Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

VI.

Докато Леовинус се занимаваше с бизнес, Журналиста се опитваше да изпомпа информация от работника, който твърдеше, че бил дошъл на борда да си прибере папагала.

— Хайде бе! — възкликна Журналиста. — На кого ги пробутваш тия! Какви ги кроиш?

— Гледам си папагал — заобяснява работникът, вкопчил се упорито в абсурдната си версия. — Винаги си го вземам с мен на работа. Знам, че господин Леовинус не би позволил да се вкара птица на борда и затова го криех. Но ето, връщам се да си го прибера и гледам, тоя копелдак отворил вратичката на клетката и папагалът избягал!

Журналиста извърна очи към небесата. Беше свикнал да му пробутват всякакви небивалици, обаче тая за папагала и копелдака дори не успяваше да се откъсне от хлъзгавите стартови блокчета на безвкусицата.

— Много съм разстроен, наистина! Обичах го аз този папагал — обърна се към него работникът.

— Кажи ми всичко, което знаеш за кораба и аз няма да те издавам на „Звездострой Инкорпорейтид“ за папагала.

Тъкмо бяха стигнали Централния купол. Работникът забърза през галерията, опасваща Централния Кладенец, към Преддверието.

— Защо работите са толкова изостанали? Претупват нещата през пръсти, така ли? А Леовинус е тънел в неведение по въпроса. И всички тези истории за финансовия проблем… Верни са, нали? Какво ще стане утре? Този кораб не е в състояние да излети, нали?

— Точно така! — отвърна работникът, докато вървеше през Преддверието. — Всичко, което казахте, е вярно.

— Ако пребиваването на нашия борд ви е приятно, защо не отпразнувате това с вечер в бар „Шампионски сандвич“ — там се предлагат сандвичи от Всеблеронтинските финали от шест века насам? — предложи рецепциоботът.

— Е? — рече Журналиста.

— Е? — отзова се работникът, обърна се към Журналиста и го погледна за пръв път в очите. — Ако видите някъде папагала ми, дайте му това — той пъхна в шепата на Журналиста малка метална пластинка и се изниза през главния вход. Журналиста погледна пластинката — на нея бе написан адрес и телефонен номер. Веднага ги разпозна: бяха на Ясаканското посолство на Блеронтис.

Следващия почти половин час Журналиста прекара в самостоятелно проучване на кораба. Откри още куп недоправени неща. Например Преддверието бе недовършено отвсякъде. На сума ти стаи във Втора Класа им трябваше обзавеждане — в някои дори и легла нямаше. Той си записа всичко и се върна в Централния купол… и тогава изведнъж една фигура изскочи иззад колоните на галерията и се блъсна в него.

— Друут Скралионтис! — възкликна той.

— Знам кой съм! — тросна се счетоводителят.

— Тъкмо вас търсех! — усмихна се Журналиста.

— Ох! — подскочи Скралионтис и очите му виновно се стрелнаха над рамото на Журналиста, сякаш очакваше ченгетата от Отдел убийства с техните ужасно зли обучени зайци да нахлуят на кораба и арестуват убиеца на Най-великия Гений, Известен Досега на Галактиката. — Не е мъртъв, заклевам се!

— Кой не е мъртъв? — Журналиста не можеше да повярва — колко много сносни истории днес му се предлагаха самички! Дано успее да задуши някоя! — Кой е тоя, дето не е мъртъв?

Скралионтис усети, че е допуснал грешка.

— Махай се от пътя ми! — кресна той.

— По-полека! — възкликна Журналиста, но Скралионтис вече бе прехвърлил границите на любезността. Той блъсна Журналиста в една колона и побягна. Журналиста се стегна, метна се подир счетоводителя и го повали по начин, който би могъл да мине и за прийом от ръгби, стига на Блеронтин да играеха ръгби.

Счетоводителят се бореше с яростта на попаднало в капан животно. Той драскаше с нокти Журналиста по лицето, удряше и риташе. Двамата успяха да се изправят със залитане на крака, като продължаваха да се борят като два снорка в кофа сноркова помия (стар Блеронтински израз). Журналиста беше млад, пък и по-трениран и скоро успя да притисне противника о бариерата на Големия Централен кладенец. Докато се опитваше да ограничи свободата на движение на Скралионтис, той се взираше в зашеметяващите дълбини на Кладенеца… надолу, надолу, надолу, сякаш безкрай… да ти спре дъхът!

— Кажи ми какво става тук! — Журналиста изви ръката на Скралионтис. — К’ви са тия шашми?

— Шашми ли? — ухили се гадно Скралионтис. — Никога няма да научиш!

— Ще, ще, и още как! — отвърна Журналиста.

— Много добре! Всичко ще ти кажа! — отвърна, доста изненадващо, Скралионтис. Журналиста съвсем се уплете. Таман да каже „Не, нямааа!“, но за късмет успя да се спре навреме.

— Много прилично от твоя страна — сколаса да изрече той вместо това, но не беше чак толкова глупав, че да пусне ръцете на Скралионтис.

— Ще го взривяваме! Как ти се вижда това като новина?

Този път Журналиста излезе достатъчно глупав и пусна ръцете на счетоводителя.

— Искаш да кажеш, че на борда има бомба?

— Да, обаче никога няма да я намериш! — ухили се Скралионтис. — Защото вече ще си мъртъв! — и изведнъж в ръцете му се появи нещо. Журналиста на забеляза какво е, но усети как то се заби в ребрата му. Той залитна назад, прегъна се надве и вдигна поглед: Скралионтис се бе надвесил над него, стиснал в ръка нощна лампа от Ресторанта на Първа класа. Острият светещ връх бе облян с кръв.

Точно в този миг обаче се разнесе ужасен, пронизителен крясък и проблесна шарена светкавица — един голям папагал изхвърча изпод арките и се нахвърли върху Скралионтис. Счетоводителят се опита да го прогони, но птицата продължаваше да пляска с криле в лицето му и да го кълве по носа. Нападнатият се притисна о парапета, като размахваше ръце и пищеше: „Махнете го от мен! Махнете го от мен!“

И тогава то се случи.

Беше един от онези иронични моменти, които идеално пасваха на сегашния архитектурен стил на Леовинус, и той даде на Журналиста първото твърдо доказателство, че наистина при строежа на Звездния кораб Титаник си бяха гледали работата през пръсти.

Разбира се, Скралионтис бе в дъното на плана за съкращаване на разходите по построяването на кораба. Бе се изяснило, че проектът няма да може да си покрие и разходите, да не говорим за печалба. Всъщност той се беше засилил към тотален, грамаден финансов провал. Репутацията на счетоводителя и тази на Бробостигон, както и личните им състояния бяха на път да изгърмят. Проблемът имаше само едно чисто, просто, рационално разрешение — да потрошат кораба и да приберат застраховката.

Корабът, разбира се, вече беше застрахован за тлъста сума, но Скралионтис се погрижи полиците да бъдат анулирани и всички дължими пари да преминат през фирми — негови и на Бробостигон. Разходите по строежа бяха орязани до кокал, а самата работа ограничена до чиста козметика. Без да известява Леовинус, той бе инструктирал наетите по договор работници да съкратят наполовина, а после и на четвърт спецификациите на всички и всякакви елементи на борда.

Един от щедро икономисаните материали бе металът, използван за направата на парапета около Големия Централен кладенец.

— В края на краищата — бе отбелязал Скралионтис — пътниците няма да се облягат, тъй че защо да го укрепваме излишно?

Но сега той осъзна, че причината за това можеше и да не е облегнал се на парапета пътник; всъщност можеше да бъде счетоводителят на проекта, притиснал се до него в безизходица под ударите на папагал. Ала вече беше твърде късно. Скралионтис чу как металът немощно изпука и в следващия миг падна по гръб в бездната.

Когато ужасеният журналист успя да се добере до парапета и погледна надолу, счетоводителят изглеждаше като малка фигурка — бе изминал не повече от една трета от Големия Централен Кладенец. Въртеше се леко в кръг, размахваше ръце и крещеше все по-слабо и по-слабо: „Мръсни гадни папагали!“

Въпросният папагал кацна на рамото на Журналиста.

— Мръсни гадни счетоводители! — рече той.