1999: Когато някой умре, мислиш за миналотоЗащо сме във Виетнам

Когато някой умре, ти си спомняш за миналото. Съли вероятно го е знаел през целия си живот, но едва на погребението на Пагс го осъзна.

Бяха минали вече двайсет и шест години от момента, когато хеликоптерите излитаха, препълнени с бежанци от покрива на американското посолство в Сайгон, и повече от трийсет години от тогава, когато бяха спасили Джон Съливан, Уили Шърман и още една дузина мъже от онази поляна. Тогава Съли-Джон и неговият съгражданин бяха героите, които бяха там, когато хеликоптерите кацнаха. Съли си спомняше как лежи на грапавия под на излитащия хеликоптер и крещи някой да дойде да го застреля. Спомняше си също как Уили крещеше, че е сляп. „Сляп съм! — викаше той. — Исусе скапани Христе, сляп съм!“

После му стана ясно — въпреки че половината му вътрешности се влачеха по земята, а топките му липсваха — че никой от присъстващите няма да изпълни молбата му, както че и той самият няма да може да го направи. На него не му харесваше нито един от тези варианти, така че помоли някой да махне проклетата мамасан. Искаше някой да я хвърли през вратата или просто да я махнат от нето. Вече трябваше да е мъртва? Не можеха ли да я изхвърлят навън? Проблемът беше, че не преставаше да го гледа и това му беше достатъчно.

До момента, в който ги прехвърлиха в един по-голям хеликоптер модел „Медевак“, за да ги отведат до едно Място, което всички наричаха „Градът на пикльовците“, Съли вече беше разбрал, че никой от присъстващите не вижда старата мамасан. Това беше старата мамасан със зелени панталони, оранжева риза и китайски гуменки, които сега бяха червени на цвят. Старата мамасан беше приятелката на Маленфант, големия картоиграч. Днес Маленфант ги беше извел насред една поляна. Там бяха всичките — той, Дийфенбейкър, Слай Слокъм и останалите момчета. На Маленфант не му пукаше, че в джунглата гъмжи от партизани и снайперисти. После се оказа, че Рони Маленфант е убиец, а хлапето, от което Съли се беше страхувал навремето в родния си град, му беше спасило живота. Съли лежеше на пода на хеликоптера и вятърът поклащаше висящите му вътрешности. Както казваше Арт Линклетър, това доказва, че хората са смешни.

„Някой да ме убие — крещеше той в слънчевия и ужасен следобед. — Хайде, за Бога, някой да ме застреля и да умра!“

Но не умря. Лекарите успяха да спасят едната от топките му и сега понякога дори се радваше, че е продължил да живее. Чувстваше се така заради залезите. Обичаше да излиза на паркинга, където бяха развалените коли, които трябваше да оправят, преди да продадат, и гледаше как слънцето залязва. Едно изтъркано клише, но на него му харесваше.

В Сан Франциско Уили беше настанен в същата болница и посещаваше Съли много често, преди да го прехвърлят на друго място. Говореха с часове за Харуич и за хората, които познаваха. Веднъж даже ги снимаха (Уили седнал на леглото на Съли и двамата се смеят) и снимката им излезе във вестника. Очите на Уили тогава бяха по-добре, но все още не се бяха оправили напълно. Той беше казал на Съли, че се страхува дали изобщо някога ще се оправят. Текстът към снимката беше много сълзлив, но заради него те получиха толкова много писма. Двамата не можеха да прочетат всичките. Съли беше решил, че Каръл ще му се обади, но тя никога не го направи. Тогава беше пролетта на 1970 година и Каръл Джърбър беше заета да прави свирки за мир на новите си хипарливи приятелчета, докато на приятеля й от гимназията му бяха откъснали топките на другия край на света. Арт беше прав, че хората са смешни.

Когато Уили си замина, старата мамасан си остана там. Продължаваше да не се отделя от него. През следващите шест месеца, които Съли прекара в болницата за ветерани в Сан Франциско, тя го навестяваше всеки ден и всяка нощ. Беше неговият най-чест посетител, когато му се струваше, че целият свят мирише на пикня, а сърцето го болеше като главоболие. Понякога беше облечена с кимоно като домакиня. Друг път носеше зелена пола за голф и риза без ръкави, която откриваше сбръчканите й ръце. Най-често обаче беше облечена както в деня, когато Маленфант я уби — със зелени панталони, оранжева риза и червени гуменки с китайски йероглифи на тях.

Един ден през лятото той отвори „Сан Франциско Кроникъл“ и видя снимката на приятелката си на първата страница. Тя заедно със своите приятели хипари бяха убили няколко деца и работници от някаква компания в Данбъри. Старата му приятелка вече се наричаше „Червената Каръл“. Старата му приятелка вече беше известна. „Скапана курва — беше казал той и после беше сгънал вестника, а най-накрая го беше смачкал. — Ти, скапана побъркана курво!“ Той искаше да запрати вестника към кошчето за боклук, но когато се обърна, в него отново впи черните си очи мамасан, която седеше на съседното легло. Когато сестрата влезе в стаята, Съли или не искаше, или не можеше да й каже защо плаче. Всичко, което искаше тогава, беше да се застреля. Сестрата намери някакъв лекар, който му даде успокоително и последното нещо, което видя, беше мамасан, скапаната стара мамасан, седнала на съседното легло и сключила жълтите си ръце в скута си. Седеше там и го гледаше.

Тя го беше последвала и после, когато той се завърна в Кънектикът. Седеше до него, докато пътуваше с „Боинг 747“ на американските авиолинии. Никой не я виждаше, както навремето не я бяха видели в хеликоптера, нито я беше видял Уили Шърман, нито я бяха видели в болницата. Във Виетнам тя беше приятелката на Маленфант в Донг Ха, а сега беше приятелката на Джон Съливан. Жълтите й пръсти винаги бяха сплетени в скута й и непрестанно го гледаше.

Трийсет години, мой човек. Това беше много време.

Докато отминаваха годините, Съли вече беше започнал да я вижда все по-рядко. Когато се върна в Харуич през есента на седемдесета година, виждаше старата мамасан почти всеки ден — докато ядеше хотдог край игрище „Б“, докато стоеше на верандата и гледаше хората, които вървяха по главната улица. Тя не преставаше да го гледа.

Когато започна работа след завръщането си от Виетнам (продаваше коли, защото това беше единственото нещо, което умееше да прави), видя мамасан да седи на предната седалка на един форд модел 1968.

„Ще започнеш да я разбираш по-добре“ — беше му казал психиатърът в болницата в Сан Франциско и после беше отказал да дава други обяснения, без значение колко настояваше Съли. Психиатърът искаше да чуе историята за това как бяха свалили хеликоптерите и как бяха паднали на земята. Искаше да знае защо Съли е запомнил Маленфант като едно „картоиграещо копеле“ (Съли не му беше разказал). Психиатърът искаше да разбере дали Съли все още има някакви еротични фантазии и ако е така, дали в тях има насилие. Съли го харесваше — казваше се Конрой — но въпреки всичко онзи си остана задник. Малко преди да си замине от Сан Франциско, Съли беше готов да разкаже на доктор Конрой за Каръл. Накрая се радваше, че не го е направил. Не знаеше как да си спомня за старата си приятелка от гимназията и още повече да говори за нея (Конрой беше казал, че Съли е в конфликт със себе си). Беше я нарекъл „тъпа курва“, но през онези дни целият свят се беше побъркал. И ако имаше човек, който да знае колко лесно насилието взима връх над всички останали, това беше Джон Съливан. Можеше само да каже, че се надява полицаите да не я убият, когато най сетне заловиха групата им.

Задник или не, доктор Конрой се оказа прав, че с времето ще започне да разбира старата мамасан. Най-важно беше да може да разбере — по-точно да я усети с тялото си. Беше лесно да я осъзнае, но тялото му сякаш отказваше да я приеме, може би защото половината му вътрешности бяха разкъсани.

Той беше взел някои от книгите на доктор Конрой, а библиотекарят на болницата му беше продал още няколко. Според книгите старата мамасан, облечена в зелени панталони и оранжева риза, беше „фантазия“, която му помагаше да преодолее „вината си, че е оцелял“ и „посттравматичния стрес“. С други думи, беше нещо като сън посред бял ден.

По непонятни причини, след като я беше разбрал по-добре, тя започна да се появява все по-рядко. Вместо да се чувства заплашен или да се страхува, когато тя се появяваше, той изпитваше радост. Чувстваше се така както се чувстват хората, когато се срещат със стар приятел, който си е заминал, но от време на време се връща, за да ги навести.


Сега вече живееше в град Милфорд на четирийсет километра от Харуич и на стотици светлинни години в един друг смисъл. Харуич беше градът, в който Съли беше прекарал детските си години заедно с Боби Гарфийлд и Каръл Джърбър. Сега родният му град се беше превърнал в предградие на Бриджпорт, в което хората не се разхождаха по улиците през нощта. Всеки ден се връщаше там, защото фирмата му за продажба на коли се намираше в Харуич („Съливан Шевролет“ беше първокласна фирма и от четири години насам печелеше много добре), но вечер винаги си тръгваше в шест часа или най-късно в седем и може да се каже, че се радваше, че го прави.

През този летен ден той караше по шосе И-95, но бе излязъл от дома си по-късно и не беше отбил по отклонение 9 към Харуич. Днес той беше взел един нов шевролет (беше синя, с широки гуми и всеки път, когато се приближеше към някоя кола, шофьорът в нея намаляваше скоростта, защото си мислеше, че го настига полицай) и беше карал чак до Ню Йорк.

Беше оставил колата в борсата за коли на Арни Мосбърг в Уест Сайд (когато си дилър на шевролети, никога нямаш проблем с паркирането). После беше отишъл да напазарува, да хапне и след това тръгна за погребението на Пагано.

Пагс беше един от хората в хеликоптера тогава. Двамата бяха заедно и в селото преди това. Бяха заедно и по време на последната засада, която всъщност беше предизвикал Съли, като беше стъпил на мина или беше задействал скрита граната. От всички страни бяха наскачали малките мъже в черни пижами и бяха открили огън. Докато бягаха, Пагс беше грабнал Воленски, който бе ранен в гърлото. Пагс беше подгизнал от кръвта на Воленски (Съливан всъщност не си спомняше да е видял това; тогава той беше пропаднал в своя собствен ад), но това беше хубаво по някакъв начин, защото така той не виждаше собствената си кръв. После Пагано беше облян с кръвта и мозъка на приятеля на Маленфант, когато Слокъм му пръсна главата. По лицето му бяха кръвта и мозъкът на Клемсън.

Съли не каза нито дума за това какво се беше случило с Клемсън в долината. Не беше споменавал и на доктор Конрой за това. Беше си замълчал. Всеки един от тях си беше замълчал.

Пагс беше починал от рак. Старите приятели на Съли от Виетнам винаги умираха (е, те не бяха приятели, но използваха тази дума, защото нямаше все още друга, която да подхожда на ситуацията, в която бяха във Виетнам) от рак, наркотици или самоубийство. Обикновено ракът поразяваше дробовете или мозъка и след това се разпространяваше навсякъде из тялото, сякаш всичките тези мъже си бяха оставили имунната система някъде в джунглите. Дик Пагано беше починал от рак на панкреаса От същото беше умрял и Майкъл Ландън. Ковчегът му беше отворен и Пагс изглеждаше дори красив. Жена му беше накарала хората от погребалното бюро да го облекат в костюм, а не в униформа. Тя вероятно дори не се беше сетила за униформата, въпреки ордените, които беше получил Пагано. Пагс беше носил униформата си две или три години. Тези години бяха като умопомрачение, все едно го бяха затворили на някакво място, където действителността му се губеше, защото е пиян. В такива моменти човек си мисли, че е способен да убие някой от мъжете в бара или да подпали църквата, където жена му води неделното училище. Съли не си спомняше някои от тези хора да е искал да бъде погребан във военната си униформа.

Дийфенбейкър — Съли все още го възприемаше като новия лейтенант — също беше дошъл на погребението. Не го беше виждал от доста време и двамата имаха да си кажат много, въпреки че говореше предимно Дийфенбейкър. Съли не смяташе, че приказките ще променят нещо, но се вслушваше в това, което казваше лейтенантът. Думите на лейтенанта звучаха доста налудничаво. През целия път обратно до Кънектикът тази мисъл не го напусна.

Намираше се на моста Трибороу и се движеше на север. Беше два часът следобед и щеше да избегне задръстванията. „Движението по моста Трибороу е нормално, както и по магистралата на север“ — съобщаваха от хеликоптера, който наблюдаваше шосетата из града. Днес хеликоптерите ги използваха за такива неща. Наблюдаваха Движението по пътищата.

Не забеляза, че малко преди Бриджпорт колите започнаха да се движат по-бавно. Беше сменил станцията и вече слушаше музика, потънал в мисли за Пагс и хармониката му. Това беше едно старо клише от военните филми за редника, който свири на хармоника в нощта, но Пагано, Господи… Пагано можеше да накара кръвта ти да за кипи с неговата хармоника. Свиреше ден и нощ, докато един от командващите — може би Хексли или дори Гарет Слокъм — не му беше казал да престане, ако не иска да се превърне в първия човек на света с имплантирана хармоника в задника.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че това го беше казал Слай Слокъм. Той беше як негър от Тулса, който беше получил прякора си Слай, защото обожаваше групата „Стоун Фемили“ и не можеше да приеме факта, че другата му любима група „Реър Ърт“ бяха бели. Съли си спомняше как Дийф (така наричаха Дийфенбейкър, преди да го произведат в лейтенант) беше накарал Слай да повярва, че онези момчета от групата са толкова бели колкото скапания Боб Дилан (наричаше го „магарето, което пее кънтри“). Слокъм го беше погледнал и после беше отговорил замислено: „Какво искаш да ми кажеш сега? «Реър Ърт» са записвали в студиата «Мотаун», а всички групи, които са записвали там, са на черни. «Сюприймс», скапаните «Темптейшънс», «Смоуки Робинсън» и «Миракълс», всичките са чернокожи. Много те уважавам, Дийф, но ако не престанеш с тия глупости, ще се наложи да ти прасна един.“

Слокъм мразеше звука на хармониката. Когато му казваха, че Боб Дилън имал отношение към тази война, той питаше защо тогава не е дошъл нито веднъж тук заедно с Боб Хоуп. „Ще ти кажа защо — казваше Слокъм. — Защото го е шубе. Той е един скапан страхлив певец, който свири на шибаната си хармоника.“

Дийфенбейкър обичаше музиката на шейсетте. Замислен за миналото, Съли не забеляза как на километража стрелката започна да пада от шейсет към четирийсет, а четирите платна вече бяха пълни с едвам движещи се коли. Спомни си какъв беше Пагс в джунглата — слаб мъж с черна коса, по бузите му още имаше следи от младежкото акне, а в джобовете на панталоните му винаги имаше по една хармоника (едната беше в сол тоналност, а другата — в до) — Това беше преди трийсет години. Ако се върнеше още десет години назад, Съли щеше да се види като подрастващо хлапе в Харуич заедно с Боби Гарфийлд. Тогава му се искаше Каръл да го погледнеше поне веднъж така, както гледаше Боби.

Понякога тя го поглеждаше, но не по същия начин. Дали беше така, защото вече не беше на единайсет, или защото не се казваше Боби Гарфийлд? Съли не знаеше. Този поглед винаги е бил загадка за него. Отстрани изглеждаше така все едно Боби я убиваше, но тя нямаше нищо против. Тя щеше да умира по същия по този начин до края на света.

Какво беше станало с Боби Гарфийлд? Беше ли отишъл във Виетнам? Дали се беше присъединил към децата на цветята? Дали се беше оженил? Дали имаше деца, дали беше починал от рак на панкреаса? Съли не знаеше. Това, което със сигурност знаеше, беше, че Боби се промени през лятото на 1960 — годината, когато Съли беше спечелил една седмица в лагера „Уини“ на езерото Джордж — и беше напуснал града с майка си. Каръл беше останала и беше завършила гимназия, но никога не го беше поглеждала, както гледаше Боби навремето. Двамата бяха изгубили девствеността си една вечер зад нюбъргски камион. Съли си спомняше мириса на парфюм, докато свършваше.

Какво общо имаше между ковчега на Пагано и старите му приятели? Може би си беше спомнил за тях, защото Пагс малко приличаше на Боби. Косата на Боби беше червена, а тази на Пагс — черна, но и двамата бяха слаби… Имаха и сходни черти на лицето. Или се беше сетил За тях, защото когато някой умре, хората се сещат за миналото.

Сега вече шевролетът му се движеше с двайсет километра в час. Напред колите почти бяха спрели, но Съли Не забелязваше. По радиото продължаваха със стари песни, а той си мислеше за това как бяха влезли в църквата с Дийфенбейкър, как се приближаваха към ковчега на Пагано, докато отстрани пееха траурни химни. Сега над трупа на Пагс звучеше „Спи в мир“. Това беше Пагс, който обичаше да седи с часове до своята картечница 50-ти калибър и да свири на хармоника в джунглата.

И най-малката прилика с Боби Гарфийлд изведнъж изчезна, когато Съли погледна трупа в ковчега. В погребалното бюро си бяха свършили работата добре, но не бяха успели да скрият подпухналото му лице от диетата, която обикновено предписваха в подобни случай. По списанията не пишеха за тази диета, но той знаеше, че в нея влиза лечение с химиотерапия и всичкия чипс, който можеш да изядеш.

— Спомняш ли си хармониката? — попита Дийфенбейкър.

— Помня — отвърна Съли. — Помня всичко. — Последните му думи прозвучаха някак странно и Дийфенбейкър го погледна.

За момент Дийф заприлича на Съли на войника от джунглата, когато Маленфант, Клемсън и останалите идиоти ги бяха вкарали в засадата и адът се беше стоварил над главите им… Онази седмица беше ужасна. Искаха да забравят всичко — виковете в нощта, внезапния смъртоносен огън и подпалените хеликоптери, които паднаха от небето. Хеликоптерите падаха, глупако! А малките мъже в черни пижами започнаха да стрелят по отрядите „Делта 2-2“ и „Браво 2-1“ веднага щом американците излязоха на поляната между дърветата. Съли тичаше до Уили Шърман, а пред него беше лейтенант Пакър. После улучиха Пакър в главата и пред Съли вече нямаше никого. От лявата му страна бягаше Маленфант и не спираше да крещи със своя писклив глас: „Хайде, стреляйте, копелета! Убийте ме, скапани копелдаци! Не можете дори това да направите, шибаняци нещастни!“ Пагано тичаше зад тях, а до него беше Слокъм. Имаше и няколко момчета от отряд „Браво“, но той си спомняше по-ясно онези от „Делта“. Уили Шърман викаше предимно своите хора, но повечето от тях отстъпиха назад. Хората от „Делта 2-2“ обаче не се връщаха назад — Там бяха Клемсън, Воленски и Хакърмайер. Съли се учуди, че си спомня имената им. Спомняше си имената им и миризмата от онзи ден. Миришеше на керосин и джунгла. Спомняше си синьото небе между дърветата над него, а малките копеленца продължаваха да стрелят от всички страни. Как можеше да забрави как стреляха тези малки мръсници? Маленфант продължаваше да крещи: „Застреляйте ме! Не можете, нали! Защото сте шибани слепци! Хайде, ето ме тук! Скапани слепи педали! Ето ме тук!“ Мъжете в свалените хеликоптери също крещяха. Всичко около тях беше в пламъци и дим. Те изгасиха пламъците и започнаха да ги изваждат. Това, което вадеха от горящите хеликоптери, трудно можеше да бъде наречено човешки тела. От пръстите им се издигаше пара. Когато ги хващаха, в ръцете им оставаха части от обгорената им плът. Откъсваха се така, както се бели препечената кожа от току-що опечена пуйка, за да открие отдолу разтопената мазнина, а ужасната миризма на джунгла и керосин продължаваше да изпълва въздуха. За подобни неща не можеше да разкажеш на доктор Конрой. Всичко това наистина се беше случило и беше направо една огромна сензация, както обичаше да казва Ед Съливан. Всичко се случваше пред очите му и единственото нещо, което оставаше на човек, беше да се опита да го надживее.

Такава беше онази сутрин. Такива бяха хеликоптерите и всичко това трябваше да бъде запазено по някакъв начин. Когато по-късно същия ден бяха отишли в скапаното село и още усещаха миризмата на изгоряла плът, старият лейтенант беше мъртъв, а няколко човека — Рони Маленфант и неговите хора, ако трябва да бъдем съвсем точни — бяха откачили. Дийфенбейкър беше новият лейтенант и изведнъж беше станал шеф на една дузина полудели мъже, които искаха да убият всеки — деца, стари жени, стари мамасан с червени китайски гуменки.

Хеликоптерите се бяха разбили в десет часа. Точно в два часа и пет минути Рони Маленфант удари една старица в корема с приклада, след това заяви, че има намерение да й отреже главата. После в четири часа и петнайсет минути целият свят беше избухнал в лицето на Джон Съливан. Това беше най-важният ден в провинцията Донг Ха, най-голямата сензация.

Застанал насред единствената улица в селото, Дийфенбейкър изглеждаше като шестнайсетгодишно изплашено до смърт хлапе. Той обаче не беше на шестнайсет. Беше на двайсет и пет, години по-стар от Съли и от останалите. Единственият, който беше на неговата възраст и с неговия чин, беше Уили Шърман, а Уили не можеше да поеме командването. Вероятно спасителната операция от сутринта го беше изтощила. Или вероятно, защото беше видял, че вече някой от отряд „Делта 2-2“ е поел командването. Маленфант непрекъснато крещеше, че когато партизаните излязат от джунглата ще намерят само набучени на кол глави и затова не трябва да се ебават с момчетата от отряд „Делта“. Продължаваше да крещи с пискливия си глас на пътуващ търговец. Той, картоиграчът. Най-великият картоиграч. Пагс имаше хармоники, а Маленфант имаше тесте карти и своята игра. По десет цента на всяка точка. Така се бяха разбрали. „Хайде, момчета! — продължаваше да се дере той с глас, който според Съли можеше да откъсне крилата на прелитащ наблизо скакалец или да предизвика кръвотечение от носа. — Хайде излезте! Тръгнали сме на лов за вас, кучи синове!“

Съли си спомняше как стоеше и гледаше бледото, уморено и объркано лице на новия лейтенант. „Няма да се справи — мислеше си тогава той. — Той е неспособен Да направи каквото е необходимо, за да спре цялата тази лудост.“ Но после Дийфенбейкър се съвзе и кимна на Слокъм, който изобщо не се замисли. Вдигна карабината си, прицели се и куршумът му отнесе главата на Клемсън. Пагано, който с гоеше до него, почервеня от главата до петите от кръвта на убития войник. Клемсън падна мъртъв на земята и така купонът свърши. Край на играта, скъпа.

Сега Дийфенбейкър имаше коремче и носеше очила. Беше започнал да оплешивява. Съли беше изумен, защото преди пет години на сбирката на тяхната войскова част на плажа в Джърси Дийф имаше буйна гъста коса. Тогава Съли беше решил, че трябва да престане да се среща с тези хора. Никой от тях не се чувстваше добре.

— Искаш ли да излезем навън и да изпушим по цигара — попита лейтенантът. — Или си ги отказал, както направиха и всички останали?

— Отказах ги както всички останали. — Бяха застанали вляво от ковчега, за да могат и другите опечалени да погледнат мъртвеца. Двамата говореха тихо. Продължаваха да звучат псалми. Съли не беше сигурен, но песента, която слушаха, се казваше „Старият кръст“.

— Мисля, че Пагс би предпочел… — заговори той.

— „Да вървим заедно“ или „Пътувайки из страната“ — продължи мисълта му Дийфенбейкър.

Съли му се усмихна. Това беше един от магическите моменти, когато нямаше проблем човек да си спомни нещо — един от онези моменти, когато не съжаляваш, че си точно на това място.

— Или може би онази песен на „Енималс“ „Бум-Бум“ — добави той.

— Спомняш ли си как Слай Слокъм каза на Пагс, че ще му завре хармониката в задника, ако не спре да свири?

Съли кимна и продължи да се усмихва.

— Той му отговори, че ако успее да задържи хармониката си отзад, ще изсвири с пръдня „Долината на Червената река“. — Той хвърли един поглед към ковчега, за да е сигурен, че и Пагано не се смее. Той не се смееше. Просто си лежеше там с грим на лицето. Пагс си беше отишъл. — Сега ще ти кажа какво ще направим. Ще излезем навън и аз ще те гледам как пушиш.

— Става. — Дийфенбейкър, който някога беше дал заповед на един от неговите войници да убие друг от неговите войници, тръгна към изхода на църквата, а голото му теме блестеше на слънчевата светлина. Накуцвайки — той накуцваше през половината си живот и вече не му правеше впечатление — след него тръгна Джон Съливан, дилър на шевролети.


Движението по шосе И-95 вече напълно беше спряло с изключение на колите край приближаващото се отклонение. По неизвестната радиостанция вече бяха пуснали песента „Потанцувай с музиката“. Ако беше тук, Сколъм щеше да подскача на седалката и да си тананика. Съли започна да барабани с пръсти по кормилото.

Докато слушаше песента, Съли се обърна към съседната седалка и видя старата мамасан. Тя седеше на седалката. Просто седеше, сплела жълтите си ръце в скута си, облечена в зелените панталони, оранжевата риза и червените китайски гуменки.

— Здрасти, стара кучко — рече Съли по-скоро радостен, отколкото притеснен. Преди колко време тя си беше показала носа? Май я беше видял на Нова година, когато се беше напил до козирката. — Защо не дойде на погребението на Пагс? Новият лейтенант питаше за теб.

Тя не отговаряше, но кога ли го беше правила? Седеше там с ръце в скута и не откъсваше очи от него. Старата мамасан не приличаше на призрак от холивудски филм. Не можеше да погледнеш през нея и никога не си променяше формата. На едната ръка имаше вързана вълнена кърпа. Виждаше съвсем ясно всяка една бръчица по ръцете и лицето й, но когато се опита да я докосне, тя изчезна. Тя беше един дух, а къщата, в която живееше, беше главата му.

Не се променяше. Никога нямаше да оплешивее или да има нужда от очила. Не беше умряла като Клемсън, Пагс, Пакър или момчетата от хеликоптерите (дори и двамата, които бяха измъкнали от хеликоптера, покрити с пяна от пожарогасителите, бяха починали). Тя не беше изчезнала, както беше направила Каръл. Не, старата мамасан се появяваше от време на време и въобще не се беше променила. Преди много години наистина беше умряла, когато Маленфант я удари с приклада на автомата си в корема и после съобщи на всички, че иска да й отреже главата. Оттогава обаче тя не спираше да го навестява.

— Къде се губиш, скъпа? — Ако някой от някоя друга кола видеше, че устните му се движат, щяха да решат, че си пее заедно с радиото. Дори и да си мислеха нещо друго, на него не му пукаше. Той беше видял ужасни неща, за съществуването на които никой от тези хора дори и не подозираше. И какво, ако някой го видеше да си приказва сам в колата? Това си беше лично негова работа.

Съли погледна пътя пред себе си, опитвайки се да разбере защо бяха спрели (не се виждаше; никога не се виждаше какво става отпред, а просто трябваше да седи и да чака), а след това погледна назад. Понякога, когато го правеше, тя си отиваше. Не и този път. Сега просто си смени дрехите. Все още беше с червените гуменки, но сега носеше униформа на медицинска сестра: бели панталони, бяла престилка, на която беше закачен златен часовник, малка бяла шапка с черна ивица. Ръцете й стояха в скута и тя продължаваше да го гледа.

— Къде беше, Мама? Липсваше ми. Знам, че звучи странно, но е истина. Трябваше да видиш новия лейтенант. Направо беше изумително. Навлязъл е във фазата на блестящите темета. Отгоре е напълно плешив… Исках Да кажа лъскав.

Старата мамасан не отговаряше и Съли не беше учуден.


Край погребалното бюро имаше алея с малка зелена пейка, поставена до стената. До единия край на пейката имаше кофа, пълна с пясък. Дийфенбейкър седна от тази страна, извади цигара (пушеше „Дънхил“, много впечатляващо) и после предложи на Съли.

— Не, наистина ги отказах.

— Отлично. — Дийф извади зипото си и запали цигарата, а Съли забеляза нещо странно: никой от ветераните от Виетнам не палеше цигарите си с кибрит или с газовите запалки еднодневки; всички ветерани носеха зипо. Разбира се, това може би не беше истина. Или беше?

— Все още накуцваш — рече Дийфенбейкър.

— Да.

— Сега изглеждаш по-добре. Последният път, когато те видях, не беше така. Особено след като обърна няколко на бара.

— Още ли ходиш на сбирките? Още ли се събират на пикник и на онези други глупости?

— Мисля, че продължават да го правят, но аз не съм ходил от три години. Започна да става много депресиращо.

— Да. Тези, които не са болни от рак, се пропиха. Другите, които отказаха пиенето, се тъпчат с наркотици.

— Забелязал си?

— Разбира се, че забелязах.

— Предполагам това не трябва да ме учудва. Никога не си бил един от най-умните хора на света, Съли-Джон, но си много наблюдателен кучи син. Дори и тогава. Както и да е. Изглежда си се преборил с основните проблеми — алкохола, рака и депресията. А, да, и зъбите. Не съм срещал досега ветеран от Виетнам, който да няма проблеми със зъбите… ако са му останали, разбира се. Какво ще кажеш за себе си, Съли? Как са ти зъбите?

Съли, на когото бяха извадили шест зъба (като не говорим за пломбираните), откакто се върна от Виетнам, направи жест с ръка, че са горе-долу.

— А какво става с другия проблем? — попита Дийфенбейкър. — Как е?

— Зависи — отвърна той.

— От какво?

— От това какво ще приемем за мой проблем. Били сме на три от скапаните сбирки на ветераните…

— На четири. Аз отидох на следващата след онази на плажа в Джърси, която ти пропусна. На тази сбирка Анди Хакърмайер каза, че щял да се самоубие, като скочи от Статуята на свободата.

— Направил ли го е?

Дийфенбейкър си дръпна от цигарата и погледна Съли с погледа на лейтенанта от едно време. Дори и след толкова много години още успяваше да го докарва. Беше направо изумително.

— Ако го беше направил, щяха да пишат по вестниците. Ти не четеш ли „Поуст“?

— Не изпускам брой.

Дийфенбейкър кимна.

— Всички ветерани имат проблеми със зъбите и четат „Поуст“. Ако ще пише нещо за тях, то ще е в раздела с некролозите. Какво правят според теб, ако не пише за тях там?

— Слушат Пол Харви — отвърна многозначително Съли и Дийф се засмя.

Съли си спомни Хак, който също беше там в деня, когато хеликоптерите бяха свалени. Русо момче със заразителен смях. Имаше ламинирана снимка на приятелката си, за да не се мокри из тресавищата, която носеше на сребърна верижка на врата си. Хакърмайер беше до Съли, когато бяха влезли в селото и виетнамците бяха открили огън срещу тях. Двамата гледаха как старата мамасан изскача от колибата си и тича с вдигнати ръце към Маленфант, Клемсън, Пийсли и Мимс, които стреляха във всички посоки. Мимс беше изпразнил половин пълнител в гърдите на едно хлапе. Вероятно по погрешка. Мъртвото момче лежеше пред една от колибите. Старата мамасан беше решила, че Маленфант е най-главният и защо не? Той крещеше най-много. Тя се беше затичала към него, като все още махаше с ръце над главата си. Съли можеше да й каже, че прави голяма грешка, но не си отвори устата. Той и Хак стояха и гледаха как Маленфант вдигна приклада на автомата си, стовари го върху нея и я повали на земята. Уили Шърман стоеше на около пет метра от тях — едно от момчетата католици, от които двамата с Боби се страхуваха — с безизразно лице. Някои от неговите хора го наричаха „Уили Бейзбола“ и винаги с уважение.

— Какво ще кажеш за проблема си, Съли?

Той се върна от селото в Донг Ха в алеята до погребалното бюро в Ню Йорк. Върна се обратно, но много бавно.

— Зависи. За какъв проблем съм ти споменал?

— Каза, че при засадата след селото на пътеката мината ти е отнесла топките. Каза, че по този начин Господ те е наказал, защото не си направил нищо, когато Маленфант откачил и утрепал старата жена.

Откачил беше меко казано за Маленфант, който беше застанал над старицата и я удряше с приклада на пушката си, а през това време устата му не преставаше да мели.

— Преувеличил съм дреболията — отвърна Съли, — както го правят пияниците понякога. Една част от торбичките ми все още са налице и функционират нормално. Особено откакто откриха виаграта. Господ да благослови това чудо.

— Отказа ли и пиенето?

— Пия бира — рече Съли.

— Наркотици?

— Все още не.

— Разведен ли си?

Съли кимна.

— А ти?

— Два пъти. Мисля да се пробвам още веднъж. Казва се Мери-Тереза Чарлтън. Много е сладка, а и девизът ми е: „Третият път ще ти провърви“.

— Знаеш ли, лейтенант? — попита Съли. — Тук двамата с теб направихме някои обобщения за ветераните от Виетнам. — Той изпъна един от пръстите си. — Ветераните се разболяват от рак не само на белия дроб или на мозъка, но и на други места.

— Както Пагс. Той имаше рак на панкреаса, нали?

— Да.

— Причина за рака е напалмът — рече Дийфенбейкър. — Никой не може да го докаже, но всички ние го знаем. Напалмът продължава да ни прави подаръци.

Съли вдигна още един пръст — „Това е средният ти пръст“, щеше да изкрещи Маленфант.

— Ветераните от Виетнам се депресират, започват за пият и заплашват, че ще скочат от някой паметник. — От ръката му стърчеше вече трети пръст. — Ветераните имат лоши зъби. — Пръст номер четири. — Ветераните се развеждат.

Съли беше замълчал, защото от един от отворените прозорци се носеше музика от орган. Гледаше четвъртия пръст и палеца, все още свит до дланта. Ветераните ставаха наркомани. Ветераните не бяха надеждни за получаване на заем от държавата. Това щеше да го потвърди всеки банков чиновник (през годините, докато Съли се опитваше да започне бизнес с коли, няколко банкери му го бяха казвали). На ветераните анулираха кредитните карти и ги изхвърляха от казината. Те плачеха на песните на Джордж Стрейт и Пати Ловлес, биеха се заради изгубени игри на боулинг, купуваха скъпи коли на кредит и после ги блъскаха, биеха жените си, децата си, кучетата си и вероятно се порязваха по-често, докато се бръснеха, от онези, които не се бяха сблъскали с джунглата, освен на екрана в „Апокалипсис сега“ и „Ловецът на елени“.

— За какво е палецът? — попита Дийфенбейкър. — Хайде, Съли, направо ме убиваш.

Съли погледна към свития си палец. После вдигна очи към Дийфенбейкър, който сега носеше очила и имаше шкембенце (което ветераните обикновено наричаха „къщата, която построи бирата“), но който все още пазеше онзи слаб младеж от едно време някъде вътре в себе си. После погледна пак палеца си и го издигна нагоре, сякаш иска да спре кола на стоп.

— Ветераните от Виетнам носят зипо — рече той. — Носят го поне докато не престанат да пушат.

— Или докато не се разболеят от рак — добави Дийфенбейкър. — Тогава техните жени им го взимат от ръцете.

— Това се случва на онези, които не са разведени — продължи Съли и двамата се засмяха. Така се почувстваха по-добре. Е, не съвсем добре, но вътре се чувстваха по-зле. Музиката беше потискаща, а миризмата на цветя — направо отблъскваща. Тази миризма караше Съли да си спомня за делтата на река Меконг.

— Значи все пак не си си изгубил топките? — попита Дийф.

— Не, никога не успях да стана част от страната на Джейк Барне.

— На кого?

— Няма значение. — Той не обичаше много книгите и не беше чел кой знае колко (неговият приятел Боби си падаше по тях), но библиотекарят във възстановителния център му беше дал „Слънце изгрява (фиеста)“ и Съли я беше прочел три пъти. Тогава тази книга му изглеждаше толкова важна, колкото беше за Боби навремето „Повелителят на мухите“. Сега Джейк Барне изглеждаше маловажен — един малък човек с малки проблеми.

— Така ли?

— Да. Мога да си легна с някоя жена. Не мога да имам деца, но мога да си легна с жена. Необходими са много приготовления и накрая всичко изглежда като много шум за нищо.

Дийфенбейкър мълча известно време. Седеше и гледаше ръцете си. Когато вдигна глава, Съли си помисли, че ще каже, че трябва да тръгва, едно бързо сбогуване и след това щеше да погледне към следващата битка (Съли си мислеше, че за него днес битките са свързани с продаване на компютри с чудодейното нещо в тях, наречено интел-пентиум), но Дийфенбейкър не каза това.

— А какво става със старата дама? — попита той. — Виждате ли се или вече я няма?

Съли усети страх.

— Каква стара дама? — Не си спомняше да е казвал на някого за това, но вероятно го беше направил. Може би беше казал на Дийфенбейкър, когато се бяха срещнали на онези сбирки. За него те не представляваха нищо друго освен пиянски истории, от които голяма част му се губеше.

— Старата мамасан — рече Дийфенбейкър и отново извади цигарите си. — Онази дето я уби Маленфант. Каза, че продължаваш да я виждаш. Понякога била облечена в различни дрехи, но си била все тя. Така каза. Още ли я виждаш?

— Ще ме черпиш ли една цигара? — попита Съли. — Никога досега не съм пушил „Дънхил“.


По радиото Дона Съмър пееш за някакво лошо момиче. Съли се обърна към мамасан, която както обикновено беше облечена в зелените си панталони и оранжевата риза.

— Маленфант никога не е бил луд — рече той. — Не беше по-луд, от който е да е друг. Полудяваше, когато играеше на карти. Винаги търсеше още трима, за да седнат и да играят, но това не означава, че наистина е бил луд. Не беше по-луд от Пагс и неговите хармоники и от онези, които смъркаха кокаин. Освен това Рони помогна Да извадим онези от хеликоптера. В джунглата имаше виетнамци, които стреляха като луди. Маленфант е видял Как Убиват лейтенант Пакър, но въпреки това стоеше там. — Не бяха избягали и Фаулър, и Хак, и Слокъм, и Пийсли, самият Съли. Дори и след като бяха убили Пакър, те продължаваха напред. Бяха смели момчета. И ако тази смелост беше загубена във война, измислена от тъпи стари мъже, означаваше ли това, че е била безсмислена? В този смисъл означаваше ли, че каузата на Каръл Джърбър беше справедлива, след като бомбата беше избухнала в грешен час? По дяволите, много бомби бяха избухнали не когато трябва във Виетнам. Какво друго беше Рони Маленфант, когато се замислеше човек, ако не една бомба, която беше избухнала в неподходящо време?

Старата мамасан продължаваше да го гледа. Приятелката му с побелели коси и сплетени в скута й ръце седеше до него в колата.

— Те ни обстрелваха поне от две седмици — продължаваше Съли. — Откакто напуснахме долината А Шау. В Там Бой победихме, а когато побеждава, човек върви гордо, но ние отстъпвахме като стадо страхливци. По дяволите, дълго време след това не се чувствахме като герои. Нямахме никаква подкрепа. Направо ни изцедиха. Скапаната виетнамизация! Това беше такава шега!

Той замълча. Пред тях колите в задръстването проблясваха на слънцето. Зад тях нервен шофьор на камион натисна клаксона си и изведнъж Съли подскочи стреснат.

— Тогава срещнах Уили Шърман. Нали знаеш, когато отстъпвахме от долината А Шау. Изглеждаше ми познат и знаех, че съм го виждал някъде, но не можех да си спомня къде. Хората се променят страшно много между четиринайсет и двайсет и четири годишна възраст. После през един следобед той и момчетата от отряд „Браво“ седяха и си говореха за момичета. Уили разказа, че за пръв път е целунал момиче в „Света Тереза“ на празника на братството „Авила“. И аз си помислих: „Боже, там бяха момичетата от «Сейнт Гейб»“. Приближих се към него и му казах: «Може да сте били по-големи от нас, но всеки път, когато играехме футбол, ви скъсвахме задниците в гимназията в Харуич. Това беше изненада. Уили скочи и аз си помислих, че ще хукне да бяга. Изглеждаше така все едно е видял призрак. После се засмя и протегна ръка. Все още носеше пръстена на гимназията „Сейнт Гейб“. И ти знаеш какво означава това, нали?»

Старата мамасан не отговаряше. Никога не го правеше, но Съли виждаше в погледа й, че знае какво доказва това: хората бяха смешни, децата говореха какви ли не глупости, победителите никога не се отказваха, а загубеняците никога не печелеха. И Господ да благослови Америка.

— Както и да е. Цяла седмица виетнамците ни преследваха и беше ясно, че затягат обръча около нас, че се приближават с всяка изминала минута. Ние продължавахме да даваме жертви и не можехме да спим през нощта заради ракетите, и хеликоптерите и партизаните в джунглата. И после те хващаха… От джунглата изскачаха двайсет от тях и после отново изчезваха. Изскачаха и изчезваха. Просто така…

Съли облиза устните си. Устата му беше пресъхнала. Сега вече съжаляваше, че е отишъл на погребението на Пагс. Той беше добър човек, но не си заслужаваше заради него отново да изживее спомените.

— Взимаха гранатомети и заставаха откъм фланговете ни. По десетина души се нареждаха в редица като малки деца, застанали пред чешмичката в училище, и когато получеха заповед, зареждаха снарядите и хукваха към нас. Така нападаха врага, тоест нас. Докато тичаха към нас, стреляха с гранатометите си и снарядите се стоварваха върху нас. Тогава все се сещах за онова, което ни беше казал човекът, който живееше на третия етаж в къщата на Боби Гарфийлд, докато ние си играехме на поляната отпред. Ставаше въпрос за някакъв играч на «Доджърс». Тед каза, че този човек бил толкова бърз, че можел да удари прелитаща муха пред мястото на кетчъра и после да изтича дотам и сам да хване топката, която е хвърлил. Това някак ме нервираше.

Да. Така се чувстваше и сега. Страхуваше се като хлапе, което правеше грешката да си разказва истории за духове в тъмното.

— Стреляха по същия начин и когато хеликоптерите паднаха на поляната. Можеш да ми вярваш. — Въпреки че това не беше самата истина. Партизаните ги нападнаха сутринта и след това не спряха да стрелят. Както казваше Мимс, усилиха звука до максимум. Стрелбата от храсталака от лек дъждец се беше превърнала в порой.

В жабката на колата имаше една кутия цигари, които Съли пазеше за спешни случаи и прехвърляше от кола в кола. Цигарата, която беше взел от Дийфенбейкър беше събудила тигъра и сега Съли се пресегна през мамасан, отвори жабката и извади кутията. Цигарите имаха странен вкус, но това не беше проблем. Той искаше точно това.

— Две седмици на непрестанен огън и преследване — каза й той и натисна запалката на колата. — Бягай и не се обръщай да търсиш скапаната северновиетнамска армия, която винаги имаше прекрасни идеи за теб. Продължавахме да даваме жертви. Както обикновено нямаше помощ от въздуха. Самолетите никога не бяха там, където трябваше да бъдат. И колкото повече войници се присъединяваха към нас, толкова по-зле ставаше. Спомням си, че един от хората на Уили — казваше се Хейвърс или Хейбър, нещо такова — го улучиха в главата. Той падна на пътеката с отворени очи все едно искаше да каже нещо, а по лицето му се стичаше кръв от дупката, която бяха направили точно тук… — Съли постави пръст на слепоочието си. — … Ние не мислехме, че е жив, а камо ли да се опитва да говори. После се случи онова с хеликоптерите… Беше като сцена от някакъв филм. Целият този дим и стрелбата. Бум-бум-бум-бум. После влязохме в селото ви, както ти е известно. Насред улицата имаше кухненски стол с червена седалка и метални крака. Всичко изглеждаше отвратително… Съжалявам, но беше така и не си струваше да живееш там, а камо ли да умираш за такова място. И вашите виетнамци не искаха да умират на такова място, и защо ще искат да го правят? Миришеше на лайна, но всичките ви села миришеха така. Така съм го запомнил. Въпреки всичко не ми пукаше от миризмата. Най-силно впечатление ми беше направил столът. Този стол казваше достатъчно.

Съли извади запалката и изведнъж си спомни, че седи в колата си. Можеше да пуши в тази кола, въпреки че беше чисто нова — по дяволите, все пак той беше собственикът — но ако някой от подчинените му надушеше, че шефът е пушил в колата, което беше забранено за останалите, щеше да стане голям проблем. Трябваше да извървиш пътя и да си кажеш каквото имаш да казваш, за да спечелиш уважението на другите.

— Excusez-moi — каза той на старата мамасан. После слезе от колата, чийто двигател продължаваше да работи, и запали цигарата. Беше горещ ден, а четирите платна, препълнени с коли, го правеха да изглежда още по-горещ. Съли усещаше нарастващото нетърпение у хората наоколо, но чуваше единствено своето радио. Всички бяха затворили прозорците си и бяха включили климатиците. Всеки слушаше някаква своя любима музика. Той реши, че ако има ветерани от Виетнам в това задръстване, които не слушат «Алмън Брадърс» или «Биг Брадърс» и «Холдинг Къмпани» са пуснали същата радиостанция като него.

Съли се опита да разбере какво става. Разбира се, не можа да види.

«Курви, барбекю и турнири по боулинг» — спомни си той. Това бяха думи на Маленфант, които той не спираше да повтаря с пискливия си глас. Това беше гласът от кошмара в джунглата. «Хайде, момчета, кой ще играе? Аз съм назад с деветдесет точки, а вече няма време. Давайте да приключваме с тази игра» — крещеше тогава той.

Дръпна от цигарата и после изкашля топлия цигарен дим. Изведнъж в слънчевия следобед затанцуваха черни точици. Съли ужасен погледна към цигарата между пръстите си. Какво правеше той? Започваше отново с тази гадост? Луд ли е? Ами, да, разбира се. Луд е. Всеки, който виждаше старици, седнали до него в колата, беше луд, Но това не означава, че трябва отново да започва с тази гадост. Цигарите бяха като напалма, само дето струваха пари. Съли захвърли цигарата. Така му изглеждаше най-правилно, но това не накара сърцето му да започне да бие по-бавно или спомените да си отидат. Продължаваше да усеща миризмата на изгоряла плът. Имаше хора, които не издържаха тълпите — агорафобия или страх от пазарите. Единственото нещо, което можеше да изкара Съли от релси, беше такова място като това тук. Той беше обграден от всички страни от коли. Нямаше проблеми с асансьори и с претъпкани от посетители фоайета, но когато попаднеше в задръстване, полудяваше. Нямаше къде да избяга, нито къде да се скрие.

Още няколко души излязоха от техните спасителни капсули, оборудвани с климатици. Една жена, облечена в ужасен кафяв костюм, застана до ужасно кафявото си БМВ. Слънцето се отразяваше в златната верижка на врата й и в сребърните й обици. На ръката й, разбира се, имаше и златен часовник (колко типично). Младеж със зелен мотоциклет «Ямаха» изгаси двигателя и остави каската си на изцапания с масло асфалт. Носеше къси панталонки и тениска с отрязани ръкави. Съли си помисли, че ако падне от мотоциклета, ще ожули поне седемдесет процента от тялото си.

— По дяволите — извика младежът. — Сигурно по-нататък има катастрофа. Да се надяваме, че не са разсипали някакви радиоактивни отпадъци. — После се засмя на шегата си.

Още по-напред в лявото платно малко преди отбивката за магистралата до една тойота стоеше млада руса жена с рокля за тенис и маратонки. Роклята й беше много къса и Съли можеше да види бедрата й. После тя свали слънчевите си очила и откри очите си. Бяха големи и сини и сякаш уплашени. Съли почувства желание да се приближи, да я целуне и да й каже да не се страхува. Този поглед му беше до болка познат. Това беше погледът на Каръл Джърбър. Това там беше Каръл Джърбър с маратонки и рокля за тенис. Не я беше виждал от 1966 година, когато отиде у тях и заедно с майка й, която миришеше на вино, седнаха да гледат телевизия на дивана в хола. После се бяха скарали за войната и той си беше отишъл. «Ще се върна, когато съм способен да говоря на тази тема и да се владея» — беше си помислил тогава, но не го направи. В края на шейсет и шеста главата на Каръл беше пълна с антивоенните комунистически глупости, които беше научила за един семестър по време на престоя си в университета в Мейн. Всеки път, когато се сетеше за нея, той побесняваше. Смяташе я за скапана празноглава идиотка. Разбира се, тя се беше присъединила към групата «Борци за мир» и така беше оплела конците напълно.

— Каръл! — извика той и тръгна към нея. Подмина младежа с мотоциклета, мина напряко покрай един фургон и излезе в нейното платно. — Каръл! Хей, Каръл! — Когато тя се обърна, той се запита какво прави. Тази жена изглеждаше на не повече от трийсет и пет години. Ако е жива, сега Каръл трябваше да е на петдесет, както и той.

Съли спря на десетина метра от нея. Около него работеха двигателите на колите и камионите. Чуваше се и едно странно свистене във въздуха. Първоначално си помисли, че е от вятъра, но нямаше никакъв вятър.

— Каръл? Каръл Джърбър?

Свистенето се засилваше. Приличаше на звук, все едно някой издиша шумно, или като от перката на много далечен хеликоптер. Съли погледна нагоре и видя от чистото синьо небе да пада абажур. Той отстъпи назад с рефлексите на бивш спортист и протегна ръце нагоре. После хвана абажура. Беше червен с нарисувана лодка на фона на залязващо слънце. Под картинката беше написано: ИЗКАРВАМЕ СИ ПРЕКРАСНО НА МИСИСИПИ.

«Откъде, по дяволите, се взе това?» — помисли си Съли, а после жената, която приличаше на Каръл Джърбър, изпищя. Вдигна ръце към косата си, но после ги отпусна безжизнени до тялото. Така беше направила мамасан, когато беше излязла от скапаната си колиба на скапаната улица в скапаното село в провинция Донг Ха. По лицето й се стичаше кръв и бялата й блуза изведнъж стана на червени петна.

— Каръл? — каза глупаво Съли. Тя залитна напред, а очите й продължаваха да бъдат широко отворени. Тогава Съли разбра, че я беше ударил безжичен телефон. Телефонът беше паднал от небето и един Господ знае от каква височина.

Тя направи още една крачка, подпря се на тъмнозеления буик пред нея и започна да се свлича към земята. Приличаше на подводница, която бавно се потопява, и вместо перископ от главата й стърчеше антената на безжичния телефон.

— Каръл? — прошепна той, но това не беше тя. Нито една жена, която е познавал от дете или с която е спал, не заслужаваше да умре от паднал от небето безжичен телефон.

Хората наоколо започнаха да крещят. Задаваха предимно някакви въпроси. Натискаха клаксоните на колите си. Форсираха двигателите сякаш имаше къде да избягат. Включи се алармата на някаква кола. Някой изстена от болка или от изненада.

На покрива на буика остана само бяла трепереща ръка. На китката й се виждаше бяла превръзка. Ръката с превръзката бавно се скри от погледа на Съли. Жената, която приличаше на Каръл, се опита да се хване за ръба на колата, но после пръстите й изчезнаха. От небето падна още нещо свистящо.

— Скрийте се! — извика Съли. — Веднага се скрийте, по дяволите!

Свистенето се усилваше неимоверно силно, докато най-сетне падащият предмет удари покрива на буика, който хлътна надолу. От небето беше паднала микровълнова печка.

Навсякъде около Съли сега се чуваше свистене от падащи предмети. Все едно беше насред земетресение, което обаче се случваше някъде над него, а не на земята. Наоколо се изля дъжд от различни списания. С разтворените си страници те приличаха на умрели птици. Вляво от него стол се стовари върху фургон. Предното стъкло на форда се пръсна на малки парченца. Столът отскочи и падна пред капака на фургона. Пред тях по платната от небето падаха портативен телевизор, пластмасова кошница, няколко фотоапарата и пластмасови чинии. След чиниите надолу полетя нещо, което наподобяваше бейзболна бухалка.

Младежът с мотоциклета не искаше да гледа повече. Той се затича между колите, като се опитваше да не закача страничните огледала, а едната си ръка държеше над главата, сякаш валеше пролетен дъжд. Съли си помисли, че младежът щеше да е по-защитен, ако си беше сложил каската на главата. Разбира се, когато започнат да падат разни предмети от небето, е нормално човек да се държи неадекватно.

Сега падаше нещо друго. Приближаваше се все повече и повече. Със сигурност този предмет беше много по-голям от микровълновата печка. Този път звукът не приличаше на предишното свистене, а по-скоро наподобяваше падащ самолет или хеликоптер, дори цяла къща. Във Виетнам Съли винаги беше наблизо, когато подобни неща падаха от небето. Страшното сега беше, че в свистенето имаше нещо музикално.

Отгоре падаше роял. Беше бял. Беше от роялите, на който очакваш да седне някоя висока жена, облечена в черно, и да свири «Ден и нощ». Бял роял падаше от небето в Кънектикът. Превърташе се. Клавишите му потракваха. Слънцето се отразяваше в позлатените педали. Сянката му на асфалта беше напълно безформена.

Роялът падаше сякаш по-бавно и вибрираше като че ли падаше в тунел. Падаше точно към Съли. Безформената му сянка започна да се смалява.

— Бягайте! — извика той и започна да тича. — Бягайте!

Първо падаше роялът. Неотлъчно го следваше бялата пейка, а след нея като опашка на комета се носеха нотни листове. Плочи, старо жълто палто с цвят на прах, автомобилна гума, скара за барбекю, чаша за чай и шкаф за документи летяха надолу след рояла.


— Ще ме черпиш ли една цигара? — беше попитал Съли в алеята до погребалното бюро, където Пагс лежеше в ковчега си. — Никога не съм пушил «Дънхил».

— Както кажеш. — Дийфенбейкър изглеждаше изненадан, сякаш никога досега не са му искали цигара.

Съли все още си спомняше Дийфенбейкър, който стоеше до преобърнатия стол насред улицата: колко беше блед, как трепереха устните му, как дрехите му все още миришеха на дим и на гориво. Дийфенбейкър гледаше ту Маленфант, ту старата жена, ту другите, които стреляха напосоки към колибите, ту Мимс, който беше разстрелял плачещото хлапе. Спомняше си как Дийф погледна лейтенант Шърман, но не намери помощ в погледа му. Не беше забравил и как Слокъм гледаше Дийф, новия лейтенант след смъртта на Пакър. И накрая Дийф беше погледнал Слокъм. Слай Слокъм не беше офицер и никога нямаше да бъде. Слокъм беше обикновен войник, който си мислеше, че «Реър Ърт» са чернокожи. Беше обикновен човек, но беше готово да направи това, което другите бяха неспособни да сторят. Слокъм беше обърнал поглед към Маленфант, Пийсли, Клемсън, Мимс и останалите, чиито имена Съли вече беше забравил. После отново беше погледнал Дийфенбейкър. Имаше шест или най-много осем човека, които бяха loco. Слокъм гледаше Дийфенбейкър и го питаше с очи: «Какво искаш? Казвай, сега ти си шефът.»

Дийфенбейкър беше кимнал.

Съли се чудеше дали той самият е способен да го направи. Предполагаше, че няма да може. Ако зависеше от него, Маленфант и останалите откачалки щяха да убиват, докато им свършеха патроните. Дийфенбейкър обаче беше кимнал. Слокъм му кимна в отговор, после вдигна автомата си и пръсна главата на Ралф Клемсън.

В момента, в който Клемсън падна мъртъв на земята, Съли си помисли, че Слокъм познава по-добре Маленфант. Двамата дълго време бяха кръстосвали джунглите и бяха изиграли много игри на карти. Той беше избрал Клемсън измежду откачалките, защото ако убиеше Маленфант, ефектът нямаше да е същият. Ако беше убил Маленфант, който крещеше, че ще набучат на колове главите на убитите, за да разберат виетнамците с кого си имат работа, нямаше да привлече вниманието на останалите откачалки. Освен това старата мамасан вече беше мъртва, така че нямаше проблем, ако онзи искаше да се изгаври с нея.

Сега Дийф вече се казваше Дийфенбейкър, плешив продавач на компютри, който вече не ходеше на сбирките. Запали цигарата на Съли със зипото си и после го гледа как си дръпна и задържа дима в дробовете си.

— От дълго време не си пушил, нали? — попита.

— От две години.

— И знаеш ли кое е най-лошото? Това, че много бързо се връщаш към старите навици.

— Разказвал съм ти за старата жена, а?

— Да.

— Кога?

— На последната сбирка. Онази на плажа в Джърси, когато Дъргин скъса горнището на банския на сервитьорката. Беше голяма простащина.

— Тогава ли беше? Не си спомням.

— Беше много пиян.

Разбира се, че е бил много пиян. На всички сбирки се случваше едно и също. Имаше диджей, който обикновено си тръгваше по-рано, защото някой искаше да го пребие, задето не пускал хубава музика. Докато не го изхвърлеха, от високоговорителите се чуваха песни като «Изгряващата луна», «Подпали моя огън», «Дай ми малко любов» и «Моето момиче». Всичките бяха от саундтраковете Към филмите за Виетнам, които бяха заснети на Филипините. Съли си спомняше, че повечето от ветераните се вбесяваха на Карпентърс или на «Ангелът на утрото». Войниците в джунглата си предаваха цигарите с опиум и снимките на приятелките си, когато слушаха песента «Един тенекиен войник», която тогава беше известна като «Темата от шибания Били Джак». Съли не си спомняше да е чувал дори веднъж «Доорс» във Виетнам. Винаги слушаха «Строубери» Аларм Клок и песента им «Тамян и ментови бонбони». В момента, в който чу тази песен, разбра, че са загубили войната.

Сбирките започваха с музика, миризма на печено месо (миризма, която винаги напомняше на Съли за хеликоптерно гориво) и много студена бира. В началото винаги беше добре. После изведнъж идваше следващата сутрин. Очите го боляха от светлината. Имаше усещането, че в главата си има тумор и че стомахът му е пълен с отрова. В една такава сутрин смътно си спомняше, че предишната вечер беше накарал диджея да пусне «О, Каръл!» и го беше заплашил, че ще го убие, ако я спре. Друг път се беше събудил до бившата жена на Франк Пийсли. Тя хъркаше, защото носът й беше счупен. Възглавницата й беше подгизнала от кръв и Съли не можеше да си спомни дали той й е счупил носа, или шибаният Пийсли го е направил. Искаше да го е направил Пийсли, но знаеше, че може да е и той. През дните преди да открият В. (виаграта), когато имаше проблеми със секса, побесняваше. За щастие, когато жената се събуди, нищо не си спомняше. Той се сети как стоеше със свалени гащи насред стаята.

— Защо имаш само една топка? — го беше попитала тя.

— Щастливец съм, че имам и това — й беше отговорил, а главата му се пръскаше от болка.

— Какво съм ти казал за старата жена? — попита той Дийфенбейкър, докато седяха и пушеха цигари край погребалното бюро.

Лейтенантът вдигна рамене.

— Само това, че продължаваш да я виждаш. Каза, че понякога се появявала с различни дрехи, но си била съвсем същата стара мамасан, която Маленфант очистил. Трябваше да те накарам да замълчиш.

— По дяволите — рече Съли и прокара ръка през косата си.

— Каза също, че се чувстваш по-добре, откакто си се върнал от Западния бряг — продължи Дийфенбейкър. — И какво ако от време на време виждаш старицата? На някои хора им се привиждат летящи чинии.

— Не и на тези, които дължат на две банки почти милион долара — отвърна Съли. — Ако знаеха…

— Ако знаеха какво? Ще ти кажа какво. Нищо. Докато си плащаш вноските, Съли-Джон, и им даваш полагаемото им се, на никого няма да му пука какво виждаш, когато загасиш лампата… На тях не им пука дали се обличаш с женско бельо или дали биеш жена си. Освен това не мислиш ли, че и в тези банки има мъже, които са се били в джунглата?

Съли дръпна от цигарата и погледна Дийфенбейкър. Истината беше, че досега не се беше сещал за подобно нещо. Беше се срещал с двама банкови чиновници, които бяха на неговите години, но не бяха говорили за Виетнам. «Следващия път, когато се срещна с тях — помисли си, — ще ги питам дали имат зипо. Така ще разбера.»

— Защо се смееш? — попита Дийфенбейкър.

— Нищо. А ти как си, Дийф? Имаш ли си и ти някоя стара дама? Нямам предвид приятелката ти, а някоя стара дама. Нали знаеш? Мамасан?

— Не ме наричай Дийф. Сега никой не ме нарича така. Никога не ми е харесвало.

— Имаш ли си и ти някоя?

— Рони Маленфант е моята мамасан — отвърна Дийфенбейкър. — Понякога го виждам. Не така, както ти виждаш твоята все едно е наистина тук, но и спомените са живи, нали?

— Да.

Дийфенбейкър поклати бавно глава.

— Ако всичко това бяха само спомени. Нали знаещ? Де да бяха само спомени.

Съли мълчеше. В погребалното бюро сега органът свиреше някаква музика, а не химни. Това беше заключителната музика. С нея искаха да кажат на опечалените, че е време да се разкарат.

— Има спомени и има неща, които наистина виждаш — продължаваше Дийфенбейкър. — Както, когато четеш книга от някой добър автор: той ти описва стая и ти я виждаш. Може да кося моравата, да гледам телевизия, да чета приказка на внука си, преди да го сложа да си легне, дори да се натискам с Мери на дивана в хола и изведнъж «бум», и ето ти го Маленфант с пъпчивото си лице и къдрава коса. Нали си спомняш колко му беше къдрава косата?

— Да.

— Рони Маленфант, който винаги говори за това, за онова, за всичките шибани неща по света. Шегите му. И малката торбичка. Нали не си забравил за нея?

— Не, разбира се. Малката торбичка, която носеше на колана си. В нея държеше картите. Винаги две тестета. Казваше: «Хайде да направим една игра, момчета! Един цент на точка. Какво ще кажете?» И те се събираха около него.

— Да, да. Ти го помниш, Съли, но аз го виждам. Чувам го. Дори усещам миризмата на шибаните цигари, които пушеше… но най-често го виждам как я събаря на земята и се надвесва над нея, като не спира да крещи…

— Стига.

— …и тогава не вярвах, че ще го направи. В началото не мислех, че и той си вярва. Първо я удари с приклада, но после реши да стигне докрай и го направи. Тя извика и започна да се влачи по земята, а той застана над нея, спомняш си. А останалите от тях тичаха. Ралф Клемсън и Мимс и останалите. Винаги съм мразел онова малко копеле Клемсън. Той беше по-лош от Маленфант, защото Рони поне не беше подъл. Клемсън беше луд, но и подъл. Бях уплашен до смърт, Съли. Знаех, че трябва да спра това, но се страхувах, че ще ме предадат… По-точно, че ще ме предадете, всички вие, защото в онзи момент от едната страна стоях аз, а от друга бяхте всички вие. Шърман, нямам нищо против него, отиде при хеликоптерите, сякаш нямаше да има утрешен ден, но в скапаното село… Погледнах го и той не реагира.

— По-късно ми спаси живота, когато попаднахме на засадата — тихо изрече Съли.

— Знам. Вдигна те и те понесе като шибания Супермен. На поляната беше добре и после при засадата, но в селото… Нищо. Тогава трябваше да решавам аз. Все едно аз бях единственият възрастен там, само дето не се чувствах като такъв.

Съли не си направи труда да му каже да млъкне. Дийфенбейкър трябваше да сподели болката си. Нищо не можеше да го накара да млъкне.

— Спомняш ли си как викаше тя, когато той я закла? Онази старица? А Маленфант се беше надвесил над нея и не спираше да приказва. Благодарен съм на Господ за Слокъм. Той ме погледна и това ме накара да направя нещо… въпреки че всичко, което направих, беше да му кажа да стреля.

«Не — помисли си Съли, — ти дори не направи и това, Дийф. Ти просто кимна. Ако се изправиш в съда, няма да ти се размине. Ще те накарат да говориш и да си признаеш всичко както си беше.»

— Мисля, че през онзи ден Слокъм спаси душите ни — продължи Дийфенбейкър. — Нали знаеш, че се самоуби? Да. През осемдесет и шеста.

— Мислех, че е умрял при злополука.

— Ако смяташ, че да се забиеш в парапета на мост със скорост сто километра в час, когато по пътя няма почти никакви коли, е злополука, значи е така.

— Какво става с Маленфант? Знаеш ли?

— Ами, той никога не идва на сбирките, но знам, че е още жив. Анди Бриниган го видял в Южна Калифорния.

— Таралежа?

— Да, Таралежа. И знаеш ли къде го видял?

— Не, разбира се, че не.

— Това направо ще те изуми, Съли-Джон. Бриниган е от Дружеството на анонимните алкохолици. Твърди, че това спасило живота му, и може би е прав. Преди пиеше като луд. Пиеше повече от всеки от нас. Ако кажа, че пиеше повече от всички нас, взети заедно, няма да сбъркам. Ходи на срещи с пияндета през целия ден. Заема някаква длъжност в групата и помага и на други. Всяка година си правят национална среща. Миналата година пияниците се събраха в Сан Диего. Петдесет хиляди пияндета се събраха в централната градска зала в Сан Диего и започнаха да се молят. Можеш ли да си представиш?

— Горе-долу — отвърна Съли.

— Скапаният Бриниган поглежда наляво и кого мислиш вижда? Рони Маленфант. Не чува добре гласа му, но това е той. След края на срещата той го хванал и двамата отишли да пийнат по едно. — Дийфенбейкър замълча. — Предполагам и алкохолиците правят така. Пият лимонада или кола, или там нещо такова. Маленфант разправя, че от две години не пие, че е чист, че е намерил нов смисъл на живота си, като се е посветил на Бога. Таралежът го пита дали е стигнал до пето ниво и дали е изповядал греховете си от едно време. Без да го поглежда Маленфант отговаря, че го е направил още преди година и това много му помогнало.

— Я виж ти! — рече Съли и се изненада на яростта в гласа си. — Старата мамасан ще се радва да разбере, че Маленфант е преживял случилото се. Ще й кажа следващия път, когато я видя. — Той все още не знаеше, че ще се срещне с нея по-късно същия ден.

— Непременно го направи.

Те продължиха да седят. Съли помоли Дийфенбейкър за още една цигара и той му даде. После отново я запали със зипото. Иззад ъгъла се чуваха гласове и тих смях. Погребението на Пагс беше свършило. А някъде в Калифорния Рони Маленфант четеше дебелата черна книга с кръст на нея и се опитваше да влезе във връзка с висшата сила, която наричаше Бог. Може би и Рони щеше да има група с алкохолици, на които да помага. На Съли му се искаше Рони да е мъртъв. Съли искаше виетнамците да бяха разстреляли Рони Маленфант още там във Виетнам. С неговата торбичка и две тестета карти, с приклада му, с разкрачените крака над старата жена, облечена в зелени панталони и оранжева риза.

— Като начало можем да си зададем въпроса защо бяхме във Виетнам? — рече Съли. — Не искам да звуча философски, но ти разбра ли защо?

— Кой е казал следното: «Този, който не се учи от миналото, е прокълнат да го изживее още веднъж?»

— Ричард Доусън, водещият на семейното шоу.

— Майната ти, Съливан.

— Не знам кой го е казал. Има ли значение.

— По дяволите! Разбира се, че има — отговори Дийфенбейкър. — Защото ние никога не излязохме. Никога не излязохме от джунглата. Нашето поколение умря там.

— Това ми звучи малко…

— Малко какво? Малко претенциозно? Добре. Малко глупаво? Добре. Малко себелюбиво? По дяволите, така е! Но това сме ние. Какво направихме ние след Виетнам, Съли? Какво направиха тези, които протестираха, и другите, които си седяха вкъщи?

Лицето на новия лейтенант леко почервеня. Изглеждаше като човек, който е намерил своето конче-люлка и не може да направи нищо друго, освен да се качи на него. Той вдигна ръка и започна да свива пръстите си и да изброява така, както Съли беше направил преди малко.

— Ами, да видим. Ние сме поколението, което измисли братята Супер Марио, ракетите с лазерно насочване, кокаина. Ние създадохме Ричард Симънс, Скот Пек и Марта Стюарт Ливинг. Идеята ни за тотална промяна на жизнения стандарт се котира навсякъде. Момичетата, които си горяха сутиените за мир, сега си купуват бельо от магазините «Виктория Сикретс», а момчетата, които чукаха наред като израз на протест срещу войната, сега са пуснали шкембета и си лъскат бастуните, докато прелистват някое порносписание. Това сме ние, мой човек. Обичаме да гледаме. Филми, видеоигри, полицейски преследвания по телевизията, боксови мачове, срещите по борба. Просто обичаме да гледаме. Но имаше едно време… не се смей, но имаше едно време, когато всичко това беше само в главите ни. Този факт известен ли ти е?

Съли кимна. Мислеше си за Каръл. Не когато седеше на дивана с миришещата си на вино майка, не и когато беше вдигнала плаката пред фотоапарата, а кръвта й се стичаше по лицето. Тази Каръл беше вече твърде стара и твърде луда и това се виждаше в усмивката й, можеше да бъде прочетено и на плаката. По-скоро се беше сетил за Каръл такава, каквато беше, когато майка й ги беше завела в Сейвин Рок. Тогава неговият приятел Боби беше спечелил пари от един картоиграч, а Каръл беше със синия си бански. После тя беше погледнала Боби по начин, с който казваше, че той я убива, но на нея й харесва. Тогава всичко това беше в главите им. Сега беше напълно сигурен. Но децата забравят всичко. Пръстите им са много несръчни, а по ръкавиците им има дупки и загубват всичко.

— Ние пълним портфейлите си от финансови операции на борсата, ходим във фитнесзалите и се записваме при разни психиатри, за да можем да разберем самите нас. Южна Америка гори. Малайзия гори. Шибаният Виетнам гори, но ние вече не се страхуваме от себе си. Най-сетне започнахме да се приемаме и да се харесваме. Това е добре.

Съли си помисли за Маленфант, който се опитва да намери себе си, който се опитва да хареса скрития в него Рони и да потисне страха си.

Всичките пръсти на Дийфенбейкър бяха протегнати и държеше ръката пред лицето си. В тази поза приличаше на Ал Йолсън, който се готви да запее «Мамо». Дийфенбейкър сякаш разбра за какво си мисли Съли и свали ръка. Изглеждаше нещастен, притеснен и уморен.

— Харесвам много хора, които са на нашата възраст — продължи той, — но ненавиждам нашето поколение, Съди. Имахме възможност да променим всичко. Всъщност ние го направихме. А сега се задоволяваме с фирмени дънки, с билети за концерта на Марая Кери, с филма на Джеймс Камерън «Титаник» и с пенсионното осигуряване. Единственото близко до нас поколение по егоизъм е така нареченото «изгубено поколение» от двайсетте години. И повечето от представителите му имаха смелостта да си останат пияници. Ние дори и това не можахме да направим. Човече, направо сме отвратителни.

Новият лейтенант почти се беше разплакал.

— Дийф…

— Знаеш ли каква е цената, когато искаш да продадеш бъдещето, Съли-Джон? Никога не можеш наистина да забравиш миналото. Никога не можеш да го преодолееш. Според мен ти не си дори тук в Ню Йорк. Ти си в делтата, опрял си се на едно дърво и чешеш изпохапания си от комар врат. Пакър все още е командващият офицер, защото е още 1969 година. Всичко, за което се сещаме, е там и така е по-добре. Във Виетнам е по-добре. Затова все още сме там.

— Мислиш ли?

— Да.

Една брюнетка, облечена в синя рокля, се показа иззад ъгъла.

— Ето къде си бил — рече тя.

Дийфенбейкър се изправи, докато тя се приближаваше.

— Мери, това е Джон Съливан. Заедно служихме с него и Пагс във Виетнам. Съли, това е добрата ми приятелка Мери-Тереза Чарлтън.

— Радвам се да се запознаем — рече Съли и й подаде ръка.

Тя стисна ръката му, но продължаваше да гледа Дийфенбейкър.

— Госпожа Пагано иска да те види, скъпи. Моля те.

— Не се и съмнявам — отвърна той. Тръгна към входа на погребалното бюро и после се обърна към Съли: — Изчакай още малко. Ще отидем да пийнем по нещо. Обещавам ти, че повече няма да говоря за миналото. — Но когато изрече това, не гледаше Съли в очите, защото знаеше, че не е способен да го направи.

— Благодаря, лейтенант, но трябва да тръгвам. Искам да избегна задръстванията.

Но той не беше успял да избегне задръстванията и сега към него се носеше роял, чиито клавиши блестяха на слънцето. Съли се просна по корем и се пъхна под една кола. Роялът се стовари на не повече от два метра от него и клавишите му се пръснаха.

Съли се измъкна изпод колата и се изправи на крака. Погледна на север и очите му се разшириха от страх и учудване. От небето падаха различни предмети: касетофон, черги, косачка за трева, аквариум с рибки. Видя възрастна жена с посивяла коса да бяга по платното и тогава върху него се стовари една стълба, която нарани лявата му ръка и го повали на земята. Падаха столове, бюра, маси, дори един асансьор заедно със стоманените въжета. Счетоводни книги се изсипаха на паркинга на една от съседните индустриални сгради. Кожено палто спъна тичаща жена, а след това отгоре й се стовари диван, който я уби на място. Въздухът заприлича на буря от светлини, когато огромно цветно стъкло се пръсна над тях. Статуя на войник от гражданската война се разби в каросерията на един камион. Желязна греда се удари в лампата над пътя, превъртя се и полетя към спрелите коли. В каросерията на пикапа до него падна малък платнен лъв. Тичаха и крещяха хора. Навсякъде имаше коли със смачкани покриви и счупени стъкла. Съли видя един мерцедес, от чийто покрив стърчаха розовите крака на манекен. Наоколо се разнасяха различни звуци.

Върху него падна още една сянка и въпреки че вдигна ръка и се наведе, той знаеше, че вече е твърде късно. Ако отгоре идваше нещо голямо, след секунда той щеше да се превърне в петно на асфалта.

Падащият предмет удари ръката му, без да я нарани, и се приземи пред краката му. Погледна предмета изненадано.

— По дяволите! — рече.

Наведе се, вдигна бейзболната ръкавица, която беше паднала от небето, и я позна веднага: драскотината от лявата страна и изтърканата кожа по пръстите. Той погледна от горната страна, където Боби беше написал името си. Името все още беше там, но буквите изглеждаха току-що написани. Сякаш на това място бяха изтрили първото име, после бяха написали друго и накрая отново го бяха изтрили, за да напишат трето.

Когато приближи ръкавицата към лицето си, Съли не можа да устои на миризмата й. Сложи я на ръката си и в малкия пръст усети нещо. Беше навита бележка. Той не й обърна внимание. После вдигна ръкавицата към лицето си, затвори очи и вдъхна миризмата й. Усети ухание на кожа, боя за обувки, бонбони и трева. Върна се в лятото на 1960 година, когато се беше прибрал от лагера, за да намери Боби променен, Каръл бледа и замислена, а онзи страхотен човек, който живееше на третия етаж в сградата на Боби — Тед — си беше заминал. Тогава всичко се беше променило… но лятото продължаваше. Той сякаш изведнъж беше отново на единайсет и всичко изглеждаше…

— Вечно — промърмори той в ръкавицата и отново вдъхна ароматите й, докато някъде наблизо различни предмети се стовариха върху покрива на нечия кола. Съли си спомни ластика си, черното колело, вкуса на бонбоните, които се топяха в устата. Спомни си как маската на кетчъра пасваше идеално на лицето му и какъв звук издаваха гуменките, докато тичаше по Броуд Стрийт. Как се вбесяваше госпожа Конлан, когато се доближаваха до цветята й, и как госпожа Годлоу искаше свидетелство за раждане, за да те пусне в киното и да видиш Бриджит Бардо

(Ако тя е боклук, аз искам да съм боклукчия.)

по хавлиена кърпа. Как си играеха на войници и на възрастни. Как пърдяха в часовете на госпожа Суийтсър и…

— Хей, американецо. — Само дето казваше «америйканецо» и Съли знаеше кого щеше да види, когато вдигне поглед от ръкавицата на Боби. Беше старата мамасан. Стоеше между мотоциклета, който беше премазан от един фризер (от отворената му врата падаше замразено месо), и едно субаро, от чийто покрив стърчеше метално фламинго. Старата мамасан беше облечена както обикновено в зелени панталони и оранжева риза. На устните й имаше ослепителна усмивка.

— Хей, американецо, ела ти при мен. Аз защити. — И тя протегна ръце към него.

Съли тръгна към нея сред хаоса от падащи телевизори, надуваеми басейни, обувки с високи токове и обществен телефон, от който се ръсеха монети. Той вървеше към нея и изпитваше облекчение. Същото чувство, което изпитваш, когато се прибираш у дома.

— Аз защити. — Тя продължаваше да протяга ръце към него. — Горкото момче, аз защитя. — Тя го прегърна, докато около него крещяха и бягаха хора, а от небето падаха хиляди различни неща северно от Бриджпорт.

— Аз защити — повтори и Съли отново седеше в колата си. Никъде наоколо не се движеха коли. По радиото «Платърс» пееха «По здрач», а Съли не можеше да диша. Оказа се, че нищо не беше паднало от небето и всичко си беше напълно нормално, само дето не се движеха. Но как беше възможно това? Как беше възможно това, след като все още държеше ръкавицата на Боби Гарфийлд?

— Аз защити — рече старата мамасан. — Горкото момче. Горкият американец, аз защити.

Съли не можеше да диша. Искаше да й се усмихне. Искаше да й каже, че съжалява, че поне някои от тях са искали да помогнат, но не му достигаше въздух и беше много уморен. Затвори очи и се опита да вдигне ръкавицата на Боби към лицето си за последен път, за да я помирише, но тя изведнъж беше станала прекалено тежка.


На следващата сутрин Дийфенбейкър стоеше край кухненската маса, облечен само по дънки. Сипваше си кафе, когато Мери влезе при него от дневната. Беше с дълга тениска и носеше «Ню Йорк Поуст» под мишница.

— Мисля, че имам лоши новини за теб — рече тя. — Средно лоши новини.

Той се обърна към нея уморено. Лошите новини трябваше винаги да идват следобед. Поне след като се е наобядвал, човек е наполовина готов да посрещне някоя лоша новина. Когато обаче се случваше сутрин, сякаш до края на деня оставаше синина на лицето.

— Каква е?

— Човекът, с когото ме запозна вчера на погребението на твоя приятел… Нали каза, че е търговец на коли в Кънектикът?

— Да.

— Исках да съм сигурна, защото Джон Съливан не е най-често срещаното…

— За какво говориш, Мери?

Тя му подаде вестника.

— Пише, че се е случило, докато се е прибирал към дома си. Съжалявам, скъпи.

«Тя е сгрешила» — беше първата му мисъл. Хората не умират веднага след като си се видял и си говорил с тях. Това му изглеждаше като неоспоримо правило.

Но беше той. Отстрани имаше и снимки: Съли, облечен в бейзболната си униформа от гимназията с маска на кетчър на главата, вдигната над лицето му; Съли във военната си униформа и Съли в костюм. Под трите снимки имаше изречение, което може да бъде срещнато само в «Поуст»:

ДЖЪМБО!
ВЕТЕРАН ОТ ВИЕТНАМ, НАГРАДЕН СЪС СРЕБЪРНА ЗВЕЗДА, УМИРА ПО ВРЕМЕ НА ЗАДРЪСТВАНЕ В КЪНЕКТИКЪТ

Дийфенбейкър прегледа набързо статията, като се чувстваше едновременно тъжен и измамен, както всеки път, когато четеше за някой починал приятел. «Твърде млади сме все още за естествена смърт» — винаги си мислеше той в подобни моменти.

Съли беше починал от сърдечен удар, попаднал в задръстване, причинено от закъсал трактор с ремарке. Във вестника пишеше, че можело да умре и на няколко метра от табелата на своята борса за коли. Подобни изречения или възклицания като «ДЖЪМБО!» бяха запазена марка на «Поуст». «Таймс» беше добър вестник, ако човек е умен. «Поуст» беше вестникът на пияниците и поетите.

Съли беше разведен, но нямаше деца. Разходите по погребението му щеше да поеме някой си Норман Оливър от Първа банка в Кънектикът.

«Ще бъде погребан от банката си! — помисли си Дийфенбейкър и ръцете му се разтрепериха. Не знаеше защо тази мисъл го беше уплашила така. — От шибаната му банка! Господи!»

— Скъпи? — Мери го гледаше уплашено. — Добре ли си?

— Да — отвърна той. — Попаднал в задръстване и починал в колата си. Може би те дори не са успели да закарат линейка при него. Може би въобще не са го намерили, преди да са започнали да се движат. Господи!

— Стига — каза му тя и взе вестника.

Съли беше получил «Сребърната звезда» заради спасителната операция при хеликоптерите, разбира се. Партизаните стреляха и Пакър, както и Шърман водеха своите хора напред сред куршумите. Десет или дванайсет от войниците им бяха мъртви при това настъпление и двама души от падналите хеликоптери бяха живи. Джон Съливан беше пренесъл единия от тях на безопасно място.

Маленфант също беше тичал към хеликоптерите с пожарогасител в ръка. През цялото време не преставаше да крещи на партизаните да го застрелят, но те не можеха, защото той знаеше, че са една банда слепи женчовци. Маленфант също беше предложен за «Сребърна звезда» и Дийфенбейкър не беше сигурен, но май го бяха наградили. Дали Съли знаеше за това? Не беше ли споменал нещо такова, докато седяха на пейката край погребалното бюро? Може би, а може би не. С времето медалите ставаха някак по-маловажни, също като наградата, която получаваш в първи клас за това, че си научил някакво стихотворение наизуст. Те се превръщат в нещо, което държиш на полицата. С тези неща възрастните мъже залъгваха децата. Караха ги да тичат, да скачат, да се хвърлят напред. Дийфенбейкър си помисли, че светът вероятно ще бъде по-хубав без възрастните мъже (това откритие беше направено, когато той самият се превръщаше в един от тях). Оставете жените да живеят. Старите жени никога няма да наранят някого, но възрастните мъже бяха по-опасни от глутници побеснели кучета. Застреляйте всички, после полейте телата им с бензин и ги подпалете. И нека децата се хванат за ръце и да танцуват около огъня, докато пеят старите песни на «Кросби Стилс» и Неш.

— Много ли ти е мъчно? — попита Мери.

— За Съли ли? Да. Не се бяхме виждали от години.

Той пиеше кафе и си мислеше за старицата с червени гуменки, която Маленфант беше убил. Жената, която навестяваше Съли. Повече нямаше да го навестява. Поне това беше хубаво. Дните, когато старата мамасан щеше Да идва, бяха свършили. Така в действителност свършваха войните. Така предполагаше Дийфенбейкър. Свършваха не на някоя маса, а в задръствания, в санаториуми за болни от рак, на работните места. Войните умираха постепенно и всеки етап се превръщаше в спомен, който се губеше като ехото или като лекия ветрец. Накрая войните също вдигаха бяло знаме. Или поне той се надяваше. Надяваше се, че дори и войните се предават.

Загрузка...