VII

Прекарахме онази дълга и красива есен в непрекъснати обиколки из Букурещ. Аз съм сред малкото букурещяни, които познават и обичат града си. Тръгвахме малко преди залез-слънце и търсехме улички, по които още не бяхме минавали, спирахме се задълго пред някои къщи, откривахме нови махали, квартали, изникнали за една нощ, преоткривахме любимите си кътчета, малките, забравени от Бога обществени градини или пък самотни алеи с розови храсти и грамофончета. Две седмици бродихме само из Котрочен. Спирахме се на къщи, в които ни се щеше да живеем, гледахме как яворовите дървета по някоя улица изчезват и попадахме отново на тях в противоположния край на квартала, наблюдавахме най-вече как угасва тучната зеленина и как ден след ден нахлуват жълтите, оранжевите и огненочервеникавите нюанси на есента.

Илиана беше неуморна и се ориентираше безпогрешно. Тя познаваше града по цял куп конкретни подробности, които фантазията й подреждаше по всевъзможни начини. Някои от кварталите разпознаваше отдалече по специфичното им ухание, според по-голямата или по-малката яснота на въздуха. Харесваше й например новият квартал, който се издигаше между улица „Фоишор“ и статуята на Паке Протопопеску, и във вечерите, в които бяхме наблизо, тя ме улавяше за ръка и ме подканяше:

— Хайде да минем по улица „Димитрие Ончул“ по това време там някой винаги прави омлет и го прави много добре…

Струваше й се, че няма друго място, където небето да е толкова близо, както на хълма Котрочен, а около Университета се разхождахме безброй вечери, защото там миришеше силно на бъз и билки. Имаше и улици, обитавани от множество котки; не пропускахме, разбира се, и онзи квартал до Военната болница, където прислужниците излизат рано на портата, като че всеки път по залез-слънце е неделя. Мислех си, че след като е отсъствала толкова години от Букурещ и след като беше видяла Италия, градът би я потискал и тя непрекъснато би си спомняла за местата, които беше обходила наскоро. Но Илиана се научи да обича Букурещ също като мен. Откриваше го ден след ден, влюбена в меланхолията на залезите му, в неестествената яснота на небето му, в старите му проядени от дъжда тротоари, по които стъпките отекваха тъжно и самотно. Има толкова много нюанси на лилавото, на сивото по някои сгради, а тропотът на конете от файтоните се разлива така ясно по калдъръма, че сърцето ти се свива при мисълта, че тези острови на меланхолията и тишината някой ден ще изчезнат, погълнати от голямата река.

Срещахме малки градини, съхранили до късно лятото, и оставахме да ги погледаме. Дивата им избуялост сега беше почти пречистена от есента; димът от скарите и суровото месо по тях изглеждаха по-малко брутални в спускащата се със странна меланхолия и носеща прохлада вечер. И онази натежалост от плодове, изобилие от грозде и сливи и носещото се навсякъде ухание на шира, на младо вино, които пазеха дивите извънградски благоухания. Понякога се разтапяхме от тъжен копнеж по улиците с обърнатите на тротоарите бъчви, с кошовете и щайгите, изнемогващи от натежалите плодове. Илиана имаше странна слабост към всички тези кътчета, изпълнени с магията на есента. Разбирахме се чудесно, защото и двамата обичахме тайните на града, обичахме дори и пазара „Обор“, където прахът миришеше толкова силно на дунавските полета… Обичахме Дъмбовица със зелените й брегове, изпъстрени само от жълти цветчета, а когато се приближавахме до фабриките „Льометр“, бариерата ни подмамваше с мириса на изгорял боклук, в който все пак се усещаше полъхът на неизораното поле извън града…

Към средата на октомври обаче отново ме обзе безпокойството. Няколко дни мъгла и дъжд, витрините с току-що излезли книги, литературните списания, които започнаха да излизат отново, всичко това ме връщаше към стария ми свят и пак събуждаше задрямалите ми амбиции и носталгии. Като се изключи краткият интервал в началото на пролетта, не бях писал почти нищо от много дълго време. Дотогава бях свикнал да работя най-малко четири месеца, а през останалата част от годината четях, водех си записки, посещавах определени кръгове, ходех на театър, срещах някоя нова жена или се разделях с друга. Бях живял, както се казва, свободен живот на млад писател. Илиана още от самото начало ме отведе в друг свят и ако се бях отказал, без почти да осъзная, от толкова много навици и контакти, то първите дни на дъждовната есен събудиха у мен непреодолима жажда да пиша. Още преди това знаех колко ужасен е този труд за мен. Знаех, че ще остана затворен у дома дни и нощи наред, щях да пропилявам младостта си, да се изтезавам, вечно недоволен от това, което пиша. Това не беше първата ми книга и познавах много добре всички етапи на творчеството; тъй като след това първоначално безпокойство, след пълната изолация от всичко наоколо, следваше да ме обземе френетичната жажда да пиша, която обаче след първите дни на работа угасваше. Към края, когато книгата трябва да бъде завършена, работата ставаше изнурителна. Вече не изпитвах никаква радост от ръкописа и моментът, в който трябваше да седна на масата за писане, ме потискаше. И същевременно с това магията не можеше да бъде разкъсана; ставах роб на собственото си въображение и със съпротивата на цялото си същество — което се бореше срещу това безславно изтощение — в края на краищата се подчинявах. И тогава прекарвах колкото се може повече време прегърбен над листовете; оставах така до крайно изтощение. Защото единствената ми надежда беше да завърша книгата възможно най-бързо, да се отърва от тази обсесия, да стана отново свободен, млад, здрав…

Илиана отгатна безпокойството ми още от самото начало. И веднага, щом пейзажите навън спряха да ни привличат и бяхме принудени да прекарваме почти цялото си време вкъщи, аз започнах да стоя часове наред в кабинета си и да пуша с полузатворени очи…

— Демонът те обзема — казваше Илиана през смях.

Стори ми се странно, че този път моето желание да пиша не я натъжава. Точно обратното, имах усещането, че ме подтиква и ми помага да се изолирам: да оставам сам, колкото се може повече. Беше се записала на курс по италиански и часове наред стоеше до прозореца с книга на колене, вадеше думи и превеждаше. Правеше всичко това, сякаш тя самата не искаше да бъде обезпокоявана.

— Извини ме, че от три месеца съм се превърнала в мрачна ученичка — каза ми един ден. — Но искам, когато догодина отидем пак в Италия, и аз да мога да говоря…

Бях схванал защо беше открила подобна страст — за да не се потискам аз от мисълта, че я оставям сама толкова много часове, денем и нощем. Иначе продължаваше да се грижи за мен, правеше ми кафе все така точно, внимателна да не би да влезе в кабинета ми по друго време и да ме обезпокои. Идваше, стъпвайки на пръсти, и оставяше подноса до мен толкова внимателно, сякаш се боеше да не ме докосне. Вечер, без да ми се обажда, се обличаше и отиваше да вземе храна, защото вече не излизахме да вечеряме в пансиона. Връщаше се мълчалива, без да усетя, нареждаше приборите и преди да ме извика, заставаше на прага и поглеждаше дали не трябва да изчака още малко, за да довърша страницата си.

Говорех малко, защото не можех да се отърся толкова бързо от въображаемия свят, от който се бях измъкнал, а тя се преструваше, че е замислена, за да ми предостави пълна свобода. Нощите винаги ме чакаше с книга в ръка, колкото и късно да угасях лампата на работната си маса. Заварвах я излъчваща топлина, с лека умора, вдълбала се около очите й, уплашена — и все пак щастлива, че се връщам при нея. Работата по онази книга вървеше трудно и никога не бях доволен от нея. Излизах от един твърде пълноценен свят, за да мога да пиша добре. И освен това, без да си давам сметка, се боях от оценката на Илиана; исках да пиша така, както й харесва на нея — със сдържан, ясен стил и все пак прочувствено.

Този ад продължи до началото на зимата. Един ден се събудих, както обичайно, изстискан до краен предел и отвратен от ръкописа, който лежеше безформено натрупан в папка на бюрото ми. Тогава рязко прекратих работа и се върнах към живота си от миналата зима. Даже не можех да си се представя по друг начин, освен до Илиана. И въпреки това не се решавах да узаконим нашата обич; сякаш се боях, че тогава нямаше да можем да се крием толкова добре, нямаше да можем да се изолираме. Тази връзка имаше странен чар, макар и да беше неморална според някои хора. Беше може би по-жива, по-драматична по този начин. Не знам; не бях размишлявал често върху тези въпроси. Така или иначе с Илиана не си задавахме въпроси за бъдещето; задоволявахме се да изживяваме, да приемаме това, което се случва.

… Голяма част от приятелите ми ме бяха забравили. Понякога ги срещах на улицата, в книжарниците: припомнях си предишния си живот и някогашната ми свобода ми се струваше безвкусна, а приключенията — незначителни. Веднъж ме спря един по-възрастен приятел, когото не бях виждал отдавна. Учуди се, че изглеждам много променен.

— Щастлив съм — му казах.

— Да, но не виждам името ти никъде — добави той. — Не си обявил появата на нова книга… Случило ли се е нещо?

— Работя — отвърнах аз мимоходом.

Усмихна се и ме потупа по рамото. После ми припомни своята теория, че по-голямата част от румънците се провалят, когато достигнат зрялост; на младини са гениални, бляскави, изпълнени с талант и после в зрелостта си са неудачници. Засмях се с него.

— Ще видиш — казах му на раздяла и стиснах ръката му.

Тази среща все пак събуди безпокойството ми. Разказах го на Илиана. Тя потъна в мисли и наведе поглед към земята.

— Той има право — каза. — Откакто ме срещна, не си публикувал нищо. Всички ще си помислят, че това е заради мен.

Не знам защо думите й ме огорчиха и усетих нужда да се защитя.

— Знаеш много добре, че писах доста и след като те срещнах.

— Да, обаче не си довършил нищо — уточни тя и потърси очите ми с поглед. — Това ми се струва много странно…

— Сега съм по-суров към себе си — измънках аз.

Забележката й не ми даваше мира: нима й се струваше толкова странно, че не съм довършил нищо… Това беше самата истина, но дотогава Илиана не ме беше питала много-много за книгите ми, не се беше обезпокоила, че преписвам ръкописа си и не подготвям нищо за печат. Точно обратното, до определен момент тази моя жажда да творя дори я беше карала да страда. Не можех да забравя, че толкова често в началото се усмихваше тъжно, когато потъвах в мислите си, и ми казваше: „Пак бягаш от мен…“ И сега, след като беше понесла и насърчавала работата ми в продължение на два месеца — по време на които ме губеше дни наред — ми казва колко странно й се струва, че не завършвам нищо!

— Но аз съм още много млад — добавих. — Имам предостатъчно време да завърша книгите си…

Изведнъж се натъжи и се отдалечи от мен, отправи се към прозореца.

— За това си прав — прошепна тя. — Ти си много млад и имаш време…

Схванах смисъла на тези думи, които тогава ми се сториха естествени, едва след няколко седмици. Илиана продължи да стои до прозореца. Приближих се, за да я прегърна и да я целуна. Не можех да понасям мълчанието й.

— Вали сняг — каза и показа снежинките с протегнатата си длан.

Долепих бузата си до лицето й и й прошепнах, за да я омилостивя:

— Знаеш ли защо не мога да завърша нито една книга? Защото всички героини приличат на теб и нямам куража да ги опиша, да правя литература от тази любов…

Започна да се смее; примигна с очи, сякаш обостряше погледа си, за да може да прозре вътре в мен.

— А не може ли да се пише, без да има герои жени?

— Разбира се, че може, но тогава не е интересно — обясних й аз.

Остана така замислена няколко мига.

— Това означава, че в края на краищата няма да можеш да напишеш нищо, докато нашата любов продължава… — прошепна тихо.

Въобще не бях очаквал подобен отговор. Усмихнах се объркано.

— Разбра ме погрешно — защитих се аз. — Ще настъпи и часът, в който ще мога да пиша за теб, без от това да правя литература…

Тя отново приближи челото си до стъклото на прозореца, без да казва нищо, просто ми посочи с ръката си натежалите снежинки.

— Дойде зимата — казах, за да сложа край на мълчанието.

— Дойде — прошепна тя.

Не успях да я накарам да говори отново през онзи следобед. Ставаше все по-загрижена с приближаването на нощта и мрака. На следващия ден обаче и двамата бяхме забравили — или пък на мен ми се стори, че и тя е забравила — разговора от предходната вечер. Прекарахме сутринта, като се разходихме по пресния сняг в Банася. После наближиха празниците. Бяхме решили да посрещнем Коледа в Букурещ и да заминем за Предял на осми януари. Илиана започна да се вълнува. Всяка вечер излизахме из града, за да изберем подаръци, да разглеждаме витрините. Никога не я бях виждал така нетърпелива, толкова вдетинена. Оставаше дълго пред витрините на магазините с играчки и стискаше нервно ръката ми. Тя самата избра коледното дърво и го украсява цял един следобед. Затворена сама, заобиколена от кутии и пакети.

Казах си, че всичко това й напомня за тъжното й детство, и си обещавах да я обичам горещо, така че вече никога да не съжалява за онези времена и никога да не я обхваща меланхолично настроение. Мислех си също, че очаква Коледа с такова нетърпение, защото много дълго време беше живяла в Германия. И отново ми се приискваше да мога да я обичам с възобновена, по-чиста страст, която да угаси всяка следа от миналите спомени в паметта й. Разхождах се из стаята си в очакване да се отвори вратата. Бяхме решили да останем само двамата на Бъдни вечер до полунощ, а след това да отидем у Александру.

Когато се чуха гласовете на първите коледари, Илиана отвори вратата. Дървото беше отрупано с играчки. Започнах да се смея и се опитах да я уловя в обятията си. Но тя с лекота се измъкна и се затича надолу, за да отвори всички врати. Миналата зима не могла да приеме коледарите, защото живеела в блок и ми сподели няколко пъти колко много беше се измъчвала по тази причина. Останал сам, започнах да разглеждам дървото. Няколко подаръка с имената на приятелите ни, златен молив за мен. В подножието на елхата имаше множество играчки. Не разбирах много ясно смисъла и се усмихвах отнесено. Изведнъж обаче си спомних, че аз не й бях купил нищо и настроението ми се помрачи. В този миг я чух да се завръща. Няколко стеснителни деца от махалата стояха на прага. Започнаха да пеят. Илиана се доближи до мен и ме хвана за ръка. Цялото й лице беше озарено от необикновено, простичко щастие. Наведох се и й прошепнах:

— Знаеш ли, че аз не съм ти взел нищо?

Тя само поклати глава и сложи длан върху устните ми; сякаш ме молеше да не казвам нищо повече, да я оставя да слуша на спокойствие коледната песен.

— Прощаваш ли ми? — попитах, навеждайки се отново към нея.

Стисна ръката ми, трепереща. Показах й молива, който беше приготвила за мен, и казах:

— Този път нямам никакво извинение; сега трябва да довърша книгата си…

Отдалечи се от мен, за да даде пари на децата. Мислех си, че ще им подари и от играчките, струпани под елхата, въпреки че те бяха прекалено големи и прекалено скъпи за тях. Но Илиана им раздаде само пари и плодове.

Когато останахме сами, отново я прегърнах и й поисках прошка.

— Ако бях достатъчно богат, за да ти купя пръстен, който да ти подхожда…

— Повече от това, което ми даде вече, никога не би могъл да ми дадеш — отвърна ми тя.

Аз съвсем естествено си помислих, че тя говори за нашата любов. После през смях я попитах какво мисли да прави с толкова много играчки.

Тя съвсем потайно ми отговори:

— Ще има нужда и от тях…

Приближихме се отново до дървото. Загасихме електрическите лампички и Илиана започна да пали свещите. Беше много развълнувана. Стояхме и гледахме двамата, сгушени един в друг. Отново се чуха гласовете на коледарите.

— Сега щастлива ли си? — попитах я аз глупашки, както правят всички влюбени.

Не ми отговори; само ме погледна в очите, но цялото й същество беше напрегнато.

— Спомняш ли си какво ми обеща тази пролет? — попита ме тя по-късно почти през шепот.

Не си спомнях. А и въобще не се опитах да си спомня. Чаках тя да ми каже. Но тогава по стълбите се чуха стъпки и Илиана бързо се затича да отвори вратата. Бяха други коледари, този път повече на брой и по-добре облечени.

Безспорно бяха ученици от гимназиален хор.

Влязоха в стаята и един след друг се залепиха до стената. После изведнъж подеха:

Днес се роди

Младенец от Светия Дух…

Пееха дискретно, почти приглушено, и не смееха да погледнат към никого. Илиана ме хвана за ръка, потърси дланта ми и започна да ме милва нежно.

— Какво съм ти обещал? — попитах я аз през шепот.

Не ми отговори. Но след като децата наченаха нова песен, тя ми посочи с очи елхата. Разбрах и усетих как ужасен страх сковава сърцето ми. Не може да се е случило това, повтарях си, само не и това. Усещах, че при тези обстоятелства всичко коренно ще се промени, че някой в мен ще умре едновременно с раждането на детето ми. И въпреки това беше отвъд силите ми да се боря сега. Обичах я прекалено много, тя беше така развълнувана. А и беше Бъдни вечер, коледарите…

Усетих как тя потърси очите ми, за да разбере какво си мисля. Заинатих се да гледам отнесено, отсъстващо към елхата. Видях много неясно свещите и после отново погледът ми попадна на играчките, тогава усетих леко гневно разтърсване. И все пак бях по-скоро объркан, отколкото раздразнен. След като момчетата приключиха с песента си и си тръгнаха един по един, Илиана ме попита:

— Сега спомняш ли си?

Спомних си много ясно сцената от пролетта. Припомних си и изпълнените й със страх думи от тогава.

— Да, но не съм си помислял, че толкова бързо ще се уморим — казах аз, докато оправях една от свещите върху елхата.

Илиана се приближи до мен, изплашена и бледа.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

Не й отговорих веднага. Престорих се, че съм зает с тази свещ, която моментално трябваше да се махне, иначе цялата елха щеше да се запали.

— Тогава се съгласих, че докато нашата любов е жива, неуморима, ние няма да имаме нужда от нищо повече… — казах аз спокойно. — Аз още не усещам никаква умора в своята любов — добавих и направих усилие да се усмихна.

Илиана се вкопчи в мен и започна да ме милва по лицето.

— Но аз не мога повече така — каза тя развълнувана. — Не мога повече…

Целунах я и се опитах да открия предишната топлина и обич.

— А аз дори не разполагам с толкова време занапред — добави тя бързо. — Кой знае какво може да се случи всеки един момент, всеки един ден…

Беше много развълнувана и трепетът й се предаваше и на мен по кой знае какви невидими предаватели. Исках да й кажа нещо хубаво, някоя топла любовна дума, която да я приласкае, да я успокои. Но отново по стълбите се чуха стъпки. Изтръпнах раздразнен. Щеше ми се да не кани у дома и следващ хор. Илиана обаче се затича към вратата. Пак същите момчета със зачервени от студа бузи, те не посмяха да пристъпят в стаята заради полумрака в нея (бяха запалени само свещите на елхата). Веднага след като казаха пожеланието, те започнаха да пеят тъжна песен, песен, която нямаше нищо общо с Коледа. Седях на канапето и слушах, докато мислите ми бушуваха. Илиана се приближи до мен.

— Какво им е хрумнало, че пеят това? — каза тя.

— Красиво е — прошепнах аз.

— Коледните песни са по-красиви — каза тя, навеждайки челото си. — Всички онези стари коледни песни за…

Почувствах с пулсираща яснота усилието, което й костваше да не завърши изречението си: за раждането на Спасителя. Не казах нищо. Обзе ме някаква неразбираема тъга и голяма умора. И колко странно жизнена и овладяна остана Илиана при цялото това мое вълнение! Не мога да забравя това.

Хорът приключи с песента и остана в очакване. Илиана не повдигаше челото си. Аз продължавах да стоя на канапето покосен. Това неловко мълчание продължи няколко мига. Последва друга песен, по-весела; опитаха се, неуспешно, да я изпеят на три гласа.

— Виж, ти ще можеш да твориш винаги — каза изведнъж Илиана, като наблегна на последната дума. — И колкото повече напредваш във възрастта, толкова по-добре ще пишеш…

Искаше ми се да я прекъсна, но не намерих кураж да го сторя; даже нямах сили да взема каквото и да било решение. Сякаш нарастващата умора ме замайваше. Не се замислих даже какво ли ще си кажат онези деца, които пееха пред нас, почти без да ни виждат заради мрака. Усещах само, че нещо в мен се скъса, че ме очаква някаква голяма и опасна промяна.

— Може би си мислиш за нещо друго — поде отново Илиана, без да отлепя очите си от килима.

— Не — отвърнах простичко, — не си мисля за нищо.

Илиана внезапно се изправи и колебливо се приближи до хора. Остана там, докато те приключиха песента си. След това отвори чекмеджето, където бяха приготвени парите за коледарите, и започна да им ги раздава. Момчетата не посмяваха да тръгнат. За да се измъкнат от обърканото положение, извикаха:

— Дълги години живот!…

Това пожелание ми се стори смешно и станах от канапето, приближавайки се до вратата с изкуствена усмивка. Исках и аз да им кажа нещо и съвсем напосоки ги попитах:

— В кой клас сте?

Няколко от тях отговориха с едва доловими гласове. Най-високият от тях, развълнуван, изрече:

— Аз ви познавам… Чел съм едно ваше произведение…

Изведнъж ми се прииска да се засмея; не защото знаеха името ми, ами заради любезната формула, която беше използвал: „произведение“. Илиана също се засмя. След като затвори вратата, се спря пред мен.

— Аз не мога да покажа нищо — каза.

Тогава я поех в обятията си несъзнателно и започнах да се моля, да й говоря развълнуван, като че се борех за свободата си, за да защитя цялото си същество. Този път патетично й повторих, че творецът трябва да създава само изкуството си, че ние двамата не сме от този свят, че не можем да се противопоставим на съдбата, която ни беше избрала за подобен вид венчание. Тя ме изслуша както винаги мълчалива, изплашена. Усещах, че не може да ми се противопостави, и се борех още по-яростно.

— Нима аз не съм ти достатъчен? — питах.

Отговори ми с целувка. Беше бледа и замислена.

— Тогава… — започна тя колебливо, — Коледа дойде напразно.

Стана с усилие от мястото си до мен. Отново ме обзе същата ужасна и непосилна тъга. Извиках:

— Ти вероятно си мислиш, че ме е страх, че не искам да се свързвам прекалено силно с теб. Но за да ти докажа…

Илиана се отправи към елхата.

— Късно е — каза. — Трябва да отиваме у Александру.

И се зае да гаси свещите.

Загрузка...