Сойка-присмехулка

Епилог

Те играят на Ливадата. Танцуващото момиче с тъмна коса и сини очи. Момченцето с руси къдрици и сиви очи, което скоро е проходило и се мъчи да го настигне. Трябваха ми пет, десет, петнайсет години да се съглася. Но Пийта толкова много ги искаше. Когато най-напред почувствах момиченцето да мърда в мен, бях обхваната от ужас, който ми се струваше стар като самия живот. Само радостта от това, да я държа в прегръдките си, можа да го укроти. Да нося него беше по-лесно, но не много.

Въпросите тепърва започват. Арените са напълно разрушени, мемориалите — построени, вече няма Игри на глада. Но преподават за тях в училище, а момичето знае, че сме участвали в тях. Момчето ще научи след няколко години. Как мога да им разкажа за онзи свят, без да ги изплаша до смърт? Моите деца, които приемат за даденост думите на песента:

Моите деца, които не знаят, че играят върху гробище.

Пийта казва, че всичко ще бъде наред. Можем да разчитаме един на друг. Имаме книгата. Можем да ги накараме да разберат по начин, който ще ги направи по-смели. Но един ден ще трябва да им обясня за кошмарите си. Защо са дошли. И защо никога няма да си отидат.

Ще им кажа как оцелявам. Ще им кажа, че в лошите сутрини ми се струва невъзможно да се насладя на каквото и да било, защото се страхувам, че може да ми бъде отнето. Именно тогава съставям мислено списък на всяко добро дело, което съм видяла някой да извършва. Това е като игра. Все едно и също. Дори малко досадно след повече от двайсет години.

Но има и много по-страшни игри.