Стингър

36. Устата на Юга

— Майко! — извика Ной Туайли, влизайки у дома си. — Отиваме в клиниката!

Беше оставил запалена газена лампа във фоайето и сега я взе и се отправи към стълбите.

— Майко! — извика отново.

Когато тръгваше с Том Хамънд към клиниката, беше оставил Рут Туайли в бялата й спалня, завита до брадичката. Ной започна да изкачва стълбите.

След шест стъпала те свършиха. Ной стоеше, стиснал здраво счупените перила, и надничаше в тъмната пропаст, която беше погълнала останалата част от стълбището. Долу, в дълбините на дупката, се виждаше мъждукаща светлина. Счупена лампа, досети се. Локвичката газ все още гореше.

— Майко! — извика хрипливо.

Светлината от лампата разкри пред погледа му пукнатините по стените. Рут Туайли, Устата на Юга, беше замлъкнала. Разрушеното стълбище се заклати и изскърца под тежестта на Ной и той бавно заотстъпва назад.

Стоеше вцепенен и трепереше.

— Майко, къде си? — Това беше хленч на изоставено дете.

Нещо на пода проблесна на светлината на лампата. Стъпки. Лигави отпечатъци от стъпки излизаха от ужасната дупка и водеха надолу по стълбите. Петна и пръски от сива сополива течност правеха пътека край стъпките, които отиваха към задната част на къщата. Някой има нужда от салфетки, помисли си Ной. О, майка ще вдигне такъв скандал заради тази мръсотия. Тя беше горе в леглото си, дръпнала завивките до носа си. Или пък я нямаше?

Ной проследи пръските от слузеста течност и отиде в кухнята. Подът беше разнебитен и изкривен, сякаш нещо огромно бе разрушило самите основи на къщата. Той освети наоколо с лампата и я видя. Стоеше в ъгъла до хладилника. Бялата й копринена нощница беше мокра и лъскава, в червената й коса се точеше слуз, а лицето й представляваше бледосива маска.

— Кой е Приемникът? — попита тя с безжизнен поглед.

Не можеше да отговори. Отстъпи крачка назад и се удари в бар-плота.

— Малкото момиченце. Обясни. — Рут Туайли пристъпи напред и между алените й устни проблеснаха сребърни игли.

— Майко, аз… не… — Ръката му конвулсивно се отпусна и лампата падна на пода в краката му. Стъклото се счупи и по линолеума тръгнаха огнени вадички.

Тя беше стигнала почти до него.

— Кой е Приемникът? — повтори и мина през огъня.

Това не беше майка му. Разбра, че зад мазното лице на Рут Туайли се крие чудовище, което в този миг го връхлиташе. Едната ръка се вдигна и металните, подобни на триони нокти посегнаха към него. Наблюдаваше ги как приближават като змии и притисна гръб в бар-плота, но нямаше къде да отстъпи.

Ръката му бутна нещо и то изтропа на масата. Знаеше какво беше, защото го беше оставил, за да напръска с него в ъглите. Човек никога не можеше да бъде сигурен, че нещо няма да пропълзи от пустинята след изгасването на светлината.

Тя беше на една крачка от него и лицето й се наведе към неговото. От брадичката й се стичаше малка струйка слуз.

Ръката на Ной стисна флакона с „Райд“ и докато го вдигаше, той отвори бързо капачката и го мушна в очите й. Показалецът му натисна бутона на спрея.

Бяла пяна срещу хлебарки покри лицето на Рут Туайли като гротескна разкрасяваща маска. Тя напълни очите и ноздрите й и дори проникна през редиците иглени зъби. Рут се олюля назад. Ной не разбра дали беше наранена или само заслепена, но видя, че замахна към главата му. Той вдигна ръка да се предпази. Сякаш тухла, обвита с бодлива тел, го удари по рамото и го отхвърли върху кухненската стена. От острата болка изпусна флакона с „Райд“, после усети как по ръката му се стича топла кръв.

Рут се завъртя като навита с ключ играчка, изпочупи масата и столовете, удари се и отскочи от хладилника, като непрекъснато дереше с назъбените си нокти лицето и очите си. Ной видя как хвърчаха късове сива плът и разбра, че тя искаше да оголи кожата си до кокал. Чу се див рев, който премина в писъка, слушан ежедневно от него по четири-пет пъти командата, която се издаваше от бялата спалня:

— Ной-о-о-о-о-й!

Нямаше никакво значение дали онова в тялото на майка му знаеше, че това беше неговото име. В този звук той чу затръшването на вратата на затворническа килия. Тя го заключваше завинаги в един омразен за него град, с една омразна работа и го осъждаше да живее в една омразна къща с откачената жена, която по цял ден пищеше да й бъде обърнато внимание помежду сериите на сапунените опери и „Колелото на съдбата“. Усети мириса на собствената си кръв, която пълзеше по ръката му и се стичаше на пода, и докато наблюдаваше как червенокосото чудовище потрошава кухнята, нещо в мозъка му прещрака.

— Тук съм, майко — съвсем спокойно каза той. Очилата висяха на едното му ухо, а стъклата им бяха напръскани с кръв. — Точно тук.

Направи четири крачки към едно чекмедже. Съществото продължаваше да си дере кожата на лицето. Той дръпна чекмеджето и извади дълъг касапски нож.

— Ной е точно тук — каза той и отиде с вдигнат нож до нея.

Заби го отстрани на гърлото. Ножът потъна около десет сантиметра във фалшивата плът, преди да срещне отпор. Извади го и отново нанесе удар. Едната й ръка го хвана през гърдите и го запрати в бар-плота. Ной се озова седнал на земята. Очилата му ги нямаше, от раздраните му гърди бликаше кръв, но той продължаваше да стиска в ръка изкривения нож. Дробовете му хъхреха. Закашля се и изплю кръв. Чудовището размахваше ръце във въздуха и го търсеше. Ной видя, че беше одрало по-голямата част от лицевата си плът. Отдолу, в раните, трептяха и мърдаха метални вени и черно месо. Химикалите я изгориха, помисли си той. Добрият стар „Райд“ има ефект върху всякакви насекоми. Изправи се без да бърза, и тръгна към нея с вдигнат нож и налудничав весел блясък в очите.

Тогава онова преви гръбнак и се чу пукане на кости. Роклята се разцепи отзад и от тъмния растящ мехур в основата на гръбнака се разви яка люспеста опашка, която завършваше с кълбо от шипове.

Ной спря, втренчен като омагьосан, без да усеща пламъците, които горяха в краката му.

Опашката изплющя наляво и смачка бюфета. Парчета порцелан се разхвърчаха наоколо като шрапнели. Чудовището беше превито почти на две, а от мрежата от мускули и свързваща тъкан в основата на опашката се стичаше слуз. Топката с шипове направи тесен кръг, остърга тавана, от който заваля дъжд от мазилка, и изсвистя край лицето на Ной.

— Боже мой — прошепна той и изпусна ножа.

Безокото лице се обърна по посока на звука. Тялото на този получовек-полунасекомо се спусна към него. Ръцете го хванаха отстрани и забиха назъбените си нокти в плътта му. Опашката се отдръпна и изви като величествена дъга. Ной се вгледа в нея с ясното съзнание, че вижда собствената си смърт. Сети се за прободените с игли скорпиони от колекцията си. „Отмъщението е мое, каза Господ“ — помисли си той и се изсмя задавено.

Опашката се стрелна напред със скоростта на машинно бутало и кълбото от шипове пръсна черепа на Ной Туайли на хиляди парченца. После опашката започна да плющи напред-назад, правейки бързи свирепи дъги, и след миг тръпнещата маса, хваната между ръцете на извънземното, вече не напомняше нищо човешко. Опашката не спря, докато не изчезна всякакво движение, и накрая ръцете запратиха останките в стената като торба боклук.

Водено от миризмата на дирите си, сляпото чудовище овърша всичко по обратния си път към разбитото стълбище, където скочи в мрака на зейналата яма.