Смрък

5.

Стретфърд напредваше бързо. Бързината е винаги от полза, а и той се движеше по пътя, макар и едвам различим в тъмнината. Не му пукаше накъде отива. Беше наясно, че в крайна сметка никой не беше успял да му направи някакво читаво описание. Каква дарба е това да си неописуем!

След време обаче с изненада и радост дочу конски тропот по пътя зад себе си. Ама че храбър пътник, каза си той с усмивка и зачака в мъглата. За негова последваща изненада обаче конят спря току пред него и ездачът скочи от седлото. Стретфърд едва различи силуета му в потрепващата мъгла.

— Ей богу! Прочутият господин Стретфърд — обади се жизнерадостен глас и непознатият тръгна към него. — Позволете да ви кажа веднага, че ако помръднете и с пръст, ще бъдете толкова умрял, че гробищата ще трябва да наваксват с времето.

— Познавам те! Ваймс теб ли изпрати подир мен!

— О, боже мой, не, сър! — възкликна Уиликинс. — Командирът изобщо не знае, че съм тук, нито пък някога ще разбере. Това е сигурно. Не, сър, тук съм, тъй да се каже, от професионално самоуважение. Между другото, ако си мислите да ме убиете и да ми вземете коня, бих бил много благодарен да го пробвате веднага.

Стретфърд се поколеба. Имаше нещо в този глас, който събуждаше колебание. Беше спокоен, дружелюбен и… тревожещ.

Уиликинс се приближи още малко и в гласа му се долови усмивка:

— Бога ми, сър, аз самият съм малко разбойник и като чух как сте накълцал онова момиче и прочие, си рекох, ей богу, рекох си. Та на следващия ден, който ми беше компенсация за извънреден труд — много са важни тия компенсации, ако си на пълен работен ден, — се поразходих до Стръмнище и понаучих туй-онуй за вас, ей богу, какви неща понаучих! Хората наистина се плашат от вас, а?

Стретфърд все още се колебаеше. Това не звучеше редно. Човекът имаше общителен и жизнерадостен тон като онези непознати, които си бъбрят с теб в кръчмата, а Стретфърд беше свикнал хората, които го познават, да са много притеснени, когато говорят с него.

— Видите ли — продължи Уиликинс, — аз съм отрасъл на улицата и се бия мръсно, дума да няма. С кой ли не съм се бил, но никога не съм удрял момиче… е, с изключение на Перверзната Елзи, която много си падаше по тия неща и тогава ме беше хванала за няма да споменавам какво, а ръцете ми бяха вързани не само в преносния смисъл, тъй да се каже, така че се наложи да я изритам. Щастливи времена бяха, еех! Но вие? Вие сте просто един убиец. Нищо и никакъв. Грубиян. Аз се бия, защото може да умра, ако противникът ми победи, а може и двамата да свършим в канавката, твърде слаби за следващия удар, пък тогава си подаваме ръка и отиваме в кръчмата да пийнем и да се поизмием.

Той направи още една крачка напред. Стретфърд отстъпи.

— А вие, господин Стретфърд, тръгнахте да убивате невръстното момченце на командир Ваймс или по-зле. А знаете ли кое е още по-зле? Предполагам, че ако бяхте успял, командирът щеше да ви арестува и да ви завлече до най-близкия полицейски участък. Но отвътре щеше да се раздира с бръсначи от главата до петите. И щеше да го прави, защото го е страх, клетият, че е същият проклетник като вас.

Уиликинс се засмя.

— Истината, господин Стретфърд, така както аз я виждам, е, че той е направо ангелче, наистина е такъв. Но видите ли, на този свят трябва да има някаква справедливост, не задължително правова справедливост, а праведна справедливост. Затова ще ви убия. Макар че понеже съм справедлив човек, ще ви дам възможност първо да убиете мен. Това означава, че единият от нас ще умре, така че какъвто и да е резултатът, светът ще стане по-добро място, нали? Наречете го… разчистване. Знам, че имате оръжие, защото щяхте да побегнете, ако нямахте. Предполагам, че сте взел меча на някой от онези куирмски завалии и бас държа, че в цялата суматоха сте го наръгал с него.

— Тъй си е — изръмжа Стретфърд. — А той беше ченге, пък ти си просто един иконом.

— Съвършено вярно — кимна Уиликинс. — При това доста по-стар от вас и доста по-пълен и по-бавен от вас, но все още жизнен. Какво има да губите?

Само конят, търпеливо чакащ в мъглата, видя какво се случи после. Но тъй като беше кон, не можеше да изрази вижданията си по въпроса. Ако можеше, щеше да свидетелства, че един човек се е хвърлил към друг човек с голяма метална пръчка, докато другият човек преспокойно бръкнал във вътрешния джоб на жакета си. Това било последвано от ужасен вик, гъргорещ звук и после тишина.

Уиликинс се олюля, останал без дъх, и се отпусна на един крайпътен камък. Стретфърд определено беше бърз, в това нямаше спор. Той избърса челото си с ръкав, извади пакет цигари и запали една, втренчвайки се невиждащо в мъглата. После се изправи, погледна сянката на земята, и каза:

— Но не достатъчно бърз.

А после като добър гражданин Уиликинс се върна да види с какво може да помогне на нещастните служители на закона, които явно бяха закъсали. Винаги трябва да се помага на служителите на закона. Че къде щяхме да бъдем без тях?

Заместник главният редактор на анкх-морпоркския Вестник наистина мразеше поезията. Той беше праволинеен човек и беше посветил голяма част от служебното си време на това да не я допуска в изданията си. Но те, поетите, са коварна пасмина и могат да ти се прокраднат зад гърба, когато си с гръб към тях. Пък тази вечер изданието бездруго беше толкова закъсняло, че момчетата долу вече навъртаха извънработно време. Той се втренчи в материала, току-що донесен на ръка от Нечбул Херингтън, музикалния критик към Вестника. Когото отдавна дълбоко подозираше. Той се обърна към заместник-редактора си и яростно размаха страницата.

— Отде дойде таз ефирна музика? Виждаш ли какво имам предвид? Какво му е сложното да се каже „Откъде се взе тази музика"? Освен това е адски тъпо уводно изречение. И какво означава „ефирна", дявол го взел?

Заместник-редакторът се поколеба.

— Мисля, че значи бликаща. Но може и да греша.

Заместник главният редактор си заскуба косата.

— Безусловно поезия!

Някой беше изсвирил нещо си, очевидно добре. Всички явно са се впечатлили. Защо този бездарник с неговите доста женствени лилави копринени ризи просто не напише нещо такова? То в крайна сметка предаваше цялата необходима информация, нали така? Той сграбчи червения си молив и тъкмо зашари с него по клетия ръкопис, когато металното стълбище проскърца и господин Дьо Слов, главният редактор, се втурна в кабинета с вида на човек, видял призрак или може би видян от призрак. Той се обърна безсилно към двамата озадачени мъже и успя да изхъхри:

— Херингтън прати ли си материала?

Заместник главният редактор вдигна възмутителния ръкопис пред очите му.

— Да, шефе, пълен боклук, по мое мнение.

Дьо Слов го сграбчи, прочете го с мърдащи устни и го хвърли обратно на заместника си:

— Да не си посмял да смениш и една-единствена думичка! Първа страница, Бъгси, и се надявам на вси светии Ото да е направил снимка.

— Тъй вярно, сър, но, сър…

— Ни гък да не чувам, по дяволите! — изкрещя Дьо Слов. — А сега, ако ме извините, ще отида в кабинета си.

Той изтопурка нагоре по стълбите, а заместник главният редактор и неговият помощник потиснато прочетоха отново статията на Нечбул Херингтън. Започваше така:

Отде дойде таз ефирна музика, от кои тайнствени недра или потайни дълбини? От коя забулена в мрак пещера? От кои отворени двери към рая? Гледахме тъй крехката фигурка под светлика на сцената, а музиката ни заливаше, ту утешителна, ту еуфорична, ту укорителна. Всеки един от нас се изправи пред своите призраци, демони и стари спомени. Изпълнението на Сълзици на гъбка, млада дама от гоблински произход, трая едва половин час или може би цял живот, а когато завърши, възцарилата се тишина се разстла, разрасна и наслои до такава степен, че накрая избухна. Всички зрители стояха на крака и пляскаха до болка с ръце, а сълзите се стичаха по лицата ни. Бяха ни отвели някъде, а когато ни доведоха обратно, вече бяхме различни хора, жадуващи за още едно пътуване в рая, без значение през какви кръгове на ада трябваше да минем, за да изкупим греховете си по пътя.

Заместник главният редактор и неговият помощник се спогледаха, както Нечбул вероятно би се изразил, „неистово слисани". Заместник главният редактор най-накрая се престраши:

— Май му е харесало.

Минаха три дни. Доста натоварени за Ваймс. Трябваше отново да влезе в крачка, макар че, честно казано, в случая по-скоро трябваше да излезе от една крачка и да влезе в друга още преди да е прекрачил първата. Толкова много бумащина се налагаше да прегледа! Толкова много бумащина се налагаше да избутва встрани! Толкова много бумащина се налагаше да делегира! За толкова много бумащина се налагаше да се преструва, че не я е получил и вероятно е изядена от водоливниците.

А сега в Продълговатия кабинет лорд Ветинари беше на ръба на избухването. Разбира се, човек трябваше да го познава доста добре, за да осъзнае това. Барабанеше с пръсти по масата.

— Шнаркенфаугистер? Убеден съм, че си ги измисля тези неща!

Дръмнот внимателно постави чаша кафе на писалището на господаря си.

— Уви, сър, наистина има такава дума. В Нееготинфиорд означава майстор на дребни, но необходими неща, като например припалки за лула и много малки щипки за дрехи за употреба на закрито или къси коктейлни пръчици за хора, които не пият дълги коктейли. Терминът донякъде предизвиква и исторически интерес. Тазсутрешното ми проучване разкри факта, че последният известен шнаркенфаугистер е починал преди двадесет и седем години при доста странен инцидент с острилка за молив. Впрочем доколкото разбрах, вашата съперница по кръстословиците всъщност е родом от Нееготинфиорд.

— Аха! Ето защо било! Всичките тези дълги зими да стоиш сгушен до печката! Колко страховито търпение! Но тя държи зоомагазина на Хлъзгавите стълби! Кучешки каишки! Котешки бисквитки! Брашнени червеи! Какви уловки само! Какво увъртане! Какъв речник! Шнаркенфаугистер!

— Е, сър, тя е вече главният съставител на кръстословици за Вестника. Предполагам, че тези неща си вървят към длъжността.

Лорд Ветинари се поовладя.

— Едно вертикално, едно хоризонтално. Тя спечели, а мен ме е яд. А както знаеш, аз много рядко се ядосвам, Дръмнот. Като цяло се отличавам със спокойно, макар и цинично безпристрастие. В състояние съм да променя съдбата на цели нации, а някаква очевидно непорочна дама, която съставя кръстословици, непрекъснато ми лази по нервите!

Дръмнот кимна.

— Така е, сър, а в тази връзка, ако ми позволите да поразтегля малко връзката, може ли да ви напомня, че командир Ваймс чака в съседната стая?

— Наистина ли? О, непременно го покани.

Ваймс измарширува в кабинета, отдаде чест почти стегнато и замря в поза мирно.

— А, Ваша светлост, радвам се да ви видя най-сетне отново при нас. Как мина отпуска ви, като се изключат самоволните ви дейности, ad hoc действия, сбивания, преследвания както по суша, така и по море и в действителност също и по сладководен басейн, неоторизирани харчове и, разбира се, разсмърдяване на владенията на властимащите?

Погледът на Ваймс беше прикован точно над очите на патриция.

— Уточнение, милорд: разсмърдяване нямаше, може би само непредумишлено бъркане в носа.

— Изисквания на службата, предполагам? — сухо подметна лорд Ветинари. — Ваймс, заради вас през последните няколко дни през писалището ми мина значително количество бумащина. В някои случаи подателите искаха главата ви на поднос, в други бяха по-умерени, понеже бяха в смъртен ужас от затворническа килия. Бих желал да уточня едно нещо пределно ясно, Ваша светлост: законът не може да действа ретроактивно. Ако беше така, никой от нас нямаше да бъде в безопасност.

— Лорд Ръждьо младши може и да е сторил, всъщност е сторил доста лоши неща, но поробването на гоблини съгласно действащото законодателство не се счита за престъпление. При все това, както подозирам, скорошните разкрития за допълнителните му дейности са обогатили репутацията му със значителна доза непрепоръчителност. Може и да не ви е известно това, Ваймс, но в социалните среди подобно нещо може да е по-лошо от лишаване от свобода, даже може би по-лошо от смъртна присъда. Младият Ларвородни в момента е останал без много приятели. Надявам се, че това ще ви достави известно удовлетворение.

Ваймс не каза нищо, но си помисли: „Топката литна". Ветинари го изгледа остро и продължи:

— Получих патетично послание от лорд Ръждьо старши, който умолява за живота, ако не свободата, на своя син, за когото безусловно признава, че е стъпкал семейната чест в калта. — Лорд Ветинари вдигна ръка. — Негова светлост е възрастен човек, Ваймс, така че ако забележката ви щеше да е в смисъл на „още по-надълбоко", ви предлагам да проявите малко милосърдие. Негова светлост се стреми да избегне скандал. Освен вече споменатото, бихте ли споделил вашето виждане по проблематиката?

— Да. Скандалът вече е станал, сър, повече от веднъж — студено отбеляза Ваймс. — Той е правил трафик с живи, дишащи и мислещи люде. Много от които са умрели!

— Още веднъж, Ваймс, трябва да подчертая, че законите не могат да се създават ретроактивно.

— Може и така да е — смръщи се Ваймс, — а какво ще кажете тогава за тролските хлапета, които са взели този проклет боклук? Ще попитате ли Диамантения крал дали те би следвало да се считат за ретроактивни?

— Мога да ви уверя, Ваймс, че законите ще бъдат спазени и тъй като повдигнахте въпроса, в момента ми се налага да преговарям с краля, който изисква, изисква от мен, от мен, Ваймс, младият лорд Ръждьо да му бъде предаден за следствие относно производството и дистрибуцията на абсолютно смъртоносни за троловете наркотици. Разбира се, съгласно тролското законодателство клетият човек следва да бъде екзекутиран и за жалост трябва да кажа, че в настоящия момент в сложния свят на човешката, тролската и джуджешката политика усещам, че това може би ще има определени дългосрочни последици, което е нерадостна опция за този град. Предстои ми да преговарям по този въпрос и повярвайте ми, това ще отнеме доста танто за тантото. А е едва девет и половина сутринта!

Кокалчетата на Ваймс почервеняха.

— Те са живи същества, които говорят и мислят, и имат песни и имена, а той се е отнесъл с тях като с някакви средства за еднократна употреба!

— Действително, Ваймс, но както вече посочих, гоблините открай време се считат за вид вредители. При все това Анкх-Морпорк, кралството на Низшия крал и това на Диамантения крал, Юбервалд, Ланкър и всичките независими градове от Равнините изготвят закон, по силата на който гоблините занапред ще се считат за разумни същества, равноправни, ако не и равностойни, на троловете, джуджетата, хората, върколаците и прочее й прочее, и ще подлежат на това, което приехме да се нарича „общото право", като също така ще са защитени от него. Това означава, че убийството на гоблин ще се счита за углавно престъпление. Вие спечелихте, командире, вие спечелихте. Благодарение на една мелодия, командире. О, и, разбира се, благодарение на положените от вас усилия, но всъщност именно съпругата ви привлече повечето посланици на скромното си представление, което мога да кажа, Ваймс, беше красноречиво устроено. Макар че, честно казано, Ваймс, се почувствах засрамен. Човек се мъчи цял живот да гради планове, да преговаря, да дава и взима, и да смазва онези колелца, които проскърцват, и като цяло прави всичко по силите си да попречи на този очукан стар свят да се разпадне на парченца. И изведнъж заради едно музикално изпълнение, Ваймс, заради едно музикално изпълнение някои много могъщи раси се съгласиха да работят заедно, за да изцерят проблемите на друга автономна раса и почти като страничен ефект да превърнат някакви животни в хора, ей така, с един замах. Можете ли да си представите това, Ваймс? В кой свят това изобщо може да се случи? Всичко заради една привечерна мелодия, Ваймс. Всичко заради една мелодия. Тази хармония от странно звънтящи звуци и невероятни модулации някак намери път към душите ни, подсещайки някои от нас, че имаме такива. Лейди Сибил струва колкото десетки дипломати. Голям късметлия сте, командире.

Ваймс отвори уста да отвърне, но Ветинари го прекъсна:

— Както и проклет глупак, проклет твърдоглав глупак. Преди да има закон, трябва да има престъпление? Разбирам го, но не го приемам. — Ветинари взе писмото от писалището си. — Лорд Ръждьо моли сина му да получи умерено кратка присъда, след която да му бъде позволено да емигрира до Четири хикса, за да започне нов живот. И тъй като младежът е сериозно замесен в контрабанда, глобата ще бъде възсолена.

Той вдигна ръка.

— Не, изслушайте ме! Аз в крайна сметка съм тиранинът в тази страна. — Ветинари се тръшна на стола си, обърса чело и додаде: — И вече съм извън кожата си заради иначе безобидна мила дама, която съставя кръстословици за Вестника. Както и да е, Ваймс, лорд Ръждьо говори за вас като за мъж на честта, отличаващ се с неподкупност, изумителна честност и почтеност. При това той лишава сина си от наследство, което означава, че след неговата смърт титлата му ще се прехвърли на дъщеря му Реджина, безжалостна жена с много труден и невъздържан характер. А това, Ваймс, създава още един проблем за мен. Негова светлост е с изключително разклатено здраве и аз, да си призная, се надявах да се справям със сина, който е невеж, арогантен, надут идиот, но сестра му? Тя е умна! — След кратка пауза лорд Ветинари додаде сякаш на себе си: — Но поне не съставя кръстословици… Сега вече имате думата, командире.

— Извършено е убийство — мрачно каза Ваймс.

Ветинари въздъхна тежко.

— Не, Ваймс! Извършено е касапско действие! Не разбирате ли? В онзи момент гоблините са били животни и не, не смейте да ми викате! В настоящия момент из дворците и канцелариите по целия свят гоблините се превръщат в хора като вас и мен, но това става сега. Бих искал да сте напълно наясно, че причината, поради която Стретфърд щеше да бъде поверен на милостивите грижи на господин Трупър, е, че той и неговите главорези са се качили на „Чудовищната Пути"… Да, какво има? — Ветинари извърна глава, когато Дръмнот го потупа по рамото. Последва полугласен шепот, преди Ветинари да прочисти гърло и да се поправи:

— Разбира се, имах предвид „Чудната Пути". — Без да среща погледа на Ваймс, той продължи: — Това е акт на пиратство и добрите хора от Куирм, където… въпросният кораб е бил регистриран, са до един „за" смъртното наказание за подобно нещо. Наясно съм за многобройните други престъпления на господин Стретфърд, но, уви, човек може да бъде обесен само веднъж… Макар че, както се оказа, господин Стретфърд очевидно е пострадал смъртоносно при пътнотранспортно произшествие преди три нощи, като е отхвръкнал на известно разстояние от мястото на произшествието с хирургически прерязано гърло. Много удобно, не мислите ли?

— Недейте да ме гледате така, сър.

— О, небеса, не бих ви обвинил в това, командире. Просто се чудех дали не ви е известно някое друго лице, което е имало зъб на починалия?

— Не, сър — отсече Ваймс, събирайки пети в поза мирно.

— Знаете ли, Ваймс, изражението ви понякога толкова се вдървява, че си мисля дали не бих могъл да си направя маса от него. Кажете ми само това: дадохте ли някакви инструкции?

Как успява, помисли си Ваймс, как?! На глас отвърна:

— Не зная за какво говорите, сър, но ако е това, което предполагам, отговорът е „не". Ако онази нощ е била извършена някаква мръсна поръчка, не е по моя заповед. Исках да видя Стретфърд на бесилката. Това е законно.

А аз никога няма да подхвана тази тема с Уиликинс, зарече се той.

Ветинари повдигна вежди, когато Ваймс продължи:

— Проклетият син на Негова светлост обаче го очаква дълга почивка на море под лазурно небе на ситен пясък с плицукащи се вълнички и с отбрани вина на намалени цени! — Той тресна юмрук на писалището и Ветинари се втренчи остро в него, докато Ваймс не го отдръпна. — Така ли ще оставите нещата?

— Известно е, че вълкът мени козината си наред с нрава, както казват хората. Всички ние се надяваме на известно опрощение, независимо дали го заслужаваме или не. Бъдете сигурен, ще държим под око младия тиквеник.

— О, да не пращате Мрачните чиновници подире му?

— Мрачните чиновници са мит, Ваймс, това е всеизвестно. Ако трябва да съм честен, по-скоро някой книжен плъх от посолството ни там ще следи напредъка му. Светът вече е по-добро място, командире. Понятие си нямате, Ваймс, никакво понятие си нямате до какви машинации, уловки и невиждана изобретателност трябва да прибягват някои от нас, за да се погрижат да е така. Не търсете съвършенството. То не съществува. Единственото, което можем да сторим, е да се стремим към него. Разберете това, командире, защото от моята камбанария не виждам друга алтернатива за вас. И не забравяйте, че ще останете в летописите с тазседмичните си дела. На Лорд Ръждьо може и да не му се понрави, но вестите се движат бързо. Истината ще стане известна и ще бъде записана в аналите на историята. — Патрицият се поусмихна изморено. — Така ще бъде, аз ще се погрижа за това. И светът ще продължи да си светува малко по-добре отпреди.

Ветинари взе в ръце някакъв друг лист хартия, хвърли му бегъл поглед и каза:

— Можете да си тръгнете, командире, със съзнанието, че аз, и то не за едно или две неща, ви завиждам. Предайте моите почитания на уважаемата си съпруга.

Ваймс изви очи към Дръмнот. Изражението на секретаря толкова прилежно не издаваше нищо, че всичко си пролича. Ветинари придърпа една папка към себе си и взе писалката.

— Не ме оставяйте да ви задържам, командире.

Час по-късно лорд Ветинари седеше пред писалището, събрал връхчетата на пръстите си и очевидно потънал в мисли, гледаше втренчено тавана и за изненада на Дръмнот от време на време помахваше с ръка, сякаш дирижираше някаква недоловима музика. Дръмнот беше достатъчно тактичен, за да не нарушава унеса му, но накрая се осмели да каже:

— Незабравимо изпълнение беше, а, сър?

Ветинари се отърси от невидимото си диригентство и се пооживи:

— Да, нали? Казват, че очите на някои картини можели да те следят из стаята, в което силно се съмнявам, но се чудя дали някои мелодии не могат да те следят завинаги. — Той явно се стегна и продължи: — Като цяло династията Ръждьо, макар и не съвсем отличаваща се с мозък, в общи линии е честна и патриотична пасмина, не съм ли прав, Дръмнот?

Дръмнот педантично и излишно подравни някакви книжа, преди да отвърне:

— Действително е така. Младият Ларвородни е прискърбно изключение.

— Смяташ ли, че е непоправим? — запита Ветинари.

— Твърде вероятно не съвсем — отговори Дръмнот, надлежно сгъвайки лист попивателна хартия. — Между другото Арахнида в момента работи като деловодител към посолството ни в Четири хикса. Помоли за тази длъжност, тъй като проявява особено голям интерес към отровните паяци.

— Е, предполагам, че всяка девойка трябва да си има хоби — сви рамене Ветинари. — Има ли много такива в Четири хикса?

— Доколкото знам, сър, там направо бъка от тях, а Арахнида очевидно вече е успяла да си направи впечатляваща сбирка.

Ветинари постоя със затворени очи, без да отвърне нищо. Дръмнот се прокашля.

— Нали казват, сър, че накрая всички грехове се опрощавали?

Хавлок, лорд Ветинари, неохотно се откъсна от спомена си за дивната музика, която жадуваше да чуе отново.

— Не всички, Дръмнот, не всички.

Същата нощ в леглото си на булевард „Скуун", заслушан в липсващите бухали и козодои, Ваймс сподели:

— Скъпа, скоро ще трябва отново да се върна в Графствата. Небивал е добро момче, но се нуждае от читав участък и правилни напътствия, а Ноби Нобс и Фред Колън просто не са достатъчни за това.

Сибил се завъртя.

— О, не знам, Сам. Фред и Ноби не са чак толкова зле и може да се окажат съвсем достатъчни в момента. Искам да кажа, ченгета са, но са изключително мудни и като цяло вдъхват спокойствие, като ги видиш как се мъкнат наоколо. Сега там имаш двама млади мъже, които пращят от енергия и хъс, и освен ако не искаш да разбишкаш всичко, току-виж, се оказало удачно в това смутно време да бъдат подкрепени от бавни и улегнали хора, не мислиш ли?

— Както винаги, си права, скъпа моя.

— Освен това видях Фред. Наложилото му се преосмисляне на света явно го е поразтърсило донякъде.

— Ще го преодолее — каза Ваймс. — Зад задръстения Фред, противно на всички очаквания, се крие читав човек.

Сибил въздъхна.

— Да, Сам, но този читав човек има нужда от почивка някъде на слънце далеч от смога, калта и ужасните смени.

— Ама това са най-хубавите неща! — разсмя се Ваймс.

— Не, трябва му почивка. На всеки му трябва почивка, Сам, дори и на теб.

— Вече си взех почивка, скъпа, благодаря ти.

— Не, взе си няколко дни, опропастени от схватки, наводнения, убийства и не знам още какво. Виж как са нещата в участъка, увери се, че всеки си върши работата, и ще отидем пак там за още една седмица. Чуваш ли ме, Сам Ваймс?

ЕПИЛОГ

И така, три месеца по-късно Сам Ваймс отиде отново на почивка и този път му дадоха да върти руля на „Чернооката Сузи" по целия път до Куирм, като почти не удари нищо кой знае колко важно и беше толкова щастлив, че трябваше да му намерят друг сит котак на припек, с който да се мери.

Направо се изненада колко може да бъде забавна една почивка. Е, все пак не чак толкова, колкото се изненада осем месеца след това, когато двамата със Сибил бяха поканени на сватбата на госпожица Емили Гордън за най-големия син на сър Абутвръз Бранотворски, собственик на прочутата грънчарница и между другото изобретател на бранотворските хрупкави ядки — закуската за шампиони, без чийто питателен трошляк анкх-морпоркското храносмилане би било по-затруднено, отколкото е здравословно. Сватбеният подарък на Ваймсови беше сребърна съдинка за варене на яйца, тъй като Сибил беше на мнение, че човек не може да сбърка с варени яйца.

А Ваймс беше поласкан, когато на церемонията забеляза, че една от Гордъновите щерки носи чисто нова и приятно насърчаваща униформа на медицинска сестра, а три други са се изтупали с доста живописни и — за голямо доволство на Сибил — доста скандални шапчици от новата колекция „Гордън".

Бойната Хермеслава, по думите на майка й, била задържана в горите да се справя с много голям и проблемен Pinus. Като чу това, Ваймс придоби съвсем нелепо изражение, докато Сибил не го смушка с пояснението, че Pinus Strobus е научното наименование на веймутовия бор.

Но най-голямата изненада за Ваймс дойде по-късно същата година, когато се оказа, че бестселърът, превзел с щурм литературния свят на Анкх-Морпорк, е посветен на командир Самюъл Ваймс. Заглавието на книгата беше „Гордост и изключително големи предразсъдъци".