Сойка-присмехулка

19

Никога не съм виждала Богс ядосан. Нито когато пренебрегнах заповедите му, нито когато повърнах върху него, нито дори когато Гейл му счупи носа. Но сега се връща от телефонния си разговор с президент Коин и е ядосан. Първата му работа е да инструктира заместничката си, войник Джаксън, да постави двама души за денонощна охрана на Пийта. После ме извежда на разходка — вървим между палатките в ширналия се пред нас лагер, докато взводът остава далеч зад нас.

— Все едно, той ще се опита да ме убие — казвам. — Особено тук. Където има толкова много лоши спомени, които да го предизвикат.

— Ще се погрижа да го обуздая, Катнис — казва Богс.

— Защо сега Коин иска да умра? — питам.

— Тя го отрича — отговаря той.

— Но ние знаем, че е вярно — казвам. — И сигурно поне имаш някаква теория.

Богс ми отправя продължителен, суров поглед, а после отговаря:

— Ето какво знам. Президент Коин не те харесва. Никога не те е харесвала. Пийта е този, когото тя искаше да измъкне от арената, но никой друг не беше съгласен. Ти я принуди да даде имунитет на другите победители, с което влоши още повече положението. Но и това може да се пренебрегне, като се има предвид колко добре се представи.

— Тогава какво? — настоявам.

— В някакъв момент в близко бъдеще изходът от тази война ще се реши. Ще бъде избран нов лидер — казва Богс.

Завъртам очи:

— Богс, никой не смята, че този лидер ще съм аз.

— Не. Не смятат — съгласява се той. — Но ти ще подкрепиш някого. Дали ще е президентът Коин? Или някой друг?

— Не знам. Никога не съм мислила за това.

— Ако незабавният ти отговор не е „Коин“, значи си заплаха. Ти си лицето на бунта. Може да имаш по-голямо влияние от всеки друг — казва Богс. — Отстрани изглежда, че просто я търпиш.

— И ще ме убие, за да ми затвори устата. — Още щом изричам думите, осъзнавам, че са верни.

— Вече не си й нужна като човек, около когото да се обединят бунтовниците. Както каза тя, основната ти цел — да сплотиш окръзите — успя — напомня ми Богс. — Следващите пропове може да се направят и без теб. Остава само едно последно нещо, с което можеш да допринесеш за бунта.

— Да умра — казвам тихо.

— Да. Да се превърнеш в мъченик, в чието име да се борим — казва Богс. — Но това няма да се случи, докато аз съм на пост, войник Евърдийн. Планирам да имаш дълъг живот.

— Защо? — Подобен вид мислене ще му навлече единствено неприятности. — Не ми дължиш нищо.

— Защото си го заслужи — казва той. — Сега се връщай във взвода си.

Знам, че би трябвало да съм признателна на Богс, задето поема такъв риск заради мен, но всъщност съм само ядосана и раздразнена. Сега как да му открадна холото и да дезертирам? И преди ми беше трудно да взема това решение без този нов дълг. Вече съм му длъжница за това, че ми спаси живота.

Когато виждам как виновникът за настоящата ми дилема спокойно опъва палатката си на нашето място, се вбесявам.

— По кое време трябва да стоя на пост? — питам Джаксън.

Тя присвива очи към мен подозрително или просто се опитва да хване лицето ми на фокус.

— Не съм те включила в списъка със смените.

— Защо не? — питам.

— Не съм сигурна, че наистина би могла да застреляш Пийта, ако се стигне дотам — казва тя.

Отговарям високо, за да може целият взвод да ме чуе.

— Няма да застрелям Пийта. С него е свършено. Джоана е права. Ще е все едно да застрелям някой мут на Капитола. — Изпитвам приятно усещане, че мога да кажа нещо толкова ужасно за него, на висок глас, пред публика, след всички унижения, които понесох след завръщането му.

— Е, подобен коментар също не те препоръчва особено добре — казва Джаксън.

— Включете я в списъка — чувам да казва Богс зад гърба ми.

Джаксън поклаща глава и си отбелязва нещо.

— От полунощ до четири. С мен си.

Прозвучава сигналът за вечеря и двамата с Гейл се нареждаме на опашката в столовата.

— Искаш ли аз да го убия? — пита той безцеремонно.

— Така със сигурност ще отпратят и двама ни — казвам. Но макар да съм бясна, бруталността на предложението ме разтърсва. — Мога да се справя с него.

— Искаш да кажеш, докато избягаш? Ти и книжната ти карта, и евентуално едно холо, ако успееш да се добереш до него? — Значи на Гейл не са му убягнали приготовленията ми. Надявам се, че не са били толкова очевидни за останалите. Все пак никой не ме познава по-добре от него. — Не планираш да ме зарежеш тук, нали? — пита той.

Точно до този момент, наистина възнамерявах да го направя. Но да имам на разположение ловния си партньор, за да ми пази гърба, не звучи като лоша идея.

— Като твой другар по оръжие, трябва настоятелно да ти препоръчам да останеш с взвода си. Но не мога да ти попреча да дойдеш, нали?

Той се ухилва:

— Не. Не, освен ако не искаш да предупредя останалата част от армията.

Взвод 451 и телевизионният екип си вземат вечеря от столовата и се събират в кръг, за да се нахранят. Усещам напрежение. Отначало си мисля, че то се дължи на Пийта, но към края на вечерята си давам сметка, че доста недружелюбни погледи са насочени към мен. Това е бърз обрат, тъй като съм напълно сигурна, че когато Пийта се появи, всички бяха загрижени колко опасен може да се окаже, особено за мен. Но едва след като ме свързват по телефона с Хеймич, разбирам.

— Какво се опитваш да направиш? Предизвикваш го да те нападне? — пита ме той.

— Разбира се, че не. Искам да ме остави на мира — казвам.

— Е, той не може. Не и след това, на което го подложи Капитолът — казва Хеймич. — Виж, Коин може и да го е изпратила там с надеждата, че той ще те убие, но Пийта не знае това. Той не разбира какво му се е случило. Така че не можеш да го обвиняваш…

— Не го обвинявам!

— Напротив. Наказваш го отново и отново за неща, които са извън неговия контрол. Виж, не казвам, че не би трябвало да имаш заредено оръжие до себе си през цялото време. Но мисля, че е време да смениш този малък сценарий в главата си. Ако теб те бяха отвели в Капитола и те бяха обработили с отрова от хрътоси, а после се беше опитала да убиеш Пийта, той така ли щеше да се държи с теб? — настоява Хеймич.

Млъквам. Не. Изобщо нямаше да се държи така с мен. Щеше да се опита да ме върне на всяка цена. Не да ме изолира, да ме изостави, да ме гледа враждебно при всяка среща.

— Ние с теб сключихме сделка да се опитаме да го спасим. Помниш ли? — казва Хеймич. Когато не реагирам, той казва сърдито: — Гледай да си спомниш — и прекъсва връзката.

От прохладен и свеж, есенният ден става студен. Повечето войници от взвода се вмъкват в спалните си чували. Някои спят под открито небе, близо до печката в средата на лагера ни, докато други се оттеглят в палатките си. Лийг 1 най-после се е предала на мъката от смъртта на сестра си и през брезента чуваме приглушения й плач. Лягам в палатката си, като размишлявам върху думите на Хеймич. И със срам осъзнавам, че тъй като мисля единствено как да убия Сноу, съм пренебрегнала един много по-труден проблем. Да се опитам да спася Пийта от сенчестия свят, в който е попаднал след „отвличането“. Не знам как да стигна до него, не знам и как да го изведа оттам. Не мога да измисля никакъв план. В сравнение с това задачата да прекося смъртоносната арена, да намеря Сноу и да го застрелям в главата изглежда като детска игра.

В полунощ изпълзявам от палатката си и се настанявам на едно походно столче близо до печката, за да остана на пост заедно с Джаксън. Богс нареди на Пийта да спи навън, на открито, където ние, останалите, можем да го държим под око. Той обаче не спи. Вместо това седи, притиснал раницата си до гърдите, докато несръчно се опитва да прави възли с въженце. Познавам го добре. Същото, което Финик ми даде онази нощ в бункера. Когато го виждам в ръцете на Пийта, все едно, че чувам Финик да повтаря онова, което Хеймич ми каза преди малко — че съм отхвърлила Пийта. Сега може би е добър момент да започна да поправям това. Само да можех да измисля какво да кажа. Но не мога. Затова не казвам нищо. Чува се само дишането на спящите войници.

След около час Пийта проговаря:

— Последните две години сигурно са били изтощителни за теб. Мъчила си се да решиш дали да ме убиеш или не. Напред-назад. Напред-назад.

Това изглежда ужасно нечестно и първият ми импулс е да кажа нещо язвително. Но си припомням разговора с Хеймич и се опитвам да направя първата предпазлива стъпка към Пийта:

— Никога не съм искала да те убия. Освен когато си помислих, че помагаш на професионалистите да ме убият. След това винаги те възприемах като… съюзник. — Това е съвсем безопасна дума. Изпразнена от всякакво емоционално обвързване, но не заплашителна.

— Съюзник. — Пийта изрича думата бавно, опитвайки вкуса й. — Приятелка. Любима. Победителка. Враг. Годеница. Мишена. Мут. Съседка. Ловец. Трибут. Съюзник. Ще го добавя към списъка от думи, които използвам, за да се опитам да те разгадая. — Той непрекъснато омотава и размотава въжето в пръстите си. — Проблемът е, че вече не мога да преценя кое е истина и кое — лъжа.

Ритмичното дишане е престанало — това показва, че другите или са се събудили, или изобщо не са заспивали. Подозирам последното.

От един вързоп в сенките се дочува гласът на Финик:

— Тогава трябва да попиташ, Пийта. Така прави Ани.

— Кого да попитам? — казва Пийта. — На кого мога да имам доверие?

— Ами, на нас като за начало. Ние сме твоят взвод — казва Джаксън.

— Вие сте мои пазачи — изтъква той.

— Това е така — казва тя. — Но ти спаси живота на много хора в Тринайсети. Ние не забравяме подобни неща.

В последвалата тишина се мъча да си представя какво означава да не можеш да отличиш илюзията от действителността. Да не знам дали Прим и майка ми ме обичат. Дали Сноу е мой враг. Дали човекът от другата страна на печката ме е спасил или ме е пожертвал. Без особено усилие животът ми бързо се превръща в кошмар. Изведнъж изпитвам желание да разкажа на Пийта всичко за това, кой е той, и коя съм аз, и как в крайна сметка се озовахме тук. Но не знам откъде да започна. Не ме бива. Не ме бива за нищо.

Няколко минути преди четири Пийта пак се обръща към мен.

— Любимият ти цвят… зеленият ли е?

— Точно така. — После се сещам да добавя нещо: — А твоят е оранжевият.

— Оранжевият? — Не изглежда убеден.

— Не ярко оранжево. А по-меко. Като залеза — уточнявам. — Поне това ми каза веднъж.

— О-о… — Той затваря за кратко очи — може би се опитва да извика в съзнанието си спомена за този залез — после кимва. — Благодаря ти.

Но от мен се изливат още думи:

— Ти си художник. Ти си пекар. Обичаш да спиш на отворен прозорец. Никога не си слагаш захар в чая. И винаги си връзваш връзките на обувките на двоен възел.

После се пъхам в палатката си, преди да направя нещо глупаво — например да се разплача.

На сутринта Гейл, Финик и аз отиваме да стреляме по прозорците на сградите заради снимачния екип. Когато се връщаме в лагера, Пийта е заедно с насядалите в кръг войници от Окръг 13, които са въоръжени, но разговарят открито с него. Джаксън е измислила игра, наречена „Вярно или не“, за да помогне на Пийта. Той споменава нещо, което според него се е случило, а те му казват дали е действително или въображаемо, и после обикновено следва кратко обяснение.

— Повечето хора от Дванайсети са загинали в пожара.

— Вярно. По-малко от деветстотин от вас се добраха живи до Тринайсети.

— Аз съм виновен за пожара.

— Не е вярно. Президентът Сноу разруши Окръг 12, както някога разруши и Тринайсети, за да отправи послание към бунтовниците.

Това ми се струва добра идея, докато не осъзнавам, че ще съм единствената, която може да потвърди или отрече по-голямата част от онова, което му тежи. Джаксън ни разпределя на смени. Прикрепва към нас тримата — Финик, Гейл и мен — по един войник от Окръг 13. Така Пийта винаги ще има достъп до някого, който го познава по-отблизо. Разговорът не тече гладко. Пийта дълго обмисля дори съвсем дребни сведения от рода на това, откъде хората са си купували сапун в родния ни окръг. Гейл запълва празнините в паметта му по отношение на много неща, свързани с Окръг 12; Финик е експертът по двете издания на Игрите, в които е участвал Пийта, защото е бил ментор в първото и трибут — във второто. Но тъй като най-голямото объркване на Пийта е свързано с мен — и не на всичко може да се даде просто обяснение — разговорите ни са мъчителни и тежки, макар че засягаме само най-повърхностни детайли. Цветът на роклята ми в Окръг 7. Предпочитанието ми към хлебчетата със сирене. Името на учителя ни по математика, когато бяхме малки. Възстановяването на спомените му за мен е мъчително. Навярно то е дори невъзможно след онова, което му е причинил Сноу. Но ми се струва правилно да му помогна да опита.

На следващия следобед ни съобщават, че имат нужда от целия взвод, за да направят един доста сложен пропо клип. Пийта е прав за едно: Коин и Плутарх са недоволни от качеството на кадрите, които получават от Звездния взвод. Много скучни. Много невдъхновени. Очевидният отговор е, че никога не ни позволяват да правим друго, освен да се преструваме, че стреляме. Но сега не е нужно да се оправдаваме, а да произведем полезен продукт. Затова днес за снимките на клипа са определили един специален квартал. В него дори има две активни „клопки“. При задействането на едната избухва стрелба. Другата хваща врага в мрежа, за да бъде разпитан или екзекутиран, според предпочитанията на онези, които са го заловили. Но все пак това е маловажен жилищен квартал и няма стратегическо значение.

Телевизионният екип възнамерява да създаде усещане за повишен риск, като пусне димни бомби и добави звукови ефекти, имитиращи стрелба. Всички обличаме тежки защитни костюми, дори телевизионният екип, сякаш се отправяме в сърцето на бойните действия. Позволяват на онези от нас, които имат специални оръжия, да ги вземат заедно с пушките. Богс връща пушката на Пийта, но не пропуска да му каже на висок глас, че е заредена само с халосни патрони.

Пийта просто свива рамене:

— И без друго не съм кой знае какъв стрелец. — През цялото време наблюдава съсредоточено Полукс — вече започваме леко да се тревожим, когато той най-после проумява загадката и развълнувано казва:

— Ти си авокс, нали? Досетих се от начина, по който преглъщаш. С мен в затвора имаше двама авокси. Дарий и Лавиния, но пазачите ги наричаха главно „червенокосите“. Прислужваха ни в Тренировъчния център, затова арестуваха и тях. Гледах как ги измъчват до смърт. Тя имаше късмет. Пуснаха прекалено силно напрежение и сърцето й спря веднага. Трябваха им няколко дни, за да довършат него. Биха го, рязаха части от тялото му. Непрекъснато му задаваха въпроси, но той не можеше да говори, само издаваше ужасни животински звуци. Нали разбирате, те не искаха информация. Искаха да гледам какво става.

Пийта оглежда зашеметените ни лица, сякаш чака отговор. Когато такъв не следва, той пита:

— Вярно или не? — Липсата на реакция го разстройва още повече. — Вярно или не? — настоява той.

— Вярно — казва Богс. — Поне доколкото ми е известно… е вярно.

Пийта унило отпуска рамене.

— Така си и мислех. Нямаше нищо… лъскаво в него. — Той бавно се отдалечава от групата, като мърмори нещо за пръсти на ръце и крака.

Отивам при Гейл, притискам чело към онова място от бронята му, където би трябвало да са гърдите му, и усещам ръката му да ме обгръща. Най-после знаем името на момичето, което гледахме Капитолът да отвлича от гората на Окръг 12 и съдбата на нашия приятел миротворец, който се опита да спаси Гейл. Не е сега моментът да пробуждам щастливи спомени. Те изгубиха живота си заради мен. Добавям ги към личния си списък с жертви, който започна на арената, а сега наброява хиляди. Когато вдигам очи, виждам, че разказът е повлиял различно на Гейл. Изражението му говори, че няма достатъчно планини за взривяване, нито достатъчно градове за унищожаване. То обещава смърт.

С ужасяващия разказ на Пийта, все още пресен в умовете ни, вървим с хрущене из улиците, осеяни с изпочупени стъкла, докато стигаме до целта си — квартала, който трябва да превземем. Целта може да е малка, но истинска. Събираме се около Богс да разгледаме холографското изображение на улицата. „Клопката“ с пушечната стрелба е разположена малко по-нататък, точно над тентата на един апартамент. Би трябвало да успеем да я задействаме с куршуми. „Клопката“ с мрежата е по-далече, почти на другия ъгъл. За целта ще трябва някой да задейства механизма на сензора, реагиращ на движение. Всички доброволно предлагат услугите си с изключение на Пийта, който, изглежда, не е съвсем наясно какво става. Мен не ме избират. Изпращат ме при Месала, който ме гримира за евентуални кадри в близък план.

Взводът заема позиции под ръководството на Богс, а после трябва да изчакаме Кресида да разположи и операторите. И двамата са от лявата ни страна. Кастор е отпред, а Полукс — отзад, за да са сигурни, че няма да се записват взаимно. Месала пуска две димни бомби, за да създаде подходяща атмосфера. Тъй като това е едновременно мисия и фотосесия, точно се готвя да попитам кой отговаря за нея — командирът или режисьорът ми, — когато Кресида се провиква:

— Камера!

Бавно потегляме надолу по обвитата в лека мъгла улица, точно като някое от упражненията ни в Квартала. Всеки трябва да взриви поне един участък от прозорци, но на Гейл е възложена истинската цел. Когато той улучва „клопката“, ние се крием във входовете или залягаме на красивата настилка от камъни в бледо оранжево и розово, докато над главите ни плющи дъжд от куршуми. След малко Богс ни нарежда да тръгваме напред.

Кресида ни спира, преди да успеем да се изправим, тъй като са й нужни няколко кадъра в близък план. Редуваме се да пресъздаваме реакциите си. Падаме на земята, правим гримаси, притискаме се към стената. Знаем, че трябва да се отнасяме сериозно към работата си, но цялото нещо ни се струва малко глупаво. Особено когато се оказва, че не съм най-лошият актьор във взвода. Съвсем не. Усилията на Мичъл да изобрази безразсъдна смелост, съпроводени със скърцане със зъби и издуване на ноздри, предизвикват такъв смях, че се налага Богс да ни се скара.

— Вземете се в ръце, Взвод Четиристотин петдесет и едно — казва той твърдо. Но виждаме как сдържа усмивката си, докато проверява отново следващата „клопка“. Разполага холото така, че да намери най-добрата светлина в задимения въздух. Все още е обърнат с лице към нас, когато стъпва с левия крак върху оранжевото паве. И задейства бомбата, която избухва и му откъсва краката.

20

Само за миг красивият стъклопис се разбива на парчета и зад него се разкрива грозният свят. Смехът преминава в писъци, петна от кръв покриват паветата в пастелни цветове, истинският дим затъмнява специалните ефекти, предназначени за телевизионния екран.

Във въздуха се разнася втора експлозия и ушите ми пищят. Но не мога да определя откъде идва.

Стигам първа до Богс, мъча се да разгадая разкъсаната плът, липсващите крайници, да намеря нещо, с което да спра червения поток, който се лее от тялото му. Хоумс ме избутва настрани и отваря комплект за първа помощ. Богс стиска силно китката ми. Лицето му, посивяло от предсмъртната агония и пепелта, сякаш се смалява. Но следващите му думи са заповед:

— Холото.

Холото. Трескаво търся наоколо, ровя из парчетата лепнещи от кръв плочи и потръпвам, когато се натъквам на късчета топла плът. Намирам го забито в стълбищна шахта заедно с единия ботуш на Богс. Вдигам го, избърсвам го с голи ръце и го връщам на командира си.

Хоумс е сложил превръзка върху остатъка от лявото бедро на Богс, но тя вече е мокра. Мъчи се да стегне другия крак с турникет над оцелялото коляно. Останалите от взвода са се подредили в защитна формация около телевизионния екип и нас. Финик се опитва да свести Месала, когото експлозията е запратила в стената. Джаксън сипе нареждания в полевата радиостанция, напразно се мъчи да съобщи в лагера да изпратят медици, но знам, че е твърде късно. Още от малка, докато наблюдавах майка си как работи, знам, че щом локвата кръв достигне определена големина, вече няма връщане назад.

Коленича до Богс, готова да повторя ролята, която изиграх с Ру, и с момичето-морфлинг от Окръг 6, да му бъда опора, докато животът го напуска. Но и двете ръце на Богс са заети с холото. Той въвежда някаква команда, притиска пръст към екрана, така че устройството да разпознае отпечатъка, и когато то е готово, изрича поредица от букви и числа. Лъч зелена светлина избликва от холото и осветява лицето му. Той казва:

— Негоден за командване. Предавам устройството на войник Катнис Евърдийн от Взвод Четиристотин петдесет и едно — Едва успява да обърне холото към лицето ми: — Кажи си името.

— Катнис Евърдийн — казвам аз в зеления лъч и той ме приковава. Не мога да помръдна, нито дори да примигна, докато пред мен бързо потрепват образи. Сканира ли ме? Записва ли ме? Или ме заслепява? Зеленият лъч изчезва и разтърсвам глава, за да я проясня. — Какво направи?

— Подгответе се за отстъпление! — провиква се Джаксън.

Финик крещи нещо в отговор, като сочи с жестове към пресечката, откъдето влязохме. От улицата изригва гейзер от някакво мазно, черно вещество, разпростира се между сградите и образува стена от непрогледен мрак. Не е нито течност, нито газ, нито механично, нито естествено. Със сигурност е смъртоносно. Невъзможно е да се върнем по пътя, по който дойдохме.

Разнася се оглушителна стрелба, когато Гейл и Лийг 1 започват да си пробиват път с експлозии през камъните към далечния край на пресечката. Разбирам какво правят едва когато на десетина метра от мен избухва нова бомба и отваря дупка в улицата. Тогава осъзнавам, че се опитват да разчистят мините. Двамата с Хоумс хващаме Богс и го повличаме след Гейл. Започва агонията и той крещи от болка, а аз искам да спра, да намеря по-добър път, но тъмнината се издига над сградите, набъбва, връхлита върху нас като вълна.

Някой ме дръпва силно назад, изпускам ръката на Богс и падам върху камъните. Пийта гледа надолу към мен, объркан, луд, отново „отвлечен“ — вдигнал е пушката си и се прицелва да ми размаже черепа. Премятам се, чувам как прикладът се стоварва с трясък на улицата, зървам с крайчето на окото си падащите тела, когато Мичъл се хвърля върху Пийта и го притиска към земята. Но Пийта, винаги толкова силен, а сега — и подтикван от безумието, предизвикано от отровата на хрътосите, пъха крака под корема на Мичъл и го хвърля във въздуха.

Чува се рязко изщракване на капан, когато „клопката“ се задейства. Четири кабела, прикрепени към релси на сградите, разхвърлят камъните и отдолу излиза мрежата, която обгръща Мичъл. Първо не проумяваме защо се покрива с кръв толкова бързо, но после виждаме бодливата тел, която го обгръща. Разпознавам я незабавно. Тя увенчаваше оградата около Окръг 12. Викам му да не мърда и се задавям от миризмата на черния мрак — плътна, гъста като катран. Вълната се е издигнала до връхната си точка и е започнала да спада.

Гейл и Лийг 1 прострелват ключалката на входната врата на сградата на ъгъла, след това започват да обстрелват кабелите, на които е закрепена мрежата на Мичъл. Другите се мъчат да удържат Пийта. Хвърлям се обратно към Богс и двамата с Хоумс го завличаме в апартамента, през нечий обзаведен в розово и бяло кадифе хол, през коридор, в който висят семейни снимки, върху мраморния под на кухнята, където рухваме. Кастор и Полукс внасят Пийта, който се гърчи и се мъчи да се освободи. Джаксън успява някак да му сложи белезници, но от това той само започва да буйства още повече и те са принудени да го заключат в един килер.

В хола се чува затръшването на входната врата, крещят хора. После по коридора се разнасят тежки стъпки, докато черната вълна минава с рев покрай сградата. От кухнята чуваме как прозорците стенат и се чупят. Противният мирис на катран се просмуква във въздуха. Финик внася Месала. Лийг 1 и Кресида влизат след тях в стаята, като се препъват и кашлят.

— Гейл! — пищя аз.

Той влиза, затръшва кухненската врата зад гърба си и изрича задавено само една дума: „Газ!“ Кастор и Полукс грабват хавлиени кърпи и кухненски престилки, за да запушат пролуките, докато Гейл повръща в яркожълтата мивка.

— Мичъл? — пита Хоумс. Лийг 1 само поклаща глава.

Богс тика холото в ръката ми. Устните му се движат, но не мога да разбера какво казва. Навеждам ухо към устата му, за да доловя дрезгавия му шепот:

— Не им се доверявай. Не се връщай. Убий Пийта. Направи това, за което дойде.

Дръпвам се назад, за да виждам лицето му.

— Какво? Богс? Богс? — Очите му са все още отворени, но мъртви. Притиснато в ръката ми, залепено към нея от кръвта, е холото.

Пийта рита отвътре вратата на килера и звуците се смесват с накъсаното дишане на останалите. Но той като че ли губи сили. Ритниците намаляват до неравномерно барабанене. После — нищо. Чудя се дали и той е мъртъв.

— Мъртъв ли е? — пита Финик, като поглежда надолу към Богс. Кимвам. — Трябва да се махаме оттук. Веднага. Току-що задействахме цяла улица с „клопки“. Сигурно са ни открили с охранителните камери.

— Може да си сигурен — казва Кастор. — Всички улици са покрити с камери. Обзалагам се, че са задействали черната вълна ръчно, когато са ни видели да записваме пропо клипа.

— Радиовръзките ни прекъснаха почти веднага. Вероятно има устройство за електромагнитно излъчване. Но ще върна всички ни в лагера. Дай ми холото. — Джаксън посяга към устройството, но аз го притискам към гърдите си.

— Не. Богс го даде на мен — казвам.

— Не ставай смешна — изсъсква тя. Разбира се, тя смята, че е нейно. Тя е заместник-командир.

— Вярно е — казва Хоумс. — Той й предаде холото, преди да умре. Видях го.

— Защо би го направил? — настоява Джаксън.

Защо, наистина? Вие ми се свят от ужасните събития от последните пет минути — Богс осакатен, умиращ, мъртъв, убийствената ярост на Пийта, Мичъл — окървавен, омотан в мрежата, погълнат от онази противна черна вълна. Обръщам се към Богс: толкова отчаяно ми е нужен жив. Изведнъж съм сигурна, че той, и може би само той, е изцяло на моя страна. Спомням си последните му заповеди…

„Не им се доверявай. Не се връщай. Убий Пийта. Направи това, за което дойде“.

Какво искаше да каже? На кого да не се доверявам? На бунтовниците? На Коин? На хората, които ме гледат точно сега? Няма да се върна, но той сигурно знае, че не мога да застрелям Пийта. Мога ли? Трябва ли? Дали Богс се беше сетил, че това, което всъщност дойдох да направя, е да дезертирам и лично да убия Сноу?

Не мога да реша всичко това точно сега, затова решавам да изпълня само първите две заповеди: да не се доверявам на никого и да навляза по-навътре в Капитола. Но как мога да оправдая това? Да ги накарам да ми позволят да задържа холото?

— Защото изпълнявам специална мисия за президента Коин. Единствено Богс знаеше за нея.

Това по никакъв начин не убеждава Джаксън.

— С каква задача?

Защо да не им кажа истината? Тя е по-правдоподобна от всичко, което мога да измисля. Но трябва да изглежда като истинска мисия, а не отмъщение.

— Да убия президента Сноу преди човешките загуби от тази война непоправимо да намалят населението ни.

— Не ти вярвам — казва Джаксън. — Като твой настоящ командир ти заповядвам да ми предадеш холото.

— Не — отговарям аз. — Това ще бъде в пряко нарушение на заповедите на президента Коин.

Насочват се оръжия. Половината взвод — към Джаксън, половината — към мен. Всеки момент някой ще умре, когато се обажда Кресида:

— Вярно е. Затова сме тук. Плутарх иска събитието да се предава по телевизията. Смята, че ако успеем да заснемем как Сойката-присмехулка убива Сноу, това ще сложи край на войната.

Това разколебава дори Джаксън. После тя посочва с пушката си към килера:

— А той защо е тук?

Тук ме хваща натясно. Не мога да се сетя за логична причина, поради която Коин би изпратила неуравновесено момче, програмирано да ме убие, на подобна ключова мисия заедно с мен. Историята ми звучи неубедително. Кресида отново ми идва на помощ:

— Защото двете интервюта с Цезар Фликърман след Игрите бяха заснети в личната резиденция на президента Сноу. Плутарх смята, че Пийта може да ни бъде донякъде полезен като водач в малко познато за нас място.

Иска ми се да попитам Кресида защо лъже заради мен, защо се бори да продължим с моята измислена мисия. Сега не е моментът.

— Трябва да вървим! — казва Гейл. — Аз тръгвам с Катнис. Ако вие не искате, тръгвайте обратно към лагера. Но да се размърдаме!

Хоумс отключва килера и мята изпадналия в безсъзнание Пийта на рамо.

— Готови сме.

— Богс? — пита Лийг 1.

— Не можем да го вземем. Той щеше да разбере — казва Финик. Смъква пушката от рамото на Богс и премята ремъка през своето. — Води, войник Евърдийн.

Не знам как да водя. Поглеждам към холото за напътствия. Все още е активирано, но със същия успех може да е изключено, защото не ми върши никаква работа. Няма време да натискам копчетата, за да разбера как да го задействам.

— Не знам как да си служа с това. Богс каза, че ще ми помогнеш — обръщам се към Джаксън. — Каза, че мога да разчитам на теб.

Джаксън се намръщва, издърпва холото от мен и въвежда някаква команда. Появява се образ.

— Ако излезем през кухненската врата, има малък вътрешен двор, после — задната стена на друга жилищна сграда на ъгъла. Виждаме общ изглед от четирите улици, които се събират при пресечната точка.

Взирам се в картата и се мъча да се ориентирам — във всички посоки примигват „клопки“. И това са само тези, за които Плутарх знае. Холото не показваше, че кварталът, от който току-що излязохме, е миниран, че там се намира черният гейзер или че мрежата е направена от бодлива тел. Освен това, сега знаят позицията ни и може да се наложи да се справяме с миротворци. Усещам, че всички са вперили поглед в мен и прехапвам устната си.

— Сложете си противогазите. Връщаме се по същия път.

Веднага се разнасят възражения. Повишавам тон, за да ги надвикам.

— Ако вълната е била толкова мощна, може да е задействала и погълнала други „клопки“ по пътя ни.

Хората спират, за да обмислят това. Полукс прави няколко бързи знака на брат си.

— Може да е извадила от строя и камерите — превежда Кастор. — Да е зацапала обективите.

Гейл вдига единия си ботуш на кухненския плот, оглежда черните пръски по предния му край и ги остъргва с кухненски нож.

— Не е разяждащо. Според мен е предназначено или да ни задуши, или да ни отрови.

— Може би най-добрият ни шанс — казва Лийг 1.

Всички слагат противогазите си. Финик намества противогаза върху безжизненото лице на Пийта. Кресида и Лийг 1 крепят помежду си замаяния Месала.

Чакам някой да поеме начело, когато си спомням, че сега това е моя задача. Натискам кухненската врата и не срещам съпротива. Дебел почти два сантиметра слой от черното лепкаво вещество покрива почти три четвърти от коридора. Докосвам го предпазливо с върха на ботуша си и установявам, че прилича на гел. Повдигам крака си — веществото се разтяга, отскача и се връща на мястото си. Правя три крачки в гела и поглеждам назад. Няма следи от стъпки. Това е първото хубаво нещо за днес. Гелът става малко по-плътен, докато прекосявам хола. Внимателно отварям външната врата, като очаквам цели литри от веществото да се излеят вътре като порой, но то запазва формата си.

Розово-оранжевият квартал изглежда така, сякаш са го потопили в черен лак и са го оставили да изсъхне. Паветата, сградите, дори покривите са покрити с черния гел. Над улицата като сълза виси огромна капка. От нея се подават две очертания. Цев на пушка и човешка ръка. Мичъл. Спирам и гледам нагоре, докато пристигне цялата група.

— Ако някой иска да се върне по каквато и да е причина, сега е моментът — казвам. — Няма да питам защо, няма да му се сърдя. — Никой не показва желание да се върне. Тръгвам навътре в Капитола, като знам, че нямаме много време. Тук пластът от гел е по-дълбок, от десет до петнайсет сантиметра, и при всяка стъпка издава засмукващ звук, но все още заличава следите ни.

Вълната трябва да е била огромна, задвижвана от чудовищна сила, тъй като се простира на няколко пресечки пред нас. Пристъпвам внимателно, но предположението ми, че е задействала други „клопки“, изглежда е било правилно. Една пресечка е осеяна със златистите тела на хрътоси. Сигурно са били пуснати на свобода, но гелът ги е убил. Малко по-нататък цяла жилищна сграда се е срутила и гелът е покрил развалините. Спринтирам на всяка пресечка, като вдигам ръка, правейки знак на останалите да изчакат, докато оглеждам дали няма опасност, но изглежда вълната е обезвредила „клопките“ далеч по-добре, отколкото би могъл който и да е взвод от бунтовници.

На петата пресечка виждам, че стигаме точката, където вълната е започнала да изчерпва силата си. Тук гелът е малко по-дълбок от два сантиметра и виждам показващи се върхове на бебешко сини покриви от другата страна на следващата пресечка. Започва да се стъмнява и отчаяно се нуждаем да намерим скривалище и да направим план. Избирам един апартамент на около две трети от пътя до следващата пресечка. Хоумс разбива ключалката с лост и нареждам на другите да влизат. Оставам на улицата още минута, докато и последните следи от стъпките ни изчезват и после затварям вратата зад себе си.

Фенерчетата на пушките ни осветяват голям хол с огледални стени — отвсякъде ни гледат собствените ни отражения. Гейл проверява прозорците, които изглеждат здрави и сваля противогаза си.

— Всичко е наред. Усеща се миризма, но не е силна.

Изглежда апартаментът е с точно същото разположение като първия, в който се скрихме. Гелът не пропуска светлина през прозорците откъм улицата, но през щорите в кухнята все пак се промъква малко светлина. Има коридор и две спални с бани. Витата стълба в хола води към втория етаж, който представлява едно помещение. Тук няма прозорци, но лампите са оставени да светят — вероятно от някой, който се е евакуирал набързо. Огромен телевизионен екран, празен, но излъчващ меко сияние, заема едната стена. Плюшени кресла и канапета са разпръснати из стаята. Именно тук се събираме, отпускаме се в меките кресла и се опитваме да си поемем дъх.

Джаксън държи пушката си насочена към Пийта, макар че той все още е с белезници и в безсъзнание, проснат върху тъмносиньото канапе, където го стовари Хоумс. Какво ще правя с него? С екипа? И, честно казано, с всички, освен Гейл и Финик. Защото предпочитам да открия Сноу с тях двамата, отколкото без тях. Но не мога да поведа десет души на измислена мисия из Капитола, дори да можех да си служа с холото. Трябваше ли, можех ли да ги изпратя обратно, когато имах този шанс? Или беше прекалено опасно? Както за тях, така и за мисията ми? Може би не трябваше да слушам Богс, може би халюцинираше преди да умре. Може би най-добре е да си призная, но тогава Джаксън ще поеме командването и в крайна сметка ще се върнем в лагера. Където ще трябва да отговарям пред Коин.

Въвлякох всички в безнадеждна каша и не съм в състояние да намеря решение. В този момент далечна поредица от експлозии леко разтърсва стаята.

— Не беше близо — уверява ни Джаксън. — Поне на четири-пет пресечки.

— Където оставихме Богс — казва Лийг 1.

Въпреки че никой не го е докосвал, телевизорът изведнъж оживява и издава пронизително пиукане, при което половината от нас скачат на крака.

— Не се плашете! — обажда се Кресида. — Извънреден репортаж. Като има такъв, всички телевизори в Капитола се включват автоматично.

На екрана се появяваме ние, точно след като бомбата извади Богс от строя. Глас зад кадър съобщава на зрителите какво гледат, докато ние се опитваме да се прегрупираме, стряскаме се от черния гел, който изригва от улицата, губим контрол над положението. Гледаме последвалия хаос, докато вълната зацапва камерите. Накрая виждаме Гейл — той е сам на улицата и се мъчи да простреля кабелите, които държат Мичъл във въздуха.

Репортерът назовава Гейл, Финик, Богс, Пийта, Кресида и мен поименно.

— Няма заснети от въздуха кадри. Богс сигурно беше прав за ховъркрафтите им — казва Кастор. На мен това ми убегна, но един професионален оператор забелязва подобни неща.

Репортажът продължава с кадри от вътрешния двор на сградата, където се скрихме. По протежение на покрива срещу предишното ни скривалище са се подредили миротворци. Обстрелват един ред апартаменти, предизвикват поредицата от експлозии, които чухме, и сградата рухва.

Сега превключват към репортаж на живо. На покрива заедно с миротворците стои репортерка. Зад нея жилищната сграда гори. Огнеборци се опитват да овладеят пожара с маркучи с вода. Обявяват ни за мъртви.

— Най-после малко късмет — казва Хоумс.

Вероятно е прав. Със сигурност е по-добре, отколкото Капитолът да ни преследва. Само че си представям как ще подейства това на хората в Окръг 13. Където майка ми и Прим, Хейзъл и децата, Ани, Хеймич и безброй жители на Тринайсети ще си помислят как току-що са ни видели да умираме.

— Баща ми. Току-що изгуби сестра ми, а сега… — казва Лийг 1.

Повтарят репортажа многократно. Наслаждават се на победата си, особено над мен. Спират го, за да пуснат филм, който показва издигането на Сойката-присмехулка до бунтовнически водач — мисля, че са подготвили тази част предварително, защото изглежда доста изгладена, — а после превключват на живо и двама репортери обсъждат моя жесток, но напълно заслужен край. Обещават, че по-късно Сноу ще направи официално изявление. Предаването свършва.

Бунтовниците не правят опит да прекъснат предаването със свои клипове и това ме кара да мисля, че смятат видяното за истина. Ако е така, наистина трябва да разчитаме само на себе си.

— Е, сега, когато сме мъртви, какъв е следващият ни ход? — пита Гейл.

— Не е ли очевидно? — Никой дори не е разбрал, че Пийта се е свестил. Не знам откога гледа, но ако се съди по нещастното изражение на лицето му — достатъчно дълго, за да види какво се случи на улицата. Как обезумя, опита се да ми разбие главата и запрати Мичъл в „клопката“. Той мъчително се надига, сяда и се обръща към Гейл.

— Следващият ни ход е… да ме убиете.

21

За втори път в рамките на по-малко от час някой иска смъртта на Пийта.

— Не ставай смешен — казва Джаксън.

— Току-що убих член на нашия взвод! — изкрещява Пийта.

— Отблъсна го от себе си. Нямаше как да знаеш, че ще задейства мрежата точно на това място — казва Финик, за да го успокои.

— Няма значение. Той е мъртъв, нали? — По лицето на Пийта започват да се стичат сълзи. — Не знаех. Никога не съм се виждал такъв преди. Катнис е права. Аз съм чудовището. Аз съм мутът. Аз съм онзи, когото Сноу превърна в оръжие!

— Не си виновен ти, Пийта — казва Финик.

— Не можете да ме вземете с вас. Въпрос на време е да убия някой друг. — Пийта оглежда нерешителните ни изражения. — Може би си мислите, че е по-милостиво просто да ме зарежете някъде. Да ме оставите да се оправям сам. Но това е все едно да ме предадете на Капитола. Мислите ли, че ще ми направите услуга, ако ме изпратите обратно при Сноу?

Пийта. Обратно в ръцете на Сноу. Измъчван физически и психически, докато не остане нищо от някогашния Пийта.

По някаква причина в ума ми започва да се върти последната строфа от „Дървото на обесения“. Онази, в която мъжът предпочита любимата му по-скоро да е мъртва, отколкото да я изложи на злините, които я очакват в света:

— Ще те убия, преди това да се случи — казва Гейл. — Обещавам.

Пийта се поколебава, сякаш обмисля доколко може да разчита на това предложение, а после поклаща глава:

— Така няма да стане. Ами ако те няма, за да го направиш? И аз искам от онези отровни таблетки, които имате вие, останалите.

Танатоска. В лагера има една таблетка, в специалното джобче на костюма ми на Сойка-присмехулка. Но има и още една в най-горния джоб на униформата ми. Интересно, че не са дали една на Пийта. Може би Коин е сметнала, че той може да я вземе, преди да има шанс да ме убие. Не е ясно дали Пийта смята да я използва сега, за да ни спести необходимостта да го убием или само в случай, че Капитолът отново го вземе в плен. Като се има предвид в какво състояние е, предполагам, че това ще стане по-скоро рано, отколкото късно. Със сигурност ще е по-лесно за нас, останалите, ако не се налага да го застреляме. Това определено ще опрости решението на проблема с пристъпите му, по време на които е готов да убива.

Не знам дали е заради „клопките“, или от страх, или от това, че видях Богс да умира, но имам чувството, че пак съм на арената. Сякаш никога не съм я напускала. Отново се бия не само за собственото си оцеляване, но и за това на Пийта. Колко доволен ще е Сноу, как ще се забавлява, ако ме накара да го убия. Да направи така, че смъртта на Пийта да ми тежи на съвестта през времето, което ми остава да живея.

— Не става въпрос за теб — казвам аз. — Ние имаме задача. И ти си нужен. — Поглеждам останалите от групата. — Мислите ли, че можем да намерим някаква храна тук?

Ако не броим комплекта за първа помощ и камерите, нямаме нищо друго, освен униформите и оръжията си.

Половината от нас остават да пазят Пийта и да следят дали Сноу ще направи изявление, а останалите търсят нещо за ядене. Месала се оказва изключително ценен, защото е живял в почти същия апартамент като този и знае къде е най-вероятно хората да складират храна. Например в шкафа, скрит зад огледалото в спалнята или зад вентилационната решетка в коридора. Така че макар кухненските шкафове да са съвсем празни, намираме над трийсет консерви и няколко кутии с бисквити.

Струпаните запаси възмущават войниците, израснали в Окръг 13.

— Това не е ли незаконно? — пита Лийг 1.

— Напротив, в Капитола биха ви сметнали за глупаци, ако не го правите — казва Месала. — Още преди Юбилейните игри хората започнаха да се запасяват с дефицитни стоки.

— Докато други бяха лишени от тях — отбелязва Лийг 1.

— Именно — казва Месала. — Така стават нещата тук.

— За щастие, иначе нямаше да имаме нищо за вечеря — казва Гейл. — Всеки да грабва по една консерва.

Някои от нашата група, изглежда, нямат особено желание да го направят, но този метод е толкова добър, колкото и всеки друг. Не съм в настроение да деля всичко на единайсет равни части, като се съобразявам с възрастта, телесното тегло и физическата форма. Ровя из купчината и се каня да взема консерва треска, когато Пийта ми подава друга:

— Вземи.

Приемам я, без да знам какво да очаквам. На етикета пише: „Агнешко задушено“.

Стисвам устни при спомена за дъжда, прокапващ през камъните в пещерата, неумелите ми опити да флиртувам и аромата на любимото ми ястие от Капитола в мразовития въздух. Значи и той помни някаква част от това. Колко щастливи, колко гладни, колко близки бяхме, когато онази кошница за пикник се приземи пред нашата пещера.

— Благодаря. — Отварям я. — Има даже и сушени сливи. — Прегъвам капака и го използвам като импровизирана лъжица. Сега това място има и вкуса на арената.

Предаваме си един на друг кутия с изискани бисквити със сметанов пълнеж, когато пиукането започва отново. Гербът на Панем светва върху екрана и остава там, докато звучи химнът. А след това започват да показват лицата на загиналите, точно както правеха с трибутите на арената. Първо показват четиримата от нашия телевизионен екип, после Богс, Гейл, Финик, Пийта и мен. Ако не броим Богс, не се занимават с войниците от Тринайсети — или нямат представа кои са, или знаят, че те са безинтересни за зрителите. После се появява и самият той, седнал на бюрото си, зад него се дипли знаме, свежата бяла роза проблясва на ревера му. Сигурно наскоро се е подложил на още разкрасителни операции, защото устните му са по-пухкави от обикновено. А подготвителният му екип наистина трябва да му слага по-малко руж.

Сноу поздравява миротворците за добре свършената работа и ги хвали за това, че са отървали страната от заплахата, наречена Сойка-присмехулка. Предрича, че с моята смърт ще настъпи обрат в хода на войната, тъй като сломените бунтовници са останали без човек, когото да следват. А какво съм била аз всъщност? Едно бедно, неуравновесено момиче, с известен талант да си служи с лък и стрели. Не някакъв голям мислител, не „мозъкът“ на бунта, просто едно лице, измъкнато от развалините, защото бях привлякла вниманието на нацията с безумните си изпълнения в Игрите. Но необходимо, много необходимо — защото бунтовниците нямат в редиците си истински лидер.

Някъде в Окръг 13 Бийти натиска някакъв превключвател, защото сега лицето, което гледа към нас, не е на президента Сноу, а на президента Коин. Тя се представя пред Панем, заявява, че е водач на бунта, а след това произнася хвалебствено слово за мен. Възхвала за момичето, което оцеля от Пласта и Игрите на глада, а после превърна една страна от роби в армия от борци за свобода.

— Жива или мъртва, Катнис Евърдийн ще остане лицето на този бунт. Ако някога решимостта ви се поколебае, спомнете си за Сойката-присмехулка и в нейно лице ще намерите силата, от която се нуждаете, за да освободите Панем от неговите потисници.

— Нямах представа колко много означавам за нея — казвам аз, което предизвиква смях от страна на Гейл и въпросителни погледи — от страна на останалите.

На екрана се появява силно ретуширана моя снимка, на която изглеждам красива и яростна, а зад мен играят пламъци. Няма думи. Няма лозунг. Лицето ми е всичко, което им е нужно сега.

Бийти отново дава думата на напълно владеещия се Сноу. Имам чувството, че президентът е смятал телевизионния канал за извънредни емисии за непробиваем и тази вечер някой ще умре, задето системата е била компрометирана.

— Утре сутринта, когато измъкнем тялото на Катнис Евърдийн от пепелищата, ще видим коя точно е Сойката-присмехулка. Едно мъртво момиче, което не можа да спаси никого, дори себе си. — Появява се гербът, прозвучава химнът, предаването свършва.

— Само дето няма да я намерите — казва Финик на празния екран, изричайки на глас онова, което вероятно всички си мислим. Отсрочката ще е кратка. Щом разровят пепелищата и открият липсата на единайсетте тела, ще разберат, че сме се измъкнали.

— Можем поне да наберем преднина пред тях — казвам аз. Изведнъж усещам колко съм уморена. Единственото ми желание е да легна на зеленото плюшено канапе и да заспя. Да се свия под завивката, направена от заешка козина и гъши пух. Вместо това изваждам холото и настоявам Джаксън да ми обясни основните команди — които всъщност се отнасят до въвеждането на координатите на най-близкия квадрат от картата — за да мога поне да започна да боравя сама с устройството. Когато устройството показва местоположението ни, усещам как сърцето ми се свива още по-силно. Сигурно се приближаваме към ключови мишени, защото броят на „клопките“ забележимо се е увеличил. Можем ли да продължим да се придвижваме напред в този букет от примигващи светлини, без да ни открият? Не можем. А щом не можем, значи сме хванати като птици в мрежа. Решавам, че е най-добре да не се правя на много велика, когато съм с тези хора. Особено когато погледът ми непрекъснато се насочва към зеленото канапе. Затова питам:

— Някакви предложения?

— Защо за начало не изключим някои възможности? — казва Финик. — Улицата не е вариант.

— Покривите са също толкова опасни, колкото и улицата — казва Лийг 1.

— Може би все още имаме шанс да се оттеглим, да се върнем по пътя, по който дойдохме — казва Хоумс. — Но това ще означава провалена мисия.

Пробожда ме чувство на вина, тъй като съм си измислила така наречената мисия.

— Никога не е било планирано всички да продължим. Вие просто имахте лошия късмет да бъдете с мен.

— Е, това е спорен въпрос. Сега сме с теб — казва Джаксън. — Така че не можем да стоим безучастно. Не можем да се придвижим напред. Не можем да се придвижим встрани. Мисля, че ни остава само един вариант.

— Под земята — казва Гейл.

Под земята. Което ми е омразно. Като мините и тунелите и Окръг 13. Под земята, където се ужасявам, че ще умра, което е глупаво, защото дори да умра над земята, все едно пак ще ме погребат под земята.

Холото може да показва както намиращите се на нивото на улицата „клопки“, така и подземните. Виждам, че когато се спускаме под земята, чистите, надеждни линии на картата на улиците са преплетени с объркан лабиринт от тунели. Но изглежда „клопките“ тук са по-малко.

През две врати от нас вертикална тръба свързва нашата редица апартаменти с тунелите. За да стигнем до апартамента, където е тръбата, трябва да минем през сервизната шахта, която се простира по цялата дължина на сградата. Можем да влезем в шахтата през гардероба на горния етаж.

— Добре. Да направим да изглежда така, сякаш никога не сме били тук — казвам аз. Заличаваме всички следи от престоя си. Изхвърляме празните консервни кутии в шахтата за смет, пълните прибираме в джобовете си за после, преобръщаме изцапаните с кръв възглавници на дивана, избърсваме следите от гел по плочките. Няма как да поправим ключалката на входната врата, но я заключваме с допълнителната брава, за да не се отваря при натискане.

Накрая остава да се справим само с Пийта. Той се настанява на синия диван и отказва да помръдне.

— Няма да тръгна. Или ще разкрия местоположението ви, или заради мен ще пострада още някой.

— Хората на Сноу ще те намерят — казва Финик.

— Тогава ми оставете една таблетка. Ще я глътна само ако се налага — казва той.

— Това не е вариант. Тръгвай с нас — казва Джаксън.

— Иначе какво ще направите? Ще ме застреляте ли? — казва Пийта.

— Ще те упоим и ще те носим — казва Хоумс. — Което едновременно ще ни забави и ще ни изложи на опасност.

— Стига сте се правили на благородни! Не ме е грижа дали ще умра! — Той се обръща към мен, вече с умолителен тон. — Катнис, моля те. Не разбираш ли, искам да приключа с това?

Лошото е там, че наистина разбирам. Защо не мога просто да го оставя? Да му дам тайно една таблетка, да дръпна спусъка? Дали държа толкова много на Пийта или не искам да оставя Сноу да победи? Дали не превърнах Пийта в пионка в моите лични Игри? Това е отвратително, но може и да е така. А ако е така, най-милосърдно ще бъде веднага да убия Пийта. Но за добро или зло, не желанието за милосърдие е това, което ме мотивира.

— Губим време. Ще дойдеш ли доброволно или ще трябва да те упоим?

Пийта заравя лице в ръцете си за няколко минути, после се изправя да тръгне с нас.

— Да му освободим ли ръцете? — пита Лийг 1.

— Не! — изръмжава Пийта, като притиска белезниците плътно към тялото си.

— Не — повтарям като ехо аз. — Но искам ключа. — Джаксън ми го подава безмълвно. Пускам го в джоба на панталона си, където той се удря с лек звън в перлата.

Когато Хоумс разбива металната вратичка на сервизната шахта, се сблъскваме с нов проблем. Няма начин черупките на операторите да минат през тесния проход. Кастор и Полукс ги свалят и вземат само резервните камери. Всяка е голяма колкото кутия за обувки и вероятно върши също толкова добра работа. Месала не може да измисли къде да скрие обемистите черупки, затова в крайна сметка ги оставяме в гардероба. Неприятно ми е, че трябва да оставим толкова ясна следа, но какво друго можем да направим?

Движим се един след друг и държим раниците и вещите си на една страна, но пак е тясно. Отминаваме първия апартамент и влизаме във втория. В една от спалните вместо баня има врата с надпис „Сервизно помещение“. Тук е входът към тръбата.

Месала се намръщва при вида на широкия кръгъл капак и за миг се връща към проблемите на своя стар свят:

— Точно затова никой не иска средния апартамент. Непрекъснато влизат и излизат работници, и няма втора баня. Но наемът е значително по-евтин. — После забелязва развеселеното изражение на Финик и добавя: — Няма значение.

Лесно отваряме капака към тръбата. По широката стълба с гумени ленти на стъпалата бързо и лесно се спускаме в недрата на града. Събираме се в подножието на стълбата и чакаме очите ни да се приспособят към мъждивата светлина, докато вдишваме смесицата от химикали, плесен и отходни води.

Полукс, блед и изпотен, посяга и се вкопчва в китката на Кастор. Сякаш може да падне, ако няма кой да го крепи.

— Брат ми работеше тук долу, след като стана авокс — обяснява Кастор. Разбира се. На кого друг биха възложили да поддържа тези влажни, зловонни проходи, минирани с „клопки“? — Трябваха ни пет години, преди да успеем да му откупим позволение да работи над земята. Нито веднъж не видя слънце.

При по-добри условия, в ден, когато сме преживели по-малко ужаси и сме по-отпочинали, някой със сигурност би се сетил какво да каже. Вместо това всички дълго мълчим, опитвайки се да измислим някакъв отговор.

Накрая Пийта се обръща към Полукс:

— Е, в такъв случай ти току-що се превърна в най-ценния ни актив. — Кастор се разсмива, а Полукс успява да се усмихне.

Стигаме до средата на първия тунел, когато осъзнавам какво беше толкова забележително в тези думи. Това беше гласът на предишния Пийта, на човека, който винаги успяваше да се сети и да каже най-подходящото нещо, когато всички мълчаха. Иронично, насърчително, забавно, но без да обиди никого. Хвърлям поглед назад към него, докато върви с усилие, воден от пазачите си — Гейл и Джаксън, — със забит в земята поглед, с приведени напред рамене. Толкова обезсърчен. Но за миг той беше същият.

Пийта е прав. Полукс се оказва ценен колкото десет холографски устройства. Под големите булеварди и улици се намира мрежа от широки тунели, която повтаря разположението на улиците отгоре. Нарича се Трансферната зона и се използва за доставка на стоки с малки камиони из целия град. През деня многобройните „клопки“ са дезактивирани, но през нощта Трансферната зона е минно поле. Стотици допълнителни проходи, отходни шахти, железопътни трасета и канализационни тръби образуват лабиринт с многобройни нива. Полукс знае подробности, без които непосветените не биха оцелели тук — например в кои разклонения са ни необходими противогази и къде може да се натъкнем на оголени жици или плъхове, големи колкото бобри. Предупреждава ни за мощната струя вода, която избликва периодично от каналите, посочва предварително времето, когато авоксите се сменят, показва ни къде да се скрием, за да избегнем почти безшумно преминаващите товарни влакове. Най-важното — знае къде са камерите. На това мрачно, мъгливо място те не са много, освен в Трансферната зона, но ги заобикаляме отдалече.

Под напътствията на Полукс се придвижваме бързо — забележително бързо в сравнение с придвижването ни над земята. След около шест часа сме изтощени. Три сутринта е и сигурно все още имаме няколко часа, преди да разберат, че телата ни липсват, да претърсят развалините на сградата в случай, че сме се опитали да се измъкнем през шахтите и да започне преследването.

Когато предлагам да си починем, никой не възразява. Полукс намира малко, топло помещение, в което бучат машини, осеяни с ръчки и циферблати. Вдига четири пръста, за да покаже, че трябва да си тръгнем след четири часа. Джаксън изготвя график за постове и тъй като не съм в първата смяна, се смествам в тясното пространство между Гейл и Лийг 1 и моментално заспивам.

Сякаш броени минути по-късно Джаксън ме разтърсва да се събудя и да застъпя на пост. Шест часът е и след един час трябва да сме на път. Джаксън ми казва да изям една консерва и да държа под око Полукс, който е настоял да остане на пост през цялата нощ.

— Не може да заспи тук долу.

С усилие се разсънвам, изяждам консерва картофи и зелен боб, и седя облегната на стената, с лице към вратата. Полукс изглежда напълно буден. Вероятно цяла нощ си е спомнял за петте години, през които е бил затворен тук. Измъквам холото и успявам да въведа координатите ни и да огледам тунелите. Както и очаквам, с приближаването ни към центъра на Капитола се появяват все повече „клопки“. Известно време двамата с Полукс натискаме бутоните на холото, за да видим какви капани ни чакат. Когато започва да ми се вие свят, му подавам устройството и се облягам отново на стената. Гледам спящите войници, оператори и приятели, и се питам колко от нас ще видят пак слънцето.

Когато погледът ми пада върху Пийта, който е отпуснал глава точно до краката ми, виждам, че е буден. Иска ми се да можех да разчета какво става в ума му, да проникна вътре и да разплета бъркотията от лъжи. После се спирам на нещо, което мога да постигна.

— Ял ли си? — питам. С леко поклащане на глава той показва, че не е. Отварям кутия пилешка супа и му я подавам, но без капака, за да не се опита да си пререже китките или нещо подобно. Той сяда, вдига консервата и пие жадно супата. Дъното на кутията отразява светлинните от машините и си спомням нещо, което се е загнездило в съзнанието ми и не ми дава мира от вчера насам. — Пийта, когато попита дали случаят с Дарий и Лавиния е бил истина и Богс ти каза, че е истина, ти отговори, че така си мислел. Защото в спомена нямало нищо лъскаво. Какво имаше предвид?

— О, не знам точно как да го обясня — казва ми той. — Отначало всичко беше просто пълна каша. Сега мога да различа определени неща. Мисля, че виждам някакъв модел. Спомените, които в Капитола промениха с отровата от хрътоси, имат тази странна особеност. Или са много ярки или образите не са стабилни. Помниш ли какво беше, когато бяхме ужилени?

— Дърветата се тресяха. Имаше гигантски цветни пеперуди. Аз паднах в яма с оранжеви мехурчета. — Замислям се за това. — Лъскави оранжеви мехурчета.

— Точно така. Но нищо, свързано с Дарий или Лавиния, не беше такова. Мисля, че още не ми бяха инжектирали отрова — казва той.

— Е, това е добре. Ако можеш да отделиш едното от другото, ще можеш да определиш кое е вярно и кое не.

— Да. А ако можеха да ми пораснат криле, щях да мога да летя. Само че на хората не могат да им пораснат криле — казва той. — Вярно или не?

— Вярно. Но хората нямат нужда от криле, за да оцелеят.

— Сойките-присмехулки имат нужда. — Той довършва супата и ми връща консервната кутия.

На флуоресцентната светлина кръговете под очите му приличат на синини.

— Още има време. Добре е да поспиш. — Без да се съпротивлява, той пак ляга, но продължава да се взира в стрелката на един уред, която бързо подскача ту на една, ту на друга страна. Бавно, сякаш докосвам ранено животно, протягам ръка и отмятам кичур коса от челото му. Той замръзва при докосването ми, но не се отдръпва. Затова продължавам внимателно да приглаждам косата му назад. За пръв път го докосвам доброволно от последната арена насам.

— Все още се опитваш да ме закриляш. Вярно или не? — прошепва той.

— Вярно — отговарям аз. Изглежда, че е нужно по-подробно обяснение. — Защото ние двамата все това правим. Закриляме се взаимно. — След около минута той се унася в сън.

Малко преди седем двамата с Полукс започваме да будим останалите. Разнасят се обичайните прозевки и въздишки, които придружават събуждането. Но слухът ми долавя и още нещо. Почти като съскане. Може би е само пара, излизаща от някоя тръба или забързан влак някъде в далечината…

Казвам на всички да замълчат, за да разпозная какъв е звукът. Има съскане, да, но не е един продължителен звук. Повече прилича на много издишвания, които оформят думи. Една-единствена дума. Отекваща навсякъде из тунелите. Една дума. Едно име. Повторено отново и отново.

— Катнис.

22

Край на отсрочката. Сигурно Сноу ги е накарал да копаят през цялата нощ. Веднага щом са изгасили пожара. Открили са останките на Богс, за кратко са се почувствали уверени, а после, докато часовете са се нижели без повече трофеи, са заподозрели нещо. В някакъв момент са осъзнали, че са изиграни. А президентът Сноу не понася да го правят на глупак. Няма значение дали са ни проследили до втория апартамент или са предположили, че сме се спуснали право под земята. Знаят, че сега сме тук долу и са пуснали по следите ни нещо, вероятно глутница мутове, твърдо решени да ме открият.

— Катнис. — Звукът е толкова близо, че подскачам. Оглеждам се трескаво да открия откъде идва, със зареден лък и търся мишена. — Катнис. — Устните на Пийта едва се движат, но няма съмнение, че той е произнесъл името ми. Точно когато си мислех, че изглежда малко по-добре, когато си мислех, че може би малко по малко се връща обратно при мен, ето доказателството колко дълбоко е проникнала отровата на Сноу. — Катнис. — Пийта е програмиран да отговаря на съскащия хор, да се включи в преследването. Започва да се размърдва. Нямам избор. Насочвам стрелата си да пробия мозъка му. Едва ли ще почувства нещо. Изведнъж той се изправя, сяда, отваря широко очи и се задъхва. — Катнис! — Рязко извърта глава към мен, но сякаш не забелязва лъка ми и насочената стрела. — Катнис! Изчезвай оттук!

Колебая се. В гласа му усещам тревога, но не и лудост.

— Защо? Какво издава този звук?

— Не знам. Знам само, че трябва да те убие — казва Пийта. — Бягай! Махай се! Изчезвай!

След като за миг самата аз съм объркана, в крайна сметка решавам, че не се налага да го убивам. Отпускам тетивата и оглеждам разтревожените лица около мен.

— Каквото и да е това, то преследва мен. Може би сега е най-подходящият момент да се разделим.

— Но ние сме ти охрана — казва Джаксън.

— И твой телевизионен екип — добавя Кресида.

— Няма да те оставя — казва Гейл.

Поглеждам екипа, въоръжен единствено с камери и клипбордове. Финик има две пушки и тризъбец. Казвам му да даде едната на Кастор. Да извади халосния патрон от пушката на Пийта, да я зареди с истински и да въоръжи Полукс. Тъй като Гейл и аз имаме лъкове, даваме пушките си на Месала и Кресида. Няма време да им показваме нищо, освен как да се прицелват и да дърпат спусъка, но от близко разстояние това може и да е достатъчно. По-добре е, отколкото да са беззащитни. Сега единственият невъоръжен е Пийта, но и без друго човек, който шепне името ми заедно с глутница мутове, няма нужда от оръжие.

Заличаваме всички следи от помещението, като се изключи миризмата ни. В момента няма как да го направим. Допускам, че именно така ни проследяват и откриват съскащите създания, защото няма други физически следи. Обонянието на мутовете сигурно е ненормално остро, но може би след продължително газене из водата в канализационните тръби ще успеем да ги заблудим.

Съскането става по-отчетливо, но така можем и по-добре да определим къде се намират мутовете. Зад нас са, все още доста далече. Сноу вероятно е наредил да ги пуснат на свобода под земята близо до мястото, където са намерили тялото на Богс. Теоретично, би трябвало да имаме добра преднина пред тях, макар че те със сигурност са много по-бързи от нас. Спомням си подобните на вълци създания на първата арена, маймуните по време на Юбилейните игри, уродливите чудовища, които съм виждала по телевизията през годините и се питам каква ли форма ще имат тези мутове. Каквато според Сноу ще ме изплаши най-много.

Двамата с Полукс разработваме план за следващия етап от пътуването ни и тъй като води далече от съскането, не виждам причина да го променям. Ако се движим бързо, може би ще се доберем до резиденцията на Сноу, преди мутовете да ни настигнат. Но с бързината идва и небрежността: погрешната стъпка и разплискването на вода, металният звук, когато пушката се удари в тръба, дори собствените ми заповеди, изречени по-високо, отколкото е нужно.

Изминаваме още около три пресечки по една преливна тръба и участък от изоставени железопътни релси, когато започват писъците. Плътни, гърлени. Рикоширащи от стените на тунела.

— Авокси — казва веднага Пийта. — Така звучеше Дарий, когато го изтезаваха.

— Сигурно мутовете са ги намерили — казва Кресида.

— Значи не преследват само Катнис — казва Лийг 1.

— Вероятно са готови да убият всеки и няма да спрат, преди да се доберат до нея — казва Гейл. След часовете, прекарани в изследвания заедно с Бийти, най-вероятно е прав.

И ето ме в същото положение. Заради мен пак умират други. Приятели, съюзници, напълно непознати хора, които загиват заради Сойката-присмехулка.

— Оставете ме да продължа сама. Отведете ги. Ще прехвърля холото на Джаксън. Останалите от вас могат да довършат мисията.

— Никой няма да се съгласи! — казва Джаксън раздразнено.

— Губим време! — казва Финик.

— Слушайте — прошепва Пийта.

Писъците са спрели и в тишината името ми пак започва да отеква, стряскащо близо. Сега е както зад нас, така и под нас.

— Катнис.

Побутвам Полукс по рамото и започваме да тичаме. Лошото е, че планирахме да слезем на по-ниско ниво, но сега тази възможност отпада. Когато стигаме до стълбите, които водят надолу, Полукс и аз търсим върху екрана на холото възможна алтернатива, когато започвам да се задъхвам от недостиг на въздух.

— Сложете противогазите! — нарежда Джаксън.

Няма нужда от противогази. Всички дишат един и същ въздух. Само на мен ми се повдига и повръщам, защото само аз реагирам на миризмата. Идва откъм стълбите. Усеща се през мириса на отходни води. Рози. Разтрепервам се.

Отдръпвам се назад и изведнъж излизам в Трансферната зона. Гладки улици, настлани с плочки в пастелни цветове, също като онези отгоре, но с бели тухлени стени от двете страни вместо къщи. Улично платно, по което камионите за доставка могат да се движат с лекота, без задръстванията на Капитола. Сега всичко е пусто. Вдигам лъка си и взривявам първата „клопка“ с експлозивна стрела, която унищожава гнездо месоядни плъхове. После се втурвам към следващата пресечка: знам, че там само при една погрешна стъпка земята под краката ни ще се разтвори и ще паднем в нещо, наречено Месомелачката. Изкрещявам да предупредя другите да не се отделят от мен. Планирам да се промъкнем зад ъгъла и после да взривим Месомелачката, но ни дебне друга необозначена „клопка“.

Случва се безшумно. Не го забелязвам, но Финик ме дръпва да спра:

— Катнис!

Обръщам се светкавично, готова да пусна стрела, но какво може да се направи? Две от стрелите на Гейл вече лежат безполезни до широкия лъч златна светлина, който сияе от пода до тавана. Вътре Месала е неподвижен като статуя, надигнал се на пръстите на единия си крак, с наклонена назад глава, хванат в лъча. Не мога да разбера дали крещи, макар че устата му е широко отворена. Гледаме, напълно безпомощни, как плътта се стопява от тялото му като восък от свещ.

— Не можете да му помогнете! Не можете! — Пийта започва да блъска хората напред. — Не можете! — Удивително, той е единственият, който все още е в достатъчно добро състояние, за да ни накара да се раздвижим. Не знам защо се владее, когато би трябвало да е обезумял и да се готви да ми пръсне мозъка, но това може да се случи всеки миг. Когато ръката му натиска рамото ми, се извръщам от ужасяващото нещо, което някога беше Месала. Заставям краката си да тръгнат напред — бързо, толкова бързо, че едва успявам да спра с буксуване преди следващата пресечка.

Чуваме изстрели, куршумите попадат в мазилката и тя се посипва като дъжд. Оглеждам се първо на една, после на друга страна, търсейки „клопката“, обръщам се назад и виждам взвода миротворци, които се задават с тежки стъпки надолу по Трансферната зона към нас. Тъй като Месомелачката ни препречва пътя, не можем да направим друго, освен да отвърнем на огъня. По численост ни превъзхождат двойно, но все още имаме шестима първоначални членове на Звездния взвод, които не се опитват да тичат и да стрелят едновременно.

Като риби в аквариум, мисля си аз, когато по белите им униформи разцъфват червени петна. Три четвърти от тях са повалени и мъртви, но от тунела започват да прииждат още — там, откъдето избягах от миризмата…

Това не са миротворци.

Те са бели, с по четири крайника, с горе-долу човешки ръст, но тук приликите свършват. Голи, с дълги опашки като на влечуги, извити гърбове и издадени напред глави. Спускат се върху миротворците — и живите, и мъртвите — стисват вратовете им в челюстите си и откъсват главите заедно с каските. Очевидно да произхождаш от Капитола е също толкова безполезно тук, колкото беше и в Тринайсети. Само след няколко секунди миротворците са обезглавени. Мутовете се отпускат по корем и започват да пълзят бързо към нас.

— Насам! — изкрещявам, като прегръщам стената и правя остър завой надясно, за да избегна „клопката“. Когато всички са до мен, стрелям и Месомелачката се задейства. От земята изникват огромни механични зъби, които сдъвкват настилката и я превръщат в прах. За мутовете би трябвало да е невъзможно да ни последват, но не съм сигурна. Мутовете с вид на вълци и маймуни, с които съм се сблъсквала, можеха да скачат невероятно надалече.

Съскането изгаря ушите ми, а от вонята на розите ми се вие свят.

Сграбчвам Полукс за ръката:

— Отказваме се от мисията. Как най-бързо можем да излезем горе?

Няма време да гледаме холото. Следваме Полукс на десетина метра през Трансферната зона и минаваме през една врата. Давам си сметка, че подът сега не е с плочки, а от бетон, че пълзя през воняща тръба и излизам на тесен трийсет сантиметров корниз. Намираме се в главния канал. На около метър под нас бълбука отровен бульон от човешки отпадъци, боклук и отровни химикали. Части от повърхността горят, от други се издигат зловещи облаци от изпарения. Един поглед ти подсказва, че паднеш ли вътре, няма измъкване. Придвижваме се по хлъзгавия корниз толкова бързо, колкото смеем, успяваме да се доберем до тесен мост и го прекосяваме. В нишата на другия край на моста Полукс потупва с ръка една стълба и сочи нагоре към шахтата. Това е. Нашият изход.

Един бърз поглед към нашата група ми подсказва, че нещо не е наред.

— Чакайте! Къде са Джаксън и Лийг 1?

— Останаха при Мелачката, за да задържат мутовете — казва Хоумс.

— Какво? — Хвърлям се обратно към моста, защото не искам да оставя никого на онези чудовища, когато той ме дръпва обратно.

— Не позволявай животът им да отиде напразно, Катнис. Твърде късно е за тях. Погледни! — Хоумс кимва към тръбата, където мутовете тръгват по корниза.

— Отдръпнете се! — изкрещява Гейл. Със стрелите с експлозивни върхове той изтръгва далечния край на моста от основата му. Останалото потъва в мехурчетата, точно когато мутовете стигат до него.

За първи път успявам да ги огледам добре. Смесица от човек и гущер, и кой знае още какво. Бяла, опъната кожа като на влечуги, покрита с петна от кръв, ръце и крака с остри нокти, муцуни с непропорционални черти. Сега те съскат и крещят името ми, докато телата им се гърчат яростно. Нападат с опашки и нокти, като късат огромни парчета от телата на другите или от своите собствени, с широко разтворени, разпенени уста, обезумели от нуждата да ме унищожат. Миризмата ми сигурно е толкова предизвикателна за тях, колкото и тяхната — за мен. Дори още повече, защото мутовете започват да се хвърлят в отровния зловонен канал.

По протежение на нашия бряг всички откриват огън. Избирам стрелите си безразборно, като запращам обикновени, огнени, експлозивни стрели в телата на мутовете. Те са смъртни, но не съвсем. Никое създадено от природата същество не би могло да продължи да напада с две дузини куршуми в тялото. Да, в крайна сметка можем да ги убием, само че те са толкова много — и се изсипват от тръбата, в безкрайна редица, като без колебание се хвърлят дори във водата.

Но не числеността им е това, от което ръцете ми така силно се разтреперват.

Няма добри мутове. Всички са предназначени да ви навредят. Едни ви отнемат живота, като маймуните. Други — разума, като хрътосите. Но най-страшното и най-отвратителното е винаги някаква извратена, въздействаща на психиката особеност, целяща да хвърли в ужас жертвата. Видът на мутовете-вълци с очите на мъртвите трибути. Гласовете на сойките-бъбрици, повтарящи измъчените писъци на Прим. Мирисът от розите на Сноу, смесен с кръвта на жертвите, който се усеща дори над зловонния канал. От него сърцето ми бие бясно, кожата ми се вледенява, не мога да си поема дъх. Сякаш Сноу диша право в лицето ми и ми казва, че е време да умра.

Другите ми крещят, но аз не мога да реагирам. Нечии силни ръце ме повдигат, докато отнасям с експлозивна стрела главата на един мут, който току-що е одраскал с нокти глезена ми. Някой ме вдига на стълбата. Притиска ръцете ми към стъпалата. Заповядва ми да се качвам. Ръцете и краката ми са вдървени, сякаш съм кукла на конци, но се подчинявам. Раздвижвам се и бавно се съвземам. Забелязвам някой над мен. Полукс. Пийта и Кресида са отдолу. Стигаме до площадка. Прехвърляме се на друга стълба. Стъпалата са влажни и плесенясали. На следващата площадка главата ми вече се е прояснила и реалността на случилото се ме връхлита. Започвам трескаво да издърпвам хората от стълбата. Пийта. Кресида. Това е.

Какво направих? Къде изоставих другите? С мъка слизам отново надолу по стълбата и усещам, че сритвам някой с ботуша си.

— Качвай се! — нарежда ми рязко Гейл. Отново съм горе, завличам го навътре, надзъртам в мрака за други. — Не. — Гейл обръща лицето ми към своето и поклаща глава. Униформата му е на парцали. Отстрани на врата му зее рана.

От долу се чува човешки вик.

— Някой е още жив — казвам умолително.

— Не, Катнис. Те няма да дойдат — казва Гейл. — Само мутовете.

Неспособна да приема чутото, насочвам светлината от пушката на Кресида надолу по шахтата. Далече долу едва различавам Финик, борещ се да удържи фронта, докато три мута се нахвърлят върху него. Когато единият дръпва рязко главата му назад, за да нанесе смъртоносното ухапване, се случва нещо странно. Сякаш аз съм Финик и наблюдавам как пред очите ми светкавично просветват сцени от живота ми. Мачта на лодка, сребърен парашут, Магс, която се смее, розово небе, тризъбецът на Бийти, Ани в сватбената си рокля, вълни, разбиващи се върху скалите. После всичко свършва.

Смъквам холото от колана си и задавено изричам три пъти „танатоска“. Хвърлям го. Прилепвам се към стената заедно с другите, докато експлозията разлюлява площадката и късчета плът от телата на мутове и хора политат нагоре и ни засипват като дъжд.

Полукс премества капака върху шахтата и го затваря. Полукс, Гейл, Кресида, Пийта и аз. Останали сме само ние. Човешките чувства ще дойдат по-късно. Сега осъзнавам само животинската нужда да опазя останалите от групата ни живи.

— Не можем да спрем тук.

Някой подава бинт. Превързваме врата на Гейл. Изправяме го на крака. Само една фигура остава свита до стената.

— Пийта — казвам аз. Никаква реакция. Припаднал ли е? Прикляквам пред него и свалям окованите му в белезници ръце от лицето. — Пийта?

Очите му са като черни езера, с толкова разширени зеници, че сините ириси са почти изчезнали. Мускулите на китките му са твърди като метал.

— Остави ме — прошепва той. — Не мога да продължа.

— Да. Можеш! — казвам му.

Пийта поклаща глава:

— Губя разсъдък. Ще полудея. Като тях.

Като мутовете. Като бясно животно, решено да ми изтръгне гръкляна. И тук, най-после тук, на това място, при тези обстоятелства, наистина ще трябва да го убия. И Сноу ще спечели. Изпълва ме гореща, горчива омраза. Днес Сноу вече спечели твърде много.

Рисковано е, може би е истинско самоубийство, но правя единственото нещо, за което мога да се сетя. Навеждам се и целувам Пийта право в устата. Цялото му тяло започва да се разтърсва от тръпки, но продължавам да притискам устни към неговите, докато се налага да си поема дъх. Плъзгам ръце нагоре и стискам китките му.

— Не му позволявай да те отнеме от мен.

Пийта се задъхва тежко, докато се бори с кошмарите, бушуващи в ума му.

— Не. Не искам да…

Стисвам ръцете му силно, до болка.

— Остани с мен.

Зениците му се свиват, после бързо се разширяват и се връщат към нещо, наподобяващо нормално състояние.

— Винаги — прошепва той.

Помагам му да се изправи и се обръщам към Полукс:

— Колко има до улицата?

Той посочва, че е точно над нас. Изкачвам се по последната стълба и отварям капака към нечие сервизно помещение. Излизам и в същия момент една жена отваря рязко вратата. Носи яркозелена копринена роба с избродирани по нея екзотични птици. Червената й коса е бухнала като облак и украсена с позлатени пеперуди. По червилото й личат мазни петна от недоядената наденичка, която държи. От изражението на лицето й разбирам, че ме разпознава. Отваря уста да извика за помощ.

Без колебание я прострелвам в сърцето.

23

Остава загадка кого викаше жената, защото след като претърсваме апартамента, откриваме, че е била сама. Може би викът й е бил предназначен за някой съсед наблизо или е бил просто израз на страх. Във всеки случай, няма кой друг да я чуе.

За известно време този апартамент би бил доста шикозно скривалище, но това е лукс, който не можем да си позволим.

— С колко време според вас разполагаме, преди да решат, че някои от нас може и да са оцелели? — питам аз.

— Мисля, че може да пристигнат всеки момент — отговаря Гейл. — Знаеха, че се отправяме към улиците. Вероятно експлозията ще отклони вниманието им за няколко минути, после ще започнат да търсят откъде сме се измъкнали.

Отивам до прозореца, откъдето се вижда улицата, и когато надзъртам през щорите, виждам пред себе си не миротворци, а тълпа дебело навлечени хора, тръгнали по личните си работи. След подземното пътуване евакуираните райони са останали далече зад нас и сега се намираме в оживен район от Капитола. Тази тълпа ни предоставя единствения шанс за бягство. Нямам холо, но имам Кресида. Тя се присъединява към мен на прозореца, потвърждава, че знае къде се намираме и ми съобщава добрата новина, че сме само на няколко пресечки от резиденцията на президента.

Само с един поглед към спътниците си разбирам, че сега не е моментът за изненадваща атака срещу Сноу. Гейл все още губи кръв от раната на врата си, която дори не сме почистили. Пийта седи на един кадифен диван, захапал със зъби възглавницата: или се бори с напиращото безумие, или се опитва да сдържи писъка си. Полукс плаче, облегнат на полицата над изящна камина. Кресида стои решително до мен, но е толкова бледа, че устните й са безкръвни. Аз продължавам да функционирам, тласкана само от омразата. Когато енергията за това чувство пресъхне, ще бъда безполезна.

— Да прегледаме гардеробите.

В първата спалня намираме стотици тоалети и палта на жената, обувки, перуки във всички цветове на дъгата, достатъчно грим да се боядиса цяла къща. В другата спалня има подобен богат избор от мъжки дрехи. Може би са на съпруга й. Може би — на някой любовник, който е имал късмета да е извън жилището тази сутрин.

Викам другите, за да се облечем. При вида на окървавените китки на Пийта почвам да ровя в джоба си за ключа от белезниците, но той рязко се дръпва от мен.

— Не — казва. — Недей. Те ми помагат да не се побъркам.

— Ръцете може да ти потрябват — казва Гейл.

— Когато усетя, че разсъдъкът ме оставя, натискам белезниците и болката ми помага да се съсредоточа — казва Пийта. Оставям ги.

За щастие навън е студено, така че можем да прикрием по-голямата част от униформите и оръжията си под широките палта и мантии. Окачваме ботушите на вратовете си и ги скриваме — вместо тях носим глупави обувки. Истинският проблем, разбира се, са лицата ни. Кресида и Полукс рискуват да бъдат разпознати от някой приятел, Гейл може би е познат от проповете и новините, а всеки гражданин на Панем е виждал двама ни с Пийта. Взаимно си помагаме да нанесем върху лицата си дебели пластове грим, нахлузваме перуки и слънчеви очила. Кресида увива шалове около устата и носа на Пийта и около моите.

Чувствам как времето ни изтича, но спирам само за няколко мига да натъпча джобовете си с храна и материали за първа помощ. „Не се делете“, казвам на входната врата. После излизаме право на улицата. Започва да превалява сняг. Край нас забързано преминават развълнувани хора, които говорят за бунтовници, за глад и за мен с причудливия си акцент, типичен за Капитола. Пресичаме улицата и минаваме покрай още няколко жилищни сгради. Завиваме зад ъгъла и в този момент трийсетина миротворци профучават покрай нас. Отдръпваме се от пътя им, както правят истинските граждани, изчакваме, докато тълпата се върне към нормалния си ход и продължаваме да се движим.

— Кресида — прошепвам. — Сещаш ли се за някое място?

— Опитвам се — казва тя.

Изминаваме още една пресечка и се разнася воят на сирените. През прозореца на един апартамент виждам извънреден репортаж и мяркащи се бързо снимки на лицата ни. Още не са установили кой от нашата група е мъртъв, защото сред лицата на екрана виждам Кастор и Финик. Скоро всеки минувач ще е не по-малко опасен от миротворците.

— Кресида?

— Има едно място. Не е идеално. Но можем да пробваме там — казва тя. Следваме я в продължение на още няколко пресечки и влизаме през една врата в нещо, което прилича на частно жилище. Това обаче е някакъв пряк път, защото, след като минаваме през добре оформена градина, излизаме на малка задна уличка, която свързва два главни булеварда. Виждаме няколко сбутани магазина — единият изкупува употребявани вещи, в другия се продават фалшиви бижута. Наоколо има само няколко души и те не ни обръщат внимание. Кресида започва да бъбри бързо с висок и писклив глас за долно бельо, изработено от кожа с косъм и колко изключително важно е то през студените месеци.

— Само чакайте да видите цените! Повярвайте ми, в сравнение с магазините по големите авенюта тук ще платите наполовина!

Спираме пред мръсна витрина, пълна с манекени с бельо от кожа с косъм. Магазинът дори не изглежда отворен, но Кресида се провира през входната врата, при което се разнася нестроен звън. Вътре в мъждиво осветения, тесен магазин с рафтове със стоки от двете страни, мирисът на кожи изпълва носа ми. Бизнесът сигурно върви доста мудно, тъй като ние сме единствените клиенти. Кресида се запътва към приведената фигура, седнала в дъното. Следвам я, като пътьом прокарвам пръсти през меките дрехи.

Зад един тезгях седи най-странната личност, която съм виждала някога. Тя е изключителен пример за хирургическо разкрасяване, при което нещо се е объркало, защото със сигурност дори в Капитола не биха сметнали това лице за привлекателно. Кожата е силно опъната назад и татуирана с черни и златисти ивици. Носът е сплескан, до такава степен, че почти не съществува. Виждала съм и преди котешки мустаци по лицата на хора в Капитола, но никога толкова дълги. Резултатът е гротескна, наполовина котешка маска, която сега недоверчиво присвива очи към нас.

Кресида сваля перуката и лианите си.

— Тайгрис — казва тя. — Имаме нужда от помощ.

Тайгрис. Името събужда някакъв далечен спомен. Тя беше част от екипа на най-ранните Игри на глада, които си спомням — по-млада версия на самата себе си. Стилистка. Не помня на кой окръг. Не 12. После сигурно е прекалила с операциите и е прекрачила границата на отблъскващото.

Ето значи къде отиват стилистите, когато вече не могат да бъдат от полза. В окаяни магазини за кожено бельо, където чакат смъртта. Далече от погледите на хората.

Взирам се в лицето й и се чудя дали родителите й наистина са я кръстили Тайгрис, вдъхновявайки я да се обезобрази по този начин, или е избрала този стил и е променила името си, за да е в тон с ивиците.

— Плутарх каза, че може да ти имаме доверие — добавя Кресида.

Страхотно, тя е от хората на Плутарх. Така че ако първият й ход не е да ни предаде на Капитола, то ще е да уведоми Плутарх — а следователно и Коин — къде се намираме. Не, магазинът на Тайгрис не е идеалното място, но е всичко, с което разполагаме в момента. Ако изобщо се съгласи да ни помогне. Тя надзърта между един стар телевизор на щанда си и нас, сякаш се опитва да ни разпознае. За да й помогна, смъквам шала, свалям перуката и пристъпвам по-близо, така че светлината от екрана пада върху лицето ми.

Тайгрис издава ниско ръмжене — доста подобно на онова, с което ме посреща Жълтурчето. Смъква се бавно от столчето си и изчезва зад един рафт с кожени чорапогащници. Чува се звук от плъзгане, а после ръката й се появява и ни махва да пристъпим напред. Кресида ме поглежда, сякаш за да попита: Сигурна ли си? Но какъв избор имаме? Да се върнем на улицата при тези условия, означава сигурно залавяне или смърт. Провирам се покрай кожите и откривам, че Тайгрис е отворила един капак в долната част на стената. Зад него започва стръмна каменна стълба. Тя ми прави знак да вляза.

Всичко в ситуацията просто крещи: клопка. За миг ме обзема паника, обръщам се към Тайгрис и се вглеждам изпитателно в жълто-кафявите й очи. Защо прави това? Тя не е Цина, не е човек, готов да се пожертва заради останалите. Тази жена е била въплъщение на плиткоумието на Капитола. Била е една от звездите на Игрите на глада, докато… докато е престанала да бъде такава. В такъв случай, това ли е причината? Озлобление? Омраза? Отмъщение? Последната мисъл ме успокоява. Желанието за отмъщение може да гори дълго и силно. Особено ако всеки поглед в огледалото я подсилва.

— Сноу ли ти забрани да бъдеш част от екипа на Игрите? — питам аз. Тя ме гледа, без да каже нищо. Сигурно някъде долу тигровата й опашка потрепва от недоволство. — Защото възнамерявам да го убия. — Устата й се разтяга в нещо, което мога да приема за усмивка. Успокоена, че не е напълно луда, тръгвам надолу по стълбата.

На около половината път се удрям с лице във висяща верига, дръпвам я и премигваща флуоресцентна лампа осветява скривалището. Малко сутеренно помещение без врати или прозорци. Плитко и широко. Вероятно само преходен коридор между две истински мазета. Място, чието съществуване би могло да остане незабелязано, освен ако нямаш изключително набито око. Студено и влажно е, с купища животински кожи, които вероятно не са виждали дневна светлина от години. Освен ако Тайгрис не ни издаде, едва ли някой ще ни намери тук. Докато стигна до бетонния под, другите вече слизат след мен. Капакът се плъзва обратно на мястото си. Чувам как Тайгрис намества рафта за бельо върху скърцащи колелца и се връща с тихи стъпки обратно на столчето си. Магазинът й ни е погълнал.

И то тъкмо навреме, защото Гейл всеки момент ще припадне. Правим легло от кожи, смъкваме от него многобройните му оръжия и му помагаме да легне по гръб. В дъното на мазето, на около трийсет сантиметра от пода има кран с канал. Завъртам крана и след много пръскане и много ръжда потича бистра вода. Промиваме раната на шията на Гейл и осъзнавам, че бинтовете няма да са достатъчни. Ще му трябват няколко шева. В комплекта за първа помощ има игла и стерилен конец, но това, което ни липсва, е човек с медицински умения. Минава ми през ума да привлека на помощ Тайгрис. Като стилистка, тя сигурно умее да си служи добре с игла. Но така няма да остане никой, който да наглежда магазина, а и тя вече направи достатъчно. Приемам, че вероятно аз съм най-добре подготвена за задачата, стисвам зъби и правя няколко неравни шева. Не е красиво, но върши работа. Намазвам отгоре лекарство и превързвам раната. Давам му няколко обезболяващи.

— Сега можеш да си починеш. Тук е безопасно — казвам му. Той угасва като изгасена светлинка.

Кресида и Полукс правят нещо като гнезда от кожи за всеки от нас, а аз се заемам с китките на Пийта. Внимателно отмивам кръвта, слагам антисептик, а после ги превързвам с бинтове под белезниците.

— Трябва да ги държиш чисти, иначе инфекцията може да се разпространи и…

— Знам какво означава „отравяне на кръвта“, Катнис — казва Пийта. — Въпреки че майка ми не е лечителка.

Думите рязко ме връщат назад във времето, към друга рана, други превръзки.

— Каза ми същото в първите Игри на глада. Вярно или не?

— Вярно — казва той. — А ти рискува живота си, за да вземеш лекарството, което ме спаси?

— Вярно. — Свивам рамене. — Благодарение на теб доживях да го направя.

— Така ли? — Тази реплика го хвърля в смут. Някой лъскав спомен сигурно се бори за вниманието му, защото тялото му се напряга и прясно превързаните му китки изопват металните белезници. После цялата енергия се оттича от тялото му. — Толкова съм уморен, Катнис.

— Заспивай — казвам. Намествам белезниците и го приковавам към една от подпорите на стълбата. Едва ли му е удобно да лежи с ръце над главата. Но след няколко минути той също се унася в сън.

Кресида и Полукс са ни приготвили легла, подредили са храната и медицинските ни запаси и сега питат какво искам да правя по въпроса с поставянето на постове. Поглеждам бледото лице на Гейл и окованите ръце на Пийта. Полукс не е спал от дни, а Кресида и аз подремнахме само няколко часа. Ако през тази врата влезе отряд миротворци, ще бъдем хванати като мишки в капан. Оставени сме изцяло на милостта на немощна жена-тигър, изпълнена с нещо, за което мога само да се надявам, че е всепоглъщащо желание за смъртта на Сноу.

— Честно казано, едва ли има някакъв смисъл да поставяме постове. Нека просто да се опитаме да поспим — казвам аз. Те кимват сковано и всички се заравяме в кожите. Огънят в мен е изтлял, а с него — и силите ми. Предавам се на меката, лъхаща на плесен космата кожа и забвението.

Спомням си само един сън. Дълъг и изтощителен сън, в който се опитвам да стигна до Окръг 12. Домът, който търся, е непокътнат, хората — живи. Ефи Тринкет, открояваща се сред тълпата с ярко розовата перука и ушития по поръчка тоалет, пътува с мен. Непрекъснато се опитвам да я изоставя, но тя необяснимо се появява отново до мен и настоява, че като моя придружителка носи отговорност да си спазя разписанието. Само че разписанието непрекъснато се променя — всичко се проваля, защото ни липсва печат от някой служител, или закъсняваме, когато Ефи счупва едно от високите си токчета. Лагеруваме с дни на една пейка на някаква сива гара в Окръг 7, в очакване на някакъв влак, който така и не пристига. Когато се събуждам, кой знае защо се чувствам по-изтощена от това, отколкото от обичайните си нощни кошмари, изпълнени с кръв и ужас.

Кресида, единствената, която е будна, ми казва, че е привечер. Изяждам една консерва говежда яхния и пия много вода. После се облягам на стената на мазето и се връщам към събитията от последния ден. Припомням си смъртта на всеки поотделно. Броя ги на пръсти. Едно, две — Мичъл и Богс, загинали на пресечката. Три — Месала, разтопен от „клопката“. Четири, пет — Лийг 1 и Джаксън, пожертвали се при Месомелачката. Шест, седем, осем — Кастор, Хоумс и Финик, обезглавени от гущерите мутанти с дъх на рози. Осем мъртви за двайсет и четири часа. Знам, че се случи, и въпреки това не ми изглежда реално. Разбира се, Кастор спи под онази купчина кожи. Финик ще се зададе тичешком надолу по стъпалата след миг, Богс ще ми съобщи плана си за бягството ни.

Да повярвам, че са мъртви, означава да приема, че съм ги убила. Добре, може би не и Мичъл и Богс — те загинаха при изпълнение на истинска задача. Но останалите изгубиха живота си, защитавайки ме по време на мисия, която аз си измислих. Замисълът ми да убия Сноу сега ми се струва толкова глупав. Толкова глупав, докато седя и треперя тук в това мазе, пресмятам загубите ни, опипвам с пръсти ресните на сребърните, високи до коленете ботуши, които откраднах от дома на жената. О, да — забравих за това. Убих и нея. Вече избивам невъоръжени граждани.

Мисля, че е време да се предам.

Когато всички най-после се събуждат, си признавам. Как излъгах за мисията, как изложих всички на риск, преследвайки отмъщение. Свършвам и настъпва продължително мълчание. После Гейл казва:

— Катнис, всички знаехме, че лъжеш, че Коин те е изпратила да убиеш Сноу.

— Ти може и да си знаел. Войниците от Тринайсети — не — отговарям.

— Наистина ли мислиш, че Джаксън е повярвала, че имаш заповеди от Коин? — пита Кресида. — Разбира се, че не е. Но тя имаше доверие на Богс, а той явно искаше ти да продължиш.

— Никога дори не съм казвала на Богс какво възнамерявам да правя — казвам.

— Каза на всички в Командването! — казва Гейл. — Това беше едно от условията ти, за да бъдеш Сойката-присмехулка. „Да убия Сноу“.

Тези две неща ми се струват несвързани. Преговорите с Коин за привилегията да екзекутирам Сноу след края на войната и това неупълномощено бягство из Капитола.

— Но не по този начин — казвам аз. — Оказа се пълна катастрофа.

— Мисля, че ще бъде сметнато за изключително успешна мисия — казва Гейл. — Проникнахме във вражеския лагер и доказахме, че защитите на Капитола могат да бъдат пробити. Успяхме да напълним новините от Капитола с кадри, показващи самите нас. Хвърлихме целия град в смут, докато се опитват да ни открият.

— Повярвай ми, Плутарх сигурно изгаря от вълнение — добавя Кресида.

— Защото Плутарх не се интересува кой ще умре — казвам аз. — Стига неговите Игри да са успешни.

Кресида и Гейл продължават да ме убеждават. Полукс кима, за да подкрепи думите им. Само Пийта не изказва мнение.

— Ти какво мислиш, Пийта? — питам го най-накрая.

— Мисля… че все още нямаш представа. За въздействието, което можеш да оказваш. — Той плъзва белезниците си нагоре по подпората и успява да седне. — Никой от хората, които изгубихме, не беше глупак. Те знаеха какво правят. Последваха те, защото вярваха, че наистина можеш да убиеш Сноу.

Не знам защо, но той винаги успява да ме убеди. Ако е прав — а според мен е прав — имам към останалите дълг, който може да бъде изплатен само по един начин. Изваждам картата от джоба на униформата си и я разстилам на пода с нова решителност.

— Къде се намираме, Кресида?

Магазинът на Тайгрис е разположен на около пет пресечки от Кръглия площад и резиденцията на Сноу. Лесно можем да стигнем пеша, минавайки през зона, в която „клопките“ са дезактивирани заради безопасността на жителите. Имаме дегизировка, която може би разкрасена с някои от кожените артикули на Тайгрис, ще ни помогне да стигнем благополучно там. Но после какво? Резиденцията със сигурност ще има солидна охрана, денонощно наблюдение с камери и ще е осеяна с „клопки“, които могат да бъдат задействани само с натискането на едно копче.

— Трябва да го накараме да излезе на открито — казва ми Гейл. — Тогава някой от нас може да го убие.

— Той изобщо появява ли се още пред публика? — казва Пийта.

— Едва ли — казва Кресида. — Поне по време на всички негови речи, които съм гледала напоследък, той беше в резиденцията. Предполагам, че още преди бунтовниците да стигнат дотук, е станал по-предпазлив, след като Финик разгласи в ефир престъпленията му.

Точно така. Сега тези в Капитола, които мразят Сноу, не са само лица като Тайгрис, а цяла мрежа от хора, които знаят какво е причинил на приятелите и близките им. За да го примамим да излезе, ще е нужно нещо, което граничи почти с чудо. Нещо като…

— Обзалагам се, че би излязъл заради мен — казвам аз. — Ако бъда заловена. Ще иска да разгласи това колкото може по-широко. Ще иска да ме екзекутират пред резиденцията му. — Оставям мисълта да попие в съзнанието им. — После Гейл ще може да го застреля от публиката.

— Не. — Пийта поклаща глава. — Не знаем какво точно ще направи. Сноу може да реши да те задържи и да те изтезава, за да измъкне информация от теб. Или да нареди да те екзекутират публично, без да присъства. Или да те убие в резиденцията и после да изложи тялото ти на показ отвън.

— Гейл? — казвам.

— Струва ми се твърде крайно решение, за да го вземем веднага — казва той. — Може би ако всичко друго се провали. Да продължим да мислим.

В последвалата тишина чуваме леките стъпки на Тайгрис отгоре над нас. Сигурно е време за затваряне. Тя заключва вратите, може би слага резетата на капаците. Няколко минути по-късно капакът се плъзва и се отваря.

— Качете се горе — казва дрезгав глас. — Приготвих ви нещо за ядене. — Проговаря за пръв път, откакто пристигнахме. Не знам дали е естествено или плод на дългогодишни упражнения, но в начина й на говорене има нещо, което напомня котешко мъркане.

Качваме се горе и Кресида пита:

— Свърза ли се с Плутарх, Тайгрис?

— Няма начин. — Тайгрис свива рамене. — Той ще се сети, че сте на сигурно място. Не се тревожете.

Да се тревожим? Изпитвам огромно облекчение при новината, че няма да получа — и да се наложи да ги пренебрегна — преки заповеди от Окръг 13. Или да измисля някакво убедително оправдание за решенията, които взех през последните два дни.

Върху тезгяха в магазина са подредени няколко парчета стар хляб, парче плесенясало сирене и половин бурканче горчица. Това ми напомня, че напоследък не всички в Капитола са с пълни стомаси. Чувствам се длъжна да кажа на Тайгрис за нашите хранителни запаси, но тя пренебрегва възраженията ми с махване на ръка.

— Аз не ям почти нищо — казва тя. — А дори и тогава само сурово месо. — Това ми се струва прекалено вживяване в ролята й, но не го оспорвам. Изстъргвам плесента от сиренето и поделям храната между нас.

Храним се и гледаме последните новини от Капитола. Правителството е стеснило броя на оцелелите бунтовници до нас петимата. Предлагат се огромни парични награди за информация, която може да доведе до залавянето ни. Повтарят колко сме опасни. Показват как си разменяме изстрели с миротворците, но не и мутовете, които откъсват със зъби главите им. Засвидетелстват почитта си към трагично загиналата жена, която лежи където я оставихме, с моята стрела, все още забита в сърцето й. Някой я е гримирал отново заради камерите.

Бунтовниците оставят излъчваната от Капитола емисия да тече без прекъсване.

— Бунтовниците дадоха ли изявление днес? — питам Тайгрис. Тя поклаща глава. — Съмнявам се, че Коин знае какво да прави с мен сега, след като съм още жива.

Тайгрис се смее дрезгаво.

— Никой не знае какво да прави с теб, момиче. — После ме кара да взема един кожен чорапогащник, макар че не мога да й го платя. Това е от онези подаръци, които трябва да приемеш. А и във всеки случай в мазето е студено.

След вечеря се връщаме долу и продължаваме да си блъскаме главите да измислим някакъв план. Не ни хрумва нищо добро, но определено сме съгласни, че вече не можем да излезем като група от петима души и че трябва да се опитаме да проникнем в резиденцията на президента, преди аз да поема ролята на стръв. Съгласявам се по втората точка, за да избегна по-нататъшни спорове. Ако все пак реша да се предам, няма да ми е нужно нито разрешение, нито помощ.

Сменяме превръзките, отново приковаваме Пийта с белезниците към подпората на стълбите и лягаме да спим. След няколко часа се събуждам и дочувам тих разговор. Пийта и Гейл. Не мога да се сдържа да не подслушвам.

— Благодаря за водата — казва Пийта.

— Няма проблем — отвръща Гейл. — И без друго се будя по десет пъти на нощ.

— За да се увериш, че Катнис е още тук? — казва Пийта.

— Нещо такова — признава Гейл.

Настъпва продължителна пауза, после Пийта проговаря отново:

— Това, което Тайгрис каза, беше странно. Че никой не знае какво да прави с Катнис.

— Е, ние никога не сме знаели — казва Гейл.

И двамата се засмиват. Толкова е странно да ги слушам да си говорят така. Почти като приятели. Каквито не са. Никога не са били. Макар че не са точно врагове.

— Нали знаеш, тя те обича — казва Пийта. — Почти ми го призна, след като те бичуваха.

— Не ми се вярва — отговаря Гейл. — Начинът, по който те целуваше по време на Юбилейните игри… е, мен никога не ме е целувала така.

— Беше само част от представлението — казва му Пийта, макар че в гласа му има нотка на съмнение.

— Не, ти я спечели. Отказа се от всичко заради нея. Може би това е единственият начин да я убедиш, че я обичаш. — Настъпва дълга пауза. — Трябваше да се явя като доброволец и да заема мястото ти в първите Игри. Да я защитя тогава.

— Не можеше — казва Пийта. — Тя никога нямаше да ти прости. Ти трябваше да се грижиш за майка й и за Прим. За нея те са по-важни от живота.

— Е, това няма да е проблем още за дълго. Едва ли и тримата ще доживеем края на войната. А ако доживеем, предполагам, че това си е проблем на Катнис. Кого да избере. — Гейл се прозява. — Добре е да поспим.

— Да. — Чувам как белезниците на Пийта се плъзват надолу, докато се намества. — Питам се какво ли ще реши.

— О, това ми е известно. — Едва долавям последните думи на Гейл през дебелата кожена завивка. — Катнис ще избере онзи, без когото смята, че не може да оцелее.

24

През тялото ми преминава ледена тръпка. Наистина ли съм толкова студена и пресметлива? Гейл не каза: „Катнис ще избере онзи, чиято загуба ще й разбие сърцето“, нито дори „онзи, без когото не може да живее“. Подобни думи биха намекнали, че съм мотивирана от някакво пламенно чувство. Но най-добрият ми приятел предрича, че ще избера човека, без когото смятам, че „не мога да оцелея“. Няма и най-малък намек, че любовта, или желанието, или дори съвместимостта, ще ми повлияят. Ще направя лишена от всякакви чувства преценка какво могат да ми предложат потенциалните ми съпрузи. Сякаш накрая въпросът ще бъде кой може да ми осигури по-дълъг живот — дали един пекар или един ловец. Ужасно е, че Гейл изрича подобно нещо, че Пийта не възразява. Особено когато всяка емоция, която имам, беше взета и използвана от Капитола или от бунтовниците. В момента изборът би бил прост. Мога да оцелея прекрасно без всеки от двамата.

На сутринта нямам нито време, нито енергия да лекувам наранените си чувства. Закусваме призори с пастет от черен дроб и смокинови сладки пред телевизора на Тайгрис и гледаме едно от прекъсванията в програмата на Капитола, осъществени от Бийти. В хода на войната има ново развитие. Очевидно вдъхновен от черната вълна, на някой изобретателен бунтовнически командир му е хрумнала идеята да конфискува изоставените от хората автомобили и да ги пусне да се движат без шофьор по улиците. Колите не задействат всички „клопки“, но определено улучват повечето. Някъде около четири сутринта, бунтовниците започват да проправят три отделни лъча — наречени просто Линии А, Б и В — към сърцето на Капитола. Вече са успели да превземат много квартали с минимален брой жертви.

— Това няма да продължи дълго — казва Гейл. — Дори съм изненадан, че ги оставят толкова време. Капитолът ще поправи грешката си, като дезактивира определени „клопки“, а след това ги задейства ръчно, когато набелязаните мишени влязат в обсега им. — Почти броени минути след прогнозата му виждаме на екрана да се случва точно това. Един взвод пуска кола без шофьор по улицата и тя задейства четири „клопки“. Всичко изглежда наред. Трима разузнавачи тръгват след нея и стигат благополучно до края на улицата. Следва ги група от двайсет бунтовнически войници — когато минават покрай един магазин за цветя, саксиите с рози избухват и ги разкъсват на парчета.

— Бас държа, че Плутарх умира от яд, задето не може да бъде в контролното помещение за това изпълнение — казва Пийта.

Бийти отново превключва на предаването от Капитола, където една репортерка с мрачно лице обявява пресечките, които цивилните граждани трябва да освободят. Благодарение на това съобщение и предишната новина, успявам да означа на картата си приблизителните позиции на воюващите страни.

Чувам шум от схватка навън на улицата, приближавам се до прозорците и надничам през щорите. В ранната утринна светлина виждам странно зрелище. Бегълци от окупираните в момента квартали се стичат към центъра на Капитола. Най-паникьосаните са само по нощници и пантофи, докато по-подготвените са дебело навлечени в пластове дрехи. Носят всичко: от луксозни кученца до кутии за бижута и саксии с цветя. Един мъж в пухкав халат държи само презрял банан. Объркани, сънени деца се препъват след родителите си, повечето — или твърде зашеметени, или твърде объркани, за да плачат. През пролуката виждам само отделни части. Широко отворени кафяви очи. Ръка, стиснала под мишница любима кукла. Боси крака, посинели от студа, препъващи се по неравната настилка на уличката. Видът им ми напомня за децата от Окръг 12, които са загинали, докато са бягали от запалителните бомби. Отдръпвам се от прозореца.

Тайгрис предлага да бъде наш шпионин за днес, защото е единствената от нас, за чиято глава не е обявена награда. След като ни скрива на сигурно място долу, тя излиза в Капитола да събере всякаква информация, която може да ни бъде от помощ.

Долу в мазето почвам да се разхождам напред-назад и подлудявам останалите. Нещо ми подсказва, че е грешка да не се възползваме от потока бежанци. Какво по-добро прикритие може да имаме? От друга страна, всеки евакуиран човек, който обикаля по улиците, означава още един чифт очи, оглеждащи се за петимата незаловени бунтовници. Но какво печелим, като оставаме тук? Само изчерпваме малкия си запас от храна и чакаме… какво? Бунтовниците да превземат Капитола? Може да минат седмици, преди това да стане, а не съм напълно сигурна какво ще направя, ако успеят. Няма да изтичам да ги посрещна. Коин ще нареди да ме завлекат обратно в Тринайсети, преди да успея да кажа три пъти „танатоска“. Не изминах целия този път и не изгубих всички тези хора, за да се предам на тази жена. Да убия Сноу. Освен това, ще има ужасно много неща, свързани с последните няколко дни, които няма да ми е лесно да обясня. Няколко от които, ако излязат наяве, вероятно в същата минута ще анулират споразумението ми за имунитета на победителите. И да оставим мен — имам чувството, че някои от останалите ще имат нужда от него. Например Пийта. Който, както и да извъртате нещата, може да бъде видян на запис как запраща Мичъл в „клопката“ с мрежата. Представям си какво ще направи военният трибунал на Коин с това.

Някъде в късния следобед започваме да се притесняваме от дългото отсъствие на Тайгрис. Разговорът се насочва към възможностите да е открита и арестувана, да ни е издала доброволно или просто да е пострадала във вълната от бежанци. Но към шест часа я чуваме да се връща. Отгоре се чуват шумове, после тя отваря капака и въздухът се изпълва с прекрасната миризма на пържено месо. Тайгрис ни е приготвила някакъв миш-маш от кълцана шунка и картофи. Това е първата топла храна, която ядем от дни насам, и докато я чакам да ми напълни чинията, има опасност направо да ми потекат лигите.

Дъвча и се мъча да слушам внимателно Тайгрис, която ни разказва как се е сдобила с храната, но главното, което схващам, е, че в момента бельото от животински кожи е ценна стока. Особено за онези, които са излезли от домовете си тънко облечени. Много хора са още навън на улицата и търсят подслон за през нощта. Онези, които живеят в прекрасните апартаменти във вътрешността на града, не са разтворили вратите си да приютят останалите без дом. Тъкмо обратното — повечето са спуснали резетата, смъкнали са щорите и се преструват, че са излезли. Сега Кръглият площад е претъпкан с бежанци, а миротворците обикалят от врата на врата, като влизат със сила в жилищата, ако се налага, за да настанят „квартиранти“.

Гледаме по телевизията как някакъв Главен миротворец сбито излага определените правила за това, колко души на квадратен метър ще трябва да приюти всеки жител. Напомня на гражданите на Капитола, че тази нощ температурите ще паднат доста под нулата и ги предупреждава, че техният президент очаква от тях да приемат бездомните не само с готовност, а и с ентусиазъм в този кризисен момент. После показват няколко доста нагласено изглеждащи кадъра със загрижени граждани, които посрещат признателни бежанци в домовете си. Главният миротворец казва, че лично президентът е наредил част от резиденцията му да бъде подготвена да приеме цивилни граждани утре. Добавя, че собствениците на магазини трябва също да са готови да осигурят жилищна площ при нужда.

— Тайгрис, това сигурно се отнася и за теб — казва Пийта. Осъзнавам, че е прав. Че дори този магазин, помещаващ се в тясно коридорче, може да бъде реквизиран, ако броят на бегълците се увеличи. Тогава ще бъдем наистина хванати като в капан в мазето, в постоянна опасност да бъдем открити. Колко дни имаме? Един? Може би два?

Главният миротворец се появява отново с още инструкции за населението. Изглежда, че тази вечер е имало злощастен инцидент, по време на който тълпата е пребила до смърт младеж, който приличал на Пийта. В бъдеще за всички забелязани бунтовници трябва да се докладва незабавно на властите, които ще се заемат с идентифицирането и арестуването на заподозрения. Показват снимка на жертвата. Ако не се броят очевидно изрусените къдрици, той прилича на Пийта горе-долу толкова, колкото и аз.

— Хората са полудели — прошепва Кресида.

Гледаме кратка емисия с новини за бунтовниците, в която научаваме, че днес са превзели още няколко квартала. Отбелязвам координатите на картата си и я оглеждам.

— Линия „В“ е само на четири пресечки оттук — съобщавам. По някакъв начин това ме изпълва с повече тревога, отколкото мисълта за миротворците, които търсят подслон. Ставам много услужлива. — Нека да измия съдовете.

— Ще ти помогна. — Гейл събира чиниите.

Чувствам как Пийта ни проследява с поглед, докато излизаме от стаята. В тясната кухня в задната част на магазина на Тайгрис пълня мивката с гореща вода и сапунена пяна.

— Мислиш ли, че е вярно? — питам. — Че Сноу ще пусне бежанци в резиденцията?

— Мисля, че сега трябва да го направи, най-малкото заради камерите — казва Гейл.

— Тръгвам сутринта — казвам.

— Идвам с теб — казва Гейл. — Какво да правим с останалите?

— Полукс и Кресида могат да ни бъдат полезни. Добри водачи са — казвам. Полукс и Кресида всъщност не са проблемът. — Но Пийта е прекалено…

— Непредвидим — довършва Гейл. — Мислиш ли, че все още би ни позволил да го изоставим?

— Можем да изтъкнем като довод, че ще ни изложи на опасност — казвам. — Може би ще остане тук, ако сме убедителни.

Пийта приема предложението ни доста разумно. С готовност се съгласява, че неговата компания може да изложи останалите четирима на риск. Мисля си, че може и да го убедим да остане в мазето на Тайгрис до края на войната, но в същия миг той ни казва, че ще излезе навън сам.

— С каква цел? — пита Кресида.

— Не съм съвсем сигурен. Онова, в което все още мога да съм полезен, е да отклоня вниманието. Видяхте какво стана с онзи човек, който приличаше на мен — казва той.

— Ами ако… изгубиш контрол? — казвам.

— Искаш да кажеш… ако започна да се държа като разбеснял се мут? Е, ако почувствам, че това се задава, ще се опитам да се върна тук — уверява ме той.

— А ако Сноу те залови отново? — пита Гейл. — Ти дори нямаш пушка.

— Налага се да разчитам на късмета си — казва Пийта. — Като вас, останалите. — Двамата си разменят продължителен поглед, а после Гейл пъхва ръка в най-горния си джоб. Слага отровната таблетка в ръката на Пийта. Пийта я оставя да лежи върху разтворената му длан: нито я отблъсква, нито я приема. — Ами ти?

— Не се тревожи. Бийти ми показа как да детонирам ръчно експлозивните стрели. Ако не успея, имам нож. А и Катнис ще е с мен — казва Гейл с усмивка. — Тя няма да им достави удоволствието да ме заловят жив.

При представата как миротворците отвеждат Гейл със сила, мелодията зазвучава отново в главата ми…

— Вземи я, Пийта — казвам с напрегнат глас. Посягам и затварям пръстите му върху таблетката. — Никой няма да е наблизо, за да ти помогне.

Прекарваме неспокойна, трескава нощ: будим се взаимно от кошмарите си, в главите ни се въртят планове за следващия ден. Изпитвам облекчение, когато става пет часът и можем да се захванем с онова, което ни готви този ден. Ядем някакъв миш-маш от остатъка от храната — консервирани праскови, солени бисквити и охлюви — и оставяме една консерва сьомга като дребна благодарност към Тайгрис за всичко, което направи. Изглежда, че жестът я трогва по някакъв начин. Лицето й се присвива в странно изражение и тя се впуска в действие. Прекарва следващия час, като се занимава с преобразяването ни. Преоблича ни, така че цивилните дрехи скриват униформите ни още преди да си сложим палтата и пелерините. Покрива военните ни ботуши с нещо като космати чехли. Прикрепва перуките ни с карфици. Почиства яркия, биещ на очи грим, който сме си сложили и ни гримира отново. Нагласява горните ни дрехи така, че да скриват оръжията. После ни дава ръчни чанти и торби с ненужни вещи, които да носим със себе си. Накрая изглеждаме точно като бежанците, които се спасяват от бунтовниците.

— Никога не подценявайте способностите на един блестящ стилист — казва Пийта. Трудно е да се каже, но мисля, че Тайгрис наистина се изчервява под татуировките си.

По телевизията няма последни новини за развоя на събитията, които да са ни от помощ, но уличката изглежда толкова претъпкана с бежанци, колкото и предишната сутрин. Планът ни е да се вмъкнем в тълпата на три групи. Първо Кресида и Полукс, които ще изпълняват ролята на водачи, като в същото време се движат на безопасно разстояние пред нас. После Гейл и аз, с намерението да се разположим сред бежанците, определени да влязат в резиденцията днес. Накрая Пийта, който ще ни следва бавно, готов да отвлече вниманието от нас, ако се наложи.

Тайгрис наблюдава през капаците на прозорците в очакване на подходящия момент, дърпа резето на вратата и кимва на Кресида и Полукс.

— Пазете се — казва Кресида и двамата изчезват.

Ние ще ги последваме след минута. Изваждам ключа, отключвам белезниците на Пийта и ги пъхам в джоба си. Той разтрива китките си. Сгъва ги. Усещам как в мен се надига отчаяние. Сякаш съм отново в Юбилейните игри и Бийти подава на двете ни с Джоана онова кълбо жица.

— Слушай — казвам. — Не прави нищо лекомислено.

— Не. Само в краен случай. Напълно — казва той.

Обвивам ръце около врата му: усещам как ръцете му се колебаят, преди да ме прегърнат. Не толкова уверени и спокойни, както бяха някога, но все още топли и силни. Хиляди мигове нахлуват в паметта ми. Всички случаи, когато тези ръце бяха единственото ми убежище на света. Може би не напълно оценявани тогава, но толкова сладки в паметта ми, а сега — изгубени завинаги.

— Хубаво… — пускам го.

— Време е — казва Тайгрис. Целувам я по бузата, пристягам червената си пелерина с качулка, издърпвам шала върху носа си и излизам след Гейл навън в мразовития въздух.

Остри, леденостудени снежинки хапят голата ми кожа. Изгряващото слънце се опитва да пробие през мрака без особен успех. Достатъчно светло е, за да виждаш дебело навлечените фигури най-близо до теб и почти нищо друго. Идеални условия, като се изключи това, че не виждам къде са Кресида и Полукс. С Гейл навеждаме глави и вървим бавно заедно с бежанците. Чувам онова, което не долових вчера, докато надничах през капаците. Плач, стенания, мъчително дишане. И не много далече стрелба.

— Къде отиваме, чичо? — обръща се треперещо момченце към един мъж, превит под тежестта на малък сейф.

— В резиденцията на президента. Ще ни дадат нови жилища — изпухтява мъжът.

Отклоняваме се от уличката и излизаме на един от главните булеварди.

— Придържайте се вдясно! — нарежда един глас и виждам миротворците, пръснати из тълпата, които насочват движението на човешкия поток. Изплашени лица надничат от витрините на магазините, които вече са претъпкани с бежанци. При това темпо до обяд Тайгрис може да се сдобие с нови квартиранти. Добре беше за всички, че се измъкнахме по-рано.

Сега е по-светло, въпреки усилващия се снеговалеж. Забелязвам Кресида и Полукс на трийсетина метра пред нас, придвижващи се с усилие заедно с тълпата. Озъртам се за Пийта. Не го виждам, но съм доловила погледа на момиченце с любопитно изражение, в лимоненожълто палто. Смушквам Гейл и съвсем леко забавям ход, за да оставя между нас да се образува стена от хора.

— Може да се наложи да се разделим — казвам едва чуто. — Има едно момиче…

Разнася се стрелба и няколко души близо до мен се смъкват на земята. Писъци раздират въздуха, когато втори залп покосява още една група зад нас. Двамата с Гейл се спускаме към улицата, пробягваме десетината метра до магазините и се скриваме зад изложените ботуши с тънки остри токове пред магазин за обувки.

Една редица украсени с пера обувки пречи на Гейл да вижда.

— Кой е? Можеш ли да видиш? — пита ме той. Това, което виждам, между редуващи се чифтове кожени ботуши в бледо лилаво и ментово зелено, е улица, пълна с тела. Момиченцето, което ме наблюдаваше, е коленичило до неподвижна жена, като пищи и се опитва да я събуди. Нова вълна от куршуми се врязва в предницата на жълтото му палто, като го обагря в червено и събаря момичето по гръб. За миг, докато гледам дребното сгърчено тяло, изгубвам способността да оформям думи. Гейл ме побутва с лакът: — Катнис?

— Стрелят от покрива над нас — казвам му. Проследявам още няколко залпа, виждам белите униформи, падащи по заснежените улици. — Стрелят по миротворците, но не са големи стрелци. Трябва да са бунтовниците. — Не изпитвам прилив на радост, въпреки че на теория моите съюзници са осъществили пробив. Съзнанието ми е завладяно от онова лимоненожълто палто.

— Ако започнем да стреляме, въпросът е решен — казва Гейл. — Цял свят ще разбере, че сме ние.

Вярно е. Въоръжени сме само с прословутите си лъкове. Да пуснем стрела ще е все едно да съобщим и на двете страни, че сме тук.

— Не — казвам твърдо. — Трябва да се доберем до Сноу.

— Тогава по-добре да се раздвижим, преди целият квартал да хвръкне във въздуха — казва Гейл. Продължаваме по улицата, като вървим покрай стената. Само че стената се състои главно от витрини на магазини. Към стъклата се притискат потни длани и лица със зяпнали усти. Издърпвам шала по-високо над скулите си и бързо преминаваме покрай витрините. Зад един рафт с рамкирани снимки на Сноу се натъкваме на ранен миротворец, подпрян на част от тухлена стена. Той ни моли за помощ. Гейл го удря с коляно в слепоочието и му взема оръжието. На пресечката застрелва втори миротворец и вече и двамата имаме огнестрелни оръжия.

— Е, какви се предполага да сме сега? — питам.

— Отчаяни граждани на Капитола — казва Гейл. — Миротворците ще помислят, че сме на тяхна страна, а да се надяваме, че бунтовниците имат по-интересни мишени.

Размишлявам доколко е благоразумна тази последна роля, докато тичаме напред, но когато минаваме следващата пресечка, вече няма значение кои сме. Няма значение кой кой е. Защото никой не гледа лицата. Няма съмнение, че бунтовниците са тук. Изливат се на улиците, намират прикритие във входове, зад коли, с бълващи пламък оръжия, с дрезгави гласове, които крещят заповеди, докато се готвят да посрещнат армията от миротворци, която се насочва към нас. В кръстосания огън са попаднали бежанците — невъоръжени, объркани, мнозина — ранени.

Пред нас е задействана „клопка“ и от нея избликва мощна струя пара, която почти сварява всички по пътя си, оставяйки жертвите тъмнорозови и съвсем мъртви. После настъпва пълен хаос. Когато останалите къдрави струйки пара се преплитат със снега, видимостта стига само до края на цевта на оръжието ми. Миротворец, бунтовник, гражданин… кой знае? Всичко, което се движи, е мишена. Хората стрелят импулсивно, и аз не съм изключение. С блъскащо в гърдите сърце, с адреналина, който сякаш изгаря вените ми, всеки е мой враг. С изключение на Гейл. Ловният ми партньор, единственият човек, който ми пази гърба. Няма какво друго да правим, освен да се движим напред, убивайки всеки, който се изпречи на пътя ни. Пищящи хора, окървавени хора, мъртви хора навсякъде. Когато стигаме до следващия ъгъл, цялата пресечка пред нас се осветява в червено. Отстъпваме назад, залягаме под едно стълбище и присвиваме очи в светлината. Нещо става с хората, които осветява. Върху тях връхлита нещо… какво? Звук? Вълна? Лазер? Оръжията падат от ръцете им, пръстите се вкопчват в лицата, докато кръвта пръска от всички видими отверстия — очи, носове, усти, уши. След по-малко от минута всички са мъртви и ярката светлина изчезва. Стисвам зъби и побягвам, като прескачам тела и се хлъзгам в кръвта. Вятърът свисти и запраща снега в заслепяващи вихрушки, но не заглушава звука на нова вълна от тропот на приближаващи се ботуши.

— Залегни! — изсъсквам на Гейл. Залягаме там, където сме. Лицето ми се приземява във все още топла локва от нечия кръв, но аз се преструвам на мъртва и оставам неподвижна, докато ботушите маршируват над нас. Някои избягват телата. Други настъпват ръката ми, гърба ми, ритат ме по главата, докато минават. Когато ботушите се отдалечават, отварям очи и кимвам на Гейл.

На следващата пресечка се натъкваме на още ужасени бегълци, но малобройни войници. Точно когато изглежда, че може да сме намерили пролука, се разнася пукот, като от разбиване на яйце в ръба на купа, но хилядократно усилен. Спираме и се оглеждаме наоколо в търсене на „клопката“. Няма нищо. После усещам как върховете на ботушите ми започват да се накланят леко надолу.

— Бягай! — извиквам на Гейл. Няма време за обяснения, но след няколко секунди всички ясно разбират какво представлява „клопката“. В средата на квартала се е отворил процеп. Двете страни на настланата с плочки улица са се огънали надолу като увиснала периферия на шапка и бавно изтърсват хората в онова, което се намира отдолу.

Разкъсвам се между порива да се втурна към следващата пресечка и желанието да се опитам да стигна до вратите по протежение на улицата и да нахълтам със сила в някоя сграда. В крайна сметка започвам да се движа леко по диагонал. Улицата продължава да се накланя и става все по-трудно да се задържа на хлъзгавите плочки. Все едно, че тичам нагоре по заледен хълм, който става все по-стръмен с всяка стъпка. И двете ми крайни цели — пресечката и сградите — са на няколко метра разстояние, когато усещам, че под краката ми няма нищо. Не ми остава друго, освен да използвам последните секунди, в които имам съприкосновение с настилката, за да скоча. Хващам се за ръба и осъзнавам, че двете половини на улицата се издигат вертикално нагоре. Краката ми се люлеят във въздуха, никъде няма опора. На петнайсетина метра под мен се разнася отвратителна миризма, като от разложени трупове в лятната горещина. В тъмното пълзят някакви черни форми и принуждават всеки, оцелял от падането, да замлъкне.

От гърлото ми излиза сподавен вик. Никой не идва да ми помогне. Всеки момент ще се пусна от заледения ръб, когато виждам, че съм само на около метър и половина от ъгъла на „клопката“. Местя ръце сантиметър по сантиметър и се мъча да не чувам ужасяващите звуци, които идват отдолу. Стигам до ъгъла и вдигам десния си крак към ръба. Ботушът ми намира опора и с последни сили се вдигам на нивото на улицата. Задъхана и разтреперана изпълзявам по-далеч от ръба и обвивам ръка около една улична лампа, за да се закрепя, въпреки че теренът е напълно равен.

— Гейл! — провиквам се в бездната, без да ме интересува, че ще ме разпознаят. — Гейл!

— Тук съм! — Объркана, поглеждам наляво. Улицата е пропаднала до самите сгради. Десетина души са успели да се доберат до тях и сега са увиснали върху всичко, за което са успели да се хванат. Дръжки на врати, чукчета, процепи на пощенски кутии. През три врати от мен Гейл се е вкопчил в декоративната желязна решетка на една врата. Лесно би могъл да влезе вътре, ако беше отворено. Но въпреки многократните ритници по вратата никой не му идва на помощ.

— Пази се! — Вдигам пушката си. Той обръща глава и аз обстрелвам ключалката, докато вратата се отваря. Гейл се хвърля вътре и пада на пода. За миг ме обзема радост, че се е спасил. После облечените в бели ръкавици ръце го сграбчват в здрава хватка.

Гейл среща погледа ми и изрича само с устни нещо, което не мога да разбера. Не знам какво да правя. Не мога да го оставя, но не мога и да стигна до него. Устните му се раздвижват отново. Поклащам глава, за да покажа, че съм объркана. Всеки момент ще разберат кого са заловили. Миротворците го влачат навътре.

— Върви! — чувам го да крещи.

Обръщам се и побягвам от „клопката“. Вече съм съвсем сама. Гейл е заловен. Кресида и Полукс може да са умрели десет пъти досега. А Пийта? Не съм го виждала, откакто напуснахме магазина на Тайгрис. Вкопчвам се в мисълта, че може да се е върнал. Да е усетил, че се задава атака, и да се е оттеглил в мазето, докато още е бил в състояние да се владее. Да е разбрал, че няма нужда от действия за отвличане на вниманието, когато Капитолът предостави толкова много такива. Че няма нужда да изпълнява ролята на стръв и че не се налага да взема танатоската — танатоската! Гейл няма нито една. А колкото до всичките тези приказки как ще взриви стрелите си ръчно — изобщо няма да има този шанс. Първата работа на миротворците ще бъде да го обезоръжат.

Хвърлям се в един вход: сълзи щипят очите ми. Застреляй ме. Това се опитваше да изрече само с устни. Трябваше да го застрелям! Това беше моя задача. Това беше негласното обещание, което си бяхме дали всички ние. А аз не го направих и сега Капитолът ще го убие или ще го изтезава, или ще го обработва с отрова от хрътоси или — пукнатините започват да се разтварят в мен, заплашвайки да ме разбият на парчета. Имам само една надежда. Че Капитолът ще падне, ще сложи оръжие и ще предаде пленниците си, преди да успеят да направят нещо на Гейл. Но не виждам как това ще се случи, докато Сноу е жив.

Край мен притичват двама миротворци, почти без да погледнат към хленчещото момиче от Капитола, свито в един вход. Преглъщам напиращите сълзи, избърсвам вече стеклите се от лицето си, преди да могат да замръзнат, и отново се овладявам. Добре, все още не са ме открили. Или миротворците, които заловиха Гейл, са ме зърнали, докато бягах? Свалям пелерината си и я обръщам наопаки, като оставям да се покаже черната подплата вместо червената външна част. Нагласявам качулката така, че да скрива лицето ми. Притискам пушката към гърдите си и оглеждам пресечката. Няколко изостанали бегълци със замаян вид. Бавно тръгвам плътно зад двама старци, които не ми обръщат внимание. Никой няма да очаква да съм заедно със стари хора. Когато стигаме края на следващата пресечка, те спират и едва не се блъсвам в тях. Това е Кръглият площад. От другата страна на обширното пространство, обградено от внушителни сгради, се намира резиденцията на президента.

Кръглият площад е пълен с хора, които се въртят наоколо, плачат или просто седят и снегът ги затрупва. Точно тук ми е мястото. Проправям си с криволичене път през площада до резиденцията, като се препъвам се в изоставени съкровища и замръзнали крайници. На половината път дотам си давам сметка за бетонната барикада. Тя е висока около метър и двайсет и обхваща голям правоъгълник пред резиденцията. Човек би си казал, че това място ще е празно, но то е претъпкано с бегълци. Може би това е групата, която е избрана да бъде подслонена в резиденцията? Но когато се приближавам, виждам друго. Всички зад барикадата са деца. От едва проходили дечица до тийнейджъри. Изплашени и премръзнали. Скупчени на групички или треперещи на земята. Няма да ги пуснат в резиденцията. Затворени са като в кошара, от всички страни ги охраняват миротворци. Веднага разбирам, че целта не е да ги предпазят. Ако Капитолът искаше да ги защити, щяха да бъдат в някой подземен бункер. Целта е да защитят Сноу. Децата са неговият човешки щит.

Настъпва суматоха и тълпата се устремява наляво, като ме понася натам, настрани — отдалечавам се от целта си. Чувам викове: „Бунтовниците! Бунтовниците!“ и разбирам, че сигурно са направили пробив. Инерцията ме запраща към един пилон и се вкопчвам в него. С помощта на въжето, което виси от върха, се повдигам и се изтеглям от притискащите ме тела. Да, виждам как бунтовническата армия нахлува на Кръглия площад и изтласква бегълците обратно към булевардите. Оглеждам района за „клопки“, които със сигурност трябва да избухнат. Но това не се случва. Случва се друго:

Ховъркрафт, означен с герба на Капитола, се появява от нищото точно над барикадираните деца. Десетки сребърни парашути се посипват като дъжд върху тях. Дори в този хаос, децата знаят какво съдържат сребърните парашути. Храна. Лекарства. Подаръци. Те жадно ги грабват, мъчат се да развържат връзките с премръзнали пръсти. Ховъркрафтът изчезва, минават пет секунди и после двайсетина парашута експлодират едновременно.

От тълпата се надига вопъл. Снегът е почервенял и осеян с части от малки тела. Много от децата умират веднага, но други лежат агонизиращи на земята. Някои се клатушкат безмълвно наоколо, втренчени в останалите сребърни парашути в ръцете си, сякаш в тях все още може да има нещо ценно. Разбирам, че миротворците не са очаквали това от начина, по който издърпват рязко барикадите, за да разчистят пътека до децата. Нова група бели униформи се втурва в пролуката. Но това не са миротворци. А медици. Бунтовнически медици. Бих разпознала тези униформи навсякъде. Те се разпръсват сред децата, с медицински комплекти в ръце.

Първо зървам русата плитка, която се спуска по гърба й. После, когато смъква палтото си, за да покрие едно стенещо дете, забелязвам патешката опашка, образувана от неприбраната й блуза. Реагирам по същия начин, както в деня, когато Ефи Тринкет изтегли името й по време на Жътвата. Изглежда съм се пуснала, защото осъзнавам, че съм в основата на пилона и не си спомням станалото през последните няколко секунди. После разбутвам тълпата, точно както направих предишния път. Опитвам се да изкрещя името й достатъчно силно, за да надвикам глъчката. Вече съм почти там, почти до барикадата, когато тя сякаш ме чува. Защото само за миг тя ме зърва, устните й оформят името ми.

И точно тогава избухват и другите парашути.

25

Вярно или не? Горя. Огнените кълба, които избухват от парашутите, политат над барикадите, издигат се в снежния въздух и се приземяват в тълпата. Точно се обръщам да тръгна, когато едно ме уцелва, прокарва огнения си език по гърба ми и ме превръща в нещо ново. В същество, неугасимо като слънцето.

Огненият мут познава едно-единствено усещане: агонията. Не вижда, не чува, не изпитва друго чувство, освен как плътта му безмилостно изгаря. Навярно има периоди на безсъзнание, но има ли значение, ако не мога да намеря облекчение в него? Аз съм птицата на Цина, възпламенена, неистово летяща, за да избяга от нещо неизбежно. От тялото ми израстват огнени пера. Пляскането с криле само разпалва огъня. Изгарям.

Най-после крилете ми започват да отслабват. Губя височина, а гравитацията ме притегля в разпенено море с цвета на очите на Финик. Нося се по гръб, който продължава да гори и под водата, но сега агонията преминава в болка. Нося се без посока, неспособна да направлявам движението си, когато идват те. Мъртвите.

Онези, които обичах, летят като птици в откритото небе над мен. Реят се, кръжат във въздуха, викат ме да полетя с тях. Отчаяно искам да ги последвам, но морската вода напоява крилете ми и е невъзможно да ги повдигна. Онези, които мразех, плуват във водата — ужасяващи същества, покрити с люспи, които разкъсват солената ми плът с остри като игли зъби. Хапят отново и отново. Завличат ме под повърхността.

Една малка бяла птица, обагрена в розов оттенък, се спуска надолу, забива нокти в гърдите ми и се опитва да ме задържи на повърхността. „Не, Катнис! Не! Не можеш да потънеш!“

Но онези, които мразех, печелят, и ако продължи да държи, с нея също ще бъде свършено. „Пусни ме, Прим!“ И тя ме пуска.

Потъвам надолу, изоставена от всички. Чувам само звука от дишането си, огромното усилие, което е нужно да изхвърля водата, да я изтласкам от дробовете си. Искам да спра, опитвам се да задържа дъха си, но морето нахлува и се отдръпва против волята ми. „Оставете ме да умра. Оставете ме да последвам останалите“, умолявам онези, които ме задържат тук. Няма отговор.

Така минават дни, години, може би векове. Мъртва съм, но не ми разрешават да умра. Жива съм, но все едно че съм умряла. Изпитвам такава самота, че всеки, всичко, колкото и да е ужасно, ще бъде добре дошло. Но когато най-после при мен идва някой, той има сладък вкус. Морфлинг. Тече през вените ми, успокоява болката и усещам тялото си толкова леко, че пак се издигам във въздуха и после се отпускам върху пяната.

Пяна. Наистина се нося върху пяна. Чувствам я с върховете на пръстите си, усещам как обгръща голото ми тяло. Има много болка, но има и нещо като реалност. Гърлото ми сякаш е пълно с пясък. Усещам миризмата на лекарството против изгаряне от първата арена. Чувам гласа на майка ми. Тези неща ме плашат и се мъча да се върна в дълбините, за да ги осмисля. Но няма връщане назад. Постепенно съм принудена да приема това, което съм. Едно момиче, което е понесло тежки изгаряния и е без криле. Без огън. И без сестра.

В ослепително бялата болница в Капитола лекарите вършат своята магия върху мен. Обвиват оголената ми плът в нови слоеве кожа. Залъгват клетките на тялото ми да си мислят, че са мои. Манипулират всяка част от тялото ми, сгъват и разгъват крайниците ми, за да са сигурни, че са ми по мярка. Всички повтарят, че съм извадила късмет. Очите ми са незасегнати. По-голямата част от лицето ми е незасегната. Белите ми дробове реагират на лечението. Ще бъда почти като нова.

Когато кожата ми вече не е толкова чувствителна и може да понесе допира на чаршафите, пристигат още посетители. Морфлингът отваря вратата както за мъртвите, така и за живите. Хеймич е прежълтял и мрачен. Цина шие нова сватбена рокля. Дели бъбри неспирно колко мили са хората. Баща ми изпява всичките четири строфи на „Дървото на обесения“ и ми напомня, че майка ми — която спи в един стол между смените си — не трябва да научи за това.

Един ден осъзнавам какво искат от мен и разбирам, че няма да ми бъде позволено да живея в своята земя на сънищата. Трябва да поемам храна през устата. Да движа сама мускулите си. Да стигна сама до банята. Една кратка поява на президента Коин го потвърждава окончателно.

— Не се тревожи — казва тя. — Пазя го за теб.

Докторите са все по-озадачени защо не съм в състояние да говоря. Правят много изследвания — гласните ми струни са засегнати, но не те са причината. Накрая психиатърът д-р Аурелиус излага теорията, че съм се превърнала в авокс — по-скоро в умствено, отколкото във физическо отношение. Че мълчанието ми е предизвикано от емоционална травма. Въпреки че разполагат със стотици лекарства, той им казва да ме оставят на спокойствие. И така, без да се налага да задавам въпроси за никого и за нищо, хората постоянно ми носят сведения. За войната: Капитолът паднал в деня, когато избухнаха парашутите, сега президентът Коин е начело на Панем и са изпратили войски да потушат малкото останала съпротива от отделни групи в Капитола. За президента Сноу: заловен е, очаква го съдебен процес и със сигурност — екзекуция. За моя екип, наел се с мисията да убие Сноу: Кресида и Полукс са изпратени в окръзите да отразяват разрушенията от войната. Гейл, улучен от два куршума при опит за бягство, прочиства Окръг 2 от миротворци. Пийта още е в отделението за изгаряния. В крайна сметка успял да стигне до Кръглия площад. За семейството ми: Майка ми погребва скръбта си в работа.

Тъй като нямам работа, скръбта ме погребва. Крепи ме единствено обещанието на Коин. Че мога да убия Сноу. А когато свърша и това, няма да ми остане нищо.

Накрая ме изписват от болницата и ми дават стая в резиденцията на президента, която деля с майка си. Тя почти никога не е там — яде и спи на работа. На Хеймич се пада задачата да ме наглежда, да се грижи да се храня и да си пия лекарствата. Това не е лесна работа. Връщам се към старите си навици от Окръг 13. Обикалям без разрешение из резиденцията. Влизам в спални и кабинети, бални зали и бани. Намирам си малки скривалища. Гардероб с кожи. Шкаф в библиотеката. Отдавна забравена вана в помещение с изхвърлени мебели. Местата, които си избирам, са полутъмни, тихи и там е невъзможно да ме открият. Свивам се на кълбо, мъча се да стана още по-малка, да изчезна напълно. Обгърната в тишина, непрекъснато въртя около китката си гривната, на която пише „психически дезориентирана“.

Казвам се Катнис Евърдийн. На седемнайсет години съм. Моят дом е Окръг 12. Вече няма Окръг 12. Аз съм Сойката-присмехулка. Съборих от власт Капитола. Президентът Сноу ме мрази. Той уби сестра ми. Сега аз ще убия него. И тогава Игрите на глада ще приключат…

Периодично се оказвам обратно в стаята си, без да съм сигурна дали съм се върнала там заради нуждата от морфлинг или Хеймич ме е измъкнал от скривалището ми. Храня се, вземам си лекарството и ме принуждават да се къпя. Това, срещу което възразявам, не е водата, а огледалото, което отразява голото ми тяло на огнен мут. Присадената кожа още е розова като на новородено бебе. Кожата, която обявиха за увредена, но подлежаща на спасяване, изглежда зачервена, гореща и разтопена на места. Късчетата от някогашния ми образ проблясват, бели и бледи. Кожата ми прилича на причудлива завивка, ушита от най-различни парчета. Части от косата ми са изгорели напълно: остатъкът е неравно орязан. Катнис Евърдийн, момичето, което гореше. Нямаше да ме е грижа особено много, ако гледката не събуждаше спомена за болката. И причината за тази болка. И какво стана точно преди да започне болката. И как гледах малката си сестричка да се превръща в човешка факла.

Няма смисъл да затварям очи. В тъмното огънят гори по-ярко.

Понякога идва д-р Аурелиус. Харесвам го, защото не говори глупости от рода на това, че съм в пълна безопасност, или че знае как не ми се вярва, но един ден пак ще бъда щастлива, или дори как сега нещата в Панем ще се оправят. Просто пита дали ми се говори, а когато не отговарям, заспива на стола си. Струва ми се, че до голяма степен идва при мен, защото има нужда да подремне. Това устройва и двама ни.

Моментът приближава, макар че не мога да посоча точни часове и минути. Хеймич ми съобщава, че президентът Сноу е бил изправен на съд, признат за виновен, и осъден на смърт. Чувам да говорят за това, докато минавам бавно покрай пазачите в коридорите. Донасят в стаята ми костюма на Сойка-присмехулка. Също и лъка, който изглежда почти като нов, но без колчан стрели. Може би защото са пострадали, но по-вероятно защото не бива да имам оръжия. Смътно се питам дали би трябвало да се подготвя за събитието по някакъв начин, но не ми хрумва нищо.

Късно един следобед, след като съм прекарала дълго време на стол до прозореца зад цветния параван, излизам и тръгвам наляво, вместо надясно. Озовавам се в непозната част на резиденцията и веднага се губя. За разлика от онази част, където съм настанена, тук няма кого да попитам. Въпреки това ми харесва. Съжалявам, че не намерих това място по-рано. Толкова е тихо, с дебелите килими и плътните тапицерии, които поглъщат звука. Меко осветление. Приглушени цветове. Спокойно място. До момента, в който усещам миризмата на розите. Скривам се зад завесите, треперя и нямам сили да побягна, докато очаквам мутовете. Накрая осъзнавам, че не се задават мутове. Но каква е тази миризма? Истински рози? Възможно ли е да съм близо до градината, където растат тези ужасни цветя?

Промъквам се по-нататък по коридора и миризмата става смазваща. Може би не толкова силна като на истинските мутове, но по-чиста, защото не се смесва с миризмата на отходни води и експлозиви. Завивам зад ъгъла и се оказвам очи в очи с двама изненадани пазачи. Не миротворци, разбира се. Вече няма миротворци. Но не и спретнатите войници в сиви униформи от Тринайсети. Тези двама, мъж и жена, са облечени в парцаливите, събрани оттук-оттам дрехи на истинските бунтовници. Носят превръзки, изглеждат изморени и сега стоят на пост пред вратата към розите. Искам да вляза, но те кръстосват пушките си пред мен.

— Не може да влезете, госпожице — казва мъжът.

— Войник — поправя го жената. — Не може да влезете, войник Евърдийн. Заповед на президента.

Оставам на мястото си и търпеливо ги чакам да свалят пушките си, да разберат, без да им казвам, че зад онези врати има нещо, което ми е нужно. Само една роза. Един-единствен цвят. За да го сложа на ревера на Сноу, преди да го застрелям. Изглежда присъствието ми тревожи пазачите. Точно обсъждат дали да повикат Хеймич, когато зад гърба ми се обажда една жена:

— Пуснете я да влезе.

Разпознавам гласа, но не се сещам веднага откъде. Не от Пласта, не от Тринайсети, определено не от Капитола. Обръщам глава и се оказвам лице в лице с Пейлър, командира от Окръг 8. Изглежда още по-измъчена, отколкото в болницата, но кой ли не изглежда така?

— На моя отговорност — казва Пейлър. — Тя има право на всичко зад онази врата. — Това са нейни войници, не на Коин.

Те свалят оръжията без възражения и ме пускат да мина.

Влизам в малко антре, отварям двойните стъклени врати и пристъпвам вътре. Миризмата е толкова силна, че преставам да я усещам. Влажният мек въздух разхлажда приятно горещата ми кожа. И розите са великолепни. Безкрайни редици от пищни цветове в розово, оранжево като залеза и дори бледосиньо. Вървя бавно през пътеките от грижливо подрязани растения и гледам, но не пипам, защото съм научила от горчив опит колко смъртоносни могат да бъдат тези прекрасни цветя. Разпознавам я от пръв поглед — намира се на върха на строен храст. Великолепна бяла току-що напъпила роза. Издърпвам левия ръкав, за да покрия ръката си и да не докосвам цветето, вземам градинарски ножици, допирам ги до стъблото и чувам гласа:

— Тази е хубава.

Ръката ми трепва, ножиците се затварят с щракване и прерязват стъблото.

— Разбира се, цветните също са хубави, но белите са съвършени.

Все още не го виждам, но гласът му като че ли идва от съседния ред червени рози. Стискам внимателно стъблото на розата през ръкава си, заобикалям розите и го виждам — седи на ниско столче, облегнат на стената. Както винаги е обръснат и добре облечен, но е превит под тежестта на белезници, окови на краката, проследяващи устройства. На ярката светлина кожата му е бледа, нездраво зелена. Държи бяла кърпичка, покрита с петна прясна кръв. Дори в този вид змийските му очи блестят ярко и студено.

— Надявах се, че ще намериш пътя до жилището ми.

Жилището му. Влязла съм без позволение в дома му, както той се промъкна като змия в моя миналата година, съскащ заплахи с лъхащия си на кръв и рози дъх. Тази оранжерия е една от неговите стаи, може би любимата му; може би в по-добри времена той лично се е грижил за растенията. Но сега тя е част от затвора му. Ето защо ме спряха пазачите. И ето защо Пейлър ме пусна да вляза.

Предполагах, че ще е затворен на сигурно място в най-дълбокото подземие, което може да се намери в Капитола, а не настанен в удобство и лукс. И въпреки това Коин го е оставила тук. Вероятно за да създаде прецедент. Така че ако някой ден и тя изпадне в немилост, да е ясно, че президентите — дори най-жалките — получават специално отношение. Кой знае кога може да помръкне собствената й власт?

— Има толкова много неща, които би трябвало да обсъдим, но усещам, че посещението ти ще е кратко. Затова, първо най-важното. — Той започва да кашля и когато отдръпва кърпичката от устата си, тя е по-червена. — Исках да ти кажа колко много съжалявам за сестра ти.

Дори в моето безчувствено, дрогирано състояние, при тези думи болка пробожда тялото ми. Напомня ми, че жестокостта му не познава граници. И как дори като отива в гроба, пак ще се опитва да ме унищожи.

— Толкова напразна, толкова ненужна. Дотогава вече всеки можеше да види, че играта е свършила. Всъщност, точно се готвех да издам официален указ за капитулация, когато пуснаха парашутите. — Очите му са приковани върху мен, немигащи, за да не пропусне и секунда от реакцията ми. Но това, което каза, звучи безсмислено. Когато те пуснаха парашутите? — Е, наистина не мислеше, че аз съм дал заповедта, нали? Забрави очевидния факт, че ако имах действащ ховъркрафт на свое разположение, щях да го използвам, за да се измъкна. Но като оставим това настрана, за каква цел можеше да послужи това? И двамата знаем, че съм способен да убивам деца, но не съм прахосник. Аз отнемам живот по съвсем конкретни причини. А нямах причина да унищожавам деца от Капитола. Абсолютно никаква.

Питам се дали следващият пристъп на кашлица е инсцениран, за да имам време да осмисля думите му. Той лъже. Разбира се, лъже. Но лъжата е примесена и с нещо друго.

— Трябва обаче да призная, че това беше майсторски ход от страна на Коин. Мисълта, че бомбардирам собствените ни безпомощни деца, на мига прекърши и малкото останала вярност, която хората изпитваха към мен. След това нямаше истинска съпротива. Знаеше ли, че го излъчиха на живо? Ясно е, че Плутарх е имал пръст в това. И в парашутите. Е, един гейм-мейкър трябва да мисли точно по този начин? — Сноу попива ъгълчетата на устата си. — Сигурен съм, че целта му не е била сестра ти, но се случват такива неща.

Вече не съм със Сноу. Сега съм в Отдела за специални оръжия в Тринайсети с Гейл и Бийти. Разглеждам плановете, основани върху капаните на Гейл. Замислени да използват съчувствието на хората. Първата бомба убива жертвите. Втората — спасителите. Спомням си думите на Гейл:

„Двамата с Бийти следваме същите правила, с които си е служил президентът Сноу, когато е обработил Пийта с отрова от хрътоси“.

— Моят провал — казва Сноу — беше в това, че толкова бавно схванах плана на Коин. Да остави Капитола и окръзите да се унищожат взаимно, а после да се включи и да вземе властта, след като Тринайсети е останал почти невредим. Така че не се заблуждавай — тя се канеше да заеме мястото ми още от самото начало. Не би трябвало да се изненадвам. В края на краищата, именно Тринайсети започна бунта, който доведе до Тъмните дни, а после изостави останалите окръзи, когато бунтът се оказа неуспешен. Но аз не наблюдавах Коин. Наблюдавах теб, Сойката-присмехулка. А ти наблюдаваше мен. Страхувам се, че и двамата бяхме изиграни.

Отказвам да приема, че това е истина. След някои неща дори аз не мога да оцелея. Изричам първите си думи след смъртта на сестра ми:

— Не ти вярвам.

Сноу поклаща глава с престорено разочарование:

— О, скъпа ми госпожице Евърдийн, нали се разбрахме да не се лъжем.

26

Навън в коридора, застанала точно на същото място, ме чака Пейлър.

— Намери ли каквото търсеше? — пита тя.

В отговор вдигам бялата напъпила роза и си тръгвам с препъване. Връщам се по някакъв начин в стаята си, защото следващото нещо, за което си давам сметка, е как пълня чаша с вода в банята и потапям розата в нея. Отпускам се на колене върху студените плочки и присвивам очи към цветето, тъй като на флуоресцентната светлина ми е трудно да се фокусирам върху белотата. Хващам гривната си и я извивам като турникет, докато почва да ме боли. Надявам се, че болката ще ми помогне да се придържам към реалността така, както помагаше на Пийта. Трябва да продължавам да упорствам. Трябва да науча истината за това, какво се е случило.

Има две възможности, макар че свързаните с тях подробности може и да варират. Първо моята версия — Капитолът изпраща ховъркрафта, пуска парашутите и жертва живота на собствените си деца, знаейки, че бунтовниците ще им се притекат на помощ. Има доказателства в подкрепа на това. Гербът на Капитола върху ховъркрафта, няма стрелба от земята, Капитолът отдавна използва децата като средство в битката си срещу окръзите. Другата възможност е Сноу да казва истината. Ховъркрафт на Капитола с екипаж от бунтовници бомбардира децата, за да ускори края на войната. Но ако случаят е такъв, защо Капитолът не обстрелваше неприятеля? Поради елемента на изненада? Не са имали отбрана? Децата са ценни за Окръг 13 или поне така е изглеждало винаги. Е, без мен, може би. След като престанах да бъда от полза, можех да бъда пожертвана. Макар че в тази война вече отдавна не ме смятат за дете. И защо биха го сторили, след като знаят, че собствените им медици вероятно ще реагират и ще бъдат покосени от втория взрив? Не биха го направили. Невъзможно. Сноу лъже. Манипулира ме, както винаги. Надява се да ме настрои срещу бунтовниците и може би да ги унищожи. Да. Разбира се.

Тогава какво ме измъчва? Първо, двойно експлодиращите бомби. И Капитолът би могъл да има същите, но за бунтовниците знам със сигурност. Изобретението на Гейл и Бийти. После налице е фактът, че Сноу не направи опит за бягство, когато знам, че е ненадминат в умението си да оцелява. Не мога да повярвам, че не е имал скривалище някъде, някой бункер, зареден с провизии, в който би могъл да изживее остатъка от жалкия си змийски живот. И накрая, налице е преценката му за Коин. Не може да се отрече, че тя направи точно каквото каза той. Остави Капитола и окръзите да се унищожат взаимно, а после се намеси, за да вземе властта. Дори и такъв да е бил планът й, това не означава, че тя е пуснала парашутите. Победата вече беше в ръцете й. Всичко беше в ръцете й.

Освен аз.

Припомням си как реагира Богс, когато признах, че не съм се замисляла много кой ще е наследникът на Сноу. „Ако незабавният ти отговор не е «Коин», тогава си заплаха. Ти си лицето на бунта. Можеш да имаш повече влияние от всеки друг. Външно изглежда, че най-многото, което си правила досега, е просто да я търпиш“.

Внезапно се сещам за Прим, която още нямаше и четиринайсет години, още не беше достатъчно голяма, за да й дадат званието „войник“, но по някакъв начин беше изпратена да работи на предните линии. Как се е случило подобно нещо? Не се съмнявам, че сестра ми би поискала това. Сигурно е и че би се справила по-добре от много възрастни. Но все пак някой на много високо командно ниво е трябвало да разреши изпращането на тринайсет годишно дете в бойни действия. Дали Коин го е направила с надеждата, че загубата на Прим ще ме извади напълно от релси? Или най-малкото ще ме накара да застана твърдо на нейна страна? Дори не би било нужно да става пред очите ми. От Кръглия площад щяха да предават безброй камери. И да запечатат този миг завинаги.

Не, сега полудявам, изпадам в някакво състояние на параноя. За мисията би трябвало да знаят прекалено много хора. Все някой щеше да проговори. А може би не? Кой друг би трябвало да знае, освен Коин, Плутарх и малък, предан или лесен за пожертване екип?

Отчаяно се нуждая от помощ, за да намеря отговора, само че всички, на които имам доверие, са мъртви. Цина. Богс. Финик. Прим. Тук е Пийта, но той може да изказва само предположения, а и кой знае в какво състояние е умът му. Остава ми само Гейл. Той е далече, но дори и да беше до мен, дали бих могла да му се доверя? Какво бих могла да кажа, как бих могла да се изразя, без да намекна, че точно неговата бомба е убила Прим? Тъй като това е невъзможно, значи Сноу лъже.

В крайна сметка ми остава само един човек, към когото мога да се обърна, който може да знае какво се е случило и който може би още е на моя страна. Ще бъде рисковано дори само да засегна темата. Само че дори Хеймич да си играе с живота ми на арената, едва ли би ме издал на Коин. Каквито и проблеми да имаме помежду си, предпочитаме да решаваме разногласията си на четири очи.

С усилие се надигам от плочките, излизам и прекосявам коридора до стаята му. Когато почукването ми остава без отговор, се вмъквам вътре. Уф! Удивително е колко бързо може да превърне всяко място в истинска кочина. Навсякъде се търкалят чинии с недоядена храна, празни бутилки и изпочупени мебели след пиянско буйство. Той лежи, размъкнат и некъпан, сред усуканите чаршафи на леглото си, в несвяст.

— Хеймич! — Разтърсвам го за крака. Разбира се, това е недостатъчно. Все пак правя още няколко опита, преди да плисна каната с вода в лицето му. Той се свестява с вик и размахва напосоки ножа си. Очевидно продължава да живее в ужас въпреки края на властването на Сноу.

— О-о, ти ли си — казва той. По гласа му разбирам, че още не е съвсем изтрезнял.

— Хеймич…

— Я чуйте само. Сойката-присмехулка си намери гласа. Е, Плутарх ще е доволен. — Той се засмива и отпива голяма глътка от една бутилка. — Защо съм целият мокър? — Пускам каната зад гърба си в купчина мръсни дрехи.

— Трябва да ми помогнеш.

Хеймич се оригва и наоколо се разнасят изпарения от концентрат.

— Какво има, скъпа? Пак неприятности с момчетата? — Не знам защо, но това ме засяга по начин, по който Хеймич рядко успява. Сигурно проличава по лицето ми, защото дори все още пиян, той се опитва да си вземе думите назад: — Добре, не е смешно. — Вече съм на вратата. — Не е смешно! Върни се! — От глухото тупване, с което тялото му се удря в пода, предполагам, че безуспешно се е опитал да ме последва.

Лутам се из резиденцията и изчезвам в един гардероб, пълен с копринени дрехи. Свалям ги от закачалките, правя купчина, а после се заравям в нея. В хастара на джоба си намирам случайно останала таблетка морфлинг и я гълтам на сухо, за да спра надигащата се истерия. Това обаче не е достатъчно да оправи нещата. Хеймич ме вика някъде отдалече, но в неговото състояние няма да ме намери. Особено тук, в новото ми скривалище. Увита в коприна, аз се чувствам като гъсеница в пашкул, която очаква преобразяването си. Винаги съм предполагала, че това е мирно и спокойно състояние. Отначало наистина е така. Но с напредването на нощта се чувствам все повече като хваната в капан, задушавам се от копринените превръзки и не мога да се измъкна, докато не се преобразя в нещо красиво. Гърча се и се мъча да се освободя от съсипаното си тяло и да намеря тайната как да ми поникнат безупречни криле. Въпреки огромното усилие си оставам грозно и ужасно създание, хвърлено в сегашната си форма от експлозията на бомбите.

Срещата със Сноу отваря вратата към стария ми репертоар от кошмари. Сякаш отново съм ужилена от хрътосите. Потапям се във вълна от ужасяващи образи с кратък отдих, който погрешно приемам за събуждане — само за да се потопя в следващата. Когато охраната най-после ме намира, седя на пода на гардероба, омотана в коприна и се раздирам от писъци. Отначало се съпротивлявам, но те успяват да ме убедят, че искат да ми помогнат, смъкват от мен задушаващите дрехи и ме отвеждат в стаята ми. По пътя минаваме покрай един прозорец и виждам как над Капитола настъпва сивото, снежно утро.

Измъчван от ужасен махмурлук, Хеймич чака с шепа хапчета и поднос с храна, която никой от нас няма сили да преглътне. Прави вял опит да ме накара да проговоря отново, но когато вижда, че е безсмислено, ме изпраща да взема вана, която някой ми е приготвил. Ваната е дълбока, до дъното водят три стъпала. Отпускам се в топлата вода, седя покрита със сапунена пяна и се надявам лекарствата да подействат скоро. Погледът ми се фокусира върху розата, която през нощта е разцъфнала, изпълвайки наситения с пара въздух със силното си ухание. Надигам се и посягам за хавлиена кърпа, за да притъпя миризмата, когато чувам плахо почукване, вратата на банята се отваря и виждам три познати лица. Те се опитват да ми се усмихнат, но дори Вения не успява да скрие шока си при вида на обезобразеното ми тяло.

— Изненада! — изписква Октавия и после се разплаква. Появата им ме озадачава, докато не осъзнавам, че това трябва да е той — денят на екзекуцията. Дошли са да ме подготвят за камерите. Да ме преобразят до Нулево ниво на красота. Нищо чудно, че Октавия плаче. Това е невъзможна задача.

Докосват покритата ми с кръпки кожа съвсем леко от страх да не ми причинят болка, затова се изплаквам и избърсвам сама. Казвам им, че вече почти не усещам болката, но Флавий все пак потръпва, докато ме загръща в халат. В спалнята ме чака нова изненада. Седи с изправен гръб на един стол. Излъскана е от перуката в цвят на златист металик до лачените обувки на висок ток и държи бележник. Забележително непроменена, с изключение на празното изражение в очите.

— Ефи — казвам аз.

— Здравей, Катнис. — Тя се изправя и ме целува по бузата, сякаш нищо не се е случило след последната ни среща — вечерта преди Юбилейните игри. — Е, изглежда ни предстои още един голям, голям, много голям ден. Така че защо не започнеш с приготовленията, а аз ще отскоча да видя как върви организацията.

— Добре — казвам на гърба й.

— Говори се, че Плутарх и Хеймич са положили доста усилия да я опазят жива — коментира Вения полугласно. — Затвориха я след бягството ти, което помогна.

Доста пресилено твърдение. Ефи Тринкет — бунтовник. Но не искам Коин да я убие, затова си отбелязвам наум да я представя така, ако ме питат.

— Добре, че Плутарх отвлече и вас тримата.

— Ние сме единственият подготвителен екип, който е още жив. А всички стилисти от Юбилейните игри са мъртви — казва Вения. Не уточнява кой ги е убил. Започвам да се питам дали има значение. Тя предпазливо хваща едната от осеяните ми с белези ръце и я оглежда. — Е, какво мислите за ноктите? Червени или може би гарваново черни?

Флавий извършва истинско чудо с косата ми, като успява да изравни предната част и в същото време подрежда по-дългите кичури така, че да скриват оголените места отзад. Тъй като лицето ми не е пострадало от пламъците, то не създава особени трудности. Щом обличам костюма на Сойка-присмехулка, единствените видими белези са по врата ми, по горната част на ръцете, китките и дланите. Октавия прикрепва брошката с форма на сойка-присмехулка над сърцето ми и отстъпваме назад да погледнем в огледалото. Не мога да повярвам колко нормална са ме направили да изглеждам външно, докато вътрешно се чувствам съсипана.

На вратата се почуква и влиза Гейл.

— Може ли за минута? — моли той. В огледалото наблюдавам подготвителния си екип. Тъй като не са сигурни къде да отидат, те се блъскат един в друг няколко пъти, а после се затварят в банята. Гейл застава зад мен и оглеждаме взаимно отраженията си. Търся нещо, за което да се хвана, някаква следа от момичето и момчето, които се срещнаха случайно в гората преди пет години и станаха неразделни. Питам се какво ли щеше да се случи с тях, ако момичето не беше избрано по време на Жътвата за Игрите на глада. Дали щеше да се влюби в момчето, дори да се омъжи за него? И дали някога в бъдещето, когато братята и сестрите вече са отгледани и пораснали, щеше да избяга с него в гората и да остави Окръг 12 завинаги зад гърба си? Дали щяха да бъдат щастливи, далече в пустошта или това особено, тъжно чувство между тях щеше да се яви и без помощта на Капитола?

— Донесох ти това. — Гейл вдига един колчан. Вземам го и виждам, че вътре има само една обикновена стрела. — Идеята е да бъде символично. Как даваш последния изстрел от войната.

— Ами ако не улуча? — питам аз. — Дали Коин ще я вземе и ще ми я донесе? Или сама ще простреля Сноу в главата?

— Ще улучиш. — Гейл нагласява колчана на рамото ми.

Стоим лице в лице, без да се поглеждаме в очите.

— Не дойде да ме видиш в болницата. — Той не отговаря, така че накрая просто го казвам: — Твоята бомба ли беше?

— Не знам. И Бийти не знае — отговаря той. — Има ли значение? Винаги ще си мислиш така.

Той ме чака да отрека: искам да отрека, но е вярно. Дори сега виждам проблясването, което я възпламенява, усещам горещината на пламъците. И никога няма да съм в състояние да отделя този момент от Гейл. Мълчанието е моят отговор.

— Това беше единственият ми коз — че се погрижих за семейството ти — казва той. — Стреляй точно. — Докосва бузата ми и си тръгва. Искам да го повикам да се върне и да му кажа, че сгреших. Че ще намеря начин да се примиря. Да си спомня обстоятелствата, при които той създаде бомбата. Да взема предвид собствените си непростими престъпления. Да открия истината за това, кой е пуснал парашутите. Да докажа, че не са били бунтовниците. Да му простя. Но тъй като не мога, ще се наложи да понасям болката.

Ефи идва да ме отведе на някаква среща. Вземам лъка и в последния момент си спомням за розата, която блести в своята чаша с вода. Отварям вратата на банята и намирам членовете на подготвителния си екип, седнали един до друг на ръба на ваната, прегърбени и сломени. Спомням си, че не съм единствената, чийто живот е бил съсипан.

— Хайде — казвам им аз. — Публиката чака.

Очаквам работна среща, в която Плутарх, като продуцент на предаването, ще ме инструктира къде да застана и какво да кажа, преди да застрелям Сноу. Вместо това влизам в стая, където около масата седят шестима души. Пийта, Джоана, Бийти, Хеймич, Ани и Енобария. Всички са облечени в сивите бунтовнически униформи на Окръг 13. Никой не изглежда особено добре.

— Какво е това? — питам.

— Не сме сигурни — отговаря Хеймич. — Прилича на събиране на оцелелите победители.

— Само ние ли сме останали? — питам.

— Цената на славата — казва Бийти. — И двете страни са ни набелязали като мишени. Капитолът уби победителите, за които подозираше, че са бунтовници. Бунтовниците убиха онези, за които смятаха, че са в съюз с Капитола.

Джоана поглежда намръщено Енобария:

— А тя какво прави тук?

— Тя е защитена по силата на така нареченото Споразумение „Сойка-присмехулка“ — казва Коин, която влиза след мен. — С което Катнис Евърдийн се съгласи да подкрепи бунтовниците срещу имунитета на заловените победители. Катнис спази своята част от сделката, и следователно и ние ще спазим нашата.

Енобария се усмихва на Джоана.

— Не гледай толкова самодоволно — казва Джоана. — Пак ще те убием.

— Седни, ако обичаш, Катнис — казва Коин, като затваря вратата. Сядам между Ани и Бийти, като внимателно поставям розата на Сноу на масата. Както обикновено, Коин минава право на въпроса. — Поканих ви тук, за да уредим един спор. Днес ще екзекутираме Сноу. В предишните седмици стотици негови съучастници в потисничеството на Панем бяха осъдени и сега очакват смъртта си. Въпреки това, окръзите са понесли толкова много страдания, че според жертвите тези мерки са недостатъчни. Всъщност мнозина призовават за пълно унищожение на гражданите на Капитола. В интерес на поддържането на достатъчна численост на населението обаче, не можем да си позволим това.

През водата в чашата виждам разкривения образ на едната ръка на Пийта. Белезите от изгаряне. Сега и двамата сме огнени мутове. Вдигам очи към челото му, което пламъците са обгорили, като са опърлили веждите и за малко са пропуснали очите. Същите онези сини очи, които едно време в училище срещаха моите, а после бързо поглеждаха настрани. Точно както сега.

— Затова беше предложена алтернатива. Тъй като с колегите не можем да стигнем до единодушно съгласие, се споразумяхме да оставим победителите да решат. Планът ще бъде одобрен при мнозинство от четирима души. Никой не може да се въздържа от гласуване — казва Коин. — Предложено беше, вместо да елиминираме цялото население на Капитола, да проведем едно последно, символично издание на Игрите на глада, като използваме децата, които са преки роднини на хората, държали най-голямата власт.

Всички се обръщаме към нея.

— Какво? — казва Джоана.

— Да проведем нови Игри на глада, като използваме деца от Капитола — казва Коин.

— Шегувате ли се? — казва Пийта.

— Не. Трябва също да ви кажа, че ако наистина проведем тези Игри, ще се знае, че това е било направено с вашето съгласие, но заради собствената ви сигурност ще запазим в тайна кой как е гласувал — казва ни Коин.

— Това идея на Плутарх ли беше? — пита Хеймич.

— Беше моя — казва Коин. — Струваше ми се, че така ще удовлетворим нуждата от отмъщение с цената на най-малко жертви. Можете да гласувате.

— Не! — избухва Пийта. — Гласувам „не“, разбира се! Не може да има нови Игри на глада!

— Защо не? — пита Джоана. — На мен ми се струва съвсем честно. Сноу дори има малка внучка. Гласувам „за“.

— Аз също — казва Енобария, почти с безразличие. — Нека изпитат ужаса, който сами са създали.

— Затова вдигнахме бунт. Помните ли? — Пийта поглежда останалите. — Ани?

— Аз гласувам „против“ заедно с Пийта — казва тя. — Същото щеше да направи и Финик, ако беше тук.

— Но той не е, защото мутовете на Сноу го убиха — припомня й Джоана.

— Не — казва Бийти. — Това ще създаде лош прецедент. Трябва да престанем да гледаме един на друг като врагове. На този етап единството е най-важно за нашето оцеляване. Не.

— Останаха Катнис и Хеймич — казва Коин.

Дали е било така и тогава? Преди почти седемдесет и пет години? Дали група хора са седнали около заседателната маса и са гласували за Игрите на глада? Дали е имало несъгласни? Дали някой е отправил призив за милост, сподавен от призивите за смъртта на децата от окръзите? Ароматът на розата на Сноу прониква в ноздрите ми, спуска се надолу и гърлото ми се свива в пристъп на отчаяние. Всичките ми любими хора са мъртви, а ние обсъждаме следващите Игри на глада с цел да загинат по-малко хора. Нищо не се е променило. И няма никога да се промени.

Преценявам вариантите си внимателно, премислям всичко. Без да откъсвам очи от розата, казвам:

— Гласувам „за“… заради Прим.

— Хеймич, твоят глас е решаващ — казва Коин.

Разгневен, Пийта се опитва да внуши на Хеймич в какво зверство може да стане съучастник, но усещам, че Хеймич ме гледа. Значи това е моментът. Когато ще открием точно колко си приличаме и колко много ме разбира той в действителност.

— Аз гласувам със Сойката-присмехулка — казва той.

— Отлично. Това решава вота — казва Коин. — Сега вече трябва да заемем местата си за екзекуцията.

Докато минава покрай мен, вдигам чашата с розата:

— Може ли да се погрижите Сноу да носи това? Точно над сърцето си?

Коин се усмихва:

— Разбира се. И ще се погрижа да научи за Игрите.

— Благодаря — казвам.

В стаята влизат много хора и ме заобикалят. Последното полагане на пудра, инструкциите от Плутарх, докато ме водят към входните врати на резиденцията. Кръглият площад прелива от хора, пълни са и страничните улици. Останалите заемат местата си отвън. Охрана. Официални лица. Бунтовнически водачи. Победители. Чувам приветствените възгласи, които показват, че Коин се е появила на балкона. После Ефи ме потупва по рамото и излизам навън в студената светлина на зимното слънце. Отивам до мястото си, придружена от оглушителния рев на тълпата. Според инструкциите се обръщам така, че да ме виждат в профил и чакам. Когато извеждат Сноу през вратата, зрителите полудяват. Завързват ръцете му зад една колона, което е ненужно. Няма къде да избяга. Няма къде да отиде. Това не е широката сцена пред Тренировъчния център, а тясната тераса пред резиденцията на президента. Нищо чудно, че никой не си даде труд да ме накара да се упражнявам. Той е на десетина метра от мен.

Усещам как лъкът мърка в ръката ми. Посягам назад и издърпвам стрелата. Поставям я, прицелвам се в розата, но наблюдавам лицето му. Той започва да кашля и по брадичката му се стича кървава струйка. Езикът му потрепва над пухкавите устни. Търся в очите му и най-малък признак за някаква емоция, страх, угризения, гняв. Но там е само същото развеселено изражение, с което свърши последният ни разговор. Сякаш той отново изрича думите. О, скъпа ми госпожице Евърдийн, нали се разбрахме да не се лъжем.

Прав е. Разбрахме се.

Върхът на стрелата ми се премества нагоре. Отпускам тетивата. Президентът Коин се свлича от стената на балкона и пада тежко на земята. Мъртва.

27

В зашеметената реакция, която следва, долавям ясно един звук. Смехът на Сноу. Ужасен клокочещ кикот, придружен от изригване на пенеста кръв, когато започва кашлицата. Виждам го как се навежда напред, бълвайки през устата последните остатъци от живота си, докато охраната го скрива от погледа ми.

Когато сивите униформи започват да ме заобикалят, си мисля какво ли съдържа краткото ми бъдеще като убиец на новия президент на Панем. Разпит, вероятно изтезания, със сигурност публична екзекуция. Как ще се наложи отново да се сбогувам за последен път с шепата хора, които все още заемат място в сърцето ми. Перспективата за това, как ще се наложи да се изправя пред майка си, която сега ще бъде съвсем сама на света, решава въпроса.

— Лека нощ — прошепвам на лъка в ръката си и усещам как застива неподвижно. Вдигам лявата си ръка и извивам глава, за да откъсна със зъби хапчето от ръкава си. Вместо това зъбите ми се забиват в плът. Рязко дръпвам глава назад и се оказвам очи в очи с Пийта, само че сега очите му издържат на погледа ми. От следите от зъби по ръката, която е сложил върху танатоската ми, се стича кръв. — Пусни ме — озъбвам му се, като се опитвам да изтръгна ръката си от хватката му.

— Не мога — казва той. Издърпват ме от него и усещам как откъсват джоба от ръкава ми, виждам как виолетовата таблетка пада на земята, гледам как ботушът на един пазач стъпква последния подарък на Цина. Превръщам се в диво животно — ритам, забивам нокти, хапя, правя всичко, което мога, за да се освободя от тази паяжина от ръце, докато тълпата напира да нахлуе вътре. Пазачите ме вдигат високо, а аз продължавам да се мятам, докато ме носят над гъстата тълпа от хора. Започвам да крещя за Гейл. Не мога да го намеря в множеството, но той ще разбере какво искам. Един точен изстрел, който да сложи край на всичко. Само че няма стрела, няма куршум. Възможно ли е да не ме вижда? Не. Над нас, върху огромните екрани, разположени из Кръглия площад, всички виждат какво се случва. Той гледа, знае, но не изпълнява нашата уговорка. Точно както аз не го направих, когато го заловиха. Неубедителни извинения за ловци и приятели. И в двата случая.

Сама съм.

В резиденцията ми слагат белезници и превръзка на очите. Ту ме влачат, ту ме носят по дълги коридори, пътуваме нагоре-надолу с асансьори и накрая ме хвърлят на някакъв под, застлан с килим. Свалят ми белезниците и зад мен се затръшва врата. Вдигам превръзката на очите си и виждам, че съм в старата си стая в Тренировъчния център. Онази, в която живях през последните скъпоценни дни преди първите Игри на глада, а после и преди Юбилейните. Леглото е голо, само с матрак, гардеробът зее отворен и е празен, но бих познала тази стая навсякъде.

С огромно усилие се изправям и събличам костюма на Сойката-присмехулка. Всичко ме боли и може би имам един-два счупени пръста, но при боричкането с пазачите най-много е пострадала новата ми розова кожа. Накъсана е като тоалетна хартия, а през лабораторно отгледаните клетки се процежда кръв. Не идват лекари, а и мен не ме е грижа, затова пропълзявам върху дюшека, като очаквам да умра от загуба на кръв.

Нямам такъв късмет. До вечерта кръвта се съсирва — схваната съм, боли ме, кожата ми лепне, но съм жива. С куцукане влизам под душа, нагласявам го на най-нежната програма, която си спомням, без сапун и шампоан, и прикляквам под топлата струя, с лакти на коленете и глава, заровена в ръцете.

Казвам се Катнис Евърдийн. Защо не съм мъртва? Би трябвало да съм мъртва. За всички би било най-добре, ако съм мъртва…

Излизам, стъпвам на килимчето и горещият въздух почти изпича увредената ми кожа, докато я изсуши. Нямам никакви чисти дрехи, които да облека. Нито дори хавлиена кърпа, в която да се загърна. Връщам се в стаята и установявам, че костюмът на Сойка-присмехулка е изчезнал. На негово място има книжен халат. Изпратили са ми ядене от тайнствената кухня и кутийка лекарства за десерт. Залавям се за работа и изяждам храната, изпивам хапчетата и втривам мехлема в кожата си. Сега трябва да се съсредоточа върху начина на самоубийството си.

Свивам се отново на изцапания с кръв дюшек: не ми е студено, но с този книжен халат се чувствам съвсем гола. Да се самоубия, като скоча през прозореца, не е вариант — стъклото на прозореца сигурно е дебело поне трийсет сантиметра. Мога да направя отлична примка, но няма нищо, на което да се обеся. Бих могла да събирам хапчетата си и после да взема смъртоносна доза, но съм сигурна, че ме наблюдават денонощно. Възможно е и в този момент да ме показват на живо по телевизията, а коментаторите да се опитват да анализират какъв може да е бил мотивът ми да убия Коин. При такова постоянно наблюдение почти всеки опит за самоубийство става невъзможен. Отнемането на живота ми е привилегия на Капитола. Отново.

Мога единствено да се предам. Решавам да лежа на леглото, без да ям, да пия и да вземам лекарства. И бих могла да го направя. Просто да умра. Ако не беше абстиненцията от морфлинга. Не малко по малко като в болницата в Тринайсети, а рязко, изведнъж. Сигурно съм била на доста голяма доза, защото когато ме завладява копнежът за него, придружен от тръпки, пронизващи болки и непоносим студ, решимостта ми е смачкана като черупка на яйце. Пълзя на колене, забивам нокти в килима и търся онези скъпоценни таблетки, които захвърлих в един момент, когато се чувствах по-силна. Премислям плана си за самоубийство и решавам да се подложа на бавна смърт с морфлинг. Ще се превърна в торба от кости с жълта кожа и огромни очи. Придържам се към плана в продължение на два дни и постигам добър напредък, когато се случва нещо неочаквано.

Започвам да пея. На прозореца, под душа, насън. Час след час балади, любовни песни, планински напеви. Всички песни, на които ме научи баща ми, преди да умре, защото със сигурност в живота ми оттогава насам е имало много малко музика. Удивителното е колко ясно ги помня. Мелодиите, думите. Гласът ми, отначало груб и пресекващ на високите ноти, става по-топъл и се превръща в нещо великолепно. Глас, който би накарал сойките-присмехулки да замлъкнат, а после да се надпреварват да пеем заедно. Минават дни, седмици. Гледам как снеговете падат по перваза отвън пред прозореца ми. И през цялото това време чувам единствено собствения си глас.

Какво ли правят? Защо се бавят? Толкова ли е трудно да се подготви екзекуцията на една малолетна убийца? Продължавам със самоунищожението си. Тялото ми е по-слабо от всякога, а битката ми срещу глада е толкова ожесточена, че понякога животинската част от мен се поддава на изкушението за намазан с масло хляб или печено месо. Все пак печеля. В продължение на няколко дни се чувствам доста зле и си мисля, че може би най-после напускам този живот, когато осъзнавам, че таблетките морфлинг намаляват. Опитват се постепенно да ме откажат от наркотика. Но защо? Със сигурност ще е по-лесно да се отърват от една дрогирана Сойка-присмехулка пред цяла тълпа. А след това ме осенява ужасна мисъл: ами ако не се канят да ме убият? Ако имат други планове за мен? Някакъв нов начин да ме преобразят, обучат и използват?

Няма да го направя. Ако не мога да се самоубия в тази стая, ще се възползвам от първата попаднала ми възможност навън, за да довърша работата. Могат да ме угояват. Могат да преработят изцяло тялото ми, да ме облекат в хубави дрехи и да ме направят отново красива. Могат да създадат оръжия-мечта, които оживяват в ръцете ми, но никога повече няма да промият мозъка ми, за да ме убедят да ги използвам. Вече не храня никаква вярност към тези чудовища, наречени човешки същества, презирам факта, че самата аз съм такова. Мисля, че в думите на Пийта имаше нещо наистина вярно, когато казваше, че трябва да се унищожим помежду си и да оставим някой свестен вид да поеме нещата в свои ръце. Защото има нещо много сбъркано в едно създание, което жертва живота на децата си, за да намери разрешение на конфликтите си. Можете да го извъртате както искате. Сноу смяташе, че Игрите на глада са ефективно средство за контрол. Коин смяташе, че парашутите ще ускорят изхода на войната. Но в крайна сметка кой спечели от това? Никой. Истината е, че никой няма полза да живее в свят, където се случват такива неща.

След като в продължение на два дни лежа, без да правя опит да ям, да пия или дори да взема таблетка морфлинг, вратата на стаята ми се отваря. Някой прекосява стаята, заобикаля леглото и застава в полезрението ми. Хеймич.

— Процесът срещу теб приключи — казва той. — Хайде. Прибираме се вкъщи.

Вкъщи? За какво говори той? Моят дом вече го няма. А дори да беше възможно да отида на това въображаемо място, аз съм прекалено слаба да се движа. Появяват се разни непознати. Рехидратират ме и ме хранят. Къпят ме и ме обличат. Някакъв човек ме вдига като парцалена кукла, изнася ме на покрива, качва ме на един ховъркрафт и ме пристяга с колан към седалката. Хеймич и Плутарх седят срещу мен. След няколко мига се издигаме във въздуха.

Никога не съм виждала Плутарх в такова добро настроение. Той направо сияе.

— Сигурно имаш милион въпроси! — Не реагирам, но той въпреки това започва да разказва.

След като застрелях Коин, настъпил пълен хаос. Когато врявата утихнала, открили тялото на Сноу, все още завързано за колоната. Мненията са различни — не е ясно дали се е задушил до смърт, докато се е смеел, или го е стъпкала тълпата. Никого всъщност не го е грижа. Набързо били проведени извънредни избори и Пейлър била избрана за президент. Плутарх бил назначен за секретар по комуникациите, което означава, че определя телевизионните програми. Първото важно събитие, излъчено по телевизията, бил моят процес, в който той се явил и като главен свидетел. В моя защита, разбира се. Макар че по-голямата част от заслугата за оневиняването ми трябва да се отдаде на д-р Аурелиус, който очевидно си е заслужил дремките, като ме е представил като безнадеждна лунатичка, изпаднала в шок след продължително участие в бойни действия. Едно условие за освобождаването ми е да остана под неговите грижи, макар че това ще трябва да става по телефона, защото той никога не би живял на такова западнало място като Окръг 12, а аз не мога да мръдна оттам до второ нареждане. Истината е, че никой не знае какво точно да прави с мен сега, когато войната свърши, макар Плутарх да е сигурен, че ако избухне нова, биха могли да ми намерят някаква роля. При тези думи той почва силно да се смее. Изглежда не се притеснява, че другите не разбират шегите му.

— За нова война ли се готвиш, Плутарх? — питам аз.

— О, не сега. Сега сме в онзи сладък период, когато всички са съгласни, че ужасите, които преживяхме толкова скоро, не бива никога да се повтарят — казва той. — Но колективното мислене обикновено е краткотрайно. Ние сме непостоянни, глупави същества със слаба памет и невероятна дарба за самоунищожение. Макар че кой знае? Може би този път ще е друго, Катнис.

— Кое? — питам.

— Може би този път ще запомним. Може би сме свидетели на еволюцията на човешката раса. Помисли върху това. — А после ме пита дали бих искала да участвам в едно ново музикално предаване, което започва след няколко седмици. Нещо различно, което ще ми се отрази добре. Обещава да ми изпрати екипа.

Кацаме за малко в Окръг 3 да оставим Плутарх. Той има среща с Бийти, за да модернизират технологията на излъчване. Прощалните му думи към мен са: „Обаждай се“.

Когато отново се издигаме сред облаците, поглеждам Хеймич:

— Защо се връщаш в Дванайсети?

— Изглежда и за мен не могат да намерят място в Капитола — казва той.

Отначало не оспорвам това. Но в мен започват да се промъкват съмнения. Хеймич не е убил никого. Би могъл да отиде навсякъде. Ако се връща в Окръг 12, то е, защото са му наредили.

— Трябва да се грижиш за мен, нали? Като мой ментор? — Той свива рамене. Тогава осъзнавам какво значи това. — Майка ми няма да се върне.

— Не — казва той. Измъква от джоба на якето си един пощенски плик и ми го подава. Гледам красивия, съвършено оформен почерк. — Тя помага за създаването на болница в Окръг Четири. Иска да се обадиш веднага щом пристигнем. — Пръстът ми проследява изящната извивка на буквите. — Знаеш защо не може да се върне. — Да, знам защо. Защото заради баща ми, Прим и пепелищата това място е твърде болезнено за нея. Но очевидно не и за мен. — Искаш ли да знаеш кой още няма да бъде там?

— Не — казвам. — Искам да се изненадам.

Както подобава на един добър ментор, Хеймич ме кара да изям един сандвич, а след това, през остатъка от пътуването, се преструва, че вярва, че спя. Заема се да претършува всяко отделение на ховъркрафта, за да намери алкохола и да го скрие в чантата си. Приземяваме се на поляната в Градчето на победителите през нощта. Прозорците на половината къщи светят, включително тази на Хеймич и моята. Не и в тази на Пийта. Някой е стъкнал огън в кухнята ми. Сядам в люлеещия се стол пред него и стискам здраво писмото от майка ми.

— Е, ще се видим утре — казва Хеймич.

Когато звънтенето на бутилките с алкохол в чантата му заглъхва, прошепвам: „Съмнявам се“.

Не съм в състояние да помръдна от стола. Останалата част от къщата се издига като застрашителен силует — студена, празна и тъмна. Загръщам се с един стар шал и гледам пламъците. Сигурно заспивам, защото следващото, за което си давам сметка, е, че е сутрин и Мазната Сае се суети около печката. Приготвя ми яйца и препечен хляб и седи там, докато изяждам всичко. Не говорим много. Малката й внучка, онази, която живее в свой собствен свят, взема едно кълбо яркосиня прежда от кошницата за плетене на майка ми. Мазната Сае й казва да го върне обратно, но аз казвам, че може да го вземе. Вече никой в тази къща не може да плете. След закуска Мазната Сае измива съдовете и си отива, но когато става време за вечеря, се връща и пак ме кара да ям. Не знам дали се държи като добра съседка или й плащат, но идва два пъти на ден. Тя готви, аз ям. Опитвам се да преценя следващия си ход. Сега нищо не ми пречи да се самоубия. Но изглежда чакам нещо.

Понякога телефонът дълго звъни, но не го вдигам. Хеймич никога не ме посещава. Може би е променил решението си и си е заминал, макар да подозирам, че просто е пиян. Не идва никой, освен Мазната Сае и внучката й. След месеци на самотно затворничество те ми се струват като цяла тълпа.

— Днес пролетта се усеща във въздуха. Би трябвало да излезеш — казва тя. — Да отидеш на лов.

Не съм излизала от къщата. Не съм излизала дори от кухнята, освен за да отида до малката баня, която е точно до нея. Нося същите дрехи, с които тръгнах от Капитола. Единственото, което правя, е да седя пред камината. И да се взирам в неотворените писма, които се трупат на полицата на камината.

— Нямам лък.

— Провери в другите стаи — казва тя.

Тя си тръгва, аз обмислям дали да проверя. Отказвам се. Но след няколко часа все пак отивам, като вървя тихо само по чорапи, за да не разбудя призраците. В кабинета, където пих чай с президента Сноу, намирам кашон с ловджийското яке на баща ми, книгата ни с растенията, сватбената снимка на родителите ми, канелката, която Хеймич ми изпрати и медальона, който Пийта ми даде на арената-часовник. Двата лъка и един колчан стрели, които Гейл измъкна в нощта на запалителните бомби, лежат на бюрото. Обличам ловното яке и оставям останалите неща недокоснати. Заспивам на дивана в хола. Следва ужасен кошмар, в който лежа на дъното на дълбок гроб и всеки мъртвец, когото познавам по име, идва и хвърля върху мен пълна лопата пепел. Сънят е доста дълъг, като се има предвид списъкът на хората, и колкото по-дълбоко ме затрупват, толкова по-трудно ми е да дишам. Опитвам се да извикам, моля ги да спрат, но пепелта изпълва устата и носа ми и не мога да издам никакъв звук. И въпреки това лопатата продължава да стърже до безкрай.

Стряскам се и се събуждам. Бледата утринна светлина наднича през щорите. Стържещият звук на лопатата продължава. Все още наполовина потопена в кошмара, тичам по коридора, излизам навън и тръгвам покрай къщата, защото сега съм напълно сигурна, че мога да се разкрещя на мъртвите. Виждам го и спирам. Копае под прозорците и лицето му е зачервено. В една ръчна количка има пет малки храста.

— Ти се върна — казвам аз.

— Д-р Аурелиус ме пусна да си тръгна от Капитола едва вчера — казва Пийта. — Между другото, поръча ми да ти кажа, че не може вечно да се преструва, че те лекува. Трябва да вдигаш телефона.

Той изглежда добре. Отслабнал е, покрит е с белези от изгаряния като мен, но онова размътено, измъчено изражение е изчезнало от очите му. Оглежда ме леко намръщен. Правя вял опит да отметна косата си от очите и осъзнавам, че е сплъстена на кичури. Чувствам се готова да се отбранявам:

— Какво правиш?

— Тази сутрин отидох в гората и донесох тези. За нея — казва той. — Мислех си, че можем да ги посадим край къщата.

Поглеждам храстите, буците пръст, които висят от корените им и затаявам дъх, когато в съзнанието ми изниква думата роза. Готвя се да закрещя на Пийта ужасни неща, когато си спомням цялото име. Не обикновена роза, а вечерна иглика — примроуз. Цветето, на което е кръстена сестра ми. Кимвам на Пийта в знак на съгласие и бързо се връщам в къщата, като заключвам вратата. Но ужасното нещо е вътре, а не вън. Разтреперана от слабост и нервност, изтичвам нагоре по стълбите. На последното стъпало се спъвам и падам на пода. Насилвам се да се изправя и влизам в стаята си. Ароматът е много слаб, но все още се носи във въздуха. Там е. Бялата роза сред изсушените цветя във вазата. Съсухрена и крехка, но все още запазила онова неестествено съвършенство, култивирано в парника на Сноу. Грабвам вазата, слизам с препъване до кухнята и изхвърлям съдържанието й в жаравата. Когато цветята се запалват, силен син пламък обвива розата и я поглъща. Огънят отново побеждава розите. Разбивам вазата на пода, за по-сигурно.

Пак се качвам горе и разтварям широко прозорците на спалнята, за да прогоня остатъка от вонята на Сноу. Но още я усещам — по дрехите ми и в порите ми. Събличам се и по дрехите ми остават парчета кожа, големи колкото карти за игра. Като избягвам огледалото, заставам под душа и изстъргвам розите от косата си, от тялото си, от устата си. Ярко розова и разтърсвана от тръпки, намирам чисти дрехи. Отнема ми половин час да си вчеша косата. Мазната Сае отключва предната врата. Докато тя приготвя закуската, хвърлям в огъня дрехите, които съм съблякла. По неин съвет изрязвам ноктите си с нож.

Докато ям яйцата, я питам:

— Къде отиде Гейл?

— В Окръг 2. Там заема някаква важна длъжност. Виждам го от време на време по телевизията — казва тя.

Разравям се из душата си и се мъча да доловя гняв, омраза, копнеж. Откривам само облекчение.

— Днес ще отида на лов — казвам аз.

— Е, малко пресен дивеч няма да е излишен — отговаря тя.

Въоръжавам се с лък и стрели и потеглям с намерението да изляза от Дванайсети през Ливадата. Близо до площада има екипи от хора с маски и ръкавици, и конски каруци. Пресяват онова, което е лежало под снега тази зима. Събират останки. Една каруца е спряла пред къщата на кмета. Разпознавам Том, стария колега на Гейл, който спира за миг и бърше потта от лицето си с кърпа. Спомням си, че го видях в Тринайсети, но трябва да се е върнал. Поздравява ме, а аз събирам кураж да попитам:

— Намериха ли някого вътре?

— Цялото семейство. И двамата им работници — казва ми Том.

Мадж. Тиха, мила и смела. Момичето, което ми подари брошката и ми даде име. Преглъщам с усилие. Питам се дали и довечера тя ще се присъедини към хората от кошмарите ми. Които изсипват пепелта в устата ми.

— Мислех си, че може би тъй като той беше кмет…

— Като кмет на Дванайсети едва ли е имал някакъв шанс — казва Том.

Кимвам и продължавам напред, като внимавам да не поглеждам към дъното на каруцата. Из целия град и Пласта е същото. Жътвата на мъртъвците. Когато приближавам развалините на старата си къща, пътят се задръства с каруци. Ливадата е изчезнала или поне драматично променена. Изкопали са дълбока яма и редят в нея кости — масов гроб за моите хора. Заобикалям дупката и влизам в гората на обичайното място. Обаче няма значение. По оградата вече не тече ток и е укрепена с дълги клони, за да възпира хищниците. Но старите навици умират трудно. Искам да отида до езерото, но нямам сили и едва успявам да стигна до мястото, където се срещахме с Гейл. Сядам на скалата, където ни засне Кресида — струва ми се прекалено широка без неговото тяло до мен. Няколко пъти затварям очи и броя до десет — мисля си, че щом ги отворя, той ще се е появил изневиделица, напълно безшумно, както правеше толкова често. Налага се да си напомня, че Гейл е в Окръг 2, намерил си е фантастична работа и сигурно целува нечии други устни.

Денят е от онези, които бяха любими на някогашната Катнис. Ранна пролет. Гората се пробужда след дългата зима. Но приливът на енергия, който започна с появата на игликите, затихва. Когато успявам да стигна обратно до оградата, ми е толкова лошо и съм толкова замаяна, че се налага Том да ме откара вкъщи с каруцата, с която превозват мъртъвците. Да ми помогне да стигна до канапето в хола, където гледам как кълбата прах се въртят в тънките лъчи следобедна светлина.

При звука от съскането рязко завъртам глава, но ми трябва известно време да осъзная, че той е истински. Как може да се е озовал тук? Оглеждам следите от нокти на някакво диво животно, задната лапа, която държи леко вдигната, изпъкналите кости на лицето му. Значи е дошъл пеша, чак от Тринайсети. Може би са го изхвърлили или може би просто там му е било непоносимо без нея, затова е дошъл да я търси.

— Напразно си бил път. Тя не е тук — казвам му аз. Жълтурчето изсъсква отново. — Тя не е тук. Можеш да съскаш колкото си искаш. Няма да намериш Прим. — При звука на името й той вдига глава и се наежва. Вдига притиснатите си към главата уши. Започва да мяука с надежда. — Махай се! — Той успява да избегне възглавницата, която запращам по него. — Махай се! Тук не е останало нищо за теб! — Започвам да треперя, обзета от ярост към него. — Тя няма да се върне! Тя никога вече няма да се върне тук! — Грабвам друга възглавница и се изправям на крака да се прицеля по-добре. Изведнъж сълзите почват да се леят по бузите ми. — Тя е мъртва. — Хващам се за корема, за да притъпя болката. Отпускам се на пети, като люлея възглавницата и плача. — Тя е мъртва, глупав котак такъв. Тя е мъртва. — Нов звук, наполовина плач, наполовина пеене, излиза от тялото ми, давайки гласен израз на отчаянието ми. Жълтурчето също започва да вие. Каквото и да правя, той няма да си отиде. Той обикаля в кръг около мен, точно толкова далече, че да не мога да го стигна, докато вълна след вълна от ридания разтърсва тялото ми, докато накрая губя съзнание. Но той сигурно разбира. Сигурно знае, че се е случило немислимото и за да оцелее, ще са нужни действия, които по-рано са били немислими. Защото часове по-късно, когато се свестявам в леглото си, той е там в лунната светлина. Свит до мен, с будни жълти очи, пазещ ме от нощта.

На сутринта той седи стоически, докато почиствам порязаните места, но при измъкването на тръна от лапата му започва да мяука като малко коте. Накрая и двамата отново плачем, само че този път се утешаваме взаимно. После отварям писмото от майка ми, което Хеймич ми даде, избирам телефонния номер и плача и с нея. Пийта пристига заедно с Мазната Сае и носи топъл хляб. Тя ни приготвя закуска и аз давам всичкия си бекон на Жълтурчето.

Бавно, с много изгубени дни, се връщам към живота. Опитвам се да следвам съвета на д-р Аурелиус и да се занимавам с разни неща, когато едно от тях най-после придобива смисъл. Споделям с него идеята си за книгата и със следващия влак от Капитола пристига голяма кутия пергаментови листове.

Взех идеята от семейната ни книга с растенията. В нея записвахме онези неща, които не можем да поверим само на паметта. Страницата започва с изображение на съответния човек. Снимка, ако успеем да намерим. Ако не — скица или рисунка от Пийта. После, написани с най-грижливия ми почерк, следват всички детайли, които ще е престъпление да забравим. Как Лейди близна Прим по бузата. Смехът на баща ми. Бащата на Пийта със сладките. Цветът на очите на Финик. Какво можеше да направи Цина с парче копринен плат. Богс, който препрограмира холото. Ру, изправена на пръсти, с ръце, леко разперени настрани, като птица, която се готви да полети. Отново и отново. Подпечатваме страниците със солена вода и обещания да живеем достойно, за да не бъде смъртта им напразно. Хеймич най-после се присъединява към нас и ни разказва за онези двайсет и три години, през които е бил принуден да обучава трибути. Допълненията стават по-малки. Някой стар спомен, който изплува на повърхността. Късна иглика, запазена между страниците. Отделни късчета щастие, като снимката на новородения син на Финик и Ани.

Научаваме се отново да си намираме занимания. Пийта пече. Аз ходя на лов. Хеймич пие, докато алкохолът свършва, а после отглежда гъски, докато пристигне следващият влак. За щастие гъските могат да се грижат чудесно сами за себе си. Не сме сами. Още няколкостотин души се връщат, защото, каквото и да се е случило, това е нашият дом. Тъй като мините са затворени, те разорават пепелищата и засаждат храна. Машини от Капитола разчистват терен за нова фабрика, където ще се произвеждат лекарства. Макар че никой не се грижи за Ливадата, тя пак се раззеленява.

Двамата с Пийта се сближаваме. Все още има моменти, когато той стиска здраво облегалката на някой стол и не я пуска, докато бързо мяркащите се спомени приключат. Аз се будя с писъци от кошмари за мутове и загинали деца. Но ръцете му са там, за да ме утешат. А накрая — и устните му. В нощта, когато изпитвам отново онова усещане — гладът, който ме завладя на брега, — разбирам, че това така или иначе щеше да се случи. Че за да оцелея, ми е нужен не огънят на Гейл, разпален с ярост и омраза. Самата аз имам огън в изобилие. Нужно ми е глухарчето през пролетта. Яркожълтият цвят, който означава възраждане, а не унищожение. Обещанието, че животът може да продължи, независимо колко тежки са нашите загуби. Че може отново да бъде хубаво. И само Пийта може да ми даде това.

Затова после, когато той прошепва: „Ти ме обичаш. Вярно или не?“

Аз му казвам:

— Вярно.