Терзания

Петнайсет дни

Не беше толкова руса.

Лус намокри ръце в мивката и подръпна късите изрусени вълни на косата си. Беше успяла да изкара пълен набор от занятия в четвъртък, които включваха неочаквано надуто звучаща двучасова лекция за безопасност от Франческа, за да повтори защо не бива да се замесват небрежно с вестителите (изглеждаше почти сякаш се обръща директно към Лус); последователни неочаквани препитвания в „редовните“ й часове по биология и математика в главната училищна сграда, и – поне така й се стори – цели осем часа ужасени втренчени погледи от страна на съучениците й – както от нефилимите, така и от не–нефилимите.

Макар че в уединението на стаята им в спалните помещения предната вечер Шелби бе демонстрирала, че много харесва новата външност на Лус, тя не беше склонна към обсипването с безкрайни комплименти като Ариана, или надеждно готова да окаже подкрепа, както Пен. Когато излезе навън тази сутрин, Лус беше завладяна от нервност. Майлс я беше видял пръв, и беше вдигнал окуражително палец. Но той беше толкова мил – никога нямаше да се издаде, ако наистина мислеше, че тя изглежда ужасно.

Разбира се, Доун и Джасмин бяха притичали до нея веднага след часа по хуманитарни науки, нетърпеливи да докоснат косата й, като я питаха откъде й е дошло вдъхновението.

– Много приличаш на Гуен Стефани – беше каза Джасмин, като кимаше.

– Не, Мадж е, нали? – каза Доун. – Един вид, ерата на „Вог". – Преди Лус да успее да отговори, Доун посочи между Лус и себе си. – Но предполагам, че вече не сме като фалшиви близначки.

– Фалшиви близначки? – Лус поклати глава.

Джасмин присви очи към Лус:

– Хайде, не ми казвай, че изобщо не си забелязала! Вие двете си приличате... добре де, приличахте си, толкова много. Направо можехте да сте сестри.

Сега, застанала сама пред огледалото в банята на главната училищна сграда, Лус се загледа в отражението си и си помисли за широко разтворилата очи от удивление Доун. Приличаха си в цветовете: бледа кожа, наситено червени устни, тъмна коса. Но Доун беше по–дребна от нея. Носеше ярки цветове шест дни в седмицата. И беше много по–жизнерадостна, отколкото Лус някога можеше да бъде. Ако не броим няколко повърхностни аспекта, Лус и Доун бяха невероятно различни.

Вратата на банята се отвори и влезе брюнетка със здрав и погнат вид, в джинси и жълт пуловер. Лус я разпозна от часа но европейска история. Ейми някоя си. Тя се облегна на мивката до Лус и се засуети с веждите си.

– Защо си направила това с косата си? – попита тя, като измери с поглед Лус.

Лус примигна. Едно беше да говори за това с хората, които и бяха нещо като приятели в „Шорлайн“, но тя никога преди дори не бе говорила с това момиче.

Отговорът на Шелби – ново начало – изникна бързо в ума й, но кого заблуждаваше? Всичко, което шишето кислородна вода беше променило снощи, бе да направи Лус да изглежда също толкова фалшива външно, колкото вече се чувстваше отвътре. Кали и родителите й почти нямаше да я познаят сега – а това изобщо не беше целта.

И Даниел. Какво щеше да си помисли Даниел? Изведнъж Лус се почувства толкова прозрачно фалшива: дори непознат можеше да я прозре.

– Не знам. – Провря се покрай момичето и излезе от банята. – Не знам защо го направих.

Изрусяването на косата й нямаше да отмие мрачните спомени за последните няколко седмици. Ако наистина искаше ново начало, щеше да й се наложи да си го създаде. Но как? Над толкова малко неща имаше истински контрол в момента. Целият й свят беше в ръцете на господин Коул и Даниел. А и двамата бяха далече.

Плашещо бе колко бързо и колко много беше започнала да се осланя на Даниел; още по–плашещо, че не знаеше кога ще го види отново. В сравнение с изпълнените с блаженство дни с него, които беше очаквала в Калифорния, сега се чувстваше по–самотна от всякога.

Вървеше с усилие през кампуса, бавно осъзнавайки, че откакто бе пристигнала в „Шорлайн“, единственият път, когато се беше почувствала донякъде независима, беше...

Насаме в гората със сянката.

След вчерашната учебна демонстрация Лус беше очаквала от Франческа и Стивън още от същото. Беше се надявала, че може би днес учениците ще имат шанс сами да експериментират със сенките. Дори съвсем за кратко си беше представила, че ще успее да направи пред всички нефилими онова, което бе направила в гората.

Нищо от това не се беше случило. Всъщност днешното занятие й се беше сторило като голяма крачка назад. Отегчителна лекция за поведението и безопасността по отношение на вестителите, и обяснения защо учениците не бива никога, при никакви обстоятелства, да опитват сами онова, което бяха видели предишния ден.

Беше отчайващо и назадничаво. Така че сега, вместо да се запъти обратно към спалните помещения, Лус се улови, че подшива зад столовата, надолу по пътеката към края на скалистия бряг, и нагоре по дървените стълби към помещенията на нефилимите. Кабинетът на Франческа беше в страничното крило на горния етаж, а тя беше казала на учениците да не се колебаят да се отбиват по всяко време.

Сградата беше забележително различна без стоплящото присъствие на останалите ученици. Мрачна и ветровита, и почти създаваща усещането за нещо изоставено. Всеки звук, който Лус издадеше, сякаш се разнасяше, отеквайки от наклонените и древни греди. Видя светеща лампа на площадката един етаж по-нагоре, и долови наситения аромат на варящо се кафе. Още не знаеше дали ще каже на Франческа какво беше успяла да направи в гората. Това можеше да се стори маловажно на човек, толкова опитен както Франческа. Или можеше да й се стори като нарушение на инструкциите й пред класа днес.

Частица от Лус просто искаше да проучи преподавателката си, да разбере дали тя беше човек, към когото Лус можеше да се обърне, когато, в дни като днешния, започнеше да й се струва, че може да рухне.

Тя стигна горния край на стълбите и се озова в началото на дълъг, открит коридор. От лявата си страна, отвъд дървения парапет, пред нея се разкриваше гледка надолу към тъмната, призна класна стая на втория етаж. От дясната имаше редица солидни дървени врати с прозорчета от рисувано стъкло над напречните греди. Като тръгна тихо по дъските на пода, Лус си даде сметка, че не знаеше кой е кабинетът на Франческа. Открехната беше само една от вратите – третата отдясно, и от красивото прозорче от рисувано стъкло в напречните греди идваше светлина. Стори й се, че чу мъжки глас вътре. Тъкмо вдигна ръка да почука, когато резкият тон на женски глас я накара да замръзне.

– Беше грешка дори да опитваме – почти изсъска Франческа.

– Рискувахме. И нямахме късмет.

Стивън.

– Нямахме късмет? – подигравателно подметна Франческа. – Искаш да кажеш, проявихме безразсъдство. От чисто статистическа гледна точка, вероятността един вестител да носи лоши новини беше твърде голяма. Видя какво причини на онези деца. Те не бяха готови.

Пауза. Лус се промъкна малко по–близо по персийския килим в коридора.

– Но тя беше.

– Няма да пожертвам всичкия напредък, постигнат от цял един клас само защото някаква, някаква...

– Не бъди недалновидна, Франческа. Съставихме прекрасна учебна програма. Знам това така добре, както и ти. Нашите ученици надминават постиженията на всяка друга програма за нефилими в света. Всичко това е твое постижение. Имаш право да изпитваш гордост. Но сега нещата са различни.

– Стивън е прав, Франческа. – Трети глас. Мъжки. На Лус й се стори, че звучи познато. Но кой беше? – Със същия успех можете да си изхвърлите академичното разписание през прозореца. Примирието между нашите страни вече е единственият времеви отрязък, който има значение.

Франческа въздъхна:

– Наистина ли мислиш...

Непознатият глас каза:

– Ако познавам Даниел, той ще се появи точно навреме. Вероятно вече отброява минутите.

– Има и друго – каза Стивън.

Пауза, после – нещо, което прозвуча като отваряне на чекмедже, след това – ахване. Лус беше готова на убийство, само да можеше да е от другата страна на стената, за да види онова, което можеха да видят те.

– Откъде намерихте това? – попита другият мъжки глас. – Правите ли размени?

–Разбира се, че не прави! – Франческа звучеше засегната. Стивън я намери в гората по време на една от обиколките си миналата нощ.

– Истинска е, нали? – попита Стивън.

Въздишка.

– Твърде много време мина, за да мога да кажа – рече уклончиво непознатият. – От векове не съм виждал звездна стрела. Даниел ще знае. Ще му я занеса.

– Това ли е всичко? Какво предлагате да направим ние междувременно? – попита Франческа.

– Вижте, това не ми влиза в работата. – Този мъжки глас бе толкова познат на Лус, че чувството беше като сърбеж, дълбоки в нея. – И не ми е в стила...

– Моля ви – изрече умолително Франческа.

В кабинета беше тихо. Сърцето на Лус блъскаше в гърдите.

– Добре. Какво щях да направя, ако бях на ваше място? Ускорете малко нещата тук. Затегнете надзора над тях и направете всичко, което можете, за да подготвите всички. Краят на света едва ли ще е много красив.

Краят на света. Именно това бе казала Ариана, че ще се случи, ако Кам и неговата армия победят, онази нощ в „Меч и Кръст“. Но те не бяха победили. Освен ако вече не беше имало друга битка. Но тогава за какво щеше да се наложи да се приготвят нефилимите?

Звукът от стърженето на краката на тежък стол по пода накара Лус да отскочи назад. Знаеше, че не бива да я хванат да подслушва този разговор. За каквото и да се отнасяше той.

Поне веднъж се радваше на безкрайния избор от тайнствени ъгълчета и ниши в архитектурата на „Шорлайн“. Сниши се под декоративен, покрит с дървени дъсчици корниз между две лавици за книги, и се притисна в укритието на стената.

Стъпки от един човек напуснаха от кабинета, и вратата се отвори решително. Лус затаи дъх и зачака фигурата да слезе по стълбите.

Отначало видя само краката му. Кафяви кожени ботуши, европейска изработка. После се показаха чифт джинси от оригинален деним в индигово, когато той зави покрай парапета към втория етаж на къщичката. Риза на сини и бели райета, с яка, закопчаваща се откъм столчето. И накрая – запазената му марка, която нямаше как да не разпознае: гривата от черно–златисти плитчини.

Роланд Спаркс се беше появил в „Шорлайн“.

Лус изскочи от скритата си наблюдателница. Нервността може и все още да я караше да демонстрира най–доброто си поведение пред Франческа и Стивън, които бяха стряскащо внушителни и властни, и зрели... и нейни учители. Роланд обаче не я плашеше – не много, във всеки случай – вече не. Освен това той беше най–близката й връзка с Даниел от дни насам.

Прокрадна се по вътрешните стълби възможно най–тихо, после се втурна през вратата на дървената къщичка към верандата. Роланд вървеше бавно и лениво към океана, сякаш нямаше дори едничка грижа на света.

– Роланд! – извика тя, като изтича с тропот надолу по последните стълби до земята и започна да подтичва. Той стоеше там където пътеката свършваше, а отвесният бряг се спускаше към стръмни и назъбени скали.

Стоеше съвсем неподвижно, загледан към водата. За своя изненада Лус почувства нервен трепет в стомаха си, когато той започна съвсем бавно да се обръща.

– Тъй, тъй. – Той се усмихна. – Лусинда Прайс открива кислородната вода.

– О. – Тя се хвана за косата. Колко ли глупаво му изглеждаше.

– Не, не – каза той, като пристъпи към нея, разрошвайки косата й с пръсти. – Отива ти. Сурови мерки за сурови времена.

– Какво правиш тук?

– Записвам се на училище. – Той сви рамене. – Току–що си взех учебната програма, запознах се с учителите. Мястото изглежда доста приятно.

През едното му рамо беше преметната голяма торба от тъкан плат, а от нея се подаваше нещо дълго, тясно и сребърно. Проследявайки погледа й, Роланд премести торбата на другото си рамо и затегна горната връзка на възел.

– Роланд. – Гласът й потрепери. – Напуснал си „Меч и Кръст“? Защо? Какво правиш тук?

– Просто имах нужда да сменя темпото – отговори той загадъчно.

Лус се канеше да попита за другите – Ариана и Габ. Дори Моли. Дали някой беше забелязал, дали някого изобщо го беше грижа, че е напуснала. Но когато отвори уста, онова, което излезе от нея, бе много различно от онова, което беше очаквала.

– За какво говореше там вътре с Франческа и Стивън?

Лицето на Роланд внезапно се промени, стана по–сурово, вече изглеждаше по–старо, с не така безгрижно изражение.

– Зависи. Колко си чула?

–Даниел. Чух те да казваш, че той... Не е нужно да ме лъжеш, Роланд. Още колко време остава, докато се върне? Защото не мисля, че мога...

– Ела да се поразходим, Лус.

Усещането, когато Роланд Спаркс обгърна с ръка раменете и, беше точно толкова успокоително, когато го направи през този ден в „Шорлайн“, колкото неловко би й се сторило, ако бяха още в „Меч и Кръст“. Между тях никога не беше имало истинско приятелство, но той беше нещо, което й напомняше за миналото – връзка, към която неволно се обръщаше сега.

Тръгнаха покрай ръба на скалистия бряг, заобиколиха терасата, където се поднасяше закуската, и минаха покрай западния край на спалните помещения, покрай розова градина, която Лус не беше виждала никога преди. Здрачаваше се и водата от дясната им страна кипеше от цветове, отразявайки розовите, оранжеви и виолетови облаци, плъзгащи се пред слънцето.

Роланд я отведе до една пейка, гледаща към водата, далече от всички постройки на кампуса. Когато погледна надолу, тя видя груби стълби, издълбани в скалата, които започваха точно под мястото, където седяха, и водеха чак надолу до брега.

– Какво знаеш, което не казваш? – попита Лус, когато мълчанието започна да я измъчва.

– Че температурата на водата е петдесет и един градуса по Фаренхайт – каза Роланд.

– Не е това, което имам предвид – каза тя, като го погледна право в очите. – Той ли те изпрати тук да ме наглеждаш?

Роланд се почеса по главата:

– Виж. Даниел си върши работата. – Той направи бързо движение към небето. – Междувременно – и на нея й се стори, че той посочи с глава към гората зад спалните помещения – ти си имаш собствена задача, за която да се погрижиш.

– Какво? Не, нищо нямам. Тук съм само защото...

– Глупости. – Той се засмя. – Всички си имаме тайни, Лус. Моята ме доведе в „Шорлайн“. Твоята те води до тази гора.

Тя понечи да възрази, но Роланд я накара да млъкне с махване на ръка, с онова тайнствено изражение в очите.

– Няма да те вкарам в неприятности. Всъщност, аз те подкрепям. – Очите му пробягаха покрай нея, нататък към морето. – Сега, отново за тази вода. Ледена е. Влизала ли си в нея? Знам, че обичаш да плуваш.

Лус изведнъж осъзна, че беше в „Шорлайн“ от три дни, океанът винаги беше пред погледа й, и винаги можеше да чуе вълните, но все още не беше стъпвала на плажната ивица. А тук не беше като в „Меч и Кръст“, където безброй неща бяха забранени. Не знаеше защо дори не й беше хрумнало.

Поклати глава.

– Кажи–речи всичко, което можеш да направиш на един толкова студен плаж, е да накладеш голям огън. – Роланд хвърли поглед към нея. – Намери ли си вече приятели?

Лус сви рамене:

– Няколко.

–Доведи ги е теб довечера, след като се стъмни. – Той посочи към тесен пясъчен полуостров в подножието на каменистите стълби. – Точно там долу.

Тя хвърли кос поглед към него:

– Какво точно си наумил?

Роланд се ухили дяволито:

– Не се тревожи, ще се придържаме към невинни занимания. Но знаеш как е. Нов съм в града: ще ми се добре да оповестя присъствието си.

* * *

– Гадина. Настъпи ме още веднъж, и съвсем сериозно ще се наложи да ти счупя глезена.

– Може би ако не насочваш целия лъч на фенерчето там горе, Шел, ние, останалите, ще можем да виждаме къде вървим.

Лус се опита да потисне смеха си, докато вървеше след препиращите се Майлс и Шелби през кампуса в тъмнината. Беше почти единайсет, и „Шорлайн“ беше непрогледно тъмен и тих, ако не се брои крясъка на една кукумявка. Оранжева, наближаваща пълната си фаза луна висеше ниско в облаците, обгърната във воал от мъгла. Тримата бяха успели да се сдобият общо само с едно фенерче (на Шелби), така че само един от тях (Шелби) имаше ясна видимост към пътеката, която водеше надолу към водата. За другите двама паркът на училището – който беше изглеждал така тучен и добре поддържан на дневна светлина – сега беше осеян с „капани“ от нападали борови шишарки, папрати с дебели корени, и петите на Шелби.

Когато Роланд я беше помолил да доведе няколко приятели гази вечер, Лус беше усетила как й прималява на стомаха. В „Шорлайн“ нямаше монитори в коридорите, нямаше ужасяващи охранителни камери, които записваха всяко движение на учениците, така че не заплахата да я хванат бе това, което я изнервяше. Всъщност, да се измъкне от спалното помещение се беше оказало сравнително лесно. По–трудното беше да събере тълпа.

Доун и Джасмин изглеждаха като най–вероятните ентусиасти, които биха се навили за парти на плажа, но когато Лус намина покрай стаята им на петия етаж, коридорът беше тъмен и никой не й отговори, когато почука. В собствената й стая Шелби се беше оплела в някаква тантрическа йогийска поза, която причиняваше болка на Лус само като я гледаше. Лус не искаше да прекъсва напрегнатата концентрация на съквартирантката си, като я кани на партито на някакъв непознат – но после едно силно почукване на вратата и без друго беше накарало Шелби ядосано да изостави позата си.

Беше Майлс, дошъл да попита Лус дали иска да си вземат сладолед.

Лус премести поглед напред–назад между Майлс и Шелби и се усмихна:

– Имам по–добра идея.

Десет минути по–късно, увити като пашкули в суичъри с качулки, със сложена с козирката назад шапка с емблемата на „Доджърс“ (Майлс), и вълнени чорапи с пришити към тях отвори за пръстите, така че пак да може да си обуе сандалите (Шелби), и с присвит от нерви стомах при мисълта, че ще смеси Роланд с учениците от „Шорлайн“ (Лус), тримата крачеха с усилие към края на скалистия бряг.

– Я повтори, кой е този тип? – попита Майлс, като посочи към една падина в каменистата пътека точно преди Лус да политне.

– Той е просто... едно момче от последното ми училище. – Лус се опитваше да намери по–добро описание, когато тримата заслизаха по каменните стълби. Роланд не й беше точно приятел. И макар че децата в „Шорлайн“ изглеждаха доста свободомислещи и лишени от предразсъдъци, не беше сигурна дали бе редно да им казва от коя страна на разделението между падналите ангели се намираше Роланд. – Беше приятел с Даниел – накрая. – Вероятно партито ще е доста малко. Мисля, че гой не познава никого тук освен мен.

Усетиха мириса му, преди да го видят: издайническият, лъхащ на цикория дим от голям огън на открито. После, когато бяха почти в подножието на стръмните стълби, завиха с криволичене зад една от скалите и застинаха, когато най–после се показаха искрите от буен оранжев пламък.

На плажа сигурно имаше събрани поне сто души.

Вятърът беше буен, като неопитомено животно, но не можеше да се мери с буйните посетители на партито. В единия край на сбирката, най–близо до мястото, където стоеше Лус, тълпа от типове с вид на хипита, с дълги, гъсти бради и опърпани тъкани ризи беше сформирала импровизирана група с ударни инструменти. Неспирният им ритъм предоставяше на застанала наблизо група деца непрекъснато променяща се мелодия, под чиито звуци да танцуват. В другия край на партито беше самият празничен огън, и когато се изправи на пръсти, Лус разпозна много деца от „Шорлайн“, скупчени около огъня, с надеждата да прогонят студа. Всички държаха пръчки в пламъците, опитвайки се да се доберат до най–доброто място, за да препекат кренвиршите и късчетата маршмелоу, с чугунени котлета, пълни с боб. Невъзможно беше да се предположи как всички бяха разбрали за партито, но беше ясно, че всички си прекарват добре.

И насред всичко това – Роланд. Беше сменил изгладената си риза с копчета на яката и скъпите кожени ботуши, и беше облечен, като всички останали там, в суичър с качулка и парцаливи джинси. Стоеше върху голям заоблен камък, размахвайки буйно ръце, като разказваше някаква история, която Лус не чуваше съвсем ясно. Доун и Джасмин бяха сред запленените слушатели: осветените им от огъня лица изглеждаха красиви и оживени.

– Това ли ти е представата за малко парти? – попита Майлс.

Лус наблюдаваше Роланд, питайки се каква ли история разказва. Нещо в начина, по който поемаше ситуацията в ръцете си, върна спомените на Лус към стаята на Кам, към първото и единствено истинско парти, на което бе отишла в „Меч и Кръст“, и това я накара да изпита тъга по Ариана. И, разбира се, по Пен, която беше нервна, когато най–напред дойде на партито, но накрая си изкара по–добре от всички. И по Даниел, който тогава почти не говореше с Лус. Положението бе толкова различно сега.

– Е, хора, не знам за вас – каза Шелби, като изрита сандалите си и зашляпа по пясъка по чорапи, – но аз ще си взема едно питие, после – хот–дог, а после – може би един урок от онези симпатяги в импровизирания оркестър.

– Аз също – каза Майлс. – С изключение на онази част с импровизирания оркестър, в случай, че не е очевидно.

– Лус. – Роланд помаха от мястото си върху големия камък. – Ти успя.

Майлс и Шелби вече бяха далече пред нея, отправяйки се към мястото, където се приготвяше хот–дог, затова Лус прекоси една дюна хладен, влажен пясък и тръгна към Роланд и останалите.

– Не си се шегувал, когато каза, че искаш да обявиш присъствието си. Това наистина е забележително, Роланд.

Роланд кимна снизходително:

– Забележително, а? „Забележително“ в добрия, или в лошия смисъл?

Въпросът изглеждаше многозначителен и подвеждащ, а това, което Лус искаше да каже, беше, че вече не може да определи. Помисли си за разгорещения разговор, който беше подслушала в кабинета на преподавателката. Колко остро беше звучал гласът на Франческа. Границата между доброто и лошото й се струваше невероятно неясна. Роланд и Стивън бяха паднали ангели, които бяха преминали от другата страна. Демони, нали така? Знаеше ли тя изобщо какво означава това? Но после, налице беше Кам, и... какво имаше Роланд предвид с този въпрос? Лус присви очи към него. Може би той наистина просто я питаше нали се забавлява?

Безброй колоритни посетители на партито кръжаха вихрено около нея, но Лус чувстваше безкрайните черни вълни наблизо. Въздухът в близост до водата беше свистящ и студен, но големият огън топлеше кожата й. Точно сега толкова много неща се струваха объркани и противоречиви, и всичките я връхлитаха наведнъж.

– Кои са всички тези хора, Роланд?

– Да видим. – Роланд посочи към децата с вид на хипита в импровизирания оркестър. – Хлапета, които си падат по модните спортни дрехи. – Посочи надясно към голяма група младежи, които се опитваха да впечатлят много по–малка група момичета с няколко ужасни груби танцови движения. – Тези типове са морски пехотинци, разквартирувани във форт Браг. Като ги гледам как се забавляват, се надявам, че са в отпуск за уикенда. – Когато Джасмин и Доун се промъкнаха до него, Роланд обгърна всяка от тях с ръка през раменете. – Тези двете смятам, че ги познаваш.

– Не ни каза, че си такава голяма приятелка с небесния отговорник за светските забавления, Лус – каза Джасмин.

– Сериозно. – Доун се наведе навътре и прошепна високо на Лус: – Само дневникът ми знае колко много пъти съм си пожелавала да отида на парти, организирано от Роланд Спаркс. А дневникът ми никога няма да разкаже.

– О, но аз бих могъл – пошегува се Роланд.

– Няма ли радост на това парти? – Шелби изникна зад Лус с Майлс до нея. Държеше два хот–дога в едната си ръка, а свободната подаде на Роланд. – Шелби Стерис. Ти кой си?

– Шелби Стерис – повтори Роланд. – Аз съм Роланд Спаркс. Някога да си живяла в Източен Ел Ей? Срещали ли сме се преди?

– Не.

– Тя има фотографска памет – вметна услужливо Майлс, като пъхна в ръката на Лус вегетариански хот–дог, който не й беше любимият, но въпреки това жестът беше мил. – Аз съм Майлс. Страхотно парти, между другото.

– Много готино – съгласи се Доун, като се поклащаше заедно с Роланд в ритъма на барабаните.

– Ами Стивън и Франческа? – Лус трябваше почти да изкрещи на Шелби. – Няма ли да ни чуят тук долу? – Едно беше да се измъкнеш изпод лъча на радара. Друго – да запратиш мощна звукова вълна точно в посока на този радар.

Джасмин хвърли поглед назад към кампуса:

– Ще ни чуят, със сигурност, но дисциплината тук в „Шорлайн“ е доста либерална. Поне за децата–нефилими. Стига да си стоим в кампуса, под „чадъра“ на тяхното наблюдение, можем до голяма степен да правим каквото си искаме.

– Това включва ли състезание по лимбо? – Роланд се ухили дяволито, като измъкна дълъг дебел клон иззад гърба си. – Майлс, ще ми направиш ли услугата да хванеш другия край?

Секунди по–късно клонът беше повдигнат, ритъмът на барабаните се промени, и сякаш всички присъстващи на партито бяха зарязали онова, което вършеха, за да образуват дълга, оживена редица за лимбо.

– Лус – повика я Майлс. – Не смяташ просто да си стоиш там, нали?

Тя огледа изучаващо тълпата, чувствайки се схваната и вкопана на мястото си в пясъка. Но Доун и Джасмин й правеха пролука да се вмъкне в редицата между тях двете. Вече настроена за състезание – вероятно родена с нагласата за състезание – Шелби протягаше гръб. Дори сдържаните и мълчаливи младежи от морската пехота щяха да играят.

– Добре. – Лус се засмя и влезе в редицата.

Щом играта започна, линията се раздвижи бързо: в продължение на три обиколки Лус се провираше с лекота под клона. Четвъртия път успя да се провре със съвсем леко затруднение, като й се наложи да наклони брадичка назад достатъчно, че да види звездите, и бе възнаградена с поредица ликуващи възгласи за постижението си. Скоро тя също надаваше насърчителни възгласи за останалите деца, съвсем леко изненадана да се улови, че подскача нагоре–надолу, когато Шелби успя да се провре. Имаше нещо удивително в това, да се извие като дъга, за да се измъкне от типичната за лимбо поза след успешно изпълнение – това сякаш зареждаше с енергия всички присъстващи на партито. Всеки път това изпълваше Лус с изненадващ прилив на адреналин.

Да се забавлява, обикновено не беше толкова проста работа. От толкова отдавна смехът обикновено биваше скоро последван от вина, някакво натрапчиво чувство, че по една или друга причина от нея не се очаква да се радва и забавлява. Но пий вечер се чувстваше някак по–лека. Без дори да го осъзнава, беше успяла да отхвърли тъмнината.

Когато Лус се завъртя за петата си обиколка, редицата вече беше значително по–къса. Половината деца на партито вече бяха отпаднали, и всички се бяха стълпили около Майлс или Роланд, като наблюдаваха последните останали деца. В задния край на редицата, Лус беше замаяна и леко й се виеше свят, така че когато усети как някой хвана здраво ръката й, почти изгуби равновесие.

Понечи да изпищи, после почувства как нечии пръсти затискат устата й.

– Шшшт.

Даниел я теглеше извън редицата и далече от партито. Силната му, топла ръка, плъзгаща се надолу по шията й, устните чу, докосващи бузата й. Само за миг, допирът на кожата му и върху нейната, съчетан с яркия виолетов проблясък на очите чу, и измъчващата я вече от дни все по–усилваща се нужда да го и сграбчи и никога повече да не го пусне – всичко това изпълни Лус с божествено замайване.

– Какво правиш тук? – прошепна тя. Искаше да каже: „Слава Богу, че си тук“ или „Беше толкова трудно да сме разделени", или онова, което наистина имаше предвид: „Обичам те!“ Но имаше също и „Ти ме изостави“, и „Мислех си, че не е безопасно“ и „Каква е тази история за някакво примирие?”– всички, блъскащи се в ума й.

– Трябваше да те видя – каза той. Когато я поведе зад голяма вулканична скала на плажната ивица, на лицето му имаше заговорническа усмивка. От онези усмивки, които бяха заразителни, и стигнаха и до устните на Лус. Усмивка, която потвърждаваше не само, че нарушават правилото на Даниел – но и че им доставя наслада да го правят.

– Когато се приближих достатъчно, за да видя това парти, забелязах, че всички танцуват – каза той. – И изпитах малко ревност.

– Ревност? – попита Лус. Сега бяха сами. Тя обви с ръце широките му рамене и се вгледа дълбоко във виолетовите му очи – Защо ти е да ревнуваш?

– Защото – каза той, като разтриваше с длани гърба й – картичката ти за записване на партньори за танците е запълнена. За цяла вечност.

Даниел хвана дясната й ръка в своята, обви лявата й ръка около рамото си, и бавно затанцува полка в пясъка. Все още дочуваха музиката от партито, но от тази страна на скалата звучеше като частен концерт. Лус затвори очи и се разтопи, притисната към гърдите му, намирайки мястото, където главата й пасваше точно във вдлъбнатината на рамото му като парченце от пъзел.

– Не, това не е съвсем правилно – каза Даниел след миг. Посочи надолу към стъпалата й. Тя забеляза, че е бос. – Свали си обувките – каза той, – и ще ти покажа как танцуват ангелите.

Лус изхлузи черните си обувки с равна подметка и ги метна настрани на брега. Пясъкът между пръстите на краката й беше мек и хладен. Когато Даниел я придърпа по–близо, пръстите на краката й се припокриха с неговите и тя едва не изгуби равновесие, но ръцете му я държаха стабилно. Когато погледна надолу, стъпалата й бяха върху неговите. А щом вдигна очи, видя пред себе си гледката, за която копнееше ден и нощ: Даниел, разперващ сребристобелите си криле.

Те изпълниха полезрението й, простирайки се на двайсет фута в небето. Широки и красиви, сияещи в нощта, сигурно са били най–прекрасните криле в целите небеса. Под краката си, самата Лус почувства как Даниел се вдига съвсем леко от земята. Крилете му удряха леко, почти като удари на сърце, като държаха и двама им само на сантиметри над плажа.

– Готова ли си? – попита той.

Готова за какво? Тя не знаеше. Нямаше значение.

Сега се движеха заднешком във въздуха, така плавно и гладко, както състезателите по фигурно пързаляне се движат по леда. Даниел се плъзна далече над водата, като държеше Лус в прегръдките си. Лус ахна, когато първата пенеста вълна докосна съвсем леко пръстите на краката им. Даниел се засмя и ги повдигна малко по–високо в небето. Накланяше я назад. Въртеше и двама им в кръг. Танцуваха. Върху океана.

Луната беше като прожектор, светеше само върху тях. Лус се смееше от чиста и неподправена радост, смееше се толкова много, че Даниел също започна да се смее. Лус никога не се бе чувствала по–лека.

– Благодаря ти – прошепна тя.

Неговият отговор беше целувка. Отначало я целуваше съвсем леко. По челото, после – по носа, след това най–сетне стигна до устните й.

В отговор тя го целуна пламенно и жадно и малко отчаяно, устремявайки цялото си тяло в целувката. Това беше начинът, по който достигна до Даниел, начинът, по който докосна тази лесно идваща любов, която споделяха от толкова отдавна. За миг целият свят притихна: после Лус се съвзе, задъхана. Дори не беше забелязала, че са отново на брега.

Дланта му обхвана тила й, шапката, която беше придърпали надолу върху ушите си. Шапката, която скриваше изрусената с перхидрол коса. Даниел я смъкна и порив от океански бриз полъхна върху главата й.

– Какво си направила с косата си?

Гласът му беше тих, но по някакъв начин прозвуча като обвинение. Може би защото песента беше свършила, а танцът и целувката – също, и сега те бяха просто двама души, застанали на един плаж. Крилете на Даниел отново се бяха извили назад зад раменете му, все още видими, но недостижими.

– На кого му пука за косата ми? – Единственото, което я интересуваше, беше да го прегърне. Не трябваше ли и той да се интересува единствено от това?

Лус посегна да си вземе обратно шапката. Струваше й се, че непокритата й руса глава е твърде уязвима и изложена на показ, като червен флаг, който предупреждаваше Даниел, че тя може да рухне. Щом тя понечи да се извърне, Даниел обви ръце около нея.

– Хей – каза той, като отново я придърпа по–близо. – Съжалявам.

Тя издиша шумно, сгуши се в него и остави допирът му да я завладее. Вдигна глава, за да го погледне в очите.

– Сега безопасно ли е? – попита тя: искаше й се Даниел да е този, който ще донесе примирието. Можеха ли най–сетне да бъдат заедно? Но изнуреното изражение в очите му й даде отговора, преди Даниел да отвори уста.

– Не би трябвало да съм тук, но се тревожа за теб. – Той я задържа на една ръка разстояние. – И както изглежда, прав съм да се тревожа. – Той улови с пръсти един кичур от косата й. – Не разбирам защо си направила това, Лус. Това не си ти.

Тя го отблъсна. Винаги беше изпитвала безпокойство, когато хората казваха това.

– Е, аз съм тази, която я боядиса, Даниел. Така че, технически, това съм аз. Може би не тази „аз“, която ти искаш да бъда...

– Не е честно. Не искам да бъдеш никоя друга, освен тази, която си.

– Тоест, коя, Даниел? Защото ако знаеш отговора на този въпрос, спокойно можеш да ме просветиш. – Гласът й се усили, когато раздразнението надви изплъзващата се страст. – Аз съм сама тук, опитвайки се да проумея защо. Опитвайки се да проумея какво правя тук с всички тези... когато дори не съм...

– Когато не си какво?

Как бяха преминали толкова бързо от танците върху въздуха към това?

– Не знам. Просто се опитвам да приемам това ден за ден. Да си намирам приятели, нали знаеш? Вчера се включих в един клуб, и планираме излет с яхта някъде. Такива неща. – Онова, за което наистина искаше да му разкаже, бяха сенките. И особено какво беше направила в гората. Но Даниел беше присвил очи, сякаш тя вече беше направила нещо нередно.

– Няма да ходиш на излет с яхта никъде.

– Какво?

– Ще останеш тук в кампуса, докато ти казвам. – Той издиша шумно, доловил нейния надигащ се гняв. – Много ми е неприятно да ти налагам тези правила, Лус, но... правя толкова много, за да те опазя в безопасност. Няма да позволя нищо да ти се случи.

– Буквално. – Лус стисна зъби. – Хубаво или лошо, или друго. Сякаш когато не си наблизо, не искаш да правя абсолютно нищо.

– Не е вярно. – Той размаха пръст към нея. Никога не го беше виждала да се ядосва толкова бързо. После той вдигна очи към небето и Лус проследи погледа му. Една сянка изсвистя над главите им – като напълно черен фойерверк, оставящ смъртоносна, прилична на дим следа. Даниел явно успя да я разчете веднага.

– Трябва да вървя – каза той.

– Колко потресаващо. – Тя се извърна. – Появяваш се от нищото, подхващаш спор, после се измъкваш. Това трябва да е истинска, вярна любов.

Той сграбчи раменете й и ги разтърси, докато тя го погледна в очите.

– Това е истинска любов – каза, с такова отчаяние, че Лус не можеше да определи дали то отнема от болката в сърцето й или добавя към нея. – Знаеш, че е. – Очите му горяха във виолетово – не от гняв, а от силно желание. От онези погледи, които те караха да обичаш някого толкова много, че ти липсва дори когато стои точно пред теб.

Даниел сведе глава да я целуне по бузата, но тя беше твърде близо до сълзите. Извърна се, смутена. Чу въздишката му, а след това – пърхането на криле.

Не.

Когато Лус рязко обърна глава, Даниел се рееше из небето, по средата между океана и луната. Крилете му бяха осветени в ярка бяла светлина под един лунен лъч. Миг по–късно беше трудно да го различи от някоя от звездите в небето.