Стингър

53. Единственият път

— Не! — каза Дофин разпалено. — Стингър не е победил! — Тя се взря в очите на Джеси. — Аз няма да му позволя да победи. Нито този път, нито когато и да било.

Джеси не каза нищо, но отчаяно й се искаше да повярва.

— Процесът на проверка на системите сигурно е започнал вече. — Дофин се изправи. — Всичко се управлява автоматично. Трябва също да се охладят и хибернационните камери за затворниците. Стингър ще е зает с командните уреди и това ще му отнеме от двадесет до тридесет земни минути. След изключването на силовото поле двигателите ще започнат да се подготвят за старта. Още петнадесет до двадесет минути според моите изчисления ще са необходими за набирането на нужната мощност за излитане. И така — имам на разположение приблизително между тридесет и пет и петдесет минути, за да вляза в кораба, да намеря затворниците и да ги изведа навън.

— Просто няма начин това да стане — каза Роудс, като я гледаше изумен.

— Има! Един-единствен начин. През тунелите. Трябва да намеря вход към тунел, който е най-близко до кораба на Стингър. Предполагам, че такъв ще има от другата страна на моста.

— Даже и да… — Джеси започна с мъка. — Даже и да ги измъкнеш оттам… какво ще правим със Стиви? Как ще ми върнеш Стиви?

— Ще намеря капсулата. Ще я взема от Стингър. Както вече казах, аз познавам кораба му, защото съм била два пъти в него. Знам как функционират системите му. Мога да въведа данните за навигационните координати на моята планета в управляващия апарат, да превключа на автоматичен пилот, да поставя капсулата в хибернационна камера и да се влея в нея, преди да е започнало охлаждането. След като вляза в капсулата си, Стиви ще е освободена.

— И все още в пирамидата — вметна Том. — А как ще намериш капсулата и тримата човека? Тя сигурно е страшно голяма.

— Познавам от опит мястото, където се държат затворниците. То е на трето ниво, при клетките. А капсулата ще бъде близко до Стингър.

— Значи намираш Стингър и намираш капсулата, така ли? — попита Роудс и вдигна вежди. — Не си ли помисляла някога, че Стингър точно това иска — да тръгнеш след него?

— Да, точно така. Няма да го разочаровам!

— Това е просто лудост! — продължи Роудс настоятелно. — На твоята планета може да си някакъв смелчага и як мъж, но на тази планета си само едно малко момиченце. Най-напред ще трябва да се промъкнеш през тунелите, в които Стингър без съмнение ти е приготвил доста двойници, които те чакат, после ще трябва да убиеш Стингър, за да можеш да вземеш кораба. Как ще направиш това?

— Не знам — отговори Дофин. — Никога не съм виждала да убиват някой Стингър.

— Прекрасно! — Роудс се намръщи и поклати глава. — Нямаме никакъв шанс, приятели.

— Не съм казала, че Стингър не може да бъде убит — продължи Дофин. Силата, която се излъчваше от гласа й, отново съживи надеждата у Джеси. — Стингър сигурно има слабо място, той е като всяко друго същество. Ако беше неуязвим, нямаше да се нуждае от двойници.

— Слабо място — повтори Роудс тихо. — Може да има. Но влизането в тия тунели без гранатомет и няколко напалмови бомби си е чисто самоубийство.

— Аз съм готов да поема риска — каза Том и взе пушката от полковника. Лицето му бе бледо, а устните му бяха стиснати в тънка сива линия. — Ще отида с Дофин.

— И да те убият! Не, няма да стане.

Джеси се протегна и хвана Дофин за ръката. Между тях протече слаб ток.

— Кажи ми истината: възможно ли е да измъкнем Стиви оттам?

— Можем да опитаме. Аз искам да се върна вкъщи не по-малко, отколкото вие искате да си върнете Стиви. Ако моят народ не се бори, всички ще загинат. Ако Юмруците се върнат тук по сигнал на Стингър, всички на Земята ще умрат.

Джеси кимна. Погледна към Том и каза:

— И аз идвам. — И стана.

Още преди Том или Роудс да отговорят, вратата се отвори и вътре влезе Гънистън. Водеше със себе си Рик Джурадо и Пекуин. Прах и мръсотия се бяха напластили върху лицето на Рик, а за да може да ходи, бе бинтовал стегнато подутия си глезен с накъсани чаршафи, взети от „Елегантният долар“. Той се беше крил между къщите в края на улица „Оукли“, откъдето чу думите на Стингър. Беше се уверил, че Мендоза и баба му са живи, а след това се натъкна на Гънистън и Пекуин. Сега кимна облекчено на Зарра, радостен, че вижда и него все още жив. После се обърна към полковника. Беше пребледнял, макар под праха върху лицето му това да не се забелязваше много. Очите му обаче излъчваха твърдост и решителност.

— Това нещо държи сестра ми! — каза той. — Какво ще правим, човече?

— Нищо — отвърна Роудс. — Съжалявам, но не може нищо да се на…

— Не е вярно! — почти извика Рик. — Няма да оставя това чудовище да вземе Миранда!

— Ние ще влезем в кораба и ще ги измъкнем оттам — каза му Джеси. — Том, Дофин и аз.

— Продължавайте да си мечтаете. — Роудс избърса потта от очите си. — Влезете ли в тунелите, никой няма да се върне жив. Дявол да го вземе, даже и да влезете в кораба, какво ще използвате за оръжие? И да съберете още няколко пушки, не смятам, че с куршуми ще можете да навредите много на Стингър.

— Ще се нуждаем от електрически фенери — каза Дофин с ясното съзнание за бързо отлитащото време. — Силни електрически фенери.

— Може да вземем някои от стенните лампи — каза Том. — Само трябва да помислим как да ги носим. Може да свържем няколко заедно. Освен това имаме и това. — Той посочи фенера с увеличително стъкло.

— Имаме много повече от това — намеси се Рик и се обърна към Пекуин. — Ти нали се движеше със Съни Крауфийлд? Знаеш ли за арсенала?

— Какъв арсенал?

— Не се прави на тъп бе, човече! Намерих пушките и всички останали боклуци в килера на Крауфийлд! Какво щеше да прави той с тях?

Пекуин понечи да измисли нещо, но се спря. Рик щеше да разбере, че лъже.

— Съни… той се канеше да започне война с ренегатите. Щеше да направи да изглежда така, сякаш ренегатите палят къщите в Бордъртаун.

— Но те не ги палеха, а?

— Не, аз бях с него, когато запали огъня. — Пекуин вдигна рамене. — Просто искахме да действаме, това е всичко.

— Кажи за динамита!

Пекуин впери поглед в пода. Усещаше миризмата на кръвта, с която беше опръскана ризата на Рик отпред.

— Съни, аз и Пако Легранде прескочихме през оградата на мината. Преди два-три месеца. Просто се шляехме. Тогава намерихме бараката, в която са държали взривните капсули. Отначало си мислехме, че там има само празни сандъци, но Пако стъпи на една разхлабена дъска на пода и кракът му хлътна. Там долу, в калта, намерихме пръчките динамит и ги пренесохме.

— Да правите какво? Да вдигнете някоя къща ли?

— Не. — Пекуин се усмихна глупаво, оголвайки покрития си със сребро зъб. — Щяхме да вдигнем това място във въздуха, щом започнеше войната.

— Намерих пет пръчки динамит заедно с детонаторите в къщата на Съни Крауфийлд. Тя се намира от другата страна, в Бордъртаун — започна да разказва Рик на полковника. — Има също и много пушки и амуниции. Съни сега е едно от онези неща: в къщата му има дупка, но колко е дълбока и докъде стига — не съм проверявал.

— Къде е точното местоположение на тази къща? — попита Дофин.

— На Трета улица — каза Рик и си помисли: „Като че ли ще знаеш къде е това.“ — Точно до мястото, където се приземи космическият кораб.

— Това трябва да е най-близката точка, от която да стигнем до кораба на Стингър. Ди-на-мит — повтори Дофин. Мозъкът й намери определението: взривно вещество, оформено като малки цилиндри и взривявано с помощта на фитил. — Какъв точно е външният му вид?

— Прилича точно на билет за ада, ако не си внимателен с него — отговори вместо другите Кърт. Всмукна от цигарата и задържа дима в дробовете си. — Нещо като тази цигара, само че малко по-голямо. — Той изгаси фаса на пода. — Оставиш ли динамит с фитили и детонатори, без да го наблюдаваш, просто се молиш да бъдеш хвърлен във въздуха на ситни парченца.

— Някои от шашките май са били палени — каза Рик. — Палени, но не са се взривили.

— Негодни са. Ама точно тия шашки невинаги остават такива. Никога не си сигурен с тях, особено с тая евтиния, дето я купуваше старият Престън. Избухват, когато си искат, дори само като ги погледнеш накриво, а иначе може да ги гориш и с огнехвъргачка и те да си стоят и да си пушат пред теб.

Дофин не можа да разбере всичко, което каза мъжът, но знаеше, че даже и просто взривно вещество щеше да им бъде много полезно.

— Ще се нуждаем от въже — каза тя на Рик.

— Въжета има в изобилие в железарския магазин. Оттам можем да вземем и жица, за да съединим лампите.

— Значи първо ще отидем там — Том откачи една от акумулаторните лампи на стената. — Дайте да се организираме и да започнем да действаме.

— Искаш да кажеш да се прецакате и да ви убият. — Гласът на Роудс прозвуча толкова властно, че всички млъкнаха. — За бога, приличате на скаути, които се готвят за пътешествие сред природата! — Той се приближи към Том Хамънд и хвана пушката. — Какво ще правиш, ако нещо с метални нокти излезе от земята и сграбчи пушката? Или те стисне за гърлото? Ще свършиш, нарязан на парченца, или сам ще се вдигнеш във въздуха! Това ще върне ли Стиви, а? — Роудс хвърли гневен поглед към Дофин. — Така ще стигнеш ли до твоята планета?

— Човече, кажи си, че не ти стиска да дойдеш! — намеси се Рик.

— Ти ще си първият, когото ще стисне за гушата! — каза Роудс. Той издържа няколко секунди на гневния поглед на Рик, след това дръпна пушката към себе си. Том не я пускаше. Лицето на полковника беше посивяло, очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите и въпреки това хватката му бе силна. — Първо, нужен ви е някой, който да ви води.

— Аз мога да ги водя — увери го Дофин.

— Не и в тялото на малко момиченце. Не можеш да ги водиш в тяло, което не е твое. Може би знаеш страшно повече от мен, но плътта си остава плът и ако ти я одерат, няма да има в какво да се върне Стиви. — Той дръпна пушката по-силно. — Дай я на мен. Може да имаме някакъв шанс с лампите и динамита. Но може и да нямаме. — Страхът от тези тунели, от онова, което ги очакваше вътре, заби нокти в стомаха му. Наистина Дофин имаше право — поне трябваше да опитат. — Аз ще ви водя.

— И аз идвам, сър — веднага каза Гънистън.

— Не разрешавам. Ако аз не изляза от тунела, ти ще си необходим, за да информираш полковник Бъкнър. Оставаш тук. — Гънистън започна да протестира — Това е заповед — натъртено добави Роудс и Гънистън млъкна.

Том даде пушката на Роудс.

— Така, добре. — Роудс се огледа. — Ако изчисленията на Дофин са верни, трябва да тръгваме незабавно. Кой друг идва освен Джеси и Рик?

Боби Клей Клемънс отстъпи към стената. Зарра понечи да заговори, но Рик го пресече:

— Ти оставаш тук да се грижиш за Палома, ясно ли ти е? — Изчака малко, докато Зарра кимне.

— Господин Локет, вие? — попита Роудс.

Седнал на пода, Кърт беше извадил от джоба си някаква снимка и гледаше втренчено лицето на момичето на нея. Той не отговори, но през лицето му премина сянка.

— Значи това сме всички. Ще трябва да идем за още лампи и фенерчета. Хайде, да тръгваме — каза Роудс и тръгна, преди здравият разум да бе взел връх у него.

Кърт остана на мястото си, докато другите излизаха. Рик спря за малко да стегне превръзката на глезена си. Кракът му пулсираше от болка, но нямаше нищо счупено.

— Ти си бащата на Коди Локет, нали?

— Аха. — Кърт сгъна снимката и я прибра. — Коди ми е син.

— Ще го измъкнем оттам. Него и сестра ми. — Рик видя колта на масата и го взе.

— Твой ли е?

— Да.

— Нещо против да го взема?

Кърт каза само:

— Божичко, божичко! — По лицето му изби пот. Затвори очи за секунда. Когато ги отвори отново, светът си беше същият. Стори му се, че около него всичко се върти като на панаирджийска въртележка. Беше жаден, толкова жаден, като че в гърлото му бе заседнало парче от горещото слънце. Кърт се изправи и устата му подигравателно се изкриви.

— В деня, в който оставя някоя потна гърбина да ми върши работата, няма да струвам и пукната пара — каза той и ръката му здраво стисна колта.