Сойка-присмехулка

10

Писъкът започва в долната част на гърба ми, проправя си път нагоре из тялото ми и накрая засяда в гърлото ми. Няма съм като авокс и се задушавам от собствената си скръб. Дори и да можех да отпусна мускулите на врата си, да оставя звука да се устреми в пространството, дали някой ще го забележи? В стаята цари хаос. Ехтят въпроси, всички се мъчат да дешифрират думите на Пийта. „А вие… в Тринайсети… до сутринта ще сте мъртви!“ Но никой не пита за човека, предал това послание, чиято кръв се лееше на екрана.

Нечий глас призовава за вниманието на останалите.

— Млъквайте! — Всички насочват погледи към Хеймич. — Не е кой знае каква голяма мистерия! Момчето ни съобщава, че ще ни нападнат. Тук. В Тринайсети.

— Откъде може да разполага с тази информация?

— Защо трябва да му имаме доверие?

— Откъде знаеш?

Хеймич изръмжава раздразнено.

— Пребиват го до смърт, докато ние тук си говорим. Какво още ви трябва? Катнис, помогни ми!

Разтърсвам се, за да събера сили и да проговоря.

— Хеймич е прав. Не знам откъде Пийта е получил тази информация. Нито дали е вярна. Но той вярва, че е така. И те… — Не мога да изрека на глас какво му причинява Сноу.

— Вие не го познавате — казва Хеймич на Коин. — Ние — да. Подгответе хората си.

Коин не изглежда разтревожена, само леко озадачена от този обрат в събитията. Тя обмисля думите, като почуква леко с пръст по ръба на контролното табло пред себе си. Когато проговаря, тя се обръща към Хеймич с равен, безизразен глас:

— Разбира се, ние сме се подготвили за такъв сценарий. Въпреки това разполагаме с цели десетилетия в подкрепа на предположението, че по-нататъшни директни нападения върху Тринайсети ще доведат до нежелан ефект за каузата на Капитола. Ядрените ракети ще освободят в атмосферата радиация с непредвидими последици за околната среда. Дори рутинните бомбардировки могат да нанесат тежки щети на военния ни комплекс, който знаем, че се надяват да си върнат. И, разбира се, те ни предизвикват да нанесем контраудар. Възможно е, предвид настоящия ни съюз с бунтовниците, тези неща да се възприемат като приемливи рискове.

— Така ли мислите? — казва Хеймич. Въпросът е малко прекалено искрен, но в Окръг 13 тънките нюанси на иронията често се губят.

— Да. Във всеки случай, крайно време е да проведем учение за сигурността от пета степен — казва Коин. — Започваме със затваряне на границите и въздушното пространство. — Тя започва да пише бързо на клавиатурата си, за да съобщи решението си. В мига, в който вдига глава, се започва.

Откакто пристигнах в Тринайсети, е имало две учения с ниска степен на тревога. Не си спомням кой знае какво за първото. Бях в интензивното отделение на болницата и мисля, че пациентите бяха освободени от участие, тъй като трудностите по преместването ни за практическо учение бяха повече от ползите. Смътно чувах някакъв механичен глас, който инструктираше хората да се съберат в жълтите зони. По време на второто — учение за действия при втора степен на тревога, предназначено за дребни кризисни ситуации — например временна карантина, докато на гражданите се правят изследвания по време на грипна епидемия — трябваше да се върнем в жилищата си. Аз останах зад една тръба в пералното помещение, пренебрегнах пулсиращите писукания, които се разнасяха по високоговорителя, и гледах как един паяк плете мрежа. Нито едно от двете преживявания не ме е подготвило за безсловесните, пронизителни, страховити сирени, чиито звуци сега се разнасят из Тринайсети. Невъзможно е да пренебрегна този звук, който сякаш е предназначен да хвърли в лудост населението на целия свят. Но тук е Окръг 13 и това не се случва.

Богс извежда двама ни с Финик от Командването, вървим по коридора, стигаме до една врата и излизаме на широко стълбище. Потоци от хора се сливат и образуват река, която тече само надолу. Никой не крещи, никой не се блъска. Дори децата не се съпротивляват. Слизаме, етаж след етаж, безмълвни, защото от сирените не може да се чуе нито дума. Оглеждам се за майка ми и Прим, но виждам единствено хората около мен. Тази вечер и двете работят в болницата, така че няма начин да пропуснат учението.

Ушите ми пукат и усещам очите си натежали. Намираме се на дълбочина, на каквато се слиза във въглищните мини. Единственият плюс е, че колкото по-надолу слизаме в земята, толкова по-приглушен става писъкът на сирените. Сякаш са предназначени да ни изтласкат физически от повърхността — и предполагам, че наистина е така. Групи хора започват да се отделят и да влизат в маркирани входове, но Богс ме насочва още по-надолу, докато най-после стълбите свършват точно пред огромна пещера. Понечвам да вляза направо, но Богс ме спира и ми показва, че трябва да размахам разписанието си пред един скенер, за да ме отметнат в списъка. Несъмнено информацията отива в някакъв компютър някъде, за да са сигурни, че никой няма да се отклони в друга посока.

Имам чувството, че самата пещера не може да реши дали е естествена или създадена от човека. Определени участъци от стените са каменни, докато други са солидно укрепени със стоманени греди и бетон. Койките за спане са изсечени направо в скалните стени. Има кухня, бани, медицински пункт за първа помощ. Това място е предназначено за продължителен престой.

Бели табелки с букви или цифри са поставени на равни интервали из пещерата. Богс ни казва да се явим в зоната, която отговаря на отделенията, където живеем — в моя случай, зона „Е“ за Отделение „Е“, — и в този момент към нас бавно се приближава Плутарх.

— А, ето ви и вас — казва той. Последните събития не са помрачили особено настроението му. Той все още сияе от щастие заради успешната ефирна атака на Бийти. Вижда по-мащабната картина, не отделните детайли. Не наказанието на Пийта или надвисналото взривяване на Тринайсети. — Катнис, очевидно моментът е лош за теб, имам предвид временните неприятности на Пийта, но трябва да си даваш сметка, че ще те гледат други хора.

— Какво? — казвам. Не мога да повярвам, че той току-що нарече ужасното положение на Пийта „временни неприятности“.

— Останалите хора в бункера ще вземат пример от теб как да реагират. Ако ти си спокойна и смела, останалите ще се опитат също да бъдат такива. Ако изпаднеш в паника, тя може да се разпростре като горски пожар — обяснява Плутарх. Аз само се взирам в него. — Огънят може да се разпространи, така да се каже — продължава той, сякаш схващам твърде бавно.

— Защо просто не се държа, сякаш съм пред камерите, Плутарх? — казвам.

— Да! Идеално. Човек винаги е по-смел, когато има публика — казва той. — Виж какъв кураж показа Пийта току-що.

Едва се сдържам да не му ударя шамар.

— Трябва да се върна при Коин преди забраната на движението да влезе в сила. Ти продължавай да се справяш все така добре — казва той, а после се отклонява в друга посока.

Прекосявам помещението и отивам до голямата буква „Е“, закрепена на стената. Определеното за нас място е означен с линии квадратен участък с размери четири на четири метра. В стената са вградени две койки — една от нас ще спи на пода — и ниша за складиране на вещи. Върху лист бяла хартия, покрит с прозрачна пластмаса, пише ПРАВИЛНИК НА БУНКЕРА. Втренчвам се в малките черни петънца по листа. За известно време те са замъглени от останалите капчици кръв, които, изглежда, не мога да изтрия от съзнанието си. Бавно думите идват на фокус. Първият раздел е озаглавен: „При пристигането“.

Майка ми и Прим не са пристигнали, но аз бях една от първите, които стигнаха до бункера. И двете вероятно помагат за преместването на пациентите в болницата.

Оглеждам пещерата, докато откривам Снабдителния пункт — дълбоко помещение, отделено с гише. Зад него чакат хора, но там все още няма особено оживление. Приближавам се, съобщавам буквата на нашето помещение и искам три раници. Един мъж проверява някакъв списък, издърпва определените раници от лавиците и ги мята на гишето. Слагам едната на гърба си и хващам в ръце другите две, обръщам се и виждам, че зад мен бързо се оформя група. „Извинете“, казвам аз и пренасям запасите си през тълпата. Въпрос на подходящ избор на момент ли е? Или Плутарх е прав? Дали тези хора моделират поведението си върху моето?

Връщам се на определеното за нас място, отварям една раница и намирам тънък дюшек, чаршафи, два ката сиви дрехи, четка за зъби, гребен и електрическо фенерче. Преглеждам съдържанието на другите две раници. Единствената очебийна разлика е, че в тях има както сиви, така и бели дрехи. Последните трябва да са за майка ми и Прим, ако дават медицинско дежурство. Оправям леглата, прибирам дрехите, връщам раниците и нямам какво друго да правя, освен да спазя последното правило.

Сядам с кръстосани крака на пода да чакам. Помещението се изпълва с все повече хора, които заемат определените им места и получават запасите си. След малко всичко ще е пълно. Чудя се дали майка ми и Прим ще прекарат нощта там, където са преместени пациентите. Сигурно не. Имената им бяха в списъка тук. Вече започвам да се тревожа, когато се появява майка ми. Поглеждам зад нея в морето от непознати.

— Къде е Прим?

— Не е ли тук? — пита тя. — Трябваше да дойде направо от болницата. Тръгна си десет минути преди мен. Къде е? Къде може да е отишла?

За миг здраво стисвам клепачи, за да я проследя, както бих проследила набелязана плячка по време на лов. Виждам я как реагира на сирените, втурва се да помогне на пациентите, кимвам, когато й дават знак да слезе в бункера, а после се поколебавам заедно с нея на стълбите. Раздвоена за миг. Но защо?

Бързо отварям очи.

— Котаракът! Върнала се е за него!

— О, не — казва майка ми. И двете знаем, че съм права. Тръгваме срещу прииждащата тълпа и се мъчим да се измъкнем от бункера. Далеч напред виждам как се готвят да затворят дебелите метални врати. Бавно завъртат металните колела от двете страни. Знам, че затворят ли се веднъж, нищо на света няма да убеди войниците да ги отворят. Може би това изобщо не зависи от тях. Изблъсквам хората и крещя на войниците да почакат. Пространството между вратите се смалява до близо метър, до трийсетина сантиметра. Остават само няколко сантиметра, когато провирам ръка през пролуката.

— Отворете я! Пуснете ме да изляза!

По лицата на войниците проличава смайване и те завъртат колелата малко назад. Не достатъчно, за да ме пуснат да мина, но достатъчно, за да не ми смажат пръстите. Възползвам се от шанса да провра рамото си в пролуката.

— Прим! — провиквам се нагоре по стълбите. Майка ми се моли на пазачите, докато аз се опитвам да се измъкна навън. — Прим!

Тогава го чувам. Слабият звук от стъпки по стълбите.

— Идваме! — чувам да се провиква сестра ми.

— Задръжте вратата! — Това беше Гейл.

— Идват! — казвам на пазачите и те отварят вратата на трийсетина сантиметра. Не смея да помръдна, защото се страхувам, че всички ще останем навън, докато накрая се появява Прим, с пламнали от тичане бузи, помъкнала Жълтурчето. Издърпвам я вътре и Гейл влиза след нея, като се извърта настрани, за да вкара багажа, който носи в бункера. Пазачите затварят вратите със силен и безвъзвратен трясък.

— Какво си мислеше? — Разтърсвам ядосано Прим, а после я прегръщам, като смачкваме Жълтурчето между нас.

Обяснението вече напира на устните на Прим:

— Не можех да го изоставя, Катнис. Не и втори път. Трябваше да го видиш как кръстосваше из стаята и виеше. Той би се върнал да ни защити.

— Добре. Добре. — Поемам си дъх няколко пъти, за да се успокоя, отстъпвам назад и вдигам Жълтурчето за врата. — Трябваше да те удавя, когато имах възможност. — Ушите му се присвиват назад към главата и той вдига лапа. Изсъсквам, преди той да успее да го направи, което явно го раздразва леко, тъй като смята съскането за звук, с който само той може да показва презрението си. В отговор той измяуква безпомощно като малко котенце и сестра ми веднага почва го защитава.

— О, Катнис, не го дразни — казва тя и пак го прегръща. — Той вече е толкова разстроен.

Представата, че съм наранила нежните котешки чувства на противното създание само ме предизвиква да продължа да се заяждам с него. Но Прим е искрено разтревожена. Така че вместо това си представям как козината на Жълтурчето се превръща в подплата на чифт ръкавици — картина, която ми е помагала да го издържам през годините.

— Добре, съжалявам. Ние сме под голямото „Е“ на стената. По-добре го настани, преди да се побърка. — Прим бързо се отдалечава, а аз се оказвам лице в лице с Гейл. Той държи кутията с медицинските консумативи от кухнята ни в Окръг 12. Мястото на нашия последен разговор, целувка, кавга или каквото и да е там. През рамо е преметнал ловната ми чанта.

— Ако Пийта е прав, тези неща нямаше да оцелеят — казва той.

Пийта. Кръв като дъждовни капки по прозореца. Като мокра кал по ботушите.

— Благодаря за… всичко. — Вземам вещите ни. — Какво правеше в нашите помещения?

— Просто проверявах за последно — казва той. — Ние сме в номер четирийсет и седем, ако ти потрябвам.

Почти всички са заели определеното им място след затварянето на вратите, така че се налага да прекося разстоянието до новия ни дом под погледите на поне петстотин души. Мъча се да изглеждам съвършено спокойна, за да компенсирам безумното си блъскане из тълпата. Сякаш ще заблудя някого. Много добър пример давам, няма що. Но не ме интересува. И без това всички ме мислят за побъркана. Един мъж, когото май съборих на пода, улавя погледа ми и сърдито разтрива лакътя си. Едва не изсъсквам и на него.

Прим е настанила Жълтурчето на долното легло, увит в одеяло, така че се подава само муцуната му. По този начин обича да лежи, когато има гръмотевици — единственото нещо, което наистина го плаши. Майка ми внимателно прибира кутията си в нишата за багаж. Прикляквам с опрян на стената гръб, за да видя какво е успял да „спаси“ Гейл в ловната ми чанта. Книгата с растенията, ловното яке, сватбената снимка на родителите ми и личните вещи от чекмеджето ми. Сега брошката ми с форма на сойка-присмехулка е върху екипа, който ми изработи Цина, но тук са златният медальон с капаче и сребърният парашут с канелката и перлата на Пийта. Омотавам перлата в едно крайче на парашута, заравям я дълбоко във вътрешността на чантата, сякаш това е животът на Пийта и никой не може да го отнеме, докато аз го пазя.

Слабият звук на сирените замлъква рязко. По звуковата уредба на окръга се разнася гласът на Коин, която ни благодари за образцово проведената евакуация на горните нива. Набляга, че това не е учение, тъй като Пийта Меларк, победителят от Окръг 12, е предупредил по телевизията за евентуално нападение срещу Окръг 13 тази нощ.

Точно в този момент пада първата бомба. Първо усещам удара, а после чувам експлозията, която отеква дълбоко в мен, в обвивката на вътрешностите ми, в мозъка на костите ми, в корените на зъбите ми. Всички ще умрем, казвам си аз. Поглеждам нагоре, като очаквам да видя как по протежение на тавана се отварят огромни пукнатини и върху нас се сипят масивни късове камъни, но самият бункер само се разтърсва леко. Светлините изгасват и усещам дезориентацията, предизвикана от пълната тъмнина. Нечленоразделни човешки звуци — спонтанни писъци, накъсано дишане, бебешки плач, безумен, но мелодичен смях — танцуват наоколо в заредения с напрежение въздух. После забръмчава генератор и мъждива потрепваща светлина заменя студеното осветление, обичайно за Окръг 13. Прилича повече на нашето осветление в Окръг 12, когато свещите и огънят догаряха в зимна нощ.

Посягам към Прим в полумрака, стисвам крака й и се примъквам до нея. Гласът й си остава спокоен и овладян, докато говори напевно на Жълтурчето: „Всичко е наред, миличък, всичко е наред. Тук долу сме в безопасност“.

Майка ми ни обгръща с ръце. За миг си позволявам да се почувствам като малко момиче и отпускам глава на рамото й.

— Това изобщо не беше като бомбите в Осми — казвам аз.

— Вероятно противобункерна ракета — отговаря Прим, като се старае да запази спокоен тон заради котарака. — Учихме за тях на ориентировъчните лекции за новите граждани. Предназначени са да проникват дълбоко в земята, преди да избухнат. Защото вече няма смисъл да бомбардират Тринайсети на повърхността.

— Ядрени ли са? — питам, усещайки как през тялото ми преминава мразовита тръпка.

— Не непременно — казва Прим. — В някои просто има много експлозиви. Но… предполагам, че може да е всеки от двата вида.

В тъмното трудно виждам тежките метални врати в края на бункера. Дали биха могли да ни защитят от ядрено нападение? А дори и да са стопроцентово ефективни при възпирането на радиацията, което едва ли е така, дали изобщо някога ще можем да излезем от това място? Мисълта да прекарам каквото е останало от живота ми в това каменно подземие ме ужасява. Изпитвам желание да хукна като обезумяла към вратата и да искам да ме пуснат навън, сред онова, което се намира над нас. Безсмислено е. Никога няма да ме пуснат да изляза, а мога да предизвикам паническо бягство.

— Сигурна съм, че толкова надълбоко под земята сме в безопасност — казва тъжно майка ми. Дали си мисли за баща ми, взривен на пух и прах в мините? — Но въпреки това се размина на косъм. Слава Богу, че Пийта разполагаше с нужните средства, за да ни предупреди.

Нужните средства. Общ термин, който по някакъв начин включва всичко, което му е било нужно, за да вдигне тревога. Знанието, благоприятната възможност, куража. И още нещо, което не мога да определя. Пийта водеше някаква вътрешна битка, сякаш се затрудняваше да изрече предупреждението. Защо? Лекотата, с която си служи с думите, е най-големият му талант. Дали затруднението се дължеше на изтезанията? Или на нещо по-лошо? Например лудост?

Гласът на Коин, може би с една нотка по-мрачен, изпълва бункера: силата на звука се колебае заедно с потрепването на светлините.

— Очевидно информацията на Пийта Меларк беше вярна и ние му дължим огромна признателност. Сензорите показват, че първата ракета не е била ядрена, но много мощна. Очакваме, че ще последват още. Докато трае нападението, гражданите трябва да останат в определените им зони, освен ако не получат друго нареждане.

Един войник съобщава на майка ми, че имат нужда от нея в пункта за първа помощ. Никак не й се иска да ни остави, макар че ще бъде само на трийсетина метра от нас.

— Не се тревожи за нас — казвам й аз. — Мислиш ли, че някой може да се промъкне покрай него? — Посочвам към Жълтурчето, което ми изсъсква така апатично, че всички се засмиваме. Дори на мен ми става мъчно за него. Майка ми тръгва, а аз предлагам на Прим: — Защо не се качиш на горното легло с него?

— Знам, че е глупаво… но ме е страх, че койката може да рухне върху нас по време на атаката — казва тя.

Ако койките рухнат, сигурно целият бункер ще се срути и ще ни затрупа, но решавам, че подобна логика не е много полезна. Вместо това, разчиствам нишата за багаж и правя вътре легло за Жълтурчето. После издърпвам пред нея един дюшек, на който да легнем двете със сестра ми.

Пускат ни на малки групи да отидем до тоалетната и да си измием зъбите. За днес душовете са отменени. Свивам се заедно с Прим на дюшека, като сгъвам одеялата на два ката, защото пещерата излъчва влажен хлад. Жълтурчето, нещастен въпреки постоянното внимание на Прим, се сгушва в нишата и изпуска тежкия си котешки дъх в лицето ми.

Въпреки неприятните условия се радвам, че мога да прекарам известно време със сестра си. Нещата, които заемаха съзнанието ми, откакто дойдох тук — не, всъщност от първите Игри насам — не ми оставяха много време за нея. Не я закрилях така, както трябва, както някога. В края на краищата, Гейл се върна да провери нашето жилище, а не аз. Нещо, за което трябва да се реванширам.

Осъзнавам, че дори не съм си направила труда да я попитам как се справя с шока от идването тук.

— Е, как ти харесва Окръг 13, Прим?

— Точно в момента ли? — пита тя и двете се смеем. — Понякога ми е ужасно мъчно за вкъщи. Но после си спомням, че вече не е останало нищо, за което да ми е мъчно. Тук се чувствам по-защитена. Не се налага да се тревожим за теб. Е, не по същия начин. — Тя прави пауза, а после по устните й пробягва свенлива усмивка. — Мисля, че ще ме обучат за лекар.

За пръв път чувам за това.

— Ами, разбира се, че ще те обучат. Би било глупаво от тяхна страна да не те направят лекар.

— Напоследък ме наблюдават, когато помагам в болницата. Вече карам медицински курсове. Само материал за начинаещи. Знам повечето неща отпреди. И все пак има много за учене — казва ми тя.

— Страхотно — казвам й аз. Прим — лекарка. В Окръг 12 дори не можеше да си мечтае за това. В душата ми присветва пламъче като от кибритена клечка. Може би бунтът ще ни донесе точно такова бъдеще.

— А ти, Катнис? Ти как се справяш? — Тя почесва нежно Жълтурчето между очите. — И не казвай, че си добре.

Така е. Чувствам се точно обратното на „добре“ — каквото и да е то. Затова продължавам и й разказвам за Пийта, колко зле е изглеждал пред камерата и как според мен точно в този момент сигурно го убиват. Известно време Жълтурчето трябва да се грижи само за себе си, защото сега Прим насочва вниманието си към мен. Прегръща ме и отмята с пръсти косата ми зад ушите. Мълча, защото всъщност няма какво повече да кажа и усещам пронизваща болка на мястото, където е сърцето ми. Може би дори получавам сърдечен пристъп, но ми се струва, че не си заслужава да го споменавам.

— Катнис, според мен президентът Сноу няма да убие Пийта — казва тя. Разбира се, че ще каже така — това са думите, които според нея ще ме успокоят. Но продължението им ме сварва неподготвена: — Ако го направи, вече няма да му е останал никой, на когото държиш. Няма да разполага с никакъв начин да ти причини болка.

Внезапно в паметта ми възкръсва споменът за друго момиче — момиче, което беше видяло всички злини, които Капитолът можеше да измисли. Джоана Мейсън, момичето-трибут от Окръг 7, на последната арена. Опитвах се да й попреча да влезе в джунглата, където сойките-бъбрици имитираха гласовете на наши любими хора, подложени на изтезания, но тя ме отблъсна с думите: „Не могат да ми направят нищо. Аз не съм като вас, другите. Не е останал човек, когото обичам“.

Тогава разбирам, че Прим е права, че Сноу не може да си позволи да убие Пийта, особено сега, когато Сойката-присмехулка сее такъв смут. Той вече уби Цина. Унищожи дома ми. Семейството ми, Гейл и дори Хеймич са извън неговия обсег. Разполага единствено с Пийта.

— Е, какво според теб ще му направят? — питам.

Прим звучи с поне хиляда години по-възрастна, когато казва:

— Каквото е нужно, за да те пречупи.

11

Какво ще ме пречупи?

Това е въпросът, който ме поглъща през следващите три дни, докато чакаме да ни освободят от нашия безопасен затвор. Какво ще ме разбие на милион парчета, така че да не мога вече да бъда поправена, да бъда напълно безполезна? Не споменавам това на никого, но то поглъща часовете ми в будно състояние и се вплита в кошмарите ми.

През това време падат още четири противобункерни ракети, всички — масивни, всички — много разрушителни, но атаката не е сгъстена. Интервалите между бомбите са по цели часове — точно когато си мислиш, че нападението е свършило, нова експлозия изпраща шокови вълни, които те разтърсват отвътре. Сякаш целта е по-скоро да ни попречат да излезем от бункерите, отколкото да унищожат Окръг 13. Да обезсилят окръга — да. Да принудят хората да хвърлят огромни усилия, за да върнат мястото отново към живота. Но да го унищожат? Не. Коин беше права в това отношение. Не унищожаваш онова, над което искаш да се сдобиеш с власт в бъдеще. Предполагам, че това, което искат в действителност, в краткосрочен план, е да спрат ефирните атаки и да ме държат далече от телевизионните екрани на Панем.

Не ни дават почти никаква информация какво става. Екраните ни никога не се включват и получаваме само кратки последни новини в аудио формат от Коин относно естеството на бомбите. Безспорно, войната продължава да се води, но какво точно е положението няма никаква представа.

Вътре в бункера, сътрудничеството е най-важното правило. Придържаме се към стриктно разписание относно храненето и къпането, упражненията и съня. Позволяват се кратки периоди за общуване, с цел облекчаване на еднообразието. Нашето помещение става много популярно, защото и децата, и възрастните са омаяни от Жълтурчето. Той се превръща в знаменитост благодарение на вечерната си игра „Щурата котка“. Измислих я случайно преди няколко години, по време на едно спиране на електричеството през зимата. Размърдвате по пода лъч от електрическо фенерче и Жълтурчето се опитва да го улови. Доставя ми удоволствие, защото според мен показва колко е глупав, но кой знае защо, всички тук го смятат за умен и възхитителен. Дори ми отпускат специален комплект батерии — огромно разточителство, — които да използвам за тази цел. Гражданите на Окръг 13 наистина жадуват за развлечения.

На третата вечер, по време на играта ни, намирам отговор на въпроса, който ме измъчва. Положението, в което се намирам, прилича на „Щурата котка“. Аз съм Жълтурчето. Пийта — това, което така отчаяно искам да опазя — е светлината. Докато му се струва, че има шанс да улови изплъзващата се светлина под лапите си, той е настръхнал от агресия. (Така се чувствам аз, откакто напуснах арената, заедно с Пийта, жив.) Когато светлината угасне напълно, за известно време Жълтурчето е разстроен и смутен, но се съвзема и се насочва към други занимания. (Това е, което ще се случи, ако Пийта умре.) Но онова, което хвърля Жълтурчето в истински смут и го кара да се върти като обезумял, е моментът, когато оставям светлината включена, но я поставям безнадеждно далече от неговия обсег, високо на стената, недостижима дори за неговото умение да скача. Той обикаля напред-назад под стената, плаче и е невъзможно да го утешим или да отвлечем вниманието му. Напълно откача, докато не изгася светлината. (Именно това се опитва Сноу да ми причини сега, само че не знам каква форма ще приеме играта му.)

Може би Сноу иска да стигна точно до този извод. Мисълта, че Пийта е в негова власт и е подложен на изтезания, за да изтръгнат от него сведения за бунтовниците, беше тежка. Но мисълта, че го изтезават специално за да ме сломят, е непоносима. И именно под бремето на това разкритие започвам наистина да се пречупвам.

След играта на „Щурата котка“ ни нареждат да си лягаме. Електричеството ту идва, ту гасне: понякога лампите светват силно и ярко, друг път присвиваме очи в полумрака. Когато идва време за лягане, гасят лампите и включват аварийните светлини във всяко отделение. Прим, която е решила, че стените ще издържат, прегръща Жълтурчето и ляга на долното легло. Майка ми е на горното. Предлагам да се настаня на едно от леглата, но те ме убеждават да остана върху дюшека на пода, защото твърде много се мятам насън.

В момента не се мятам, защото в усилието да не се разпадна, напрягам мускули. Болката над сърцето ми се връща и си представям как оттам тръгват малки пукнатини и се разпростират в цялото ми тяло. По гърдите, по ръцете и краката, по лицето ми, което се набраздява от пукнатини. Едно силно разтърсване от противобункерна ракета ще е достатъчно да ме разбие на причудливи, остри като бръснач парченца.

Когато и най-неспокойните хора потъват в сън, внимателно се измъквам от одеялото и тръгвам на пръсти през пещерата, за да намеря Финик. Кой знае защо усещам, че той ще разбере. Той седи под аварийната лампа в своето кътче и връзва възли, без дори да си дава вид, че си почива. Докато му разказвам шепнешком как съм разкрила плана на Сноу да ме пречупи, ми просветва. Тази стратегия не е нищо ново за Финик. Именно това го е пречупило.

— Това ти причиняват с Ани, нали? — питам.

— Ами, едва ли са я арестували, защото смятат, че тя ще е огромен извор на информация за бунтовниците — казва той. — Знаят, че никога не бих рискувал да й кажа нещо подобно. За да я предпазя.

— О, Финик. Толкова съжалявам — казвам аз.

— Не, аз съжалявам. Че не те предупредих по някакъв начин — казва ми той.

Внезапно в ума ми изплува спомен. Вързана съм с ремъци за леглото, полудяла от гняв и скръб след измъкването от арената. Финик се опитва да ме утеши за Пийта. „Много бързо ще разберат, че не знае нищо. И няма да го убият, защото мислят, че могат да го използват срещу теб“.

— Но ти ме предупреди. На борда на ховъркрафта. Само че когато каза, че ще използват Пийта срещу мен, си мислех, че ще е като стръв. За да ме примамят по някакъв начин в Капитола.

— Не биваше да казвам дори това. Беше твърде късно, за да ти е полезно. При положение, че не те бях предупредил преди Юбилейните игри, трябваше да си държа устата затворена за начина, по който действа Сноу. — Финик дръпва рязко края на въжето си и един сложен възел отново се превръща в права линия. — Работата е там, че не го знаех, когато се запознахме. След първите ти Игри си мислех, че любовната история е преструвка от твоя страна. Всички очаквахме да продължиш тази стратегия. Но едва след като Пийта се удари в силовото поле и едва не загина, аз… — Финик се поколебава.

Спомените ми се връщат към арената. Как се разплаках, когато Финик свести Пийта. Странното изражение върху лицето на Финик. Как извини поведението ми, приписвайки го на мнимата ми бременност.

— Тогава ти какво?

— Тогава разбрах, че съм те преценил погрешно. Че наистина го обичаш. Не казвам по какъв начин. Може би и ти самата не знаеш. Но всеки, който се вгледа по-внимателно, ще разбере колко много държиш на него — казва тихо той.

Всеки? При посещението си преди Турнето на победата Сноу поиска да разсея всички съмнения относно любовта си към Пийта. „Убеди мен“, каза Сноу. Изглежда, че под онова горещо розово небе, когато Пийта беше на границата между живота и смъртта, най-после съм успяла. И по този начин му дадох оръжието, което му беше нужно, за да ме пречупи.

Двамата с Финик дълго време седим мълчаливо и гледаме как възлите се разпадат и изчезват. Накрая го питам:

— Как издържаш?

Финик ме поглежда невярващо:

— Не издържам, Катнис! Очевидно не мога. Всяка сутрин се изтръгвам от кошмарите и откривам, че събуждането не ми носи облекчение. — Нещо в изражението ми го спира. — По-добре да не се поддаваш на това. Нужно е десет пъти повече време да се съвземеш, отколкото да рухнеш.

Е, той сигурно знае. Поемам си дъх и се насилвам да се взема в ръце.

— Колкото повече се разсейваш с нещо, толкова по-добре — казва той. — Първата ни работа утре ще бъде да ти намерим и на теб едно въже. Дотогава вземи моето.

Прекарвам остатъка от нощта, седнала на дюшека си, като вманиачено правя възли и ги показвам на Жълтурчето за внимателен оглед. Ако някой му се стори подозрителен, той замахва с лапа, сваля го на земята и го захапва няколко пъти, за да се увери, че го е довършил. На сутринта пръстите ме болят, но не се предавам.

Тъй като вече са изминали двайсет и четири часа в пълна тишина, Коин най-после обявява, че можем да напуснем бункера. Старите ни жилищни отделения са разрушени от бомбардировките. Всички трябва да следват точните указания как да стигнат до новите. Разчистваме определените ни места, както сме инструктирани и послушно се нареждаме на опашка пред вратата.

Все още съм в средата на опашката, когато се появява Богс и ме издърпва от редицата. Прави знак на Гейл и Финик да дойдат с нас. Хората се отдръпват настрани, за да ни пуснат да минем. Някои дори ми се усмихват — изглежда съм им станала по-симпатична с играта на „Щура котка“. Излизаме, качваме се по стълбите, тръгваме по коридора, влизаме в един от онези асансьори, които могат да се движат във всички посоки и накрая стигаме в Отдела за специална отбрана. По пътя не виждаме никакви разрушения, но все още сме на голяма дълбочина.

Помещението, в което влизаме, е съвсем същото като Командването. Коин, Плутарх, Хеймич, Кресида и всички останали около масата изглеждат изтощени. Някой най-после е извадил запасите от кафе — макар да съм сигурна, че тук то се разглежда само като стимулант за спешни случаи — и Плутарх е обвил здраво чашата си с две ръце, сякаш всеки момент може да му я вземат.

Няма празни приказки.

— Четиримата трябва да се подготвите за излизане над земята — казва президентът. — Имате два часа да заснемете кадри, показващи щетите от бомбардировките, да покажете ясно, че военните сили на Тринайсети не само продължават да функционират, но и владеят положението, и най-важното, че Сойката-присмехулка е още жива. Някакви въпроси?

— Може ли по едно кафе? — моли Финик.

Раздават ни димящи чаши. Взирам се без удоволствие в блестящата черна течност: никога не съм била голям поклонник на кафето, но си мисля, че може би ще ми помогне да остана на крака. Финик слага сметана в чашата ми и посяга към захарницата.

— Искаш ли бучка захар? — пита той със стария си прелъстителен тон. Точно така се запознахме — когато Финик ми предложи захар. Заобиколени от коне и колесници, костюмирани и гримирани за тълпите, преди да станем съюзници. Преди да го опозная. При този спомен се усмихвам. — Ето, така е по-вкусно — казва той с истинския си глас и пуска три бучки в чашата ми.

Обръщам се да тръгна, за да се преоблека в костюма си на Сойка-присмехулка и забелязвам, че Гейл наблюдава двама ни с Финик с нещастно изражение. Сега пък какво? Наистина ли си мисли, че между нас става нещо? Може би снощи ме е видял да отивам в отделението на Финик. Трябваше да мина покрай мястото на семейство Хотърн, за да стигна дотам. Предполагам, че това го е засегнало — решил е, че предпочитам да потърся компанията на Финик вместо неговата. Е, хубаво. Пръстите ми са ожулени от въжето, едва си държа очите отворени и цял снимачен екип ме чака да направя нещо блестящо. А Сноу държи Пийта в плен. Гейл може да мисли каквото си иска.

В новата Стая за преобразяване в Отдела за специална отбрана подготвителният екип набързо ме напъхва в костюма ми на Сойка-присмехулка, прави ми прическа и нанася минимално количество грим, още преди кафето ми да е изстинало. След десет минути актьорите и екипът за следващите пропове поемат по дългия път към изхода. Пия кафето си в движение и установявам, че сметаната и захарта силно подобряват вкуса му. Изпивам последната глътка от дъното на чашата и усещам лек прилив на енергия.

Изкачваме последната стълба, Богс натиска някакъв лост и люкът се отваря над нас. Нахлува свеж въздух. Вдишвам го на големи глътки и за първи път си позволявам да почувствам колко много съм мразела бункера. Излизаме в гората и докосвам с ръце листата над главата ми. Някои едва започват да променят цвета си. „Кой ден сме?“, питам, без да се обръщам конкретно към някого. Богс ми казва, че другата седмица започва септември.

Септември. Това означава, че Сноу държи Пийта в лапите си от пет, може би шест седмици. Оглеждам един лист върху дланта си и виждам, че треперя. Не мога да си наложа да спра. Приписвам го на кафето и се съсредоточавам върху задачата да забавя дишането си, което е прекалено учестено за темпото, с което се движа.

По пръстта и тревата започват да се появяват отломки. Стигаме до първия кратер, трийсетина метра широк и незнайно колко дълбок. Много. Богс казва, че вероятно всички на първите десет нива са загинали. Заобикаляме ямата и продължаваме.

— Можете ли да го построите отново? — пита Гейл.

— Не и в скоро време. Тук нямаше кой знае какво. Няколко резервни генератора и птицеферма — казва Богс. — Просто ще го запечатаме.

Дърветата изчезват, когато влизаме в зоната зад оградата. Около кратерите има смесица от стари и нови отломки. Преди бомбардировките съвсем малка част от Тринайсети е била над земята. Няколко охранителни пункта. Зоната за тренировки. Около трийсет сантиметра от най-горния етаж на нашата сграда — където прозорецът на Жълтурчето се издаваше навън — с еднометров стоманен щит. Дори това не е било предназначено да издържи нещо повече от повърхностно нападение.

— Колко преднина ви даде предупреждението на момчето? — пита Хеймич.

— Десетина минути: след това и собствените ни системи щяха да засекат ракетите — казва Богс.

— Но ви беше от помощ, нали? — питам. Няма да го понеса, ако каже „не“.

— Абсолютно — отговаря Богс. — Успяхме да евакуираме цивилните граждани. По време на атака всяка секунда има значение. Тези десет минути спасиха живота на много хора.

Прим, мисля си аз. И Гейл. Те пристигнаха в бункера само две минути преди да падне първата ракета. Пийта може би ги е спасил. Трябва да добавя имената им към списъка с неща, за които винаги ще му бъда длъжница.

На Кресида й хрумва идеята да ме заснеме пред старата Сграда на справедливостта, което е донякъде смешно, тъй като Капитолът я използва като декор за лъжливи новинарски емисии от години, за да покаже, че окръгът вече не съществува. Сега, след неотдавнашното нападение, Сградата на справедливостта се намира на десетина метра от ръба на нов кратер.

Приближаваме към мястото, където някога е бил главният вход, Гейл сочи нещо и цялата група забавя ход. Отначало не разбирам какъв е проблемът, а после виждам земята, осеяна със свежи розови и червени рози.

— Не ги докосвайте! — изкрещявам. — Те са за мен!

Отблъскващо сладкият мирис ме удря в носа, а сърцето ми започва да блъска като чук в гърдите. Значи не съм си я измислила. Розата на тоалетката ми. Пред мен лежи второто послание на Сноу. Прекрасни розови и червени цветя с дълги стъбла — същите, които красяха декора в студиото, където двамата с Пийта дадохме интервюто си след победата. Цветя, предназначени не за един, а за двама влюбени.

Обяснявам на останалите, колкото мога по-добре. На вид изглеждат безобидни, макар и генетично изменени, цветя. Две дузини рози. Леко увехнали. Най-вероятно пуснати след последната бомбардировка. Екип в специално облекло ги събира и ги отнася. Уверена съм обаче, че няма да открият в тях нищо необичайно. Сноу знае какво точно ми причинява. Същото е, като в онзи момент, когато пребиха Цина, докато аз гледах от вътрешността на цилиндъра, с който ме изстрелваха на арената. Измислено, за да ме извади от равновесие.

Както и тогава, се опитвам да се съвзема и да отвърна на удара. Но докато Кресида настанява Кастор и Полукс по местата им, усещам как започва да ме обхваща нервност. Изморена съм, напрегната съм и не мога да съсредоточа ума си върху нищо друго, освен върху Пийта, откакто видях розите. Кафето беше огромна грешка. Това, от което нямах нужда, беше стимулант. Тялото ми видимо трепери и не мога да си поема дъх. След дните, прекарани в бункера, примижавам, независимо в каква посока се обръщам, и очите ме болят от светлината. Дори на хладния ветрец по лицето ми се стичат струйки пот.

— Би ли повторила какво точно искаш да направя?

— Само няколко бързи реплики, които показват, че си жива и още се бориш — казва Кресида.

— Добре. — Заемам позиция и после се втренчвам в червената лампичка. Дълго стоя така и после казвам: — Съжалявам, не ми идва нищо наум.

Кресида се приближава до мен.

— Добре ли се чувстваш?

Кимвам. Тя измъква от джоба си кърпа и попива потта от лицето ми.

— Искаш ли да опитаме като преди с въпроси и отговори?

— Да. Мисля, че това ще помогне. — Скръствам ръце, за да прикрия треперенето. Хвърлям поглед към Финик, който вдига окуражително палци. Но и самият той изглежда доста нестабилен.

Кресида отново заема мястото си.

— И така, Катнис. Ти оцеля след бомбардировката на Окръг 13 от Капитола. Какво беше усещането в сравнение с това, което изживя на земята в Осми?

— Този път бяхме толкова дълбоко под земята, че нямаше реална опасност. Окръг Тринайсет е жив и в добро състояние, и аз също… — Гласът ми пресеква.

— Я повтори тази реплика — казва Кресида. — „Тринайсети е жив и в добро състояние, и аз също“.

Поемам си дъх, като се мъча да изтласкам въздуха надолу към диафрагмата си.

— Тринайсети е жив, а също и… — Не, не става.

Кълна се, че още усещам мириса на розите.

— Катнис, само тази реплика и приключваш за днес, обещавам — казва Кресида. — „Тринайсети е жив и в добро състояние, и аз също“.

Разлюлявам ръце, за да се поотпусна. Поставям юмруци на хълбоците си. После ги отпускам отстрани по тялото си. Устата ми много бързо се пълни със слюнка и усещам как в дъното на гърлото ми се надига позив за повръщане. Преглъщам с усилие и разтварям устни, за да мога да изрека глупавата реплика и да отида да се скрия в гората и… — точно в този момент се разплаквам.

Невъзможно е да бъда Сойката-присмехулка. Невъзможно е да завърша дори това единствено изречение. Защото сега знам, че последствията от всичко, което кажа, ще се изсипят директно върху Пийта. Ще доведат до изтезания за него. Но не и до смъртта му — не, нищо толкова милостиво. Сноу ще се погрижи животът му да е много по-ужасен от смъртта.

— Стоп — казва Кресида тихо.

— Какво й става? — пита полугласно Плутарх.

— Проумя как Сноу използва Пийта — казва Финик.

От полукръга от хора пред мен се разнася нещо като колективна съчувствена въздишка. Защото сега знам. Защото вече няма начин да не го знам. Защото, оставяйки настрана неудобството от чисто военна гледна точка, до което води загубата на една Сойка-присмехулка, аз съм сломена.

Няколко чифта ръце посягат да ме прегърнат. Но накрая приемам да ме утеши единствено Хеймич, защото той също обича Пийта. Посягам към него и изричам нещо, което звучи като името му, и той идва, прегръща ме и ме гали по гърба.

— Всичко е наред. Всичко ще се оправи, скъпа. — Слага ме да седна на парче от счупена мраморна колона и ме прегръща с една ръка, докато хълцам.

— Вече не мога да правя това.

— Знам — отговаря Хеймич.

— Мисля си все едно и също — какво ще причини той на Пийта — защото съм Сойката-присмехулка — изричам мъчително аз.

— Знам — повтаря Хеймич и ме прегръща по-силно.

— Видя ли? Колко странно се държеше той? Какво… му причиняват? — Мъча се да си поема дъх между риданията, но успявам да изрека една последна фраза. — Аз съм виновна! — А после бариерата рухва, изпадам в истерия, в ръката ми се забива игла и светът изчезва.

Онова, което ми инжектират — каквото и да е то — сигурно е силно, защото минава цял ден, преди да дойда на себе си. Но сънят ми не е бил спокоен. Имам усещането, че изплувам от свят, изпълнен с мрачни, обитавани от призраци места, където съм пътувала сама. В стола до леглото ми седи Хеймич, с бледа като восък кожа и кървясали очи. Спомням си за Пийта и пак се разтрепервам.

Хеймич протяга ръка и стисва рамото ми.

— Всичко е наред. Ще се опитаме да измъкнем Пийта.

— Какво? — Това звучи безсмислено.

— Плутарх изпраща спасителен отряд. Разполага с вътрешни хора. Смята, че можем да върнем Пийта жив — казва той.

— Защо не го направихме преди? — питам аз.

— Защото е скъпо. Но всички са съгласни, че именно това трябва да се направи. Бяхме изправени пред същия избор на арената. Да направим каквото е нужно, за да те поддържаме жива и действаща. Не можем да изгубим Сойката-присмехулка сега. А ти не можеш да изпълниш ролята си, преди да си спокойна, че Сноу не може да излива гнева си върху Пийта. — Хеймич ми подава чаша.

— Ето, пийни нещо.

Бавно сядам в леглото и отпивам глътка вода.

— Какво имаш предвид под „скъпо“?

Той свива рамене:

— Ще бъдат провалени прикрития. Възможно е да загинат хора. Но не забравяй, че те умират всеки ден. И не е само Пийта: ще измъкнем също и Ани заради Финик.

— Къде е той? — питам.

— Зад онзи параван, спи, след като му дадоха успокоително. Изгуби самообладание веднага след като те упоихме — казва Хеймич. Усмихвам се леко, чувствам се вече не толкова слаба. — Да, беше наистина отлично изпълнение. Вие двамата откачихте и Богс замина да организира мисията за измъкването на Пийта. Официално, излъчваме повторения.

— Е, ако Богс е начело на операцията, това е плюс — казвам.

— О, той се справя блестящо. Мисията беше само за доброволци, но той се направи, че не забелязва как размахвам ръка във въздуха — казва Хеймич. — Виждаш ли? Той показа точна преценка.

Нещо не е наред. Хеймич малко прекалено усърдно се опитва да ме ободри. Това наистина не е в стила му.

— Е, кой друг се яви като доброволец?

— Мисля, че бяха общо седем души — казва той уклончиво.

Стомахът ми се присвива от лошо предчувствие.

— Кой друг, Хеймич? — настоявам.

Хеймич най-после зарязва престорено добросърдечното държание.

— Знаеш още кой, Катнис. Знаеш кой се отзова пръв.

Разбира се, че знам.

Гейл.

12

Днес може да загубя и двамата.

Опитвам се да си представя свят, в който гласовете и на Гейл, и на Пийта са замлъкнали. Ръцете — застинали неподвижно. Очите — немигащи. Аз стоя над телата им, поглеждам ги за последен път, излизам от стаята, където лежат. Но когато отварям вратата, за да изляза навън в света, там има само огромна празнина. Бледо сиво небитие — единственото, съдържащо се в моето бъдеще.

— Искаш ли да им кажа да ти дадат успокоителни, докато всичко приключи? — пита Хеймич. Не се шегува. Това е човек, прекарал целия си зрял живот в пиянство, опитвайки се да се упои, за да забрави престъпленията на Капитола. Шестнайсетгодишното момче, спечелило Вторите Юбилейни игри, сигурно е имало любими хора — семейство, приятели, може би любимо момиче — и се е борило да се върне при тях. Къде са те сега? Как така, докато му натрапиха Пийта и мен, в живота му нямаше абсолютно никого? Какво е направил Сноу с тях?

— Не — казвам аз. — Искам да отида в Капитола. Искам да участвам в спасителната мисия.

— Вече заминаха — отговаря Хеймич.

— Преди колко време тръгнаха? Мога да ги настигна. Мога… — Какво? Какво бих могла да направя?

Хеймич поклаща глава:

— Това няма да стане. Ти си прекалено ценна и прекалено уязвима. Говореше се да те изпратят в някой друг окръг, за да отклоним вниманието на Капитола, докато се провежда спасителната операция. Но никой не смяташе, че ще можеш да се справиш.

— Моля те, Хеймич. — Сега говоря умолително. — Трябва да правя нещо. Не мога просто да седя тук и да чакам да ми кажат, че са загинали. Все има нещо, което мога да направя!

— Добре. Нека да говоря с Плутарх. Ти не мърдай оттук. — Но аз не мога. Стъпките на Хеймич още отекват в коридора, когато ставам, отмятам завесата и намирам Финик проснат по корем, с ръце, омотани в калъфката на възглавницата. Макар че е малодушно — дори жестоко — да го събуждам и да го връщам от сенчестата, смълчана земя на наркотичния сън към суровата реалност, събирам сили и го правя, защото не мога да понеса да се изправя пред това сама.

Докато обяснявам положението ни, първоначалната му тревога мистериозно се уталожва.

— Нима не виждаш, Катнис: това ще реши нещата. По един или друг начин. До края на деня те вече ще са или мъртви, или с нас. Това е… това е повече, отколкото можехме да се надяваме!

Е, това е доста оптимистичен начин да се гледа на положението. И все пак мисълта, че това мъчение скоро ще свърши, действа донякъде успокояващо.

Някой рязко дръпва завесата — появява се Хеймич. Има задача за нас, ако можем да се съвземем. Все още им трябват заснети след бомбардировките кадри от Тринайсети.

— Ако успеем да ги получим в следващите няколко часа, Бийти може да ги излъчва постепенно, докато тече спасителната операция и така може би ще отклони вниманието на Капитола в друга посока.

— Да, отвличане на вниманието — казва Финик. — Един вид примамка.

— Нужно ни е нещо толкова вълнуващо, че дори президентът Сноу да не може да се откъсне. Сещате ли се за нещо такова? — пита Хеймич.

Фактът, че имам задача, която може да помогне на мисията, изведнъж ми помага отново да се съсредоточа. Докато закусвам набързо и ме подготвят, се опитвам да измисля какво мога да кажа. Президентът Сноу сигурно се пита как ми е въздействала кръвта на пода и неговите рози. Ако иска да бъда сломена, значи трябва да му покажа точно обратното. Но едва ли ще е убедително, ако само изкрещя няколко дръзки закани пред камерата. А и така няма да спечеля никакво време за спасителния екип. Изблиците са кратки. Разказите са това, което отнема време.

Не знам дали ще излезе нещо, но когато целият телевизионен екип се събира, питам Кресида дали може за начало да ми зададе някакъв въпрос за Пийта. Сядам на повалената мраморна колона, където претърпях нервния си срив и чакам червената лампичка и въпроса на Кресида.

— Как се запозна с Пийта? — пита тя.

И тогава правя онова, което Хеймич искаше още от първото ми интервю. Отварям се.

— Когато се запознах с Пийта, бях на единайсет години и полумъртва. — Разказвам за онзи ужасен ден, когато се опитах да продам бебешките дрешки в дъжда, как майката на Пийта ме изгони от вратата на пекарната и как той си навлече бой, за да ми донесе хлябовете, които ни спасиха живота. — Никога дори не бяхме разговаряли. За първи път говорих с Пийта във влака на път за Игрите.

— Но той вече е бил влюбен в теб — казва Кресида.

— Предполагам. — Позволявам си да се усмихна леко.

— Как понасяш раздялата? — пита тя.

— Не добре. Знам, че всеки момент Сноу може да го убие. Особено след като Пийта предупреди Тринайсети за бомбардировката. Ужасно е да живееш с подобно нещо. Но заради онова, на което го подлагат, вече нямам никакви задръжки. И ще направя каквото е нужно, за да унищожим Капитола. Най-после съм свободна. — Поглеждам нагоре и проследявам полета на един ястреб в небето. — Президентът Сноу веднъж ми призна, че Капитолът е крехък. В онзи момент не разбрах какво има предвид. Беше трудно да виждам ясно, защото се страхувах толкова много. Сега не ме е страх. Капитолът е крехък, защото разчита на окръзите за всичко. Храна, енергия, дори миротворците, които ни контролират. Ако ние провъзгласим свободата си, Капитолът ще рухне. Президент Сноу, благодарение на вас, официално провъзгласявам, че от днес съм свободна.

Представянето ми е, ако не блестящо, то поне задоволително. Всички харесват историята с хляба. Но посланието ми към президента Сноу е това, което задвижва мисловните „зъбни колелца“ в ума на Плутарх. Той вика Финик и Хеймич и тримата провеждат кратък, но напрегнат разговор, от който забелязвам, че Хеймич не е доволен. Изглежда, Плутарх печели — към края на разговора Финик е блед, но кима.

Финик се отправя да заеме моето място пред камерата и Хеймич му казва:

— Не си длъжен да правиш това.

— Да, длъжен съм. Ако това ще й помогне. — Финик смачква въжето на топка в ръката си. — Готов съм.

Не знам какво да очаквам. Любовна история за Ани? Разказ за злините, извършени в Окръг 4? Но Финик Одеър възприема съвсем различен подход.

— Президентът Сноу някога… ме продаваше… тоест, продаваше тялото ми — започва Финик с равен, безпристрастен тон. — Не бях единственият. Ако някой победител е смятан за привлекателен, президентът му дава награда или позволява на хората да купуват услугите му за безбожни суми. Откажеш ли, убива някой, когото обичаш. Затова го правиш.

Това обяснява нещата. Върволицата от любовници на Финик в Капитола. Никога не са били истински любовници. Просто хора като предишния ни Главен миротворец, Крей, който плащаше на отчаяни момичета, за да ги използва и захвърля, просто защото можеше. Иска ми се да прекъсна записа и да поискам от Финик прошка за всички лоши неща, които съм си мислила за него. Но имаме работа за вършене и усещам, че ролята на Финик ще бъде далеч по-въздействаща от моята.

— Не бях единственият, но бях най-популярният — казва той. — И може би най-беззащитният, защото хората, които обичах, бяха толкова беззащитни. За да успокоят съвестта си, моите покровители ми правеха подаръци под формата на пари или бижута, но аз открих много по-ценна форма на заплащане.

Тайни, минава ми през ума. Финик ми каза, че неговите любовници са му плащали с тайни, но преди си мислех, че той е искал така.

— Тайни — казва той, повтаряйки като ехо мислите ми. — И именно тук, президент Сноу, ще трябва да останете на линия и да слушате внимателно, защото толкова много от тях се отнасят за вас. Но да започнем с някои от другите.

Финик започва да тъче толкова богато на детайли платно от истории, че е невъзможно да се усъмниш в истинността му. Разкази за странни сексуални апетити, предателства на сърцето, бездънна алчност и кървави игри за демонстрация на власт. Тайни, прошепнати в пиянски унес върху влажни калъфки на възглавници в мъртвилото на нощта. Финик е бил стока, която се е купувала и продавала. Роб на окръга. Красив, безспорно, но в действителност безобиден. На кого ще каже? И кой би му повярвал, ако го стори? Но някои тайни са твърде съблазнителни, за да останат несподелени. Не познавам хората, чиито имена назовава Финик — изглежда всички са изтъкнати граждани на Капитола — но от разговорите на подготвителния екип, които съм слушала, знам какво внимание може да привлече и най-дребното прегрешение. Щом една несполучлива прическа се превръща в повод за безкрайни клюки, какво могат да породят обвиненията в кръвосмешение, коварство, изнудване и палежи? Още докато вълните от шок и контраобвинения бушуват над Капитола, хората там ще чакат, както чакам аз сега, да научат за президента.

— А сега да преминем към нашия добър президент Кориолан Сноу — казва Финик. — Толкова млад, когато се издига на власт. Толкова умен, за да я задържи. Как — сигурно се питате вие — го е направил? Една дума. Това е всичко, което всъщност трябва да знаете. Отрова. — Финик започва от началото на политическата кариера на Сноу, за която не знам нищо, и продължава към настоящето, като изрежда един след друг случаите на мистериозна смърт на съперници на Сноу или, още по-лошо, негови съюзници, които са представлявали потенциална заплаха. Хора, паднали внезапно мъртви по време на банкет, или бавно, необяснимо превръщащи се в сенки само за броени месеци. Смърт, приписвана на отравяне с развалена риба, неуловимо действащи вируси или незабелязано отслабване на аортата. Сноу, лично отпиващ от отровната чаша, за да отклони подозрението. Но противоотровите не винаги действат. Говори се, че именно затова носи розите, които издават толкова силен аромат. Казват, че го прави, за да прикрие мириса на кръв от възпалените рани в устата си, които никога няма да зараснат. Говори се, говори се, говори се… Сноу има списък и никой не знае кой ще е следващият.

Отрова. Съвършеното оръжие за една змия.

Тъй като мнението ми за Капитола и неговия благороден президент и без друго вече е толкова ниско, не мога да кажа, че твърденията на Финик ме шокират. Те изглежда имат далеч по-голям ефект върху избягалите бунтовници от Капитола като моя екип и Фулвия — дори Плутарх от време на време показва изненада, може би чудейки се как някое конкретно късче информация го е подминало. Когато Финик свършва, просто оставят камерите да се въртят, докато накрая се налага именно той да каже: „Край“.

Екипът отива да редактира материала, а Плутарх отвежда Финик да си побъбрят, вероятно за да разбере дали той знае още истории. Оставят ме с Хеймич сред руините, докато се питам дали и аз щях да споделя съдбата на Финик. Защо не? Сноу можеше да вземе наистина добра цена за огненото момиче.

— И с теб ли стана същото? — питам Хеймич.

— Не. Майка ми и по-малкият ми брат. Моето момиче. Всички бяха мъртви две седмици след като бях увенчан като победител. Заради номера, който направих със силовото поле — отговаря той. — Сноу нямаше кого да използва срещу мен.

— Изненадана съм, че просто не те е убил.

— О, не. Аз бях примерът. Човекът, когото да показва на младите хора като Финик, Джоана и Кашмир. За това какво може да се случи на един победител, ако създава проблеми — казва Хеймич. — Но той знаеше, че няма кого да използва срещу мен.

— Докато се появихме двамата с Пийта — казвам тихо. Той дори не свива рамене в отговор.

След като сме си свършили работата, на нас с Финик не ни остава нищо, освен да чакаме. Опитваме са да запълним тягостно влачещите се минути в Отдела за специална отбрана. Връзваме възли. Побутваме храната в купичките си. Взривяваме разни неща на стрелбището. Поради опасността от разкриване спасителният отряд не се свързва с нас. В три следобед, уречения час, заставаме напрегнати и мълчаливи в дъното на стая, пълна с монитори и компютри, и гледаме как Бийти и екипът му се опитват да установят контрол в ефира. Обичайната му нервна разсеяност е отстъпила на решителност, която не съм виждала досега. По-голямата част от интервюто ми е отпаднала, останало е само толкова, колкото да покаже, че съм жива и все още готова да се боря. Най-много време е отделено на пикантния и кървав разказ на Финик за Капитола. Дали Бийти е станал по-добър? Или на „колегите“ му в Капитола им е станало интересно и не искат да изключат Финик? През следващите шейсет минути в програмата на Капитола се редуват обичайните следобедни новини, Финик и опити за пълно затъмнение. Но техническият екип на бунтовниците успява да надделее и прави истински удар, като запазва контрола в продължение на почти цялата атака върху Сноу.

— Достатъчно! — казва Бийти, вдига рязко ръце и отстъпва излъчването на емисията отново на Капитола. Попива челото си с кърпа. — Ако не са се измъкнали оттам досега, всичките са мъртви. — Той се завърта в стола си и вижда как двамата с Финик реагираме на думите му. — Планът обаче беше добър. Плутарх показа ли ви го?

Разбира се, че не. Бийти ни завежда в друга стая и ни показва как екипът с помощта на „вътрешни хора“ от Капитола ще се опита — всъщност вече се е опитал — да освободи победителите от подземен затвор. Планът включва пускането на парализиращ газ по вентилационната система, прекъсване на електрозахранването, взривяването на бомба в правителствена сграда на няколко километра от затвора, а сега — и проникването в информационната телевизионна емисия. Бийти е доволен, че намираме плана му труден за изпълнение, защото тогава и нашите неприятели ще го сметнат за такъв.

— Като електрическия ти капан на арената ли? — питам аз.

— Точно така. А видя ли колко добра работа свърши? — казва Бийти.

Ами… всъщност не, казвам си аз.

Двамата с Финик се опитваме да останем в Командването, където със сигурност ще пристигне първото съобщение за спасителната операция, но не ни позволяват, защото тук се вършат сериозни военни дела. Отказваме да излезем от Отдела за специална отбрана и накрая оставаме да чакаме новини в стаята с птиците колибри.

Правим възли. И още възли. Няма съобщения. Пак правим възли. Тик-так. Това е часовник. Не мисли за Гейл. Не мисли за Пийта. Правим възли. Отказваме вечерята. Ожулени и кървящи пръсти. Финик най-после се предава и заема прегърбената стойка, в която се присви на арената, когато ни нападнаха сойките-бъбрици. Усъвършенствам миниатюрната примка. Думите на „Дървото на обесения“ отново и отново звучат в главата ми. Гейл и Пийта. Пийта и Гейл.

— Веднага ли обикна Ани, Финик? — питам.

— Не. — Минава дълго време, преди да добави: — Тя дълго ме преследва.

Замислям се дълбоко, но единственият човек, за когото мога да твърдя, че ме преследва, е президентът Сноу.

Трябва да е вече полунощ, трябва да е вече утре, когато Хеймич отваря рязко вратата.

— Върнаха се. Имат нужда от нас в болницата. — Отварям уста, за да го засипя с въпроси, но той ме прекъсва: — Само толкова знам.

Идва ми да хукна, но Финик се държи странно, сякаш е изгубил способността да се движи, затова го хващам за ръка и го повеждам като малко дете. Минаваме през Отдела за специална отбрана, влизаме в асансьора, който се движи хоризонтално и стигаме до болничното крило. Там цари суматоха, лекарите крещят заповеди, по коридорите се движат колички с ранени.

Пътят ни е препречен от болнична носилка на колела, върху която лежи в безсъзнание измършавяла млада жена с обръсната глава. По тялото й се виждат синини и рани, от които се процежда гной. Джоана Мейсън. Която наистина знаеше бунтовнически тайни. Поне онази за мен. И ето как плати за нея.

През една врата зървам Гейл — гол до кръста, по лицето му се лее пот, а лекарят измъква нещо изпод ключицата му с чифт дълги пинцети. Ранен, но жив. Повиквам го по име и тръгвам към него, но една сестра ме избутва навън и затваря вратата.

— Финик! — Нещо между писък и радостен вик. Една прекрасна млада жена, макар и с леко небрежна външност — тъмна сплъстена коса, морско зелени очи — се впуска към нас, увита само в чаршаф. — Финик! — И изведнъж на света сякаш няма никой друг, освен тях двамата, които се стремят да стигнат един до друг. Те се сблъскват, прегръщат се, губят равновесие и се удрят в стената, където остават. Вкопчени един в друг, слели се в едно същество. Неделими.

Пробожда ме ревност. Не за Финик или за Ани, а заради тяхната увереност. Никой, който ги види, не би могъл да се усъмни в любовта им.

Богс, външно малко изтощен, но невредим, идва при нас двамата с Хеймич.

— Измъкнахме ги всичките. С изключение на Енобария. Но тъй като тя е от Втори, и без друго се съмняваме дали са я задържали. Пийта е в края на коридора. Въздействието на газа вече отминава. Добре е да сте там, когато се събуди.

Пийта.

Жив и здрав — може би не точно здрав, но жив, и тук. Далече от Сноу. В безопасност. С мен. След миг мога да го докосна. Да видя усмивката му. Да чуя смеха му.

Хеймич ми се усмихва широко.

— Хайде тръгвай — казва той.

Замаяна съм и главата ми се върти. Какво ще кажа? О, има ли значение какво ще кажа? Пийта ще е във възторг, каквото и да направя. Вероятно ще ме целуне. Питам се дали усещането ще е същото като от онези последни целувки на плажа на арената, онези, за които до този момент не съм си позволявала да се замислям.

Пийта вече е буден: седи отстрани на леглото, с объркано изражение, докато трима лекари го успокояват, светят с фенерчета в очите му, проверяват пулса му. Разочарована съм, че моето лице не е било първото, което е видял, когато се е събудил, но го вижда сега. По лицето му се изписва смайване и някаква по-силна емоция, която не мога да определя напълно. Желание? Отчаяние? Със сигурност и двете, защото той бързо изблъсква докторите настрана, скача на крака и тръгва към мен. Тичам срещу него с разперени за прегръдка ръце. Той също посяга към мен — за да ме погали по лицето, мисля си аз.

Устните ми точно се готвят да изрекат името му, когато той сключва пръсти около гърлото ми.

13

Студената яка жули врата ми и ми е още по-трудно да овладея треперенето. Поне вече не съм в клаустрофобичния цилиндър, заобиколена отвсякъде с бръмчащи машини, заслушана в някакъв безплътен глас, който ми казва да не мърдам, когато се опитвам да разбера дали още мога да дишам. Дори сега, когато ме увериха, че няма да има трайно увреждане, с усилие си поемам въздух.

Главните тревоги на медицинския екип — увреждане на гръбначния стълб, на трахеята, на вените и артериите — се оказаха неоснователни. Синини, дрезгав глас, болки в ларинкса, тази странна лека кашлица — това не са поводи за тревога. Всичко ще бъде наред. Сойката-присмехулка няма да изгуби гласа си. Къде — искам да попитам — е лекарят, който ще определи дали няма да изгубя ума си? Само че точно сега не бива да говоря. Не мога дори да благодаря на Богс, когато идва да ме види. Оглежда ме и ми казва, че някои войници понасят много по-тежки травми, когато тренират прилагане на мъртва хватка.

Именно Богс нокаутира Пийта с един удар, преди да може да ми нанесе трайно увреждане. Знам, че Хеймич щеше да ме защити, ако не се беше оказал напълно неподготвен. Рядко се случва да изненадаш и двама ни с Хеймич. Но бяхме толкова погълнати от спасяването на Пийта, толкова измъчени от мисълта, че е в ръцете на Капитола, че радостта от връщането му ни заслепи. Ако срещата ми с Пийта беше станала насаме, той щеше да ме убие. Сега, когато се е побъркал.

Не, не се е побъркал, напомням си аз. Той е отвлечен. Това е думата, която чух да си разменят Плутарх и Хеймич, докато ме бутаха с количката покрай тях в коридора. Отвлечен. Не знам какво означава.

Прим, която се появи мигове след нападението и оттогава стои колкото е възможно по-близо до мен, ме покрива с още едно одеяло.

— Мисля, че скоро ще ти свалят яката, Катнис. Тогава няма да ти е толкова студено. — Майка ми, която асистира в сложна операция, още не е знае, че Пийта ме е нападнал. Прим хваща едната ми ръка, която е стисната в юмрук, и я масажира, докато юмрукът се разтваря и кръвта отново започва да се движи през пръстите ми. Тя точно започва да разтрива втория юмрук, когато се появяват лекарите, свалят яката и ми инжектират нещо за болката и отока. Лежа, както са ми наредили, без да движа глава, за да не ме боли повече.

Плутарх, Хеймич и Бийти чакат в коридора разрешение от лекарите да ме видят. Не знам дали са казали на Гейл, но тъй като го няма, предполагам, че не са. Плутарх извежда лекарите навън и се опитва да нареди и на Прим да излезе, но тя казва:

— Не. Ако ме принудите да си тръгна, ще отида право в хирургията и ще разкажа на майка ми всичко, което се случи. А ви предупреждавам, че на нея не й е особено приятно един гейм-мейкър да се разпорежда с живота на Катнис. Особено след като се видя, че не можете да я опазите.

Плутарх изглежда обиден, но Хеймич се подсмихва:

— Нека остане, Плутарх — казва той. Прим остава.

— Е, Катнис, поведението на Пийта беше шок за всички ни — казва Плутарх. — Не можеше да не забележим влошаването на състоянието му в последните две интервюта. Очевидно е бил измъчван и ние приписвахме психологическото му състояние на това. Сега смятаме, че има нещо повече. Че Капитолът го е подложил на една доста необичайна техника, известна като „отвличане“. Бийти?

— Съжалявам — казва Бийти, — но не мога да ти опиша метода с подробности, Катнис. Капитолът е много потаен по отношение на тази форма на изтезание и резултатите са противоречиви. Поне това знаем. Това е един вид страхово кондициониране. Терминът „отвличане“ в случая означава „психологическо отвличане“. Техниката включва използването на отрова от хрътоси, които както знаеш преследват жертвата си до смърт. Ти беше ужилена в първите си Игри на глада и за разлика от повечето от нас познаваш от личен опит въздействието на отровата.

Ужас. Халюцинации. Кошмарни видения как губя любимите си хора. Защото отровата е насочена към онази част от мозъка, където живее страхът.

— Сигурно помниш колко е страшно. Изпитваше ли вътрешно объркване? — пита Бийти. — Чувство, че си неспособна да прецениш кое е истина и кое — лъжа? Повечето хора, които са били ужилени и са оцелели, разказват нещо подобно.

Да. Срещата с Пийта. Дори след като съзнанието ми се проясни, не бях сигурна дали ми е спасил живота, нападайки Катон, или си го измислям.

— Възстановяването на паметта е по-трудно, защото спомените могат да бъдат променени — Бийти се почуква по челото. — Извлечени от съзнанието ти, променени и записани отново в нова редакция. Сега си представи, че те моля да си спомниш нещо — като те насочвам с думи или ти показвам запис на събитието — и докато си го припомняш, ти дам доза отрова от хрътоси. Не толкова, че да предизвика тридневно изпадане в безсъзнание, но достатъчно, за да свърже спомена за събитието със страх и съмнение. И мозъкът ти пази в дълготрайната памет именно този спомен.

Прилошава ми. Прим задава въпроса, който се върти в главата ми.

— Така ли са направили с Пийта? Взели са спомените му за Катнис и са ги преработили така, че да се страхува от нея?

Бийти кимва:

— При това да се страхува толкова много, че да я разглежда като заплаха за живота си. Да се опита да я убие. Да, това е сегашната ни хипотеза.

Покривам лицето си с ръце, защото не мога да повярвам. Не е възможно. Някой да накара Пийта да забрави, че ме обича… никой не би могъл да го направи.

— Но вие можете да възстановите спомените му? — пита Прим.

— Хм… има много малко данни по този въпрос — казва Плутарх. — Никакви, всъщност. Може и да са правени опити за рехабилитация след инжектиране на отрова от хрътоси, но нямаме достъп до тази документация.

— Но ще опитате, нали? — упорства Прим. — Няма просто да го заключите в стая с тапицирани стени и да го оставите да се мъчи?

— Разбира се, че ще опитаме, Прим — казва Бийти. — Работата е там, че не знаем до каква степен ще успеем. Ако изобщо успеем до някаква. Допускам, че най-трудно се изличават събитията, които предизвикват страх. Естествено е да запомняме най-добре именно тях.

— А и не знаем дали освен спомените му за Катнис, няма и други психически промени — казва Плутарх. — Съставяме екип от психолози и военни експерти, който да разработи контраатака. Аз лично съм оптимист, че той ще се възстанови напълно.

— Наистина ли? — пита Прим язвително. — А ти какво мислиш, Хеймич?

Леко разтварям пръсти, за да видя изражението му през пролуката. Изглежда изтощен и обезкуражен.

— Мисля, че в състоянието на Пийта може и да се появи известно подобрение. Но… едва ли някога ще бъде пак същият. — Рязко събирам отново длани, затварям пролуката, изолирам всички тях.

— Поне е жив — казва Плутарх, сякаш губи търпение с всички ни. — Сноу екзекутира стилистката на Пийта и подготвителния му екип на живо по телевизията тази вечер. Нямаме представа какво е станало с Ефи Тринкет. Пийта е увреден, но е тук. С нас. Което е много по-добре в сравнение с положението му преди дванайсет часа. Да не забравяме това.

Опитът на Плутарх да ме ободри — заедно с новината за още четири, може би пет убийства — има обратен ефект. Порша. Подготвителният екип на Пийта. Ефи. Мъча се да сдържа сълзите си, усещам тупкане в гърлото си и пак започва да не ми достига дъх. Накрая нямат друг избор, освен да ми дадат успокоително.

Събуждам се и се чудя дали отсега нататък ще заспивам единствено по този начин — с инжекция в ръката. Радвам се, че през следващите няколко дни ми е забранено да говоря, защото нямам желание нито да говоря, нито да правя нещо. Превръщам се в пациентка за пример: летаргията ми се възприема като сдържаност и като готовност да изпълнявам нарежданията на лекарите. Вече не ми се плаче. Всъщност съзнанието ми е заето само от една-единствена мисъл: виждам лицето на Сноу и глас, който шепне в главата ми: Ще те убия.

Майка ми и Прим се редуват да се грижат за мен, като ме убеждават да приемам малко мека храна. От време на време някой ми съобщава последните новини за състоянието на Пийта. Високите дози отрова от хрътоси започват да излизат от тялото му. Лекуват го само непознати, коренни жители на Окръг 13 — не се допуска да го вижда никой от родния ни окръг или от Капитола — за да не събуждат опасни спомени. Екип от специалисти разработва стратегия за възстановяването му.

Гейл е на легло заради раната в рамото и не го пускат при мен. Но на третата нощ, след като са ми дали лекарствата и са загасили осветлението, той се промъква тихо в стаята ми. Не говори, само прокарва пръсти по синините на шията ми, с докосване, по-леко от крилата на нощна пеперуда, целува ме леко между очите и изчезва.

На другата сутрин ме изписват от болницата с инструкции да се движа спокойно и да говоря само когато се налага. На ръката ми не е отпечатано разписание, затова се разхождам безцелно и чакам Прим да свърши работа в болницата, за да ме отведе в новото ни жилищно отделение. 2212. То е съвсем същото като предишното, но без прозорец.

Сега отпускат на Жълтурчето дневна хранителна дажба и сандъче с пясък, което стои под мивката в банята. Докато Прим ме завива в леглото, котаракът скача на възглавницата ми, състезавайки се за вниманието й. Тя го прегръща, но вниманието й остава съсредоточено върху мен.

— Катнис, знам, че цялото това положение с Пийта е ужасно за теб. Но помни: Сноу го е обработвал със седмици, а при нас е само от няколко дни. Има шанс предишният Пийта, онзи, който те обича, все още да се крие там някъде вътре. Да се опитва да се върне при теб. Не се отказвай от него.

Поглеждам малката си сестра и си мисля как е наследила най-добрите качества на нашето семейство: ръце на лечител от майка ми, здравомислието на баща ми и моята борбеност. Има и още нещо, нещо изцяло нейно. Способността да се вгледа в объркващата каша, която е животът, и да види нещата такива, каквито са. Възможно ли е да е права? Че Пийта може да се върне при мен?

— Трябва да отида в болницата — казва Прим, като слага Жълтурчето на леглото до мен. — Вие двамата ще си правите компания.

Жълтурчето скача от леглото, следва я до вратата и се оплаква на висок глас, когато тя го изоставя. Не може да се каже, че някой от нас е особено добра компания за другия. След трийсетина секунди вече ми е ясно, че не мога да понеса да стоя затворена в тази подземна килия и оставям Жълтурчето да се оправя само. Изгубвам се няколко пъти, но накрая успявам да стигна в Отдела за специална отбрана. Всички, покрай които минавам, зяпат синините и от смущение вдигам яката си чак до ушите.

Гейл трябва също да е изписан от болницата тази сутрин, защото го намирам в една лаборатория заедно с Бийти. Погълнати са от работата си, навели са глави над някакъв чертеж и измерват нещо. Масата и подът са осеяни с различни варианти на чертежа. Върху корковите табла и компютърните екрани виждам още чертежи. Разпознавам една от примките на Гейл, която се задейства при рязко дръпване.

— Какви са тези неща? — питам дрезгаво, като отклонявам вниманието им от листа.

— А, Катнис, разкри ни! — казва бодро Бийти.

— Какво? Това тайна ли е? — Знам, че Гейл работи много с Бийти тук долу, но мислех, че се занимават с лъкове и пушки.

— Всъщност не. Но изпитвам известна вина. Задето ти отмъквам Гейл толкова често — признава Бийти.

Тъй като през по-голямата част от времето, прекарано досега в Тринайсети, бях дезориентирана, разтревожена, разгневена, подложена на преобразяване или лежах в болницата, не мога да кажа, че отсъствията на Гейл са ми причинили някакво неудобство. А и нещата между нас не вървят особено хармонично. Но оставям Бийти да си мисли, че ми е длъжник.

— Надявам се, че оползотворяваш добре времето му.

— Ела да видиш — казва той, като ми махва да се приближа до монитора.

Ето какво правят. Вземат основните принципи, на които са построени капаните на Гейл, и ги адаптират в оръжия срещу хора. Главно бомби. Става въпрос не толкова за механиката на капаните, колкото за психологическия момент зад тях. Залагане на скрити капани из район, в който се съдържа нещо съществено важно за оцеляването. Воден или хранителен запас. Сплашване на набелязаните жертви, за да се втурнат към още по-унищожителна опасност. Поставяне на потомството в опасност, за да се привлече действително набелязаната жертва — родителят. Примамване на жертвата към място, което изглежда като сигурно убежище — където я чака смърт. По-нататък Гейл и Бийти изоставят техниките за лов в гората и се насочват към по-човешки пориви. Например съчувствието. Избухва бомба. На хората се дава време да се притекат на помощ на ранените. Тогава втора, по-мощна бомба убива и тях.

— Това като че ли преминава някаква граница — казвам аз. — Значи всички загиват? — И двамата се взират в мен — Бийти със съмнение, Гейл — враждебно. — Сигурно няма наръчник с правила какво е неприемливо да причиниш на друго човешко същество.

— Разбира се, че има. Бийти и аз следваме същите правила, с които си е служил президентът Сноу, когато е обработил Пийта с отрова от хрътоси — казва Гейл.

Жестоко, но право в целта. Тръгвам си, без да коментирам повече. Имам чувството, че ако не изляза незабавно, ще изпадна в ярост, но все още съм в Отдела за специална отбрана, когато Хеймич ми препречва пътя.

— Ела — казва той. — Имаме нужда от теб в болницата.

— За какво? — питам аз.

— Ще изпробват нещо върху Пийта — отговаря той. — Ще изпратят най-безобидния човек от Дванайсети, за когото могат да се сетят. Ще намерят някой, с когото Пийта може да има общи спомени от детството, но нищо свързано с теб. Сега подбират хора.

Знам, че това ще бъде трудна задача, тъй като всички, с които Пийта има общи спомени от детството, най-вероятно ще са от града, а почти никой от тези хора не се е спасил от пламъците. Влизаме в болничната стая, превърната в работно пространство за лекуващия екип на Пийта, и там с изненада виждам Дели Картрайт, която си приказва с Плутарх. Както винаги, тя ми се усмихва така, сякаш съм най-добрата й приятелка в целия свят. Усмихва се така на всички.

— Катнис! — провиква се тя.

— Здрасти, Дели — казвам аз. Бях чула, че тя и по-малкият й брат са оцелели. Родителите й, които държаха магазина за обувки в града, нямали такъв късмет. Изглежда по-възрастна, облечена в униформата на Окръг 13, която не стои добре на никого, а дългата й руса коса е прибрана в практична плитка вместо някогашните й къдрици. Дели е доста по-слаба, отколкото си я спомням, но тя беше едно от малкото деца в Окръг 12 с някой и друг излишен килограм. Несъмнено всичко — храната тук, стресът, скръбта от загубата на родителите й — е допринесло за това. — Как си? — питам я аз.

— О, изведнъж се промениха толкова много неща. — Очите й се изпълват със сълзи. — Но всички тук в Тринайсети са много мили, не мислиш ли?

Дели наистина го мисли. Тя искрено харесва хората. Всички хора, не само неколцина избрани, за които са й трябвали години да реши.

— Постараха се да ни накарат да се почувстваме добре дошли — казвам. Мисля, че това изказване е достатъчно честно, без да е пресилено. — Теб ли избраха да се срещнеш с Пийта?

— Предполагам. Горкият Пийта. Горката ти. Никога няма да разбера Капитола — казва тя.

— Може би е по-добре да не го разбираш — казвам й.

— Дели познава Пийта отдавна — казва Плутарх.

— О, да! — Лицето на Дели светва. — Играехме си заедно още от малки. Едно време казвах на всички, че ми е брат.

— Какво мислиш? — пита ме Хеймич. — Нещо може ли да предизвика спомени за теб?

— Всички бяхме в един и същи клас. Но никога не сме се засичали често — казвам аз.

— Катнис винаги беше толкова невероятна. Не съм си и мечтала, че може да ме забележи — казва Дели. — Как ходеше на лов и в „Таласъма“, и какво ли не. Всички толкова й се възхищаваха.

Налага се и двамата с Хеймич да се вгледаме внимателно в лицето й, за да се уверим, че не се шегува. Като слушам описанието на Дели, излиза, че не съм имала почти никакви приятели, защото съм стряскала хората със своята изключителност. Не е вярно. Нямах почти никакви приятели, защото не се държах приятелски. Но Дели е човек, който винаги ще ми припише някакви прекрасни качества.

— Дели винаги мисли най-доброто за всички — обяснявам аз. — Според мен Пийта едва ли има лоши спомени, свързани с нея. — После си спомням. — Чакайте. В Капитола. Когато излъгах, че съм познала момичето-авокс. Пийта ме покри и каза, че тя прилича на Дели.

— Спомням си — отговаря Хеймич. — Но не знам. Това не беше вярно. Дели всъщност не беше там. Това едва ли ще натежи повече от дългогодишните му детски спомени.

— Особено с такава приятна компания като Дели — казва Плутарх. — Хайде да пробваме.

Плутарх, Хеймич и аз отиваме в стаята за наблюдение в съседство с тази, в която е затворен Пийта. Там са десетина души от лекуващия екип, въоръжени с писалки и бележници. Еднопосочното стъкло и аудиосистемата ни позволяват да наблюдаваме Пийта тайно. Той лежи на леглото, ръцете му са завързани с ремъци. Не се мъчи да се освободи от ремъците, но ръцете му непрекъснато се присвиват в нервни гърчове. Изражението му е малко по-ясно, отколкото когато се опита да ме удуши, но все още не е неговото.

Когато вратата тихо се отваря, очите му се разширяват тревожно, после се изпълват с объркване. Дели прекосява стаята предпазливо, но когато се приближава до него, лицето й съвсем естествено разцъфва в усмивка.

— Пийта! Аз съм Дели. От твоя окръг.

— Дели? — Облаците сякаш малко се разсейват. — Дели. Това си ти.

— Да! — възкликва тя с видимо облекчение. — Как си?

— Ужасно. Къде сме? Какво се е случило? — казва Пийта.

— Започва се — казва Хеймич.

— Предупредих я да избягва всякакво споменаване на Катнис или Капитола — казва Плутарх. — Само да види какви спомени за родния им окръг може да събуди.

— Ами… намираме се в Окръг Тринайсет. Сега живеем тук — казва Дели.

— Така разправят тези хора. Но звучи безсмислено. Защо не сме си у дома? — казва Пийта.

Дели прехапва устна:

— Имаше… злополука. На мен също ми е ужасно мъчно за вкъщи. Точно си мислех за онези рисунки с тебешир, които едно време рисувахме по камъните на паважа. Твоите бяха толкова прекрасни. Помниш ли, когато изрисува върху всеки камък различно животно?

— Да. Прасета и котки, и разни неща — казва Пийта. — Спомена нещо за… злополука?

Виждам тънкия лъскав слой пот върху челото на Дели, докато се опитва да заобиколи въпроса.

— Беше лошо. Никой… не можа да остане — казва тя със запъване.

— Спри се, момиче — казва Хеймич.

— Но знам, че тук ще ти хареса, Пийта. Всички са много мили с нас. Винаги има храна и чисти дрехи, а в училище е много по-интересно — казва Дели.

— Защо семейството ми не дойде да ме види?

— Не могат. — Дели отново се запъва. — Много хора не се измъкнаха от Дванайсети. Така че ще трябва да си изградим нов живот тук. Сигурна съм, че един добър пекар ще е им е от полза. Помниш ли, когато баща ти ни даваше да си правим човечета от тесто?

— Имаше пожар — казва Пийта внезапно.

— Да — прошепва тя.

— Окръг 12 изгоря, нали? Заради нея — казва Пийта гневно. — Заради Катнис! — Той започва да дърпа ремъците.

— О, не, Пийта. Не беше виновна тя — казва Дели.

— Тя ли ти каза това? — изсъсква й той.

— Изведете я оттам — казва Плутарх. Вратата се отваря веднага и Дели започва бавно да отстъпва към нея заднешком.

— Не беше нужно. Аз… — започва Дели.

— Защото тя лъже! Тя е лъжец! Не й вярвай за нищо! Тя е някакъв мут, който Капитолът е създал, за да го използва срещу нас, останалите! — изкрещява Пийта.

— Не, Пийта. Тя не е… — пробва Дели отново.

— Не й се доверявай, Дели — изрича трескаво Пийта. — Аз го направих, и тя се опита да ме убие. Тя уби приятелите ми. Семейството ми. Дори не се доближавай до нея! Тя е мут!

Една ръка посяга през вратата, издърпва Дели навън и вратата се затръшва. Но Пийта продължава да крещи:

— Мут! Тя е мръсен мут!

Той не само ме мрази и иска да ме убие, но и вече не вярва, че съм човешко същество. Не ме заболя толкова, когато се опита да ме удуши.

Около мен членовете на лекуващия екип пишат като луди, за да не пропуснат нито дума. Хеймич и Плутарх ме хващат за ръцете и ме извеждат от стаята. Облягат ме на една стена в тихия коридор. Но знам, че Пийта продължава да крещи зад вратата и стъклото.

Прим сгреши. Пийта е непоправимо увреден.

— Не мога да остана повече тук — казвам сковано. — Ако искате да бъда Сойката-присмехулка, ще трябва да ме пратите другаде.

— Къде искаш да отидеш? — пита Хеймич.

— В Капитола. — Не се сещам за друго място, където имам работа за вършене.

— Невъзможно — казва Плутарх. — Не и докато всички окръзи не бъдат подсигурени. Добрата новина е, че бойните действия са приключили почти във всички, освен във Втори. Той обаче е костелив орех.

Точно така. Първо окръзите. После Капитола. А след това ще открия Сноу.

— Чудесно — казвам. — Изпратете ме във Втори.

14

Втори е голям окръг и се състои от много села, пръснати из планините. Първоначално всяко е било свързано с определена мина или каменна кариера, но сега в повечето живеят или се обучават миротворци. Тъй като бунтовниците имат на своя страна военновъздушните сили на Окръг 13, те не представляват особено предизвикателство, като се изключи едно нещо — в средата на окръга се издига буквално непристъпна планина, където е разположена най-важната част от военната сила на Капитола.

Откакто повторих думите на Плутарх за „костеливия орех“ пред уморените и обезсърчени бунтовнически водачи тук, планината си спечели името Ореха. Орехът бил създаден веднага след Тъмните дни, когато Капитолът изгубил Тринайсети и отчаяно се нуждаел от нова подземна цитадела. Някои от военните им ресурси били разположени в покрайнините на самия Капитол — ядрени ракети, самолети, войски, — но една голяма част от силите им сега били под вражески контрол. Разбира се, било невъзможно да се надяват да създадат точно копие на Окръг 13: за подобна работа щели да са нужни векове. Намерили благоприятна възможност в старите мини на близкия Окръг 2. От въздуха Орехът изглежда като съвсем обикновена планина с няколко входа по склоновете, но в него има огромни пещери, образувани от изсичането на каменни блокове, които били извадени на повърхността и транспортирани по тесните, стръмни пътища, за да се използват за строителството на сгради. Имало дори система от влакове, за да се улесни пътуването на миньорите от Ореха до самия център на главния град в Окръг 2. Влакът стигаше чак до площада, който заедно с Пийта посетихме по време на Турнето на победата — припомних си как стояхме на широките мраморни стъпала пред Сградата на справедливостта и се мъчехме да не гледаме към скърбящите семейства на Катон и Клоув, събрани под нас.

Това не бил най-идеалният терен, тъй като често имало кални свлачища, наводнения и лавини, но предимствата натежали пред неприятностите. Докато копаели дълбоко в планината, миньорите оставили големи стълбове и стени от камък, които да поддържат инфраструктурата. Капитолът ги подсилил и се заел да превърне планината в своя нова военна база. Построили компютърни банки и заседателни зали, казарми и арсенали. Разширили входовете, за да могат ховъркрафтите да излизат от хангара и инсталирали площадки за изстрелване на ракети. Но външно планината си останала същата. Непристъпни, скалисти склонове, с гори и диви животни. Естествена крепост, която да ги защитава от враговете им.

По стандартите на другите окръзи Капитолът направо глезеше тукашните жители. Само като погледнете бунтовниците от Окръг 2, ще разберете, че са получавали прилични грижи и храна в детството си. Едни станали работници в кариерите и мините, други били обучени за работа в Ореха или постъпили на служба при миротворците. Още от малки се обучавали в бойни изкуства. Игрите на глада били несравним шанс за сдобиване с богатство и слава. Разбира се, жителите на Окръг 2 се поддавали по-лесно на пропагандата на Капитола, отколкото останалите от нас, и възприели неговия начин на живот, но все пак в крайна сметка си оставали роби. И ако този факт убягвал на гражданите, които ставали миротворци или работели в Ореха, той не оставал незабелязан от каменоделците, които образували гръбнака на съпротивата тук.

Положението е същото както при пристигането ми преди две седмици. По-отдалечените села са във вражески ръце, в града цари разделение, а Орехът е по-недостъпен от всякога. Малобройните входове към него са солидно укрепени, сърцевината му — безопасно обгърната от планините. Макар че всички други окръзи вече са изтръгнали контрола от ръцете на Капитола, Втори все още не може да се освободи от неговата хватка.

Всеки ден правя каквото мога, за да помогна. Посещавам ранените. Записвам кратки пропове със снимачния си екип. Не ме допускат в истински бойни действия, но ме канят на съвещанията относно състоянието на войната — което е много повече от онова, което правеха в Тринайсети. Тук е много по-добре. По-свободна съм, на ръката ми няма разписания, имам повече време. Живея над земята в бунтовническите села или пещерите наоколо. С оглед на безопасността ме местят често. През деня ми е разрешено да ловувам, стига да взема със себе си охрана и да не се отдалечавам много. В разредения, студен планински въздух усещам как част от физическите ми сили се връщат, а умът ми се прояснява. Но с проясняването осъзнавам още по-болезнено какво са причинили на Пийта.

Сноу ми го отне, промени го до неузнаваемост и ми го върна като подарък. Богс, който дойде в Окръг 2 заедно с мен, ми каза, че въпреки добрия план спасяването на Пийта се е оказало подозрително лесно. Според него, ако от Тринайсети не си бяха направили труда, Пийта пак щеше да ми бъде върнат. Спуснат в някой активно воюващ окръг или може би в самия Тринайсети. Завързан с панделки и адресиран до мен. Програмиран да ме убие.

Едва сега, когато е вътрешно обезобразен, мога да оценя истинския Пийта. Дори повече, отколкото ако беше умрял. Добротата, сигурността, топлотата, зад която се криеше неочаквана жар. Като изключим Прим, майка ми и Гейл, колко души на света ме обичат безусловно? Мисля си, че сега отговорът може да е „никой“. Понякога, когато съм сама, изваждам перлата от скривалището й в джоба ми и се опитвам да си спомня момчето с хляба, силните ръце, които прогонваха кошмарите във влака, целувките на арената. Да се насиля да нарека с думи това, което изгубих. Но каква е ползата? Това нещо вече го няма. Няма го. Каквото съществуваше между нас, вече го няма. Остана единствено обещанието ми да убия Сноу. Повтарям си това по десет пъти на ден.

В Тринайсети възстановяването на Пийта продължава. Макар че не питам, Плутарх бодро ми съобщава по телефона последни вести от рода на: „Добри новини, Катнис! Почти го убедихме, че не си мут!“ Или: „Днес му позволиха да хапне пудинг!“

После говоря с Хеймич и той признава, че Пийта не е по-добре. Единственият колеблив лъч надежда идва от сестра ми.

— На Прим й хрумна идеята да се опитаме да задействаме процеса в обратна посока — казва ми Хеймич. — Да извадим на повърхността изопачените му спомени за теб, а след това да му дадем голяма доза успокояващо лекарство, например морфлинг. Пробвахме го само върху един спомен. Записът с вас двамата в пещерата, когато ти му разказа историята как си купила козата на Прим.

— Някакво подобрение? — питам аз.

— Ами, ако изключителното объркване е подобрение в сравнение с изключителния ужас, тогава — да — казва Хеймич. — Но не съм сигурен, че е. За няколко часа той изгуби способността да говори. Изпадна в някакво вцепенение. Когато дойде на себе си, единственото, за което попита, беше козата.

— Ясно — казвам аз.

— Как е там? — пита той.

— Няма напредък.

— Изпращаме екип да помогне за планината. Бийти и няколко от останалите — казва той. — Нали знаеш, „мозъците“ на операцията.

Когато „мозъците“ са избрани, не се изненадвам да видя в списъка името на Гейл. Мислех си, че Бийти ще го доведе — не заради техническите му познания, а с надеждата, че може някак да измисли начин да улови в примка една цяла планина. Първоначално Гейл предложи да дойде с мен в Окръг 2, но виждах, че го откъсвам от работата му с Бийти. Казах му да остане там, където е най-нужен. Не му казах, че ако е с мен, ще ми бъде още по-трудно да тъгувам за Пийта.

Те пристигат късно един следобед и Гейл ме намира. Седя на един пън в края на селото, в което съм настанена в момента и скубя гъска. Около дузина птици са струпани на купчина в краката ми. Те прелитат оттук на големи ята откакто съм пристигнала, и са лесна плячка. Без да каже и дума, Гейл се настанява до мен и започва да смъква перата на друга птица. Оскубали сме половината гъски, когато той казва:

— Има ли надежда и ние да си хапнем от тях?

— Да. Повечето трябва да бъдат предадени в лагерната кухня, но е разрешено да дам една-две на хората, при които ще спя — казвам. — Нещо като наем.

— Не им ли стига честта, че ще те подслонят? — казва той.

— Всеки би си казал така — отвръщам аз. — Но напоследък се говори, че сойките-присмехулки са опасни за здравето.

Скубем мълчаливо птиците още известно време. После той казва:

— Вчера видях Пийта. През стъклото.

— Какво мислиш? — питам.

— Нещо егоистично — казва Гейл.

— Че вече не е нужно да ревнуваш от него? — Отмятам ръка и около нас се разстила облак перушина.

— Не. Точно обратното. — Гейл измъква едно перо от косата ми. — Помислих си… че нямам шанс да спечеля. Колкото и силна болка да изпитвам. — Той върти перото между пръстите си. — Нямам шанс, ако той не се оправи. Ти никога няма да го забравиш. Винаги ще имаш чувството, че си сгрешила, задето си останала с мен.

— Както заради теб винаги имам чувството, че върша нещо погрешно, когато го целувам — казвам аз.

Гейл издържа на погледа ми.

— Ако смятах, че това е вярно, почти бих могъл да понеса останалото.

— Вярно е — признавам. — Но същото важи и за това, което каза за Пийта.

Гейл изсумтява раздразнено. Въпреки това, след като предаваме птиците в кухнята и доброволно си предлагаме услугите да се върнем в гората, за да съберем подпалки за огъня, аз се озовавам в прегръдките му. Устните му леко докосват избледнелите синини по врата ми и се насочват към устата ми. Въпреки чувствата, които изпитвам към Пийта, именно в този момент приемам дълбоко в себе си, че той никога няма да се върне при мен. Или аз никога няма да се върна при него. Ще остана в Окръг 2, докато падне, ще отида в Капитола и ще убия Сноу, а после ще умра заради кашата, в която съм се забъркала. А той ще умре обезумял и изпълнен с омраза към мен. Затова в гаснещата светлина затварям очи и целувам Гейл, за да си наваксам за всички целувки, които съм сдържала, и защото вече няма значение, и защото съм така отчаяно самотна, че не мога да го понеса.

Докосването, вкусът и топлината на Гейл ми напомнят, че поне тялото ми е още живо, и за момента това чувство е добре дошло. Изпразвам ума си и оставям чувствата да потекат през плътта ми, щастлива да се изгубя в тях. Когато Гейл се отдръпва леко, аз се навеждам напред, за да запълня празнината, но усещам ръката му под брадичката си.

— Катнис — казва той. Отварям очи и се озовавам в някакъв непознат свят. Това не са нашите гори, нито нашите планини, нито нашият път. Ръката ми автоматично посяга към белега на лявото ми слепоочие, който свързвам с объркването. — Сега ме целуни. — Объркана, немигаща, стоя там, докато той се навежда към мен и за кратко притиска устни към моите. Оглежда внимателно лицето ми. — Какво става в главата ти?

— Не знам — прошепвам в отговор.

— Тогава е все едно да целунеш пиян човек. Не се брои — казва той и прави вял опит да се засмее. Загребва шепа подпалки, пуска ги в празните ми ръце и аз се опомням.

— Откъде знаеш? — казвам, главно за да прикрия смущението си. — Целувал ли си пияна жена? — Гейл може да е целувал момичета наляво и надясно в Окръг 12. Със сигурност имаше достатъчно обожателки. Никога не съм се замисляла много за това преди.

Той просто поклаща глава:

— Не. Но не е трудно да си го представя.

— Значи, никога не си целувал други момичета? — питам.

— Не съм казал това. Знаеш, ти беше само на дванайсет, когато се запознахме, и ми създаваше много грижи. Определено имах и друг живот освен да ходя на лов с теб — казва той, като се натоварва с подпалки.

Изведнъж ме обзема искрено любопитство.

— Кои си целувал? И къде?

— Твърде много, за да ги помня. Зад училището, на купчината със сгурия, къде ли не — казва той.

Завъртам очи.

— Е, кога станах толкова специална? Когато ме отведоха в Капитола?

— Не. Около шест месеца преди това. Точно след Нова година. Бяхме в „Таласъма“, ядяхме един от буламачите на Мазната Сае. А Дарий ти подмяташе, че е готов на размяна — един от твоите зайци срещу една от неговите целувки. И аз осъзнах… че имам нещо против — казва ми той.

Спомням си онзи ден. Беше лют студ и в четири следобед вече се беше стъмнило. Бяхме излезли на лов, но силният снеговалеж ни принуди да се върнем в града. „Таласъма“ беше претъпкан с хора, търсещи място да се подслонят от лошото време. Супата на Мазната Сае, приготвена с бульон от кости на диво куче, което бяхме застреляли преди седмица, беше под обичайните й стандарти. Все пак беше гореща, а аз умирах от глад, докато я загребвах, седнала с кръстосани крака на тезгяха. Дарий се беше подпрял на колоната на сергията и ме гъделичкаше по бузата с крайчеца на плитката ми, докато аз отблъсквах ръката му. Той обясняваше защо една от неговите целувки си заслужава цената на един заек, или може би два, тъй като всички знаят, че червенокосите мъже са най-мъжествени. А Мазната Сае и аз се смеехме, защото той беше толкова смешен и настойчив, непрекъснато сочеше разни жени из „Таласъма“ и твърдеше, че са платили много по-висока цена от тази на един заек, за да се насладят на устните му. „Виждаш ли? Онази със зеления шал? Иди и я попитай. Ако имаш нужда от доказателства“.

Това се случи на милион километри оттук, преди милиард дни.

— Дарий просто се шегуваше — казвам аз.

— Вероятно. Макар че ти последна щеше да разбереш, ако не се е шегувал — отговаря Гейл. — Вземи например Пийта. Вземи мен. Или дори Финик. Започвах да се тревожа, че ти е хвърлил око, но сега, изглежда, се е опомнил.

— Не познаваш Финик, ако мислиш, че би ме обикнал — казвам аз.

Гейл свива рамене:

— Знам, че беше отчаян. Това кара хората да вършат всевъзможни безумия.

Не мога да не си помисля, че това е насочено към мен.

Рано на другата сутрин „мозъците“ се събират да се заловят с проблема за Ореха. Канят ме на съвещанието, макар че не мога да допринеса особено. Избягвам заседателната маса и се настанявам на широкия перваз на прозореца, от който се разкрива изглед към въпросната планина. Командирът от Окръг 2, жена на средна възраст на име Лайм, ни повежда на виртуална обиколка на Ореха, вътрешността и укрепленията му и изброява неуспешните опити за превземането му. Пътищата ни са се пресичали за кратко на няколко пъти, откакто пристигнах, и ме преследваше чувството, че съм я срещала преди. Тя е доста забележителна, висока над метър и осемдесет и много мускулеста. Но едва когато виждам клип, в който тя е на бойното поле, начело на нападение срещу главния вход на Ореха, нещо прищраква в ума ми и осъзнавам, че се намирам в компанията на още една победителка. Лайм, жената-трибут от Окръг 2, която е спечелила своите Игри на глада преди едно поколение. Ефи ни изпрати неин запис, заедно с другите, за да се подготвим за Юбилейните Игри. Вероятно съм я мяркала по време на Игрите през годините, но тя гледа да не се набива много на очи. След това, което узнах наскоро за начина, по който са се отнесли с Хеймич и Финик, всичко, което мога да си помисля, е: какво й е причинил Капитолът, след като е победила?

Когато Лайм приключва с изложението си, започват въпросите от „мозъците“. Минават часове, времето за обяд идва и отминава, а те все още се опитват да измислят реалистичен план за превземане на Ореха. Но макар Бийти да смята, че може би ще успее да проникне в определени компютърни системи и обсъждат как да използват малкото вътрешни шпиони, никой не предлага действително оригинални идеи. Следобедът се влачи бавно и мъчително и разговорът все се връща към стратегия, която е опитвана многократно — щурмуването на входовете. Виждам как Лайм започва да се изпълва с раздразнение, защото вече са се провалили толкова много варианти на този план, загинали са толкова много от войниците й. Накрая тя избухва:

— По-добре следващият, който предложи да превземем входовете, да разполага с някакъв гениален начин да го направим, защото той ще бъде начело на тази мисия!

Гейл, който е прекалено неспокоен, за да седи на масата повече от няколко часа, ту крачи из стаята, ту сяда при мен на перваза. Още отначало той сякаш прие твърдението на Лайм, че входовете не могат да бъдат превзети, и изцяло се оттегли от разговора. През последния час седи мълчаливо, съсредоточено сбърчил чело, загледан в Ореха през стъклото на прозореца. В мълчанието, последвало ултиматума на Лайм, той се обажда:

— Наистина ли е толкова необходимо да превземем Ореха? Или ще е достатъчно да го извадим от строя?

— Това ще бъде стъпка в правилната посока — казва Бийти. — Какво имаш предвид?

— Разглеждайте го като бърлога на диви кучета — продължава Гейл. — Няма да си пробиете път вътре с борба. Значи имате два варианта за избор. Да хванете кучетата в капан вътре или да ги прогоните навън.

— Опитахме да бомбардираме входовете — казва Лайм. — Разположени са прекалено навътре в камъка, за да бъдат нанесени никакви истински щети.

— Не мислех за това — казва Гейл. — Мислех си да използваме планината. — Бийти се изправя, отива при Гейл на прозореца и се взира през очилата, които не са му по мярка. — Виждаш ли? Тези пътища, които се спускат отстрани?

— Лавинни пътеки — казва Бийти полугласно. — Ще бъде трудна работа. Трябва да планираме последователността на експлозиите много внимателно и задвижим ли веднъж плана, не можем да се надяваме да имаме контрол върху него.

— Не е нужно да го контролираме, ако се откажем от идеята, че трябва да завземем Ореха — казва Гейл. — Само да го затворим.

— Значи предлагаш да предизвикаме лавини и да блокираме входовете? — пита Лайм.

— Именно — казва Гейл. — Да хванем неприятеля в капан вътре, без да има достъп до провизии. Да направим така, че да им е невъзможно да изпратят ховъркрафтите си.

Докато всички обмислят плана, Богс прелиства купчина скици на Ореха и се мръщи.

— Рискувате да убиете всички вътре. Погледнете вентилационната система. Тя е примитивна. Не може да се сравнява с тази в Тринайсети. Въздухът постъпва само от отдушниците на склоновете. Ако ги блокирате, всички вътре ще се задушат.

— Биха могли да се измъкнат през железопътния тунел към площада — казва Бийти.

— Не и ако го взривим — казва Гейл рязко. Намерението му, пълното му намерение, става ясно. Гейл няма интерес да запази живота на онези, които са в Ореха. Няма намерение да хване плячката, за да я използва по-нататък.

Това е един от смъртоносните му капани.

15

Хората в стаята бавно осъзнават смисъла на предложението на Гейл. Върху лицата им се изписват различни реакции. Израженията варират от удоволствие до тревога, от печал до задоволство.

— Повечето работници са граждани на Окръг 2 — казва Бийти с неутрален тон.

— Какво от това? — отговаря Гейл. — Никога няма да можем отново да им се доверим.

— Редно е поне да им дадем шанс да се предадат — казва Лайм.

— Е, това е лукс, който не ни беше даден, когато бомбардираха Окръг 12, но вие всички тук сте в много по-задушевни отношения с Капитола — казва Гейл. По изражението върху лицето на Лайм имам чувството, че може да го застреля или поне да замахне да го удари. А и може да успее, с целия този тренинг. Но гневът й изглежда го ядосва още повече и той крещи: — Гледахме как деца изгарят до смърт и не можехме да направим нищо!

Налага се да затворя очи за миг, тъй като този образ ме прерязва. Той оказва желания ефект. Искам смъртта на всички в онази планина. Готвя се да го изрека. Но после… Аз съм и момиче от Окръг 12. А не президентът Сноу. Не мога да постъпя така. Не мога да обрека никого на такава смърт.

— Гейл — казвам аз, хващам го за ръка и се мъча да бъда убедителна. — Орехът е стара мина. Ще бъде все едно да предизвикаш масивна минна злополука. — Със сигурност тези думи са достатъчни да накарат всеки от Окръг 12 да премисли плана.

— Но няма да е толкова внезапна като онази, която отне живота на бащите ни — отвръща рязко той. — Това ли е проблемът на всички? Че враговете ни може би ще имат няколко часа да размишляват върху факта, че умират, вместо да бъдат разкъсани на парченца от експлозията?

Едно време, когато бяхме само две деца, които ловуваха извън границите на Окръг 12, Гейл изричаше неща от този род, и по-ужасни. Но тогава те бяха просто думи. Тук, приложени на практика, те се превръщат в необратими постъпки.

— Не знаеш как тези хора от Окръг 2 са попаднали в Ореха — казвам аз. — Може да са ги изпратили насила. Може би ги държат против волята им. Някои са наши шпиони. И тях ли ще убиеш?

— Готов съм да пожертвам неколцина, да, за да се справя с останалите — отвръща той. — А ако аз бях шпионин и се намирах вътре, щях да кажа: „Задействайте лавините!“

Знам, че е искрен. Никой не се съмнява, че Гейл би пожертвал живота си по този начин в името на каузата. Може би всички бихме направили същото, ако бяхме шпиони и ни беше даден избор. Сигурно и аз бих го направила. Но такова решение е безсърдечно, когато го вземаш за други хора и онези, които ги обичат.

— Каза, че имаме две възможности — обръща се към него Богс. — Да ги хванем в капан или да ги прогоним навън. Предлагам да се опитаме да предизвикаме лавина в планината, но да не затваряме железопътния тунел. Така те могат да избягат към площада, където ще ги чакаме ние.

— Тежко въоръжени, надявам се — казва Гейл. — Можете да сте сигурни, че те ще бъдат.

— Тежко въоръжени. Ще ги пленим — съгласява се Богс.

— Нека сега посветим Тринайсети в плана — предлага Богс. — Да оставим президента Коин да каже мнението си.

— Тя ще иска да блокираме тунела — казва Гейл убедено.

— Да, най-вероятно. Но знаеш ли, Пийта наистина беше прав за нещата, които каза в проповете. За опасността да се избием помежду си. Направих някои изчисления. Включих в тях жертвите и ранените, и… мисля, че поне си заслужава един разговор — казва Бийти.

В този разговор са поканени да участват само шепа хора. Гейл и аз сме отпратени с останалите. Завеждам го на лов, за да изпусне малко пара, но той не иска да говорим за това. Сигурно ми е много сърдит, задето му се противопоставих.

Разговорът с президента Коин се провежда, взето е решение и вечерта вече съм облечена в костюма си на Сойка-присмехулка, с преметнат през рамо лък и слушалка в ухото, с която държа връзка с Хеймич в Тринайсети — в случай, че се появи добра възможност за пропо клип. Чакаме на покрива на Сградата на справедливостта с ясна видимост към набелязаната цел.

Отначало командващите в Ореха пренебрегват нашите ховъркрафти, защото в миналото те са били не по-голям проблем от рояк мухи, обикалящи около буркан с мед. Но след две серии бомбардировки в по-високите части на планината ховъркрафтите привличат вниманието им. Когато противовъздушните оръдия на Капитола започват да стрелят, вече е много късно.

Планът на Гейл надминава всички очаквания. Бийти беше прав, че контролът над лавините ще е невъзможен, щом бъдат задействани. Планинските склонове са естествено нестабилни, но сега са отслабени от експлозиите и направо се стичат. Цели участъци от Ореха рухват пред очите ни, заличавайки всяка следа от човешко присъствие. Стоим безмълвни, дребни и незначителни, докато каменните вълни се срутват с тътен надолу по планината. Погребват входовете под тонове скали. Вдигат облак от пръст и отломки, който затъмнява небето. Превръщат Ореха в гробница.

Представям си ада, който е настъпил във вътрешността на планината. Виещи сирени. Светлините примигват и настъпва мрак. Във въздуха се носи прах. Писъците на изпадналите в паника, хванати в капан хора, които се препъват като обезумели в търсене на изход, само за да открият входовете, стартовата площадка, самите вентилационни шахти, задръстени с пръст и камъни, които се опитват да нахлуят вътре. Развяват се кабели под напрежение, избухват пожари, развалините превръщат познатите пътища в истински лабиринт. Хората се блъскат, бутат, лутат се като мравки, докато хълмът настъпва, заплашвайки да смаже крехките им обвивки.

— Катнис? — В слушалката ми прозвучава гласът на Хеймич. Правя опит да отговоря, но откривам, че съм притиснала здраво и двете си ръце към устата. — Катнис!

В деня, когато загина баща ми, сирените започнаха да вият по време на обяда в училище. Никой не изчака да бъде освободен, нито пък очакваха това от нас. Реакцията при злополука в мината беше нещо, над което дори Капитолът нямаше контрол. Хукнах към класната стая на Прим. Още си я спомням, малко седемгодишно момиче, много бледа, но седнала с изправен гръб, със сгънати върху чина ръце. Чакаше да я взема, както й бях обещала, че ще направя, ако някога прозвучат сирените. Тя изтича от мястото си, сграбчи ръкава на палтото ми и започнахме да си проправяме път през потоците от хора, които се изсипваха по улиците, за да се стекат при главния вход на мината. Намерихме майка си, вкопчила пръсти във въжето, което бяха опънали набързо, за да възпира тълпата. Като си спомням сега за това, предполагам, че трябваше още тогава да разбера, че има някакъв проблем. Защото я търсехме ние, вместо да е обратното.

Асансьорите скърцаха върху обгорените въжета и изсипваха навън почернели от дима миньори. С появата на всяка група се разнасяха викове на облекчение, роднините се провираха под въжето да отведат своите съпрузи, съпруги, деца, родители, братя и сестри. Стояхме на мразовития въздух, докато следобедното небе се заоблачи и по земята започна да се сипе лек сняг. Сега асансьорите се движеха по-бавно и носеха все по-малко хора. Коленичих на земята и притиснах ръце в пепелта, изпълнена с отчаян копнеж да издърпам и освободя баща си. Ако съществува по-голямо чувство за безпомощност от това да се опитваш да достигнеш до любим човек, хванат като в капан под земята, то не ми е познато. Ранените. Телата. Чакането през цялата нощ. Одеялата, с които разни непознати загръщат раменете ти. Чашата с някаква гореща течност, която не пиеш. А после, най-после, на разсъмване, опечаленото изражение върху лицето на началника на мината, което можеше да означава само едно.

Какво направихме току-що?

— Катнис! Там ли си? — Вероятно в същия този момент Хеймич прави планове да ми вземе мярка за „оковата за глава“.

Отпускам ръце:

— Да.

— Влез вътре. За всеки случай, ако от Капитола се опитат да отвърнат на удара с остатъците от военновъздушните си сили — инструктира ме той.

— Да — повтарям. Всички на покрива, с изключение на войниците, които обслужват картечниците, започват да се прибират. Докато слизам по стълбите, не успявам да се сдържа и леко прокарвам пръст по безупречно чистите бели мраморни стени. Толкова студени и красиви. Дори в Капитола нищо не може да се мери с великолепието на тази стара постройка. Но повърхността е студена и твърда — поддава само плътта ми, камъкът отнема топлината ми. Той винаги побеждава хората.

Сядам в подножието на една от огромните колони в обширното фоайе. През вратите виждам мраморната тераса, която води към стълбите на площада. Спомням си колко зле се чувствах в деня, когато двамата с Пийта приемахме там поздравления за победата ни в Игрите. Бях изтощена от Турнето на победата, опитът ми да успокоя окръзите беше безуспешен, спомнях си за Катон и Клоув — особено ужасната, бавна смърт на Катон, разкъсан от мутовете.

Богс прикляква до мен: кожата му е бледа в сенките.

— Не бомбардирахме железопътния тунел. Някои сигурно ще се измъкнат.

— И щом се покажат, ще ги застреляме? — питам аз.

— Само ако се налага — отговаря той.

— Самите ние можем да изпратим влакове. Да помогнем за евакуирането на ранените — казвам.

— Не. Беше решено да оставим тунела в техни ръце. Така могат да използват всички пътища, за да изведат хората — казва Богс. — А и по този начин ще имаме време да придвижим нашите войници до площада.

Преди няколко часа площадът беше ничия земя, предната линия на битката между бунтовниците и миротворците. След като Коин даде одобрението си за плана на Гейл, бунтовниците предприеха ожесточена атака и отблъснаха войските на Капитола на няколко пресечки назад, за да имаме контрол над железопътната гара в случай, че Орехът падне. Е, падна. Вече сме наясно с реалността. Всички оцелели ще избягат на площада. Чувам как пушечната стрелба започва отново — миротворците несъмнено се опитват да си пробият път със сила, за да спасят своите. Нашите войници пристигат, за да не им позволят.

— Студено ти е — казва Богс. — Ще видя дали мога да намеря одеяло. — Тръгва, преди да успея да възразя. Не искам одеяло, въпреки че мраморът продължава да изсмуква топлината от тялото ми.

— Катнис — казва Хеймич в ухото ми.

— Още съм тук — отговарям.

— Интересен развой на събитията с Пийта днес следобед. Помислих си, че ще искаш да знаеш — казва той. „Интересен развой“ не е на добре. Не означава подобрение. Но всъщност нямам избор, освен да слушам. — Показахме му онзи клип, на който пееш „Дървото на обесения“. Никога не е излъчван, затова в Капитола не са могли да го използват, когато са обработвали Пийта с отрова от хрътоси. Пийта казва, че познал песента.

За миг сърцето ми прескача един удар. После осъзнавам, че това е поредното объркване, предизвикано от отровата на хрътосите.

— Не е възможно, Хеймич. Никога не ме е чувал да пея тази песен.

— Не теб. Баща ти. Чул го да я пее един ден, когато дошъл да купи нещо в хлебарницата. Пийта бил малък, вероятно на шест-седем години, но я запомнил, защото специално се вслушвал да разбере дали птиците ще спрат да пеят — казва Хеймич. — Предполагам, че са спрели.

На шест-седем. Това трябва да е било, преди майка ми да забрани песента. Може би точно по времето, когато аз я научих.

— И аз ли съм била там?

— Едва ли. Във всеки случай, не стана дума за теб. Но това е първото свързано с теб нещо, което не предизвика някакъв психически срив — казва Хеймич. — Все пак е нещо, Катнис.

Баща ми. Днес той сякаш е навсякъде. Умира в мината. Прониква с песента си в размътеното съзнание на Пийта. Виждам го в очите на Богс, докато грижливо загръща раменете ми с одеялото. Липсва ми толкова много, че ме боли.

Отвън стрелбата наистина се засилва. Гейл притичва край нас с група бунтовници, за да се присъедини към битката. Не моля да ми позволят да отида и аз — не че биха ми позволили. И без друго нямам кураж за това, кръвта ми не е сгорещена. Иска ми се Пийта да беше тук — предишният Пийта, — защото той щеше да обясни добре защо е толкова лошо да влизаме в престрелки, когато хората — които и да е хора — се мъчат да се измъкнат от планината. Или собственото ми минало ме прави толкова чувствителна? Нали сме във война? Не е ли това само още един начин да убием враговете си?

Нощта пада бързо. Включват огромни, ярки прожектори, които осветяват площада. Сигурно всички електрически крушки на железопътната гара също светят с пълната си мощност. Дори от позицията си в другия край на площада виждам ясно през стъклената фасада на дългата, тясна сграда. Невъзможно е да не се забележи пристигането на влак или дори само на един човек. Но часовете минават, а не идва никой. С всяка минута става по-трудно да си представя, че някой е оцелял от нападението над Ореха.

Вече е доста след полунощ, когато Кресида идва да прикрепи специален микрофон към костюма ми.

— За какво е това? — питам аз.

Разнася се гласът на Хеймич, който обяснява:

— Знам, че няма да ти хареса, но трябва да произнесеш реч.

— Реч ли? — възкликвам аз и моментално ми прилошава.

— Аз ще ти я подавам, реплика по реплика — успокоява ме той. — Само повтаряй каквото ти казвам. Виж, от онази планина няма никакви признаци на живот. Ние победихме, но боевете продължават. Затова си помислихме, че ако излезеш на стълбите на Сградата на справедливостта и изложиш положението — ако кажеш на всички, че Орехът е победен, че с присъствието на Капитола в Окръг 2 е свършено — може би ще успееш да накараш остатъка от войските им да се предадат.

Надзъртам в тъмнината отвъд площада.

— Оттук не виждам войските им.

— Точно затова е микрофонът — казва той. — Речта ти ще се предава навсякъде — както гласът ти по тяхната уредба за извънредни ситуации, така и образът ти навсякъде, където хората имат достъп до телевизионен екран.

Знам, че тук на площада има няколко огромни екрана. Видях ги по време на Турнето на победата. Би могло да подейства, ако ме биваше в тези неща. А случаят не е такъв. При първите експерименти с пропо клипове пак се опитаха да ми подават готови реплики и резултатът беше пълен провал.

— Можеш да спасиш живота на много хора, Катнис — казва Хеймич накрая.

— Добре, ще опитам — отговарям аз.

Странно е да стоя отвън на стълбите, облечена в пълния си костюм, ярко осветена, но без видима публика, пред която да произнеса речта си. Сякаш изнасям представление за луната.

— Да побързаме — казва Хеймич. — Прекалено си изложена.

Телевизионният ми екип, разположен на площада със специални камери, дава знак, че е готов. Казвам на Хеймич да започва, после включвам микрофона си и слушам внимателно как диктува първата реплика от речта. Огромно мое изображение светва върху един от екраните на площада, когато започвам.

— Жители на Окръг 2, аз съм Катнис Евърдийн и се обръщам към вас от стълбите на вашата Сграда на справедливостта, където…

Двата влака пристигат заедно, спирачките им изскърцват и спират. Вратите се отварят и хората се изсипват навън в облак дим, който са донесли от Ореха. Сигурно са имали поне предчувствие какво ги очаква на площада, защото се вижда как се мъчат да се предпазят. Повечето залягат на земята и в дъжда от куршуми светлините на гарата угасват. Дошли са въоръжени, както предрече Гейл, но са дошли също и ранени. В иначе тихия нощен въздух се разнасят стонове.

Някой изключва осветлението на стълбите и оставам в сянката. Вътре в гарата като разцъфващо цвете избухва пламък — един от влаковете сигурно гори — и гъст, черен дим се разстила по прозорците. Хората нямат избор и започват да напират навън към площада — задушават се, но предизвикателно размахват оръжия. Обхождам с поглед покривите около площада. На всеки има бунтовнически постове. Лунната светлина хвърля отблясъци по смазаните дула.

От гарата със залитане излиза млад мъж: с едната ръка притиска към бузата си окървавен парцал, в другата влачи пушка. Когато се препъва и пада по лице, виждам обгорените следи по гърба на ризата му, червената плът отдолу. И внезапно той се превръща просто в поредната обгорена жертва от злополука в мината.

Политам надолу по стълбите и тичам към него.

— Спрете! — изкрещявам на бунтовниците. — Не стреляйте! — Микрофонът усилва гласа ми и думите ми отекват из площада. — Спрете! — Приближавам младия човек, посягам да му помогна, когато той с усилие се повдига на колене и насочва оръжието си към главата ми.

Инстинктивно отстъпвам няколко крачки назад, вдигам лъка си над главата, за да покажа, че нямам намерение да стрелям. Сега, когато държи оръжието с две ръце, забелязвам неравната дупка в гърдите му, където нещо — може би падащ камък — е проболо плътта. Той мирише на изгоряло — обгорена коса и плът и гориво. Очите му са обезумели от болка и страх.

— Не мърдай — прошепва гласът на Хеймич в ухото ми. Подчинявам се на заповедта му, осъзнавайки, че сигурно именно това вижда в момента целият Окръг 2, може би цял Панем. Сойката-присмехулка на милостта на човек, който няма какво да губи.

Неясният му говор едва се разбира:

— Кажи ми една причина да не те застрелям.

Целият свят изчезва. Оставам само аз и гледам в злобните очи на този човек от Ореха, който иска да му кажа една причина. Със сигурност би трябвало да мога да изредя хиляди. Но успявам да кажа само:

— Не мога.

По силата на логиката, следващото, което би трябвало да се случи, е човекът да дръпне спусъка. Но той е озадачен, опитва се да осмисли думите ми. Изживявам собственото си смущение, когато осъзнавам, че това, което казах, е напълно вярно, и благородният подтик, накарал ме да пресека площада, е заместен от отчаяние.

— Не мога. Това е проблемът, нали? — Свалям лъка си. — Ние взривихме мината ви. Вие изгорихте моя окръг до основи. Имаме всички основания да се избием помежду си. Хайде, направи го. Достави радост на Капитола. Омръзна ми да убивам робите им вместо тях. — Пускам лъка на земята и го побутвам с ботуша си. Той се плъзва по камъка и спира до коленете му.

— Аз не съм им роб — промърморва той.

— Аз съм — казвам. — Затова убих Катон… а той уби Треш… а той уби Клоув… а тя се опита да убие мен. Въртим се в този кръг и кой печели? Не ние. Не окръзите. Винаги Капитолът. Но аз се уморих да бъда пионка в техните Игри.

Пийта. На покрива в нощта преди първите ни Игри на глада. Той разбра всичко още преди да стъпим на арената. Надявам се, че сега гледа, че си спомня какво се случи в онази нощ и може би ще ми прости, когато умра.

— Продължавай да говориш. Кажи им как си гледала рухването на планината — настоява Хеймич.

— Когато видях как планината рухва тази вечер, си помислих… пак успяха. Накараха ме да ви убивам, вас — хората в окръзите. Но защо го направих? Между Окръг 12 и Окръг 2 няма вражда, освен онази, която Капитолът насажда между нас. — Младият мъж примигва неразбиращо към мен. Отпускам се на колене пред него, гласът ми е нисък и настойчив. — А защо се биете с бунтовниците по покривите? С Лайм, която е била ваш победител? С хора, които са били ваши съседи, може би дори ваши близки?

— Не знам — казва мъжът. Но не сваля оръжието си от мен.

Надигам се и се завъртам бавно в кръг, обръщайки се към картечниците.

— А вие там горе? Аз съм родена в миньорски град. Откога миньорите обричат други миньори на такава смърт, а после стоят отстрани, за да убият всеки, който успее да изпълзи от развалините?

— Кой е врагът? — прошепва Хеймич.

— Тези хора — посочвам телата на ранените на площада — не са ваши врагове! — Рязко се обръщам към железопътната гара. — Бунтовниците не са вашият враг! Всички ние имаме един враг, и това е Капитолът! Това е шансът ни да сложим край на неговата власт, но имаме нужда от всеки жител на окръзите, за да го направим!

Камерите са насочени право към мен, когато протягам ръце към мъжа, към ранените, към колебаещите се в цял Панем.

— Моля ви! Присъединете се към нас!

Думите ми увисват във въздуха. Поглеждам към екрана, като се надявам да видя как вълната на помирението обхваща тълпата.

Вместо това виждам по телевизията как ме прострелват.

16

„Винаги“.

В полусънното състояние, в което ме е потопил морфлингът, Пийта прошепва думата и аз тръгвам да го търся. Това е ефирен свят с виолетов оттенък, без твърди ръбове и с много скришни места. Провирам се през облаци, вървя по едва очертани пътеки, долавям уханието на канела, на копър. Веднъж усещам ръката му върху бузата си и се опитвам да я уловя и задържа, но тя се разтваря като мъгла през пръстите ми.

Когато най-после започвам да изплувам на повърхността в стерилната болнична стая в Окръг 13, си спомням. Бях под въздействието на сънотворен сироп. Покатерих се на един клон, за да се прехвърля обратно в Окръг 12 през електрическата ограда, паднах и си ударих крака. Пийта ме сложи да си легна и го помолих да остане с мен, докато заспя. Той прошепна нещо, което не успях да чуя съвсем ясно. Но тази единствена дума от отговора му остана в съзнанието ми, за да изплува сега. „Винаги“.

Морфлингът притъпява силата на всички емоции, затова сега вместо пробождане на тъга изпитвам само празнота. Кухо мъртво пространство там, където някога цъфтяха цветя. За нещастие, във вените ми не е останало достатъчно от лекарството, за да не усещам болката в лявата страна на тялото си. Там ме уцели куршумът. Опипвам дебелите превръзки, които обгръщат ребрата ми и се питам какво още правя тук.

Не беше той — мъжът, коленичил пред мен на площада, обгореният мъж от Ореха. Не той дръпна спусъка. Беше някой по-назад в тълпата. Усетих не толкова прострелването, колкото чувството, че са ме ударили с тежък ковашки чук. Настъпи хаос и започна стрелба. Опитвам се да седна в леглото, но успявам единствено да изохкам.

Бялата завеса, която отделя леглото ми от съседния пациент, рязко се дръпва назад и в мен гневно се взира Джоана Мейсън. Отначало се чувствам застрашена, защото тя ме нападна на арената. Налага се да си напомня, че го направи, за да ми спаси живота. Това беше част от бунтовническия заговор. Но все пак, това не означава, че тя не ме презира. Може би цялото й държание спрямо мен е било преструвка за пред Капитола.

— Жива съм — изричам дрезгаво.

— Без майтап, безмозъчно същество такова. — Джоана се приближава и се тръсва на леглото ми, при което ме пробожда остра болка в гърдите. Когато се ухилва на неудобството, което ми е причинила, разбирам, че едва ли ще честваме повторната си среща с топли прегръдки. — Още ли те понаболява? — С опитна ръка тя бързо измъква системата с морфлинга от ръката ми и я пъхва в абоката на своята ръка. — Започнаха да ми намаляват дозата преди няколко дни. Страхуват се, че ще се превърна в някоя от онези откачалки от Шести. Наложи се да си вземам на заем от теб, когато хоризонтът беше чист. Помислих си, че няма да възразиш.

Да възразя? Как бих могла да възразя, когато тя беше измъчвана почти до смърт от Сноу след Юбилейните игри? Нямам право да възразявам и тя го знае.

Джоана въздъхва, когато морфлингът навлиза в кръвта й.

— Може би онези от Шести наистина знаеха какво правят. Натъпчи се с дрога и рисувай цветя по тялото си. Не е чак толкова лош живот. Във всеки случай изглеждаха по-щастливи от нас, останалите.

През седмиците, откакто заминах от Тринайсети, тя си е върнала част от изгубените килограми. По обръснатата й глава е израсъл мек пух, който скрива донякъде белезите. Но щом краде от моя морфлинг, явно наистина страда.

— Тук има един психиатър, който наминава всеки ден. Уж ми помага да се възстановя. Сякаш човек, който е прекарал целия си живот в тази заешка бърлога, ще ме излекува. Пълен идиот. Поне по двайсет пъти на сеанс ми напомня, че съм в пълна безопасност. — Успявам да се усмихна. Наистина е глупаво да кажеш подобно нещо, особено на един победител. Сякаш подобно състояние е съществувало някога, където и да било, за когото и да било. — А какво ще кажеш ти, Сойка-присмехулка? Ти чувстваш ли се в пълна безопасност?

— О, да. Чак докато ме простреляха — казвам.

— Я моля ти се. Куршумът не те е и докоснал. Цина се погрижи за това — казва тя.

Сещам се за пластовете защитна броня в костюма си на Сойка-присмехулка. Но болката е дошла отнякъде.

— Счупени ребра?

— Дори не са счупени. Доста понатъртени. Силата на експлозията е разкъсала далака ти. Не можаха да го оправят. — Тя махва пренебрежително с ръка. — Не се тревожи, не ти трябва. А ако ти потрябва, ще ти намерят нов, нали така? Работата на всички е да те опазят жива.

— Затова ли ме мразиш? — питам.

— Отчасти — признава тя. — Определено има и ревност. Освен това мисля, че ми е малко трудно да те преглътна. С евтината романтична драма и позата ти на защитничка на безпомощните. А това, че не е само поза, те прави още по-непоносима. Моля те, не се колебай да го приемеш лично.

— Трябваше ти да си Сойката-присмехулка. Нямаше да се наложи никой да ти подава реплики — казвам аз.

— Вярно. Но никой не ме харесва — казва ми тя.

— Въпреки това ти се довериха. Да ме измъкнеш — напомням й аз. — И се страхуват от теб.

— Тук — може би. В Капитола сега ти си тази, от която се страхуват. — На прага се появява Гейл и Джоана сръчно откачва тръбичката и пак ме свързва към системата с морфлинг. — Братовчед ти не се страхува от мен — казва тя с поверителен тон. Скача от леглото ми, прекосява стаята и отива до вратата, като побутва Гейл по крака с бедрото си, докато минава покрай него. — Нали, красавецо? — Чуваме смеха й, докато тя изчезва надолу по коридора.

Повдигам вежди към него, докато той хваща ръката ми.

— Ужас — прошепва той. Засмивам се, но от смеха ме заболява. — Внимавай. — Той ме гали по лицето, докато болката затихва. — Трябва да престанеш да се забъркваш в неприятности.

— Знам. Но някой взриви цяла планина — отговарям.

Вместо да се отдръпне, той се навежда по-близо до мен и се вглежда изпитателно в лицето ми.

— Мислиш, че съм безсърдечен.

— Знам, че не си. Но няма да ти кажа, че всичко е наред — отговарям аз.

Сега той се дръпва назад, почти нетърпеливо.

— Катнис, каква разлика има всъщност между това да смажем враговете си в мината или да ги свалим от небето с една от стрелите на Бийти? Резултатът е същият.

— Не знам. Първо, в Осми ни нападнаха. Болницата беше нападната — казвам.

— Да, и онези самолети дойдоха от Окръг 2 — казва той. — Така че като ги отстранихме, предотвратихме по-нататъшни атаки.

— Но този начин на мислене… можеш да го превърнеш в аргумент, за да убиеш всеки, по всяко време. Можеш да оправдаеш изпращането на деца в Игрите на глада, за да накараш окръзите да спазват правилата — казвам аз.

— Не приемам това.

— Аз — да. Сигурно защото съм била на арената.

— Добре. Умеем да спорим — казва той. — Винаги сме умеели. Може би това е добре. Между нас казано, сега Окръг 2 е на наша страна.

— Наистина ли? — За миг в мен припламва чувство на триумф. После се сещам за хората на площада. — Имаше ли боеве, след като ме простреляха?

— Не много. Работещите в Ореха откриха огън по войниците на Капитола. Бунтовниците просто седяха безучастно и гледаха — казва той. — Всъщност цялата страна просто седеше безучастно и гледаше.

— Е, това го правят най-добре — казвам аз.

Бихте си помислили, че след загубата на важен телесен орган ви се полага да останете на легло няколко седмици, но по някаква причина моите лекари искат да стана и да проходя почти веднага. Въпреки морфлинга, през първите няколко дни болката отвътре е жестока, но след това значително намалява. Болката от натъртените ребра обаче обещава да се задържи доста време. Започвам да изпитвам яд към Джоана, задето се възползва от моя запас от морфлинг, но въпреки това я оставям да си взема колкото поиска.

Носят се необуздани слухове за смъртта ми, затова изпращат екипа да ме заснеме на болничното ми легло. Гордо показвам шевовете си и впечатляващите синини от натъртванията и поздравявам окръзите с успешната им битка за единство. После предупреждавам Капитола да ни очаква скоро.

Като част от възстановяването си всеки ден правя кратки разходки над земята. Един следобед Плутарх идва с мен и ми съобщава нови сведения за сегашното ни положение. Сега, когато Окръг 2 се е съюзил с нас, бунтовниците си дават кратък отдих от войната, за да се прегрупират. Укрепват снабдителните линии, грижат се за ранените, реорганизират войските си. Капитолът, също като Окръг 13 по време на Тъмните дни, се оказва изцяло откъснат от всякаква външна помощ, като продължава да заплашва враговете си с ядрено нападение. За разлика от Тринайсети, Капитолът не е в положение да се възстанови и да задоволява сам нуждите си.

— О, градът може и да успее да се справи криво-ляво за известно време — казва Плутарх. — Със сигурност има складирани припаси за извънредни ситуации. Но важната разлика между Тринайсети и Капитола са очакванията на населението. Тринайсети беше свикнал на лишения, докато Капитолът знаеше само едно: Panem et Circenses.

— Какво е това? — Разпознавам думата „Панем“, разбира се, но останалото звучи безсмислено.

— Това е поговорка от преди хиляди години, написана на език, наречен латински, за място, наречено Рим — обяснява той. — Panem et Circenses в превод означава „Хляб и зрелища“. Авторът казва, че в замяна на пълни стомаси и забавления неговият народ се е отказал от политическите си отговорности и следователно — от своята власт.

Сещам се за Капитола. За разточителното изобилие от храна. И върховното забавление. Игрите на глада.

— Значи това е предназначението на окръзите. Да осигуряват хляб и зрелища.

— Да. И докато има хляб и зрелища, Капитолът може да контролира своята малка империя. В момента той не може да осигури нито едното, нито другото, не и по стандарта, с който са свикнали хората — казва Плутарх. — Имаме храната, а аз се готвя да уредя един развлекателен пропо клип, който със сигурност ще се хареса. В края на краищата, всички обичат сватбите.

Замръзвам на място, отвратена от мисълта за това, което предлага. По някакъв начин да инсценира някаква перверзна сватба между Пийта и мен. Нямам сили да застана пред онова еднопосочно стъкло, откакто съм се върнала, и искам единствено Хеймич да ме осведомява за състоянието на Пийта. Той говори много малко за това. Изпробват се различни техники. Едва ли ще намерят начин да го излекуват истински. А сега искат да се омъжа за него заради някакво пропо?

Плутарх бърза да ме успокои:

— О, не, Катнис. Не твоята сватба. На Финик и Ани. Трябва само да дойдеш и да се преструваш, че си щастлива заради тях.

— Това е едно от малкото неща, за които няма да се наложи да се преструвам, Плутарх — казвам му аз.

Следващите няколко дни преминават в трескава дейност, докато се планира събитието. Тук ясно проличават различията между Капитола и Окръг 13. Когато Коин казва „сватба“, тя има предвид двама души да поставят подписите си върху лист хартия и да им бъде отпуснато ново жилищно отделение. Плутарх има предвид стотици хора, облечени в скъпи и хубави дрехи, и тридневни празненства. Забавно е да ги гледам как спорят за подробностите. Плутарх трябва да се бори за всеки гост, за всяка музикална нота. След като Коин налага вето върху вечерята, забавленията и алкохола, Плутарх изкрещява: „Какъв е смисълът от един пропо клип, ако никой не се забавлява?“

Трудна работа е да наложиш ограничен бюджет на един гейм-мейкър. Но дори едно тихо и спокойно празненство предизвиква вълнение в Тринайсети, където, изглежда, нямат никакви празници. На съобщението, че се търсят деца, които да изпеят сватбената песен на Окръг 4, се отзовават почти всички деца. Няма недостиг на доброволци, които да помогнат за изработването на украсите. В трапезарията хората обсъждат развълнувано събитието.

Може би причината е и в нещо повече от празненствата. Може би е заради това, че всички копнеем да се случи нещо хубаво и искаме да бъдем част от него. Това би обяснило защо — когато Плутарх изпада в истерия по въпроса какво ще облече булката — аз доброволно се наемам да заведа Ани в къщата ми в Окръг 12, където Цина остави всевъзможни вечерни тоалети в голям гардероб на долния етаж. Всички сватбени рокли, които изработи за мен, бяха върнати в Капитола, но са останали някои, които носех по време на Турнето на победата. Изпитвам леки съмнения доколко е разумно да съм с Ани, тъй като единственото, което всъщност знам за нея, е, че Финик я обича, а всички я смятат за луда. По време на пътуването с ховъркрафта решавам, че е не толкова луда, колкото нестабилна. Смее се на неподходящи места в разговора или изведнъж престава да говори. Зелените й очи се фиксират върху някоя точка така напрегнато, че се мъчиш да разбереш какво вижда в празния въздух. Понякога без никаква причина притиска ушите си с ръце, сякаш за да заглуши мъчителен звук. Добре, може да е особена, но щом Финик я обича, това ми стига.

Получавам позволение подготвителният ми екип да ме придружи, което ме освобождава от необходимостта да вземам каквито и да е свързани с модата решения. Когато отварям гардероба, всички замлъкваме, защото присъствието на Цина се усеща невероятно силно в плъзгането на тъканите. После Октавия се отпуска на колене, потрива крайчето на една пола по бузата си и избухва в сълзи.

— От толкова отдавна — изхълцва тя, — не съм виждала нищо красиво.

Въпреки резервите от страна на Коин, че е твърде екстравагантно, и от страна на Плутарх — че е твърде мизерна, сватбата е невероятен хит. От Окръг 13 са имали щастието да бъдат поканени триста души. Всички носят ежедневните си дрехи, украсите са направени от есенни листа, музиката е осигурена от детски хор под акомпанимента на единствения цигулар, успял да се измъкне от Дванайсети с инструмента си. Така че сватбата е скромна — невероятно скромна по стандартите на Капитола. Няма значение, защото нищо не може да си съперничи с красотата на двойката. Не е заради взетите назаем изящни дрехи — Ани е облечена в зелената копринена рокля, която носих в Окръг 5, Финик — в един от костюмите на Пийта, поправен за него, — макар че дрехите са зашеметяващи. Кой може да не забележи сияещите лица на двама души, за които този ден някога е бил практически невъзможен? Долтън, скотовъдецът от Окръг 10, води церемонията, тъй като е подобна на онази, която се използва в неговия окръг. В Окръг 4 обаче има специфични нюанси. Мрежа, изплетена от дълги треви, покрива младоженците, докато изричат брачните си клетви, после докосват устните си със солена вода и следва древна сватбена песен, в която се казва, че бракът е като плаване по море.

Не, не се налага да се преструвам, че съм щастлива заради тях.

След целувката, която скрепява съюза, след поздравленията и наздравицата с ябълков сайдер, цигуларят подхваща мелодия, която омайва всички от Окръг 12. Може и да бяхме най-малкият, най-беден окръг в Панем, ние умеем да танцуваме. За тази част няма специален сценарий, но Плутарх, който режисира пропо клипа от контролната стая, сигурно стиска палци. И наистина, Мазната Сае сграбчва ръката на Гейл, издърпва го в средата на залата и застава срещу него. Хората се стичат да се присъединят към тях, оформяйки две дълги редици. И танците започват.

Стоя настрани и пляскам с ръце в ритъма на музиката, когато една мършава ръка ме ощипва силно над лакътя. Джоана ме гледа намръщено.

— Нима ще изпуснеш този шанс да покажеш на Сноу как танцуваш?

Права е. Какво може да изрази по-силно радостта от победата от една щастлива Сойка-присмехулка, която се върти вихрено под звуците на музиката? Намирам Прим в тълпата. Тъй като в зимните вечери имахме много време да се упражняваме, всъщност си партнираме доста добре. Казвам й да не се тревожи за натъртените ми ребра и заставаме в редицата. Боли ме, но удоволствието да покажа на Сноу как танцувам с малката си сестра напълно заличава другите чувства.

Танцуването ни преобразява. Показваме стъпките на гостите от Окръг 13. Настояваме за специален танц в чест на булката и младоженеца. Хващаме се за ръце, образуваме огромен, въртящ се кръг и всеки показва уменията си. От толкова отдавна не се е случвало нищо глупаво, весело или забавно. Би могло да продължи цяла нощ, ако не настъпва време за последното събитие, планирано в пропо клипа на Плутарх. Нещо, за което не знаех, но пък и то трябваше да е изненада.

Четирима души докарват количка с огромната сватбена торта от една странична стая. Повечето гости се дръпват назад, за да направят път за това рядко и невероятно произведение, това ослепително творение с глазура от синьо-зелени вълни с бели гребени, в които плуват риби и платноходки, тюлени и морски цветя. Но аз си пробивам път през тълпата, за да получа потвърждение на онова, което разбрах от пръв поглед. Със същата сигурност, с която бодовете на бродерията върху роклята на Ани са направени от ръката на Цина, цветята на глазурата върху тортата са създадени от ръката на Пийта.

Това може и да изглежда като дреболия, но говори страшно много. Хеймич е скрил доста неща от мен. Момчето, което видях за последен път, което крещеше като лудо и се мъчеше да се освободи от ремъците, никога не би могло да направи това. Не би могло да се съсредоточи, да овладее ръцете си, да изработи нещо толкова съвършено за Финик и Ани. Сякаш предусетил реакцията ми, Хеймич застава до мен.

— Да поговорим — казва той.

Излизаме навън в коридора, далече от камерите, и питам:

— Какво става с него?

Хеймич поклаща глава:

— Не знам. Никой не знае. Понякога е почти с ума си, а после без причина пак откача. Правенето на тортата беше един вид терапия. Работи по нея в продължение на дни. Докато го наблюдавах… изглеждаше почти както преди.

— Значи има пълна свобода на действие? — питам. Тази мисъл ме изнервя на поне пет различни нива.

— О, не. Изработваше глазурата под строга охрана. Все още го държат под ключ. Но говорих с него — казва Хеймич.

— Очи в очи? — питам аз. — И той не обезумя?

— Не. Много ми е сърдит, но все по основателни причини. Че не съм му казал за бунтовническия заговор и какво ли още не. — За момент Хеймич прави пауза, сякаш решава нещо. — Казва, че иска да те види.

Намирам се на платноходка от глазура, подмятана от синьо-зелените вълни, палубата се движи под краката ми. Подпирам се на стената, за да не залитна. Това не беше част от плана. Отписах Пийта още в Окръг 2. После щях да отида в Капитола, да убия Сноу и самата аз да намеря смъртта си. Онзи изстрел беше само временна пречка. Изобщо не се предполагаше да чуя думите: Той казва, че иска да те види. Но след като ги чух, няма начин да откажа.

В полунощ стоя пред вратата на килията му. На болничната му стая. Трябваше да изчакаме Плутарх да монтира филма от сватбата — остава доволен въпреки че според него това не е „истинско пиршество“.

— Най-хубавото на факта, че Капитолът в общи линии не обръщаше внимание на Окръг 12 през всичките тези години, е, че сте запазили известна спонтанност. Публиката много обича това. Например онзи момент, в който Пийта обяви, че е влюбен в теб, или твоето изпълнение с къпините. Така се прави добра телевизия.

Иска ми се да можех да се срещна с Пийта насаме. Но публиката от лекари се е събрала зад еднопосочното стъкло, с готови бележници, с вдигнати писалки. Хеймич ми казва в слушалката да влизам и бавно отварям вратата.

Сините очи се приковават незабавно върху мен. На всяка ръка има три колана и тръбичка за парализиращ газ в случай, че почне да буйства. Той обаче не се мъчи да се освободи, а ме наблюдава с предпазливото изражение на човек, който все още не е изключил възможността да се намира до мут. Приближавам се и заставам на около метър от леглото. Няма какво да правя с ръцете си, затова ги скръствам върху ребрата си, сякаш за да се предпазя, а после казвам:

— Здрасти.

— Здрасти — отговаря той. Звучи като неговия глас, почти като неговия, само че има нещо ново. Нотка на подозрение и укор.

— Хеймич каза, че си искал да говориш с мен — казвам аз.

— Да те погледна, като за начало. — Сякаш чака да се преобразя в точещ лиги вълк мутант право пред очите му. Гледа ме втренчено толкова дълго, че усещам как крадешком хвърлям погледи към еднопосочното стъкло с надеждата за някакви напътствия от Хеймич, но слушалката ми остава безмълвна. — Не си много наедряла, нали? Нито особено красива?

Знам, че е минал през адски мъчения и все пак тази забележка не ми харесва.

— Е, и ти си изглеждал по-добре.

Съветът на Хеймич да се отдръпна е заглушен от смеха на Пийта.

— И не си никак любезна. Да ми кажеш това след всичко, което преживях.

— Да. Всички преживяхме много неща. А ти си онзи, който винаги е любезен. Не аз. — Правя всичко погрешно. Не знам защо съм настроена толкова отбранително. Измъчвали са го! „Отвлекли са“ спомените му с отрова от хрътоси! Какво ми става? Усещам, че може да се разкрещя — без дори да знам за какво — и решавам да се махам оттам. — Виж, не се чувствам особено добре. Може би ще намина утре.

Пред вратата съм, когато гласът му ме спира.

— Катнис, помня за хляба.

Хлябът. Единственият ни миг на истинска близост преди Игрите на глада.

— Показали са ти записа, на който разказвам за това — казвам.

— Не. Има ли запис, на който говориш за това? Защо Капитолът не го е използвал срещу мен? — пита той.

— Направих го в деня, когато те спасиха — отговарям аз. Усещам остра болка в ребрата. Танците бяха грешка. — Е, какво си спомняш?

— Теб. В дъжда — казва той тихо. — Как ровеше в кофата ни за смет. Как изгорих хляба. Как майка ми ме удари. Как изнесох хляба за прасето, но вместо това ти го дадох.

— Така беше. Точно това се случи — казвам аз. — На другия ден, след училище, исках да ти благодаря. Но не знаех как.

— В края на деня бяхме навън. Опитах се да уловя погледа ти. Ти извърна очи. А после… мисля, че по някаква причина ти откъсна едно глухарче. — Кимвам. Наистина помни. Никога не съм говорила за този момент. — Трябва да съм те обичал много.

— Да, обичаше ме. — Гласът ми секва и се преструвам, че кашлям.

— А ти обичаше ли ме? — пита той.

Не откъсвам очи от плочките на пода.

— Всички казват така. Всички казват, че именно затова Сноу е наредил да те изтезават. За да ме пречупи.

— Това не е отговор — казва ми той. — Не знам какво да мисля, когато ми показват някои записи. На първата арена изглеждаше, сякаш се опитваш да ме убиеш с онези хрътоси.

— Опитвах се да ви убия всичките — казвам аз. — Бяхте ме хванали като в капан на едно дърво.

— По-късно има много целуване. Не изглежда много искрено от твоя страна. Харесваше ли ти да ме целуваш? — пита той.

— Понякога — признавам аз. — Нали знаеш, че ни гледат хора?

— Знам. А Гейл? — продължава той.

Пак се ядосвам. Не ме е грижа за неговото възстановяване — това не влиза в работата на хората зад стъклото.

— Той също не се целува зле — казвам кратко.

— И никой от двама ни нямаше нищо против? Че целуваш другия? — пита той.

— Не. Всеки от двама ви щеше да има нещо против. Но не съм искала разрешение — казвам му аз.

Пийта се засмива отново — студено, пренебрежително.

— Е, наистина си те бива, нали?

Хеймич не възразява, когато излизам навън. Тръгвам по коридора. През лабиринта от стаи. Намирам една топла тръба в някакво перално помещение и се скривам зад нея. Минава много време, преди да разбера защо съм толкова разстроена. Когато разбирам истината, тя е почти убийствена. Всичките тези месеци, в които приемах за даденост, че Пийта ме смята за прекрасна, приключиха. Най-после той ме вижда такава, каквато съм в действителност. Жестока. Подозрителна. Склонна да манипулирам хората. Смъртоносна.

И аз го мразя за това.

17

Зашеметена. Ето как се чувствам, когато Хеймич ми съобщава в болницата. Политам надолу по стъпалата към Командването, умът ми се върти на бързи обороти и нахълтвам право насред военен съвет.

— Как така няма да отида в Капитола? Трябва да отида! Аз съм Сойката-присмехулка!

— И като Сойка-присмехулка основната ти задача да обединиш окръзите срещу Капитола е изпълнена. Не се тревожи — ако всичко мине добре, ще те заведем за капитулацията — отговаря Коин, без да откъсне поглед от екрана си.

Капитулацията ли?

— Тогава ще е твърде късно! Ще изпусна всички боеве. Вие имате нужда от мен — аз съм най-добрият ви стрелец! — крещя аз. Обикновено не се перча с това, но сигурно е горе-долу така. — Гейл отива.

— Гейл идваше на обучение всеки ден, освен ако не беше зает с други официални задължения. Сигурни сме, че може да се справи на бойното поле — казва Коин. — По твоите сметки ти колко пъти дойде на обучение?

Нито веднъж. Ето колко пъти.

— Понякога ходех на лов. И… се обучавах с Бийти долу в Отдела за специално въоръжение.

— Не е същото, Катнис — казва Богс. — Всички знаем, че си умна и смела, и си добър стрелец. Но на бойното поле са ни нужни войници. Ти изобщо не умееш да се подчиняваш на заповеди и не си точно в най-добрата си физическа форма.

— Това не ви тревожеше, когато бях в Осми. Или във Втори, като стана въпрос — контрирам аз.

— И в двата случая нямаше разрешение да влизаш в бойни действия — казва Плутарх, като ме стрелва с поглед, който ми показва, че съм на път да разкрия твърде много информация.

Не, битката с бомбардировачите в Осми и намесата ми във Втори бяха спонтанни, прибързани и определено неразрешени.

— И в двата случая беше ранена — напомня ми Богс. Изведнъж се виждам през неговите очи. Дребно седемнайсетгодишно момиче, което трудно си поема дъх, тъй като ребрата все още го болят. Разрошена. Недисциплинирана. В процес на възстановяване. Не войник, а човек, който има нужда от грижи.

— Но аз трябва да отида — казвам.

— Защо? — пита Коин.

Не върви много да кажа, че е за да си отмъстя лично на Сноу. Или че мисълта да остана тук в Тринайсети с последното превъплъщение на Пийта, докато Гейл заминава да се бие, ми е непоносима. Но не ми липсват причини да искам да се бия в Капитола.

— Заради Дванайсети. Защото унищожиха моя окръг.

Президентката обмисля това за миг. Преценява ме.

— Е, добре, имаш три седмици. Не е много, но можеш да започнеш да се обучаваш. Ако комисията обяви, че си годна, може би случаят ти ще бъде разгледан.

Това е. Не мога да се надявам на повече. Сигурно сама съм си виновна. Наистина пренебрегвах разписанието си абсолютно всеки ден, освен ако нещо не ми допадаше. Не ми се струваше особено важно да подтичвам из някакво поле с пушка при положение, че се случваха толкова други неща. А сега си плащам за немарливостта.

Връщам се в болницата и намирам Джоана в същото състояние и побесняла. Разказвам й какво е казала Коин.

— Може би и ти можеш да се обучаваш.

— Чудесно. Ще се обучавам. Но ще отида в проклетия Капитол, дори да се наложи да убия целия екипаж на ховъркрафта и да отлетя сама там — казва Джоана.

— Може би е най-добре да не споменаваш това по време на обучението — казвам аз. — Но е хубаво да знам, че ще има кой да ме откара.

Джоана се ухилва и усещам лека, но важна промяна в отношенията ни. Не съм сигурна дали наистина сме приятелки, но може би думата съюзници ще е по-точна. Това е добре. Ще имам нужда от съюзник.

На другата сутрин, когато се явяваме за тренировки в седем и половина, действителността ме удря право в лицето. Включили са ни в клас от относително начинаещи, всички са на четиринайсет-петнайсет години, което ми се струва малко обидно, докато става очевидно, че те са в далеч по-добра форма от нас. Гейл и останалите, вече избрани да отидат в Капитола, са в различна, ускорена фаза на обучение. Правим упражнения за стречинг — което е болезнено, последвани от двучасови упражнения за укрепване — които са болезнени, и бягане на пет мили — което е убийствено. Въпреки че оскърбленията, с които Джоана ме мотивира, ме тласкат напред, след една миля се налага да се откажа.

— Заради ребрата ми е — обяснявам на треньорката, строга и нетърпяща възражения жена на средна възраст, към която трябва да се обръщаме с „войник Йорк“. — Още са натъртени.

— Е, войник Евърдийн, според мен ще им трябва поне още месец, за да минат — казва тя.

Поклащам глава:

— Нямам един месец.

Тя ме измерва с поглед от горе до долу:

— Лекарите не ти ли дадоха някакво лечение?

— Има ли лечение? — питам аз. — Казаха, че трябвало да се излекуват по естествен път.

— Така казват. Но биха могли да ускорят процеса, ако аз го препоръчам. Предупреждавам те обаче, не е никак забавно.

— Моля ви. Трябва да отида в Капитола — казвам аз.

Войник Йорк не оспорва това. Надрасква нещо на един лист и ме праща да се върна в болницата. Колебая се. Не искам да пропускам повече тренировки.

— Ще се върна за следобедните тренировки — обещавам аз. Тя само присвива устни.

Двайсет и четири инжекции в ребрата по-късно, лежа просната върху болничното си легло и стискам зъби, за да се сдържа и да не помоля да ми сложат системата с морфлинг. Тя е до леглото ми, за да мога да я включа за малко, ако имам нужда. Не съм я използвала напоследък, но я задържах заради Джоана. Днес изследваха кръвта ми да се уверят, че се е изчистила от обезболяващото, тъй като смесицата от двете лекарства — морфлинга и онова, от което ребрата ми пламнаха — има опасни странични ефекти. Дадоха ясно да се разбере, че ме чакат няколко тежки дни. Но аз им казах да действат.

Нощта в нашата стая е тежка. Изобщо не може да става въпрос за сън. Струва ми се, че почти усещам миризмата на горяща плът от кръга около гърдите си, и борбата на Джоана със симптомите на абстиненцията. По-рано, когато се извинявам, че съм й прекъснала морфлинга, тя махва пренебрежително с ръка и казва, че това така или иначе е трябвало да се случи. Но към три сутринта вече съм прицел на всяка цветиста ругатня в речника на Окръг 7. На разсъмване тя ме извлича от леглото, твърдо решена да отиде на тренировка.

— Струва ми се, че няма да мога — признавам аз.

— Можеш. И двете можем. Ние сме победители, помниш ли? Ние можем да се справим с всичко — озъбва ми се тя. Има болезнено зелен цвят и трепери като листо. Обличам се.

Сигурно сме победители, щом успяваме да изкараме сутринта. Виждаме, че навън вали като из ведро и за момент ми се струва, че Джоана ще се откаже. Лицето й посивява и тя като че ли спира да диша.

— Това е само вода. Няма да ни убие — казвам. Тя стисва зъби и пристъпва тежко в калта. Дъждът ни измокря до кости, докато първо загряваме, а после почваме да тичаме. Пак се отказвам след около една миля и се боря с изкушението да си сваля ризата, за да разхладя ребрата си, които горят. Насилвам се да изям полевия обяд от подгизнала риба и задушено цвекло. Джоана изяжда половината от купичката си, преди да я повърне. Следобед се учим да сглобяваме пушките си. Аз се справям, но Джоана не може да владее ръцете си достатъчно, за да намести частите. Когато Йорк е с гръб към нас, аз й помагам. Дъждът продължава, но следобедът минава по-добре, защото сме на стрелбището. Най-после — нещо, в което ме бива. Отнема ми известно време да се приспособя от лъка към пушката, но към края на деня имам най-добрия резултат в моята група.

Едва сме влезли в болницата, когато Джоана заявява:

— Трябва да сложим край на това — да стоим в болницата. Всички ни разглеждат като пациенти.

За мен това не е проблем. Мога да се преместя при майка ми и Прим, но на Джоана така и не й е определено жилище. Когато се опитва да си издейства изписване от болницата, не се съгласяват да й позволят да живее сама, дори и ако идва всеки ден на разговор с психиатъра. Мисля, че може и да са се досетили за морфлинга и това само подсилва мнението им, че е неуравновесена.

— Няма да е сама. Ще делим една стая — заявявам аз. Отначало не са съгласни, но Хеймич застава на наша страна и когато става време за сън, вече имаме отделение срещу Прим и майка ми, която се съгласява да ни наглежда.

Вземам душ, а Джоана се избърсва надве-натри с влажна кърпа и оглежда набързо мястото. Тя отваря чекмеджето с малкото ми вещи и бързо го затваря.

— Извинявай.

Мисля си как в чекмеджето на Джоана няма нищо, освен зачислени от правителството дрехи. Как няма и едно нещо на света, което да нарече свое.

— Няма нищо. Може да разгледаш нещата ми, ако искаш.

Джоана отваря закопчалката на медальона и разглежда внимателно снимките на Гейл, Прим и майка ми. Отваря сребристия парашут, измъква канелката и я слага върху малкия си пръст.

— Ожаднявам само като я гледам. — После намира перлата, която Пийта ми подари. — Това да не е…?

— Да — казвам. — Някак успя да стигне дотук. — Не искам да говоря за Пийта. Едно от най-хубавите неща на обучението е, че не си мисля за него.

— Според Хеймич Пийта започва да се подобрява — казва тя.

— Може би. Но се е променил.

— Както и ти. Както и аз. И Финик, и Хеймич, и Бийти. Да не говорим за Ани Креста. Арената напълно промени всички ни, не мислиш ли? Или още се чувстваш като момичето, което доброволно зае мястото на сестра си? — пита ме тя.

— Не — отговарям.

— Това е единственото нещо, за което онзи психо доктор може би е прав. Няма връщане назад. Така че да гледаме напред. — Тя грижливо връща сувенирите ми в чекмеджето и ляга на отсрещното легло точно когато светлините угасват. — Не се ли страхуваш, че през нощта може да те убия?

— Сякаш не мога да те надвия — отговарям. После се разсмиваме, защото и двете сме толкова разбити, че ще е цяло чудо, ако успеем да станем на другата сутрин. Но ние ставаме. Ставаме всяка сутрин. И към края на седмицата усещам ребрата си почти като нови, а Джоана може да сглоби пушката си без помощ.

Войник Йорк кимва одобрително на двете ни, когато приключваме за деня.

— Отлично, войници.

Когато се отдалечаваме достатъчно, за да не ни чуят, Джоана промърморва: „Май да спечелиш Игрите беше по-лесно“. Но изражението на лицето й показва, че е доволна.

Всъщност сме в почти добро настроение, когато отиваме в трапезарията, където Гейл ме чака, за да се храним заедно. Получавам огромна купа с говежда яхния, която също допринася за настроението ми.

— Първите доставки на храна пристигнаха тази сутрин — казва ми Мазната Сае. — Това е истинско говеждо, от Окръг 10. Не е като твоите диви кучета.

— Не си спомням да си ги отказвала — подмята в отговор Гейл.

Присъединяваме се към една група, която включва Дели, Ани и Финик. След сватбата си Финик е напълно преобразен. По-ранните му превъплъщения — поквареният завоевател на женски сърца от Капитола, когото срещнах преди Юбилейните Игри, загадъчният съюзник на арената, сломеният младеж, който се опитваше да ми помогне да не рухна — са отстъпили място на човек, който излъчва жизненост. Истинският чар на Финик — самоиронията и приятният му характер — се разкрива за първи път. Той нито за миг не пуска ръката на Ани. Нито когато се разхождат, нито когато се хранят. Съмнявам се дали някога има намерение да я пусне. Тя е потънала в някаква омая от щастие. Все още има моменти, когато усещаш, че изключва и потъва в някакъв друг свят, но няколко думи на Финик я връщат обратно.

Мнението ми за Дели, която познавам от дете, но за която никога не съм се замисляла особено, значително се подобрява. Разказали са й какво ми каза Пийта вечерта след сватбата, но тя не е клюкарка. Хеймич казва, че тя най-добре може да ме защити, когато Пийта изпадне в някакъв яростен изблик по мой адрес. Винаги застава на моя страна и отдава пристъпите му на изтезанията, на които са го подложили в Капитола. Тя има по-голямо влияние върху него от всеки друг, защото той наистина я познава. Дори да преувеличава добрите ми качества, пак съм й признателна за това. Честно казано, малко преувеличаване може да ми бъде от полза.

Умирам от глад, а яхнията е толкова вкусна — говеждо, картофи, ряпа и лук в гъст сос, — че се насилвам да ям по-бавно. Из цялата трапезария се чувства освежаващият ефект на едно хубаво ядене и как то прави хората по-мили, по-забавни, по-изпълнени с оптимизъм, и им напомня, че не е грешка да продължават да живеят. По-добро е от всяко лекарство. Затова се опитвам да се храня по-дълго и се включвам в разговора. Топя хляба си в яхнията и отхапвам по малко, докато слушам Финик да разказва някаква абсурдна история за морската костенурка, която отплавала с шапката му. Разсмивам се, преди да осъзная, че той е дошъл. Стои от другата страна на масата, зад празния стол до Джоана. Наблюдава ме. Залъкът засяда в гърлото ми и се задавям.

— Пийта! — възкликва Дели. — Толкова е хубаво да те видя… най-после на крака.

Зад гърба му стоят двама едри пазачи. Той държи подноса си неудобно, балансиран на върха на пръстите, тъй като китките му са оковани в белезници с къса верига между тях.

— Що за модни аксесоари? — пита Джоана.

— Още не съм достатъчно надежден — казва Пийта. — Дори не мога да седна тук без твоето позволение. — Той посочва с глава към пазачите.

— Разбира се, че може да седне тук. Стари приятели сме — казва Джоана и потупва мястото до себе си. Пазачите кимват и Пийта сяда. — С Пийта бяхме в съседни килии в Капитола. Всеки от нас е много добре запознат с писъците на другия.

Ани, която е от другата страна на Джоана, отново прави своя тик — затиска ушите си с ръце и се оттегля от реалността. Финик стрелва Джоана с гневен поглед и прегръща Ани.

— Какво? Моят психиатър ми е казал да не цензурирам мислите си. Това е част от терапията ми — отвръща Джоана.

Оживлението е напуснало малката ни сбирка. Финик шепне утешителни думи на Ани и накрая тя бавно сваля ръцете си. Настъпва продължително мълчание и всички се преструват, че се хранят.

— Ани — обажда се бодро Дели, — ти знаеш ли, че Пийта украси сватбената торта? В нашия окръг семейството му държеше пекарницата и той правеше всички глазури.

Ани предпазливо поглежда над рамото на Джоана.

— Благодаря ти, Пийта. Беше прекрасна.

— За мен беше удоволствие, Ани — казва Пийта и долавям в гласа му онази стара нотка на нежност, която смятах изчезнала завинаги. Не че е насочена към мен. Но все пак.

— Ако искаме и да се поразходим, най-добре да тръгваме — обръща се Финик към Ани. Той нагласява двата подноса така, че да може да ги носи в една ръка, докато здраво държи Ани с другата. — Радвам се, че се видяхме, Пийта.

— Бъди мил с нея, Финик. Иначе може да се опитам да ти я взема. — Би могло да е шега, ако тонът му не е толкова хладен, а думите — сбъркани. Откритото недоверие към Финик, намекът, че Пийта е хвърлил око на Ани, че Ани може да изостави Финик, че аз дори не съществувам.

— О, Пийта — подхвърля небрежно Финик, — не ме карай да съжалявам, че те съживих. — Той ме поглежда загрижено и отвежда Ани.

След като си отиват, Дели казва с укорителен тон:

— Той наистина ти спаси живота, Пийта. Неведнъж.

— Заради нея. — Той ми кимва кратко. — Заради бунта. Не заради мен. Не му дължа нищо.

Не би трябвало да се поддавам на провокацията, но го правя.

— Може би не. Но Магс е мъртва, а ти все още си тук. Това сигурно означава нещо.

— Да, много неща сигурно означават нещо, Катнис. Спомням си неща, които не мога да разбера, а според мен Капитолът не ги е променил. Нощите във влака, например — казва той.

Пак намеци. Че във влака всъщност се е случило нещо повече. И онова, което наистина се случи — в онези нощи, когато не полудях само защото ме прегръщаше, — вече няма значение. Всичко е лъжа, всичко е начин да злоупотребя с него.

Пийта размахва лъжицата си към нас двамата с Гейл.

— Е, вече официално ли сте двойка или още повтарят онази история за обречените влюбени?

— Още я повтарят — казва Джоана.

По ръцете на Пийта пробягват спазми и той първо свива пръсти в юмруци, а после ги разперва по особен начин. Дали едва се сдържа да не ги сключи около врата ми? Усещам как Гейл напряга мускули до мен и ме е страх, че ще избухне кавга. Но Гейл просто казва:

— Нямаше да го повярвам, ако не го бях видял с очите си.

— Кое? — казва Пийта.

— Теб — отговаря Гейл.

— Ще трябва да бъдеш малко по-конкретен — казва Пийта. — Какво за мен?

— Това, че са те заместили със злобен мут в твоя образ — казва Джоана.

Гейл допива млякото си.

— Готова ли си? — пита ме той. Изправям се и прекосяваме трапезарията, за да си оставим подносите. Един възрастен мъж ме спира на вратата, защото още стискам в ръка остатъка от хляба със сос. Нещо в изражението ми или може би фактът, че не правя опит да скрия хляба, го кара да прояви снизхождение. Оставя ме да натъпча хляба в устата си и да си продължа по пътя. С Гейл почти сме стигнали до моето помещение, когато той проговаря отново:

— Не очаквах това.

— Казах ти, че ме мрази — отбелязвам.

— Става дума за начина, по който те мрази. Толкова е… познат. Аз се чувствах така — признава той. — Когато те гледах как го целуваш на екрана. Но тогава знаех, че не съм съвсем честен. Той не може да види това.

Стигаме до вратата ми.

— Може би ме вижда каквато съм в действителност. Трябва да поспя.

Гейл ме хваща за ръката, преди да успея да изчезна:

— Значи това си мислиш сега? — Свивам рамене. — Катнис, като твой най-стар приятел, повярвай ми, когато казвам, че той не те вижда такава, каквато си в действителност. — Целува ме по бузата и си отива.

Сядам на леглото си и се мъча да натъпча в главата си информация от учебниците по военна тактика, като в същото време си мисля за нощите, прекарани с Пийта във влака. След двайсетина минути влиза Джоана и се хвърля напряко върху долния край на леглото ми.

— Изпусна най-хубавата част. Дели се ядоса и се нахвърли върху Пийта заради държанието му към теб. Говореше му с много пискливо гласче. Все едно, че някой бодеше мишка с вилица. Цялата столова беше направо омаяна.

— Какво направи Пийта? — питам аз.

— Започна да спори със себе си, сякаш беше двама души едновременно. Наложи се пазачите да го отведат. Хубавото е, че май никой не забеляза как му доядох яхнията. — Джоана потрива с ръка издутия си корем. Поглеждам слоя от мръсотия под ноктите й. Чудя се дали хората от Окръг 7 се къпят някога.

Прекарваме два часа, като се изпитваме взаимно за военни термини. Отивам за малко при майка ми и Прим. Връщам се, взимам душ, гледам в тъмното и накрая питам:

— Джоана, наистина ли го чуваше как пищи?

— Това беше част от изтезанието — казва тя. — Като сойките-бъбрици на арената. Само че беше истинско. И не спираше след един час. Тик-так.

— Тик-так — прошепвам в отговор.

Рози. Мутове в образа на вълци. Трибути. Делфини от глазура. Приятели. Сойки-присмехулки. Стилисти. Аз.

Всичко пищи в сънищата ми тази нощ.

18

Хвърлям се с всички сили в обучението. Храня се, живея и дишам с тренировките, ученията, упражненията с оръжие, лекциите по тактика. Преместват няколко от нас в допълнителен курс и това ми дава надежда, че може би ще ме включат в истинската война. Войниците го наричат просто „Квартала“, но на татуировката на ръката ми пише С. У. Б. — съкратено от Симулиране на улични боеве. Дълбоко във вътрешността на Тринайсети са построили градски квартал от Капитола. Инструкторът ни разделя на взводове по осем души и ни възлага задачи — да заемем позиция, да унищожим мишена, да претърсим жилище, — които се мъчим да изпълним, сякаш наистина си пробиваме път с оръжие в Капитола. „Кварталът“ е построен така, че всичко, което може да се обърка в мисията ти, се случва. При една погрешна стъпка се задейства сухопътна мина, на някой покрив се появява снайперист, пушката ти засича, разплакано дете те подмамва в засада, командирът на взвода ти — който е безтелесен глас в слушалките — бива улучен от шрапнел и трябва да прецениш какво да правиш без заповеди. От една страна знаеш, че всичко е само постановка и няма да те убият. Ако задействаш сухопътна мина, чуваш експлозията и трябва да се престориш, че падаш мъртъв. Но от друга страна, всичко в Квартала изглежда съвсем истинско — вражеските войници, облечени в униформи на миротворци, объркването, предизвикано от димна бомба. Дори ни атакуват с газ. С Джоана сме единствените, които си слагат противогазите навреме. Останалите от отряда ни са зашеметени в продължение на десет минути. А уж безвредният газ, от който вдишах няколко пъти, ми причинява отвратително главоболие до края на деня.

Кресида и екипът й ни снимат на стрелбището. Знам, че снимат също Гейл и Финик. Това е част от нова поредица пропове, за да покажат как бунтовниците се готвят за нахлуването в Капитола. Общо взето, нещата вървят много добре.

После Пийта започва да се появява на утринните ни тренировки. Белезниците са свалени, но все още постоянно го придружават двама пазачи. Следобед го виждам да се упражнява с група начинаещи. Не знам какво си въобразяват. Щом едно спречкване с Дели може да го доведе дотам, че да почне да спори със себе си, изобщо не би трябвало да се учи да сглобява пушка.

Когато поставям въпроса пред Плутарх, той ме уверява, че всичко е за пред камерите. Имат кадри, на които Ани се омъжва, а Джоана уцелва мишени, но цял Панем се чуди какво става с Пийта. Трябва да видят, че се бие на страната на бунтовниците, а не на Сноу. И може би ако могат да заснемат само един-два кадъра с нас двамата, не непременно как се целуваме, а просто колко сме щастливи, че пак сме заедно…

Веднага слагам край на този разговор. Това няма да стане.

В редките мигове на принудително бездействие нетърпеливо наблюдавам приготовленията за инвазията. Гледам как подготвят оборудването и провизиите, как съставят дивизиите. Лесно се познава кой заминава на бойното поле, защото го подстригват много късо — отличителният знак на човек, който влиза в битка. Много се говори за началната офанзива, чиято цел е да се превземат железопътните тунели, водещи към Капитола.

Само няколко дни преди момента, определен за потеглянето на първите войски, Йорк неочаквано ни съобщава, че ни е препоръчала за изпита и двете с Джоана трябва да се явим незабавно. Изпитът е в четири части: полигон с препятствия, където се оценява физическата подготовка, писмен изпит по тактика, изпит за уменията да си служим с оръжие и симулирана битка в Квартала. През първите три части от изпита нямам време дори да се притесня и се справям добре, но в Квартала има закъснение — някакъв технически проблем, който се опитват да отстранят. Обменяме си информация. Дотук всичко изглежда добре. Влизаш сам. Няма начин да предвидиш в каква ситуация ще попаднеш. Едно момче съобщава полугласно, че идеята в тази част е да се подложат на изпитание индивидуалните слабости на всеки.

Моите слабости? Ето нещо, за което не искам дори да помисля. Но си намирам едно тихо местенце и се опитвам да преценя какви са те. Списъкът е толкова дълъг, че изпадам в депресия. Липса на физическа сила. Почти пълна липса на тренинг. А по някакъв начин изключителният ми статут на Сойка-присмехулка не ми се струва предимство в ситуация, в която трябва да действаме като екип. Могат да ме хванат натясно по много параграфи.

Извикват Джоана, когато пред мен остават трима души и аз й кимвам окуражително. Бих искала да съм първа в списъка, защото сега започвам много да се замислям. Когато идва моят ред, вече не знам каква трябва да е стратегията ми. За щастие, щом влизам в Квартала, си спомням доста от наученото по време на тренировките. Поставена съм в ситуация на засада. Почти мигновено се появяват миротворци и трябва да се добера до сборния пункт, за да се срещна с разпръсналия се взвод. Бавно напредвам по улицата, като отстранявам миротворци по пътя си. Двама на покрива от лявата ми страна, трети — във входа пред мен. Изисква доста усилия, но не е толкова трудно, колкото очаквах. Измъчва ме чувството, че ако е много лесно, сигурно нещо ми убягва. Намирам се на две сгради от целта си, когато положението започва да става напечено. Половин дузина миротворци връхлитат иззад ъгъла. Превъзхождат ме по огнева мощ, но забелязвам нещо. В канавката се търкаля варел с бензин. Това е. Моят тест. Да се сетя, че взривяването на варела ще бъде единственият начин да изпълня мисията си. Точно когато се готвя да го направя, командирът на взвода ми, който до този момент е бил почти безполезен, тихо ми нарежда да залегна на земята. Всичките ми инстинкти ми крещят да не обръщам внимание на гласа, да дръпна спусъка, да вдигна миротворците във въздуха. И изведнъж осъзнавам кое ще сметнат военните за моята най-голяма слабост. Случаят в първите Игри, когато се втурнах за оранжевата раница, престрелката в Окръг 8, импулсивното ми хукване през площада във Втори. Не мога да се подчинявам на заповеди.

Просвам се на земята толкова силно и така бързо, че цяла седмица ще измъквам парченца чакъл от брадичката си. Някой друг взривява варела с бензин. Миротворците загиват. Стигам до сборния пункт. Когато излизам от другия край на Квартала, един войник ме поздравява, слага върху ръката ми печат с взводен номер 451 и ми казва да се явя в Командването. Почти замаяна от успеха, тичам през коридорите, завивам с буксуване зад ъглите, тичам бясно надолу по стълбите, защото асансьорът е прекалено бавен. Нахълтвам с гръм и трясък в стаята и чак тогава усещам, че в ситуацията има нещо странно: не би трябвало да съм в Командването — трябва да отида да ме подстрижат. Хората около масата не са новобранци, а от командния състав.

Богс се усмихва и поклаща глава.

— Я да видим.

Вече обзета от неувереност, протягам ръката си с печата върху нея.

— С мен си. Това е специална част от снайперисти. Върви при взвода си. — Кимва към група хора, подредени покрай стената. Гейл. Финик. Още петима, които не познавам. Моят взвод. Не само съм приета, а и ще работя под командването на Богс. С приятелите си. Докато отивам към тях, се заставям да пристъпвам спокойно, както подобава на войник, вместо да подскачам от радост.

Освен това, сигурно сме важни, защото сме в Командването и това няма нищо общо с ролята ми на Сойка-присмехулка. Плутарх стои пред широк плосък монитор. Обяснява с какво ще се сблъскаме в Капитола. Мисля си, че презентацията е ужасна — защото дори повдигайки се на пръсти не мога да видя какво има на монитора, — докато той натиска едно копче. Във въздуха се появява холограма на квартал в Капитола.

— Това, например, е районът около една от казармите на миротворците. Не е маловажен, но не и най-съществената мишена, и все пак погледнете. — Плутарх въвежда някакъв код на клавиатурата и започват да проблясват светлини. Те са в най-различни цветове и примигват с различна честота. — Всяка светлина е „клопка“ — някакво препятствие, което може да е всякакво, от бомба до глутница мутове. Не се заблуждавайте: каквото и да съдържа, целта му е да ви вкара в капан или да ви убие. Някои си стоят тук още от Тъмните дни, други са разработени през годините. Честно казано, създал съм лично доста от тях. Тази програма, която един от нашите хора отмъкна, когато избягахме от Капитола, съдържа най-новата информация, с която разполагаме. Не знаят, че я имаме. Но дори при това положение има вероятност през последните няколко месеца да са активирани нови клопки. Именно пред това ще се изправите.

Несъзнателно пристъпвам към масата и накрая съм на сантиметри от холограмата. Протягам ръка и хващам в шепа бързо примигваща зелена светлина.

Към мен приближава някой друг — усещам напрегнатото му тяло. Финик, разбира се. Защото само един победител би видял това, което аз забелязвам веднага. Арената. Осеяна с „клопки“, контролирани от гейм-мейкърите. Финик докосва с пръсти нетрепваща червена светлинка над един вход.

— Дами и господа…

Гласът му е тих, но моят отеква из цялата стая.

— Започват Седемдесет и шестите Игри на глада!

Засмивам се. Бързо. Преди някой да има време да осъзнае какво се крие зад думите, които съм изрекла току-що. Преди да започнат да повдигат вежди, да изказват възражения, да съберат две и две и да вземат решение, че трябва да ме държат възможно най-далече от Капитола. Защото един разгневен победител с независимо мислене, с толкова психически травми, през които трудно може да се проникне, е може би последният човек, когото ще вземете във взвода си.

— Не знам защо изобщо си направи труда да накараш двама ни с Финик да преминем през това обучение, Плутарх.

— Да, ние вече сме двамата най-добре подготвени войници, които имате — добавя Финик наперено.

— Не си мислете, че този факт ми убягва — казва Плутарх с нетърпеливо махване на ръка. — Сега обратно в строя, войници Одеър и Евърдийн. Трябва да си довърша презентацията.

Оттегляме се по местата си, без да обръщаме внимание на въпросителните погледи, които останалите хвърлят в нашата посока. Плутарх продължава, а аз си придавам изключително съсредоточен вид, като кимам от време на време и се местя, за да виждам по-добре, но през цялото време си повтарям, че трябва да издържа, докато стигна в гората и там да се разкрещя. Или да почна да ругая. Или да се разплача. Или може би и трите едновременно.

Ако това е било тест, и двамата с Финик успяваме да го издържим. Плутарх свършва и разпуска събранието, а аз за миг изпитвам неприятно чувство, когато научавам, че има специална заповед за мен. Но тя се състои само да пропусна военната подстрижка, защото искат по време на очакваната капитулация Сойката-присмехулка да прилича възможно най-много на момичето от арената. Заради камерите, нали се сещате. Свивам рамене, за да покажа, че въпросът за дължината на косата ми е напълно безразличен. Освобождават ме без по-нататъшни коментари.

В коридора двамата с Финик се приближаваме един към друг.

— Какво ще кажа на Ани? — прошепва той.

— Нищо — отговарям аз. — И аз няма да кажа нищо на майка ми и сестра ми.

Стига ни, че ние знаем, че отново излизаме на напълно оборудвана арена. Излишно е да споделяме тази новина с хората, които обичаме.

— Ако види холограма… — започва той.

— Няма. Това е поверителна информация. Трябва да е така — казвам аз. — А и все едно, не е като истинските Игри. Много хора ще оцелеят. Просто реагираме пресилено, защото — е, знаеш защо. Все още искаш да отидеш, нали?

— Разбира се. Искам да унищожа Сноу не по-малко от теб — казва той.

— Няма да е като с другите — казвам твърдо, като се опитвам да убедя и себе си. После ме осенява истинската прелест на положението. — Този път Сноу също ще бъде играч.

Преди да можем да продължим, се появява Хеймич. Той не беше на срещата: не мисли за арените, а за нещо друго.

— Джоана е пак в болницата.

Предполагах, че Джоана е добре, че е издържала изпита, но просто не е била зачислена в снайперистка част. Адски е добра в мятането на брадва, но с пушка е на средно ниво.

— Ранена ли е? Какво е станало?

— Случи се, докато беше в Квартала. Нали искат да открият потенциалните слабости на всеки войник. Затова наводниха улицата — казва Хеймич.

Това не обяснява нещата. Джоана знае да плува. Най-малкото си спомням как измина доста разстояние с плуване по време на Юбилейните Игри. Не като Финик, разбира се, но никой от нас не е като Финик.

— Е, и?

— Именно така са я изтезавали в Капитола. Мокрели са я до кости, а след това са й прилагали електрошокове — казва Хеймич. — В Квартала тя си спомни нещо. Изпадна в паника, не знаеше къде се намира. Отново е на успокоителни. — Двамата с Финик не помръдваме, сякаш сме загубили способността да реагираме. Сещам се как Джоана никога не се къпе. Как онзи ден едва се застави да излезе в дъжда, сякаш той беше киселина. Отдавах окаяното й състояние на абстиненцията след спирането на морфлинга.

— Добре е да отидете да я видите. Ако изобщо има приятели, това сте вие двамата — казва Хеймич.

Това влошава цялата ситуация. Не съм съвсем сигурна какво има между Джоана и Финик. Но аз едва я познавам. Тя няма семейство. Няма приятели. Нито дори нещо за спомен от Окръг 7, което да постави при униформените си дрехи в безличното чекмедже. Нищо.

— По-добре да кажа на Плутарх. Няма да се зарадва особено — продължава Хеймич. — Иска пред камерите в Капитола да има възможно най-много победители. Според него така се прави добра телевизия.

— Вие с Бийти ще участвате ли? — питам.

— Възможно най-много млади и привлекателни победители — поправя се Хеймич. — Така че, не. Ще останем тук.

Финик веднага отива да види Джоана, но аз се задържам отвън няколко минути, докато излиза Богс. Сега той ми е командир, затова предполагам, че именно него трябва да моля за специални услуги. Когато му казвам какво искам да направя, той ми написва пропуск, за да мога да отида в гората по време на часа за размисъл при условие да не се отдалечавам много от пазачите. Изтичвам в отделението си с намерението да използвам парашута, но той е свързан с прекалено много неприятни спомени. Вместо него вземам една от белите памучни превръзки, които донесох от Окръг 12. Квадратна. Здрава. Точно каквото ми трябва.

В гората намирам един бор и смъквам няколко шепи ароматни иглички от клоните. Слагам ги на купчинка в средата на превръзката, събирам краищата, и ги завързвам с парче лиана — получава се торбичка с големината на ябълка.

На вратата на болничната стая се вглеждам в Джоана и си давам сметка, че изглежда свирепа главно поради агресивното си поведение. Когато не може да се държи по този начин, както е в момента, виждам само крехка млада жена, с широко разположени очи, която се бори да остане будна въпреки силните лекарства. Защото се ужасява от онова, което ще й донесе сънят. Приближавам се до нея и й подавам торбичката.

— Какво е това? — дрезгаво пита тя. Косата й е влажна и разчорлена.

— Направих го за теб. Нещо, което да сложиш в чекмеджето си. — Слагам го в ръцете й. — Помириши го.

Тя поднася торбичката към носа си и предпазливо подушва.

— Мирише като вкъщи. — Очите й се наливат със сълзи.

— На това се надявах. Нали си от Окръг 7 и така нататък — казвам аз. — Помниш ли, когато се запознахме? Ти беше дърво. Е, за кратко.

Изведнъж тя стисва китката ми в желязна хватка:

— Трябва да го убиеш, Катнис.

— Не се тревожи. — Устоявам на изкушението да отскубна ръката си.

— Закълни се, че ще го направиш. В нещо, на което държиш!

— Заклевам се. В живота си. — Но тя не пуска ръката ми.

— В живота на семейството си — настоява тя.

— В живота на семейството си — повтарям аз. Предполагам, че тревогата за собственото ми оцеляване не е достатъчно убедителна. Тя ме пуска и аз разтривам китката си. — Иначе защо според теб отивам, безмозъчно същество такова?

При тези думи тя се усмихва леко.

— Просто имах нужда да го чуя. — Притиска торбичката с борови иглички към носа си и затваря очи.

Останалите дни се изнизват неусетно. Всяка сутрин има кратък период за физически упражнения и през останалото време моят взвод е на стрелбището. Упражнявам се главно с пушка, но инструкторите запазват по един час на ден за специални оръжия, което означава, че имам възможност да използвам лъка си на Сойка-присмехулка, а Гейл — своя тежък боен лък. Тризъбецът, който Бийти проектира за Финик, има множество специални качества, но най-забележителното е, че той може да го хвърли, да натисне копчето на металната гривна на китката си и тризъбецът се връща сам в ръката му, без да тича, за да го вземе.

Понякога стреляме по чучела, изобразяващи фигури на миротворци, за да се запознаем със слабите места в защитната им екипировка. Пукнатините в бронята, така да се каже. Ако уцелиш на месо, биваш възнаграден с избликване на фалшива кръв. Нашите чучела са подгизнали в червено.

Успокояващо е да видя колко високо е общото ниво на точност в нашата група. Заедно с Финик и Гейл, взводът се състои от петима войници от Окръг 13: Джаксън — жена на средна възраст, която е втора по ранг в командването след Богс, изглежда малко мудна, но умее да улучва мишени, които ние, останалите, дори не можем да видим без оптически мерник. Твърди, че е далекогледа. Има две сестри на двайсет и няколко години, като и двете се казват Лийг — наричаме ги Лийг 1 и Лийг 2. Те толкова си приличат в униформа, че не ги различавам, докато не забелязвам, че в очите на Лийг 1 има странни жълти петънца. Двама по-възрастни мъже, Мичъл и Хоумс, които не са много приказливи, но могат да почистят с изстрел праха от ботушите ви от петдесетина метра разстояние. Виждам и други взводове, които също са доста добри, но разбирам напълно статута ни едва когато на сутринта Плутарх се присъединява към нас.

— Взвод Четиристотин петдесет и едно, избрани сте за специална мисия — започва той. Прехапвам устната си отвътре, като се надявам, че по някакво чудо тази мисия е да убием Сноу. — Имаме много снайперисти, но голям недостиг на снимачни екипи. Ето защо вие ще бъдете нашия „Звезден взвод“. Вие ще бъдете екранните лица на инвазията.

Разочарование, шок, а после — гняв преминават из групата.

— Искате да кажете, че няма да участваме в истински бойни действия — казва троснато Гейл.

— Ще участвате в бойни действия, но може би невинаги на предната линия. Ако изобщо в този тип война може да се говори за предна линия — казва Плутарх.

— Никой от нас не иска това. — Думите на Финик са последвани от всеобщо одобрително мърморене, но аз мълча. — Ще се бием.

— Трябва да бъдете възможно най-полезни за военните действия — казва Плутарх. — И решихме, че сте най-ценни по телевизията. Само погледнете какво въздействие имаше Катнис, когато се появи в костюма си на Сойка-присмехулка. Преобърна хода на целия бунт. Забелязвате ли, че единствено тя не се оплаква? Това е, защото разбира колко важно е екранното присъствие.

Всъщност Катнис не се оплаква, защото няма намерение да остане със „Звездния взвод“, но осъзнава, че за да осъществи плановете си, първо е необходимо да се добере до Капитола. Все пак се държа прекалено послушно, може да събудя подозрения.

— Но няма само да играем пред камерите, нали? — питам аз. — Това би било прахосване на талант.

— Не се тревожи — казва ми Плутарх. — Ще ви се наложи да стреляте по съвсем истински мишени. Но искам да се пазите. Имам си достатъчно грижи и без да се налага да ви търся заместници. Сега вървете в Капитола и направете добро шоу.

Сутринта, когато потегляме, се сбогувам с майка си и с Прим. Не съм им казала, че отбранителните позиции на Капитола са като огледално отражение на оръжията на арената, но фактът, че отивам на война, е ужасен сам по себе си. Майка ми дълго време ме прегръща силно. Усещам сълзи по бузата й — нещо, което тя сдържа, когато ме избраха за Игрите.

— Не се тревожи. Ще бъда в пълна безопасност. Дори не съм истински войник, а една от телевизионните марионетки на Плутарх — успокоявам я аз.

Прим ме изпраща чак до вратата на болницата.

— Как се чувстваш?

— По-добре, като знам, че си на място, където Сноу не може да ти направи нищо.

— Следващия път, когато се срещнем, ще сме се отървали от него — казва Прим твърдо. После обвива ръце около врата ми. — Пази се.

Обмислям дали да не се сбогувам за последно с Пийта и решавам, че само ще е по-зле и за двама ни. Но все пак пускам перлата в джоба на униформата си. За спомен от момчето с хляба.

Един ховъркрафт ни откарва не къде да е, а в Окръг 12, където пред огневата зона е подготвена импровизирана зона за транспортиране. Този път няма луксозни влакове, а товарен вагон, претъпкан догоре с войници в тъмносиви униформи, които спят с глави върху раниците си. След двудневно пътуване слизаме в един от планинските тунели, които водят към Капитола и изминаваме остатъка от шестчасовия преход пеша, като внимаваме да стъпваме само по очертаната със светеща зелена боя линия.

Излизаме в бунтовническия лагер — район, обхващащ десет пресечки от железопътната гара, където двамата с Пийта пристигнахме предишните пъти. Из нея вече се тълпят войници. Определят на Взвод 451 място, където да разпънем палатките си. Този район е бил подсигурен преди повече от седмица. Бунтовниците отблъснали миротворците, като дали стотици жертви. Войските на Капитола са отстъпили и са се прегрупирали по-навътре в града. Делят ни празни и подканващи улици, осеяните със скрити капани. Всяка ще трябва да бъде прочистена от „клопките“, преди да можем да продължим.

Мичъл пита за бомбардировките от ховъркрафти — палатките ни са на открито и се чувстваме уязвими, — но Богс казва, че няма защо да се притесняваме от това. По-голямата част от въздушните сили на Капитола са унищожени в Окръг 2 или по време на инвазията. Ако са им останали някакви самолети, то те си ги пазят. Вероятно за да могат Сноу и вътрешното му обкръжение да избягат в последната минута в някой президентски бункер, ако се наложи. Собствените ни ховъркрафти бяха принудени да останат на земята, след като противовъздушните ракети на Капитола унищожиха първите няколко вълни. Битките в тази война ще се водят по улиците с — да се надяваме — само незначителни щети върху инфраструктурата и минимум човешки жертви. Бунтовниците искат Капитола, точно както Капитолът искаше Окръг 13.

След три дни, вече има риск една голяма част от Взвод 451 да дезертира от отегчение. Кресида и нейният екип ни заснемат как стреляме. Казват ни, че сме част от екипа за дезинформация. Ако бунтовниците обстрелват само посочените от Плутарх клопки, на Капитола ще му трябват около две минути, за да разбере, че разполагаме с холограмата. Затова през голяма част от времето унищожаваме незначителни мишени, за да заблудим хората в Капитола. Главно допълваме купчините стъкло във всички цветове на дъгата, които експлозиите са свалили от фасадите на сградите в бонбонени цветове. Подозирам, че редуват тези кадри с разрушаването на важни мишени в Капитола. От време на време имат нужда от услугите на истински снайперист. Вдигат се осем ръце, но Гейл, Финик и аз никога не сме сред избраните.

— Сам си си виновен, че си толкова фотогеничен — казвам на Гейл. Ако погледите можеха да убиват…

Не мисля, че са съвсем сигурни какво да правят с нас тримата, особено с мен. Нося със себе си костюма на Сойка-присмехулка, но ме снимат само в униформа. Понякога стрелям с пушка, друг път ме карат да използвам лък и стрели. Изглежда не искат да се лишат напълно от Сойката-присмехулка, но искат да ме принизят до обикновен пехотинец. Тъй като не ме интересува, е по-скоро забавно, отколкото разстройващо да си представям споровете, които се водят в Окръг 13.

Макар външно да изразявам недоволство заради това, че не ни е отредено никакво истинско участие, аз съм заета със собствени задачи. Всеки от нас има хартиена карта на Капитола. Градът има формата на почти идеален квадрат. Картата е разделена с линии на по-малки квадрати, означени отгоре с букви и отстрани с цифри, така че оформят решетка. Разглеждам я внимателно, като отбелязвам пресечките и страничните улици, но това са второстепенни материали. Командирите тук работят с холограмата на Плутарх. Всеки има ръчно устройство, наречено за кратко „холо“, което предава изображения като онези, които видях в Командването. Могат да увеличат изображението на всеки участък от решетката и да видят какви „клопки“ ги очакват. Холото е самостоятелно устройство, нещо като разкрасена карта, тъй като не може нито да изпраща, нито да приема сигнали. Но е далеч по-добро от моята хартиена карта.

Холото се задейства от гласа на съответния командир, който се представя по име. Щом започне да работи, то реагира на гласовете на останалите във взвода, така че ако, да кажем, Богс загине или бъде сериозно ранен, някой друг да поеме командването. Ако някой във взвода повтори думата „танатоска“ три пъти последователно, холото ще експлодира, като взривява всичко в радиус от около пет метра. Целта е да не попадне във вражески ръце. От само себе си се разбира, че всички бихме го направили без колебание.

Следователно трябва да открадна активираното холо на Богс и да изчезна, преди той да усети. Мисля, че ще е по-лесно да му открадна зъбите.

На четвъртата сутрин войник Лийг 2 попада на погрешно отбелязана „клопка“. При сблъсъка оттам не изхвръква рояк комари мутанти, за които бунтовниците са подготвени, а се изстрелват облак метални стрелички. Едната попада в мозъка й. Тя умира преди медиците да успеят да стигнат до нея. Плутарх обещава, че бързо ще й намери заместник.

На следващата вечер пристига най-новият член на взвода ни. Без белезници. Без охрана. Излиза бавно от гарата с пушка, полюшваща се на ремъка през рамото му. Следва шок, смущение, съпротива, но на ръката на Пийта с прясно мастило е отпечатано „451“. Богс му взема оръжието и отива да се обади на някого.

— Това няма да промени нищо — казва Пийта на нас, останалите. — Изпрати ме лично президент Коин. Според нея проповете имат нужда от повече напрежение.

Може и така да е. Но щом Коин е изпратила Пийта тук, значи е решила и друго. Че съм й по-полезна мъртва, отколкото жива.