XIV

Понякога се опитвам да си спомня какво се случи след това. Странно е колко малко подробности са останали живи в паметта ми. Времето минаваше почти без да го усетя. Знам само, че след отбелязването на третата годишнина от брака ни стана нещо много странно. Веднъж се прибрах от града по-рано от обикновено и заварих Лена да стои, облегнала чело на прозореца. Сякаш очакваше някого, но в никакъв случай не и мен, защото подскочи стреснато, когато влязох в стаята и я прегърнах. Изгледа ме развълнувано с известно учудване.

— Загубих камъка от пръстена си — каза и ми показа ръката си.

Пръстенът й беше подарък, който й бях дал веднага след сватбата и беше украсен с голям и много хубав смарагд. Опитах се да я успокоя; вероятно беше паднал някъде из къщата и щеше да изскочи при почистването. Тя поклати невярващо глава. Беше натъжена.

— Няма нищо, ще ти купя друг — успокоявах я аз.

Тогава тя не ми отвърна нищо. Но по-късно осъзнах, че възприемаше тази загуба като нещо невъзстановимо. Нито един от пръстените, които й подарих после, не й се понрави. Носеше ги, за да достави удоволствие на мен, но ги сваляше в момента, в който останеше сама. Понякога я хващах да крие пръстите си и не знам защо тази детинска игра ме натъжаваше.

— Не ми се ще — отговаряше тя, когато я питах защо не си избере някой друг пръстен.

Обещах си да й купя друг смарагд, също толкова хубав, колкото и загубеният, и за тази цел първо заминах за чужбина. И поне видимо животът ни си оставаше същият: излизахме в чужбина най-малко два пъти годишно и продължавахме да бъдем смятани от всички кръгове, които посещавахме, за щастлива двойка. Но и аз не мога да ти кажа дали бяхме щастливи — или напротив. Като че живеехме в някакво неведение. Не зная дали Лена въобще беше забелязала появата на каквато и да е промяна в живота ни. Откакто се бях „примирил“ с новото си положение, всичко ми се струваше не само естествено, но и необходимо. Не можеше да бъде по друг начин; и тази формула, смея да твърдя със сигурност, изразяваше цялостното ми душевно състояние след настъпването на онова финално мисловно прояснение. По-късно, когато отново познах болката и съмнението, се изумих от стерилността на тези повече от две години, в които бяхме живели спокойно заедно. Тогава се питах къде беше изчезнало интелигентното, високообразовано и витално момиче с неконформистко мислене, което бях срещнал някога в дома на Клоди и после бях опознал в Италия през седмиците, преди да се оженим официално. И осъзнах, че у Лена беше настъпила пълна промяна, тя бе протичала бавно и аз без съмнение бях помогнал до голяма степен за нейното случване, макар и без да забелязвам. Не бих могъл да кажа, че онова, което наричахме „наша любов“, се бе уморило или променило. Откривах в Лена пак същата доброта, пак същото любовно чувство към мен, пак я виждах така индивидуална и топла в отношението си към останалите; но с времето си дадох сметка, че малко по малко беше загубила загадъчността, спонтанността и фантазността, които изграждаха личността й. Как ли бих могъл да изразя тази промяна по-ясно? Може би беше започнала да напълнява. Но най-важното всъщност беше, че Лена отлично съзнаваше какво точно се променя у нея, и това със сигурност я потискаше и я правеше по-мълчалива в интимността ни, а понякога дори и напълно отнесена…

Мисля, че започнах да разбирам всичко това след няколко седмици. Пролетта беше настъпила. Случайно се спрях пред витрината на туристическа агенция. И не знам защо се загледах с копнеж по голяма цветна реклама, показваща покрит със сняг планински склон и двойка стремглаво спускащи се скиори без шапки на главите. Не можех да си обясня какво ме задържаше пред тази иначе стандартна рисунка; в никакъв случай не беше носталгия по някое пътуване или ваканция в някой прочут зимен курорт. Харесаха ми лицата на младежите, пестеливият рисунък, набиващият се на очи цвят, усмивката, издаваща блестящо здраве, и сякаш всичко това беше създадено, за да ме накара да се замисля. В следващия миг чух зад себе си младежки гласове. Извърнах глава с необичайно любопитство. Две девойки, придружавани от двама младежи, се готвеха да пресекат „Каля Викторией“. Гледах ги дълго и усетих как в този момент ме обзема странна меланхолия. Не зная как да обясня по-добре онова, което усетих тогава. Разбира се, минаха много години от онзи момент и ако не те бях чул да разказваш с такава искреност за любовта си и за всичко, случило се след нея, може би никога не бих придобил куража да ти споделя за тази случка. Това е нещо, което не съм признавал пред никого. Никога не съм имал приятели, които да могат да изслушват подобни неща. А и освен това съществува онази странна дискретност, негласно, но общоприето благоприличие, по силата на което мъжете на определена възраст никога не говорят открито за определени неща, но ти няма как да знаеш за това…

Не усещах никаква завист към шумните младежи и бързам да уточня това. Не им завиждах за младостта и здравето им. Това, което ме трогна така дълбоко, бяха моите собствени съжаления. И сякаш едва тогава си дадох сметка, че съм загубил нещо завинаги и че каквото и да направя и колкото и щедри да продължаваха да бъдат животът и съдбата към мен, никога вече нямаше да могат да ми се случат определени неща, да изпитам сладостта на определено състояние… Не успявам много добре да изразя това, което искам да кажа. Думите ми се навързват една с друга по-бързо, отколкото съм склонен аз да ги произнеса. Вероятно ми липсва и богатство на езика. А има и още нещо, напълно осъзнато от мен: аз не съм свикнал с подобни анализи, въпреки че не това е правилният термин, не съм свикнал да се самоанализирам. Винаги ми е харесвало да имам готови няколко най-общи идеи за всеки интелигентен разговор. Въпреки че след като минах през събитията, за които ти разказвам, започнах да мисля по-логично. Ти отлично схващаш какво искам да ти кажа. Докато те слушах да разказваш, си дадох сметка колко ти е лесно да разбираш хората. Очевидно от самото начало си имал занимания, различни от моите…

… И все пак — да не си помислиш, че завистта ме е накарала да се чувствам потиснат през онази утрин. Нямах причини да завиждам на никого. Не се чувствах възрастен (още не бях навършил трийсет и девет години), само леко попреминал… Ще ти бъде трудно да схванеш думите ми сега. Това са неща, които усещат само мъжете, които са минали през тях, и при това не всички развиват усет за тях. Ако си прекалено зает с дела, даже не си даваш сметка как остаряваш. Въпреки че, повтарям отново, не ставаше въпрос за усещането, че съм остарял. Богатият и лишен от стеснителност мъж никога не би могъл да се чувства остарял. Нещо съвсем различно се случи с мен през онази пролетна сутрин. Спомням си тези неща, защото те изиграха важна роля в живота ми, защото именно заради тях всичко се промени. Иначе със сигурност щях да съм ги забравил до днес. Както вече ти казах, минаха осем или девет години и с времето забравих толкова много други важни неща. Ето например — забравих войната…

… Не знам защо тогава осъзнах, че нещо се е променило. Не мога да кажа, че вече не се усещах млад. Но чувствах, че нещо е отминало, че е изтекло определено време, а защо не — и най-хубавата част от младостта ми. Във всеки случай, без да осъзнавам, бях загубил нещо. Да, има някои неща, които няма как да направиш отново. Какви са те ли? Не си давах сметка, не можех точно да ги определя. Но чувствах, че те вече са забранени за мен. И все пак това определение — „забранени“ — е много широко, неточно. Защото понякога можеш да имаш надежда, че ще успееш да се разбунтуваш и срещу нещо забранено; и чрез някоя обзела те лудост или чрез огромен късмет можеш да разчупиш границите на забраненото. Но аз не усещах това. Усещах, че някои неща, които не успявах да определя точно, бяха умрели за мен; че каквото и да правех, колкото и да ми помагаха късметът и животът, аз никога вече нямаше да мога да ги срещна…

… Върнах се вкъщи много неспокоен, но същевременно изгарящ от желание да прегърна Лена. В този момент тя ми беше по-необходима от всякога. Не зная какво очаквах от нея; може би една по-приятелска прегръдка или пък по-топла дума. Но в никакъв случай не очаквах утешение. Все още бях много развълнуван и нямаше да имам смелостта да й призная до какво откритие бях стигнал. А и в края на краищата даже нямаше да знам какво да й кажа. Нещата изкристализираха едва впоследствие. В онзи момент усещах само много странна меланхолия и зараждащ се страх… Да, мисля, че това беше. Един вид детински страх, сякаш не можех да остана сам и бързах да я задържа притисната по-близо, по-неразривно свързана с мен…



Когато я поех в прегръдките си, изрекох на шега:

— Лена, аз остарявам!

Погледна ме изумена; и може би само така ми се стори, но като че ли в погледа й имаше лека ирония. Не ми отговори нищо. Започна да ме гали по косата, напълно отсъстваща.

— И за съжаление остарявам само аз — добавих пак така на шега. — А ти си оставаш все така млада…

Тя започна да се смее.

— Ами не ме ли избра ти такава? — попита с известна суета в гласа.

— Да, наистина, аз те избрах — отговорих и започнах да ставам сериозен. — И все пак е красиво да видиш двама души, които остаряват заедно…

Не знам защо й казах това. Само преди миг и през ум не ми беше минавало, че съм способен да й кажа нещо подобно. И тогава тя ме изгледа още по-учудено.

— Аз също остарявам — каза. — Но по свой начин… Ти нима нищо не забелязваш?

— Толкова си млада! — възкликнах почти със завист аз и я огледах.

— Винаги съм си мечтала за съпруг, който да ме защитава и да ме учи да се справям с трудностите и неизвестностите — прошепна тя.

Но като че ли не отправяше тези си думи към мен. Сякаш ги беше прошепнала на себе си. Искаше ми се и аз да й кажа: „И аз мечтаех за съпруга, която да ми бъде другарка и да ме подкрепя“… Но си дадох сметка, че в миг на слабост щях да изрека пълна глупост, и затова се задоволих само да се усмихна.

— Какво се е случило с теб? — попита ме тя рязко и обхвана главата ми с длани, беше силно учудена. — Никога не си бил такъв…

Какъв ли бях? Не си давах сметка. Вероятно не бях предишният човек, вероятно по някакъв начин се бях пробудил от летаргията, в която ме бяха унесли любовта и бракът. Истината е, че колкото и развълнуван да бях през онзи ден, все пак осъзнавах, че съм друг. Това, което ме учуди, беше силата на интуицията й. Та нима ме познаваше така добре? Нима знаеше всичко в мен наизуст? Бях притеснен да не би по някакъв начин да отгатне повечето от колебанията, които бяха преминали през главата ми през онзи ден, и същевременно се чувствах поласкан, че съм обичан толкова силно, че и най-скритата промяна на душата ми не убягваше от очите на любимата ми.

— Просто си мислех… — провлачвах думите си аз и я гледах в очите. — Мислех си, че е време да имаме дете…

Не знам как се реших да й кажа тези думи. Но щом ги произнесох, някаква всепоглъщаща емоция напои душата ми. За малко и очите ми да се замъглят от паяжината на сълзите… Мисля, че ти никога няма да успееш да разбереш тези неща. Не че те съдя по някакъв начин, просто си мисля, че няма да можеш да разбереш. И аз не разбирах нищо дотогава. Мислех си, че става дума за любов, за умора, за безвъзвратната загуба на младостта, но в онзи миг осъзнах, че всички тези неща са просто преходни, дори, бих казал — някак недостойни — състояния. Съвсем случайно разбрах, че ми е липсвало нещо друго, че през тези три години съм усещал точно тази липса.

— … Време е — добавих аз разпалено.

Лена ме изгледа с усмивка.

— Но как така изведнъж? — попита тя.

Повдигнах рамене, безсилен да обясня всичко онова, което на мен ми се струваше очевидно и неотложно. Все пак исках да й кажа още хиляди неща, но тогава улових погледа й и ме досрамя от патоса, с който се бях приготвил да й говоря. Започнах да се смея глупашки.

— Не спирам да се питам как така изведнъж ти хрумна тази идея — повтори тя.

Изглеждаше така, сякаш я интересуваше повече как да разгадае тази енигма, отколкото да отговори на въпроса ми. Не знам защо тогава й се ядосах. В мен нахлуха множество мрачни чувства, които трудно можех да определя, въпреки че после мислих много за това и се опитвах да си припомня секунда по секунда разговора ни… Гледах я такава млада и свежа и мисля, че сред всички останали мисли, които бушуваха в главата ми, се въртеше и тази: ще те видя след години

— Още сме твърде млади — прошепна тя. — А и нали не сме се оженили заради това…

Тогава ми се струваше, че думите й са изпълнени с ледена вулгарност. И цялата ми радост беше попарена и разбита на хиляди парчета от пълното неразбиране, което срещнах. Усещах как тя защитава нещо свое, нещо, което беше непознато за мен, как пази егоизма си, който дотогава не бях усещал и предполагал, че носи у себе си.

— … Нали се оженихме, за да бъдем щастливи… — каза тя отново, но този път по-вяло и почти изморено.

Не й отговорих нищо. Останах да лежа така, проснат до нея, забил поглед в тавана. Чувствах се изумен, развълнуван, гневен. И усещането беше така интензивно, сякаш откривах твърде много неща в рамките само на няколко часа. Мисълта, че трябва да имам дете, се превърна в обсесия. А тя ми говореше за щастието като за нещо, което никога не беше изпитвала… Усетих я студена и сурова. Искаше ми се да й кажа някоя тежка дума, но изпитвах безкрайно съжаление към самия себе си и не можех. А и си признавам, че освен това се бях превърнал в страхливец. Боях се да не би да се случи нещо непоправимо.

Точно в този момент ни поканиха на масата и двамата се изправихме, дълбоко посърнали.



И обядът беше изключително тъжен. Никой от двама ни не се хранеше. Избягвахме да се поглеждаме и си разменяхме незначителни думи само в моментите, в които слугата беше наоколо. Бях вперил несъзнателно поглед в ръката й и като луд разглеждах пръстите й. Тя обаче ме забеляза и се опита да ги прикрие с дребни, неумели и припрени жестове. Постоянно се изчервяваше. Не знам по какви причини, но и тя изглеждаше развълнувана…

Когато отново останахме сами, се усетих много натъжен. Не бях откривал това чувство у себе си от много дълго време. Не разбирах какво ме потиска, какво ми липсва. Палех цигара от цигара в кабинета си и нямах смелост да взема каквото и да било решение. Нападаха ме всевъзможни мисли. Дори не можех да повярвам, че съм преживял толкова много години. Десет, двайсет, трийсет… Мисълта ми достигаше до всички тези далечни години и навсякъде срещаше мен. Виждах се, заобиколен от странни обстоятелства, някои дори напълно лишени от смисъл, ето ме — стоях до роднини, до приятели, до хора, които бяха умрели отдавна. И сред всички тези объркани спомени, които ме натъжаваха, като че ли желанието ми да имам дете, и то възможно най-скоро, набираше все по-голяма сила…

… Не зная как да ти опиша тази нужда. От всичко, което ти ми разказа, ми стана ясно, че никога не си изпитвал онази непонятна нужда да се родиш отново, нуждата да се откриеш в някой друг, различен от партньорката ти в любовта и в живота. Беше ме обхванала дива безнадеждност, че съм оставил да измине толкова време, което никой не можеше да ми върне обратно, че съм го оставил да изтече по глупав начин и не съм съхранил нищо истинско и живо от него, нищо мое… само спомени… Мислех си, че ако се бяхме сдобили с дете още през първата година на брака ни, то сега нещата щяха да бъдат различни. Тогава аз щях да продължа да раста заедно с него, щях да усещам, че имам за кого да живея. Не знаеш колко смазващо е да усетиш, че времето ти е напреднало, че не си свършил определени съществени неща навреме и че един хубав ден ще се събудиш сам и остарял, неспособен да поправиш вече каквото и да било. И като че ли онова, което ме угнетяваше най-много през онзи следобед, беше чувството за непоправимост. Нещо беше изтекло, отминало, а аз не го бях забелязал… Ужасно е да осъзнаеш всичко това…

Чух вратата да се отваря леко и Лена бързо се приближи до мен. По гласа и горящите й очи разбрах, че е много засегната и че беше плакала.

— Ти не ме разбра правилно — започна тя колебливо. — И аз също бих искала… Но не така изведнъж… Не така отникъде… Защо не ми беше казвал досега?!…

Не й отговарях. Чувствах я ужасно отдалечена от мен с нейните проблеми на изключително момиче!… Но Лена се заинати и настоя.

— Това е сериозно решение, скъпи… — и после, след момент на напрегнато мълчание добави: — Или пък може на нас така да ни е писано, да живеем по волята на случайността…

Като че ли произнесе тези думи за себе си. Стори ми се по-тъжна, след като ги промълви, сякаш беше размишлявала над смисъла им. За какво ли мислеше тогава? За срещата ни в дома на Клоди? За нощта във Венеция?… Във всеки случай беше загрижена и мислите й, усещах това безкрайно ясно, никак не се синхронизираха с моите…

— Няма никакво значение — казах тогава, за да я унижа. — Ще си те пазя теб за щастие…

Изгледах я и изписаното в очите и по лицето й страдание ме накара да се почувствам добре. Познавах отлично насладата от това — да я карам да страда. Колко пъти я бях унижавал дотогава, колко пъти я бях огорчавал до смърт при тези мои диви и умопомрачаващи изблици, които не можех да овладея, колко пъти я бях измъчвал, за да зърна лицето й смазано от дълбока душевна мъка, а очите й пресъхнали и празни!… Това е нещо, което, между другото, всички ние правим. Никой не може да избяга от него…

— Ще си те пазя за това, на което си способна — продължих с разкривена усмивка. — Но пък има толкова много други…

Помислих си, че ще избухне в сълзи. Но макар да пребледня ужасно много, тя се изправи, запазила присъствие на духа, и се отправи бавно към вратата.

— Надявам се, че си го премислил добре — каза, когато постави ръка на бравата.

Изгледах я с известно отвращение. Казах си, че се опитваше да се прави на неразбрана, възвишена жена. Може би думите ми не я бяха наранили достатъчно. Но аз имах и други на разположение!

— Ти вероятно си мислиш, че се шегувам — казах.

Исках да я видя как рухва под обидите ми. Това вероятно щеше да ми донесе задоволство и щеше да ме успокои. Студенината й ме озлобяваше. Изслуша последните ми думи усмихната, с ръка върху бравата на вратата.

— Сигурна съм, че говориш сериозно — отвърна ми тя. — Ти винаги говориш сериозно… Затова и те обичах толкова много — добави по-тихо.

Опита да запази усмивката си, но я задавиха сълзите й и тя облегна ръка на вратата. Аз не се изправих да я прегърна, да й се извиня. Още не ми беше минало.

— Никога не се шегувам с подобни неща — казах.

Помълча няколко секунди, после бързо отвори вратата и излезе, без да ме погледне.

Преди две години, когато тези сцени се повтаряха много често, всеки път, когато тя избухнеше в плач и излизаше от стаята, аз си повтарях: „Ще й мине!“ Но този път аз самият останах без мисли, без желания, не помръднах от позата, в която ме намери Лена, когато влезе в кабинета. Стоях проснат на канапето с очи, вперени в нищото. Бях тъжен, вероятно бях изгубил всяка надежда, но основното, което не ми даваше мира, бе, че не бях успял да й кажа всичко, което имах да казвам. Щом се карахме, поне да беше научила всичко, което си мисля за нея, за горделивата й интелигентност на възвишена жена…

Загрузка...