Сърцето на саламандъра

5 Вълшебната думичка

Нямаше начин да се измъкна. Не и преди да ме прегледа лекар, както казаха.

— Някой видя ли момчето, с което бях? — попитах. — Ей толкова високо, кестенява коса, много сини очи?

Никой не го беше виждал.

— Той ще се върне — каза човекът от персонала на „Карнавалния залив“, който ме бе намерил. — Сигурно е тръгнал да търси помощ.

Гледаше ме толкова съжалително и определено си мислеше, че Дани е абсолютен страхливец, щом така е изоставил приятелката си. Не можех да му кажа, че стореното е много, много по-лошо.

Най-лошото.

Не спирах да треперя. Отвътре се чувствах куха. Празна и черна.

Най-после намериха лекарка, която ми провери пулса и кръвното и светнат с малко фенерче в очите ми. Обясних й, че не, не съм си ударила главата и не, нямам проблеми с дишането. Обаче не можех да спра да треперя.

— Случайно да сте клаустрофобичка? — попита тя.

Едва не й казах „не“, но после размислих. Тя нямаше да ме остави да си тръгна без някакво обяснение, а съвсем не можех да й разкажа какво точно стана. Клаустрофобията щеше да свърши работа.

— Малко — отговорих. — Е, всъщност не чак толкова малко.

И тя прибра фенерчето си в джоба.

— Уплашихте ли се, когато токът в тунела спря?

Кимнах и си казах, че не лъжа чак толкова — наистина се бях уплашила; ужасно ме беше страх, че нещо се бе случило с Дани. А през цялото време той се е подготвял да… Стомахът ми се сви при тази мисъл и аз си поех дъх на пресекулки.

Тя ме погали по ръката.

— Успокой се, Уил. Мисля, че разбрах какво е станало. Толкова си се уплашила, че си започнала да дишаш прекалено учестено и кислородът просто не ти е стигнал. Ако това се повтори, просто се концентрирай върху дишането. Дишай бавно, дълбоко. И ще се оправиш.

— Благодаря.

— А сега има ли кой да те заведе вкъщи? Още си в шок.

Накрая човекът от персонала изяви желание. Но когато се озовахме през няколко блока от нашия, токът спря повторно и в центъра на Хедърфилд настъпи адско задръстване, затова казах, че ще се прибера пеша. Всъщност затичах. Трябваше да се добера до апартамента на Дани. Трябваше да хвана този двуличен, лъжлив крадец преди той…

— Уил!

Тарани. И Корнелия. И Ирма. И Хей Лин.

Всички чакаха пред нашия блок. Изглеждаха… някак вцепенени.

— Уил, какво стана? Ние… всички ние имахме ужасно предчувствие. Но като дойдохме тук, теб те нямаше. И те чакаме… Уил, какво има?

Не можех да им кажа. Просто не можех.

Но трябваше.

— Дани беше — гласът ми прозвуча мъртвешки дори в собствените ми уши. — Той… той открадна Сърцето.

Корнелия прилепи ръка към вратата на апартамент 26 Б. Ключалката поддаде. Това е един от специалитетите й — да мести предмети със силата на мисълта си.

Всички влязохме вътре. В коридора Хей Лин светна с фенерчето си. Никой. Нищо. Нито дрехи, нито обувки. Същото — в кухнята. И в хола. Празно. Е, беше си повече или по-малко празно дори когато Дани живееше тук. Но сега той очевидно беше изчезнал. Въпросът беше къде.

— Боже мили! — Корнелия бе останала без дъх. — Вижте!

Тя насочи фенерчето си към нещо, което някога е било електрически контакт. Сега от него беше останала само почерняла, изгоряла и застинала на мехурчета пластмаса. Както открихме, същото бе положението и с всички други контакти в апартамента. А на голия дървен под в хола се бе появил голям черен кръг, около метър в диаметър.

— Какво ли е станало? — обади се Хей Лин. — Какво е направил тоя?

В замъгления ми мозък беше започнало да просветва. Не знание или логика, а по-скоро инстинкт.

— Спиранията на тока — казах аз — Бил е Дани. Не знам защо или как, но той трябва да има нещо общо с това.

Спомних си онзи ужасен момент, когато бях усетила как цялата електроенергия около нас се излива в Дани.

— Няма ли го?

Гласецът беше много тъничък и трепереше. И не принадлежеше на никоя от нас.

Подскочих. Мисля, че всички посочихме. Лъчите на двете фенерчета, които бяхме светнали, запретърсваха стаята.

— Там — рекох. — На полицата, под прозореца.

Беше транзисторът на Дани. Малък, спретнат, електриковосин. Като очите му. Не. Точно сега не исках да си мисля за очите на Дани.

— Видя ли го да си тръгва? — попитах.

— Дори не каза „довиждане“.

Твърдението беше придружено от малко статично електричество и от треперива цигулкова пиеса.

— Замина. Просто замина. Остави ме. Остави ме съвсем самичко — цигулките затрептяха още по-силно.

— Къде отиде той? — обади се Корнелия.

Синьото радио не й обърна внимание. Остана само траурната музика. Корнелия ме погледна.

— Ти го питай. Трябва да знаем.

— Моля те — опитах аз. — Наистина е много важно. Къде замина Дани?

— Съвсем самичко. А толкова се стараех. Но не. Не му стигах! И той замина с нея.

Последната дума излезе толкова киселинна, че се зачудих дали не е такъв вкусът на батериите му.

— С нея ли? — в отговор усетих пристъп на ревност. — Коя нея?

— Онази голяма, грозна, вулгарна шумотевица, която си взе! Бум-тряс. Бум-бум-бум. Никаква класа. Никаква култура. Само децибели и безвкусица. Но предполагам, мъжете са такива.

Уредбата. Транзисторът говореше за уредбата. От ума ми излетяха всякакви представи за това как Дани се киска зад гърба ми с някое хърбаво момиче с лице на модел, което изглежда хиляди пъти по-добре от мен. А после ми се прииска сама да се сритам, задето изобщо съм си помислила нещо такова пред прага на истинска катастрофа. Всъщност тя вече беше факт — Сърцето го нямаше.

— Какво стана? — продължих разпита.

— Той се превърна в светлина.

— В какво?!

Транзисторът изхлипа погребално.

— Точно това стана. Нахрани се и после се превърна в светлина.

— Нахрани ли се?

— От контактите — обясни синьото радио, сякаш това беше очевидно и абсолютно разумно. Но за него, естествено, си беше. То също живееше от онова, което Джеймс обикновено нарича „по-чисти форми на енергия“. Ала Дани?

— Искаш да кажеш, че той… се храни с електричество? — изрекох го само за да съм сигурна.

— Разбира се. И какъв апетит има това момче!

Ако имаше лице, транзисторът щеше да сияе. Фоновата музика стана по-плътна и някак майчинска, малко като фагот с други духови инструменти.

Ние петте се взирахме една в друга.

— Е — меко обобщи Хей Лин, — каквото и да е, той определено не е човек. И силно се съмнявам, че е от този свят.

Седяхме в моята стая и мрачно преценявахме възможностите. А те бяха отчайващо малко.

— Трябва да говорим с Оракула — настояваше Хей Лин.

Не можех да споря за това. Адски ми беше противна идеята да застана пред него и пред Съборния храм и всички да разберат каква глупачка съм била. Колко безотговорна. Колко… колко лоша Пазителка на Сърцето съм всъщност. Чувствах се сива. И празна. И засрамена.

Нещо се отърка в ръката ми. Моят съсел. Сви се на топка в скута ми, без да помръдва — нещо съвсем необичайно за него. Обикновено е ненормално подвижен за съсел. Всъщност е цяло бедствие, от което на мебелите понякога им идва множко. Но точно сега топлото му телце ми беше голяма утеха. Нежно погалих меката козинка.

— Ама наистина трябва да го направим — повтори Хей Лин.

— Хммм — обади се Ирма. — Обаче има една дребна подробност. Как ще стигнем дотам без Сърцето?

Отново се втренчихме една в друга. Този проблем изобщо не ми бе хрумвал. Но Ирма беше права. Преди, когато пътувахме до Кандракар или където и да било извън нашия свят, Сърцето винаги участваше.

Мисля, че едва в този миг осъзнах размера на катастрофата, която бях предизвикала. Дотогава, струва ми се, се бях чувствала като дете, което е направило нещо наистина лошо, но все още си мисли, че възрастните някак ще го оправят.

Но ако не можехме дори да стигнем до Оракула? Ако никога не успеехме да си върнем Сърцето? Кои щяхме да бъдем без него? И какво щеше да стане с Кандракар? Можеше… можеше ли Дани — или който и да беше той — наистина да застраши самия Кандракар?

— Вече дори не сме истински магьосници — прошепнах аз.

Лошото беше, че не го бях причинила само на себе си, но и на всички останали. Ако Сърцето наистина беше изгубено… Дори не смеех да си помисля какво щеше да стане с равновесието между Доброто и Злото във Вселената.

— Уил… — Тарани неуверено положи ръка върху моята. — Не го вземай толкова навътре. Ще измислим нещо.

Не плача много често. Но ми стана ясно, че ако още секунда поседя така и Тарани е толкова мила с мен, ще имат нужда от парцал и кофа, за да подсушат пода. Гушнах по-здраво съсела и станах.

— Къде отиваш? — попита Ирма.

— Трябва да пийна малко вода — предъвках в отговор и се отправих към кухнята на гумените си крака.

Съселът се измъкна от ръцете ми. В момента изобщо не ме беше грижа дали ще изгризе цялата тапицерия вкъщи. Пуснах студената вода, протегнах ръце под нея и после ги притиснах към лицето си.

— Госпожице Уил?

Джеймс. Е, поне той все още ми говореше.

— Да?

— На долния ми рафт има малко течен шоколад.

Течен шоколад. Вечното лекарство, когато ми е криво. Сигурно наистина съм изглеждала ужасно, щом Джеймс ми предложи такава нездравословна храна.

— Благодаря.

— Ще си вземете ли малко, госпожице?

— Не точно сега, благодаря.

Това не беше криза, която да удавиш в захар и наситени мазнини. Всъщност от подобна мисъл малко ми се догади. Бавно избърсах ръце в кухненската кърпа. Беше ме страх да се върна при другите. Който е казал, че споделеното нещастие е половин нещастие, не е имал моите проблеми. Щом погледнех четирите момичета и като знаех какво съм им причинила, се чувствах четири пъти по-виновна.

Джеймс прочисти гърло по най-подходящия за един иконом начин.

— Хм-хм. Госпожице Уил?

— Да, Джеймс?

— Нали знаете, винаги може да използвате вълшебната думичка.

Каква вълшебна думичка? Не знаех заклинание, което да върне Сърцето или да ни отведе в Кандракар. После изведнъж разбрах какво има предвид.

— Тоест… просто да кажа „моля“?

Той се поусмихна:

— Доста често върши работа.

Докато размишлявах върху това, се върнах в стаята, където останалите стояха точно толкова унили, колкото и преди. Е, казах си, струва си да опитаме.

— Момичета, имам идея. Или нещо подобно.

Ирма и Тарани вдигнаха очи. Другите две дори не помръднаха.

— Така ли? — запита Тарани. — Що за идея?

— Ясно ми е, че не можем сами да се доберем до Кандракар. Но ако помолим Оракула да ни пренесе там? Да го помолим много учтиво, естествено.

— Смяташ… че той може да ни чуе?

— Защо не? Изглежда знае повечето неща, които стават из световете.

Те потънаха в размисъл.

— Няма да навреди, ако пробваме — най-сетне рече Ирма.

— И какво да направим? Просто… да затворим очи и да си го пожелаем? Или какво? — Хей Лин вече седеше на леглото ми по-изправена отпреди.

Аз свих рамене:

— Мислех си… може би да се хванем за ръце. И петте. Да го направим заедно.

Дори и без Сърцето, както ми се струваше, заедно ще сме по-силни.

Хей Лин се плъзна от леглото и седна на пода до Тарани с кръстосани крака.

— Дадено — просто каза тя.

Ирма и Корнелия също седнаха долу. Аз огледах кръга. Толкова сме различни. Тарани — тиха и замислена, а на моменти и малко нервна. Ирма — жизнена и забавна, но понякога попрекалява. Корнелия е най-чувствителната и скептичната към странни идеи. Хей Лин е толкова бодра и енергична, винаги е в добро настроение. Или почти винаги. Но сега не изглеждаше особено щастлива. През повечето време, когато сме заедно, се шегуваме — най-вече Ирма — и се закачаме. И много се смеем. Сега обаче нямаше нищо такова. Всички изглеждаха малко… не знам, може би донякъде се чувстваха като мен самата: объркана и куха отвътре. Но никоя от тях не започна с „Аз нали ти казах“. Или: „Ако не беше такава глупачка“. Или: „Вината си е само твоя“.

Седнах и аз. Хванахме се за ръце. Затворих очи. Моля те, мислех си. Моля те, чуй ни. Може да съм се държала ужасно глупаво и безотговорно, но те не са направили нищо, за да заслужат това… тази празнота. Моля те.

И сякаш усетих вятър. Светлина. Нещо наистина ставаше, но не се осмелявах да отворя очи.

Смътно дочух едно тревожно „Рррр!“ от съсела и едно тихо „Късмет, госпожице Уил!“ от Джеймс. После изчезнаха всички обичайни звуци на Хедърфилд — далечното бучене и рева на уличното движение, тихите прищраквания и стъпки, работещите телевизори в съседните апартаменти. Остана само тишина.

Добре дошли, Пазителки.

Най-после отворих очи. Горе-долу имах представа от огромната зала в Съборния храм, почти безкрайно високите колони и сводестия таван, толкова далеч-далеч над нас, че можеше да бъде и самото небе. Но единственото, което наистина видях, беше лицето на Оракула.

В погледа му нямаше обвинение. Само сериозност и тихо очакване.

— Аз изгубих Сърцето — избухнах, макар да бях сигурна, че той вече знае.

Да.

— Аз… ще сторя всичко възможно, за да го върна!

Надявам се, не.

— Моля?

Надявам се да сториш само каквото е необходимо и правилно.

Обмислих за момент чутото.

— Мен… измамиха ме — продължих. И ме нараниха. И унижиха.

Последното не го казах на глас, но имах неприятното усещане, че той все пак е чул всичко.

Да.

— Той открадна Сърцето. Това не може да е правилно.

Лош късмет. И съжалявам за болката ти. Но в този миг крадецът е в по-голяма опасност от вас, Пазителки.

— Дани? В опасност?

Да.

— Но… защо?

Мислиш ли, Пазителко, че някой може да притежава Сърцето на Кандракар и да не бъде променен от него?

Спомних си мига, в който го поех за първи път, и поклатих глава. Не. Така беше. Всичко се променяше — всичко.

А онзи, който го притежава незаконно, може да се промени… опасно. И по тази причина трябва да върнеш Сърцето.

— Ала… къде е той? Какво е?

Отговорът на въпроса „какво“ е отговор и на въпроса „къде“. Той е на Нимбус, дома на слънчевите саламандри.

— Дани е… саламандър? Но той изглежда като човек. Макар и да не се държи съвсем по човешки — последното прозвуча малко по-горчиво, отколкото ми се искаше.

Слънчевият саламандър е създание от енергия. Той може да приема почти всяка форма, която му харесва.

Изведнъж си спомних огромната котка с много сини очи. Дали е бил… Дани? Наблюдавал ни е, шпионирал ни е… и ме е видял да използвам Сърцето? И може би вече е кроял планове как да ме измами? Като се престори, че ме харесва, а през цялото време той… Усетих по лицето ми да се стичат горещи сълзи и гневно ги избърсах.

— Но защо го открадна, щом е толкова опасно? И как изобщо се е озовал в Хедърфилд? След като живее в този… в този свят Нимбус.

За един саламандър Сърцето свети като малко слънце. Както ярките предмети привличат свраката, така и саламандърът, усетил Сърцето, ще поиска да го притежава. Не мисля, че има друго. Надявам се да няма. Такава кражба ще е почти невинна, но Нова ще има нужда от много повече невинност, ако иска да оцелее. А как се е озовал във вашия свят… Казах, че саламандрите могат да приемат почти всяка форма. Неколцина, и то много надарени, могат изобщо да не приемат форма, а да пътуват като чиста енергия. И както светлината минава през стъкло, така и те могат да преминат от свят в свят.

Сетих се какво каза синьото радио: „Той се превърна в светлина“.

— Тогава защо не виждаме и други от тях?

Защото са дали обет. Обрекли са се да служат и да защитават своята територия и своите хора. Ако Нова е нарушил обета си, за да дойде при вас, е в още по-голяма опасност и трябва бързо да стигнете до него.

Стори ми се, че Оракулът проявява прекалена загриженост към един лъжлив крадец и мошеник. Бях бясна. Исках да си върна своето.

— Ще ни изпратите ли там?

Да.

— А кога?

На лицето на Оракула се появи усмивка.

Сега, нетърпелива моя. Сега.