Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

XXV.

Първите сто и седемнайсет милиарда милиона мили от обратното пътуване на Звездния кораб „Титаник“ към Земята минаха съвсем мирно и кротко. Рецепциоботът си беше надут както винаги, но тъй като Люси, Нети, Дан и Журналиста пътуваха в Първа класа (с ВИП-статут), всички останали боти се скъсваха да любезничат. Пиколоботите изнесоха на Дан невероятен отчет за евакуацията при Дюнкерк, според който излизаше, че Съюзниците са постигнали там велика победа, а рецепциоботът помоли Нети за автограф. (Никой не беше съвсем сигурен защо, докато случайно не го чуха как прошепна на един портобот: „Това е Глория Станли — нали се сещаш, актрисата!“) Но иначе животът на борда си вървеше съвсем рутинно, като по часовник.

Капитан Болфас устояваше храбро на безнадеждната си страст към Нети. И все пак, както бе казал на жена си, това придаваше някакъв смисъл на старините му — макар и този смисъл да се изчерпваше просто с преодоляването на въпросната страст.

От своя страна Нети се притесняваше най-вече за Дан. Той като че ли приемаше раздялата с Люси и щурата й любов с Журналиста доста тежко. Стоеше си предимно в каютата, а когато се хранеха заедно, общо взето, не приказваше и се мусеше.

„Горкичкият! — мислеше си Нети. — Сигурно изпитва адски мъки. В края на краищата толкова години са били близки с Люси — и сега я гледа така захласната по друг мъж, че и извънземен при това!“

Люси и Журналиста също си стояха предимно в каютата, но ако съдим по звуците, които се носеха иззад заключената врата, явно не се отдаваха на мрачни размисли там. По-скоро играеха поло или пък караха водни ски, като едновременно с това вдигаха и доста сериозни тежести. За късмет и двете съседни на тяхната каюти бяха празни. Но и при това положение няколко картини паднаха от стените, а една вазичка с ясакански лилии се катурна най-мистериозно.

На третия ден огромният кораб навлезе в района отвъд Проксима от Кентавър.

— Всеки момент ще установим местонахождението на вашата звезда — съобщи капитан Болфас. — Вие как я наричате?

— Слънце — отговори Нети.

— Какво прекрасно име — рече галантно капитанът, загледан в изящния й профил.

Нети кимна.

— Самото Слънце е прекрасно.

— Ммм-хммммм — съгласи се мечтателно капитанът.

— Разпознавате ли вече някое съзвездие? — попита нервно навигационният офицер. Да пътуваш към неизвестна цел въз основа на такива оскъдни данни — това както и да е, но на всичко отгоре се намираха на борда на кораб, обречен да избухне само след два дена! Що се отнася до неговото лично мнение, цялото това начинание беше пълна лудост и той бе разяснил това на капитан Болфас много убедително. Ами ако не успееха да открият Земята — щяха ли изобщо да намерят къде да се приземят в тая забутана подмишница на Галактиката? А дори и да намереха, след като корабът избухне, щяха да изнемогват на тоя пуст остров цели… ами Господ знае за колко време щеше да пристигне спасителната флотилия!

Нети поклати глава.

— Не ме бива много по астрономията! Ще извикам другите.

Но нито Дан, нито Люси имаха по-добра представа от Нети за тукашните съзвездия. Родден поклати уморено глава — що за невежи бяха тия земляни!

— Може би от повърхността на вашата планета звездите не се виждат? — предположи той. Наложи се обаче да му признаят, че се виждат и се почувстваха два пъти по-тъпи.

Но лошото тепърва предстоеше.

— Погледнете! — изведнъж възкликна Родден. — Виждате ли оная звезда?! Ей там! Това трябва да е вашето Слънце!

Така и излезе. Само след час корабът вече забавяше ход и Слънцето съвсем ясно се виждаше — мъничък диск.

— И коя точно от планетите е Земята? — въпросът на Родден беше съвсем простичък. Но той хвърли и тримата земляни в тотално объркване.

— Според мен е четвъртата, като се брои от Слънцето нататък — несигурно се обади Дан.

— Не беше ли третата? — попита Нети.

— Втората е! — заяви Люси.

И тук навигационният офицер се извини и излезе. А после се заключи в умивалнята и няколко минути си блъска главата о мивката. Как така живи същества можеха да бъдат толкова абсолютно и безгранично невежи, когато ставаше дума за собствената им планета?!

— Вижте! — обади се Дан. — Да броим отвън навътре: Плутон, нали така?

— Да.

— Нептун… Сатурн… Или сега идваше Юпитер?

— Сатурн — потвърди Нети.

— Сатурн… Юпитер… Марс. Земя! Значи е шестата отвън навътре!

— Много добре! — възкликна капитан Болфас. — Значи още на секундата се насочваме нататък! Готови за изстрелване на ракетите за забавяне на огъня! Стабилизирайте кораба за забавяне на ход! Заставане на орбита около Земята след трийсет и пет едо. Приземяване — с малка ракета.

Когато навигационният офицер най-после излезе от умивалнята, Звездният кораб „Титаник“ вече кръжеше в орбита около Земята.

— През илюминаторите на кораба всичко ли се вижда червено? — попита Нети.

— Може би е от времето — предположи Люси. Земята изглеждаше извънредно червена.

— Дами и господа — обади се капитан Болфас, за мен е чест да ви придружа до ракетата, с която ще се приземите. Бихте ли ме последвали, моля…?

— Задръж! — обади се Нети. — Забравихме Уран! Това е Марс!

Навигационният офицер пак излезе. Усещаше как го обзема ужасен ясакански гняв. Затвори се в умивалнята, извади СР-пистолета си и си пръсна главата. След това, успокоен, се върна на мостика.

В този момент те вече приближаваха една синя планета, закърпена тук-таме с кафяви кръпки и изпъстрена с бели вихрушки. Това определено си беше Земята: дори и старият Родден не можа да потисне бликналата симпатия към тримата земляни, щом забеляза как духът им се приповдигна, а сърцата им забиха с гордост и възхита при гледката на планетата, дарила ги с живот.

Щом се събраха около мъничката ракетка, Болфас дръпна кратка, прочувствена реч:

— Предполагахме, че ще имаме на разположение точно един ден, за да намерим Леовинус и, както се надяваме, липсващата сърцевина на централната интелигентна система на „Титаник“, да я върнем обратно на кораба и да я монтираме в мозъка на Титания. Но времето, което имаме, е още по-малко. Досега не бях споменал това, но се налага… Разполагаме само с половин ден, тъй като ако не се върнете до обяд, нямаме друга възможност, освен да се отдалечим с кораба на безопасно разстояние и да се натоварим в спасителните лодки, преди той да избухне. Дано тази орис отмине всички! Вървете! И късмет!

Нети хвана Дан за ръка и той й помогна да се качи в ракетата. Журналиста скочи вътре и се настани до Люси.

— Ей, Дан? — възкликна той. — Исках нещо да те питам…

— Давай.

— Ще ни станеш ли кум?

Дан се зачуди дали да не му фрасне един, но вместо това се усмихна.

— Да — отговори той. — С най-голямо удоволствие!

— Страхотно! — усмихна се Журналиста. — Ще вдигнем истинска блеронтинска Бяла сватба. Ще ти хареса!

Дан обърна очи към небето. Нети се усмихна. Люкът на ракетата се затвори над тях.

Капитан Болфас се върна в каютата за наблюдения. Един люк в корпуса на огромния Звезден кораб се отвори и мъничката ракета се устреми към синята планета.