Два дни


Лус се събуди от стържещия звук от прокарване на закачалка по релсата в дрешника й.

Преди да успее да види кой вдига шума, към нея полетя планина от дрехи. Тя седна в леглото, измъквайки се с усилие изпод купчината джинси, тениски и пуловери. Дръпна един чорап на ромбоидни шарки от челото си.

– Ариана?

– Червената ли ти харесва? Или черната? – Ариана бе вдигнала срещу дребничкото си тяло две от роклите на Лус, и се полюшваше, докато показваше всяка от тях.

По ръцете на Ариана нямаше и следа от ужасната гривна с чип за проследяване, която се беше налагало да носи в „Меч и Кръст“. Лус не беше забелязала досега, и потръпна, когато си спомни жестокия електрошок, който гривната разпращаше из тялото на Ариана всеки път, щом извършеше някое нарушение. С всеки ден в Калифорния спомените на Лус за „Меч и Кръст“ ставаха все по–мъгляви, докато един миг като този я върна рязко към бурното време на престоя й там.

– Елизабет Тейлър казва, че само определени жени могат да носят червено – продължи Ариана. – Всичко е в разстоянието между гърдите и в тена. За щастие, ти имаш и двете. – Тя освободи червената рокля от закачалката й и я метна върху купчината.

– Какво правиш тук? – попита Лус.

Ариана сложи малките си ръце на хълбоците.

– Помагам ти да си опаковаш багажа, глупаче. Отиваш си у дома.

– К–какъв дом? Какво искаш да кажеш? – заекна Лус.

Ариана се засмя, като пристъпи напред да хване Лус за едната ръка и да я издърпа от леглото.

– Джорджия, прасковке. – Тя потупа Лус по бузата. – С добрите стари Хари и Дорийн. А очевидно ще долети и някаква твоя приятелка.

Кали. Наистина щеше да види Кали? И родителите си? Лус се олюля на мястото си, внезапно онемяла.

– Не искаш ли да прекараш Деня на благодарността с вашите?

Лус чакаше уловката.

– Ами...

– Не се тревожи. – Ариана подръпна носа на Лус. – Идеята беше на господин Коул. Трябва да поддържаме заблудата, че все още си на няколко крачки от родителите си. Това изглеждаше най–простият и най–забавният начин да го направим.

– Но когато ми прати текстово съобщение вчера, той каза единствено, че...

– Не искаше да ти вдъхва твърде големи надежди, докато не се погрижи за всяка дреболия, включително... – Ариана направи реверанс – съвършения ескорт. За един от хората в него, във всеки случай. Роланд би трябвало да се появи всеки момент.

На вратата се почука.

– Толкова е добър. – Ариана посочи към червената рокля, която още беше в ръката на Лус. – Намятай това.

Лус бързо се вмъкна в роклята, после се шмугна в банята да си измие зъбите и да прокара четката през косата си. Ариана я беше поставила в една от онези редки ситуации, които просто изпробваха възможностите й за светкавични реакции. Не си правиш труда да задаваш въпроси. Просто скачаш.

Тя излезе от банята, очаквайки да види как Роланд и Ариана правят нещо типично за тях, например единият да стои върху куфара й, докато другият се опитва да затвори ципа.

Но този, който бе почукал, не беше Роланд.

Бяха Стивън и Франческа.

Да му се не види.

На върха на езика на Лус се оформиха думите: Мога да обясня. Само дето нямаше представа какво да каже, за да се измъкне от тази ситуация. Погледна към Ариана за помощ. Ариана още мяташе кецовете й в куфара. Не знаеше ли в какви грандиозни неприятности щяха да се забъркат?

Когато Франческа пристъпи напред, Лус се напрегна. Но после широките фуниевидни ръкави на аленото поло с изрязана яка на Франческа обгърнаха Лус в неочаквана прегръдка.

– Дойдохме да ти пожелаем приятен път.

– Разбира се, ще ни липсваш утре по време на онова, което иронично наричаме Вечерята за интернираните – каза Стивън, като хвана ръката на Франческа и я откъсна от Лус. – Но за един ученик винаги е най–добре да бъде със семейството си.

– Не разбирам – каза Лус. – Знаели сте за това? Мислех, че ми е забранено да напускам училището до второ нареждане.

– Говорихме с господин Коул тази сутрин – каза Франческа.

– И забраната за излизане не беше замислена като наказание, Лус – каза Стивън. – Само така можехме да се уверим, че ще си в безопасност под нашата опека. Но с Ариана си в добри ръце.

С присъщия си усет да не се задържа по–дълго, отколкото е желана, Франческа вече насочваше Стивън към вратата.

– Научихме, че родителите ти нямат търпение да те видят. Нещо за това, че майка ти зарежда цял фризер с пайове. – Тя намигна на Лус и двамата със Стивън помахаха, а после вече си бяха отишли.

Сърцето на Лус се изпълни с вълнение при мисълта да се прибере у дома при семейството си.

Но не и преди да се насочи към Майлс и Шелби. Те щяха да са съкрушени, ако тя си заминеше вкъщи в Тъндърболт и ги изоставеше тук. Дори не знаеше къде е Шелби. Не можеше да си тръгне, без...

Роланд подаде глава през отворената врата на Лус. Имаше професионален вид в блейзера си на тънко райе и колосаната бяла риза с висока яка. Черно–златистите му плитчици бяха по–къси, правейки тъмните му, хлътнали очи да изглеждат още по–поразителни.

– Чист ли е хоризонтът? – попита той, като стрелна Лус с познатата си дяволита усмивка. – Имаме си другарче. – Кимна към някого зад гърба си – който се появи миг по–късно с голяма торба с връзки в ръка.

Майлс.

Той хвърли на Лус бърза, невероятно лишена от смущение усмивка, и седна на крайчеца на леглото й. През ума на Лус пробяга мисълта как го представя на родителите си. Той щеше да си свали бейзболната шапка, да се ръкува с двамата, да направи комплимент на майка й за наполовина завършената дантела...

– Роланд, коя част от „свръхсекретна мисия“ не разбираш? – попита Ариана.

– Аз съм виновен – призна Майлс. – Видях Роланд да се отправя насам... и го принудих да си признае. Затова закъсня.

– Щом чу думите Лус и Джорджия, на този хлапак – Роланд посочи с палец към Майлс – му отне около една частица от секундата да си стегне багажа.

– Ние, един вид, имахме уговорка за Деня на благодарността – каза Майлс, като гледаше само към Лус. – Не можех да й позволя да я наруши.

– Не. – Лус едва сдържа усмивката си. – Не можеше.

– Ммм–хмм. – Ариана повдигна вежда. – Само се питам какво ще каже Франческа по този въпрос. Дали някой не би трябвало първо да уведоми родителите ти, Майлс...

– О, хайде сега, Ариана. – Роланд махна пренебрежително с ръка. – Откога се съобразяваш с властите? Ще наглеждам хлапето. Няма да се забърка в никакви неприятности.

– Да се забърка в неприятности, къде? – Шелби нахълта в стаята: килимчето й за йога се полюшваше от една връв на гърба й. – Къде отиваме?

– В къщата на Лус в Джорджия за Деня на благодарността – каза Майлс.

В коридора зад Шелби се появи изрусена глава. Бившето гадже на Шелби. Кожата му бе призрачно бяла, и Шелби беше права: Имаше нещо странно в очите му. Бяха толкова бледи.

– За последен път: казах ти сбогом, Фил. – Шелби бързо затвори вратата в лицето му.

– Кой беше това? – попита Роланд.

– Смотаното ми бивше гадже.

– Изглежда интересен тип – каза Роланд, като се взираше разсеяно към вратата.

– Интересен ли? – Шелби изсумтя. – Ограничителна заповед: ето това би било интересно. – Тя хвърли един поглед към куфара на Лус, после – към торбата на Майлс, после започна да хвърля напосоки нещата си в тумбест черен куфар.

Ариана отчаяно вдигна ръце.

– Нищо ли не можеш да направиш без антураж? – попита тя Лус. После, като се обърна към Роланд: – Предполагам, че искаш да поемеш отговорност и за нея?

– На това му се казва празнично настроение! – Роланд се засмя. – Отиваме в къщата на семейство Прайс за Деня на благодарността – каза той на Шелби, чието лице светна. – Колкото повече, толкова по–весело.

Лус не можеше да повярва колко съвършено се нареждаше всичко. Денят на благодарността със семейството й и Кали и Ариана и Роланд и Шелби и Майлс. Не би могла да измисли по–добър сценарий.

Измъчваше я само едно нещо. И то сериозно.

– Ами Даниел?

Имаше предвид: Той знаели вече за това пътуване? и: Как всъщност стоят нещата между него и Кам?, и: Все още ли ми е сърдит заради онази целувка?, и: Грешка ли е, че Майлс също идва?, и също: Каква е вероятността Даниел да се появи в къщата на родителите ми утре, макар да каза, че не може до се вижда с мен?

Ариана прочисти гърло:

– Да, ами Даниел? – повтори тя тихо. – Времето ще покаже.

– Е, имаме ли самолетни билети или нещо такова? – попита Шелби. – Защото, ако ще летим, трябва да си опаковам комплекта с успокояващи аромати, есенции, и затоплящото килимче. Не ви трябва да ме виждате на трийсет и пет хиляди фута височина без тях.

Роланд щракна с пръсти.

Близо до краката му, сянката, хвърляна от отворената врата, се отлепи от тъмните дървени дъски, вдигаща се като капак на пода, който води към подземие. От пода се надигна студен полъх, последван от внезапно плиснала студена тъмнина. Миришеше на мокро сено, докато се свиваше в малка, компактна сфера. Но после, при едно кимване на Роланд, се изду като балон и оформи висок черен портал. Приличаше на онези врати, които водят към ресторантските кухни – нещо като летяща врата с кръгло остъклено прозорче в горния край. Само че тази беше направена от тъмната мъгла на вестителя, и през прозорчето се виждаше единствено още по–тъмна, вихреща се чернота.

– Изглежда точно като онзи, за който прочетох в книгата – каза Майлс, явно впечатлен. – Аз успях да направя само някакъв странен прозорец с форма на трапец. – Той се усмихна на Лус. – Но въпреки това го накарахме да проработи.

– Дръж се за мен, хлапе – каза Роланд, – и ще видиш какво е да пътуваш със стил.

Ариана завъртя очи:

– Толкова обича да се перчи.

Лус наклони глава към Ариана:

– Но мислех, че каза...

– Знам. – Ариана вдигна ръка. – Знам, че повтарях цялата онази лекция колко е опасно пътуването с вестители. И не искам да бъда някой от онези противни ангели, дето действат в стил: „прави каквото казвам, а не каквото правя“. Но всички се съгласихме – Франческа, Стивън, господин Коул, всички...

Всички ли? Лус не можеше да ги събере заедно, без да забележи едно очебийно липсващо парче. Къде беше Даниел във всичко това?

– Освен това. – Ариана се усмихна гордо. – Сред нас има истински майстор. Той е един от най–добрите експерти в пътуването с вестители. – А после, в изречена шепнешком реплика настрани към Роланд: – Не се възгордявай.

Роланд отвори рязко вратата на вестителя. Тя изскърца и изстена върху образувани от сянка панти, и се разтвори към влажна, зейнала бездна от празнота.

– Ъм... я повтори какво прави пътуването с вестители толкова опасно? – попита Майлс.

Ариана посочи с широк жест из стаята, към сянката под лампата на бюрото, зад килимчето за йога на Шелби. Всички сенки потрепваха.

– Неопитното око може и да не разбере през кой вестител да пристъпи. А, повярвай ни, винаги има неканени дебнещи сенки, които чакат някой да ги отвори случайно.

Лус си спомни противната кафява сянка, в която се беше препънала. Неканеният дебнещ натрапник, който й беше представил кошмарното надзъртане, в което Кам и Даниел бяха на брега.

– Ако избереш не този вестител, който трябва, е много лесно да се изгубиш – обясни Роланд. – Да нямаш никаква представа къде – или в кое време – пристъпваш. Но стига да не се делиш от нас, няма за какво да се тревожиш.

Лус нервно посочи във вътрешността на вестителя. Не помнеше другите сенки, през които бяха пристъпвали, да са изглеждали и наполовина толкова неясни и мрачни. Или може би просто досега не беше знаела последиците.

– Няма просто да цъфнем насред кухнята на родителите ми, нали? Защото мисля, че майка ми може да припадне от шока...

– Моля те. – Ариана изцъка с език, докато насочваше Лус, после Майлс, а след това – Шелби, да застанат пред вестителя. – Имай малко вяра.


* * *


Беше като да си пробиваш път през мътна мокра мъгла, лепкава и противна. Тя се плъзгаше и кълбеше по кожата на Лус и засядаше в дробовете й, когато дишаше. Ехо от неспирен нестроен шум изпълваше тунела като водопад. Предишните два пъти, когато беше пътувала чрез вестител, Лус беше имала чувството, че я блъскат и тласкат припряно, че се изстрелва през мрака, за да излезе на светло. Това беше различно. Беше изгубила представа къде и кога се намира, дори коя е и къде отива.

После усети как нечия силна ръка я издърпва.

Когато Роланд я пусна, отекващият водопад намаля до капещ звук, и мирис на хлор изпълни носа й. Трамплин. Познат, под висок сводест таван, с накъсани прозорци от рисувано стъкло. Слънцето беше преминало над високите прозорци, но светлината му още хвърляше леки цветни призми върху повърхността на басейн с олимпийски размери. Покрай стените потрепваха свещи в каменни ниши, които хвърляха отблясъци от мъждива, безполезна светлина. Щеше да познае тази превърната в гимнастически салон църква навсякъде.

– О, Боже мой – прошепна Лус. – Върнали сме се в „Меч и Кръст“.

Ариана огледа помещението бързо и без особена привързаност.

– Колкото до родителите ти, когато дойдат да ни вземат утре сутринта, била си тук през цялото време. Ясно?

Ариана се държеше, сякаш да се върнат в „Меч и Кръст“ за нощта, не беше различно от това, да се регистрират в някой безличен мотел. Рязкото завръщане към тази част от живота й, обаче, порази Лус като плесница през лицето. Не й беше харесвало тук. „Меч и Кръст“ беше ужасно място, но беше място, където й се бяха случили различни неща. Тук се беше влюбила, беше видяла как умира близка нейна приятелка. Повече от всичко останало – на това място тя се беше променила.

Затвори очи и се изсмя горчиво. Тогава не знаеше нищо в сравнение с това, което знаеше сега. И въпреки това се беше чувствала толкова сигурна в себе си и в емоциите си, колкото не можеше да си представи да се чувства отново някога.

– Какво е това място, по дяволите? – попита Шелби.

– Предишното ми училище – каза Лус, като хвърли поглед към Майлс. Той изглеждаше смутен, сгушен до Шелби, притиснат към стената. Лус си спомни: Те бяха добри деца – и макар че никога не беше говорила много за времето, прекарано тук, фабриката за слухове на нефилимите като нищо можеше да им е напълнила умовете с достатъчно ярки подробности, за да нарисуват една страховита нощ в „Меч и Кръст“.

– Хм – каза Ариана, като погледна Шелби и Майлс. – А когато родителите на Лус питат, вие също учите тук.

– Обясни ми що за училище е това – каза Шелби. – Какво, да не би да плувате и да се молите едновременно? Това е ниво на безумна ефикасност, което никога няма да видите на Западното крайбрежие. Мисля, че току–що ми стана мъчно за вкъщи.

– Ако мислиш, че това е зле – каза Лус, – би трябвало да видиш останалата част от кампуса.

Шелби сбърчи лице, и Лус не можеше да я вини. В сравнение с „Шорлайн“, това място беше като някакво ужасяващо чистилище. Поне, за разлика от останалите деца тук, те щяха да се махнат след тази вечер.

– Изглеждате изтощени – каза Ариана. – Което е добре, защото обещах на Коул, че няма да се набиваме на очи.

Роланд се беше облегнал на трамплина, като разтриваше слепоочията си, а отломките на вестителя потрепваха в краката му. Сега той се изправи и пое контрол над положението.

– Майлс, ти ще се настаниш при мен в старата ми стая. А твоята стая, Лус, още е празна. Ще вкараме едно легло на колелца за Шелби. Нека всички си оставим багажа и да се срещнем отново в моята стая. Ще използвам старата мрежа на черния пазар, за да поръчам пица.

Споменаването на пицата беше достатъчно да отърси Майлс и Шелби от вцепенението им, но на Лус й отнемаше повече време да се приспособи. Не беше толкова странно стаята й да е още празна. Като преброи на пръсти, осъзна, че беше отсъствала от това място по–малко от три седмици. Струваше й се много по–дълго, сякаш всеки ден е бил цял месец, а на Лус й бе невъзможно да си представи „Меч и Кръст“ без някого от хората – или ангелите, или демоните, – които бяха съставлявали живота й тук.

– Не се тревожи. – Ариана застана до Лус. – Това място е като повредена въртяща се врата. Хората идват и си отиват непрекъснато заради някакъв проблем с условното освобождаване, откачени родители, какво ли не. Днес Ранди има свободна вечер. На никой друг не му пука. Ако някой те погледне втори път – ти просто му отвърни с трети. Или го прати при мен. – Тя сви юмрук. – Готова ли си да се махаме оттук? – Тя посочи към останалите, които вече излизаха след Роланд през вратата.

– Ще ви настигна – каза Лус. – Първо трябва да направя нещо.


* * *


Гробът на Пен, в далечния източен ъгъл на гробището, до парцела на баща й, беше скромен, но спретнат.

Последния път, когато Лус беше видяла това гробище, то беше покрито с дебел слой прах. Последиците от всяка битка между ангели – беше й казал Даниел. Лус не знаеше дали досега вятърът вече беше отвял праха, или пък дали оставеният от ангелите прах просто изчезваше с течение на времето, но изглежда, че гробището се беше върнало към занемареното си предишно състояние. Все още обградено от завземаща все по–големи територии гора от задушени от кудзу вечнозелени дъбове. Все още голо и хлътнало под безцветното небе. Само че липсваше нещо, нещо невероятно важно, което Лус не можеше да определи, но което все още я караше да се чувства самотна.

Оскъден килим от матовозелена трева беше израснал върху гроба на Пен и около него, така че той не изглеждаше толкова стряскащо нов в сравнение с вековните гробове около него. Букет от свежи лилии лежеше пред простия сив надгробен камък, който Лус се наведе да прочете:


Пениуедър Ван Сикъл–Локууд

скъпа приятелка

(1991–2009)


Лус си пое накъсано дъх, и в очите й избиха сълзи. Беше напуснала „Меч и Кръст“, преди да има време да погребе Пен, но Даниел се беше погрижил за всичко. За първи път от няколко дни насам сърцето я болеше за него. Защото той беше знаел, по–добре, отколкото самата тя би се досетила, точно какво трябва да гласи надписът върху надгробния камък на Пен. Лус коленичи на тревата: сега сълзите й се лееха свободно, ръцете й безплодно обхождаха земята.

– Тук съм, Пен – прошепна тя. – Съжалявам, че трябваше да те оставя. Съжалявам, че изобщо трябваше да се забъркаш с мен. Заслужаваше по–добра от тази съдба. По–добра приятелка от мен.

Искаше й се приятелката й да беше още тук. Искаше й се да може да поговори с нея. Знаеше, че вината за смъртта на Пен е нейна, и това почти й късаше сърцето.

– Вече не знам какво правя, и съм уплашена.

Искаше да каже, че Пен й липсва през цялото време, но това, което всъщност й липсваше, беше представата за приятелка, която можеше да опознае по–добре, ако смъртта не я беше отнесла толкова рано. Нищо от това не беше правилно.

– Здравей, Лус.

Наложи се да избърше сълзите си, преди да успее да види господин Коул, застанал от другата страна на гроба на Пен. Толкова беше свикнала с безупречно елегантните си учители в „Шорлайн“, че господин Коул й се стори почти старомодно облечен в измачкания си жълто–кафяв костюм, с мустаците, и с кестенявата си коса, разделена право като с линийка точно над лявото ухо.

Лус се изправи тромаво на крака, като подсмърчаше в китката си.

– Здравейте, господин Коул.

Той се усмихна мило:

– Научавам, че се справяш добре там. Всички казват, че се справяш много добре.

– О... н–не... – заекна тя. – Не знам за това.

– Е, аз знам. Знам също и че родителите ти са много щастливи, че ще могат да те видят. Хубаво е, когато тези неща могат да се уредят.

– Благодаря ви – каза тя, с надеждата, че той разбира колко му е признателна.

– Няма да те задържам, само още един последен въпрос.

Лус чакаше той да я попита за нещо дълбоко, тъмно и неясно за Даниел и Кам, за доброто и злото, правилното и грешното, доверието и измамата...

Но всичко, което той каза, беше:

– Какво си направила с косата си?


* * *


Лус се беше навела с главата надолу в мивката в момичешката тоалетна надолу по коридора на кафетерията на „Меч и Кръст“. Шелби донесе последните две парчета пица със сирене, които беше прибрала върху книжна чиния за нея. Ариана подаде флакон евтина черна боя за коса – най–доброто, което Роланд можеше да направи за толкова кратко време, но доста близко до естествения цвят на Лус.

Нито Ариана, нито Шелби бяха разпитвали Лус за внезапната й нужда от промяна. Беше им признателна за това. Сега разбра, че само бяха чакали да изпадне в уязвимото положение на наполовина боядисана, за да започнат инквизицията.

– Предполагам, че Даниел ще е доволен – каза Ариана с най–стеснителния си тон за въпроси, целящи да насочат разговора в определена посока. – Не че го правиш заради Даниел. Нали?

– Ариана – предупреди я Лус. Нямаше да се хване на това. Не и тази вечер.

Но Шелби явно искаше именно това.

– Знаеш ли какво съм харесвала винаги в Майлс? Че те харесва заради това, което си, а не заради това, което правиш с косата си.

– Ако вие двете смятате да сте толкова открити по този въпрос, защо не слязохте с тениските с надпис „Подкрепете Даниел“ и „Подкрепете Майлс“?

– Добре ще е да си поръчаме такива – рече Шелби.

– Моята е в пералнята – каза Ариана.

Лус ги изключи от съзнанието си, като вместо това се съсредоточи върху топлата вода и странното съчетание, което се изливаше едновременно върху главата й, в скалпа й, и надолу в канала: късите набити пръсти на Шелби й бяха помогнали за първото боядисване, по времето, когато Лус си мислеше, че това е единственият начин да започне на чисто. Първият приятелски акт на Ариана спрямо Лус беше нареждането да отреже черната й коса, да я направи да изглежда като нея. Сега ръцете им се движеха из скалпа на Лус в същата баня, в която Пен я беше почистила от месното руло, което Моли й беше изсипала на главата през първия й ден в „Меч и Кръст“.

Беше едновременно сладко и горчиво, и прекрасно, и Лус не можеше да проумее значението на нищо от това. Знаеше единствено, че вече не искаше да се крие – нито от себе си или от родителите си, нито от Даниел, или дори от онези, които искаха да я наранят.

Беше търсила евтино преобразяване, когато най–напред стигна в Калифорния. Сега осъзна, че единственият смислен начин да направи промяна, беше да си я спечели наистина. Да си боядиса косата черна, също не беше отговорът – знаеше, че още не е стигнала до него — но поне беше стъпка в правилната посока.

Ариана и Шелби престанаха да спорят кой е сродната душа на Лус. Погледнаха я мълчаливо и кимнаха. Почувства го, преди да види отражението си в огледалото: Тежкото бреме на меланхолията, бреме, което дори не беше знаела, че носи, се беше вдигнало от тялото й.

Беше се върнала към корените си. Беше готова да се прибере у дома.


Загрузка...