Сърца в Атлантида

1999: Хайде, стари мръснико, върни се у домаИ се спускат божествените сенки на нощта

Един следобед през последното лято преди настъпването на 2000 година Боби Гарфийлд се завърна в Харуич, щата Кънектикът. Най-напред отиде на гробището «Уест Сайд» на погребалната церемония, която се състоя на семейния парцел на семейство Съливан. За стария Съли-Джон се насъбра огромна тълпа — статията в «Поуст» бе докарала маса народ. Неколцина дечица се изплашиха до смърт и ревнаха, когато почетната рота на Американския легион даде залп. След службата имаше панихида в местния клуб на Американските ветерани. Боби се отби за малко — колкото да хапне парче торта с чаша кафе и да се обади на господин Оливър — но не видя никакви познати, а искаше да посети някои места, докато е още съвсем светло. Почти четирийсет години не се бе връщал в Харуич.

На мястото на прогимназията и гимназията «Сейнт Гейбриъл» беше издигнат търговски център «Нътмег». На мястото на пощата имаше празна площадка. Железопътната гара още гледаше към Площада, но каменните колони на пешеходния надлез бяха покрити с графити, а будката за вестници на господин Бъртън бе затворена и закована с дъски. Тревните площи между Ривър Авеню и Хюсатоник още си стояха, но патиците бяха изчезнали. Боби помнеше как веднъж грабна една птица и замери с нея някакъв мъж в тъмен костюм — звучи малко невероятно, но наистина беше така. «Ще ти дам два долара, ако ми позволиш да ти духам» — каза мъжът и Боби му метна една патица. Сега го напушваше смях при спомена за тази случка, но тогава оня кретен му изкара акъла.

На мястото на «Ашър Емпайър» се извисяваше огромен склад на UPS. По продължението на Ашър Авеню в посока Бриджпорт, точно на ъгъла, където булевардът се влива в Пюритан Скуеър, едно време се намираше «Уилям Пен Грил», но сега заведението беше изчезнало и на негово място бяха построили «Пица Уно». Боби се замисли дали да влезе. Стомахът му беше вече на петдесет години, както и всички останали части на тялото му, и пицата не му понасяше много-много.

Само че това бе чисто и просто оправдание. В главата му веднага ще нахлуят образи, ето коя бе истинската причина — изведнъж пред очите му ще наизникнат паркирани на тротоара огромни просташки коли, боядисани в цветове толкова ярки, че чак крещящи.

Боби зави и се върна в самия Харуич — да пукне, ако закусвалнята «Колъни» не си е на мястото, и да пукне, ако менюто не предлага хотдог. Хотдогът не е по-подходящ от шибаната пица, но кой се интересува от това. Прилосек за какво е, нали за редки гастрономически неволи, породени от някой спомен? Глътна едно хапче и се натъпка с два хотдога. Още ги продаваха в ония мазни картонени джобове и бяха все така божествени както едно време.

Накрая изгълта и един пай със сладолед, после излезе навън и застана край колата си. Реши да я остави тук — трябваше да се отбие само на две места, които бяха съвсем наблизо, и спокойно можеше да отиде пеш. Взе спортния сак от предната седалка и бавно закрачи покрай «Спайсърс», който се беше разраснал в огромен магазин «7-11» с бензинови колонки отпред. Като го отминаваше, дочу гласове, призрачни гласове от 1960 — гласовете на близначките Сигсби.

Мама-тати бой.

Мама каза нас вън.

Що правиш така, глупав стар Боби Гарфийлд?

Глупав стар Боби Гарфийлд, да — това бе той. Може и да е поумнял малко с годините, но надали чак толкова.

Заизкачва се по стръмната Броуд Стрийт и на половината път забеляза на тротоара избеляла дама. Клекна да я разгледа по-внимателно, потърквайки с пръст тебеширените очертания по краищата.

— Господине? Добре ли сте? — Млада жена с огромен плик «7-11» в ръце гледаше Боби със смесени чувства на тревога и недоверие.

— Нищо ми няма, добре съм — отвърна той, изправи се и изтупа ръце. И наистина се чувстваше добре. Край дамата нямаше ни една луна или звезда, камо ли комета. А и докато обикаляше из града, никъде не забеляза обяви за изгубени домашни любимци. — Добре съм.

— Ами хубаво, радвам се за вас — сопна се младата жена и забърза по своя път. Дори не се усмихна. Боби я проследи с поглед, после отново закрачи, питайки се какво ли се е случило с близначките Сигсби и къде ли са сега. Помнеше как като говореше веднъж за времето, Тед Бротиган го нарече «плешивия стар измамник».

Но едва когато съзря Броуд Стрийт № 149, Боби си даде сметка, че е бил сто процента сигурен, че сградата е превърната във видеотека, закусвалня или бакалница. Но кооперацията си стоеше непокътната, само дето някогашните зелени дървени парапети сега бяха боядисани в кремаво. На верандата имаше велосипед и Боби си спомни как отчаяно желаеше да има велосипед през онова последно лято в Харуич. Дори си събираше пари в буркан с етикет «Велосипеден влог» или нещо подобно.

Като застана на входа и сянката му се протегна на паважа, в съзнанието му нахлуха нови призрачни гласове.

«Ако бяхме Готрокови, нямаше да се налага да взимаш от буркана за велосипеда и да водиш малката си приятелка на лунапарк.»

«Тя не ми е приятелка! Тя не ми е приятелка!»

В спомена си каза точно тези думи на майка си, дори й ги изкрещя… но паметта сигурно му изневеряваше. На неговата майка не можеше да се крещи. Ако човек държеше да не бъде скалпиран, де.

Пък и какво. Каръл наистина беше неговата малка приятелка. Беше ли? Беше.

Оставаше му да види още едно място, преди да се върне при колата си, и отправяйки прощален поглед на дома, където бе живял с майка си до лятото на 1960, се спусна по Броуд Стрийт, размахвайки спортния сак в ръка.

В онова лято имаше някаква магия, дори на петдесетгодишна възраст не се съмняваше в това, но вече не помнеше каква е била тя. Може би просто е имал детство като в разказ от Рей Бредбъри, каквото са имали повечето деца от малките градчета, или поне си мислят, че са имали — в което действителният свят и мечтите понякога се преплитат и пораждат чудно вълшебство.

Да, но… ъ-ъ…

Нека не забравяме розовите листенца, които пристигнаха чрез Каръл… но дали те означаваха нещо? Едно време означаваха — на онова самотно, почти изгубено създание, което беше тогава, Му се струваше, че означават — но те отдавна се бяха изгубили. Загуби ги горе-долу по времето, когато видя снимка на изгорялата къща в Лос Анджелис и разбра, че Каръл Джърбър е мъртва.

Тогава му се струваше, че нейната смърт изличи не само всякаква магия, а дори целия смисъл от детството. Каква полза от него, ако после ти се случват подобни неща? Лошото зрение и лошото кръвно са едно на ръка; лошите помисли, лошите сънища и лошите намерения — съвсем друго. По някое време ти се приисква да извикаш на Бога: «Хайде, мойто момче, стига вече.» Пораствайки, ти изгуби своята невинност, но нима трябваше да губиш и надежда? Каква полза на единайсет да целунеш едно момиче на виенското колело, ако след още единайсет години ще разтвориш вестника и ще научиш, че е изгоряла в някаква схлупена къщурка на някаква задънена уличка? Каква полза да помниш красивите й тревожни очи или как слънцето блести в косата й?

Така разсъждаваше до преди седмица и имаше много какво да каже по въпроса, но после отново почувства старата магия. «Хайде — сякаш го подкани тя. — Хайде, Боби, хайде, стари мръснико, ела си у дома.» И ето ги го на, пак в Харуич. Уважи своя приятел от детството, наобиколи старите места (без да се просълзи) и вече почти бе дошло време да си ходи. Оставаше му да посети едно последно място.

Вече беше време за вечеря и градският парк беше почти празен. Боби закрачи към телената ограда зад хоума на поле «Б», разминавайки се с трима закъснели играчи. Двама носеха спортни екипи в огромни червени сакове, а третият беше нарамил касетофон, от който оглушително дънеше «Офспринг». Трите момчета го изгледаха недоверчиво, но Боби никак не се изненада. Той бе възрастен в царството на децата и живееше във времена, когато такива като него будят подозрение. Реши да не усложнява нещата с кимане, поздрави и глупави въпроси от сорта на «Как мина мачът, момчета?» Те отминаха по своя път.

Боби спря, вплете пръсти в телените ромбчета на мрежата и зарея поглед в червените лъчи на залязващото слънце, които падаха косо върху затревеното игрище и се отразяваха в таблото за резултата и в някакви плакати с надпис «ОСТАНЕТЕ В УЧИЛИЩЕ» и «ЗАЩО МИСЛИТЕ СЕ НАРИЧА ДРОГА». Отново изпита онова главозамайващо магическо усещане — сякаш светът е тънък тюл, наметнат над нещо друго, и по-ярко, и по-страшно. Гласовете вече долитаха отвсякъде, като сливащите се линии на бясно въртящ се пумпал.

Не ме наричай глупава, Бобенце.

Няма да удряте Боби, той не е като ония.

Беше истинско съкровище, дечко, и все пускаше онази песен на Джо Стафърд.

Това е ка… а ка е съдба.

Обичам те, Тед…

— Обичам те, Тед — изрече Боби; не извика, но и не стенеше. Сякаш мереше думите как му стоят. Дори не си спомняше как изглеждаше Тед Бротиган, образите се размиваха в съзнанието му (помнеше ясно само цигарите «Честърфийлд» и безбройните безалкохолни бири), но като изрече тези думи, изпита топлина.

Тук се намеси един друг глас. Щом той се обади, Боби почувства как за пръв път, откакто си бе дошъл, в очите му парят сълзи.

— Знаеш ли, Боби, нямам нищо против като стана голям, да стана магьосник. Ще пътувам с някой карнавал или цирк, ще нося черен костюм и цилиндър…

— И ще вадиш зайци и какви ли не боклуци от него — довърши Боби и извърна поглед от поле «Б». Засмя се, отри очи, после прекара длан по темето си. Ни косъм не беше останал — последните кичури окапаха точно когато си му беше времето, преди петнайсет години. Прекоси алеята (през 1960 бе посипана с чакъл, а сега бе асфалтирана и маркирана със знаци и надписи «САМО ЗА ВЕЛОСИПЕДИ, ЗАБРАНЕНО ЗА РОЛЕРБЛЕЙДОВЕ!») и седна на една пейка — сигурно същата, на която бе седял, когато Съли го покани да отидат на кино, но Боби отказа, защото искаше да си довърши «Повелителят на мухите». Остави спортния сак на пейката.

Точно отсреща беше горичката. Беше сигурен, че това е същата горичка, където го заведе Каръл, когато се разплака. Скри го, за да не го види никой как надува гайдата като бебе. Никой, освен нея. Дали не го прегърна, докато се наплаче? Не помнеше точно, но май беше така. По-ясен бе споменът за срещата с трите момчета от «Сейнт Гейб», които за малко да ги натупат. Приятелката на майката на Каръл ги спаси. Не й помнеше името, но тя се появи точно навреме… както онзи морски офицер изникна тъкмо навреме да отърве задника на Ралф на края на «Повелителят на мухите».

«Рионда, така се казваше. Заплаши ги, че ще ги обади на свещеника, а той ще каже на техните.»

Но Рионда не била там, когато същите момчета намерили Каръл. Дали щеше да загине в пожара в Лос Анджелис, ако Хари Дулин и неговите приятелчета не я бяха пребили? Не се знае със сигурност, но Боби смяташе, че отговорът е може би не. Дори сега сви юмруци при мисълта: «Ама после падна ли ми, Хари? Падна ми, и още как.»

Но вече беше твърде късно. Вече всичко се беше променило.

Боби разтвори сака, порови вътре и извади транзистор на батерии. Далеч не можеше да се мери с онова страшилище, което се размина с него на път към съблекалните, но щеше да му свърши работа. Трябваше само да го включи — вече беше настроено да хваща УКНД, Домът на старите шлагери в Южен Кънектикът. Трой Шондъл пееше «Този път». Боби беше доволен.

— Съли — каза той, зареял поглед в горичката, — ти беше точно копеле.

Зад него долетя много строг женски глас:

— Няма да вървя с вас, ако псувате.

Боби толкова рязко се извъртя, че радиото се плъзна от скута му и падна в тревата. Не виждаше лицето на жената — тя бе просто силует на фона на червеното небе, което се простираше от двете й страни като криле. Понечи да каже нещо, но не успя. Дъхът му бе замрял, а езикът му лепнеше на небцето. Дълбоко в себе си долови глас, който размишляваше: «Значи това означава да видиш призрак?»

— Боби, добре ли си?

Тя с бързи крачки заобиколи пейката и червеният залез го заслепи право в очите. Боби зяпна, вдигна ръка и затвори очи. Долови парфюм… или аромат на летни треви? Кой знае. Като отвори очи, продължаваше да не вижда нищо, освен очертанията на женския силует — вместо лицето й пред очите му играеше зелен отпечатък на заслепилото го слънце.

— Каръл? — дрезгаво изрече. — Мили Боже, ти ли си наистина?

— Каръл ли? Не познавам никаква Каръл. Името ми е Дениз Шуноувър.

И все пак беше тя. За последен път я видя, когато бе едва единайсетгодишна, но беше сигурен, че е тя. Трескаво разтърка очи. Диджеят се обади сред тревата:

— Това е УКНД, където вашето минало е вечно настояще. Ще чуете Клайд Макфатър. Той иска да ви зададе «Любовен въпрос».

Естествено — нали затова бе дошъл? Със сигурност не е тук заради Съли, или поне не само заради Съли. Същевременно бе толкова убеден, че е мъртва. От мига, в който видя изгорялата до основи къща в Лос Анджелис, бе абсолютно сигурен. И как го болеше сърцето, сякаш ги деляха не четирийсет години, а два телефонни разговора и разходка по улицата.

И докато Боби упорито мигаше и се опитваше да прогони плуващото слънчево петно от очите си, жената се наведе и решително го целуна по устните, после му прошепна на ухото:

— Трябва да се прибирам. Имам да правя салата. Какво е това?

— Последните ти думи, с които се разделихме като деца — отговори и се обърна към нея. — Ти дойде. Ти си жива и дойде.

Заслепението му почти бе преминало и най-сетне успя да разгледа лицето й, озарено от лъчите на залязващото слънце. Беше красива въпреки белега, който се спускаше от дясното й око чак до брадичката… а може би тъкмо заради него. Около очите й имаше бръчици, но кожата на челото и около устните й бе съвършено гладка.

Боби с удивление откри, че косата й съвсем се е прошарила.

Сякаш прочитайки мислите му, тя протегна ръка и погали голото му теме:

— О, толкова ми е мъчно — възкликна… но на Боби му се стори, че съзира едновремешните дяволити пламъчета в очите й. — Имаше най-разкошната коса на света. Рионда все повтаряше, че тя е половината от любовта ми към теб…

— Каръл…

Тя докосна устните му с пръст. Ръката й също беше покрита с белези, а кутрето й бе обезобразено. Белези от изгаряне.

— Нали ти казах, не познавам никаква Каръл. Името ми е Дениз. Като в онази стара песен на „Ранди енд Рейнбоус“. — Тя затананика. Боби я знаеше добре. Знаеше всички шлагери. — Ако отвориш документите ми, навсякъде пише Дениз Шуноувър. Видях те на церемонията.

— А аз не те видях.

— Умея да бъда невидима. Научиха ме на този трик преди много, много време. Как да бъдеш невидим. — Тя потръпна. Боби бе чел за хора, които потръпват — предимно в евтините романчета — но за пръв път виждаше някой да го прави на живо. — А що се отнася до тълпи, много умея да стоя най-най-отзад. Горкичкият Съли-Джон. Помниш ли старото му топче с ластик?

Боби кимна и се подсмихна.

— Веднъж като искаше да се направи на много велик с това топче, взе да го размахва между краката, между ръцете и зад гърба си. И така се прасна в топките, че направо изпокапахме от смях. Веднага дотърчаха разни момичета — почти съм сигурен, че и ти беше с тях — и взехте да питате какво става, но ние не ви казахме. Ти направо побесня.

Тя се усмихна и закри с длан устата си и в този неин навик Боби съвършено ясно разпозна едновремешното дете.

— Как разбра, че е починал?

— Прочетох в „Ню Йорк Поуст“. С отвратително заглавие, те са им запазена марка — ДЖЪМБО, и негови снимки. Аз живея в Поукипси и редовно получавам „Поуст“. — А след кратка пауза добави: — И преподавам във Васар.

— Преподаваш във Васар и четеше „Поуст“?

Тя сви рамене и се усмихна:

— Всеки си е луд. А ти, Боби? И ти ли прочете в „Поуст“?

— Не го получавам. На мен Тед ми каза. Тед Бротиган.

Тя се втренчи в него и усмивката й помръкна.

— Помниш ли Тед?

— Мислех, че завинаги ще си остана без ръка, а Тед ми я намести като по чудо. Разбира се, че го помня. Но Боби…

— Той знаеше, че ще си тук. Помислих си го още щом отворих пакета, но не можех да повярвам, докато не те видях с очите си. — Той протегна ръка и проследи с пръст белега съвсем по детски, без въобще да се срамува. — Това ти с от Ел Ей, нали? Какво стана там? Как се измъкна?

Тя поклати глава.

— Не говоря за тези неща. Никога не съм разказвала какво се случи в онази къща. И никога няма да разкажа. Онова бе друг живот. Друга жена. Тази жена умря. Тя беше много млада, пълна идеалистка, и я измамиха. Помниш ли Картоиграча от Сейвин Рок?

Той кимна и се подсмихна. Улови я за ръка и в отговор тя силно стисна дланта му:

— Ето бързат, ето спират, после се прибират, а познайте де се скриват. Казваше се Маккан или Маккозланд, или нещо такова.

— Името няма значение. Важното е, че винаги оставяше у теб впечатлението, че знаеш къде е дамата. На човек все му се струваше, че може да спечели. Нали?

— Да.

— Онова момиче се забърка с един такъв тип. Който винаги размесваше картите малко по-бързо, отколкото очакваш. Той търсеше изпълнени с гняв, объркани младежи и успя да ги открие.

— Не беше ли с жълто палто? — Боби не знаеше шегува ли се, или пита сериозно.

Тя го изгледа учудено и леко се намръщи, с което издаде, че не помни тази част от историята. Дали въобще и бе разказвал за отрепките? Май й разказа, както споделяше почти всичко останало, но тя е забравила. Сигурно преживяното в Ел Ей е прогорило някоя и друга дупка в паметта й. Боби прекрасно разбираше как е възможно да се случи това. Пък и да не би да се е случило само на нея? Много техни връстници усилено се стараеха да забравят какви са били и в какво са вярвали в годините от убийството на Джон Кенеди в Далас до убийството на Джон Ленън в Ню Йорк.

— Зарежи. И какво? Пак поклати глава.

— Казах ти всичко за този епизод. Каквото можах. Каръл Джърбър загина на Бенефит Стрийт в Лос Анджелис. Дениз Шуноувър живее в Поукипси. Каръл мразеше математика, дори не умееше да смята дроби, а Дениз преподава математика. Нима е възможно двете да са една и съща личност? Пълен абсурд. Точка по въпроса. Искам да разбера как така си научил от Тед. Боби, невъзможно е още да е жив. Вече трябва да е над сто. Доста над сто.

— Мисля, че времето няма голямо значение, когато си беглец — обясни Боби. Както и по радио УКНД, което тъкмо въртеше парчето на Джими Джилмър, в което се пееше за Шугар Шак под бухащия акомпанимент на някакъв инструмент.

— Беглец ли? Какъв…

— Не знам и няма никакво значение. Но тъй като тази част от историята може би все пак има значение, трябва Да ме слушаш внимателно. Разбра ли?

— Разбрах.

— Аз живея във Филаделфия. Имам прекрасна жена, която е професионален фотограф, три прекрасни пораснали деца, прекрасно старо куче с добър нрав и стара къща, която вечно се нуждае от ремонт. Жена ми казва, че това е защото децата на обущаря вечно ходят боси, а покривът на дърводелеца вечно тече.

— Значи ти си дърводелец, така ли?

Той кимна.

— Живея в Редмънт Хилс, а когато се сетя да си купя вестник, винаги взимам местния „Инкуайърър“.

— Дърводелец — размишляваше тя. — Винаги съм смятала, че от теб ще излезе я писател, я нещо такова.

— И аз така смятах. Но по едно време си мислех, че ще свърша в щатския затвор в Кънектикът, което също не се случи, тъй че в крайна сметка всяко зло за добро.

— И какво имаше в този колет, за който спомена? И какво общо има той с Тед?

— Пратката пристигна по „Федерал Експрес“ от името на някой си Норман Оливър. Банкер. Изпълнител на завещанието на Съли. Вътре намерих това.

Бръкна в спортния сак и измъкна стара изтъркана бейзболна ръкавица. Сложи я в скута на жената до себе си. Тя я обърна и огледа изписаното с мастило име.

— Мили Боже — изтърси с равен глас.

— Не съм виждал това съкровище от деня, когато те намерих отсреща в горичката с изкълчено рамо. Сигурно някое хлапе е минало, видяло я е на тревата и просто я е взело. Въпреки че още тогава беше доста поизносена.

— Уили я открадна — обясни тя. — Уили Шърман. Аз пък си мислех, че е готин. Виждаш ли каква съм глупачка, никак не познавам хората? Още от едно време.

Той я изгледа с безмълвна изненада, но тя не забеляза — беше впила поглед в старата бейзболна ръкавица, модел „Алвин Дарк“, подръпваше оплетените кожени връзки, които криво-ляво крепяха кожената обшивка. А после направи нещо трогателно, което много го развълнува — така постъпи и той в мига, когато видя какво се крие в пощенската пратка: доближи ръкавицата до носа си и вдъхна сладостната миризма на кожа, примесена с дъх на машинно масло. С гази разлика, че той веднага я нахлузи на дланта си. Така правеха бейзболистите, така правеха хлапетата — напълно несъзнателно, като дишането. Норман Оливър сигурно също е бил малък в някакъв момент, но очевидно не е играл бейзбол, защото не бе намерил листчето, което бе напъхано в ръкавицата на дъното на малкото пръстче — онова с дълбоката резка в кожата от външната страна. Боби пръв откри бележката. Като нахлузи ръкавицата, я закачи с нокът и тя прошумоля.

Каръл остави ръкавицата. Прошарена или не, в миг се бе подмладила и изглеждаше пълна с живот.

— Разкажи ми.

— Била на ръката на Съли, когато го открили мъртъв в колата му.

Тя учудено го погледна. В този мит не просто приличаше на момиченцето, което се вози с него на виенското колело в Сейвин Рок — тя се превърна в това момиченце.

— Погледни на дланта, там, където е автографът на Алвин Дарк. Виждаш ли?

Вече се смрачаваше, но надписът се виждаше съвсем ясно.

— Твоят адрес — промърмори тя. — Сегашният ти адрес.

— Да, но обърни внимание — той посочи „Зона 11“. — Пощата не се разпределя по зони от шейсетте насам. Проверих. Тед или не е знаел, или е забравил.

— Може би го е написал нарочно.

— Възможно е. Във всеки случай Оливър прочел адреса и ми изпратил ръкавицата — не виждал смисъл да прилага някаква си стара бейзболна ръкавица в описа на имуществото. Просто искал да ми каже, че Съли е мъртъв, ако още не знам, и че погребението ще бъде в Харуич. Сигурно е искал да дойда, за да му разкажа за ръкавицата. Но не можах да му бъда от полза. Каръл, ако си сигурна, че Уили…

— Видях го с нея. Казах му да ми я върне, за да ти я изпратя, но той не пожела.

— Мислиш ли, че в някакъв по-късен момент я е дал на Съли-Джон?

— Най-вероятно. — Но някак не й струваше правдоподобно — имаше чувството, че истинското обяснение е по-странно. Самият Уили имаше много странно отношение към тази ръкавица, макар да не помнеше точно в какво се изразяваше то.

— Във всеки случай — продължи Боби и посочи адреса — това е почеркът на Тед. Абсолютно съм сигурен. После си пъхнах вътре ръката и намерих това. Именно затова дойдох.

Бръкна в сака за трети път. Вечерното зарево вече бледнееше в розови отблясъци с цвят на диви рози. Радиото продължаваше да свири на тревата и току-що бяха пуснали „Ама ти не знаеш ли“ на Хюи Смит.

Боби измъкна смачкано листче хартия. На места беше поизцапано от потната подплата на ръкавицата, но инак изглеждаше забележително бяло и ново. Подаде го на Каръл.

Тя го поднесе на светлината и леко го отдалечи — значи вече не вижда така добре както едно време.

— Заглавната страница на книга — най-сетне обяви и се разсмя. — „Повелителят на мухите“, Боби! Любимата ти книга!

— Погледни отдолу. Прочети какво пише.

— „Фабер & Фабер Лимитид“… Ръсел Скуеър № 24… Лондон. — Изгледа го въпросително.

— „Изданието на «Фабер» с меки корици датира от 1960 — обясни Боби. — Пише го на гърба. Но, Каръл, я погледни!“ Изглежда чисто нова. През 1960 книгата, от която е откъсната тази страница, е била издадена едва преди няколко седмици. Ръкавицата е много по-износена, отколкото когато я намерих, но виж само тази страница.

— Боби, не всички книги пожълтяват, особено ако се поддържат както трябва. Дори едно старо издание с меки корици може да се…

— Обърни отзад. Погледни какво пише там.

Каръл го послуша. Под „Всички права запазени“ пишеше: „Кажи й, че беше смела като лъв.“

— Като го прочетох, разбрах, че трябва да дойда, защото той смята, че ти ще дойдеш, че си още жива. Не можех да повярвам, по-лесно ми е да вярвам в съществуването му, отколкото в… Каръл? Какво става? Заради това нещо ли? Какво въобще представлява то?

Тя плачеше, разтърсвана от ридания, стискаше откъснатата страница и се взираше в надписа в тясното бяло поле под условията за преиздаване:

— Какво означава това? Знаеш ли? Знаеш, нали?

Каръл поклати глава.

— Няма значение. Нещо лично, нищо повече. Което ми е много ценно, както на теб ръкавицата. За стар човек добре знае къде да те бодне, този твой Тед, а?

— Май да. Сигурно това им е работата на бегълците. Тя вдигна поглед. Още подсмърчаше, но не изглеждаше кой знае колко нещастна.

— Боби, защо прави това с нас? И откъде знае, че ще Дойдем? Четирийсет години са много време. Хората порастват и децата, които са били, остават в миналото.

— Мислиш ли?

Тя продължи да се взира в него в сгъстяващия се здрач, отсрещната горичка тънеше в плътни сенки. Сред дърветата — където някога бе плакал и където откри Каръл самотна и наранена — вече почти се бе стъмнило.

— Понякога остава малко магия — заяви Боби. — Поне аз така си мисля. Дойдохме, защото и до ден-днешен чуваме правилните гласове. Ти чуваш ли ги? Гласовете?

— Понякога — с нежелание призна тя. — Понякога ги чувам.

Боби взе ръкавицата от скута й.

— Ще ме извиниш ли за секунда?

— Разбира се.

Разходи се до горичката, коленичи на земята да се провре под един храст и остави старата си бейзболна ръкавица на тревата с джобчето нагоре, към смрачаващото се небе. После се върна на пейката и отново се настани до Каръл.

— Там й е мястото.

— Утре някое хлапе ще я намери и ще я вземе, нали знаеш? — Тя се засмя и изтри очи.

— Може би — съгласи се той. — Или може би просто ще изчезне. Ще се върне там, откъдето е дошла,

Последните розови отблясъци вече сивееха. Каръл отпусна глава на рамото на Боби, а той я прегърна. Седяха мълчаливо, а по радиото в краката им зазвуча песен на „Платърс“.