Стингър

38. Улиците на Пъкъл

Бяха минали седем минути, откакто Дофин бе напуснала Коди Локет, но не беше видяла никакви други човешки същества по улиците на Пъкъл. Беше отишла в къщата на Том, Джеси и Рей, но въпреки че вратата не беше заключена, жилището беше празно. Опита вратите и на две други жилища. Първото се оказа заключено, а второто беше отново празно. Здрачът се сгъстяваше и Дофин откри, че човешките очи имаха много ограничен обсег на зрение. От кафявата мъгла те пареха и се пълнеха с влага, така че виждаше на по-малко от дванайсет метра във всички посоки. Продължи да върви по улица „Селесте“ и да търси помощ.

Два лъча светлина пробиха дима. Дофин спря и зачака да се приближат. Чуваше се някакъв мотор — грубото приспособление, основано на принципа на енергията, получена при горене, което се наричаше кола. Но тя намали и зави надясно, преди да стигне до нея. Червените петънца от задните й светлини бързо се отдалечиха. Дофин се затича след нея и прекоси песъчливото място, където се беше скрила, когато срещна съществото Сардж Денисън. Друг чифт светлини мина по улица „Селесте“ в източна посока, но превозното средство се движеше прекалено бързо, за да го настигне. Вече се беше озовала на Коубър Роуд. Продължи да тича след първата кола и след малко забеляза червените светлинки в горния край на улицата. Колата не се движеше, но моторът продължаваше да ръмжи. Дофин се приближи. Вратите бяха отворени, а не се виждаше никой. На малко правоъгълниче, прикрепено отзад на колата, имаше букви — Кейд I. Беше паркирана пред някаква постройка с разбити отвори за светлина — знаеше, че ги наричат „прозорци“, — чиято врата също зееше отворена. Квадратна табела над вратата уведомяваше, че постройката е „Железария“.

— Мястото е било обрано — каза Рик на Зарра.

Намираха се в задната част на магазина. Беше открил едно фенерче и батерии и беше насочил лъча му към счупена стъклена витрина, където стояха заключени пистолетите. От осем не бе останал нито един.

— Някой е поразчистил вместо господин Лътрел.

Насочи светлината към рафтовете, където преди имаше шест пушки. Бяха изчезнали. Катинарите им бяха отсечени с брадва или мачете. Липсваха също и кутии с амуниции. На светлината проблеснаха само няколко патрона.

— Толкова по въпроса с оръжието, човече — каза Зарра. — Хайде да се измитаме оттатък моста.

— Почакай. Господин Лътрел държеше пистолет в канцеларията си.

Рик тръгна през една летяща врата към склада и Зарра последва лъча светлина. Канцеларията се оказа заключена и Рик разби вратата с два ритника и отиде до отрупаното с хартии бюро. Чекмеджетата също бяха заключени. Той отиде отново в склада и се върна с кутия отвертки. Двамата със Зарра ги използваха като лостове и отвориха чекмеджетата. В най-долното, под купчина списания „Плейбой“, намериха зареден трийсет и осем калибров пистолет и допълнителна кутия патрони. В клиниката бяха чули полковник Роудс да говори за двата космически кораба и съществата, наречени Дофин и Стингър. Рик все още усещаше мазните люспи на опашката му около врата си и за нищо на света нямаше да се върне в Бордъртаун без оръжие. Божият гняв бледнееше пред мощния „Смит и Уесън“.

— Да вървим, човече! — подканяше го Зарра. — Получи това, за което дойде.

— Правилно.

Рик напусна канцеларията, следван от Зарра. Отново минаха през склада. Изведнъж някъде отпред в магазина нещо се блъсна шумно и издрънча и двамата подскочиха като ужилени. Зарра изстена от ужас, а Рик щракна предпазителя на пистолета. Огледа наоколо с фенерчето, като следваше лъча с дулото на пистолета.

Не можа да види никого. Някой е влязъл за оръжие също като нас, помисли си. Надяваше се да излезе прав.

— Кой е там? — попита.

Нещо мръдна от лявата му страна. Веднага насочи фенерчето към рафтовете, където стояха връзките навито въже или тел.

— Имам пистолет! — предупреди Рик. — Ще надупча прокле… — Той млъкна, щом лъчът попадна на нея.

Тя стоеше и държеше в ръце някакво въже. От рафта беше паднала връзка медна тел и беше бутнала едно бурканче с пирони. Беше облечена точно така, както я беше описал полковник Роудс — прашна тениска и сини джинси, — а лицето й беше на момичето на господин Хамънд. Само че зад това лице, според Роудс, се намираше извънземно, наречено Дофин и то беше малкото момиченце, което онова нещо в двора на Кейд търсеше.

— Не мърдай! — Нещо приседна в гърлото му. Сърцето му биеше толкова силно, че чуваше как кръвта бучи в ушите му. — Имам пистолет — повтори, а ръката, с която го държеше се разтрепера.

— Коди Локет се нуждае от помощ — каза Дофин спокойно, примижавайки на силната светлина. Порови се в паметта си и откри, че терминът „пистолет“ означаваше примитивно оръжие с ударни капсули. От гласа на човека разбираше, че е страшно изплашен, затова стоеше съвсем неподвижно.

— Това е ТЯ — прошепна Зарра и краката му се подкосиха. — О, господи, това е тя!

— Какво правиш тук? — попита Рик, без да маха пръст от спусъка.

— Видях вашето превозно средство. Последвах ви — обясни Дофин. — Коди Локет се нуждае от помощ. Ще дойдете ли с мен?

Нужни му бяха няколко секунди, за да осмисли казаното от нея.

— Какво е станало с него?

— Падна. Отдолу.

— Къде отдолу?

Тя си спомни името, което Коди Локет беше викал пред къщата, и се опита да го произнесе:

— Госпожа Сте-лен-берг. Под нейното жилище. Ще ви заведа дотам.

— Няма да стане! — каза Зарра. — Ние се връщаме в Бордъртаун. Нали, Рик?

Другото момче не отговори. Не беше съвсем сигурен къде точно се намираше Коди Локет, но съществото май казваше, че е паднал под някаква къща.

— Знаеш ли на каква дълбочина е паднал?

— На четири цяло и пет стотни метра. Приблизително изчисление, плюс-минус пет сантиметра.

— О!

— Визуално пресмятам, че това въже възлиза на четири метра и половина. — Тя се опита да повдигне тежката връзка, която беше смъкнала от рафта. Мускулите й се напрегнаха от усилието. — Ще ми помогнеш ли?

— Забрави Локет, човече! — възрази Зарра. — Хайде да се връщаме при нашите хора!

Дофин не разбра отказа му.

— Коди Локет не е ли от вашите хора?

— Не — каза Рик. — Той е ренегат, а ние сме кротали… — Спря, защото осъзна колко безсмислено би прозвучало това на някого от друга планета. — Той е различен.

— Коди Локет е човешко същество. Вие сте човешки същества. Каква е разликата?

— Тези като нас живеят отвъд реката — каза Зарра. — Ето там отиваме.

Той тръгна към вратата, но спря на прага, щом разбра, че Рик не го последва.

— Хайде, човече!

Рик не отместваше лъча от лицето на малкото момиче. Тя го гледаше втренчено и очакваше отговора му. Коди Локет не означаваше нищо за него, но все пак… май всички еднакво бяха загазили и виолетовата небесна решетка беше затворила в клетка както ренегатите, така и кроталите.

— Моля те — каза Дофин умолително.

Рик въздъхна и сведе дулото на пистолета.

— Ти се върни в църквата и кажи на Палома, че съм добре — обърна се той към Зарра.

— Ти си превъртял! Локет не би си мръднал пръста за теб!

— Може и да си прав, но аз не съм Локет. Върви, вземи колата. Ще се прибера, когато мога.

Зарра се опита да протестира отново, но знаеше, че веднъж щом реши нещо, Рик не може да бъде разубеден.

— Дяволски глупаво! — измърмори Зарра под носа си, а после извика: — И си отваряй очите! Запомни ли?

— Запомних! — отвърна Рик.

Зарра се качи в мерцедеса на Кейд и подкара към моста.

Когато колата изчезна и вече нямаше връщане назад, Рик се обърна към Дофин:

— Добре. Води ме при него.