Сърца в Атлантида (Стивън Кинг) читать бесплатно онлайн полную версию книги | 1966: Братче, как се смяхме само, щяхме да се пръснем! Сърца в Атлантида #2

1966: Братче, как се смяхме само, щяхме да се пръснем!Сърца в Атлантида

1.

Когато дойдох в университета в Мейн през 1966 година, на старото комби, дето го наследих от брат ми, още се мъдреше избеляла и оръфана, но все пак четлива лепенка от предизборната кампания на Голдуотър (с надпис AuH2O-4-USA1). Когато завърших висшето си образование през 1970, вече нямах кола. За сметка на това имах брада, коса до раменете и раница с надпис „РИЧАРД НИКСЪН Е ВОЕННОПРЕСТЪПНИК“. На яката на джинсовото си яке пък имах значка, която гласеше „НЯМАМ КЪСМЕТ“. Постъпването в университета винаги носи сериозни промени на младежите — това е последният сериозен гърч на детството — но се съмнявам, че друго поколение се е сблъсквало с такива радикални промени, каквито преживяха студентите в края на шейсетте.

Мнозина от нас вече не споменават за онези времена, но не защото не ги помним, а защото езикът, който говорехме тогава, сякаш е мъртъв. Като се опитам да разкажа за шейсетте — дори само като си помисля за онова време ме обзема ужас и ме напушва смях. Представям си клоширани джинси и обувки с дебели, скосени отпред подметки. Замирисва ми на трева и пачули2, на тамян и ментови бонбони. В ушите ми зазвучава онази мелодична глуповата песен на Донован Лийч за континента Атлантида, чийто текст все още ми се струва изключително проникновен в безсънните нощи, когато не мога да заспя. Колкото повече остарявам, все по-трудно ми става да не мисля колко глупав е текстът и да я обичам заради красивата мелодия. Все трябва да си напомням, че тогава сме били толкова малки, че сме живеели спокойно под атомните гъби и сме ги мислели за дървета. Знам, че говоря несвързано, но не мога да го кажа по-добре: „Здравей, Атлантида!“

2.

Като завършвах университета, живеех в царството на ЛСД — едни прогнили бараки на брега на река Стилуотър — но когато пристигнах в университета през 1966 година, се настаних в „Чембърлейн“, една от трите сгради на студентските общежития: „Чембърлейн“ (мъже), „Кинг“ (мъже) и „Франклин“ (жени). Комплексът разполагаше с общ студентски стол „Холиок“, който се намираше малко встрани от жилищните блокове — може би на не повече от двеста метра, но във ветровитите зимните нощи, когато температурата падаше под нулата, ни се струваше далече. Толкова далече, че го наричахме Двореца в равнините.

В университета научих много, но най-малко в учебната зала. Научих се едновременно да целувам момиче и да си слагам презерватив (необходимо, но често пренебрегвано умение); да изгълтвам половин литър бира на един дъх, без да повърна; да изкарвам пари в свободното си време (като пиша курсовите работи на колеги с повече пари от мен, тоест почти всички); да не бъда републиканец, макар и от род на републиканци до девето коляно; да марширувам по улиците с плакат в ръце и да скандирам: „Раз, два, долу шибаната ви война“ и „Хей, хей, Ел Би Джей3, колко момчета затри днес“. Научих, че ако се опре до сълзотворен газ, трябва да се обърнеш с гръб към струята, но ако няма как — да дишаш бавно през носна кърпичка или шалче. И като дойде ред на палките, да се търколиш настрана, да свиеш колене пред гърдите си и да пазиш тила си с ръце. А през 1968 година в Чикаго научих, че колкото и да се пазиш, ченгетата пак могат да те пребият от бой.

Но преди да усвоя всичко това, открих удоволствието и опасността от играта хартс. През есента на 1966 на третия етаж на „Чембърлейн“ имаше шестнайсет стаи, в които живееха трийсет и две момчета. През януари 1967 деветнайсет от тях — жертви на играта хартс — вече се бяха преместили другаде или бяха напуснали университета заради неиздържани изпити. Онази есен картоиграческата страст ни изпонатръшка като грип. Май само трима от етажа се опазиха от тази треска. Единият беше моят съквартирант Нейтан Хопънстанд. Другият беше Дейвид „Милото“ Диърборн, отговорникът на етажа. Третият беше Стоукли Джоунс III, който скоро се прочу сред обитателите на „Чембърлейн“ с прозвището Хръц-Хръц. Ту ми се струва, че искам да ви разкажа за Хръц-Хръц; ту пък имам усещането, че историята е за Скип Кърк (впоследствие известен като Капитан Кърк, разбира се), който беше най-добрият ми приятел по онова време; ту решавам, че всъщност е за Каръл. В повечето случаи съм убеден, че искам да разкажа за шейсетте години, колкото и невъзможно винаги да ми се е струвало това. Но преди да заговоря за всички тези неща, нека ви обясня за хартс.

Скип веднъж каза, че вистът е бридж за тъпаци, а хартс е бридж за пълни олигофрени. Няма да споря, но смятам, че това определение не разкрива най-важното. А то е, че играта е забавна, и когато я играеш за пари — в „Чембърлейн“ III тарифата вървеше пет цента на точка — бързо се превръща в неустоимо изкушение. Идеалният брой играчи е четирима. Картите се раздават и следва серия последователни разигравания. Общият брой точки в едно разиграване е двайсет и шест: тринайсет купи по една точка и дама пика (която ние наричахме Кучката) от тринайсет точки. Играта свършва, когато някой от четиримата надхвърли сто точки. Победител е играчът, който има най-нисък резултат.

В нашите маратони всеки от тримата победени кихаше разликата между своите точки и точките на победителя. Ако да речем в края на играта имам двайсет точки повече от Скип, по възприетата тарифа пет цента на точка му дължа долар. Центове, ще кажете, но през 1966 един долар не беше никак малко за обитателите на „Чембърлейн“ III, които трябваше да работят, за да се издържат.

3.

Ясно помня кога започна картоиграческата епидемия — през първия уикенд на октомври. Помня го, защото беше точно след първите контролни, които минаха за мен успешно. Успехът беше сериозно съображение за обитателите на „Чембърлейн“ III, защото всички се издържахме със стипендии, заеми (повечето от които, включително и моят, благодарение на Закона за защита на националното образование) и работа в университета. Все едно да се носиш в самоделна количка „сапуниерка“ за бебешори, само че не скована с пирони, ами слепена с тесто, и макар че всички взимаха различни стипендии — в зависимост от умението да се попълват формуляри и от това доколко съвестно си бяха свършили работата гимназиалните ни консултанти — за всички с еднаква сила важеше един тъжен житейски факт. Той бе лаконично изобразен на малко бродирано пано, окачено в читалнята на третия етаж, където се провеждаха турнирите по хартс. Беше го измайсторила майката на Тони Де Лука и като пращала сина си в колежа, му заръчала да го окачи на видно място. Есента на 1966 неусетно отминаваше и идваше зима, и с всяка раздадена ръка и всяка изчистена дама пика творението на госпожа Де Лука грееше все по-ярко и по-внушително, а аз всяка вечер си лягах с неотворени книги, непрочетени записки и ненаписани домашни. Един-два пъти дори го сънувах:

2.5.

Така изглеждаше паното с едрите, червени, изплетени на една кука цифри. Госпожа Де Лука (ние също) добре знаеше какво означава това. Ако живееш в обикновено общежитие — „Джаклин“, „Дън“, „Пийз“ или „Чадбърн“ — можеш да завършиш дори със среден успех 1.64… стига мама и татко редовно да плащат сметките. Все пак нека не забравяме, че става дума за държавен колеж, а не за Харвард или Уелсли. Но за студенти, които се опитваха някак да избутат със стипендии и заеми, 2.5 беше абсолютният минимум. Ако паднеш под 2.5 — с други думи, от три на три минус — малката спортна сапуниерка почти със сигурност ще се разпадне на съставните си части. „Айде чао, бейби, обаждай се“ — както обичаше да казва Скип Кърк.

Изкарах първите колоквиуми доста прилично, особено пък за човек, който направо се поболява от носталгия по дома (никога не се бях отделял от къщи, като изключим едноседмичния бейзболен лагер, от който се върнах с навехната китка и странни гъбични образувания между пръстите на краката и под тестисите). Учех пет предмета и по всички имах петици, с изключение на английски език и литература. Изкарах отличен. Преподавателят, който впоследствие се разведе с жена си и отиде в университета в Бъркли да рецитира стихове на прословутия Спроул Плаца, беше написал до един от отговорите „Великолепен пример за ономатопея.“ Изпратих теста на мама и татко. Майка ми отвърна с пощенска картичка, която съдържаше една-единствена дума, надраскана на гърба със замах — „Браво!“ Този спомен неочаквано ме жегва и ми причинява почти физическа болка. Това като че ли беше последното контролно със златна звездичка за отличие, което показах на нашите.

Като минаха колоквиумите, с неподозирано задоволство сметнах средния си успех и получих 3.3. Повече не успях да се добера до тези заветни висоти и в края на декември си дадох сметка, че изборът е много прост: или спирам да играя карти и криво-ляво опазвам крехката си стипендия до следващия семестър, или продължавам да преследвам Кучката под паното на госпожа Де Лука в читалнята на третия етаж до Коледа, след което си стягам багажа за Гейтс Фолс завинаги.

Все щях да си намеря работа в местната текстилна фабрика — баща ми бе работил там в продължение на двайсет години, докато претърпя онази злополука, която му коства зрението, и все някак щеше да ме вкара. На майка ми ще й призлее, като чуе, но няма да ме спре, ако й кажа, че именно това е, което искам. В крайна сметка тя винаги се оказваше реалистът в семейството. Дори когато едва не се побъркваше от всичките си надежди и страхове, си оставаше реалист. Известно време ще страда до полуда от провала ми в университета, а аз ще се чувствам виновен, но после и на двамата ще ни мине. В крайна сметка исках да ставам писател, а не загубен учител по литература, а все ми се струва, че само надутите писатели имат нужда от университетско образование, за да си гледат свястно работата.

Но не ми се искаше и да изхвръкна. Струваше ми се, че не бива да започвам живота си на възрастен точно по този начин. Намирисваше ми на провал, а всичките ми размишления в духа на Уитман за писателя, който трябва да твори сред хората, ми звучаха някак като оправдание за този провал. Но читалнята на третия етаж ме зовеше — шумоленето на картите, някой пита сега наляво ли подаваме, или надясно, друг пита у кого е Душа (при хартс разиграването задължително започва с двойка спатия — карта, известна сред страстните картоиграчи от третия етаж под наименованието „Душа“). Сънувах как Рони Маленфант — това бе първият истински задник до мозъка на костите си, с когото се запознах след лошите батковци в първия клас на гимназията — хвърля пика след пика и с пронизителния си писклив гласец крещи: „Време е за лов на Кучки! Дръжте мръсницата!“ Струва ми се, че почти винаги знаем къде ни е интересът, но понякога онова, което знаем, е без значение в сравнение с онова, което изпитваме.

4.

Моят съквартирант не играеше хартс. Той пет пари не даваше за необявената война срещу Виетнам. Моят съквартирант всеки ден пишеше на приятелката си у дома, която учеше в последния клас на гимназията. Ако сравните Нейт Хопънстанд с чаша вода, чашата ще ви се стори по-жизнена.

Двамата живеехме в стая № 302, точно до стълбището, срещу апартамента на отговорника на етажа (бърлогата на всяващия ужас Милото), в противоположния край на коридора от читалнята с масите за игра на карти, металните пепелници и гледката към Двореца в равнините. Да ни съберат точно нас двамата навеждаше на мисълта — поне мен, че най-зловещите опасения от неприятности с управата по настаняването може да се окажат основателни. Като попълвах анкетата за общежитие през април шейсет и шеста (когато най-голямата ми грижа беше дали да заведа Ан-Мари Суси на ресторант след абитуриентския бал), бях написал, че съм: а) пушач; б) млад републиканец; в) запален фолккитарист; г) нощна птица. Съмнителната мъдрост на управата по настаняването ме бе събрала с Нейт, непушещ бъдещ зъболекар, чиито родители бяха демократи от Северен Мейн (фактът, че Линдън Джонсън беше демократ, никак не променяше отношението на Нейт по въпроса за американските войници, които се щураха из Южен Виетнам). Над леглото си имах плакат на Хъмфри Богарт, а над своето Нейт беше окачил снимки на кучето и на приятелката си. Момичето беше бледо същество с униформа на мажоретка, стиснало батона като боздуган. Това беше Синди. Кучето се казваше Ринти. Момичето и кучето се усмихваха по един и същи начин. Ега ти и сюрреалистичната картинка!

Но най-голямото падение на Нейт, поне в нашите очи със Скип, беше колекцията му от грамофонни плочи, грижливо наредени по азбучен ред под Синди и Ринти, точно над лъскавия малък грамофон марка „Суинглайн“. Нейт притежаваше три албума на Мич Милър („Пейте с Мич“, „Още пейте с Мич“, „Мич и приятели пеят Джон Хенри и други любими американски фолкпарчета“), „Запознайте се с Трини Лопес“, дългосвиреща плоча на Дийн Мартин („Дино разтърси Вегас“), дългосвиреща плоча на Гери енд Пийс Мейкърс, първия албум на Дейв Кларк Файв — може би най-шумната слаба рок-тава, издавана някога — и много други, все от този десен. Не ги помня всичките. Което сигурно е добре.

— Нейт, не — каза Скип една вечер. — Моля те, недей. Това се случи малко преди да ни обземе манията да играем хартс, може би броени дни.

— Какво не? — Нейт не вдигаше глава от бюрото. Имах чувството, че прекарва абсолютно цялото си време или в час, или на бюрото. Понякога го хващах как си бърка в носа, после скришно размазва сополите (след внимателна и подробна инспекция) под средното чекмедже. Това бе единственият му порок… като изключим лошия му музикален вкус, разбира се.

Скип тъкмо разглеждаше плочите му — нещо, което правеше без стеснение във всяка студентска стая, където влезеше. Тъкмо беше извадил една обложка. Имаше вид на лекар, който разглежда рентгенова снимка… на която се вижда сочен (и със сигурност злокачествен) тумор. Беше застанал между леглото на Нейт и моето, облечен в гимназиалното си яке с инициали и с бейзболна шапка от гимназията в Декстър. През цялото си следване и почти никога след това не съм срещал друг човек, до такава степен олицетворение на американска хубост, както Капитана. Скип сякаш въобще не си даваше сметка колко добре изглежда, но не вярвам да е бил чак толкова наивен по отношение на външността си, или поне не съвсем, защото иначе въобще нямаше да върти толкова много гаджета. В онези години почти всеки можеше да забърше гадже, разбира се, но Скип си лягаше с мацки доста често дори за разбиранията на онова време. Но през есента на шейсет и шеста още нямаше и помен от подобни неща — през есента на шейсет и шеста сърцето на Скип, както и моето, бе предано на хартс.

— Много лошо, човече — с нежен укор в гласа продължаваше Скип. — Прощавай, ама това наистина е много гадно.

Аз седях на бюрото си, пушех „Пал-Мал“ и си търсех купона за стола. Да му се не видят и купоните, вечно ги губех.

— Кое е гадно? Ти защо ровиш в плочите ми? — Учебникът по ботаника лежеше разтворен на бюрото. Нейт рисуваше листо на милиметрова хартия. Синята му шапчица на първокурсник се беше накривила назад. Мисля, че Нейт Хопънстанд беше единственият първокурсник от целия випуск, който действително носи глупавото парцалче чак докато скапаният футболен отбор на университета отбеляза тъчдаун… с други думи, около седмица преди Деня на благодарността.

Скип продължаваше да изучава грамофонната плоча.

— Кура ми Янко. Направо отврат.

— Мразя такива приказки! — възкликна Нейт, но упорито не вдигаше глава. Скип много добре знаеше, че Нейт мрази цинизмите, и именно поради това ги говореше. — и въобще, за какво говориш?

— Съжалявам, че думите ми те обиждат, но не мога да оттегля коментара си. Щот’ това наистина е боклук. Чак ми прилошава. Ега ти, направо зле ми става.

— Кое? — Нейт най-после се ядоса и вдигна глава от листото, което беше най-прецизно изчертано, като карта в пътния атлас „Ранд Макнали“. — КОЕ?

— Това.

На обложката в ръцете на Скип се виждаше девойка със самодоволна усмивка и нахално вирнати гърди под моряшката блуза, която сякаш танцуваше на палубата на малък патрулен катер. Самоуверено махаше с ръка за поздрав, а на главата й се мъдреше дръзко килната моряшка шапка.

— Обзалагам се, че ти си единственият студент в цяла Америка, който е повлякъл „Даян Рийни пее морски песни“ в колежа — отсече Скип. — Това е лошо, Нейт. Мястото на това нещо е на тавана, при старите ти ученически панталони, дето се хващам на бас, че си разхождал по всички училищни състезания и църковни сбирки.

Ако под „стари ученически панталони“ се разбираше онзи модел на „Сансабелт“ от полиестер със странна и безсмислена катарама отзад на кръста, подозирам, че Нейт бе донесъл цялата си колекция… всъщност дори в настоящия момент носеше именно такъв панталон. Но не казах нищо. Вдигнах снимката на приятелката си и отдолу забелязах купона. Грабнах го и го пъхнах в задния джоб на джинсите си „Ливайс“.

— Тази плоча е хубава — гордо заяви Нейт. — Тази плоча е дори много хубава. Направо ти се приисква да затанцуваш.

— Айде, бе, сериозно? — Скип я метна на леглото му. (Нарочно не прибираше плочите по местата им, защото знаеше, че това направо изкарва съквартиранта ми от равновесие.) — „Моят годеник се провикна «Кораб, стой!» и стана моряк във Фло-о-о-о-та“? Ако на това му викаш хубаво, за нищо на света няма да ти се оставя някой ден да ме преслушваш, еба си.

— Аз ще ставам зъболекар, а не терапевт — бавно и натъртено произнесе Нейт. Вратните му жили започваха да се издуват. Доколкото ми е известно, Скип Кърк беше единственият човек в „Чембърлейн“ III, а може би дори в целия университет, който съумяваше да влезе йод дебелата кожа на този малък янки. — Уча стоматология. Знаеш ли какво означава „стома“? Означава уста, Скип! Означава…

— Тогава за нищо на света няма да те оставя да ми запълваш кариесите, еба си.

— Защо непрекъснато повтаряш тази дума?

— Коя? — Скип много добре знаеше коя, но искаше Нейт да я каже. В крайна сметка моят съквартирант винаги я изричаше, но почервеняваше като рак. Това направо омагьосваше Скип. Целият Нейт омагьосваше Скип; Капитанът веднъж ми довери, че според него Нейт е извънземно, кацнало на Земята от планетата „Добро момче“.

— Еба си — изрече Нейт Хопънстанд и страните му пламнаха. След малко заприлича на Дикенсов герой: портрет на сериозен млад човек, описан от Боз5. — Тази дума.

— Имал съм лоши примери за подражание. Направо се ужасявам, като си помисля за бъдещето ти, Нейт? Еба си, ами ако Пол Анка реши да се завърне на сцената?

— Ти никога не си слушал тази плоча. — Нейт грабна албума от леглото и го тикна на мястото му, между Мич Милър и „Стела Стивънс е влюбена!“.

— Еба си, въобще и не държа. Хайде, Пит. Да вървим Да ядем, че направо ще пукна от глад, еба си.

Пъхнах под мишница учебника по геология — идният вторник се задаваше тест. Скип го измъкна от ръцете ми и го запрати на бюрото, събаряйки снимката на приятелката ми, която не искаше да спи с мен, обаче като беше в настроение, хвърляше бавни и убийствено хубави чекии. Никой не прави по-добри чекии от католичките. С течение на годините съм променил възгледите си за много неща, но не и за това.

— Това пък защо? — питам аз.

— Човек не чете на масата, еба си. Даже и като нагъва столски помии. Ти да не си расъл в гората?

— Да ти кажа честно, Скип, расъл съм в семейство, където всъщност всички четат на масата. Знам, че ти е трудно да повярваш в друга гледна точка за нещата, различна от тази на семейство Кърк, обаче истината е, че има такава.

Той неочаквано помръкна. Сграбчи ме за ръцете, погледна ме право в очите и рече:

— Поне не учи на масата, а?

— Добре — отвърнах, макар да смятах, че имам право да уча където ми е кеф или където си поискам, еба си.

— Ако отсега се напъваш и си даваш много зор, ще пипнеш язва. Моят старец пукна от язва. Вечно се юркаше и си даваше зор.

— О, съжалявам.

— Не се тревожи, беше отдавна. Давай да ходим, преди да ометат цялата шибана риба тон. Нейт, момчето ми, ти идваш ли с нас?

— Трябва първо да довърша листото.

— Заеби листото.

Ако друг му го беше казал, Нейт щеше да го изгледа сякаш е образувание, намерено под изгнил пън, после мълчаливо щеше да се върне към работата си. В случая обаче се замисли за миг, после се изправи и внимателно свали якето, което винаги закачаше на вратата. Облече го. Нагласи шапчицата на главата си. Дори Скип не смееше да коментира упоритото желание на Нейт да я носи. (Като го попитах къде е изчезнала неговата — това беше на третия ни ден в МУ и ден след като се запознахме — той ми отвърна: „Избърсах си задника и я метнах на едно дърво.“ Сигурно не беше така, но не изключвах напълно възможността.)

Изтопуркахме по стълбите и излязохме навън в мекия октомврийски здрач. Студенти от трите общежития се стичаха към „Холиок“, където покривах девет смени седмично. Работех на конвейера за мръсни чинии, наскоро ме бяха повишили до отговорник за мръсните прибори и при добро държание до Деня на благодарността щяха да ме повишат в отговорник по подреждането на съдовете. Трите блока „Чембърлейн“, „Кинг“ и „Франклин“ се намираха на хълм. Дворецът в равнините се издигаше на съседно възвишение. За да стигнат до него, студентите се спускаха по три отделни асфалтови пътеки, които се сливаха в една долчинка, откъдето нагоре към стола тръгваше широка алея с червени плочки. „Холиок“ бе най-голямото от четирите здания и грееше в здрача като увеселителен параход в открито море.

Долчинката, където асфалтираните пътеки се събираха, се наричаше Потока на Бенет — дори да съм знаел защо, отдавна вече съм забравил. Момчетата от „Чембърлейн“ и „Кинг“ идваха по отделни пътеки, а момичетата от „Франклин“ — по третата. На кръстопътя трите потока се срещаха, говореха, смееха се и си разменяха смели и срамежливи погледи. После поемаха заедно към стола по алеята с червените плочки, известна като алеята „Бенет“.

Насреща ни, цепейки направо през тълпата с наведена глава и обичайната непроницаема физиономия на бледото си, остро лице, идеше Стоукли Джоунс III. Беше високо момче, но човек почти не си даваше сметка за ръста му, защото Стоук винаги ходеше приведен над патериците си. Косата му — лъскава черна грива — се разпиляваше на челото му в остри кичури, скриваше ушите му и падаше по бледите му страни като черни мастилени ивици.

По онова време беше апогеят на прическите а ла Бийтълс, което за повечето момчета се свеждаше до старателно вчесване напред, а не назад, като по този начин се скриваше челото (и акнето). Стоук Джоунс въобще не си даваше толкова труд. Средно дългата му коса просто си растеше накъдето си поиска. Ходеше прегърбен и гръбнакът му скоро щеше да се изкриви, ако вече не се беше изкривил. Обикновено вървеше със сведен поглед, сякаш следеше дъгите, които описваха патериците му. Ако обаче случайно вдигне глава и те погледне в очите, направо се стряскаш от умния му огнен поглед. Беше истински Хийтклиф от Нова Англия, само дето от кръста надолу се бе превърнал в изсъхнала шушулка. Краката му — обикновено стегнати в грамадни метални шини, когато ходеше на лекции — се движеха, но едва-едва, като пипалата на умираща сепия. В сравнение с тях торсът му беше мускулест. Комбинацията беше малко чудновата. Стоук Джоунс приличаше на реклама на Чарлз Атлас6, в която ПРЕДИ И СЛЕД по някакъв странен начин са се слели в едно тяло. Отиваше в столовата пръв, още с отварянето, и както всички научиха още на третата седмица от първия семестър, правеше го не защото е инвалид, а защото обичаше — като Грета Гарбо — да бъде сам.

— Мътните го взели — каза Рони Маленфант една сутрин, като отивахме на закуска — тъкмо беше поздравил Джоунс, който не отвърна и просто го отмина, без дори да кимне. Но всички чухме как мърмори под нос. — Сгърчен задник такъв. — Такъв си е Рони, винаги прелива от съчувствие. Подозирам, че е придобил характерния си финес чар и joie de vivre7 сред клиентите, дето драйфат по ъглите на евтините кръчми на Лисбън Стрийт в Луистън, където бе отраснал.

— О, Стоук, какво става? — пробва се и Скип същата вечер, когато Стоук се хвърли към нас на патериците си. Винаги се движеше с този добре премерен плонж — горната половина на тялото му, която напомняше на Блуто Блутарски8, се привеждаше толкова напред, че заприличваше на фигура на носа на кораб. По този начин Стоук сякаш казваше „майната му“ на онова, каквото и да е то, което бе причинило обезобразяването на долната половина от тялото му; той непрестанно му показваше среден пръст; Стоук поглеждаше и теб с умните си огнени очи и ти казваше: „Върви на майната си, заври си го отзад, седни отгоре да го понаместиш, и си изяж ушите.“

Не отвърна на поздрава, но за миг вдигна глава и срещна погледа на Скип. После отново сведе очи и ни отмина с бърза крачка. По щуравата му коса се стичаше пот, която капеше по лицето му. Пътьом си мърмореше под нос: „Хръц-хръц, хръц-хръц, хръц-хръц“, сякаш си тактуваше… или артикулираше скритите си желания по отношение на цялата ни измет… а може би и двете. Освен това миришеше: усещахме киселия, остър дъх на пот, който винаги витаеше около него, понеже никога не вървеше бавно, сякаш това би го обидило, но имаше и друго. Потта мирише силно, но не лошо. През нея обаче избиваше една друга миризма, далеч по-неприятна. В училище се занимавах с лека атлетика (първата година в колежа трябваше да избирам между пистата и „Пал-Мал“; избрах цигарите) и тази особена комбинация ми беше позната, обикновено я свързвах с някого, който се насилва да тича с висока температура, грип или болно гърло. Единствената миризма, която донякъде наподобява този специфичен дъх, е тази от трансформатора на електрическите влакове, когато е работил прекалено дълго на прекалено високи обороти.

И ни отмина: Стоук Джоунс, който скоро щеше да получи от Рони Маленфант прозвището Хръц-Хръц, вече свободен от металните скоби, на път към общежитието.

— Ей, какво е това? — Нейт се беше спрял и гледаше назад. Ние със Скип също спряхме и се обърнахме. Тъкмо се канех да попитам Нейт какво иска да каже, но тогава видях сам. Джоунс беше с джинсово яке. На гърба, сякаш изрисуван с черен маркер и едва различим в падащия здрач, се забелязваше някакъв кръгъл знак с нещо по средата.

— Де да знам, мяза на птичи крак — предположи Скип.

Момчето с патериците се гмурна в тълпата, която отиваше на поредната вечеря в стола, в поредния четвъртък, в поредния октомврийски ден. Повечето момчета бяха гладко избръснати, а момичетата носеха поли и блузи с кръгли якички. Почти пълната луна вече изгряваше и ги обливаше в оранжева светлина. Още цели две години ни деляха от разгара на Епохата на Откачалките и никой от тримата ни не разбра, че онази вечер за пръв път видяхме знака на мира.

5.

Съботната закуска беше една от работните ми смени в „Холиок“. Беше приятна смяна, тъй като столът никога не се пълнеше. Каръл Джърбър, момичето на приборите, стоеше в началото на конвейера. След нея бях аз — моята работа се състоеше в това да взимам мръсните чинии от подносите, да ги почиствам и да ги редя на количката до мен. Когато конвейерът беше много претоварен, както на вечеря в почивните дни, просто натрупвах чиниите с цялата свинщина на количката и ги почиствах по-късно, като се успокои топката. Следващият човек прибираше чашите и ги поставяше в специална миялна машина. Работата в „Холиок“ не беше никак лоша. Все се намираше някой умник като Рони Маленфант да вземе да върне недокоснат суджук или наденичка със забодено знаменце, или овесена каша, украсена с надпис „МАМКА ВИ“, издокаран от старателно накъсани на лентички салфетки (а веднъж в купа с изстинал, вече желиран сос от руло с кайма открихме друго послание: „ПОМОЩ, ДЪРЖАТ МЕ ПЛЕННИК В СЕЛСКИ КОЛЕЖ“); да не говорим какви прасета са някои хора — намирахме чинии, пълни с кетчуп, чаши с мляко, в които плува картофено пюре, размазани зеленчуци… но така ли иначе, работата не беше никак лоша, особено в събота сутрин.

Веднъж плъзнах поглед покрай Каръл (която изглеждаше необикновено красива за този ранен час) и забелязах Стоук Джоунс. Беше с гръб към шубера, но няма начин да сбъркаш патериците и странното изображение на гърба на якето му. Скип се оказа прав — наистина приличаше на птичи крак (чак година по-късно някакъв човек о телевизията го нарече: „Крачето на великото американско пиле“).

— Знаеш ли какво е това? — попитах Каръл и посочих знака.

Тя дълго се взира, но накрая поклати глава:

— Не. Сигурно е някаква шега за посветени.

— Стоук не се шегува.

— Ама как може, уж си поет, а да не знаеш.

— Я стига, Каръл, направо ще ме умориш. Като свърши смяната, я изпратих до нейното общежитие (като си казах, че просто съм учтив и че изпращайки Каръл Джърбър до „Франклин“, всъщност по никакъв начин не изневерявам на Ан-Мари Суси в Гейтс Фолс), после се понесох към „Чембърлейн“, питайки се кой ли може да знае какво означава това пилешко краче. Чак сега, след толкова години, се сещам, че и през ум не ми е минавало да попитам самия Джоунс. Но като стигнах на нашия етаж, забелязах нещо, което отнесе мислите ми в съвсем друга посока. След като бях излязъл в шест и половина сутринта с почти затворени очи, за да се настаня на конвейера зад Каръл, някой беше измазал вратата на Милото Диърборн с крем за бръснене… ама отгоре до долу, включително и дръжката, а на прага беше теглил яка плътна черта. Забелязах следа от бос крак и се усмихнах. Милото отваря вратата само по хавлия и тръгва към душа, но в този миг люуууус!, и хайде.

Като влязох в триста и втора, още се усмихвах. Нейт пишеше на бюрото. Като го видях как крие тетрадката, заключих, че това е поредното писмо до Синди.

— Някой е намазал вратата на Милото с крем за бръснене — обявих, — застанах пред моята полица с книги и измъкнах учебника по геология. Имах намерение да се настаня в етажната читалнята и да попрочета за теста във вторник. Нейт се опита да запази сериозен, неодобрителен вид, но не можа да се сдържи и се усмихна. В онези дни все се опитваше да го раздава много морализаторски, но в крайна сметка не успяваше. Подозирам, че с времето за съжаление се е усъвършенствал.

— Да го беше чул как крещи. — Нейт се разхили и притисна дребния си юмрук към устата си, за да заглуши подобни невъзпитани прояви. — И псува — за малко да засенчи Скип.

— Сигурен съм, че по псувните никой не може да се мери със Скип.

Нейт ме изгледа, тревожно сбърчил чело.

— Нали не си ти? Понеже знам, че стана рано…

— Ако щях да украсявам вратата на Милото, щях да предпочета тоалетна хартия. Целият ми крем за бръснене отива право на мутрата ми. Аз съм беден студент като теб, ако не помниш.

Тревожната бръчка се изглади и Нейт пак заприлича на хрисимо църковно хористче. Чак сега забелязах, че седи на бюрото само по гащета и глупавата синя шапчица на първокурсник.

— Много се радвам, защото Милото виеше с все сила, че ще пипне негодника и ще се погрижи да го сложат под дисциплинарно наблюдение.

— Задето му е намазал вратата с крем за бръснене? Съмнявам се, Нейт.

— Знам, че звучи странно, но ми се стори, че говореше сериозно. Дейвид Диърборн понякога ми напомня онзи филм за смахнатия капитан. Дето Хъмфри Богарт играеше. Нали се сещаш?

— Н-да, „Метежът на «Кейн»“.

— А-ха, именно. Та Дейвид… ъ-ъ, нека кажем, че основната грижа на един отговорник на етаж е да раздава дисциплинарни наказания.

Според правилника на университета най-тежкото наказание бе изключването, което се прилагаше при тежки престъпления като кражба, нападение, притежание или употреба на наркотици. Дисциплинарното наказание бе следващата степен и се налагаше за провинения от сорта да те заварят с момиче в стаята ти (особено пък след вечерния час за момичета като нищо можеше и да те изключат, колкото и невероятно да звучи в наши дни), за притежаване на алкохол, за преписване на изпит, за плагиатство. В подобни случаи теоретично можеха и да те изключат, най-вече за преписване (особено на колоквиум или на годишен изпит), но в повечето случаи те подлагаха на дисциплинарно наблюдение, което после влачиш цял семестър. Не ми се искаше да вярвам, че някакъв си отговорник ще отиде при декана на мъжете Гаретсън и за някакъв си нищо и никакъв крем за бръснене ще иска дисциплинарно наказание — но все пак ставаше дума за Милото, който бе ужасен сухар и стриктно провеждаше седмични проверки на стаите, като за целта си носеше табуретка, та да инспектира горните рафтове на гардеробите, тъй като очевидно смяташе, че и това му влиза в задълженията. Сигурно бе заимствал идеята от Програмата за обучение на запасни офицери, която боготвореше със същия жар, с който Нейт обичаше Ринти и Синди. Освен това за неизчистена стая изпращаше докладни записки — тази практика все още съществуваше официално, макар да бе напълно забравена извън ПОЗО. Ако се натрупат достатъчно докладни записки, може да ти натресат и дисциплинарно наказание. Вследствие на това теоретично можеше да изхвърчиш от колежа, да ти прекратят срока на отлагане на военна служба, да получиш повиквателна и в крайна сметка да се озовеш под куршумите във Виетнам само защото редовно си забравял да изхвърлиш боклука или да пометеш под леглото.

Самият Дейвид Диърборн също беше беден студент, който се издържаше със стипендия и заем, и работата му като отговорник — също теоретично — не се различаваше от моята в стола. Но Милото не смяташе така. Той се мислеше за едно стъпало над другите, един от малцината, от гордите, от смелите. Семейството му живееше на източното крайбрежие, нали разбирате, и по-точно във Фалмът, където през 1966 още се пазеха над петдесет писани забрани от времето на пуританите. Със семейството му се случило нещо и те пропаднали, досущ като в старинна театрална мелодрама, само дето Милото още се обличаше като възпитаник на Фалмътския частен колеж, ходеше на лекции със сако, а в неделя слагаше костюм. Той бе абсолютната противоположност на Рони Маленфант, с каруцарските му приказки, всичките му предразсъдъци и гениалния му математически мозък. Като се разминаваха в коридора, Милото видимо потръпваше при вида на Рони, чиято вълниста алена коса падаше по лицето му, което сякаш само бягаше от себе си, от изпъкналото чело до почти несъществуващата брадичка. Помежду им се мъдреха вечно залепналите гурелясали очи и сополивият нос на Рони… да не говорим за устните му, които бяха толкова червени, сякаш се е наплескал с евтино кичозно червило от оказион. Милото не харесваше Рони, но Маленфант не бе единственият, към когото бе насочено изтънченото му неодобрение — той май не харесваше нито едно от момчетата, за които отговаряше. И ние не го харесвахме, но Рони направо го мразеше. Неодобрението на Скип Кърк граничеше с презрение. Двамата ходеха заедно на ПОЗО (поне до ноември, когато Скип заряза курса) и от него знаех, че Милото не го бивало за нищо друго, освен да лиже задници. В очите на моя приятел, който като гимназист за малко да се окаже в щатския отбор по бейзбол, нашият отговорник имаше едно кардинално провинение: според Скип Милото не покривал. Моят приятел смяташе това за най-тежкия грях. Човек трябва да покрива батъра. Дори да си затънал в кал до уши, пак трябва да го покриваш.

И аз като всички останали не можех да понасям Милото. Проявявам разбиране към всякакви човешки недостатъци, но не мога да търпя сухарите. Но все пак изпитвах известно съчувствие. Първо, той нямаше никакво чувство за хумор, което според мен е недъг, не по-лек от телесната увреда на долните крайници на Стоук Джоунс. Освен това не мисля, че самият той много се харесваше.

— Въобще няма да се стигне до дисциплинарно, ако не открие виновника — отбелязах. — Пък дори и да го открие, надали деканът Гаретсън ще го лепне на някого само защото намазал вратата на отговорника с крем за бръснене.

Но Милото можеше да бъде дяволски убедителен. Може и да е пропаднал, но все още притежаваше нещо, което издаваше, че е от друг сой. Разбира се, това бе още една причина, поради която не допадаше на останалите. Скип го наричаше „Тръчко“, защото на футболните тренировки на ПОЗО никога не тичал истински, а просто подтичвал по игрището.

— Е, щом не си ти — изтърси Нейт и за малко да се разхиля.

Седи си Нейт Хопънстанд по гащи и по шапчица, с тесните си голи гърди, осеяни с лунички и с очертани тънички ребра. Гледа ме изпитателно и заема бащинска роля.

— Мислиш ли, че е Скип? — тихо ме попита.

— Не. Но ако трябва да отгатна кой на етажа вижда голяма смешка в оплесканата с крем за бръснене врата на отговорника, бих се спрял на…

— Рони Маленфант.

— Именно. — Посочих Нейт с пръст и уж го гръмнах, като му намигнах.

— Видях те да вървиш към „Франклин“ с едно русо момиче. Каръл. Хубава е.

— Просто й правех компания.

Но Нейт си седеше по гащета и шапчица и се усмихваше, сякаш всичко му беше ясно. Може би е бил прав. Не отричам, харесвах я, макар да не знаех нищо за нея… освен че е от Кънектикът. Нямахме много стипендианти от други щати.

Запътих се към читалнята с учебника по геология под мишница. Там заварих Рони, който си бе нахлупил шапчицата наопаки, почти като репортерско бомбе. Беше с двама други от нашия етаж, Хю Бренан и Ашли Райе. И тримата нямаха вид на най-веселите хора в събота сутрин, но щом ме видя, погледът на Рони светна.

— Пит Райли! Точно ти ми трябваш. Знаеш ли да играеш хартс?

— Да. Но за мой късмет, знам и да уча. — Показах му учебника и вече си мислех, че явно ще трябва да сляза на втория етаж… ако наистина възнамерявам да правя нещо съществено, разбира се. Защото Рони никога не млъкваше. Очевидно беше неспособен да мълчи. Рони Маленфант беше най-големият дърдорко на света.

— Хайде де, само една игра до сто — увещаваше ме той. — Играем по пет цента на точка, ама тия двамата са по-зле от старци, дето се чукат.

Хю и Ашли глуповато се ухилиха, сякаш току-що им бяха направили комплимент. Обидите на Рони бяха голова грубиянски и нагли, толкова хапливи и язвителни, че повечето хора ги приемаха като смешки или като странни комплименти. Но това не беше така.

— Рони, във вторник имам тест и нищо не разбирам от тия геосинклинали.

— Заеби ги геосинклиналите — отвърна той, а Ашли Райе се изхили. — Имаш днес, цял ден утре и цял понеделник за шибаните геосинклинали.

— В понеделник имам лекции, а утре със Скип ще ходим в Олдтаун. В Методистката църква има надсвирване на открито и искахме да…

— Ох, стига, млъкни, имай милост към бедните ми топки и престани да ми говориш за тия фолклорни тъпотии. Майкъл може да си завре скапаната лодка в задника ми, ако ще, разбра ли? Слушай, Пит…

— Рони, наистина…

— Да не сте мръднали оттука, тъпаци такива! — Той се облещи на Ашли и Хю. Те не посмяха да гъкнат. Предполагам, че бяха на по осемнайсет години като всички останали, но който е следвал в университет, знае, че във всеки нов випуск има неколцина изключително малки осемнайсетгодишни хлапета, особено в земеделските щати. Рони блестеше пред малките. Те изпитваха ужасно страхопочитание към него. Той им взимаше купоните за стола, биеше ги с пешкир в банята, обвиняваше ги, че са поддръжници на преподобния Мартин Лутър Кинг (който, както ни убеждаваше Рони, ходел на протестните демонстрации с „джигуар“), взимаше им пари на заем, а на техните молби отвръщаше с „Яж ми задника, маймуно“. Но те го обичаха въпреки това… или точно заради това. Обичаха го, защото беше толкова… колежански.

Рони ме сграбчи през врата и ме помъкна към коридора да поговорим насаме. Аз обаче не изпитвах страхопочитание към него и малко се гнусях от ароматите, които се стелеха на талази от подмишниците му, затова сграбчих пръстите му, извих ги и ги отскубнах от врата си.

— Не го прави, Рони.

— О, о, о, добре, добре, добре! Само ела тука за малко, ако обичаш. И ме пусни, защото ме боли! С тая ръка си бия чекии! Господи! Мамка му!

Пуснах ръката му (и мислено се запитах дали я е мил от последната чекия насам), но го оставих да ме изведе в коридора. Навън ме сграбчи за ръцете и разпалено заговори, ококорил гурелясалите си очи.

— Тия момчета не могат да играят — нетърпеливо сподели той. — Пълни дефекти, Питски, ама обичат да играят. Разбираш ли, брато, обичат да играят, мамка им! Аз не обичам, ама за разлика от тях мога да играя. Освен това нямам пукнат цент, а довечера в „Хок“ ще дават два филма с Богарт. Ако им измъкна два долара…

— Филми с Богарт? Да не би единият да е „Метежът на «Кейн»“?

— Тъй вярно, „Метежът“ и „Малтийския сокол“, Боги е във вихъра си, гледа от екрана право в теб. Ако издоя два долара от тия тъпанари, ще мога да отида. А ако измъкна четири, ще звънна на някоя хубавица от „Франклин“, ще я заведа, и после може и да намажа някоя свирка.

Такъв си е Рони, проклетият му романтик. Представих си го в ролята на Сам Спейд в „Малтийския сокол“, как казва на Мери Астор да кляка и да почва. Само при мисълта за това носът ми се запуши.

— Ама има един голям проблем, Пит. Хартс с трима е малко рисковано. Кой ще ти смее да стреля луната, като не се знае коя карта остава в купчинката?

— Как играете? До сто, всички победени плащат на победителя?

— А-ха. Ако дойдеш, ще ти пусна половината от моята печалба. Плюс дето ще ти върна, каквото изгубиш. — Той грейна в блага усмивка като светец.

— Ами ако аз те бия?

Рони се стресна, после се ухили до уши.

— В другия живот, брато. Аз съм гений на карти. Погледнах си часовника, после хвърлих поглед към Хю Ашли. Наистина нямаха вид на сериозни противници, Бог да ги пази.

— Знаеш ли какво, една игра до сто. Пет цента на точка Няма да делим. Изиграваме играта, после сядам да уча и всички са доволни.

— Дадено. — На връщане към читалнята добави: — Много си готин, Пит, ама работата си е работа… твоите загубени педал ски приятелчета в гимназията никога не са те наебавали така яко, както аз ще те наеба ей сега.

— Абе въобще не съм имал педали в гимназията. Всеки уикенд ходех на стоп до Луистън да запрятам полата на сестра ти.

Рони се ухили, седна, извади колодата и заразбърква картите.

— Добре съм я разпечатал, нали?

Там е работата, че човек никога не може да надприказва синчето на госпожа Маленфант. Мнозина са се опитвали, но доколкото ми е известно, все още никой не е успял.

6.

Рони беше ограничена, дребна душица, доста цапнат в устата и от него се носеше противната миризма на зоологическа градина, но трябва да му се признае, че умееше да играе карти. Не беше чак такъв майстор, какъвто се изкарваше — поне на хартс, до голяма степен игра на късмет — но го биваше. Когато наистина внимаваше, успяваше да запомни почти всички изиграни ръце… и сигурно заради това никак не обичаше да играе тройка — нали накрая на раздаването остава една карта. Но без нея Рони беше същински змей.

И все пак онази първа сутрин се справих доста добре. Когато Хю Бренан излезе над сто точки в края на първата игра, аз имах трийсет и три точки, а Рони — двайсет и осем. Не бях играл от две-три години, при това никога за пари, и двайсет и пет цента ми се струваше смешна цена за подобно неочаквано забавление. Този рунд струва на Ашли два долара и петдесет цента, а нещастният Хю трябваше да се изръси с цели три и шейсет. В крайна сметка излезе така, че Рони наистина изкара пари за среща, но само някоя наистина луда поклонничка на Богарт щеше да се навие да му духа. Че дори да го целуне за лека нощ.

Рони се наду като сврака, която тъкмо е намерила някое сиренце.

— Ето, на мен ми е вродено. Много ми е мъчно за такива като вас, дето са ощетени, ама на мен ми е вродено, Райли. Както в оная песен на „Дорс“, мъжете не знаят, но малките момичета разбират.

— Ти си болен, Рони.

— Хайде пак — предложи Хю. П. Т. Барнъм9 е прав — наистина всяка минута се ражда по един такъв като Хю. — Искам да си върна парите.

— Е — Рони се ухили до уши и жълтите му зъби грейнаха, — нямам нищо против поне да ти дам шанс. — После ме погледна и добави: — Ти какво ще кажеш, приятел?

Учебникът по геология лежеше захвърлен на дивана. Исках да си върна двайсет и петте цента, както и да изкарам още някой цент. Още повече исках да натрия носа на Рони Маленфант.

— Давай картите — отвърнах и за пръв път изрекох думите, които щях да повторя хиляди пъти в предстоящите тежки седмици: — Сега наляво ли подаваме, или надясно?

— Нова игра, значи надясно. Какъв си дебил! — Рони се изхили, протегна се и доволно проследи раздаването. — Леле, как я обичам тая игра!

7.

Именно тази втора игра окончателно ме зариби. Този път Ашли вместо Хю дръпна решително към стоте точки с активната помощ на Рони, който му набутваше Кучката при всяка удобна възможност. На мен ми се падна само два пъти през цялата игра. Първия път я държах цели четири ръце, вместо да я тикна на Ашли. Тъкмо почвах да си мисля, че в крайна сметка сам ще си я гушна, когато той изпусна ръката и Хю Бренан на бърза ръка изчисти каро. Трябваше да е наясно, че още от самото начало нямам пукнато каро, но хора като Хю не знаят почти нищо. Предполагам, че именно заради това Рони толкова обича да играе карти с тях. Изчистих дамата последен, стиснах си носа и нададох ликуващ вик. Така изразявахме задоволство в онези отдавна отминали дни през шейсетте. Рони се намуси.

— Защо така, бе? Трябваше да изкараш тоя тиквеник! — И той кимна към Ашли, който ни гледаше доста тъпо.

— Да-а, да не съм толкова глупав — отвърнах и му посочих резултата. За момента Рони имаше трийсет точки, а аз имах трийсет и четири. Другите двама водеха значително. Само че не беше важно кой от двамата нещастници, измамени от Рони, щеше да изгуби, а кой от двамата печени играчи щеше да спечели. — Не бих имал нищо против аз да погледам Богарт. Съкровище.

Жълтите му зъби отново лъснаха в усмивка до уши. Бе се беше събрала и публика, пред която да блесне — поне пет-шест зяпачи. Сред които Скип и Нейт.

— О, така ли било? Добре. Направо се нагъзвай, глупако, и се готви да ти го навра отзад.

Но след две игри аз му го наврях. Ашли, който в началото на последното разиграване имаше деветдесет и осем точки, на бърза ръка прехвърли сто. Зяпачите не смееха да шукнат, изтръпнали в очакване дали ще съумея да набутам на Рони шест купи — колкото трябваше да прибере за да го бия поне с една точка.

Отначало тръгна добре и все минаваше метър. При играта на хартс, ако ти се паднат хубави слаби карти, си практически недосегаем.

— Свършено е с Райли! — обяви на всеослушание нашият приятел. — Направо му стопих масчицата, еба си!

И аз така си мислех, но поне имах дама пика. Ако успеех да му я пробутам, щях да спечеля. Нямаше да изкарам кой знае колко от него, но останалите двама щяха яко да снесат: общо над пет долара. А освен това щях да се порадвам на мутрата на Рони. Именно това бе най-голямото ми желание — да видя как задоволството му на бърза ръка ще се изпари и физиономията му ще позеленее. Исках да му запуша устата.

Оставаха три ръце. Ашли игра шестица купа. Хю чисти петица. Аз хвърлих тройка. Усмивката на Рони се стопи, като прибра ръката с деветка. Сега ни деляха само три точки. Но най-хубавото беше, че сега бе негов ред да играе пръв. Имах вале спатия и дама пика. Ако Рони имаше ниска спатия, щях да гризна дръвцето и да се наложи да изтърпя подигравките му, които щяха да бъдат унищожителни. Но ако пък, от друга страна…

Той игра петица каро. Хю изчисти двойка каро и мина метър, а Ашли, чиято озадачена усмивка издаваше, че въобще не разбира какво точно става, игра карта от друга боя.

В стаята се възцари мъртвешка тишина.

Беше мой ред да играя последната карта от ръката — ръката, която щеше да отиде у Рони — аз се усмихнах и хвърлих дама пика върху останалите три карти. Около масата се разнесе тиха въздишка и като вдигнах глава, видях, че броят на зрителите вече е нараснал на десетина. Дейвид Диърборн се беше подпрял на вратата и недоволно ни гледаше. Зад него в коридора имаше още някой, който се подпираше на патерици.

Предполагам, че Милото вече беше прегледал правилата в опърпаната си от четене книжка „Правилник за реда в общежитията на Мейнския университет през учебната 1966–1967 година“, но за свое най-голямо разочарование бе установил, че за игра на карти не се полагат никакви санкции, дори ако се играе за пари. Но повярвайте ми, неговото разочарование бе съвсем незначително в сравнение с онова, което изпитваше Рони.

На този свят има хора, които умеят да губят добре, други се ядосват, трети се вкисват, четвърти налитат на бой, пети ги избива на рев… и най-сетне, има истински тъпаци, които направо се поболяват от мъка. Рони беше от тях. Страните му пламнаха, а пъпките му станаха аленочервени. Устните му се сляха в тънка линия и той ожесточено прехапа уста.

— Майко мила! — възкликна Скип. — Гледай ти, кой опра пешкира.

— Защо го направи? — избухна Рони, без въобще да забелязва Скип и всички останали присъстващи. — Защо го направи, скапаняк такъв?

Въпросът ме озадачи, а яростта му — признавам си — напълно ме очарова.

— Е — отвърнах, — както казва Винс Ломбарди10, победата далеч не е всичко, тя е абсолютно всичко. Плащай, Рони.

— Ти си педал. Шибан педераст. Кой раздаваше?

— Ашли. А ако се опитваш да ме изкараш мошеник, по-добре си го кажи направо. Тогава ще стана, ще заобиколя тази маса, ще те пипна, преди да си успял да духнеш, и ще ти разгоня фамилията.

— Не и на моя етаж! — сопна се Милото, но никой не му обърна внимание. Погледите на всички бяха съсредоточени върху Рони и мен.

— Не съм казал, че си мошеник, просто попитах кой раздаваше — отвърна Рони. Полагаше неимоверни усилия да се стегне и да преглътне шамара, който му бях забил, при това с усмивка, но в очите му вече проблясваха гневи сълзи (имаше големи, грейнали зелени очи — единственото красиво нещо, което притежаваше) и така ожесточено стискаше зъби, че мускулите на лицето му, ту се издуваха, ту се свиваха. Сякаш от двете страни на лицето му пулсираха две сърца. — Пък и на кого му дреме, бил си ме с десет точки. Това са петдесет цента, чудо голямо.

В училище не бях кой знае какъв спортист, като Скип Кърк, да речем — единствените ми извънкласни занимания бяха атлетиката и кръжокът по публични дебати — и през целия си живот не бях казвал никому, че ще му разгоня фамилията. Рони ми се струваше добро начало, и Бог ми е свидетел, не се шегувах. Мисля, че и останалите бяха наясно. Въздухът пулсираше от младежки адреналин — човек направо го подушваше, дори имаше чувството, че усеща вкуса му. Долавях в себе си противоречивото желание — при това доста силно — да подразня Рони още малко. Искаше ми се да му смачкам фасона, при това хубавичко да го смачкам.

На масата се появиха пари. Милото пристъпи по-близо, намръщи се още по-замислено, но не каза нищо… поне за парите. Вместо това попита дали някой от присъстващите е намазал вратата му с крем за бръснене, или знае кой е виновникът. Всички се обърнахме и забелязахме, че Стоук Джоунс бе заел мястото му на вратата. Подпираше се на патериците си и ни наблюдаваше с пламтящия си взор.

След кратко мълчание Скип изтърси:

— Слушай, Дейвид, да не би да си станал насън и сам да си я намазал?

Думите му бяха посрещнати с бурен смях и сега бе ред на Милото да се изчерви. Руменината изби по врата му и пропълзя по страните и челото му чак до корените на късо остриганата му коса — Милото с някаква си лигава прическа като на битълсите, а не, благодаря.

— Кажете на всички, че по-добре да не се повтаря — отсече той, несъзнателно имитирайки Боги. — Няма да ви позволя да подронвате авторитета ми.

— Абе я духай — промърмори Рони. Той държеше колодата и безутешно размесваше картите.

Милото прекоси помещението, сграбчи го за блузата с надпис „Айви Лийг“11 и го дръпна. Рони се изправи доброволно, за да не му се скъса дрехата. Нямаше кой знае колко много хубави дрехи — никой нямаше.

— Какво каза, Маленфант?

Рони се огледа и срещна в погледите около себе си онова, с което сигурно се бе сблъсквал цял живот — никаква помощ и никакво съчувствие. Както обикновено беше сам. Нямаше представа защо.

— Нищо не съм казал. Гони те някаква параноя, Диърборн.

— Извини се.

Рони се извиваше в ръцете му.

— Нищо не съм ти казал, защо да се извинявам?

— За всеки случай. Искам да чуя искрено разкаяние.

— О, я престанете — намеси се Стоук Джоунс. — Всичките. Да можехте да се видите. Тъпота на n-та степен.

Милото го зяпна изумен. Май всички се сащисахме. Може би дори самият Стоук се изненада от себе си.

— Дейвид, ти просто си бесен, понеже някой ти е намазал вратата с крем за бръснене — обясни Скип.

— Прав си, много съм бесен. И очаквам да ми се извиниш, Маленфант.

— Остави го на Мира. На Рони му е малко кофти, защото изгуби играта за една бройка. Не ти е намазал скапаната врата.

Обърнах се към Маленфант да видя как му понася рядкото явление да му се притекат на помощ и улових в очите му издайническо трепване — за малко да се сепне. В онзи миг бях почти сигурен, че именно Рони е намазал вратата на Милото. Кой друг от моите познати би го направил?

Ако Милото бе уловил гузното примигване, сигурно и той щеше да стигне до същото заключение. Но той се бе съсредоточил върху Скип. Моят приятел посрещна погледа му спокойно и след още няколко секунди, за да излезе (ако не пред нас, поне пред самия Милото) така, все едно сам е стигнал до този извод, етажният отговорник пусна Рони. Маленфант позалитна, после приглади блузата си и започна да рови из джобовете си за дребни монети да ми се издължи.

— Съжалявам. Не знам от какво те е присърбяло, но съжалявам. Съжалявам до смърт, съжалявам до мозъка на костите си, толкова съжалявам, че чак задникът ме боли. Разбра ли?

Милото отстъпи назад. Одеве усетих адреналина във въздуха — сигурно той не по-зле от мен долавяше всеобщото неодобрение, което се излъчваше от всички страни. Дори Ашли Райе, който инак приличаше на пухкаво меченце от рисувано филмче, бе приковал в Милото безизразен, недружелюбен поглед. Поетът Гари Снайдър12 би нарекъл подобна ситуация бейзбол с лоша карма. Първо, Милото беше отговорник на етажа. Второ, опитваше се да управлява обитателите му сякаш бяха част от любимата му програма за запасни офицери. Освен това беше смотан абсолвент във времена, когато абсолвентите все още смятаха, че да тормозят първокурсниците е едно от неотменните им задължения. Ето ти ги вече три — чао, Милото, изпадаш от класацията.

— Кажете на всички, че нямам намерение да търпя гимназиални лиготии на моя етаж — (на неговия етаж, забележете!) — Стоеше изпънат като войник в памучната си фланела с емблемата на Мейнския университет и сивите си панталони — сиви панталони с ръб, макар да бе събота. — Тук не сме в гимназията, господа, това е общежитието "Чембърлейн" на Мейнския университет. Край на бебешките магарии, време е да се научите да се държите като истински колежани.

Мисля, че в Гейтс Фолс не случайно ме бяха избрали за шут на випуск ’66. Ударих пети, отдадох чест почти по британски с дланта навън и изревах:

— Да, сър!

Публиката нервно се изсмя, Рони се закикоти мръснишки, а Скип се ухили. Сви рамене, повдигна вежди и разпери ръце, сякаш искаше да каже на Милото: „Видя ли сега? Който се държи като тъпанар, си получава заслуженото.“ Струва ми се, че истинското красноречие почти винаги е безмълвно.

Милото на свой ред мълчаливо изгледа Скип. После се обърна към мен. Лицето му бе съвършено безизразно, почти като маска, но на мен ми се искаше поне веднъж да не се бях правил на умник. Бедата е, че като се родиш умник, от десет в девет случая реагираш преди още мозъкът да е зацепил на първа. Бас държа, че в стари времена, когато рицарите са били храбри, не един кралски шут е висял окачен на топките си надолу с главата. В „Смъртта на Артур“13 не пише нищо по въпроса, но сигурно е било така… я сега се посмей, устат нещастник такъв. Във всеки случай знаех си, че току-що си бях спечелил един враг.

Милото описа почти идеално движение кръгом и напето излезе от читалнята. Устата на Рони се изкриви в ужасна гримаса, която го загрозяваше още повече — злорадото задоволство на злодея в театрална мелодрама. Той изпрати тържествено отдалечаващия се Диърборн със среден пръст. Хю Бренан се позахили, но другите мълчаха. Стоук Джоунс бе изчезнал, очевидно отвратен от цялата ни долна пасмина.

Рони се огледа с блеснали очи.

— Е, готов съм да продължавам. Пет цента на точка, кой ще играе?

— Аз — предложи Скип.

— И аз — добавих, без въобще да поглеждам към учебника по геология.

— Хартс? — попита Кърби Маклендън. Беше най-високото момче на етажа, може би дори в целия университет — имаше поне метър и деветдесет и пет, а лицето му бе тъжно и издължено като на хрътка. — Естествено. Хубава игра.

— Ами ние? — изцвъртя Ашли.

— А-ха! — потвърди Хю. Говорете ми после за вътрешния стремеж да бъдем наказани.

— Вие не се класирате за тази маса — обясни Рони с тон, който в неговата уста почти граничеше с любезност. — Що не направите ново каре?

Така и постъпиха. Към четири следобед всички маси в читалнята бяха заети с четворки първокурсници — опърпани стипендиантчета, които си купуваха учебници на старо — погълнати в игра на карти, пет цента на точка. Така започна лудницата в нашето общежитие.

8.

В събота вечер пак бях на работа в стола. Въпреки интереса, който пробуждаше у мен Каръл Джърбър, се опитах да убедя Брад Уидърспун да ме смени — той беше на смяна в неделя сутрин, а мразеше да става рано почти колкото Скип — но Брад не пожела. Вече и той участваше в играта и до момента беше загубил два долара. Умираше да навакса. Само поклати глава и изчисти пика.

— На лов за Кучката! — изрева, стряскащо напомняйки ми за Рони Маленфант. Най-неприятното беше, че слабите хора намираха Рони достоен пример за подражание.

Станах от масата, където бях прекарал целия ден, и мястото ми моментално бе заето от младеж на име Кени Остър. Вече бях изкарал девет долара (най-вече защото Рони се премести на друга маса, за да не му подбивам печалбата) и сигурно трябваше да съм доволен, но не бях. Не заради парите, а заради играта. Още ми се играеше.

Безутешно закрачих по коридора, отбих се в нашата стая и питах Нейт, дали не иска да вечеря по-рано с кухненския персонал. Той поклати глава и ме отпрати, без да откъсва поглед от учебника по история. Като се говори за активната студентска дейност през шейсетте, все си напомням, че през онези луди години по-голямата част от хората си прекарваха времето като Нейт. Свели глави, не откъсваха поглед от учебника по история, а през това време историята се случваше около самите тях. С което обаче не искам да кажа, че Нейт нищо не забелязваше или изцяло се бе отдал на усамотение по библиотеките. Както ще чуете по-нататък…

Закрачих към Двореца в равнините и си закопчах якето, понеже беше захладняло. Часът беше четири и петнайсет. Столът отваряше едва в пет, тъй че пътеките, които се срещаха при Потока на Бенет, бяха почти пусти. На хоризонта се забелязваше само Стоук Джоунс, който съзерцаваше нещо на земята, увиснал на патериците си. Не се изненадах много — студентите, страдащи от физически недъзи, имаха право да се хранят час по-рано от останалите. Доколкото си спомням, това беше единствената им привилегия. Който има физически недъзи, може Да се храни с кухненския персонал. Черното пилешко краче на гърба му се открояваше съвсем ясно в здрача.

Като се приближих, видях какво толкова гледа — учебник по социология. Беше го изпуснал на изсветлелите от времето червени плочки, побутваше го с патерицата и се чудеше как точно да си го вземе, без да се изтърси по нос Всъщност Стоук имаше няколко чифта патерици — в момента беше с онези, които обхващаха ръцете му от дланите до лактите с няколко метални гривни. Безуспешно побутваше книгата оттук-оттам и си мърмореше: „Хрьц-хръц, хръц-хръц“. Когато летеше на патериците, „хръц-хръц“ звучеше решително. Но сега звучеше ядовито. Когато опознах Стоук (няма да го наричам Хръц-Хръц, въпреки че в края на семестъра много от имитаторите на Рони бяха придобили този навик), бях поразен от множеството смислови нюанси, които можеше да изрази „Хръц-хръц“. Но това беше преди да науча, че индианците навахо произнасят думата „облак“ по четирийсет различни начина. Всъщност това бе много преди да науча сума ти други неща.

Като чу стъпките ми, Стоук отметна глава толкова отривисто, че едва не падна. Протегнах ръка да го задържа. Той се отдръпна и за миг ми се стори, че сякаш плува в старата вълнена армейска канадка с качулка.

— Махай се от мен! — Сигурно очакваше да го блъсна. Аз вдигнах ръце да му покажа, че няма да му направя нищо лошо, и се наведох. — Не ми пипай книгата!

Аз обаче не обърнах никакво внимание на думите му — просто се наведох, взех учебника и го пъхнах под мишницата му като вестник.

— Нямам нужда от помощта ти!

Тъкмо щях да му се сопна, но в този миг отново ми направи впечатление колко бледи са страните му около алените петна на скулите, а косата му е влажна от пот. Пак долових същата миризма — която ми напомняше на прегрял трансформатор — и си дадох сметка, че всъщност чувам дишането му — остро и някак хрипливо. Рекох си, че ако Стоук Джоунс все още не знае къде се намира медицинският пункт, скоро ще му се наложи да научи.

— Да не съм те помъкнал на гръб, я! — Опитах се да лепна някакво подобие на усмивка на плювалника си и горе-долу успях. По дяволите, защо пък да не се усмихвам? Че нали в джоба си имах девет долара повече от тази сутрин? По стандартите на „Чембърлейн“ III направо си бях богат.

Джоунс ме прониза с черния си поглед. Първо сви устни, но след миг кимна.

— Да. Имаш право. Благодаря.

И се юрна нагоре по хълма с обичайната си главоломна скорост. Отначало се движеше доста пред мен, но стръмният наклон го измори и той започна да забавя крачка. Хрипливото му дишане ставаше все по-учестено. Като го настигнах, се чуваше съвсем ясно.

— Абе я не се връзвай.

Той ме изгледа с раздразнение, сякаш искаше да ми каже: „Ама ти още ли си тука?!“

— Що направо не ме изядеш?

— Пак ще падне — отвърнах и посочих учебника по социология.

Той спря, намести книгата под мишница, после здраво стисна патериците, прегърбен досущ като някоя чапла в извънредно лошо настроение, и ми метна убийствен поглед изпод водопада черни кичури.

— Върви си. Нямам нужда от бавачка.

Свих рамене:

— Не те надзиравам, просто си търсех компания.

— А аз не.

Продължих сам, но ме беше яд въпреки деветте долара. Ние, шутовете, не държим на много приятели — двама-трима ни стигат за цял живот — но не ни е много приятно да ни теглят майната. Нашата цел е да имаме огромен брой познати, които да разсмиваме.

— Райли.

Обърнах се. Сигурно е решил да не го раздава толкова страшно все пак. Колко бях сбъркал.

— Има жестове и жестове. Да намажеш вратата на отговорника с крем за бръснене е на косъм от това да намажеш чина на малката Сузи със сополи, понеже не се сещаш как по друг начин да й се обясниш в любов.

— Не съм я намазал аз — вече взех да се вбесявам.

— Да, ама играеш карти с оня тъпоумник, дето го е направил. Засвидетелстваш му подкрепа. — Мисля, че тогава именно за пръв път чух думата „подкрепа“, която придоби лоша слава през седемдесетте и в кокаиновите времена през осемдесетте. Най-вече в политиката. Струва ми се, че думата „подкрепа“ умря от срам около 1986, когато всичките онези хора, които през шейсетте участваха в протестни демонстрации срещу войната и безстрашно се бореха против расовата дискриминация, започнаха да откриват ценните книжа на борсата, фитнес-уредите и здравословния живот според съветите на Марта Стюарт14. — Защо си пилееш времето?

Въпросът му ме смути и аз изтърсих нещо, което сега, поглеждайки назад, ми се струва изключително глупаво:

— Имам предостатъчно време за пилеене.

Джоунс кимна, сякаш и без друго не очакваше от мен кой знае какво. После ме подмина и продължи напред с обичайната си плонжоподобна походка, с приведена глава, прегърбен, развял влажни кичури, с учебника по социология под мишница. Аз зачаках пак да го изпусне. Този път обаче смятах го оставя да го побутва с патерица.

Той обаче не го изпусна и когато най-сетне стигна до входа на столовата, известно време се бори с вратата, но все пак успя да се вмъкне, а аз продължих по пътя си. Взех си ядене и седнах да се храня с Каръл Джърбър и останалите момичета и момчета от помощния кухненски персонал възможно най-далеч от Стоук Джоунс, което идеално ме устройваше. Доколкото си спомням, той странеше от другите инвалиди. Стоук Джоунс странеше от всички — Клинт Истууд на патерици.

9.

Посетителите започнаха да прииждат към пет часа. Около пет и четвърт целият екип на конвейера за чинии вече работеше под пълна пара и това продължи цял час. Много от обитателите на общежитието се прибираха у дома за уикенда, но всички останали идваха на вечеря в събота, която днес се състоеше от боб с наденички и царевични питки. Желе за десерт. В Двореца в равнините за десерт почти винаги имаше желе. Ако готвачът е в добро настроение, се случваше да прибави и няколко парченца плод.

Каръл прибираше приборите и малко след като започна лудницата, се извърна от шубера и се запревива от смях. Страните й бяха аленочервени. Онова, което се носеше по конвейера, беше дело на Скип. По-късно същата вечер той си призна, но аз отгатнах веднага. Макар да учеше педагогика и вероятно му бе писано да преподава история и да тренира отбора по бейзбол в гимназията в Декстър, докато умре от инфаркт вследствие на преливане на около петдесет и девет годишна възраст, Скип трябваше да следва изящни изкуства, ако не произхождаше от пет поколения фермери, които говореха на диалект. Той бе едва вторият или третият в огромната им рода (чиято религия бе според него ирландски алкохолици), който учеше в университета. Кланът Кърк криво-ляво можеше да се примири с учител в семейството, но не и с художник или скулптор. А на осемнайсетгодишна възраст Скип гледаше в бъдещето не по-далеч от тях. Просто знаеше, че нишичката, която си е избрал, не му пасва много, и това го измъчваше. Караше го да скита от стая в стая, да разглежда плочите на другите и да критикува музикалния им вкус.

Но към 1969 придоби по-добра представа за това кой е и какъв е. Това бе годината, когато измайстори от картон виетнамското семейство, което после запали след една мирна демонстрация пред библиотеката „Фоглър“ под звуците на „Заедно“ в изпълнение на Янг Блъдс с взети на заем усилватели, а в това време неколцина почасови хипари се стараеха да докарат ловен танц на племенни воини. Виждате ли как всичко се оплита в главата ми? Единственото, което знам със сигурност, е, че живеехме в една Атлантида, която потъна дълбоко под океана. Картоненото семейство изгоря, хипитата пееха и скандираха:

— Напалм! Напалм! Смърт от небесата!

Не след дълго големите спортисти и членовете на местното академично братство почнаха да ги замерят. Първо с яйца. После с камъни.

Но в онази есенна привечер на 1966 не картоненото семейство караше Каръл да примира от смях и да се превива, а едно смешно кренвиршено човече с огромна ерекция, възправено на върха на бобена планина. На подходящото място бе забучена радостно щръкнала виенска наденичка. Човечето държеше знаменце на Мейнския университет, а на главата му се мъдреше късче синя салфетка, сгъната така, че да прилича на шапчица на първокурсник. В предния край на подноса внимателно бе изписано с трохи от царевични питки: „ЯЖТЕ ПОВЕЧЕ МЕЙНСКИ БОБ!“

Докато работех на конвейера в Двореца в равнините, видях немалко хранителни шедьоври, но мисля, че това произведение остана ненадминато. Стоук Джоунс несъмнено би го окачествил като пилеене на време, но в дадения случай би сгрешил, струва ми се. Нещо, което след трийсет години още не е изгубило силата да те разсмива, не е загуба на време. По-скоро почти граничи с безсмъртието.

10.

В шест и половина се разписах, че си тръгвам, и с последния чувал боклук се отправих по стръмната алея зад кухнята към четирите контейнера за смет, строени като помпозни товарни вагони.

Като се обърнах, зад ъгъла на сградата забелязах Каръл Джърбър, която пушеше с две други момчета. Тримата гледаха как изгрява луната. Запътих се към тях и извадих „Пал-Мал“ от джоба на якето, но щом ме видяха, другите двама моментално се изпариха.

— Здрасти, Пит, яж повече мейнски боб — рече Каръл и се засмя.

— А-ха. — Запалих цигара. После, без да се замислям особено, изтърсих: — В „Хок“ довечера дават филми с Богарт. Почват в седем. Ще стигнем навреме. Искаш ли да отидем?

Тя продължи да пуши мълчаливо, но се усмихна и аз си знаех, че ще се съгласи. Преди смяната исках единствено да се върна в читалнята на третия етаж да играя хартс. Но сега, когато се бях откъснал от играта, тя далеч не ми се струваше толкова важна. Нима толкова съм се разгорещил, че съм заплашил Рони Маленфант да му разгоня фамилията? Май да — имах твърде ясен спомен за случката — но сега, докато стоях с Каръл на вечерния хлад, ми беше трудно да проумея защо.

— Вкъщи имам приятел — най-сетне проговори тя.

— Това „не“ ли означава?

Тя поклати глава с все същата лека усмивка. Димът от Цигарата се стелеше пред лицето й. Косата й — без бонето, което трябваше да носи в кухнята — свободно падаше на челото й.

— Това е информация. Помниш ли онзи филм по телевизията, „Затворникът“? Номер Шест, искаме… информация.

— И аз имам приятелка вкъщи. Друга информация.

— Аз работя още на едно място, помагам по математика. Обещах на момичето — едно от втория етаж — да Се срещнем за един час тази вечер. Висша математика. Пълна трагедия, тя само мрънка, но взимам по шест долара на час. — Каръл се засмя. — Звучи обещаващо, обменяме информация като луди.

— На Боги обаче май няма да му провърви. — Но не се тревожех. Знаех, че ще го гледаме. Като че ли вече знаех и че в бъдеще ни очаква някаква романтична история. От това стомахът ми се изпълваше със странна лекота, сякаш излитах.

— Мога да се обадя на Естър от киното и да й кажа, че няма да имаме урок в девет и се отлага за десет часа. Това момиче е пълна скръб. Никога не излиза. Занимава се единствено с това да си навива косата на ролки и да пише на родителите си колко й е трудно в университета. Можем I да изгледаме поне първия филм.

— Добре.

Запътихме се към „Хок“. Така си беше тогава — не ти трябва да търсиш детегледачка, да извеждаш кучето, да храниш котката или да включваш алармата против крадци. Решаваш и тръгваш.

— Това нещо като среща ли е? — обади се след малко Каръл.

— Ами, предполагам, че и така би могло да се нарече. Вече бяхме стигнали до „Ийст Анекс“ и алеите бяха пълни с момичета и момчета, които отиваха в салона.

— Добре, понеже не си нося чантата. Не мога да си платя.

— Не се тревожи, аз съм богат. Днес спечелих на карти.

— Покер?

— Хартс. Знаеш ли я?

— Ти се шегуваш! Когато бях на дванайсет, прекарах три седмици в лагера „Уиниуиная“ на езерото Джордж. Той е на Младежката християнска асоциация — или бедняшки лагер, както казваше майка ми. Валеше буквално всеки ден и само с това се занимавахме, играехме хартс и гонехме Кучката по цял ден. — Погледът й се зарея, както когато неочаквано се натъкнеш на забравен спомен, все едно се спъваш в нечий крак в тъмното. — Открийте дамата в черно. Cherchez la femme noire15.

— Точно за тази игра става дума — отвърнах с ясното съзнание, че в този миг изобщо не съществувам за Каръл.

След малко тя се съвзе, ухили ми се и извади цигарите от джоба на джинсите си. Тогава пушехме много. Всички. В онези години дори можеше да се пуши в чакалнята в болницата. Като казах на дъщеря си, направо не ми повярва.

Аз извадих своя пакет и запалихме по цигара. Беше красив миг, двамата се гледахме над пламъка на зипото. Не чак като целувка, но пак беше хубаво. Отново ме изпълни същата лекота и усещането, че се откъсвам от земята. Понякога хоризонтът се разширява и се изпълва с надежда. Понякога ти се струва, че можеш да видиш какво става зад ъгъла — и наистина можеш. Такива моменти са хубави. Затворих капачето на запалката и с димящи цигари в ръка продължихме към киното, доближавайки се, но без да се докосваме.

— Колко си богат? Имаш ли достатъчно пари да избягаш в Калифорния?

— Девет долара.

Тя се засмя и ме улови за ръка.

— Значи е среща. Може да ми купиш и пуканки.

— Добре. Има ли значение кой е първият филм?

— Боги си е Боги — поклати глава тя.

— Права си — съгласих се аз с тайната надежда прожекцията да започне с „Малтийският сокол“.

Както и стана. По средата на филма, тъкмо когато Питър Лор16 обърна играта и се нахвърли с пистолет върху Боги, който пък любезно и развеселено го наблюдаваше с недоумение, погледнах Каръл. И тя ме гледаше. Наведох се и целунах устните й с дъх на масло и пуканки под черно-белия лунен екран на вдъхновения дебютен филм на Джон Хюстън. Устните й бяха сладки и сговорчиви. Лекичко се отдръпнах. Тя продължаваше да ме гледа. Онази лека усмивка отново играеше на устните й. Предложи ми пуканки, аз й предложих бонбони, после доизгледахме филма.

11.

На връщане към студентския комплекс „Чембърлейн“-„Кинг“-„Франклин“, почти без да се замислям, я хванах за ръка. Преплетохме пръсти, но ми се стори, че вече долавях резервираност.

— Ще се върнеш ли за „Метежът на «Кейн»“? Можеш пак влезеш, стига да си пазиш отрязъка от билета. Иначе ще ти дам моя.

— Не, трябва да уча по геология.

— Вместо това обаче цяла нощ ще играеш карти, хващам се на бас.

— Не мога да си го позволя.

И не се шегувах — наистина исках да се прибера да уча. Съвсем сериозно.

— „Самотни битки“ или „Животът на стипендианта“. Сърцераздирателен роман от Чарлз Дикенс. Направо ти се доплаква, когато горкият Питър Райли скача в реката, след като открива, че губи стипендията си.

Засмях се. Беше много духовита.

— И аз съм в същото положение. Ако се провалим, може да се самоубием заедно. Ще скочим в Пенъбскот. Сбогом, свят жесток.

— Всъщност какво търси момиче от Кънектикът в Мейнския университет?

— Малко е сложно. А ако смяташ пак да ме каниш на среща, трябва да знаеш, че си слагаш главата в торбата. Ще стана на осемнайсет едва през ноември. Пропуснах седми клас. Това беше годината, когато нашите се разведоха, и аз бях много нещастна. Или трябваше да уча като луда, или да стана леко момиче. От онези, които специализират френски целувки и обикновено забременяват на шестнайсет. Сещаш ли се?

— Естествено.

Бях ги виждал в „Гейтс“ — събираха се на групички при фонтана „Франклин“ или пред млекарницата и се кикотеха, докато чакаха момчетата с ниските спортни фордове и мощните плимути с огромни калници и лепенки „КУАКЪР СТЕЙТ“17 и „ФРАМ“18 на задното стъкло. Десет години по-късно, вече с двайсет килограма отгоре, същите тези момичета се подвизаваха в другия край на Главната улица и пиеха бира и уиски на екс в таверната на Чъки.

— Станах пълна зубърка. Баща ми беше във Флота. Пенсионира се по инвалидност и се премести в Мейн… в Дамарискота, на крайбрежието, знаеш ли го?

Кимнах и се сетих за годеника на Даян Рийни — онзи, дето извикал на кораба „стой!“ и станал моряк във Фло-о-о-ота.

— Останах в Кънектикът с мама и учех в гимназията в Харуич. Кандидатствах в шестнайсет университета и ме приеха във всички с изключение на три… но…

— Но трябваше да си плащаш, а ти нямаше пари.

— Май не ми стигнаха двайсет точки на SAT да докопам някоя тлъста стипендия. Нямаше да е лошо да имах и някоя и друга извънкласна дейност, но бях твърде заета да зубкам. А и вече се бях захласнала по Съли-Джон…

— Приятеля ти, нали?

Тя кимна, но този Съли-Джон сякаш не я интересуваше особено много.

— Единствените, които ми предлагаха някаква реална финансова помощ, бяха Мейнският университет и Щатският университет в Кънектикът. Избрах Мейнския, понеже вече не се разбирах много с майка ми. Само се карахме.

— А с баща си по-добре ли се разбираш?

— Почти не го виждам — сухо уточни Каръл. — Той живее с една жена, която… ъ-ъ, да речем, че те двамата доста пият и доста се разправят. Но той е гражданин на този щат, аз съм негова дъщеря, а в този колеж местните жители имат право да следват безплатно. Стипендията не е напълно достатъчна — ако трябва да съм честна, в Кънектикът ми даваха повече пари — но аз не се боя от работа. Струва си, поне се махнах.

Тя пое дълбоко свежия нощен въздух и шумно въздъхна, леко пребледняла. Почти бяхме стигнали до „Франклин“. Във фоайето забелязах неколцина младежи, които се бяха настанили на пластмасовите столове и чакаха приятелките си да слязат. Китна колекция калпазани. „Струва си, поне се махнах“ — каза Каръл. Какво имаше предвид — майка си, града, гимназията, но дали приятелят влизаше в това число?

Като стигнахме до двойните врати на входа, я прегърнах и понечих пак да я целуна. Тя опря ръце на гърдите ми и ми попречи. Не се отдръпна, просто ме възпря. Погледна ме в очите леко усмихната по онзи неин характерен начин. Струваше ми се, че мога да обикна тази усмивка… беше от онези естествени жестове, които могат да те събудят посред нощ и да те наведат на размисъл. Устните й бяха едва извити, но въпреки това в ъгълчетата се появяваха две дълбоки трапчинки.

— Истинското име на моя приятел е Джон Съливан. Като боксьора. А твоето момиче как се казва?

— Ан-Мари — но изричайки го, не се разчувствах особено. — Ан-Мари Суси. Напролет завършва гимназията в Гейтс Фолс.

Пуснах Каръл. Тя отмести длани от гърдите ми и ме сграбчи за ръцете.

— Това е информация. Просто информация, нищо повече. Искаш ли още да ме целунеш?

Кимнах. Исках повече от всичко на света.

— Добре.

Тя повдигна брадичка, затвори очи и леко разтвори устни. Заприлича ми на момиченце, застанало на най-горното стъпало в очакване на целувката за лека нощ от баща си. Беше толкова сладка, че за малко да се засмея. Вместо това се наведох и я целунах. Тя с готовност отвърна. Никакви езици — и въпреки това целувката беше дълбока и любопитна. Като се отделихме един от друг, Каръл беше поруменяла и очите й блестяха.

— Лека нощ. Благодаря за киното.

— Искаш ли да отидем пак?

— Трябва да си помисля. — Усмихваше се, но очите й бяха сериозни. Сигурно се притесняваше заради приятеля си — аз си помислих за Ан-Мари. — Май и ти ще трябва да се позамислиш. Ще се видим в стола в понеделник. Каква смяна си?

— Обяд и вечеря.

— Аз имам закуска и обяд. Значи ще се видим на обяд.

— Яж повече мейнски боб. — Тя се разсмя и влезе в общежитието.

Изпратих я с поглед, пъхнал ръце в джобовете си, с вдигната яка и цигара в уста. Чувствах се като Боги. Каръл каза нещо на момичето на рецепцията и забърза по стълбите, като продължаваше да се смее.

Аз се върнах в „Чембърлейн“ по окъпаните в лунна светлина пътеки, твърдо решен сериозно да се захвана с геосинклиналите.

12.

Качих се до третия етаж само да си взема учебника — кълна се. Но читалнята беше пълна — всички маси, включително една, която явно бе домъкната от друг етаж, бяха заети от карета глупаци, които блъскаха хартс. Четирима дори седяха по турски на пода и се взираха в картите си. Приличаха на полуненормални йоги.

— Гоним Кучката! — ревна Рони Маленфант, обръщайки се към всички в стаята. — Ще я пипнем тая мръсница, нали, момчета!

Взех учебника по геология от дивана, където бе стоял цял ден и цяла вечер (някой дори бе седнал отгоре му и той почти се беше заврял между двете възглавници, но беше толкова дебел, че трудно можеше да се скрие), и го погледнах така, сякаш бе предмет с неизвестно предназначение. Докато седях до Каръл Джърбър в залата „Хок“, имах чувството, че тази налудничава игра на карти е някакъв сън. Но в настоящия миг Каръл ми се струваше като някакъв сън… Каръл с трапчинките и гаджето Джон Съливан, като боксьора. Имах още шест долара и бе абсурдно да се разочаровам, че не мога да се включа в нито една четворка.

Да уча — ето какво трябваше да правя. Да се сприятеля с геосинклиналите. Ще се паркирам във фоайето на втория етаж или пък ще си потърся някое тихо ъгълче в читалнята на първия.

Но тъкмо излизах с „Историческа геология“ под мишница, когато Кърби Маклендън метна картите и кресна:

— Мамка му! Свършено е с мен! И то само защото все ми я набутвате тая проклета дама пика! Момчета, ще ви дам разписки, но честна дума, вече нямам пукнат грош.

Подмина ме, без да се обръща назад, и излезе с приведена глава — винаги съм смятал, че да си чак толкова висок е някакво проклятие. След месец с Кърби бе свършено в много по-сериозен смисъл — техните се уплашиха и го отписаха от университета, защото получи нервна криза и направи малоумен опит за самоубийство. Не беше нито първата, нито последната жертва на картите онази есен, но единствен той се опита да свърши със себе и с помощта на две шишенца детски аспирин с вкус на портокал.

Лени Дориа дори не го погледна. Направо се обърна към мен:

— Искаш ли да поиграеш, Райли?

Проведе се кратка, но сериозна битка за душата ми. Трябваше да уча. Бях решил да уча, а за стипендиант като мен това бе разумно решение, със сигурност по-разумно от това да седя тук, в задимената стая, внасяйки своя принос към лисичарника. Обаче казах:

— А-ха, що не?

Играх карти почти до един през нощта. Когато най-сетне успях да се завлека до стаята си, сварих Нейт да чете Библията. Той винаги четеше Библията преди лягане. Беше ми казал, че това е третият му прочит на „Словото Божие“, както той го наричаше. Беше стигнал до Неемия. Вдигна към мен спокоен въпросителен поглед — който не се промени много с годините. Всъщност като се замисля, и самият Нейт не се промени много. Беше се записал да следва стоматология и не се отказа — в последната коледна картичка, която получих от него, бе пъхнал снимка на новия си кабинет в Хоултън. На заснежената полянка отпред се виждаше фигура на тримата Влъхви, скупчени край пълна със слама люлка. Зад Мария и Йосиф се виждаше табелката на вратата, на която пишеше: „Д-Р НАТАНИЕЛ ХОПЪНСТАНД“. Ожени се за Синди. И досега са женени, а трите им деца вече почти пораснаха. Предполагам, че Ринти е умрял и са си взели нов.

— Спечели ли? — попита Нейт почти със същия тон, с който ми говореше жена ми години по-късно, когато се прибирах полупиян след игра на покер в четвъртък вечер.

— Ами всъщност спечелих. — Отначало попаднах на една маса с Рони и загубих три от останалите си шест долара, но после се преместих на друга маса, където си и върнах и спечелих още малко. Но така и не стигнах до геосинклиналите и загадката на тектонските плочи.

Съквартирантът ми беше в пижама на червени и бели райета. Мисля, че от всички хора, с които съм делил стая в колежа — независимо мъже или жени — единствен Нейт спеше с пижама. Разбира се, той беше и единственият човек който притежаваше „Даян Рийни пее морски песни“. Започнах да се разсъбличам, а в това време той се пъхна под завивките и се протегна да изгаси настолната лампа на бюрото си. Сенките погълнаха неговата половина от стаята.

— Научи ли по геология?

— Добре съм си по геология — отвърнах, а години по-късно, когато се връщах у дома след покер и жена ми ме питаше колко съм изпил, й отвръщах „една-две чашки“ със същия жизнерадостен тон.

После се пъхнах в своето легло, изгасих лампата и веднага заспах. Сънувах, че играя карти. Рони Маленфант раздаваше, а Стоук Джоунс, прегърбен както винаги, стоеше с патериците на прага на читалнята и ме гледаше — гледаше всички ни — с най-ужасното презрение, на което е способен един пуритан от Масачузетската колония. В съня ми на масата имаше купища пари, стотици долари на смачкани банкноти по пет и по един, разписки и дори един-два чека. Погледнах цялото това богатство, после се обърнах към вратата. Отнякъде се бе появила и Каръл Джърбър и стоеше край Стоук. От другата му страна бе застанал Нейт в подобната си на захарна пръчка пижама.

— Искаме информация — каза Каръл.

— Няма да я получите — отвърнах — в телевизионния сериал Патрик Макгуън неизменно даваше този отговор на Номер две.

— Оставил си прозореца отворен, Пит — намеси се Нейт. — Духа вятър и листата се разхвърчаха по цялата стая.

Не можех да измисля смислен отговор на тази забележка, затова взех картите, които ми бяха раздадени, и ги подредих на ветрило. Имах тринайсет, всяка от които дама пика. До една бяха все la femme noire. Всичките до последната бяха все Кучката.

13.

Войната във Виетнам вървеше добре — или поне така твърдеше Линдън Джонсън по време на тихоокеанската си обиколка. Е, имаше някои незначителни издънки. Виетконгците свалиха три американски хеликоптера „Хюи“ буквално в задния двор на Сайгон; малко извън града близо хиляда партизани по предварителни проучвания разкатаха фамилията на поне двойно по-многоброен отряд редовни войници от Южен Виетнам. В делтата на Меконг американските бойни кораби потопиха двайсет патрулни речни катера, които, както се оказа впоследствие, били натоварени — опа-а! — с огромен брой деца. Същия месец Америка загуби четиристотния си боен самолет, F-105 „Тъндърчийф“. Пилотът катапултирал. В Манила министър-председателят на Южен Виетнам Нгуен Као Ки настояваше, че не е мошеник, нито пък членовете на кабинета му. Фактът, че десетина от тях си бяха подали оставките, докато той бил на посещение във Филипините, бил просто съвпадение.

В Сан Диего Боб Хоуп19 направи предаване за войниците, които заминаваха в джунглата.

— Исках да се обадя на Бинг и да го пратя с вас — казваше Боб, — но номерът на това проклето прасе с глупавата лула го няма в указателя — а момчетата умираха от смях.

„? и Мистериънс“ бяха завладели всички радиостанции. Песента им „96 сълзи“ имаше страхотен успех и си остана единственият им хит.

А красавиците в Хонолулу посрещаха президента Джонки с цветя.

Генералният секретар на ООН Ю Тант умоляваше американския представител Артър Голдбърг да прекрати — поне временно — бомбардировките над Северен Виетнам. Артър Голдбърг се свърза с Големия бял баща в Хавай и му предаде молбата на Тант. Големият бял баща, сигурно все още с гирлянди от цветя на врага си, каза: „Няма начин, ще спрем, когато те спрат, но междувременно ще ги накараме да изплачат 96 сълзи. Поне 96.“ (Джонсън изтанцува един кратък, тромав шими с хавайките — помня, че го гледах в предаването „Репортажите на Хънтли-Бринкли20“, и си казах, че танцува като всички бели хора, които познавам… впрочем всичките ми познати са от бялата раса).

В Гринидж Вилидж полицията разпръсна мирна демонстрация. Протестиращите нямали разрешение, твърдяха полицаите. В Сан Франциско се състоя антивоенно шествие с пластмасови черепи, набучени на пръчки, а участниците бяха с боядисани в бяло лица като мимове — разгониха ги със сълзотворен газ. В Денвър полицията свали десетки хиляди плакати, които призоваваха на мирна демонстрация в парка „Чотокуа“ в Боулдър. Открили някаква алинея, която забранявала да се разпространяват подобни обяви. Според същата алинея обаче, поясни началникът на Денвърската полиция, не било забранено разпространяването на афиши за филми, оказионни магазини, танцови забави на ветерани от войните, както и обяви с награда за изгубени домашни любимци. Подобни плакати, подчерта той, не били политически.

В нашия мъничък свят се развихри стачка в „Ийст Анекс“, където „Коулман Кемикалс“ провеждаха интервюта за работа. Както и „Доу“, тази компания произвеждаше напалм. „Коулман“ произвеждали още и Ейджънт индж21, ботулин и антракс, което се разбра чак когато компанията фалира през осемдесетте. В студентския вестник на Мейнския университет се появи малка снимка на задържаните студенти. На друга, по-голяма, щатен полицай от университета тъкмо извличаше някакъв демонстрант през вратите на „Ийст Анекс“, а друг държеше патериците му — протестантът, разбира се, бе Стоук Джоунс, с вечното яке с пилешкото краче на гърба. Сигурен съм, че ченгетата са проявили достатъчно внимание — по онова време протестите все още бяха новост и не се смятаха за нарушение на обществения ред — но снимката на огромното ченге и момчето инвалид бе някак зловеща. В годините между 1968 и 1971 — когато, по думите на Боб Дилан, „играта загрубя“ — често си мислех за тази снимка. Най-голямата снимка в броя — и единствена в горната половина на страницата — отразяваше момчетата от запаса, които маршируваха в униформи на обляното от слънце футболно игрище пред погледите на стотици зрители. „МАНЕВРИ ПРИВЛИЧАТ ОГРОМНА ТЪЛПА“, гласеше заглавието.

Но да се върнем към нашата история — някой си Питьр Райли изкара тройка на контролното по геология и три плюс на контролното по социология два дни по-късно. В петък ми върнаха дългото една страница есе „лично мнение“. Бях го надраскал точно преди часа по английски език (писмени упражнения) в понеделник сутринта. Темата беше „Мъжете трябва/не трябва да бъдат задължени да ходят на ресторант с вратовръзка“. Аз се спрях на „не трябва“. Това кратичко писмено упражнение бе оценено с тлъста четворка — първата ми четворка по английски, откакто бях дошъл в колежа с пълно шест по литература отгоре до долу в гимназията и 740 и на езиковата секция на SAT22. Тази бележка ме шокира и ме ядоса много повече, отколкото тройките на другите две контролни. Рецензията на господин Бабкок гласеше: „Обичайната яснота на стила не липсва, но в случая единствено доказва що за постно писание е това. Хуморът, макар и вплетен с лекота, далеч не е духовит. Четворката е всъщност подарък. Небрежна работа.“

Мислех да поговоря с него след часа, но после се отказах. Господин Бабкок, който ходеше с папионки и големи очила с рогови рамки, бе успял за четирите седмици от началото на семестъра недвусмислено да ни покаже, че смята бележкарите за най-низшата форма на академичен живот. А и вече беше обяд. Ако хапнех набързо в стола, до един часа ще се прибера в „Чембърлейн“. Към три всички маси (и четирите ъгъла) в читалнята вече ще са заети, но в един на обяд все още имах шанс да си намеря място. Вече бях спечелил двайсет долара и смятах да посветя един от последните октомврийски уикенди на това да изкарам още някой долар. Освен това мислех в събота да ида на танци. Каръл прие да дойде с мен. Щяха да свирят „Къмбърлендс“ — известна студентска група. Сигурно по някое време (може би дори няколко пъти) ще изпеят „96 сълзи“.

Гласът на съвестта, вече възприел характерния тембър на Нейт Хопънстанд, ми нашепваше, че през уикенда трябва да прекарам поне един час над книгите. Имах да чета две глави от учебника по геология, две глави по социология, четирийсет страници по история (резюме на средните векове), а също и да отговоря на няколко въпроса за търговските пътища.

„Не се тревожи, ще се справя, не се тревожи — повтарях на този глас. — Ще уча в неделя. Честна дума, от честна по-честна.“ И в неделя наистина попрочетох нещо за външно и вътрешно групово разпределение и групови санкции. Между другото, докато играех карти. После играта се завърза и в крайна сметка учебникът по социология се оказа на пода под дивана. Като си легнах в неделя вечер — късно в неделя вечер — ми хрумна, че не само нищо не спечелих, а дори изгубих (Рони вече като че ли нарочно е преследваше), а на всичкото отгоре не стигнах доникъде и с ученето. Освен това пропуснах да проведа един телефонен разговор.

„Ако наистина искаш това — каза Каръл с онази своя странна усмивка, която се състои предимно от трапчинки и един особен поглед. — Ако наистина искаш това.“

Насред танцовата забава в събота излязохме да пушим. Времето беше меко и край тухлената стена се бяха наредили поне двайсет двойки, които се прегръщаха и целуваха под лунната светлина. Не след дълго ръката ми се озова под пуловера й. Прокарах палец по гладката памучна чашка на сутиена й. Зърната й набъбваха. Започнах да се разгорещявам. Усетих, че и тя се разгорещява. Погледна ме в очите, без да ме пуска от прегръдката си, и каза: „Ако наистина искаш това, май трябва първо да се обадиш на някого, не смяташ ли?“

„Има време — успокоих се, докато се унасях в сън. — Има достатъчно време и за учене, и за обаждане. Има предостатъчно време.“

14.

Скип Кърк изкара двойка на контролното по антропология — накрая трябвало да гадае отговорите на повече от половината въпроси и събра едва петдесет и осем процента. По висша математика му писаха четири минус, и то единствено благодарение на последните курсове по математика в гимназията, където бяха учили някои от тези неща. По социология бяхме заедно и писахме едно и също контролно, на което едва вързахме седемдесет процента, тоест три минус.

Но не бяхме единствените, които имаха проблеми. Рони беше победител на хартс — ако му вярва човек, за десетина дни бил изкарал петдесет долара (само че никой не му вярваше напълно, макар да виждахме, че печели) — Но училище губеше по всички параграфи. Изкара две на контролното по френски, издъни се на съчинението по английски в общия ни курс („Кой се интересува от вратовръзки — беше коментарът му. — Аз ям в «Макдоналдс»“) и едва издрапа на контролното по история в друг поток благодарение на записките на един от своите поклонници, набързо прегледани точно преди часа.

Кърби Маклендън спря да се бръсне и започна да си гризе ноктите в промеждутъците, докато се раздаваха картите. Освен това почти заряза ходенето на лекции. Джак Фрейди съумя да убеди своя съветник23, че непременно трябва да се отпише от часовете по статистика, макар че срокът за избиране на предмети вече официално бе приключил. «Поразплаках се — делово ми съобщи Джак, късно една нощ, като гонехме Кучката. — Научих се да го правя в актьорския клуб.»

След някой и друг ден Лени Дориа похлопа на вратата ми една вечер, докато кълвях (Нейт отдавна си бе легнал и спеше дълбокия спокоен сън на чистата съвест), и ме попита дали искам да му напиша една курсова работа за Криспус Атикус24. Щял добре да ми плати — имал десет долара от играта. Аз се извиних, че не мога да му помогна. И аз не си бях написал домашните. Лени кимна и се изниза.

Цялото лице на Ашли Райе пламна в ужасно акне; една нощ след катастрофалната загуба на почти двайсет долара Марк Ст. Пиер стана да се разхожда насън, а Брад Уидърспун се сби с един младеж от първия етаж. Момчето пуснало някаква безобидна шегичка — Брад после сам си призна, че била безобидна — но Брад, който от четири едни игри три пъти отнесъл дамата пика и искал да разкваси пресъхналото си от цигарения дим гърло с една кола от автомата на първия етаж, хич не бил в настроение за шеги. Обърнал се, запратил неотворената кутия в най-близкото кошче за боклук и се хвърлил да налага младежа. Счупил му очилата, разклатил му един зъб. И така Брад Уидърспун, човек инак не по-опасен от циклостила в библиотеката, бе първият от нас, който бе подложен на дисциплинарно наблюдение.

Канех се да се обадя на Ан-Мари и да й кажа, че съм срещнал едно момиче и излизам с него, но на фона на всичко останало тази задача ми се струваше неимоверно тежка… щеше да ми коства огромно усилие на волята. Вместо това предпочетох да се надявам, че тя ще ми пише писмо, в което ми казва, че вече е време да започнем да излизаме с други хора. Да, ама тя ми писа колко й е мъчно за мен и как ми е приготвила «нещо специално» за Коледа. Което най-вероятно означаваше пуловер с коледен елен. Ан-Мари беше майсторка на пуловерите с елени (както и на бавните, галещи чекии). Пращаше ми и своя снимка, на която беше с къса пола. Като я погледнах, вместо да се възбудя, се почувствах уморен, виновен и измамен. Каръл също ме караше да се чувствам измамен. Аз просто исках да се понатискаме, а не да си променям целия шибан живот. Или пък нейния, да му се не види. Но вярно, харесваше ми. Много. Тази усмивка, и тази духовитост. «Обещаващо е — бе казала, — обменяме информация като луди.» След около седмица на връщане от стола, където бяхме заедно на обедната смяна на конвейера, срещнах Франк Стюарт, който умряло се влачеше по коридора с куфар в ръка. Франк бе от Западен Мейн, от едно от онези градчета, които всъщност си бяха жива гора, и имаше толкова силен акцент, че с нож да го разрежеш. Не го биваше много на хартс, обикновено го докарваше втори или трети с малка разлика от губещия играч, но инак беше ужасно точен тип. Винаги се усмихваше… поне допреди онзи следобед, когато го срещнах на стълбището с огромния куфар.

— Франк, в друга стая ли се местиш? — попитах, макар че се досещах какво става, като го гледах такъв сериозен пребледнял, с наведена глава.

— Ами, не — заминавам си. Получих писмо от мама. Отворило се място за иконом в един от големите езерни курорти по нашия край. И аз се навих. Тука и без това само си губя времето.

— Ами, не го губиш! — Бях малко стреснат. — За Бога Франки, тук получаваш висше образование.

— Да, ама не, там е работата. — Коридорът беше мрачен и тънеше в сенки — навън валеше. И все пак ми се стори, че Франки поруменя. Мисля, че се срамуваше. Подозирам, че именно заради това бе решил да си тръгне насред седмицата, когато общежитието беше най-пусто. — Само играя карти. При това не много добре. А и съм зле по всички предмети.

— Не може да си чак толкова зле! Сега е едва двайсет и пети октомври!

— Знам. Ама аз не съм толкова умен. И в училище не бях от най-схватливите. Мен ми трябва да си седна на задника и да се задълбая като с шило за лед. Ама не съм пробил дупката, а нали знаеш — като няма дупка в леда, няма и риба. Та затова си отивам, Пит. Мисля сам да напусна, преди да ме изхвърлят през януари.

И се помъкна надолу по стълбите, стиснал грамадния куфар за страничните дръжки. Бялата му риза призрачно плуваше в полумрака и като минаваше покрай окъпания в дъжда прозорец, късо остриганият му перчем блесна като злато.

Щом стигна на долния етаж и стъпките му заотекваха в празната сграда, хукнах след него и завиках:

— Франки! Ей, Франки!

Стъпките спряха. В мрака виждах извърнатото му нагоре кръгло лице и беглите очертания на куфара.

— Франк, ами казармата? Ако не следваш, ще те вземат войник!

Последва дълга пауза, сякаш мислеше какво да ми отговори. Така и не дочаках да го изрече с думи. Отвърна ми със стъпките си. Те отново отекнаха по стълбите. Повече не го видях.

Помня, че изплашен стоях на стълбите и си казвах: И с мен може да стане така… и може би вече става така. После пропъдих тази мисъл.

Реших, че срещата с Франк, помъкнал куфара си, е нещо като предупреждение, в което ще се вслушам. Мога да се оправя. Досега се носех по инерция, но вече е крайно време да включа моторите. Но от дъното на коридора долитаха радостните крясъци на Рони, че гони Кучката, което означаваше, че мръсницата тъкмо е изскочила наяве, и аз реших, че е най-добре да сложа началото довечера. Тогава ще имам достатъчно време отново да запаля прословутите мотори. А следобед ще изиграя последната игра на хартс. Последните две игри. Или четирийсет.

15.

Много години по-късно си дадох сметка за ключовата част от последния си разговор с Франк Стюарт. Аз му казах, че не може да е чак толкова зле, а той ми отговори, че не бил толкова умен и това било причината. Но не бяхме прави. Оказа, че наистина е възможно за кратко време напълно да излезеш от релси, при това може да се случи не само на по-бавните студенти, но и на отличници като мен, Скип и Марк Ст. Пиер. Дълбоко в себе си сме таяли мисълта, че можем да се размотаваме, след това изведнъж да наваксаме, после пак да се размотаваме, пак да форсираме, както бяхме правили години наред в позаспалите провинциални гимназии в родните си градове. Но както изтъкна и Милото Диърборн, тук не сме в гимназията.

Както вече ви казах, от трийсет и двама първокурсници на нашия етаж в «Чембърлейн» (общо трийсет и трима души, ако броим и Милото… но той изобщо не се поддаваше на очарованието на хартс), които бяха записали зимния семестър, за летния останаха само петнайсет. Това обаче изобщо не означава, че деветнайсетте, които напуснаха, бяха все тъпанари — ни най-малко. В действителност най-умните момчета от «Чембърлейн» III през есента на 1966 може би бяха именно онези, които се преместиха преди изключването да се превърне в реална опасност. През първата седмица на ноември Стив Ог и Джак Фрейди, които живееха в края на коридора от нашата страна, се преместиха в «Чадбърн», като във формулярите под причина посочиха «разсейване». Когато служителят по настаняването ги попитал какво имат предвид, те обяснили, че не било нищо особено — редовните разговори по цяла нощ, мамби с паста за зъби, обтегнати отношения с неколцина съседи. Като поразмислили, добавили, че може би малко прекаляват с играта на карти в читалнята. Били чували, че в «Чад» е по-спокойно — един от няколкото «зубърски» блока.

Двете момчета очаквали, че ще им бъде зададен подобен въпрос и предварително обмислили и репетирали отговора изключително внимателно, сякаш подготвяли доклад за упражнение. Нито Стив, нито Джак искали играта на хартс да бъде насилствено прекратена, тъй като това можело да им навлече недоволството на хора, които смятат, че всеки трябва да си гледа своята работа. Просто искаха на всяка цена да се махнат от «Чембърлейн» III, докато все още можеха да спасят стипендиите си.

16.

Слабите контролни и лошите домашни обаче не бяха нищо особено. Втората серия колоквиуми беше истинска катастрофа. Аз изкарах шест минус на съчинението по английски, което писахме в час, и три минус по история на Европа, но на тестовете по социология и по геология ми писаха двойки — по социология за малко щях да хвана три, но по геология не знаех абсолютно нищо. Скип получи двойки по антропология, по история на колониите и по социология. По висша математика върза три (но и там картинката никак не била розова, както ми обясни), а на съчинението по английски изкара петица. Единодушно стигнахме до извода, че животът щеше да е сто пъти по-лесен, ако имахме само класни упражнения и трябваше да пишем теми, естествено далеч от читалнята на третия етаж. С други думи, мечтаехме си за гимназията, без изобщо да си даваме сметка за това.

— А не, стига толкова — заяви въпросната петъчна вечер Скип. — Виж, Питър, аз се предавам. Въобще не ми дреме нито за скапаното висше образование, нито за тъпата диплома, дето ще си я провеся над камината, но направо ще почина, ако трябва да вися на боулинга в Декстър с ония тъпаци, докато ме приберат в казармата.

Беше седнал на леглото на Нейт, а в това време съквартирантът ми беше в Двореца в равнините да яде риба — обичайното меню в петък вечер. Прекрасно е, че някой на етажа имаше апетит. Във всеки случай изключено бе да се води подобен разговор в присъствието на Нейт; тази провинциална мишка и мой съсед по неволя смяташе, че се е представил доста добре на колоквиумите — само петици и шестици. Не че щеше да каже нещо, ако беше свидетел на нашия разговор, но щеше да ни изгледа така, сякаш нямаме капка здрав разум. Щеше да реши, че макар и да не сме виновни, сме морално слаби.

— И аз — побързах да го подкрепя, но в този миг от другия край на коридора долетя ужасяващ стон — «Ааааааа… мамка му!» — който моментално разгадахме: тъкмо пробутаха Кучката на някого. Спогледахме се. За Скип не съм сигурен (макар да бе най-добрият ми приятел в университета), но аз продължавах да смятам, че още има пък и защо не? Винаги съм имал време в излишък

Скип се подсмихна. И аз се подсмихнах. Скип се разхили. Аз веднага взех да му пригласям.

— Майната му, какво толкова — рече той.

— Само тази вечер — допълних. — Утре отиваме заедно в библиотеката.

— И засядаме над книгите.

— Цял ден. Обаче сега…

— Отиваме да гоним Кучката. — Скип стана.

Така и направихме. И не бяхме единствените. Това не е никакво оправдание де, знам — просто разправям какво се случи.

На другия ден бях сутрешна смяна с Каръл и докато стояхме на конвейера, тя изведнъж изтърси:

— Чувам, че във вашия блок се вихри някаква бясна игра на карти. Вярно ли е?

— Май да.

Тя ме погледна през рамо и се усмихна… с онази усмивка, която винаги си представям, като се сетя за Каръл. И до ден-днешен.

— Хартс, а? Гоните Кучката?

— Хартс. Гоним Кучката.

— Чувам, че някои момчета направо са си сложили главата в торбата и са го закъсали с бележките.

— Абе май си права. — По конвейера не се задаваше нищо, нямаше пукнат поднос. Забелязал съм, че винаги когато ти трябва малко олелия, цари пълно затишие.

— А ти как си с бележките? Не че ми е работа, просто искам…

— Да бе, да, информация. Аз съм добре. Освен това съм решил повече да не играя.

Тя пак се усмихна с онази усмивка — естествено, че още си я спомням — на мое място и вие щяхте да си я спомняте. Трапчинките, леко извитата долна устна, която знаеше такива чудни неща за целувките, игривите сини очи. В онези времена…

В онези времена момичетата въобще не знаеха какво става в мъжките общежития отвъд фоайето… както и обратното, разбира се. И все пак имам усещането, че през октомври и ноември 1966 година Каръл виждаше много неща, много повече, отколкото аз самият. Разбира се, не беше луда — тогава все още не. Виетнамската война се превърна в лудост в нейна лудост. Както и в моя. Както и на Скип. И на Нейт. Хартс беше нищо, повярвайте ми, просто лек земен трус, който затръшва вратите, разклаща чашите на поличките и ги кара да звънят. Убийственото земетресение — апокалиптичният трус — тепърва предстоеше.

17.

Бари Марго и Брад Уидърспуун се бяха абонирали за местния вестник «Новини» от Дери и до вечерта вестниците им успяваха да обиколят целия трети етаж — намирахме остатъците в читалнята, като се събирахме за вечерната игра на карти — страниците бяха разкъсани и разбъркани, а в кръстословицата се различаваха поне три-четири почерка. Снимките на Линдън Джонсън, Рамзи Кларк и Мартин Лутър Кинг вече бяха разкрасени с мастилени мустаци (някой, така и не разбрах кой, неизменно слагаше огромни завити рога на вицепрезидента Хъмфри, а отдолу с дребни печатни букви изписваше ХУБЕРТ ДЯВОЛА). «Новините» бяха за войната и представяха всекидневните бойни събития във възможно най-добрата им светлина, а новините за антивоенните протести изтикваха на възможно най-забутаното място… чак след календара на общинските прояви.

Но с всеки изминат ден все по-често се улавяхме, че Докато някой бърка и раздава картите, вместо да обсъждаме филми, момичета или лекции, говорим за Виетнам, колкото и добри да бяха новините, колкото и много да бяха жертвите от виетнамска страна, все се намираше по някоя снимка на изтерзани американски войници след атака или на разплакани виетнамчета на фона на опожареното им село. Все се промъкваше по някоя тревожна подробност, обикновено потулена към края на «смъртната хроника», както я наричаше Скип — като онази история за децата, които загинаха, като нападнахме патрулните катери в Делтата.

Нейт, естествено, не играеше карти. Нито пък обсъждаше плюсовете и минусите на войната — съмнявам се дали знаеше, не че аз знаех, че Виетнам е бил някога френско владение, или пък какво е станало с мосютата, които са извадили лошия късмет да се сварят в крепостния град Диен Биен Фу през 1954, да не говорим пък за онези, на които може би вече им е било хрумнало, че е крайно време президентът Дием да се преселва в безкрайните небесни оризища, че да може Нгуен Као Ки и генералите да вземат властта. Нейт си знаеше, че няма лични сметки за уреждане с ония в Конг, както и че в близко бъдеще няма да дойдат в Марс Хил или Преск Айл.

— Абе, кретен, въобще ли не си ли чувал за теорията на доминото? — запита го един следобед дребен веселяк първокурсник на име Никълъс Праути.

Моят съквартирант вече много рядко се завърташе в читалнята на третия етаж, отдавайки предпочитанията си на далеч по-тихата читалня на втория етаж, но този ден се беше отбил за малко.

Нейт изгледа Ник Праути — син на ловец на раци и възторжен последовател на Рони Маленфант — и въздъхна.

— Когато плочките се подредят, излизам от стаята. Мисля, че е много скучна игра. Това е моята теория на доминото. — И ме стрелна с поглед. Аз извърнах очи възможно най-светкавично, но не успях да се скрия от посланието: и не мога да разбера на тебе какво ти става? После се повлече с пухкавите си пантофи към стая № 302 да поучи още малко — с други думи, отново да поеме предначертания курс от подготвителните курсове към истинската стоматология.

Райли, твоят съквартирант е пълен идиот, знаеш ли? отбеляза Рони. Беше захапал цигара. Драсна кибритената клечка с една ръка, стар негов трик — студентите, които са твърде грозни и груби, за да правят впечатление на момичетата, владеят какви ли не трикове — и си запали.

«Не, мойто момче — мислено отвърнах аз, — Нейт си е добре. Пълните идиоти сме ние.» За миг изпитах истинско отчаяние. В този миг си дадох сметка, че съм затънал в ужасна каша и нямам никаква представа как ще се измъквам от нея. Усетих, че Скип ме гледа, и ми се стори, че ако метна картите в лицето на Рони, стана и си изляза, той ще ме последва. Най-вероятно с огромно облекчение. Но усещането премина. Също толкова бързо, колкото се бе появило.

— Нейт си е добре — отвърнах. — Просто е малко шантав, това е.

— Малко шантав комунист — уточни Хю Бренан. По-големият му брат беше във Флота и наскоро изпратил известие, че се намира в Китайско море. Хю не можеше да понася пацифистите. Като републиканец-голдуотърианец и аз трябваше да съм на същото мнение, но Нейт бе започнал да ми влиза под кожата. Разполагах с какви ли не готови фрази, но не можех да изтъкна никакви реални аргументи в полза на войната… нито пък имах време да съчиня някакви. Не можех да си науча по социология, камо ли да седна да се занимавам с външната политика на Америка.

Почти съм сигурен, че точно същата вечер се обадих на Ан-Мари Суси. Телефонната кабина срещу читалнята беше свободна, имах цял джоб монети от последните си победи във войната на хартс и в миг ми хрумна, че подходящият момент най-сетне е дошъл. Избрах номера по памет (макар че малко се замислих над последните четири цифри — дали беше 8146 или 8164?) и като чух гласа на телефонистката, пуснах три монети по двайсет и пет цента.

Изчаках едно позвъняване, след което треснах слушалката и бързо си прибрах монетите, които апаратът изплю.

18.

Ден-два след това — малко преди Хелоуин — Нейт се сдоби с плоча на някакъв тип, за когото почти не бях чувал: Фил Окс25. И този пееше кънтри, ама не беше от ония, дето дрънкат на банджото до безсъзнание и дето се появяваха навремето по фолклорните фестивали. Обложката, на която бе изтипосан дрипав уличен музикант, седнал на някакъв тротоар в Ню Йорк Сити, хич не се връзваше с другите плочи на Нейт — Дийн Мартин в смокинг, на вид леко пийнал; Мич Милър с комерсиалната си усмивка; Даян Рийни с моряшката си блуза и нахалната матроска шапка. Плочата на Окс се наричаше «Няма повече да марширувам»; дните се скъсяваха и времето застудяваше, а Нейт я въртеше все по-често и по-често. И аз почнах да си я пускам, а той като че ли нямаше нищо против.

В гласа на Окс се таеше някакъв объркан гняв. Подозирам, че ми е допадал, защото и аз самият се чувствах доста объркан. Малко напомняше на Дилън, но не се изразяваше толкова сложно и показваше гнева си по-ясно. Най-хубавата песен в албума — и най-тревожната — беше едноименната песен от заглавието. В нея Окс не просто намекваше, а директно заявяваше, че войната не си струва, че никоя война не си струва. Дори когато си струва, пак не си струва. Тази идея, съчетана с образа на хилядите и десетките хиляди млади хора, които отказваха да подкрепят Линдън Джонсън и натрапчивата му мания за война, въздействаше на въображението ми по начин, нямащ нищо общо нито с историята, нито с политиката, нито с разумните аргументи. «Убил съм сигурно милиони и пак ме викат да замина, но няма повече да марширувам» — носеше се гласът на Окс от говорителчето на скъпарския малък грамофон на Нейт. С други думи, стига вече. Стига сте слушали, стига сте правили каквото ви казват, стига сте играли по тяхната свирка. Те я свирят отдавна, а сега Кучката гони вас.

И може би за да покажеш, че сериозно вярваш в тези неща, търсиш някакъв символ на своята съпротива — нещо, което отначало ще учуди останалите, а после може би и те ще се закичат с него. Ден-два след Хелоуин Нейт Хопънстанд ни показа кой щеше да е този символ. Откритието започна с един от онези смачкани вестници, захвърлени в читалнята на третия етаж.

19.

— Майка му стара, я вижте тука! — възкликна Били Марчант.

Тъкмо бяха свършили играта, Харви Туилър бъркаше картите, Лени Дориа смяташе резултата, а Били се възползваше от предоставилата му се възможност набързо да прегледна местните новини. Кърби Маклендън — небръснат и непрестанно разтърсван от тикове, вече на път да се запознае с детския аспирин, за който споменах — надникна през рамото му.

Били се отдръпна от него и размаха ръка пред носа си.

— Господи, Кърб, кога си се къпал за последен път? На Деня на Колумб26? Или на Четвърти юли?

Кърби не обърна никакво внимание на тази забележка.

— Я да видя. Еба си, това е Хръц-Хръц!

Сразен от мисълта, че Стоук се е прочул във вестника. Рони Маленфант скочи толкова рязко, че прекатури стола. Снимка на студенти в «Новините» (с изключение на спортната страница, разбира се) се появяваше само когато яко я бяха загазили. Около Кърби се насъбраха още хора, включително Скип и аз. Младежът на снимката наистина беше Стоукли Джоунс III, в това нямаше никакво съмнение, при това не беше сам. Другите стояха по-назад и лицата им почти се губеха на размазаната вестникарска снимка, но не съвсем…

— Боже, това май е Нейт — изтърси Скип. Беше доста развеселен и същевременно изненадан.

— А това тук, точно над него, е Каръл Джърбър — едва съумях да изрека със странно променен глас. Това яке с надпис «Харуичка гимназия» на гърба ми беше добре познато, както и русата конска опашка, която се спускаше над яката, както и избелелите джинси. Да не говорим за лицето. Макар и полуизвърнато и засенчено от плакат «САЩ ВЪН ОТ ВИЕТНАМ!», не можех да не го позная. — Моето гадже. — За пръв път чух устата си да изрича думата «гадже» по адрес на Каръл, макар че поне от няколко седмици си мислех за нея именно по този начин.

«ПОЛИЦИЯТА РАЗПРЪСВА ПРОТЕСТИРАЩИ СРЕЩУ ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА МОБИЛИЗАЦИЯ», пишеше под снимката. Не се цитираха имена. Според статията десетина студенти от Мейнския университет се събрали пред сградата на Федералната управа в центъра на Дери. В продължение на един час протестирали пред входа на наборната комисия, пели песни и скандирали лозунги, някои от тях неприлични. Наложило се да бъде извикана полиция и отначало не били предприети никакви действия, но изведнъж в отговор на първата се образувала втора демонстрация — участниците били предимно строители в обедна почивка. Те на свой ред заскандирали лозунги и макар че в «Новините» не се уточняваше дали са били неприлични или не, можех да си представя как са вина нашите да си вървят в Русия и къде да си заврат плакатите, като свършат да ги използват, плюс точни инструкции къде се намира най-близката бръснарница.

Когато демонстрантите на свой ред се разкрещели на работниците, които пък взели да ги замерят с плодове, полицията най-сетне се намесила. Под предлог, че нямали разрешение (ченгетата от Дери очевидно не бяха и чували за правото на американците да се събират мирно), обградили децата и ги закарали в полицейското управление на Уичам Стрийт, Където направо ги освободили да си вървят. Според цитираното изказване на някакъв полицай: «Просто искахме да ги измъкнем от неприятната СИТУАЦИЯ. Ако се върнат, значи са по-глупави, отколкото изглеждат.»

Снимката не се различаваше много от онези по време на мирния протест в «Ийст Анекс» срещу «Коулман Кемикалс». Полицаите отвеждат протестантите, а строителите (след година щеше да излезе мода да носят американски флагчета на каските си) злорадстват, доволно се хилят и размахват юмруци. Обективът бе уловил едно ченге, застинало посягайки към Каръл — а Нейт, който стоеше точно зад нея, сякаш въобще не представляваше интерес за блюстителите на реда. Други двама бяха заградили Стоук Джоунс от двете му страни — той беше с гръб към обектива, но патериците недвусмислено го издаваха. И ако това не е достатъчно доказателство за самоличността му, саморъчно изрисуваното пилешко краче на гърба му се виждаше съвсем ясно.

— Глей го, тъпака! — изграчи Рони (Рони, който изкара Двойки на два от последните четири колоквиума, имаше нахалството да нарича всички «тъпаци»). — Няма ли си друга работа!

Скип не му обърна никакво внимание. Нито пък аз. Дрънканиците на Рони вече не ни правеха никакво впечатление. Бяхме омагьосани при вида на Каръл… и Нейт Хопънстанд на заден план, който гледаше как отвеждат демонстрантите. Нейт беше както винаги спретнат, с блуза с надпис «Айви Лийг» и джинси с маншети и ръб — Нейт застанал точно до строителите, които злорадо размахваха юмруци, но не му обръщаха абсолютно никакво внимание. И ченгетата не му обръщаха абсолютно никакво внимание. Никой от тях не знаеше, че моят съквартирант наскоро бе станал поклонник на бунтарски настроения господин Фил Окс.

Незабелязано се промъкнах до телефонната кабина и позвъних в общежитието «Франклин», втори етаж. Вдигна някакво момиче от читалнята и като попитах за Каръл, ми обясни, че била отишла в библиотеката да учи с Либи Секстън.

— Пит ли се обажда?

— А-ха.

— Оставила е бележка за теб на стъклото. — Тази практика беше много популярна по онова време. — Пише, че ще ти се обади по-късно.

— Добре. Благодаря.

Скип ме чакаше навън и нетърпеливо ми правеше знаци да побързам. Тръгнахме да видим Нейт, макар да знаехме, че местата ни на масите за игра веднага ще бъдат заети. В конкретния случай обаче любопитството надделя над картоиграческата мания.

Нейт не се развълнува много-много, като му показахме вестника и го заразпитвахме за вчерашната демонстрация, но той и без друго рядко показваше признаци на емоция. Във всеки случай усетих, че е нещастен, може би дори потиснат. Не можех да проумея защо — нали в крайна сметка всичко бе завършило благополучно, всички бяха на свобода, а във вестника не се споменаваха никакви имена.

Тъкмо бях стигнал да извода, че сигурно си въобразявам и преувеличавам обичайната му мълчаливост, когато Скип изведнъж изтърси:

— Какво те мъчи сега?

Тонът му издаваше нещо като неловка загриженост. При този въпрос долната устна на Нейт заигра, но само За миг. Той се наведе над старателно подреденото си бюро (моето вечно бе затрупано с минимум деветнайсет пласта боклук) и измъкна носна кърпичка от кутията, която държеше до грамофонните плочи. Дълго и старателно си издуха носа. Когато най-сетне свърши, се беше овладял, но в очите му се четеше някаква тъга и объркване. Изпитах — колко подло — известна радост. Понеже това бе доказателство, че не е нужно непременно да си пристрастен играч на хартс, за да имаш проблеми. Човешката природа е толкова гадна понякога.

— Отидох със Стоук, Хари Свидровски и още няколко момчета.

— А Каръл беше ли с вас? — поисках да зная. Той поклати глава.

— Мисля, че беше с Джордж Джилман и неговите хора. Бяхме общо пет коли. — Нямах представа кой е този Джордж Джилман, но това никак не ми попречи мислено да изпратя по негов адрес отровна стреличка на болезнена ревност. — Хари и Стоук са в Комитета за съпротива. И Джилман. Както и да е, отидохме…

— Комитет за съпротива ли? — прекъсна го Скип. — Това пък какво е?

— Клуб — отвърна Нейт и въздъхна. — Те си мислят, че е нещо повече — особено Хари и Джордж, те са огън — но то си е просто клуб, както клуба по средновековна драма или като мажоретките.

После обясни, че бил отишъл, понеже било вторник, а във вторник следобед и без друго нямал лекции. Никой не издавал заповеди; нямало клетви за вярност и петиции; никой не ги карал насила да протестират — ни помен от воинския жар на баретите, който постепенно завладя протестните демонстрации в по-късните години. Според Нейт, като слезли от колите, Каръл и другите все се смеели и се побутвали с плакатите. (Смеели се. Смеели се с Джордж Джилман. Насочих към невидимия враг поредната ревнива стреличка с отровна злоба.)

Като стигнали до сградата на федералната управа, някои започнали да протестират и да обикалят около входа на наборната комисия, а други застанали отстрани. Нейт бил сред онези, които не марширували. Докато ни разказваше тази подробност, иначе спокойното му лице отново се сгърчи в мигновена конвулсия, която при някое по-малко сдържано момче бих възприел като израз на истинско нещастие.

— И аз се канех да марширувам с тях. През целия път си мислех как ще марширувам. Беше толкова вълнуващо, бяхме се натъпкали шест души в сааба на Хари Свидровски. Страхотно пътуване. Хънтър Макфейл… познавате ли го?

Със Скип поклатихме глави. Мисля, че и двамата бяхме малко слисани от откритието, че собственикът на «Запознайте се с Трини Лоиес» и «Даян Рийни пее моряшки песни» води таен живот, включително има връзки с хора, които са обект на интерес от страна на полицията и за които пише във вестника.

— Те с Джордж Джилман са основатели на комитета. Във всеки случай Хънтър държеше патериците на Стоук през прозореца, защото вътре беше претъпкано, и всички пеехме «Няма повече да марширувам» и си говорехме как ако се съберат достатъчно хора, наистина можем да спрем войната — с изключение на Стоук, де. Той само си мълчи.

Значи така, мислено отбелязах. Дори и с тях мълчи… освен ако не реши, че моментът е подходящ за кратка лекция на тема засвидетелстване на подкрепа. Само че Нейт не се интересуваше от Стоук. Той се интересуваше от себе си. Размишляваше над необяснимото нежелание на краката си да отнесат сърцето му там, където то копнееше да бъде.

— И през целия път си викам: «И аз ще марширувам, и аз ще марширувам с тях, защото така трябва… поне аз лично мисля, че трябва… и ако някой ми посегне, няма да бия, също като онези на мирните протести по учрежденията. Те спечелиха, значи и ние може да спечелим.» — Той ни изгледа. — Искам да кажа, че никога не съм се съмнявал в това, разбирате ли?

— А-ха. — отвърна Скип. — Разбирам. — Но като стигнахме там, не можах. Помагах им да държат плакатите, на които пишеше «СПРЕТЕ ВОЙНАТА», «САЩ ВЪН ОТ ВИЕТНАМ» и «ВЪРНЕТЕ МОМЧЕТАТА У ДОМА»… С Каръл помогнахме на Стоук така да нагласи своя, че хем да го носи, хем да си държи патериците… но аз не можах да се накарам да взема плакат и да тръгна с тях. Стоях на тротоара с Бил Шадуик и Кери Морин и едно друго момиче, Лорли Макгинис… с нея сме екип на лабораторните упражнения по ботаника… — Той измъкна вестника от ръцете на Скип и се взря в снимката, сякаш да се увери, че това наистина се бе случило — собственикът на Ринти и приятелят на Синди наистина бе ходил на антивоенна демонстрация. Въздъхна и пусна вестника на пода. Подобен жест бе толкова нетипичен за него, направо умът ми не го побираше.

— Мислех, че ще протестирам с тях. Искам да кажа, защо иначе съм там? През целия път от Ороно нито за миг не съм се съмнявал.

Той ме изгледа жално, почти умолително. Кимнах, сякаш много добре го разбирах.

— Но после не можах. Не знам защо.

Скип седна до него на леглото му. Нейт го погледна, после извърна глава встрани. Ръцете му бяха толкова малки и спретнати — като целия Нейт — с изключение на ноктите. Те бяха изгризани чак до живеца.

— Добре, де — най-сетне заяви, сякаш Скип бе изрекъл въпроса гласно. — Знам защо. Уплаших се да не ни арестуват. Тогава във вестниците щеше да се появи снимка как ме арестуват и нашите щяха да я видят. — Последва Дълга пауза. Горкият Нейт се опитваше да изрече и останалото. Задържах игличката на грамофона над първата бразда на вече въртящата се плоча, за да видя дали ще съумее. Най-сетне събра сили. — Че майка ми ще види.

— Всичко е наред, Нейт — опита се да го успокои Скип.

— Не мисля — с разтреперан глас отвърна моят съквартирант. — Не смееше да погледне Скип в очите и седеше на леглото, без да помръдва, с изпъкналите си пилешки ребра и бялата си кожа на истински янки, с долнището на пижамата и със синята си шапчица на първокурсник и втренчено разглеждаше изгризаните си нокти. — Не обичам да споря за войната. Хари обича… и Лорли… а Джордж Джилман, мили Боже, веднъж като почне и няма спиране, и повечето хора в комитета са така. Но като опре до говорене, аз съм повече като Стоук, отколкото като тях.

— Никой не е като Стоук — вметнах. Спомних си как го срещнах на алеята с червените плочки. Аз му казах: «Абе я не се връзвай», а господин Подкрепа ми отвърна: «Що направо не ме изядеш?»

Нейт продължаваше да се взира в изгризаните си нокти.

— Аз лично смятам, че Джонсън праща американски младежи да мрат безпричинно. Не заради някакъв империализъм или колониализъм, както смята Хари Свидровски, въобще не става дума за никакъв -изъм. Мисля, че Джонсън просто се е объркал и нещата вече му се смесват — Дейви Крокет27, Даниел Буун28 и Нюйорските янки. А щом смятам така, значи трябва да го кажа гласно. И трябва да се опитам да го спра. Така са ме учили в училище, в църквата и дори в проклетите Бой Скаутс. Редно е да въставаме срещу неправдата. Ако видиш, че някой прави нещо лошо, да речем някой голям бие някой малък, трябва да се възпротивиш и най-малкото да се опиташ да му попречиш. Но аз се страхувах, че майка ми ще види във вестника как ме арестуват и ще се разплаче.

Нейт вдигна глава и чак сега видяхме, че самият той плачеше. Съвсем мъничко — просто миглите и очите му бяха леко овлажнени. Което за него беше много нещо.

— Направих и друго откритие. Вече знам какво значи онова нещо на якето на Стоук Джоунс.

— Какво? — полюбопитства Скип.

— Комбинация от две букви от британската морска азбука. Гледайте.

Нейт се изправи и долепи босите си пети. Вдигна лявата си ръка право нагоре към тавана, а дясната опъна надолу, към пода, тъй че двете му ръце образуваха права линия.

— Това е N.

После изпъна ръце встрани от тялото под ъгъл четирийсет и пет градуса. Сега разбрах, че наложени една върху друга, двете комбинации образуваха точно символа, който бе изрисуван на гърба на старото яке на Стоук.

— А това е D.

— N — D — повтори Скип. — И какво значи това?

— Съкращение от «ядрено разоръжаване»29. Символът е измислен през петдесетте години от Бъртранд Ръсел. — Той нарисува знака на гърба на тетрадката си: L. — И го е кръстил «Знака на мира».

— Маниашко — коментира Скип. Нейт се ухили и изтри очи.

— И аз така смятам. Много е свежо.

Поставих игличката в браздата на грамофонната плоча и се заслушахме във Фил Окс. Или взехме да се кефим, както казвахме едно време в Атлантида.

20.

Читалнята в средата на «Чембърлейн» III се бе превърнала в нещо като Юпитер за мен — зловеща планета с огромна притегателна мощ. Но тази вечер устоях на изкушението и вместо това се вмъкнах в телефонната кабина и отново позвъних във «Франклин». Този път намерих Каръл.

— Всичко е наред — каза тя и се позасмя. — Нищо ми няма. Едното ченге дори ме нарече «млада дама». Представяш ли си, Пит!

Исках да попитам: «А тоя Джилман колко загриженост проявява към тебе?», но макар и едва на осемнайсет, вече знаех, че не се прави така.

— Трябваше да ми се обадиш. Може би и аз щях да дойда с теб. Щяхме да вземем моята кола.

Каръл се засмя — смехът й беше очарователен, но доста ме обърка.

— Какво?

— Казвам да бяхме отишли на антивоенна демонстрация със старо комби с лепенката от предизборната кампания на Голдуотър на бронята.

Струва ми се, че това вече си беше смешно.

— Мислех, че си имаш друга работа.

— Това пък какво значи?

Все едно не знаех. През стъклото на телефонната кабина и вътрешния прозорец на читалнята виждах съквартирантите си как играят карти, обвити в цигарен дим. И макар вратите да бяха затворени, пронизителните писъци на Рони се чуваха чак тук. Гоним Кучката, момчета, шершеваме la мръсницата noire, ей-сегичка ще ни падне.

— Ами да учиш или да играеш хартс. Да учиш, надявам се. Едно момиче от нашия етаж излиза с Лени Дориа… тоест излизаше преди, когато той още имаше време да излиза. Тя я нарича «адската игра на карти». Дразня ли те вече с тия назидания?

— Не — отвърнах аз, макар да не можех да определя дали ме дразни ли не. Може би пък имах нужда някой да ми се поскара. — Каръл, добре ли си?

Последва дълга пауза.

— А-ха. Естествено, че съм добре.

— А онези строители, които…

— Само дрънкаха. Сериозно, не се тревожи.

Но не ми се струваше добре… пък и тоя Джордж Джилман ме тревожеше. Той събуждаше у мен тревоги, доста по-различни от онези по повод на Съли, гаджето й.

— Ти участваш ли в този комитет, дето Нейт ми каза за него? Нещо като Комитет за съпротива май беше?

— Не. Поне засега. Джордж ме покани да се включа. Той е едно момче от потока по точни науки. Джордж Джилман. Познаваш ли го?

— Чувал съм за него. — Стисках телефонната слушалка с всички сили, сякаш бях залепнал за нея.

— Той ми каза за демонстрацията. Отидохме заедно с него и с още някакви хора. Аз… — Тя млъкна и изведнъж изтърси, с най-искрено любопитство: — Ама ти да не ревнуваш от него?

— Е — отвърнах внимателно, — все пак е прекарал цял следобед с теб. Мисля, че ревнувам от това.

— Недей. Той има мозък в главата, при това адски много, обаче никога не се реши и има разкошни огромни сини очи, които никога не те гледат направо. Бръсне се редовно, но все не успява да се избръсне като хората. Въобще не е той основното.

— А кое тогава?

— Искаш ли да се видим? Ще ти покажа нещо. Няма да се бавим дълго. Но може би така ще ми е по-лесно да ти обясня… — Гласът й потрепери и в миг проумях, че всеки миг ще се разплаче.

— Ама какво става?

— Искаш да кажеш, освен дето баща ми сигурно няма Да ме пусне да вляза в къщата, като ме види във вестника? Бас държа, че веднага ще смени ключалките. Ако вече не ги е сменил, разбира се.

Сетих за Нейт, който се страхуваше да не би майка му да види снимка, на която го арестуват. На мама доброто послушно студентче прибрано в полицейското, понеже протестирало пред федералната управа без разрешение Ах, какъв срам, какъв срам! А бащата на Каръл? Не беше съвсем същото, но почти. В крайна сметка баща й си беше наше момче, което викнало на кораб «стой!» и отишло във Флота.

— Може да не я забележи. Пък дори да я види, в статията не се споменаваха имена.

— А снимката? — Изрече го търпеливо, сякаш говореше с кръгъл глупак, който не е виновен, че не разбира. — Не видя ли снимката?

Мислех да й кажа, че лицето й е извърнато и остава в сянка. После се сетих за якето с огромния надпис «ХАРУИЧКА ГИМНАЗИЯ», който буквално грееше на гърба. Пък и той й беше баща, за Бога! Колкото и да е извърната, все ще я познае.

— Може да не й обърне внимание — вяло отвърнах. — Дамарискота е чак на другия край на щата.

— Ти така ли искаш да живееш, Пит? — Стараеше се да ми отговаря възпитано, но търпението й вече се изчерпваше. — Да правиш разни работи, а после да се надяваш, че хората няма да забележат?

— Не. — Но можех ли да й се ядосам, като се има предвид, че Ан-Мари Суси и хабер си няма за съществуването на Каръл Джърбър? Не мисля. С Каръл не бяхме тръгнали да се женим, но въпросът не е в женитбата. — Не, Каръл, не искам, но… все пак няма нужда сама да му тикаш проклетия вестник в носа, нали?

Тя се засмя. Този път смехът й изобщо не беше толкова весел, но по-добре да се засмее с тъга, отколкото въобще да не се засмее.

— Няма да ми се наложи. Той сам ще го види. Той си е такъв. Но аз непременно трябваше да отида. Пит. Освен това сигурно ще се запиша в комитета, въпреки че Джордж Джилман има вид на хлапак, когото са спипали да си яде сополите, а Хари Свидровски има най-лошия дъх в целия свят. Защото… работата е там, че… разбираш ли… — Изведнъж изстреля в ухото ми ядна въздишка, с която сякаш искаше да ми каже: „Не мога да ти обясня.“ — Слушай, нали се сещаш къде ходим да пушим в почивките?

— В „Холиок“ ли?

— Естествено, при кофите за смет.

— Ще те чакам там. След петнайсет минути. Става ли?

— Да.

— Имам адски много за учене и няма да мога да стоя дълго, но… просто…

— Ще те чакам там.

Окачих слушалката и излязох от кабината. Ашли Райс стоеше на вратата на читалнята, пушеше и описваше кръгове по пода с крак. Заключих, че има пауза между две игри. Лицето му бе твърде бледо, наболата брада чернееше на лицето му като нарисувана с молив, а ризата му не беше просто мръсна — имаше вид на дреха, която не е сваляна със седмици. В широко облещените му очи гореше напрегнат поглед, който сякаш казваше: „Внимание! Високо напрежение!“ и който впоследствие свързвах с пристрастените поклонници на кокаина. Но именно това представляваше тази игра за нас — наркотик. Макар и не като онези, които те превръщат в парцал.

— Какво става, Пит? — рече Ашли. — Да изиграем една-две игрички?

— Може после — отвърнах и закрачих по коридора. Срещнах Стоук Джоунс, който тъкмо се връщаше от банята, загърнат в протрита стара хавлия. Патериците му оставяха мокри следи по червения балатум. Дългата му коса беше мокра. Питах се как ли се оправя на душовете — по онова време в обществените бани нямаше никакви парапети и дръжки, каквито впоследствие станаха задължителни навсякъде. Но Стоук нямаше вид на човек, който с готовност би обсъдил темата. Тази или която и да е друга.

— Как си, Стоук? — подхвърлих.

Той не отвърна и ме подмина с наведена глава; мокрите му кичури бяха полепнали по лицето, стискаше сапуна и кърпата под мишница и си мърмореше под нос: „Хръц-хръц хръц-хръц“ Въобще не ме погледна. Да, на Стоук Джоунс винаги може да се разчита да ти скапе настроението.

21.

Като стигнах до „Холиок“, Каръл вече ме чакаше. Беше домъкнала няколко кашона от мляко, изхвърлени при кофите, седеше на единия с кръстосани крака и пушеше цигара. Седнах на другия, прегърнах я и я целунах. За миг мълчаливо отпусна глава на рамото ми. Това не беше много в неин стил, но беше мило. Без да я изпускам от прегръдката си, погледнах звездите. Нощта бе мека за такава късна есен и много хора — най-вече двойки — бяха излезли на разходка, за да се възползват от хубавото време. Чувах как си шепнеха. В столовата над главите ни свиреше радио — „Чакай, Слупи“. Сигурно някой от портиерите го беше включил.

Каръл най-сетне вдигна глава и лекичко се поотдръпна от мен, колкото да ми покаже, че сега мога да си прибера ръката. Всъщност това вече си беше типично в неин стил.

— Благодаря — отбеляза. — Имах нужда от една прегръдка.

— Удоволствието беше мое.

— Малко се страхувам от срещата с татко. Е, не умирам от страх, но мъничко се притеснявам.

— Всичко ще бъде наред. — Не го казах, защото наистина бях на това мнение — как бих могъл да знам подобно нещо — а защото така се казва, нали? Просто така е прието.

— Въобще не отидох с Хари, Джордж и останалите заради баща си. Не става дума за голямото фройдистко отхвърляне на родителите или нещо такова.

Тя хвърли фаса на земята и по червената настилка се посипаха рояк искри. Извади чантата, която стискаше в скута си, измъкна портмонето си, отвори и него и започна да рови из снимките, натъпкани в малките прозрачни отделения. Най-сетне спря, измъкна една и ми я подаде, приведох се напред да я разгледам по-добре на светлината от прозореца на столовата, където портиерите сигурно вече миеха подовете.

На снимката имаше три единайсет-дванайсетгодишни деца: две момчета и едно момиче. И тримата бяха със сини фланелки, на които с червени печатни букви пишеше „СТЪРЛИНГ ХАУС“. Тримата стояха на някакъв паркинг и се бяха прегърнали — приятелска поза, която ми се стори дори красива. Момичето беше по средата. Каръл, естествено.

— Кой е Съли-Джон? — попитах. Тя ме изгледа леко изненадано… но с онази усмивка. Във всеки случай мисля, че бях отгатнал кой е. Сигурно този с широките рамене, голямата усмивка и рошавата черна коса. Тя малко ми напомняше за непокорните кичури на Стоук, въпреки че хлапакът очевидно се беше ресал. Потупах с пръст по снимката. — Този, нали?

— Това е Съли — съгласи се тя, после докосна образа на другото момче. То бе зачервено от слънцето, но нямаше загар. Лицето му бе по-тясно, очите леко сближени, а с тази морковенооранжева коса, остригана като канадска ливада, приличаше на илюстрация на корицата на „Сатърдей Ивнинг Поуст“ от Норман Рокуел. Беше леко намръщен, с бръчка на челото. За дванайсетгодишно дете Съли вече имаше доста мускули, докато ръцете на другото момче бяха кльощави и дълги. Сигурно и до ден-днешен са такива. На ръката, с която бе прегърнал Каръл, бе надянал голяма кафява бейзболна ръкавица.

— Това е Боби — обясни Каръл. Гласът й ми се стори някак променен. Долавях в него особени нотки. Тъга? Но тя продължаваше да се усмихва. Ако й е мъчно, защо ще се усмихва? — Боби Гарфийлд. Първото ми гадже. Мисля, че спокойно можем да кажем и първата ми любов. Едно време тримата с Боби и Съли бяхме най-добри приятели.

Не беше толкова отдавна, през шейсета, но сега ми се струва преди сто години.

— Какво стана с него? — Кой знае защо очаквах да ми каже, че е починал — този с тясното лице и морковената коса.

— С майка си се преместиха. От време на време си пишехме, но после изгубихме връзка. Нали знаеш, детска работа.

— Има хубава ръкавица.

И пак онази усмивка. Макар очите й да плуваха в сълзи, докато се взираше в старата снимка, онази усмивка не слизаше от устните й. На бялата светлина от флуоресцентните лампи в столовата сълзите й изглеждаха сребърни — като на принцеса от приказките.

— Тя беше най-любимото нещо на Боби. Навремето имаше един играч на име Алвин Дарк, нали?

— Да, имаше.

— Е, ръкавицата на Боби беше такава. Модел „Алвин Дарк“.

— Моята беше модел „Тед Уилямс“. Струва ми се, че мама се отърва от нея на една разпродажба преди няколко години.

— А на Боби я откраднаха. — Имах чувството, че Каръл вече не ме забелязва. Непрестанно докосваше онова слабо, леко смръщено лице на снимката. Сякаш се бе пренесла в миналото. Чувал съм, че при хипноза се постигат подобни резултати с достатъчно податливи пациенти. — Уили му я взе.

— Уили?

— Уили Шърман. След година го видях да играе с нея — в „Стърлинг Хаус“. Бях бясна. По онова време мама и татко непрестанно се караха, сигурно вече са били на път да се развеждат, и аз си бях бясна непрекъснато. Беше ме яд на тях, на учителя по математика, на целия свят. Още се страхувах от Уили, но по-скоро ме беше яд… а и освен това този ден не бях сама. Затова се изтъпаних право срещу него и му заявих, че това е ръкавицата на Боби и той трябва да ми я даде. И че имам адреса на Боби в Масачузетс и ще му я изпратя. Уили отвърна, че съм била луда, това си била неговата ръкавица, и ми показа името си, изписано от вътрешната страна. Беше изтрил името на Боби — колкото е могъл, де — и отгоре беше написал своето. Но Б от Боби още си личеше.

В гласа й се долови някакво зловещо негодувание. В миг прозвуча като на малко момиче. Само че и на вид се смали. Сигурно споменът ми се е изкривил, но не вярвам. Бялата светлина се лееше от столовата, а Каръл седеше точно на ръба със сянката и ми изглеждаше на дванайсет години. Във всеки случай на не повече от тринайсет.

— Само че не беше успял да изтрие подписа на Алвин Дарк върху джобчето, нито пък да го задраска… и се изчерви. Стана тъмночервен. Като божур. И после, направо да не повярваш! Взе, че ми се извини за онова, което ми причиниха с двамата му приятели. Само той ми се извини и мисля, че беше искрен. Но за ръкавицата излъга. Не мисля, че много му е трябвала — беше стара и оръфана и не пасваше на ръката му — но той излъга, за да си я запази. Така и не можах да проумея защо. И до ден-днешен не мога.

— Не разбирам за какво говориш.

— Как ще разбираш? Всичко се е объркало в главата ми, пък и аз бях там. Майка ми веднъж ми каза, че така ставало с жертви на катастрофи или побоища. Някои неща помня доста добре — най-вече епизодите с Боби — но останалото знам от разказите на други хора по-късно.

Значи бях в парка на нашата улица и изведнъж се задават три момчета — Хари Дулин, Уили Шърман и още един. На другия не му помня името. И без това няма значение. Пребиха ме от бой. Бях едва на единайсет, но това въобще не им попречи. Хари Дулин ме удари с бейзболна бухалка. В това време Уили и другият ме държаха, за да не избягам.

— С бухалка? Ти будалкаш ли ме?

Тя поклати глава.

— Отначало май се шегуваха, струва ми се, но после вече не се шегуваха. Извади ми се рамото. Аз се разпищях, те сигурно са избягали. Останах сама, държах си ръката и бях твърде наранена и твърде… твърде шокирана, може би… и не знаех какво да правя. Възможно е и да съм се опитала да стана и да се справя самичка, но да не съм могла. Тогава дойде Боби. Изведе ме от парка, после ме вдигна на ръце и ме занесе чак до тях. Носи ме по цялата Броуд Стрийт в един от най-горещите дни в годината. Занесе ме на ръце.

Взех снимката от ръцете й, поднесох я на светлината и се поприведох да разгледам момчето с остриганата глава. Тя беше с четири-пет сантиметра по-висока от него, а и по-едра в раменете. Погледнах другия юнак — Съли. Оня с рошавата коса и нахилен до ушите като истински американец. Косата на Стоук Джоунс. Усмивката на Скип Кърк. Можех да си представя как Съли я носи на ръце, при това съвсем спокойно, ама другото момче…

— Знам — прекъсна мислите ми тя. — Не изглежда достатъчно едър, нали? Но ме занесе. Започнах да губя съзнание и той ме занесе. — После си взе снимката.

— А докато той те е носел, онзи другият, Уили, се е върнал и е откраднал ръкавицата?

Тя кимна и продължи да разказва историята:

— Боби ме занесе у тях. Те имаха един стар съсед, Тед, който живееше на горния етаж и който знаеше от всичко по малко. Той ми намести рамото. Помня, че ми даде колана си да го стискам със зъби. Или може да е бил коланът на Боби. За да уловя болката, така ми обясни. Както и стана. След това… след това стана нещо много лошо.

— Какво по-лошо от това да те пребият с бейзболна бухалка?

— В известен смисъл беше по-лошо. Не искам да говоря за тези неща. — Тя изтри сълзите си с ръка и продължи да се взира в снимката. — След време, точно преди с майка му Да напуснат Харуич, Боби наби момчето, което всъщност ме удряше с бухалката. Хари Дулин.

Каръл прибра снимката в мъничкото джобче.

— Онова, което най-ясно помня от онзи ден — и то е единственото, което си струва да се помни — е, че Боби Гарфийлд застана на моя страна. Съли е по-силен, Съли можеше да ми помогне, ако беше там, но не беше. А Боби беше и ме носи на ръце нагоре по целия хълм. Той постъпи правилно. Това е най-хубавото, най-важното нещо, което някой някога е правил за мен в този живот. Разбираш ли, Пит?

— Да. Разбирам.

Разбирах и друго: тя ми казваше почти същото, което чух от Нейт преди няма и час… че само тя е марширувала. Само тя е имала плакат и наистина е протестирала. Разбира се, Нейт Хопънстанд не е бил пребиван от бой от три момчета. И може би именно в това бе разликата.

— Носи ме нагоре по целия хълм. Винаги съм искала да му кажа колко много го обичам за това, а също и задето показа на Хари Дулин, че човек си плаща, когато наранява хората, особено по-малките деца, които не му мислят нищо лошо.

— И затова отиде да протестираш.

— Да, отидох. Исках да разкажа на някого защо го направих. Исках да обясня на някого, който може да ме разбере. Баща ми няма да ме разбере, а майка ми не може да ме разбере. Нейната приятелка Рионда ми се обади и ми каза… — Млъкна насред изречението и взе да подмята малката си чанта.

— Какво ти каза?

— Нищо. — Стори ми се някак отчуждена. Искаше ми се да я целуна или поне да я прегърна, но се страхувах да не разваля онова, което току-що се бе случило между нас. Защото наистина се случи нещо. В историята, която ми разказа, имаше някаква магия. Чувствах го.

— Протестирах и най-вероятно ще се запиша в Комитета за съпротива. Моята съквартирантка казва, че съм ненормална, че никога няма да си намеря работа, ако в студентската ми книжка пише, че съм членувала в комунистическа групировка, но мисля, че все пак ще го направя.

— А баща ти? Той какво ще каже?

— Заеби баща ми.

Последва кратко мълчание, докато и двамата смаяни се опитвахме да смелим онова, което Каръл току-що изтърси, накрая тя се разкикоти и заяви:

— Е, това ако не е фройдистко. — Изправи се. — Трябва да се връщам да уча. Благодаря ти, че дойде, Пит. Не съм показвала тази снимка никога и на никого. Дори аз не съм я гледала кой знае от кога. Сега се чувствам по-добре. Много по-добре.

— Радвам се. — И аз се изправих. — Но преди да си отидеш, искаш ли сега ти да ми помогнеш за едно нещо?

— Естествено, какво?

— Ще ти покажа. Няма да се бавим дълго. Поведох я покрай „Холиок“ и нагоре по хълма зад стола. На двеста метра се намираше паркингът „Стийм Плант“ за колите на студентите, които нямаха право на лепенки за паркиране (първокурсници, второкурсници и повечето третокурсници). Това беше най-популярното място в целия университет за интимни любовни срещи в студеното време, но онази нощ намеренията ми бяха съвсем други.

— Каза ли на Боби кой му е откраднал ръкавицата? Нали си му писала.

— Не виждах смисъл.

Известно време вървяхме мълчаливо. После заговорих:

— Ще скъсам с Ан-Мари след Деня на благодарността. Опитах се да й се обадя, но се отказах. Ако ще късам, май по-добре да й го кажа лично. — Не помня да съм стигал до подобно решение. Но съм сигурен, че не го казах просто ей така, заради Каръл.

Тя кимна, без да ме погледне, и продължи да крачи, стиснала чантичката си.

— Аз пък прибягнах до телефона. Обадих се на Си-Джей и му казах, че излизам с едно момче.

Аз спрях.

— Кога?

— Миналата седмица. — Сега вече вдигна глава. Трапчинките, леко извитата устна — онази усмивка.

— Миналата седмица? И не си ми казала?

— Това си е моя работа. Между мен и Съли. Тоест, не казвам, че той ще тръгне да те преследва с… — Тя мълча точно толкова време, че и двамата да си помислим „бейзболна бухалка“, и продължи: — Че ще тръгне да те преследва или нещо такова. Хайде, Пит. Ако ще правим нещо, давай да го правим. Само че сега няма да ходя никъде с теб. Наистина имам много за учене.

— Никъде няма да ходим.

Отново закрачихме. По онова време паркингът „Стийм Плант“ ми изглеждаше направо огромен — имаше стотици коли, паркирани в дълги редици, окъпани в лунна светлина. Почти бях забравил къде съм оставил стария форд на брат ми. А последния път, като ходих в Мейнския университет, паркингът беше може би три или четири пъти по-голям, с място за хиляда и повече автомобили. Времето си минава и всичко се разраства, с изключение на нас самите.

— Ей, Пит? — Продължих да крача.

— А-ха.

— Не искам да късаш с Ан-Мари заради мен. Защото подозирам, че ще сме заедно… за кратко. Нали не се сърдиш?

— Не. — Е, думите й малко ме разстроиха — жителите на Атлантида наричаха подобни изказвания „студен душ“ — но не се изненадах особено. — Може и така да се получи.

— Харесваш ми, приятно ми е с теб, но просто ми харесваш, това е всичко, и най-добре да бъдем честни. Тъй че ако предпочиташ да си премълчиш, като се прибереш за ваканцията…

— И да си имам друго гадже вкъщи? Нещо като резервна гума, ако тази в училище нещо се спука?

Тя се стресна, после се засмя.

— Направо ме разби.

— Защо?

— И аз не знам, Пит… но наистина много ми харесваш.

Тя спря, обърна се към мен и обви врата ми с ръце.

Застанали сред редиците коли, известно време се целувахме, колкото да спретна доста приличен бастун, и съм почти сигурен, че тя усети. Накрая ме целуна лекичко по устните и продължихме да вървим.

— А какво каза Съли? Сигурно не трябва да те питам, но…

— …но искаш информация — отсечено завърши тя с тона на Номер две от сериала. После се засмя. Малко тъжно. — Мислех, че ще се ядоса, или дори ще се разплаче. Съли е огромен и всичките футболисти, с които играе, се страхуват от него, но веднага му личи какво чувства. Във всеки случай не очаквах да посрещне новината с облекчение.

— С облекчение?

— С облекчение. Вече месец и повече се срещал с някакво момиче от Бриджпорт, само че мамината приятелка Рионда ми каза, че всъщност не било момиче, а жена на двайсет и четири-пет години.

— Горкият, нищо няма да излезе и само ще се разочарова — отбелязах, надявайки се, че думите ми ще прозвучат равнодушно. Всъщност бях изключително доволен. Естествено, че ще съм доволен. Ако гуркичкият пруклет Джон Съливан със златното сърце е решил да се забърка в сантиментална боза а ла някое кънтри, е какво пък, на четиристотинте милиона червени китайци хич не им пука, да не говорим за мен.

Вече почти бяхме стигнали до колата. Чисто и просто купчина старо желязо като всички останали, но благодарение на брат ми си беше лично моя.

— А освен новите си любовни похождения си има и грижи — продължи Каръл. — Догодина през юни, като завърши гимназия, ще ходи войник. Вече е говорил с наборната комисия и всичко е уредено. Няма търпение да замине за Виетнам и да се бори за демокрацията.

— Да не сте се скарали заради войната?

— Не. Какъв е смисълът? Пък и какво бих могла да му кажа? Че за мен нещата се свеждат до Боби Гарфийлд? Че всичките глупости, дето Хари Свидровски и Джордж Джилман, и Хънтър Макфейл ги дрънкат, ми звучат като вятър и мъгла в сравнение с постъпката на Боби, който ме носи на ръце по целия хълм? Съли ще реши, че съм откачила. Или пък ще каже, че съм твърде умна. Съли съчувства на такива хора. Казва, че да си твърде умен е нещо като болест. И може би е прав. Аз обаче по някакъв начин го обичам. Той е сладък. Освен това е от хората, които имат нужда някой да се грижи за тях.

„И дано си намери някой да се грижи за него — допълних мислено. — Стига да не си ти.“ Тя измери колата ми с поглед.

— Добре, грозна е, отчаяно се нуждае от измиване, но все пак се движи. Въпросът е какво правим тук, при положение, че вече трябваше да съм над книгите и да чета разказ от Фланъри О’Конър30?

Извадих джобно ножче и го отворих.

— Случайно да имаш пила в чантата?

— Имам. Какво ще правим, ще се дуелираме ли? Номер Две и Номер шест се сбиват на паркинга „Стийм Плант“?

— Недей да остроумничиш, просто си извади пилата и ела с мен.

Като заобиколихме колата и застанахме откъм задния капак, тя избухна в смях — не тъжен, а същият онзи бурен, искрен, неудържим смях, който чух за пръв път, когато кренвиршеното човече на Скип се появи на конвейера Най-сетне бе разбрала защо сме тук.

Подхвана лепенката от единия край, а аз — от другия и се срещнахме по средата. После хвърлихме парченцата и ги проследихме с поглед как се въргалят по асфалта. Au revoir AuH2O-4-USA. Чао, Бари. И се засмяхме. Братче как се смяхме само, щяхме да се пукнем.

22.

След някой и друг ден моят приятел Скип, чиято политическа ориентация в първите дни на следването клонеше към нулата, изведнъж украси с плакат своята половина на стаята, която делеше с Брад Уидърспун. На снимката се виждаше нахилен бизнесмен в официален костюм с жилетка. Бе протегнал длан в приятелски жест. Другата му ръка бе скрита зад гърба, но очевидно стискаше нещо, от което капеше кръв. „ВОЙНАТА Е ДОБЪР БИЗНЕС — гласеше надписът. — ИНВЕСТИРАЙТЕ СИНА СИ.“

Милото беше потресен.

— Значи вече си против Виетнам? — бе първият му въпрос.

Стори ми се обаче, че въпреки наперената си войнственост нашият етажен отговорник доста се стресна от този плакат. Все пак в училище Скип е бил първокласен бейзболен играч. И вероятно щеше да се включи в отбора на колежа. А и двата университетски атлетически клуба — „Делта Тау Делта“ и „Фи Гам“ — непрестанно го ухажваха. Изобщо Скип не беше някакъв си смахнат куцльо като Стоук Джоунс (Милото Диърборн също бе започнал да го нарича Хръц-Хръц), нито пък перко с жабешки очи като Джордж Джилман.

— Чакай бе, този плакат просто иска да каже, че много хора правят пари от цялата тая кървава каша — обясни Скип — „Макдонал-Дъглас“, „Боиш“, „Дженерал Илектрикс“. „Доу Кемикал“ и „Коулман Кемикалс“. Скапаната „Пепси-кола“. И кой ли още не.

Пронизителният поглед на Милото трябваше да ни покаже (или поне това целеше), че той е размишлявал над тези неща много по-задълбочено, отколкото Скип изобщо е в състояние да го стори.

— Нека те попитам нещо — в такъв случай може би смяташ, че трябва да се оттеглим и да оставим Чичо Хо да завладее цял Виетнам?

— Все още не знам точно какво мисля. Интересувам се от тези неща едва от няколко седмици. И засега само наваксвам.

Това се случи в седем и половина сутринта и пред вратата на Скип се насъбра малка група ранобудници, които отиваха на сутрешните лекции от осем часа. Забелязах Рони (плюс Ник Праути — двамата вече бяха станали неразделни), Ашли Райе, Лени Дориа, Били Марчант и още пет-шест момчета. Нейт се бе облегнал на вратата на прага на 302-а още по тениска и долнището на пижамата си. На стълбите Стоук се бе подпрял на патериците си — очевидно излизаше, но после се бе спрял да изслуша спора.

— Когато партизаните нахлуят в някое село в Южен Виетнам, първата им работа е да издирят всички хора, които носят кръстчета, медальони на Свети Христофор и на Светата Дева. Там убиват католици. Биват изтребвани хора, които вярват в Бог. И ти мислиш, че трябва да стоим настрана и просто да гледаме как тъпите комунисти избиват вярващите?

— Защо не? — подметна Стоук откъм стълбите. — Шест години гледахме как нацистите избиват евреи и въобще Не си мръднахме пръста. И евреите вярват в Бог, поне Доколкото ми е известно.

— Глей го тъпия Хръц-Хръц! — изцепи се Рони. — Тебе пък кой те пита?

Но Стоук Джоунс, известен още под прякора Хръц Хръц, вече слизаше по стълбите. Екотът от патериците му ми напомни за наскоро заминалия си Франк Стюарт. Сложил ръце на кръста си, Милото отново се обърна към Скип. Накачените на врата му военни медальони изпъкваха на бялата му тениска. Разказа ни, че баща му ги носил във Франция и в Германия — били на врата му, докато лежал зад едно дърво, търсейки убежище от картечния огън, от който загинали двама и били ранени четирима от неговата рота. Какво общо имаше всичко това с Виетнам, ние не знаехме, но очевидно Милото много държеше на тези неща, та никой не се осмели да попита. Дори Рони се усети да си държи плювалника затворен.

— Ако ги оставим да завземат Южен Виетнам, ще завземат и Камбоджа. — Милото изгледа, Скип, после мен, после Рони… обхождайки всички присъстващи с поглед. — После Лаос. После Филипините. Една след друга.

— Ако могат да го постигнат, значи може би заслужават да спечелят — вметнах.

Милото направо се гръмна. И аз се постреснах от себе си, но не си върнах думите назад.

23.

Преди ваканцията за Деня на благодарността отново имахме колоквиуми по всички предмети и резултатите бяха катастрофални за академичната младеж от „Чембърлейн“ III. Вече почти всички бяхме разбрали, че ние самите сме пълна катастрофа и че извършваме нещо като групово самоубийство. Кърби Маклендън направи онази изцепка с аспирина и изчезна от хоризонта като заек в шапката на фокусник. Кени Остър, който вечно седеше в ъгъла и си бъркаше в носа, като не можеше да реши какво да играе, един ден просто духна. Беше оставил на възглавницата си дама пика, на която бе написал „Аз изчезвам“. Джордж Песард се премести при Стив Ог и Джак Фрейди в „Чад“ общежитието за генийчета.

Дотук шестима, оставаха още тринайсет.

Трябваше да си направим подходящите изводи още тогава. По дяволите, дори само онова, което се случи с горкия Кърби, трябваше да ни разтърси — през последните три-четири дни, преди съвсем да изперка, ръцете му трепереха толкова силно, че му беше трудно да държи картите и направо подскачаше на стола си, ако в коридора се треснеше врата. Кърби трябваше да ни послужи като добър урок, но ние бяхме слепи и глухи. Времето, прекарано с Каръл, също не беше решение. Когато бяхме заедно — да, в тези моменти всичко си беше наред. Когато бяхме заедно, единственото, което исках, бе информация (и може би да й смъкна чорапите). Но когато се връщах в общежитието, особено в онази проклета читалня на третия етаж, се превръщах в съвършено друг Питър Райли. В читалнята на третия етаж не можех да се позная.

С приближаването на Деня на благодарността започна да се възцарява някакъв сляп фатализъм. Но никой не говореше за това. Обсъждахме филми или секс („Абе, мацките ми пускат, не съм като кончетата на въртележката!“ — грачеше Рони ни в клин, ни в ръкав), но най-честата тема беше Виетнам… или хартс. Тези разговори се въртяха около това кой води, кой изостава и кой не може да схване няколкото прости трика на играта: изчисти поне една цяла боя; пробутай средните по сила купи на някого, който си точи зъбите да стреля луната, а ако се налага да взимаш, взимай с най-високата възможна карта.

Отвърнахме на застрашително наближаващите контролни единствено като превърнахме играта в нещо като нескончаем цикличен турнир. Тарифата си остана пет цента на точка, но вече се играеше и за мач-точки. Системата За присъждането им беше много сложна, но в продължете на две трескави среднощни разигравания Ранди Екълс и Хю Бренан измислиха доста добра формула за изчисляване. Впрочем и на двамата предстоеше да се провалят на изпитите по математика — след края на есенния семестър изпаднаха от курса.

Изминали са трийсет и три години от онези паметни колоквиуми преди есенната ваканция, но мъжът, в който се превърна тогавашното момче, още потръпва при спомена за тях. Скъсаха ме по всичко освен по социология и по литература. Дори нямаше нужда да чакам да излязат резултатите. Скип ме осведоми, че са го скъсали по всичко освен по висша математика, а и там с мъка вързал тройка. Вечерта щях да водя Каръл на кино — това бе единствената ни среща преди ваканцията (и последната, макар че тогава още не го знаех) — и докато отивах да си взема колата, срещнах Рони Маленфант. Питах го как са минали колоквиумите, а той се ухили, намигна ми и изтърси:

— Пълно шест по всичко, приятелю. Направо като в даскалото. — Но на слабото улично осветление забелязах, че ъгълчетата на устните му леко потрепват. Беше много блед и ми направи впечатление, че пъпките, които изглеждаха много зле в началото на семестъра през септември, сега вече са станали ужасни. — А ти?

— Ще ме правят декан на хуманитарните науки. Това говори ли ти нещо?

Рони избухна в смях.

— Ама че си говедо! — После ме тупна по рамото. Предизвикателният пламък в очите му бе отстъпил място на страха, който го правеше да изглежда по-малък. — Излизаш ли?

— А-ха.

— С Каръл?

— А-ха.

— Радвам се за теб. Тя е страхотно маце. — Което за Рони бе сърцераздирателна искреност. — А ако не те видя после в читалнята, приятна пуйка.

— И на теб, Рони.

— А-ха, мерси. — После ме изгледа изпод око и се насили да се усмихне. — Като гледам, май и двамата яко ще нахендрим, а?

— А-ха, доста точно казано.

24.

Беше горещо, макар че моторът не работеше и парното беше изключено. Бяхме затоплили купето с телата си, стъклата се бяха запотили и светлината от уличните лампи достигаше до нас разсеяна и размита, сякаш през матиран прозорец на баня. Радиото свиреше, великият Джон Маршал редеше стари шлагери. Скромен и все тъй велик пееше „Четири сезона“ и какви ли не стари шлагери. Жилетката й беше разкопчана, а сутиенът й — преметнат на седалката, с провиснала дебела презрамка, защото по онова време поредният технологичен бум в производството на бельо тепърва предстоеше. Боже, колко топла беше кожата й и колко кораво зърното й в устата ми. Още не си беше свалила гащичките, но вече бяха доста усукани. Аз бръкнах с пръст, после с два. Чък Бери пееше „Джони Би Гуд“ и „Роял Тийнс“ — на свой ред „Шортс шортс“. Ръката й в панталоните ми, пръстите й в моите гащета. Долавях миризмата й, парфюма и усещах потта по слепоочията. Чувах я, долавях живия пулс на дъха й, безмълвния шепот в устата ми сред целувките. И бяхме на предните седалки на колата ми, смъкнати колкото се може по-назад, и през ум не ми минаваше за контролни, за Виетнам, за Линдън Джонсън с хавайските венци, за карти. Просто я исках, тук и сега, веднага, но изведнъж тя се изправи, изправи и мен и ме бутна назад към волана, опряла ръце с разперени пръсти на гърдите ми. Понечих отново да я прегърна и прокарах длан по бедрото й, но тя с леден глас отсече:

— Пит, не!

Сви крака, а коленете й се удариха едно в друго достатъчно звучно, за да разбера какво ми казват, а именно, че каквото било-било. На мен не ми харесваше, но спрях.

Запъхтян, отпуснах глава на запотеното стъкло откъм шофьорското място. Пишката ми беше твърда като железен прът в гащите, толкова ме болеше. Скоро щеше да спадне — никоя ерекция не продължава вечно, мисля, че Бенджамин Дизраели го е казал — но болката в топките остава. Просто факт от мъжкия живот.

Бяхме си тръгнали от киното — филмът беше някаква лигава тъпня с Бърт Рейнълдс31 — без да дочакаме края, и се бяхме запътили към „Стийм Плант“ с една и съща мисъл… или поне аз така се надявах. Подозирам, че все пак е била една и съща мисъл, но на мен ми се щеше да стигнем малко по-далеч.

Каръл придърпа жилетката си, но сутиенът й си остана на облегалката на седалката, а с тези гърди, които се опитваха да изскочат изпод дрехата, и подаващата се ареола, която едва се различаваше на смътната светлина, събуждаше у мен дива страст. Отвори си чантата и с треперещи ръце затърси цигарите си.

— Ох! — възкликна с не по-малко разтреперан глас. — Искам да кажа, леле Боже.

— Така приличаш на Бриджит Бардо, с тая разкопчана жилетка — подметнах.

Тя изненадано вдигна глава, май й стана приятно — или поне така ми се стори.

— Мислиш ли? Може би просто заради русата коса?

— Заради косата ли? Боже мой, не. Най-вече заради… — И посочих към разкопчаната дреха. Тя се погледна и се засмя. Но въпреки това не се закопча, нито пък придърпа двете предници. Надали би успяла, де — доколкото помня, тази жилетка сладостно беше прилепнала.

— Като бях малка, до нас имаше едно кино, „Ашър Емпайър“. Вече не съществува, но като бяхме деца — с Боби и Съли, вечно даваха филми с нея. Мисля, че един — „И Бог създаде жената“ — сигурно се въртеше всеки ден.

Избухнах в смях и посегнах към своите цигари на таблото.

— В автокиното в Гейтс Фолс всеки петък и събота вечер го даваха последен от трите филма.

— Гледал ли си го?

— Ти луда ли си? Въобще не ми разрешаваха да ходя на автокино, освен ако не даваха само Дисни. Ако не се лъжа, гледал съм „Тонка“ със Сал Майнио поне седем пъти. Но помня прегледите. Бриджит с прословутата хавлия.

— Няма да се върна след ваканцията — отвърна Каръл и запали цигара.

Изрече го толкова спокойно, че в първия миг не реагирах и останах с впечатлението, че още си говорим за архивни филми или за нощ в Калкута, или за каквото там трябва, за да убедим телата си, че вече е време за спане, край на вълненията. После ми прищрака.

— Какво… какво каза?…

— Казах, че няма да се върна след ваканцията. И както ми се струва, на Деня на благодарността у нас няма да падне голямо веселие, но какво пък.

— Баща ти ли нещо?

Тя поклати глава и дръпна от цигарата. В светлината на миниатюрното пламъче лицето й бе мозайка от ярки оранжеви петна и сенчести полумесеци. Стори ми се по-възрастна. Красива, но по-възрастна. По радиото Пол Анка пееше „Даяна“. Изключих го.

— Баща ми няма нищо общо. Връщам се в Харуич. Помниш ли, споменах ти веднъж за една приятелка на майка ми — Рионда?

Имах смътен спомен и кимнах.

— Рионда ни направи онази снимка, дето ти показах, с Боби и Си-Джей. Тя казва… — Каръл погледна полата си, запретната почти до кръста й, и започна да я подръпва надолу. Никога не знаеш какво ще засрами човека — било то естествените нужди, сексуалните отклонения на роднините или нечии надувки. А понякога, разбира се, алкохолът.

— Да го кажем така, баща ми не е единственият член на семейство Джърбър, който има проблеми с пиенето. Показал е на майка ми как да си успокоява нервите, а тя е била прилежна ученичка. Доста дълго време беше примерна — ходеше в Обществото на анонимните алкохолици, ако не се лъжа — но Рионда казва, че пак е започнала да пие. Тъй че си заминавам у дома. Не знам дали ще съумея да се погрижа за нея или не, но поне ще се опитам. И за брат ми в това число. Рионда казва, че Иън не знае на кой свят е. Разбира се, той си е така открай време. — Тя се усмихна.

— Каръл, не знам дали това е много мъдро решение. Така да си зарежеш образованието…

Тя ме стрелна с яден поглед.

— Ти ли си седнал да ми говориш за зарязване на образованието? Знаеш ли какви неща чувам напоследък за оная скапана игра хартс, дето се вихри в „Чембърлейн“ III? Че до Коледа абсолютно всички от етажа ще изхвърчат, включително и ти. Пени Ланг казва, че напролет от целия етаж ще остане само смахнатият ви отговорник на етажа.

— А-ами, това е преувеличено. Нейт ще остане. Както и Стоукли Джоунс, ако не си строши врата по стълбите някоя нощ.

— Много смешно!

— Не е смешно. — Не, никак не беше смешно.

— Тогава защо не престанеш?

Сега бе мой ред да се ядосам. Първо ме отблъсна и стисна колене, освен това ми каза, че си заминава, тъкмо когато бях започнал не само да я искам, но и да се нуждая от присъствието й, на всичкото отгоре ме зарязваше в състояние, което бе на път да се превърне в класически случай на подути топки… и на всичкото отгоре аз съм бил виновен. Картите били виновни.

— Не знам защо не престана. Ти защо не намериш някой друг да се грижи за майка ти? Защо тази нейна приятелка Руанда…

— Ри-он-да.

— …не вземе да се погрижи за нея. Ти какво си виновна, че майка ти е пиянде?

— Майка ми не е пиянде! Да не си посмял да я наричаш така!

— Добре де, със сигурност не е света вода ненапита, особено пък ако се наложи да напуснеш университета заради нея. Щом положението е чак толкова сериозно, Каръл, значи наистина не е безгрешна.

— Рионда ходи на работа и трябва да се грижи за собствената си майка. — Гневът й се беше изпарил. Изглеждаше обезсърчена. Помня онова засмяно момиче, което стоеше до мен и хвърляше парченцата от републиканската лепенка, а после гледаше как вятърът ги носи по асфалта, но то сякаш нямаше нищо общо с тази Каръл. — Тя е моя майка. Само ние с Иън можем да се погрижим за нея, а брат ми едва крета в гимназията. Освен това винаги мога да се запиша в университета в Кънектикът.

— Искаш ли малко информация? — Гласът ми трепереше и беше станал дрезгав. — Ще ти я споделя, независимо дали желаеш, или не. Разбра ли? Не знам дали се досещаш, но ми разбиваш сърцето. Това е информацията. Разбиваш ми сърцето, по дяволите!

— Не, не ти го разбивам. Сърцата са яки, Пит. Рядко се случва да се разбият. В повечето случаи просто се превиват.

Да, бе, а Конфуций казва, че жени, които летят с главата надолу, страдат от нервна криза. Разплаках се. Не силно, но очите ми се изпълниха с истински сълзи. Може би защото ме свариха напълно неподготвен. Добре, добре, плачех и за себе си, разбира се. Защото умирах от страх. Всеки момент щяха да ме скъсат по всичко с изключение на един предмет, една от приятелките ми се канеше да натисне копчето КАТАПУЛТ, а аз просто не можех да спра да играя карти. Нищо не вървеше така, както си представях, че ще бъде в колежа, и това ме изпълваше с ужас.

— Не искам да заминаваш — казах. — Обичам те. — Опитах се да се усмихна. — Още малко информация, нали разбираш?

Тя ме изгледа с някакво странно изражение, което не успях да разгадая, после свали стъклото и метна фаса навън. Затвори прозореца и протегна ръце:

— Ела тук.

Изгасих своята цигара в препълнения пепелник и се настаних до нея на седалката. В прегръдките й. Тя ме целуна, после ме погледна право в очите:

— Може би ме обичаш, а може би не. Мога само да ти кажа, че никога не бих се заела да убеждавам някого да не ме обича, любовта и без това не стига на този свят. Но ти си объркан, Пит. Не знаеш какво да правиш с училище, с хартс, с Ан-Мари, както и с мен.

Понечих да възразя, че не съм объркан, но, разбира се, бях.

— Аз мога да уча в Кънектикът. Ако майка ми се оправи, със сигурност ще отида. Ако не стане, ще запиша квалификационни курсове в Пенингтън в Бриджпорт, или дори квалификационни вечерни курсове в Стратфорд или Харуич. Мога да направя какво ли не, наистина разполагам с лукса да избирам, защото съм момиче. В наши дни е хубаво да си момиче, повярвай ми. Линдън Джонсън се погрижи за това.

— Каръл…

Но тя сложи ръка на устата ми, за да ме накара да замълча.

— Ако те изхвърлят през декември, има голяма вероятност през декември догодина да се окажеш в джунглата. Трябва да размислиш по въпроса, Пит. Съли е друга работа. Той смята, че така е редно, и иска да отиде. А ти не знаеш какво искаш и какво смяташ, и ако продължаваш с тия карти, няма и да разбереш.

— Ей, все пак си изхвърлих републиканската лепенка, нали? — думите ми прозвучаха глупаво.

Тя не отвърна.

— Кога заминаваш?

— Утре следобед. Имам билет за автобуса за Ню Йорк в четири часа. Спирката в Харуич е на три пресечки от нас.

— От Дери ли заминаваш?

— Да.

— Може ли да те закарам до автогарата? Ще те взема от общежитието към три.

Тя поразмисли, после кимна… но ми се стори, че в погледа й долових някакво съмнение. Нямаше как да ми убегне.

— Става. Благодаря ти. Видя ли, че не те излъгах? Нали ти казах, че може би ще сме заедно за кратко.

Въздъхнах.

— Н-да.

Само дето това бе много по-кратко, отколкото очаквах.

— И така, Номер шест: Искаме… информация.

— Няма да я получите. — Доста е трудно да си твърд и непоколебим — като Патрик Макгуън в „Затворника“ — когато ти се плаче, но се постарах.

— Дори ако много ти се помоля? — Тя хвана ръката ми и я пъхна под жилетката си право върху гърдите си. Вече бях започнал да се поотпускам и да се унасям в сън, но сега мигновено се ококорих.

— А…

— Правил ли си го преди? Докрай, имам предвид? Тази информация ме интересува.

Поколебах се. Предполагам, че този въпрос затруднява повечето момчета и те предпочитат да излъжат. Но аз не исках да лъжа Каръл.

— Не.

Тя грациозно смъкна гащичките си и ги метна на задната седалка, после преплете пръсти на врата ми.

— А пък аз да. Два пъти. Със Съли. Май не се справи много добре… но той не е учил в университет. А ти си учил.

Чувствах устата си пресъхнала, но сигурно е било заблуда, защото като я целунах, устните ни бяха влажни; скоро навсякъде имаше само усти, езици, устни и игриви зъби. Когато съумях да проговоря, изръсих:

— Ще се постарая да ти предоставя цялото си университетско образование.

— Включи радиото — отвърна тя, разкопчавайки колана и ципа на джинсите ми. — Включи радиото, Пит, обичам стари шлагери.

Включих радиото и я целунах. Имаше едно място, едно много особено място, пръстите й ме насочиха към него и в миг си бях тук, а после се намерих съвсем другаде. Там, вътре, беше много топла. Много топла и много стегната. Зашепна ми на ухото с гъделичкащи устни:

— Бавно. Ако ядеш зеленчуците един по един, може би ще заслужиш десерт.

Джаки Уилсън пееше „Самотни сълзи“ и аз се стараех да не бързам. Рой Орбисън изпя „Само самотните“, а аз се стараех да не бързам. После Уанда Джаксън пееше „Хайде да направим парти“, а аз продължавах да се старая да не бързам. Последва реклама с гласа на Майти Джон за Браниган, най-новия антиквариат за бутилки в Дери, а аз се стараех да не бързам. После тя застена и сплетените на врата ми пръсти се превърнаха в нокти, които се забиха в кожата ми, но когато се долепи до мен и леко взе да се поклаща, не можех повече да не бързам и в този миг по радиото пуснаха „Плагърс“, които пееха „Времето на здрача“, а тя стенеше, че не знаела, нямала представа, о, Боже, о, Пит, о, Боже, о, Господи, Господи Боже, Пит, а устните й обсипваха с целувки цялото ми лице. Седалката скърцаше, в колата миришеше на цигарен дим и на боровия ароматизатор, окачен на огледалото за обратно виждане Вече и аз стенех, не зная какво съм изричал, а „Платърс“ пееха „Всеки ден се моля да е вечер, за да бъда с теб“ и тогава започна да става. Ритмичното поклащане прерасна в екстаз. Затворих очи, стиснах я здраво и потънах в нея по онзи начин, нали знаете, разтреперан от глава до пети, а токът ми глупашки се блъскаше в шофьорската врата в неконтролируем гърч и аз си мислех, че мога да правя това дори да умирам, дори да умирам, дори да умирам; както и че това е информация. Ритмичното поклащане прераства в екстаз, картите падат, в света нищо не се губи, дамата се скрива, после я откриват, и всичко е информация.

25.

На следващата сутрин имах кратка консултация с учителя по геология, който ми каза, че съм „пред катастрофа“. Идеше ми да му кажа: „Тази информация не е нова, Номер шест“. Обаче се въздържах. На сутринта светът ми изглеждаше различен… едновременно по-добър и по-лош.

Като се върнах в „Чембърлейн“, сварих Нейт да си тръгва. Носеше куфар. На него имаше лепенка „ПОКОРИТЕЛ НА ВРЪХ ВАШИНГТОН“. През рамо бе преметнал мешка с мръсни дрехи. Както и всичко останало, днес Нейт също ми се струваше различен.

— Весело посрещане на празника, Нейт — пожелах му, отворих дрешника и заизмъквах ризи и панталони. — Яж много плънка, че си кльощав като закачалка.

— Ще ям. От червени боровинки. През дървата седмица тук ми беше толкова мъчно за вкъщи, че си мислех само за пълнената пуйка на мама.

Натъпках своя куфар, размишлявайки, че като закарам Каръл до автогарата, мога направо да продължа и ако няма задръстване по шосе № 136, да се прибера у дома още по светло. Дори може да се отбия във „Фонтана на Франк“ за една безалкохолна бира, преди да потегля по Сабатъс Роуд към нас. Изведнъж желанието да се разкарам от това място — от „Чембърлейн“ и „Холиок“, и от целия скапан университет — надделя над всичко и се превърна в приоритет номер едно. „Ти си объркан, Пит — ми каза снощи в колата Каръл. — Не знаеш какво искаш и ако продължаваш с тия карти, няма и да разбереш.“

Е, сега ми се отваряше възможност да се махна от картите. Беше ми мъчно, че Каръл заминава, но ще излъжа, ако кажа, че това бе най-голямата ми болка в момента. В този миг най-важно беше да се махна далеч от читалнята на третия етаж. И от Кучката. „Ако те изхвърлят през декември, има голяма вероятност през декември догодина да се окажеш в джунглата.“ „Айде, чао, бейби, обаждай се“ — както обичаше да казва Скип Кърк.

Затворих куфара и се огледах, установявайки, че Нейт още се бави на вратата. Стреснах се и ахнах от изненада. Все едно виждах призрака на Банко.

— Я, ти не си ли тръгнал, давай, давай, изчезвай. Времето и приливът не чакат никого, дори бъдещите стоматолози.

Но Нейт продължи да ме гледа, без да помръдва.

— Ще те изключат.

В миг отново се досетих за налудничавата прилика между Нейт и Каръл, бяха почти като женската и мъжката страна на една и съща монета. Опитах се да се усмихна, но той не отвърна на усмивката ми. Лицето му изглеждаше дребно, бледо и сгърчено. Типично лице на янки. Ако видите кльощав човек, който винаги изгаря на слънце, но никога не придобива свестен загар, чиято представа за официални дрехи задължително включва папийонка и обилно количество брилянтин, и има вид на човек, дето страда от запек от три години, то този човек най-вероятно е роден и отрасъл северно от Уайт Ривър, щата Ню Хампшьр. И най-вероятно последните му думи на смъртния му одър ще бъдат: „Плънка от червени боровинки.“

— Тц. Няма такова нещо. Не се връзвай, Нейти. Всичко е точно.

— Ще те изключат — повтори той. Страните му придобиха сивкав керемиден цвят. — Вие със Скип сте най-готините хора, които познавам, в гимназията нямахме ни един човек като вас двамата, поне в моето училище, и сега ще вземат да ви изключат и всичко е толкова глупаво.

— Няма да ме изключат — успокоих го… но от снощи в мозъка ми се бе загнездила мисълта, че това все пак е възможно. Не само бях на ръба на катастрофата; дявол го взел, вече направо си го бях закъсал. — Нито пък Скип. Всичко е под контрол.

— Светът се разпада, а вас двамата ще ви изключат заради хартс! Заради някаква шибана тъпа игра на карти!

Но преди да съумея да отвърна, той вече беше изчезнал, устремен на север към пуйката и плънката на майка си. А може би дори към някоя и друга чекия през панталоните от Синди? Хей, защо пък не? В края на краищата беше Денят на благодарността.

26.

Не си чета хороскопа, рядко гледам „Досиетата X“, никога не съм търсил помощта на медиум на горещата телефонна линия и все пак. вярвам, че от време на време на всеки се случва да надзърне в бъдещето си. Това се случи и с мен онзи следобед, когато спрях старото комби на брат ми пред общежитието „Франклин“: знаех, че вече си е тръгнала.

Влязох вътре. Фоайето, където обикновено поне по седем-осем момчета чакаха момичето си, изглеждаше странно пусто. Чистачка в синя униформа почистваше неунищожаемия мокет. Момичето на регистрацията четеше списание „Макколс“32 и слушаше радио. И отново „Плачи, плачи, плачи, бейби, 96 сълзи.“

— Пит Райли за Каръл Джърбър — представих се. — Бихте ли й позвънили да слезе?

Девойката вдигна глава, остави списанието и ме удостои със съчувствен поглед. Това е погледът на лекаря, който идва да ти каже: „Ах, да му се не види, мойто момче, туморът не може да се оперира. Нямаш късмет, човече, най-добре да се сдобриш с Господ.“

— Каръл каза, че й се налага да тръгне по-рано. Взе експресния рейс за Дери. Но ме предупреди, че ще минеш, и остави за теб това.

Момичето ми подаде плик, на който бе написано моето име. Благодарих и излязох от блока с писмото в ръка. Тръгнах по пътеката, за миг поспрях при колата и зареях поглед към столовата „Холиок“, прословутия Дворец в равнините, дома на кренвиршеното човече с щръкналата пишка. Оттук се виждаше долчинката в подножието на хълма, където листата танцуваха на вятъра. Вече бяха загубили ярките си есенни багри и бяха оцветени в ноемврийско тъмнокафяво. Утре е Денят на благодарността, предвестник на зимата в Нова Англия. Целият свят бе вятър и студено слънце. Отново се бях разплакал — пареше ми на страните. „96 сълзи, бейби, плачи, плачи, плачи.“

Седнах в колата, където предишната вечер се простих с девствеността си, и отворих плика. Вътре имаше един-единствен лист. Пъргавият ум е в кратките слова, както казва Шекспир. Ако е вярно, значи писмото на Каръл бе най-умното на света.

Драги Пит,

Мисля, че снощи трябва да бъде нашето сбогуване… нима бихме могли да се разделим по-красиво? Възможно е да ти пиша от университета, но в момента съм толкова объркана, че нищо не знам (ей, може дори да размисля и да се върна!). Но моля те, остави на мен да ти се обадя. Каза, че ме обичаш. Ако наистина е така, нека аз те потърся първа. Непременно ще ти се обадя, обещавам.

PS. Снощи беше най-чудесното нещо, което ми се е случвало. Ако е възможно да бъде по-хубаво, просто не знам как хората оцеляват след това.

P.P.S. Зарежи тези глупави карти.

Казваше, че снощи било най-чудесното нещо, което й се е случвало, но въпреки това „С обич“ липсваше и накрая на бележката се мъдреше само подписът й. Но… „Ако може да бъде по-хубаво, просто не знам как хората оцеляват след това.“ Разбирах какво иска да каже. Пресегнах се и докоснах седалката, на която бе лежала. Където бяхме лежали.

„Пусни радиото, Пит, обичам стари шлагери.“

Погледнах си часовника. Бях дошъл по-рано (сигурно полусъзнателното предчувствие ме бе докарало), тъкмо минаваше три. Лесно можех да я настигна на автогарата, преди да отпътува за Кънектикът… но нямаше да го направя. Беше права, снощи си казахме незабравимо „сбогом“ в старото ми комби — всичко друго неминуемо би било по-слабо. В най-добрия случай щяхме да повторим същото, а в най-лошия, щяхме да се скараме и да оплескаме спомена от снощи.

Искаме информация.

Да. И я получихме. Бог ни е свидетел, получихме я.

Сгънах писмото, пъхнах го в задния джоб на джинсите си и отпраших за Гейтс Фолс. Отначало очите ми често се замъгляваха и аз ги триех. После пуснах радиото и с музиката се пооправих. Тя винаги така ми действа. Вече минах петдесет, а музиката още ми помага, като могъща панацея.

27.

Пристигнах в Гейтс към пет и половина и намалих пред кръчмата на Франк, но после отминах. Вече ми се прибираше у дома и желанието ми да пийна една наливна бира и да си побъбря с Франк Пармело се бе изпарило. За добре дошъл мама ми заяви, че съм бил твърде кльощав, косата ми била много дълга и май „бръсначката не е играла често“. После седна на люлеещия се стол и малко си поплака по повод завръщането на блудния син. Татко ми лепна целувка на бузата, прегърна ме с една ръка, после затършува из хладилника за червения чай на мама — с щръкналия си врат от яката на кафявия пуловер напомняше причудлива костенурка.

Ние — с мама, де — смятахме, че е запазил двайсетина процента от зрението си, или може би малко повече. Трудно е да се каже, защото той почти не говореше. Пострада от ужасна злополука в опаковъчния цех — падна от втория етаж. Още имаше белези по лявата половина на лицето си и по врата, а черепът му беше вдлъбнат на едно място и там вече не му растеше коса. Вследствие на падането остана почти без зрение и му стана нещо на главата. Не беше „хахо“, както веднъж го нарече един тъпак в бръснарницата на Джендрън, нито пък беше ням, както явно смятаха някои хора. Деветнайсет дни лежа в кома. Когато се свести, престана да говори — това е вярно, и понякога в главата му всичко се объркваше, но друг път беше в пълно съзнание и изцяло с ума си. Като се върнах вкъщи, беше достатъчно, че се сети да ме целуне и крепко да ме прегърне с едната ръка. Много обичах моя старец… а след цял семестър игра на карти с Рони Маленфант бях стигнал до извода, че говоренето е умение, с което много често се злоупотребява.

Поседяхме, разказах им разни случки от университета (но не и как гонехме Кучката), после излязох на двора. На вечерната дрезгавина започнах да събирам с греблото нападалите листа — мразовитият въздух щипеше страните ми й ми действаше като балсам на душата, махах за поздрав на съседите, а на вечеря изядох три от телешките кюфтета на мама. После тя каза, че отива в църквата, защото от женската благотворителна организация щели да правят традиционни гозби по случай празника за болните на легло. Не мислела, че ще ми е много забавно да прекарам първата си вечер у дома със старите кокошки, но, разбира се, ако пожелая да отида с нея, съм добре дошъл. Благодарих и отвърнах, че предпочитам да се обадя на Ан-Мари.

— Защо ли пък не се изненадвам? — отсече тя и излезе. Запали колата, а аз с голямо неудоволствие се замъкнах до телефона и позвъних на Ан-Мари Суси. След час тя пристигна с пикапа на баща си, ухилена до уши, с разпусната коса и грейнали начервени устни. Но усмивката й не се задържа дълго, както сигурно сами сте се досетили вече, и петнайсет минути по-късно тя завинаги напусна моя дом и моя живот. Айде, чао, бейби, обаждай се. Горе-долу по времето на Уудсток се омъжи за някакъв застрахователен агент от Луистън и стана Ан-Мари Джалбърт. Родиха им се три деца и двамата още са заедно. Това май е хубаво, а? Дори да не е много хубаво, трябва да се съгласите, че поне е типично по американски.

Застанах на кухненския прозорец и проследих с поглед задните светлини на пикапа на господин Суси, докато се скриха в далечината. Срамувах се от себе си — Божичко, като си спомня как се ококори, а усмивката й угасна — но освен това изпитвах злорадо задоволство и противно облекчение, толкова ми беше леко на душата, че ми идеше да се разтанцувам по стените и по тавана като Фред Астер.

Долових провлечени стъпки. Обърнах се и съзрях баща ми, който бавно като костенурка влачеше пантофи по линолеума. Вървеше с протегната напред ръка. Кожата й бе увиснала, сякаш бе нахлузил голяма ръкавица.

— Правилно ли чух, че току-що една млада дама нарече един млад господин „смотан изрод“? — небрежно попита той, сякаш си бъбрехме просто ей така, да минава време.

— Ами… да. — Размърдах се неспокойно. — Май правилно си чул.

Той отвори хладилника, порови пипнешком и измъкна каната с червения чай. Пиеше го без захар. И аз съм го опитвал неподсладен и ви гарантирам, че няма почти никакъв вкус. Мисля, че татко винаги посягаше към червения чай, защото беше най-яркото нещо в хладилника и той винаги го разпознаваше безпогрешно.

— Момичето на Суси, нали?

— Н-даа, тате. Ан-Мари.

— Те Суси всичките са малко избухливи, Пит. И тръшна вратата, нали?

Ухилих се. Не можах да се въздържа. Цяло чудо е, че стъклото на горката стара врата още си е мястото.

— Май така излиза.

— Сигурно си я трампил за някой по-нов модел в колежа, а?

Въпросът беше доста сложен. Простият отговор — и може би най-верният в крайна сметка — беше: „Не, не съм.“ Така и отговорих.

Той кимна, постави най-голямата чаша от бюфета до хладилника и доби вид, сякаш се готви да полее с чай целия плот и панталоните си.

— Нека аз да ти сипя, ще позволиш ли?

Той не отвърна, но се отдръпна и ме остави да му налея чай. Поставих почти пълната чаша в ръцете му, а каната прибрах в хладилника.

— Хубав ли е чаят, тате?

Нищо. Стоеше като истукан, стискаше чашата с две ръце като дете и отпиваше на малки глътки. Изчаках, но той явно нямаше да ми отговори, после домъкнах захвърления в ъгъла куфар. Бях нахвърлял учебниците най-отгоре върху дрехите и сега ги наизвадих.

— Ще учиш първата вечер от ваканцията — изтърси татко и ме стресна — почти бях забравил, че е тук. — Мили Боже!

— Ами, взимаме много повече материал, отколкото в училище.

— Студент. — Дълга пауза. — Ти вече си студент.

Прозвуча ми почти като въпрос, затова рекох:

— Точно така, тате.

Той остана още малко, сякаш ме гледаше как вадя учебници и тетрадки и ги нареждам на купчинки. Може би наистина ме гледаше. А може би просто си стоеше. Не може да се каже със сигурност. Най-сетне запъпли към вратата с щръкналия си врат и безпомощно протегнатата ръка, а другата — в която стискаше чашата с чая — притискаше към гърдите си. На прага се спря и изрече, без да се обръща:

— Хубаво, че скъса с тази Суси. Всичките са такива сприхави. Не са стока. Ти заслужаваш по-добра.

После излезе, притискайки чашата до гърдите си.

28.

И докато брат ми и жена му пристигнаха от Ню Глостър, наистина учих. Изчетох половината социология и с мъка се преборих с четирийсет страници от учебника по геология, при това само за три часа. Главата ми гръмна. Щом станах да си направя кафе, вече изпитвах смътна надежда. Бях зле — направо катастрофално зле — но не чак толкова фатално зле. Чувствах се като аутфийлдър, който следи как топката се приближава към левия край на игрището; не мърда, следи я с поглед, но не се отказва и знае, че тя ще прелети високо, но знае също така, че с точно премерен скок спокойно може да я улови. И аз можех.

Ако, разбира се, за в бъдеще стоя далеч от читалнята на третия етаж.

Към десет без петнайсет се появи брат ми, който, ако може, не ходи никъде преди залез слънце. Жена му — бяха женени от осем месеца — беше изтупана с палто с яка от истинска норка и носеше хлебен пудинг, а Дейв мъкнеше купа с фасул. Брат ми е единственият човек в целия свят, който е способен да повлече фасул за Деня на благодарността чак от съседния щат. Той е добър човек, моят шест години по-голям брат Дейв, който през 1966 работеше като счетоводител за малка верига за бързо хранене с пет-шест „заведения“ в Мейн и Ню Хампшър. През 1996 веригата вече разполагаше с осемдесет „заведения“ и брат ми беше съсобственик на компанията заедно с трима партньори. Притежава три милиона долара — поне на книга — и три байпаса. По един за всеки милион, така да се каже.

Почти веднага след Дейв и Кейти се прибра и мама, цялата посипана с брашно, въодушевена от свършената работа и радостна, че синовете й са си у дома. Поде се радостно приповдигнат разговор. Баща ни седеше в ъгъла и мълчаливо ни слушаше, но се усмихваше и странните му очи с огромни зеници се местеха ту към Дейв, ту към мен. Предполагам, че всъщност реагираше на гласовете ни. Дейв попита къде е Ан-Мари. Обясних му, че сме решили да си починем малко един от друг. Тъкмо да ме попита това да не би да значи, че…

Обаче майка му и жена му едновременно го сръчкаха по онзи типично женски начин, сякаш искаха да кажат: „Не сега, мойто момче, не сега.“ Съдейки по ококорените очи на мама се досетих, че после ще разпитва. Може би дори надълго и нашироко. Мама искаше информация. Майките са си такива.

Като изключим, че Ан-Мари ме нарече „смотан изрод“ и от време на време се питах как ли е Каръл Джърбър (и най-вече дали е размислила да се върне след ваканцията и дали прекарва празника с добрия стар Съли-Джон, когото го очаква казарма), изкарах доста весела ваканция. В четвъртък и петък се извървя цялата фамилия — всички блуждаеха из къщата, глозгаха пуешки кълки гледаха американски футбол по телевизията и разпалено викаха на големите мачове, после цепеха дърва за кухненската печка (в неделя вечер мама имаше достатъчно дърва цяла зима да топли къщата само на старото кюмбе, ако пожелае). След вечеря ядяхме пай и играехме скрабъл33. Най-веселата случка беше скандалът между Дейв и Кейти за къщата, която се канеха да купят — Кейти метна чиния с храна върху брат ми. През годините съм изял немалко тупаник от Дейв и се зарадвах, като видях как пластмасовата съдина се тресна в главата му и отскочи настрани. Леле, какъв смях падна!

Но под хубавите емоции — простичката радост, която човек изпитва, когато се събере с цялото си семейство — се таеше страхът какво ще се случи, като се върна в университета. Откраднах един час да поуча в четвъртък вечер, след като натъпкахме хладилника с остатъци и всички легнаха да спят, и после още два часа в петък следобед, когато потокът роднини като че пооредя, а Дейв и Кейти се оттеглиха „да подремнат“, струва ми се доста шумно.

Чувствах, че мога да наваксам — всъщност знаех, че мога — но също така знаех, че не мога да се справя сам, или да речем с помощта на Нейт. Трябваше да се хвана с някого, който добре познава убийствената притегателна сила на читалнята на третия етаж и как ти прималява, когато някой играе пика, за да избие Кучката. Някой, който е наясно с примитивната радост да съумееш да набуташ la femme noire на Рони.

Стигнах до извода, че подходящият човек за това начинание бе Скип. Дори Каръл да се върне, няма да проумее за какво става дума. Трябва да се хванем двамата със Скип, да изплуваме от дълбокото и да поемем към брега.

Мислех си, че ако се държим заедно, ще съумеем да се справим. Не че толкова ми пукаше за него. Подобно признание ми звучи ужасно грозно, но си е самата истина. В събота след празника след задълбочено взиране в себе си бях стигнал до извода, че ми пука най-вече за мен самия и че си търся Номер шест. Ако Скип иска да ме използва, чудесно. Защото аз определено исках да го използвам.

В събота на обяд бях изчел достатъчно геология, за да си дам сметка, че за някои неща ми трябва помощ, при това срочно. Оставаха само два теста — още една серия колоквиуми и след това самият изпит. Трябваше да изкарам хубави бележки и на двата, ако исках да си запазя стипендията.

Дейв и Кейти си тръгнаха към седем в събота вечер, като продължиха да спорят (но вече по-дружелюбно) за къщата в Поунал, която възнамеряваха да купят. Аз се настаних на кухненската маса и започнах да чета от учебника по социология за груповите санкции. С други думи, темерутите си търсят на кого да си го изкарат. Потискаща мисъл.

По едно време усетих, че не съм сам. Вдигнах глава и видях мама с избелелия си розов пеньоар и призрачнобяло лице, намазано с крем „Пондс“. Не се изненадах, че не съм я чул да влиза — за двайсет и пет години живот в малката къща знаеше всички скърцащи дъски. Помислих си, че най-сетне е решила да ме разпита за Ан-Мари, но се оказа, че в момента любовният ми живот ни най-малко не я вълнува.

— Колко си загазил, Пит? — попита тя. Прехвърлих наум стотина възможни отговора, но накрая реших да си призная истината.

— Не знам.

— За нещо конкретно ли става дума?

Този път обаче не казах истината и като си помисля сега, разбирам колко издайническа е била лъжата — някаква сила в мен, съвършено неангажирана с личния ми интерес, но притежаваща огромна мощ, си запазваше правото да ме изтика до ръба на пропастта… и да ме тласне вътре.

Виж, мамо, такова, проблемът е читалнята на третия етаж. и картите — всеки път си казвам, само няколко игри и като погледна часовника, наближава полунощ и вече съм твърде уморен да уча. По дяволите, твърде съм натегнат да седна да уча. Тази есен освен да играя хартс, само успях да спя с момиче.

Ако бях изрекъл поне първата част от цялата тази тирада, щеше да прозвучи твърде нереалистично, все едно да отгатна името на Румпелщилтскин34 и да го изпея по вода. Но не изрекох и дума. Казах й, че просто така се преподава в колежа, че трябва да преосмисля представата си за учене и да придобия някои нови навици. Но ще се справя. Несъмнено ще се справя.

Тя постоя мълчаливо, скръстила ръце на гърдите си, мушнала длани дълбоко в ръкавите на домашния си пеньоар — така приличаше на китайски мандарин — и най-сетне каза:

— Да знаеш, че винаги ще те обичам, Пит. И баща ти също. Не го казва, но го чувства. И двамата много те обичаме. Добре знаеш.

— Н-даа. Знам. — Станах и я прегърнах.

Мама почина от рак на панкреаса. Той поне действа бързо, но в нейния случай се разви по-бавно. Може би никоя разновидност не ти се струва достатъчно бърза и безболезнена, когато става дума за обичан близък човек.

— Но трябва да залягаш над книгите. Напоследък момчетата, които не залягат достатъчно, плащат с живота си. — Тя се усмихна, но не й беше много весело. — Сигурно знаеш?

— Чух нещо такова.

— Пораснал си.

— Не мисля.

— Не, от лятото си пораснал поне с два сантиметра. И каква коса! Защо не я подстрижеш?

— Така ми харесва.

— Дълга е като на момиче. Послушай ме. Пит, отрежи си косата. Старай се да изглеждаш прилично. Да не си някой Ролинг Стоун или Хърманс Хърмит.

Много ме досмеша и не можах да се въздържа.

— Добре, мамо, ще си помисля.

— Непременно си помисли. — Тя отново ме стисна в прегръдките си, после ме пусна. Имаше уморен вид, но ми се стори и доста красива.

— Оттатък океана убиват момчета. Отначало мислех, че си заслужава, но баща ти казва, че това е лудост, и не знам дали не е прав. Тъй че залягай над книгите. Ако ти трябват допълнителни пари за уроци… или за учител… все ще измислим нещо.

— Благодаря ти, мамо. Ти си страхотна.

— Ами, аз съм дърта кобила с уморени крака и мисля да си лягам.

Поучих още час, после редовете затанцуваха пред очите ми. Най-сетне и аз си легнах, но не можах да заспя. Тъкмо се унеса и започвам да сънувам как взимам раздадените ми карти и ги подреждам по бои. Накрая отворих очи и се взрях в тавана. „Напоследък момчетата, които не залягат достатъчно, плащат с живота си“ — каза мама. А Каръл ми каза, че в наши дни е хубаво да си момиче. Линдън Джонсън се погрижил за това.

Гоним Кучката!

Наляво или надясно?

Исусе Христе, смотаният Райли стреля луната!

В главата ми ечаха гласове, сякаш се процеждаха от самия въздух.

Единственото разумно решение на проблемите ми беше да спра да играя, но макар и на двеста километра северно от мястото, където се намирах, читалнята упражняваше върху мен въздействие, което нямаше нищо общо с разума. Имах дванайсет точки в големия турнир, както го наричахме. Само Рони ме побеждаваше — той имаше петнайсет. Не можех да си представя как така ще се откажа от тези дванайсет точки, ще стана и ще си тръгна, разчиствайки терена на оня въздухар. Каръл ми помогна да погледна Маленфант отстрани и да прозра истинската му същност на страхлив, ограничен гном с ужасна кожа. Но Каръл вече я нямаше…

— Рони няма да изкара още дълго — намеси се гласът на разума. — Ще бъде цяло чудо, ако се задържи до края на семестъра. И ти го знаеш.

Вярно. А междувременно няма какво друго да прави, освен да играе карти, нали? Той бе тромав, с шкембенце и тънки ръце — отсега виждах стареца, в който щеше да се превърне един ден. Беше скандалджия, с което поне донякъде прикриваше огромния си комплекс за малоценност. Фукливите му приказки за момичетата бяха направо смехотворни. А и не беше кой знае колко умен, за разлика от някои от останалите момчета, които ги очакваше изключване (например Скип Кърк). Играта на хартс и празните надувки бяха единствените неща, които Рони умееше да прави добре, поне според мене, тъй че защо да не се дръпна, да го оставя да си играе карти и да си мели, докато има възможност?

Защото не исках, ето защо. Защото държах да разкарам мазната усмивка от хлътналата му пъпчива мутра и да му секна стържещия креслив смях. Звучи гадно, но е истина. Рони най ми допадаше в миговете, когато се сърдеше и ми мяташе ядни погледи изпод провисналия си мазен перчем, а долната му устна стърчеше.

Да не забравяме и самата игра. Обичах да играя. Не можех да се отърва от мисълта за нея дори тук, в леглото си от детинство — как да стоя настрана от читалнята, като се върна? Как да не последвам Марк Ст. Пиер, който ме подканя да бързам, има свободно място, всички са на нула и играта тъкмо започва? За Бога!

Бях още буден, когато часовникът в дневната на долния етаж удари два. Станах и както си бях по потник и по гащи, наметнах стария кариран халат и слязох долу. Налях си чаша мляко и седнах да го изпия на кухненската маса. Светеше само флуоресцентната лампа над печката и цареше пълна тишина, нарушавана единствено от пращенето на огъня зад решетките на котела и тихото похъркване на баща ми в спалнята. Чувствах се малко шантаво, сякаш комбинацията от пуйка и зубрене бе предизвикала земетресение в мозъка ми. Имах усещането, че надали ще заспя преди Сейнт Патрик35.

Случайно вдигнах поглед към преддверието. На закачалката над коша за дърва висеше ученическото ми яке с големите бели букви ГФ, извезани на предницата. Само инициалите на гимназията — в училище не си падах спортист. След като се запознахме със Скип в университета, той ме попита защо нямам други букви, нищо ли не съм тренирал, отвърнах, че имам М за мастурбация — първи отбор, и съм спец по злобарки. Скип така се смя, че сълзи потекоха от очите му и може би именно тогава станахме приятели. Всъщност сигурно съм можел да получа Д от кръжока по дебати или драма, но там не дават букви, нали? Едно време не даваха, а и сега не дават.

Онази нощ гимназията ми се струваше на светлинни години в миналото, почти друга галактика… но якето висеше на закачалката. Беше ми подарък от нашите за шестнайсетия ми рожден ден. Отидох в антрето и го откачих от кукичката. Зарових нос в дрехата и като я подуших, се сетих за занималня № 5 и господин Мезенсик — горчивия дъх на подострените моливи, шушукането и сподавения кикот на момичета, далечните викове от двора, където се провеждаше час по физическо, или както го наричаха спортистите, лечебен волейбол. Там, където беше закачено, имаше вдлъбнатина в плата — сигурно никой не е обличал проклетата дреха от миналия април или май, дори майка ми не я е намятала върху нощницата си, за да притича да прибере пощата.

Сетих се за образа на Каръл, запечатан в черно-бели на вестникарската снимка — лицето й се крие в сянката на лозунга „САЩ ВЪН ОТ ВИЕТНАМ!“, а русата и конска опашка влиза в яката на нейното училищно яке… и ми хрумна идея.

Нашият телефон — стар бакелитов динозавър с шайба — стоеше на масичка в коридора. В чекмеджето отдолу държахме телефонния указател на Гейтс Фолс, маминия бележник с телефони и различни принадлежности за писане. Сред тях се търкаляше и черен маркер за текстил. Взех го и се върнах на кухненската маса. Сложих якето на коленете си и с помощта на маркера изрисувах голямо пилешко краче на гърба. Като се концентрирах, нервното напрежение постепенно се изпари. Хрумна ми, че мога сам да си дам буква, ако пожелая, и в известен смисъл именно това правех сега.

Като приключих, вдигнах дрехата и огледах творението си. На слабата белезникава светлина от флуоресцентната лампа то стоеше малко грубо, демонстративно и някак детинско:

Но си го харесвах. Харесвах си проклетата картинка и това си е. Продължавах да нямам ясно мнение за войната, но това пилешко краче много ме радваше. Най-сетне ми се доспа — ако не друго, рисуването поне ме успокои и ме налегна дрямка. Изплакнах чашата и се качих горе с якето под мишница. Натъпках го в дрешника и легнах да спя. Припомних си как Каръл привлече ръката ми под жилетката си и дъха й в устата си. Как лежахме съвсем сами зад запотените стъкла в старото комби и в този момент може би преливахме от доброта. И как се смяхме, когато парченцата от републиканската лепенка литнаха над паркинга. После съм заспал с тези мисли.

В неделя прибрах якето в куфара и го занесох в колежа — въпреки новоизказаните съмнения по повод войната на господин Джонсън и господин Макнамара при вида му мама щеше да ме засипе с въпроси, а аз все още не разполагах с подходящи отговори.

Но се чувствах готов да облека якето, и наистина го носех. Заливах го с бира, посипвах го с пепел от цигари, изцапах го с кръв; бях с него, когато в Чикаго ревях с всичка сила: „Целият свят гледа!“ и се случи да ме напръскат със сълзотворен газ. Момичета са плакали на извезаните с бяло инициали ГФ отляво на гърдите (в четвърти курс буквите вече бяха добили мръсносиви оттенъци), дори едно момиче лежа на него, докато правихме любов. Не взехме никакви предпазни мерки, тъй че сигурно е поизцапано и със сперма. Като си тръгвах от царството на ЛСД през 1970, от знака на мира, който бях изрисувал в кухнята на мама, бе останало само бледо очертание. Но то си стои. Другите може и да не го забелязват, само че аз винаги съм знаел какво представлява.

29.

В неделя след празника се върнахме в колежа в следния ред: Скип в пет часа (той живееше в Декстър, най-близо от трима ни), аз — в седем и Нейт — към девет.

Още преди да си разопаковам багажа, позвъних във „Франклин“. Не, информира ме момичето на рецепцията, Каръл Джърбър не се бе върнала. Очевидно нямаше никакво желание да дава каквито и да било обяснения, но я изнудих. Най-сетне успях да изкопча, че на рецепцията имало две картончета „НАПУСНАЛА“. На едното било напипани името и номерът на стаята на Каръл.

Благодарих и затворих. Постоях известно време, изпълвайки телефонната кабина с тютюнев дим, носле се обърнах. В другия край на коридора на една от масите за игра съзрях Скип, който тъкмо взимаше ръка.

Понякога се питам дали нещата щяха да тръгнат по друг начин, ако Каръл се беше върнала, или дори ако бях накарал Скип да се откаже от играта, ако го бях докопал преди читалнята да ме изпревари. Но не успях.

Стоях в телефонната кабина, пушех си „Пал-Мал“ и се самосъжалявах. В следващия момент обаче от другия край на коридора долетя писък:

— О, не, мамка му! Мамка му, не мога да повярвам! На което Рони Маленфант (когото оттук не виждах, но безпогрешно познах по гласа, който няма как да сбъркаш, както стърженето на трион в чвор на елхово стъбло) отвърна с радостен злорад кикот:

— Гледай, гледай — Ранди Екълс отнесе първата Кучка от постваканционната ера!

„Не отивай там — казах си. — Ако отидеш, изгърмяваш, сега и завинаги.“

Разбира се, отидох. Всички маси бяха заети, но трима от нашите — Били Марчант, Тони де Лука и Хю Бренан — се мотаеха наоколо. Стига да искахме, можехме да се насиним в някой ъгъл. Скип вдигна поглед от картите и двамата плеснахме длани сред димната завеса.

— Добре дошъл при откачалките, Пит.

— Охо — намеси се и Рони, — я гледай кой бил тук! Единственият тъпак, който почти владее играта! Къде беше, смешнико?

— В Луистън. Чуках баба ти.

Рони се разкикоти и пъпчивите му страни поруменяха.

Скип ме изгледа сериозно и в погледа му като че имаше нещо. Не съм много сигурен. Времето си минава, Атлантида потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, а човек има склонност да идеализира спомена. Да митологизира. Може да ми се е сторило, че се предава, че смята да стои тук и да играе карти, а после каквото сабя покаже; а може би просто ми казваше, че съм свободен да следвам своя път. Но тогава бях на осемнайсет и доста приличах на Нейт — много повече, отколкото би ми се искало да си призная. Освен това никога не бях имал приятел като Скип. Той беше безстрашен, ръсеше „еба си!“ на всяка трета дума, когато се хранеше в стола, момичетата не можеха да откъснат очи от него. Привличаше мацките с чар, за който Рони само можеше да мечтаеше в най-мокрите си сънища. Но Скип притежаваше и някаква неконтролируема стихийност, подобна на тромб, който години наред си плува в кръвта и изведнъж пробожда сърцето или запушва мозъка. И той си го знаеше. Още тогава, едва що излязъл от училище и още с жълто по устата, както се казва, още по времето, когато смяташе, че в крайна сметка от него ще излезе обикновен гимназиален даскал и треньор по бейзбол, вече си го знаеше. Но аз го обичах. Обичах начина, по който изглеждаше, по който се усмихваше, по който се движеше и говореше. Обичах го и нямах намерение да го изоставя.

— Е — обърнах се към Били, Тони и Хю. — Какво ще кажете за един урок по игра на карти, момчета?

— Пет цента на точка! — изтърси Хю и се разхили като идиот. Какво ти като, той си беше идиот. — Давай! Цепи и раздавай!

Свряхме се в ъгъла, запалихме цигари и взехме да цакаме карти като луди. Не бях забравил отчаяното зубрене през празничния уикенд и думите на мама за момчетата, които напоследък плащат с живота си, като не залягат над книгите. Не ги бях забравил, но в този миг ми се струваха също толкова далечни като спомена за Каръл в моята кола и „Времето на здрача“ в изпълнение на „Платърс“.

По едно време вдигнах глава и на вратата забелязах Стоук Джоунс, който, подпрян на патериците си, ни наблюдаваше с обичайното си презрение. Черната му коса бе станала още по-гъста, кичурите над ушите му бяха още по-разбъркани и падаха по-тежко почти до яката на пуловера му. Той непрестанно подсмърчаше, носът му течеше и очите му бяха плувнали в сълзи, но иначе не изглеждаше по-болен отпреди ваканцията.

— Стоук! — възкликнах. — Как я караш?

— Ами, кой знае, сигурно по-добре от тебе.

— Хайде, Хръц-Хръц, донеси си една табуретка и ще те научим да играеш — обади се Рони.

— Нямам какво да науча от тебе — отсече Стоук и се отдалечи, потропвайки с патериците. Ние се заслушахме в шума от стъпките му и краткото покашляне.

— Тоя патрав шантавелко ме обича — отбеляза Рони. — Само дето не знае как да ми го покаже.

— Аз ще ти покажа на тебе, ако не раздадеш малко карти, еба си — отсече Скип.

— Млого, млого ме е страх — отвърна Рони, имитирайки Елмър Фъд36, когото само той намираше забавен. После положи глава на ръката на Марк Ст. Пиер, за да покаже колко е уплашен.

Но Марк рязко дръпна ръка.

— Мамка му, махай се от мен. Тая риза ми е нова и не искам да ми я омърляш с гнои от пъпки.

Миг преди Рони да грейне от радост и да заквичи от смях, улових в изражението му страшна болка. Но това не ме развълнува. Проблемите на Рони може да са си съвсем реални, но това никак не помагаше да го хареса човек. За мен той беше най-обикновен фукльо, който умее да играе карти.

— Хайде — подканих Били Марчант. — Забързай се малко и раздавай. Искам после да поуча.

Но, разбира се, тази вечер никой от нас не седна да учи. Вместо да премине през ваканцията, треската се беше усилила и ни друсаше по-силно от всякога.

Когато към десет без петнайсет станах за нова кутия цигари, отдалеч разбрах, че Нейт се е прибрал. От стаята на Ник Праути и Бари Марго се разнасяше „Любовта расте там, дето е мойта Розмари“. Но в далечината дочувах „Песента на войника“ на Фил Окс.

Нейт се беше скрил в дрешника и си окачаше дрехите. Освен дето нямаше друг в целия колеж, който да спи с пижама, Нейт беше и единственият човек, който слагаше дрехите си на закачалка. Аз закачих само старото си училищно яке. Сега го извадих и взех да тършувам из джобовете за цигари.

— Здрасти, Нейт, какво правиш? Натъпка ли се с плънка от червени боровинки за сто години напред?

— Аз… — започна той, но после видя какво имам на гърба на якето и избухна в смях.

— Какво? Толкова ли е смешно?

— В известен смисъл. — Той потъна още по-дълбоко в дрешника. След миг изникна със старо моряшко палтенце в ръце: — Гледай. — Обърна го да ми покаже гърба. На него далеч по-старателно бе изобразен същият символ. Само че Нейт беше използвал сребристо лепящо фолио.

Този път се засмяхме и двамата.

— Присмял се хърбел на щърбел — отбелязах.

— Глупости, великите умове мислят еднакво.

— Такава ли била работата?

— Е… така ми се иска да вярвам. Да не би това да значи, че си си променил мнението за войната, Пит?

— Какво мнение?

30.

Анди Уайт и Ашли Райе така и не се появиха след ваканцията — дотук осем души. В трите дни преди първата зимна буря, останалите се наблюдаваше видима промяна към по-лошо. Видима само за околните обаче. Ако си вътре в играта, гориш в треска и всичко ти изглежда почти както обикновено.

Преди есенната ваканция каретата в читалнята имаха тенденцията да се разпадат и преразпределят през учебната седмица, дори понякога играта напълно замираше за известно време, докато хората посещаваха занятия. Сега групичките станаха почти постоянни и промени настъпваха единствено когато някой се замъкнеше да спи или се преместваше на друга маса, за да се отърве от уменията на Рони и непрестанното му дърдорене. Получи се така, понеже голяма част от обитателите на третия етаж не се бяха върнали с цел да продължат образованието си: Бари, Ник, Марк, Харви и не знам още колко народ почти се бяха отказали да се образоват. Бяха се върнали, за да продължат борбата за напълно безсмислените „мач точки“. Мнозина от момчетата в „Чембърлейн“ III всъщност на практика вече специализираха хартс. Колкото и да ми е тъжно, ние със Скип Кърк бяхме сред тях. В понеделник изкарах два-три часа лекции, после си казах: „абе, майната му“, и се чупих. Във вторник въобще не отидох на училище, а през нощта сънувах, че играя хартс (дори помня част от съня, когато изпуснах дама пика, а картата беше с образа на Каръл), после цяла сряда играх наяве. Геология, социология, история… все думи, лишени от смисъл.

През това време във Виетнам хеликоптери В-52 удариха виетнамски базов лагер в покрайнините на Донг Ха и пометоха цяла рота американски морски пехотински: Дванайсет убити и четирийсет ранени — опа-а! кофти. А прогнозата за времето за четвъртък беше за силен снеговалеж, който в следобедните часове ще премине в дъжд ще образува поледици. Малцина от нас обърнаха внимание на тези предсказания — и през ум не ни е минавало Че бурята ще промени посоката на живота ни.

В сряда си легнах в полунощ и спах като заклан. И да съм сънувал хартс или Каръл Джърбър, не помня. Като се събудих в осем часа сутринта в четвъртък, навън валеше такъв силен сняг, че светлините на „Франклин“ отсреща едва се виждаха. Взех душ, после бързо-бързо се замъкнах в читалнята да видя почнала ли е вече играта. Имаше само една маса: Лени Дориа, Ранди Екълс, Били Марчант и Скип. И четиримата бяха бледи, брадясали и уморени, сякаш не бяха мигвали цяла нощ. Сигурно наистина не бяха ставали от масата. Облегнах се на вратата и започнах да следя играта. В това време навън в снега ставали далеч по-интересни неща, но ние късно научихме за това.

31.

Том Хъкаби живееше в „Кинг“ — другия мъжки блок в комплекса. Бека Обърт беше от „Франклин“. Двамата станали доста гъсти в последните три-четири седмици и дори ходели заедно в стола. В онази снежна късноноемврийска утрин тъкмо се връщали от закуска, когато забелязали, че на северната стена на „Чембърлейн“ пише нещо. Тази стена гледа към Другите университетски сгради… и в частност към „Ийст Анекс“, където големите корпорации провеждат интервюта за работа.

Двамата се доближили, зарязали пътеката и нагазили в току-що навалелия сняг — вече било натрупало десет сантиметра.

— Гледай — казала Бека и посочила следите в снега.

Имало странни отпечатъци… — стъпките не били ясно очертани, а заметени, сякаш някой е влачил крака, и имали по една голяма кръгла дупка от двете страни. Том Хъкаби казал, че приличат на стъпки на скиор, който си е носел ските и се е подпирал на щеките. Никой не се сетил, че подобни следи би могъл да остави човек с патерици. Още било рано.

Приближили се до стената на блока. Буквите били грамадни и черни, но снегът вече валял толкова силно, че трябвало да застанат на три метра, за да разчетат изписаните със спрей надписи… а ако се съди по разкривените букви, авторът ще да е бил доста разгневен. (Но пак на никого не му дошло наум, че на човек с патерици, който е гледал да не падне, докато е писал по стената, ще да му е било много трудно с краснописа.)

Надписът гласеше:

32.

Чел съм, че някои престъпници — може би много престъпници — всъщност искат да бъдат заловени. Мисля, че случаят със Стоук Джоунс беше подобен. Очевидно не откриваше онова, заради което бе дошъл в Мейнския университет. И беше решил, че вече е време да си върви… а след като така и така ще напуска, нека преди това извърши най-грандиозния жест, на който е способен човек с патерици.

Том Хъкаби разказал на десетина момчета за надписа на нашия блок. На свой ред и Бека Обърт разказала на десетина девойки. Сред тях била отговорничката на втория етаж във „Франклин“ — кльощаво самодоволно момиче на име Марджъри Шъгънхаймър. През 1969 Марджъри доста се прочу в университета като основателка На сдружението Християни за колежанска Америка. Сдружението поддържаше Виетнамската война и на щанда им в Мемориалния съюз се продаваха мъничките флаг чета, които станаха толкова популярни по времето на Ричард Никсън.

В четвъртък бях обедна смяна в стола и дори да кръшках от часовете, през ум не ми бе минавало да не отида на работа — не съм устроен така. Към единайсет отстъпих мястото си на игралната маса на Тони де Лука и се отправих към стола да изпълня задълженията си. Навън видях доста голяма група студенти, които бяха нагазили в снега и се взираха в нещо на северната страна на нашия блок. Доближих се до тях, прочетох лозунга и веднага разбрах кой го е писал.

На Бенет Роуд беше паркирана синя служебна университетска кола, а пътеката към страничния вход на блока беше запречена от две полицейски патрулки. Марджи Шъгънхаймър също беше там и разговаряше с няколко души, сред които четири ченгета, деканът на мъжете и Чарлз Ебърсоул, дисциплинарният инспектор.

Като дойдох и застанах най-отзад, тълпата наброяваше петдесетина зяпачи — пет минути по-късно, докато стоях и любопитно протягах врат, броят им се увеличи на седемдесет и пет. А когато в един и петнайсет свърших да чистя-прибирам, чистя-прибирам и закрачих обратно към „Чембърлейн“, се бяха насъбрали поне двеста души, които стояха на групички и зяпаха. Днес трудно ни се вярва, че който и да е надпис може да събере такава огромна публика, особено в подобен скапан зимен ден, но не бива да забравяме, че става дума за един много по-различен свят, в който никое американско списание (като изключим от дъжд на вятър „Попюлар Фотографи“) не дръзваше да публикува голи снимки, на които да се вижда пубисното окосмяване на заснетия обект, а вестниците не смееха и да шукнат за сексуалния живот на политиците. Така беше преди потъването на Атлантида; твърде отдавна и много далеч, в свят, в който поне един комик беше осъден и тикнат в затвора, задето изрекъл думата „еба“ на публично място, а отбеляза, че в „Шоуто на Ед Съливан“37 човек може да си чопли ноктите, но не и да си пипа оная работа. В онзи и свят някои думи все още шокираха.

Да ние знаехме неприличните думи. Разбира се, че ги наехме. И непрекъснато ги повтаряхме: еба си, върви на майната си, майка му стара, да те еба в гъза, еби му майката. Но на стената с огромни, метър и половина черни букви пишеше МАМКА МУ НА ДЖОНСЪН. Мамка му на президента на Съединените американски щати! Че и ПРЕЗИДЕНТ УБИЕЦ! Някой беше нарекъл президента на Съединените американски щати убиец! Не можехме да повярваме.

Като се връщах от „Холиок“, вече беше пристигнала и другата университетска патрулка, а ченгетата наброяваха шестима — направих сметка, че това прави почти всички полицаи в университета — и тъкмо се опитваха да закрият надписа с огромно жълто платнище. Тълпата се разшумя, после започна да ги освирква. Онези раздразнено изгледаха насъбралите се студенти. Един им викна да си вървят, сигурно все има къде да отидат. Може и така да беше, но на повечето очевидно тук им харесваше, защото почти никой не си тръгна.

Ченгето, което държеше левия край на платнището, се подхлъзна в снега и едва не падна. Неколцина зрители изръкопляскаха. Онзи се обърна и лицето му се сгърчи в дива омраза — аз смятам, че именно в този миг започна промяната и се отвори пропастта между поколенията.

После поднови борбата с платнището. В крайна сметка съумяха да закрият първия знак на мира и думата МАМКА МУ от МАМКА МУ НА ДЖОНСЪН! Щом успяха да скрият ужасната лоша дума, тълпата наистина се разпръсна. Снегът вече обръщаше на суграшица и стърченето на двора започваше да става неприятно.

— Ченгетата по-добре да не ти виждат якето — ненадейно каза Скип и аз се огледах. Стоеше до мен и беше със суичър с качулка, пъхнал ръце дълбоко в големия джоб отпред. Дъхът му излизаше като бяла пара и той нито за миг не откъсваше очи от полицаите и от видимата част от надписа: ДЖОНСЪН! ПРЕЗИДЕНТ УБИЕЦ! САЩ ВЪН ОТ ВИЕТНАМ! — Ще помислят, че си бил ти. Или пък аз.

Скип се подсмихна и се обърна. На гърба на суичъра му се мъдреше още едно пилешко краче, изрисувано с яркочервено мастило.

— Божичко! Кога го направи?

— Тази сутрин. Видях от Нейт. — Той сви рамене. — Толкова е готино, че не можах да не го изкопирам.

— Няма да помислят, че сме ние. И през ум няма да им мине.

— Не, сигурно няма.

Въпросът е защо вече не разпитват Стоук… не че ще се наложи да го разпитват дълго, за да изкопчат истината. Но ако Ебърсоул, дисциплинарният инспектор, и Гаретсън, деканът на мъжете, не го бяха хванали на разпит, то това бе единствено защото още не бяха говорили с…

— Къде е Милото? Знаеш ли?

Суграшицата се усили, биеше клоните на дърветата и боцкаше по всеки сантиметър гола кожа.

— Младият героичен господин Диърборн е на двора да опесъчава пътеките с десетина приятелчета от запаса — обясни Скип. — Видяхме ги от читалнята. Возят се с истински военен камион. Маленфант каза, че нишките им така са се надървили, че сега няма да могат да спят цяла седмица. Стори ми се доста умно съждение за Рони.

— Милото като се върне…

— Н-даа, като се върне. — Скип вдигна рамене, сякаш да каже, че всичко вече е излязло от контрол. — Обаче дотогава може да поиграем карти, какво ще кажеш?

Исках да кажа много неща по много въпроси… но не казах нищо. Върнахме се вътре и рано следобед играта беше в разгара си. Играеха едновременно пет карета, 46 беше задимена като лисичарник, а някой беше домъкнал грамофон, за да слушаме „Бийтълс“ и „Стоунс“. Друг пък измъкна надраскана малка плоча с „96 сълзи“, която се въртя нон-стоп поне цял час: „плачи, плачи, плачи“. Прозорците откриваха добра гледка към долчинката и алеята „Бенет“ и от време на време надзъртах, очаквайки да сваря Дейвид Диърборн и облечените му в униформи приятелчета да се пулят пред северната стена на блока, обсъждайки дали да приберат Стоук Джоунс с пушки, или просто да го погнат с байонети. Разбира се, нямаше да направя нищо подобно. Може и да си скандират „Убийте Конг! Дръж се Ю Ес Ей!“, докато тренират на футболното игрище, но Стоук беше сакат. Затова пък с огромно задоволство щяха да се порадват как комунистическият му задник ще изхвърчи от Мейнския университет.

Не исках това да става, но не виждах как може да се избегне. Стоук носеше пилешкото краче на гърба на якето си от самото начало на семестъра — дълго преди останалите да се светнат какво значи — и Милото го знаеше. Освен това Стоук щеше да си признае. Ще се справи с декана и дисциплинарния инспектор по същия начин, по който борави и с патериците — с решителен плонж с рогата напред.

Пък и в крайна сметка всичко взе да ми се струва доста далечно, нали се досещате? Както лекциите. Както Каръл, след като вече се бях уверил, че наистина е заминала. Както мисълта, че може да ме мобилизират и да ме изпратят да мра в джунглата. В момента действително и належащо ми се струваше единствено преследването на лошата Кучка и желанието да стрелям луната и да натреса на тримата си съиграчи по двайсет и шест точки наведнъж. Действителна ми се струваше единствено играта хартс.

Но тогава се случи нещо.

33.

Към четири часа суграшицата обърна на дъжд, а към четири и половина, като започна да притъмнява, забелязахме, че падинката, където се срещаха пътеките от мъжкото и дамското общежитие, беше задяна с десет сантиметра вода. Червената алея към стола заприлича на канал. На дъното му се носеше ледена мътилка от разтопен сняг, подобна на желето за десерт.

Играта позатихна, докато зяпахме нещастниците, които трябваше да отидат на работа в кухнята и да прекосят разстоянието от общежитията до столовата. Неколцина — по-умните — минаваха напряко през хълма, газейки в бързо топящия се сняг. Другите се мъчеха да слизат и да се катерят по пътеките и непрекъснато се подхлъзваха и падаха по заледените алеи. От мократа земя се надигаше гъста мъгла, която още повече затрудняваше движението. На кръстопътя едно момче от „Кинг“ срещна момиче от „Франклин“. Като се заизкачваха към стола, момчето политна и се вкопчи в момичето. За малко да паднат и двамата, но съумяха да се задържат на крака. Всички изръкопляскахме.

На нашата маса започнахме четвъртия тур от играта, когато не се разменят карти. Ник — невестулчестото приятелче на Рони — ми раздаде тринайсет невероятни карти — може би най-добрите, които някога са ми се падали. Отваряше ми се идеална възможност да стрелям луната: шест високи купи и нито една ниска, поп и дама пика, плюс цветни карти от другите бои. Имах седмица купа — малко съмнителна, но човек все може да издебне противниците си, никой не внимава на четвърто раздаване и никой не очаква противникът да стреля луната при положение, че раздадените карти не могат да се променят.

Лени Дориа хвърли Душа и играта започна. Рони нямаше спатии и моментално чисти асо пика. Според него това беше страшен ход. И аз така смятах — при това положение двете ми цветни пики хващаха ръце. Дамата е тринайсет точки, но ако събера всички купи, всичките двайсет и шест точки ще ги изядат другите — Рони, Ник и Лени, а аз ще си остана на чисто.

Пуснах следващата ръка на Ник. Последваха още три напълно безинтересни ръце — първо Ник и Лени играха кари, и най-после взех десетката купа в ръка от пики.

— Почнаха купите и Райли гризна първата! — с радостен вой оповести Рони. — Излагаш се, бе, село!

— Сигурно — отвърнах, а мислено допълних, че бодрата му усмивка скоро ще угасне. Ако успея да събера всички наказателни карти, ще изкарам ненормалния Ник Праути над сто и ще взема на Рони играта, която инак щеше да спечели.

След три ръце стана съвсем ясно какво се опитвам да направя. Както се и надявах, гадната ухилена мутра на Рони доби изражението, което най обичах да виждам изписано на нея — кисела цупня.

— Няма да успееш — нареждаше той. — Въобще не ми се вярва. Не и на четвърто раздаване, поне да бяхме разменяли карти в началото. Посмъртно не можеш да ги събереш. — Но същевременно много добре знаеше, че е напълно възможно. Долавях го в гласа му.

— Ами, ще видим — отвърнах и хвърлих асо купа. Вече играех съвсем открито, но защо пък да се крия? Ако купите са разпределени горе-долу по равно, можех да бия още с тази ръка. — Я да видим сега какво…

— Гледай ти! — викна Скип от масата до прозореца. — Леле Боже, това е Стоукли, мамка му!

Играта спря. Всички се размърдаха на столовете и отправиха поглед към смрачаващия се, пропит с влага свят зад прозорците. Четирите момчета в ъгъла станаха да видят какво става. Старите улични лампи от ковано желязо по Бенет хвърляха слаби електрически отблясъци в гъстата тежка мъгла и ми напомняха за Лондон, Тайн Стрийт и Джак Изкормвана. Величествено възправен на хълма „Холиок“ поразително приличаше на презокеански кораб Дъждът се стичаше по големите прозорци на столовата и разкривяваше очертанията на сградата.

— Смотаният Хръц-Хрьц да излезе в тая гадост навънка… направо не мога да повярвам — издума Рони.

Стоук бързо се спусна от северния вход на „Чембърлейн“ към кръстопътя в долчинката, където се събираха всички асфалтови алеи. Беше със старото си палто, но със сигурност не излизаше от блока — изглеждаше мокър до кости. През окъпаното в дъждовна вода стъкло ясно виждахме знака на мира на гърба му, с ярки черни очертания като надписа на отсрещната страна, понастоящем частично закрит с жълто платнище (ако вече не е паднало). Буйната му коса бе мокра и послушно прилягаше на раменете му.

Без въобще да погледне към надписа ПРЕЗИДЕНТ УБИЕЦ, куцукайки, Стоук забърза към алеята с червените плочки. За пръв път го виждах да се движи толкова бързо, без да обръща внимание на проливния дъжд, сгъстяващата се мъгла и наклона. Да не иска да падне? Да не би да предизвиква мътния поток да го повлече? Не знам. Сигурно така бе погълнат от мислите си, че изобщо не забелязваше с каква бързина се движи и не обръщаше никакво внимание на лошото време. Във всеки случай с това темпо нямаше да стигне далеч.

Рони се разхили и смехът моментално зарази и другите — като малка искра, която мигновено подпалва шепа прахан. Не исках да се смея, но не можех да се удържа. Видях, че и Скип изпитва същото. Отчасти защото кискането е заразно, но и защото гледката наистина беше смешна. Зная колко грозно звучи, но вече стигнах твърде далеч и не мога да скрия истината за онзи ден… и за сега, почти половин живот по-късно. Защото още ми става смешно, като си спомня как изглеждаше: трескава механична играчка, която препуска из проливния дъжд и хвърля вода с патериците си на всички страни. Знаеше се какво последва, просто беше неизбежно — въпросът беше докъде ще докрета, преди да се изтърси.

Лени се заливаше от смях, притискаше длани към лицето си, гледаше през разперените си пръсти, а очите му се бяха насълзили. Хю Бренан се държеше за едва забележимото коремче и ревеше като магаре. Марк Ст. Пиер виеше от смях и само повтаряше, че ще се напикае, че е изпил толкова много кола, че ще си изцапа шибаните джинси Аз така квичах, че не можех да си държа картите — нервните окончания в дясната ми ръка изключиха, пръстите ми се отпуснаха и последните няколко карти паднаха в скута ми. Главата ми ечеше като камбана.

Стоук стигна до подножието на хълма, където започваше широката алея. Там спря и по неизвестни причини описа налудничав кръг около себе си, подпирайки се само на една патерица. Другата насочи като картечница, сякаш мислено обсипваше с огън целия университет: Смърт на Конг! Смърт на отговорниците! Разстрел за старите студенти!

— Ииии… олимпийското жури му присъжда… само десетки! — изрева Тони де Лука, досущ като истински спортен коментатор. Това беше капакът: настана пълен хаос. На всички страни хвърчаха карти. Преобръщаха се пепелници и един стъклен (повечето бяха малки алуминиеви чинийки като по заведенията за обществено хранене) се счупи. Някой се изтърси от стола и се затъркаля на пода, като мучеше и риташе на всички страни. Братче, как се смяхме само, щяхме да се пръснем!

— Ей това е, край! — продължаваше да вие Марк. — Подмокрих гащите! Не можах да се устискам.

Отзад Ник Праути запълзя към прозореца на колене с жалостиво протегнати ръце в безмълвна молба: „Моля ви, спрете целия този ужас, спрете го преди да ми се е пръснала някоя вена и да пукна на място.“

Скип стана, прекатурвайки стола. И аз се изправих.

Примирайки от смях, запротягахме ръце един към друг прегърнахме се като пияници и се повлякохме към прозореца. Колкото и да е удивително, Стоук Джоунс още се държеше на крака, без изобщо да съзнава, че е център на внимание и обект на присмех за десетина и повече смахнати картоиграчи.

— Давай, Хръц-Хръц! — заскандира Рони.

— Давай Хръц-Хръц! — включи се и Ник. Най-сетне се беше довлякъл до прозореца и опрял чело на стъклото, продължаваше да се киска.

— Давай, Хръц-Хръц!

— Хайде, наште!

— Давай, Хръц-Хръц! Дай малко газ!

— Раздвижи ги тия патерици, бе момче!

— Давай, шибан Хръц-Хръц!

Като в последното полувреме на оспорван мач, само дето всички викаха „Давай Хръц-Хръц!“, вместо „Дръж фланга!“ и „Спъни го тоя.“ Почти всички скандираха — аз не скандирах, а мисля, че и Скип не скандираше, но пък се заливахме от смях. Като всички останали.

Изведнъж в съзнанието ми изплува споменът за нощта, в която с Каръл седяхме на картонените кашони зад стола и когато тя ми показа онази снимка със своите приятели от детинство… и ми разказа какво й бяха направили онези, другите момчета. С бейзболната бухалка. „Отначало май се шегуваха, струва ми се“ — бяха думите на Каръл. Дали и те са се смели? Вероятно да. Нали така правиш, като се шегуваш и ти е приятно — смееш се.

За миг Стоук остана неподвижен, увиснал на патериците с наведена глава… после се втурна нагоре по хълма като морски пехотинци в атака при Тарауа. Хвърли се да изкачва червената алея, разплисквайки вода на всички страни с летящите си патерици — като рахитична патица.

Момчетата скандираха все по-силно и по-силно:

— Давай, Хръц-Хръц! Давай, Хръц-Хръц! Давай, Хръц-Хръц!

„Отначало май се шегуваха — каза тя онази вечер, като седяхме на картонените кутии зад стола и пушехме. Беше се разплакала и сълзите й изглеждаха сребърни на бялата светлина от прозорците на столовата. — Отначало май се шегуваха, но после… вече не се шегуваха.“

След тази мисъл Стоук престана да ми се струва смешен — кълна се, вече въобще не ми беше до смях. Но не можех да спра да се смея.

Стоукли измина една трета от нанагорнището към „Холиок“ и почти излезе до мястото, където червената настилка вече се виждаше, но в този миг хлъзгавият наклон най-сетне съумя да го изненада. Стоук замахна с патериците, но ги постави твърде далеч, и като се засили напред, двете дървени приспособления поддадоха. Той размаха крака като гимнастик, който изпълнява сложна фигура на лост, и падна по гръб сред оглушителен плисък. Чу се чак в читалнята на третия етаж. Идеален завършек на комедията.

Читалнята заприлича на санаториум за душевноболни, чиито пациенти едновременно са получили хранително отравяне. Залитахме насам-натам, смеехме се и се държахме за гърлото, очите ни се пълнеха със сълзи. Висях на врата на Скип, защото краката ми вече отказваха да ме държат — коленете ми бяха омекнали като кашкавал. Струва ми се, че никога не съм се смял така неудържимо, нито преди, нито след това, но не можех да се отърся от мисълта за Каръл, седнала на картонения кашон до мен с кръстосани крака, в едната си ръка държи цигара, а в другата стиска снимката от детинство; Каръл, която казва: „Хари Дулин ме удари… отначало май се шегуваха, струва ми се, но после… после вече не се шегуваха.“

На алеята отсреща Стоук се опита да седне. Успя да измъкне горната половина на тялото си от водата… но после се отпусна назад, сякаш калната ледена лапавица бе легло. Вдигна ръце към небето, сякаш отправяше зов за помощ, после отново ги отпусна. Това беше истинска капитулация, обобщена в три последователни движения — паднал по гръб човек протяга нагоре ръцете, после ги отпуска и те едновременно плесват във водата. Това беше прощалното: „Мамка му, правете каквото щете, аз бях дотук.“

— Хайде — подкани ни Скип. Продължаваше да се смее но същевременно беше съвършено сериозен. Долавях строгата нотка в гласа му и я откривах на истерично разкривеното му лице. Радвах се, че я откривах, Боже мили как се радвах. — Хайде, че това говедо ще се удави.

Двамата се сблъскахме на вратата на читалнята, после хукнахме по коридора на третия етаж, блъскахме се един в друг и отскачахме като топчета за пинбол, блуждаейки като Стоук одеве на пътеката. Повечето хора ни последваха. Единственият, който със сигурност не дойде с нас, бе Марк — той се прибра да си смени джинсите.

На площадката на втория етаж срещнахме Нейт — за малко да го прегазим. Той ни изгледа разтревожено, застанал на стълбището с купчина книги в найлонова торба.

— Леле майко — това беше най-силната реплика, която се осмеляваше да изрече, „леле майко“. — Какво ви става, бе?

— Хайде — подкани го Скип, но гърлото му така се беше свило, че думите излязоха като ръмжене. Ако не бяхме заедно, щях да си помисля, че досега е плакал. — На нас нищо ни няма, а на шибания Стоук. Падна. Има нужда от… — Скип млъкна, задавен от смях — дълбок, гърлен смях. Облегна се на стената и забели очи, комично имитирайки пълно изтощение. Поклати глава, сякаш да го отпъди, но човек естествено не може да отпъди смеха — той просто избликва, настанява се в любимия ви стол и си стои колкото си иска. Стълбището се разтърси от топуркането на картоиграчите от читалнята на третия етаж.

— Има нужда от помощ — довърши Скип и отри очи. Нейт ме изгледа с растящо изумление.

— Ако се нуждае от помощ, тогава защо се смеете?

Не можах да му обясня. Дявол го взел, и сам не можех си го обясня. Сграбчих Скип за ръката и го дръпнах.

Хукнахме надолу по стълбите. Нейт ни последва заедно с останалите.

34.

Като изхвърчахме през северната врата на блока, най-напред забелязах правоъгълния жълт брезент. Беше паднал на земята и вътре се бяха образували огромни локви, в които плуваха големи бучки лед. После нагазих в поройната вада, заляла цялата пътека, маратонките ми прогизнаха и набързо ми секна целият ентусиазъм да се оглеждам. Водата беше ледена. Дъждът се лееше и капките се забиваха в кожата ми досущ като ледени игли.

Червените плочки бяха покрити с една педя вода и краката ми изтръпнаха от студ. Скип се подхлъзна и аз го сграбчих за ръката. В същия миг Нейт ни хвана, за да не политнем назад. Отпред долитаха ужасни хрипове, нещо средно между кашляне и давене. Стоук лежеше във водата като пън, вълненото му палто плуваше на повърхността като балон, а огромната му черна грива се беше разпиляла около лицето. Кашляше остро и дълбоко. На всеки задавен хриплив пристъп устните му се покриваха със ситни капчици. Едната му патерица беше затисната между ръката и тялото му. Другата беше отплувала нанякъде.

Водата заливаше бледото му лице. Кашлицата му вече напомняше предсмъртно давене на обесен. Беше извърнал очи право нагоре и сякаш се взираше в дъжда и в мъглата. Не даваше никакви признаци, че ни чува, но като коленичихме до него — аз от едната, а Скип от другата МУ страна — ни заудря. Водата му влизаше право в гърлото и той взе да се мята на всички страни. Давеше се пред очите ни. Вече въобще не ми беше до смях, но сигурно ще съм се хилел. „Отначало май се шегуваха — каза Каръл. — Отначало май се шегуваха. Пусни радиото, Пит, обичам стари шлагери.“

— Вдигайте го — подкани ни Скип и сграбчи Стоук за рамото. Стоук безжизнено посегна да го удари с восъчнобледата си ръка. Той изобщо не му обърна внимание, може би дори не беше усетил. — По-бързо, да му се не види.

Сграбчих падналия за другото рамо. Той ме оплиска с вода, сякаш се будалкахме в частния си басейн. Очаквах да е премръзнал като мен, но той гореше. Вдигнах поглед от безжизнено отпуснатото във водата тяло и изгледах Скип. Той кимна.

— Готови… хайде… давай.

Напънахме се. Стоук се подаде над водата от кръста нагоре — но само толкова. Бях смаян колко е натежал. Ризата му се беше измъкнала от панталона и плуваше на кръста му като тюлена пачка. Отдолу се виждаше бялата му кожа и по-тъмното петно на пъпа. Виждаха се и белези, които бяха заздравели, но се простираха на всички страни като разплетено кълбо.

— Помагай, Нейти! — изпъхтя Скип. — Подпри го малко, за Бога!

Нейт коленичи във водата и ни опръска и тримата, после прегърна Стоук изотзад. Мъчехме се да го изправим и да го измъкнем от тая ледена мътилка, но пътеката беше покрита с лигав полуразтопен сняг, та непрекъснато се хлъзгахме и никак не можехме да координираме движенията си. На всичкото отгоре Стоук, вече полуудавен и раздиран от кашлица, непрестанно ни пречеше и с всички сили се бореше да се освободи от ръцете ни. Стоук искаше отново да потъне във водата.

В този миг пристигнаха и другите начело с Рони.

— Шибания Хръц-Хръц — лъхтеше той. Продължаваше да се хили, но ми се стори леко удивен. — Тоя път яко се оплеска, Хръц. Дума да няма.

— Не ми се мотай, тъпак такъв — кресна Скип, — ами вземи ни помогни!

Рони поогледа ситуацията, но без да се ядосва — просто се опитваше да прецени как е най-добре да ни помогне после се обърна да види кой още е дошъл. Подхлъзна е в лапавицата и Тони де Лука — който също продължаваше да се хили — го сграбчи да го задържи. И така стояха е, моите приятелчета картоиграчи от читалнята на третия етаж, скупчени на удавената в пороя пътека, а някои още не можеха да спрат да се смеят. Приличаха на нещо, но не знаех на какво. Сигурно нямаше и да разбера, ако не беше подаръкът от Каръл за Коледа… но това, разбира се, беше после.

— Ей, Тони — подкани ги Рони, — Брад, Лени и Бари. Давайте да хващаме краката.

— Ами аз, Рони? — разтревожи се Ник. — Аз какво да правя?

— Ти си много дребен да го вдигаш, но може да се по-развесели, като му врътнеш една свирка.

Ник отстъпи.

Рони, Тони, Брад, Лени и Бари Марго се наместиха от двете ни страни. Рони и Тони стиснаха Стоук за прасците.

— Боже Господи! — изрева Тони, хем изпълнен с ужас, хем продължаваше да се подсмива от време на време. — Тука няма нищо! Кльощав е като закачалка!

— Кльощав е като закачалка, кльощав е като закачалка! — злобно го изимитира Рони. — Мътните те взели, вдигай го, жабар скапан, какво ми коментираш, това да не ти е изложба! След това Лени и Бари го хващат за нещастния онеправдан задник и се изправят. После другите…

— …го вдигат — довърши Лени. — Ясно. И не викай на аверчето ми жабар.

— Оставете ме на мира — кашляше Стоук. — Стига, махайте се от мен… пропаднали тъпаци… — Кашлицата го задави. Гърлото му сякаш се раздираше в зловещи хрипове — На светлината на лампите устните му изглеждаха сивкави и някак слузести.

— Глей кой седнал да ни вика, че сме пропаднали. Шибания полуудавен патрав шваба педал. — Той се взря в Стоук, а водата се стичаше по вълнистата му коса и осеяното му с пъпки лице. — Брой, Кърк.

— Едно… две… три… давай!

Напънахме се. Стоук Джоунс се подаде над водата като кораб. Олюлявахме се под тежестта на тялото му. Едната му ръка увисна и се заразмята под носа ми, после се стрелна нагоре и ме зашлеви през лицето. Прас! Отново се разхилих.

— Пуснете ме на земята! Пуснете ме, тъпанари такива!

Ние залитахме, пързаляхме се в хлъзгавия сняг, от Стоук се лееше вода, от нас се лееше вода.

— Екълс! — виеше Рони. — Марчант! Бренан! Боже Господи, слабоумни олигофрени такива, що не вземете малко да помогнете, а?

Ранди и Били нагазиха във водата и се завтекоха да ни помогнат. После още някакви хора — три-четири момчета, привлечени от олелията, все от картоиграческата компания от гретия етаж — се втурнаха да държат Стоук. Непохватно го заобръщахме насам-натам — сигурно сме изглеждали като най-дървената агитка на света, дявол знае защо излязла да тренира в проливния дъжд. Стискахме го здраво, ръцете му висяха отстрани, а в шепите му се събираше вода. От прогизналото му палто й дъното на панталоните му се изливаха цели водопади, които постепенно намаляваха. „Вдигна ме на ръце и ме занесе чак до тях — каза Каръл, като ми разказваше за онова момче с остриганата глава, първата й любов. — Носи ме по цялата Броуд Стрийт в един от най-горещите дни в годината. Занесе ме на ръце.“ Гласът й не ми излизаше от главата. В известен смисъл още го чувам.

— В общежитието ли? — обърна се Рони към Скип. — В блока ли ще го носим?

— За Бога, не — намеси се Нейт. — Направо в лазарета.

И понеже все пак успяхме да го измъкнем от водата — това беше най-трудната част и вече се бяхме справили с нея — лазаретът ни се стори смислена идея. Помещаваше се в малка тухлена постройка точно зад „Бенет Хол“, на има-няма триста-четиристотин метра от мястото, където се намирахме. Веднъж да се махнем от пътеката и да излезем на пътя, ще стъпваме много по-уверено.

И така, занесохме го в лазарета — бяхме го качили на раменете си като посечен герой, когото тържествено изнасят от бойното поле. Някои продължаваха да се кискат и да се подхилкват. И аз бях сред тях. По едно време забелязах, че Нейт ме гледа сякаш съм недостоен дори за презрение и се опитах да задуша звуците, които издавах. Известно време устисках, после се сетих как се завъртя на една патерица (Ииии… олимпийското жури му присъжда… само десетки!) и пак почнах.

Стоук проговори само веднъж, докато го влачехме нагоре към лазарета.

— Оставете ме да умра — каза. — Направете нещо смислено поне веднъж в дребните си егоистични съществуванийца. Пуснете ме долу и ме оставете да умра.

35.

Чакалнята беше празна, телевизорът в ъгъла работеше — повтаряха стар епизод от „Бонанса“ — но никой не го гледаше. По онова време още не й бяха намерили цаката на цветната телевизия и лицето на татко Картрайг имаше Цвят на свежо авокадо. Сигурно сме нахлули като стадо хипопотами след баня в калния гьол, защото дежурната сестра долетя на мига. По петите й вървеше санитарят вероятно някой студент на работна стипендия като мен) и дребен чичко с бяла престилка. На врата му висеше стетоскоп, а в ъгъла на устата му бе залепнала цигара. В Атлантида дори лекарите пушеха.

— Какво му е? — обърна се лекарят към Рони, или защото имаше най-началнически вид, или защото пръв му попадна под ръка.

— На отиване към „Холиок“ се гмурна в поройната вада на алеята с червените плочки и за малко да се удави. — След кратко мълчание добави: — Той е парализиран.

Сякаш да потвърди тези думи, Били Марчант размаха патерицата на Стоук. Явно никой не се беше потрудил да извади и другата.

— Какво я размахваш бе, да не искаш да ми избиеш мозъка? — злобно изсъска Ник Праути и се дръпна встрани.

— Какъв мозък, бе? — апострофира го Брад и останалите се разхилихме с всичка сила, та едва не изпуснахме Стоук.

— Да го духаш, задник такъв — отвърна Ник, ама и на него му беше смешно.

Лекарят се смръщи.

— Внесете го вътре и си запазете тези приказки за друг път.

Стоук отново се разкашля и в гърлото му загъргориха ужасните мъчителни хрипове. Кашлицата му беше толкова силна, че направо щеше да си изкашля гърлото, а от устата му едва ли не всеки миг щеше да бликне кръв.

Понесохме го през чакалнята в индианска нишка, но нямаше как да се проврем през вратата.

— Дайте аз — предложи Скип.

— Ще го изпуснеш — предупреди го Нейт.

— Няма. Няма да го изпусна. Само да го хвана както трябва.

Застана до Стоук и ми даде знак, после кимна на Рони.

— Свалете го малко — нареди Маленфант.

Спуснахме го малко по-надолу. В мига, когато пое цялата тежест на тялото, Скип изпъшка и вратните му жили се издуха до пръсване. После ние се дръпнахме, а той внесе Стоук в кабинета и го настани на медицинската кушетка. Тънкият лигнин, с който беше покрита кожената дамаска, моментално подгизна. Скип отстъпи. Стоук го гледаше втренчено, а лицето му беше бледо, като изключим двете червени петна, които бяха избили високо на скулите му — алени като божури. От косата му се стичаха ручейчета.

— Извинявай, брато — рече Скип. Стоук извърна глава и затвори очи.

— Вън — нареди докторът на Скип. Цигарата беше изчезнала някъде. Огледа ни — шумна банда от десетина момчета, които продължаваха да се хилят, а от дрехите им течеше вода и наводняваше цялата чакалня. — Някой знае ли точно какво му е? Може да има значение за лечението.

Сетих се за белезите, прилични на разплетени кълбета, но нищо не казах. Всъщност нищо и не знаех. А и след като премина неудържимият смях, вече се чувствах твърде засрамен да се обаждам.

— Абе, май някаква парализа? — въпросително започна Рони. Като заговори с възрастен човек, цялата му нахална фукня се изпари. Чувстваше се неуверен, може би дори малко неловко. — Мускулна парализа и церебрална дистрофия?

— Абе, клоун — поправи го Лени, — мускулна дистрофия и церебрална парализа…

— Претърпял е автомобилна катастрофа — прекъсна ги Нейт. Всички се обърнаха към него. Изглеждаше все така чист и спретнат, макар и прогизнал до кости. Днес следобед носеше скиорска шапка с надпис „Гимназия Форт Кент“. Мейнският футболен отбор най-после спечели и Нейт беше свободен от синята шапчица за първокурсниче — само наште, да живеят Черните мечки. — Преди четири години. Майка му, баща му и по-голямата му сестра загинали. Само той оцелял от цялото семейство.

Настъпи тишина. Надзърнах над раменете на Скип и Рони в кабинета. Стоук лежеше на кушетката, от дрехите му се стичаше вода, беше обърнал глава встрани и очите МУ бяха затворени. Сестрата му мереше кръвното. Крадлите на панталона бяха прилепнали към краката му и ми напомниха на четвъртоюлските паради, на които съм ходил като съвсем малък в Гейтс Фолс. Чичо Сам крачеше с училищния оркестър и отряд момчета с мотопедчета и изглеждаше поне три метра висок със синята си шапка, украсена със звезди, но като духнеше вятър и развееше крачолите на панталоните му, трикът веднага си проличаваше. Така изглеждаха краката на Стоук Джоунс в мокрите панталони — като фокус, като лоша шега, като отрязани чуканчета, нахлузени в маратонки.

— Откъде знаеш? — учуди се Скип. — Той ли ти каза, Нейти?

— Не. — Съквартирантът ми се засрами. — Казал на Хари Свидровски след едно събрание на Комитета за съпротива. Те… ние… бяхме в Мечешката бърлога. Хари го попита направо какво му е на краката и Стоук му каза.

Мисля, че разбирах изражението, изписано на лицето му. „След събранието“ — каза той. След. Нейт не знаеше какво са си казали на събранието, защото не беше присъствал на него. Нейт не беше член на комитета — той внимаваше да стои настрана. Може и да приемаше целите и тактиките на комитета… но трябваше да мисли за майка си. И за бъдещето си като зъболекар.

— Гръбначна травма? — попита докторът възможно най-делово.

— Мисля, че да.

— Добре. — Чичо доктор взе да ни отпъжда с ръце, сякаш бяхме ято гъски. — Прибирайте се в общежитието. Ние ще се погрижим за него.

Заизнизвахме се обратно към чакалнята.

— Момчета, вие защо се смеехте, като го донесохте? — внезапно попита сестрата. Беше застанала до лекаря, стиснала апарата за кръвно налягане в ръце. — А сега защо се хилите? — Май беше ядосана. За Бога, направо беше бясна. — Какво толкова смешно видяхте в нещастието на това момче, та ми се кискате?

Не очаквах някой от нас да й отговори. Мислех, че ще си стоим, ще се взираме в носовете на обувките си и нервно ще пристъпяме, осъзнавайки, че умът ни е много по-детински, отколкото сме предполагали. Но все пак й отговорихме. Скип отговори. Дори успя да я погледне в очите.

— Самото нещастие, госпожо — призна той. — Права сте, то си беше нещастие. И ни се стори смешно.

— Колко отвратително! — В очите й проблеснаха гневни сълзи. — Колко сте противни!

— Да, госпожо. Предполагам, че и тук сте права. — И се обърна.

Последвахме го в чакалнята като мокри кокошки. Не смея да твърдя със сигурност дали определението „противен“, което тя ни лепна, е било най-голямото ми падение в колежа („Щом си спомняте шейсетте, значи нищо не сте видели“, по думите на един хипар, известен с прякора Къдравия крадльо), но като нищо. Чакалнята беше празна. На екрана се беше появил малкият Джо Картрайт, зелен като татко си. И Майкъл Ландън почина от рак на панкреаса… по това си приличаха с майка ми.

Скип спря. Рони го отмина с наведена глава, следван от Ник, Били, Лени и останалите.

— Почакайте — спря ги Скип и те се обърнаха. — Искам да поговоря с вас.

Скупчихме се около него. Той хвърли поглед към вратата на кабинета, за да се увери, че сме сами, и заговори.

36.

След десет минути двамата със Скип се запътихме към общежитието. Другите си тръгнаха по-рано. Нейт постоя с нас, но май усети, че искам да поговоря със Скип насаме. Той винаги усеща такива неща. Сигурен съм, че сега е добър зъболекар и че децата много го обичат.

— Вече няма да играя карти — започнах.

Скип не отвърна.

— Не знам дали не е твърде късно да си поправя бележките, за да задържа стипендията, но ще се опитам. Във всеки случай не ми пука особено. Не става дума за шибаната стипендия.

— Не. Става дума за тях, нали? За Рони и останалите.

— Не само. — Този ден беше много студено, особено на свечеряване — беше мразовито, влажно и зло. Сякаш лятото нямаше да дойде никога. — Ама Каръл как ми липсва, братче. Защо й трябваше да си заминава?

— Де да знам.

— Като падна, горе заприлича на санаториум за душевноболни. Не студентско общежитие, ами същинска психиатрична клиника.

— И ти се смя, Пит. И аз също.

— Знам. — Може би нямаше да се смея, ако бях сам, сигурно нямаше да се смеем и да бяхме само двамата, но кой знае? Нещата са такива, каквито са. Не можех да се освободя от мисълта за Каръл и ония момчета с бейзболната бухалка. И от погледа на Нейт, сякаш съм недостоен дори за презрение. — Знам.

Повървяхме мълчаливо.

— Е, все някак ще си простя, дето му се смях — продължих, — но не искам някой ден, като стана на четирийсет и децата ме попитат какво е университетът, да не помня нищо друго освен плоските вицове на Рони Маленфант и оня сбъркан нещастник Маклендън, дето се опита да се отрови с детски аспирин. — Представих си Стоук Джоунс, който описва пирует на една патерица, и ме досмеша; после се сетих как лежеше на кушетката в лекарския кабинет и ми се доплака. И знаете ли какво? Доколкото мога да преценя, това беше едно и също усещане. — Просто ми е кофти. Адски ми е тъпо.

— И на мен. — Леденият дъжд се изливаше на главите ни. Светлините на „Чембърлейн“ грееха в мрака, но не ми вдъхваха голяма утеха. Забелязах на земята жълтото платно, което ченгетата опъваха днес, и тъмния надпис на стената. Водните струи размазваха черния спрей и на другия ден нищо нямаше да се чете.

— Като бях малък, все си представях, че съм герой — продължи Скип.

— Мамка му, и аз така. Че кое дете си представя, че е част от тълпата преследвачи?!

Скип наведе поглед към прогизналите си обувки, после ме изгледа и продължи:

— Може ли да поучим заедно следващите няколко седмици?

— Изцяло съм на твое разположение.

— Ама наистина ли нямаш нищо против?

— Че що да имам нещо против? — Нарочно се постарах да говоря с раздразнение, защото не исках да разбере колко ми олекна на душата и колко бях въодушевен. Защото планът можеше и да проработи. Помълчах, после добавих: — А тая, другата работа… мислиш ли, че ще успеем да я замажем?

— Де да знам. Може.

Почти бяхме стигнали до северния вход и миг преди да влезем, му посочих разтеклите се букви.

— Сигурно деканът Гаретсън и оня Ебърсоул ще оставят нещата така. Боята изобщо не успя да изсъхне. До утре ще падне.

Скип поклати глава.

— Няма да ги оставят така.

— Защо, бе? Откъде си толкова сигурен?

— Защото Милото няма да позволи.

И, разбира се, беше прав.

37.

За пръв път от седмици насам читалнята на третия етаж опустя за известно време, докато картоиграчите се изсушат и преоблекат. Мнозина от тях се заеха да се погрижат за някои неща, както предложи Скип Кърк в чакалнята пред лекарския кабинет. Но когато с Нейт и Скип се върнахме от вечеря, в читалнята отново се бе възцарила обичайната суетня — играеше се на три маси.

— Здрасти, Райли — провикна се Рони. — Туилър вика, че имал среща да учи. Ако искаш, седни вместо него, да те науча как да я играеш тая игра.

— Днес не мога. И аз имам да уча.

— Да, бе — вметна Ранди Екълс, — ще усвояваш изкуството на самозадоволяването.

— Именно, сладурче, а като се поупражнявам още малко, ще стана добър като тебе и ще мога да си сменям ръцете, без въобще да спирам.

Тръгнах си, но Рони ме спря с думите:

— Миналата игра те бих, Райли.

Обърнах се. Той се беше излегнал на стола и ме гледаше с противната си усмивка. Навън под дъжда за кратък миг бях зърнал един друг Рони, но той отново се беше скрил.

— Не, не си. Всички ръце бяха мои.

— Абе не може да стреляш луната, като не се разменя — отсече Рони и се свлече още по-надолу. Почеса се по бузата и разчопли върховете на няколко пъпки. От тях рукнаха жълто-бели струйки. — Не и на мойта маса. Щях да ти взема ръка на спатии.

— Ти нямаше спатии, освен ако не си изментил на първата ръка. Лени почна с Душа, а ти игра асо пика. Освен това всичките цветни купи бяха у мен.

Рони махна към пода — разпилените карти вече бяха събрани (но не и фасовете от преобърнатите пепелници — повечето от нас бяха от семейства, където майките чистеха такива кочини).

— Всичките силни купи, а? Колко жалко, че не можем да проверим.

— Н-да. Твърде жалко. — И пак си тръгнах.

— Ще изостанеш с мач-точките! — викна той след мен.

— Нали знаеш?

— Пиши си и моите точки, Рони. Вече не ми трябват.

От този миг до края на следването си нито веднъж не седнах да играя хартс. След много години научих децата й те страшно се запалиха. Всяка година на вилата провеждаме турнир. Не играем с мач-точки, но имаме истински спортни трофеи — цяла купа. Една година я спечелих и си я държа на бюрото, за да си я гледам. Два пъти в целия шампионат съм стрелял луната, но никога на четвърто раздаване без размяна. Както каза моят състудент Рони Маленфант, не може да стреляш луната, като не се разменя. Все едно Атлантида да изплува от океана, разлюляла палми.

38.

В осем часа същата вечер Скип Кърк седеше на бюрото ми, затънал до ушите в антропология. Беше заровил пръсти в косата си, сякаш имаше зверско главоболие. Нейт си седеше на своето бюро и пишеше курсова работа по ботаника. Аз се бях изпружил на леглото и се борех с моята стара приятелка геологията. По радиото Боб Дилън пееше: „Най-смешната жена на света беше тя, прапрабабата на господин Чистота.“

Изведнъж някой силно потропа на вратата.

— Етажно събрание! — викна Милото. — Събрание в девет часа в залата! Присъствието задължително!

— За Бога! — въздъхнах. — Изгорете тайните книжа и изяжте радиоприемника.

Нейт изключи Боб Дилън и тримата чухме как Милото се отдалечава по коридора, тропа на всяка врата и кряска за събранието в залата. Повечето стаи, на които съобщаваше, най-вероятно бяха празни, но няма страшно — щеше да намери обитателите им в читалнята да гонят Кучката.

Скип ме погледна:

— Нали ти казах.

39.

Общежитията в комплекса са били строени по едно и също време и си приличаха: всички блокове имаха по една голяма обща зала на партера и обща читалня в средата на всеки етаж. В тази зала имаше ниша за телевизора, от който научавахме предимно спортните новини за уикенда, а през седмицата вървеше сериал за вампири със заглавие „Тъмни сенки“; освен това малка кафетерия с десетина автомата за напитки, цигари и прочее, маса за пинг-понг и няколко дъски за шах и табла. В единия край беше издигнат подиум и бяха наредени сгъваеми дървени столове. В началото на учебната година там се състоя събранието, на което Милото ни обясни правилата на общежитието и трагичните последици от незадоволителните проверки по стаите. Трябва да ви кажа, че проверките по стаите бяха основната му грижа. Освен запаса, де.

Милото ни чакаше, изправен зад дървената трибуна, на която беше оставил тънка папчица. Сигурно вътре бяха бележките му. Още не беше свалил влажните кални войнишки дрехи. Изглеждаше изтощен от цял ден риене на сняг и опесъчаване, но също така и въодушевен… „натегнат“, както излезе мода да се казва след година-две.

На първото събрание Милото беше сам — а сега си беше довел подкрепления. Отзад, облегнат на зелената стена, със скръстени в скута ръце и плътно притиснати колене, седеше Свен Гаретсън, деканът на мъжете. През всичкото време мълчеше и гледаше благо дори когато ставаше напечено. Беше дошъл и Ебърсоул — дисциплинарният инспектор, който стоеше до Милото с тъмносив костюм и черен балтон и изглеждаше доста ентусиазиран.

Като се настанихме на столовете и пушачите запалиха цигари, Милото погледна първо Гаретсън, после Ебърсоул. Инспекторът го подкани с лека усмивка:

— Хайде, Дейвид, започвай. Моля те. Те са твои момчета.

Хвана ме яд. Може да съм какво ли не — включително пълен кретен, който се хили на един куцльо, паднал на хлъзгавата пътека в проливния дъжд — но не и момче на Милото Диърборн.

Етажният впи пръсти в трибуната и строго ни изгледа, сигурно с мисълта (скрита в онова кътче на съзнанието, където пазим само най-жадуваните си мечти) как един ден ще се обръща по същия начин към щабните си офицери в навечерието на мощна офанзива срещу Ханой.

— Липсва Джоунс — най-сетне изрече той. Тези думи прозвучаха малко старомодно, също като реплика от филм с Чарлз Бронсън.

— Той е в лазарета — обясних и много се зарадвах на изненадата, която се изписа на лицето му. И Ебърсоул се изненада. Гаретсън просто продължи да гледа благо в неопределена посока, сякаш беше добре напушен с опиум.

— Какво му е? — Подобен обрат не се предвиждаше в сценария — независимо дали си го беше съчинил сам, или с помощта на Ебърсоул — и Милото се намръщи. Вкопчи пръсти в трибуната още по-здраво, сякаш се страхуваше да не отлети.

— Падна и се утрепа — обясни Рони и се наду от гордост, понеже предизвика смях около себе си. — Освен това май има бронхопневмония или двоен бронхит, или нещо такова. — После се спогледаха със Скип и моят приятел май леко му кимна. Режисьор на цялото представление беше той, а не Милото, но ако извадим късмет — ако Стоук извади късмет — ония тримата отпред така и няма да разберат.

— Разкажете ми всичко от самото начало. — Одеве само е намръщи, но вече почваше да се ядосва. Така изглеждаше в деня, когато му намазаха вратата с крем за бръснене.

Скип разказа на Милото и новите му приятели как от Читалнята на третия етаж сме видели Стоук да се отправя към стола, как е паднал във водата, как сме го спасили и сме го отнесли в лазарета, как докторът казал, че Стоук е като малко болно кутре. Разбира се, той не каза нищо такова, но нямаше и нужда, защото онези, които докоснаха мокрото му тяло, знаеха, че целият гори, а ужасната кашлицата всички я чуха. Скип не спомена нищо за главоломната скорост, с която се движеше Стоук, сякаш искаше да унищожи целия свят и после сам да умре, нито как се хилихме, та чак Марк Ст. Пиер се подмокри.

Когато Скип свърши, Милото смутено се обърна към Ебърсоул. Той не се развълнува особено. Гаретсън пък продължаваше да ни съзерцава с блажена усмивка като някой Буда. Посланието беше ясно. Милото е инициатор на цялото представление. Тъй че сам да му мисли как да се оправя.

Етажният пое дълбоко дъх и ни изгледа.

— Имаме основания да вярваме, че Стоук Джоунс е автор на хулиганската проява, съдържаща употреба на нецензурни изрази на обществено място, която се появи в северния край на „Чембърлейн“ в неизвестен нам час тази сутрин.

Да знаете, че не си измислям — повтарям ви дословно думите му. Това е най-съвършеното фелдфебелско изказване, което съм чувал в живота си, освен може би „Наложи се да разрушим селото, за да го спасим.“

Милото сигурно очакваше да ахкаме и охкаме като в съдебната развръзка в криминале за Пери Мейсън, дето на поразия се сипят смайващи открития. А ние си мълчахме. Скип беше нащрек и при следващата дълбока въздишка на Милото изтърси:

— Ама защо смяташ, че е бил той, Мило?

Не съм много сигурен — така и не съм го питал след това — но мисля, че нарочно го нарече по прякор, та съвсем да го извади от релси. Във всеки случай ефектът беше налице. Милото щеше да се пръсне, извърна поглед към Ебърсоул и взе да премисля козовете си. Изпод яката му плъзна руменина. С удивление следях как полазва нагоре по шията му. Досущ като анимационно на Дисни за Доналд Дък, които се опитва да се овладее. От самото начало е ясно, че няма да успее, но тръпката идва от неизвестността докога ще съумява да имитира бегло подобие на разумно поведение.

— Мисля, че сам знаеш отговора, Скип — най-сетне рече Милото. — Стоукли Джоунс се облича с яке, на чийто гръб е изрисуван един точно определен символ. — Той разтвори папката, която си беше приготвил, извади лист, погледна го, после го обърна към нас. Никой не се изненада от изображението. — Този символ е създаден от Комунистическата партия малко след края на Втората световна война. Означава „победа чрез подривна дейност“. Сред конспираторите е известен още като Пречупения кръст. Популярен е още сред престъпни радикални групировки като „Черните мюсюлмани“ и „Черните пантери“. И тъй като този символ бе ясно и отчетливо изобразен на гърба на Стоук Джоунс дълго преди да се появи на стената, мисля, че едва ли е необходимо човек да е лауреат на Нобелова награда, за да се…

— Дейвид, това е пълна идиотщина! — стана Нейт. Целият беше пребледнял и трепереше, но по-скоро от гняв, отколкото от страх. Дали го бях чувал друг път да употребява думата „идиотщина“ на всеослушание? Не мисля.

Гаретсън съсредоточи благата си усмивка върху моя съквартирант. От любезност Ебърсоул любопитно повдигна вежди. Милото стоеше като гръмнат. Предполагам, че Нейт Хопънстанд е последният човек, от когото е очаквал проблеми.

— Този символ е създаден въз основа на британската морска азбука и означава „ядрено разоръжаване“. Дело е а един прочут английски философ. Мисля, че дори е бил лорд. А ти ми говориш, че руснаците го били измислили! Мили Боже! На това ли те учат в запаса? На такива идиотщини?

С ръце на кръста Нейт ядно се взираше в Милото. Нашият етажен отговорник го зяпаше с отворена уста, вече напълно зашеметен. Да, бяха му казали тези неща в запаса, и той ги беше попил дума по дума. Да се чуди човек какво ли още попиват момчетата по време на тия занимания.

— Убеден съм, че току-що изложените факти за пречупения кръст са много интересни — меко се намеси Ебърсоул — и информацията със сигурност си струва да се знае… стига да е вярна, разбира се…

— Вярна е — уточни Скип. — Бърт Ръсел, а не Джо Сталин. Британската младеж носеше този символ преди пет години, когато протестираше против операции на американски ядрени подводници в пристанищата на Обединеното кралство.

— Еби му майката! — ревна Рони и размаха юмрук във въздуха. Може би година по-късно „Пантерите“ — доколкото ми е известно, знакът на мира на Бертранд Ръсел никога не им е бил присърце — правеха същото на събранията си. И, разбира се, още двайсет години по-късно всички ние — едновремешните деца на шейсетте — го правехме по рок концертите. „Бруууу-уууус! Бруууу-уууус!“

— Давай, бейби! — провикна се Хю Бренан и се разхили. — Давай, Скип! Давай, батко Нейт!

— Мерете си приказките пред господин декана! — кресна Милото на Рони.

Ебърсоул се направи, че изобщо не е чул простотията и забележките от последния балкон, по правило за простолюдието. Заинтригуваният му скептичен поглед не се откъсваше от моя съквартирант и от Скип.

— Дори да е така, проблемът остава, не смятате ли? Аз мисля, че да. Изправени сме пред хулиганска проява и употреба на нецензурни изрази на обществено място, при това в момент, когато данъкоплатците извръщат все по критичен взор към университетската младеж. Нашето учреждение зависи от данъкоплатците, господа. Смятам, че е належащо всички ние да…

— Размислим хубавичко над това! — ненадейно изрева Милото. Страните му бяха добили почти пурпурен цвят; челото му бе осеяно със странни червени петна, подобни на белези от жигосано, а между веждите му бе изпъкнала голяма вена, която учестено пулсираше.

Но преди да продължи — а той очевидно имаше много какво да каже — Ебърсоул сложи длан на гърдите му и го възпря. Милото сякаш изведнъж се сви. Вече му бе предоставена възможност да се изяви, а той я бе опропастил. После сигурно ще си казва, че е станало така, понеже е бил уморен — ние цял ден сме си седели в топлата читалня, играли сме си карти и сме проваляли бъдещето си, докато той през това време е бил навън, копал е и е опесъчавал пътеките, та да не би крехките възрастни професори по психология да паднат и да си счупят тазобедрената става. Наистина беше уморен и реагираше с известно закъснение, но във всеки случай тоя пън Ебърсоул му отне възможността да се докаже. Но въпреки всички тези съображения ситуацията си оставаше същата — бяха го изместили. Възрастният пое нещата в свои ръце. Татко ще оправи работата.

— Смятам, че е належащо всички ние да се постараем да открием онзи, който го е извършил, и да се погрижим той да бъде строго наказан — продължи Ебърсоул. Погледът му оставаше съсредоточен предимно върху Нейт — колкото и невероятно да ми се струваше тогава, той бе възприел Нейт Хопънстанд за ядрото на тихата съпротива в залата.

На Нейт обаче — да благослови Господ кътниците и мъдреците му — окото му не трепваше пред такива като Ебърсоул. Той продължи да си стои с ръце на кръста и да гледа инспектора право в очите, без да мигва, камо ли да сведе поглед.

— И какво предлагате да направим?

— Как е вашето име, млади човече? Моля ви.

— Нейтан Хопънстанд.

— Е, Нейтан, мисля, че извършителят вече е имал възможността да изпъкне сред останалите — вие не смятате ли? — Ебърсоул се изказваше търпеливо и поучително, малко като даскал. — По-скоро сам да се открои, тъй да се каже. Информиран съм, че този Стоук Джоунс бил ходещ билборд, закичен с такъв пречупен кръст от…

— Престанете да го наричате така! — прекъсна го Скип и аз се постреснах от необуздания гняв, който долавях в гласа му. — Не е никакво пречупено нищо! А знак на мира, по дяволите!

— А вашето име, сър?

— Станли Кърк. За приятелите си Скип. Можете да ме наричате Станли. — Тези думи бяха посрещнати със смутен кикот, на който Ебърсоул не обърна никакво внимание.

— Вижте, господин Кърк, приемам тази странична семантична забележка, но тя не променя факта, че Стоукли Джоунс — при това единствено и само Стоукли Джоунс — се е появявал с този символ в университета още от първия ден на семестъра. Господин Диърборн ми каза, че…

— Господин Диърборн дори не знае какво представлява знакът на мира, нито откъде е дошъл, тъй че би било малко неразумно от ваша страна прекалено да се доверявате на думите му — прекъсна го Нейт. — Най-случайно и аз самият имам този знак на гърба на якето си, господин Ебърсоул. Откъде знаете, че не аз например съм виновникът?

Ебърсоул зяпна. Не много, но достатъчно, колкото да му се развалят съчувствената усмивка и зализаният му фасон като от списание. Деканът Гаретсън на свой ред се намръщи, сякаш бе изказано твърдение, което той не можеше да проумее. Човек много рядко има възможността да свари неподготвен някой добър политик или университетски администратор. Подобни моменти са безценни. Такъв бе за мен онзи миг и до ден-днешен пазя светлия спомен за него.

— Това е лъжа! — викна Милото. Стори ми се по-скоро засегнат, отколкото ядосан. — Защо лъжеш така, Нейт? Ти си последният човек на етажа, от когото бих очаквал…

— Само че не лъжа. Качи се в стаята ми и извади якето ми от дрешника, като не ми вярваш. Иди сам да провериш.

— Н-да, междувременно обърни внимание и на моето — вметнах и се изправих до Нейт. — Старото ми гимназиално яке. Няма как да не го видиш. То е онова със знака на мира на гърба.

Леко присвил очи, Ебърсоул съсредоточено се взираше в нас.

— Точно кога поставихте този знак на дрехите си, млади господа?

Този път Нейт излъга. Вече го познавах достатъчно добре и знаех, че сигурно му е било много трудно… но се държа мъжки:

— През септември.

Това окончателно довърши Милото. Той направо „избесня“, както биха се изразили моите деца, но това не би било точно. Милото се преобрази в Доналд Дък. Е, не взе да подскача нагоре-надолу, да пляска с ръце и да кряка уак-уак-уау-уак, както прави Доналд, когато избеснее, но наистина нададе яростен рев и се плесна по изпъстреното с алени петна чело. Ебърсоул отново го успокои, като този път го сграбчи за ръката. После се обърна към мен:

— А вие кой сте?

— Пит Райли. Изрисувах знака на мира на своето яке, понеже видях на Стоук и много ми хареса. Освен това по този начин исках да демонстрирам, че имам сериозни опасения относно онова, което става във Виетнам.

Милото се отскубна от Ебърсоул. Брадичката му изскочи напред и устните му се разтегнаха в зловеща гримаса, която разкриваше всичките му зъби.

— Помагате на враговете ни, ето какво правите, загубеняци такива! И като сте толкова тъпи, та сами не разбирате, вземете се запишете в курса на полковник Андерсън по Въведение във военната история! Или пък сте най-обикновени страхливци, които…

— Замълчете, господин Диърборн — намеси се деканът Гаретсън. Мълчанието му бе прозвучало някак по-силно от крясъците на Милото. — Тук не е мястото да водим външнополитически спор, нито пък моментът е подходящ за окачествяващи реплики. Тъкмо напротив.

Милото сведе пламналото си лице, забоде поглед в пода и прехапа устни.

— А вие, господин Райли, кога поставихте знака на мира на своето яке? — продължи да ни разпитва Ебърсоул. Гласът му си звучеше любезно, но погледът му стана злобен. Струва ми се, вече си даваше сметка, че Стоук ще им се изплъзне, което го караше да се чувства адски нещастен. Милото беше същата стока като тоя тип, който през 1966 беше екземпляр от нов вид сред университетската фауна на Америка. Времената призовават хората, както казва Лао-Дзъ, а в края на шейсетте времената имаха нужда от такива като Чарлз Ебърсоул. Той не беше просветител — той беше насилник със свободно избираема специалност „Връзки с обществеността“.

„Не ме лъжи — казваха очите му. — Не ме лъжи, Райли. Защото, ако ме излъжеш и аз разбера, ще те направя на кайма.“

Но какво пък. Сигурно и без друго като дойде петнайсети януари, отдавна ще съм изхвърчал, а на Коледа 1967 ще съм във Фу Бай и ще пазя място на Милото.

— През октомври. Някъде около празника на Колумб.

— И аз го имам на якето си и на няколко блузи — допълни Скип. — Всичко е в стаята ми. Мога да ви покажа, ако желаете.

Пламнал от срам, Милото продължаваше да изучава пода, като ритмично поклащаше глава.

— И аз на няколко блузи — намеси се и Рони. — Не че съм голям радетел на мира, просто знакът е точен. Кефи ме.

Тони де Лука каза, че и той си го бил нарисувал на гърба на един суичър.

Лени Дориа обясни на Ебърсоул и Гаретсън как си го бил надраскал на задната корица в няколко учебника, както и на заглавната страница на студентската книжка. Щял да им я покаже, ако искали.

Били Марчант го имал на якето си.

Брад Уидърспун го изрисувал с мастило на синята си шапчица на първокурсник. Тя била тикната някъде в дрешника, сигурно под мръсното бельо, дето забравил да го занесе на майка си да го изпере.

Ник Праути го нарисувал на любимите си плочи на МС5 и Уейн Фонтана и „Инакомислещите“.

— Какво мислене, бе, ти нямаш капка мозък, запъртък такъв! — измърмори Рони и неколцина се изсмяха, сподавяйки смеха си в шепи.

Още няколко души обясниха, че имат знака на мира, изрисуван по книгите и дрехите си. Всички твърдяха, че го били направили дълго преди да се появи надписът на северната стена на „Чембърлейн“. За капак на цялата сюрреалистична постановка Хю се изправи, излезе на пътеката между столовете, запретна крачолите на панталоните си и ни показа косматите си пищялки и пожълтелите хавлиени чорапи. Знакът на мира беше изрисуван и на двата с помощта на маркера за пране, който госпожа Бренан беше пратила на синчето си в колежа, но който то сигурно въобще не бе използвало досега.

— Нали виждате — заключи Скип, като привършихме да показваме и да изреждаме всичките си притежания с този символ, — би могъл да е всеки един от нас.

Милото бавно повдигна глава. Беше си възвърнал нормалния цвят на лицето, но около лявото му око бе останало червено петно. Като пришка.

— Защо лъжете заради него? — попита той. Изчака, но никой не му отговори. — Готов съм да се закълна, че преди ваканцията никой от вас нямаше вещи с този знак, и се обзалагам, че повечето нямаха такива до тази вечер. Защо лъжете заради него?

Никой не отвърна. Мълчанието се проточи. Във въздуха витаеше някаква сила, която всички долавяха безпогрешно. Но на чия страна беше тя? На наша или на тяхна? Не се знае. И до ден-днешен не мога да кажа.

После деканът Гаретсън се качи на трибуната. Милото отстъпи, като че без въобще да го забележи. Деканът ни удостои с бодра усмивчица.

— Това е глупаво. Онова, което господин Джоунс е написал на стената, е глупост, а всички тези лъжи са още по-нелепи. Кажете ни истината. Признайте си.

Всички продължаваха да мълчат.

— Утре сутринта ще разговаряме с господин Джоунс — вметна Ебърсоул. — Може би след това някои вас ще пожелаят да представят нещата по по-друг начин.

— О, Боже, не бих повярвал и на дума от приказките на Стоук — отвърна Скип.

— Правилно, нашият Хръц-Хръц е пълна откачалка — допълни Рони.

Тези думи предизвикаха изненадващо умилителен смях.

— Пълна откачалка! — с блеснали очи се провикна Ник. Беше обзет от поетично въодушевление, сякаш току-що бе открил le mot juste38. — Пълна откачалка, н-даа, такъв си е нашият Хръц-Хръц!

И за завършек на днешния ден, в който лудостта взимаше пълно надмощие над разума, Ник започна да имитира местния янки диалект със зловеща правдоподобност:

— Ай, да му съ не види, ай Божке, момчето е смахнато! Липсва му някоя гайка! Разхлопали са му съ дъските на старата чутура! Ни е съвсем в час! И е…

Ник се усети, че Ебърсоул и Гаретсън го гледат. Ебърсоул бе изпълнен с презрение, а Гаретсън — с любопитство, сякаш нашият състудент бе някакъв нов щам бактерия, която бъка под микроскопа.

— …как да ви кажа, главата му не е много в ред — заключи Ник с нормален тон, чувствайки се център на вниманието — усещане, което тегне като проклятие над всички велики артисти. И бързо си седна.

— Но аз нямах предвид точно това — обясни Скип. — Не говоря и за недъга му. Стоук открай време киха, кашля и носът му тече. Не може да не си забелязал и ти, Мило.

Етажният не отговори и този път дори не реагира на прякора. Сигурно вече беше съсипан от умора.

— Само искам да кажа, че е в състояние да каже какво ли не. Може би дори да си вярва. Но в действителност изобщо не осъзнава какво точно става.

Ебърсоул отново се усмихна ледено:

— Мисля, че схващам същината на вашия довод, господин Кърк. Искате да ни уверите, че господин Джоунс не е отговорен за надписа на стената, но дори ако си признае, не бива да приемаме думите му за чиста монета.

Скип се усмихна — с хиляда вата усмивка, от която сърцата на момичетата се разпърхваха като птичета.

— Абсолютно. Точно това е същината на моя довод.

Последва кратко мълчание, после деканът изрече думите, които спокойно можеха да послужат за епитафия на цялата епоха:

— Момчета, вие ме разочаровате. Да си вървим, Чарлз, няма какво повече да правим тук.

Гаретсън стисна куфарчето си, извърна се рязко и закрачи към изхода.

Ебърсоул май се изненада, но бързо го последва. И така Милото остана да се гледа с подопечните си обитатели на третия етаж с взаимно недоверие и упрек.

— Много ви благодаря, момчета. — За малко да се разплаче. — Благодаря ви за цялата тази шибана лайнарщина.

Намусено се врътна и си излезе с наведена глава, стиснал папката в ръка. На следващия семестър се изнесе от „Чембърлейн“ и се присъедини към някакво академично братство. Ако трябва да сме обективни, вероятно това бе най-правилното решение. Както би казал Стоук, Милото изгуби подкрепата на обществото.

40.

— Значи и ти си го откраднал — бяха първите думи на Стоук Джоунс от леглото в лазарета, когато най-сетне се възстанови достатъчно, за да може да говори. Тъкмо му разказах как вече почти всички в общежитието носят пилешкото краче поне на една своя дреха, като си мислех, че новината ще го зарадва. Бях сгрешил.

— Я се успокой, човече. — Скип го потупа по рамото. — Не се възпламенявай толкова.

Стоук въобще не го погледна. Черните му очи не се откъсваха от мен.

— Значи не стига, че сте си приписали заслугата, ами на всичкото отгоре сте откраднали и знака на мира. А в портфейла ми погледнахте ли? Мисля, че имам десетина долара. Да ги бяхте взели и тях. Че да е чиста работата.

Извърна глава и се закашля. В този студен зимен ден в началото на декември 1966 изглеждаше много по-възрастен от осемнайсетте си години.

Това се случи на петия ден, след като се гмурна в долчинката при Бенет. Съдейки по впечатленията си от изминалите дни, лекарят — казваше се Карбъри — явно бе стигнал до извода, че независимо от странното си поведение в деня на злополуката, повечето от нас явно са приятели на Стоук, защото постоянно се отбивахме да питаме как е. Карбъри работеше в университетския медицински пункт — предписваше рецепти за възпалено гърло и наместваше навехнати китки — поне от сто години и вероятно знаеше, че поведението на младежите и девойките, с които постоянно се сблъскваше, често е съвършено необяснимо. Макар на вид възрастни хора, мнозина още надраскали детинските си чудатости. Например представлението на Ник Праути пред декана на мъжете — какво повече да ви говоря.

Карбъри така и не ни каза колко тежко болен е бил Стоук Една от помощничките в кабинета (май още на втората ни среша вече беше почти влюбена в Скип) ни осветли по въпроса — не че беше необходимо. Фактът, че Карбъри настани нашия приятел в самостоятелна стая вместо в общото отделение, навеждаше на някои мисли; малката подробност, че през първите четирийсет и осем часа изобщо не ни допусна до леглото му, бе още по-сериозен довод; но най-красноречиво бе решението му да го задържи в университета, вместо да го откара в окръжната болница, която се намираше на двайсетина километра от колежа. Карбъри не бе посмял да го премести дори с университетската линейка. Стоук Джоунс бая бе загазил. Според момичето имал пневмония, лека степен на хипотермия от ледената баня и над четирийсет градуса температура. Тя чула Карбъри да говори по телефона и да обяснява, че ако дробовете на Стоук са били повредени от недъга или ако е бил трийсет-четирийсетгодишен човек, почти със сигурност е щял да умре.

Ние със Скип бяхме първите му посетители. Сигурно при всеки друг от общежитието в подобна ситуация би се появил поне един родител, но ние вече знаехме, че случаят на Стоук е различен. А ако е имал други роднини, те въобще не си дадоха труда да се разкарат дотук.

Разказахме му всички последвали случки с изключение на едно: смехът, който избухна в читалнята, когато го забелязахме как шляпа по алеята, и продължи до мига, когато го донесохме полуприпаднал в лазарета. Мълчаливо изслуша разказа ми за идеята на Скип да разкрасим всичките си учебници и дрехи със знака на мира, за да не го накажат. Дори Рони се съгласи да се присъедини към инициативата. Разказахме му, за да съгласува своята версия с нашата, а също и за да знае, че ако се нагърби с вината/заслугата за надписа, ще ни създаде неприятности. Казахме му го, без да го формулираме директно. Нямаше и нужда. Краката му може и да не бяха в ред, но сивото му вещество си работеше прекрасно.

— Махни си ръката от мен, Кърк.

Стоук се отдръпна възможно най-далеч от нас, доколкото позволяваше тясното му легло, и пак се разкашля. Помня как си рекох, че има вид на човек, комуто остават не повече от четири месеца живот, но грешах — Атлантида потъна, но Стоук Джоунс още плува в океана и се занимава с право в Сан Франциско. Черната му коса се посребри и е още по-красива. Има червена инвалидна количка. Изглежда страхотно по CNN.

Скип се облегна и скръсти ръце.

— Е, не съм си мислел, че ще се скъсаш от благодарност, но смятам, че малко прекаляваш. Този път надмина себе си, Хръц-Хръц.

Очите му гневно блеснаха:

— Не ме наричай така!

— Ами тогава не ни обвинявай, че сме крадци, само защото се опитахме да ти отървем кльощавия задник от тая каша. По дяволите, ние направо ти го отървахме.

— Никой не ви е молил.

— Не — намесих се. — Ти никога не молиш за нищо, нали? Мисля, че с тоя буен нрав скоро ще ти трябват доста по-големи патерици, за да се оправяш.

— Той е всичко, което имам, тъпако. А ти с какво ще ми се похвалиш?

Че имам много да наваксвам — с това можех да се похваля. Но не му го казах. Имах усещането, че няма да изпита съчувствие.

— Какво си спомняш от онзи ден? — попитах.

— Помня, че написах „МАМКА МУ НА ДЖОНСЪН“ на стената на блока — от няколко седмици се канех да го направя — и после отидох на лекцията от един часа. През цялото време обмислях какво ще кажа, като ме извикат в кабинета на декана. Какво становище ще заема. Всичко останало ми се губи. — Последва сардоничен смях и Стоук забели очи, под които имаше такива тъмни кръгове, сякаш бе ял пердах. Макар да бе лежал почти цяла седмица, все още имаше неописуемо уморен вид. — Помня как ви казах, че искам да умра. Казах ли подобно нещо?

Не отвърнах. Той мълчеше и чакаше да му отговоря, но аз бях решил докрай да отстоявам правото си да не говоря.

Най-сетне сви рамене, сякаш с този жест искаше да каже: „Добре, зарежи.“ При движението болничната му пижама се изхлузи от кльощавото му рамо. Той внимателно я намести — беше на система.

— Значи и вие открихте знака на мира, така ли? Страхотно. Можете да се украсите с него, като идете да гледате Нийл Даймънд или шибаната Петула Кларк на новогодишния карнавал. Аз лично изчезвам от тука. Вече окончателно ми писна.

— Да не мислиш, че като идеш да учиш на другия край на континента, ще хвърлиш патериците и ще се запишеш в отбора по атлетика? — подметна Скип.

Аз се смаях, но Стоук се усмихна. Съвсем истински, слънчево и нежно.

— Патериците не са важни. Един живот е твърде кратък да го пилеем, това е важното. Хората тук дори не знаят какво става, а и не им пука. Те са сиви хора. От ония, Дето кротко си вегетират. В Ороно, щата Мейн, да си купиш плоча на „Ролинг Стоунс“ направо минава за революционно.

Доктор Карбъри надникна в стаята.

— Времето ви изтича, момчета. Господин Джоунс се нуждае от почивка.

Изправихме се.

— Като дойде деканът Гаретсън да говори с теб — започнах, — или оня Ебърсоул…

— Ще научат единствено, че целият ден ми се губи — довърши Стоук. — Карбъри може да им каже, че съм болен от бронхит от октомври и имам пневмония от ваканцията, тъй че ще трябва да се примирят. Ще кажа, че съм бил способен на какво ли не през онзи ден. Освен, както се досещате, да метна патериците и да се състезавам на сто метра бягане.

— И да знаеш, че не сме ти откраднали знака — завърши Скип. — Просто го взехме на заем.

Стоук се замисли, после въздъхна.

— Той не е мой.

— Не — подкрепих го. — Вече не е. До скоро, Стоук. Пак ще дойдем да те видим.

— Не се престаравайте — отвърна той и ние май приехме думите му съвсем буквално, защото така и не се върнахме. После го срещнах още няколко пъти в общежитието — най-много три пъти — и съм бил в час, когато си е заминал, без дори да се потруди да завърши семестъра. Видях го едва двайсет години по-късно по телевизията — говореше на някаква мирна демонстрация на Грийнпийс по повод на гафа на французите с „Рейнбоу Уориър“. Значи е било някъде към осемдесет и четвърта — пета. Оттогава често го гледам на малкия екран. Събира пари за екологически проекти, държи речи по университетите от лъскавата си червена инвалидна количка и защитава разни еколози, ако се стигне до съд. Чувал съм да му викат „зелен дървар“ и се обзалагам, че това му допада. Още не се е простил с буйния си нрав. Радвам се. Както сам каза, това е всичко, което има.

Като стигнахме до вратата, той подвикна:

— Ей?

Обърнахме се към бледното лице, което се губеше на бялата възглавница сред белите чаршафи — единственото цветно петно беше гъстата черна коса. Краката му под завивката отново ми напомниха за Чичо Сам на четвъртоюлския парад в родния ми град. И отново си казах, че има вид на човек, на когото остават не повече от четири месеца живот. Но към картинката трябва да добавим и два реда бели зъби, защото Стоук се усмихваше.

— Кажи ей.

— Вие двамата така сте се загрижили какво ще кажа на Гаретсън и Ебърсоул… сигурно имам комплекс за малоценност или кой знае, ама ми е трудно да повярвам, че цялата тая грижа е за мене. Да не сте решили за разнообразие да походите на училище?

— Мислиш ли, че ако решим, имаме шанс да успеем? — попита Скип.

— Може и да успеете. Помня още нещо от онази вечер. При това доста ясно.

Мислех, че ще разкаже как сме му се смели — и Скип така си помислил, както ми сподели по-късно — но не беше това.

— Ти ме пренесе през вратата на кабинета — обърна се към моя приятел. — И не ме изпусна.

— Няма страшно. Не си толкова тежък.

— И все пак… умирането е едно нещо, но никой не обича да го изпускат на пода. Много е безславно. И понеже не ме изпусна, ще ти дам един добър съвет. Отпиши се от спортната програма, Кърк. Освен ако не си на спортна стипендия и няма как да издеяниш без нея.

— Защо?

— Защото ще те направят друг човек. Може би ще отнеме малко по-дълго, отколкото бе необходимо, за да се превърне Дейвид Диърборн в Милото от запаса, но в крайна сметка резултатът ще е същият.

— Ти какво разбираш от спорт? — меко отвърна Скип. — Какво разбираш от игра в отбор?

— Просто знам, че в наши дни не е добре да си в униформа — отвърна Стоук, отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Но пък както знаем от Каръл, в наши дни е добре да си момиче. През 1966 беше хубаво да си момиче.

Върнахме се в общежитието и се качихме в моята стая да учим. В другия край на коридора Рони, Ник, Лени и останалите гонеха Кучката. След малко Скип затвори вратата, за да не чуваме шума, и когато и това не помогна, пуснах малкия грамофон на Нейт и заслушахме Фил Окс. Окс вече не е на този свят — мъртъв е и той, наред с майка ми и Майкъл Ландън. Обеси се на колана си горе-долу по времето, когато Стоук Джоунс стана виден деец на Грийнпийс. Процентът на самоубийствата сред оцелелите обитатели на Атлантида е сравнително висок. И нищо чудно — когато твоят континент потъне изпод краката ти, това не може да не ти се отрази на мозъка.

41.

Ден-два след като посетихме Стоук в лазарета, се обадих на майка си и й казах, че ако наистина може да си позволи да ми изпрати малко допълнителни средства, бих желал да се вслушам в думите й и да си наема помощник. Тя не ме разпитва и не ми се кара — моята майка е такава, щом не се кара, значи бая си го загазил — но след три дни получих запис за триста долара. Към тях прибавих печалбата си от хартс — с изумление открих, че съм събрал осемдесет долара. Това са доста петачета.

Не казах на мама, но с нейните пари всъщност наех двама учители — един докторант, който ми помагаше да разгадая тайните на тектонските плочи и континенталния шелф, и един студент последен курс от „Кинг“, който пушеше трева и помагаше на Скип с антропологията (а може и да му е написал една-две курсови работи, макар че не съм сигурен). Този тип се казваше Харви Бръндидж и беше първият човек на света, който каза: „Ега си и свинщината, братче!“ в мое присъствие.

Двамата със Скип посетихме декана на хуманитарния факултет — нямаше как да отидем при Гаретсън, не и след ноемврийското събрание в залата на общежитието — и изложихме пред него проблемите си. Теоретично никой от нас се числеше към неговия факултет, защото като първокурсници тепърва щяхме да си избираме специалност, но деканът Рандъл ни изслуша. Препоръча ни да обиколим един по един преподавателите си и да обясним проблема… и малко или повече да се оставим на тяхната милост.

Така и направихме, но ни беше изключително неприятно — една от причините за здравата приятелска връзка помежду ни в онези години бе, че и двамата бяхме получили подобаващо за един янки пуританско възпитание, според което човек не моли за помощ, освен ако няма никакъв друг избор, а дори и тогава не моли. Съумяхме да проведем всички тези срамни посещения единствено благодарение на приятелската система. Докато Скип говореше със своите учители, аз го чаках в коридора и палех цигара след цигара. Като дойдеше мой ред, той също ме чакаше.

Нашите преподаватели се оказаха далеч по-снизходителни, отколкото очаквах — повечето протягаха ръка не само да ни помогнат да наваксаме, но и да изкараме достатъчно високи бележки, за да задържим стипендиите. Единствен преподавателят на Скип по висша математика се оказа напълно бездушен, но пък там Скип се справяше достатъчно добре и без специална помощ. След години си дадох сметка, че пред мнозина от тези хора решението е било въпрос на морал, не толкова на академични принципи: не са искали да прочетат името на бивш свой студент в списъка със загинали и да се питат дали не са донякъде виновни; да си казват, че разликата между две и три минус е всъщност разликата между здраво и читаво момче и безчувствено, сляпо и глухо създание в някоя клиника за ветерани.

42.

След една подобна среща — когато семестриалните изпити вече застрашително наближаваха, Скип отпраши да зубка и да се налива с кафе в Мечешката бърлога със своя помощник по антропология. Аз бях на смяна в стола. Когато най-сетне изключихме конвейера, се върнах в общежитието да уча. На минаване през фоайето реших да си проверя пощата и вътре намерих розово известие за бандерол.

Беше опакован с амбалажна хартия и канап, но беше освежен с лепенки с коледни камбанки и имел. Адресът на подателя ми се отрази като неочакван юмрук под лъжичката: Каръл Джърбър, Броуд Стрийт № 172, Харуич, Кънектикът.

Не бях опитвал да й се обаждам, и то не само защото бях зает да спасявам собствената си кожа. Мисля, че не си бях дал сметка за истинската причина чак докато видях името й на пакета. Бях убеден, че се е върнала при Съли-Джон. И че онази нощ, когато правихме любов в моята кола под звуците на старите шлагери, вече е минало. Че аз съм вече минало.

На малкия грамофон на Нейт се въртеше Фил Окс, н самият Нейт хъркаше, похлупен с един брой на „Нюзуик“. На корицата имаше снимка на генерал Уилям Уестморленд. Седнах на бюрото, посегнах да развържа канапа, после се замислих. Пръстите ми трепереха. „Сърцата са яки — каза тя. — Рядко се случва да се разбият. В повечето случаи просто се превиват.“ Права е, разбира се, но като гледах коледния подарък, който ми беше изпратила, моето ме болеше, при това много. И макар че грамофонът въртеше Фил Окс, долавях по-стара и по-мелодична музика. Чувах „Платърс“.

Дръпнах канапа, скъсах тиксото, махнах кафявата ха тия и най-сетне се добрах до малка бяла кутия от универсален магазин. Вътре беше скрит моят подарък, опакован в лъскава червена хартия и вързан с бяла копринена панделка. Имаше още квадратен плик, адресиран до мен вече познатия ми почерк. Отворих плика и измъкнах картичка марка „Холмарк“ — когато държите да изпрати най-доброто, и така нататък. Като отворих картичката подаръка ми изпадна изрезка от вестник. Изданието се наричаше „Харуич Джърнъл“. В горното поле, точно над заглавието, Каръл беше написала: „Този път успях — Пурпурно сърце! Не се тревожи — 5 шева в спешно отделение и се прибрах за вечеря.“

Заглавието гласеше: „6 РАНЕНИ, 14 АРЕСТУВАНИ в ПРОТЕСТНА ДЕМОНСТРАЦИЯ ПРЕД ВОЕННОТО ОКРЪЖИЕ, КОЯТО ПРЕРАСНА В ПОБОЙ“. Снимката беше пълен контраст на предишната от вестника в Дери, на която всички — дори ченгетата и строителните работници, които набързо бяха импровизирали собствена контрапротестна демонстрация — изглеждаха някак спокойни. В „Харуич Джърнъл“ обаче хората изглеждаха доста разгневени, объркани и на около две хиляди светлинни години от „спокойни“. От едната страна се виждаха някакви типове със строителни каски на главите и татуировки по мускулестите ръце, а на лицата им бе изписано омерзение — срещу тях гневни младежи с дълги коси. Един дори бе протегнал ръце на презрително нахилено трио от противника, сякаш искаше да им каже: „Елате де, разкъсайте ме на парченца.“ Между двете групи стояха полицаи, на вид напрегнати и изнервени.

Отляво (Каръл беше нарисувала стрелка, сякаш и сам нямаше да видя) беше познатото яке с надпис „Харуичка гимназия“. Главата пак беше извърната, но този път право срещу обектива. Кръвта, която се стичаше по лицето, се виждаше много по-ясно, отколкото ми се искаше. Да си Драска шеговити стрелкички и майтапчийски забележки в полето колкото си иска — но на мен никак не ми беше до майтап. Това по лицето й да не е шоколадов сироп! Някакво ченге я стискаше за ръката. Но момичето на снимката явно нямаше нищо против — нито против ченгето, нито против разбитата си глава, от която течеше кръв (ако този миг въобще забелязваше, че й тече кръв). Момичето на снимката се усмихваше. В едната си ръка стискаме лозунг „СПРЕТЕ УБИЙЦИТЕ!“ Другата размахваше пред обектива с протегнат показалец и среден пръст под формата на латинското V. V като victory, реших тогава, но, разбира се, значението на този знак беше съвсем друго. През 1969 V вървеше с пилешкото краче като домати със сирене.

Набързо прегледах текста на статията, но не намерих нищо интересно. Протест… контрапротест… епитети… хвърляли камъни… няколко юмручни схватки… дошла полиция. Тонът на писанието беше едновременно надут, отвратен и покровителствен — напомняше ми за Гаретсън и Ебърсоул в залата в общежитието онази прословута вечер. „Момчета, вие ме разочаровате.“ Само трима от арестуваните били задържани, другите били освободени по-късно на същия ден — значи сигурно всичките са били под двайсет и една години.

Кръв по лицето й. И тя се усмихва… дори тържествува. В миг установих, че Фил Окс продължава да пее — „убил съм сигурно милиони, и пак ме викат да замина“ — и целият настръхнах.

Отворих картичката. Вътре прочетох типичните отпечатани римувани стихчета, които винаги звучат еднакво. „Весела Коледа, искрено се надявам да не пукнеш през Новата година.“ Въобще не ги погледнах. На бялата страна обаче Каръл ми беше написала послание. То почти изпълваше празното пространство.

Скъпи Номер шест,

Просто исках да ти пожелая от весела по-весела Коледа и да ти кажа, че съм добре. Не продължих да уча, макар че се свързах с едни студенти (вж. приложената изрезка) и в крайна сметка сигурно все пак ще продължа да следвам, вероятно от догодина. Мама не е много добре, но се старае, а брат ми си стъпва на краката. Рионда ни помага. Срещнах се два-три пъти със Съли, но вече не е същото. Една вечер дойде на гости да гледа телевизия и се чувствахме като напълно непознати… или може би по-скоро като стари познати, които се качват на влакове в различни посоки.

Липсваш ми, Пит. Мисля, че и с теб пътуваме в различни посоки, но никога няма да забравя миговете, прекарани заедно. Бяха толкова трогателни и прекрасни (особено последната нощ). Пиши ми, ако искаш, но на мен някак не ми се ще. Може би няма да ни се отрази добре. Това не означава, че не ми пука или не помня, а тъкмо напротив.

Помниш ли онази вечер, когато ти показах снимката и ти разказах как ме пребиха? И как моят приятел Боби ми се притече на помощ? През онова лято той имаше една книга. Беше му я подарил съседът от горния етаж. Боби казваше, че това е най-хубавата книга, която е чел през живота си. Което не е кой знае какво, когато си едва на единайсет години, зная — но като бях в последния клас на гимназията, я намерих в училищната библиотека и я прочетох просто да видя за какво става дума. Стори ми се страхотна. Реших, че може да й се зарадваш. И макар да е отпреди дванайсет години, имам чувството, че е писана за Виетнам. А дори и да не е, пак е пълна с информация.

Обичам те, Пит. Весела Коледа.

PS. И престани вече с тези глупави карти.

Прочетох посланието два пъти, после внимателно сгънах изрезката и я прибрах в картичката с треперещи ръце. Мисля, че още я пазя някъде… както, сигурен съм, „Червената Каръл“ Джърбър още пази някъде снимката с приятелите си от детинство. Ако е жива, де. Не съм много сигурен — голяма част от последните й приятелчета вече не са.

Отворих пакета. Вътре — какъв потресаващ контраст с радостната червена хартия и бялата копринена панделка — намерих „Повелителят на мухите“ от Уилям Голдинг. Някак я бях пропуснал в гимназията и в часовете по литература в последния клас предпочетох „Един отделен мир39“, защото ми се стори малко по-кратка.

Отворих я, предполагайки, че може би ми е написала някакво посвещение. Наистина ми беше написала, но съвсем не такова, каквото очаквах. Ето какво намерих на заглавната страница:

Изведнъж очите ми плувнаха в сълзи. Притиснах уста с длани, за да сподавя вопъла. Не исках да будя Нейт, а и не исках да ме вижда как плача. Но все пак се разплаках. Седях на бюрото си и плачех за нея, за себе си, за двама ни, за всички ни. Не помня да съм изпитвал по-силна болка от тази, която изпитах в онзи миг. Сърцата са издръжливи и рядко се разбиват, сигурен съм, че е права… но важи ли това за тогава? За сърцата на хората, които бяхме тогава? За сърцата в Атлантида?

43.

Във всеки случай със Скип оцеляхме. Наваксахме, избутахме някак изпитите и в средата на януари се върнахме в „Чембърлейн“. Скип ми каза, че през ваканцията е написал писмо на Джон Уинкин — бейзболния треньор — и го е уведомил, че се отказва да участва в отбора.

И Нейт се върна в „Чембърлейн“ III. Както и — да не повярва човек — Лени Дориа. Под академично наблюдение, но все пак се върна. Неговото аверче Тони де Лука обаче не се върна. Както и Марк Ст. Пиер, Бари Марго, Ник Праути, Брад Уидърспун, Харви Туилър, Ранди Екълс… и Рони, естествено. През март получихме картичка от него. Имаше клеймо от Луистън и беше адресирана до „Хаховците в «Чембърлейн» III“. Закачихме я в читалнята над стола, където обикновено седеше Рони, като играехме карти. Представлява снимка на Алфред Нюман, лицето от корицата на списанието „Мад“. На гърба Рони беше написал следното: „Чичо Сам ме зове и трябва да вървя. Бъдещето ми чертае палмови дръвчета и на мене ми е през оная работа. Пука ми. Нали свърших с 21 мач-точки. Значи съм победител.“ Картичката беше подписана „Рон“. Със Скип доста се посмяхме. Ако питат нас, цапнатото през устата синче на госпожа Маленфант щеше да си остане Рони до края на дните си.

Стоук Джоунс, известен още като Хръц-Хръц, също беше изчезнал. За известно време почти го бях забравил, но година и половина по-късно физиономията му и споменът за него ме споходиха със (стряскаща) яснота. Тогава бях в затвора в Чикаго. Не знам колцина от нас попаднаха в ръцете на полицията през онази нощ, когато се бяхме събрали пред заседателния център по случай номинацията на Хюбърт Хъмфри40, но много, много хора бяха ранени — на следващата година специална високопоставена комисия разгледа случая и го нарече в доклада си „полицейско вълнение“.

Оказах се в обща килия за петнайсет, максимум двайсет души заедно с шейсетина обгазени, налагани, влачени, пребити, потрошени, смлени, премазани и целите в кръв хипари, някои от които пушеха джойнт, други плачеха, трети драйфаха, четвърти пееха протестни песни (в отсрещния ъгъл се беше сврял някакъв тип, чието лице така и не видях, който пееше дрогирана версия на „Няма повече да марширувам“). Бяхме натъпкани като сардини, сякаш за наказание.

Бях притиснат към решетката и се стараех единствено да предпазя горния джоб на ризата (където ми бяха цигарите) и задния джоб на джинсите (където държах книгата от Каръл, „Повелителят на мухите“, вече доста оръфана, без половин предна корица и почти разпаднала се на части), когато изведнъж лицето на Стоук изникна пред очите ми ярко и съвършено точно, като снимка в едър план. Появи се ей тъй, отникъде, сигурно като плод на спящия спомен, който за миг се бе активирал, разбуден я от някоя палка по главата, я от някоя живителна струя сълзотворен газ. С образа изникна и въпросът:

— Еба си, защо инвалид живееше на третия етаж?

Дребен мъж с огромна златиста коса — нещо като миниатюрна версия на Питър Фрамптън41, ако има такова чудо — се огледа. Беше блед и пъпчив. Под носа му и по лицето му засъхваше кръв.

— Кво викаш?

— Еба си, защо инвалид живееше на третия етаж в университетското общежитие? И то без асансьор? Защо не са го сложили на първия етаж?

Тогава си спомних как Стоук летеше към „Холиок“ с паднала в очите му коса и как си мърмореше под нос „Хръц-хръц, хръц-хръц, хръц-хръц“. Стоук, който се нахвърляше върху всичко, сякаш е враг, а проявите ли милост към него, готов е да разстреля целия свят.

— Абе не те разбирам, братче. Какви ги…

— Освен ако сам не ги е помолил. Сигурно сам е отишъл и направо е настоял да го сложат на третия етаж.

— Бинго — отвърна малкият със златистата коса като на Питър Фрамптън. — Да имаш джойнт, братче? Искам да пуша. Тука е адски гадно. Искам да ида в страната на хобитите.

44.

Скип е човек на изкуството и е известен по свой си начин. Не е като Норман Рокуел и не очаквайте да видите репродукции на негови скулптури в каталозите на монетния двор, но прави много изложби — в Лондон, Рим, Ню Йорк, миналата година и в Париж — и редовно пишат за него. Има множество критици, които го наричат „безсъдържателен“, „явлението на месеца“ (и го наричат явление на месеца вече двайсет и пет години), „ограничен мозък, който общува с други ограничени мозъци чрез пошла образност“. Други критици пък го хвалят за честността и бликащата енергия. И аз клоня в тази посока, но мисля, че е разбираемо — аз го познавам още от времето, когато заедно търсехме спасение от големия потъващ континент и той ми остана приятел; по някакъв далечен начин ми остана и аверче.

Трети коментират яростта, която често личи в работите му и която забелязах за пръв път в картоненото виетнамско семейство, което запали пред университетската библиотека под оглушителните ритми на групата „Янгблъдс“ през 1969. Н-даа. Да, има нещо такова. Някои от творбите му са смешни, други са тъжни, а има и чудати, но повечето са изпълнени с ярост — и повечето от хартиените и глинените широкоплещести човеци сякаш шепнат. „Запали ме, запали ме и слушай как ще запищя, и в действителност сега сме още шейсет и девета, Меконг, и завинаги ще си останем там.“ „Творбите на Станли Кърк са най-ценни с гнева си“ — писа един критик за изложбата в Бостън. Същия този гняв допринесе за инфаркта, който получи преди два месеца.

Жена му ми се обади и каза, че искал да ме види. Лекарите смятали, че сърцето не било много пострадало но Капитанът не бил съгласен с тях. Моят стар авер Капитан Кърк бе решил, че си отива.

Отлетях за Палм Бийч и като го видях — бяло лице под бяла коса на бялата възглавница — в съзнанието ми изникна спомен, който отначало не можах да уловя.

— Мислиш си за Джоунс — помогна ми старият ми приятел с дрезгав шепот — и, разбира се, бе прав. Ухилих се и в същия миг по гърба ми пролази ледена тръпка. Понякога спомените изплуват, това е всичко. Понякога просто изплуват.

Влязох и седнах до него.

— Няма страшно, о суами42.

— Няма лошо — отвърна той. — Повтаряме онзи ден в лазарета, само че Карбъри сигурно вече е умрял, а сега аз съм на система. — И той вдигна едната си талантлива ръка, за да ми покаже иглата, после отново я отпусна на завивката. — Вече не си мисля, че ще мра. Поне засега.

— Слава Богу.

— Пушиш ли още?

— Отказах ги. Миналата година.

Той кимна и допълни:

— Жена ми ме заплашва, че ще се разведе, ако и аз не ги откажа… тъй че май ще трябва да опитам.

— Това е най-гадният навик.

— Абе, ако ме питаш мене, най-гадният навик е живеенето.

— Запази си помпозните фрази за „Рийдърс Дайджест“, Капитане.

Той се разхили, после ме попита дали имам новини от Нейти.

— Коледна картичка, както винаги. Със снимка.

— Шибаният Нейт! — Скип беше очарован. — На кабинета ли?

— Н-даа. Тази година има цяла сцена с Рождество. Влъхвите обаче май имат нужда от зъболекар.

Спогледахме се и се закискахме. Но Скип изведнъж се задави и се закашля. Зловещо ми напомни за Стоук За миг дори заприлича на Стоук — и отново ме полазиха ледени тръпки. Ако Стоук бе умрял, щях да си кажа, че духът му ни спохожда, но той си беше жив. По свой си начин Стоук Джоунс също се реализира, както всички останали пенсионирани хипари, които се бяха издигнали от прости продавачи на кокаин до борсови посредници. Той обича да го дават по телевизията, нашият Стоук — на процеса срещу О. Джей Симпсън всяка вечер се мяркаше на екрана наред с другите лешояди, готови да се спуснат връз трупа.

Само Каръл май не успя да се реализира. Каръл и нейните приятели, а какво да кажем за студентите-химици, които убиха с бомбата си? Било е грешка, вярвам с цялото си сърце — онази Каръл Джърбър, която аз познавах, не можеше да понася мисълта, че силата се ражда от дулото на пистолет. Онази Каръл, която аз познавах, би проумяла, че това е просто поредният извратен начин да кажем, че трябва да разрушим селото, за да го спасим. Но да не мислите, че на роднините на онези студенти, които загинаха, много им пука, че е станала грешка, че бомбата не е избухнала навреме, съжалявам? Мислите ли, че въпроси от сорта на кой е съумял добре да се продаде или не вълнуват майките, бащите, братята, сестрите, гаджетата и приятелите на загиналите? Мислите ли, че има значение за онези, които е трябвало да се примирят и някак да продължат напред? Сърцата се разбиват. Да. Сърцата се разбиват. Понякога си казвам, че може би щеше да е по-добре, ако умирахме с тях, но не става така.

Скип се помъчи да си поеме дъх. Мониторът край леглото му тревожно писукаше. Сестрата надникна в стаята, но той й махна да си върви. Писукането постепенно си възвръщаше нормалния ритъм и тя ни остави. Като излезе, Скип каза:

— Защо така се смяхме тогава, като падна? Този въпрос още не ми дава мира.

— И мен още ме тревожи.

— И какъв е отговорът, значи? Защо се смяхме?

— Защото сме хора. Известно време — май от Уудсток до Кент Стейт — се имахме за нещо друго, но всъщност не сме.

— Мислехме, че сме звезден прах — почти сериозно заяви Скип.

— Мислехме, че сме златни — съгласих се аз и се засмях — И че трябва някак да се върнем в Райската градина.

— Ела тука, хипарю — каза Скип и аз се наведох към него. Забелязах, че моят стар приятел, който надхитри Милото, Ебърсоул и декана на мъжете, който обикаляше учителите си и ги молеше за помощ и който ме научи да се наливам с бира и да казвам „еба си“ по двайсет различни начина, е развълнуван и в очите му блестят сълзи. Протегна ръце към мен. През годините бяха отслабнали. Наведох се и го прегърнах.

— Нали опитахме — пошепна ми на ухо. — Никога не го забравяй, Пит. Поне опитахме.

Сигурно сме се опитали. По свой начин Каръл положи най-големи старания от всички ни и плати най-висока цена… с изключение на онези, които загинаха, разбира се. И макар да сме забравили езика, който говорехме тогава — той изчезна заедно с клошираните джинси, домашно боядисаните ризи, индийските дрехи и лозунгите „ДА УБИВАШ В ИМЕТО НА МИРА Е ВСЕ ЕДНО ДА СЕ ЧУКАШ В ИМЕТО НА ВЪЗДЪРЖАНИЕТО“ — от време на време по някоя и друга дума изплува в съзнанието. Нали знаете — информация. Информация. И понякога в мечтите и спомените си (колкото повече остарявам, толкова по-еднакви ми се струват те) долавям уханието на онова място, където говорех този мъртъв език толкова уверено в полъха на влажна пръст, в аромата на портокали и че чезнещия дъх на цвете.