Терзания

Седем дни

В петък сутрин очите на Лус примигнаха и се отвориха, и погледът й падна върху часовника. Седем и трийсет сутринта. Почти не беше спала – беше напълно объркана, поболяла се от тревога за Доун и все още ядосана заради миналия живот, на който беше станала свидетел предишния ден чрез вестителя. Беше толкова зловещо да види моментите, водещи до смъртта й. Дали всичките са били такива? Умът й продължаваше да се блъска в същото препятствие отново и отново:

Ако не беше Даниел...

Щеше ли да е имала шанс за нормален живот, връзка с някой друг, да се омъжи, да има деца и да остарее като останалата част от света? Ако Даниел не се беше влюбил в нея преди цяла вечност, щеше ли Доун да е изчезнала точно сега?

Всички тези въпроси бяха отклонения, които в крайна сметка се връщаха към най–важния: Щеше ли любовта да е различна с някой друг? Беше ли изобщо възможна любовта с някой друг? Предполагаше се, че любовта трябва да е лесна, нали? Тогава защо се чувстваше толкова изтерзана?

Главата на Шелби се люшна надолу от горното легло, дебелата й руса конска опашка се спусна зад гърба й като тежко въже.

– И ти ли си толкова стресната от всичко това, колкото аз?

Лус потупа леглото, давайки знак на Шелби да се смъкне долу и да седне до нея. Все още в дебелата си червена фланелена пижама, Шелби се плъзна върху леглото на Лус, носейки със себе си две големи парчета тъмен шоколад.

Лус се готвеше да каже, че й е невъзможно да яде, но когато ароматът на шоколада достигна до носа й, тя обели станиола и отправи към Шелби лека усмивка.

– Право в целта – каза Шелби. – Нали се сещаш за онова, което казах снощи, че Доун се мотае с някакъв дебелак? Чувствам се наистина кофти заради това.

Лус поклати глава:

– О, Шел, ти не знаеше. Не можеш да се чувстваш зле заради това. – Тя, от друга страна, имаше множество основания да се чувства отвратително заради онова, което се беше случило на Доун. Лус вече беше прекарала толкова много време, чувствайки се отговорна за смъртта на разни хора близо до нея – Тревър, после Тод, после бедната, бедната Пен. Гърлото й се сви при мисълта да добави Доун към списъка. Избърса една безмълвна сълза, преди Шелби да забележи. Положението стигаше до момент, в който щеше да й се наложи сама да се постави под карантина, да стои далече от всички, които обичаше, за да може да са в безопасност.

Почукване по вратата им накара и Лус, и Шелби да подскочат. Вратата се отвори бавно. Майлс.

– Намериха Доун.

– Какво? – попитаха Лус и Шелби, като седнаха едновременно в леглото.

Майлс довлече стола от бюрото на Лус до леглото и седна с лице към момичетата. Свали си шапката и избърса челото си. Беше покрито с мънистени капчици пот, сякаш беше дотичал през кампуса да им каже.

– Не можах да спя нощес – каза той, като въртеше шапката в ръце. – Събудих се рано и тръгнах да се разхождам. Сблъсках се със Стивън и той ми съобщи добрата новина. Хората, които са я отвлекли, я върнали около изгрев. Разстроена е, но не е пострадала.

– Това е истинско чудо – промърмори Шелби.

Лус беше по–изпълнена със съмнения.

– Не разбирам. Просто са я върнали? Невредима? Кога се случват такива неща?

И колко време им беше отнело – които и да бяха – да осъзнаят, че са отвлекли погрешното момиче?

– Не е било толкова просто – призна Майлс. – Стивън е участвал в това. Той я е спасил.

– От кого? – почти изкрещя Лус.

Майлс сви рамене, като се полюшваше назад на двата крака на стола.

– Нямам представа. Сигурен съм, че Стивън знае, но, ъъ, не съм точно първият човек, с когото би избрал да води интимни разговори.

Тази представа накара Шелби да се изсмее гръмко. Фактът, че бяха намерили Доун, невредима, изглежда, накара всички освен Лус да се отпуснат. Тялото й започваше да се вцепенява. Не можеше да престане да мисли: Трябваше да съм аз.

Измъкна се от леглото и грабна тениска и джинси от дрешника си. Трябваше да намери Доун. Доун беше единствената, която можеше да отговори на въпросите й. И макар че Доун никога нямаше да разбере, Лус знаеше, че й дължи извинение.

– Стивън все пак каза, че хората, които са я похитили, няма да се върнат повече – добави Майлс, като наблюдаваше разтревожено Лус.

– И ти му вярваш? – попита насмешливо Лус.

– Защо да не му вярва? – попита един глас откъм отворената врата.

Франческа се беше облегнала на рамката на вратата, облечена в тренчкот с цвят каки. Излъчваше спокойствие, но не изглеждаше точно щастлива да ги види.

– Сега Доун си е вкъщи и е в безопасност.

– Искам да я видя – каза Лус, чувствайки се нелепо, докато стоеше там в опърпаната тениска и шортите за бягане, с които беше спала.

Франческа присви устни:

– Семейството на Доун я прибра преди час. Ще се върне в „Шорлайн“, когато дойде подходящият момент.

– Защо се държите, сякаш нищо не се е случило? – Лус рязко вдигна ръце. – Сякаш Доун не беше отвлечена...

– Не беше отвлечена – поправи я Франческа. – Беше взета назаем, и то, оказа се, по грешка. Стивън се справи със ситуацията.

– Ъм, това по–добре ли би трябвало да ни накара да се почувстваме? Била е взета назаем? За какво?

Лус обходи чертите на Франческа с търсещ поглед – и не видя нищо, освен невъзмутимо спокойствие. Но после нещо в сините очи на Франческа се промени: Те се присвиха, после се разшириха, и от Франческа към Лус премина безмълвна молба. Франческа искаше Лус да не показва подозренията си пред Майлс или Шелби. Лус не знаеше защо, но имаше доверие на Франческа.

– Стивън и аз очакваме, че вие, останалите, сте доста разстроени – продължи Франческа, като обхвана с поглед и Майлс и Шелби. – Днес занятията се отменят, а ние ще бъдем в кабинетите си, ако искате да се отбиете и да поговорим. – Тя се усмихна с онзи свой ослепителен ангелски маниер, после се завъртя на високите си токчета и затрака надолу по коридора.

Шелби стана и затвори вратата след Франческа.

– Можеш ли да повярваш, че тя си послужи с термина „взета назаем“, говорейки за човешко същество? Доун да не е библиотечна книга? – Тя сви ръцете си в юмруци. – Трябва да направим нещо, за да отклоним умовете си от това. Искам да кажа, радвам се, че Доун е в безопасност, и имам доверие на Стивън – така мисля – но все още съм напълно стресната.

– Права си – каза Лус, като хвърли поглед към Майлс. – Ще се поразсеем. Можем да отидем на разходка...

– Прекалено опасно. – Очите на Шелби се стрелкаха ту на една, ту на друга страна.

– Или да гледаме някой филм...

– Твърде пасивно. Умът ми ще се приспи.

– По време на обяда Еди спомена нещо за футболен мач – подхвърли Майлс.

Шелби стисна челото си с длан:

– Трябва ли да ти напомням, че приключих с момчетата от „Шорлайн“?

– Какво ще кажете за една игра на шах, или скрабъл?

Най–после очите на Шелби светнаха:

– А какво ще кажеш за играта на живота? Тоест... миналите ти животи? Можем отново да направим онова с издирването на роднините ти. Мога да ти помогна.

Лус задъвка долната си устна. Проникването в онзи вестител вчера сериозно я беше разстроило. Все още беше физически объркана, емоционално изтощена, а това дори не можеше да започне да описва какво беше почувствала по отношение на Даниел.

– Не знам – каза тя.

– Искаш да кажеш, още от това, което правехте вчера? – попита Майлс.

Шелби рязко извъртя глава и изгледа гневно Майлс:

– Ти още ли си тук?

Майлс вдигна една възглавница, която беше паднала на пода, и замери с нея Шелби. Тя я метна обратно към него: изглеждаше впечатлена от собствените си рефлекси.

– Добре, чудесно. Майлс може да остане. Талисманите винаги са полезни. А и може да ни потрябва някой, когото да блъснем под някой автобус. Нали, Лус?

Лус затвори очи. Да, умираше да узнае повече за миналото си, но какво, ако беше толкова трудно за преглъщане, както предишния ден? Дори с Майлс и Шелби до себе си, се страхуваше да опита отново.

Но после си спомни деня, в който Франческа и Стивън бяха „надзърнали“ във вестителя от Содом и Гомор пред целия клас. След това останалите ученици бяха разтърсени, но Лус все си мислеше, че нямаше ни най–малко значение дали бяха зърнали онази ужасна сцена, или не: Тя пак щеше да се е случила. Също като нейното минало.

Заради всичките си някогашни превъплъщения, Лус не можеше да се отдръпне сега.

– Да го направим – каза тя на приятелите си.

* * *

Майлс даде на момичетата няколко минути да се облекат, и се събраха отново в коридора. Но след това Шелби отказа да отиде в гората, където Лус беше призовала вестителите.

– Не ме гледайте така. Доун току–що беше отвлечена, а гората е тъмна и страховита. Наистина не ми се иска да съм следващата, нали знаете?

Именно тогава Майлс настоя, че за Лус ще е добре да се опита да се упражни в призоваване на вестителите на някое ново място, например в спалното помещение.

– Само подсвирни и ги накарай да дотичат – каза той. – Накарай тези вестители да ти се подчиняват. Знаеш, че искаш.

– Аз обаче не искам да започнат да дебнат наоколо – каза Шелби, като се обърна към Лус. – Не се обиждай, но едно момиче обича да се усамотява.

Лус не се обиждаше. Но не можеше да се каже, че вестителите някога наистина спираха да я следват, независимо кога ги призоваваше. Не искаше сенките да наминат неканени в спалното помещение – не повече, отколкото го искаше Шелби.

– Номерът с вестителите е да демонстрираш контрол. Същото е като да дресираш малко кученце. Просто трябва да му дадеш да разбере кой е шефът.

Лус наклони глава към Майлс:

– Откога знаеш толкова полезни неща за вестителите?

Майлс се изчерви:

– Може би невинаги съм „внимателен и прилежен“ в час, но умея едно–друго.

– Така че какво? Тя просто застава там и призовава? – попита Шелби.

Лус застана върху пъстрото килимче за йога на Шелби в средата на стаята и си припомни наставленията на Стивън.

– Да отворим един прозорец – каза тя.

Шелби скочи да вдигне рамката на широкия прозорец, и в стаята нахлу свеж полъх мразовит морски въздух.

– Добра идея. Така стаята става по–гостоприемна.

– И студена – каза Майлс, като вдигна качулката на суичъра си.

После двамата седнаха на леглото с лице към Лус, сякаш тя беше актриса на сцена.

Тя затвори очи, като се опитваше да не се чувства изложена на показ. Но вместо да мисли за сенките, вместо да ги призовава мислено, всичко, за което можеше да мисли, беше Доун и колко ли ужасена е била предишната вечер, как ли се чувстваше дори сега, обратно при семейството си. Беше се съвзела невероятно бързо след странния инцидент на яхтата, но това беше много по–сериозно. И вината беше на Лус. Е, на Лус и на Даниел, задето я беше довел тук.

Той все повтаряше, че я отвежда на по–безопасно място. Сега Лус се запита дали всичко, което той наистина правеше, правеше „Шорлайн“ опасен за всички останали.

Едно ахване на Майлс накара Лус да отвори очи. Погледна точно над прозореца, където огромен, черен като въглен вестител се притискаше към тавана. Отначало изглеждаше, сякаш може да е обикновена сянка, хвърляна от лампиона, който Шелби местеше в ъгъла, когато правеше своята „виняса“. Но после вестителят започна да се разстила по тавана, докато стаята придоби вид, сякаш беше покрита със смъртоносен слой боя, оставящ студена, зловонна следа над главата на Лус. Извън нейния обсег.

Вестителят, който дори не бе призовала – вестителят, който можеше да съдържа... ами... всичко – й се надсмиваше.

Тя си пое нервно въздух, спомняйки си какво беше казал Майлс за контрола. Съсредоточи се толкова усилено, че мозъкът я заболя. Лицето й беше зачервено, а очите й бяха напрегнати до такава степен, че просто щеше да й се наложи да се откаже. Но после:

Вестителят отстъпи, плъзгайки се надолу до краката на Лус като дебел топ плат, който някой е изпуснал. Когато присви очи, тя различи по–малка, по–закръглена кафеникава сянка, кръжаща над по–голямата, по–тъмна, проследявайки движенията й, почти както някое врабче лети плътно до ястреб. Какво беше намислила тази?

– Невероятно – прошепна Майлс. Лус се опита да остави думите на Майлс да проникнат в съзнанието й като комплимент. Тези същества, които я бяха измъчвали през целия й живот, които я бяха правили нещастна? От които винаги се беше страхувала? Сега те й служеха. Което наистина беше, един вид, невероятно. Не й беше хрумвало, докато не видя интереса върху лицето на Майлс. За първи път изпита чувството, че се справя доста добре.

Овладя дишането си и бавно започна да насочва сянката, докато тя се отдели от пода и се озова в ръцете й. Щом големият сив вестител беше достатъчно близо, за да го стигне, по–малкият се стече към пода като златист лъч от светлината, идваща от прозореца, сливайки се с дъските на пода.

Лус улови краищата на вестителя и затаи дъх, като се молеше посланието вътре да е по–невинно от вчерашното. Започна да дърпа, изненадана да почувства, че тази сянка й оказваше по–голяма съпротива, отколкото която и да било от другите. Изглеждаше толкова тънка и нематериална, но я усещаше скована и неподатлива в ръцете си. Когато успя да я прилъже да оформи прозорец с ширина около един квадратен сантиметър, ръцете вече я боляха.

– Това е най–доброто, което мога да направя – каза тя на Майлс и Шелби. Те се изправиха, приближавайки се.

Сивата завеса във вътрешността на вестителя се повдигна, или на Лус й се стори така, но после под нея лежеше друга сива завеса. Тя присви очи, докато видя как сивата тъкан помътнява и се раздвижва, осъзнавайки, че това, което виждаше, вече не беше сянката: сивата завеса, която гледаха, беше гъст облак цигарен дим. Шелби се закашля.

Димът така и не се разсея напълно, но очите на Лус свикнаха с него: скоро видя широка маса с форма на полумесец с червен филцов плот. Карти за игра бяха подредени в спретнати редици по повърхността й. Редица непознати седяха скупчени в единия край. Някои изглеждаха неспокойни и нервни, като плешивия мъж, който непрекъснато разхлабваше вратовръзката си на точки и си подсвиркваше под нос. Други изглеждаха изтощени, като жената с покрита с лак коса, която изтръскваше пепелта от цигарата си в чаша, пълна наполовина с нещо. Обилно положената й очна спирала започваше да се изтрива от долните й клепачи, оставяйки пласт от черна мръсотия под очите й.

А в отсрещния край на масата, две ръце летяха през колода карти, като опитно подхвърляха по една карта на всеки човек на масата. Лус се промъкна по–близо до Майлс, за да може да погледне по–добре. Вниманието й се отклоняваше от проблясващите неонови светлини от хиляди игрални автомати точно зад масите. Това беше преди да види жената, която раздаваше картите.

Мислеше, че е свикнала да вижда версии на самата себе си във вестителите. Млади, изпълнени с надежда, дори наивни. Но това беше различно. Жената, която раздаваше картите в западналото казино, носеше бяла официална риза, впити черни панталони, и черна жилетка, която се издуваше на гърдите. Ноктите й бяха дълги и червени, с пайети, искрящи върху двете кутрета, и тя непрекъснато отмяташе с тях черната коса от лицето си. Погледът й се рееше точно над главите на играчите, така че всъщност никога не поглеждаше някого в очите. Беше три пъти по–възрастна от Лус, но въпреки това между тях имаше нещо общо.

– Това ти ли си? – попита Майлс, като упорито се опитваше да не изглежда обзет от ужас.

– Не! – заяви Шелби. – Тази жена е стара. А Лус доживява само до седемнайсет. – Тя стрелна Лус с нервен поглед. – Искам да кажа, така са стояли нещата в миналото. Този път обаче съм сигурна, че ще доживее до доста зряла възраст. Може би колкото тази жена. Искам да кажа...

– Достатъчно, Шелби – каза Лус.

Майлс поклати глава.

– Имам да наваксвам толкова много.

– Добре, ако това не съм аз, тогава трябва да сме... не знам, някакви роднини. – Лус гледаше как жената осребрява чипове за плешивия мъж с вратовръзката. Ръцете й приличаха донякъде на тези на Лус. Устните й бяха стиснати в подобно сериозно изражение. – Мислите ли, че това е майка ми? Или сестра ми?

Шелби ожесточено дращеше бележки по вътрешната страна на задната корица на един наръчник по йога.

– Има само един начин да открием. – Тя бързо показа бележките си на Лус: Вегас: Хотел и казино „Мираж“, нощната смяна, масата, разположена близо до шоуто „Бенгалският тигър“, Вера с изкуствените нокти.

Погледна назад към крупието. Шелби педантично държеше на детайлите, които Лус никога не забелязваше. Върху табелката с името на крупието пишеше „ВЕРА“ с наклонени бели букви. Но образът започваше да трепти и да избледнява. Скоро целият образ се разпадна на мънички парченца сянка, които паднаха на пода и се накъдриха като пепел от горяща хартия.

– Но чакай, това не е ли миналото? – попита Лус.

– Не мисля – каза Шелби. – Или, най–малкото, не е далече в миналото. На заден план имаше реклама за новия „Цирк дю Солей“. Така че какво ще кажеш?

Да отиде чак до Лае Вегас, за да намери тази жена? Вероятно щеше да е по–лесно да заговори една сестра на средна възраст, отколкото родители, минали осемдесетте, но все пак. Ами ако отидеха чак до Вегас и Лус отново не успееше да каже нито дума?

Шелби я смушка.

– Хей, сигурно наистина те харесвам, щом се съгласявам да отидем до Вегас. Майка ми беше сервитьорка там две години, когато бях малка. Казвам ти: това е истински ад на земята.

– Как ще стигнем там? – попита Лус, изпълнена с нежелание да попита Шелби дали могат отново да вземат назаем колата на СБГ. – Колко далече е Вегас, във всеки случай?

– Прекалено далече, за да се стигне с кола – обади се Майлс. – Което напълно ме устройва, защото отдавна искам да се упражня в пристъпване.

– Пристъпване ли? – попита Лус.

– Пристъпване. – Майлс коленичи на земята и събра отломките на сянката в дланите си. Изглеждаха почти безжизнени, но Майлс упорито ги размеси с пръсти, докато образуваха хлабава, леко безформена топка. – Казах ти, че не можах да спя нощес. И, един вид, проникнах с взлом в кабинета на Стивън през прозорчето с гредата отгоре.

– Да, как не. – Шелби се дръпна. – Скъсаха те на левитацията. Определено не си достатъчно добър, за да се промъкнеш през прозорчето.

– А ти не си достатъчно силна, за да примъкнеш шкафа за книги – каза Майлс. – Но аз съм, и мога да се похваля с това. – Той се ухили, като вдигна дебел черен том, озаглавен ‘‘Наръчник за работа с вестителите: Призоваване, надзъртане и пътуване в десет хиляди лесни стъпки“ – Освен това имам и огромна синина на пищяла от лошо планираното измъкване през прозорчето, но както и да е... – Той се обърна към Лус, която едва се сдържаше да не изтръгне книгата от ръцете му. – Мислех си, с твоя очевиден талант за надзъртане, и моите великолепни познания...

Шелби изсумтя:

– Колко прочете, нула цяло и три процента от книгата?

– Много полезни нула цяло и три процента – каза Майлс. – Мисля, че може да успеем да го направим. Без в крайна сметка да се изгубим завинаги.

Шелби наклони подозрително глава, но не каза нищо повече. Майлс продължи да размесва вестителя в дланта си, после започна да го разтяга. След минута–две той се беше разраснал до сив лист, почти с размерите на врата. Краищата му трепереха и беше почти прозрачен, но когато Майлс го отблъсна леко от тялото си, вестителят сякаш прие по–твърда форма, като гипсова превръзка, след като е оставена да изсъхне. Майлс посегна към лявата страна на тъмния правоъгълник, като опипваше около повърхността му, търсейки нещо.

– Това е странно – промърмори той, като претърколи леко вестителя с пръсти. – В книгата пише, че ако направиш пространството за вестителя достатъчно голямо, повърхностното напрежение намалява до степен, която позволява проникване. – Той въздъхна. – Предполага се, че трябва да има...

– Страхотна книга, Майлс. – Шелби завъртя очи. – Сега си истински експерт.

– Какво търсиш? – попита Лус, като пристъпи плътно зад Майлс. Внезапно, докато наблюдаваше как се движат ръцете му, го видя.

Резе.

Примигна и образът изчезна, но тя знаеше къде е било. Посегна зад Майлс и притисна собствената си ръка към лявата страна на вестителя. Ето. Допирът му върху пръстите й я накара да ахне.

На пипане беше като солидна метална брава с резе и кука, с каквито се заключват градинските порти. Беше леденостудено, и грапаво от невидима ръжда.

– Сега какво? – каза Шелби.

Лус погледна назад към двамата си много озадачени приятели, сви рамене, засуети се с ключалката, после бавно плъзна невидимото резе настрани.

След като ключалката й бе освободена, една врата от сянка се отвори рязко, като едва не събори назад и тримата.

– Успяхме – прошепна Шелби.

Взираха се в дълъг, дълбок, червено–черен тунел. Вътре беше лепкаво и влажно и миришеше на плесен и коктейли, приготвени с евтин алкохол. Лус и Шелби се спогледаха неуверено. Къде беше масата за блекджек? Къде беше жената, която бяха гледали преди? Някъде дълбоко отвътре пулсираше червена светлина, а после Лус чу как игралните автомати звънтят, и в кошничките за изплащане на печалбите с дрънчене се изсипват монети.

– Супер! – възкликна Майлс, като посегна да сграбчи ръката й. – Четох за тази част, това е преходна фаза. Просто трябва да продължим да се движим.

Лус посегна към ръката на Шелби, като я стисна здраво, докато Майлс пристъпи в лепкавата тъмнина – и издърпа тримата през тъмнината.

Изминаха само крачка напред, почти достатъчно, за да стигнат до истинската врата на спалнята на Лус и Шелби. Но веднага щом мъглявата сива врата на вестителя се затвори плътно зад тях с едно дълбоко стряскащо пффффт, стаята им в „Шорлайн“ изчезна. Онова, което в далечината беше изглеждало като наситена, проблясваща кадифена червена светлина, внезапно стана ярко бяло. Бялата светлина се изстреля напред, като ги обгърна и изпълни ушите им със звуци. И тримата трябваше да заслонят очите си с длан. Майлс продължи упорито напред, като теглеше Лус и Шелби зад себе си. Иначе Лус може би щеше да се парализира. И двете й длани се потяха в ръцете на приятелите й. Слушаше един-единствен музикален акорд, силен и съвършено мелодичен.

Лус разтърка очи, но това, което затъмняваше изгледа, беше мъгливата завеса на вестителя. Майлс протегна ръка напред и леко потри завесата с кръгообразно движение, докато тя започна да се лющи, като парченца стара боя, лющещи се от таван. И от всяка падаща люспица през тъмния хлад рязко нахлуваше сух пустинен въздух, който топлеше кожата на Лус. Когато вестителят се разпадна на парчета в краката им, гледката пред тях изведнъж придоби смисъл. Гледаха надолу към ивицата на Лае Вегас. Лус я беше виждала само на снимки, но сега видя връхчета на Айфеловата кула на хотел „Париж“ в Лае Вегас точно на нивото на очите си в далечината.

Което означаваше, че са много, много високо. Осмели се да хвърли поглед надолу. Стояха отвън, на някакъв покрив, чийто ръб беше само на един–два фута отвъд пръстите на краката им. А отвъд него – забързаният трафик на Вегас, короните на редица от палми, изцяло осветен плувен басейн. Всички – най–малко трийсет етажа по–долу.

Шелби пусна ръката на Лус и започна да обхожда границите на кафявия циментов покрив. Три еднакви дълги, правоъгълни крила се простираха от една централна точка. Лус се завъртя, обхващайки с поглед простиращи се на триста и шейсет градуса ярки неонови светлини, а оттатък – Ивицата, далечна гола планинска верига, зловещо осветена от натрапчивата луминесцентна светлина на града.

– По дяволите, Майлс – каза Шелби, като подскачаше по капандурите, за да изследва по–голяма част от покрива. – Това пристъпване беше удивително. Точно в момента почти изпитвам привличане към теб. Почти.

Майлс зарови ръце дълбоко в джобовете си.

– Ъм... благодаря?

– Къде точно се намираме? – попита Лус. Разликата между соловото й претъркулване през вестителя и това преживяване беше като между нощта и деня. Това беше безкрайно по–цивилизовано. От него на никого не му се беше доповръщало. Плюс това, наистина се беше получило. Поне тя си мислеше, че се беше получило. – Какво стана с гледката, която видяхме преди?

– Наложи се да изчезна – каза Майлс. – Предположих, че ще изглежда странно, ако и тримата излезем от някакъв облак и стъпим насред пода на казиното.

– Съвсем малко – каза Шелби, като дърпаше една заключена врата. – Някакви гениални идеи как да слезем оттук?

Лус направи гримаса. Вестителят трепереше, разпокъсан и раздърпан, на пода в краката им. Невъзможно й беше да си представи, че има сили да им помогне сега. Нямаше начин да слязат от този покрив и нямаше начин да се върнат в „Шорлайн“.

– Няма значение! Аз съм гений – провикна се Шелби от другата страна на покрива. Беше се прегърбила над една от капандурите, като се бореше с една ключалка. Със сумтене тя я отвори, после повдигна закрепено на панти прозоречно стъкло. Промуши глава през него, като направи знак на Лус и Майлс да се присъединят към нея.

Предпазливо, Лус надникна надолу през отворената капандура в голяма, разкошна баня. От едната страна имаше по четири големи кабинки, редица издигнати мраморни мивки, разположени с лице към позлатено огледало отсреща. Пред една тоалетка беше поставено бледомораво канапе с облегалка, и там седеше само една жена, която гледаше в огледалото. Лус виждаше само горната част на черната й бухнала коса, но в отражението в огледалото се виждаше лице с тежък грим, гъст бретон, и ръка с френски маникюр, която нанасяше ненужен нов пласт червено червило.

– Щом Клеопатра приключи с това червило, просто ще се спуснем долу – прошепна Шелби.

Под тях, Клеопатра стана от тоалетката. Премлясна с устни и изтри едно заблудено червено петънце от зъбите си. После замарширува към вратата.

– Нека изясня това – каза Майлс. – Искаш от мен да „се промъкна“ в женска тоалетна?

Лус огледа още веднъж пустия покрив. Наистина имаше само един начин да влязат.

– Ако някой те види, просто се престори, че си сбъркал вратата.

– Или че вие двамата се натискате в някоя от кабинките – добави Шелби. – Какво? Това е Вегас.

– Хайде просто да вървим. – Майлс се беше изчервил, когато се наведе с краката напред през прозореца. Протегна бавно ръце, докато стъпалата му закръжиха точно над високия мраморен плот на тоалетката.

– Помогни на Лус да слезе – обади се Шелби.

Майлс отиде да заключи вратата на банята, после вдигна ръце да хване Лус. Тя се опита да подражава на плавните му движения, но ръцете й трепереха, докато се спускаше през капандурата. Не виждаше почти нищо под себе си, но почувства силната хватка на Майлс около талията си по–скоро, отколкото очакваше.

– Можеш да се пуснеш – каза той, и когато тя го направи, той внимателно я свали на пода. Пръстите му се разпериха около гръдния й кош: само една тънка черна тениска го делеше от кожата й. Ръцете му още я обгръщаха, когато краката й докоснаха плочките. Канеше се да му благодари, но когато го погледна в очите, езикът й сякаш се върза.

Отдръпна се от хватката му твърде бързо, като промърмори извинително, че се е препънала в краката му. И двамата се облегнаха на тоалетката, нервно избягвайки да се поглеждат в очите, като се взираха в стената.

Това не биваше да се случва. Майлс й беше просто приятел.

– Ехо! Ще ми помогне ли някой? – Обутите в рипсени чорапи крака на Шелби се полюшваха от капандурата, ритайки нетърпеливо. Майлс се премести под прозореца и грубо я сграбчи за колана, и я смъкна, като я държеше за кръста. Лус забеляза, че той пусна Шелби малко по–бързо, отколкото беше пуснал нея.

Шелби изтича по настлания със златиста мозайка под и отключи вратата.

– Хайде, вие двамата, какво чакате?

От другата страна на вратата, ефектно гримирани облечени в черно сервитьорки минаваха припряно покрай тях в украсени с пайети обувки на високи токчета, като крепяха подноси с коктейлни шейкъри в сгъвките на ръцете си. Мъже в скъпи тъмни костюми се тълпяха около маси за блекджек, където подвикваха като тийнейджъри при всяко раздаване на картите. Тук нямаше непрестанно дрънчащи и звънтящи игрални автомати.

Беше тихо, и луксозно, и безкрайно вълнуващо – но изобщо не приличаше на сцената, която бяха наблюдавали във вестителя.

Една сервитьорка на коктейли се приближи към тях.

– Мога ли да ви помогна? – Тя свали подноса от неръждаема стомана, за да ги огледа внимателно.

– Ооо, хайвер – каза Шелби, като загреба с ръка три блини и подаде по една на останалите. – Хей, мислите ли си същото, което си мисля и аз?

Лус кимна:

– Тъкмо слизахме долу.

* * *

Когато вратите на асансьора се отвориха към яркото и ослепително фоайе на казиното, Майлс трябваше да избута Лус навън. Разбра, че най–после бяха дошли на правилното място. Сервитьорките на коктейли бяха по–възрастни, уморени, излагаха на показ много по–малко плът. Не се плъзгаха по покрития с петна оранжев килим: стъпваха тромаво. А посетителите приличаха много повече на онези, които бяха видели да се трупат около масите, когато надзърнаха във вестителя: дебели, принадлежащи към средната класа, тъжни, изпразващи портфейлите си роботи, на средна възраст. Сега трябваше само да намерят Вера.

Шелби ги поведе през тесен лабиринт от игрални автомати, покрай плътни групи от хора до масите за игра на рулетка, които крещяха към малкото топче, докато то се въртеше в колелото, покрай големи, подобни на кутии маси за игра, на които разни хора духаха върху заровете и ги хвърляха, а после ликуваха при крайния резултат, надолу по редица от маси, където се играеха покер и странни игри с имена от рода на „Пай гоу“, докато стигнаха до няколко нагъсто подредени маси за блекджек.

Повечето крупиета бяха мъже. Високи, прегърбени мъже с напомадени коси, очилати мъже със сиви бакенбарди, един мъж с хирургическа маска на лицето. Шелби не забави ход, за да зяпа някого от тях, и беше права да не го направи: Там, в далечния заден ъгъл на казиното, беше Вера.

Черната й коса беше вдигната нагоре в разкривен кок. Бледото й лице изглеждаше слабо и провиснало. Лус не почувства същия изблик на емоции, който беше изпитала, когато гледаше родителите си от предишния си живот в Шаста. Но пък, все още не знаеше какво е за нея Вера, освен една уморена жена на средна възраст, която подаваше тесте карти на полузаспала червенокоса жена, за да ги сече. Червенокосата лениво раздели тестето през средата: после ръцете на Вера полетяха.

Другите маси в казиното бяха препълнени, но червенокосата и дребният й съпруг бяха единствените двама души на масата на Вера. И въпреки това, тя им предоставяше добро зрелище, като мяташе картите с непринудена сръчност, която създаваше впечатление, че работата не изисква никакво усилие. Лус забеляза една елегантна страна на Вера, която не бе забелязала преди. Нюх за драматичното.

– И така – каза Майлс, като пристъпваше от крак на крак до Лус. – Ще... или...

Изведнъж ръцете на Шелби се озоваха върху раменете на Лус, като почти я натикаха в едно от празните кожени кресла до масата.

Макар да умираше да види какво става, отначало Лус избягваше зрителния контакт. Безпокоеше се, че Вера може да я познае, още преди тя да е имала шанс. Но очите на Вера минаха над всеки от тях почти без никакъв интерес, и Лус си спомни колко различно изглеждаше сега, когато си беше изрусила косата. Подръпна я нервно, несигурна какво да прави сега.

После Майлс тръсна пред нея банкнота от двайсет долара, и тя си спомни играта, която се предполагаше, че трябва да играе. Плъзна парите през масата.

Вера повдигна изрисуваната си с молив вежда:

– Имаш ли лична карта?

Лус поклати глава:

– Може би можем просто да гледаме?

От другата страна на масата червенокосата заспиваше: главата й падна на схванатото рамо на Шелби. Вера завъртя очи към цялата сцена и побутна парите на Лус обратно, като посочи към неоновия билборд, рекламиращ „Цирк дю Солей“:

– Циркът е натам, хлапета.

Лус въздъхна. Щеше да се наложи да изчакат, докато Вера приключи работа. А дотогава тя вероятно щеше да проявява още по–малко интерес да разговаря с тях. Чувствайки се победена, Лус посегна да прибере парите на Майлс. Пръстите на Вера се отдръпваха точно когато Лус прибираше парите, и връхчетата им се докоснаха леко. И двете вдигнаха рязко глави. Странният шок за кратко заслепи Лус. Тя си пое дъх през зъби. Вгледа се дълбоко в разширените лешникови очи на Вера.

И видя всичко.

Двуетажно бунгало в заснежено канадско градче. Ледени мрежи по прозорците, вятър, стенещ в стъклата. Десетгодишно момиче, което гледаше телевизия в дневната, люлеейки бебе на скута си. Беше Вера, бледа и красива, с избелени джинси и кецове „Док Мартен", с тъмносиньо поло, вдигнато до брадичката, с евтино вълнено одеяло, свито на топка между нея и облегалката на канапето. Купа с пуканки на масичката за кафе, намаляла до шепа студени, неразпукнали се зърна. Дебела оранжева котка, протягаща се върху полицата, съскаща към радиатора. И Лус – Лус беше сестра й, невръстната сестра в ръцете й.

Лус почувства как се олюлява в стола си в казиното, копнееща до болка да си спомни всичко това. Също толкова бързо, отпечатъкът изчезна, заместен от друг.

Лус като невръстно, едва проходило дете, което преследваше Вера нагоре по стълбите, надолу по стълбите: протритите широки стълби бяха под тупкащите й крака, гърдите я стягаха от задъхания смях, когато иззвъня звънецът на входната врата и едно русо момче с лъснала от брилянтин коса пристигна да вземе Вера за среща, и тя спря, оправи си дрехите и обърна гръб на Лус, извърна се...

Миг по–късно, и самата Лус беше тийнейджърка, с чорлава къдрава дълга черна коса, дълга до раменете. Просната върху дочената покривка на леглото на Вера, с грубата тъкан, служеща й донякъде като завивка, прелиствайки тайния дневник на Вера. Той ме обича, беше надраскала Вера отново, и отново, и отново, докато почеркът й ставаше все по–разкривен и по–разкривен. А после – рязко издърпаните страници, извисяващото се над нея гневно лице на сестра й, с ясни следи от сълзи...

А после, отново, различна сцена, Лус – още по–възрастна, може би на седемнайсет. Напрегна се за онова, което следваше.

Сняг, сипещ се от небето като меко бяло статично електричество. Вера и няколко приятелки, пързалящи се на кънки по замръзналото езеро зад къщата им, плъзгащи се в плавни кръгове, щастливи и смеещи се, а на неравния заледен край на езерото – Лус, присвита, с процеждащ се през тънките й дрехи студ, докато връзваше кънките си, припряно, както обикновено, за да настигне сестра си. А до нея – топлина, която не й беше нужно да гледа, за да разпознае: Даниел, който бе мълчалив, мрачен, вече здраво завързал кънките си. Изпитваше порив да го целуне — и въпреки това не се виждаха сенки. Вечерта и всичко в нея беше осеяна със звезди и проблясваше, безкрайно ясно и изпълнено с възможности.

Лус затърси сенките, след това осъзна, че в отсъствието им имаше логика. Това бяха спомените на Вера. А заради снега всичко се виждаше по–трудно. И все пак, Даниел сигурно знаеше, както беше знаел, когато се гмурна в онова езеро. Сигурно го беше усещал абсолютно всеки път. Дали изобщо го беше грижа какво ставаше с хора като Вера, след като Лус загинеше?

Откъм онази страна на езерото, където беше Лус, се разнесе свистящ шум, като от сгъване и прибиране на парашут. А после: разцъфващо гръмко зарево от нажежен до червено огън насред снежна виелица. Огромен стълб от яркооранжеви пламъци, изстрелващи се в небето в края на езерото. Където беше стояла Лус. Останалите кънкьори се втурнаха глупашки към него, профучавайки през езерото. Но ледът се топеше, бързо, катастрофално, кънките им го пробиваха и се устремяваха към ледената вода отдолу. Писъкът на Вера отекна из синята нощ, единственото, което Лус видя, беше застиналото й изражение на агония.

В казиното Вера рязко отдръпна ръка назад, като я тръскаше, сякаш се бе изгорила. Устните й потрепнаха няколко пъти, а после оформиха думите:

– Това си ти. – Поклати глава. – Но това е невъзможно.

– Вера – прошепна Лус, като протегна ръка към сестра си. Искаше да я хване, да поеме цялата болка, която Вера беше понесла, и да я прехвърли към себе си.

– Не. – Вера поклати глава, като се дръпна назад и размаха пръст към Лус. – Не, не, не. – Тя се блъсна с гръб в крупието на масата зад нея, при което се препъна в него и от масата като водопад се посипа огромна купчина чипове за покер. Пъстрите дискове се плъзнаха по пода, предизвиквайки развълнувани охкания и ахкания от играчите, които наскачаха от местата си да ги събират.

– По дяволите, Вера! – изрева тантурест мъж, надвиквайки врявата. Докато той идваше към тяхната маса с поклащаща се походка, в евтин сив полиестерен костюм и протрити черни обувки, Лус се спогледа разтревожено с Майлс и Шелби. Не беше за препоръчване три непълнолетни хлапета да имат нещо общо с шефа на казиното. Но той все още ругаеше Вера, присвил отвратено устната си. — Колко пъти...

Вера беше успяла да се изправи отново на крака, но продължаваше да се взира, ужасена, в Лус, сякаш Лус беше самият дявол, а не нейната сестра, от която я делеше цял предишен живот. Почернените очи на Вера бяха разширени от ужас, когато изрече със запъване:

– Тя н–н–не може да е тук.

– За Бога – промърмори шефът на казиното, като забеляза Лус и приятелите й, после заговори в една подвижна радиостанция: — Повикайте охраната. Имам тук няколко хулиганчета.

Лус се сви отново между Майлс и Шелби, която каза през стиснати зъби:

– Какво ще кажеш за едно от онези пристъпвания, Майлс?

Преди Майлс да успее да отговори, трима мъже с огромни ръце и вратове се появиха и се извисиха над тях. Шефът на казиното размаха ръце:

– Отведете ги в полицейското управление. Разберете в какви още неприятности са се забъркали.

– Имам по–добра идея – изръмжа момичешки глас иззад стената от охранители.

Всички глави се обърнаха рязко да разберат откъде идваше гласът, но само лицето на Лус светна:

– Ариана!

Дребното момиче хвърли на Лус бърза усмивка, докато се провираше с рамото напред през тълпата. С остри обувки с почти тринайсетсантиметрови платформи, с коса, прибрана безумна прическа, и очи, почти скрити от тъмна очна линия, Ариана съвършено се вписваше в странната клиентела на казиното. Изглежда, никой не беше наясно как точно да я възприема, най–малко пък Шелби и Майлс.

Шефът на казиното смени посоката и се приближи да застане лице в лице с Ариана. От него лъхаше на боя за обувки сироп за кашлица.

– Трябва ли и теб да те заведем в участъка, госпожичке?

– Ооо, звучи забавно. – Очите на Ариана се разшириха. Уви, тази вечер съм претрупана с ангажименти. Имам билет на първия ред за „Блу Ман Груп“, а разбира се, след шоуто и вечеря с Шер. Знам, че имах да върша още нещо... – Тя се потупа с пръст по брадичката, после хвърли поглед към Лус. – А, – да измъкна оттук тези тримата. Извинете ни! – Тя изпрати въздушна целувка на побеснелия шеф на казиното, сви извинително рамене към Вера, и щракна с пръсти.

После всички светлини угаснаха.