Сойка-присмехулка

1

Взирам се надолу в обувките си и гледам как износената кожа се покрива с тънък слой пепел. Тук беше леглото, което делях със сестра си Прим. Ето там се намираше кухненската маса. Тухлите от комина, рухнал в овъглена купчина, подсказват къде е била останалата част от къщата. Как иначе мога да се ориентирам в това море от сивота?

От Окръг 12 не е останало почти нищо. Преди месец запалителните бомби на Капитола изтриха от лицето на земята къщите на бедните миньори от каменовъглените мини на Пласта, магазините в града, дори Сградата на справедливостта. Единственото място, което се спаси от изпепеляване, беше Градчето на победителите. Не знам точно защо. Навярно за да има някое прилично място, където да отсядат онези, принудени да идват тук по дела на Капитола. Някой и друг репортер. Комисия, оценяваща състоянието на въглищните мини. Взвод миротворци, които проверяват дали има завърнали се бегълци.

Но никой не се връща, освен мен. А и аз съм дошла за малко. Властите в Окръг 13 бяха против това пътуване. Гледаха на него като на твърде скъпо и безсмислено начинание, като се има предвид, че поне половин дузина невидими ховъркрафти кръжат в небето, за да ме пазят, и че посещението ми няма да донесе никакви нови сведения. И въпреки всичко трябваше да го видя. Толкова много, че поставих това като условие за сътрудничеството си в техните планове.

Накрая Плутарх Хевънсбий, главният гейм-мейкър, който беше организирал бунтовниците в Капитола, вдигна ръце.

— Нека да отиде. По-добре да изгубим един ден, отколкото още един месец. Може би една малка обиколка из Дванайсети е тъкмо онова, което й е нужно да се убеди, че сме на една и съща страна.

На една и съща страна. Болка пробожда лявото ми слепоочие и притискам ръка към него. Точно на мястото, където Джоана Мейсън ме удари с онова кълбо жица. Спомените се въртят като вихър в ума ми, докато се опитвам да отсея кое е вярно и кое — не. Каква поредица от събития ме доведе до тук, да стоя в развалините на своя град? Това е трудно, защото последиците от сътресението, което тя ми причини, не са отшумели напълно и мислите ми понякога все още се объркват. Освен това, от лекарствата, които ми дават, за да контролират болката и настроението ми, понякога ми се привиждат разни неща. Така предполагам. Все още не съм изцяло убедена, че съм имала халюцинации в нощта, когато подът на болничната ми стая се превърна в килим от извиващи се змии.

Използвам техника, която ми препоръча един лекар. Тръгвам от най-простите неща, за които знам, че са верни, и продължавам към по-сложните. Списъкът се завърта в главата ми…

Казвам се Катнис Евърдийн. На седемнайсет години съм. Моят дом е Окръг 12. Участвах в Игрите на глада. Избягах. Капитолът ме мрази. Пийта беше взет в плен. Смятат, че е мъртъв. Най-вероятно е мъртъв. Вероятно е най-добре да е мъртъв…

— Катнис. Да сляза ли? — Гласът на най-добрия ми приятел Гейл стига до мен през слушалките с микрофон, които бунтовниците настояха да нося. Той е в ховъркрафта над мен, следи ме внимателно и е готов да се спусне, ако нещо се обърка. Осъзнавам, че съм се навела, опирам лакти в коленете си и притискам главата си с ръце. Сигурно имам вид на човек, който всеки момент ще припадне. Това е недопустимо. Не и когато най-после започват да намаляват дозите на лекарствата ми.

Изправям се и отказвам предложението му с махване на ръка.

— Не, добре съм. — За доказателство си тръгвам от старата си къща и се насочвам към града. Гейл искаше да го пуснат в Дванайсети заедно с мен, но не настоя, когато отказах да ме придружи. Той разбира, че днес не искам със себе си никого. Дори него. Някои пътища човек трябва да извърви сам.

Лятото беше много горещо и сухо. Нямаше почти никакъв дъжд, който да разпилее купчините пепел, останали от нападението. Тук-там те се разместват, когато стъпвам по тях. Няма ветрец, който да ги разпръсне. Не откъсвам очи от онова, което си спомням като някогашния път, защото когато се приземих на Ливадата, не внимавах и стъпих право на един голям камък. Само че не беше камък — беше нечий череп. Той се претърколи няколко пъти и застана с лице нагоре. Дълго време не можех да откъсна поглед от зъбите — питах се чии ли са и си мислех как моите вероятно щяха да изглеждат по същия начин при подобни обстоятелства.

Придържам се към пътя по навик, но изборът е лош, защото той е пълен с останките на онези, опитали се да избягат. Някои са били изпепелени напълно. Но други, вероятно задушени от дима, са се спасили от най-ужасните пламъци и сега лежат, вонящи, в различни стадии на разлагане, леш, която ще бъде разкъсана от хранещите се с мърша животни, гъсто покрити с мухи. Аз ви убих, мисля си, докато минавам край купчина трупове. И теб. И теб.

Защото наистина е така. Именно моята стрела, насочена към пукнатината в силовото поле, заобикалящо арената, предизвика тази огнена буря на отмъщение. Именно тя хвърли цял Панем в хаос.

В ума си чувам думите на президента Сноу, казани сутринта, когато трябваше да тръгна на Турнето на победата: „Катнис Евърдийн, момичето, което гореше, ти запали искра, и тази искра, ако не й обърнем внимание, може да прерасне в огнен ад, който ще унищожи Панем“. Оказва се, че не е преувеличавал, нито е искал само да ме изплаши. Навярно искрено се е опитвал да си осигури помощта ми. Но аз вече бях задействала нещо, което не бях способна да контролирам.

Гори. Още гори, мисля си аз. Пожарът в каменовъглените мини още бълва черен дим в далечината. Само че не е останал никой, когото да го е грижа. Над деветдесет процента от жителите на окръга са мъртви. Останалите — около осемстотин души — са бежанци в Окръг 13. Поне що се отнася до мен, това е все едно, че сме бездомни завинаги.

Знам, че не би трябвало да мисля така: знам, че би трябвало да съм благодарна за начина, по който ни посрещнаха. Болни, ранени, умиращи от глад и с празни ръце. И все пак, така и не мога да пренебрегна факта, че Окръг 13 послужи като средство за разрушаването на Дванайсети. Това не ме оневинява — виновна съм, и то много. Но без тях нямаше да съм част от един по-мащабен план за свалянето на Капитола, нито да разполагам с нужните средства да го направя.

Гражданите на Окръг 12 нямаха собствено организирано съпротивително движение. Те нямаха нищо общо с това. Имаха само лошия късмет да имат мен. Въпреки това, някои оцелели смятат за добър късмет това, че най-после са свободни от Окръг 12. Че са се спасили от безкрайния глад и потисничество, от гибелните мини, от камшика на последния ни Главен миротворец Ромул Тред. Дори само това, че изобщо имаме нов дом, се смята за истинско чудо, защото, съвсем до неотдавна, дори не знаехме, че Окръг 13 още съществува.

Заслугата за спасяването на оцелелите се приписва изцяло на Гейл, макар че той няма особено желание да я приеме. Щом Юбилейните игри приключили — веднага щом ме изтеглили от арената — електричеството в Окръг 12 било прекъснато, телевизионните екрани потъмнели и на Пласта настъпила такава тишина, че хората чували как бият сърцата им. Никой не направил нищо нито за да протестира срещу случилото се на арената, нито за да го отпразнува. И въпреки това, преди да изтекат и петнайсет минути, небето се изпълнило с ховъркрафти и бомбите започнали да се сипят като дъжд.

Именно Гейл се сетил за Ливадата — едно от малкото места, които не са пълни с дървени къщи, покрити с въглищен прах. Повел натам онези, които успял да събере, включително майка ми и Прим. Организирал екипа, който съборил оградата — след прекъсването на електричеството тя вече представлявала само безобидна верижна бариера — и отвел хората в гората. Отвел ги на единственото място, за което се сетил — езерото, което ми беше показал баща ми, когато бях малка. И оттам гледали как далечните пламъци поглъщат всичко, което имали на този свят.

Призори бомбардировачите отдавна се били оттеглили, пожарите догаряли, събирали се последните изостанали бегълци. Майка ми и Прим изградили нещо като медицински пункт за ранените и се опитвали да ги лекуват с онова, което успели да съберат от гората. Гейл имал два лъка и два колчана стрели, един ловен нож, една рибарска мрежа и повече от осемстотин изпаднали в ужас хора, които трябвало да нахрани. С помощта на онези, които били достатъчно здрави, успели да се справят в продължение на три дни. И именно тогава неочаквано пристигнали ховъркрафтите, за да ги евакуират в Окръг 13, където имало предостатъчно чисти, бели жилищни помещения, дрехи в изобилие и храна по три пъти на ден. Жилищните помещения имали недостатъка, че се намирали под земята, дрехите били еднакви, а храната относително безвкусна, но за бежанците от Дванайсети това били маловажни проблеми. Били в безопасност. За тях се грижели. Били живи и посрещнати с ентусиазъм.

Този ентусиазъм се тълкуваше като добрина. Но един мъж на име Долтън, бежанец от Окръг 10, който беше успял да се добере до 13 пеша преди няколко години, ми разкри истинския мотив:

— Те имат нужда от теб. От мен. Имат нужда от всички ни. Преди известно време имало епидемия от някаква шарка, която убила доста от тях, а още мнозина оставила безплодни. Нов добитък за разплод. Ето как гледат на нас. — В Десети окръг Долтън беше работил в кравеферма, където поддържал генетичното разнообразие на стадото, като имплантирал отдавна замразени кравешки ембриони. Твърде вероятно е да е прав за Тринайсети, защото тук като че ли няма почти никакви деца. Но какво от това? Не ни държат в заграждения, обучават ни за работа, децата получават образование. Всички над четиринайсетгодишна възраст имат низши военни чинове и към тях се обръщат почтително с „Войник“. Властите на Тринайсети гарантират автоматично гражданство за всички бежанци.

И все пак ги мразя. Но, разбира се, сега мразя почти всички. И най-много себе си.

Повърхността под краката ми става по-твърда и под килима от пепел усещам настилката на площада. Там, където някога се намираха магазините, сега има тясна ивица развалини. Сградата на справедливостта се е превърнала в обгорена купчина развалини. Тръгвам към приблизителното място на пекарната, която семейството на Пийта притежаваше. Не е останало нищо, освен разтопената буца, в която се е превърнала пещта. Родителите на Пийта, двамата му по-големи братя — никой от тях не успя да стигне до Тринайсети. От онези жители на Окръг 12, които минаваха за заможни, от пожара се бяха спасили по-малко от десетина. Пийта не би имал за какво да се върне вкъщи. Освен заради мен…

Тръгвам обратно и се блъсвам в нещо, губя равновесие и сядам върху метална платформа, затоплена от слънцето. За миг се чудя какво ли е било това, после си спомням неотдавнашните „подобрения“, които Тред направи на площада. Позорен стълб, стълбове за бичуване, и — останките на бесилката. Лошо. Това е лошо. То извиква поток от образи, който ме измъчва, независимо дали съм будна или спя. Пийта, подложен на изтезания — давен, измъчван с огън, разкъсван, подлаган на електрошок, осакатяван, пребиван — докато Капитолът се опитва да получи информация за бунта, с каквато той не разполага. Стисвам очи и се мъча да стигна до него през онези стотици и стотици километри, да изпратя своите мисли в ума му, да му кажа, че не е сам. Но той е сам. И аз не мога да му помогна.

Побягвам. Далече от площада, към единственото място, което огънят не е унищожил. Минавам край останките от къщата на кмета, където живееше приятелката ми Мадж. За нея и за семейството й не се знае нищо. Дали са били евакуирани в Капитола заради поста, заеман от баща й, или са били оставени на пламъците? Около мен се издигат леки вълни от пепел и покривам уста с долния край на ризата си. Това, което заплашва да ме задуши, не е мисълта какво, а кого вдишвам.

И тук тревата е обгорена, и тук пепелта покрива всичко като сив сняг, но дванайсетте хубави къщи в Градчето на победителите са невредими. Втурвам се в къщата, в която живях през изминалата година, затръшвам вратата и се облягам на нея. Мястото изглежда непокътнато. Чисто. Зловещо тихо. Защо се върнах в Дванайсети? Как може това посещение да ми помогне да отговоря на въпроса, от който не мога да избягам?

— Какво ще правя? — прошепвам на стените. Защото наистина не знам.

В главата ми се смесват различни гласове, които ми говорят, и говорят, и говорят. Плутарх Хевънсбий. Пресметливата му асистентка, Фулвия Кардю. Лидери от различни окръзи. Военни чиновници. Но не чувам гласа на Алма Коин, президентът на Тринайсети, която само наблюдава. Тя е към петдесетте, със сива коса, която се спуска до раменете й. Донякъде съм омаяна от косата й, защото е толкова правилна, толкова безупречна, без нито едно немирно кичурче, без нито едно цъфнало крайче. Очите й са сиви, но не като онези на хората от Пласта. Те са много светли, сякаш почти целият цвят е изтеглен от тях. С цвета на киша, която искаш да се стопи.

Това, което искат, е наистина да поема ролята, която са ми определили. Символът на революцията. Сойката-присмехулка. Не е достатъчно това, което сторих в миналото — това, че отправих предизвикателство срещу Капитола по време на Игрите, че им предоставих символ, около който да се обединят. Сега трябва да стана действителният водач, лицето, гласът, въплъщението на революцията. Лидерът, на когото окръзите — повечето от които сега открито са във война с Капитола — могат да разчитат да освети пътя към победата. Няма да се наложи да се справям с това сама. Те разполагат с цял екип от хора, които ще се грижат за външността ми, ще ме обличат, ще пишат речите ми, ще организират появите ми — това ми звучи ужасно познато — а от мен се иска единствено да играя ролята си. Понякога ги слушам, а понякога просто гледам съвършено оформената коса на Коин и се опитвам да реша дали е перука. Накрая излизам от стаята, защото ме заболява главата, или е време за ядене, или защото, ако не изляза над земята, може да се разпищя. Не си правя труда да казвам нищо. Просто ставам и излизам.

Вчера следобед, докато вратата се затваряше зад гърба ми, чух Коин да казва: „Казах ви, че трябваше да спасим първо момчето“. С което имаше предвид Пийта. Напълно съм съгласна. Той щеше да бъде отличен говорител.

А кого измъкнаха от арената вместо него? Мен, която отказва да сътрудничи. Бийти, старият изобретател от Окръг 3, когото рядко виждам, защото го изтеглиха в сектора за разработване на нови оръжия в мига, щом вече можеше да седне в леглото. Буквално го закараха заедно с леглото в някаква свръхсекретна зона и сега се появява само от време на време, когато се храним. Той е много умен и изпълнен с готовност да помогне на каузата, но не е точно човек, който може да подбужда останалите. Тук е и Финик Одеър, секссимволът от риболовния окръг, който се опитваше да опази Пийта жив на арената, когато аз не можех. Искат да преобразят и Финик в бунтовнически водач, но първо ще трябва да измислят как да го накарат да остане буден за повече от пет минути. Дори когато е в съзнание, трябва да му казваш всичко по три пъти, преди да го разбере. Лекарите твърдят, че е от електрическия шок, който претърпя на арената, но аз знам, че е много по-сложно. Знам, че Финик не може да се съсредоточи върху нищо в Тринайсети, защото полага толкова усилия да разбере какво става в Капитола с Ани, лудото момиче от неговия окръг и единствения човек, когото обича на този свят.

Въпреки сериозните си резерви, трябваше да простя на Финик за ролята му в конспирацията, благодарение на която се озовах тук. Той поне има някаква представа какво преживявам. А и е нужна прекалено много енергия да продължиш да се сърдиш на човек, който плаче толкова много.

Обикалям къщата с безшумната си ловна походка, не искам да издам нито звук. Прибирам няколко вещи за спомен: снимка на родителите ми от сватбата им, синята панделка на Прим, семейната книга с лечебни и ядивни растения. Книгата пада и се отваря на страница с жълти цветя, и аз я затварям бързо, защото те са нарисувани от четката на Пийта.

Какво ще правя?

Има ли някакъв смисъл изобщо да правя нещо? Майка ми, сестра ми и семейството на Гейл най-после са в безопасност. Колкото до останалата част от Окръг 12, хората са или мъртви, което е необратимо, или защитени в Тринайсети. Следователно остават бунтовниците в окръзите. Разбира се, мразя Капитола, но не съм уверена дали фактът, че съм Сойката-присмехулка, ще бъде от полза на онези, които се опитват да го съборят от власт. Как мога да помогна на окръзите, когато всеки път, щом предприема нещо, то води до страдания и отнемане на живот? Старецът, застрелян в Окръг 11, защото подсвирна. Строгите ограничителни мерки, наложени в Дванайсети, след като се намесих в бичуването на Гейл. Стилистът ми, Цина, когото извлякоха окървавен и безчувствен от Стартовото помещение преди Игрите. Информаторите на Плутарх смятат, че е убит по време на разпит. Гениалният, загадъчният, прекрасният Цина е мъртъв заради мен. Отхвърлям мисълта, защото е непоносимо болезнена, за да се задълбочавам върху нея, без изцяло да загубя крехкия си контрол върху ситуацията.

Какво ще правя?

Да стана Сойката-присмехулка… дали ако направя нещо добро, то ще компенсира всички лоши неща? Кой може да ми отговори на този въпрос? Със сигурност не са хората от Окръг 13. Кълна се, че сега, когато семейството ми и Гейл са в безопасност, бих могла да избягам. С изключение на една недовършена работа. Пийта. Ако знам със сигурност, че е мъртъв, мога просто да изчезна в гората и никога да не погледна назад. Но докато не разбера, не мога да мръдна оттук.

Чувам съскане и светкавично се обръщам. Пред вратата на кухнята, с извит гръбнак и притиснати към главата уши, стои най-грозният котарак на света.

— Жълтурче — казвам аз. Хиляди хора са мъртви, но той е оцелял и дори изглежда добре охранен. От какво? Може да влиза и излиза от къщата през един прозорец в килера, който винаги оставяме открехнат. Сигурно се храни с полски мишки. Отказвам да обмислям алтернативата.

Прикляквам и протягам ръка.

— Ела тук, котарако. — Няма такава вероятност. Той е сърдит, задето сме го изоставили. Освен това не му нося нищо, а способността ми да му предлагам остатъци винаги е била основното качество, което ме е умилостивявало в неговите очи. За известно време, когато понякога се срещахме в старата къща, защото и двамата не харесвахме новата, сякаш малко се сближихме. С това очевидно е свършено. Той примигва с недружелюбните си жълти очи.

— Искаш ли да видиш Прим? — питам го аз. Името й приковава вниманието му. Освен собственото му име, това е единствената дума, която има някакво значение за него. Той измяуква дрезгаво и се приближава към мен. Вдигам го, галейки го по козината, после отивам до шкафа, измъквам ловната си торба и безцеремонно го натиквам вътре. По никакъв друг начин няма да мога да го пренеса на борда на ховъркрафта, а за сестра ми той е най-скъпото същество на света. Козата й, Лейди, животно, което наистина има някаква стойност, за съжаление не се появи.

В слушалките чувам гласа на Гейл — казва ми, че трябва да се връщаме. Но торбата за дивеч ми напомня, че искам да взема още нещо. Окачам я през облегалката на стола и се втурвам нагоре към спалнята си. В гардероба виси ловджийското яке на баща ми. Преди Юбилейните игри го донесох тук от старата къща, като си мислех, че присъствието му може да бъде известна утеха за майка ми и сестра ми, когато вече съм мъртва. И слава богу, иначе сега щеше да е изпепелено.

Усещането от допира до меката кожа е успокояващо и за миг изпитвам утеха от спомените за часовете, които съм прекарала, загърната в него. После, необяснимо, ръцете ми започват да се потят. По гърба ми пробягват тръпки. Оглеждам стаята и виждам, че е празна. Подредена. Всичко си е на мястото. Не съм чула нищо тревожно. Какво има?

Ноздрите ми потръпват. Някаква миризма. Сладникава и изкуствена. От вазата с изсъхнали цветя на тоалетката ми стърчи нещо бяло. Приближавам се с предпазливи стъпки. Там, почти скрита от изсушените си посестрими, стои свежа бяла роза. Съвършена. Чак до последния трън и копринено гладко цветче.

И веднага разбирам кой ми я е изпратил.

Президентът Сноу.

Когато започвам да се давя от миризмата, се отдръпвам назад и светкавично излизам. От колко време съм тук? От ден? От час? От съображения за сигурност бунтовниците претърсиха Градчето на победителите, преди да получа разрешение да дойда: провериха за експлозиви, подслушвателни устройства, всякакви необичайни неща. Но може би розата не им е направила впечатление. Само на мен.

Слизам долу, грабвам торбата от стола и я влача по пода, докато се сещам, че в нея има някой. Излизам на ливадата пред къщата и неистово размахвам ръце към ховъркрафта, докато Жълтурчето се мята в торбата. Смушквам го с лакът, но това само го разярява. От нищото се появява ховъркрафт и се спуска подвижна стълба. Стъпвам и силовото поле ме залепва към нея, докато ме вдигат на борда.

Гейл ми подава ръка.

— Добре ли си?

— Да — казвам, като бърша с ръкав потта от лицето си.

Иде ми да изкрещя: Оставил ми е роза! — но това едва ли е информация, която бих искала да споделя, докато отстрани ни наблюдава някой като Плутарх. Първо, защото ще прозвучи така, сякаш съм луда. Защото съм си го измислила, което е твърде възможно, или защото реагирам пресилено, а така ще си навлека завръщане към лекарствата и страната на сънищата, от която толкова дълго се мъча да се измъкна. Никой няма да разбере напълно — защо това не е само едно цвете, нито дори цветето на президента Сноу, а обещание за отмъщение — защото никой друг не седеше в кабинета с него, когато той ме заплаши преди Турнето на победата.

Тази снежнобяла роза, поставена на тоалетката ми, е изпратена лично за мен. Тя говори за недовършена работа. Тя нашепва: Мога да те намеря. Мога да стигна до теб. Може би те наблюдавам точно сега.

2

Дали отнякъде не се задават ховъркрафти на Капитола, за да ни свалят от небето? Докато пътуваме през Окръг 12, наблюдавам тревожно за някакви признаци за атака, но никой не ни преследва. След няколко минути чувам как Плутарх и пилотът разменят няколко думи — пилотът потвърждава, че въздушното пространство е чисто и започвам малко да се отпускам.

Гейл кимва към ловната ми торба, от която се носи вой:

— Сега разбирам защо искаше да се върнеш.

— Надявах се, че има шанс да го намеря. — Хвърлям торбата на седалката, откъдето противното създание започва да ръмжи ниско и гърлено. — О, я млъквай! — казвам на чантата и се отпускам на меката седалка до прозореца срещу нея.

Гейл сяда до мен:

— Много ли е зле там долу?

— По-зле не би могло да бъде — отговарям аз. Поглеждам го в очите и виждам отразена там собствената си скръб. Ръцете ни се намират взаимно и всеки се вкопчва здраво в една част от Окръг 12, която Сноу някак не е успял да унищожи. Седим мълчаливо през остатъка от пътуването до Окръг 13, което трае само четирийсет и пет минути. Около седмица път пеша. Бони и Туил, бегълките от Окръг 8, които срещнах в гората миналата зима, в крайна сметка не са били толкова далече от целта си. Очевидно обаче не са успели да стигнат. Когато попитах за тях в Тринайсети, никой не знаеше за кого говоря. Предполагам, че са загинали в гората.

От въздуха Окръг 13 има горе-долу толкова унил вид, колкото и 12. Разрушените сгради не димят, както ги показва Капитолът по телевизията, но над земята няма почти никакъв живот. През седемдесетте и пет години след Тъмните дни — когато според твърденията Окръг 13 е бил заличен по време на войната между Капитола и окръзите — почти цялото ново строителство е под земята. Тук вече имало много подземни съоръжения, изградени през вековете, за да служат или като тайно укритие за членовете на правителството по време на война, или като последно убежище за хората, ако животът на повърхността стане невъзможен. Най-важно за хората от Окръг 13 — той е бил центърът на програмата на Капитола за разработване на ядрено оръжие. През Тъмните дни бунтовниците от Окръг 13 със сила отнели контрола от властите, насочили ядрените си оръжия срещу Капитола, а после сключили сделка: щели да се престорят на мъртви, ако бъдат оставени на спокойствие. Капитолът имал друг ядрен арсенал далече на запад, но не можел да нападне Тринайсети безнаказано и се принудил да приеме предложената сделка. Капитолът унищожил видимите останки от окръга и ограничил всякакъв достъп до него отвън. Може би ръководителите на Капитола смятали, че без външна помощ Тринайсети ще изчезне от само себе си. На няколко пъти това почти се случило, но окръгът винаги успявал да се съвземе благодарение на стриктното разпределяне на ресурсите, строгата дисциплина и постоянната бдителност срещу по-нататъшни атаки от Капитола.

Сега гражданите живеят почти изключително под земята. Може да се излиза за упражнения или на слънце, но само в определени часове от разписанието. Не може да не спазваш разписанието си. Всяка сутрин трябва да поставиш дясната си ръка в специално приспособление на стената. То татуира върху меката вътрешна страна над лакътя разписанието за деня, с мастило в отвратителен лилав цвят. 7.00 — Закуска. 7.30 — Кухненски задължения. 8.30 — Обучение, Стая 17. И така нататък. Мастилото е неизличимо до 22.00 — Къпане. Това е часът, когато силата, която го прави водоустойчиво, спира да действа и цялото разписание се изтрива. Гасенето на лампите в 22.30 е сигнал, че всички, които не са нощна смяна, трябва да бъдат в леглото.

Отначало, докато бях в болницата и много зле, можех да избегна отпечатването на разписанието. Но щом се преместих в Отделение 307 с майка си и сестра си, бях длъжна да се съобразявам с програмата. Като се изключат часовете за хранене, до голяма степен пренебрегвам думите върху ръката си. Просто се прибирам в нашето помещение, скитам из окръга или заспивам в някое от скривалищата си. В изоставен отдушник. Зад тръбите в пералното помещение. В Образователния център има един склад за материали, който е идеален, защото, изглежда, на никой никога не му трябват училищни материали. Тук са толкова пестеливи по отношение на материалите, че прахосничеството е почти престъпление. За щастие хората от Окръг 12 никога не са били склонни към прахосничество. Но веднъж видях Фулвия Кардю да смачква лист хартия с написани само две думи върху него и от погледите, които й отправиха, бихте си помислили, че е убила човек. Лицето й почервеня като домат, при което сребърните цветя, инкрустирани в закръглените й бузи, изпъкнаха още повече. Самото олицетворение на прахосничеството. Едно от малкото ми удоволствия в Тринайсети е да гледам как шепата разглезени „бунтовници“ от Капитола се присвиват от смущение, докато се опитват да се впишат в обстановката.

Не знам колко време ще ми се размине пълното незачитане на стриктната като по часовник програма, изисквана от моите домакини. Засега ме оставят на спокойствие, защото съм класифицирана като психически дезориентирана — точно така пише на пластмасовата медицинска гривна — и всички трябва да търпят разходките ми. Но това няма да продължи вечно. И същото се отнася за търпението им по въпроса със Сойката-присмехулка.

Двамата с Гейл слизаме от площадката за кацане по поредица от стълби до Отделение 307. Можем да вземем асансьора, само че той ми напомня твърде много за онзи, който ме издигна на арената. Трудно свиквам да прекарвам толкова време под земята. Но след нереалното съприкосновение с розата, за пръв път се чувствам в по-голяма безопасност тук, долу.

Спирам пред вратата с номер 307 и се чудя как ще отговоря на въпросите на майка ми и сестра ми.

— Какво да им кажа за Окръг 12? — питам Гейл.

— Съмнявам се, че ще питат за подробности. Видяха го как изгаря. По-скоро ще се тревожат как го приемаш ти. — Гейл ме докосва по бузата. — Също като мен.

За миг притискам лице към ръката му.

— Ще го преживея.

После си поемам дълбоко дъх и отварям вратата. Майка ми и сестра ми са си вкъщи за Размишления в 18.00 — половин час бездействие преди вечеря. Виждам загрижеността върху лицата им, докато се опитват да преценят емоционалното ми състояние. Преди някой да може да попита нещо, изпразвам торбата си за дивеч и този отрязък от време се превръща в 18.00 — Време за обожание на котки. Прим сяда на пода, плаче и люлее в прегръдките си това ужасно Жълтурче, което спира да мърка само за да ми изсъска от време на време. Отправя ми особено самодоволен поглед, когато Прим завързва синята панделка на шията му.

Майка ми притиска здраво сватбената снимка към гърдите си, а после я слага, заедно с книгата за растенията, върху отпуснатия ни от правителството скрин с чекмеджета. Закачвам якето на баща ми върху облегалката на един стол. За миг се чувствам почти като вкъщи. Така че сигурно пътуването до Окръг 12 не е било съвсем напразно.

Тръгваме надолу към трапезарията за 18.30 — Вечеря, когато комуникационната гривна на Гейл започва да писука. Прилича на огромен часовник, но приема текстови съобщения. Да ти предоставят комуникационна гривна, е специална привилегия, запазена за онези, които са важни за каузата — позиция, което Гейл постигна, като спаси жителите на Окръг 12.

— Викат и двама ни в Командването — казва той.

Вървя няколко крачки след Гейл и се мъча да се овладея, преди да бъда принудена да участвам в това, което със сигурност ще бъде поредният тежък разговор по въпроса за Сойката-присмехулка. Забавям се на вратата на Командването — високотехнологичната стая, служеща за съвещания и военни съвети, обзаведена с компютърни говорещи стени, електронни карти, показващи придвижването на войските в различните окръзи, и огромна правоъгълна маса с контролни табла, които не трябва да докосвам. Но никой не ме забелязва, защото всички са се събрали пред телевизионния екран в другия край на стаята, който излъчва програма от Капитола двайсет и четири часа в денонощието. Точно си мисля, че може би ще успея да се измъкна, когато Плутарх, чието едро тяло е препречило телевизора, ме забелязва и настойчиво ми маха да отида при тях. Неохотно пристъпвам напред и се опитвам да си представя какво толкова интересно може да има за мен. Винаги е едно и също. Военни кадри. Пропаганда. Повторения на кадрите с бомбардировките на Окръг 12. Многозначително изявление на президента Сноу. Затова е почти забавно да видя Цезар Фликърман, неизменният водещ на Игрите на глада, с гримираното му лице и искрящия костюм, готвещ се да проведе интервю. Докато камерата се отдръпва назад и виждам, че гостът му е Пийта.

От гърлото ми се откъсва звук. Същото съчетание между ахване и стон, което се получава, ако те потопят под вода и почва да те боли от липса на кислород. Изблъсквам всички настрани и заставам точно срещу него, с ръка, опряна върху екрана. Вглеждам се в очите му и търся някакъв признак на страдание, някакво отражение от мъчителните изтезания. Няма нищо. Пийта направо пращи от здраве. Кожата му е сияеща, безупречна, сякаш са го подложили на цялостна козметична процедура. Сдържан е и е сериозен. Този образ по нищо не прилича на изнемощялото, окървавено момче, което населява сънищата ми.

Цезар се настанява по-удобно в стола срещу Пийта и му отправя продължителен поглед:

— Е… Пийта… добре дошъл пак при нас.

Пийта се усмихва леко:

— Бас държа, че си смятал, че си взел последното си интервю от мен, Цезар.

— Признавам, така смятах — казва Цезар. — В нощта преди Юбилейните игри… е, кой е мислил, че някога ще те видим отново?

— Не беше част от плана ми, това е сигурно — казва Пийта намръщено.

Цезар се навежда леко към него:

— Мисля, че за всички ни беше ясно какъв е планът ти. Да се пожертваш на арената, за да могат Катнис Евърдийн и детето ви да оцелеят.

— Така беше. Ясно и просто. — Пръстите на Пийта проследяват шарките по тапицерията върху ръкохватката на креслото. — Но и други хора също имаха планове.

Да, и други хора имаха планове, казвам си аз. Дали Пийта се е досетил как бунтовниците са ни използвали като пионки? Как спасяването ми е било уредено още от началото? И накрая, как нашият ментор, Хеймич Абърнети, предаде и двама ни заради кауза, от която си даваше вид, че не се интересува?

В последвалата тишина, забелязвам бръчките, които са се образували между веждите на Пийта. Досетил се е или са му казали. Но Капитолът нито го е убил, нито го е наказал. За момента това надхвърля и най-безумните ми надежди. Попивам с очи целостта му, здравината на тялото и ума му. Тя тече през тялото ми като морфлинга, който ми даваха в болницата, за да притъпят болката от последните седмици.

— Защо не ни разкажеш за последната нощ на арената? — предлага Цезар. — Така ще ни помогнеш да изясним някои неща.

Пийта кимва, но не бърза да отговори.

— Онази последна нощ… да ви разкажа за последната нощ… ами, преди всичко, трябва да си представите какво беше усещането да си на арената. Все едно, че си насекомо, захлупено под стъклена купа, изпълнена с парещ въздух. И навсякъде около теб — джунгла… зелена, жива, тиктакаща. Огромен часовник, който с всяко тиктакане отнема по малко от живота ти. Всеки час обещава нов ужас. Трябва да си представиш, че през последните два дни са загинали шестнайсет души, някои от тях — докато са те защитавали. При скоростта, с която вървят нещата, последните осем ще са мъртви до сутринта. Освен един. Победителят. И планът ти е това да не си ти.

При спомена се обливам в пот. Ръката ми се плъзва надолу по екрана и увисва безжизнено отстрани до тялото ми. Пийта няма нужда от художническа четка, за да рисува образи от Игрите. Служи си с думите също толкова добре.

— Щом излезеш на арената, всичко друго остава много далече — продължава той. — Всички хора и неща, които си обичал, на които си държал, почти престават да съществуват. Розовото небе, чудовищата в джунглата и трибутите, които искат кръвта ти, се превръщат в твоя крайна реалност, единствената, която някога е имала значение. Колкото и да ти е неприятно, ще се наложи да убиеш някого, защото на арената имаш право само на едно желание. И то ти струва много скъпо.

— Струва ти живота — казва Цезар.

— О, не. Струва ти много повече от живота. Да убиваш невинни хора? — казва Пийта. — Струва ти цялата ти същност.

— Цялата ти същност — повтаря Цезар тихо.

В стаята е настъпила тишина и усещам как тя се разпростира из Панем. Цяла нация, която се навежда към телевизионните си екрани. Защото никога досега никой не е говорил за това, какво е наистина да бъдеш на арената.

Пийта продължава:

— Затова се придържаш към желанието си. А в онази последна нощ, да, моето желание беше да спася Катнис. Но дори и без да знам за бунтовниците, не ми се струваше правилно. Всичко беше твърде сложно. Установих, че съжалявам, задето не избягах с нея, както ми предложи тя. Но на този етап вече нямаше как да се измъкна.

— Беше прекалено въвлечен в плана на Бийти да пуснете електричество през соленото езеро — казва Цезар.

— Прекалено зает да се преструвам на съюзник на останалите. Изобщо не биваше да ги оставя да ни разделят! — избухва Пийта. — Именно тогава я изгубих.

— Когато ти се отклони към дървото на мълнията, а тя и Джоана Мейсън занесоха кълбото жица долу до водата — уточнява Цезар.

— Не исках! — избухва развълнувано Пийта. — Но не можех да възразя на Бийти, без да покажа, че се готвим да престанем да бъдем съюзници. Когато прерязаха жицата, настъпи пълно безумие. Спомням си само откъслечни моменти. Как се опитвам да я намеря. Как гледам Брут да убива Чаф. Как самият аз убивам Брут. Знам, че тя ме викаше по име. После мълнията удари дървото, а силовото поле около арената… избухна.

— Катнис го взриви, Пийта — казва Цезар. — Гледал си репортажа.

— Тя не знаеше какво прави. Никой от нас не можеше да изпълнява плана на Бийти. Всички видяха как се чуди какво да прави с жицата — отвръща троснато Пийта.

— Добре. Просто изглежда подозрително — казва Цезар. — Сякаш през цялото време е била посветена в плана на бунтовниците.

Пийта става, навежда се към Цезар и стиска здраво ръкохватките на стола му:

— Така ли? А дали е било част от плана й Джоана почти да я убие? И електрическият шок да я парализира? Да задейства бомбардировките? — Той вече крещи. — Тя не знаеше, Цезар! Никой от нас не знаеше нищо друго — мъчехме се единствено да оцелеем взаимно!

Цезар слага ръка върху гърдите на Пийта с жест, с който едновременно се опитва да се предпази и да го утеши:

— Добре, Пийта. Вярвам ти.

— Добре. — Пийта се отдръпва от Цезар, прибира ръце, прокарва ги през косата си, разрошва грижливо оформените си руси къдрици. Отпуска се тежко назад в стола си и изглежда разстроен.

Цезар изчаква за миг, като наблюдава внимателно Пийта.

— А вашият ментор, Хеймич Абърнети?

Лицето на Пийта придобива сурово изражение:

— Не знам какво е знаел Хеймич.

— Възможно ли е да е бил част от конспирацията? — пита Цезар.

— Никога не го е споменавал — казва Пийта.

Цезар упорства.

— Какво ти подсказва сърцето?

— Че не биваше да му се доверявам — казва Пийта. — Това е всичко.

Не съм виждала Хеймич, откакто го нападнах на борда на ховъркрафта и оставих дълги следи от нокти по лицето му. Знам, че тук му е доста тежко. Окръг 13 строго забранява всякакво производство и консумация на алкохолни напитки и дори спиртът за разтривки в болницата се държи под ключ. Най-после Хеймич е принуден да остане трезвен, без тайни запаси или домашно приготвен алкохол, който да облекчи прехода му. Държат го в изолация, докато последиците от алкохола изчезнат напълно, тъй като са преценили, че не е за пред хора. Сигурно е мъчително, но престанах да изпитвам всякакво съчувствие към Хеймич, когато осъзнах как ни е измамил. Надявам се, че гледа предаването от Капитола сега, за да види, че Пийта също го е отхвърлил.

Цезар потупва Пийта по рамото:

— Можем да спрем сега, ако искаш.

— Има ли още за обсъждане? — казва Пийта иронично.

— Канех се да те попитам какво мислиш за войната, но ако си твърде разстроен… — подхваща Цезар.

— О, не съм твърде разстроен, за да отговоря на това. — Пийта си поема дълбоко въздух, а после поглежда право в камерата. — Искам всички, които ни гледат — независимо дали са на страната на Капитола или на бунтовниците — да спрат само за миг и да се замислят какво може да означава тази война. За хората. Веднъж вече почти изчезнахме като вид, биейки се помежду си. Сега сме още по-малко. Условията, при които живеем — по-несигурни. Наистина ли искаме точно това? Да се избием напълно помежду си? С надеждата, че — какво? Някой прекрасен вид ще наследи димящите останки на земята?

— Аз всъщност… Не разбрах това… — казва Цезар.

— Не можем да се бием помежду си, Цезар — обяснява Пийта. — Няма да останат достатъчно хора, за да продължим да съществуваме. Ако всички не сложат оръжие — при това много скоро — така или иначе ще е свършено.

— Значи… призоваваш за примирие? — пита Цезар.

— Да. Призовавам за примирие — казва Пийта уморено. — Сега защо не помолим пазачите да ме върнат в стаята ми, за да мога да построя още стотина къщички от карти?

Цезар се обръща към камерата:

— Добре. Мисля, че това обобщава нещата. Така че да се върнем към редовната си програма.

Предаването завършва с музика, а после се появява жена, която чете списък с продукти, от които се очаква недостиг в Капитола — пресни плодове, слънчеви батерии, сапун. Гледам я необичайно задълбочено, защото знам, че всички ще очакват да видят как ще реагирам на интервюто. Но няма начин да възприема всичко толкова бързо — радостта, че виждам Пийта жив и невредим, това, че ме защити и заяви, че не съм сътрудничила на бунтовниците, както и фактът, че несъмнено е на страната на Капитола, след като призова за примирие. О, той го направи да звучи, сякаш осъжда и двете страни във войната. Но на този етап, когато бунтовниците бележат само дребни незначителни победи, едно примирие може да доведе единствено до връщане към предишното положение. Или нещо по-лошо.

Зад гърба си чувам как обвиненията срещу Пийта започват да се трупат. Думите предател, лъжец и враг рикошират от стените. Тъй като не мога нито да се присъединя към възмущението на бунтовниците, нито да им възразя, решавам, че ще е най-добре да изчезвам. Когато стигам до вратата, гласът на Коин се извисява над останалите:

— Не съм ви освободила, войник Евърдийн.

Един от хората на Коин слага ръка на рамото ми. Движението всъщност не е агресивно, но след арената, реагирам отбранително на всяко непознато докосване. Рязко издърпвам ръката си и хуквам надолу по коридорите. Зад мен се разнася шум от спречкване, но не спирам. Бързо изреждам наум малките скривалища, които използвам понякога, и накрая избирам склада за учебни материали, където се свивам до кашон с тебешир.

— Жив си — прошепвам и притискам бузите си с ръце, защото се усмихвам толкова широко, че сигурно изглежда като гримаса. Пийта е жив. И предател. Но в момента не ме е грижа. Нито какво казва, нито на кого го казва, единствено, че все още е в състояние да говори.

След малко вратата се отваря и някой се вмъква безшумно вътре. Гейл се пъха при мен, а от носа му тече кръв.

— Какво стана? — питам.

— Сблъсках се с Богс — отговаря той, като свива рамене. Избърсвам носа му с ръкава си. — Леко!

Опитвам се да бъда по-внимателна. Да попивам кръвта, вместо да я бърша.

— Кой е той?

— Е, не го ли знаеш? Най-верният лакей на Коин. Онзи, който се опита да те спре. — Той отблъсква ръката ми. — Стига! Заради теб ще ми изтече кръвта.

Капките кръв се превръщат в струя. Отказвам се от опитите за оказване на първа помощ.

— Сбил си се с Богс?

— Не, само препречих вратата, когато се опита да те последва. Удари ме с лакът в носа — казва Гейл.

— Вероятно ще те накажат — казвам.

— Вече го направиха. — Той вдига китката си. Взирам се в нея неразбиращо. — Коин ми отне комуникационната гривна.

Прехапвам устна, опитвайки се да остана сериозна. Но изглежда толкова смешно.

— Съжалявам, войник Гейл Хотърн.

— Недей, войник Катнис Евърдийн. — Той се ухилва. — Без друго се чувствах като идиот да се разхождам наоколо с нея. — И двамата започваме да се смеем. — Мисля, че това беше доста сериозно понижение в чин.

Това е едно от малкото хубави неща в Окръг 13. Че си върнах Гейл. След като натискът за уредената от Капитола женитба между Пийта и мен вече не съществува, успяхме да възстановим приятелството си. Той не се опитва да стигне по-далече — нито да ме целува, нито да говори за любов. Или бях твърде зле, или иска да ми даде пространство, или знае, че просто е твърде жестоко при положение, че Пийта е в ръцете на Капитола. Както и да стоят нещата, отново имам на кого да доверявам тайните си.

— Що за хора са тези? — казвам.

— Хора като нас. И ние щяхме да бъдем такива, ако имахме ядрено оръжие вместо няколко буци въглища — отговаря той.

— Според мен Дванайсети нямаше да изостави останалите бунтовници през Тъмните дни — казвам.

— Може би щеше. Ако изборът се свеждаше до това да се предадем или да започнем ядрена война — казва Гейл. — В известен смисъл, е забележително, че изобщо са оцелели.

Може би защото по обувките ми още е полепнала пепелта от родния ми окръг, но за първи път оказвам на хората от Тринайсети нещо, от което съм се въздържала досега: уважение. За това, че са останали живи въпреки всичко. Първите им години сигурно са били ужасни: свити в подземията, след като бомбите са превърнали града им в прах. С почти унищожено население, без съюзници, към които да могат да се обърнат за помощ. През изминалите седемдесет и пет години те са се научили да бъдат самостоятелни, превърнали са гражданите си в армия и са изградили ново общество без ничия помощ. Щяха да бъдат още по-силни, ако епидемията от шарка не е свела почти до нула раждаемостта и не е станала причина да изпитват толкова отчаяна нужда от нов генетичен фонд и нови граждани за разплод. Може би са войнствени, твърде склонни да действат по програма и донякъде лишени от чувство за хумор. Те са тук. И са готови да се изправят срещу Капитола.

— И все пак доста време им отне да се покажат.

— Не е било лесно. Трябвало е да изградят бунтовническа база в Капитола, да организират някаква съпротива в окръзите — казва той. — После са имали нужда от някой, който да задвижи цялата схема. Имали са нужда от теб.

— Имаха нужда и от Пийта, но изглежда забравиха — казвам аз.

Гейл придобива мрачен вид.

— Може би Пийта нанесе голяма вреда тази вечер. Повечето бунтовници, разбира се, веднага ще пренебрегнат това, което каза. Но има окръзи, в които съпротивата е по-слаба. Примирието очевидно е идея на президента Сноу. Но от устата на Пийта звучи толкова разумно.

Страхувам се от отговора на Гейл, но въпреки това питам:

— Защо го каза, според теб?

— Възможно е да са го изтезавали. Или да са го убедили. Сигурно е сключил някаква сделка, за да те предпази. Съгласил се е да предложи идеята за примирието, ако Сноу му позволи да те представи като едно объркано бременно момиче, което не е имало представа какво става, когато е било заловено от бунтовниците. По този начин, ако окръзите загубят, все още има шанс да проявят снизходителност към теб. Ако си изиграеш ролята правилно. — Сигурно още изглеждам озадачена, защото Гейл изрича следващата реплика много бавно: — Катнис… той все още се опитва да те спаси.

Да ме спаси? И тогава разбирам. Игрите все още продължават. Напуснахме арената, но тъй като Пийта и аз не загинахме, последното му желание да запази живота ми още е в сила. Иска да ме скрие на сигурно място, да бъда в безопасност, затворена, докато войната приключи. Тогава никоя от двете страни всъщност няма да има причина да ме убие. А Пийта? Ако бунтовниците спечелят, това ще бъде катастрофално за него. Ако победи Капитолът… кой знае? Може би ще оставят и двама ни живи — ако аз си изиграя ролята правилно — за да гледаме как Игрите продължават…

През ума ми пробягват образи: копието, което пронизва тялото на Ру на арената, Гейл, увиснал безжизнено на стълба за бичуване, осеяната с трупове пустош на родния ми окръг. И за какво? За какво? Докато кръвта ми се сгорещява, си спомням и други неща. Как за пръв път зърнах бунта в Окръг 8. Победителите, хванати за ръце в нощта преди Юбилейните игри. И как съвсем не беше случайност, че изстрелях онази стрела в силовото поле на арената. И колко силно исках да я забия в сърцето на врага си.

Скачам, при което събарям кутия със стотици моливи и те се пръсват по пода.

— Какво става? — пита Гейл.

— Не може да има примирие. — Навеждам се и се мъча да прибера пръчиците тъмносив графит обратно в кутията. — Няма връщане назад.

— Знам. — Гейл взема шепа моливи и ги подрежда на пода в съвършено правилна фигура.

— Каквато и причина да е имал Пийта да каже онези неща, той греши. — Глупавите моливи не искат да се приберат в кутията и ядосана счупвам няколко.

— Знам. Дай ми ги. Не ги чупи. — Той издърпва кутията от ръцете ми и с бързи, точни движения прибира моливите в нея.

— Той не знае какво са направили с Дванайсети окръг. Ако можеше да види какво има сега там…

— Катнис, не споря. Ако можех да натисна едно копче и да убия всички хора, които работят за Капитола, щях да го направя. Без колебание. — Той слага последния молив в кутията и затваря капака. — Въпросът е, какво ще направиш ти?

Оказва се, че въпросът, който ме разяжда от толкова време, винаги е имал само един възможен отговор. Но ми беше нужна безумната постъпка на Пийта, за да се сетя какъв е.

Какво ще направя аз?

Поемам си дълбоко въздух. Повдигам леко ръце — сякаш си спомням черно-белите криле, които ми подари Цина — а после ги отпускам край тялото си.

— Аз ще бъда Сойката-присмехулка.

3

В очите на Жълтурчето се отразява слабата светлина на аварийната лампа над вратата. Самият той е сложил глава върху ръката на Прим и е поел пак задължението си да я пази през нощта. Тя се е сгушила плътно до майка ми. Заспали, двете изглеждат точно както в сутринта на Жътвата, от която попаднах в първите ми Игри. Дали са ми отделно легло, защото още се възстановявам, а и никой не може да спи с мен, защото цяла нощ сънувам кошмари и се мятам насам-натам.

След като се въртя и не мога да си намеря място в продължение на часове, най-после се примирявам, че ще прекарам още една безсънна нощ. Под бдителния поглед на Жълтурчето прекосявам на пръсти студения настлан с плочки под и отивам до скрина.

В средното чекмедже са отпуснатите ми от правителството дрехи. Тук всички носят еднакви сиви панталони и ризи: ризата е прибрана в кръста. Под дрехите държа малкото вещи, които носех със себе си, когато ме вдигнаха от арената. Брошката с изображение на сойка-присмехулка. Подаръкът, който Пийта ми даде за спомен — златния медальон с капаче, със снимки на майка ми, Прим и Гейл. Сребърен парашут, в който са прибрани канелка за извличане на сок от дървета и перлата, която Пийта ми подари няколко часа преди да взривя силовото поле. От Окръг 13 ми конфискуваха тубичката с мехлем, за да я използват в болницата, както и лъка и стрелите, защото само на пазачите е разрешено да носят оръжие. Прибрани са на съхранение в склада за оръжие.

Търся парашута, намирам го и стискам перлата в шепа. Сядам на леглото и се улавям, че потърквам гладката повърхност на перлата с преливащи се цветове напред-назад по устните си. Кой знае защо, това ми действа успокоително. Като прохладна целувка от човека, който ми я подари.

— Катнис? — прошепва Прим. Будна е и ме гледа в тъмното. — Какво има?

— Нищо. Просто лош сън. Заспивай. — Това е автоматична реакция. Да не казвам нищо на Прим и майка ми, за да ги предпазя.

Прим се измъква внимателно от леглото, за да не събуди майка ми, взема на ръце Жълтурчето и сяда до мен. Докосва ръката ми, свита около перлата.

— Студена си. — Тя издърпва другото одеяло от долния край на леглото и загръща и трима ни, като ме обвива в топлината си и в топлата козина на Жълтурчето. — На мен можеш да кажеш, нали знаеш. Аз умея да пазя тайни. Дори от мама.

Значи наистина вече го няма. Момиченцето със стърчащия навън като патешка опашка край на блузата, същото, което имаше нужда от помощ, за да стигне чиниите, и молеше да види глазираните торти на витрината на пекарницата. Времето и трагедията я принудиха да порасне прекалено бързо, много по-бързо, отколкото ми се иска, и да се превърне в млада жена, която шие кървящи рани и знае, че на майка ни не може да се казва всичко.

— Утре сутринта ще дам съгласието си да бъда Сойката-присмехулка — казвам й аз.

— Защото искаш или защото се чувстваш принудена да го направиш?

Засмивам се леко.

— Сигурно и двете. Не, така искам. Така трябва, ако това ще помогне на бунтовниците да победят Сноу. — Стисвам перлата по-здраво в юмрука си. — Просто… става въпрос за Пийта. Страхувам се, че ако наистина победим, бунтовниците ще го екзекутират като предател.

Прим се замисля.

— Катнис, според мен ти не разбираш колко важна си за каузата. Важните хора обикновено получават каквото искат. Ако искаш да опазиш Пийта от бунтовниците, можеш да го направиш.

Сигурно съм важна. Положиха доста усилия, за да ме спасят и да ме доведат в Окръг 12.

— Искаш да кажеш… че бих могла да поискам имунитет за Пийта? И те ще трябва да приемат?

— Мисля, че може да поискаш всичко и те ще трябва да приемат. — Прим сбърчва чело. — Само че как може да си сигурна, че ще удържат на думата си?

Спомням си всички лъжи, които Хеймич наговори на Пийта и мен, за да ни накара да направим каквото иска. Какво ще попречи на бунтовниците да се отметнат от споразумението? Устно обещание зад затворени врати, дори заявление, написано на хартия — тези неща могат лесно да изчезнат като дим след войната. Съществуването или валидността им могат да бъдат отречени. Никой от Командването не би свидетелствал в моя полза. Вероятно точно те ще подпишат смъртната присъда на Пийта. Ще ми трябват много повече свидетели. Ще имам нужда от всеки, когото успея да намеря.

— Ще трябва да бъде публично — казвам аз. Жълтурчето махва бързо с опашка, което приемам като съгласие. — Ще поискам от Коин да го обяви пред цялото население на Окръг Тринайсет.

Прим се усмихва:

— О, това е добре. Не е гаранция, но ще им бъде много по-трудно да се измъкнат от обещанието си.

Изпитвам облекчението, което усещаш, когато си намерил истинското решение.

— Би трябвало да те будя по-често, патенце.

— И аз така искам — казва Прим и ме целува. — Хайде опитай се да поспиш. — И аз заспивам.

На сутринта виждам, че след 7.00 — Закуска веднага следва 7.30 — Явяване в Командването, което е чудесно, защото мога да задвижа нещата. В трапезарията бързо показвам пред сензора разписанието си, което включва и някакъв идентификационен номер. Плъзгам подноса си по металната полица пред големите съдове с храна и забелязвам, че закуската е в обичайния си неизменен вид — купа с гореща зърнена каша, чаша мляко и малка порция плодове или зеленчуци. Днес има пюре от ряпа. Всички плодове и зеленчуци се отглеждат в подземните ферми. Сядам на масата, определена за семействата Евърдийн и Хотърн и още няколко бежанци, и бързо приключвам със закуската, като си мечтая за втора порция, но тук никога няма допълнителни порции. Храненето е сведено до наука. Тръгваш си от трапезарията с достатъчно калории в тялото, за да изкараш до следващото ядене — нито повече, нито по-малко. Размерът на порцията се определя според възрастта, ръста, типа телосложение, здравословното състояние и количеството физически усилия, изисквано от разписанието ти. Хората от Окръг 12 вече получават малко по-големи порции от жителите на Тринайсети, с надежда да качим някой и друг килограм. Сигурно кльощавите войници се изморяват много бързо. Планът обаче действа. Само след месец започваме да изглеждаме по-здрави, особено децата.

Гейл оставя подноса си до мен и се мъча да не гледам неговото пюре от ряпа твърде жално, защото наистина искам още, но той е много бърз. Въпреки че насочвам цялото си внимание към задачата да сгъна изискано салфетката си, в купичката ми той изсипва пълна лъжица пюре от ряпа.

— Трябва да престанеш с това — казвам аз, но тъй като вече загребвам храната, не звучи особено убедително. — Наистина. Сигурно е забранено или нещо подобно. — Тук имат много стриктни правила за храната. Например, ако не доядеш нещо и искаш да си го запазиш за по-късно, не можеш да го изнесеш от трапезарията. Очевидно отначало е имало инциденти с презапасяване с храна. За двама души като Гейл и мен, които от години се занимават с прехраната на семействата си, това не е особено приятно. Знаем какво е да си гладен, но не и да ни нареждат как да разпределяме провизиите, с които разполагаме. В някои отношения Окръг 13 е дори още по-склонен да налага контрол, отколкото Капитолът.

— Какво могат да ми направят? Вече ми взеха комуникационната гривна — казва Гейл.

Докато обирам всичко от купичката си, ме осенява вдъхновение.

— Хей, може би е добре да поставя това като условие, за да бъда Сойката-присмехулка.

— Да разрешат да ти прехвърлям пюрето от ряпа ли? — казва той.

— Не, да ни разрешат да ловуваме. — Това приковава вниманието му. — Ще трябва да даваме всичко в кухнята. Но въпреки това, ще можем… — Не е нужно да довършвам, защото той разбира. Ще можем да бъдем над земята. Навън в гората. Ще можем отново да бъдем такива, каквито сме.

— Направи го — казва той. — Сега е моментът. Можеш да поискаш луната, и те ще трябва да намерят начин да ти я донесат.

Той не знае, че аз вече искам луната, защото ще поискам да пощадят живота на Пийта. Преди да успея да реша дали да му кажа или не, звънецът оповестява края на нашата смяна за хранене. Мисълта да се изправя сама пред Коин ме изнервя.

— Какво имаш сега по разписание?

Гейл поглежда ръката си:

— Урок по история на ядрените оръжия. Където, между другото, отсъствието ти беше отбелязано.

— Аз трябва да отида в Командването. Ще дойдеш ли с мен?

— Добре. Но след вчера може и да ме изхвърлят. — Докато отиваме да си оставим подносите, той казва: — Знаеш ли, по-добре да включиш и Жълтурчето в списъка си с искания. Не мисля, че идеята за безполезните домашни любимци е добре позната тук.

— О, ще му намерят задача. Ще му я татуират на лапата всяка сутрин — казвам. Но мислено си отбелязвам да включа и него заради Прим.

Когато стигаме до Командването, Коин, Плутарх и всичките им хора вече са се събрали. При вида на Гейл няколко души повдигат вежди, но не го изхвърлят. Мислените бележки, които си водех, са станали твърде объркани, затова веднага искам лист хартия и молив. Привидният ми интерес към разискванията — показвам такъв за първи път, откакто съм тук — ги сварва неподготвени. Няколко души се споглеждат. Вероятно са имали намерение да ми изнесат някаква свръх специална лекция. Вместо това обаче, Коин лично ми връчва материалите за писане и всички чакат мълчаливо, докато аз сядам на масата и набързо нахвърлям списъка си. Жълтурче. Ловуване. Имунитет за Пийта. Публично обявен.

Това е. Сега вероятно е единственият ми шанс да сключа сделка. Мисли. Какво друго искаш? Усещам го, застанал до рамото ми. Гейл — добавям към списъка. Едва ли мога да се справя без него.

Главоболието се задава и мислите ми се объркват. Затварям очи и започвам да изреждам безмълвно.

Казвам се Катнис Евърдийн. На седемнайсет години съм. Моят дом е Окръг 12. Участвах в Игрите на глада. Избягах. Капитолът ме мрази. Пийта беше взет в плен. Жив е. Предател е, но е жив. Трябва да го опазя жив…

Списъкът. Все още ми се вижда прекалено малък. Би трябвало да се опитам да мисля по-мащабно, отвъд сегашното ни положение, в което съм от изключителна важност, към бъдещето, в което може да не струвам нищо. Не трябва ли да искам повече неща? За семейството си? За другите от моя окръг? Кожата ме засърбява от пепелта на мъртвите. Усещам отвратителния допир на черепа до обувката си. Мирисът на кръв и рози щипе носа ми.

Моливът се задвижва сам по хартията. Отварям очи и виждам разкривените букви. ДА УБИЯ СНОУ. Ако го заловят, искам това изключително право.

Плутарх кашля дискретно:

— Приключваш ли вече?

Вдигам поглед и забелязвам часовника. Седяла съм тук двайсет минути. Финик не е единственият, който има проблеми с вниманието.

— Да — казвам. Гласът ми звучи дрезгаво, затова прочиствам гърло. — Да, съгласна съм. Ще бъда вашата Сойка-присмехулка.

Изчаквам, за да могат да въздъхнат от облекчение и да се потупат взаимно по гърбовете. Както винаги, Коин остава невъзмутима и ме наблюдава, без да реагира.

— Но имам някои условия. — Приглаждам листа и започвам. — Семейството ми трябва да задържи котарака ни. — Най-дребната ми молба разпалва спор. Според бунтовниците от Капитола няма никакъв проблем — разбира се, че мога да си задържа домашния любимец, — докато представителите на Окръг 13 подробно обясняват какви изключителни затруднения ще създаде това. Най-после е решено да бъдем преместени на най-горното ниво, което предлага изключителен лукс — двайсет сантиметров прозорец над земята. Жълтурчето може да влиза и да излиза по своята работа. От него ще се очаква да се изхранва сам. Ако пропусне вечерния час, ще бъде заключен отвън. Ако предизвика проблеми със сигурността, ще бъде застрелян незабавно.

Това звучи приемливо. Не много различно от начина, по който живее, откакто заминахме. С изключение на тази част със застрелването. Ако изглежда прекалено слаб, мога да му подхвърлям тайно по малко вътрешности, стига следващото ми искане да бъде удовлетворено.

— Искам да ловувам. С Гейл. В гората — казвам. При тези думи всички замлъкват.

Бързам да продължа, преди да могат да откажат.

— Работата е там, че… не мога да дишам, затворена тук като… Ще се възстановя по-бързо, ако… мога да ловувам.

Плутарх започва да обяснява трудностите в случая — опасностите, засилената сигурност, риска от нараняване — но Коин го прекъсва насред изречението:

— Не. Пуснете ги. Дайте им по два часа на ден, които ще им удържите от времето за тренировки. Радиус от четвърт миля. С радиостанции и гривни за проследяване на глезените. Какво е следващото?

Преглеждам бързо списъка си.

— Гейл. Ще трябва да бъде с мен, за да мога да правя това.

— С теб, в смисъл? Извън обсега на камерите? До теб през цялото време? Сега него ли искаш да представим като новия ти любим? — пита Коин.

Не го казва с някаква особена злостна нотка — точно обратното, гласът й звучи безпристрастно. Но все пак съм шокирана и ахвам.

— Какво?

— Мисля, че би трябвало да продължим настоящата романтична връзка. Едно бързо отдръпване от Пийта може да накара зрителите да престанат да й съчувстват — казва Плутарх. — Особено след като смятат, че е бременна с неговото дете.

— Съгласна съм. Така че за пред публиката можем да представяме Гейл просто като твой съмишленик. Това устройва ли те? — пита Коин. Продължавам да я гледам безмълвно. Тя нетърпеливо повтаря: — За Гейл? Това ще бъде ли достатъчно?

— Винаги можем да го представим като твой братовчед — казва Фулвия.

— Не сме братовчеди — казваме двамата с Гейл в един глас.

— Добре, но вероятно ще е добре да поддържаме тази версия при появяванията ви пред камера — казва Плутарх. — Извън обсега на камерите той е изцяло твой. Още нещо?

Смутена съм от обрата, който приема разговорът. Намеците, че мога с такава готовност да се откажа от Пийта, че съм влюбена в Гейл, че цялата история е била преструвка. Бузите ми пламват. Дори самата представа, че изобщо се замислям кой искам да бъде представен като мой любим, предвид сегашното ни положение, е унизителна. Обхваната от гняв, изричам най-важното си условие:

— Когато войната свърши, ако спечелим, Пийта трябва да бъде помилван.

Гробна тишина. Чувствам как тялото на Гейл се напряга. Сигурно трябваше да го предупредя, но не бях сигурна как ще реагира. Не и когато планът включва Пийта.

— Да не му бъде наложена никаква форма на наказание — продължавам аз и се сещам за още нещо. — Същото важи и за останалите заловени трибути, Джоана и Енобария. — Откровено казано, не ме е грижа за Енобария, злобната жена-трибут от Окръг 2. Всъщност, противна ми е, но ми се струва неправилно да я изключа от списъка.

— Не — казва Коин категорично.

— Да — изстрелвам в отговор. — Те не са виновни, че ги изоставихте на арената. Кой знае какво им причинява Капитолът?

— Те ще бъдат съдени заедно с други военнопрестъпници, и третирани, както трибуналът намери за уместно — казва тя.

— Ще им бъде даден имунитет! — Усещам как се надигам от стола си, гласът ми е силен и кънти. — Лично ще обещаете това пред цялото население на Окръг 13 и остатъка от Дванайсети. Скоро. Днес. То ще бъде записано за бъдещите поколения. Вие и вашето правителство ще поемете отговорността за тяхната безопасност, или ще си намерите друга Сойка-присмехулка!

Думите ми увисват във въздуха за един дълъг миг.

— Точно това ни трябва! — прошепва Фулвия на Плутарх. — Както е сега. С костюм, стрелба на фон и малко дим.

— Да, точно това ни трябва — промърморва Плутарх.

Иска ми се да ги изгледам гневно, но чувствам, че ще е грешка да отклоня вниманието си от Коин. Виждам я как изчислява цената на моя ултиматум, съпоставяйки я с възможната ми стойност.

— Какво ще кажете, госпожо президент? — пита Плутарх. — Можете да издадете официален указ за помилване, предвид обстоятелствата. Момчето… дори не е пълнолетно.

— Добре — казва накрая Коин. — Но гледай да изпълниш както трябва ролята си.

— Ще я изпълня, след като направите съобщението — казвам аз.

— Свикайте съвещание на комисията за национална сигурност по време на Часа за размишления днес — нарежда тя. — Ще направя съобщението тогава. Остана ли нещо друго в списъка ти, Катнис?

Хартията е смачкана на топка в десния ми юмрук. Слагам листа на масата, приглаждам го и прочитам разкривените букви.

— Само още едно нещо. Да убия Сноу.

За първи път досега виждам нещо като усмивка по устните на президента.

— Когато дойде моментът, двете с теб ще хвърляме ези-тура.

Може би е права. Със сигурност не съм единствената, която претендира за правото да отнеме живота на Сноу. И мисля, че мога да разчитам на нея да се погрижи за това.

— Приемам.

Коин поглежда часовника на ръката си. И тя има разписание, което трябва да спазва.

— В такъв случай ще я оставя в твоите ръце, Плутарх. — Тя излиза от стаята, последвана от екипа си. Оставаме само четиримата — Плутарх, Фулвия, Гейл и аз.

— Отлично. Отлично. — Плутарх се отпуска на стола си, обляга лакти на масата и разтрива очи. — Знаете ли какво ми липсва? Повече от всичко? Кафето. Питам ви: толкова ли ще е немислимо да пийнем нещо, за да отмием вкуса на кашата и ряпата?

— Не сме предполагали, че ще е толкова строго — обяснява ни Фулвия, докато масажира раменете на Плутарх. — Не и сред по-висшите чинове.

— Или поне, че ще има възможност за малко контрабанда — казва Плутарх. — Дори в Окръг 12 имаше черен пазар, нали?

— Да, „Таласъма“ — отговаря Гейл. — Там разменяхме стоките си.

— Какво ви казвах? А вижте колко почтени сте двамата! Абсолютно неподкупни. — Плутарх въздиша. — Е, хубаво, войните не продължават вечно. Радвам се, че сте част от екипа. — Той протяга ръка настрани, където Фулвия вече му подава голям скицник, подвързан в черна кожа. — Знаеш в общи линии какво искаме от теб, Катнис. Давам си сметка, че храниш смесени чувства по въпроса за участието си. Надявам се, че това ще помогне.

Плутарх плъзва скицника към мен през масата. За миг го гледам подозрително. После любопитството ми надделява. Когато отварям корицата, виждам изображение на самата себе си, застанала изправена и силна, в черна униформа. Само един човек може да е измислил дизайна на този костюм, на пръв поглед — изцяло практичен, на втори — произведение на изкуството. Изработката на шлема, извивката на нагръдника, леката заобленост на ръкавите, за да се виждат белите гънки под ръцете. В неговите ръце пак съм сойка-присмехулка.

— Цина — прошепвам.

— Да. Той ме накара да обещая да не ти показвам този скицник, докато сама не решиш да бъдеш Сойката-присмехулка. Повярвай ми, много се изкушавах — казва Плутарх. — Давай. Прелисти го.

Обръщам бавно страниците, като разглеждам всеки детайл от униформата. Грижливо скроените бронирани пластове, скритите оръжия в ботушите и колана, специалните усилени елементи над сърцето ми. На последната страница, под скица на брошката ми с форма на сойка-присмехулка, Цина е написал: „Все още залагам на теб“.

— Той кога… — Гласът ми изневерява.

— Да видим. Ами, всъщност, след обявяването на Юбилейните игри. Може би няколко седмици преди Игрите? Не са само скиците. Имаме униформите ти. О, а Бийти ти е приготвил нещо наистина специално, което те очаква долу в склада за оръжия. Не казвам какво, за да не разваля изненадата — добавя Плутарх.

— Ще бъдеш най-добре облеченият бунтовник в историята — казва Гейл с усмивка. Внезапно осъзнавам, че е крил нещо от мен. Също като Цина, и той през цялото време е искал да взема това решение.

— Планът ни е да предприемем атака в ефирно време — казва Плутарх. — Да направим поредица пропове — което е съкратено от „пропагандни клипове“ — в които участваш ти и да ги излъчим пред цялото население на Панем.

— Как? — пита Гейл. — Единствено Капитолът контролира излъчването на всички програми.

— Но ние си имаме Бийти. Преди десетина години той реконструира подземната мрежа, по която се предават всички програми. Според него има добър шанс да успеем. Разбира се, трябва да има какво да излъчваме. Така че, Катнис, в студиото те очакват, когато решиш, че си готова. — Плутарх се обръща към асистентката си: — Фулвия?

— С Плутарх обсъждахме как можем да го постигнем. Според нас може би ще бъде най-добре да изграждаме образа ти като наш бунтовнически лидер отвън… навътре. Започваме от възможно най-зашеметяващата външност за Сойката-присмехулка, а после изграждаме личността ти така, че да отговаря на външния вид! — казва тя бодро.

— Вече имате униформата й — казва Гейл.

— Да, но дали да е покрита с белези и кръв? Дали да сияе с пожара на бунта? Доколко може да е изпоцапана, без да събудим отвращение в хората? Във всички случаи гледката трябва да бъде впечатляваща. Искам да кажа, очевидно това — Фулвия бързо се приближава към мен и „кадрира“ лицето ми с ръце — няма да свърши работа. — По рефлекс рязко дръпвам глава назад, но тя вече е почнала да си събира нещата. — Затова сме подготвили още една малка изненада за вас. Елате, елате.

Фулвия ни маха с ръка и двамата с Гейл излизаме в коридора след нея и Плутарх.

— Толкова добронамерено и все пак толкова обидно — прошепва Гейл в ухото ми.

— Добре дошъл в Капитола — прошепвам в отговор. Но думите на Фулвия нямат ефект върху мен. Здраво обгръщам с ръце скицника и се чувствам обнадеждена. Това трябва да е правилното решение. Щом Цина е искал така.

Качваме се в асансьора и Плутарх преглежда бележника си.

— Я да видим. Отделение 3908. — Той натиска едно копче, отбелязано с числото 39, но не се случва нищо.

— Трябва да сложиш ключа — казва Фулвия.

Плутарх издърпва изпод ризата си ключ, закачен на тънка верижка и го пъха в ключалката, която не съм забелязала до този момент. Вратите плавно се затварят.

— Да, точно така.

Асансьорът се спуска десет, двайсет, повече от трийсет нива надолу, по-надолу, отколкото изобщо съм си представяла, че се простира Окръг 13. Виждаме широк бял коридор с червени врати от двете страни, които изглеждат почти декоративни в сравнение със сивите на горните етажи. Всички са означени само с номера. 3901, 3902, 3903…

Тръгваме, а аз поглеждам назад и виждам как асансьорът се затваря и пред вратите му пада метална решетка. Когато се обръщам, един пазач се е появил безшумно от едно от помещенията в далечния край на коридора. Той тръгва с широки крачки към нас, а вратата зад него безшумно се затваря.

Плутарх се насочва към него и вдига ръка за поздрав, а ние, останалите, го следваме. Тук долу имам чувството, че нещо не е както трябва. Не е само заради решетката пред асансьора, нито клаустрофобичното чувство от това, че сме толкова дълбоко под земята, нито острата миризма на дезинфекционен препарат. Хвърлям поглед към Гейл и разбирам, че той също го усеща.

— Здравейте, търсим… — започва Плутарх.

— Сбъркали сте етажа — казва пазачът рязко.

— Наистина ли? — Плутарх пак поглежда в бележника си. — Тук съм записал 3908. Може ли да се обадите на…

— Налага се да ви помоля да си тръгнете. Проблемите при изпълнение на задачите трябва да се отнасят до Главната канцелария — казва пазачът.

Отделение 3908 е точно пред нас. Само на няколко крачки. Във вратата — всъщност във всички врати — нещо липсва. Нямат дръжки.

— Къде казахте, че е тя? — пита Фулвия.

— Ще намерите Главната канцелария на Седмо ниво — казва пазачът и разперва ръце, за да ни вкара обратно в асансьора.

Иззад вратата с номер 3908 се чува звук. Нещо като леко скимтене. Такъв звук издава уплашено куче, за да не го ударят, само че този е прекалено познат и човешки. С Гейл се споглеждаме само за миг, но това е достатъчно дълго време за двама души, които действат в синхрон като нас. Пускам скицника на Цина и той пада със силен трясък в краката на пазача. Секунда след като пазачът се навежда да го вдигне, Гейл също се навежда и го удря с глава.

— О, извинявай — казва Гейл с лек смях, хваща пазача за ръце, сякаш да запази равновесие и леко го отдалечава от мен.

Това е моят шанс. Стрелвам се покрай замаяния пазач, бутам вратата, обозначена с 3908, и ги намирам. Полуголи, насинени и приковани с вериги към стената.

Моят подготвителен екип.

4

Вонята на немити тела, застояла урина и инфекция прониква през облака от дезинфектант. Разпознавам трите фигури единствено по зашеметяващите им модни решения: златните татуировки по лицето на Вения. Накъдрената на масури оранжева коса на Флавий. Бледозелената кожа на Октавия, която сега виси отпуснато, сякаш тялото й е бавно спадащ балон.

Когато ме виждат, Флавий и Октавия се присвиват и се отдръпват назад към облицованите с плочки стени, сякаш очакват да ги нападна, макар че никога не съм била лоша с тях. Най-голямото ми оскърбление към тях са били не особено любезните ми мисли, които пазех за себе си, така че защо се присвиват от ужас?

Пазачът ми нарежда да изляза, но следват звуци като от сборичкване и разбирам, че Гейл е успял да го задържи по някакъв начин. За да получа отговор, се приближавам към Вения, която винаги е била най-силната. Прикляквам и улавям леденостудените й ръце, които стисват моите като менгемета.

— Какво се е случило, Вения? Какво правите тук?

— Доведоха ни. От Капитола — казва тя дрезгаво.

Плутарх влиза зад мен.

— Какво става тук?

— Кой ви доведе? — настоявам аз.

— Някакви хора — казва тя неопределено. — В нощта, когато избяга.

— Помислихме си, че ще ти подейства успокоително да си пак с обичайния си подготвителен екип — казва Плутарх зад гърба ми. — Цина помоли за това.

— И за това ли е помолил Цина? — озъбвам му се. Защото ако има нещо, в което съм сигурна, то е, че Цина никога не би одобрил измъчването на тези трима души, с които успяваше да се справи внимателно и търпеливо. — Защо ги третират като престъпници?

— Наистина не знам. — В гласа му има нещо, което ме кара да му повярвам, а бледността върху лицето на Фулвия го потвърждава. Плутарх се обръща към пазача, който току-що се е появил на вратата, с Гейл точно зад него. — Казаха ми само, че ги държат затворени. Защо им е наложено наказание?

— За кражба на храна. Наложи се да ги обуздаем след кавга за парче хляб — казва пазачът.

Вения вдига вежди, сякаш още се опитва да проумее станалото.

— Никой не ни казваше нищо. Бяхме толкова гладни. Тя взе само едно парче.

Октавия започва да хълца, заглушавайки звука в опърпаната си туника. Сещам се как първия път, когато оцелях на арената, Октавия тайно ми пъхна едно хлебче под масата, защото й беше непоносимо да ме гледа гладна. Сега тя трепери и отивам при нея:

— Октавия? — Докосвам я и тя потръпва. — Октавия? Всичко ще бъде наред. Ще ви измъкна оттук.

— Това изглежда твърде крайна мярка — казва Плутарх.

— И това е, защото са взели парче хляб? — пита Гейл.

— И преди този случай имаше многократни нарушения. Предупредихме ги. Но продължиха да вземат хляб. — Пазачът прави пауза за миг, сякаш озадачен от неспособността ни да разберем. — Не може да се взема хляб.

Не мога да накарам Октавия да си свали ръцете от лицето, но тя го повдига леко. Оковите на китките й се изместват няколко сантиметра надолу и отдолу се разкриват кървящи възпалени рани.

— Ще ви заведа при майка ми. — Обръщам се към пазача. — Свали им оковите.

Пазачът поклаща глава:

— Нямам право.

— Свали ги! Веднага! — крещя аз.

Той губи самообладание. Не е свикнал обикновените граждани да му говорят по този начин.

— Нямам заповед за освобождаване. А ти нямаш право…

— Направи го на моя отговорност — казва Плутарх. — И без друго дойдохме да ги вземем. Иска ги отдел Специална отбрана. Изцяло на моя отговорност.

Пазачът излиза да се обади на някого. Връща се с връзка ключове. Членовете на подготвителния ми екип са били принудени толкова дълго да седят свити, че дори след като оковите са свалени, им е трудно да ходят. Налага се Гейл, Плутарх и аз да им помагаме. Флавий се спъва в металната решетка върху кръглата дупка на пода и стомахът ми се присвива, когато се замислям защо една стая ще има нужда от отводнителен канал. Какви ли петна от човешки страдания са били отмити с маркуч от тези бели плочки…

В болницата намирам майка ми — единственият човек, на когото мога да се доверя да се погрижи за тях. Поради състоянието им минава минута, докато ги разпознае и после по лицето й се изписва ужас. Знам, че той не се дължи на гледката на обезобразени тела, защото те бяха нещо, с което се сблъскваше всеки ден в Окръг 12, а от мисълта, че подобни неща стават и в Окръг 13.

В болницата посрещнаха майка ми на драго сърце, но гледат на нея повече като на медицинска сестра, отколкото на лекар, въпреки че цял живот е лекувала хората. И въпреки това, никой не се намесва, когато тя въвежда тримата в една стая за прегледи, за да прецени колко сериозни са нараняванията им. Настанявам се на една пейка в коридора пред входа на болницата и чакам да чуя присъдата й. Тя ще успее да разчете по телата им болката, която са им причинили.

Гейл сяда до мен и слага ръка на рамото ми.

— Тя ще ги излекува. — Кимвам и се чудя дали си спомня за собственото си жестоко бичуване в Окръг 12.

Плутарх и Фулвия се настаняват на пейката срещу нас, но не коментират състоянието на подготвителния ми екип. Ако не са знаели за малтретирането, тогава как възприемат този ход от страна на президента Коин? Решавам да ги измъкна от неловкото положение.

— Предполагам, че това е предупреждение за всички нас.

— Какво? Не. Какво искаш да кажеш? — пита Фулвия.

— Малтретирането на подготвителния ми екип е предупреждение — казвам й аз. — Не само към мен. Но и към вас. За това, кой всъщност контролира нещата и какво ще се случи, ако не й се подчиняваме. Ако сте се заблуждавали, че имате някаква власт, на ваше място бих се отказала от подобни илюзии още сега. Очевидно, да произхождаш от Капитола, не е нещо, което може да ти осигури защита тук. Може би по-скоро е обратното.

— Не може да правиш сравнение между Плутарх, който разработи стратегията на въстанието, и тези трима гримьори — казва Фулвия ледено.

Свивам рамене:

— Щом казваш, Фулвия. Но какво би станало, ако си спечелиш омразата на Коин? Подготвителният ми екип беше отвлечен. Те могат поне да се надяват един ден да се върнат в Капитола. Гейл и аз можем да живеем в гората. Но вие? Къде ще избягате вие двамата?

— Може би сме малко по-необходими за военните действия, отколкото мислиш — отговаря Плутарх и не изглежда загрижен.

— Разбира се, че сте. Ние, трибутите, също бяхме необходими за Игрите. Докато си свършим работата — казвам аз. — И после ни изхвърляхте с много лека ръка, нали така, Плутарх?

Това слага край на разговора. Чакаме мълчаливо, докато майка ми излиза при нас.

— Ще се оправят — съобщава тя. — Няма трайни физически травми.

— Добре. Прекрасно — казва Плутарх. — Кога могат да почнат работа?

— Сигурно утре — отговаря тя. — Ще трябва да очаквате известна емоционална нестабилност, след онова, което са преживели. Бяха особено зле подготвени, попадайки тук след живота си в Капитола.

— Това се отнася за всички нас — казва Плутарх.

Било защото подготвителният екип е изнемощял, или защото аз съм твърде изнервена, Плутарх ме освобождава от задълженията ми на Сойка-присмехулка за остатъка от деня. Двамата с Гейл слизаме за обяд, където ни сервират яхния от боб и лук, дебела филия хляб и чаша вода. След историята на Вения хлябът засяда на гърлото ми, затова плъзвам остатъка от него върху подноса на Гейл. Докато се храним, никой от двама ни не говори много, но когато купичките ни се изпразват, Гейл издърпва нагоре ръкава си, за да погледне разписанието си.

— Сега имам тренировки.

Издърпвам и моя ръкав и поставям ръката си до неговата.

— И аз. — Спомням си, че сега тренировките означават лов.

Нетърпението ми да избягам в гората, макар и само за два часа, надделява над настоящите ми тревоги. Едно потапяне сред зеленината и слънчевата светлина със сигурност ще ми помогне да си подредя мислите. Щом се отдалечаваме от главните коридори, двамата с Гейл хукваме като освободени от час ученици към оръжейния склад и когато пристигаме, вече съм задъхана и замаяна. Напомняне, че не съм се възстановила напълно. Пазачите ни дават старите ни оръжия, както и ножове и чувал от зебло, който трябва да мине за торба за дивеч. Изтърпявам да закрепят проследяващото устройство на глезена ми и си давам вид, че слушам, докато ми обясняват как да си служа с ръчната радиостанция. Запомням единствено, че радиостанцията има часовник и трябва да се върнем в Тринайсети до определения час — в противен случай ще ни отнемат разрешението да ходим на лов. Това е единственото правило, което ще се постарая да спазвам.

Излизаме навън в просторната, оградена зона за тренировки до гората. Пазачите отварят добре смазаните врати, без да кажат нищо. Ще бъде доста трудно да минем сами през тази ограда — висока е десет метра, винаги е електрифицирана и завършва с остри като бръснач стоманени шипове. Вървим през гората, докато изчезва от погледа ни. На една малка поляна спираме за миг и отмятаме глави, за да се насладим на слънчевата светлина. Разпервам ръце и се завъртам в кръг, но бавно, за да не ми се завие свят.

Отсъствието на дъжд, което забелязах в Дванайсети, е изсушило растенията и тук — листата им са крехки и трошливи и образуват хрущящ килим под краката ни. Събуваме си обувките. Моите и без друго не са ми по мярка, тъй като в духа на правилото, че нищо не бива да се прахосва, на което се подчинява всичко в Окръг 13, ми отпуснаха един чифт, който беше омалял на някого. Очевидно, единият от нас има особеност в походката, защото предишният собственик е разтъпкал обувките по съвсем различен начин.

Ловуваме както едно време. Мълчаливо: нямаме нужда от думи, за да общуваме, защото тук в гората се движим като две части от едно същество. Предусещаме взаимно движенията си, пазим си взаимно гърбовете. От колко време не сме се радвали на тази свобода? От осем месеца? От девет? Не е точно същото, като се има предвид всичко случило се и проследяващите устройства на глезените ни, както и фактът, че трябва да си почивам толкова често. Но мисля, че това е най-близкото до щастие чувство, което мога да изпитам в момента.

Тук животните са много доверчиви. Онази една минута в повече, която им трябва, за да разберат какво означава непознатата ни миризма, им струва живота. След час и половина плячката ни вече наброява десетина различни животни — зайци, катерици и пуйки — и решаваме да прекратим лова и да прекараме оставащото време край едно езерце, което сигурно се захранва от подземен извор, тъй като водата е прохладна и сладка.

Гейл предлага да почисти дивеча, а аз не възразявам. Слагам няколко ментови листенца на езика си, затварям очи и се облягам на една скала, като попивам звуците и оставям прежурящото следобедно слънце да изгаря кожата ми. Обзема ме почти пълно спокойствие, докато гласът на Гейл ме прекъсва:

— Катнис, защо толкова държиш на подготвителния си екип?

Отварям очи да видя дали се шегува, но той гледа намръщено надолу към заека, който дере.

— Защо не?

— Хм. Да видим. Защото прекараха последната година да те подготвят за заколение? — предлага той.

— По-сложно е. Познавам ги. Те не са зли или жестоки. Дори не са умни. Да се държиш лошо с тях е все едно да се държиш лошо с деца. Те не виждат… искам да кажа, не знаят… — Оплитам се в думите си.

— Не знаят какво, Катнис? — пита той. — Че трибутите — които всъщност са истинските деца тук, а не тези твои трима откачалки — са принудени да се бият до смърт? Че ти излизаше на онази арена за забавление на хората? Това голяма тайна ли беше в Капитола?

— Не. Но те не гледат на това както нас — казвам. — Те са израснали с тези неща и…

— Наистина ли ги защитаваш? — Той смъква кожата от заека с едно бързо движение.

Това ме жегва, защото наистина ги защитавам, което е абсурдно. Мъча се да намеря някакво логично обяснение:

— Бих защитила всеки, към когото се отнасят така само защото е взел парче хляб. Може би това твърде много ми напомня за случая с теб и пуйката!

И все пак той е прав. Наистина изглежда странно да съм толкова загрижена за подготвителния си екип. Би трябвало да ги мразя и да искам да ги видя обесени. Но те са толкова безпомощни и бяха от екипа на Цина, а той беше на моя страна, нали така?

— Не искам да се караме — казва Гейл. — Но според мен Коин едва ли иска да ти каже нещо важно, като ги е наказала за това, че са нарушили правилата тук. Вероятно е смятала, че ще го приемеш като услуга. — Той натъпква заека в чувала и се изправя. — По-добре да тръгваме, ако искаме да се върнем навреме.

Не приемам протегнатата му ръка и несигурно се изправям на крака.

— Хубаво. — На връщане никой от двама ни не говори, но щом влизаме през вратата, се сещам за още нещо. — По време на Юбилейните игри Октавия и Флавий трябваше да излязат, защото не можеха да спрат да плачат за това, че се връщам на арената. А Вения едва успя да се сбогува с мен.

— Ще се опитам да имам това предвид, докато те… преобразяват — казва Гейл.

— Непременно — казвам.

Предаваме месото на Мазната Сае в кухнята. На нея Окръг 13 й харесва доста, макар да смята, че готвачите са донякъде лишени от въображение. Но жена като нея, която успяваше да приготви сносна яхния от месо на диво куче и ревен, със сигурност се чувства тук като с вързани ръце.

Изтощена от ловуването и недоспиването, аз се връщам в отделението си и виждам, че е опразнено. Спомням си, че са ни преместили заради Жълтурчето. Качвам се на последния етаж и намирам отделение „Е“. Изглежда точно като отделение 307, с изключение на прозореца — петдесет на двайсет и пет сантиметра — разположен в горната част на стената. Затваря се с тежка метална плоча, но в момента е отворен, а котката, виновник за цялата история, не се вижда никаква. Изтягам се на леглото си и един лъч следобедна слънчева светлина заиграва по лицето ми. Следващото, което осъзнавам, е как сестра ми ме буди за 18.00 — Размишления.

Прим ми казва, че още от обяд излъчват съобщения за събранието. Присъствието на всички жители, с изключение на онези, необходими за конкретни задачи, е задължително. Следваме упътванията, за да стигнем до Колективната зала — огромно помещение, което с лекота побира пристигналите хиляди хора. Ясно е, че е строена за по-големи събирания и навярно в нея са се провеждали такива преди епидемията от шарка. Прим мълчаливо посочва често срещания резултат от това бедствие — белезите, леко обезформените тела на децата.

— Тук са страдали много — казва тя.

След тази сутрин не съм в настроение да изпитвам състрадание към Окръг 13.

— Не повече, отколкото ние в Дванайсети — казвам. Виждам как майка ми води група пациенти с болнични пижами и халати, които са достатъчно добре, за да ходят. Сред тях се откроява Финик — леко замаян, но много красив. Държи в ръце парче тънко въже, около трийсет сантиметра, толкова късо, че дори той не може да направи от него използваема примка. Пръстите му се движат бързо, като автоматично стягат и развързват различни възли, докато той се оглежда с празен поглед наоколо. Вероятно е част от терапията му. Отивам при него и казвам:

— Здрасти, Финик. — Той явно не ме забелязва, затова го смушквам, за да привлека вниманието му. — Финик! Как си?

— Катнис! — казва той и стиска ръката ми. От облекчение, че вижда познато лице — мисля си аз. — Защо ни събират тук?

— Казах на Коин, че ще бъда нейната Сойка-присмехулка. Но я накарах да обещае, че ще даде имунитет на останалите трибути, ако бунтовниците победят — казвам му. — Публично, така че да има много свидетели.

— О. Добре. Защото се тревожа за положението с Ани. Че без да го съзнава, ще каже нещо, което може да се изтълкува като предателство — казва Финик.

Ани. О-о… Съвсем забравих за нея.

— Не се тревожи, погрижила съм се за това. — Стисвам ръката на Финик и се отправям към подиума в предната част на помещението. Коин преглежда набързо изявлението, което си е подготвила, и ме поглежда въпросително. — Трябва да добавите Ани Креста към списъка на хората, които ще получат имунитет — казвам й.

Президентът се намръщва леко:

— Коя е тази?

— Тя и Финик Одеър са… — Какви? Всъщност не знам как да я нарека. — Тя е приятелка на Финик. От Окръг 4. И тя е от победителите. Беше арестувана и отведена в Капитола, когато арената избухна.

— О, лудото момиче. Това всъщност не е необходимо — казва тя. — Нямаме навика да наказваме толкова безпомощни хора.

Сещам се за сцената, на която попаднах толкова неочаквано тази сутрин. Как Октавия се притискаше към стената. За това, че Коин и аз сигурно имаме съвсем различна представа за безпомощност. Но казвам само:

— Така ли? Тогава няма да е проблем да добавите Ани.

— Добре — казва президентът, като вписва името на Ани. — Искаш ли да бъдеш с мен тук горе на подиума за съобщението? — Поклащам глава. — И аз си помислих така. По-добре се скрий в тълпата. Всеки момент ще започна.

Връщам се при Финик.

В Окръг 13 думите също са сред нещата, които не се прахосват. Коин моли за внимание и съобщава на публиката, че съм се съгласила да бъда Сойката-присмехулка при условие, че останалите победители — Пийта, Джоана, Енобария и Ани — получат пълна амнистия за евентуални вреди, нанесени на бунтовническата кауза. В нестройния шум на тълпата долавям ропота на несъгласието. Предполагам, че никой не се е съмнявал, че ще искам да бъда Сойката-присмехулка. Затова назоваването на цена — и то такава, която пощадява възможните врагове — събужда гнева им. Оставам безразлична към враждебните погледи, които хвърлят към мен.

Президентът им дава възможност да недоволстват няколко минути, а след това продължава с обичайния си рязък маниер. Само че сега думите, които излизат от устата й, са новина за мен:

— Но в замяна на тази безпрецедентна молба войник Евърдийн обеща да се посвети на нашата кауза. Следователно всяко нейно отклонение от мисията й, независимо от причините или постъпките й, ще се разглежда като нарушение на това споразумение. Имунитетът ще бъде отнет, а съдбата на четиримата победители — решена по законите на Окръг 13. Както и нейната. Благодаря ви.

С други думи, направя ли една погрешна стъпка, всички сме мъртви.

5

Още една сила, с която трябва да се съобразявам. Още един могъщ играч, който е решил да ме използва като пионка в игрите си, въпреки че плановете им винаги се провалят. Първи бяха гейм-мейкърите, които ме превърнаха в своята звезда, а после едва се съвзеха от онази шепа отровни къпини. После президентът Сноу се опита да ме използва, за да потуши пламъците на бунта с единствения резултат, че всяка моя постъпка се оказа възпламеняваща. Накрая бунтовниците, които ме вдигнаха с металната кука от арената, за да ми отредят ролята на Сойка-присмехулка, а после с изненада разбраха, че може би не искам тези криле. А сега Коин, с шепа скъпоценни ядрени оръжия и един действащ като добре смазана машина окръг, която установи, че да опитомиш една Сойка-присмехулка е още по-трудно, отколкото да я уловиш. Но все пак тя най-бързо от всички разбра, че имам собствен план за действие и следователно не може да ми се вярва. Тя първа ме обяви открито за заплаха.

Прокарвам пръсти през гъстата пяна във ваната. Почистването ми е само предварителна стъпка към определянето на новата ми външност. Косата ми е съсипана от киселина, кожата ми е изгоряла от слънцето, покрита съм с грозни белези — подготвителният екип трябва първо да ме разкраси, а после да ме гримира с рани, изгаряния и белези, но така, че да изглежда по-привлекателно.

— Преобразете я до Нулево ниво на красота — нарежда Фулвия рано тази сутрин. — Ще започнем оттам. — Нулевото ниво на красота се оказва начинът, по който би изглеждал човек, ако стане от леглото с безупречна, но естествена външност. Това означава, че ноктите ми са съвършено оформени, но не и лакирани. Косата — мека и лъскава, но не фризирана. Кожата — гладка и чиста, но без грим. Епилация на тялото и заличаване на тъмните кръгове под очите, но никакви забележими подчертавания. Сигурно Цина е дал същите указания първия ден, когато пристигнах като трибут в Капитола. Само че тогава беше различно, защото бях състезател. Предполагах, че като бунтовник ще мога да приличам малко повече на себе си. Изглежда обаче, че ако си бунтовник, когото показват по телевизията, ще трябва да отговаряш на други стандарти.

Изплаквам сапунената пяна от тялото си, обръщам се и виждам, че Октавия ме чака с хавлиена кърпа. Сега, когато е без екстравагантните дрехи, тежкия грим, боядисаната коса, бижутата и дрънкулките, с които се кичеше, тя е съвсем различна от жената, която познавах в Капитола. Спомням си как един ден се появи с ярко розови букли, обкичени с примигващи цветни лампички с форма на мишки. Каза ми, че вкъщи държи няколко мишки като домашни любимци. Тогава ми се стори отвратително, тъй като ние смятаме мишките за вредители, освен ако не са сготвени. Но може би Октавия ги харесваше, защото са малки, меки и с пискливи гласчета. Като нея. Докато ме попива с кърпата, аз се мъча да опозная тази Октавия, която виждам в Окръг 13. Истинската й коса се оказва с хубав кестеняв цвят. Лицето й е обикновено, но притежава безспорна миловидност. По-млада е, отколкото смятах. Може би няма двайсет и пет. Без десет сантиметровите декоративни нокти пръстите на ръцете й приличат на кебапчета и непрестанно треперят. Иска ми се да й кажа, че всичко е наред, че ще се погрижа Коин никога вече да не й причинява болка. Но многоцветните синини, разцъфнали като цветя върху зелената й кожа, само ми напомнят колко съм безсилна.

Флавий също изглежда безцветен без пурпурното си червило и ярките дрехи. Все пак е успял да пооправи оранжевите масури на косата си. Най-малко променена е Вения. Синьо-зелената й коса не е оформена на шипове, а пригладена и отдолу се виждат израслите сиви корени. Най-впечатляващата й отличителна черта обаче винаги са били татуировките и те си остават все така златни и стряскащи. Тя идва и взема кърпата от ръцете на Октавия.

— Катнис няма да ни направи нищо лошо — казва тя на Октавия тихо, но твърдо. — Катнис дори не знаеше, че сме тук. Сега нещата ще се оправят. — Октавия кимва леко, но не смее да ме погледне в очите.

Не е проста работа да ме върнат до Нулево ниво на красота, дори с изобилния арсенал от продукти, инструменти и приспособления, които Плутарх предвидливо е донесъл от Капитола. Моят подготвителен екип се справя доста добре до момента, в който се опитва да реши какво да прави с мястото на ръката ми, откъдето Джоана изтръгна чипа за проследяване. Никой от медицинския екип не мислеше за красота, когато закърпиха отворената рана. Сега там имам грапав, назъбен белег с размерите на ябълка. Обикновено ръкавът ми го покрива, но Цина е направил костюма на Сойка-присмехулка така, че ръкавите свършват точно над лакътя. Това е толкова голям проблем, че повикват Фулвия и Плутарх, за да се посъветват с тях. Кълна се, че при вида на белега на Фулвия й прилошава. За човек, който работи заедно с гейм-мейкър, тя е ужасно чувствителна. Сигурно е свикнала да вижда неприятни неща само на екрана.

— Всички знаят, че тук имам белег — казвам мрачно аз.

— Едно е да знаят, друго е да го видят — отговаря Фулвия. — Положително е отблъскващ. С Плутарх ще измислим нещо на обед.

— Да, ще измислим нещо — казва Плутарх и небрежно маха с ръка. — Може би някаква гривна или нещо подобно.

Отвратена, аз се обличам, за да отида в трапезарията. Подготвителният ми екип се сгушва в групичка до вратата.

— Тук ли ви носят храната? — питам аз.

— Не — отговаря Вения. — Трябва да отидем в някаква трапезария.

Представям си как влизам в трапезарията, следвана по петите от тези тримата и вътрешно въздишам. Но хората и без друго вечно ме зяпат. Нищо ново.

— Ще ви покажа къде е — казвам аз. — Елате.

Крадливите погледи и тихото шушукане, които обикновено предизвиквам, са нищо в сравнение с реакцията при появата на причудливо изглеждащия ми подготвителен екип. Посрещат ни със зяпнали уста, сочат ни с пръст и ахкат.

— Не им обръщайте внимание — казвам на подготвителния си екип. Със сведени очи и механични движения те се нареждат след мен на опашката и получават купички със сивкава яхния от риба и бамя и чаши вода.

Сядаме на моята маса, до една група от Пласта. Те са по-сдържани, отколкото хората от Тринайсети, но може би е само от смущение. Лийви, която ми беше съседка в Окръг 12, предпазливо поздравява хората от подготвителния екип, а майката на Гейл, Хейзъл, която сигурно знае, че са били затворници, вдига лъжицата си и казва:

— Не се плашете. По-вкусно е, отколкото изглежда.

Но Поузи, петгодишната сестра на Гейл, е тази, която помага най-много. Тя сяда на пейката до Октавия и предпазливо докосва кожата й с пръст.

— Зелена си. Да не си болна?

— Това е за красота — прошепва Октавия и виждам как очите й се пълнят със сълзи.

Поузи се замисля и после й казва направо:

— Мисля, че ти ще си хубава във всеки цвят.

Октавия се усмихва едва забележимо:

— Благодаря ти.

— Ако наистина искаш да впечатлиш Поузи, ще трябва да си боядисаш косата ярко розова — казва Гейл, като слага подноса си до мен. — Това е любимият й цвят. — Поузи се засмива и се връща обратно на мястото до майка си. Гейл кимва към купата на Флавий. — На твое място не бих го оставил да изстине. Няма да стане по-вкусно.

Всички се залавят с яденето. Яхнията не е лоша на вкус, но определено оставя усещането за нещо слузесто, с което трудно се свиква. Сякаш трябва да преглътнеш всяка хапка три пъти, преди наистина да слезе към стомаха ти.

Гейл, който обикновено не говори много докато се храни, прави усилие да поддържа разговора и разпитва за разкрасяването. Знам, че се опитва да заглади нещата. Снощи се спречкахме, след като той намекна, че не съм оставила на Коин никакъв избор, освен да парира искането ми да осигури безопасност за победителите с друго от своя страна.

— Катнис, тя управлява този окръг. Не може да си върши работата, ако покаже, че отстъпва пред теб.

— Искаш да кажеш, че не може да понесе никакво несъгласие, дори да е основателно и справедливо — отговорих му аз.

— Искам да кажа, че ти я постави в лоша позиция. Като я накара да даде имунитет на Пийта и останалите, без изобщо да знаем каква вреда могат да причинят — възрази Гейл.

— Затова трябваше просто да се включа в програмата и да оставя останалите трибути да се оправят сами? Не че има значение, защото и без друго всички правим точно това! — И после затръшнах вратата в лицето му. Не седнах с него на закуска, а когато Плутарх го изпрати на тренировка, го оставих да тръгне, без да кажа и дума. Знам, че говореше само от загриженост за мен, но наистина ми е нужно да е на моя страна, а не на страната на Коин. Как е възможно да не го знае?

По разписание следобед двамата с Гейл трябва да отидем в Отдела за специална отбрана, за да се срещнем с Бийти. Докато пътуваме в асансьора, Гейл най-после казва:

— Още си ядосана.

— А ти все още не съжаляваш.

— Все още поддържам това, което казах. Да излъжа ли искаш? — пита той.

— Не, искам да го премислиш и да стигнеш до правилното решение — казвам му. Но при тези думи той само се засмива. Трябва да се откажа. Няма смисъл да се опитвам да диктувам на Гейл какво да мисли. Което, ако съм честна, е една от причините да му се доверявам.

Нивото, на което се намира Отделът за специална отбрана, е разположено почти толкова ниско долу, колкото подземията, където намерихме подготвителния екип. Това е истински лабиринт от помещения, пълни с компютри, лаборатории, апаратура и изпитателни полигони.

Питаме за Бийти и ни упътват през лабиринта, докато стигаме до огромен прозорец с бронирано стъкло. Вътре се намира първото красиво нещо, което виждам в границите на Окръг 13: изкуствена ливада с истински дървета и цъфтящи растения, откъдето се носи оживено чуруликане на колибри. Бийти седи неподвижен в инвалидна количка сред ливадата и гледа как една яркозелена птица виси неподвижно във въздуха пред голям оранжев цвят и отпива нектар от него. Птицата изведнъж се отдалечава бързо като стрела, той я проследява с поглед и после ни забелязва. Маха ни приветливо с ръка да отидем при него.

Въздухът е прохладен и приятен, а не влажен и задушен, както очаквам. От всички страни се чува пърхане на миниатюрни криле, което ми напомня бръмченето на насекомите в гората на родния ми окръг. Кой знае по каква странна причина са направили това толкова приятно място.

Бийти все още е блед като човек, който се възстановява след боледуване, но зад прекалено големите очила очите му светят от вълнение.

— Не са ли великолепни? Окръг Тринайсет изучава аеродинамиката им тук от години. Тези птици могат да летят напред и назад със скорост 90 километра в час. Само ако можех да ти конструирам такива криле, Катнис!

— Съмнявам се, че бих могла да се справя с тях, Бийти — засмивам се аз.

— В един миг си тук, в следващия вече те няма. Можеш ли да свалиш колибри със стрела? — пита той.

— Никога не съм опитвала. По тях няма много месо.

— Не. А ти не си човек, който убива за забавление — казва той. — Все пак, бас държа, че трудно ще ги уцелиш.

— Може би могат да се ловят с примки — казва Гейл. Лицето му приема онова отнесено изражение, което се изписва върху него, когато се опитва да реши нещо. — Например вземаш много фино изплетена мрежа. Заграждаш един участък и оставяш отвор около трийсет сантиметра. Вътре слагаш за примамка цветя, които имат нектар. Докато се хранят, затваряш отвора. От шума те ще политнат, но ще стигнат само до другия край на мрежата.

— Дали ще стане? — пита Бийти.

— Не знам. Просто идея — казва Гейл. — Може и да те надхитрят.

— Може. Но ти се възползваш от естествения им инстинкт да бягат от опасността. Да мислиш като жертвите си… именно така откриваш уязвимите им места — казва Бийти.

Спомням си нещо, за което не ми се иска да мисля. Докато се подготвях за Юбилейните игри, гледах един запис, в който Бийти, който е още момче, свързва две жици и електрокутира групата преследващи го деца. Гърчещи се в конвулсии тела, ужасени изражения. Бийти, в моментите, довели до победата му в онези отдавнашни Игри на глада, гледа как останалите умират. Не е виновен. Това е самозащита. Всички ние действахме единствено при самозащита…

Внезапно изпитвам желание да изляза от стаята с пойните птици, преди някой да започне да нагласява примка.

— Бийти, Плутарх каза, че имаш нещо за мен.

— Точно така. Наистина имам. Новият ти лък. — Той натиска едно копче на страничната облегалка на количката и излиза от стаята. Докато го следваме през извивките и завоите на Отдела за специална отбрана, той обяснява за инвалидната количка. — Вече мога да ходя по малко. Само че се изморявам много бързо. По-лесно ми е да се придвижвам така. Как е Финик?

— Той… има проблеми с концентрацията — отговарям аз. Не искам да казвам, че напълно е откачил.

— Проблеми с концентрацията, така ли? — Бийти се усмихва мрачно. — Ако знаеше какво е преживял Финик през последните няколко години, щеше да си наясно какво чудо е, че изобщо все още може да общува. Кажи му все пак, че разработвам нов тризъбец за него. Нещо, което да го поразсее малко. — Разсейването ми се струва последното нещо, от което се нуждае Финик, но обещавам да предам съобщението.

Четирима войници охраняват входа към помещението с надпис „Специални оръжия“. Проверката на разписанията, отпечатани върху ръцете ни, е само подготвителна стъпка. Вземат ни отпечатъци от пръстите, минаваме през сканиране на ретината и на ДНК, и трябва да минем през специални детектори за метал. Бийти трябва да остави количката си отвън, макар да му предоставят друга, след като минаваме през проверките за сигурност. Намирам цялата ситуация за странна, защото не мога да си представя някой, израсъл в Окръг 13, да е заплаха, от която правителството трябва да се предпази. Дали тези предпазни мерки не са въведени заради неотдавнашния приток на имигранти?

На вратата на склада за оръжие минаваме през нова серия проверки — сякаш ДНК-то ми може да се е променило през времето, докато извървим двайсетината метра по коридора — и най-после ни пускат да влезем в оръжейния склад. Трябва да призная, че при вида на арсенала ми секва дъхът. Безкрайни редици от огнестрелни оръжия, катапулти, експлозиви, бронирани коли.

— Разбира се, десантното поделение се намира в отделна сграда — казва ни Бийти.

— Разбира се — казвам, сякаш това е очевидно. Не знам къде може да има място за един прост лък и колчан със стрели сред това високотехнологично оборудване, но после се натъкваме на цяла стена със смъртоносни оръжия от рода на лъковете. Изпробвала съм много от оръжията на Капитола по време на обучението, но нито едно — предназначено за бойни действия. Съсредоточавам вниманието си върху смъртоносно изглеждащ лък, така отрупан с мерници и разни приспособления, че съм сигурна, че не мога дори да го вдигна, какво остава да стрелям с него.

— Гейл, може би ще ти хареса да изпробваш някои от тези — казва Бийти.

— Сериозно? — пита Гейл.

— В крайна сметка, за бойните действия ще ти зачислят пушка, разбира се. Но ако се появяваш като част от екипа на Катнис в пропагандните клипове, някой от тези ще изглежда малко по-впечатляващо. Потърси си нещо, което ти харесва — казва Бийти.

— Да, ще потърся. — Ръцете на Гейл обгръщат същия лък, който привлече вниманието ми преди миг, той го вдига на рамото си и го насочва из стаята, като гледа през оптическия мерник.

— Това не изглежда много честно спрямо елените — казвам.

— Да не би да го използвам за лов на елени? — отговаря той.

— Веднага се връщам — казва Бийти. Натиска някакъв код на едно табло и се отваря малка врата. Наблюдавам го, докато изчезва и вратата се затваря.

— Значи, ще ти е по-лесно да го използваш срещу хора? — питам аз.

— Не съм казал това. — Гейл обляга лъка на земята. — Но ако имах оръжие, което би могло да спре онова, което видях да се случва в Дванайсети… ако имах оръжие, което би могло да попречи да излезеш на арената… щях да го използвам.

— И аз — признавам. Но не знам как да му опиша какво се случва, след като убиеш човек. Как споменът никога не те напуска.

Бийти влиза обратно с количката си: на стъпалото е закрепена дълга черна правоъгълна кутия, която стига чак до рамото му. Той удря спирачки и побутва кутията към мен:

— За теб е.

Поставям кутията на пода и отварям ключалките. Капакът се отваря безшумно. В кутията, върху легло от надиплено червено кадифе, лежи зашеметяващ черен лък.

— О-о! — прошепвам възхитено. Вдигам го внимателно във въздуха, за да се порадвам на прекрасния баланс, елегантната изработка и извивката на краищата, която по някакъв начин напомня за криле на птица, разперени в полет. Има и още нещо. Трябва да застана съвсем тихо и неподвижно, за да се уверя, че не си измислям. Не, лъкът е като жив в ръцете ми. Притискам го към бузата си и чувствам как лекото бръмчене прониква през костите на лицето ми.

— Какво прави? — питам.

— Поздравява те — обяснява Бийти с широка усмивка. — Чу гласа ти.

— Разпознава гласа ми? — питам.

— Само твоя глас — казва ми той. — Виждаш ли, искаха от мен да проектирам лък, основаващ се изцяло на външността. Като част от костюма ти, нали разбираш? Но аз все си мислех: Какво прахосничество. Искам да кажа, ами ако някой път ти потрябва? Като нещо повече от моден аксесоар? Затова запазих външността семпла, а за вътрешната част използвах въображението си. Но най-добре се обяснява на практика. Искате ли да изпробвате оръжията?

Искаме. Вече са ни приготвили различни мишени. Стрелите, които Бийти е проектирал, са не по-малко забележителни от лъка. Благодарение на този лък и стрели, мога да стрелям с точност на разстояние над сто метра. Различните стрели — остри като бръснач, възпламенителни, експлозивни — превръщат лъка в универсално оръжие. Всяка може да се разпознае по цвета. Има възможност да управлявам лъка с глас, но нямам представа защо бих я използвала. За да дезактивирам специалните качества на лъка, трябва само да му кажа „Лека нощ“ и той заспива, докато звукът на гласа ми не го събуди отново.

Оставям Бийти и Гейл, за да се върна при подготвителния екип и настроението ми се подобрява. Седя търпеливо през останалата част от гримирането и пробвам костюма си — сега той включва окървавена превръзка върху белега на ръката ми, която показва, че наскоро съм участвала в битка. Вения закрепва брошката с форма на сойка-присмехулка над сърцето ми. Вземам лъка си и колчана с обикновени стрели, направени от Бийти, защото знам, че няма да ме оставят да се разхождам със заредените. После отиваме в студиото, където както ми се струва прекарвам часове, докато ми сложат грим и нагласят осветлението и машината за дим. Постепенно командите по уредбата, които ни дават някакви невидими хора от тайнствената кабина зад стъклото, стават все по-малко. Сега Фулвия и Плутарх започват да ме оглеждат. Най-после в студиото настъпва тишина. Минават цели пет минути, през които продължават да ме оглеждат. После Плутарх казва:

— Според мен е добре.

Правят ми знак да се приближа до един монитор. Връщат последните няколко минути от записа и гледам жената на екрана. Тялото й изглежда по-едро от моето, по-внушително. Лицето й е изпоцапано, но сексапилно. Веждите й са черни и предизвикателно повдигнати. Струйки дим — които намекват, че или току-що е била изгасена, или всеки момент ще избухне в пламъци — се издигат от дрехите й. Не знам коя е тази личност.

Финик, който се разхожда безцелно из студиото от няколко часа, се приближава зад мен и отбелязва с нотка от старото си чувство за хумор:

— Ще им се прииска или да те убият, или да те целунат, или да са на твое място.

Всички са толкова развълнувани, толкова доволни от работата си. Почти е време да прекъснем за вечеря, но настояват да продължим. Утре ще се съсредоточим върху речите и интервютата, а аз ще се преструвам, че участвам в бунтовническите битки. Днес искат само един лозунг, само една реплика, от която да направят кратък пропо клип и да го покажат на Коин.

— Жители на Панем, ние се борим, ние сме смели, ние удовлетворяваме своята жажда за справедливост! — Това е репликата. От начина, по който я представят, се досещам, че са прекарали месеци, може би години, докато я измислят и са много горди с нея. На мен обаче тя ми се струва доста пресилена. И скована. Не си представям, че бих могла да я изрека в реалния живот — освен ако не си послужа с типичния за Капитола акцент, за да си направя майтап. Както когато с Гейл имитирахме думите на Ефи Тринкет: „Нека шансовете бъдат винаги на ваша страна!“ Но Фулвия стои право пред мен и описва битката, в която току-що съм участвала, и как всичките ми другари по оръжие лежат мъртви около мен, и как, за да обединя живите, трябва да се обърна към камерата и да изкрещя репликата!

Връщат ме на мястото ми и пускат машината за дим. Някой призовава за тишина, камерите се включват и чувам: „Запис!“ Вдигам лъка над главата си и изкрещявам с целия гняв, който успявам да придам на гласа си: „Жители на Панем, ние се борим, ние сме смели, ние удовлетворяваме своята жажда за справедливост!“

В студиото настъпва гробна тишина. И продължава. До безкрайност.

Накрая по уредбата се чува пращене и язвителният смях на Хеймич изпълва студиото. Той успява да се сдържи достатъчно дълго, преди да каже:

— Ето как, приятели, умира една революция.

6

Шокът от това, да чуя гласа на Хеймич вчера, да науча, че той не само е жив и способен на действие, но и отново има някакъв контрол над живота ми, ме изпълни с ярост. Излязох от студиото веднага и отказах да обърна внимание на коментарите му от кабинката днес. Но все пак веднага разбрах, че е прав за представянето ми.

Отне му цяла сутрин да убеди останалите докъде стигат способностите ми. Че не мога да се справя с това. Не мога да застана в едно телевизионно студио, нагласена с костюм и грим сред облак от изкуствен дим, и да призова окръзите към победа. Всъщност, удивително е колко време оцелях пред камерите предишния път. Разбира се, заслугата беше единствено на Пийта. Сама не мога да бъда Сойката-присмехулка.

Събираме се около огромната маса в Командването. Коин и нейните хора. Плутарх, Фулвия и подготвителният ми екип. Група от Окръг 12, която включва Хеймич и Гейл, но също и още няколко души, чието присъствие не мога да си обясня, например Лийви и Мазната Сае. В последния момент Финик вкарва Бийти с количката му, придружен от Долтън — специалиста по животновъдство от Окръг 10. Предполагам, че Коин е събрала тази странно подбрана група, за да станат свидетели на провала ми.

Хеймич обаче е този, който поздравява всички с добре дошли, и по думите му разбирам, че са дошли по негова лична покана. Намираме се в една и съща стая за пръв път, откакто се нахвърлих с нокти върху лицето му. Избягвам да го гледам директно, но виждам отражението му в една от лъскавите контролни конзоли до стената. Изглежда леко прежълтял, много е отслабнал и сякаш се е смалил. За миг се изплашвам, че умира. Налага се да си напомня, че не ме интересува.

Първата работа на Хеймич е да покаже кадрите, който току-що сме заснели. Изглежда с напътствията на Плутарх и Фулвия съм достигнала ново ниво на неспособност да се справя. И гласът, и тялото ми изглеждат несигурни, нестройни, като на марионетка, управлявана от невидими сили.

— Добре — казва Хеймич, когато записът свършва. — Някой би ли потвърдил, че това ще ни бъде от полза в спечелването на войната? — Никой не се обажда. — Това ни спестява време. И така, нека всички се замислим и да се сетим за някой случай, в който Катнис Евърдийн ни е трогнала искрено. Не защото сте й завиждали за прическата, роклята й е избухнала в пламъци или е успяла да изстреля горе-долу прилично някоя стрела. Не и случай, в който Пийта ви е накарал да я харесате. Искам да посочите един момент, в който тя ни е развълнувала истински.

Настъпва дълга тишина и вече си мисля, че никога няма да свърши, когато Лийви се обажда:

— Когато зае доброволно мястото на Прим по време на Жътвата. Защото знаеше, че отива на сигурна смърт.

— Добре. Отличен пример — казва Хеймич. Взема виолетов маркер и пише в бележника си: „Заема доброволно мястото на сестра си по време на Жътвата“. Оглежда масата. — Някой друг?

Изненадана съм, че след нея се обажда Богс, когото възприемам като мускулест робот, изпълняващ послушно всяка заповед на Коин:

— Когато изпя песента. Докато малкото момиче умираше. — Някъде в ума ми изплува образът на Богс, с малко момченце, покатерило се на коленете му. Май в трапезарията. Може би все пак не е робот.

— Всички щяхме да се разплачем при тази гледка, нали така? — казва Хеймич и го записва.

— Аз плаках, когато тя упои Пийта, за да може да отиде да му донесе лекарството, и когато го целуна за довиждане! — обажда се Октавия. После покрива устата си, сякаш е сигурна, че това е било ужасна грешка.

Но Хеймич само кимва.

— О, да. Упоява Пийта, за да спаси живота му. Много добре.

Всички си спомнят още случаи. Бързо и без определен ред. Когато взех Ру за съюзник. Когато подадох ръка на Чаф вечерта по време на интервюто. Когато се опитах да нося Магс. И още — когато извадих онези къпини, които означаваха различни неща за различните хора: любов към Пийта. Отказ да се предам при обстоятелства, които изглеждаха безнадеждни. Опълчване срещу безчовечността на Капитола.

Хеймич вдига бележника:

— И така, въпросът е: какво общо имат помежду си всички тези примери?

— Те бяха изцяло идея на Катнис — казва тихо Гейл. — Никой не й е диктувал какво да каже и какво да направи.

— Извън сценария, да! — казва Бийти. Присяга се и ме потупва по ръката. — Значи трябва просто да те оставим на мира, нали така?

Няколко души се засмиват. Дори аз се усмихвам леко.

— Е, всичко това е много хубаво, но няма голяма полза — казва Фулвия недоволно. — За съжаление тук в Тринайсети окръг възможностите й за прекрасно представяне са доста ограничени. Така че освен ако не предлагате да я хвърлим насред бойните действия…

— Точно това предлагам — казва Хеймич. — Изпратете я на бойното поле и я снимайте през цялото време.

— Но хората смятат, че е бременна — изтъква Гейл.

— Ще разгласим, че е изгубила бебето вследствие на електрошока, преживян на арената — отвръща Плутарх. — Много тъжно. Много жалко.

Идеята да ме изпратят в битка буди спорове. Но Хеймич има доста сериозни доводи. Ако се представям добре само в реални обстоятелства, трябва да бъда поставена в такива.

— Колкото и да репетираме, каквито и реплики да слагаме в устата й, можем да се надяваме най-много за сносно представяне. Трябва да й дойде отвътре. На това реагират хората.

— Дори и да сме предпазливи, не можем да гарантираме безопасността й — казва Богс. — Тя ще бъде прицел за всеки…

— Искам да отида — намесвам се аз. — Тук не съм полезна с нищо на бунтовниците.

— А ако загинеш? — пита Коин.

— Погрижете се да го заснемете. Все някак ще го използвате — отговарям аз.

— Добре — казва Коин. — Но нека да действаме внимателно, стъпка по стъпка. Да намерим най-малко опасната ситуация, която може да пробуди в теб някаква спонтанност. — Тя обикаля из Командването и разглежда светещите карти на окръзите, които показват разположението на силите във войната. — Отведете я в Осми днес следобед. Тази сутрин имаше тежки бомбардировки, но изглежда нападението приключи. Искам да й се осигури отряд телохранители. Снимачен екип на земята. Хеймич, ти ще си на борда на ховъркрафт и ще поддържаш връзка с нея. Да видим какво ще стане там. Някой има ли други забележки?

— Измийте й лицето — казва Долтън. Всички се обръщат към него. — Тя е още момиче, а вие я направихте да изглежда на трийсет и пет. Струва ми се грешка. Като нещо, което Капитолът би направил.

Коин разпуска събранието, а Хеймич я моли за разрешение да говори с мен насаме. Останалите излизат, с изключение на Гейл, който продължава да стои до мен.

— За какво се тревожиш? — пита го Хеймич. — Аз съм онзи, който има нужда от телохранител.

— Всичко е наред — казвам на Гейл и той си отива. Сега остава само жуженето на уредите и тихият мъркащ звук на вентилационната система.

Хеймич сяда срещу мен.

— Пак ще трябва да работим заедно. Така че, давай. Просто го кажи.

Спомням си гневния, ожесточен разговор на борда на ховъркрафта. Горчивината, която последва. Но казвам само:

— Не мога да повярвам, че не спаси Пийта.

— Знам — отговаря той.

Усещам нещо недоизказано. И не защото той не се извини. А защото бяхме екип. Бяхме се споразумели да опазим Пийта. Пиянска, нереалистична сделка, сключена посред нощ, но все пак сделка. И дълбоко в сърцето си знам, че и двамата се провалихме.

— Хайде сега ти кажи — подканвам го аз.

— Не мога да повярвам, че го изпусна от поглед онази нощ — казва Хеймич.

Кимвам. Това е.

— Все за това си мисля. Какво можех да направя, за да го задържа до себе си, без да прекратя съюза. Но не се сещам за нищо.

— Ти нямаше избор. А и да бях успял да убедя Плутарх да останем и да спасим Пийта онази нощ, целият ховъркрафт щеше да падне. Дори и така едва се измъкнахме. — Най-после поглеждам Хеймич в очите. Очи от Пласта. Сиви, дълбоки и оградени с кръговете на безсънни нощи. — Той още не е мъртъв, Катнис.

— Още сме в играта. — Опитвам се да звуча оптимистично, но гласът ми изневерява.

— Още сме вътре. И аз още съм твой ментор. — Хеймич насочва маркера си към мен. — Когато си на земята, помни, че аз съм във въздуха. Отгоре ще виждам по-хубаво, затова прави каквото ти казвам.

— Ще видим — отговарям аз.

Връщам се в Помещението за преобразяване и гледам как струйките грим изчезват в канала, докато търкам лицето си. Момичето в огледалото изглежда изтощено, със загрубяла кожа и уморени очи, но прилича на мен. Откъсвам лентата от ръката си и откривам грозния белег от проследяващия чип. Ето. Това също прилича на мен.

Тъй като ще бъда в зона на бойни действия, Бийти ми помага да облека изработените по дизайн на Цина бронирани дрехи. Каска от преплетени метални нишки, която обгръща плътно главата ми. Материята е еластична като плат и може да се отмята назад като качулка, в случай че не ми е необходима непрекъснато. Жилетка за защита на жизненоважните органи. Малки бели слушалки с микрофон, прикрепени с кабел към яката. Бийти закача на колана ми противогаз, който трябва да сложа единствено в случай на газова атака.

— Ако видиш някой да пада по необясними причини, веднага го сложи — казва той. Накрая закопчава на гърба ми колчан със стрели, разделен на три цилиндрични части. — Само помни: от дясната страна — огън. От лявата — експлозиви. В средата — обикновени стрели. Едва ли ще ти потрябват, но по-добре да си подсигурена за всеки случай.

Богс се появява, за да ме придружи долу до Въздушното поделение. Точно когато асансьорът пристига, се появява Финик, обзет от силна възбуда:

— Катнис, те не ми позволяват да дойда! Казах им, че съм добре, но те дори не разрешават да се кача в ховъркрафта!

Оглеждам Финик — босите крака, подаващи се между болничния халат и чехлите, разчорлената коса, наполовина завързаното на възел въже, увито около пръстите му, обърканото изражение — и разбирам, че всякакви молби от моя страна ще бъдат безполезни. Дори аз не смятам, че е добра идея да го вземаме с нас. Затова се плясвам с длан по челото и казвам:

— О, забравих. От това глупаво сътресение е. Трябваше да ти кажа да отидеш при Бийти в Отдела за специални оръжия. Направил ти е нов тризъбец.

При думата тризъбец като че ли пак виждам пред себе си предишния Финик.

— Наистина? Какво прави?

— Не знам. Но ако е и наполовина толкова специален, колкото са лъкът и стрелите ми, сигурно ще ти хареса — казвам аз. — Само че ще се наложи да тренираш с него.

— Ясно. Разбира се. Е, тогава най-добре да сляза долу при него — казва той.

— Финик? Може би… да обуеш някакви панталони?

Той поглежда надолу към краката си, сякаш за пръв път забелязва как е облечен. После смъква рязко болничния си халат и остава само по бельо.

— Защо? Да не би да намираш това… — той заема нелепо предизвикателна поза — за разсейващо?

Не се сдържам и се засмивам, защото е смешно, и става още по-смешно, когато Богс изпада в смущение. Радвам се, защото сега той е почти като онзи Финик, когото срещнах в Юбилейните игри.

— И аз съм човек, Одеър. — Влизам, преди вратите на асансьора да се затворят. — Извинявай — казвам на Богс.

— Няма за какво. Мисля, че ти… се справи добре — казва той. — Във всеки случай по-добре, отколкото да ми се наложи да го арестувам.

— Да — отговарям аз и го поглеждам крадешком. Вероятно е на около четирийсет и пет, с късо подстригана сива коса и сини очи. Невероятна стойка. Днес два пъти каза нещо, от което съдя, че предпочита да бъдем по-скоро приятели, отколкото врагове. Може би трябва да му дам възможност. Но от друга страна е толкова лоялен към Коин…

Чуват се няколко силни изщраквания. Асансьорът прави лека пауза, а след това започва да се движи хоризонтално наляво.

— Движи се настрани? — питам.

— Да. Под Тринайсети има цяла мрежа от асансьорни пътища — отговаря той. — Този минава точно над транспортния коридор към пета въздушна платформа. По него се стига до хангара.

Хангарът. Подземията. Отделът за специална отбрана. Някъде се отглежда храна. Произвежда се електроенергия. Пречистват се въздухът и водата.

— Тринайсети е много по-голям, отколкото си мислех.

— Нямаме особени заслуги за това — казва Богс. — В общи линии така го заварихме. Полагаме всички усилия да го поддържаме.

Пак се разнася изщракване. Пак се спускаме малко надолу — само две нива — и вратите се отварят на нивото на Хангара.

— О-о! — възкликвам неволно при вида на флотилията. Безкрайни редици от различни видове ховъркрафти.

— И тези ли заварихте?

— Някои построихме ние. Други бяха част от военновъздушните сили на Капитола. Обновихме ги, разбира се — казва Богс.

Отново усещам пристъп на омраза срещу Тринайсети.

— Значи сте имали всичко това, а оставихте другите окръзи беззащитни срещу Капитола.

— Не е толкова просто — изстрелва той в отговор. — Съвсем доскоро не бяхме в състояние да предприемем контраатака. Едва оцеляхме. След като съборихме от власт и екзекутирахме хората на Капитола, само шепа от нас знаеха как изобщо да пилотират. Можехме да ги атакуваме с ядрени оръжия, да. Но винаги се явява по-важният въпрос: дали ако влезем в подобна война с Капитола, изобщо ще останат живи хора?

— Това звучи като казаното от Пийта. А всички вие го нарекохте предател — парирам аз.

— Защото той призова за примирие — казва Богс. — Виждаш, че и двете страни не са използвали ядрени оръжия. Воюваме по традиционния начин. Насам, войник Евърдийн. — Той посочва един от по-малките ховъркрафти.

Качвам се по стълбата и виждам, че ховъркрафтът е претъпкан с телевизионния екип и оборудването му. Всички останали са облечени в тъмносивите военни гащеризони на Окръг 13, дори Хеймич, макар че яката явно му стяга.

Фулвия Кардю се приближава и цъка раздразнено с език, когато вижда чистото ми лице.

— Колко труд отиде напразно. Не си ти виновна, Катнис. Много малко хора се раждат с фотогенични лица. Като него. — Тя дръпва Гейл, който разговаря с Плутарх, и го завърта към нас. — Не е ли красавец?

Гейл наистина изглежда впечатляващо в униформата. Но при тези думи и двамата се чувстваме неловко, като се има предвид миналото ни. Опитвам се да измисля някакъв духовит отговор, когато Богс казва рязко:

— Е, не очаквай да се впечатлим чак толкова. Току-що видяхме Финик Одеър по бельо.

Решавам, че той все пак ми е симпатичен.

Чува се предупреждение за предстоящото излитане и се закопчавам с предпазния колан на седалката до Гейл, с лице към Хеймич и Плутарх. Минаваме плавно през лабиринт от тунели, който се отваря към някаква платформа. Някакъв асансьор поема ховъркрафта и бавно се издигаме край отделните нива. Изведнъж сме навън сред обширно поле, заобиколено от гора, после излитаме и облаците ни обгръщат.

Сега, след като трескавата дейност, довела до тази мисия, приключва, осъзнавам, че нямам представа какво ме очаква в това пътуване до Окръг 8. Всъщност, знам много малко за действителното състояние на войната. Или за това, какво ще е нужно, за да я спечелим. Или какво ще стане, ако успеем.

Плутарх се опитва да ми опише ситуацията с прости думи. Първо, в момента във война с Капитола са всички окръзи, с изключение на Втори, който винаги е имал привилегировани отношения с нашите врагове, въпреки участието си в Игрите на глада. Получават повече храна и по-добри условия за живот. След Тъмните дни и предполагаемото унищожение на Тринайсети, Окръг 2 е станал новият център на отбраната на Капитола, макар че официално той е център на каменните кариери на страната, точно както 13-ти беше известен с добива на графит. Окръг 2 не само произвежда оръжия, но обучава и дори изпраща миротворци в другите окръзи.

— Значи… някои миротворци са родени в Окръг 2? — питам. — Мислех, че всички са от Капитола.

Плутарх кимва:

— Точно така искат да си мислиш. И някои наистина са от Капитола. Но неговото население никога не би могло да осигури толкова голям брой миротворци. А и да накараш израсналите в Капитола граждани да приемат скучния, изпълнен с лишения живот на миротворците в окръзите е проблем. Двайсетгодишен договор за служба като миротворец, без да ти е позволено да се жениш или да имаш деца. Някои постъпват на служба, смятайки, че това е някаква чест, други го приемат като алтернатива на някакво наказание. Например, ако постъпиш при миротворците, ти опрощават дълговете. Много хора в Капитола са затънали в дългове, но не всички са годни за военна служба. Затова Окръг 2 е мястото, от което набавяме допълнителни войски. За неговите жители това е начин да се спасят от бедността и да не прекарат целия си живот в каменните кариери. Те са възпитани като войници. Виждала си с каква готовност децата им се явяват доброволно като трибути.

Катон и Клоув. Брут и Енобария. Виждала съм тяхната готовност и кръвожадност.

— Но всички други окръзи са на наша страна? — питам аз.

— Да. Целта ни е да превземаме окръзите един по един, като завършим с Окръг 2 и по този начин прекъснем снабдителната система на Капитола. После, след като вече е отслабен, ще превземем самия Капитол — казва Плутарх. — Това е свързано със съвсем други трудности. Но ще мислим как да се справим с тях, когато стигнем дотам.

— Ако спечелим, кой ще поеме управлението? — пита Гейл.

— Всички — отговаря Плутарх. — Ще създадем република, в която хората от всички окръзи и от Капитола могат да избират свои представители, които да изразяват мнението им в едно централизирано правителство. Не гледай толкова подозрително: веднъж вече е правено.

— В книгите — промърморва Хеймич.

— В книгите по история — казва Плутарх. — Щом нашите предци са могли да го направят, тогава и ние можем.

Честно казано, няма от какво толкова да се гордеем с нашите предци. Само като погледне човек в какво състояние са ни оставили — войни и съсипана планета. Явно не ги е било грижа какво ще стане с хората, които ще дойдат след тях. Но тази идея за република звучи като нещо по-добро от сегашното ни управление.

— А ако загубим? — питам аз.

— Ако загубим ли? — Плутарх поглежда навън към облаците и устните му се извиват в иронична усмивка. — Тогава очаквам Игрите на глада догодина да бъдат наистина незабравими. Това ме подсеща… — Той изважда от жилетката си стъклено шишенце, изтърсва в шепата си няколко тъмно виолетови хапчета и ги протяга към нас. — Нарекохме ги танатоски в твоя чест, Катнис. Бунтовниците не могат да си позволят никой от нас да бъде заловен жив. Но обещавам: ще бъде напълно безболезнено.

Вземам една капсула, без да съм сигурна къде да я сложа. Плутарх потупва едно място на левия ми ръкав, близо до рамото. Поглеждам и виждам джобче, което едновременно пази и крие хапчето. Дори с вързани ръце мога да наведа глава и да го откъсна със зъби.

Очевидно Цина се е погрижил за всичко.

7

Ховъркрафтът описва бърза спирала и се спуска към широк път в покрайнините на Окръг 8. Вратата се отваря почти веднага, стълбата се спуска и ни изхвърля на асфалта. Когато слиза и последният човек, стълбата се прибира, ховъркрафтът се издига и изчезва. Оставам с телохранителите си — Гейл, Богс и още двама войници. Телевизионният екип се състои от двама едри оператори от Капитола с тежки подвижни камери, които обгръщат телата им като черупки на насекоми, режисьорката Кресида, с бръсната глава, татуирана със зелени лиани, и нейният асистент Месала — строен младеж с няколко комплекта обици. Когато го оглеждам внимателно, забелязвам, че има пиърсинг и на езика и на халката е закрепена сребърна сфера, голяма колкото топче за игра.

Богс бързо ни извежда извън пътя и ни насочва към редица от складове, докато в същото време за кацане се готви още един ховъркрафт. С него пристигат кашони с медицинско оборудване и екип от шестима медици — разпознавам ги по отличителните бели облекла. Всички тръгваме след Богс по алеята между два склада в защитен сив цвят. Вървим покрай изподрасканите метални стени и еднообразието е нарушено само от сервизните стълби, водещи към покрива. Когато пак излизаме на улицата, попадаме в друг свят.

Водят ранените от сутрешната бомбардировка — на импровизирани носилки, на ръчни колички, на каруци, преметнати през рамо и на ръце. Окървавени, без крайници, в безсъзнание. Водят ги отчаяни хора към един склад с небрежно изрисувана буква „Б“ над вратата. Прилича на сцена от кухнята вкъщи, където майка ми се грижеше за умиращите, но умножена по десет, по петдесет, по сто. Очаквах да видя разрушени от бомбите сгради, а вместо това съм изправена пред осакатени човешки тела.

Тук ли ще ме снимат? Обръщам се към Богс:

— Тук нищо няма да стане — казвам аз. — Няма да се представя добре.

Той сигурно вижда паниката в очите ми, защото спира за миг и слага ръце на раменете ми:

— Ще се справиш. Дай им възможност да те видят. Това ще им помогне повече, отколкото би могъл всеки лекар на света.

Една жена, която упътва пристигащите пациенти, ни забелязва, прави крачка назад, а после се приближава решително. Тъмнокафявите й очи са подпухнали от умора, мирише на метал и пот. Около гърлото си има превръзка, която е трябвало да бъде сменена поне преди три дни. Ремъкът на автомата, преметнат на гърба й, се впива във врата й и тя повдига рамо, за да го нагласи. Посочва на медиците да влязат в склада. Те се подчиняват безропотно.

— Това е командир Пейлър от Окръг Осем — казва Богс. — Госпожо командир, войник Катнис Евърдийн.

Тя изглежда млада за командир. Сигурно няма трийсет и пет. Но в гласа й звучи властна нотка, по която усещаш, че не е получила този чин случайно. До нея, в чисто новата си униформа, блестяща от чистота, се чувствам като новоизлюпено пиленце, което току-що почва да се учи как да се ориентира в света.

— Да, знам коя е — казва Пейлър. — Значи си жива. Не бяхме сигурни. — Дали греша или в гласа й има обвинителна нотка?

— И аз самата още не съм сигурна.

— В процес на възстановяване. — Богс потупва главата си. — Тежко сътресение на мозъка. — За миг понижава глас. — Помятане. Но настоя да се отбие да види вашите ранени.

— Е, имаме ги в изобилие — казва Пейлър.

— Смятате ли, че това е добра идея? — казва Гейл, като гледа намръщено към болницата. — Да събирате ранените на едно място?

Според мен не е добра идея. На това място може да избухнат какви ли не заразни болести.

— Малко по-добре е, отколкото да ги оставим да умрат — отговаря Пейлър.

— Нямах предвид това — казва й Гейл.

— Е, засега разполагам с този вариант. Но ако измислите други и убедите Коин да го подкрепи, цялата съм слух. — Пейлър ми маха да се приближа до вратата. — Влизай, Сойка-присмехулка. И, разбира се, вземи и приятелите си.

Поглеждам причудливата група, каквато представлява моят екип, събирам смелост и влизам след нея в болницата. По цялата дължина на сградата е опъната тежка завеса, която оформя доста широк коридор. Труповете са подредени един до друг, завесата докосва леко главите им, лицата им са покрити с бели чаршафи.

— Наредих да започнат да копаят масов гроб на няколко пресечки западно оттук, но още не мога да отделя нужната работна ръка, за да ги преместим — казва Пейлър. Намира една пролука в завесата и я отваря широко.

Пръстите ми се обвиват около китката на Гейл.

— Не се отделяй от мен — прошепвам.

— Тук съм — отговаря той тихо.

Пристъпвам през завесата и миризмата ме блъсва. Първият ми импулс е да закрия носа си, за да се предпазя от вонята на мръсни чаршафи, разлагаща се плът и повръщано, усилена от горещината в склада. Отворили са капандурите на високия метален покрив, но колкото и въздух да влиза, не успява да разсее мъглата отдолу. Единствената светлина идва от слабите слънчеви лъчи, а когато очите ми се приспособяват, виждам безкрайни редици от ранени, в болнични легла, върху дюшеци или на пода, защото мястото е малко, а те са толкова много. Жуженето на черните мухи, стенанията на страдащите и плачът на близките им се сливат в сърцераздирателен хор.

В окръзите нямаме истински болници. Умираме вкъщи, което в момента изглежда далеч по-привлекателна алтернатива в сравнение с онова, което виждам. После се сещам, че много от тези хора вероятно са изгубили домовете си в бомбардировките.

По гърба ми започва да се стича пот. Дланите ми също са потни. Дишам през устата, за да не усещам толкова силно миризмата. Пред погледа ми плуват черни петна и има вероятност да припадна. Но после забелязвам Пейлър, която ме наблюдава изключително внимателно, в очакване да види колко съм издръжлива, и дали някой от тях е бил прав да смята, че могат да разчитат на мен. Затова пускам Гейл и се насилвам да вляза по-навътре в склада, като тръгвам в тясната ивица между две редици легла.

— Катнис? — изхриптява един глас от лявата ми страна, откъсвайки се от общата глъчка. — Катнис? — Една ръка се протяга към мен от мъглата. Вкопчвам се в нея за опора. Ръката принадлежи на млада жена с ранен крак. Кръвта се е процедила през плътните превръзки, по които са накацали мухи. На лицето й е изписана болката, която изпитва, но и още нещо, нещо напълно неподходящо за положението й. — Наистина ли си ти?

— Да, аз съм.

Радост. Това се чете в изражението на лицето й. При звука на гласа ми то светва и болката за малко изчезва.

— Ти си жива! Не знаехме. Хората казваха, че си, но не бяхме сигурни! — изрича тя развълнувано.

— Доста пострадах. Но се оправих — казвам аз. — Точно както ще се оправиш и ти.

— Трябва да кажа на брат си! — Жената сяда с усилие в леглото и вика на някого през няколко легла от нея. — Еди! Еди! Тя е тук! Това е Катнис Евърдийн!

Едно момче, вероятно около дванайсетгодишно, се обръща към нас. Половината му лице е скрито от превръзки. Онази страна от устата му, която мога да видя, се отваря, сякаш за да възкликне. Отивам до него и отмятам влажните кафяви къдрици от челото му. Промърморвам някакъв поздрав. Той не може да говори, но единственото му здраво око се взира в мен така настойчиво, сякаш се опитва да запомни всеки детайл от лицето ми.

Чувам как името ми се разнася из горещия въздух и достига навсякъде из болницата. „Катнис! Катнис Евърдийн!“ Стенанията от мъка и скръб започват да затихват, за да бъдат заместени от думи на надежда. От всички страни ме призовават гласове. Започвам да обикалям, като стискам протегнатите към мен ръце, докосвам здравите части от телата на онези, които не са в състояние да движат крайниците си, поздравявам ги, питам ги как са, казвам колко се радвам да се видим. Нищо важно, никакви удивителни думи на вдъхновение. Но няма значение. Богс е прав. Видът ми, фактът, че съм жива, е това, което ги вдъхновява.

Отвсякъде се протягат нетърпеливи пръсти, които искат да ме докоснат. Когато един ранен мъж улавя лицето ми между двете си ръце, отправям безмълвна благодарност към Долтън за това, че ме посъветва да отмия грима. Колко нелепо, колко извратено щях да се чувствам, представяйки тази боядисана маска на Капитола пред тези хора. Белезите, изтощението, несъвършенствата. По тях ме разпознават, затова съм една от тях.

Въпреки причинилото толкова спорове интервю с Цезар, мнозина питат за Пийта, уверяват ме, че знаят, че е говорел под принуда. Полагам всички усилия да звуча позитивно и уверена в бъдещето, но всички са наистина съкрушени, когато научават, че съм изгубила бебето. Иде ми да призная и да кажа на една разплакана жена, че всичко е било измама, ход в играта, но да представя Пийта като лъжец сега няма да е от полза за имиджа му. Нито за моя. Нито за каузата.

Вече разбирам до какви крайности са стигнали хората, за да ме предпазят. Какво означавам за бунтовниците. Дългата ми борба с Капитола, която толкова често ми се струваше като самотно пътуване, не е останала без поддръжници. На моя страна са били хиляди хора от окръзите. Била съм тяхната Сойка-присмехулка, дълго преди да приема тази роля.

В мен започва да се заражда някакво ново чувство. Но едва когато се качвам на една маса и махам за сбогом на всички, които дрезгаво повтарят името ми, успявам да го определя. Сила. Притежавам сила, каквато никога не съм знаела, че имам. Сноу го разбра, още щом извадих онези къпини. Плутарх разбра, когато ме измъкна от арената. А Коин си дава сметка за това сега. До такава степен, че трябва публично да напомни на хората си, че не аз съм начело.

Излизаме навън, облягам се на стената на склада, останала без дъх и вземам манерката с вода, която Богс ми подава.

— Справи се страхотно — казва той.

Е, не побягнах, нито повърнах, нито хукнах с писъци навън. Носех се на вълната на емоциите, които се вихреха вътре.

— Заснехме добри кадри — казва Кресида. Поглеждам операторите — те продължават да ми приличат на насекоми, а под екипировката им се лее пот. Месала припряно си води бележки. Изобщо бях забравила, че ме снимат.

— Не направих нищо особено — казвам.

— Трябва да приемеш заслугата за онова, което си направила в миналото — казва Богс.

Което съм направила в миналото? Мисля си разрухата, която съм оставила след себе си — коленете ми омекват и бавно сядам на земята.

— Направих различни неща.

— Е, ти съвсем не си съвършена. Но във времена като тези, нямаме друг като теб — казва Богс.

Гейл сяда до мен и клати глава.

— Не мога да повярвам, че позволи на всички тези хора да те докосват. Непрекъснато очаквах да хукнеш към вратата.

— Млъквай — отговарям аз и се засмивам.

— Майка ти ще бъде много горда с теб, когато види тези кадри — казва той.

— Майка ми няма дори да ме забележи. Толкова ще се ужаси от условията. — Обръщам се към Богс и питам: — Във всички окръзи ли е така?

— Да. Повечето са подложени на нападения. Опитваме се да пращаме помощ навсякъде, където можем, но не е достатъчно. — Той спира, защото чува нещо в слушалките си. Сещам се, че не съм чула гласа на Хеймич нито веднъж, и включвам моите, като се чудя дали не са развалени. — Трябва да отидем на площадката за излитане. Веднага — казва Богс, като ме изправя с една ръка. — Има проблем.

— Какъв проблем? — пита Гейл.

— Приближаващи бомбардировачи — казва Богс. Посяга зад врата ми и нахлупва на главата ми каската на Цина. — Да вървим!

Не съм сигурна какво става и бягам покрай склада към алеята и площадката за излитане. Но не усещам никаква непосредствена заплаха. Небето е празно, синьо, без нито едно облаче. Улицата е пуста, ако не се броят хората, които мъкнат ранените към болницата. Няма враг, няма сигнал за тревога. После сирените почват да вият. След броени секунди над нас се появява ниско летяща ескадрила от подредени във формата на буквата V ховъркрафти на Капитола, и бомбите започват да падат. Мощта на експлозиите ме повдига и ме запраща в стената на склада. Усещам изгаряща болка над дясното си коляно. Нещо е ударило и гърба ми, но, изглежда, не е пробило жилетката ми. Опитвам се да стана, но Богс ме бута обратно надолу, като закрива тялото ми със своето. Земята се люлее под мен, докато от самолетите една след друга падат и избухват бомби.

Ужасяващо усещане е да съм притисната към стената, докато бомбите се сипят като дъжд. Как беше онзи израз, който баща ми използваше за лесната плячка? Все едно да стреляш по риби в аквариум. Ние сме рибите, улицата е аквариумът.

— Катнис? — Стряскам се от гласа на Хеймич в ухото ми.

— Какво? Да, какво? Тук съм! — отговарям.

— Слушай ме. Не можем да кацнем по време на бомбардировката, но е наложително да останеш незабелязана.

— Значи не знаят, че съм тук? — Предполагах, както обикновено, че именно моето присъствие е навлякло това наказание.

— От разузнаването смятат, че не знаят. Според тях нападението е било планирано предварително — казва Хеймич.

Сега се разнася гласът на Плутарх, спокоен, но твърд. Гласът на главен гейм-мейкър, свикнал да дава заповеди под напрежение.

— През три врати от вас има светлосин склад. В северния ъгъл има бункер. Можете ли да стигнете дотам?

— Ще направим всичко по силите си — казва Богс. Сигурно всички са чули думите на Плутарх, защото телохранителите и екипът ми се изправят. Инстинктивно търся с поглед Гейл и виждам, че е на крака, наглед невредим.

— Имате може би четирийсет и пет секунди до следващата вълна — казва Плутарх.

Изохквам от болка, когато тежестта на тялото ми пада върху десния крак, но не спирам да се движа. Няма време да оглеждам раната. А и по-добре да не я гледам сега. За щастие и обувките ми са по дизайн на Цина. Те се впиват в асфалта при допир и отскачат, когато се отделят от него. Щях да съм безнадеждна с онези обувки, които ми зачислиха от Окръг 13. Богс върви начело, но никой друг не ме задминава. Вместо това се нагаждат към моето темпо, за да ме пазят отстрани и в гръб. Заставям се да се впусна в спринт, докато секундите се изнизват бързо. Отминаваме втория сив склад и сега тичаме покрай една мръсно кафява сграда. Далече напред виждам избеляла синя фасада. Там е бункерът. Сега пред нас има друга алея и трябва само да я прекосим, за да стигнем до вратата, когато започва следващата вълна от бомби. Инстинктивно се хвърлям на земята и се търкалям към синята стена. Сега Гейл се хвърля върху мен, за да ме защити с тялото си от бомбите. Този път атаката продължава по-дълго, но е по-далече от нас.

Обръщам се на една страна и се оказвам очи в очи с Гейл. За миг светът изчезва и пред мен е само пламналото му лице, пулсът, който виждам да тупти в слепоочието му, устните му, леко разтворени, докато се опитва да си поеме дъх.

— Добре ли си? — пита той, следващата експлозия почти заглушава думите му.

— Да. Мисля, че дори не ме видяха — отговарям. — Искам да кажа, не ни преследват.

— Не, набелязали са си друга цел — казва Гейл.

— Знам, но там няма нищо, освен… — Двамата се сещаме в един и същи момент.

— Болницата. — Гейл светкавично се изправя и крещи на останалите. — Насочили са се към болницата!

— Това не е ваш проблем — казва твърдо Плутарх. — Влизайте в бункера.

— Но там са само ранените! — възкликвам аз.

— Катнис! — Чувам предупредителната нотка в гласа на Хеймич и знам какво ще последва. — Дори не си помисляй за… — Дърпам слушалката от ухото си и тя увисва на кабела. Сега, когато вече не ми пречи, чувам друг звук. Картечна стрелба, разнасяща се от покрива на кафявия склад от другата страна на алеята. Някой отвръща на огъня. Преди да успеят да ме спрат, аз се втурвам към сервизната стълба и започвам да се катеря по нея. Катерене. Едно от нещата, които правя най-добре.

— Не спирай! — чувам да казва Гейл зад гърба ми, а после чувам и как рита някого с ботуш в лицето. Ако е Богс, Гейл ще си плати скъпо за това по-късно. Стигам до покрива и стъпвам на асфалтовото покритие. Помагам на Гейл да се качи и после хукваме към редицата картечни гнезда откъм страната на улицата. Всяко се обслужва от няколко бунтовници. Вмъкваме се в едно гнездо при двама войници, залегнали зад прикритието.

— Богс знае ли, че сте тук? — Вляво виждам Пейлър зад една от картечниците да ни гледа критично.

Опитвам се да звуча уклончиво, без да изрека явна лъжа:

— Знае, че сме тук, да.

Пейлър се засмива:

— Обзалагам се, че знае. Можете ли да си служите с тези? — Тя потупва приклада на пушката си.

— Аз да. В Тринайсети — казва Гейл. — Но предпочитам да използвам собствените си оръжия.

— Да, имаме лъкове. — Вдигам своя и веднага осъзнавам, че прилича на играчка. — По-смъртоносен е, отколкото изглежда.

— Дано да е така — казва Пейлър. — Добре. Очакваме поне още три вълни. Трябва да си свалят камуфлажните щитове, преди да пуснат бомбите. Това е шансът ни. Не се изправяйте! — Заемам позиция за стрелба от едно коляно.

— По-добре да започнем с огън — казва Гейл.

Кимвам и измъквам една стрела от десния колчан. Ако пропуснем целта си, тези стрели ще паднат някъде — вероятно върху складовете от отсрещната страна на улицата. Един пожар може да бъде потушен, но щетите от експлозива може да се окажат непоправими.

Внезапно те се появяват в небето — на две пресечки от нас и на височина стотина метра. Седем малки бомбардировача във V-формация.

— Гъски! — изкрещявам на Гейл. Той разбира какво му казвам. През миграционния сезон, когато излизаме на лов за птици, сме разработили система как да си ги разпределяме, за да не се целим едновременно в едни и същи. Аз поемам задния край на буквата V, Гейл поема предния, и се редуваме да стреляме в птицата-водач. Няма време за повече обсъждане. Изчислявам предварението и пускам стрелата. Уцелвам вътрешното крило на единия и той избухва в пламъци. Гейл пропуска на косъм ховъркрафта-водач. На покрива на празния склад срещу нас избухват пламъци. Гейл изругава полугласно.

Ховъркрафтът, който уцелих, се отклонява от строя, но пуска бомбите си. Все пак той не изчезва. Не изчезва и един друг, който сигурно е ударен от оръдията. Пораженията сигурно пречат на камуфлажните щитове да се активират отново.

— Добър изстрел — казва Гейл.

— Дори не се целех в този — промърморвам. Целех се в самолета пред него. — По-бързи са, отколкото си мислим.

— Заемете позиции! — изкрещява Пейлър. Следващата вълна ховъркрафти вече се появява.

— Огънят не върши работа — казва Гейл. Кимвам и двамата зареждаме стрели с експлозивни върхове. Складовете отсреща и без друго изглеждат изоставени.

Докато ховъркрафтите безшумно се спускат, вземам друго решение.

— Ще се изправя — извиквам на Гейл и се надигам на крака. От тази позиция мога да бъда най-точна. Пускам стрелата по-рано и имам директно попадение в летящия начело ховъркрафт: експлозията пробива дупка в търбуха му. Гейл отнася опашката на втория. Ховъркрафтът се преобръща, разбива се на улицата и товарът му избухва в серия експлозии.

Без предупреждение се появява нова V-формация. Този път Гейл улучва директно водача. Аз отнасям с изстрел крилото на втория, той се завърта и се забива в другия зад него. Двата заедно се сблъскват на покрива на склада срещу болницата. Четвъртият пада, свален от пушечна стрелба.

— Е, добре, това е — казва Пейлър.

Пламъците и гъстият черен дим от отломките на разбитите ховъркрафти намаляват видимостта ни.

— Дали са ударили болницата?

— Сигурно — казва тя мрачно.

Бързо тръгвам към стълбите в другия край на склада и се изненадвам при вида на Месала и един от насекомоподобните оператори, които се появяват зад отдушника. Мислех си, че са залегнали някъде долу.

— Започвам да свиквам с тях — казва Гейл.

Слизам по стълбата и когато стъпвам на земята, долу ме посрещат един телохранител, Кресида и другото „насекомо“. Очаквам неприятности, но Кресида просто ми махва с ръка да вървим към болницата. Тя крещи в слушалките:

— Не ме интересува, Плутарх! Дай ми още само пет минути! — Тъй като никой не се опитва да ми попречи, изтичвам на улицата.

— О, не — прошепвам, когато зървам болницата. Това, което някога беше болницата. Минавам покрай ранените, покрай горящите отломки от ховъркрафти, съсредоточена върху катастрофата пред мен. Хора, които пищят и тичат насам-натам, но без да могат да помогнат. Бомбите са срутили покрива на болницата и са подпалили сградата, а пациентите са останали вътре като в капан. Спасителният отряд се опитва да проправи някакъв път. Но вече знам какво ще намерят. Ако рухналите отломки и пламъците не са ги убили, то димът е успял.

Гейл е до рамото ми. Фактът, че не прави нищо, само потвърждава подозренията ми. Миньорите никога не напускат мястото на злополуката, докато положението не стане безнадеждно.

— Хайде, Катнис. Хеймич казва, че сега могат да пратят ховъркрафт да ни вземе — казва ми той. Но аз не мога да помръдна.

— Защо го правят? Защо стрелят по хора, които и без това умират? — питам го.

— За да сплашат другите. Да попречат на ранените да потърсят помощ — казва Гейл. — Онези хора, които срещна, бяха заменими. Поне за Сноу, във всеки случай. Ако Капитолът спечели, за какво са му такива негодни за нищо роби?

Спомням си всичките онези години в гората, в които слушах как Гейл сипе ругатни срещу Капитола. И как не му обръщах особено внимание. Питах се защо изобщо си прави труда да обсъжда подробно мотивите им. Защо да мислим като врага си понякога би имало значение. Явно днес имаше значение. Когато Гейл попита дали е разумно да се събират на едно място толкова ранени, той нямаше предвид опасността от зараза, а точно това. Защото той никога не подценява жестокостта на онези, пред които сме изправени.

Бавно се обръщам с гръб към болницата и виждам Кресида, с „насекомите“ от двете й страни, на няколко метра пред мен. Държанието й е невъзмутимо. Дори хладнокръвно.

— Катнис — казва тя. — Президентът Сноу току-що нареди да излъчат бомбардировката на живо. След това направи изявление, за да каже, че това е неговият начин да изпрати послание на бунтовниците. А ти? Би ли искала да кажеш нещо на бунтовниците?

— Да — прошепвам аз. Червената мигаща светлина на една от камерите улавя погледа ми. Знам, че ме записват. — Да — казвам по-твърдо. Всички — Гейл, Кресида, „насекомите“ — се отдръпват от мен, за да ми предоставят сцената. Но аз оставам с поглед, прикован върху червената лампичка. — Искам да кажа на бунтовниците, че съм жива. Че съм тук в Окръг Осем, където Капитолът току-що бомбардира болница, пълна с невъоръжени мъже, жени и деца. Оцелели няма да има. — Шокът, който изпитвах през цялото това време, започва да отстъпва място на ярост. — Искам да кажа на хората: ако и за секунда мислите, че Капитолът ще постъпи справедливо с нас в случай на примирие, то се заблуждавате. Защото вие знаете кои са те и какво правят. — Ръцете ми се протягат автоматично, сякаш за да посочат целия ужас около мен. — Ето какво правят! И ние трябва да отвърнем на удара!

Приближавам се към камерата, обзета от ярост:

— Президентът Сноу казва, че ни изпраща послание? Е, и аз имам едно за него: можете да ни измъчвате и да ни бомбардирате, и да сринете нашите окръзи до основи, но виждате ли това? — Една от камерите ни следва, докато соча към ховъркрафтите, които горят на покрива на склада отсреща. Гербът на Капитола върху едно крило проблясва ясно през пламъците. — Огънят се разпростира! — Сега крещя, защото искам той да чуе всяка дума. — И ако изгорим, и вие ще изгорите с нас!

Последните ми думи увисват във въздуха. Имам чувството, че времето е спряло, а аз се издигам в облак от горещина, излъчвана не от пожара, а дълбоко вътре от мен.

— Стоп! — Гласът на Кресида рязко ме връща в реалността и ме охлажда. Тя ми кимва одобрително. — Прекрасен финал.

8

Появява се Богс и стисва ръката ми в здрава хватка, но вече нямам намерение да бягам. Поглеждам към болницата — точно навреме да видя как останалата част от постройката рухва — и желанието да се боря ме напуска. Всички тези хора, стотиците ранени, близките им, медиците от Окръг 13, вече ги няма. Обръщам се пак към Богс и виждам подутината на лицето му, оставена от ботуша на Гейл. Не съм специалист, но съм почти сигурна, че носът му е счупен. Гласът му обаче е по-скоро примирен, отколкото ядосан.

— Да се връщаме на площадката за излитане.

Послушно пристъпвам напред и потръпвам, когато усещам болката при дясното си коляно. Приливът на адреналин, който притъпяваше усещането, е отминал, и частите на тялото ми се обединяват в хор от оплаквания. Разтърсена и окървавена съм, а някой сякаш блъска с чук по лявото ми слепоочие от вътрешността на черепа ми. Богс бързо оглежда лицето ми, после ме вдига на ръце и се втурва към площадката. По средата на пътя повръщам върху бронираната му жилетка. Не съм сигурна, защото е задъхан, но ми се струва, че въздъхва.

Малък ховъркрафт, различен от онзи, който ни докара дотук, чака на площадката. Излитаме веднага щом моят екип се качва на борда. Този път няма удобни седалки и прозорци. Струва ми се, че сме в нещо като товарен ховъркрафт. Богс оказва бърза помощ на хората, за да издържат, докато се върнем в Тринайсети. Искам да си сваля жилетката, тъй като и тя е покрита с доста повръщано, но ми е много студено и се отказвам. Лежа на пода с глава в скута на Гейл. Последното, което си спомням, е как Богс ме завива с два брезентови чувала.

Събуждам се затоплена и „закърпена“ в старото си легло в болницата. Майка ми е до мен и ми мери кръвното налягане и температурата.

— Как се чувстваш?

— Малко отпаднала, но съм добре — казвам.

— Никой не ни предупреди, че заминаваш. Казаха ни чак когато излетяхте — казва тя.

Пробожда ме вина. Когато семейството ти е трябвало на два пъти да те изпрати да участваш в Игрите на глада, не е хубаво да забравяш такива подробности.

— Извинявай. Не очакваха атаката. Планът беше само да посетя пациентите — обяснявам. — Следващия път ще ги накарам да искат разрешение от теб.

— Катнис, никой не иска разрешение от мен — казва тя.

Вярно е. Дори аз. Не и откакто баща ми умря. Защо да се преструвам?

— Е, все пак ще ги накарам… да те уведомят.

На масичката до леглото е поставено парчето шрапнел, което са извадили от крака ми. Лекарите се тревожат повече за уврежданията на главата от експлозиите, тъй като сътресението на мозъка не ми е минало. Но не виждам двойно, нито нещо от този род, и съм в състояние да мисля достатъчно ясно. Спала съм цял следобед и цяла нощ, и сега умирам от глад. Закуската ми е разочароващо малка. Само няколко кубчета хляб, накиснати в топло мляко. Рано сутринта ме викат да сляза на съвещание в Командването. Надигам се и после разбирам, че се канят да ме откарат там на болничното ми легло. Искам да ходя сама, но това е невъзможно и накрая ги убеждавам да ме сложат на количка. Всъщност се чувствам добре. Ако не броим главата и крака ми, болката от натъртванията и гаденето, което ме връхлетя минути след като се нахраних. Може би инвалидната количка е добра идея.

По пътя надолу започвам да се тревожа какво ме чака. Вчера двамата с Гейл показахме директно неподчинение — доказателство за това е носът на Богс. Със сигурност ще има реакция, но дали ще стигнат дотам Коин да анулира споразумението ни за имунитета на победителите? Дали лиших Пийта дори от малкото закрила, която можех да му дам?

Когато стигам в Командването, единствените пристигнали са Кресида, Месала и „насекомите“. Месала грейва в усмивка и казва: „Ето я нашата малка звезда!“, а и останалите се усмихват толкова искрено, че не мога да не се усмихна в отговор. Впечатлиха ме в Осми, когато ме последваха на покрива по време на бомбардировката и принудиха Плутарх да отстъпи, за да заснемат кадрите, които искаха. Те не просто си вършат работата — те се гордеят с нея. Също като Цина.

Хрумва ми странната мисъл, че ако бяхме заедно на арената, щях да ги избера за съюзници. Кресида, Месала, и — и… „Трябва да спра да ви наричам «насекомите»“ — изведнъж казвам аз на операторите. Обяснявам, че не знам имената им, но с тези костюми ми приличат на насекоми. Сравнението явно не ги притеснява. Дори без камери те доста си приличат. Едни и същи пясъчно руси коси, червени бради и сини очи. Единият, който е с изгризани нокти, се казва Кастор, а другият, който му е брат, Полукс. Чакам Полукс да каже нещо, но той само кимва. Първо си мисля, че е стеснителен или неразговорлив, но забелязвам нещо — положението на устните, допълнителното усилие, с което преглъща — и се сещам, преди Кастор да ми каже. Полукс е авокс. Отрязали са му езика и няма никога да проговори. Вече не е нужно да се чудя какво го е накарало да рискува всичко, за да помогне за свалянето на Капитола.

Стаята се пълни с хора и аз се подготвям за не особено топло посрещане. Но единствените, които показват някакво неодобрение, са Хеймич, а той винаги е в кисело настроение, и намръщената Фулвия Кардю. Богс носи пластмасова маска с телесен цвят от горната устна до веждата — права бях за счупения нос — така че е трудно да се разчете изражението му. Коин и Гейл са увлечени в някакъв разговор, който изглежда определено приятелски.

Гейл сяда на стола до инвалидната ми количка и го питам:

— Май си намери нови приятели?

Очите му бързо се стрелват към президента и обратно.

— Е, един от нас трябва да бъде общителен. — Докосва леко слепоочието ми. — Как се чувстваш?

За закуска сигурно е имало задушена тиква с чесън. Колкото повече стават събраните хора, толкова по-силни са изпаренията. Стомахът ми се обръща и светлините изведнъж ми се струват твърде ярки.

— Малко замаяна — казвам. — Ти как си?

— Добре. Извадиха от мен две-три парчета шрапнел. Нищо особено — казва той.

Коин открива съвещанието.

— Нашето „Нападение в ефирно време“ официално започна. За всички, които са пропуснали излъчването в осем вечерта на първото ни пропо — или седемнайсетте повторения, които Бийти успя да излъчи оттогава насам — ще започнем, като го пуснем отново.

Ще го пуснат отново? Значи не само имат годни за използване кадри: вече са успели да сглобят пропо клип и са го излъчили многократно. Дланите ми се изпотяват, докато очаквам да се видя по телевизията. Ами ако все още съм ужасна? Ако съм толкова скована и отчайваща, колкото бях в студиото, и просто са се отказали от мисълта да постигнат нещо по-добро? От всяка маса плавно се издига монитор, осветлението леко намалява и стаята притихва.

Отначало екранът ми е черен. После в центъра потрепва мъничка искра. Тя разцъфва, разпростира се, бавно поглъща черния фон, докато накрая целият екран засиява с толкова истински и силен пламък, че сякаш усещам топлината, която се излъчва от него. Появява се изображение на брошката ми с форма на сойка-присмехулка, което сияе в златисточервено. Разнася се плътният, отекващ глас, който още чувам в сънищата си. Клодиъс Темпълсмит, официалният водещ на Игрите на глада, казва: „Катнис Евърдийн, огненото момиче, продължава да гори“.

Внезапно на мястото на сойката-присмехулка се появявам аз, застанала пред истинските пламъци и дим на Окръг 8.

„Искам да кажа на бунтовниците, че съм жива. Че съм тук в Окръг Осем, където Капитолът току-що бомбардира болница, пълна с невъоръжени мъже, жени и деца. Оцелели няма да има“.

Кадърът се измества към самата болница, която рухва из основи, отчаянието на хората, които гледат отстрани, докато аз продължавам зад кадър:

„Искам да кажа на хората: ако и за секунда мислите, че Капитолът ще постъпи справедливо с нас в случай на примирие, то се заблуждавате. Защото вие знаете кои са те и какво правят“.

Сега камерата се връща към мен — аз вдигам ръце, за да покажа безумието и разрухата около мен.

„Ето това правят! И ние трябва да отвърнем на удара!“

Сега следва наистина фантастичен монтаж на битката. Падат първите бомби, ние бягаме, експлозията ни поваля на земята — камерата показва в близък план раната ми, която изглежда убедителна и окървавена — качваме се по стълбата към покрива, спускаме се в картечните гнезда, и следват няколко удивителни кадъра, които показват бунтовниците, Гейл, и главно мен — мен, мен и пак мен, докато сваляме ховъркрафтите. На екрана се появявам пак аз.

„Президентът Сноу казва, че ни изпраща послание? Е, аз имам едно за него: можете да ни измъчвате и да ни бомбардирате, и да изгаряте нашите окръзи до основи, но виждате ли това?“

Следваме камерата, която се насочва към ховъркрафтите, горящи на покрива на склада. Тя спира върху герба на Капитола на крилото, което се разтапя и прелива в моето лице. Аз крещя на президента:

„Огънят се разпростира! И ако изгорим, и вие ще изгорите с нас!“

Пламъци обгръщат отново екрана. Върху тях с черни, дебели букви са изписани думите:

Думите се подпалват и целият екран догаря до черно.

Следва миг на безмълвна наслада, после — аплодисменти и гласове, които искат да видят клипа отново. Коин отстъпчиво натиска бутона за повторение и този път, тъй като знам какво ще се случи, се мъча да си представя как го гледам на собствения си телевизор вкъщи на Пласта. Изявление срещу Капитола. По телевизията никога не е имало такова нещо. Във всеки случай не и откакто се помня.

Когато екранът потъмнява за втори път, искам да науча нещо повече:

— В цял Панем ли е показано? Видели ли са го в Капитола?

— Не и в Капитола — казва Плутарх. — Не можахме да пробием системата им, макар че Бийти работи по въпроса. Но във всички окръзи. Успяхме да го излъчим дори във Втори, който може да се окаже по-ценен от Капитола на този етап от играта.

— Клодиъс Темпълсмит с нас ли е? — питам.

Това искрено разсмива Плутарх.

— Само гласът му. Но той е на наше разположение. Дори не се наложи да го редактираме специално. Той каза същата тази реплика по време на първите ти Игри. — Плутарх плясва с длан по масата. — Какво ще кажете да изръкопляскаме отново за Кресида, нейния удивителен екип и, разбира се, за нашата талантлива звезда?

Аз също ръкопляскам, докато осъзнавам, че съм талантливата звезда, показвана от камерата, и може би е невъзпитано да си ръкопляскам сама, но никой не обръща внимание. Забелязвам обаче напрегнатото изражение на Фулвия и си мисля колко ли й е трудно — да гледа как идеята на Хеймич успява в ръцете на Кресида, докато нейният студиен подход се оказа пълен провал.

Изглежда Коин е достигнала прага на търпимостта си към самоизтъкването.

— Да, заслужени аплодисменти. Резултатът е по-добър, отколкото се надявахме. Но трябва да възразя срещу поемането на толкова голям риск. Знам, че нападението беше непредвидено. Но при тези обстоятелства трябва да обсъдим решението дали да изпратим Катнис в истински бойни действия.

Решението? Да ме изпратят в бой? В такъв случай тя не знае, че показах явно незачитане към дадените заповеди, свалих слушалката от ухото си и избягах от телохранителите си? Какво друго са скрили от нея?

— Рискът беше голям — казва Плутарх, като сбърчва чело. — Но всички сме единодушни, че няма да постигнем нищо полезно, ако я заключваме в бункер всеки път щом гръмне пушка.

— И ти съгласна ли си? — пита президентът.

Налага се Гейл да ме ритне под масата, преди да осъзная, че тя говори на мен.

— О! Да, това напълно ме устройва. Беше хубаво усещане. Да правя нещо, за разнообразие.

— Е, нека само сме малко по-внимателни, когато я излагаме на опасност. Особено сега, когато Капитолът знае на какво е способна — казва Коин. Около масата се разнася одобрителен шум.

Никой не ни е издал. Не и Плутарх, чийто авторитет пренебрегнахме. Нито Богс със счупения си нос. Нито „насекомите“, които вкарахме в огнева зона. Нито Хеймич — не, чакай малко. Хеймич ми отправя смъртоносна усмивка и казва със сладък тон:

— Не, не бихме искали да изгубим нашата малка Сойка-присмехулка, когато тя най-после започна да пее.

Отбелязвам си да не оставам насаме в една стая с него, защото той явно замисля да ми отмъсти заради глупавата слушалка.

— Е, какво друго сте планирали? — пита президентът.

Плутарх кимва на Кресида, която преглежда бележника си.

— Имаме няколко невероятни кадъра на Катнис в болницата в Окръг Осем. Добре е да направим още един клип около темата: „Защото вие знаете кои са те и какво правят“. Ще се съсредоточим върху общуването на Катнис с пациентите, особено децата, бомбардирането на болницата и развалините. Месала го монтира в момента. Мислим също и за кадър със Сойката-присмехулка. Някои от най-добрите кадри на Катнис с вмъкнати между тях сцени от бунтовнически нападения и военни кадри. Наричаме този клип „Огънят се разпростира“. Освен това Фулвия ни даде една наистина блестяща идея.

Фулвия изпада в учудване, киселото изражение моментално изчезва от лицето й, но после се съвзема.

— Е, не знам колко е блестяща, но си мислех, че можем да направим серия от пропове, озаглавена „Ние помним“. Във всеки клип ще представяме по един от загиналите трибути. Малката Ру от Окръг Единайсет или старата Магс от Четвърти. Идеята е да насочим към всеки окръг много личен и съкровен кадър.

— Трибют в чест на вашите трибути, така да се каже — казва Плутарх.

— Това е гениално, Фулвия — казвам искрено аз. — Това е идеален начин да напомним на хората защо се борят.

— Мисля, че ще стане — казва тя. — Бихме могли да използваме Финик за озвучаване на клиповете. Ако има интерес към тях.

— Откровено казано, колкото повече пропове от серията „Ние помним“, толкова по-добре — казва Коин. — Можете ли да започнете да ги правите днес?

— Разбира се — казва Фулвия, очевидно умилостивена от реакцията спрямо идеята й.

С жеста си Кресида успява да заглади всичко по отношение на творческия процес. Похвали Фулвия за всъщност наистина добрата й идея и разчисти пътя, за да продължи да гради образа на Сойката-присмехулка. Интересното е, че Плутарх не изпитва нужда да му се признае някаква част от заслугата. Иска единствено Нападението в ефирно време да бъде успешно. Спомням си, че Плутарх е главен гейм-мейкър, а не член на екипа. Той не е пионка в игрите. Следователно, заслугата му не се определя от един отделен елемент, а от цялостния успех на продукцията. Ако спечелим войната, това е моментът, когато Плутарх ще приеме заслужените аплодисменти. И ще очаква наградата си.

Президентът подканва всички да се залавят за работа и Гейл ме откарва с количката обратно в болницата. Смеем се малко за начина, по който прикриха постъпката ни. Според Гейл не са искали да се изложат, ако признаят, че не са успели да ни контролират. Аз съм по-великодушна — казвам, че вероятно не са искали да изгубят шанса да ни изпратят пак на външни снимки, след като веднъж вече получиха доста прилични кадри. И двете неща вероятно са верни. Гейл трябва да слезе да се срещне с Бийти в Отдела за специални оръжия, затова аз задрямвам.

Струва ми се, че съм затворила очи само за няколко минути, но когато ги отварям, трепвам при вида на Хеймич, седнал на две крачки от леглото ми. В очакване. Вероятно от няколко часа, ако часовникът е верен. Чудя се дали да не повикам свидетел, но ще трябва да се изправя пред него рано или късно.

Хеймич се навежда напред и залюлява пред носа ми някакъв предмет, висящ на тънка бяла жица. Трудно е да фокусирам погледа си, но съм напълно сигурна какво е. Той го пуска върху чаршафите.

— Това е слушалката ти. Ще ти дам още точно един шанс да я носиш. Ако пак я извадиш от ухото си, ще ти сложа това. — Той ми показва някакво метално приспособление, което мигновено кръщавам „белезници за глава“. — Това е алтернативно аудио устройство — слага се на главата и се заключва под брадичката. А единственият ключ ще бъде в мен. Ако по някаква причина се окажеш достатъчно умна, за да го изключиш… — Хеймич пуска „белезниците за глава“ върху леглото и измъква миниатюрен сребрист чип, — ще разреша да имплантират по хирургичен път този предавател в ухото ти, за да мога да ти говоря по двайсет и четири часа в денонощието.

Гласът на Хеймич в главата ми през цялото време. Ужасяващо.

— Няма да свалям слушалката — промърморвам.

— Моля? — казва той.

— Няма да свалям слушалката! — казвам достатъчно високо да събудя половината болница.

— Сигурна ли си? Защото аз ще съм еднакво доволен от всеки от трите варианти — казва ми той.

— Сигурна съм — казвам. Стискам слушалката в юмрук и със свободната си ръка запращам „белезниците за глава“ обратно в лицето му, но той ловко ги хваща. Сигурно е очаквал да ги хвърля. — Още нещо?

Хеймич се надига да си върви.

— Докато чаках… ти изядох обяда.

Оглеждам празната купа от яхния и подноса на масичката до леглото ми.

— Ще те обадя — промърморвам във възглавницата си.

— Направи го, скъпа. — Той си излиза, напълно сигурен, че не съм от доносниците.

Искам да заспя отново, но съм неспокойна. В съзнанието ми нахлуват картините от вчерашния ден. Бомбардировката, избухващите в пламъци ховъркрафти, лицата на ранените, които вече не съществуват. Представям си как приемат смъртта и от двете страни. Мигът преди избухването на бомбата на земята, усещането как експлозията откъсва крилото от ховъркрафта ми и зашеметяващата спирала надолу към неизбежния край, покривът на склада, рухващ върху мен, докато съм прикована безпомощно към леглото си. Неща, които видях лично и на записа. Неща, които предизвиках с едно дръпване на тетивата на лъка си. Неща, които никога няма да съм в състояние да залича от паметта си.

На вечеря Финик донася подноса си до леглото ми, за да можем да гледаме заедно най-новия пропо клип по телевизията. Настанили са го на стария ми етаж, но той има толкова много пропадания в паметта, че в общи линии все още живее в болницата. Бунтовниците излъчват в ефир пропо клип под надслов „Защото вие знаете кои са те и какво правят“, монтиран от Месала. Вмъкнати са кратки студийни кадри, в които Гейл, Богс и Кресида описват инцидента. Трудно е да гледам как ме посрещат в болницата в Осми, тъй като знам какво ще последва. Когато бомбите се посипват като дъжд върху покрива, заравям лице във възглавницата, като вдигам отново очи при един кратък клип с мен накрая, след като всички жертви са мъртви.

Поне Финик не ръкопляска или не си придава вид на невероятно щастлив, когато предаването свършва. Само казва:

— Хората трябва да знаят, че това се е случило. И сега знаят.

— Да го изключим, Финик, преди да го пуснат отново — настоявам аз. Финик посяга към дистанционното, но аз го спирам: „Чакай!“ Капитолът излъчва специално предаване и нещо в него ми изглежда познато. Да, това е Цезар Фликърман. И мога да се досетя кой ще бъде гостът му.

Физическото преобразяване на Пийта ме шокира. Здравото момче с ясен поглед, което видях преди няколко дни, е отслабнало поне с шест-седем килограма и ръцете му треперят. Все пак са го гримирали и облекли добре. Но зад грима, който не може да скрие торбичките под очите му, и хубавите дрехи, които не могат да скрият болката, която изпитва, когато се движи, се крие един силно увреден човек.

Връщам се назад, за да разбера какво се е случило. Видях го съвсем скоро! Преди четири — не, преди пет — сигурно беше преди пет дни. Как се е влошил толкова бързо? Какво може да са му причинили за толкова кратко време? После се сещам. Припомням си колкото мога от първото му интервю с Цезар, търсейки нещо, което ще ми подскаже кога е проведено. Няма нищо. Може да са го записали ден-два след като взривих арената, а после да са направили всичко с него.

— О, Пийта… — прошепвам аз.

Цезар и Пийта си разменят няколко незначителни реплики, а след това Цезар го пита дали знае за слуховете, че записвам пропо клипове за окръзите.

— Очевидно я използват — казва Пийта. — За да насъскат бунтовниците. Съмнявам се дори дали тя всъщност знае какво става във войната. Какво е заложено на карта.

— Има ли нещо, което би искал да й кажеш? — пита Цезар.

— Има — казва Пийта. Поглежда право в камерата, право в очите ми. — Не ставай глупачка, Катнис. Помисли за себе си. Превърнаха те в оръжие, което може да доведе до унищожаването на човечеството. Ако имаш някакво истинско влияние, използвай го, за да спреш това. Използвай го, за да спреш войната, преди да е твърде късно. Задай си въпроса наистина ли имаш доверие на хората, с които работиш? Знаеш ли наистина какво става? И ако не знаеш… открий.

Черен екран. Гербът на Панем. Край на предаването.

Финик натиска копчето на дистанционното. След малко при мен ще дойдат хора и ще се опитат да смекчат пораженията, които са ми нанесли видът и думите на Пийта. Ще трябва да ги успокоя. Но истината е, че нямам доверие нито на бунтовниците, нито на Плутарх, нито на Коин. Не съм уверена, че ми казват истината. Няма да успея да го прикрия. Приближават се стъпки.

Финик ме хваща здраво за ръцете.

— Не сме го гледали.

— Какво!

— Не сме гледали Пийта. Само клипа за Осми. После сме изключили телевизора, защото гледките са те разстроили. Разбра ли? — пита той и аз кимвам. — Довърши си вечерята.

Съвземам се достатъчно и когато Плутарх и Фулвия влизат, устата ми е пълна с хляб и зеле. Финик говори колко добре е излязъл Гейл на записа. Поздравяваме ги за хубавия клип. Даваме ясно да се разбере колко въздействащ е бил и как веднага след него сме изключили телевизора. Те изглеждат облекчени. Вярват ни.

Никой не споменава Пийта.

9

Правя няколко опита да заспя и всеки път се будя от неописуеми кошмари. Отказвам се, лежа неподвижно и се преструвам на заспала, когато някой мине да ме нагледа. На сутринта ме изписват от болницата и ми нареждат да не се напрягам много. Кресида ме моли да запиша няколко реплики за нов пропо клип за Сойката-присмехулка. На обяд чакам някой да спомене появата на Пийта, но никой не казва нищо. Все трябва да го е видял и някой друг освен ние двамата с Финик.

Имам тренировка, но по разписание Гейл трябва да работи заедно с Бийти по някакви оръжия или нещо подобно, затова вземам разрешение да заведа Финик с мен в гората. Известно време скитаме безцелно, а после изоставяме радиостанциите под един храст. Отдалечаваме се на безопасно разстояние, сядаме и обсъждаме интервюто на Пийта.

— Не съм чул и дума за това. Никой ли не ти е казал нищо? — пита Финик. Поклащам глава. Той прави пауза, а след това пита: — Нито дори Гейл? — Вкопчила съм се в късче надежда, че Гейл наистина не знае нищо за посланието на Пийта. Но имам лошото предчувствие, че знае. — Може би търси подходящ момент да ти го каже насаме.

— Може би — отговарям аз.

Прекарваме толкова дълго време в мълчание, че в обсега на лъка ми влиза елен самец. Повалям го със стрела. Финик го завлича обратно до оградата.

За вечеря в яхнията има кълцано еленово месо. Вечерята свършва и Гейл ме изпраща до Отделение Е. Питам го какво става, но той не споменава нито дума за Пийта. Веднага щом майка ми и сестра ми заспиват, измъквам перлата от чекмеджето и прекарвам втора безсънна нощ, като я стискам в ръка и мислено си повтарям думите на Пийта: „Запитай се: наистина ли имаш доверие на хората, с които работиш? Наистина ли знаеш какво става? И ако не знаеш… открий“. Да открия. Какво? От кого? И как е възможно Пийта да знае нещо друго освен онова, което му казва Капитолът? Това е само пропо на Капитола. Още шум. Но ако Плутарх смята, че това е просто тактиката на Капитола, защо не ми каже? Защо никой не ми е казал, защо никой не е казал на Финик?

Зад всички тези въпроси се крие истинската причина за тревогата ми: Пийта. Какво са му направили? И какво му правят сега? Явно Сноу не е повярвал на историята, че двамата с Пийта не сме знаели нищо за бунта. А подозренията му са се усилили, след като се явих в ролята на Сойката-присмехулка. Пийта може само да прави догадки за тактиката на бунтовниците или да си измисля неща, които да казва на мъчителите си. Щом установят, че лъже, ще бъде жестоко наказан. Колко ли изоставен от мен се чувства! В първото си интервю той се опита да ме защити в еднаква степен от Капитола и от бунтовниците, а аз не само не успях да го предпазя, но му навлякох още ужаси.

На сутринта пъхам ръка в стената и се взирам замаяно в разписанието за деня. Веднага след закуска трябва да се явя на снимки. В трапезарията закусвам с гореща зърнена каша, прясно мляко и варено цвекло и забелязвам комуникационна гривна на китката на Гейл.

— Кога ти я върнаха, войник Хотърн? — питам.

— Вчера. Сметнаха, че ако ще бъда на полето заедно с теб, това може да бъде резервно средство за комуникация — казва Гейл.

Никой досега не ми е предложил комуникационна гривна. Чудя се дали ако си поискам, ще ми дадат?

— Е, предполагам, че един от нас трябва да е общителен — казвам с остра нотка в гласа.

— Какво значи това? — пита той.

— Нищо. Просто повтарям това, което каза — отговарям му. — И съм напълно съгласна, че общителният трябва да си ти. Единствено се надявам, че ще общуваш и с мен.

Погледите ни се срещат и осъзнавам колко съм му сърдита. Защото изобщо не вярвам, че не е видял пропото с Пийта. И се чувствам напълно предадена, задето не ми е казал за него. Познаваме се прекалено добре, за да не долови настроението ми и да не се сети каква е причината.

— Катнис… — започва той. Признанието за вина вече се усеща в тона му.

Грабвам подноса си, прекосявам помещението, за да го върна, и стоварвам чиниите върху поставката. Той ме настига в коридора.

— Защо не каза нещо? — пита той, като ме хваща за ръката.

— Аз ли да кажа нещо? — Рязко издърпвам ръката си. — Защо ти не каза нещо, Гейл? А аз, между другото, казах — когато снощи те попитах какво става!

— Съжалявам. Не се сърди. Не знаех какво да направя. Исках да ти кажа, но всички се страхуваха, че като видиш пропото с Пийта, ще се разстроиш — казва той.

— Имали са право. Наистина се разстроих. Но съвсем не толкова много, колкото от това, че ти ме излъга заради Коин. — В този момент комуникационната му гривна започва да писука. — Тя е. Хайде тичай при нея. Имаш да й докладваш.

За миг върху лицето му проличава истинска обида. После я заменя студен гняв. Той се обръща и си тръгва. Може би бях прекалено лоша и не му дадох достатъчно време да обясни. Може би всички просто се опитват да ме предпазят, като ме лъжат. Не ме е грижа. Омръзна ми хората да ме лъжат за мое добро. Защото обикновено е главно за тяхно добро. Излъжете Катнис за бунта, за да не направи нещо откачено. Пратете я на арената, без да й казвате нищо, за да можем да я измъкнем. Не й казвайте за пропо клипа с Пийта, защото това може да я разстрои, а и без друго е трудно да я накараме да играе ролята си добре.

Чувствам се отвратително. Съсипана съм. И твърде уморена за цял ден снимки. Но вече съм в Центъра за преобразяване, затова влизам. Научавам, че днес ще се връщаме в Окръг 12. Кресида иска да направи импровизирани интервюта с Гейл и мен, които да хвърлят светлина върху разрушения ни град.

— Ако и двамата сте съгласни — казва Кресида, като се вглежда внимателно в лицето ми.

— Готова съм — казвам аз. Стоя необщителна и скована като манекен, докато подготвителният екип ме облича, прави прическата ми и полага грим върху лицето ми. Малко грим, за да не личи, но достатъчно за да смекчи кръговете от безсъние под очите ми.

Богс ме придружава долу до Хангара, но след като се поздравяваме, не говорим повече. Признателна съм, че ми е спестен поредният разговор за неподчинението ми в Окръг 8, особено защото маската му изглежда толкова неудобна.

В последния момент се сещам да изпратя съобщение на майка ми, че напускам Тринайсети, и наблягам, че няма да е опасно. Качваме се на ховъркрафт за краткото пътуване до Окръг 12 и ми казват да седна до масата, където Плутарх, Гейл и Кресида разглеждат задълбочено някаква карта. Плутарх прелива от задоволство, когато ми показва как изглеждат преди и след обработката първите два пропа. Бунтовниците, които едва удържаха положението в няколко окръга, са се съвзели. Превзели са 3 и 11 окръг — последният е много важен, защото предоставя основните хранителни запаси на Панем — и са успели да нахлуят в още няколко окръга.

— Обещаващо. Много обещаващо наистина — казва Плутарх. — Фулвия ще подготви първата поредица от клиповете „Ние помним“, така че да можем да се обърнем към отделните окръзи с техните загинали. Финик е абсолютно фантастичен.

— Всъщност е мъчително за гледане — казва Кресида. — Той е познавал лично толкова много от тях.

— Точно затова е толкова въздействащо — казва Плутарх. — Право от сърцето. Всички се справяте прекрасно. Коин ще бъде много доволна.

Значи Гейл не им е казал. За това, че съм се престорила, че не съм видяла Пийта и гнева ми, задето потулиха нещата. Но това е твърде малко и твърде късно и все още не мога да му простя. Няма значение. Той също не ми говори.

Едва когато кацаме на Ливадата, осъзнавам, че Хеймич не е сред нас. Когато питам Плутарх защо го няма, той само поклаща глава и казва:

— Не можеше да го понесе.

— Хеймич? Той да не може да понесе нещо? Най-вероятно е искал един ден почивка — казвам аз.

— Мисля, че точните му думи бяха: „Не бих могъл да го понеса без бутилка“ — казва Плутарх.

Завъртам очи, отдавна изгубила търпение спрямо ментора си, слабостта му към пиенето и това, което може или не може да понесе. Но около пет минути след завръщането си в Окръг 12, вече ми се иска самата аз да имах бутилка. Мислех си, че съм се примирила с унищожаването на Окръг 12 — след като чух за него, видях го от въздуха и вървях из пепелищата му. Така че защо всичко предизвиква нов пристъп на скръб? Дали съм била просто твърде неадекватна, за да проумея напълно загубата на моя свят? Или заради изражението върху лицето на Гейл, докато обхваща с поглед разрушенията в движение, изпитвам чувството, че виждам целия този ужас за пръв път?

Кресида дава указания на екипа за начало да ме заснеме пред старата ми къща. Питам я какво иска да направя.

— Каквото решиш, че ти се прави — казва тя. Заставам отново в кухнята, но нямам желание да правя каквото и да е. Улавям се, че гледам нагоре към небето — единственият останал покрив, — защото ме обземат твърде много спомени. След малко Кресида казва: — Така е добре, Катнис. Да продължаваме.

На Гейл не му се разминава толкова лесно пред старата му къща. Кресида го снима мълчаливо няколко минути, но точно когато той измъква от пепелищата единствената останка от предишния си живот — изкривен метален ръжен, — тя започва да го разпитва за семейството му, за работата му, за живота на Пласта. Кара го да си припомни нощта на запалителните бомби и да я пресъздаде, като тръгва от къщата си, проправя си път надолу през Ливадата и през гората до езерото. Влача се зад снимачния екип и телохранителите, и приемам присъствието им като насилствено нахлуване в любимите ми гори. Това е съкровено място, убежище, вече разрушено от злото на Капитола. Дори след като оставяме зад гърба си овъглените пънове край оградата, все още се препъваме в разлагащи се тела. Дали трябва да го запишем, за да го видят всички?

Когато стигаме до езерото, Гейл сякаш е изгубил способността си да говори. Всички са плувнали в пот — особено Кастор и Полукс в черупките си на насекоми — и Кресида обявява почивка. Загребвам с шепи вода от езерото: иска ми се да можех да се гмурна и да се покажа на повърхността сама, гола и незабелязана. Известно време се разхождам безцелно. Когато стигам пред малката бетонна къща до езерото, спирам на прага и виждам как Гейл подпира на стената до огнището изкривения ръжен, който е измъкнал от развалините. За миг си представям как някой самотен непознат, някъде в далечното бъдеще, се скита изгубен в пустошта и се натъква на това малко убежище, с купчината разцепени пънове, огнището, ръжена. И се пита откъде се е взел. Гейл се обръща и ме поглежда в очите, и знам, че си мисли за последната ни среща тук. Когато се скарахме дали да избягаме или не. Ако бяхме избягали, дали Окръг 12 още щеше да си е тук? Мисля си, че щеше. Но и Капитолът още щеше да контролира Панем.

Раздават ни сандвичи със сирене и ги изяждаме в сянката на дърветата. Нарочно сядам в далечния край на групата, до Полукс, за да не се налага да говоря. Всъщност, никой не говори много. В относителната тишина птиците отново завладяват гората. Смушквам Полукс с лакът и посочвам малка черна птица с гребен. Тя подскача на нов клон, като разтваря за миг криле, при което се показват белите й петна. Полукс посочва брошката ми и повдига въпросително вежди. Кимвам — да, това е сойка-присмехулка. Вдигам пръст, сякаш за да кажа: „Чакай, ще ти покажа“, и изсвирвам няколко звука, за да привлека вниманието на птицата. Сойката-присмехулка вдига глава и веднага повтаря звуците. После, за моя изненада, и Полукс изсвирва няколко ноти. Птицата му отговаря веднага. Лицето на Полукс разцъфва във възхитено изражение и той си разменя със сойката-присмехулка цяла поредица от мелодии. Предполагам, че това е първият разговор, който води от години насам. Музиката привлича сойките-присмехулки така, както цветята привличат пчелите, и след малко той е успял да накара дузина от тях да накацат по клоните над главите ни. Потупва ме по ръката и с тънко клонче изписва в пясъка една дума. ПЕЙ?

Обикновено бих отказала, но е някак невъзможно да откажа на Полукс, предвид обстоятелствата. Освен това, гласовете, с които сойките-присмехулки пеят, са различни от подсвиркването им, и ми се иска той да ги чуе. Затова, преди наистина да помисля какво правя, изпявам четирите ноти на Ру — онези, с които е оповестявала края на работния ден в Окръг 11. Нотите, които накрая бяха фоновата музика за убийството й. Птиците не знаят тази мелодия. Те подхващат простичката фраза и я подхвърлят помежду си в нежно съзвучие. Точно както правеха по време на Игрите на глада, преди мутантите да проникнат през дърветата, да ни прогонят върху Рога на изобилието и бавно да разкъсат Катон, докато го превърнат в кървава пихтия…

— Искаш ли да ги чуеш как пеят истинска песен? — предлагам изведнъж. Все едно каква, само и само да спра тези спомени. Вече съм на крака: навлизам отново сред дърветата, облягам ръка на грубия ствол на един клен, където са кацнали птиците. Не съм пяла „Дървото на обесения“ на глас от десет години, защото е забранена, но помня всяка дума. Започвам тихо, нежно, както правеше баща ми:

Сойките-присмехулки започват да променят песните си, когато чуват новата мелодия, която им предлагам.

Сега вече съм привлякла вниманието на птиците. След още един стих вече със сигурност ще са запомнили мелодията, тъй като е проста и се повтаря четири пъти почти без вариации.

Тишина в дърветата. Само лекото шумолене на листата в лекия ветрец. Но никакви птици — били те сойки-присмехулки или други. Пийта е прав. Те наистина замлъкват, когато пея. Точно както замлъкваха заради баща ми.

Птиците ме чакат да продължа. Но това е всичко. Последният стих. В неподвижната тишина си припомням сцената. Прибрах се след един ден, прекаран в гората с баща ми. Седях на пода заедно с Прим, която беше невръстно едва проходило дете и пеехме „Дървото на обесения“. Правех за двете ни огърлици от парчета старо въже, точно както се казва в песента, без да знам истинското значение на думите. Въпреки това мелодията беше проста и лесна, а и по онова време можех да запомня почти всяка мелодия след едно-две слушания. Изведнъж майка ми изтръгна въжените огърлици от ръцете ни и се разкрещя на баща ми. Разплаках се, защото майка ми никога не крещеше, а после и Прим се разхленчи. Избягах навън и се скрих. Тъй като имах само едно скривалище — под един храст орлови нокти на Ливадата, — баща ми ме намери веднага. Успокои ме и ми каза, че всичко е наред, само че е по-добре вече да не пеем песента. Майка ми просто искаше да я забравя. Затова, разбира се, всяка дума незабавно, безвъзвратно, се запечата в ума ми.

С баща ми вече не я пеехме, дори не говорехме за нея. След като той умря, много често си я спомнях. Тъй като вече бях по-голяма, започнах да разбирам текста. Отначало звучи, сякаш някакъв мъж се мъчи да убеди приятелката си да се срещне тайно с него в полунощ. Но мястото за тайната среща е странно — дърво с надвиснали клони, където един мъж е обесен за убийство. Възлюбената на убиеца сигурно е имала нещо общо с убийството или може би и без друго точно са се готвели да я накажат, защото трупът му я подканва да бяга. Тази част с говорещия труп очевидно е странна, но едва в третия стих „Дървото на обесения“ започва да става стряскаща. Осъзнавате, че този, който пее песента, е мъртвият убиец. Той още виси на дървото, на което е обесен. И макар да е казал на любимата си да бяга, той все я пита дали ще дойде да се срещне с него. Фразата: „Дето казах ти: бягай, та да бъдем свободни и двамата с теб“ е най-стряскащата, защото отначало си мислите, че той говори за момента, когато й е казал да избяга, за да може евентуално да се спаси. После обаче се питате дали е искал да й каже да бяга към него. Към смъртта. В последната строфа е ясно, че той чака именно това. Неговата любима, с огърлицата от въже, увиснала мъртва до него на дървото.

Едно време си мислех, че убиецът е най-страшният човек, когото мога да си представя. Сега, с две участия в Игрите на глада зад гърба си, решавам да не го съдя, без да знам повече подробности. Може би неговата любима вече е била осъдена на смърт и той се е опитвал да направи нещата по-лесни за нея. Да й каже, че ще я чака. Или може би е мислел, че мястото, на което я оставя, всъщност е по-лошо от смъртта. Нима аз не исках да убия Пийта с онази спринцовка, за да го спася от Капитола? Дали това наистина беше единственият ми вариант? Вероятно не, но в онзи момент не се сещах за друг.

Предполагам обаче, че майка ми е смятала цялата история твърде извратена за едно седемгодишно момиче. Особено такова, което си прави собствени огърлици от въже. Бесенето далеч не беше нещо, което се случва само в някаква стара песен. По този начин екзекутираха много хора в Окръг 12. Можете да сте напълно сигурни, че тя не искаше да пея тази песен пред съучениците си в часа по музика. Вероятно не би искала да го правя дори тук, пред Полукс, но поне не… чакай, не, греша. Когато хвърлям поглед настрани, виждам, че Кастор ме записва. Всички ме наблюдават съсредоточено. А по бузите на Полукс се стичат сълзи, защото странната ми песен несъмнено е изровила от паметта му някаква ужасна случка в живота му. Страхотно. Въздишам и се облягам на ствола на дървото. Точно в този момент сойките-присмехулки подхващат своята интерпретация на „Дървото на обесения“. Изпята от тях, тя е наистина красива. Сега като знам, че ме снимат, млъквам и чувам Кресида да се провиква: „Стоп!“

Плутарх прекосява поляната и идва при мен, като се смее:

— Откъде измъкна това? Никой нямаше да повярва, ако го бяхме измислили! — Той премята ръка около рамото ми и ме целува по темето със силен мляскащ звук. — Ти си истинско злато!

— Не го направих заради камерите — казвам.

— Тогава е истински късмет, че са включени — казва той. — Хайде, всички, да се връщаме в града!

Пробиваме си път през гората и стигаме до голям камък. Двамата с Гейл едновременно обръщаме глави в една и съща посока, като двойка кучета, надушили следа в гората. Кресида забелязва и пита какво има в тази посока. Без да се поглеждаме, признаваме, че това е старата ни ловна явка. Тя иска да види мястото, макар да й казваме, че всъщност не е нищо особено.

Нищо особено, само едно място, където бях щастлива, мисля си аз.

Нашата скална издатина с изглед към долината. Може би не толкова зелена, колкото обикновено, но боровинковите храсти са натежали от плод. Тук започваха безкрайни дни на лов и залагане на примки, риболов и събиране на растения, скитане из гората, разтоварване от тежките мисли, докато пълнехме торбите за дивеч. Това беше вратата към препитанието и към нормалността. И всеки от нас беше ключът на другия за тази врата.

Сега няма Окръг 12, от който да се измъкваме, няма миротворци, които да мамим, няма гладни гърла, които да изхранваме. Капитолът отне всичко това и съм на косъм да изгубя и Гейл. Спойката на взаимната нужда, която ни обвързваше и сплотяваше толкова здраво през всичките тези години, се топи. Тъмни участъци, а не светлина, се показват в пространството между нас. Как е възможно днес, когато стоим сред ужасните разрушения в Окръг 12, да сме толкова сърдити един на друг, че дори да не си говорим?

Гейл ме излъга. Това беше неприемливо, дори да го е направил за мое добро. Въпреки това, извинението му изглеждаше искрено. А аз го запратих обратно в лицето му, заедно с обида, за да съм сигурна, че ще го засегна. Какво става с нас? Защо сега непрекъснато се караме? Всичко е пълна каша, но по някакъв начин чувствам, че ако се върна към корена на нашите неразбирателства, действията ми ще бъдат в сърцето на всичко. Наистина ли искам да го отблъсна?

Обвивам с пръсти една боровинка и я откъсвам от стъблото й. Завъртам я внимателно между пръстите си, после изведнъж се обръщам към Гейл и му я подхвърлям.

— И нека шансовете… — казвам. Хвърлям я високо, така че той има много време да реши дали да я отблъсне или да я приеме.

Очите на Гейл са приковани върху мен, не върху боровинката, но в последния момент той отваря уста и я улавя. Дъвче, преглъща и чак след дълга пауза изрича: „… бъдат винаги на ваша страна“. Но все пак го казва.

Кресида ни кара да седнем в нишата сред скалите, където е невъзможно да не се докосваме и се мъчи да ни накара да разговаряме за лов. Какво ни е накарало да тръгнем на лов в гората, как сме се срещнали, любимите ни моменти. Отпускаме се, започваме да се смеем по малко, докато разказваме злощастни преживявания с пчели, диви кучета и скунксове. Когато разговорът се насочва към въпроса какво е било усещането да пренесем умението си да си служим с оръжия в бомбардировките в Окръг 8, аз млъквам. Гейл просто казва: „Крайно време беше“.

Когато стигаме до градския площад, следобедът е към края си и се свечерява. Завеждам Кресида до развалините на пекарната и я моля да заснеме нещо. Единствената емоция, която успявам да докарам, е изтощение.

— Пийта, това е твоят дом. За никого от близките ти не се знае нищо след бомбардировката. Окръг 12 вече го няма. А ти призоваваш за примирие? — Поглеждам през пустотата. — Не е останал никой, който да те чуе.

Когато заставаме пред буцата метал, в която се е превърнала бесилката, Кресида пита дали някой от нас е бил изтезаван. В отговор Гейл сваля ризата си и обръща гръб към камерата. Взирам се в белезите от бичуването и отново чувам свистенето на камшика и виждам окървавеното му тяло, което виси безчувствено, държащо се само на въжетата около китките му.

— Приключих — обявявам аз. — Ще ви чакам в Градчето на победителите. Трябва да взема нещо… за майка ми.

Предполагам, че съм вървяла дотук, но следващото нещо, което осъзнавам, е, че седя на пода пред кухненските шкафове в къщата ни в Градчето на победителите. Педантично подреждам керамични буркани и стъклени бутилки в кутия. Поставям между тях чисти памучни превръзки, за да ги предпазя от счупване. Увивам китки от сухи цветя.

Внезапно си спомням розата на тоалетката ми. Беше ли истинска? И ако е истинска, дали още е там? Налага се да устоя на изкушението да проверя. Ако е там, само ще ме изплаши отново. Започвам да опаковам по-бързо.

Когато шкафовете вече са празни, се изправям и виждам, че Гейл се е материализирал в кухнята. Стряскащо е колко безшумно умее да се появява. Облегнал се е на масата, с широко разперени пръсти върху дървения плот. Поставям кутията между нас.

— Помниш ли? — пита той. — Тук ме целуна.

Значи солидната доза морфлинг, инжектирана след бичуването, не е била достатъчна, за да заличи това от съзнанието му.

— Не мислех, че ще си спомняш това.

— Трябва да съм мъртъв, за да забравя. Може би дори и тогава не бих могъл — отговаря той. — Може би ще бъда като онзи мъж в „Дървото на обесения“. Все още ще чакам отговор. — В очите на Гейл, когото никога не съм виждала да плаче, има сълзи. За да ги възпра да се излеят, се навеждам напред и притискам устни към неговите. Устните ни имат вкус на горещина, пепел и страдание. Това е изненадващ вкус за такава нежна целувка. Той се отдръпва пръв и ми се усмихва криво: — Знаех, че ще ме целунеш.

— Откъде? — казвам. Защото аз самата не знаех.

— Защото изпитвам болка — казва той. — Само по този начин получавам вниманието ти. — Той вдига кутията. — Не се тревожи, Катнис. Ще ми мине. — Излиза, преди да успея да отговоря.

Твърде изтощена съм, за да размишлявам върху последното му обвинение. Прекарвам краткото обратно пътуване до 13, свита на една седалка, като се опитвам да не обръщам внимание на Плутарх, който говори неспирно по една от любимите си теми — оръжия, с каквито човечеството вече не разполага. Високо летящи самолети, военни сателити, клетъчни дезинтегратори, дистанционно управляеми самолети, биологични оръжия с определен срок на действие. Изчезнали поради унищожаването на атмосферата, липса на ресурси или морални задръжки. Долавям съжалението на Главния гейм-мейкър, който сега може само да си мечтае за такива играчки и трябва да се задоволи с ховъркрафти, ракети тип „земя-земя“ и обикновени стари пушки.

Свалям костюма си на Сойка-присмехулка и си лягам, без да ям. На сутринта се налага Прим да ме разтърси, за да ме събуди. След закуска пренебрегвам разписанието си и се скривам да дремна в един склад. Когато се събуждам и изпълзявам измежду кутиите с тебешири и моливи, отново е време за вечеря. Получавам огромна порция грахова супа и тръгвам към Отделение „Е“, когато ме пресреща Богс.

— Има съвещание в Командването. Зарежи настоящото си разписание.

— Дадено — казвам аз.

— Спазвала ли си го изобщо днес? — пита той раздразнено.

— Кой знае? Аз съм психически дезориентирана. — Вдигам китката си, за да покажа медицинската гривна и осъзнавам, че я няма. — Виждаш ли? Дори не помня, че са ми взели гривната. За какво им трябвам в Командването? Пропуснала ли съм нещо?

— Кресида искаше да ти покаже проповете от Дванайсети. Но предполагам, че ще ги видиш, когато ги излъчат — казва той.

— Ето за това ми трябва разписание. За да знам кога излъчват проповете — казвам аз. Той ме стрелва с поглед, но не коментира повече.

В Командването е претъпкано с народ, но са ми запазили място между Финик и Плутарх. Екраните вече са вдигнати и на тях се виждат обичайните кадри от Капитола.

— Какво става? Няма ли да видим проповете от Окръг 12? — питам.

— О, не — казва Плутарх. — Искам да кажа, възможно е. Не знам точно кои кадри смята Бийти да използва.

— Бийти смята, че е намерил начин да проникне в мрежата в национален мащаб — казва Финик. — Така че нашите пропове ще се излъчат и в Капитола. Сега работи по това долу в Отдела за специална отбрана. Довечера ще се излъчва програма на живо. Сноу ще направи изявление, или нещо подобно. Май започва.

Появява се гербът на Капитола и на фон звучи химнът. После се взирам право в змийските очи на президента Сноу, който поздравява нацията. Изглежда, сякаш се е барикадирал зад подиума си, но бялата роза на ревера му се вижда съвсем ясно. Камерата се изтегля назад и в кадъра се появява Пийта на фона на картата на Панем. Седи на висок стол, опрял е крака на метално стъпало. Ходилото на изкуствения му крак потропва в странен неравен ритъм. Мънистени капчици пот са избили през слоя пудра върху горната устна и челото му. Но най-много ме плаши изражението в очите му — гневно и нефокусирано.

— По-зле е — прошепвам аз. Финик стиска ръката ми за опора и се опитвам да се държа.

Пийта започва да говори с отчаян тон за необходимостта от примирие. Подчертава щетите, нанесени на ключовата инфраструктура в различните окръзи, и докато говори, части от картата се осветяват, показвайки картини от войната. Скъсана язовирна стена в 7. Дерайлирал товарен влак, от който се изливат токсични отпадъци. Склад за зърно, рухнал след пожар. Всички тях той приписва на бунтовнически действия.

Бам! Без предупреждение, съвсем неочаквано, аз се появявам по телевизията, застанала сред руините на пекарната.

Плутарх скача на крака:

— Той успя! Бийти влезе в мрежата!

В стаята настъпва възбудено оживление, когато на екрана пак се появява Пийта с разстроено изражение. Видял ме е на монитора. Опитва се да продължи речта си, като описва бомбардирането на водопречиствателна станция, когато го заменя клип, показващ Финик, който говори за Ру. А после цялото предаване се превръща в телевизионна битка, докато техническите майстори в Капитола се опитват да отблъснат атаката на Бийти. Но те са неподготвени, а Бийти, очевидно предвидил, че няма да удържи контрола, разполага с арсенал от клипове с продължителност от пет до десет секунди, с които да работи. Гледаме как официалното предаване се разпада, прекъсвано с подбрани кадри от проповете.

Плутарх изпада във възторг, почти всички насърчават Бийти с викове и само Финик не помръдва и не казва нищо. Срещам погледа на Хеймич от другия край на стаята и виждам отразен в него собствения си ужас. Осъзнаването, че с всяко ликуване, Пийта се отдалечава все повече от нас.

Гербът на Капитола се появява отново с монотонен сигнал от студиото. Това продължава двайсетина секунди, а после Сноу и Пийта се появяват отново. Студиото е в смут. Чуваме трескави размени на реплики от кабинката им. Сноу упорито продължава речта си, като казва, че явно сега бунтовниците се опитват да провалят разпространяването на информация, която намират за уличаваща, но както истината, така и справедливостта ще възтържествуват. Излъчването на пълната програма ще се поднови, когато сигурността бъде възстановена. Обръща се към Пийта с въпроса дали, предвид тазвечерната демонстрация, на раздяла има да предаде някакви мисли на Катнис Евърдийн.

При споменаването на името ми лицето на Пийта се изкривява:

— Катнис… как смяташ, че ще свърши това? Какво ще остане? Никой не е в безопасност. Нито в Капитола. Нито в окръзите. А вие… в Тринайсети… — Той си поема рязко дъх, сякаш се бори за въздух; погледът му изглежда безумен. — До сутринта ще сте мъртви!

Извън обсега на камерата Сноу нарежда: „Сложете край на това!“ Бийти предизвиква пълен хаос, като пуска бързи откъси от кадри без звук, на които се виждам аз, застанала пред болницата, на интервали от по три секунди. Но между образите успяваме да видим онова, което се случва наистина в студиото на Капитола. Как Пийта се мъчи да каже още нещо. Съборената камера, която записва настлания с бели плочки под. Стъпки от ботуши. Ударът, последван веднага от болезнения вик на Пийта.

И кръвта му, която оплисква плочките.