Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

XIII.

Когато най-после стигнаха до Машинното, Люси вече беше успяла да убеди Журналиста, че наистина се казва Люси.

— Ама знаеш ли какво значи това на блеронтински?! — Журналиста го беше заболял корема от смях. Най-накрая смогна някакси да спре. Люси се чувстваше леко засегната.

— Не — рече тя студено. — Какво?

— Не мога да ти го кажа — отговори той.

— Бих искала да го знам.

— Не, не, не, не, не… просто не мога!

— И какво му е толкова смешното? Хайде де, трябва да ми го кажеш!

— Може би като те опозная по-добре… Ох! Ааа! Ха-ха-ха! Боли!

— Е, ами ти как се казваш?

— Журналиста — отвърна Журналиста.

— Това не е име, това е професия! — възрази Люси.

Журналиста сви рамене.

— На Блеронтин на вестникарите не се позволява да имат собствени имена. Така е според един древен закон — свързано е с избягване на култа към личността или нещо такова.

— Ама не мога да ти викам „Журналиста“!

— Ами викай ми Жу тогава! — предложи той и отвори сините светещи врати на Двигателния отсек.

Един бърз поглед вътре веднага привлече вниманието му към малкото шкафче в ъгъла. Журналиста се насочи право натам, отвори вратите, погледна двете копчета и без колебание натисна онова с надписа „ЗА ЗАДЕЙСТВАНЕ — НАТИСНИ!“.

Мигом се отвори клапа и от шкафа нагоре се надигна голямо черно стоманено яйце с перки. В същото време прокънтя глас:

— Току-що активирахте Мегабум! 8D-96 с Пълна мощност — „Бомба, с която ще се гордеете!“, — създадена специално за вас от корпорация „Мегабум!“ на Дормилион. Експлозията ще е доста силничка, така че ви моля, отдръпнете се — на около трийсет и пет хиляди километра. Преддетонационнрто броене започва веднага. Хиляда… деветстотин деветдесет и девет… деветстотин деветдесет й осем… деветстотин деветдесет и седем…

Люси не можеше да повярва на това, което току-що бе видяла. Погледна двете копчета през преводочилата.

— Ти за какъв дявол го натисна това копче, след като пише „За задействане — натисни“? — възкликна тя.

Журналиста подрипваше из машинното и се хапеше отзад.

— Откъде да знам, че това е дормилионска брмба?

— Има ли значение? Бомбата си е бомба!

— Не мога да ти го обясня!

— Но аз трябва да знам! — настоя Люси.

— Не, не трябва!

Може и да беше прав, но Люси изгуби всякакво търпение. Тя сграбчи Журналиста за раменете и го разтресе.

— Виж какво, тъпако смахнат! Току-що направи нещо крайно идиотско и аз имам право да знам защо!

— Добре! — Журналиста като че ли се поуспокои. — Просто „За задействане — натисни“ на дормилионски звучи почти като „За задоволство натисни“ на блеронтински. Просто не си го преведох правилно! — изхленчи той.

— Страхотно! — рече Люси. — И сега какво? Нагазили сме в лайняната вода и даже кофа си нямаме!

— Деветстотин деветдесет и три… деветстотин деветдесет и две… деветстотин деветдесет и едно… — продължаваше бомбата.

— И СЕГА КАКВО ЩЕ ПРАВИМ?! — кресна Люси.

— Ще запазим спокойствие — отговори Журналиста.

— Добре мислиш, Жу! — тросна му се Люси като мобилизира резервите си от сарказъм, които в никакъв случай не бяха незначителни. — Мозъкът ти явно е колкото раменния лигамент на Арнолд Шварценегер! Кислородът ни свършва. Температурата става все по-подходяща за арктическа зима на Плутон! Току-що активира бомба, която иначе си беше безобидна, а сега имаш наглостта да ми казваш, че трябва да запазя спокойствие!

— Кой е тоя Арнолд Шварценегер? — попита Журналиста.

— АааААААА! — Люси реши, че един добър писък вероятно е най-мъдрият курс на действие при тези обстоятелства.

Изведнъж Журналиста също се разпищя. Люси го погледна.

— Съжалявам — рече той. — Но когато го правиш, просто не мога да мисля.

— И аз съжалявам — Люси се чувстваше като глупачка. Журналиста се усмихна, а после без всякаква очевидна причина я целуна по бузката. Люси така се изненада от целувката на извънземния с прекрасни оранжеви очи, че просто замръзна на място и едва чу гласа му:

— Часовникът брои по веднъж на иним! Това ни дава около шестнайсет едо, преди да стигне до „нула“!

— Колко е един иним? — искаше да попита Люси, но устата й не се отваряше. Можеше само да се взира в тези странни и прекрасни очи… и го чу да казва:

— Трябва да намерим спасителните лодки!

Дан все още беше затънал дълбоко в спор с настолната лампа в Преддверието. Беше свикнал с тези спорове през годините, прекарани в „Топ тен травъл“. Но нещо не беше както трябва. Отсреща май не схващаха мисълта му. Проклетата настолна лампа като че ли всеки път печелеше. После Дан осъзна, че проблемът му беше във въздуха — или по-скоро в липсата на въздух. Просто в мозъка му не постъпваше достатъчно количество кислород, необходимо на представител на туристическа агенция, за да спори за безплатно прехвърляне в по-висока категория.

Той се задъхваше и пухтеше. Освен това се беше свлякъл на колене и започваше да му се вие свят.

— Ако искате да се свържа с пресата и да раздуя тази история, ще съм много щастлив да го направя… — знаеше, че щом си паднал до този сорт атаки, каузата най-вероятно е загубена. Никога нямаше да се домогнат до Първа класа, никога нямаше да се доберат до капитана и всички щяха да умрат от задушаване и студ. Страхотно.

В този миг чу тичащи стъпки през лоджията над Централния кладенец и една изтощена Люси, придружена от непознат мъж с яркооранжеви очи, се втурна със залитане в Преддверието. Двамата се строполиха до Дан и останаха там като се мъчеха да си поемат въздух.

— Кой е този? — Дан прояви учудващо възмущение за човек, който е на път да умре от задушаване.

— Бомба? — изхъхри Журналиста.

— Ти си бомба, така ли? — учуди се Дан.

— Не! — Люси усети, че трябва да обясни. — Жу, това е Дан. Дан, това е Жу.

Дан примигна на парцали.

— На борда има бомба! И тя ще избухне! — успя да изграчи Журналиста. — Трябва да се доберем до спасителните лодки!

— Те са в Първа класа! — обясни Люси. — Естествено.

— Е, това вече е… нямам думи! — Дан пое това ново оръжие с благодарност и се обърна към рецепциобота: — Ако съобщя това нещо на Транспортната асоциация, ще сложат цялата ви флота в черния списък за вечни времена! — У-ха! Това си беше заплаха и половина! Дан много добре го знаеше: колко пъти я бяха отправяли към „Топ тен травъл“! Направо безброй!

Рецепциоботът потропа с пръсти по бюрото си и се вторачи в тавана.

— Чу ли?! — възкликна Дан. — Ще затворя цялата тази проклета компания!

— Виж какво, тъпобот такъв! — Журналиста беше награбил рецепциобота за хилавата дръжка. — Това е въпрос на живот и смърт! Бомбата ще избухне само след… — той погледна часовника си — след десет едо! Пангалин!

— Това колко време прави? — попита Дан, но Журналиста не го чу. Беше твърде зает — друсаше робота. Изведнъж нещо изпращя, блесна светкавица и лампите угаснаха в миг.

— Хей! — развикаха се всички и лампите пак светнаха, макар между „хей!“ и възстановяването на осветлението да нямаше никаква причинно-следствена връзка.

— Съжалявам. Нищо не мога да направя — освен ако не притежавате Галактическа златна кредитна карта — отговори роботът като имитираше гласа на човек, който се задушава.

— Пангалин! — повтори Журналиста.

— Моля ви, внимавайте как се изразявате! — изграчи рецепциоботът.

— Ти нямаш ли кредитна карта бе, Жу? — попита Люси. Мисълта, че новият й приятел може и да не е най-платежоспособната личност на Блеронтин, я отвращаваше.

— Не е Галактическа златна! — отвърна той.

— Кой е тоя?! — Дан пак превключи на Възмутен тон.

— За да си имаш такава красавица, трябва да печелиш по седем пнеда на седмица! — Журналиста продължаваше с опитите си да удуши рецепциобота.

— Вече наистина трудно се диша! — Люси се задушаваше.

По края на бюрото бе започнал да се образува скреж. Дан го посочи.

— Ти на това ли му викаш „супергалактически комфорт“?! — и се задави.

— Пусни ми флекса! — задави се и рецепциоботът. — Пак ще ме докараш до късо!

— ВЕДНАГА ни прехвърли в Първа класа! — изхъхри Журналиста. — Или ще ти потроша абажура!

Люси се беше проснала на пода и Дан се втурна към нея.

— Откъде го намери тоя? — прошепна той в ухото й.

— Пести… си… дъха… — прошептя Люси.

— Помощ! — писна рецепциоботът. — Охрана!

— Да гниеш в Пангалин дано! — кресна Журналиста.

И точно в този миг се случи нещо необикновено. Или по-скоро нещо необикновено се вмъкна в Преддверието и запълзя по изцикления до блясък паркет чак до рецепциобота.

Съвсем очевидно беше живо — макар и едва живо — и много старо, ама много-много-много старо. Цялото беше сбръчкано и почерняло. В подобните си на вейки пръсти държеше Лична електронна джаджа. То я размаха под носа на рецепциобота и гракна с древен-древен глас:

— Прехвърли ни нагоре… всичките!

Рецепциоботът мигом зае стойка мирно и засвети забележително по-ярко.

— Разбира се, мадам! Какво удоволствие е за нас да ви посрещнем в Първа класа на Звездния кораб „Титаник“! Удобствата, които ще намерите тук, нямат равни на себе си никъде в Галактиката! Моля, заповядайте и приятно пътуване!

Разнесе се съскане — въздухът отново започна да изпълва каютите, а температурата се покачи забележимо, щом корабът регистрира пристигането на четирима пътници в Първа класа. Вратата към отсека на Първа класа се отвори и Дан, Люси, Журналиста и Древното създание пристъпиха в един нов и още по-невероятен свят.