прицелваше; държеше револвера с лявата ръка, която омарите не бяха успели да осакатят.
„Месо!“ — помисли си и устата му се напълни с топла слюнка.
Натисна спусъка и стреля, миг след това с горчивина си каза: „Не улучих! Изгубил съм способностите си.“
Еленът се строполи мъртъв.
Роланд знаеше, че много скоро желанието да достигне Кулата отново ще го завладее, но сега благодареше на боговете (които и да бяха те), че мерникът му още беше точен… и мислеше само, че скоро ще хапне месо. Пъхна в кобура оръжието си (сега носеше само един револвер) и прекрачи дънера, зад който търпеливо беше лежал до настъпването на здрача, очаквайки някое по-едро животно да дойде на водопой.
„Изглежда, оздравявам — невярващо си помисли той и извади ножа си. — Наистина оздравявам.“
Не видя жената с топли кафяви очи, която стоеше зад него и внимателно го наблюдаваше.
2
В продължение на шест дни след драмата, разиграла се на брега, тримата се бяха хранили само с омари и бяха пили мътна вода от поточетата, които се спускаха по планинския склон. Роланд почти не си спомняше какво се е случило през тези дни, тъй като през повечето време бълнуваше. Обръщаше се към Еди с различни имена — Алан и Кътбърт, а жената винаги наричаше Сюзан.
Постепенно температурата му спадна и тримата започнаха трудното изкачване по планинския склон. Еди буташе инвалидната количка; понякога на нея седеше жената, от време на време Роланд заемаше мястото и, а младежът носеше „Сюзан“ на гърба си. Често пътят ставаше непроходим, тогава се налагаше да заобиколят препятствията. Роланд знаеше колко изтощен е Еди. Жената също виждаше умората му, но младежът никога не се оплакваше.
Не им липсваше храна. През дните, когато Роланд се бореше със смъртта, когато тялото му изгаряше от високата температура, а устните му шепнеха имената на отдавна погребани хора, Еди и жената редовно ходеха на лов за омари и всеки път убиваха повече. Постепенно чудовищните създания разбраха, че на този участък от брега ги дебне опасност, и престанаха да идват, но пътешествениците вече се бяха запасили с храна. Когато най-сетне стигнаха до местата, където растеше трева, тримата жадно се нахвърлиха върху нея. Лека-полека раните по кожата им започнаха да зарастват. Някои треви бяха горчиви, други — сладки, но тримата ги ядяха независимо от вкуса… с изключение на една…
Стрелецът се събуди и видя, че жената отскубва трева, която беше виждал и преди.
— Не! Да не си посмяла да я сложиш в устата си! — задавено изкрещя той. — Разгледай я добре и запомни, за да не сгрешиш.
Тя изпитателно впери поглед в него, сетне хвърли отскубнатата трева, без да поиска обяснение.
Стрелецът отново се отпусна на земята — изтръпваше при мисълта какво щеше да се случи, ако не се беше събудил. Тревата, която жената беше откъснала, нямаше да я убие, но щеше да и причини нещо по-страшно. Защото това беше дяволската трева.
От кефлекса Роланд беше получил силно стомашно разстройство, което бе разтревожило Еди, но след като започнаха да включват в „менюто“ си тревите, всичко се нормализира.
Най-сетне бяха навлезли сред истинска гора, а грохотът на прибоя се беше превърнал в глух шум, който се чуваше само когато вятърът духаше откъм океана. А сега щяха да хапнат месо.
3
Стрелецът се приближи до елена и се опита да го изкорми, като държеше ножа между средния и безименния пръст на дясната си ръка, ала не успя. Прехвърли ножа в другата си ръка, с която доскоро не умееше да борави, и криво-ляво разряза корема на животното. Рукна гореща кръв — така и трябваше, в противен случай месото щеше да бъде негодно за ядене.
„Ама че съм несръчен — помисли си Роланд. — Дори дете щеше да се справи по-добре.“
Трябваше да се научи да работи с лявата ръка — не му оставаше друго.
Той се намръщи и се приготви да направи по-дълбок разрез.
Кафяви ръце хванаха дланта му.
Роланд се обърна.
— Позволи на мен — промълви Сузана.
— Изкормвала ли си някога животно?
— Не, но ще ми покажеш как да го направя.
— Добре.
— Месо… — промълви жената и му се усмихна.
— Да. — Роланд също и се усмихна.
— Какво се случи? — извика Еди. — Чух изстрел.
— Подготвяме се за Деня на благодарността — провикна се в отговор тя. — Ела да помогнеш.
Вечеряха царски. По-късно, преди да се унесе в сън, Стрелецът погледна небето, обсипано със звезди, дълбоко вдъхна прохладния планински въздух и си каза, че през целия си живот не е бил толкова щастлив. После заспа. И засънува.
4
Съзря Кулата. Тъмната кула.
Тя се издигаше в далечината сред безкрайна равнина, а лъчите на залязващото слънце я обагряха в кървавочервено. Роланд не можеше да види спираловидната стълба, която се виеше към върха на тухлената грамада, но съзираше прозорците; в тях се мяркаха образите на всички хора, които беше познавал. Изкачваха се по стълбите, а вятърът донасяше гласовете им, зовящи името му: „Роланд… ела… Роланд… ела… ела…“
— Идвам — прошепна той и се стресна в съня си. Когато отвори очи, беше облян в пот и трепереше, като че отново го беше втресло.
— Роланд…
Едва сега осъзна, че това е гласът на Еди.
— Какво има?
— Кошмар ли сънува?
— Да. Всъщност… не. Сънувах Тъмната кула.
Двамата погледнаха към Сузана, но тя спеше дълбоко.
Някога имаше жена на име Одета Сузана Холмс, по-късно се беше появила Дета Сузана Уокър. Сега съществуваше само Сузана Дийн.
Роланд я харесваше заради високия и дух и смелостта и. Страхуваше се за нея, защото знаеше, че ако се наложи, ще пожертва не само нейния живот, но и живота на Еди. Беше готов на всичко заради Кулата. Заради проклетата Кула.
— Време е да си изпиеш хапчето — заяви младежът.
— До гуша ми дойде това лекарство. Повече няма да го вземам.
— Млъкни и го изпий.
Роланд глътна таблетката, отпи леденостудена вода от меха и се уригна.
— Знаеш ли къде отиваме? — обади се Еди.
— Към Кулата.
— Това вече го знам, ама все едно, че съм някакъв тъпак от Тексас, който разправя, че пътува към град На майната си, намиращ се в Аляска. Обясни ми къде е тази кула. В каква посока трябва да се движим?
— Донеси чантата ми.
Еди се подчини. В този момент Сузана се размърда; младежът спря и се втренчи в нея, а гаснещата жарава хвърляше червеникави отблясъци по лицето му. Когато жената се успокои, той се върна при Стрелеца.
Роланд порови в чантата и скоро намери единственото, което имаше значение за него — челюстта. Челюстта на човека в черно.
— Известно време ще останем тук — обясни той. — Само докато оздравея.
Стрелецът се поусмихна. Вече не трепереше, нощният ветрец беше изсушил потта му. Ала във въображението си още виждаше призрачните фигури на рицари, на приятели, врагове и любовници, отдавна преселили се в страната на мъртвите; те бавно се изкачваха по спираловидната стълба, надничаха през прозорците и изчезваха, а Кулата хвърляше черна сянка върху кървавочервеното поле, където царяха опустошение и разруха.
— Едва ли — отговори той и кимна към Сузана. — Но тя ще разбере.
— Какво ще правим след това?
Роланд му показа челюстта на Уолтър.
— Веднъж проговори… ще го стори и втори път.
— Очакват ни опасности — престорено равнодушно каза Еди.
— Така е.
— Не рискуваш само своя живот, нали?
— Не.
— Разбери, че обичам тази жена. Ако и причиниш зло…
— Готов съм на всичко, за да постигна целта си.
— А ние със Сузана сме само пионки, от които можеш да се освободиш, когато пожелаеш. Прав ли съм?
— Обичам и двама ви. — Стрелецът вдигна поглед и на светлината на гаснещия огън Еди видя, че по лицето на спътника му се стичаха сълзи.
— Отговори на въпроса ми: ще продължиш ли напред, ако с нас се случи нещо?
— Да.
— И ще продължиш да търсиш твоята кула, нали?
— Да.
— Каквато и цена да трябва да платиш. — Еди го изгледа, изпитваше към него едновременно обич и омраза; не можеше да проумее какъв беше този човек, който беше спасил живота му, но признаваше, че би го жертвал, за да постигне целта си.
Задуха силен вятър и дърветата застенаха под напора му.
— Говориш като Хенри — разплакано промълви Еди. Не искаше да плаче, ненавиждаше се заради слабостта си. — Той също имаше Кула, само че не беше черна. Спомняш ли си, когато ти разказах за нея? Беше ми брат, следователно и двамата сме били стрелци. Хенри имаше своя Бяла кула и ме помоли да го придружа по пътя до нея. Изпълних молбата му, защото ми беше брат, нали разбираш? Успяхме да се доберем до Бялата кула, но тя уби брат ми. Щеше да погуби и мен. Спомняш ли си как изглеждах, когато ме видя за пръв път? Спаси не само живота ми, а шибаната ми душа! — Той прегърна Роланд, целуна го по страната и усети вкуса на сълзите му. — Е, тръгваме ли на път? Ще продължим и навярно отново ще видим този човек.
Стрелецът мълчеше.
— Откакто съм тук, не сме видели хора, но зная, че ще ги срещнем по пътя; знам още, че щом става въпрос за Кула, вина ги е замесен някакъв човек. Дълго чакаш срещата с него, но в края на краищата печели онзи, който има повече мангизи, а в нашия случай — който има повече патрони. Какво ще кажеш? Ще преследваме ли този човек? Но ако историята се повтори, по-добре да ме беше оставил на омарите. — Еди го погледна и Роланд забеляза сенките под очите му. — Бях наркоман, приятелю, но наскоро открих, че не искам да пукна като друсан глупак.
— Моето пристрастие е различно.
— Нима? Твоята Тъмна кула е също като наркотик за теб.
Роланд мълчеше.
— Кой ще мине през поредната вълшебна врата, за да те спаси? Не знаеш ли? Но аз знам — никой. Ти извади всички възможни карти. Единственото, което можеш да изваждаш отсега на татък, е скапаният револвер — само той ти е останал.
Роланд мълчеше.
— Искаш ли да разбереш какво е единственото, което научих от брат ми? — Еди почти се задавяше от сълзите си.
— Да. — Стрелецът се приведе и го погледна в очите.
— Научи ме, че ако убиеш онова, което обичаш, ще бъдеш обречен завинаги.
— Върху мен вече тежи проклятие — промълви Роланд. — Но дори обреченият може да бъде спасен.
— Ще позволиш ли да загинем?
Роланд не отговори.
Еди го сграбчи за ризата, от която бяха останали само парцали.
— Ще позволиш ли да я убият?
— Рано или късно всички ще умрем — промълви Стрелецът. — Променя се не само светът, но и всички ние. — Втренчи се в младежа, под светлината на гаснещия огън сините му очи проблясваха като слюда. — Ние ще се прославим, Еди, Не се стремя да завладея един свят, в противен случай никога нямаше да рискувам твоя и нейния живот… нямаше да допусна онова момче да умре.
— Не разбирам за какво говориш.
— За всичко, което съществува на този свят. Ще продължим напред, Еди. Ще се сражаваме. Ще страдаме. Но накрая ще победим. — Младежът мълчеше — не знаеше какво да отговори. Стрелецът го потупа по рамото и промълви: — Дори обречените са способни да обичат.
5
След малко Еди отиде да легне до Сузана — третата, която Роланд беше изтеглил. Стрелецът остана да седи до изгасналия огън; вслушваше се в призрачните гласове, които звучаха в съзнанието му, а вятърът постепенно изсуши сълзите по лицето му.
Проклятие.
Спасение.
Кулата.
Когато стигнеше до Тъмната кула, щеше да открие истината.
Едва когато небето на изток порозовя, Роланд (който вече не беше последният стрелец на света, а един от последните трима) заспа и засънува обичайните кошмари; но дори когато спеше, в подсъзнанието му се въртеше една и съща мисъл:
„Там ще открия истината.“
1
За пръв път от много време (струваше му се, че са изминали хиляда години) Стрелецът не беше обсебен от мисълта за Тъмната кула. В момента го интересуваше само еленът, който се беше приближил до езерцето сред горската поляна.
Роланд лежеше зад ствола на паднало дърво и се прицелваше; държеше револвера с лявата ръка, която омарите не бяха успели да осакатят.
„Месо!“ — помисли си и устата му се напълни с топла слюнка.
Натисна спусъка и стреля, миг след това с горчивина си каза: „Не улучих! Изгубил съм способностите си.“
Еленът се строполи мъртъв.
Роланд знаеше, че много скоро желанието да достигне Кулата отново ще го завладее, но сега благодареше на боговете (които и да бяха те), че мерникът му още беше точен… и мислеше само, че скоро ще хапне месо. Пъхна в кобура оръжието си (сега носеше само един револвер) и прекрачи дънера, зад който търпеливо беше лежал до настъпването на здрача, очаквайки някое по-едро животно да дойде на водопой.
„Изглежда, оздравявам — невярващо си помисли той и извади ножа си. — Наистина оздравявам.“
Не видя жената с топли кафяви очи, която стоеше зад него и внимателно го наблюдаваше.
2
В продължение на шест дни след драмата, разиграла се на брега, тримата се бяха хранили само с омари и бяха пили мътна вода от поточетата, които се спускаха по планинския склон. Роланд почти не си спомняше какво се е случило през тези дни, тъй като през повечето време бълнуваше. Обръщаше се към Еди с различни имена — Алан и Кътбърт, а жената винаги наричаше Сюзан.
Постепенно температурата му спадна и тримата започнаха трудното изкачване по планинския склон. Еди буташе инвалидната количка; понякога на нея седеше жената, от време на време Роланд заемаше мястото и, а младежът носеше „Сюзан“ на гърба си. Често пътят ставаше непроходим, тогава се налагаше да заобиколят препятствията. Роланд знаеше колко изтощен е Еди. Жената също виждаше умората му, но младежът никога не се оплакваше.
Не им липсваше храна. През дните, когато Роланд се бореше със смъртта, когато тялото му изгаряше от високата температура, а устните му шепнеха имената на отдавна погребани хора, Еди и жената редовно ходеха на лов за омари и всеки път убиваха повече. Постепенно чудовищните създания разбраха, че на този участък от брега ги дебне опасност, и престанаха да идват, но пътешествениците вече се бяха запасили с храна. Когато най-сетне стигнаха до местата, където растеше трева, тримата жадно се нахвърлиха върху нея. Лека-полека раните по кожата им започнаха да зарастват. Някои треви бяха горчиви, други — сладки, но тримата ги ядяха независимо от вкуса… с изключение на една…
Стрелецът се събуди и видя, че жената отскубва трева, която беше виждал и преди.
— Не! Да не си посмяла да я сложиш в устата си! — задавено изкрещя той. — Разгледай я добре и запомни, за да не сгрешиш.
Тя изпитателно впери поглед в него, сетне хвърли отскубнатата трева, без да поиска обяснение.
Стрелецът отново се отпусна на земята — изтръпваше при мисълта какво щеше да се случи, ако не се беше събудил. Тревата, която жената беше откъснала, нямаше да я убие, но щеше да и причини нещо по-страшно. Защото това беше дяволската трева.
От кефлекса Роланд беше получил силно стомашно разстройство, което бе разтревожило Еди, но след като започнаха да включват в „менюто“ си тревите, всичко се нормализира.
Най-сетне бяха навлезли сред истинска гора, а грохотът на прибоя се беше превърнал в глух шум, който се чуваше само когато вятърът духаше откъм океана. А сега щяха да хапнат месо.
3
Стрелецът се приближи до елена и се опита да го изкорми, като държеше ножа между средния и безименния пръст на дясната си ръка, ала не успя. Прехвърли ножа в другата си ръка, с която доскоро не умееше да борави, и криво-ляво разряза корема на животното. Рукна гореща кръв — така и трябваше, в противен случай месото щеше да бъде негодно за ядене.
„Ама че съм несръчен — помисли си Роланд. — Дори дете щеше да се справи по-добре.“
Трябваше да се научи да работи с лявата ръка — не му оставаше друго.
Той се намръщи и се приготви да направи по-дълбок разрез.
Кафяви ръце хванаха дланта му.
Роланд се обърна.
— Позволи на мен — промълви Сузана.
— Изкормвала ли си някога животно?
— Не, но ще ми покажеш как да го направя.
— Добре.
— Месо… — промълви жената и му се усмихна.
— Да. — Роланд също и се усмихна.
— Какво се случи? — извика Еди. — Чух изстрел.
— Подготвяме се за Деня на благодарността — провикна се в отговор тя. — Ела да помогнеш.
Вечеряха царски. По-късно, преди да се унесе в сън, Стрелецът погледна небето, обсипано със звезди, дълбоко вдъхна прохладния планински въздух и си каза, че през целия си живот не е бил толкова щастлив. После заспа. И засънува.
4
Съзря Кулата. Тъмната кула.
Тя се издигаше в далечината сред безкрайна равнина, а лъчите на залязващото слънце я обагряха в кървавочервено. Роланд не можеше да види спираловидната стълба, която се виеше към върха на тухлената грамада, но съзираше прозорците; в тях се мяркаха образите на всички хора, които беше познавал. Изкачваха се по стълбите, а вятърът донасяше гласовете им, зовящи името му: „Роланд… ела… Роланд… ела… ела…“
— Идвам — прошепна той и се стресна в съня си. Когато отвори очи, беше облян в пот и трепереше, като че отново го беше втресло.
— Роланд…
Едва сега осъзна, че това е гласът на Еди.
— Какво има?
— Кошмар ли сънува?
— Да. Всъщност… не. Сънувах Тъмната кула.
Двамата погледнаха към Сузана, но тя спеше дълбоко.
Някога имаше жена на име Одета Сузана Холмс, по-късно се беше появила Дета Сузана Уокър. Сега съществуваше само Сузана Дийн.
Роланд я харесваше заради високия и дух и смелостта и. Страхуваше се за нея, защото знаеше, че ако се наложи, ще пожертва не само нейния живот, но и живота на Еди. Беше готов на всичко заради Кулата. Заради проклетата Кула.
— Време е да си изпиеш хапчето — заяви младежът.
— До гуша ми дойде това лекарство. Повече няма да го вземам.
— Млъкни и го изпий.
Роланд глътна таблетката, отпи леденостудена вода от меха и се уригна.
— Знаеш ли къде отиваме? — обади се Еди.
— Към Кулата.
— Това вече го знам, ама все едно, че съм някакъв тъпак от Тексас, който разправя, че пътува към град На майната си, намиращ се в Аляска. Обясни ми къде е тази кула. В каква посока трябва да се движим?
— Донеси чантата ми.
Еди се подчини. В този момент Сузана се размърда; младежът спря и се втренчи в нея, а гаснещата жарава хвърляше червеникави отблясъци по лицето му. Когато жената се успокои, той се върна при Стрелеца.
Роланд порови в чантата и скоро намери единственото, което имаше значение за него — челюстта. Челюстта на човека в черно.
— Известно време ще останем тук — обясни той. — Само докато оздравея.
Стрелецът се поусмихна. Вече не трепереше, нощният ветрец беше изсушил потта му. Ала във въображението си още виждаше призрачните фигури на рицари, на приятели, врагове и любовници, отдавна преселили се в страната на мъртвите; те бавно се изкачваха по спираловидната стълба, надничаха през прозорците и изчезваха, а Кулата хвърляше черна сянка върху кървавочервеното поле, където царяха опустошение и разруха.
— Едва ли — отговори той и кимна към Сузана. — Но тя ще разбере.
— Какво ще правим след това?
Роланд му показа челюстта на Уолтър.
— Веднъж проговори… ще го стори и втори път.
— Очакват ни опасности — престорено равнодушно каза Еди.
— Така е.
— Не рискуваш само своя живот, нали?
— Не.
— Разбери, че обичам тази жена. Ако и причиниш зло…
— Готов съм на всичко, за да постигна целта си.
— А ние със Сузана сме само пионки, от които можеш да се освободиш, когато пожелаеш. Прав ли съм?
— Обичам и двама ви. — Стрелецът вдигна поглед и на светлината на гаснещия огън Еди видя, че по лицето на спътника му се стичаха сълзи.
— Отговори на въпроса ми: ще продължиш ли напред, ако с нас се случи нещо?
— Да.
— И ще продължиш да търсиш твоята кула, нали?
— Да.
— Каквато и цена да трябва да платиш. — Еди го изгледа, изпитваше към него едновременно обич и омраза; не можеше да проумее какъв беше този човек, който беше спасил живота му, но признаваше, че би го жертвал, за да постигне целта си.
Задуха силен вятър и дърветата застенаха под напора му.
— Говориш като Хенри — разплакано промълви Еди. Не искаше да плаче, ненавиждаше се заради слабостта си. — Той също имаше Кула, само че не беше черна. Спомняш ли си, когато ти разказах за нея? Беше ми брат, следователно и двамата сме били стрелци. Хенри имаше своя Бяла кула и ме помоли да го придружа по пътя до нея. Изпълних молбата му, защото ми беше брат, нали разбираш? Успяхме да се доберем до Бялата кула, но тя уби брат ми. Щеше да погуби и мен. Спомняш ли си как изглеждах, когато ме видя за пръв път? Спаси не само живота ми, а шибаната ми душа! — Той прегърна Роланд, целуна го по страната и усети вкуса на сълзите му. — Е, тръгваме ли на път? Ще продължим и навярно отново ще видим този човек.
Стрелецът мълчеше.
— Откакто съм тук, не сме видели хора, но зная, че ще ги срещнем по пътя; знам още, че щом става въпрос за Кула, вина ги е замесен някакъв човек. Дълго чакаш срещата с него, но в края на краищата печели онзи, който има повече мангизи, а в нашия случай — който има повече патрони. Какво ще кажеш? Ще преследваме ли този човек? Но ако историята се повтори, по-добре да ме беше оставил на омарите. — Еди го погледна и Роланд забеляза сенките под очите му. — Бях наркоман, приятелю, но наскоро открих, че не искам да пукна като друсан глупак.
— Моето пристрастие е различно.
— Нима? Твоята Тъмна кула е също като наркотик за теб.
Роланд мълчеше.
— Кой ще мине през поредната вълшебна врата, за да те спаси? Не знаеш ли? Но аз знам — никой. Ти извади всички възможни карти. Единственото, което можеш да изваждаш отсега на татък, е скапаният револвер — само той ти е останал.
Роланд мълчеше.
— Искаш ли да разбереш какво е единственото, което научих от брат ми? — Еди почти се задавяше от сълзите си.
— Да. — Стрелецът се приведе и го погледна в очите.
— Научи ме, че ако убиеш онова, което обичаш, ще бъдеш обречен завинаги.
— Върху мен вече тежи проклятие — промълви Роланд. — Но дори обреченият може да бъде спасен.
— Ще позволиш ли да загинем?
Роланд не отговори.
Еди го сграбчи за ризата, от която бяха останали само парцали.
— Ще позволиш ли да я убият?
— Рано или късно всички ще умрем — промълви Стрелецът. — Променя се не само светът, но и всички ние. — Втренчи се в младежа, под светлината на гаснещия огън сините му очи проблясваха като слюда. — Ние ще се прославим, Еди, Не се стремя да завладея един свят, в противен случай никога нямаше да рискувам твоя и нейния живот… нямаше да допусна онова момче да умре.
— Не разбирам за какво говориш.
— За всичко, което съществува на този свят. Ще продължим напред, Еди. Ще се сражаваме. Ще страдаме. Но накрая ще победим. — Младежът мълчеше — не знаеше какво да отговори. Стрелецът го потупа по рамото и промълви: — Дори обречените са способни да обичат.
5
След малко Еди отиде да легне до Сузана — третата, която Роланд беше изтеглил. Стрелецът остана да седи до изгасналия огън; вслушваше се в призрачните гласове, които звучаха в съзнанието му, а вятърът постепенно изсуши сълзите по лицето му.
Проклятие.
Спасение.
Кулата.
Когато стигнеше до Тъмната кула, щеше да открие истината.
Едва когато небето на изток порозовя, Роланд (който вече не беше последният стрелец на света, а един от последните трима) заспа и засънува обичайните кошмари; но дори когато спеше, в подсъзнанието му се въртеше една и съща мисъл:
„Там ще открия истината.“
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска и скачивания книг
Книжный Бот
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
ВКОНТАКТЕ