Сърцето на саламандъра

3 Електричество и вода

— Днес вече прекалено много хора имат климатици — каза Корнелия. — И компютри. И сушилни за пране. И около милион други уреди, всеки от които използва много електроенергия.

— Обаче още не е чак толкова горещо, за да са включени климатиците — възрази Хей Лин. — Мисля, че Уил е права. Това не е нормално.

Бяхме се събрали в изоставена сграда на няколко преки от търговския център „Ханидю“. Тя в никакъв случай не беше сред забележителностите, показвани по време на панорамна обиколка на Хедърфилд. По-скоро приличаше на дълбока дупка в земята с няколко бетонни колони, без покрив и с много плевели и ръждива на цвят вода. Не беше от местата, на които виси средностатистическият тийнейджър. Но имаше едно предимството — през повечето време тук нямаше никого, което на практика я правеше привлекателно място за нашите упражнения. Да не би да мислите, че ние нямаме нужда от тренировки? Помислете пак!

— Ами тогава? — обади се Ирма. — Ние какво да направим? Да питаме ли Оракула?

— Я стига — отряза я Корнелия. — И как ще стане това? Почтени Оракуле, компаниите за ток и вода в Хедърфилд си имат сума ти неприятности, бихте ли били така любезен да им помогнете малко? В случай че не сте чак толкова зает да се занимавате със съдбата на цялата Вселена.

Формулиран така, проблемът изглеждаше прекалено дребен, за да занимаваме Оракула с него.

— Така си е — продължи Корнелия. — И вероятно ще ни каже да се справяме сами. Както обикновено.

Това го каза с известна доза гордост и аз не можех да не се усмихна. Наистина Оракулът рядко се намесваше пряко, но по някакъв начин ни караше да вярваме, че ако ние самите сторим най-доброто, ще можем да решим и най-заплетения проблем.

— Обикновено след като говорим с него, поне знаем какво се предполага да оправим — рече Тарани. — Но ако това тук не са просто сривове в енергозахранването, нямам никаква представа какво са, нито знам защо стават.

— Уил… ти не можеш ли да го попиташ? — обади се Ирма.

Намръщих се.

— Искаш да кажеш да питам тока ли? Самата енергия? Бих могла да опитам, обаче… електричеството всъщност няма памет. Ако го има, значи е тук, когато спре, просто го няма. Включ-изключ. С повече късмет бих могла да питам… о, не, не знам, може би един от трансформаторите на електроцентралата. Ако нещо толкова голямо въобще си направи труда да говори с мен. Но нямам никаква представа как да се доберем дотам.

— Сигурно може да отидем да разгледаме — предположи Хей Лин.

— Аз ще разбера — зарече се Тарани. — Сега ще се упражняваме ли, или не? Вече става късно.

Потренирахме още известно време. Правим го по различен начин. Понякога се опитваме да накараме нашите стихии да работят заедно над сложни неща като астралните близнаци. Това е наистина фина работа, обаче е и доста страшна — да създадем двойничка на някоя от нас или пък на всички нас. Да гледаш астралната близначка е все едно да гледаш себе си — и това е страшното. Тя се движи като теб, говори като теб — изобщо прави това, което ти би направила. Веднъж създадох една, която вършеше всичко наопаки, но това е друга история.

Друг път се опитваме да се изненадваме една друга. Ако те нападнат по магически начин, трябва да можеш да реагираш бързо — все едно нападението е физическо. Повярвайте ми, атакували са ни достатъчно често, за да сме наясно, че се нуждаем от упражнения. Сякаш правим спаринг — също като боксьорите.

Ето как след половин час се озовах във въздуха върху огромна водна струя, която ме подхвърляше, подобно на топка за пинг-понг върху фонтан.

— Добре, Ирма — извиках аз. — Спечели си точката. А сега ме свали долу.

Но тя не го направи. Беше прекалено заета да се търкаля по земята, превивайки се от смях.

— Вече съм мокра — продължих. Всъщност бях вир-вода. А и захладняваше все повече. Плюс това не обичам височините кой знае колко.

А Ирма се кикотеше като луда, без изобщо да даде знак, че ще обуздае водния си гейзер. Е, стига толкова. Призовах Сърцето на Кандракар в ръката си.

То е постоянно с мен. Когато искам да бъде видимо, прилича на кристален медальон, излъчващ искряща светлина. Сърцето е това, което ни обединява. В него всичките природни стихии — Вода, Огън, Въздух и Земя — се концентрират под формата на чиста енергия. Струва ми се, че точно тази негова способност да обединява, ме прави водачка на групата УИЧ. Смятах да напомня това на Ирма.

Но не можех — а и не исках — да я нападам със Сърцето. Но щях да й попреча да използва силите, дадени й от него. Без тях Ирма все още би имала някаква магия в себе си, но щеше да е почти безсилна.

Щом Сърцето засвети в синьо и зелено, водният гейзер леко потъна надолу. Останаха само капчици вода. А аз се озовах седнала — много мокра и измръзнала — на калната земя.

Ирма спря да се хили.

— Извинявай — рече тя. — Малко се поувлякох. Но изражението на лицето ти…

— О, да, ха-ха — сопнах се. — Много смешно — изтраках със зъби.

Тарани докосна мокрия ми ръкав.

— Почакай малко — тя се концентрира и смръщи лице.

От дрехите ми почна да се вдига пара. След няколко мига те вече бяха сухи. Миришеха малко странно — като нещо, което е преседяло в спортния ти сак прекалено дълго, но се бях постоплила. Едно от предимствата Повелителката на Огъня да ти е приятелка.

Ирма ме прегърна.

— Извинявай. Прости ми. Нали още сме приятелки? Моля те! — погледът й се премрежи, в това е много добра. — Моля те-моля те-моля те-моля те-моля те?

Никога не успявах да се сърдя дълго на Ирма. Ухилих се.

— Добре де, добре. Като си такава противна водна вещица.

Отново отворих Сърцето за нея. Ирма въздъхна доволно, щом цялата власт над стихията й се възвърна.

— Така е по-добре — отбеляза тя. — Така съм повече аз.

Небето се смрачаваше. Уличните лампи светнаха.

— Време е да се прибираме — обади се Хей Лин. — По-добре отново скрий Сърцето, Уил.

В сенките нещо се раздвижи. Всички се сепнахме, а Тарани зяпна с отворена уста:

— Ау! Каква котка! Виждали ли сте друга толкова голяма, а?

Котката вече я нямаше — беше изчезнала яко дим. Отново направих Сърцето невидимо, благодарни, че неочакваният ни посетител се е оказал само едно животинче.

— Повече приличаше на дребна пантера — обади се Корнелия. — Я вижте следите от лапите й!

— Само си помисли колко котешки консерви влачи стопанинът й вкъщи всяка седмица — изкиска се Ирма. — Бедният човечец сигурно има хронична херния.

Тогава ми просветна, че в котката имаше още нещо странно — не само размерите й.

— Друг път виждали ли сте котка с такива очи? — попитах. — Толкова сини?

Ирма сви рамене.

— Може би беше сиамка. Зарежете я тая котка. Аз съм гладна. Кой иска да хапне малко пица на път за вкъщи?

На другия ден, точно след като се върнах от училище, на вратата се похлопа енергично. Беше Дани.

— Ела — каза той, а очите му блестяха. — Искам да ти покажа нещо!

Нещото се оказа чисто нова уредба и камара компактдискове.

— Значи си я купил — възторгнах се аз. — Страхотно. А какво казаха родителите ти?

— Ами те не… в чужбина са. Няма да ги има още няколко седмици.

— Ама тогава ти си съвсем сам?

Бях напълно изненадана. Не че той не приличаше на човек, който може да се грижи за себе си, ама все пак беше… малко странно.

Както и апартаментът. Знаех, че току-що се е нанесъл, но дори и при това положение беше прекалено празен. Да не кажа направо гол. Освен уредбата и новите дискове, имаше малък транзистор, един стол, който сякаш бе останал от предишния наемател, и камара вестници и списания. Забелязах, че на корицата на едно от тях се мъдреше ДжоДжо.

Дани сложи един диск в уредбата и я пусна. Гласът на ДжоДжо отекна в празния апартамент.

Аз имам силата, не спирам аз / аз имам музика, върхът съм аз…

Дани започна да танцува.

— Хайде — повика ме той с пръсти. — Не е ли страхотно?

— Да, но… — стоях си там съвсем неловко. — Аз… не танцувам брейк особено добре.

— Кого го интересува? Хайде. Ще те науча на някои движения.

Усмихна ми се — такава мила усмивка. Усмивка, която сякаш казваше „можеш да правиш каквото си искаш“. Която казваше „а това е просто за удоволствие“.

— Хайде, светкавично момиче — повтори той.

Изведнъж спря да ми пука, че не съм най-добрата танцьорка на света. Онова, което той правеше, беше толкова завладяващо. Опитах се да го повторя. Не успях кой знае колко. Разсмях се. И пак пробвах. Към края на парчето танцувах брейк. Или нещо такова.

— Още едно? — попита той, а в очите му играеха пламъчета.

Е, защо пък не?

Танцувахме близо два часа. На финала бях останала без дъх от смях и разтривах едно-две натъртвания, получени от по-смелите движения, на които той се бе опитал да ме научи.

— Мисля, че ще се справя с брейка — обобщих.

— Определено. Вече си твърде добра — не добави „за момиче“, както биха направили мнозина от съучениците ми.

Със съжаление погледнах часовника си:

— Трябва да си тръгвам. Мама ще се върне всеки момент, а й обещах днес да вечеряме заедно.

И грабнах суичъра, който бях свалила, като се поразгорещих от танците.

— Чакай — спря ме той. — Свободна ли си утре?

Замръзнах с ръка на бравата.

— Ъъ… — тъпо изчервяване! — Кога?

— Утре вечер? Ти беше толкова мила с мен, като ме поразведе насам-натам. Затова бих искал да те заведа някъде. Какво ще кажеш за „Карнавалния залив“? Обичаш ли да ходиш там?

О, помислих си. Това звучи като среща. Истинска, истинска среща. С Дани. Дали ще ми хареса?

— Благодаря — казах. — Да, аз… много ще ми е приятно.

Лицето му светна от неустоимата му усмивка, преливаща от жизнерадост и енергия.

— Супер!

И естествено, в обедната почивка на другия ден при мен дойде Мат, за да ме дообърка.

— Дядо ми ни е поверил цяло котило кученца — започна той.

— Ъъ… о… — отговорих. Адски интелигентно.

— Кокер шпаньоли — добави Мат — Козината им е толкова мека и копринена, направо няма да повярваш. Чудех се… дали ще искаш да ги видиш?

— Ъъ… кога?

— Довечера. Свободна ли си?

О, не.

— Ъъ… не мога — рекох. — Имам… ами аз трябва… наистина съжалявам…

— Хей, споко — каза той. — Просто си помислих, че ще искаш да ги видиш.

Бих искала, казах си. Попитай ме пак. За утре вечер. Или за друга вечер. Моля те.

Но той вече беше изчезнал — смееше се с няколко по-големи момичета от неговия клас.

Мат само са опитва да бъде мил, казах си. Ако наистина иска да се срещнем, нямаше да се откаже толкова лесно. Би предложил друг ден. Или не?