X

Когато Европейската война2 започна, бях на двайсет и четири години. Тогава следвах инженерни науки във Франция. Един мой вуйчо, брат на майка ми, ми изпращаше всеки месец стипендия, която ми стигаше колкото да преживявам. И двамата ми родители бяха богати, но татко умря рано — още докато бях в началното училище, а майка ми не знаеше как да управлява богатството; за това се грижеше брат й, който ме издържаше по-късно, докато учех. За около десет години загубихме почти всичко. Майка ми започна да играе карти и само в годината, в която умря, успя да пропилее цял чифлик. И все пак умря, преди да изстрада унижението на бедността. Умря, притисната от дългове, в голяма, луксозна къща, която по-късно беше продадена от кредиторите.

Не бях кой знае колко блестящ студент, нито пък ми харесваше кариерата, която си бях избрал. Исках да стана офицер, но знаех, че тази професия не се нравеше на майка ми. Тя отдавна си мечтаеше да има син инженер. Обявяването на войната за мен означаваше началото на нов живот. След битката при Шарлероа се записах доброволец подобно на много други румънски студенти във Франция. Бях леко ранен в първите битки. Тогава изкарах военна школа и се върнах на фронта с чин младши лейтенант. Не знам дали съм бил герой, както се казва, но се бих добре и на два пъти бях отличаван с ордени. Свикнах с войната, бързо свикнах и с мисълта за смъртта. Така или иначе нямаше много неща, които да ме свързват с живота. Бях сирак, нямах братя и единственият ми приятел — съученик от училище, беше загинал през първата година на войната. Бях щастлив, че мога да се бия като офицер от френската армия. Понякога даже си мислех, че след сключването на мира мога да остана в колониалната армия.

Но след влизането на Румъния във войната реших да се завърна в родината. Бях много развълнуван, очите ми се насълзяваха само при мисълта, че ще мога да загина на румънска земя. През 1917 година бях изпратен с френската военна мисия в Молдова. Няма да ти разказвам нищо повече за събитията през онази тъжна зима. Радостта от завръщането ми в страната — след продължило почти пет години отсъствие — беше помрачена от твърде много погроми. За разлика от повечето румънски офицери, аз се съмнявах в победата на съюзниците. И въпреки това изпълнявах дълга си. Останах с френската мисия и често пътувах между Бърлад и Главната квартира в Яш.

През април пътувах в изключително претъпкан влак. Отстъпих мястото си в купето на някаква възрастна дама и излязох в коридора точно до вратата. Беше се свечерило и стоях с глава, подадена навън през прозореца на влака, загледан разсеяно в полетата, където снегът се топеше. Не си спомням на коя гара, точно в момента, когато влакът потегляше, усетих как някой се блъска силно в мен, в опит да си проправи път към изхода. Но аз самият бях затворил вратата, когато чух сигнала за тръгване. На стълбите стояха няколко селяни, а аз бях притиснат от всички страни от пътници. Трудно успях да се обърна; оказа се около петнайсетгодишно момиче, което с всички сили се опитваше да слезе. Чух как в мрака от края на перона, където беше спрял влакът ни, силен женски глас викаше: „Лена! Лена!“ И няколко мига по-рано бях чул неспокойни стъпки, които бягаха от единия край на вагона до другия. Момиченцето остана вкаменено пред мен, когато влакът наистина потегли и се отдалечи от гарата. Тогава наведе глава през прозореца и извика „Лельо Емили!“

Вниманието ми привлече перфектното й произношение, а и дискретният парфюм, който се носеше от косата й, нещо необичайно в тези дни на мизерия. Момичето викаше обезумяло, с глава, подадена през прозореца. После отново поиска да бутне вратата и да скочи навън. Но аз я хванах за ръка.

— Вратата е заключена — казах.

Погледна ме питащо в очите и устните й започнаха да треперят. Усещах, че се бори с плача. Случилото се ми изглеждаше комично; тогава не ме трогваха дори и тъжните случки, а какво оставаше за нещо такова.

— Сама ли остана? — попитах аз на френски, като се обърнах към нея на „ти“.

Носех румънска офицерска униформа и момичето в началото ме погледна с недоверие. Но вероятно моята усмивка и фактът, че я заговорих на френски, я бяха успокоили.

— Леля ми слезе тук, за да се види с някаква позната, мислеше, че влакът има дълъг престой…

Светлината във вагона беше сумрачна. Но видях как изключително големите й очи се изпълват със сълзи и започнах да я милвам по косата. Тя опита да се отдръпне и същевременно потърси носната си кърпичка, за да избърше сълзите си. Като повдигна ръката си, зърнах корицата на книгата, която държеше: „Ана Каренина“. Сигурно беше останала сама в купето да чете, докато леля й беше слязла на гарата.

— Ей толкова остана да се хвърлиш под влака, също като в романа ти — казах й през смях и сочейки към книгата й. — Но ти още не си стигнала до края…

— Така ли се убива Анна? — попита тя пак на френски, като че малко по-спокойна.

Изненада ме фамилиарността, с която говореше за героинята на книгата, която четеше. Поклатих глава.

— Под влака — казах и я огледах по-внимателно.

Замисли се и се развълнува дълбоко. Сложи ръка на челото си, с онзи жест на разочарование, който правят децата, когато искат да заприличат на възрастните. Влакът препускаше по-бързо сега. Видях я как гледа през прозореца и колко много я плаши ширещата се навън тъмнина.

— Ти ли си Лена? — попитах. — Някой извика името ти няколко пъти…

— Чух — отговори уморено. — Но едва успях да си проправя място…

Искаше да се върне в купето, но аз я задържах. Попитах я дали пътува към къщи; така би било доста просто, защото в този случай щеше да може да се оправи сама. Тогава я попитах и на колко е години. Отговори ми, че е на петнайсет. Но не отивала вкъщи, ами в Балтен. Там имали роднини бежанци. Опитах се да я успокоя. Леля й вероятно щеше да дойде със следващия влак. А тя, щом пристигне, ще попита за адреса на роднините си или пък ще изчака на гарата, докато дойде леля й… Изгледа ме учудена.

— Но аз нямам билет в себе си — каза ми неуверено.

— Няма проблем — отвърнах й аз. — Ако дойде кондуктор, ще му кажа, че си с мен.

Останахме в коридора и си говорехме. На спирките я пазех с ръка, за да не я удрят минаващите хора, да не я настъпват по краката тълпите от пътници, които упорито си търсеха място. Разказа ми как бяха избягали с лелите й в Молдова. Сега изглеждаше доста привикнала към ада на претъпканите влакове, които се бавеха часове наред на гарите, и към заплахата от неприятелските самолети. После, съвсем благопристойно, тя ме запита дали се връщам от фронта. Говореше френски много добре и разговорът с тази девойка ми доставяше удоволствие.

Почти в полунощ слязохме от влака, след като около половин час по-рано едва бях успял да измъкна багажа й от купето. Хванах я под ръка и я заведох в един офис на гарата, където мой приятел беше чиновник. Боях се да я оставя сама. Но, от друга страна, не можех повече да се занимавам с нея, защото сутринта трябваше да бъда в Бърлад. Оставих я при приятеля си и подчертах, че на връщане ще се поинтересувам какво е направил.

Когато се разделяхме и й пожелавах късмет, очите й отново се напълниха със сълзи. Погалих я по косата и после прокарах дланта си по бузата й. Усетих, че трепери.

— А сега ще ми позволиш ли да те целуна? — попитах я през смях.

Повдигна леко главата си и ме погледна право в очите. Сякаш ми протегна устните си. Целунах я по бузата и още веднъж й пожелах кураж и късмет и се върнах във вагона…

После забравих за тази случка. След седмица, когато отново пътувах към Яш, на гарата се сетих за Лена и отидох при приятеля си да попитам какво е станало. Разказа ми с усмивка, че веднага след заминаването ми момичето побягнало към перона и се приготвило да чака пристигането на следващия влак. Не спала цяла нощ и обикаляла край вагоните на всеки влак, който спирал на гарата, и викала: „Лельо Емили! Лельо Емили!…“ Към сутринта се съгласила да си полегне на канапето в офиса и заспала с глава на куфара, който пазела през цялото време много грижливо. На следващия ден, когато моят приятел загубил надежда, че ще може да открие адреса на роднините на момичето и се питал какво ще прави с нея, ако леля й Емили не пристигне до вечерта, Лена се върнала весела в офиса под ръка с някакъв млад офицер, с когото говорела на френски. Казала му, че това е братовчед й, и качила багажа си в офицерската му двуколка. А той видял как офицерът я целунал веднага, щом кочияшът пришпорил конете…

Тази подробност пък ме накара да се засмея. После се качих на влака за Яш и напълно забравих за случилото се. Само веднъж после, след сключването на примирието, се срещнах с приятеля си от гарата и двамата си припомнихме за Лена сред множеството други спомени за случки и приключения, през които беше преминал всеки от нас. Скоро след това този мой приятел умря. Научих за неговата смърт няколко месеца по-късно.

Тогава пристигнах в Букурещ, за да получа някакви технически материали. Тъкмо бях свалил офицерската си униформа и се питах по кой път да поема. Бях вече твърде възрастен, че да се връщам отново във Франция и да завършвам образованието си за инженер. Войната, в която бях участвал от първите й месеци, беше приключила и като към това се добави опиянението от победата, обединението на румънските княжества и всичко, което последва, събитията ме бяха променили много. У мен беше останала жажда за живот. Имах само едно-единствено желание: да се издържам по какъвто и да е начин, да съм богат, да правя това, което поискам поне няколко години. Братовчед ми, синът на вуйчото, който ми помагаше за следването, беше загинал във войната. Много скоро почина и вуйчо ми и аз наследих доста голямо състояние. Тогава времената бяха такива, че лесно можеше да забогатееш. Закупих терени в Букурещ, участвах в различни технически комисии. Тези неща не са от кой знае какво значение. Казвам ти ги просто за да ти стане ясно, че малко след 1921 година бях станал богат и амбициозен човек. Бях навършил трийсет години, но житейският ми опит надвишаваше възрастта ми. Това беше опит, натрупан в множество премеждия. По отношение на жените и любовта вероятно бях истински циник. Не бях обичал никога. Връзката от студентските ми години си беше останала единствената ми емоционална авантюра. Войната ме беше излекувала от нея и от всяка форма на любов. Бях видял твърде много, за да продължавам да вярвам в честта и обещанията. Мислех си, че само грозните жени пазят честта си. И то защото дотогава не бях срещал красива жена, която да ми хареса и която да ми устои. Но това не е нещо, което се случваше само с мен. В онези години, веднага след края на войната, почти половината от хората бяха полудели; тогава всичко беше позволено, стига да разполагаш с необходимата смелост и сила да си го вземеш.

Между другото след 1920 година стоях много малко в Букурещ. По-голямата част от времето си прекарвах в чужбина. Непрекъснато участвах в различни комисии и комитети, които продължаваха да действат дълго след сключването на мира. Тогава си мислех, че не съществува по-подходящ стил на живот за мен, че най-накрая бях придобил свободата и щастието, за които даже не смеех и да мечтая по време на следването си в Париж. И понеже постоянно отсъствах от страната, поддържах любовните си връзки дотогава, докато ми бяха удобни. Малко са мъжете, които могат да се похвалят с подобен късмет. Не мислех изобщо да се женя, въпреки че бях канен в домовете на множество семейства единствено и само с тази цел.

Харесваше ми обаче да посещавам къщата на една жена, която отскоро беше станала моя интимна приятелка. Тя беше много красива и много лека жена, съпруга на депутат, който след войната беше натрупал значително състояние. И той, и съпругата му бяха намесени в поредица от скандални далавери. Това се случи през 1924 година, когато елегантността и разпуснатостта на нравите в Букурещ бяха достигнали несравними върхове. Приятелката ми притежаваше една от новопостроените къщи в столицата, а събиранията на следобеден чай и коктейлите й бяха забележителни. Харесваше ми да посещавам всички тези забави, защото там срещах разюздана младеж, с която се разбирах чудесно. Не знам дали ти си спомняш онази епоха на джаза, на коктейлите, когато се ширеше модата на късо подстриганата коса „а ла гарсон“, а роклите се носеха къси до над коляното. Мисля, че младежта никога не е разполагала с толкова лишена от морални стойности свобода. През онези години и в определени къщи можеше да си легнеш с което си пожелаеш момиче, ако си танцувал настоятелно цяла нощ с него. Всъщност в стила на онова време беше момичетата да си избират любовниците по същия начин, по който избираха партньорите си по тенис. За девствеността се говореше с цинизъм и колкото по-разпуснато беше едно момиче, толкова по-забавно беше то. В онзи дом често виждах много млади момичета да се състезават коя ще се напие по-бързо и по-ефикасно.

Вече не бях толкова млад, но тези безкрайни забави, на които се танцуваше лудешки до изнемога през три четвърти от нощта, ме забавляваха страшно много. По-голямата част от поканените бяха по-млади от мен, защото съпругата на депутата си избираше приятели изключително от кръга на младите хора. Нашата връзка беше известна, както впрочем бяха всички останали извънбрачни връзки в средите на политиците, бизнесмените и хората, забогатели от войната. Беше авантюра, която ми носеше радост, без да ме уморява, и заради която трябваше да върша малки услуги на приятелите на депутата.

Една вечер стоях облегнат на бара и си почивах, докато чаках следващия танц, когато приятелката ми се появи с младо момиче под ръка. Бях пил доста, но все пак си дадох сметка, че това фино лице с големи и добре очертани устни ми е познато.

— Нека ти представя една рядка птица — ми каза моята приятелка на френски (в този дом почти не се говореше друг език). — Позволи ми да ти представя Лена, последната девственица от деветнайсети век!

По накъсания й смях се досетих, че беше изпила доста коктейли.

— А нима съм чак толкова възрастна? — попита момичето с усмивка.

— А това е мъжът, с когото флиртувам — представи ме моята приятелка. — C’est un type épatant!3 — добави тя на ухото на дружката си.

Огледах я изключително внимателно. Струваше ми се, че тя не е никак на мястото си в тази къща, и най-вече в този час, такава скромна и сериозна, каквато изглеждаше. Косата й беше подстригана късо, момчешки, като на всички останали момичета, но на нея тази прическа й придаваше вид на студентка, излязла от руски роман. Правеше я като че по-чиста, защото озаряваше лицето някак неестествено.

— Струва ми се, че се познаваме отнякъде — казах и се опитах да си спомня кога за първи път бях виждал тези очи и устни.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Аз приемам много малко покани — каза ми тя на румънски, а после добави с иронична и пресилена интонация: … dans le monde4

— И въпреки това даже и името ти ми се струва познато — настоях аз.

В този момент си припомних сцената във влака отпреди седем-осем години. Разказах й я и още от първите думи тя се изчерви, силно объркана. Имах усещането, че и тя ме беше познала, когато ме видя, но избегна да се издаде. Вероятно се беше надявала, че няма да успея да си припомня. После се престори, че ме гледа внимателно, присвивайки леко клепачите си, сякаш се опитваше да се сети. Най-накрая си спомни.

— Какво се случи, след като тръгнах? — попитах.

— Нищо особено — каза тя с усмивка. — На следващия ден към обяд леля Емили пристигна ужасно изплашена…

Изтръпнах и я погледнах в очите. Тя спокойно издържа погледа ми. Изрече всичко много уверено.

— Сигурна ли си, че леля ти дойде да те вземе? — попитах.

— Абсолютно сигурна, но защо питаш?

— Защото на мен ми казаха, че си си тръгнала с някакъв млад офицер, твой братовчед — добавих аз с усмивка.

И отново я погледнах дълбоко в очите. Не забелязах нищо, нито капка колебание. Само като че лицето й стана по-бледо, но не бях сигурен. Онази нощ аз бях пил много, а и светлината на бара беше силно приглушена.

— Аз нямам никакъв братовчед, а още по-малко пък братовчед офицер — каза, като иронично подчерта последните две думи.

Започнах да се смея. Стана ми ясно, че смехът ми я дразни. Попита ме отново, леко възмутено:

— Но какво те кара да не ми вярваш?

— Ами фактът, че приятелят ми от гарата ми каза, че на следващия ден си се появила с млад офицер под ръка и той е качил багажа ти в карета; и в момента, в който каретата е потеглила, офицерът е започнал да те целува…

Тя пребледня ужасно. Но този път ясно забелязах бледността й и случката наистина започна да ме забавлява.

— Твоят приятел е безсрамник — каза и понечи да тръгне.

— Беше, понеже отдавна е мъртъв.

— Бог да го прости тогава — каза тя.

И въпреки това ми се стори, че сега беше по-спокойна. Върна се до мен и бързо смени темата на разговора. Попита ме с какво съм се занимавал след края на войната.

Започна да си припомня всичко, което й бях казал тогава във влака, за битките на френския фронт.

— Ами ти? — попитах я аз. — Ти какво прави след това?

— Растях — отвърна ми простичко тя.

— И си се разхубавила — измерих я с известна дързост в очи аз, по начина, по който бях свикнал да се държа с всяка жена, която ми харесваше. (Извини ме за всички тези тягостни подробности, от които се срамувам, но ми се ще да ти внуша поне отчасти колко повърхностно и вулгарно съществуване водех тогава.)

Тя остана мълчалива няколко мига и издържа на дръзкия ми поглед с ирония.

— Внимавай да не те чуе Клоди! — прошепна ми с усмивка.

Клоди се казваше приятелката ми. Смелостта й ме изненада и аз сбърчих вежди, сякаш не бях разбрал алюзията. (Подчертавам пак: не забравяй, че тогава се изживявах като мъж, изморен от успехи и жени. А и освен това цялата атмосфера на онези времена те подтикваше да нахлузиш тази евтина и вулгарна маска.) Малко ме интересуваше фактът, че момиче като нея, толкова различаващо се от останалите, е така добре запознато със столичните злободневни клюки.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах.

— Знаеш много добре, че на нашата приятелка красивите момичета никак не й се нравят — каза през смях. — А пък и на мен също не ми харесват.

После се премести в друга стая. Аз останах все така подпрян на бара и изпълнен с учудване. Когато Клоди се приближи до мен, я попитах.

— Кое е това момиче?

— Тя е мистерия — възкликна тя. — Истинска голяма мистерия!

— Преувеличаваш — отвърнах й усмихнат.

Горката жена обаче беше изключително зашеметена от алкохола. Липсата й на дискретност започна да ме отвращава. Искаше да я целуна там, на място, пред толкова много двойки до нас. Отказах й с досада. Клоди започна да се моли и да се глези ревливо. Младежите се забавляваха безподобно. Намираха тази унизителна сцена за нещо интелигентно и оригинално. И колкото повече настояваше Клоди, толкова по-силен ставаше моят отпор. За няколко минути барът се напълни с хора. Всички се бяха струпали да гледат. Не бях изгубил спокойствието си, въпреки че бях отегчен и ядосан от всичко, което се случваше. Запалих цигара и се облегнах още по-цинично на бара. Клоди започна да плаче. Сцената стана тягостна и за останалите. Сега се смееха по-скоро по инерция, но всъщност се споглеждаха засрамени едни други.

— Целуни я, господине! — прозвуча остър женски глас.

В другия край на вратата се появи Лена, в очите й проблясваше възмущение, а лицето й беше станало съвсем бледо.

— Лена, ma bonne amie, ma seule amie5! — провикна се Клоди и въздъхна. (Можеш да си представиш колко отвратителна беше тази сцена!)

— Щом ти нареждаш… — казах аз усмихнат.

Взех я в обятията си, изпълнен с отвращение към миришещия й на алкохол дъх, и я целунах продължително по устните. Всички започнаха да ръкопляскат. Клоди продължаваше да хлипа. Погледнах отново към вратата. Лена стоеше там с дръзко изражение.

— А сега ми позволи да целуна и теб — казах, като се приближих. — Вид компенсация — добавих с шепот, за да не ме чуе приятелката ми.

Но не посмях да я прегърна, нито пък да се приближа прекалено много до нея. Лена ме сломи с изпълнения си с презрение и ледена студенина поглед. Прехапа устните си и внезапно се обърна на другата страна. Чух оркестъра да свири първите акорди на модерно танго. И следващия момент я видях да танцува, притисната в прегръдките на някакъв непознат. Останах там и не я изпусках от очи. Понякога срещах погледа й, но беше толкова отнесена, че като че ли не ме виждаше.

Попитах човека до мен:

— Коя е тя?

— Приятелка на Клоди — отвърна ми той.

Загрузка...