Стингър

40. Дупката

Ръцете на Коди изтръпнаха. Всичката им кръв се бе оттекла и краката му тежаха като петдесеткилограмови торби цимент. Може би бяха минали десет минути, откак бе тръгнала Дофин, най-много петнайсет, но силите му бързо се изчерпваха. Можеше само да виси, да търпи потта да се стича по лицето му и да стиска със схванатите си пръсти тръбата.

— Няма ли кой да ми помогне? — извика момчето и веднага съжали.

Тръбата се залюля и нови буци пръст се затъркаляха отгоре. Тя ме изостави — помисли си той. — Няма да се върне. По дяволите, може би дори не разбра, че съм в беда. Не, не — поправи се, обзет от паника. — Отиде да търси помощ. Разбира се, ще се върне. Нямаше друг избор, освен да се държи, но от шока и липсата на кръв мускулите на ръцете и раменете му бяха безчувствени като измръзнали.

Изведнъж чу нещо, от което по гърба му полазиха тръпки.

Беше съвсем тих звук. Отначало помисли, че е от пръстта, която се свлича на дъното. Но колкото повече слушаше, толкова повече се уверяваше, че греши. Беше потаен влажен звук от пробиването на нещо.

Затаи дъх. Нещо се движеше в тъмнината отдолу.

— Локет! Долу ли си?

Викът така го стресна, че без малко да изпусне тръбата. Вдигна очи и различи някакъв силует, който бе надвесен над дупката.

— Да! Тук съм!

Светна фенерче и лъчът му обходи дупката.

— Човече, този път си хлътнал доста дълбоко, а?

Гласът имаше мексикански акцент. Познаваше този глас, чуваше подигравките му и насън, но попита:

— Кой е там?

— Рик Джурадо, su bien amigo — дойде саркастичният отговор. — Твоят добър приятел. Имаме въже. Хвани се.

— Кой е там е теб?

— Другият ти добър приятел — каза му Рик и Коди разбра кого имаше предвид.

Рик остави трийсет и осем калибровия пистолет на пода на верандата. Дофин посегна към него от чисто любопитство, но той каза:

— По-добре остави това на мира, че ще ти пробие огромна дупка.

Тя кимна и отдръпна ръката си. Рик се огледа къде да завърже въжето. Трябваше да се задоволи с парапета от ковано желязо, който обграждаше верандата.

— Въжето няма да бъде достатъчно дълго — каза Дофин, като премери на око разстоянието от мястото, където той правеше възел. — Няма да достигне около метър.

— Не можем да направим нищо. Ще трябва да се справим с това, което имаме.

Рик разви въжето и застана на прага.

— Въжето слиза! — извика той и го пусна в дупката.

Насочи фенерчето надолу и видя, че Дофин се беше оказала права. Краят на въжето се мяташе на около три стъпки над тръбата, която Локет стискаше.

Коди вдигна очи. Никога досега три стъпки не му се бяха стрували толкова огромно разстояние. Опита да се вдигне на мускули, но отново остра болка проряза натъртените му ребра, а тръбата се разлюля и заскърца.

— Не го стигам! — извика той.

Отново увисна, а ръцете го боляха така, сякаш щяха да се измъкнат от раменните стави. На светлината на фенерчето видя струйки сива слуз, които се стичаха по стените на дупката и капеха долу в мрака.

Рик знаеше какво трябва да се направи. Изпсува тихо и подаде фенерчето на Дофин.

— Дръж това. Насочвай лъча право в него. Разбра ли?

Тя кимна, а той стисна въжето и започна да се спуска надолу.

Стигна на педя от тръбата, но не искаше да стъпва на нея. Като я гледаше как се клати, разбираше, че още два-три килограма бяха достатъчни да я изкъртят от стената.

— Локет! Повече не мога да се приближа. Ще трябва да се протегнеш и да хванеш краката ми.

— Няма да стане, човече. Уморен съм. Не мога да го направя.

Успяваше само да виси, без да мърда. Ако само малко се залюлееше, хлъзгавите му длани щяха да му изневерят или пък тръбата щеше да се счупи.

— Не ми пробутвай тези глупости! Само се пресегни и хвани краката ми!

Подметките на обувките му бяха само на десетина-дванайсет сантиметра от пръстите на Коди. Той знаеше, че единственият начин да се измъкне оттук беше да направи онова, което му казваше кроталът. Силите му обаче се изцеждаха бързо и усилието му се струваше огромно. Мускулите на раменете му бяха като замръзнали буци месо, остра болка пронизваше ребрата му. Пресегни се — казваше си той. — Само се пресегни. Първо с едната ръка, после с другата. Започна, но волята му се пречупи като мокър картон. Пръстите му стиснаха силно тръбата и само от това леко движение тя изскърца и потрепера. Стомахът му се сви. Аз съм уплашен до смърт — помисли си той и каза:

— Не мога да го направя.

Бицепсите на Рик се издуха, готови да поемат шока от тялото на Локет.

— Хайде, жилав гринго! — подигра го той. — Да не почнеш да плачеш за мама?

Локет не отговори. Рик усети, че се беше отказал.

— Хей, на теб говоря! Отговори!

Минаха няколко секунди и тогава:

— Наведи се.

— Копеле такова, май трябва да те оставя тук, долу, и да забравя за теб.

— Може и да си прав.

Коди го чу отново: нещо се тътреше отдолу. Сърцето му биеше лудо и той се опита да направи ново усилие, но разумът му подсказа, че тръбата няма да издържи.

— Човече, дори сестра ми е по-смела от теб! А също и баба ми! — Подигравките може би ще го ядосат достатъчно, за да опита, мислеше си Рик. — Ако знаех, че си такова мекотело, отдавна да съм приключил с теб.

— Млъкни — дрезгаво каза Коди.

Той почти е свършил, помисли си Рик и каза първото нещо, което му дойде наум:

— Правилно съм обяснил на сестра ми, че не заслужаваш никакво внимание.

— А? Какво каза за сестра ти?

Това го беше съживило.

— Ами Миранда все ме пита за теб. Кой си и разни други работи. Смяташе, че те бива. Просто те бива.

— Тя ли каза това?

— Да-а. — Сметна го за необходима лъжа. — Хич не си въобразявай, човече. Тя май има нужда от очила.

— Хубава е — каза Коди. — Готино маце.

По всяко друго време тази оценка би предизвикала юмрук в зъбите. Сега обаче Рик възприемаше всичко като начин да откъсне Коди от тази тръба.

— Сестра ми ти харесва, нали?

— Да, мисля, че да.

— Ако искаш да я видиш отново, трябва да излезеш оттук. Единственото, което трябва да направиш, е да се протегнеш.

— Не мога, човече, изтощен съм.

— Тогава ще взема да се смъкна още малко. Ще стъпя на тръбата и тя вероятно ще се счупи на две. Или ще полетиш надолу, или ще се хванеш за мен, ясно ли е?

— Не. Чакай, човече. Не съм готов.

— Напротив, готов си — каза му Рик и увисна на въжето една педя по-надолу.

Първо сложи на тръбата десния си крак. Последва силно изскърцване. Тръбата се разтресе силно и започна да се прегъва навътре. Рик изкрещя:

— Хващай се!

На светлината от фенерчето лицето на Коди блестеше от пот. Той стисна зъби. Усещаше, че люлеещата се тръба щеше да се счупи всеки момент. Сега или никога! Моментът беше решаващ, но пръстите му не искаха да се отворят. Капка пот се търкулна и подлюти окото му и го принуди да стисне очи.

Рик постави и левия си крак върху тръбата и отпусна тежестта си.

— Хайде! — подкани го той.

Тръбата започна да се откъртва от стената. Камъни и пръст започнаха да се свличат надолу.

— Копеле такова! — извика Коди и пръстите на дясната му ръка се разтвориха.

Болка раздираше раменете му. Увиснал на една ръка, той се пресегна към глезена на Рик Джурадо. Успя да го докопа и го стисна здраво, а тръбата изведнъж се изкриви, откърти се и полетя надолу сред дъжд от пръст.

Ръцете на Рик се плъзнаха по въжето и сякаш огън опърли дланите му. Успя да се задържи малко преди самия край. Раменете и ръцете му трябваше да поемат цялата тежест, тъй като Коди се държеше за единия му глезен и се опитваше да хване и другия. Двамата се люлееха между хлъзгавите стени и чуха приглушеното тупване на тръбата на около пет метра под тях.

Коди улови и левия крак на Рик, а после успя да се изтегли до кръста на другото момче. Рик чу как въжето изскърца под тежестта им. Ако парапетът поддадеше, очакваше ги дълго падане. Успя да изтегли и двамата с няколко педи нагоре. Мускулите и вените на ръцете му изпъкнаха. Кръвта бучеше в ушите му. Коди докопа края на въжето и облекчи с част от тежестта си Рик.

— Изкачвайте се! — извика Дофин. — Изкачвайте се!

Рик започна да се катери, местейки ръка след ръка. Обувките му се плъзгаха по влажната стена. Коди се опитваше да го следва, но на метър от края на дупката силите го напуснаха. Той остана да виси, докато Рик се измъкна на прага.

— Издърпай го! — каза Дофин и се опита да навие въжето на свободната си ръка. С другата държеше фенерчето и насочваше лъча му към Коди. — Побързай!

Тревогата в гласа й накара Рик да се надигне по корем и да се надвеси над ръба на дупката.

Нещо се изкачваше по стената на около два метра под Коди. Беше човешка фигура с бяла коса, но извърнала лице от светлината. Тя забиваше ръце в покритата със слуз пръст и се катереше плавно като алпинист.

Коди не я беше видял.

— Хайде, човече! Помогни ми да се измъкна — извика той, примижавайки на светлината от фенерчето.

Рик заби крака в прага, хвана въжето с две ръце и започна да тегли. И неговите сили бяха вече на изчерпване. Локет му се струваше непосилно бреме.

Коди се изкачи с около две педи и се опита да намери опора в стената, но слузта беше прекалено гъста.

Някаква ръка стисна левия му глезен и като се наведе, видя ухиленото лице на Котешката царица. Само че сега устата й беше пълна със сребърни игли и кожата й беше жълтеникаво-сива като на умряла змия, която е започнала да се разлага на слънцето. Опитваше се да се крие от светлината зад Коди и притискаше корем в стената. В очите й гореше студен огън, а гласът й съскаше като пара, излизаща през пукната тръба:

— С-с-спри-и-и, не бър-р-рзай, чер-р-р-рвей…

Коди замръзна за около три секунди, през които разбра какво означава истински ужас. Тя го дърпаше към себе си и затягаше все повече студените си пръсти, а тези на свободната й ръка бяха забити като нокти на граблива птица в пръстта. Неистовите напъни на Рик да издърпа въжето притъпи сетивата му и той реагира инстинктивно — ритна я в лицето с десния си крак. Все едно беше ритнал тухла, но въпреки това от устата й се разхвърчаха игли, а носът й изхрущя като смачкан охлюв.

Коди дръпна силно крака си, за да го освободи и усети остра болка. Острите й нокти бяха раздрали ботушите и плътта му, но в следващия миг той се катереше по въжето като маймуна. Рик го издърпа и той излезе от дупката така бързо, че се блъсна в Дофин и я просна на земята, фенерчето се търкулна на верандата.

Коди изпълзя встрани от дупката на четири крака, а Рик пусна въжето и се отблъсна от прага. Съвсем ясно чуваше дишането на белокосото нещо в мокрите стени.

— Фенерчето! — извика той. — Вземете фенерчето!

Главата на Дофин бучеше, но тя видя фенерчето на края на верандата и изпълзя до него.

От дупката се подаде една ръка. Металните нокти се забиха в дървената рамка на вратата и чудовището започна да се издърпва навън. Другата ръка замахваше и се опитваше да стигне краката на Рик, който бясно я зарита.

Дофин вдигна фенерчето и го насочи към вратата. Лъчът светлина попадна върху сбръчканото и лъснало от влага лице. Съществото нададе гърлен вик, вероятно породен от нещо средно между гняв и болка, и прикри с ръка очите си. Но то почти се беше измъкнало от дупката и с мощно накланяне напред пльосна тяло на верандата и се загърчи към Рик.

Тъкмо щеше да се хвърли върху него, когато Коди пристъпи напред и заби ръка в лицето на Котешката царица. Ръката му имаше допълнителен метален пръст — дулото на трийсет и осем милиметровия пистолет, който беше вдигнал от верандата. Стреля от упор и част от челюстта на госпожа Стеленберг хлътна навътре. Вторият куршум се заби в едното око, третият отнесе кичур бяла коса заедно с месото и оголи не кост, а някаква възлеста сиво-синкава метална повърхност, която се гърчеше като торба, пълна със змии.

Устата се разтвори като паст, жилестият врат се издължи и главата се приближи, за да захапе оръжието на Коди. Той стреля в устата и наоколо се разхвърчаха сребърни игли, а в тила зейна дупка, от която се плисна сива течност. Една ръка замахна към него, но той успя да отстъпи навреме и тя профуча на косъм от коленете му. Рик се претърколи по пода на верандата и излезе извън обсега на чудовището. Дофин стоеше до Коди и държеше здраво фенерчето с две ръце.

Тялото на Котешката царица потръпна. Ръцете и краката й започнаха да се удължават с лек пукот. Под жълтеникавата кожа се подадоха черни люспи. Гръбнакът се приведе, изду се като гърбица и месото по продължение на гръбначния стълб се разцепи. Дофин сграбчи ръката на Коди и го задърпа назад, а от процепа се размята опашка и удари като чук по тавана на верандата. Сега крайниците на Котешката царица бяха мускулести пипала на насекомо, нашарени на ленти от кожести люспи. Гротескното тяло повдигна корем и се затътри напред, оставяйки слузести дири.

Коди насочи пистолета напред и стреля два пъти. Единият куршум улучи онова нещо право в лицето и го вдлъбна, отмятайки назад главата му. Вторият изби още игли и откачи напълно долната му челюст. И тогава Коди натисна спусъка и ударникът изщрака на празно.

Онова нещо размахваше ръце и се опитваше да хване лъча на фенерчето, сякаш беше нещо солидно. Опашката му свистеше яростно напред-назад. От размазаното и капещо лице беше оцеляло само едно око, което мърдаше в кухината си. Рик вече беше прескочил парапета на верандата, а Дофин и Коди слизаха заднишком по стълбите, за да излязат от обсега на опашката.

Съществото издаде силен съскащ звук — странна комбинация от човешки писък и бръмчене на насекомо, после отстъпи към прага и офейка в дупката. Тъмнината го погълна. Някъде дълбоко долу се чу тежкото тупване на тялото, а после бързо драскане, сякаш някой рак се заравяше отново в гнездото си.

— Отиде си — каза Дофин със свито гърло. — Стингър си отиде.

— Божичко! — изхриптя Коди. По лицето му се стичаше пот. Струваше му се, че ще припадне. — ТОВА ли беше Стингър?

— Творение на Стингър. Всички негови творения са Стингър.

Рик се отдалечи и се наведе над канавката. Стомахът му вреше, но не изхвърляше нищо.

— Добре ли си? — попита го Коди.

Рик изплю слюнката си, която имаше вкус на акумулаторна киселина.

— О, да — успя да каже той. — Виждам такива изчадия всеки ден, човече. А ти? — Изправи се, пое си въздух, напоен с вонята на горяща гума, и протегна ръка към Коди. — Пистолета. Дай го тук.

Коди му го подаде и Рик го зареди с куршуми от допълнителната кутийка, която извади от джоба си. Дофин насочи фенерчето към лицето си и продължи да гледа светлината докато очите й се замъглиха. Тогава махна с ръка през лъча.

— Това е фенерче — каза й Коди. — Работи с батерия като фара на мотора ми.

— Разбирам принципа. Преносим източник на ток, да?

— Точно така.

Тя кимна и отново насочи вниманието си към светлината на фенерчето. Вече беше свикнала с ярката луминесцентна светлина, но когато я видя за пръв път в къщата на Джеси, Том и Рей, светлината имаше учудващо грозни отсенки, които придаваха на лицата на хората кошмарни цветове. Тази ярка светлина се различаваше много от меката светлина в мястото за ритуали. Дофин постави пръсти близо до електрическата крушка и усети слаба топлина и боцкане — неща, на които човешките същества не обръщаха почти никакво внимание.

— Това прогони Стингър. Не оръжието с ударните капсули.

— Какво? — попита Коди.

— Този източник на ток прогони Стингър — повтори тя. — Фенерчето.

— Това е само светлина и нищо повече. — Рик вкара последния куршум и затвори цилиндъра. — Не може да нарани никого.

— Не може да нарани човешко същество може би. Знам, че този източник на ток е предназначен да помага на човешките зрителни възприятия, но той ослепи Стингър. Може би му причини и физическа болка. Видях реакцията.

— Единственото, на което реагира, бяха куршумите — каза й Коди. — Напълни му проклетата глава с достатъчно гилзи и повече от сигурно, че ще реагира.

Той продължи да наблюдава вратата. Пред нея, върху дъските на верандата, блестеше локва слуз.

Дофин не отговори. Имаше нещо в светлината, което нараняваше Стингър, но не и човешките същества. Може би беше топлината или съставът на самата светлина, нещо във физическата и микроскопска дислокация на материята по продължение на самия лъч. Хората може и да не го съзнават, но тази светлина беше много по-мощно оръжие, отколкото неубедителното и шумно оръжие с ударни капсули.

— Какво имаш предвид с думите „творение на Стингър“? — попита Рик малкото момиченце, изоставил модулациите на уличния акцент. — Това Стингър ли беше или не?

— И беше… и не беше — отвърна тя. — Беше създадено и ръководено от Стингър, но самият Стингър остава под земята.

— Искаш да кажеш, че Стингър е построил онова нещо и е направил да изглежда като госпожа Стеленберг? — попита Коди.

— Да. Това, което видяхте, беше жив механизъм. Стингър ще конструира необходимото.

— Необходимо за какво? — Рик щракна предпазителя на трийсет и осем калибровия пистолет и го мушна в колана си.

— За да ме открие — каза Дофин. — Стингър ще използва всички налични суровини за своите творения. Той копае под улиците, появява се в къщите и събира суровини.

— Човешки тела — каза Рик.

— Правилно. Когато заграби необходимите суровини, Стингър изпраща чрез органични влакна сензорни сигнали към машините, с които е свързан и които се намират на междузвездното летателно тяло. — Тя махна с ръка към пирамидата. — Машините са построени от господарите на Стингър, те превеждат сигналите във физическа реалност.

От празните им погледи Дофин разбра, че не я разбират, затова отново прегледа мислено страниците на енциклопедия „Британика“.

— Като игра на бейзбол по телевизията — каза тя. — Картините се разпадат на части при самия източник и се сглобяват отново, щом пристигнат по предназначение. Само че в този случай Стингър може да избира как да комбинира сигналите, за да създаде същества, които са по-силни и по-бързи от оригиналите.

— А-ха — каза Коди, който започна да проумява нещата. — И по-грозни също.

— Тези творения се захранват с жизнената сила на Стингър — продължи Дофин. — Накратко казано, те са самият Стингър, защото мислят със същия ум. Като стотици телевизионни екрана, поставени в стотици различни стаи и настроени да предават един и същи бейзболен мач. Стингър физически остава под земята, но тези негови създания позволяват на зрението и ума му да бъдат на много места едновременно.

— Не спомена защо те преследва — подкани я да сподели причината Коди.

— Избягах от един свят-затвор. Влязох в тялото на един от пазачите и откраднах кораба за отпадъци. Това се произвежда там. Господарите на Стингър искат да ме върнат на… — отново срещна трудност при превода — „Скала седем“ — беше най-доброто, което измисли.

— Звучи като радиостанция — каза Рик.

— „Скала седем“ е приблизителен превод. Там нищо не може да живее извън затвора. — По устните й пробягна мрачна усмивка и детските очи изведнъж придобиха старческо изражение. — Това е едно гъмжило от убийци, заразени, крадци, пирати и дори престъпници като мен.

Коди не беше сигурен дали иска да знае, но трябваше да попита:

— Какво престъпление си извършила?

— Пеех. Господарите на Стингър провъзгласиха това за противозаконно на моя свят.

— ПЕЕЛА си! Това ли е всичко? Какво лошо има в това?

— Беше заради самата песен. — Сега очите на Дофин блестяха студено. — Песента предизвикваше разрушение. Беше стара, почти забравена песен. Но аз я знаех и трябваше да я пея. Ако не го направех, целият ми народ щеше да измре.

Очите й се присвиха и лицевите й мускули се стегнаха. За миг на Коди и Рик се стори, че виждат друго лице зад това на Стиви Хамънд. То беше жилаво и неотстъпчиво и така напрегнато, че чак ги плашеше. Беше лице на воин, а не на дете.

— Ще се върна у дома — тихо се закле тя. — Не съм спасител и никога не съм искала да бъда. Но ще се върна у дома или ще умра, правейки опити да се завърна. Никога отново няма да ме затворят на „Скала седем“. НИКОГА.

Усети, че бавно я облъхва студена вълна и се обърна към пирамидата. Коди и Рик също я почувстваха, но за тях тя беше само полъх хладен въздух. Сърцето й ускорено заби, защото знаеше много добре какво бе това и какво точно търсеше.

— Всичко свършва тук — каза Дофин. — Точно тук. Бягала съм още два пъти от „Скала седем“. И двата пъти изпращаха стингъри след мен и ме връщаха. Оставяха ме жива, защото искаха да ме „изследват“. — Тя се засмя с горчивина и известен гняв. — Само унижения — игла, за да наблюдават движението на вътрешностите ти, химикали, които да деформират сънищата ти. Нищо лично няма, нищо свято. Животът ти се измерва в реакции на болка, замръзване или горене. — Ръцете й се свиха в юмруци. — Гаврят се с теб, докато започнеш да пищиш. И през цялото време на „изследването“ знаеш, че в това време бъркат право в сърцето на твоя свят.

Гласът й секна. В продължение на няколко минути тя трепереше и не можеше да говори. После продължи:

— Когато приключат, ще потърсят нови светове за опустошение. Земята може да се окаже един от тях. — Тя погледна последователно Коди и Рик и през мъглата и дима отново впери поглед към кораба на Стингър. — Всичко свършва тук — с моята смърт или тази на Стингър.

— Какво имаш предвид, като казваш „Земята може да се окаже един от тях“? — попита Коди.

Тя си пое дълбоко въздух. Трябваше да каже на човешките същества онова, което знаеше.

— Стингър е ловец не само на избягали престъпници, за които е обявена награда. Той ловува и планети, също за награда. Когато се върне на „Скала седем“, ще предаде подробно описание на жителите на тази планета, техническото й равнище и отбранителните й системи. В зависимост от описанието, Земята може да бъде прибавена към списъка от планети, подходящи за инвазия от страна на — имаше проблем с превода — Юмруците. Господарите на Стингър. Мисля, че няма да мине много време и ще изпратят първата флотилия.

— Божичко! — каза Коди. — Какво ли толкова имаме, което биха могли да искат?

— Живот — беше прямият отговор. — Юмруците ненавиждат всяка форма на живот, различна от тяхната. Не могат да търпят друга форма на живот да процъфтява някъде без тяхно позволение. Ще дойдат тук, ще вземат затворници за изследване, ще съберат разни минерали, които привлекат вниманието им, и после ще въведат вируса на някоя болест в екосистемата или ще проведат масови екзекуции. Това е върховно удоволствие и смисъл на живота им.

— Изглежда, тези чешити си падат по развлеченията — огледа се Рик с ръка на пистолета. Димът така плътно ги беше обгърнал, че не виждаше нито коли, нито хора наоколо. — Локет, по-добре я махни от улицата. Сигурно не искаш още някоя изненада да изскочи пред теб.

— Прав си. Но ако това проклето нещо може да изникне изпод земята, къде ли бих могъл да намеря безопасно място за нея?

— Какво е това? — Дофин посочи и през мъглата двамата видяха мъжделивата светлина на блока с апартаменти.

— Крепостта на ренегатите. Построена е доста стабилно. Може би е единственото място наоколо, което струва нещо.

— Тези светлини няма да се харесат на Стингър — каза им Дофин. — Мисля, че е безопасна постройка.

Ако изобщо има земна постройка, която да е безопасна, помисли си тя.

— Отивам отвъд реката — каза Рик. — Доста хора са се сврели в църквата там.

Той отново погледна към Дофин. Предизвикателното лице-зад-лицето беше изчезнало и тя пак изглеждаше като малко момиченце.

— Полковник Роудс и шерифът те търсят. Преди двайсет минути бяха в клиниката, но ги чух да казват, че отиват в къщата на Крийч. Знаеш ли къде е това? — Въпросът бе отправен към Коди.

— Да. Къщата на Додж Крийч. Не е много далеч оттук. — Но Коди не смяташе да обикаля улиците с Дофин, без да има някакво оръжие. Не се знаеше какво може да изскочи от някоя от тъмните къщи. — Първо ще я заведа в нашата Крепост. После ще потърся Ванс.

— Окей. И внимавайте да не ви изненадат в гръб.

Рик тъкмо тръгваше, когато Коди извика:

— Ей! Почакай! — Рик се спря. — Не беше длъжен да влизаш в тази дупка.

Това беше един от най-странните моменти в живота на Коди — да стои на територията на ренегатите по тъмно заедно с някакво същество от друг свят и водача на кроталите. Почувства се като в сън и ако я нямаше локвата слуз на верандата на Котешката царица и кръвта не джвакаше в ботуша на раздрания му крак, не би повярвал, че всичко това се е случило.

— Наистина ти благодаря за жеста.

Благодарност от ренегат — и особено от Коди Локет — беше нещо по-странно и от самите обстоятелства. Рик вдигна рамене.

— Не беше кой знае какво. — Ожулените му от въжето ръце щяха да му докажат по-късно, че греши.

— Мисля, че беше. Ей, сериозно ли говореше за сестра ти?

— Не — твърдо отвърна Рик. Една искра от старата омраза отново припламна. — Избий си Миранда от главата. Ясно ли е?

— Може би ще го направя, може би няма. — Пак старата работа, помисли си Коди.

— Ще го направиш, селяндур такъв.

За миг се изгледаха гневно като два булдога, които не искат да отстъпят и сантиметър от територията си, после Рик тръгна заднишком по осеяната с пукнатини улица. Обърна се рязко и изчезна в мъглата.

— Едва ли, плюнко — тихо каза Коди и погледна към Дофин. — Обзалагам се, че там, откъдето идваш, няма мотоциклети, а?

— Безспорно — отвърна тя.

— Тогава ще можеш да разкажеш на твоите хора всичко за тях, защото тъкмо сега ще се повозиш на такова нещо. — Той отиде до хондата, качи се и запали мотора. — Сядай зад мен и се дръж здраво.

Дофин го послуша, макар и притеснена от вибрациите и шума на машината. Коди обърна мотоциклета в обратна посока и бързо се отдалечи от къщата на Котешката царица по улица „Травис“.