Спящата армия

4.

Бяха изминали повече от три години, откакто Стоун бе влязъл за първи път в тази стая, но през цялото това време видът й не беше изгубил нищо от очарованието си. Стоун все още не беше сигурен дали гледката на града, която се откриваше през прозореца, го очарова или ужасява, или смесица и от двете го караше час по час да гледа през прозореца. Това, което някога бе Манхатън, сега беше…

Той не знаеше какво беше то. Той бе господар на този град, негов главнокомандващ поне през повечето време и въпреки това не знаеше какво направиха с този град. Това все още беше град, кипящ от живот, но той беше и джунгла, една объркваща смесица от неразбираема супертехника и особени органични форми, а понякога той му приличаше на гигантско живо същество, състоящо се от безброй отделни индивиди и милиони клетки; клетки, една от които бе и самият той, без да знае това.

Погледът му пробяга на изток, където водата на залива Хъдзън се губеше в сивата мъгла. От време на време полъхваше вятър, който разкъсваше трептящата сива стена и тогава той успяваше да види ледената бариера; една масивна стена от лед, висока двеста метра, вътрешната граница на студената зона, обгръщаща Ню Йорк. Настойчивото бръмчене на уреда за вътрешна комуникация го върна в действителността.

За първи път от много години Стоун отново изпита страх да протегне ръка и включи уреда, на чийто екран замига като пламък украсеното с орнаменти „М“ на мороните. Самият той бе проектирал този символ и тогава му се стори подходящ. Нещо, което по-ясно от всичко останало символизираше мощта и непобедимостта на мороните. И което представяше собственото му малко отмъщение към нашествениците, защото за него това „М“2 означаваше не само морон, а и чудовище, чудовищата от звездите, които унищожиха неговия народ и му отнеха собствения свят.

Сега той започна да се страхува от него. Това, което беше изживял в Париж, му бе показало колко безпомощен всъщност бе той. Беше човек с власт, може би с най-голяма власт на тази планета, и въпреки това бе нищо. Мощта му трая дотогава, докато те бяха пожелали. Нито секунда повече.

А може би отсрочката по милост, която му бяха дали, бе вече изтекла.

Вътрешно напрегнат, Стоун включи уреда. Мигащото, червено „М“ на екрана угасна и отстъпи място на безизразната хитинова маска на Луцифер, неговия личен адютант. Преди три години, когато му бяха зачислили това огромно, подобно на мравка създание, Стоун на шега бе измислил това име; а впоследствие не бе вече сигурен дали наистина не бе сключил договор с дявола.

— Да? — започна той. — Нещо ново в Париж?

— Бомбардировката бе прекратена — отвърна Луцифер.

— Защо?

— Бегълците сигурно са мъртви — отговори Луцифер.

— Какво означава „сигурно са мъртви“? — изкрещя Стоун. — Мъртви ли са или не?

— Не знаем, господине — отговори Луцифер. — Сваленият планер беше открит и унищожен. Продължаването на бомбардировките би довело до недопустимо високи стойности на радиоактивното излъчване. В околността на този град има една наша царица.

— Знам — отвърна раздразнено Стоун. — Но мислех, че сте устойчиви срещу радиоактивно излъчване.

— Това се отнася за работниците и войниците — потвърди Луцифер. — Но неизлюпените зародиши могат да бъдат увредени. Сигурността на инкубацията има предимство пред унищожаването на бегълците.

Макар че гласът му звучеше студено и безизразно както обикновено, Стоун разбра колко безсмислено беше да възразява на Луцифер.

Насекомото бе негов личен адютант; негов слуга и роб, комуто при желание можеше да заповядва. Той не се съмняваше в това, че без да се колебае и секунда, Луцифер би жертвал живота си, ако това се иска от него. И въпреки това сега не би го послушал. Понякога Стоун се питаше дали не изглежда в очите на Луцифер такова незначително същество, както мравката в неговите. Ситуацията беше объркана — и двамата бяха роби и до ден-днешен Стоун не можеше да разбере кой на кого беше роб.

— Добре — каза той след кратко колебание. — Тогава приведи в стартова готовност един кораб с екипаж. Искам да се убедя със собствените си очи, че капитан Леърд и спътниците й са мъртви.

Той имаше предвид най-вече този мегавоин. Ако Кайл все още беше жив и ако по някаква причина бъде пленен и разпитан, с него самия щеше да е свършено. И без това Стоун беше изненадан, че твърдението му за убийството на двамата инспектори от Кайл бе минало.

И въпреки че насекомите на мороните бяха така недоверчиви и безмилостни, беше лесно да ги излъжеш. „Може би защото са насекоми“, помисли си той. Един народ, в чийто език не съществуваха понятия като съчувствие, милост или съвест, трудно можеше да се свърже с представата за абсолютна честност. Но след всичко, което беше изживял Стоун през последните три години, знаеше, че мороните наистина не познават думата лъжа.

Луцифер не отвърна нищо на заповедта му, но и не преустанови връзката, а продължи да го гледа втренчено от монитора със студените си, блестящи очи на насекомо. След известно време Стоун попита с лека нотка на раздразнение:

— Какво има още?

— Не ми се струва много разумно сам да потеглите натам, господине — отговори Луцифер. — В момента стойностите на радиоактивното излъчване са много високи. А местността се обитава от примитивни местни жители. Може да попаднете в опасна ситуация.

— Тогава ми намери добър защитен костюм — каза гневно Стоун. — И добре въоръжен екипаж. И ме свържи с коменданта на тамошния гарнизон!

Луцифер не възрази повече. Безизразното му мравешко лице се наведе с жест на послушание. А после екранът потъмня и поемайки си беззвучно дъх, Стоун се отдалечи от уреда. Той пристъпи бавно към прозореца и погледна надолу към града. Сърцето му биеше силно и учестено и той усети как ръцете му се изпотяват.

Имаше чувството, че постепенно и много бавно, но неудържимо, подът под краката му се свлича. „Може би си въобразявам“, помисли той. Едновременно с това усети, че тази мисъл не е нищо друго, освен още един неуспешен опит за самоуспокоение. Не, не беше въображение. Нещо ставаше!

„Може би е това“, помисли си той. Може би е дошъл моментът, в който ще му представят сметката.

Нападението дойде съвсем неочаквано. Дори и свръхизострените сетива на Кайл не бяха доловили какъвто и да било шум или съмнително движение. Но внезапно те се озоваха тук — стотици огромни, дългокраки, космати тела, които с бясна скорост и почти безшумно се движеха по тавана и покрай стените.

Черити дори не намери време да нададе предупредителен вик. Една огромна, черна сянка се плъзна с гротескни движения по тавана над главата й и падна върху нея. Тя чу как зад нея Нет изкрещя и с периферно зрение видя ярка бяла светкавица. Скудър бе стрелял инстинктивно, без да улучи нищо друго, освен праха, лежал десетилетия на пода. В същия момент почувства, че се свлича на земята. Малки, остри зъби се впиваха с невероятна сила в рамото на якето й и напразно се опитваха да пробият дебелия плат. Черити се извъртя инстинктивно и се опита да отхвърли нападателя през рамото си, но паякообразното просто имаше много крака. Тя изтръгна четири-пет от сухите, гъвкави пипала, но поне още толкова се бяха вкопчили в яката и раменете й, а зъбите, които не можеха да проникнат през плата на униформеното й яке, но го бяха захапали ужасно силно, търсеха уязвимо място и се приближаваха към врата й.

Вероятно тя не би могла да се справи с този първи нападател, ако внезапно не се бе появил Кайл, който изтръгна чудовището от нея. То издаде гневно съскане, когато Кайл го хвърли срещу стената.

Но Черити дори и не успя да си поеме дъх. Тя се надигна и се опита да смъкне оръжието си от рамото. Тогава видя, че целият таван на галерията бе оживял! Сигурно имаше дузини от огромните странни създания. Никое от тях не докосна пода, но те се стрелкаха умело по тавана и покрай стените и бяха опасни. Черити скочи на крака и сне пушката от рамото си. Зад нея Нет изкрещя повторно. С един скок тя се озова при уейстлендърката, изтръгна вкопчилия се на гърдите й паяк, хвърли го настрана и понечи да й подаде ръка, за да я изправи на крака. Но в същия момент беше нападната повторно; този път от три черни паяка, които паднаха като космати топки от тавана.

Тя отблъсна първото от чудовищата с дулото на пушката си, промуши се под втория нападател и когато третият я повлече към пода, тя се извъртя, сгромолясвайки се, и го смачка с тяло. Зад нея проблесна отново лазерната пушка на Скудър и този път чу виковете на Хелън и Гурк. С бързо движение тя се превъртя настрани, стреля в живата маса на тавана над себе си и закри лице с ръце, когато отгоре се изсипа смъртоносен дъжд от разтопени камъни и горящ хитин.

Със сетни сили се изправи на крака, стреля отново и отстъпи бавно от прииждащата маса членестоноги, които все още пълзяха по тавана и стените.

Секунда по-късно до нея проблесна трептяща, тъмночервена светлина. Черити се обърна изненадана и видя, че Кайл отново бе извадил малкото си оръжие. Макар че миниатюрният пистолет изглеждаше безвреден, действието му бе опустошително.

Ветрилообразният светлинен лъч превърна голяма част от тавана и паяжините по него във фин сив прах, който като гъсти облаци се изсипа на пода. Кайл отклони лъча настрани, унищожи и втората половина от армията от лявата страна на тавана на галерията и превключи от постоянна на единична стрелба, за да довърши и малкото останали живи нападатели, които с треперещи крака се бяха разбягали надолу по стените.

— Внимавай! Зад теб!

На Черити й трябваше половин секунда, за да разбере, че викът на Скудър не се отнасяше за нея. Тя се обърна изплашена и видя, че три или четири от косматите черни топки се приближаваха към Кайл отзад. Тя вдигна пушката си, прицели се за момент и с ярка светкавица уби две от тях. С кратък, точно насочен лазерен изстрел Скудър довърши третата, но последното, четвърто чудовище се бе приближило достатъчно, за да се осмелят да стрелят по него.

С въртеливо движение то достигна тавана над Кайл и се спусна безмълвно върху него. Половин дузина от дългите му, разчленени крака се впиха в рамото на Кайл, а зъбите му оставиха дълги, кървави драскотини по врата и бузата му. Изглежда, Кайл дори не усети нападението или не му обърна внимание. Той стоеше равнодушно, с леко разкрачени крака, държеше оръжието си с опънати ръце и се целеше внимателно в няколкото оцелели чудовища, които се бяха изплъзнали от червената светлина.

С ругатня Скудър се озова при него, сграбчи чудовището с голи ръце и го запрати към стената. То се плъзна безсилно надолу по нея, остана неподвижно за секунда, а после подскочи високо, за да избяга лудешки с треперещите си крака. Скудър се спусна с проклятие към него и го смачка.

Покривът на тунела представляваше една опустошена гледка. Следите от лазерния лъч все още тлееха в тъмночервено, а тук-там в тавана се бяха образували огромни, назъбени отвори.

На някои места се виеха пламъци, но повечето от червените светлини бяха изгаснали. Няколко трупа бяха всичко, което бе останало от безмълвната армия.

Черити се обърна към Кайл и го погледна загрижено. Лицето, вратът и раменете на младия мъж кървяха, а якето му висеше, разкъсано на парцали. Но раните му вече зарастваха и Черити знаеше, че след няколко минути те ще бъдат напълно излекувани.

С голямо внимание Кайл погледна в посоката, от която се бе появила безмълвната армия.

— Трябва да се махаме оттук. Това беше само авангардът на пълчището.

— Не можем да се върнем обратно — каза Черити.

— Там ни дебнат плъховете.

— Може би ще намерим друго разклонение на галерията — отговори Кайл. — Или ще успеем да се справим до стълбата. Те ще дойдат отново. И не само те, повярвай ми.

Строгият тон, с който той изрече тези думи, премахна всякакви следи на съмнение у Черити. Без да каже дума, хвана Хелън за ръка, преметна я през рамото си и побягна.

Но не успяха да се справят.

Не бяха изминали и половината път до малката шлюзова камера, когато Кайл внезапно нададе предупредителен вик и спря. Черити се огледа, тичайки. Кайл отново бе извадил оръжието си, а с другата ръка й правеше жестове да продължи да бяга.

— Не спирай! — изкрещя той. — Ще се опитам да ги спра!

Черити се опита да разпознае нещо в тъмночервения полумрак зад него, но не видя нищо.

А после сякаш цялата галерия зад Кайл се превърна във вилнеещо живо същество.

В първия момент Черити помисли, че това е нова армия паяци, която се втурваше към тях, но това бяха само няколко живи същества. Очевидно Кайл бе унищожил повечето от тях. Не, това беше една голяма призрачна фигура, една-единствена огромна маса, която се приближаваше, извивайки се, и която наподобяваше лавина от черна, мокра плът, която сякаш се променяше всяка секунда и се спускаше отново.

Черити вдигна пушката си, даде изстрел и изумена забеляза, че яркият сноп светлина бе погълнат сякаш от огромна гъба. След него остана само едно малко димящо място, но то изчезна почти веднага, сякаш плътта там се движеше и над него се бе образувал нов, ненаранен слой.

— Бягайте! — изрева Кайл. — Безсмислено е! То е устойчиво срещу лъча!

Въпреки това той вдигна пушката си и стреля срещу движещата се планина от месо. Червената светлина взриви висока колкото човешки ръст част от отвратителната маса, но това не спря нейния ход.

— Бягайте! — извика отново Кайл. — Ще се опитам да го спра!

Черити разбра, че Кайл се обрича на сигурна смърт, ако се опита да препречи пътя на чудовището. И все пак нямаха друг избор. Тя се обърна решително и отново замръзна на място.

На по-малко от десет крачки от нея в мътната светлина блестяха безброй хищни, червени очи.

Плъховете!

До нея Хелън изпищя пронизително. Черити притисна инстинктивно момичето към себе си и вдигна оръжието си, решена да продаде техните два живота колкото е възможно най-скъпо, когато армията от огромни плъхове се спусне към тях като по команда. Тя знаеше, че нямат никакъв шанс. Вероятно от дълбините на подземния проход идваха хиляди кръвожадни зверове!

Малко преди армията от плъхове да ги достигне, сивкавокафявата прииждаща маса се разцепи. Когато животните се отклониха настрани, между тях се образува тесен проход и Черити видя смаяна как челният им фронт се разделя също и пред Скудър, Нет и джуджето, които се бяха притиснали един към друг на няколко крачки от нея.

— За бога, не стреляйте! — изкрещя тя. — Не стреляйте!

Със смесица от ужас и учудване тя наблюдаваше как съскащата, цвъртяща маса се приближи към Кайл, раздели се още веднъж пред него и със спотаена ярост се втурна към чудовището, което се спускаше от противната посока.

В първия момент изглеждаше, че плъховете няма да могат да го спрат. Първите пет-шест реда от нападащите гризачи изчезнаха под безформеното тяло на чудовището, без да могат да го спрат. Но въпреки това все повече и повече плъхове прииждаха и се втурваха към него с ярост, която караше Черити да потръпва от ужас. Дълги като пръст зъби дърпаха и късаха черната плът; все повече животни връхлитаха с остро съскане върху извиващото се чудовище, преди самите те да бъдат погълнати.

А после движенията на колоса станаха по-бавни. Той все още пълзеше и се гънеше, но вече не така бързо и гъвкаво, а конвулсивно, на тласъци, без бързо и безшумно плъзгане. Това бе по-скоро бунт, който накрая се превърна в отстъпление!

Дори и неговите почти неизчерпаеми сили бяха достигнали предела си. Плъховете все още късаха големи парчета от безформения му труп, които започнаха да ядат още на място.

Раните му вече не зарастваха, а оставаха големи дупки с пулсиращи ръбове. Чудовището все още унищожаваше сатанинските гризачи, но на мястото на всеки погълнат от него плъх сякаш се появяваха десет нови, които се втурваха със зверска ярост върху своя противник.

Огромното, безформено чудовище започна да се оттегля бавно.

Плъзгането му стана отново по-бързо и макар че Черити едва го забелязваше измежду гърчещата се сиво-кафява маса от огромни тела, тя все още имаше чувството, че кожата му се променя — изглежда, че сега на плъховете все по-трудно им се удаваше да я наранят със зъбите си.

Черити извърна предпазливо глава и огледа галерията. Потокът от гигантски плъхове отстъпваше постепенно. Тя вдигна внимателно ръка и даде знак на другите. Скудър се привдигна предпазливо и започна да се оттегля стъпка по стъпка, като се опитваше да държи Нет и джуджето зад себе си. Черити и Кайл също се придвижиха безшумно.

Кракът й настъпи един плъх. Животното се извъртя с гневно съскане, озъби се като хищна акула и я погледна злобно с тъмните си очи.

Тя се вкамени.

За момент погледите им се срещнаха и на Черити й се стори отново, че в очите на плъха се чете обезпокоителна, почти човешка интелигентност.

— Продължавайте! — прошепна тя.

Гласът й трепереше. Макар че се мъчеше да говори тихо, думите й сякаш кънтяха силно в галерията и се връщаха като изкривено ехо, смесено с цвъртенето и съскането на плъховете, които още се бореха с огромното, подобно на амеба същество. Но не всички плъхове участваха в неравната битка. Тук-там по някакъв особено объркан, безпомощен начин се бяха събрали малки групи от косматите зверове, които създаваха у Черити абсурдното чувство, че се съвещават.

Нет изкрещя пронизително, когато един от плъховете се приближи към нея и захапа крака й като голямо, безформено куче.

Чувствителните му мустаци потрепваха нервно, а в очите му се четеше същия, може би нерешителен, но съществуващ гняв, който Черити бе прочела и в очите на другите животни. Тя видя как Скудър сне оръжието си и вдигна ужасена ръка.

— Не! — каза тя. — Не стреляй!

Скудър разбра. Вместо да стреля, той само демонстративно насочи цевта на лазера към огромния колкото овчарско куче гризач и — може би неслучайно — в този момент плъхът вдигна очи, изгледа го за момент и пълзейки бавно, отстъпи назад.

— Движете се съвсем предпазливо! — заповяда Черити шепнешком. — И овладейте нервите си. Един изстрел и всички ще бъдем мъртви.

Черити отправи гореща молитва към небето дано не се лъже.

Поради някаква причина, която тя не искаше да гадае, тези плъхове мутанти вероятно не смятаха хората за врагове. „Но каква е тя, мислеше си ужасена, щом като борбата срещу гигантската амеба е пробудила жаждата им за кръв и те може би вече усещат наследството от своите примитивни, хищни праотци? Или са просто гладни?“

Бавно, крачка по крачка, те се изтеглиха назад. Нервите на Черити бяха напрегнати до скъсване, а лицата на Скудър и останалите трима лъщяха от пот. „Рано или късно, мислеше си тя, някой от нас ще направи някаква грешка.“ Някакво необмислено движение, някакво препъване или вик на ужас — и плъховете щяха да се втурнат върху тях и да ги разкъсат, както направиха с огромното чудовище.

Мъчителното скърцане на прастари шарнири ги накара да погледнат изненадано нагоре. Внезапно се бяха озовали пред огромна врата, запълнена от жълта светлина и две гигантски, чудовищни фигури. Те бяха високи повече от два метра, с блестяща кожа, груби глави и едно-единствено златно око.

Черити дори не успя да нададе вик на ужас. Един от великаните вдигна ръка и последното, което Черити запомни, беше една светлозелена светлина и непоносима болка, от която тя изгуби съзнание.