Спящата армия

3.

Хартман изгаси цигарата си в пепелника и се закашля. Бройер наблюдаваше как той повдигна изгорелия монитор от отвора в стената и предизвика съскащи къси съединения, тъй като беше забравил да разедини няколко кабела.

Хартман въздъхна безмълвно. Той се питаше кого беше подкупил или изнудил Бройер в предишния си живот, за да получи тази работа.

Той наистина беше компютърен гений, но за него пъхането на щепсел в контакта бе равносилно на самоубийство.

Той поклати безмълвно и неодобрително глава, запали нова цигара и издуха едно сиво облаче дим в лицето на Щерн, който се закашля демонстративно и започна да мята с ръце във въздуха.

— Нещо ново?

Щерн поклати глава и се престори, че гледа съсредоточено монитора си.

— Не. Те са все още тук. А идват и нови. Досега са… — погледът му пробягна върху три-четири от малките монитори и се спря неодобрително върху горящата цигара в ъгълчето на устата на Хартман — двадесет и пет.

— Още ли бомбардират?

— Не. Но кръжат над местността, която обстрелваха. Не ми харесва това.

Хартман хвърли кос поглед към Бройер, който тъкмо се опитваше да освободи едно кабелно съединение. Хартман се молеше горещо той да успее. Резервните части постепенно свършваха.

— Смятате ли, че ще кацнат?

Този път Щерн поклати веднага решително глава.

— Невъзможно! — каза той. — Не знам какво дяволско нещо хвърлиха там, но сигурно са проклетите им бомби.

Хартман наклони глава и го погледна въпросително.

— Кратък период на полуразпад — обясни Щерн. — Може би три или четири дни — максимум. Но в момента там е дяволски горещо.

Хартман смукна така енергично от цигарата си, че краят й заблестя в бяло и Щерн хвърли към него още един неодобрителен поглед. А после попита:

— Чували ли сте нещо за онези двама глупаци?

— Леман и Фелс? — Щерн поклати глава. — Не. Но те са на работа едва от няколко минути. Аз… — Той млъкна в средата на изречението и за момент по лицето му пробяга сянка на ужас. — Нещо не е в ред — измърмори той.

— Кое не е в ред? — попита Хартман.

Но Щерн не отговори. Внезапно пръстите му започнаха да се плъзгат с лудешко темпо по клавишите на пулта пред него и дузина малки екрани замигаха като луди. Една от алармените сирени започна да вие и замлъкна с фалшив тон, когато Щерн натисна с ръка някакъв прекъсвач.

За момент Хартман го изгледа със смесица от интерес и яд, а после се изви демонстративно и продължи да наблюдава смелите опити на Бройер да смени разрушения монитор, без да загуби живота си. Той дръпна замислено от цигарата си, закашля се отново и с гневно движение я загаси в пепелника.

— Лейтенант Хартман?

Нещо в гласа на Щерн не се хареса на Хартман. Той се обърна, погледна въпросително техника и изкрещя:

— Какво има?

Щерн избута стола си назад и стана, като сочеше командното табло пред себе си.

— Вижте сам, господин лейтенант — каза той.

Хартман му хвърли недружелюбен поглед и пристъпи към пулта. Но реакцията му не бе по-различна от тази на Щерн. Очите му потъмняха от страх, а на челото му изведнъж се появиха малки, лъскави капчици пот, макар че в кабината за наблюдение бе по-скоро студено, отколкото топло.

— Страх ме е — каза тихо той. — Ще имаме ядове.

Тясната и извита стълба, наподобяваща бетонна черупка на охлюв, водеше надолу и след няколко десетки стъпала Черити престана да ги брои. Тук долу имаше светлина; червена, слаба светлина, която правеше всички движения отсечени и която се процеждаше от няколко малки, защитени с ръждясали, телени решетки лампи.

Бяха пресекли една малка, напълно разрушена шлюзова камера, в която вероятно нещо бе експлодирало. Стените бяха почернели и всичко, което не бе от бетон, беше изгоряло или овъглено до неузнаваемост. Но въпреки това й бе направило впечатление, че вратата в края на тази малка шлюзова камера бе необичайно дебела и масивна. Тя представляваше плоча от дебела почти един цол специална стомана, която бе издържала дори и на изстрела от техните лазерни оръжия. И все пак нещо бе откачило вратата от пантите й. Дълбоките, лъскави драскотини в закалената стомана напомняха неприятно на Черити за следи от огромни нокти или зъби. И никой от тях не изпитваше желание да срещне съществото, на което принадлежаха тези нокти или зъби.

Но, както изглеждаше, тук долу не живееше вече никой и нищо.

Напуканите бетонни стъпала бяха покрити с дебел почти пет сантиметра слой прах, който хвърчеше под стъпките им.

Черити прецени, че се бяха придвижили около петдесет метра надолу под земята. Понякога се промъкваха през непрогледен мрак, защото не всички лампи светеха. А веднъж трябваше да се изкатерят по нещо до неузнаваемост сбръчкано и мумифицирано. Не беше човек, но не беше и живо същество, което им бе познато.

След още петдесет метра най-сетне стигнаха до края на стълбата.

Също и тук имаше една разрушена врата. Черити Спря неволно, но с бързо движение на ръката Кайл посочи слоя прах на пода и поклати успокоително глава. Сивият килим от прах бе непокътнат.

Червената светлина ги съпътстваше и от другата страна на вратата. Те навлязоха в една широка, полукръгла галерия, чиито стени бяха от гол бетон. Под тавана преминаваха дебели, изолирани тръби и силно обтегнати кабели, а на известно разстояние Черити видя полукръгла метална врата, която също насила бе изтръгната от пантите.

— Какво е това? — прошепна Скудър.

Гласът му прокънтя като зловещо, изкривено ехо, отразено от празния коридор, и Черити инстинктивно му даде знак с ръка да говори по-тихо.

— Нямам представа — отговори тя. — Но със сигурност този коридор не принадлежи към метрото.

Тя сне оръжието си от рамото и свали предпазителя. Стъпките й разпиляваха праха и предизвикваха зловещо ехо, отразено от невидимите стени пред тях. И отново опънатите до крайност нерви на Черити я караха измамливо да предчувства несъществуващи движения. Тя напразно се опитваше да си внуши, че Кайл би ги предупредил своевременно за всякаква опасност, защото знаеше колко невероятно остри са сетивата му. Но колкото по-далеч проникваха те в този зловещ, подземен свят, толкова по-силно у Черити се надигаше чувството, че ги шпионират невидими, хищни очи. А един поглед към лицата на Нет и Скудър я накара да се убеди, че те изпитват същото чувство.

След известно време достигнаха едно разклонение. Черити понечи да завие наляво. Кайл вдигна ръка, ослуша се за момент със затворени очи и после поклати глава.

— Нататък — каза той, като посочи в обратната посока.

Дори не направи опит да обясни думите си и те го последваха мълчаливо.

Този коридор беше по-нисък; под тавана му преминаваше безкрайно дълга двойна редица от луминесцентни лампи, някои от които все още горяха и създаваха малки, овални островчета от бяла светлина в царящия тук червеникав полумрак. Имаше и множество врати, които се разклоняваха от двете страни. Черити спря за секунда и се опита да отвори една от тях, но те бяха или заключени, или помещенията зад тях бяха празни или напълно опустошени. Но въпреки необозримите следи от разрушение, на които се натъкваха на всяка крачка, Черити забеляза, че очевидно тук долу не беше се водила никаква борба. Опустошенията, които виждаха, бяха причинени или от животни, или просто се дължаха на дългото време, което бе изминало. Тези, които бяха направили съоръженията, или не бяха оказали никаква съпротива на нашествениците, или не бяха имали достатъчно време, за да се оттеглят спокойно.

Тя пресметна, че бяха навлезли около една миля навътре в тунела.

Внезапно Кайл спря отново и вдигна предупредително ръка.

— Какво има? — попита тревожно Черити.

Тя вървеше до него и насочи цевта на оръжието си в червеникавия полумрак пред тях. Опита се да отгатне нещо по присвитите му очи, но всичко, което видя, бяха червени сенки.

— Аз… не знам — каза колебливо Кайл. А после стана особено напрегнат. — Но там има нещо.

Скудър също пристъпи до него и насочи оръжието си към коридора, докато Нет отстъпи крачка назад и прикри Хелън и джуджето.

Известно време Черити и Скудър се ослушваха напрегнато, без да чуят нищо друго, освен шума от собственото си дишане и бързите удари на сърцата си. Кайл беше този, който издаде_вик на ужас и отскочи крачка назад.

И още преди Черити да успее да го попита какво е чул, видя сама: в средата на червената светлина пред тях нещо се движеше. То бе твърде малко и се движеше твърде бързо, за да може да го идентифицира точно, но лудешкото стрелкане се повтори, приближи се, изчезна отново, а после тя с мъка потисна вика си на ужас.

Пред тях през коридора се движеше едно сивкавокафяво, огромно космато кълбо. Тъмни, изпълнени с обезпокоителна интелигентност, очи гледаха втренчено и хищно присвити Черити и останалите, а дългата почти метър гола опашка на звяра плющеше нервно като тази на нападаща котка.

— Плъхове! — извика ужасена Хелън. — Милостиви Боже! Това са… плъхове!

Черити прокара нервно език по устните си, които внезапно бяха пресъхнали, но въпреки това вдигна лазерната си пушка и с оптическия мерник визира огромния гризач.

Животното очевидно бе плъх — но бе пет пъти по-голямо, пет пъти по-силно и поне петдесет пъти по-грозно от всеки друг плъх, с който Черити се бе сблъсквала преди. Веднъж вече беше виждала такива животни — в празния тръбопровод, който жителите на свободната зона в Париж на бърза ръка бяха преустроили в аутобан.

Плъхът стоеше и ги гледаше. В продължение на една безкрайна секунда Черити имаше ужасното чувство, че плъхът усеща точно как тя го наблюдава през оптическия мерник и отвръща с гняв на този поглед.

Предпазливо, много бавно, за да не предизвика животното за нападение чрез някакво необмислено движение, тя смъкна оръжието си и го погледна в очи. В тъмнината зад първия плъх се появиха и други — цяла армия плъхове.

— Назад! — прошепна тя. — И се движете съвсем бавно!

Скудър кимна нервно; и той спусна оръжието си, но задържа пръст на спусъка. Кайл също не възрази, а отстъпи с малки, предпазливи крачки.

Плъховете ги последваха. Черити прецени броя на тези, които можеше да види, поне на петдесет или шестдесет. А в тъмнината можеше да се крият още стотици. Тишината отдавна бе нарушена от непрекъснатото драскане на твърди нокти върху бетона и тихото, но пронизително свиркане, с което животните се разбираха. Черити се запита дали те наистина си говореха един на друг.

— Хелън — каза тя. — Вие познавате тези животни. Ще ни нападнат ли?

— Не знам — прошепна Хелън, заеквайки. Гласът й трепереше от страх. — Ако са много гладни или се чувстват застрашени…

С ъгълчетата на очите си Черити забеляза как Кайл вдигна съвсем бавно ръка от колана си и измъкна някакво специално, грубо изглеждащо оръжие.

— За бога — не! — прошепна ужасена тя. — Ако дадете дори и един-единствен изстрел, ще ни разкъсат!

Кайл се закова на място. Може би от нотката на ужас в гласа на Черити беше разбрал колко са опасни тези животни. А може би се беше убедил, че не би могъл да застреля всичките или да ги спре и че не би имал полза, ако само той се измъкне жив оттук.

Стъпка по стъпка те отстъпваха от огромната армия сиво-кафяви, космати тела, а плъховете ги следваха на същото разстояние — не по-бързо, но не и по-бавно.

Движенията им не издават намерение за нападение, помисли си объркано Черити, а по-скоро нещо като… предупреждение.

И сякаш прочело мислите й, едно от животните се откъсна внезапно от челната редица на плъховете и избърза няколко крачки към тях. Скудър вдигна заплашително оръжието си и отново го спусна. Черити бе напълно сигурна, че това не бе случайно. Животното бе разбрало значението на жеста и реагира на него.

Плъхът изгледа последователно Скудър, Кайл и Черити с тъмните си присвити очи, а после разпъна устни и им показа всичките си зъби, при гледката на които по гърба на Черити протекоха струйки пот.

— Снемете оръжия — каза тихо тя.

Кайл я послуша веднага, но Скудър й хвърли изненадан, почти свиреп поглед и Черити повтори:

— Снеми оръжието си, Скудър. То няма да ни помогне. Искат само да ни изгонят. Това е всичко.

Тя отново се извърна към плъховете и вдигна лявата си, празна ръка. Доверието й във внезапния еволюционен скок на тези гризачи не бе стигнало толкова далече, за да приеме сериозно, че те са разбрали езика й. Но държанието на животното показваше недвусмислено, че то беше в състояние да разбира значението на жестовете.

Плъхът проследи движението й с недоверчиво святкащите си очи и издаде заплашително съскане, но повече не се помръдна. Армията от сивкавокафяви тела зад него не се приближи повече. Бавно и безкрайно внимателно Черити вдигна отново пушката си и я преметна през рамо. Кайл също пъхна пистолета си под колана, а след няколко секунди Скудър също последва примера им.

— Сега внимавайте! — прошепна Черити. — Не правете никакви резки движения!

Тя се обърна бавно, като не изпускаше плъха от очи, изчака Скудър и Кайл също да се обърнат и след това показа посоката, от която бяха дошли. Тръгна, без да отрони дума.

Първо бавно, а после все по-бързо, те вървяха по обратния път, докато отново стигнаха до разклонението, където бяха завили. Едва тогава Черити се осмели да спре и да погледне назад.

От плъховете нямаше и следа.