Спящата армия

9.

Това, което най-много го учуди, бе обстоятелството, че не си спомняше да е изпитал болка. Бе усетил някаква ярка светкавица, ужасен трясък и пукот, и като през лупа бе видял как тежката стоманена врата пред него се разцепи и отломъците разкъсаха костюма му. Но не бе усетил никаква болка, никакъв ужас, макар че в момента бе твърдо убеден, че умира.

Стоун не бе умрял, но още си спомняше чувството, обхванало цялото му тяло, усещането, че се плъзга през някакъв тъмен тунел, някаква шахта, в чийто край се виждаше приказно красива, ярка светлина. Но после нещо го бе върнало назад. Не можеше да си спомни как се бе озовал отново на борда на кораба си. Последният му спомен бе безизразното лице на Луцифер, наведено над него, и тънки, дълги игли, забити в тялото му. А после бе изпаднал в безсъзнание, измъчван от кошмари и безсмислени, ужасни видения.

Той усещаше, че не беше сам. Някаква висока, слаба фигура на мравка стоеше до леглото му и с четирите си крайника манипулираше с бутоните на сложен уред до леглото му. Към тялото му бяха свързани безброй тънки жици и маркучета.

Луцифер забеляза, че Стоун се бе събудил, и извърна глава. За момент си въобрази, че в големите му фасетни очи пробягна радостна сянка.

— Какво се случи? — попита Стоун и се ужаси от звука на гласа си.

Той издаваше състоянието му повече от всичко.

— Не се опитвайте да се движите — отговори Луцифер. — Не говорете. Ранен сте много тежко.

— Знам — промърмори Стоун. — Какво се случи? Какво…

— Клопка — каза Луцифер.

— Клопка? — повтори, стенейки, Стоун. — Идиоти такива! За какво са ви всичките тези чудесни уреди? Не можете ли да откриете някаква бомба с дистанционно управление?

— Можем — отвърна невъзмутимо Луцифер. — Експлозивът не бе възпламенен дистанционно. Бяха оставили един от хората си, който го е задействал ръчно.

С повторно стенание Стоун затвори очи. Известно време той не знаеше кое бе по-лошо — ядът заради случилото се или ужасът от представата, че един от тези глупаци се бе самовзривил, за да унищожи няколко мравки.

— Колко зле… съм? — попита с мъка Стоун.

— Много зле — отговори Луцифер с хладния и равен тон на някаква машина. — Тялото ви е неизлечимо увредено.

Измина около секунда, докато Стоун разбере какво казва адютантът му. Той отвори ужасено очи и се втренчи в огромната мравка.

— Неизлечимо?

— Няма причина за безпокойство — успокои го Луцифер. — Вече летим обратно към Ню Йорк. Апаратурата на борда на този кораб е достатъчна, за да поддържа до там жизнените функции на тялото ви.

— Означава ли това, че… съм осакатен? — попита ужасен Стоун.

Луцифер отговори на безжизнения си машинен език:

— Не. Уврежданията не могат да се отстранят. Ще имате ново тяло.

Трябваше да измине известно време, за да разбере Стоун какво бе чул. Той изгледа мравката с поглед, изпълнен с недоверие и ужас.

— Ново тяло?

Беше чувал, че нашествениците могат да възстановяват тялото по произволен модел. Машината, чийто принцип на действие бе наблюдавал веднъж със собствените си очи, не се задоволяваше само с това да възпроизведе перфектен дубликат на тялото. Тя пренасяше в новото тяло цялата индивидуалност, съзнанието и всички спомени.

„А това означава, помисли си с ужас Стоун, че те могат да четат мислите ми.“

Всичко, което някога бе чувствал и мислил, което бе казвал и вършил.

А това означаваше, че щяха да научат, че той ги бе предал.

Лагерът на варварите бе разположен на брега на широка, спокойна река. Тук-там от бляскавите води на реката стърчаха остатъци от зидове, които на звездната светлина изглеждаха като отлети от катран; на отделни места по брега се виждаха полуразрушени крайбрежни съоръжения, но почти целият бряг бе превзет от избуяващата зеленина.

А брегът не беше безлюден. Още по време на двучасовия си поход се натъкваха на мъже и жени, така че броят на придружителите им се бе увеличил. Това, което се простираше пред тях, беше цял град, макар че човек трябваше да се взира много внимателно, за да го разпознае. Изглежда, че по-голямата част от варварите живееше под земята. Черити разпозна само няколко колиби, построени от шума и клони, но множество грижливо замаскирани дупки в земята.

Диваците ги заведоха до един от тези входове, зад който намериха това, което бе очаквала Черити: мазата на сградата, която някога се бе издигала тук. Това беше огромно правоъгълно помещение, осветено от стотици факли.

Когато кракът й докосна стълбата, Черити спря неволно. Тя забеляза как Хартман и двамата войници се сепнаха и посегнаха към пушките си. Но все пак не изпълниха движението докрай. За тяхна всеобща изненада варварите не ги обезоръжиха, но както индианецът, така и Кайл вероятно разбираха колко малко би им помогнало оръжието срещу многочислената маса диваци, която виждаха пред себе си.

В огромната сводеста маза имаше стотици местни хора: мъже, жени, деца и старци, които седяха на малки групи около горящи огньове, лежаха върху снопове шума и дрипи и спяха, говореха или ядяха, или пък вършеха други неща, чието значение Черити не успя да разбере. Докато ги водеха през огромната подземна зала, някое лице се надигаше от време на време и им хвърляше незаинтересован, бегъл поглед. Веднъж две деца повървяха няколко крачки след тях, а после спътниците им ги прогониха със заповеднически жестове.

Ситуацията изглеждаше на Черити все по-нереална. Представата, че никой не обръща внимание на пленничеството им, не бе логична.

Отведоха ги в малко помещение без врати в задната част на мазата, където Джеърд безмълвно, но с изразителни жестове им обясни, че трябва да изчакат тук. За най-голяма изненада на Черити при тях не остана никой от придружителите им.

Когато варварите изчезнаха, Хартман се нахвърли върху нея:

— Браво, капитан Леърд — каза остро той. — Това бе наистина майсторско стратегическо постижение. Постепенно започвам да разбирам защо САЩ са изгубили войната срещу нашествениците!

Черити понечи да отговори, но Кайл я изпревари.

— Все още сте жив, или?

Хартман го измери с поглед, в който се четеше смесица от гняв и презрение.

— Да — каза отсечено той. — Въпросът е само в това, дали още дълго ще можем да се радваме на това.

— Какво става с вас, Хартман? — каза спокойно Черити. — Досега не са ни сторили нищо.

— Вие го казвате! — изръмжа Хартман. — Досега!

— Какво означава това? — намеси се Нет. — Наистина ли мразите толкова много тези хора, или просто се страхувате?

Хартман я възнагради с такъв поглед, сякаш не се решаваше дали си струва въобще да отговаря на уейстлендърката.

— Да — отговори той, — страхувам се.

— Досега не са ни сторили нищо — каза Скудър.

— Не се радвайте, твърде рано е — отговори Хартман. — Няма да сме първите, убити от тези зверове.

— Защо ги наричате така? — попита Скудър.

— Защо не са нищо по-различно! — отговори Хартман с изпълнен със злоба глас. — Огледайте се наоколо. Те живеят като животни. — Той направи гневен жест към съседното помещение.

— Може би живеят по-различно — каза Черити.

Тя бе отишла до входа, но не бе напуснала помещението. Беше се облегнала на стената и гледаше замислено навън.

Това, което видя, я обърка още повече. На пръв поглед сякаш сбирщината от мръсни, дрипави фигури в този бетонен бункер потвърждаваше думите на Хартман; тук-там активността им се бе запазила, но повечето от тях просто седяха безмълвно и се взираха тъпо в празното пространство. Тя се сети отново за Джеърд и странния израз в очите му; една празнота, която може би бе израз на съвсем различен, чужд начин на мислене.

„Вероятно, помисли си тя, Хартман с прав, макар и по съвсем по-различен начин, отколкото предполага. Тези мъже и жени тук биха могли да бъдат наследници на ония, които някак бяха преживели опустошението отпреди половин век.“

Беше трудно да се разберат подробностите под мръсотията, дългите сплъстени коси и дрипите, но Черити смяташе, че повечето от фигурите са сакати. Някои се движеха по много особен начин, други имаха гърбици или неестествено дълги крайници. Тя видя млада жена, чието лице бе почти изцяло покрито с огромен, чер тумор и друга без крака, която обаче се движеше много сръчно и бързо на лакти и колене.

Черити се обърна към Хартман и повтори въпроса, който Нет бе задала преди минута.

— Защо толкова ги мразите, Хартман?

Вместо да я скастри, както бе очаквала, Хартман само я погледна изморено.

— Съвсем не ги мразя — каза той. — Може би се страхувам от тях. Всички ние се страхуваме от тях.

— От тези безвредни диваци? — посочи с неопределен жест Кайл варварите навън. — Не говорите сериозно, че тези хора представляват опасност за вас?

— Напротив — отвърна сериозно Хартман. — Знам, че създават друго впечатление, но са опасни. Нападнаха няколко от подслушвателните ни станции. В базата почти няма човек, който да не е загубил заради тях приятел или роднина.

— Но те са диваци! — възрази Скудър. — Дори нямат и оръжие. С копията и секирите си…

— Вече изживяхте това, което направиха с колата ни — прекъсна го Хартман. — Не ги подценявайте. Петдесет години се боря срещу тях и до ден-днешен не знам кой ще спечели тази война.

— Петдесет години? — Нет погледна лейтенанта с нескрита ирония. — Но вие не сте по-стар от четиридесет.

— На четиридесет и две съм — каза Хартман с бегла усмивка.

— Имате камера за спане — предположи Гурк.

Хартман кимна.

— Обитаваме външните станции, като редуваме девет години сън и една година стража. А това е повече, отколкото човек може да издържи.

Нет и Скудър погледнаха Хартман и двамата му войници изненадано, а Черити само се учуди леко, че не се бе сетила за това.

Непринудеността, с която Хартман говореше за нейния собствен престой в камерата за спане, би трябвало да й подскаже какво всъщност ставаше тук. Най-сетне знаеше със сигурност, че техниката на изкуствения зимен сън не бе патент само на САЩ.

И въпреки това тя започна да гледа на Хартман и двамата му спътници със съвсем други очи. Изведнъж проумя враждебността и горчивината на тримата мъже и разбра какво става в душите им. И тя бе изпитвала същите чувства малко след събуждането си. Тези трима мъже познаваха тази планета такава, каквато бе преди. Познаваха и този град преди той да бъде разрушен и превърнат в истински ад, вероятно знаеха всяка отделна улица и всяка една сграда там вън и за тях тази гледка трябва да беше много по-ужасяваща, отколкото за останалите. Но чувството на съпричастност, което я бе обзело след тези размишления, трая само няколко минути и после отстъпи място на гнева.

— Вие не сте сами, нали? — каза тя. — Смятам, че там навън има цяла база от бункери. И вие седите от петдесет години там, снабдени с всичко необходимо, въоръжени до зъби и не правите нищо друго, освен да стоите със скръстени ръце и да гледате как те парче по парче променят тази планета.

— Не е съвсем вярно — отговори спокойно Хартман.

— О, естествено, че не е — каза саркастично Черити. — Вероятно също си убивате времето, като ходите на лов за тези бедни създания там вън.

— Глупости, съкровище — каза сърдито Хартман. — Точно обратното: „бедните създания“ там вън се опитват да ловуват с нас.

Черити стрелна войника с гневен поглед, но си спести отговора. Тя усети, че ще изгуби контрол над себе си, ако каже дори една дума. Освен това познаваше твърде малко ситуацията тук, за да се опитва да съди някого. Без да погледне Хартман и двамата му придружители, тя се обърна и тръгна към Нет и Хелън, които се грижеха за ранения техник.

Кайл бе положил мъжа върху една от купчините парцали, разхвърляни навсякъде по пода. Той бе в безсъзнание, но се движеше неспокойно и говореше трескаво. Черити не разбра какво казва, защото той също не говореше английски като Хартман и двамата войници, а немски, който тя слабо разбираше. Погледна загрижено бледото, блестящо от пот лице на мъжа, а после се обърна въпросително към Нет. Уейстлендърката я изгледа сериозно и поклати почти незабележимо глава. Черити отново усети как в нея се надига вълна от гняв и безпомощност. Беше несправедливо, че този мъж, който явно бе спасил живота на всички тях, като беше останал да взриви тунела, трябваше да заплати с живота си за това. Повече с отчаяние, отколкото с надежда, че може да направи нещо, тя се обърна и метна с ръка към Гурк. В първия момент джуджето не обърна внимание на жеста й. Откакто се бяха натъкнали на варварите, той не бе казал нито дума, но държанието му се бе променило. Обикновено му харесваше да играе ролята на лошо джудже, но никой не възприемаше сериозно престорената му враждебност. Но ядът, който тя прочете сега в тъмните, лишени от зеници очи на Абн Ел Гурк, беше истински. Тя дори изпита чувството, че той обвинява нея и останалите за опасното положение, в което бяха изпаднали.

— Какво искаш? — попита Гурк, след като си бе направил труда да се приближи.

Черити стана и посочи ранения.

— Можеш ли да направиш нещо за него?

— Да — изръмжа Гурк. — Да му прережа гърлото. Поне няма да се мъчи повече.

— Говоря сериозно — каза спокойно Черити. — Помогни му!

— И как? — Гурк направи неопределена гримаса, но въпреки това се приближи към ранения техник, коленичи до него и прокара сухите си, сбръчкани пръсти по лицето и слепоочията му. — Какво очакваш от мен? Не съм нито лекар, нито магьосник. Човекът умира.

— Може би това е най-доброто за него.

Макар че Черити знаеше какво означават думите на Хартман, тя се обърна и изгледа ядосано лейтенанта.

— Затваряйте си устата! — сряза го тя.

— Защо? — отвърна хладно Хартман. — Дребосъкът има право. Човекът умира. И вероятно ще умре по-леко и по-безболезнено, отколкото ние.

Черити понечи да отговори сърдито, но изразът върху лицето на Хартман я убеди, че всякакви думи биха били безсмислени. Вместо да спори с него, както бе възнамерявала, се извърна и тръгна демонстративно към наблюдателния си пост до вратата.

Малко преди да я достигне, почти се блъсна в Джеърд, който се връщаше, придружен от още двама туземци. Единият от тях бе мъж, чиято възраст не можеше да бъде определена под гъстата брада и сплъстената, дълга до раменете коса. Втората фигура беше по-ниска и по-слаба и имаше руса, дълга коса. Това беше момиче. Черити прецени, че е осем или девет годишна. Дрипавата рокля, в която беше облечено момичето, бе разкъсана на дясното рамо. Под плата стърчеше нещо, което на пръв поглед изглеждаше като гърбица. Но в действителност то беше някакво същество с хитинова обвивка и осем или десет очи, които непрекъснато се отваряха и затваряха в лудешки ритъм. В кожата на детето се бяха впили безброй пипала.

— Милостиви боже! — изстена Скудър. — Какво е…

С рязко движение с ръка Черити му заповяда да млъкне. Джеърд и другият мъж не бяха забелязали ужаса й, но при звука на гласа на Скудър момичето погледна нагоре и измери огромния индианец с живите си, проницателни очи. Черити бе наясно, че тя разбира всяка дума.

С всички сили потисна отвращението, с което я изпълваше тази гледка и си наложи да се усмихне. Макар че момичето не я гледаше, то също се усмихна изведнъж, а погледът на отвратителното чудовище върху рамото му се насочи внезапно към лицето на Черити.

Това не беше поглед на лишено от мисъл същество, това бяха очи на насекомо — студени, мигащи фасетни очи, в които проблясваше живот, който липсваше в очите на Джеърд и другите диваци.

Черити с мъка успя да отклони погледа си от очите на паяка. Детето все още гледаше Скудър със свита в раменете глава, но сега се извърна към нея и се усмихна. Черити отвърна на усмивката и преодоля дотолкова погнусата си, че пристъпи крачка напред към момичето и протегна ръка към него. Лъскавата хитинова топка върху рамото му трепна и се разклати. В продължение на секунда Черити трябваше да положи огромни усилия, за да се освободи от ужасното чувство, че чудовището би могло да се отскубне от рамото на детето и да скочи върху ръката й. Точно тогава момичето вдигна ръка и докосна плахо пръстите на Черити.

Тя изпита чувство, което не би могло да се опише с думи; то бе подобно на онова някога в космическия кораб, когато бе усетила присъствието на същества от друг вид. И все пак това чувство бе съвсем по-различно, защото тогава тя бе усетила опасност, някаква безплътна, неописуема заплаха, а сега не чувстваше нищо такова. Това, което изпитваше, бе непознато, странно и различно чувство.

Но не и враждебност. Още секунда момичето я гледаше със същата особена усмивка, а после се обърна и тръгна бавно към Нет. Хелън и Гурк, които все още стояха на колене до ранения. Очите на Нет се разшириха от ужас, когато видя какво виси на рамото на момичето, а ръката й посегна инстинктивно към пушката в колана й.

Но преди Черити да успее да я спре, Гурк вдигна изплашено ръка и направи отбранително движение.

— Какво може да е това? — попита Хартман, като пристъпи бързо, сякаш искаше да препречи пътя на момичето, но отново спря, когато Черити поклати отрицателно глава.

— Оставете я — каза тихо тя.

Хартман сбърчи чело, но за най-голяма изненада на Черити отстъпи послушно назад. Нет и Хелън също се надигнаха, за да направят място на детето. Гурк остана да стои безмълвен, като следеше всяко движение на момичето с недоверчивите си, живи очи.

Момичето коленичи бавно до ранения, в продължение на минута наблюдаваше внимателно лицето му, а после протегна бавно ръце.

Хартман пое шумно въздух, но не каза нищо.

Пръстите на момичето се плъзгаха нежно по лицето на техника, опипваха бузите, устните, носа и затворените му очи, описваха кръгове и сложни, вплетени една в друга фигури върху челото и слепоочията му. Нито Черити, нито който и да е друг от останалите не разбираше какво всъщност правеше то. Но след минута хрипкавото дишане на ранения се успокои.

— Какво прави тя? — попита Черити. Гласът й неволно бе преминал в шепот.

Джеърд отговори също така тихо:

— Приятелят ви… е… много болен.

— Знам — отговори Черити. — Ще умре.

— Не — каза Джеърд. — Може… да живее.

Черити погледна объркано Джеърд. При първата им среща той говореше бавно и с големи паузи между отделните думи. Но едва сега Черити забеляза, че говори английски — нейният матерен език, който не би могъл да знае.

— Откъде знаеш? — попита объркано тя.

— Ако вие… искате — отговори бавно Джеърд, — тогава… той може да продължи… да живее. Но не като… блиндер5.

— Като „блиндер“? — повтори Черити объркано. — Какво…

— Ние можем… да го… спасим — прекъсна я Джеърд. — Той ще бъде… „джеърд“. Като „блиндер“… ще умре.

Черити не разбираше вече нищо. Един бърз поглед към лицето на Хартман й подсказа, че и при него не беше по-различно. Но докато тя беше само объркана, лицето на немеца се бе смръщило от яд и недоверие. Преди лейтенантът да успее да каже или извърши нещо, тя продължи:

— Боя се, че не те разбирам. Как така той ще стане като теб?

Джеърд поклати глава. С пресилен пантомимен жест той вдигна ръка, разпери пръсти и положи длан върху гърдите си.

— Аз съм… Джайл — каза той. — Ние сме… джеърди.

С другата си ръка той направи кръгово движение и най-сетне Черити разбра.

— Вашият народ се нарича джеърд — предположи тя. — А ние сме „блиндери“.

Джайл кимна и разтърси глава. С усмивка, която в съчетание с необичайната пустота на погледа му действаше повече ужасяващо, отколкото успокоително, той посочи Хартман и спътниците му.

— Те са… слепи — каза той. — Вие не сте.

— И вие… можете да спасите този мъж? — попита недоверчиво Черити. — Като го направите един от вас?

— Той ще… вижда — потвърди Джайл.

— Момент! — каза остро Хартман. — Пристъпи ядосано към Черити и отправи заповеднически жест към момичето и ранения техник. — Няма да допусна да го превърнете в… създание като вас!

Пустите очи на Джайл се обърнаха към Хартман и го изгледаха така, че Черити изтръпна.

— Тогава… той ще умре — каза спокойно той.

— По-добре, отколкото…

— Затворете си най-сетне устата, Хартман! — прекъсна го остро Черити. — Искате да умре ли?

— А вие искате да стане като този…? — потърси подходящата дума той. — Като тези животни?

— Вие сте глупак, Хартман — каза спокойно Кайл. — Не знам кои или какво са тези джеърди, но със сигурност не са животни. Дори и вие имахте възможност да забележите това.

Лицето на Хартман стана тъмночервено. Ръцете му се свиха в юмруци и в продължение на секунда той изглеждаше така, сякаш иска да връхлети върху Кайл. С упорито присвити устни той каза:

— Забранявам! Този мъж е под моя команда. Никой няма да го докосва, докато аз не разреша!

— Не смятам — каза спокойно Черити, — че вие или аз можем да заповядваме нещо тук, лейтенант Хартман.

Хартман не отговори, но тя видя как Леман, а след кратко колебание и Фелс, напуснаха мястото си и пристъпиха към момичето и ранения техник, Фелс действаше неохотно и избягваше погледа й, но по лицето на Леман се четеше ярост.

Черити изгледа за секунда двамата войници, а после се обърна към Джайл, при което Кайл хвърли бърз поглед към Скудър. Двамата се разбраха и се приближиха до ранения и момичето. Ръката на Леман се спусна към приклада на пистолета в колана му и остана да лежи върху него, а Фелс все още изглеждаше така нещастен и започна да пристъпва смутено от крак на крак.

— Помогнете му — помоли Черити Джайл и се обърна към Хартман. — Заповядайте на двете си оловни войничета да отстъпят, лейтенант Хартман, или ще ги изгубите.

Може би нейният спокоен, почти приятелски тон накара Хартман да разбере колко сериозно говори тя.

— Добре — каза най-сетне той. — Този път спечелихте, капитан Леърд. Но ще си поговорим още по този въпрос. И не смятайте, че се страхувам от вас. Не искам тези диваци да гледат как се караме. Това е всичко.

— Естествено — каза иронично Черити.

Хартман махна с ръка и двамата войници отстъпиха назад. Кайл и индианецът също се отстраниха. Момичето стана. След една кратка заповед на Джайл вторият джеърд пристъпи към ранения и с учудваща лекота го изнесе от помещението. Момичето го последва, а Джайл остана.

— Какво ще правите с него? — осведоми се Черити.

— Нищо… няма да му се случи — отговори бавно Джайл.

— Ще го върнете ли обратно? — попита Черити.

Джайл не отговори.