Спящата армия

7.

Стоун се движеше трудно в бронираната си предпазна униформа.

Тя бе комбинирана с вградена скелетна конструкция, усилваща всяко негово движение, така че всяка негова стъпка беше придружавана от слабото бръмчене на сервомоторите. Въпреки това той се чувстваше така, сякаш носеше тонове на раменете си.

Струваше му се, че усеща пот върху кожата си, но малките уреди, монтирани в шлема му, показваха, че климатичната уредба на костюма функционира безупречно. А и радиоактивността не беше по-висока, отколкото на борда на планера, където бе облякъл костюма. Въпреки това Стоун сякаш усещаше сърбеж и лазене на мравки; чувство — особено неприятно в такъв костюм, позволяващ на този, който го носи, всичко друго, освен да се почеше.

Стоун се опитваше да не обръща внимание на топлината и сърбежа.

От момента, в който беше напуснал планера и бе излязъл в този ад от радиация и горещина, той вече съжаляваше, че не беше послушал мравката и не бе останал на борда. Но връщането в сигурното убежище на военния кораб би му коствало същото душевно усилие, както и да продължи.

Погледът на Стоун се плъзна през хаоса от разрушени къщи и купища развалини. Бяха се приземили на три мили от мястото, където бе експлодирала първата бомба. И въпреки това радиацията тук бе все още твърде висока. Повечето растения се бяха превърнали в черни, овъглени пънове, които в смъртния си час сякаш се бяха наклонили един към друг като измъчени от болка животни. Малко по-нататък лежеше някакво мъртво животно, което той би взел за плъх, ако не беше толкова огромно. И дори почти устойчивите на радиация инсекти, които мороните бяха пренесли в този свят, не бяха оцелели в този ужасен ад от гама-лъчи; земята беше покрита с трупове на по-малки, крилати, подобни на бръмбари същества.

В центъра на тази картина на пълно опустошение мравките воини изглеждаха почти гротескно. Никой от тях не носеше защитен костюм като Стоун. Повечето дори не бяха облечени, а бяха препасали само обичайните си колани за оръжието или носеха на гърба си тежки раници, в които влачеха някакви уреди.

Придружаван от острото писукане на сервомоторите на защитния костюм, Стоун пристъпи още няколко крачки и отново спря. Той се огледа колебливо и се запита дали капитан Леърд и останалите бяха наистина мъртви. Но как биха могли да оцелеят в този ад?

Изведнъж радиоприемникът на костюма му подаде сигнал. Стоун натисна бутона за обаждане.

— Да?

— Губернатор Стоун — прозвуча от приемника пискливият метален глас на някаква мравка, — искахте да бъдете информиран за всичко необичайно и…

— Какво има? — прекъсна го недружелюбно Стоун.

— Телепатичните импулси на търсача са прекъснати.

Измина един момент, докато Стоун разбере какво означават тези думи. А после се сети за примитивната сонда за шпионаж, която бе засечена от навигационните уреди на планера преди около един час.

Една почти смешно замаскирана летяща камера, идваща вероятно от някоя от базите на бунтовниците, намиращи се почти навсякъде наоколо, които не заслужаваха да бъдат търсени и унищожавани поотделно, защото това би означавало огромни разходи. Въпреки това Стоун бе заповядал да не я унищожават, а да поставят незабелязано в нея търсач. Ако с помощта на телепатичните инсекти успееха да открият базата на бунтовниците, щурмоваците му щяха да довършат останалите.

— И? — попита той.

— Прекъсването на импулсите би могло да означава, че насекомото е загинало случайно — отвърна мравката. — Но би могло да бъде и открито и унищожено. А това е необичайно.

— Защо?

— Защото местните не знаят за съществуването на търсачите. Те нямат нито технически, нито сетивни способности да измерват телепатичните импулси.

— И капитан Леърд не ги притежава — отговори Стоун.

— Да, обаче избягалият от Париж воин познава тези създания.

Стоун замълча за момент. Противно на всякаква логика и при липсата и на най-малкото доказателство той все пак усещаше, че Черити Леърд и спътниците й са го направили; те сигурно се намират в скривалището на бунтовниците, от което беше дошла сондата за шпионаж.

— Можехте ли да определите точното местоположение на бунтовниците, преди търсачът да бъде унищожен?

— Не. Но ще го открием. Две отделения войници вече претърсват местността.

— Изпратете още две — заповяда Стоун. — И ме заведи до предполагаемото място.

Мравката се поколеба за секунда.

— Не ви съветвам да правите това — възрази предпазливо. — Бунтовниците в тази област не са особено активни, но са опасни. Вече няколко от нашите разузнавателни отряди са…

— Не те питам за мнението ти! — прекъсна го грубо Стоун. — Заведи ме там!

Мравката на борда на планера не възрази повече. Но след няколко секунди огромният самолет се спусна, прелетя почти безшумно над Стоун и се приземи. Люкът в долната част на корпуса му се отвори и от него се подадоха два стоманени грайфера, които вдигнаха тежащия тонове предпазен костюм.

Фелс, Хартман и още един войник ги следваха с извадени оръжия, докато вървяха бързо през ниския тунел, извеждащ от скривалището на бунтовниците. Единият от двамата техници беше начело на малката колона, а от другия нямаше и следа. Черити бе попитала Хартман за него, но не беше получила никакъв отговор.

Тунелът, който не бе нищо друго, освен празна канализационна тръба, вървеше около една миля направо, а след това се разклоняваше в един осветен и един неосветен коридор. Без колебание Щерн навлезе в ярко осветения коридор, но Хартман кимна отрицателно, когато Черити понечи да го последва.

— Това е погрешен път — каза той. — Знаете, че по-широкият път невинаги води към вратата на рая. Пише го в Библията.

— Вероятно мороните не знаят това — отвърна Нет. — Не вярвам да четат Библията.

Черити посочи Щерн, чиято фигура беше почти изчезнала в червеникавата светлина на тунела.

— Къде отива той?

— Подготвя малка изненада за вашите приятели — отговори Хартман неохотно, като едновременно с това направи жест с двете си ръце да вървят по-бързо.

Те почти се затичаха, но Черити знаеше, че имаше причина да се бърза. Малко преди да напуснат убежището на Хартман тя бе хвърлила поглед върху мониторите и това, което бе видяла, я бе ужасило. Макар че Кайл беше унищожил телепатичното насекомо, мравките се приближаваха към скривалището им. Нямаше да мине много време и те щяха да открият замаскирания вход към подземната база на Хартман, а с това и входа към тунела за бягство.

Бяха изминали около половин миля в почти непрогледния мрак, разкъсван само от светлината на един фенер, закрепен към колана на Хартман, когато лейтенантът им даде знак с ръка да спрат. С бързи, но много сигурни движения той измъкна от колана си една електрическа отвертка и с нея отвори ръждясал метален капак, скрит толкова умело в йода, че Черити и останалите бяха минали по него, без да го забележат. Под капака се виждаше подвижна стълба. Без да чака Хартман да каже нещо, единият от войниците се спусна по нея и изчезна бързо в тъмнината. Хартман спря и направи подканващ жест с ръка.

— Заповядайте!

Черити се поколеба за момент, но после разбра, че нямаха друг избор, освен да се оставят в ръцете на Хартман за добро и лошо.

Стълбата се разтресе под тежестта им и на нея й се стори, че чува скърцането на ръждясалите болтове в стената. Стъпалата бяха ръждясали и толкова грапави, че хващането в тях им причиняваше болка. От дълбочината ги лъхна дъх на застоял въздух. Но когато достигна края на стълбата, тя най-сетне видя светлина.

Леман също беше запалил фенер и го бе поставил на пода. Лъчът му осветяваше някакво гротескно превозно средство; на пръв поглед то приличаше на вагонче от железниците в увеселителните паркове, но не се движеше по релси, а върху дузина по-малки гуми, които очевидно бяха монтирани допълнително. Имаше само шест седалки, но те бяха достатъчно широки, за да могат всичките да се сместят вътре.

Със смесица от любопитство и нетърпение Черити наблюдаваше как войникът отвори един капак в корпуса на вагончето и пъхна главата и горната част на тялото си в него. Известно време той вършеше безмълвно нещо вътре, а когато отново се появи, ръцете и част от лицето му бяха изцапани с масло.

— Проблеми? — попита Скудър, който междувременно също бе слязъл по стълбата.

Леман го изгледа с враждебен поглед и Скудър се извърна.

След секунди Хартман слезе последен по стълбата. Черити забеляза, че електрическата отвертка вече не висеше на колана му. Вероятно я бе оставил горе, за да могат двамата техници, които го следваха, да затворят отново капака.

Тя огледа с любопитство тясната подземна галерия. Беше кръгла и таванът й беше толкова нисък, че едва можеха да стоят изправени. Стените й бяха метални, разядени от ръжда и покрити с големи, мазни петна. Очевидно се намираха в подобен свързващ тунел, какъвто Жан и приятелите му бяха използвали в Париж.

Черити се извърна отново към Леман, който още се занимаваше с мотора на вагончето. Скудър стоеше до него с ръце, пъхнати в джобовете на изпокъсаното му кожено яке, и се хилеше злорадо.

— Какво, по дяволите чакате? — изръмжа Хартман.

Леман се изправи изплашено и удари темето си във вдигнатия капак на мотора. Лицето му се изкриви от болка.

— Не… не може да запали — каза смутено той.

— Тогава го поправете! — изруга Хартман.

— Да, ще се опитам — каза Леман. — Но аз…

— Може би ще мога да помогна — предложи Скудър.

Леман го погледна със смръщено чело.

— Разбирате ли нещо от мотори? — попита той.

Скудър сви рамене.

— Малко.

— Според мене — изръмжа Хартман — не е възможно да бъдете по-несръчен от този идиот.

Той хвърли заплашителен поглед към Леман и му направи знак с ръка да се отстрани.

Скудър се наведе над отворения капак на мотора, без да извади ръце от джобовете си, и след секунда отново се изправи.

— Кабелът на акумулатора е разхлабен — каза той.

Очите на Хартман изпуснаха малки, невидими светкавици, а Леман се сви и се разбърза да затегне разхлабения кабел. После с широки крачки се затича към седалката на шофьора и натисна някакъв бутон. Тунелът се изпълни с приглушения шум и лютивата миризма на дизелов мотор.

— Идиот — измърмори Хартман, завъртя се на място и сви глава в раменете си, за да погледне нагоре по стълбата. — Къде останаха другите кретени?

Черити се въздържа да отговори, обърна се и тръгна към колата, в която вече бяха заели места Нет, Хелън и Фелс. Скудър също се качи, наведе се навън, хвана Гурк и го положи в скута си, тъй като местата не стигаха.

Черити се засмя, като видя, че Гурк смръщи сърдито лице, но не се осмели да протестира, макар че хватката на Скудър бе всичко друго, но не и нежна.

В същия момент зад нея прозвуча пронизителен вик.

Тя се обърна и видя как Хартман с един скок се озова на сигурно място, за да избегне някакво тяло, което падна от шахтата на стълбата.

Секунда по-късно ярък светлинен лъч се насочи към лейтенанта, размина се с него на педя разстояние и експлодира във вид на пламък в стената до тях. В ярката светлина на пламъка Черити забеляза, че фигурата, която едва не бе паднала върху Хартман, бе на един от двамата техници.

— Махайте се! — изрева Хартман.

Едновременно с това той отскочи напред, сграбчи Черити и я притисна грубо към колата. От шахтата излезе втора лазерна светкавица и остави в пода изгоряла, червена следа от лава. Кайл и Хартман също се качиха в колата и тя потегли.

Докато Леман ругаеше и напразно се опитваше да увеличи скоростта, Фелс и Хартман смъкнаха пушките от раменете си и се прицелиха в стълбата. Върху ръждясалите метални стъпала се появи огромно, паякообразно същество. Леман стреля.

И улучи. С пронизително свиркане моронът се наклони настрани и се срина на пода, но веднага се появиха втори и трети и преди двамата войници да могат да стрелят повторно, половин дузина тънки, ярки светкавици проблеснаха в посока към тях. Изстрелите преминаха плътно до колата и обгориха в червено стените на галерията. Ярки, бели искри прелетяха над тях и Черити се сви инстинктивно по-ниско в нетапицираната седалка. Кайл и Скудър също извадиха оръжията си и отвърнаха на огъня, докато преустроеното вагонче от увеселителната железница се отдалечаваше от нападателите със скорост, малко по-висока от тази на бягащ човек.

— Спри! — изкрещя внезапно Хартман.

Войникът на кормилото го погледна объркано, но послушно натисна спирачката и колата спря с тласък. Един лазерен лъч профуча на милиметри от Хартман. Втори изстрел улучи предната част на колата и запали една от гумите.

— Прикривайте ме! — изрева Хартман и скочи от колата. С едната си ръка посочи Леман и каза: — И застреляйте този негодник, ако иска да потегли без мен!

В първия момент Черити не разбра какво смята да прави, но въпреки това вдигна оръжието си и даде изстрел към приближаващите се мравки. Не можа да разбере дали беше улучила, защото тясната галерия беше изпълнена до пръсване с черни, лъскави хитинови фигури. Смаяна, Черити наблюдаваше как Хартман се приближава към челния отряд на мравките, като стреляше непрекъснато.

Но това, което очевидно ги спаси, бе единствено и само оръжието на Кайл. Дори и тежките гама-лазери, които бяха донесли от Париж, вероятно не биха могли да отблъснат чудовищата, защото на мястото на всяка повалена мравка от шахтата излизаха две нови и нападаха веднага. Но пушката на Кайл оставяше димяща диря от прах и разкъсани тела на насекоми в черния челен отряд, по която Хартман тичаше лудо.

Едва когато той беше вече почти достигнал шахтата, Черити разбра коя е причината за това равносилно на самоубийство действие.

Техникът бе все още жив. Тялото му лежеше превито до две мъртви мравки, но ръцете му се движеха и той се опитваше да вдигне глава. Когато Хартман стигна до него, в горния край на стълбата се появиха още две мравки. Черити и Скудър стреляха едновременно.

И двамата улучиха. Мравките експлодираха и обсипаха Хартман и техника с пламъци и нажежени червени отломъци от хитин. Хартман изрева от болка, но въпреки това коленичи светкавично бързо, грабна ранения техник, повдигна го без видимо усилие и го преметна през рамо.

Войникът на волана най-после разбра какво става и потегли на заден ход срещу Хартман. Докато Черити, Скудър и Кайл обстрелваха непрекъснато стълбата, той се приближи със залитане към колата, положи неподвижното тяло напречно в скутовете на Скудър, Нет и Хелън и седна на мястото си, стенейки.

— Давай! — заповяда той.

Колата потегли отново с тласък. Кайл пъхна оръжието си и се наведе над ранения. Скудър и Черити продължаваха да стрелят.

— Жив ли е? — попита Черити.

Кайл кимна. Върховете на пръстите му се плъзгаха внимателно по изцапаното, кървящо лице на мъжа и опипваха врата и гърба му.

— Да — отвърна той. — Но е тежко ранен. Не съм сигурен дали ще издържи.

Черити забеляза някакво движение в горния край на стълбата, вдигна лазерната си пушка и стреля. Остро изсвирване и приглушеният шум на тежко тяло, паднало върху стоманения под, й подсказаха, че е улучила. Но вече бяха твърде далеч от стълбата, за да може да се цели точно. Въпреки това тя и Скудър дадоха още дузина изстрели, преди да смъкнат оръжия и да се отпуснат в седалките си.

Техникът дишаше тежко. Беше в безсъзнание и сигурно имаше силни болки. Ръката му се бе вкопчила в бедрото на Нет и тя сви устни от болка, но не направи опит да я отстрани. Най-сетне пръстите на Кайл намериха нервния възел на врата му. Той го притисна кратко, но силно и през тялото на ранения премина тръпка. А после затвори очи и започна да диша по-спокойно.

— Поне вече няма болки — каза Кайл. — Но не съм сигурен дали ще се събуди отново. — Той се обърна към Хартман и попита: — Има ли лекар там, където отиваме?

Хартман се поколеба, но после кимна:

— Да. Ако го закараме жив дотам; ще оцелее.

Известно време Кайл гледаше лейтенанта замислено. Лицето и ръцете на Хартман бяха покрити с драскотини и кръв, а лявото рамо на якето му постепенно се оцветяваше в тъмночервено. Той също беше ранен. Кайл понечи да протегне ръка и към него, но Хартман я отблъсна грубо настрани и поклати отрицателно глава.

— Оставете това! — каза той.

Кайл се облегна послушно назад в седалката си и каза:

— Не ви разбирам.

— Така ли? — отвърна Хартман, като му хвърли кос поглед.

— Изглежда, не уважавате хората си — каза Кайл. — Не пропускате случай да ги ругаете и унижавате. А въпреки това без колебание рискувате живота си заради тях.

Хартман сви гневно устни. Погледът, с който измери Кайл, беше изпълнен с презрение.

— По-добре ли ще е, ако ги хваля, а ги оставя да пукнат?

Кайл поклати спокойно глава и каза:

— Нямам предвид това. Аз…

— Ни най-малко не ме интересува какво мислите — прекъсна го грубо Хартман. — По-добре си отваряйте очите. Със сигурност са по петите ни. А тази количка тук съвсем не е състезателна кола.

При тези думи той хвърли към мъжа на волана такъв поглед, сякаш той бе виновен за ниската скорост.

— Къде отиваме? — попита Черити.

— На едно място, където ще бъдем в безопасност — отговори Хартман.

След всичко, което се бе случило, отговорът му ядоса леко Черити.

— Що за глупост? — каза рязко тя. — Вероятно ви доставя удоволствие да играете на криеница, Хартман. Но след известно време ще видим.

Хартман я изгледа с особен поглед.

— Сигурна ли сте? — попита той.

— Не трябва ли да бъда?

— Не знам — продължи да упорства Хартман. — Не мога да преценя.

— А какво тогава?

Този път не получи никакъв отговор.