Сърцето на саламандъра

4 Влакчето на ужасите

В небето прогърмя суха гръмотевица. Въздухът около нас беше съвсем неподвижен. Косата ми като че ли беше щръкнала от статично електричество, сякаш водеше свой, независим живот.

— Мислиш ли, че ще вали? — попитах.

Дани поклати глава.

— Не — той прозвуча съвсем убедено. — Няма да вали.

Усмихна ми се с великолепна, въодушевена усмивка. Изглеждаше все едно не може да си намери място.

— Хайде, тук има толкова забавни неща!

„Тук“ беше „Карнавалният залив“ — лунапаркът в началото на хедърфилдското пристанище. Леката извивка на огромното виенско колело блестеше като диамант на фона на притъмняващото тъмносиво небе. Навсякъде се усещаше ароматът на пуканки.

— Тези изглеждат забавни — Дани посочи към няколко облачета розов захарен памук. — Искаш ли един?

Поклатих глава.

— Захар и въздух — рекох. — Точно на това не му викам истинска храна. Но можем да си вземем хамбургери. Гладен ли си?

— Не. Не още. Я виж там. Хайде да ги пробваме!

Блъскащи се колички. Е, и защо не? Навремето ги обичах. А с Дани можеше и да се окаже забавно.

— Ето — той ми подаде една зелена банкнота. — Ти плащай.

— Дани, ама това е стотачка!

Той се ухили.

— Е, според мен трябва да стигне, нали така? Дръж я ти. И ми кажи, като свърши.

Неуверено се загледах в банкнотата. Изглеждаха прекалено много пари за човек като Дани, че да се пръскат насам-натам толкова безгрижно. Ами ако това бяха всичките му домакински разходи за една седмица? Неговите родителите му пращали пари, беше казал. Но той се държеше така, сякаш не знаеше нито колко пари са това, нито каква е тяхната стойност. Кълна се, понякога човек би си помислил, че той не е от този свят.

Обаче за едно нещо бях права. На блъскащите се колички с Дани беше голяма веселба. Хвърчахме от единия до другия край — заплаха за всичко и за всички. Дани изобщо нямаше инстинкт за самосъхранение — за трийсет секунди поне шестима други шофьори вече искаха да ни го върнат. Само че някак не успяваха — колата ни беше толкова бърза, колкото и техните, но Дани въртеше волана със светкавична скорост, плъзгаше се насам-натам, на едно място правеше лудешки завои, на друго облизваше края на ограждението. От антената горе над нас се сипеха искри като гаснещи фойерверки. Дани се смееше и викаше като петгодишно хлапе. Не можех да се удържа да не се смея и аз, а от един момент нататък и останалите шофьори запищяха и се закискаха. Беше заразително — Дани беше толкова жизнерадостен във всичко, което правеше, и така се радваше, че почти всички останали също прихващаха от неговото настроение. Въртяхме и въртяхме обиколки — мисля, че момчето на касата ни остави да караме много по-дълго, отколкото трябваше, само за да види какво ще стане.

Когато най-после слязохме, три момчета от други коли стиснаха ръката на Дани и го потупаха по рамото. Той се ухили, а очите му блестяха. Загледах се в него и реших, че никога досега не съм срещала някого, който така истински да се наслаждава на живота.

Купих си кока-кола и го попитах:

— Не искаш ли нещо?

Той поклати глава.

— Не съм жаден.

Вече беше готов за следващото забавление.

— Хайде да отидем там — посочи влакчето на ужасите.

Платих с парите на Дани и седнахме в едно от вагончетата. Задаваше се гръмотевична буря и нямаше кой знае колко хора, затова се оказахме сами. С подходящо призрачно изсвирване влакчето се отправи към първия тъмен тунел, който трябваше да прилича на изоставена мина. Стомахът ми се сви от неочакваното стремително спускане и аз се вкопчих в преградата, за да се задържа на място. Дани се разсмя — смях приятен, гальовен и успокоителен като топло одеяло. Влакчето запухтя по стръмно изкачване — нагоре, нагоре, нагоре… един скелет с брадва в ръка замахна към нас, потраквайки леко с кости, после изчезна. И ние го последвахме. Усетих струя студен въздух с миризмата на машинно масло, която развя косата ми, и стомахът ми пак се преобърна. Като допълнителна изненада в края на спускането ни очакваше локва вода. Остър завой. След това паяжини. Не ги очаквах и бясно заизтривах лице. За момент призрачна зелена светлина разкри хиляди паяжини с паяци, големи колкото дребни кучета.

— Хубаво — измърморих.

Помислих си, че е добре, дето съм аз, а не Тарани. Не ме беше страх от паяци… чак толкова много.

Изведнъж просветна лека искра. Наоколо всичко запримигва. След това влакчето неочаквано спря и светлините угаснаха.

О, не, помислих си, не отново. А да не би това да е част от атракцията? Не. Бях усетила напрежението и срива в захранването, бях усетила, че токът се излива…

… В Дани.

Сърцето ми спря от шока за миг.

— Дани?

Никакъв отговор.

— Дани, добре ли си?

Протегнах се да потърся ръката му. Не можах да я намеря. Къде беше той? Ами ако… ако той… Ръцете ми трепереха. Толкова силен токов удар щеше да го убие.

— Дани!

Но… къде бе той? Защо не отговаряше?

В изкуствената мина беше дяволски тъмно. Не виждах дори собствената си ръка. Страхът за Дани направо ме разкъсваше и можех да сторя само едно-единствено нещо.

Извадих Сърцето.

Нежната му светлина проби през искрящите паяжини. Мястото до мен беше празно.

Някакъв звук ме накара да се обърна. В задната част на вагончето зад мен стоеше Дани, балансирайки като акробат. За първи път не се усмихваше.

— Извинявай — много нежно протегна ръце от двете страни на лицето ми.

Извинявай ли? Но…

После енергията експлодира в мен и аз загубих съзнание.

— Госпожице? Госпожице, добре ли сте?

Беше ми студено. Устата ми беше пресъхнала. Всичко ме болеше. Какво се бе случило?

— Дайте едно одеяло насам! Госпожице, чувате ли ме?

— Да — промърморих аз и се опитах да отворя очи. Какво беше това… това ужасно чувство?

Някакъв непознат се бе навел над мен — човек с весела червено-жълта униформа. На джобчето на ризата му пишеше Лунапарк „Карнавален залив“.

„Карнавалният залив“. Влакчето на ужасите. Дани.

Трескаво се заоглеждах, най-после осъзнала защо се чувствам толкова зле.

Дани го нямаше.

Както и Сърцето.