Терзания

Примирието е нарушено

Прокуденицата свали лъка си. Когато стрелата се отпусна върху тетивата, тетивата изскърца, като отваряща се таванска врата. Лицето на прокуденицата беше спокойно като неподвижно езеро в безветрен ден. Беше висока колкото Лус, с чиста; свежа кожа, бледи устни, и трапчинки, дори когато на устните й нямаше усмивка.

– Ако искаш момчето да оцелее – каза тя с равен глас, – ще ти отстъпя.

Около тях останалите бяха спрели да се бият. Люлката от автомобилна гума бавно спря, като се удари с тъп звук в ъгъла на оградата. Крилете на Роланд забавиха движението си до леко пърхане, и го смъкнаха до земята. Всички бяха тихи и неподвижни, но въздухът бе зареден с наелектризирано мълчание.

Лус усещаше как върху нея пада тежестта на толкова много погледи. Кали, Майлс и Шелби. Даниел, Ариана и Габ. Кам, Роланд и Моли. Слепите погледи на самите прокуденици. Но не можеше да се отскубне от момичето с безизразните, пусти бели очи.

– Няма да го убиеш... просто защото аз казвам да не го правиш? – Лус беше толкова озадачена, че се разсмя. – Мислех, че искаш да убиеш мен.

– Да убия теб? – Механичният глас на момичето се извиси напевно, показвайки изненада. – Ни най–малко. Ние сме готови да умрем за теб. Искаме да дойдеш с нас. Ти си последната надежда. Нашият входен билет.

– Входен билет? – Майлс изрече гласно онова, което Лус бе твърде изненадана да каже. – За какво?

– За небесата, разбира се. – Момичето примижа към Лус с мъртвите си очи. – Ти си цената.

– Не. – Лус поклати глава, но думите на момичето се блъскаха в ума й, отеквайки по начин, който я караше да се чувства толкова куха, че едва можеше да стои.

Вход за небесата. Цената.

Лус не разбираше. Прокудениците щяха да я вземат, и да направят какво? Да я използват като един вид разменна монета? Това момиче дори не можеше да види Лус, за да знае коя беше тя. Ако Лус беше научила нещо в „Шорлайн“, то беше, че никой не можеше да помни правилно митовете. Те бяха твърде стари, твърде заплетени. Всички знаеха, че има минало, история, в която Лус е била замесена дълго време, но изглежда, никой не знаеше защо.

– Не я слушай, Лус. Тя е чудовище. – Крилете на Даниел трепереха. Сякаш мислеше, че тя може да се изкуши да тръгне. Лус започна да усеща по раменете си сърбеж, горещо боцкащо чувство, което остави останалата част от тялото й студена.

– Лусинда? – повика я прокуденицата.

– Добре, чакай малко – каза Лус на момичето. Обърна се към Даниел. – Искам да знам: Какво е това примирие? И не ми казвай „нищо“, не ми казвай и че не можеш да обясниш. Кажи ми истината. Дължиш ми я.

– Права си – каза Даниел, за изненада на Лус. Непрекъснато хвърляше крадешком погледи към прокуденицата, сякаш тя можеше да изпари Лус всеки момент. – Измислихме го с Кам. Споразумяхме се да оставим настрана различията си за осемнайсет дни. Всички ангели и демони. Сплотихме се, за да преследваме други врагове. Като тях. – Той посочи към прокуденицата.

– Но защо?

– Заради теб. Защото ти имаше нужда от време. Нашите крайни цели може и да са различни, но засега, Кам и аз – и всички наши себеподобни – работим като съюзници. Имаме един общ приоритет.

Гледката, която Лус беше зърнала във вестителя, онази отвратителна сцена, в която Даниел и Кам работеха заедно... предполагаше се, че в това няма нищо лошо, защото се бяха споразумели за примирие? За да дадат време на нея?

– Не че ти изобщо си се придържал към примирието – процеди Кам в посока на Даниел. – Каква полза има от едно примирие, ако не го зачиташ?

– Ти също не се придържаше към него – каза Лус на Кам. – Беше в гората пред „Шорлайн“.

– За да те закрилям! – каза Кам. – Не да те извеждам на лунни разходки!

Лус се обърна към Ариана:

– Каквото и да е – или да не е – това примирие – свърши ли веднъж, означава ли това, че... Кам изведнъж отново се превръща във враг? А също и Роланд? В това няма никакъв смисъл.

– Само кажи, Лусинда – рече прокуденицата. – Ще те отведа далече от всичко това.

– Към какво? Къде? – попита Лус. Имаше нещо съблазнително в идеята просто да се махне. От цялата сърдечна болка, и борба, и смущение.

– Не прави нещо, за което ще съжаляваш, Лус – предупреди Кам. Беше странно как звучеше като гласът на разума, в сравнение с Даниел, който изглеждаше почти парализиран.

Лус хвърли поглед наоколо за пръв път, откакто бе излязла от бараката. Битката беше спряла. Същият слой прах, който бе покривал гробището в „Меч и Кръст“, сега застилаше със спечен пласт тревата в задния двор. Докато тяхната група ангели изглеждаше напълно невредима и здрава, прокудениците бяха изгубили по–голямата част от армията си. Десетина стояха на разстояние, наблюдавайки. Бяха свалили сребърните си лъкове.

Прокуденицата още чакаше Лус да отговори. Очите й блестяха в нощта, а краката й леко се отдръпнаха назад, когато ангелите пристъпиха по–близо до нея. Когато Кам се приближи, момичето вдигна отново сребърния си лък, бавно, и го насочи към сърцето му.

Лус го видя как се вцепени.

– Не ти препоръчвам да тръгваш с прокудениците – каза той на Лус, – особено не и тази вечер.

– Не й казвай какво трябва или не трябва да прави. – Шелби се намеси рязко в разговора. – Не казвам, че трябва да тръгне с някакви откачени албиноси, или нещо такова. Просто всички да престанат да я бавят като бебе и да я оставят поне веднъж да постъпи, както тя си знае. Вече е, един вид, достатъчно.

Гласът й прогърмя из двора и накара прокуденицата да подскочи. Тя се обърна да насочи стрелата си към Шелби.

Лус си пое дъх през зъби. Сребърната стрела потрепваше в ръцете на прокуденицата. Тя дръпна назад тетивата. Лус затаи дъх. Но преди момичето да успее да стреля, безизразните му очи се разшириха. Лъкът се търкулна от ръцете му. А тялото му изчезна в проблясък на мъждива сива светлина.

На две стъпки зад мястото, където беше стояла прокуденицата, Моли свали един сребърен лък. Беше застреляла момичето в гръб.

– Какво? – излая Моли, когато цялата група се обърна да я зяпне. – Харесвам това момиче–нефилим. Напомня ми за една моя позната.

Тя рязко изпъна ръка, за да посочи към Шелби, която каза:

– Благодаря. Сериозно. Това беше страхотно.

Моли сви рамене, без да обръща внимание на извисяващото се мрачно присъствие, което се надигаше зад нея. Прокуденикът, когото Майлс беше проснал на земята с каяка. Фил.

Той залюля каяка зад тялото си, сякаш беше бейзболна бухалка, и ударът запрати Моли право през моравата. Тя се приземи със сумтене върху тревата. Като метна каяка настрани, прокуденикът пъхна ръка в тренчкота си за една последна лъскава стрела.

Мъртвите му очи бяха единствената безизразна част от лицето му. Останалото от него – озъбената гримаса, челото му, дори скулите – изглеждаше изпълнено с ярост. Бялата му кожа сякаш беше изопната върху костеливия му череп. Ръцете му приличаха повече на хищни нокти. Гневът и отчаянието го бяха променили и го бяха превърнали от блед и странно изглеждащ, но привлекателен младеж в истинско чудовище. Той вдигна сребърния си лък и се прицели в Лус.

– От седмици чакам търпеливо шанса си да се изправя срещу теб. Сега, нямам нищо против да бъда малко по–твърд от сестра си – изръмжа той. – Ще дойдеш с нас.

От двете страни на Лус се вдигнаха сребърни лъкове. Кам отново измъкна своя от палтото си, а Даниел затършува неистово по земята да вдигне лъка, който прокуденицата току–що беше изпуснала. Изглежда, Фил очакваше това. Лицето му се присви в мрачна усмивка.

– Трябва ли да убия любимия ти, за да те убедя да се присъединиш към мен? – попита той, като сега насочи стрелата си към Даниел. – Или трябва да ги избия всичките?

Лус се взря в странния, плосък връх на сребърната стрела, на по–малко от десет стъпки от гърдите на Даниел. Нямаше шанс Фил да не уцели от това разстояние. Тази вечер беше видяла стрелата да унищожава дузина ангели с онова нищожно проблясване на светлина. Но беше видяла също и как една стрела отскача от кожата на Кали, сякаш не беше нищо повече от пръчката с тъп край, на каквато приличаше.

Сребърните стрели убиваха ангели – осъзна тя внезапно – не хора.

Скочи пред Даниел.

– Няма да ти позволя да го нараниш. А мен стрелите ти не могат да ме наранят.

От устните на Даниел се откъсна звук: причудлив полусмях, полуридание. Тя се обърна към него, с широко отворени очи. Изглеждаше уплашен, но и нещо повече – изглеждаше виновен.

Тя си спомни разговора, който бяха водили под чворестото прасковено дърво в „Меч и Кръст“, първия път, когато й беше разказал за нейните прераждания. Спомни си как седеше с него на плажа в Мендосино, когато той говореше за мястото си в небесата преди нейната поява. Колко мъчително беше да го накара да заговори открито за онези ранни дни. Все още имаше чувството, че има още. Трябваше да има още.

Скърцането на тетивата рязко върна вниманието й обратно към прокуденика, който опъваше назад сребърната стрела. Сега тя беше насочена към Майлс.

– Стига приказки – каза прокуденикът. – Ще избивам приятелите ти един по един, докато ми се предадеш.

Дворът беше студен и тъмен, бараката зад гърба й беше разбита на трески, бодливи и истински, но всичко й се струваше като сън. В ума си Лус видя ярка примигваща светлина, шеметно въртящи се цветове, и вихрени, сякаш монтирани кадри от различните си животи, мяркащи се бързо пред очите й – майка й и баща й, и Андрю. Родителите, които беше видяла в Маунт Шаста. Вера, пързаляща се с кънки по замръзналото езеро. Момичето, което бе била някога, плуващо под водопада в жълт цял бански с връзки на врата. Други градове, домове и моменти, които все още не можеше да разпознае. Лицето на Даниел от хиляда различни ъгли, под хиляда различни светлини. И непрестанно повтарящи се ярки пламъци.

После примигна и се озова обратно в двора. Прокудениците се приближаваха, скупчваха се и шепнеха на Фил. Той непрекъснато ги отпращаше назад с махване на ръка, възбуден, опитвайки се да се съсредоточи върху Лус. Всички бяха напрегнати.

Тя видя Майлс да се взира в нея. Сигурно беше ужасен. Но не, не ужасен. Фиксираше я с поглед, толкова напрегнато, че погледът му сякаш вибрираше в самата й сърцевина. Лус усети замайване и зрението й се замъгли. Това, което последва, бе непознато усещане как повдигат нещо от нея. Все едно свалиха обвивка от кожата й.

И тя чу гласа си да изрича:

– Не стреляйте. Предавам се.

Само че той беше отекващ и безплътен, и Лус всъщност не беше изрекла думите. Проследи с поглед посоката на звука, и тялото й се вцепени при гледката, която видя.

Друга Лус, застанала зад прокуденика, потупвайки го по рамото.

Но това не беше мигновено зърната гледка от предишен живот. Това беше тя, в оръфаните си черни джинси и карираната риза с липсващото копче. С подстриганата и прясно боядисана черна коса. С лешниковите очи, които гледаха предизвикателно прокуденика. С пламтенето на същата тази нейна душа, което той можеше да види ясно. И което беше ясно видимо и за останалите ангели. Това бе неин огледален образ. Това беше...

Дело на Майлс.

Неговата дарба. Той беше разделил Лус във втора нейна същност, точно както й беше казал, че може да прави, още първия й ден в „Шорлайн“. Казват, че е лесно да го направиш с хората, които, един вид, обичаш, бе казал той.

Той я обичаше.

Не можеше да мисли за това точно сега. Докато очите на всички бяха сведени към отражението, истинската Лус се оттегли две стъпки назад и се скри в бараката.

– Какво става? – излая Кам към Даниел.

– Не знам! – прошепна дрезгаво Даниел.

Изглежда, единствено Шелби разбра.

– Той го направи – промърмори тя под нос.

Прокуденикът извъртя лъка си, за да се прицели в тази нова Лус. Сякаш не вярваше съвсем в победата.

– Да го направим – чу Лус собствения си глас да казва насред двора. – Не мога да остана тук с тях. Твърде много тайни. Твърде много лъжи.

Част от нея наистина смяташе така. Че не може да продължава по този начин. Че нещо трябва да се промени.

– Ще дойдеш с мен и ще се присъединиш към братята и сестрите ми? – попита прокуденикът: в гласа му прозвуча надежда. От очите му й се гадеше. Той протегна призрачно бялата си ръка.

– Да – отвърна отражението на гласа на Лус.

– Лус, не. – Даниел си пое дъх през зъби. – Не можеш.

Сега останалите прокуденици вдигнаха лъковете си към Даниел, Кам и останалите, за да не се месят.

Огледалният образ на Лус пристъпи напред. Плъзна ръка в тази на Фил.

– Да, мога.

Чудовищният прокуденик я обгърна като в люлка в скованите си бели ръце. Разнесе се силно плющене на мръсни криле. Облак застояла прах се надигна бурно от земята. В бараката, Лус затаи дъх.

Чу Даниел да ахва, когато огледалният образ на Лус и прокуденикът се извисиха и излетяха от задния двор. Останалите имаха зашеметени и невярващи изражения. С изключение на Шелби и Майлс.

– Какво, по дяволите, се случи току–що? – попита Ариана. – Тя наистина ли...

– Не! – извика Даниел. – Не, не, не!

Сърцето на Лус я заболя, когато той заскуба коси, завъртя се в кръг и остави крилете си да се разперят изведнъж в пълния си размах.

Веднага, групата останали прокуденици разпериха собствените си мръсни кафяви криле и литнаха. Крилете им бяха толкова тънки, че трябваше да удрят ожесточено само за да се задържат във въздуха. Настигаха Фил. Опитваха се да образуват щит около него, за да може да отведе Лус на мястото, на което беше намислил – където и да беше то.

Но Кам беше по–бърз. Прокудениците бяха вероятно на двайсет фута във въздуха, когато Лус чу как една последна стрела излита от лъка си.

Стрелата на Кам не беше предназначена за Фил. А за Лус.

И той се бе прицелил идеално.

Лус застина, когато огледалното й отражение изчезна в огромно петно бяла светлина. В небето, опърпаните криле на Фил потръпнаха и се разтвориха. Празни. Ужасен рев се откъсна от устата му. Той започна да се спуска обратно към Кам, последван от своята армия от прокуденици. Но после спря насред пътя. Сякаш беше осъзнал, че вече няма причина да се връща.

– Значи се започва отново – провикна се той надолу към Кам. Към всички тях. – Можеше да приключи мирно. Но тази нощ ти създаде нова група от безсмъртни врагове. Следващия път няма да преговаряме.

После прокудениците изчезнаха в нощта.

Обратно в двора, Даниел връхлетя върху Кам, запращайки го на земята.

– Какво ти става? – изкрещя той: юмруците му отчаяно заудряха лицето на Кам. – Как можа?

Кам напрегна сили да го спре. Претърколиха се един върху друг на тревата.

– Това беше по–добър край за нея, Даниел.

Даниел кипеше от гняв, нападаше Кам, блъскаше главата му в прахта. Очите на Даниел пламтяха.

– Ще те убия!

– Знаеш, че съм прав! – изкрещя Кам, без изобщо да отвръща на ударите.

Даниел замръзна. Затвори очи.

– Вече нищо не знам. – Гласът му беше накъсан. Досега беше сграбчил Кам за ревера, но сега просто се отпусна на земята, заравяйки лице в тревата.

Лус искаше да отиде при него. Да се хвърли върху него и да му каже, че всичко ще бъде наред.

Само че не беше.

Онова, което беше видяла тази вечер, бе прекалено. Призля й, докато гледаше себе си – огледалния образ, който Майлс беше създал – да умира от звездната стрела.

Майлс й беше спасил живота. Лус не можеше да се съвземе от тази мисъл.

А останалите мислеха, че Кам е сложил край на живота й.

Главата й се замая, когато пристъпи напред от сенките на бараката, с намерението да каже на останалите да не се тревожат, да им каже, че е още жива. Но после долови присъствието на нещо друго.

На прага потрепваше вестител. Лус излезе от бараката и се приближи към него.

Бавно, той се откъсна от една сянка, хвърляна от луната. Плъзна се по тревата към нея в продължение на няколко стъпки, обирайки мръсен слой прах, останал от битката. Когато се приближи до Лус, потръпна и се издигна покрай тялото й, докато закръжи мрачно над главата й.

Тя затвори очи и почувства как вдига ръка да го посрещне. Тъмнината се отпусна на дланта й. Издаде студен цвъртящ звук.

– Какво е това? – Даниел рязко завъртя глава, когато чу шума. Надигна се от земята. – Лус!

Тя не помръдна, когато останалите ахнаха, щом я видяха застанала пред бараката. Не искаше да надзърта във вестител. Беше видяла достатъчно за една нощ. Дори не знаеше защо прави това...

Докато не разбра. Не търсеше видение, търсеше изход. Нещо, достатъчно далечно, до което да пристъпи през вестителя. Отдавна не беше имала на разположение и един миг, в който да мисли сама. Това, което й бе нужно, беше да си отдъхне. От всичко.

– Време е за тръгване – прошепна тя.

Вратата, оформена от сянка, която се появи пред нея, не беше съвършена – беше назъбена по краищата и вонеше на канални нечистотии. Но въпреки това Лус потупа повърхността й.

– Не знаеш какво правиш, Лус! – Гласът на Роланд стигна до нея почти на прага. Това може да те отведе къде ли не!

Даниел се бе изправил на крака, подтичваше към нея.

– Какво правиш? – Тя долови дълбокото облекчение в гласа му, че е още жива, и неподправената паника, че може да работи с вестителя. Нервността му само я подтикна.

Искаше й се да погледне назад, за да се извини на Кали, да благодари на Майлс за онова, което беше направил, да каже на Ариана и Габ да не се тревожат така, както знаеше, че и без друго ще се разтревожат, да остави съобщение за родителите си. Да каже на Даниел да не я следва; че трябва да направи това заради себе си. Но шансът й да се освободи изтичаше. Затова тя пристъпи напред и се провикна през рамо към Роланд:

– Предполагам, че просто ще трябва да го разбера.

С крайчето на окото си видя Даниел да се втурва към нея. Сякаш досега не беше вярвал, че тя ще го направи.

Лус почувства думите да се надигат в гърлото й. Обичам те. Обичаше го. Обичаше го завинаги. Но ако тя и Даниел наистина имаха дяла вечност, любовта им можеше да почака, докато тя проумееше няколко важни неща за себе си. За животите си и за живота, който имаше пред себе си. Тази вечер имаше време единствено да помаха за довиждане, да си поеме дълбоко дъх и да скочи в тъмната сянка.

В тъмнината.

В миналото си.