Сърцето на саламандъра

7 Саламандровата буря

— Не — поколебах се аз. — Трябва да тръгнем натам — посочих северното разклонение на пътя.

— Сигурна ли си? — Ирма прозвуча също толкова колебливо. — Искам да кажа… та ние почти стигнахме.

В далечината вече виждахме Глумсбъри — беше толкова хубаво, толкова уютно близо, стига само Дани да беше тук. Но той не беше.

— Натам — повторих.

— Щом сте убедени, момичета — каза господин Къдълфлийс със съмнение в гласа. — Но това е пътят за Лилипонд. Боя се, че ще трябва да продължите сами, иначе няма да мога да се върна при госпожа Къдълфлийс още тази вечер.

— Колко е до Лилипонд? — мрачно попита Корнелия.

— Поне още половин ден път, при това, ако времето остане също толкова хубаво, колкото досега. Но чуйте. Защо не отидете да се видите със саламандъра на Глумсбъри, след като така и така сте тук? Тя може да знае повече от мен за вашия Дани Нова. А мисля, че и тя самата е Нова. Казва се Солана.

Звучеше много по-привлекателно, отколкото да се влачим още кой знае колко в калта — особено ако инстинктите ми ме заблуждаваха. Но не. Знаех, че не ме лъжат.

— Няма да навреди, ако питаме — обади се Хей Лин. — След като вече сме тук.

Господин Къдълфлийс ни поведе през града към Кулата на саламандъра точно на север от Глумсбъри. Както забелязах, почти всички къщи бяха ниски, покрити с торф — като неговата собствена. Е, поне в общи линии вървяхме в правилната посока, помислих си, нетърпелива заради забавянето. Докато се катерехме нагоре по хълма към високата порта на глумсбърийския саламандър, се разнесе поредният силен гръм и над главите ни припука електричество.

Господин Къдълфлийс спря насред крачка.

— Опа. Нагоре или надолу, момичета? Моля ви, решавайте бързо. Няма да е много приятно, ако ни завали насред път.

— Нагоре — веднага отговорих аз. — Иначе по-късно пак ще трябва да се катерим.

— Тогава просто да се надяваме, че саламандърът си върши работата — той предпазливо погледна нагоре.

В небето просветна алена мълния. Въздухът бе толкова натежал от статично електричество, че вълната на господин Къдълфлийс се къдреше. Зарадвах се, че поне в момента не вали. И после в полезрението ми влезе нещо, което почти ме остави без дъх.

Огромно. Бяло. Красиво. Като дракон, само че… не толкова гущероподобно. Дълъг врат, огромни, леко движещи се криле почти като на скат. И блестящо, просветващо като звезда тяло на фона на изпълненото с тежки буреносни облаци небе. Реещо се, извиващо се, въртящо се като на игра по въздушните течения.

Боже Господи! Мълнията. Ами ако го удари? В ума ми нахлуха неясни спомени за уроците по физика и за хвърчилото на Бенджамин Франклин. Толкова високо и толкова голямо — как да не бъде ударено?

Алени линии светлина чертаеха зигзаги около него. Белите криле сякаш се разперваха все повече и повече. Светкавиците го удряха — веднъж, дваж — потъваха в него, превръщайки тези криле в рубинен огън.

Мисля, че извиках.

Господин Къдълфлийс се засмя — с истинско облекчение:

— О, ето я. Сега наистина сме в безопасност.

Той просто продължи нагоре по хълма. А аз чаках, за да видя как великолепното създание в небето пламва, изгаря и пада на земята. Но не. То се рееше все по-високо. Изведнъж разбрах какво наблюдавам. Саламандъра на Глумсбъри, разбира се. Вършеше си работата.

Стигнахме до Кулата на върха на хълма. Беше най-високото здание наоколо. Всъщност единственото високо здание. Имаше смисъл в това. Да построиш нещо високо на това място е все едно направо да поканиш мълния да те удари. И само саламандър би го направил.

Господин Къдълфлийс почука небрежно на вратата на Кулата и после влезе. Саламандърът все още се рееше в небето и явно вътре нямаше никого. Изкачихме се по витото стълбище до голяма гола стая на върха. В средата й бумтеше огън, запален в огромна кръгла каменна камина. На една полица, опасваща половината стая, имаше странна сбирка от предмети — няколко стъклени лещи с различни размери, малка вятърна мелница играчка, някакъв амулет и разни други неща, приличащи на буци въглища. В стаята нямаше нищо друго. Въпреки огъня, тук, горе, беше студено, тъй като голям извит като арка портал извеждаше на балкона. Доколкото можех да видя, портал без врата в него.

— Студеничко е — зъбите на Хей Лин тракаха. — Тя кога ще се върне?

— Когато се справи с бурята — отговори господин Къдълфлийс. — Може да е съвсем скоро, защото тази е малка.

Преди известно време бях осъзнала, че онова, което ние и господин Къдълфлийс разбираме под „малък“, изобщо не беше едно и също. Вероятно не беше минал и четвърт час и блестящото бяло създание, което бях видяла, кацна на балкона, посмали се малко, стана по-плътно и изчезна зад парапета. След миг в стаята пристъпи много голям бял вълк.

— О! — възкликна вълкът, щом ни видя. — Извинете. Един момент.

Изригна светлина — толкова ослепителна, че трябваше да затворя очи. След това усетих силна горещина. Когато отново погледнах, на мястото, където преди миг се бе свил вълкът, стоеше достолепна нимбусианка на ръст горе-долу колкото госпожа Къдълфлийс, но много, много по-елегантна.

— Не знаех, че имам посетители — каза саламандърът — Не идват много често.

Нямаше ли нотка на самотност в този глас? Това беше доста необичайно за създание, което се храни със светкавици, а трите трансформации само за няколко минути ни оставиха странно несигурни — с кого или с какво разговаряхме всъщност? Замислих се — тя беше красива на фона на тъмносивото небе, но тук у нея се усещаше живот — чиста жизнена сила, която ми напомни за…

За Дани. Естествено.

— Добър ден, мадам Солана — започна господин Къдълфлийс. — Тези момичета са изминали много път, за да стигнат дотук и да разпитват за някого, който може да ви е роднина.

— Така ли? — тя ни измери с поглед подред.

Забелязах, че не е променила очите си — те все още бяха хищническите жълти очи на вълка. Само ирис. Никакво бяло.

— И кой може да е той?

— Нарича се Дани — несигурно отговорих. — Но не знам дали това е истинското му име.

Тя го познаваше. Бях сигурна. Но нямаше да си признае.

— Не е име на саламандър — отвърна точно както бе казала и госпожа Къдълфлийс.

— Моля ви, мадам Солана. Той взе нещо, което ми принадлежи, нещо, което е опасно за него. Трябва да си го върнем. Колкото за негово, толкова и за наше добро.

— Така значи. И какво е това опасно нещо? — попита тя, а вълчите очи не се откъсваха от лицето ми.

Не можех да й кажа. Всеки саламандър, усетил Сърцето, ще поиска да го притежава. Така беше казал Оракулът. А аз не исках друг саламандър крадец да смени първия. Изведнъж се замислих за странните неща по полиците. Дали не бяха сврачешките й съкровища? Енергия. Вятърната мелница би могла да я произведе, лещите — да я фокусират под формата на светлина. Въглищата… е, предполагам, че и те бяха енергия — в много твърда форма. А в талисмана може би имаше някакъв вид магическа енергия. Изглеждаха ми твърде жалки съкровища за някого, който е в състояние да се рее между мълниите, но аз не съм саламандър.

— Ами просто… спомен — измърморих уж небрежно. — Но ми беше даден от един важен за мен човек и по право ми принадлежи.

— И сега си го искаш обратно.

— Да.

— От този… Дани, който го е взел.

— Да.

Тя се втренчи в мен — както ми се стори — много продължително. Жълтият й поглед беше неразгадаем. После наведе глава.

— Не мога да ти помогна.

— Но вие…

Вие го познавате, исках да кажа. Ръката на господин Къдълфлийс стисна лакътя ми много здраво.

— Мадам Солана е уморена от своята битка — припряно рече той. — Не трябва повече да се натрапваме.

Женската форма бе започнала да трепти. Нишчиците светлина бяха започнали да се разплитат от къдравата бяла козина, която толкова приличаше на тази на госпожа Къдълфлийс. А жълтите очи светеха още по-златни отпреди.

— Не мога да ти помогна — повтори тя с глас, който звучеше напрегнато. — Моля, вървете си.

— Веднага, мадам.

Господин Къдълфлийс ни заблъска всичките надолу по стълбите.

— Бягайте — гласът му беше задавен. — Изчезвайте от хълма. Веднага!

Звучеше толкова настойчиво, че изобщо не си и помислихме да го питаме каквото и да било. Просто тичахме. На половината път надолу по хълма зад нас избухна светлина и земята се разтресе. Всяка кост по главата ми сякаш вибрираше от гневния писък. Като от зъболекарска бормашина, но от много голямо разстояние. В писъка се чуваше една дума. Име.

— Халидан!

Това ли беше истинското име на Дани? Реших, че да.

Над нас се разнесе сухият плясък на огромни бели криле. Свих глава точно навреме, но саламандърът и бездруго не се интересуваше от нас.

Понесена от вятъра, тя се издигаше по спирала все по-високо и по-високо. И после се отправи в посока към Лилипонд.

— Много извинявайте, момичета — господин Къдълфлийс беше паднал на колене и бавно се изправяше. — Боя се, че ви дадох лош съвет.

И аз така си помислих. Не беше нужно много мозък, за да се сетиш, че мадам Солана беше подгонила Дани. Ако се съдеше по пронизителния писък, намеренията й бяха много далеч от приятелските.

— Аз ви създадох тези проблеми — вайкаше се той. — Най-малкото, което мога да сторя, е да ви помогна да ги разрешите.

— Ами госпожа Къдълфлийс… няма да успеете да се приберете вкъщи преди падането на нощта, както сте обещали.

Господин Къдълфлийс въздъхна.

— Госпожа Къдълфлийс ще разбере. Сега искате ли да тръгваме към Лилипонд, или не?

— Тръгваме — каза Корнелия. — И бързо, че замръзвам.

Както после ни обясни господин Къдълфлийс, имахме невероятен късмет с времето. Това означава, че трябваше да си търсим подслон само два пъти по време на полудневния изтощителен преход към Лилипонд. Но така или иначе студената кал, която жвакаше около глезените ни, ставаше все по-студена, а уморените ни крака — все по-уморени. Завиждах на мадам Солана за крилете й. Тя щеше да стигне там много преди нас, а това ме безпокоеше съвсем сериозно.

Като наближихме Лилипонд, започнахме да срещаме хора, които го напускаха. Господин Къдълфлийс поговори тихо с едно семейство, сякаш тръгнало с цялата си покъщнина, натоварена на ниска кола, в която бяха впрегнати две доста раздразнителни добичета.

— Къщата изгоря — докато разказваше, мъжът нервно потриваше рога. — Какво можем да сторим? Не искам да строя нова на място, където саламандърът не може да си гледа работата. Ще е само загуба на време, че и опасно на всичкото отгоре. Имаме роднини към Смитуел. И решихме да отидем там.

Жена му се опитваше да успокои едно от децата — малко рунтаво момченце, което скимтеше от умора.

— Хайде, стига, агънце — шепнеше тя. — Стига, стига.

Звучеше точно като госпожа Къдълфлийс и това ме изпълни със странно чувство на носталгия по малката покрита с торф ферма, където бях прекарала само една нощ.

Лилипонд беше тъжна гледка. Не бе останало незасегнато дърво, няколко къщи бяха изгорели до основи, а значителна част от торфа по покривите на останалите беше овъглен. Господин Къдълфлийс зацъка неодобрително с език.

— Ето, пристигнахме — каза той. — Това е. Кулата на саламандъра трябва да е нататък — посочи на север. — Не искате ли първо да хапнете? Не е добре да се изправите… пред каквото ще се изправите на празен стомах.

Поклатих глава. Сега можех да усетя Сърцето — толкова силно, че болеше — като болка някъде вътре, близо до собственото ми сърце. Не можех да чакам повече.

— Е, какво ще правим? — попита Ирма. — Не можем просто да се качим дотам, да почукаме на вратата му и да настояваме да ни върне Сърцето. Или можем, а?

Част от мен искаше да се втурне нагоре и да стори точно това. Нещо, каквото и да е, стига само пак да мога да съм цяла. Но си спомних думите на Оракула: Надявам се да сториш само каквото е необходимо и правилно. После се замислих за това как изглеждаше мадам Солана точно преди да избягаме от нейната кула. Без Сърцето се чувствах безнадеждно слаба. Не бях сигурна, че искам да застана между нея и нещо, което тя иска. Потърках мястото на гърдите си, където ме болеше, със студена и загрубяла ръка.

— Може би трябва добре да помислим с какво да се заемем най-напред — рекох. — Защото не сме в състояние да сломим всяка съпротива с магия.

— Не можем дори да се трансформираме — мрачно се обади Корнелия. — Но най-много от всичко искам да се отърва от тия влажни дрипи. Прекалено много затънахме в това да бъдем съвсем обикновени.

— Все пак добрата новина е, че не притежаваме само силна магия и красива външност — категорично заяви Ирма. — Спомнете си, че всъщност сме и много умни!

Красива външност. Не се удържах и се разхилих. С изключение на Корнелия, която бе успяла да накара мантията от домашнотъкано одеяло да прилича на свръхмодерен аксесоар, останалите изглеждахме доста жалки. Измръзнали, мокри, кални и, като капак на всичко, абсолютно изподрани. Махнах с ръка към групичката ни.

— Страхотно. Красавици с мозък. Как ще загубим, а?

Тарани се усмихна зловещо. Хей Лин, със сигурност най-измръзнала от всички ни, тъй като беше най-слаба, се разсмя бодро, тракайки със зъби.

— От това ще излезе страхотен разказ, когато се върнем вкъщи — каза тя.

— Да бе — сряза я Корнелия. — Жалко само, че всъщност не можем да го разкажем на никого.

Кулата на саламандъра се извисяваше високо-високо над градчето Лилипонд на нещо, което приличаше на планинско било. Дотам водеше път или по-скоро коловоз: две кални бразди, по които водата се стичаше надолу по хълма. Явно някой вече се беше отказал да се катери нагоре по него: отстрани на пътя стоеше зарязана каруца с едно счупено колело — като търпеливо куче, което очаква стопанинът му да се върне.

Започнахме да се изкачваме. На най-стръмните места се хлъзгахме и падахме в калта. Господин Къдълфлийс продължаваше да хвърля тревожен поглед към небето, но засега то беше чисто, дори пролетно.

— Почти стигнахме — каза той. — Искате ли да…

Не успя да довърши въпроса си.

Проблесна ослепителна светлина и се разнесе силен, отекващ гръм, който хвърли всички ни назад и ние паднахме по гръб. За момент не можах да сторя нищо друго, освен да лежа в калта с писнали уши, останала почти без дъх. После последва нов гръм. След него — поредица от остри гърмежи, почти като картечни откоси. За миг грубата квадратна Кула ми се видя черна на фона на абсолютно поаленялото от огромна мълния небе. Силната ръка на господин Къдълфлийс ме хвана за крака.

— Бягай, момиче — извика той. — Бягай, за да си спасиш живота! Това е Саламандрова буря.

Широките му ноздри бяха почервенели, пръстен от паникьосано бяло ограждаше обикновено спокойните му очи. Изобщо не се усъмних, че това, което той си мислеше, беше: бягай или умри.

А аз не исках. Стоях, сякаш бях пуснала корени на това място, гърдите ме боляха, но желаех само едно нещо — да се кача горе, да сграбча Сърцето и да го изтръгна от онзи, който го беше взел.

Господин Къдълфлийс изобщо нямаше такива намерения. Той наведе глава и за миг си помислих, че ще ме мушне с рогата, но вместо това опря рамо в корема ми, сграбчи ме за краката и се изправи, така че аз се озовах увиснала с главата надолу върху широкия му силен гръб.

— Има подслон в началото на пътя — извика той. — Тичайте, момичета! Бягайте натам!

Съвсем до пътя изведнъж пламна дребен смърч. Въздухът се изпълни с искри и горящи иглички. Силен порив на вятъра премина надолу по хълма, а господин Къдълфлийс падна на колене, но продължаваше да ме държи.

— Пуснете ме! — изпищях. — Ще тичам. Обещавам!

Бавех слизането му. Той нямаше да успее, аз също — освен ако и двамата не използвахме всеки наш крайник… Но той изобщо не ме чуваше. Бясно блъсках по гърба му с юмруци. Последва нов порив на вятъра — още по-ужасен отпреди.

Господин Къдълфлийс пак залитна, извика от болка и този път ме пусна. Тупнах на земята с лице в калта. Тя вече не беше студена, а изпускаше пара. Нямаше време да броя драскотините и натъртванията. Претърколих се, изправих се на крака и се огледах за господин Къдълфлийс.

Стоеше на четири крака в калта и дишаше на пресекулки.

— Тичай! — гласът му стържеше. — Момиче, ще бягаш ли?

— Няма да ви изоставим! — изревах насреща му.

Ирма вече беше до мен, опитвайки се да преметне едната му ръка през раменете си.

— Моля ви, станете, господин Къдълфлийс — викаше тя. — Моля ви…

По хълма се стичаше огън като вадички и прескачаше от туфа на туфа и от храст на храст. Гръмотевица разцепи въздуха.

— Не мога, момиче — рече господин Къдълфлийс. — Глезенът ми. Оставете ме.

— Няма — възразих аз. — В никакъв случай! Тарани, трябва да задържиш огъня!

Тарани кимна мрачно и се извърна с лице към огъня, вдигнала ръце.

— Корнелия, ти нали можеш да местиш разни неща. Господин Къдълфлийс ми се струва подходящ за целта!

Корнелия пребледня:

— Ама той е жив. Не знам дали мога да преместя нещо живо. След като го няма Сърцето!

— Тогава премести нещо друго — обади се Хей Лин. — Например онази изоставена каруца, която видяхме. Аз ще ти помогна. Ще я направя по-лека.

— Добре тогава — рекох. — Действайте. Докарайте я тук, но бързо.

— Момичета — гласът на господин Къдълфлийс прозвуча едновременно странно нервно и уморено, — недейте. Оставете ме. Спасявайте се вие. Аз вече съм се отписал.

Извърнах се към него.

— Я стига! Ако смятате, че имам намерение да кажа на госпожа Къдълфлийс, че сме ви зарязали на един горящ хълм в разгара на… на Саламандрова буря, ще трябва да измислите нещо друго.

Той ме погледна удивено, сякаш никога не бе очаквал едно „агънце“ да му говори така. Отвори уста да каже нещо, но след миг пак я затвори.

Счупената кола спря до нас с подрънкване.

— Успяхме! — Корнелия звучеше изненадана и тържествуваща. После изведнъж залитна и седна на земята, търкайки слепоочия. — Оооо. Главата ми!

Хей Лин изглеждаше малко по-добре, но беше бледа и задъхана. Ала сега нямах време за това.

— Тарани! Какво става?

— Побързайте! — извика тя през стиснатите си зъби. Насочи се към поредния пламък и го избута встрани от пътя. По лицето й се стичаше пот и попиваше в плитките й, а очилата й се бяха изкривили.

— Ирма, помогни ми да качим господин Къдълфлийс на колата.

— Ами счупеното колело?

Опитах се да го понаместя по-добре. Не бях убедена обаче, че съм успяла да го оправя.

— Просто ще задържим колата плътно помежду ни. Пък и нали е нанадолнище.

Изправихме господин Къдълфлийс… е, не точно на крака, защото единият висеше безпомощно и изглеждаше лошо счупен. Но поне на здравия му крак. С помощта на Ирма и с моята той седна на колата и се плъзна навътре.

— Тръгваме надолу — казах на Тарани. — Ирма, ще й помогнеш ли? Тя не може хем да следи огъня, хем да гледа и накъде върви.

— Дадено — съгласи се Ирма. — А може и да успея да угася някой и друг пламък.

Отново се разнесе гръм. Под краката ни хълмът потрепери.

— Крайно време е да тръгваме. Хей Лин, Корнелия, знам, че сте изморени, но наистина ще трябва да ми помогнете с колата…

Хей Лин кимна едва-едва и застана от едната страна на каруцата. Корнелия продължаваше да си седи на земята, стиснала глава с ръце.

— Корнелия?

— Махайте се — измърмори тя. — Главата ме боли.

Беше се изчерпала, за да докара колата при нас. Нищо не й бе останало — нито сила, нито енергия. Енергия. Това все пак беше в моята област, нали?

— Корнелия… имам нещо за теб.

Тя изненадано вдигна глава. Поставих ръцете си от двете страни на лицето й — почти както Дани бе сторил с мен тогава. И й дадох сила.

Докоснах и умореното лице на Хей Лин. После на Ирма. После на Тарани. Собствените ми рамене хлътнаха. Зад слепоочията ми се появи лека пулсираща болка. Междувременно Корнелия бе успяла да се изправи на крака.

— Защо го направи? — попита тя. — Сега и двете сме изморени.

— Да, но само наполовина…

Виеха ветрове. В небето трещяха гръмотевици. Огън помиташе хълма. Ала ние се добрахме до долу. Поопърлени, но цели.

Подслонът беше малко по-голям от дупка в хълма. Но все пак предлагаше защита от градушката и алените мълнии. И беше почти сух. Влажната земя не допускаше огъня дотук.

Нямахме нищо за ядене. Останала ни беше само бутилка вече топла вода. Изпихме я. И зачакахме.

— Как е глезенът ви? — попитах господин Къдълфлийс.

— Все така счупен — изгрухтя той. — Но ще се оправи. След като му дадохте възможност. Благодаря ви, момичета.

Усмихнах се.

— Пак заповядайте — една прозявка ме свари неподготвена. — Стига да не е прекалено скоро…

Не можех да си спомня кога за последен път съм била толкова изморена. Гърдите ме боляха. Вече не просто спазъм, а дълбока, отчайваща, постоянна болка. Ако бурята не свършеше скоро, трябваше… или да тръгна право към нея, или да накарам другите да ме вържат, за да не го направя. Исках си Сърцето обратно. И това май беше единственото, за което можех да мисля.

— Какво все пак е Саламандрова буря? — любопитството на Ирма беше по-силно от изтощението й.

— Буря, предизвикана от саламандър — просто отговори господин Къдълфлийс. — Обикновено се разразява само когато те се бият помежду си.

Вслушвах се в рева на огъня и потръпванията на хълма.

— Често ли го правят?

Той се усмихна уморено.

— Не. Почти никога. Ако го правеха по-често, Нимбус щеше да бъде пустиня.

Явно Дани се биеше със Солана. Исках да разбера кой печели.