Сватба в небето

IX

Мавродин полегна уморен на леглото. Остана няколко мига неподвижен, опрял глава на ръцете си, с притворени очи. Но си даде сметка, че не беше поканил приятеля си да седне, и му посочи плетения стол. Едва тогава забеляза колко развълнуван беше Хаснаш. Лицето му се беше променило; беше се състарил, сега профилът му беше по-мрачен, а бузите изпити.

— Да не би да ти се спи? — попита го той.

Хаснаш поклати глава и все пак скри погледа си. Седна на стола и автоматично си запали цигара.

— Искаш ли кафе? — попита отново Мавродин.

— С удоволствие.

Приближи се до масата, сипа спирт и запали спиртника. Дълго гледа как горят сините пламъци. Хаснаш продължаваше да чака все така с нетърпение да продължи разказа си.

— Ще пропилеем нощта — каза рязко Мавродин, — а утре ще трябва да станем в ранни зори. Но на мен не ми се спи…

— Нито пък на мен — каза приятелят му бързо. — Тази твоя… история…

Искаше да добави „странна“, но се възпря. Зачака и той кафето да заври, както и Мавродин да започне отново да разказва.

— Странното е, че и аз преживях нещо подобно — добави той след ново мълчание.

Мавродин не го чу. Сякаш сините накъсани пламъци го бяха отнесли някъде далеч. Събуди го клокоченето на джезвето.

— Може би щеше да е по-подходящо да направя чай — каза той, докато сипваше кафето в чашите. — Нощите са доста студени сега…

Сложи подноса с кафето на леглото. Запали си нова цигара. После запази мълчание за дълго, само от време на време разтъркваше ръцете си.

— … Не я намерих никъде — поде той по-късно. — Александру ми сподели след време с какъв страх разгръщал вестниците всеки ден, за да не би случайно да прочете за самоубийството на Илиана, за това, че някъде е намерено тялото на непозната жена. Знаех, че има брат, но не ми беше известно в кой град живее. Александру ми каза, че е пристрастен картоиграч и че често сменя градовете, в които живее, за да се отърве от кредиторите си. По-късно го намерих, но беше напразно. Не знаеше даже, че Илиана ме е напуснала. Но така или иначе беше свикнал да не получава вести от нея месеци наред… Тогава си помислих, че е заминала в чужбина. Но всичките ми проучвания показаха, че не беше издаван паспорт на нейно име, нито пък паспорт със снимка, която да прилича на нейната. Писах и до румънската легация в Берлин. Но отникъде никакви вести, никакви насоки…

Първите нощи, прекарани в самота, бяха ужасяващи. Откривах я навсякъде: седнала на края на леглото, спомнях си колко често беше стояла и ме бе слушала, обхванала страните си с длани; през тази врата беше влизала винаги усмихната, виждах я непрекъснато застанала до прозореца. Почти ме беше страх да се прибирам нощем у дома, да заварвам празното легло, което бяхме делили, да виждам закачения й на закачалката до огледалото дъждобран. Почти през цялото време през онези зимни седмици стоях у Александру. И се надявах непрекъснато; надявах се лудо; не можех да повярвам, че Илиана си е отишла окончателно. Понякога, когато се разхождах по улиците с наведена глава, усещах как изведнъж ме залива някаква емоция, топло безпокойство, което разтапяше дъха ми: ами ако Илиана беше сега някъде пред мен, на няколко стъпки, и ако вдигнех очи и я видех? Беше ме страх да вдигна поглед от земята. Удължавах колкото се може повече тази паника и надежда. Беше едновременно горчиво и приласкаващо страдание, от което не исках да избягам. Когато след множество колебливи стъпки вдигах рязко глава и се оглеждах като замаян във всички посоки, дневната светлина ми се струваше помръкнала, а светът — неуютен и безсмислен…

Надявах се, че може би ще ми пише. Сигурно се беше скрила някъде, в някое кътче на страната, или пък беше избягала в чужбина, макар да не можех да си представя как е станало това, без да остави никакви следи. Но с времето щеше да се предаде, мъката й по мен щеше да бъде по-силна и щеше да ми пише. Представях си всевъзможни сцени: щях да получа плик с марка от страна, където Илиана, разбира се, не се намираше, изпратен чрез приятели, за да си мисля аз, че Илиана се е скрила там. Щях да се престоря, че съм се хванал на номера. В представите си бях готов да повярвам в каквото и да било, да приема каквото и да било, само и само да получа нещо от нея, да я почувствам отново близо до себе си, топла, жива.

Така изтекоха зимните седмици, без да науча нищо. През онзи период живеех като някаква ларва, пушех, загубил връзка с реалността, лежах часове наред в леглото, без да мисля. И изведнъж изтръпвах, кожата ми настръхваше: сякаш я бях чул да се качва по стълбите, бях познал колебливите й стъпки пред вратата. Тогава скачах в средата на стаята и се затичвах. Беше ме страх да отворя вратата. Стоях и слушах с притаен дъх и залепено за дървената повърхност ухо. Понякога дочувах лека въздишка от другата страна; струваше ми се, че и тя чака, и тя се вслушва, но се бои да позвъни. Отварях рязко вратата. Нямаше никой…

Тогава се връщах замаян и търсех писмото й, за да го прочета отново — макар отдавна да го бях научил наизуст — или пък пак обръщах наопаки всички шкафове, за да срещна за пореден път уханието на роклите й, да усетя ласката на блузите, които толкова често беше обличала пред мен. В първите дни след бягството й се заех да проуча подробно съдържанието на онези мистериозни кутии, някога пълни с писма. Но кутиите се оказаха празни. Бяха останали само няколко снимки на Илиана в Берлин и картички без особено значение. Така ми се сториха първия път, когато ги видях — незначителни. Но после, когато вече не беше останало непреровено кътче, аз ги изваждах от кутиите и ги гледах до самозабрава. Тези картички не ми говореха нищо, но Илиана ги беше получила отдавна, беше ги държала в ръка, те бяха пропити с нейното присъствие.

После разлистих страница по страница книгите й. Вътре бяха останали отбелязки, някой и друг плик или платена сметка. За известно време си бях внушил, че Илиана ми е написала и други писма и вероятно ги е скрила в някоя от книгите ми. Прекарах дълго време пред рафтовете в опит да отгатна кой ли том беше привлякъл вниманието й, къде ли бе решила тя, че е най-добре да скрие писмо. Струваше ми се, че някой ми подсказва някакво заглавие, че образът на дадена книга настоятелно и многозначително се задържа пред погледа ми. Изваждах я от рафта изтръпнал и я разглеждах от корица до корица, бавно, сякаш се боях да не разпилея и тази своя последна надежда…

Странното беше, че не си спомнях изобщо малкото моменти на страдание, които бях преживял с Илиана. Не исках да изживявам отново изблиците си на ревност например или пък ужасяващото съмнение, което някога ме беше разяждало. Не се опитвах по никакъв начин да се предпазя, да избягам от това голямо страдание — изчезването на Илиана. Може би ако си бях припомнил живота си преди да я срещна, или поне страха, който ме беше обзел в нощта на запознанството ни, щях да се примиря по-лесно, може би дори щях да намеря утеха. Но аз се предадох до пълна забрава на любовта, на болката… Целият Букурещ научи за бягството й и това стана най-вече заради ужасната ми безнадеждност. Започнаха да ме посещават приятели, понякога получавах писма, които винаги отварях с вълнение и изчитах на един дъх с надеждата, че някое от тях ще ми разкрие тайната, ще ми посочи къде е Илиана…

През миналата година пролетта дойде рано. Едновременно с топенето на снеговете обзелата ме отпуснатост бе пометена от някаква голяма нова надежда. Даже се обвинявах, че съм могъл да бъда толкова сляп преди, че да не съм схванал толкова елементарно нещо. Повтарях си, че ако завърша книгата, която бях започнал през есента, и ако я публикувам, Илиана ще я прочете и със сигурност ще ми изпрати някакъв знак. Та нали ме беше молила толкова много — особено през последните дни, в които беше до мен — да пиша, да завърша тази книга…

Този път въображението ми ме подведе само наполовина. Намерих разхвърляния ръкопис с нанесените на места бележки с молив. Разбира се, че го беше чела, беше го държала в ръце — може би точно преди да си тръгне. На празната последна страница беше написала много пъти: моят любим, любим, любим…

Тогава се захванах за работа с необичайна енергия. Струваше ми се, че Илиана нещастна очаква някъде появата на книгата. Повтарях си, че може би си беше наложила доброволно изгнание до отпечатването на ръкописа, който нямах сили да завърша, докато беше до мен. Само за няколко нощи книгата беше готова. Пред мен непрекъснато стоеше листът с онези няколко думи, изписани от нея. Беше ми достатъчно да го гледам, за да изчезне у мен всяка умора…

Книгата излезе през май. Беше приета с голямо учудване. Казваха ми, че тя сякаш не е писана от мен. Но не критиката или възхищението ме интересуваха този път. Аз чаках, изпълнен с надежда завръщането й, чаках Илиана или поне писмо от нея, някакъв знак, че е жива, откъдето и по света да идваше. Чаках така в Букурещ до средата на лятото. Тя не се върна. Нито пък получих някаква вест. Не знам какво се е случило с нея…

Мавродин спря да говори. Сипа си още една чаша студено кафе. После започна да се разхожда из стаята.

— … Вече почти не вярвам, че ще успея да я видя някога отново — добави. — И Александру отдавна не вярва, че това ще се случи. Сподели ми го преди заминаването ми от Букурещ. Беше много горещо през лятото, към средата на юли, когато заминах. Тогава той ми каза:

— Би трябвало да отидеш някъде на планина, да си починеш… Много си отслабнал. Може даже да напишеш нещо. Нали си мъж…

После добави:

— И в края на краищата кой знае какво я е прихванало. Никой не я познава добре. Вече веднъж е отсъствала за дълго от страната…

Споменът за бягството й в Берлин ме успокои. Вече не ревнувах миналото й, спря да ме измъчва голямата неизвестна в живота й преди мен. Даже и онзи любовник, когото беше забравила така трудно, вече не ме вълнуваше. Плашеше ме само това, което можеше да се случи от сега нататък. Усещах този страх, без да си мисля за някаква евентуална нова нейна любов. Не можех да повярвам, че Илиана ще може да обича някога отново. Съмнявам се, че аз бих могъл да обичам… Но животът все пак върви напред. Плаши ме и мракът, в който потъна Илиана, също и онзи непознат живот, който я погълна…

Заминах набързо от Букурещ, без да знам къде ще спра, но мислейки за историята, която пиша сега. Спрях първо във Валя Праховей, после в Брашов. Исках да напиша напълно достоверна изповед за нашата любов; да я напиша най-вече за Илиана, не толкова за себе си. Усещах как ме нагнетяваше пламенната нужда да се изповядам. Странна е тази жажда да се изповядаш, да поискаш прошка от някого чрез книга… Вероятно си спомняш онази средновековна легенда, разказана от Анатол Франс, за жонгльора, който се замонашил, но понеже не можел по друг начин да възхвалява Богородица, той се затварял в параклиса и там, сам пред Светата Дева, изпълнявал всички фокуси и тънкости на занаята си.

… Не разказвам това, за да търся извинение. Може би тези възмутителни разкрития, които писателите правят понякога в книгите си, са вид възхвала на жената, която са обичали и която, без да искат, са накарали да страда. По какъв по-съвършен начин могат да й поискат прошка, как да й изкажат почитта си по по-озарен и искрен начин, освен с това, което пишат? Не мога да направя друго. Не мога например да се моля или да пея…

Но не за това ставаше дума, добави набързо Мавродин с променен глас. Може би книгата ми извираше от нуждата ми да поискам прошка от Илиана: Сватба в небето, това заглавие е достатъчно красноречиво, си мислех. Мислех си, че ако някой ден нашата история, описана в книга, попадне пред очите й, поне това би могло да я накара да се върне. Има още толкова ненаправени неща. Понякога животът ми се струва достоен да бъде изживян, когато и да е и по какъвто и да е начин. Бих повторил тези думи пред Илиана…

Аз я чакам. Понякога си се представям остарял и самотен сред книгите си, наведен над същата маса, както толкова нощи наред ме е виждала Илиана. Представям си още, че една вечер тя ще почука на вратата, аз ще отида напълно разсеян и ще отворя; и там на прага ще я видя, ще срещна нея. Не спирам да си въобразявам това нещо…

Вероятно обаче нещата ще се развият по съвсем различен начин. Животът ще продължи напред така, както и досега, и кой знае как ще погълне и двама ни.

Исках обаче да кажа нещо друго. Исках да споделя колко бързо ме повлече творчеството ми в тази история, която пиша в момента. Усещам непрекъснато присъствието на Илиана, докато пиша, и въпреки това книгата се развива по друг начин, магията на измислицата ме завладява, без да си давам сметка, и макар историята да си остава същата, нито аз, нито Илиана, нито пък случките са такива, каквито бяха в действителност. Понякога безсилието ми да кажа истината, безсилието на твореца да се изповяда напълно, да се изповяда човешки и християнски, ме потиска до смърт… Ти ще прочетеш тази книга и ще видиш колко много се отклонява тя от това, което ти разказах сега. Може би е по-красива, но само толкова…

И двамата замлъкнаха объркани. В стаята стана студено. Хаснаш замислено гледаше в пода. Мавродин отново се изтегна на леглото.

— Ще си почина малко и после ще направя по един чай — каза той.

— Мислиш ли, че ще я срещнеш някога отново? — попита Хаснаш така, сякаш продължи на глас някаква мисъл, която го беше измъчвала дълго време. — Искам да кажа — усещаш ли, че ще я видиш пак?

Мавродин остана с глава, облегната на ръцете си, загледан отнесено в тавана.

— Не зная — каза той по-късно, колебаейки се. — Непрекъснато си представям най-различни неща — добави. — Но друго…

Хаснаш извърна глава и го погледна, после наведе челото си надолу объркан.

— Ами сега какво мислиш да правиш? — запита той отново. — Толкова си млад, едва навършил трийсет години…

Мавродин се усмихна с усилие.

— Не знам какво ще правя. Ще напиша тази книга и после сигурно ще чакам…

— Така казват всички — заговори Хаснаш, без да повдигне очи. — Но това не е вярно. Никой не чака. Животът те отнася със себе си, без да осъзнаваш. И когато го разбереш, вече не можеш да сториш нищо…

— Оказва се твърдо късно, а? — запита Мавродин и опита да скрие безпокойството си.

— Винаги е прекалено късно за мъж, който някога е изживял голяма любов — каза Хаснаш сурово. — Каквото и да опитва, е твърде късно. Най-доброто нещо, което може да направи, е да не мисли…

Спря се, сякаш се изплаши, че е казал твърде много.

— За какво да не мисли? — попита Мавродин.

— За нищо твърде сериозно, за нищо постоянно — продължи Хаснаш, — да живее така, както му е било писано, според волята на случайността, без да си поставя големи цели, без да очаква да се случи второ чудо. Само веднъж в живота се срещаш с нещо велико, наистина велико. След това всичко, което се случва, няма никакво значение. Исках да кажа — случващото се не променя нищо. Това, през което преминаваш, вече не е така прозрачно и през него не можеш да надникнеш в отвъдното. Просто случки — и толкова. Всичко, което можеш да направиш, всичко, което си длъжен да направиш, е — да се оставиш да вървиш към смъртта с примирение и достойнство, без хленч, и най-вече — без да деградираш. Голяма част от нас деградират с приближаването на смъртта; пороците, страховете, малодушието са цяла планина… Те са вид евтин, много евтин опиат…

Мавродин мълчеше и го слушаше. Стаята му се стори по-студена, а плътният дим от цигарата го угнетяваше. Поколеба се известно време, потънал в мисли, после обаче скочи от леглото, отиде до прозореца и го отвори широко.

— Сигурно е много късно — каза, като погледна навън. — Луната е в последната си четвърт… Да пием чай — добави разсеяно.

Хаснаш също се приближи до прозореца. Сега планините изглеждаха много близо и леко посребрени от лунната светлина. Отникъде не се чуваше никакъв звук. Сякаш цялата къща беше потънала в гората. Самотният фенер в края на коридора беше угаснал.

— Спи ли ти се? — запита, без да извръща глава.

— Никак. Мисля, че ме очаква дълго безсъние.

После и двамата отново млъкнаха. Мавродин наблюдаваше как горят пламъците от спирта. Хаснаш продължаваше да стои до прозореца.

— Ако не ти се спи — поде след известно време той, — и аз ще ти разкажа една случка. Тя е по-стара, отпреди осем-девет години. Но и тогава не бях толкова млад…

Усмихна се и бавно се обърна.

— … Може би някой ден ще ти послужи за някоя от книгите ти — добави той с горчива усмивка. — Сякаш сънят избяга и от мен… Твоите преживявания ми припомниха за една моя голяма любов. Но това се случва винаги: струва ти се, че любимата ти е героиня на всички любовни истории, които ти се разказват. Но може би този път наистина е така…

Постоя известно време замислен, без да каже нищо, сякаш търсеше откъде да започне. После поде спокойно, с беззвучен, равен глас, който контрастираше с безпокойството, което беше обзело цялото му същество допреди малко.