Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

II.

Това беше невъзможно — само преди ден Леовинус беше дал пресконференция! Щом стъпи на трибуната, бе почувствал могъщо самодоволство. Бялата му брада беше фризирана специално за случая от Феронис Феронизис, най-великия фризьор на Блеронтин; залепиха му вежди с нови лепенки за перуки (с гаранция за абсолютна незабележимост). В много отношения това беше най-великият миг в живота му.

— Какво е да бъдеш не само най-великият архитект, познат някога в цялата галактика, но и най-великият скулптор, също и най-великият математически гений, гарнитурчик и аранжор на сандвичи от световна класа? — точно такива въпроси Леовинус най-обичаше.

Едно време като по-млад сигурно щеше да изтърси: „Върви да лижеш задника на някой друг, чвор с чвор! Мен ме интересуват единствено Истината и Красотата!“ Ала в един момент беше усетил, че колкото повече бръчки преброяваше на челото си и колкото повече проблеми имаше с целомъдрието и умножението по седем, толкова повече ласкателството му идваше добре.

— Направо се влюбих във вашата сграда Пандакс с разменящите се стаи и потенциал за пълно пренареждане! — викна една млада репортерка с кротък поглед и очарователно зелени устни.

— Благодаря — Леовинус пусна най-достопочтената си усмивка.

— Изглеждате страхотно! — изви глас друга.

Леовинус тъкмо се опитваше да реши която от двете млади репортерчици с кротък поглед и очарователно зелени устни да покани зад кулисите да му пийнат по едно или да ги покани и двечките, пък както се получи, когато се вряза един мъжки глас:

— Над какъв точно научен експеримент работехте при последния нещастен случай с вас, сър? И вярно ли е, че още не са ви пораснали веждите? — Леовинус потисна пристъпа на паника и си рече наум, че веждите му си изглеждат съвсем добре. Тоя печен журналист просто му пускаше мухи. После му се наложи да потисне пристъпа на паника, надигнал се поради това, че току-що бе получил пристъп на паника.

„Нормално е на моята възраст да имаш пристъпи на паника! — скастри се сурово наум, като в същото време забеляза с благодарност, че вълна от неловкост заля събралите се представители на медията. — Имам късмет, че на моята възраст нямам и ангина, и увиснал задник!“ В такива моменти Леовинус открай време си припомняше какъв късметлия е.

Ала пресконференцията определено беше тръгнала накриво. Някакъв журналист в дъното на залата задаваше въпроси с тон, който никак, ама никак не звучеше любезно. Всъщност в гласа му се долавяше нещо толкова, ама толкова нелюбезно, че Леовинус едва разбра въпроса.

— Питах — повтори журналистът със същия неласкав тон — как бихте отговорили на обвиненията, че при строежа на Космическия кораб доста неща са били претупани и че е имало някакви финансови проблеми с вашия мениджър Антар Бробостигон и счетоводителя ви, Друут Скралионтис?

— Подобни инсинуации — отговори Леовинус, като присви фалшивите си вежди в особено забележителна бръчка и изпъчи рамене в, както си въобразяваше, най-гордата си и смразяваща стойка — не са достойни дори за презрение. Господин Бробостигон е мъж с неопетнена репутация и е завоювал най-голяма почит със своята коректност. Друут Скралионтис е мой счетоводител вече от трийсет години и през цялото това време е бил безупречен.

Усети как едната му вежда започва да се отлепва.

Смешна работа — винаги си беше въобразявал, че като остарее и добие повече самоувереност, ще престане да се поти, когато му се налага да изтърси някоя нагла лъжа. Ама още си се потеше.

— Но не е ли вярно, че откакто строителството се е преместило от Ясака на Блеронтин, качеството на работата по Кораба е паднало?

— Пълни дивотии! — заяви Великият гений с най-добрия си тон в стила „как смееш да губиш времето на такъв велик гений като мене?“ (напоследък го беше упражнявал и се бе ошлайфал страхотно). — Аз проверявам лично стандарта на работата по най-малката частичка от кораба и ви гарантирам, че ако нещо се е случило е качеството, то е, че от трансфера насам то се е повишило! — той усети как и другата му вежда се отлепва.

— А какво ще кажете за колапса на ясаканската икономика, господин Леовинус? — беше същият онзи ужасен журналист; не мирясваше. Защо някой не го попита дали предпочита архитектурата пред квантовата физика и дали според него живописта би трябвало да бъде смятана за по-висша форма на изкуството от аранжирането на сандвичи? С тия въпроси напоследък се справяше, без да му мисли. — Чувствате ли се лично отговорен за всички днешни страдания на народите на Ясака?

Леовинус изпробва защита в стил „последния вратар“2.

— Аз съм Художник, господин Журналист — произнесе той с онзи свой глас, който караше стомасите на големите мъже да се свиват, а младите репортерки с очарователно зелени устни — да се подмокрят отвсякъде. — Разбира се, дълбоко съжалявам за ужасното разрушение на цяла една култура, до което доведе лошото ръководство на тяхната икономика и изразявам моето най-сърдоболно съчувствие към народа на Ясака. Дълбоко съм натъжен, че точно осъществяването на моята мечта се случи да бъде катализаторът на финансовото им падение. Но аз съм Художник. Отговарям единствено пред Изкуството! И бих предал свещеното доверие на моя гений, ако бях направил компромис с мечтата си заради фискалната целесъобразност!

— Ох! Оооох! Ааах! — въздъхна една от репортерките и се премести на другата половина от дупето си.

Но Леовинус почти не я забеляза. Беше твърде притеснен от чувството, че цялата пресконференция се е изплъзнала от контрол. И наистина, тя като че ли устремно летеше към някакъв катастрофален изход, който трябваше да се избегне на всяка цена — дори и това да означаваше да се въздържи от възхитителното питие с възхитителните репортерки. Във всеки случай знаеше как би свършила една такава срещичка: скоро щеше да открие, че усмивките им го дразнят, кротките им погледи са се превърнали в изпитателни волтови дъги, заредени с баналност и той щеше да избяга отчаян и разочарован. Винаги ставаше така. Защото дълбоко в себе си Леовинус знаеше, че никоя не е достатъчно добра за него. И защо да минава пак през всичко това?

Леовинус колебливо се изправи.

— Благодаря — рече и си излезе.

Най-великият гений на века си излезе, без дори да кимне на репортерките. Направо да не повярваш.

Въпреки възрастта, съвършенството и гениалността си Леовинус далеч не винаги проявяваше разум. Той си имаше свои страсти. Те се надигаха от вътрешността на самото му същество и надвиваха величествения му мозък както холера залива града. И далеч не всичките му страсти се въртяха около младите репортерки. В момента единствената му всепоглъщаща страст беше Корабът. Величественото творение. Сияйната слава на живота му.

От последния нещастен случай насам на Леовинус не му се пътуваше в чужбина; отчасти защото ставите му се бяха посхванали, а отчасти и затова, че не искаше да го виждат без вежди. Беше доста суетен. Ето защо имаше навика да следи работата по построяването на кораба чрез виртуална реалност и телеприсъствие — блеронтинските учени ги бяха довели и двете до такова съвършенство, че понякога беше трудно човек да се сети кое беше истинското, особено ако си вече на годинки, а пък в акъла ти се въртят зелени устни и цепки.

Защото вече от много месеци умът на Леовинус беше обзет точно от това — но не от цепките в деколтетата на младите репортерки. Не. Леовинус беше обсебен от цепката между потоците от данни, когато те се разклоняваха в случайни мисловни полета; цепката между невроконекторите, щом се подреждаха в банката с памет и в системата за обработване на сетивните усещания, от цепките между сепаратори и транссъединители, които свързват и разделят двата жизненоважни процеса: мисъл и чувство. Той беше обсебен от сърцето на кораба. Беше го кръстил Титания.

Титания беше сърцето, умът, духът, душата на кораба.

Разбира се, управлението му изискваше масивна киберразумна система, но, както вече знаем, разумът, лишен от емоция, е нефункционален. Колкото и да му сече акълът на един робот или компютър, той може да върши само каквото му кажат и после — край. За да продължи да мисли, той трябва да го иска. Трябва да бъде мотивиран. Ако не можеш да чувстваш, не можеш и да мислиш. Така че разумът на кораба трябваше да бъде проникнат от емоция, да притежава личност. И името на тази личност беше Титания.

Звездният кораб беше творение на Леовинус. Титания — също.

На Леовинус му харесваше да си работи вкъщи, докато се бе съсредоточил върху това живо сърце на кораба, но сега осъзна, че не е стъпвал на самия кораб от… дори не помнеше откога!

И така, онази нощ след пресконференцията облече дълго палто от косми на снорк и се отправи към Дока за сглобяване, където шедьовърът му стоеше и чакаше да го изстрелят на другия ден.

Преди това му се бяха обадили мениджърът на проекта, Антар Бробостигон и главният счетоводител Друут Скралионтис И двамата бяха преизпълнени с такава благодарност, че ги е защитил на пресконференцията и така разпалено го убеждаваха как щяло да мине изстрелването, че Леовинус усети как ни в клин, ни в ръкав в ума му се завъртяха думите „папагалски курешки“.

Той се промъкна незабелязано през служебния вход и зачака в тъмното, докато най-накрая видя как роботът пазач спря да си почине по програма (както постановяваха законите на Блеронтин). После притича през открития преден двор и изчезна в сенките на бараките, където живееха работниците. Не че нямаше пълното право да се намира тук, но просто искаше да си спести тържеството по посрещането, официалната обиколка с гид и изобщо цялата шумотевица, придружаваща официалните му визити. Искаше да остане насаме със своето творение.

Вдигна поглед. Докът за сглобяване се издигаше високо-високо в нощното небе. Протягаше се цял километър и половина нагоре, а Корабът, неговият Кораб, неговата рожба, се издигаше още на километър над него, готов да излети на другия ден точно в дванайсет часа.

Коприненото покривало плющеше на вятъра, който повя през Наблюдателната площадка, над Административните сгради и около доковете. Леовинус усети как прилив на чувства обзема тялото и великолепния му мозък. Сърцето му пропусна няколко удара. Коленете му омекнаха. Но не гордостта от това изумително творение го гъделичкаше така приятно. Нито екзалтираното чувство от факта, че най-сетне е завършено, го караше да се чувства като гимназист на първа среща. Онова, което караше ръката му да трепери, докато я прекарваше през прошарените си къдри, беше мисълта, че там — в онези огромни зали и кабини — го чака Титания.